Пътешествия по Речния свят

2.

Вчера Андрю Пакстън Дейвис също се намираше високо над земята. Но той не беше с присъда и не се страхуваше от внезапна смърт. Държеше се здраво за перилата на една бамбукова платформа, там където беше гарвановото гнездо, докато се полюшваше в силния вятър. Имаше морска болест, въпреки че не съществуваха морета на този свят.

Искрящ под лъчите на сутрешното слънце, градът под него скърцаше, като че ли беше кораб с опънати платна. Той бе слизал по много стълбища и изкачвал безброй стъпала през много нива за да достигне горния етаж на тази стражева кула, най-високото образувание на гигантската скелетоподобна конструкция, която също беше град. Въпреки че бе стоял тук само две минути, той се чувстваше така, сякаш е бил цял час на пост на плавателен съд през силна буря. При все това гледката беше мирна и ненарушавана от нищо. Бурята беше вътре в него.

На север Реката изминаваше тридесет мили преди да свие наляво, за да заобиколи разклонението на планинската верига. Това обозначаваше горната граница на царството. На юг, на двадесет мили надолу, Реката излизаше от друг завой. Това беше долната граница на тази малка, но могъща монархия. Инката Пачакути управляваше двете страни на реката в тези граници и той не беше покорен само на риска от мъчение, робство или смърт.

Точно накрая на града на север се намираше Кулата на слънцето, една пирамида с отрязан връх, висока четиридесет и пет метра и направена от камък, пръст и дърво. Под Дейвис се намираше Градът за екзекуции, Градът на многото мостове, Градът полюшван от вятъра, Въздушното владение на Пачакути Инка Йопонкуи, който беше управлявал на Земята от 1438 г. след Христа до 1471 г.

Перуанците от онези времена са го познавали като велик завоевател и Император Пачакути.

Градът, който Пачакути бе построил, не приличаше на нито един град, известен на Земята и беше, може би, единствен в Речния свят. Гледката от най-горното ниво на най-високата стражева кула би могла да доведе повечето хора до екстаз. На Дейвис му прилоша от нея.

Инката, който беше на пост, се хилеше. Зъбите му бяха кафяви от дъвченето на какаови листа. Беше виждал Дейвис тук много пъти и се радваше на неговия хал. Веднъж той бе запитал Дейвис защо идва тук, след като от мястото винаги му прилошава. Дейвис бе отговорил, че поне тук можеше да намери спокойствие от още по-гадните жители на града.

Но внезапно вдъхновен беше добавил:

— Колкото по-високо съм от Земята, толкова съм по-близо до Върховната реалност, Истината. Тук, горе, може би ще успея да видя Светлината.

Това беше объркало пазача и донякъде го бе накарало да се страхува. Той се беше отдалечил от Дейвис колкото се може по-далече. Дейвис не му каза, че не само височината и люлеенето му причиняваха гадене.

Лошо му беше и от копнежа да види едно дете, което не можеше и никога нямаше да бъде. Но той нямаше да признае, че това можеше да бъде действителност. Той бе уверен, че някъде нагоре по Реката имаше една жена, която беше родила бебе в свят, където нито една жена не бе зачевала. Нещо повече, Дейвис бе убеден, че бебето е от непорочно зачатие и че това е превъплъщението на Исус.

Отдолу се долавяха слабо гласовете на хора, които си бъбреха на самонийски, кигива, нимара, китайски от бронзовата ера и на дузина други езици, дрънкането на довеяни от вятъра купчина слюдени чирепи, пронизителността на подсвиркванията и флейтите и дълбокото бумтене на барабаните. Всички тези отплуваха нагоре, обвити в миризмата на пържена риба.

С изключение на Храма и града, равнините и хълмовете изглеждаха като повечето от териториите около Реката. Гъбовидните чашоподобни камъни, бамбуковите хижи с триъгълни покриви, риболовните лодки, войната между греблата и платната на търговските кораби, хората, движещи се из равнините, граничещи с Реката, не бяха нещо необичайно. Но градът и храмът бяха толкова необикновени, че довеждаха мъже и жени от много отдалечени места нагоре и надолу по Реката.

Като туристите от Земята, те бяха заплеси, които трябваше да си заплатят, за да влязат. Тяхната сушена риба, дървен материал, рибена кост, кремък, кварцови оръдия на труда и оръжия, дъвка на мечите и охра обогатиха царството. Дори робите се ползваха от това изобилие до известна степен.

Понастоящем, докато Дейвис стоеше там, гледайки на север към невидимата Светлина, точно над платформата се появи лицето на един човек. Повдигна се от стълбата нагоре със силните си ръце и се изправи. Извисяваше се над Дейвис и човекът на пост. Дългата до раменете му коса имаше цвета на червен бронз, очите му бяха големи и светлосини, лицето му бе с груби черти, но въпреки това красиво. Носеше фустанела от синя хавлия, огърлица от оцветени рибени кости и шапка, украсена с дървени парченца, гравирани за да приличат на пера. На колана му от тъмна човешка кожа висеше огромна каменна брадва.

Въпреки жестоката си външност той също имаше цел, която да преследва. По време на бягството от предишното царство и той може би беше имал откровение. Поне така беше казал на Дейвис. Какво бе то, това той бе запазил за себе си. Дейвис не би могъл да каже, че просвещението или каквото и да беше това е променило характера му към по-добро. Но Ивар бе решен да пътува до края на Реката. Там, предположи Дейвис, викингът си мислеше, че може би ще намери съществата, които бяха направили тази планета и бяха възкресили мъртвите от Земята. И те щяха да открият Върховната реалност, Истината.

Ивар Безкостният заговори Дейвис на старонорвежки на викингите от ранния деветнадесети век.

— Ето те и теб, червенокоси Андрю, масажиста, наслаждаващ се на гледката на слабостта си. Видя ли Светлината?

— Не с очите си — отвърна Дейвис. — Но сърцето ми я вижда.

— Това, което вижда сърцето, очите също го виждат — каза Ивар.

Той бе застанал до Дейвис, огромните му ръце стискаха перилата, масивните му крака подпрени на бавно клатещата се платформа. Въпреки че се взираше на север от Речната долина, той не се опитваше да види Светлината на Дейвис. Нито пък търсеше своята собствена светлина. Както винаги когато беше тук, той планираше маршрут за бягство, докато наблюдаваше цялото царство, разстлано пред него.

Да бъдеш генерал на един от полковете на инките не беше достатъчно за да задържиш човек, който е бил крал на Земята и в Долината.

— Бавим се тук твърде дълго — изръмжа той. — Източникът на Реката ни зове и трябва да пропътуваме много мили.

Дейвис разтревожено погледна пазача. Въпреки че амариецът не разбираше езика на Ивар, той все пак можеше да докладва на Инка, че те двамата бяха водили подозрителен разговор. И Пачакути щеше да накара Дейвис и Ивар да му разкажат какво са си говорили. Ако не го довършеха отговорите им, щеше да ги измъчва, за да измъкне истината от тях. Подозрението се носеше по тази земя като зловредно изпарение. Освен това, беше пълно с шпиони.

Както веднъж бе казал Ивар, човек не можеше да пръдне, без Инката да чуе за това.

— Заминавам нагоре по реката довечера — каза Ивар. — Можеш да дойдеш с мен, въпреки че не си голям войн. Въпреки това си хитър, полезен си при свадите и имаш силни основания да напуснеш това място. Казвам ти това, защото мога да ти се доверя, че няма да ме предадеш, ако решиш да останеш. Това е похвала, тъй като на малцина може да се има доверие.

— Благодаря — каза Дейвис. Тонът му намекваше за сарказъм, но знаеше, че викингът беше, според собствените си представи, ласкателен. — Аз ще дойда с теб, както знаеше, че щях да направя. Какви са плановете ти? И защо довечера? Какво е толкова различно от преди?

— Нищо не е различно. Търпението ми се изчерпа. Писна ми да очаквам събития, които да открият пътя. Аз сам ще направя събитие.

— Освен това — каза Дейвис, — Инката твърде много се интересува от Ан. Ако чакаме още малко той ще я направи една от своите конкубини. Смятам, че тя трябва да дойде с нас.

— Правилно.

— А Фострол?

— Този луд може да остане тук или може да дойде с нас, ако пожелае. Ти ще го попиташ дали иска да ни придружи. Предупреди го да стои трезвен. Ако е пиян, ще бъде оставен, най-вероятно като труп.

Дейвис и Ивар разговаряха тихо, докато Ивар разкриваше плановете си. После викингът слезе от гарвановото гнездо. Дейвис остана за известно време така че стражата да не си помисли, че те бяха заговорничели и че бяха нетърпеливи да започнат тъмното си дело срещу Инката.

По пладне Дейвис беше при един чашоподобен камък на края на Реката. След като върхът на камъка изригна в блясъци и гърмене, той почака докато един надзирател му подаде неговия голям цилиндричен граал. Той продължи да яде от даренията, като вървеше бавно и се оглеждаше за Фострол в тълпата. Нямаше много време за това. Срещата му с Инката беше след час и този кръвожаден езичник не приемаше никакви извинения за закъсненията от своите поданици.

След няколко минути Дейвис видя французина, който седеше с кръстосани крака на земята. Той се хранеше и в същото време говореше на някакви приятели. Външността на Фострол не бе вече толкова гротескна. Той беше отмил от черната си коса налепите и калта, които оформяха гнездо, в чийто център имаше дървено куковиче яйце. Сега косата му падаше надолу по раменете. Той нямаше вече боядисани мустаци, а също бе махнал от челото си нарисуваната с боя математическа формула. Говореше само с равноударени думи, което отведнъж отличаваше речта му. Промяната в него окуражи Дейвис да повярва, че Фострол бе започнал да възстановява святостта си.

Но въдицата му беше винаги под ръка и той все още се обръщаше към себе си с „ние“. Настояваше че употребата на „аз“ води до изкуствена разлика между субект и обект, че всеки е част от едно тяло наречено хуманност и че това тяло е само малка част от дори по-обширната вселена.

„Ние“ включва Великият Убо, т.е. Бог, както и нещо, което не съществува, но което може да се назове, също и миналото, настоящето и бъдещето. Тази триада, той считаше за неделима.

Фострол обезпокои, ядоса и отблъсна Дейвис. Но поради някаква причина Дейвис също чувстваше някаква привързаност към него и беше, напук на себе си, очарован от Фострол. Може би защото французинът също търсеше Върховната реалност, Истината. Обаче техните представи за това се различаваха много.

Дейвис почака, докато Фострол погледна към него. Даде му знак с ръка вдигната на нивото на челото като въртеше пръстите си. Фострол леко поклати глава за да покаже, че е разбрал сигнала, но продължи оживения си разговор на есперанто. След няколко минути стана, протегна се и каза, че отива за риба. За щастие, никой не предложи да отиде с него. Двамата се срещнаха на самия края на Реката.

— Какво имаме на ум? — попита французинът, говорейки на английски.

— Ивар заминава довечера. Аз отивам с него, а също и Ан Пулен. Ти си поканен. Но не трябва да се напиваш.

— Какво? Сигурно ние се шегуваме?

— Това не е забавно — отбеляза Дейвис.

— Понякога сме опиянени, но никога пияни.

— Престани — сопна се Дейвис. — Никакви клоунски номера тази вечер. Ивар каза, че ще те убие, ако си пиян и това не е празна заплаха. А ти знаеш какво ще ни се случи ако ни хванат. Идваш ли с нас или не?

— Ние никога не напускаме едно място. От друга страна ние никога не сме на едно и също място. Това би било твърде земно и едва ще може да се понася. Да, ние ще ви придружим, въпреки че отговорът на Великия въпрос, незавършената страна на формулата може би е тук в този моментен метрополис на несигурността и нестабилността, а не както се надяваме, далеч нагоре по Реката.

— И Ивар предлага това — каза Дейвис.

Фострол слушаше без да прекъсва, понякога рядко, после поклати глава:

— Ние считаме, че този план е добър, колкото всеки друг, а може би по-добър от повечето. Което не означава, че той изобщо има някакви достойнства.

— Много добре. Ще се срещнем в полунощ при Скалата на Многото лица.

Дейвис замълча, после каза:

— Не знам защо Ивар настоява да вземем с нас Ан Пулен. Тя носи само неприятности и е уличница.

— А! Мразим я толкова много, значи я обичаме!

— Глупости! — възпротиви се Дейвис. — Тя е презряна, зла, порочна, най-долната от долните. Пред нея Великата вавилонска Блудница е светица.

Фострол се засмя:

— Ние считаме, че тя е душа, която е имала и има силата на интелекта и характера да освободи себе си от връзките и ограниченията, наложени върху жените от мъжете от началото на света или може би малко преди това. Тя щракна с пръсти пред могъщите и ощипва дългия нос на Бога, на който се покланяш и дребните, мършави пениси на мъжете, които му се покланят. Тя…

— Ще гориш в ада толкова сигурно, колкото запалена клечка кибрит — прекъсна го Дейвис с присвити сини очи и стиснати юмруци.

— Много кибрити не могат да се запалят поради липса на гориво. Но сме съгласни с предсмъртните думи на безсмъртния Рабле „Завеса, фарсът свърши“. Аз тръгвам да търся простор може би! Ако умираме с вечна смърт, така да бъде. Няма достатъчно огньове в Ада да ни изгорят всичките.

Дейвис разтвори широко ръцете си, показвайки безпомощност:

— Моля се на добрия Господ да те накара да видиш грешните си пътища преди да стане твърде късно за теб.

— Благодаря ти за любезната мисъл, ако е любезна.

— Ти си неразгадаем — каза Дейвис.

— Не. Вече разгадан.

Фострол си тръгна, оставяйки Дейвис да размишлява над думите му.

Но Дейвис бързаше за да стигне на време за всекидневната си среща. Както беше царски масажист на Ивар Безкостния, когато Ивар беше цар на една област, далече на юг от тази страна, така сега Дейвис беше главен масажист на Пачакути. Работата го ядосваше и разочарован, защото на Земята той бе доктор по медицина, много добър лекар и после — остеопат. Беше пътувал из много места в САЩ, изнасяйки лекции и основавайки много остеопатични колежи. Когато поостаря, основа и оглави колеж в Лос Анжелис основан върху неговата еклектична дисциплина — невропатията. Тя използваше най-добрите теории и техники на противодрогното лечение: остеопатия хиропраксис (лекуване чрез манипулации по гръбначния стълб и ставите), ханиманизъм и други. Когато почина през 1929 г. на 84 години колежът му все още процъфтяваше. Беше сигурен, че той ще се разрасне още и ще основе нови клонове по целия свят.

Но жителите от късния двадесети век, които бе срещнал, му бяха казали, че никога не са чували за него или за колежа.

Преди седем години, Ивар бе принуден да избяга от царството си поради предателство от съюзник, Торфин Черепоразбивача. Дейвис, Фострол и Ан Пулен бяха отишли с Ивар. Те не знаеха какво да очакват от Торфин, но предполагаха, че няма да им се хареса.

След много битки, поробвания и бягства, докато пътуваха нагоре по Реката те бяха заловени от Инките. И ето ги и тях, понасяйки каквото трябва и замисляйки как да се освободят някой ден.

Ивар бе търпелив като лисица, дебнейки вкусна кокошка, но търпението му вече се изпари. Защо викингът не си тръгнеше сам, Дейвис не знаеше. Те щяха да му бъдат в тежест — от негова гледна точка обаче. Но някаква неразбираема сила държеше четиримата заедно. По същото време, когато бяха привлечени един от друг, те сигурно почувстваха и взаимно отблъскване. Въртяха се един около друг по сложна орбита, чието изчисление щеше да причини главоболие на всеки астроном.

Около десет минути по пясъчния часовник преди заплануваната среща, Дейвис се намираше в жилищните постройки на двора на Инката. Това беше четиристенна постройка с покрив, която стоеше там, където се пресичаха много греди на тридесет метра над земята. Скелетоподобният град скърцаше, ръмжеше и се люлееше нагоре-надолу. Извън сградата бе шумно и малко по-тихо вътре. Въпреки че Инка седеше на бамбуков трон, на подиум, докато изслушваше просителите, хората около него разговаряха на висок глас помежду си. Дейвис си проправи път през тях и застана на два-три метра от подиума. Понастоящем Инка щеше да стане, щяха да се чуят три удара по барабана от кожа на риба и той щеше да се оттегли в една малка стая с жената, която бе избрал да удостои с кралската си страст. След това, Дейвис щеше да масажира кралското тяло.

Пачакути беше нисък и мургав мъж с орлов нос, високи скули и дебели устни. Една дълга зелена кърпа около бедрата на ниското му дундесто тяло служеше като препаска и една червена кърпа, със синьо по краищата, бе наметната на раменете му като наметало. На главата си имаше кърпа-тюрбан, прикрепена с дъбов обръч, от който изникваха дълги, многоцветни фалшиви пера, изработени от гравирано дърво. Ако Пачакути беше гол, често си мислеше Дейвис, той не би изглеждал като монарх. Много малко разсъблечени царе биха били. Всъщност, дори сега, той не се различаваше много по външност от поданиците си. Но маниерите и държанието му бяха със сигурност царски.

Коя беше жената, която щеше да сподели кралското легло днес? Дейвис си мислеше, че не го е грижа. И тогава видя своята черна овца Ан Пулен, предвождана от двама копиеносци и следвана от още двама. Тълпата й даде път. Когато достигна подиума, тя се спря, обърна се и се засмя с прекрасните си бели зъби, подредени в яркочервената й уста.

Въпреки че Дейвис се отвращаваше от нея, пред себе си призна, че беше красива. Тези дълги, вълнисти руси коси, поразяващо деликатното й с прекрасна линия лице, перфектно оформеният й наперен бюст, с който тя толкова се гордееше, тясната талия и ханш и дългите стройни крака я правеха да изглежда като богиня. Тя щеше да бъде Венера, ако на Праксител му се бе случило да мечтае за Ан Пулен. Но беше кучка, си мислеше той. Обаче и Троянската Елена вероятно също е била кучка.

Стражите я насочиха към стаята, където Инката я чакаше. Малко след като тя влезе в стаята, стражите допуснаха вътре малкия свещеник с големи очи, който наблюдаваше мъжествеността на инката по време на съвокуплението. Когато кралят бъде заченат, а само Бог знаеше кога щеше да стане това, кралският свидетел щеше да излезе отпред и да обяви колко пъти Инка е възкачвал жена си.

Тълпата щеше да се възрадва и да поздрави сънародниците си. Царството щеше да продължи да процъфтява — всичко беше наред в този свят.

Бъдете внимателни обаче, ако Инката се провали дори веднъж.

Дейвис никога не беше проклинал. Поне не на Земята. Но направи това сега.

— Да върви по дяволите!

Тя се беше отдала на Инка и сега щеше да стане една от жените му, може би фаворитката. Но защо? Дали се бе скарала с Ивар откакто бяха на стражевата кула? Или Инка я беше изкушил с такива дарове, които тя не е могла дълго да отказва. Или дали тя, Блудницата, отвратителна смрад в ноздрите на Господа, просто е решила, че би искала да легне с Инка преди да напусне царството довечерта? За владетеля се говореше, че бил изключително надарен.

Каквато и да беше причината, Ивар не можеше да пренебрегне нейната измяна. Въпреки че това се бе случвало в миналото и сега, поради изневерите на Ан, Ивар спеше по същото време и с други жени. За Ан да се съвокуплява с Инка пред обществеността имаше за цел да обиди Ивар. Въпреки че обикновено той бе сдържан, сега щеше да реагира като барут, към който е поднесена клечка кибрит.

— Какво става с тази жена? — си мърмореше Дейвис. — Далече от банда мъже?

Ан Пулен беше американка от късния седемнадесети век, която бе живяла — а тя наистина си беше поживяла — в Мериленд и Уестморленд Каунти, Вирджиния. Родена в квакерско семейство, тя се бе обърнала към Епископалната Църква заедно с повечето от роднините си, които отглеждаха тютюн. Беше се омъжвала четири пъти, като последният й съпруг се казваше Пулен. Кога е имала първия си любовник и кога последния, дори тя не знаеше. Но те си бяха идвали и отивали поне в продължение на четиридесет години по време на вихреният й живот на Земята.

Както беше заявила — това публично се знаеше — тя не виждаше разумна причина защо жената да не се ползва от същата свобода и привилегии като мъжа. Въпреки че това беше опасна идея по нейно време, тя беше избягнала арести за проституция и прелюбодеяние. Въпреки това два пъти тя бе на прага да бъде набита с камшик от палача, защото беше обвинена в нападение на жени, които са я обидили.

Вероятно изолираността на Мериленд и Вирджиния където беше живяла, това бе спомогнало тя да избегне жестоките наказания, които би могла да получи в по-цивилизованата област Тайдуотър. Или вероятно това беше пламенната и свадлива природа, дивите пътища и свободният дух на жителите на Уестморленд по нейно време. Във всеки случай тя е била ужасен грешник на Земята, си мислеше Дейвис, а на Речния свят беше станала още по-лоша. Вярата му в Христовата църква го караха да я ненавижда и презира. В същото време скърбеше, защото тя със сигурност щеше да гори в Ада.

Понякога, въпреки че се срамуваше от себе си след това, той се наслаждаваше на виденията на нейните гърчове и викове в мъките на Ада.

И така, сега Йезавел изведнъж решил да се съюзи с Пачакути. Не можеше да се направи нищо повече от това, ако тя искаше да донесе неприятности. Освен ако не кажеше на Инка, че Ивар, Дейвис и Фострол се канеха да напуснат царството. Но дори и тя не може да бъде толкова долна.

Или можеше?

Той желаеше да се измъкне тайно от двора, но не се осмеляваше да разгневи Инка. Той бе принуден да слуша виковете и стенанията на екстаз на императора и Ан Пулен. Придворните и войниците бяха спрели да говорят, за да ги чуват, което правеше нещата още по-лоши за Дейвис. Особено тъй като не бяха всички отвратени. Напротив, те се хилеха, кискаха и се побутваха. Няколко мъже и жени се опипваха, а една двойка се съвокупляваше на пода.

Животни! Зверове! Къде беше бляскавата светкавица да ги изгори с дъха на Ада? Къде беше отмъщението на Господ?

След няколко часа свещеникът излезе от стаята. Усмихвайки се, той извика, че Инка все още притежава мъжествеността, изисквана от боговете и народа му. Държавата ще просперира, добрите времена ще продължат. Всички с изключение на Дейвис и мъжът и жената на пода ликуваха.

После жени-робини донесоха купи и кани с вода и кърпи за изкъпят и изсушат Инка и Ан. Когато излязоха, главният свещеник влезе вътре да извърши пречистващия ритуал. След като свърши, един прислужник каза на Дейвис че Императорът е готов за него. Стискайки зъби, но опитвайки да се усмихне в същото време, Дейвис влезе в спалнята на порока.

Въпреки банята двамата все още воняха на потен и флуиден секс.

Ан, гола, се беше излегнала на една кушетка. Тя се протегна, когато видя Дейвис и го перна с гърдите си. Едно от главните й удоволствия бе да излага тялото си на показ пред него. Тя знаеше колко го отвращава това.

Императорът, също гол, лежеше на масата за масаж. Дейвис отиде да поработи върху него. Когато свърши, му бе наредено да масажира Ан. Императорът, след като стана от масата, беше облечен от прислужницата си във великолепни церемониални одежди, великолепни според стандартите на Речния свят, обаче.

След това напусна спалнята и посрещнат с викове от тълпата.

Ан се качи на масата и се обърна по корем. Тя говореше на Вирджински диалект от онова време.

— Масажирай ме много добре, Анди. Императорът ме огъна тук-там. Научих го на много пози, които не е познавал на Земята и той ги използва всичките. Ако не беше такъв светец, бих могла да те науча на тях.

Две жени прислужнички останаха в стаята. Но те не разбираха английски. Дейвис, опитвайки се да сдържи гласа си да не трепери от ярост, каза:

— Какво мислиш, че ще направи Ивар, като разбере за това?

— Какво може да направи той? — попита тя насмешливо. Въпреки това, мускулите й се втвърдиха леко. После добави. — Това какво те засяга?

— Грехът засяга всекиго.

— Точно каквото очаквах да каже един смрадлив проповедник.

— Смрадлив? — каза Дейвис.

— Безпътен идиот.

Дейвис мачкаше раменните й мускули. Би му било много лесно да придвижи ръцете си нагоре, да ги сключи здраво около врата й и да я стисне. Въпреки че не беше внушителен мъж, имаше много силни ръце. За момент той почти осъществи фантастичното си намерение, което проблесна през съзнанието му. Но един истински християнин не убива, колкото и силна да е провокацията.

От друга страна, той в действителност нямаше да я убие. Тя щеше да се появи някъде другаде утре и да тормози други. Далече от тук, обаче.

— Безпътен — каза тя. — Ти ме мразиш толкова много, защото дълбоко в себе си би искал да се чифтосаш с мен. Старият Адам в теб иска да ме награби. Но ти подтискаш това в сенките на твоята греховност, в стария Рогач, който ми се свива тук. Казвам това, защото познавам мъжете. Тук долу, те всички са братя. Всички, казвам аз!

— Кучка! Мръсница! Лъжеш! Ти би искала да имаш полово сношение с всеки мъж в света, и…

Тя изведнъж рязко се обърна. Тя се усмихваше, но очите й бяха присвити.

— Полово сношение? Ти, подла уста! Не можеш ли да използваш добрия стар английски? Ти не би казал цица, ако нямаше една в устата си!

Въпреки, че не беше приключил с масажа, той излезе от стаята. Кикотенето и хиленето на слугите го последва през бамбуковите стени. Те не бяха разбрали нито дума, но интонациите на неговия глас и на гласът на Ан, както и жестовете й лесно можеха да се разберат!

Възстановил се някак си, той се върна в стаята.

Ан беше седнала на масата и люлееше дългите си, формени крака. Тя изглеждаше доволна от себе си. Той застана на вратата и каза:

— Знаеш какво възнамерява Ивар тази вечер, нали?

Тя кимна, после каза:

— Той ми каза.

— И така, ти трябваше да направиш един последен удар?

— Правила съм двугърбото животно с царе, но никога с император. Сега, само ако можех да намеря бог, който да ме вземе, както Зевс е взел Леда. Или великият бог Одхинър, от когото Ивар претендира, че е произлязъл. Бог, който има силата, издръжливостта да го прави вечно и никакви пристъпи на съвест след това и е винаги любезен с мен. Тогава животът ми ще бъде пълноценен.

— Мога да повърна — каза той и отново излезе.

— Това е един вид еякулация! — каза тя високо.

Той слизаше по стотиците стъпала надолу като междувременно се чудеше защо тези луди езичници бяха построили такъв неудобен град. Когато слезе на Земята, той потърси Фострол по брега на реката, докато го намери да лови риба на един вълнолом.

Бамбуковата кошница на французина съдържаше седем от дългите цял фут животни на ивици, познати като зебри. Описваше на рибарите до него колко е сложна науката, която бе измислил. Той я наричаше патафизика. Дейвис разбираше малко от нея. Очевидно и хората около него. Те кимваха с глави на неговите забележки. Но обърканите им изражения показваха, че бяха далеч от това, както повечето слушатели, фактът, че на Фострол не беше много добър със сигурност не им помагаше да се разберат.

3.

— Патафизиката — повиши тон Фострол — е трудно да се определи, защото трябва да използваме шепата физични понятия, за да я дефинираме.

Той трябваше да употребява френски думи, изпъстрени с кишва, защото „патафизиката“ и много други понятия не съществуваха в езика на инките. По този начин, той още повече озадачаваше своята аудитория. Дейвис реши, че Фострол не го е много грижа дали тези слушатели го разбираха. Говореше на себе си, за да се убеди самичък.

— Патафизиката е науката за областта отвъд метафизиката — продължи Фострол. — Това е науката на въображаемите решения, на особените, привидни изключения. Според патафизиката всички неща са равни. Всички неща са патафизични. Но много малко хора практикуват патафизиката съзнателно.

— Патафизиката не е шега или измислица. Ние сме сериозни, не се шегуваме и сме откровени като ураган.

Той добави на английски, поради някаква причина, която Дейвис не можеше де разбере:

— Патафизиката е синаптична, а не синоптична, т.е. нагледна.

Очевидно се беше отказал от инките. Премина на френски.

— В заключение, въпреки че нищо не може да се приключи в пълния смисъл на „заключването“, ние не знаем нищо за патафизиката и все пак знаем всичко. Ние сме родени познавайки я и в същото време сме родени невежи относно нея. Нашата цел е да продължим напред и да научим невежите, т.е. нас, докато всички станем просветлени. Тогава човечеството, каквото за нещастие го познаваме сега, ще бъде променено. Ще станем такива, каквито Бог е предвидил да бъдем в много отношения, дори въпреки че Бог не съществува, не както го познаваме, зад него има хаос и познавайки Истината, ние в нашите плътски тела ще се уподобим на Истината. Което наистина да бъде достатъчно.

Ето сега, помисли си Дейвис, един, който наистина отговоря на определението на Ан за идиот. И все пак… и все пак. В думите на Фострол имаше известен смисъл. Махнете всички заврънкулки и ето, той казваше, че хората трябва да погледнат на нещата от друг ъгъл. Какво беше това, което бе казал арабинът от късния двадесети век, който бе срещнал преди много години?

Абу ибн Омар беше цитирал… какво му беше името… А! Един човек на име Оспенски. „Мисли с други категории“. Това беше. „Мисли с други понятия.“ Абу беше казал: „Обърни едно нещо обратно и погледни от долната му страна.“ За часовника се знае, че е кръгъл. Но ако неговата повърхност се обърне под прав ъгъл под теб, часовникът ще бъде елипса.

Ако всеки мислеше с други категории, особено в емоционалната, формалната, социалната, икономическата, религиозната и политическата сфера, човешките същества щяха да са решили повече от проблемите, които правят живота им толкова мизерен.

— Това не стана на Земята — бе казал Дейвис.

— Но тук може и да стане — твърдеше Абу.

— Никакъв шанс — противопоставяше се Дейвис. — Освен ако всички се обърнат към Господа, към Исус Христос за спасение.

— И бяха истински Християни, а не тесногръдите, фанатични, егоистични и жадни за власт подлеци, каквито са повечето от тях. Ще те обидя, ако кажа, че и ти си един от тях, въпреки че ще го отречеш. Така да бъде.

Дейвис за малко щеше да удари човека, но се бе объркал, треперейки от гняв и си бе отишъл.

Още се възмущаваше, когато си мислеше за обвинението на Абу.

— Фострол! — извика Дейвис на английски. — Трябва да говоря с теб!

Французинът се обърна и го подкани:

— Давай!

Дейвис му разказа за Ан и Императора, Фострол каза:

— Ти можеш да информираш Безкостния за прелестната ситуация, ако толкова те е грижа. Не желаем да бъдем близо до него, когато чуе за това.

— О, той ще чуе за това, но не от мен. Тази местност изригва реки от слухове и клюки. Все още ли искаш да избягаш от това място довечера, както се уговорихме?

— С или без Ивар или Ан или с теб.

Той посочи някъде покрай Дейвис и каза:

— Някой вече му е казал.

Дейвис се обърна. Същинският град, градът със скелет от кули, започваше на половин миля от брега на Реката. Викингът крачеше по земята към входа на едно стълбище. Той стискаше в едната си ръка дръжката на голяма каменна брадва. Носеше също една огромна раница. Дейвис се досети, че вътре беше граала на Ивар. Но тя беше толкова издута, че сигурно съдържаше и нещо друго. Дори от такова разстояние, Дейвис можеше да види, че лицето и тялото на Ивар бяха ярко червени,

— Той ще убие Инка! — промълви Дейвис.

— Или Ан, или и двамата — добави Фострол.

Беше твърде късно да го настигнат. А дори да го направеха, няма да можеха да го спрат.

Няколко пъти преди те го бяха виждали в лудите му пристъпи на гняв. Той щеше да размаже черепите им с брадвата.

— Няма да може да премине през бодигардовете на Инка — успокои го французинът. — Смятам, че единственото нещо, което можем да направим, е да следваме нашия план и да заминем довечера. Ан и Ивар няма да дойдат. Ти и аз трябва да тръгнем без тях.

Дейвис знаеше, че Фострол е дълбоко разстроен.

Беше казал „аз“ вместо „ние“.

Дотогава викингът беше стигнал до третото ниво и се качи на него. За момент той се изгуби зад една прозрачна стена, направена от леката обвивка на черво на драконова риба.

— Чувствам се сякаш го изоставям — каза Дейвис. — Но какво можем да направим?

— Ние променихме решението си, което е привилегия всъщност, дълг на философа — каза Фострол. — Най-малкото, което можем да направим, е да го последваме и да видим какво ще стане с него. Дори можем да му помогнем по някакъв начин.

Дейвис не мислеше така. Но нямаше да позволи на този ку-ку да покаже повече кураж от него.

— Много добре. Да вървим.

Те сложиха граалите си в своите чанти и побързаха към града. След като изкачваха стълбища и стълби, стигнаха нивото, където се намираха покоите на Инка. Видяха много хора да тичат наоколо и да вдигат шум. Отдалеч се носеше дандания, каквато само една голяма тълпа можеше да вдигне. В същото време надушиха миризмата на дим. Той имаше различен мирис от многото огнища за готвене в жилищата. Следвайки посоката на шума и на отстъпващите хора, които тичаха към стълбища и стълби, те излязоха на малка площадка.

Сградите на нея, повечето двуетажни бамбукови постройки с наполовина изградени стени, бяха правителствени кабинети. „Палатът“ на Инка бе най-голямата постройка, триетажна, но тясна. Въпреки че имаше покрив, беше с няколко стени. Най-отдалечената стена беше прикрепена към главното скеле^[1] на града.

Миризмата на дим стана по-силна и имаше повече мъже и жени, които тичаха наоколо. Двамата мъже не можеха да разберат нищо от виковете и крясъците, докато Дейвис хвана думата на кишва за „огън“. Тогава те разбраха, че суматохата не беше причинена от Ивар.

Или може би беше. Дейвис си мислеше за огромната, издута торба на гърба на Ивар. Дали тя не съдържаше борови факли и съд с алкохол от лишей?

Силният вятър носеше облаците на юг, което обясняваше защо мирисът на дим не можеше да се усети толкова добре на по-ниските нива. Да се стигне до палата щеше да бъде опасно. До този момент бамбуковият под на площадката гореше бързо и те би трябвало да заобиколят площадката. Защото знаеха, че подът от другата страна също беше подпален. До тях група хора работеха като обезумели, теглейки големи кофи с вода от земята на шест скрипеца.

През многото пространства между стаите и нивата Дейвис видя редици от хора, които си подаваха кофи с вода от реката.

Всичко се бе случило много бързо.

Сега Дейвис надуши характерната миризма на горяща плът. И можеше да види няколко тела, лежащи в пламъците. Няколко секунди по-късно един труп падна през прогнилия под на пода под него.

Не изглеждаше възможно само един човек да причини всичко това.

— Ще тръгнем ли сега? — каза Дейвис.

— Ивар е обречен, ако не е вече мъртъв. По-добре да слезем долу на земята, преди да се опечем.

— Разумът не винаги предпазва — каза французинът. — Но огънят го прави.

Те се оттеглиха, кашляйки, докато димът се разреди достатъчно за да могат да виждат. Постройката имаше стълбище и няколко отвора в пода за слизане по стълба. Но те не можеха да се доближат до тях поради тълпата, която ги заобикаляше. Стълбището и стълбите бяха отрупани с ръмжащи, крещящи и борещи се тълпи. Някои паднаха върху главите на бегълците на пода под тях.

— Възможно е да се изкачим по гредите на външната постройка! — извика Фострол. — Нека опитаме да избягаме през тях.

Но и на други им беше хрумнала същата мисъл. Все пак имаше достатъчно пространство за всички. Когато Дейвис и французинът слязоха на земята, те трепереха от усилието и ръцете, коремите и вътрешните страни на краката им бяха ожулени до кръв.

Те си пробиха път през тълпите, докато стигнаха близо до Реката.

— Сега му е времето да присвоим някой малък плавателен съд и да тръгнем нагоре по Реката — каза Фострол. — Но тук не виждам такъв.

Дейвис погледна към скелетоподобните постройки и към хората, които пъплеха около тях и все още излизаха от тях. Бригадите с кофите вече бяха приключили работата си, въпреки че преди няколко минути той би могъл да се обзаложи, че целия град беше обречен. Димът се бе разпръснал с изключение на няколко облачета.

Фострол и той все още имаха граалите си. А една риболовна лодка, закотвена няколко метра по-надолу, съдържаше въдици, мрежи и копия. Това би трябвало да бъде достатъчно.

Докато газеха към лодката, те видяха един мъж с тъмна кожа, черни коси, затворени очи, лежащ с лице към пода. Челюстта му се движеше бавно. Но той не преживяше.

— Дъвката на мечтите — каза Фострол. — Сега той е някъде в Перу на Инките, в съзнанието му проблясват видения на земята, която някога е познавал, но която никога не е съществувала в действителност. Или може би той лети по-бързо от светлината между звездите към границите на безграничното.

— Не такива прекрасни неща — каза Дейвис отвратено. Той посочи еректиралия пенис на мъжа. — Той сънува, че лежи с най-красивата жена в света. Ако има въображението да направи това, в което се съмнявам. Тези хора са груби и брутални селяндури. Върхът на техните мечти е лесен живот без задължения, никакви господари, много храна и бира и всяка жена, робиня на тяхната любов.

Фострол се занесе нанякъде.

— Ти току-що описа Рая, приятелю мой. Това е Речния свят. С изключение на господарите и всяка жена — сексуална робиня, както така странно описа пола с кадифените бедра. Отърви се от господарите и приеми, че много жени ще те презират, но че има и много други, които няма да го направят. И ето ти невъображаемия мъжки идеал за след света. Не е толкова лошо. Със сигурност, една крачка напред от родната планета.

— Що се отнася до този тук, той е бил роден сред бедните и си е останал след тях. Но бедните са солта на земята. Под сол не разбираме секрецията на някои геологически явления. Имаме предвид солта, оставена по кожата след много труд и обилна пот, солта, натрупана в резултат на къпането. Този зловонен материал и слоят от загниващи, люпещи и кожни клетки е солта на земята.

Дейвис се изкачи на лодката, изправи се и посочи към вдигнатия пенис на мъжа.

— А! По-долу от животните! Нека да изхвърлим маймуната през борда и да продължим.

Фострол се засмя:

— Без съмнение той мечтае за Ан, нашата местна троянска Елена. Ние също сме правили това и не се срамуваме от него. Между другото, откъде знаеш, че той не си мечтае за мъж? Или за възлюбената си лама?

— Ти също си отвратителен — каза Дейвис. Той се наведе и хвана глезените на мъжа. — Помогни ми.

Фострол пъхна ръцете си под мишниците на мъжа и го повдигна.

— Ох! Защо гравитацията увеличава силата си, когато повдигаме труп, пиян или упоен? Отговори на това, мои филистимлянски приятелю. Ние ще отговорим вместо теб. Това е така, защото гравитацията не е неизменна сила, винаги подчиняваща се на това, което наричаме физични закони. Гравитацията варира в зависимост от обстоятелствата. Така че противно на Хераклит, това което се издига, не винаги пада.

— Бръщолевиш като маймуна — каза Дейвис. — Давай! Едно, две, три, хвърляй!

Мъжът цопна във водата на едната си страна, потъна под повърхността, после се показа, плюейки вода. До кръста в Реката, той се отправи към брега.

— Благодари ни за банята от която толкова се нуждаеше! — каза Фострол и се засмя. После започна да издърпва котвата.

Но Дейвис посочи към брега и прошепна:

— Ето ги, идват!

Десет войници, с дървени каски и носещи копия тичаха към тях.

— Някой ни е издал! — констатира Дейвис и се намръщи.

Две минути по-късно те бяха придружени до затвора.

4.

Ивар и Ан не бяха убити. Викингът се беше бил с много войници, убивайки и ранявайки много, и някак си беше постигнал целта си, въпреки че кървеше на много места.

Оцапаната му с кръв брадва се бе стоварила върху главата на Инка и Пачакунти беше престанал да бъде император. Ивар не се беше опитал да убие Ан. Това, че беше нокаутиран точно след като размаза черепа на Инка, може би беше единствената причина да не я убие.

Според закона на Царството на западното слънце Ивар трябваше да бъде държан жив, за да бъде измъчван в продължение на дни, докато тялото му не може да понесе повече. Но мъжът, който завзе властта, имаше друга идея. Тамкар беше генерал на полк, но беше следващият по ред за престола. Той веднага насочи войниците си срещу тези на Пачакути, уби ги и се обяви за Инка. Неговите убийци убиха другите генерали и след известна борба оцелелите полкове се предадоха на новия Инка. Толкова за традицията за реда на предаване на властта.

Въпреки че Тамкар публично осъди Ивар, той би трябвало да му е тайно благодарен. Осъди го на Скока на смъртта, но това даде на Ивар малък шанс да спечели свободата си и да напусне царството. Ан Пулен, Фострол и Дейвис не бяха участвали в убийството на Пачакути и въпреки това бяха признати за виновни по асоциация с викинга. Всъщност новият Инка се отърваваше от тези, които считаше за опасни. Той събра една група от високопоставени мъже и ги изпрати на подвижното мостче. Всички освен двама паднаха. Това удовлетвори народа, при все че някои бяха разочаровани, тъй като не всички паднаха. Тамкар се оглеждаше за други, които подозираше, че може да поискат да му отнемат трона. Те, заедно с престъпниците, бяха принудени да направят Скока. Тълпата обичаше зрелищата. След тези загрявки предстоеше главното събитие. Ивар и другарите му сега имаха техния шанс да накарат простолюдието да тръпне от вълнение. Да не говорим пък за самите тях.

Две седмици след смъртта на Пачакути Дейвис и съкилийниците му бяха отведени на кулата по пладне. Те бяха държани в едно укрепление, така че имаха пространство, където да се упражняват активно. Също така те се упражняваха на дълъг скок на пистата и една запълнена с пясък яма подсигуряваше тези, които трябваше да направят Скока на смъртта.

Императорът искаше състезателите да достигнат колкото се може по-близо до другото подвижно мостче преди да паднат. Хората харесваха доброто представление, а Императорът харесваше това, което и народът му.

Той седеше на стол на платформата, от която се подаваше мостчето на „свободата“.

Барабаните забиха и тръбите от риба-еднорог бяха надути. Тълпата отдолу ликуваше при обявяването на първия скок.

Фострол, който стоеше зад Дейвис, каза:

— Помни, приятелю наш. Степента на сила на гравитацията зависи от отношението на този, който й се противи. Ако съществуваше такова нещо като добър късмет, ние се молим той да ни бъде даден.

— Късмет и на теб — каза Дейвис. Той звучеше много нервно, дори и на себе си.

Капитанът на кралските стражи извика, че започва броенето. Преди двете минути да изтекат, Дейвис се приведе върху десетметровата дъска, изнесе десния си крак напред и се издигна нагоре. Точно тогава изпадна в екстаз. После той смяташе, че това беше единственото нещо, което го е спасило. И естествено, то му беше дадено от Бог. Той бе спасен от същото Същество, което беше спасило Данаил в лъвската бърлога.

Въпреки това падна тежко напред, докато краката му се задържаха на пети на края на мостчето. Гърдите и лицето му се удариха в коравото тисово дърво близо до края на мостчето. Ръцете му сграбчиха двете страни на мостчето, въпреки че нямаше опасност да падне. Полежа известно време преди да се изправи. Викове на радост, подигравки и дюдюкания се понесоха от тълпата на земята. Той не им обърна внимание, докато вървеше накуцвайки по мостчето към платформата и бе подет от стражите. Сърцето му биеше бързо и дълго не можеше да спре да трепери. В същия момент Фострол вече тичаше по подвижното мостче с лице, което изразяваше решителност.

Той също се издигна, въпреки че Дейвис се съмняваше, че французинът е изпитал същия екстаз. Той се приземи съвсем накрая, но успя да падне напред. Ако беше политнал назад, щеше да падне.

Той се хилеше когато стигна до Дейвис.

— Ние сме такива великолепни атлети! — извика той. Барабаните забиха и тръбата изсвири за трети път. Ан, гола като прадедите си, с кожа, побеляла от страх, се затича по подвижното мостче.

Наведена напред, пружинирайки с ръце и с дългите си стройни крака, тя скочи през празнината без колебание.

— Каква смелост! Каква дързост! — извика Фострол. — Каква жена!

Дейвис, въпреки своята неприязън към нея, призна пред себе си, че французинът беше прав. Но смелостта и силата й не бяха достатъчни да я изтласкат към едно добро приземяване. Краят на подвижното мостче я удари в диафрагмата и дланите й се удариха в дървото. Дъхът й изсвистя. За момент тя висеше като риташе с крака в празнотата. Усилията й бяха агонизиращи. Тогава тя разтвори ръцете си, придвижвайки дланите си по края на дъската. Лицето й беше опряно в дървото. Започна да се плъзга назад, тъй като ръцете й отслабваха.

Ивар измуча, като гласът му надви над врявата на тълпата и виковете на мъжете върху платформите.

— Ти си Валкирия, Ан! Покажи, че ставаш за моя жена! Дръж се! Можеш да го направиш! Издърпай се нагоре и напред! Ще се срещнем на платформата! Ако паднеш, ще те срещна отново някъде по Реката!

Това изненада Дейвис. По време на двете седмици на техния престой в затвора, Ивар не беше проговорил нито дума на Ан.

Нито пък тя на него.

Ан направи гримаса, но дали беше отчаяние и болка или от радост от думите на Ивар — не се знаеше. Потейки се, с още по-побеляло лице, борейки се упорито, тя се издърпа напред, докато краката й не висяха повече. После тя се претърколи и легна по гръб, а гърдите й се издигаха и падаха бързо. На диафрагмата си имаше дълъг червен белег от сблъсъка. Две минути по-късно тя застана на четири крака и пропълзя няколко метра. После се изправи и завървя несигурно, но гордо по платформата.

Фострол я прегърна, може би с повече ентусиазъм, отколкото изискваше учтивостта, когато тя се присъедини към него.

Тя поплака малко, Фострол също. Но двамата се отделиха, за да наблюдават Ивар, когато отново барабаните забумтяха и тръбите изсвириха.

Огромният мъж с бронзово-червена коса, блестяща на слънцето, застана на подвижното мостче. Както бяха сторили и другите скачачи, той се навеждаше разкършваше и подскачаше нагоре-надолу за да загрее. Сега той се сви за скок, мърдайки устни като броеше секундите, заедно с капитана на стражите.

След това излезе от свитото си положение и побягна като масивните му крака загребваха въздуха. Мостчето се приведе под тежестта му и потрепери от удара.

Левият му крак пропадна надолу сантиметри преди края. Той се повдигна нагоре, ритайки с крака.

И отново пропадна, като не му достигаше един метър до края на победното мостче. Ръцете му се изстреляха напред и хванаха здраво двете страни на дървото, близо до края. Мостчето се огъна, отскочи малко нагоре и отново потъна надолу.

Изскърца силно. Дейвис извика:

— Качи се на мостчето! Ще се счупи!

Ивар вече се залюляваше назад за да хване за замах напред, така че да може да сложи краката си на дъската. Точно когато се придвижи напред, остър скърцащ шум оповести, че дървото се бе счупило. Ан изпищя. Дейвис изпъшка. Фострол извика:

— Боже мой!

Ръмжейки, Ивар профуча и се изгуби от очите им. Дейвис се втурна напред и опря стомаха си на перилата. Мостчето се люлееше нагоре-надолу. Но викингът не беше там.

Дейвис се наведе още по-напред. Там, на тридесет метра под него, Ивар висеше на ръцете си от една наклонена надолу дъска. Неговото изхвърляне напред към кулата го бе отпратило достатъчно далеч, за да хване една от хоризонталните дъски, които висяха от главната постройка. Висейки на дъската само на ръцете си, той беше успял да се придвижи по-близо до сградата. Но сигурно трябва да се бе плъзнал и беше паднал. Но отново се беше спасил, като се бе хванал за една напречна дъска, висяща на четиридесет и пет градуса ъгъл от външната стена на градската постройка. Тялото му сигурно се беше ударило силно в нея, и ръцете му се плъзгаха надолу по висящото дърво, оставяйки кървава следа.

Когато те бяха спрени, там, където друга дъска под ъгъл се събираше с тази, на която висеше той, той опита да се издърпа нагоре. И успя. След това трябваше да се изкачи обратно нагоре, докато стигне до платформата на която стоеше Дейвис. Ако не стореше това, нямаше да бъде освободен.

През това време Тамкар беше станал от трона си за да погледне през платформата надолу към викинга. Той се намръщи, когато видя Ивар бавно, но сигурно да си проправя път нагоре по стената на постройката. Но дори Тамкар трябваше да се подчини на правилата на изпитанието. На никого не беше позволено да помогне на Ивар.

Единствено от него зависеше да достигне до платформата или да падне. Изминаха около десет минути. И ето че се появи бронзово-червената коса на викинга и ухиленото му лице.

След като се прехвърли през перилата, легна за малко да възстанови силите си.

Когато се изправи, той заговори Тамкар:

— Със сигурност боговете ни помагат. Те са ни избрали за по-велики неща от това да бъдем роби.

— Не мисля така — каза Императорът. — Вие ще бъдете свободни, както повелиха боговете. Но няма да отидете далеч. Диваците на север от нас ще ви хванат и няма да бъдете повече свободни. Аз ще се погрижа за това.

За момент изглеждаше че Ивар ще се нахвърли върху Императора. Но копията на кралската стража бяха насочени към него. Той се отпусна, усмихна се и каза:

— Ще видим тази работа.

Дейвис се почувства изтощен. Изпитанието беше достатъчно ужасно. Сега, след като бяха издържали, отново щяха да попаднат в ръцете на злото. Тук поне имаше изобилие от храна. Но точно зад горната граница на Царството на западното слънце, земята от двете страни на Реката беше населена с хора, които беше по-добре да се избягват. Те даваха на робите си толкова храна, колкото да можеха да работят. Обичаха да разпъват на кръст робите и да ги връзват в различни агонизиращи пози за дълго време. Обичаха да ги изяждат. Ако си техен пленник и изведнъж ти дадат много храна, знай, че си угояван за основното ястие.

Дейвис си мислеше, че може би щеше да бъде по-добре за него, ако бе паднал и намерил смъртта си. Поне по този начин щеше да има равен шанс да възкръсне отново някъде далеч на север оттук.

Той все още беше омърлушен, когато от лодката, която ги превозваше, вече можеше да се види това, което Инките наричаха Земята на зверовете. Двамата души екипаж започнаха да навиват триъгълното платно. Той седеше заедно с другите пленници в средата на лодката. Ръцете им бяха вързани отпред с въженца от рибени черва. Те бяха голи и притежаваха единствено граалите си. От двете им страни стояха стражи с копия.

Капитанът на стражата каза:

— След няколко минути ще сте свободни.

Той се изсмя. Очевидно Императорът беше известил Зверовете, че скоро ще получат роби като подарък. Една група от мургави представители на бялата раса стояха на кея на десния бряг.

Те размахваха копия с кремъчни върхове и големи тояги, докато танцуваха диво, а слънцето блестеше ярко в слюдените парченца, вградени в техните искрици, светлосиви шлемове, направени от рибени люспи. Дейвис беше чувал, че се предполагаше, че те бяха северноафрикански народ, живял някога в каменната ера. Като ги видя, той се изпоти и му стана лошо. Но толкова далеч, те все още не се бяха качили на лодките за да ги пресрещнат.

Ивар, който седеше близо до него, заговори тихо:

— Ние сме четирима. Стражите са десет. Тримата моряка не влизат в сметката. Шансът е на наша страна. Когато дам знак, аз и Фострол ще нападнем тези на кърмата. Ти, Червенокоси и ти, Ан, ще нападнете другите. Използвайте граалите си като чукове, като ги хванете за дръжките.

— Шансът е на наша страна! — каза Фострол и се засмя тихо. — Това е от патафизична гледна точка.

Ивар се приведе и се напъна за да разкъса въжето, което държеше ръцете му събрани. Лицето му почервеня, мускулите му се превърнаха на змии под кожата. Стражите се подиграваха на усилията му. После устата им се отвориха, когато въжето се скъса и той се изстреля напред, ръмжейки и размахвайки граала си. Твърдият долен край удари един от стражите под брадичката. Ивар сграбчи падащото копие на мъжа с другата си ръка и го запрати в корема на друг страж.

Инките не очакваха противодействие. А ако го получеха, бяха уверени, че заловените роби ще бъдат лесно подчинени. Но викингът бе отстранил двама стражи от битката секунди след като тя беше започнала.

Дейвис и Ан размахваха добре граалите си. Този на Дейвис прасна в чатала най-близкия страж. След това той нямаше време да види какво правят неговите другари. Връх на копие прониза отпред бедрото му, а после мъжът, който го рани се свлече, когато граалът на Дейвис го удари отстрани на главата.

Всичко свърши за пет секунди. Моряците скочиха във водата. Ивар побягна след кормчията, който скочи през борда. Следвайки командите на викинга, жената и двамата мъже вдигнаха платната. Силен крясък изригна от диваците на земята и те веднага се хвърлиха в лодките.

Забиха барабани, които очевидно сигнализираха на тези нагоре по Реката да пресрещнат лодката с робите.

Те почти успяха. Но Ивар, един ненадминат моряк, ги отбягна и след това ги остави назад. Те плаваха на север.

Бяха изминали осемнадесет години от бягството от Земята на зверовете. Бяха влизали в много битки, бяха залавяни няколко пъти и бяха преживели няколко стотици злополуки и голям брой наранявания. Но живееха в тази страна — Джардин — от седем години с относително спокойствие и доволство.

Жената, с която живееше Андрю Дейвис, се казваше Рейчъл Абингдън, дъщеря на двойка американски мисионери. Той я беше обърнал в своята вяра, че Изкупителят отново беше роден по Реката и че те трябва да го открият някой ден. Междувременно, бяха проповядвали на местните, не много успешно, но имаха около дузина последователи. Материално Дейвис преуспяваше. Много мъже и жени идваха всеки ден да бъдат масажирани или да им бъдат правени остеопатични манипулации. Заплащаха за лечението си с предмети и продукти, които там можеше да обмени за други стоки, ако пожелаеше и с гастрономическите удоволствия, които извличаха от граалите си. Животът беше лесен. Гражданите не бяха жадни за власт, поне не политическа. Дните минаваха за Дейвис, като че ли беше на земята, където хората се хранеха с лотоси. Слънчевите следобеди — за риба и щастливи вечери — седейки около огнищата, ядейки и говорейки — като смесваше едното с другото.

Ивар Безкостния беше генерал на армията, която беше събрана единствено за отбрана. Но съседните държави, хиляди мили нагоре и надолу по Реката не бяха войнствени. Във военно отношение той нямаше какво толкова да прави, освен да държи войниците тренирани, да инспектира граничните стени и да провежда бойни учения.

Ан от много дълго време беше престанала да живее с Ивар. За голямо учудване на Дейвис, тя бе станала религиозна. Освен ако Църквата на втората възможност можеше да бъде религия в някакъв смисъл.

Мисионерите, с които беше говорил и беше слушал да проповядват, претендираха че вярват в Създателя. Но казваха, че всички земни религии грешат в твърдението си за боговдъхновени. Създателят — те избягваха думата „Бог“ — беше сътворил същество по-висше от човека малко преди великото възкресение на Земните мъртви. Това били някакъв вид ангели от плът и кръв, наречени Сътворители, чиято мисия беше да спасят останалото човечество от самото себе си и да го издигнат на едно духовно ниво, равно на това на Сътворителите. Мъжът или жената, които не бяха възкресени по този начин след неопределено време, са обречени. Той или тя ще се скитат вечно през празнотата като съзнаващи, безтелесни същества без воля.

— Етиката на последователите на Втората възможност е много извисена — беше се присмял Дейвис един ден, докато говореше с Ан. — Те не обръщат внимание на сексуалната нравственост, дотолкова, доколкото не прилагат сила или заплаха.

— Сексуалните норми бяха необходими на Земята — бе отвърнала тя, — за да защитят децата. Също така, венерическите болести и нежеланите бременности причиняваха големи страдания. Но тук няма такива болести, нито пък жените забременяват. Всъщност най-големият, най-силният елемент на сексуалния морал на Земята, беше схващането за собствеността. Жените и децата бяха собственост. Но тук няма такова нещо като собственост, никаква лична собственост с изключение на личния граал и няколко кърпи и сечива. Повечето от мъжете все още не са осъзнали това. За да бъда честна, много жени също не са, но всички вие ще се научите някой ден.

— Ти все още си една уличница — ядосано бе казал Дейвис.

— Уличница, която въобще не те желае, въпреки че ти ме желаеш. В деня, в който разбереш това, ще бъдеш една стъпка по-близо до истинската любов и до спасението.

Както винаги, със здраво стиснати зъби и ръце и с треперещо тяло, Дейвис се беше отдалечил. Но той бе неспособен да стои далече от нея. Ако не говореше с нея, никога няма да можеше да я доведе до истинското спасение.

Преди две години Фострол беше обявил че е Бог.

— Ти не трябва да търсиш повече, приятелю наш — каза той на Дейвис. — Ето, пред теб стои Спасителят. Плътското подобие с човек, което сме приели, не трябва да те заблуди. То е нужно за да те предпази, също и останалите, да бъдете заслепени от нашата слава.

Приеми ни като твой Бог и ние ще споделим божествеността си с теб.

В действителност ти вече си божествен. Това, което аз ще направя, е да ти открия как да разбереш това и как да работиш за славното осъществяване.

Фострол беше безнадежден. Неговата философия бе празни приказки. И все пак, поради някаква причина, Дейвис не можеше да не го слуша. Той не правеше това за забавление, както веднъж си бе помислил или защото може би щеше да накара Фострол да види Светлината. Вероятно това беше, защото го харесваше въпреки вбесяващите му реплики, французинът имаше нещо, a je ne sais quoi^[2].

Дейвис не беше виждал Ивар от месеци, когато един ден Ивар изплува на хоризонта. „Изплува“ е точната дума, викингът беше огромен кораб, войн. Зад него стоеше много по-малък мъж, нежен, ако може да се каже така. Той бе нисък и слаб, с черна коса и кафяви очи. Лицето му беше тясно с голям и извит нос. Ивар измуча на есперанто:

— Андрю Червенокосия! Все още мечтаещ да намери жената, която е родила вторият Христос? Или си се отказал от това търсене?

— Никога.

— Тогава защо седиш на задника си ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година?

— Не е вярно! — каза Дейвис възмутено. — Аз обърнах много хора в правата вяра, които бяха отхвърлили Христос! Или които никога не бяха чували за Него, които не са били в състояние на благодат!

Ивар махна с ръка, като че ли отричаше значението на това:

— Можеше да ги събереш всичките под покрива на малка хижа. Ще бъдеш ли удовлетворен от вечното си висене тук, след като знаеш, че твоя Исус е нагоре по Реката и чака да се появиш, за да може да те изпрати напред да проповядваш?

Дейвис почувства някаква клопка. Викингът се зъбеше сякаш ей-сега щеше да се нахвърли върху него.

— По-разумно е да го чакам тук — каза Дейвис. — Той ще дойде някой ден и аз ще бъда готов да Го приветствам.

— Мързел, мързел, мързел! Истината е, че ти харесва да живееш тук, където никой не се опитва да те убие или пороби. Правиш слаби усилия да проповядваш и прекарваш повечето от времето си за риба или върху жена си!

— Сега виж тук! — каза Дейвис.

— Аз съм тук и виждам. Това, което виждам, е мъж, който веднъж беше в огъня. Беше охладен и сега се страхува да понесе трудности и страдания.

— Това не е вярно!

— Укорявам те, но също укорявам и себе си. Аз също мечтаех да пътувам нагоре по Реката, докато стигна до устието й. Там очаквах да намеря съществата, които са направили този свят и които са измислили нашето възкресение. Ако те не отговореха на моите въпроси по собствено желание, щяха да направят това по принуда. Казвам това, въпреки че изглежда те са неизмеримо по-силни от мен.

— Но аз забравих мечтата си. Да използвам твоите собствени думи — беше ми добре в Сион. Но това място не е Сион.

Дейвис кимна с глава за да посочи мъжа с Ивар.

— Кой е този?

Голямата длан на Ивар изтласка дребния мъж напред.

— Името Му е Бааб. Той е пришълец. Бааб е арабин. Бил е роден в Сицилия, когато неговия народ е владеел острова. Не знам кога е живял според твоето летоброене, но това няма значение. Има интересна история, която ми напомни за това, което бях забравил. Говори, Бааб!

Ниският човек се поклони и заговори на висок глас и със силен акцент на есперанто. Въпреки че някои от думите не се употребяваха тук, Дейвис разбра значението им от контекста.

— Ще ме извините, надявам се, за това внезапно доближаване и възможна намеса. Бих предпочел да седна с вас, да пия кафе и да ви опозная преди да започна моята история. Но някои хора са варвари, или трябваше да кажа — имат различни обичаи.

— Ще минем и без това! — каза Ивар високо. — Давай с историята си!

— А, да. Преди няколко години, аз бях нагоре по Реката, далече от тук. Говорих с един човек, който знаеше най-невероятната новина. Не знам дали това е истина или не, въпреки че той не би спечелил нищо, ако ме излъже. От друга страна, някои хора лъжат само за удоволствие, тези синове на Шейтана. Но понякога, като лъжата е само за майтап…

— Искаше да ме накараш да съжалявам, че те доведох тук? — извика Ивар.

— Извинявай, началство. Човекът, за когото говоря, каза, че знае интересна история. Той беше бродил надалече, нагоре и надолу през тази Долина, но не бе срещнал нищо толкова чудновато. Изглежда, че веднъж е бил на едно място, където някаква жена, която претендирала, че е девица, заченала.

— О, боже мой — каза Дейвис. — Истина ли е това?

Бааб отвърна:

— Не знам. Не съм присъствал на събитието, а и съм скептично настроен. Но други, които са били там по това време се кълнат, че това, което каза човекът, беше чиста истина.

— Бебето! Бебето! — каза Дейвис. — Момче ли беше?

— Уви, не! Беше женско.

— Но това е невъзможно! — възкликна Дейвис.

Бааб замълча, като че ли се чудеше дали Дейвис го нарича лъжец. После се усмихна.

— Аз само ти казвам това, което мъжът и неговите другари, всъщност пет на брой, ми разказаха. Не изглежда много вероятно всички да са се наговорили да ме излъжат. Но ако те обиждам, няма да кажа нито дума повече.

— О, не! — каза Дейвис. — Не съм обиден. Напротив. Моля те, продължи.

Бааб се поклони, после каза:

— Всичко това се е случило години преди аз да дойда в тази област. Досега бебето трябва вече да е пораснало, ако е имало такова бебе. Жената може и да не е била девица, както е претендирала, и някой мъж може да е бащата. Но и това все пак е голямо чудо, тъй като всички мъже и жени бяха стерилни.

— Но бебето да е момиче? — каза Дейвис. — Това не може да бъде!

— Говорил съм с мъдри мъже и жени от късния двадесети век, според Християнското летоброене, които се наричат учени — каза Бааб. — Те ми казаха, че ако една жена успее да забременее по химичен път, детето ще бъде женско. Аз не разбрах техните приказки за „хромозоми“, но те ме увериха, че една девица може да зачене само дете от женски пол. Те също казаха, че по тяхно време това все още не се е случвало. Или по някое друго време преди тяхното.

— Те са изхвърлили Бог извън науката си — каза Дейвис. — Това се е случило веднъж, когато беше роден Исус.

Бааб погледна недоверчиво, но не каза нищо.

— Това, което мислиш че се е случило — каза Ивар — и това, което наистина се е случило, често не е едно и също нещо. Ти все още не знаеш истината. Единственият начин да откриеш това, е да се отправиш отново напред и да решиш за себе си. Нали не си престанал да се интересуваш, само защото това дете е момиче. Имаше и жени богини, както знаеш.

— Бог прави това, което желае — каза Бааб.

— Ти си прав, Ивар — каза Дейвис. — Трябва да намеря тази жена и дъщеря й и да говоря с тях. Ти също си прав, признавам, в това, че съм допуснал леността и спокойствието да ме приспят.

— Тръгваме! Аз също бях заспал! Но вече се уморих от този безцелен живот. Ще построим лодка и ще тръгнем нагоре по Реката!

— Рейчъл ще бъде доволна — каза Дейвис. — Поне така мисля.

Рейчъл нямаше търпение да тръгне, въпреки че и тя беше разочарована, че Спасителят беше жена.

— Но тогава ние не знаем дали тази история е истина — каза тя — или може би е полуистина. Може би детето е момче. Но зли хора са изопачили историята, променили са я, за да направят бебето момиче. Това е лъжа, пробутана от Дявола. Той използва много средства за да съблазни верните и да ги накара да сгрешат.

— Не ми харесва да мисля така — каза Дейвис. — Но може и да си права. Каквато и да е истината, трябва да се опитаме да я открием.

Фострол каза, че тръгва с тях.

— Това непорочно зачатие може би е патафизично изключение. Патафизиката, както неведнъж сме отбелязвали, е наука за изключенията. Съмнявам се, че това е станало, тъй като че си спомняме да сме го правили. Ще бъдем доволни да изобличим шарлатаните, които претендират, че това е станало.

Ан Пулен каза, че остава в Джардин. Никой обаче не беше я молил да ги придружи. Дейвис си мислеше, че би трябвало да се зарадва, когато чуе новините. Но почувства силна болка. Той не знаеше защо беше разочарован или защо чувстваше болка в гърдите. Мразеше тази жена.

Месец по-късно лодката бе готова, хубав кораб с единична мачта и двадесет весла.

Ивар беше подбрал екипажа — яки мъже и техните изпитани в бой жени, всичките нетърпеливи да оставят лесния живот зад тях. Само двама от последователите на Дейвис бяха допуснати да тръгнат с лодката на Ивар и това беше, защото не възразяваха да се бият в самозащита. Другите, всички пацифисти, щяха да ги следват в по-малка лодка.

Призори в деня, определен за тяхното заминаване, се събраха при един граалов камък. След като камъкът изхвърли своята гърмяща и бяла струя напред, те махнаха граалите си, сега пълни с различни видове храна, бира, цигари и дъвки на мечтите. Дейвис щеше да даде тютюна, бирата и дъвката на екипажа, въпреки че би предпочел да ги хвърли в Реката. Тъй като щяха да закусят на лодката късно сутринта, те започнаха да се отблъскват от кея. Въздухът беше хладен, но Дейвис трепереше от вълнение. Дълго време той съзнаваше, че нещо липсва от живота му. Сега знаеше, че това бе желанието да изследва, да търси приключения. На Земята бе пропътувал САЩ, изнасяйки лекции и основавайки колежи по остеопатия. Беше изправен срещу враждебността на местните лекари и на тълпите, насъскани от Докторите по медицина. Той бе нападнат фронтално с подигравки, освирквания, смъртни заплахи и развалени яйца, хвърляни по него. Но продължаваше кампанията си, която той и колегите му най-накрая спечелиха.

В Речния свят той рядко стоеше дълго на едно място, освен когато бе задържан в робство. Беше пътешественик на земята и също устремен напред моряк. Не можеше да изпита истинско щастие, освен ако някакво приключение не го зовеше към далечни земи.

Ивар стоеше на палубата до кормчията и издаваше заповеди. Беше също щастлив, въпреки че се оплакваше от мудността и непохватността на екипажа.

Двама яки, плещести мъже от севера започнаха да разхлабват въжетата, които придържаха лодката към кея. Те спряха, когато Ивар им извика да почакат за момент. Дейвис чу някакъв човек да вика и погледна към брега. Слънцето току-що се бе показало над планините, лъчите му отмиха сивотата на непознатия. Той тичаше през равнината като размахваше ръце и викаше на есперанто:

— Не тръгвайте още! Чакайте ме! Искам да тръгна с вас!

— Дано да има добри основания за това, че ни забрави — каза Ивар високо. — Иначе ще цопне право във водата.

Дейвис беше любопитен кой беше мистериозния непознат, но също почувства нещо непредвидено. Дали това бе някакво предчувствие на боязън? Дали този мъж носеше лоши новини? Въпреки че Дейвис нямаше основание да подозира това, почувства, че щеше да бъде по-щастлив, ако мъжът никога не се бе появявал.

Човекът достигна кея и спря, дишайки тежко, като граалът му висеше от едната му ръка. Той беше среден на ръст и тегло. Лицето му бе силно и красиво, дълго, тясно, макар и частично закрито от черната му широкопола и висока шапка. Под сянката на шапката проблясваха тъмни очи. Дългата коса, подаваща се под шапката бе бляскаво-черна. Една черна кърпа беше завита около кръста му. Черно наметало покриваше раменете му. Високите му ботуши бяха от лъскава черна рибена кожа. Черният му колан придържаше дървена ножница, обвита с рибена кожа дръжка на рапира. Ако оръжието беше изработено от желязо, то беше уникално в тази местност.

— Какво те доведе като гарван, грачещ прокоба над нас? — извика Ивар.

— Аз само чух, че тръгвате нагоре по Реката — каза мъжът с дълбок глас. Неговото есперанто бе тежко обременено от родния му език, който трябва да е имал много твърди звуци. — Пробягах целия път надолу от планините за да ви хвана. Бих искал да се присъединя. Ще ви бъда полезен. Мога да греба с най-добрите и съм превъзходен стрелец, въпреки че скорошни събития ми отнеха лъка. И мога да се бия.

Замълча, после каза:

— Въпреки че някога бях миролюбив човек, сега живея от меча си.

Той извади рапирата си. Тя наистина беше от стомана.

— Това е пронизало много мъже.

— Твоето име — извика Ивар.

— Отговарям на Нюман.

— Очаквам и получавам незабавно подчинение — каза Ивар.

— Имаш го.

— Каква е мисията ти?

— Краят на Реката, въпреки че не бързам да стигна дотам.

Ивар се засмя, после каза:

— Имаме нещо общо, въпреки че предполагам мнозина също се опитват да се доберат дотам. Ще има място за теб, докато работиш добре. Ела на борда. Ще заемеш мястото си на веслото по-късно.

— Благодаря.

Лодката беше отблъсната от кея и двамата мъже от Севера скочиха върху плавателния съд. Сега лодката плаваше нагоре по Реката. Когато задуха утринния бриз, гребците оставиха веслата и надлъжното платно и платната на гика бяха вдигнати. Екипажът поседна да похапне от граалите си.

Ивар дойде от палубата да говори с хората вътре в кораба. Той застана до пришълеца.

— Каква интересна история може да ни разкажеш?

Човекът вдигна поглед.

— Мога да разкажа много.

— Ние всички можем — каза Ивар. — Но коя е най-чудната?

Нюман присви клепачи като че ли търсеше някакво съкровище.

Най-накрая той каза:

— Може би най-чудното е един човек, който нарича себе си Исус Христос. Знаете ли за него и живели ли сте във време и място на Земята, където той е бил непознат?

— Моите богове бяха Один и Тор и други — изръмжа Ивар. — Аз съм им принесъл в жертва много християни на Земята. Но към края на живота си станах християнин. Много повече от желание да спазя обещанията си, може би, отколкото от истинска вяра. Когато дойдох на този свят и открих, че той не е нито Валхала, нито Рая, въпреки че е по-близо до Валхала, отколкото до Рая, аз се отрекох и от двете вери. Но ми е трудно да не се обърна към родните си богове, когато съм в нужда.

— Тези, които никога не бяха чували за Исус на Земята, чуха за него тук — каза Нюман. — Но ти знаеш достатъчно за него, така че не трябва да обяснявам кой е той.

— Не мога да избегна да научавам повече за него, отколкото бих желал — каза Ивар. Той посочи Дейвис. — Този мъж, Андрю Червенокосия, постоянно дърдори за него.

Дейвис се бе придвижил по-близо до Нюман. Той каза:

— Нямам търпение да чуя историята ти, чужденецо. Но този човек, който е претендирал, че е бил Исус, не може да е Той. Той е на Небето, въпреки че може да се е превъплътил в жена на този свят. Или така казват някои. Жена ми и аз сме тръгнали нагоре по Реката да я търсим!

— Късмет, дано тя е между милиардите хора тук и да не е надолу по Реката — каза мъжът. — Но няма да се обидите, надявам се, ако кажа, че ще бъдете разочаровани дори и да намерите жената.

— Достатъчно! — каза Ивар. — Да чуем историята!

— Отидох в една местност малко след като мъжът, наричащ себе си Исус, бе разпънат на кръст от един фанатичен средновековен немски монах. Той се казваше Крамер Чука. Разпънатият мъж все още беше жив, така че разбирате колко скоро след събитието бях там. Интересното е, че аз говорих с него точно преди да умре. А после говорих с един човек, който беше живял по времето и мястото на мъртвия мъж на Земята и го познаваше добре. Този човек потвърди, че мъртвият мъж наистина беше Йешуа, както го наричат свидетелите.

— Аз бях много близо до него, когато изрече последните си думи. Той извика: „Отче! Те знаят какво правят! Не им прощавай!“ Звучеше така, сякаш преживяванията му на този свят са го лишили от вярата, която е имал на Земята. Като че ли знаеше, че човечеството не заслужава да бъде спасявано или че се е провалил в мисията си.

— Невъзможно! — възкликна Дейвис.

Нюман изгледа студено Дейвис.

— Аз лъжа?

— Не, не! Не се съмнявам в твоята история за това, което се е случило. Това, което не вярвам е, че човекът на Кръста е бил в действителност Исус. Той не е нито първия, нито последния от тези, които казват, че те са Спасителят. Някои от тях може би са вярвали искрено, че са.

— Какво смяташ за свидетелството на очевидеца?

— Излъгал е.

Нюман сви рамене.

— На мен ми е все едно.

Рейчъл докосна Дейвис по рамото:

— Изглеждаш разтревожен.

— Не, ядосан.

Но той също беше угнетен, въпреки че знаеше, че не трябва да бъде.

Тази вечер лодката беше закотвена близо до един граалов камък. След като камъкът изригна, екипажът изяде даренията на граала. Те също излапаха прясно хванатата и сготвена риба, предложена им от местните.

Дейвис седна в един кръг около огън от бамбукови дърва. Фострол беше от едната му страна.

Французинът каза:

— Жена ти беше права, когато каза, че изглеждаш разтревожен от историята на Нюман. Все още изглеждаш така.

— Вярата ми не е съкрушена, нито дори разклатена — каза Дейвис.

— Ти казваш така. Тялото ти, гласът ти говорят, че си потопен в черни мисли.

— Светлината ще проясни тъмнината.

— Вероятно, приятелю — каза Фострол. — Ето, вземи си малко риба. Вкусна е. Това е нещо, в което можеш да имаш вяра.

Дейвис не отговори. При вида на мазните устни на Фострол и при мисълта за неговото плиткоумие ми стана лошо. Или гаденето беше поради някаква друга причина? Той бе много по-объркан, отколкото беше признал пред Рейчъл или пред французина.

— Непознатият, той говореше, сякаш имаше власт — каза Фострол. — Разбира се, всички луди правят така.

— Луди?

— Има нещо много смущаващо в този човек, въпреки че показва много самообладание. Не си ли забелязал? Облечен е в черно като че ли е в траур.

— Той изглежда е още един наемен търсач на приключения — каза Дейвис.

Фострол постави ръка върху рамото на Дейвис.

— Има нещо, което трябва да ти кажем. Може би времето не е подходящо, като те гледам такъв меланхоличен. Ти каза, че си изпаднал в духовен екстаз, когато кракът ти се е отлепил от подвижното мостче. Екстазът те е издигнал като че ли е бил надут с газ балон. Ти си се издигнал по-високо отколкото е трябвало, по-високо, отколкото си бил способен да скочиш. Това ти било дадено от Бога, както казваш, но…

Дейвис седна по-изправено. Някакъв интерес проблесна в него.

— Да?

— Ти прескочи дупката и се приземи на дъската. Но краката ти се удариха в края й. В резултат, ти се приземи трудно и болезнено. И можеше да паднеш от дъската, ако не беше сграбчил страните й.

Фострол спря. Дейвис каза:

— И какво толкова има?

— Екстазът бе добре дошъл. Той те пренесе безопасно. Но после ти се удари в дъската. Дойде действителността, екстазът си бе отишъл.

— Но какво толкова има?

— Ние правим аналогия, може би паралел. Помисли за скока, приятелю, докато пътешестваш в търсене на това, което може би е въображаемо. Екстазът е нереален и временен. Действителността е трудна, дълго продължаваща и често болезнено те сграбчва. Какво ще правиш, ако откриеш, че жената не е зачевала и че няма никакво дете?

— Действителността може да е тояга, на която се подпира твоята способност отново да почувстваш екстаз.

— Ние се надяваме и това е за твое собствено добро, никога да не намериш детето.

— Помисли за това.

Джоди Лин Най
Ако кралят не хареса комедията

— Не слушайте редовете, които казвате — обърна се с молба към състава си Уилям Шекспир. — Ако просто рецитирате, няма да спечелите одобрението на публиката си. А вие, сър — той се обърна за да се застане с лице към един от изпълнителите си, — те не са длъжни да ви съчувстват. Вие сте един долен, зъл мерзавец, един сплетник, един лъжец и клеветник. Накрая напълно си заслужавате наказанието.

— Виновен като греха, господарю мой — ухили се Уошингтън Ървинг, облегнал се на перилата на лодката „Град Лондон“. — Не мога да спра да се надявам на съчувствие. Това е човешката природа. Съжалявам, Уил ще опитам отново да бъда неразкайващият се Лучио ще го повторя още веднъж, мяра за мяра.

Уил се обърна, за да се усмихне леко на каламбура на младия мъж.

— Тогава го направи. А ти, Дук, вложи повече величественост! Ти си централната фигура, този, който кара да се случват всички неща.

Аристофан рязко кимна с надвисналите си черни вежди и къдравата си като на овен коса, той изглеждаше намръщен през цялото време, но Уил научи, че това изражение прикриваше едно огромно чувство за хумор. Той също беше един непоправим неопитен моряк и всеки път страдаше, когато трупата на Шекспир пътуваше по реката за някои от ангажиментите си. Той се заклатушка по палубата и се хвана за перилата до Ървин. Мургавото му лице беше побледняло.

— Скоро ли ще стъпим на суша, приятелю Уил?

— Когато видим знамето, друже мой — обеща Уил, — но не докато народът на Алкаполандо не спази благоприличието и се приготви да ни посрещне и ни пусне да играем такива, каквито сме.

— Редът, моля, Господин Ханг!

— За мен ще бъде чест да я взима за жена. — изговори веднага Ханг Ий, седнал на едно буре срещу вратите на кабините.

Суфльорът им никога не се обръщаше към текста: той беше записан в собствената му памет, която имаше голям капацитет на запомняне.

Някакви звуци прекъснаха разговора им.

— Хей, Уил — извика Харон Бакстър като размахваше дървения си рог. — Ще правим ли края или не? Цебър има точно толкова сила, колкото за още един пробег преди да спрем и да се възстановим.

— Прав си, Харон. Много добре! Трупа! — Уил плесна с ръце и надвика глъчката, която се носеше от трите лодки начело.

— Финалът, моля. И едно, две…

Когато се събуди, гол и обезкосмен на този свят, Шекспир имаше късмет, че се бе озовал между доста хора, които идваха от неговото собствено време, Англия през седемнадесети век, включително и чудодейното присъствие на двама актьори от собствената му трупа в Стратфорд. Тъй като нямаше нужда да се бори за насъщния, изглеждаше напълно естествено отново да се заеме оттам, докъдето бяха стигнали. След кратко време Малкият Стратфорд, както започна да се нарича малката група от дърветата и сечищата, се славеше като единствената организирана театрална трупа нагоре или надолу по Реката.

Примадоната на трупата беше сестра Маргарет, бившата монахиня, която обожаваше Шекспировите драми и избухваше в истеричен смях, когато чуеше стиха „Ще те пратя в манастир“, въпреки, че никога не би му казала защо. Веднъж след като бе се примирила със загубата на религията си, дрехите и сигурността на монашеския живот, тя и Уил бяха тръгнали заедно. Една некрасива жена, както я виждаха другите мъже, тя имаше блестящи черни очи и гъста черна коса, две черти, на които Уил никога не бе могъл да устои, фигурата й не беше като торба с кокали, глътнала бастун, така харесвана от жителите на двадесети век, ами една топла, засукана плът, която приятно изпълваше мъжката ръка. В тази комедия тя играеше господарката Оувъдан, но тя беше и дойката на Жулиета, Елизабет Уудвил, игуменката Амилия, всички тези роли с еднакъв апломб. Тя се държеше и като кръстница на хора и на някои по-незначителни роли и все още имаше останала енергия за тогава, когато двамата бяха насаме. Наистина Бог призоваваше да Му служат страхотни жени. Тя беше чудесен обект за сонетите.

Другите трима драматурзи бяха дошли в Малкия Стратфорд един по един. На втората година след Възкресението беше дошъл Ървинг, който заедно с Ханг Ий бутаха една една лодка с пръти като бамбукова кошница. Американецът беше бисер, съкровище. Той запаметяваше текста на всичко, което някой непознат по-напред от шестнадесети век чуеше кой беше той, той искаше някой откъс от пиесите му. Като баща на творбите си, той беше запазил завинаги в себе си известно количество от това, което бе написал, но като драматург. Той винаги замисляше нови проекти и беше смутен, когато цялата му публика искаше същите стари неща.

Аристофан бе дошъл до Малкият Стратфорд с една група вярващи от Църквата на втората възможност и когато те продължиха, той остана, като каза, че е намерил собствената си църква. Английският му беше неестествен, но разбираем.

Той бързо се подобри с годините, докато се учеше да превежда творбите и вече беше способен да твори на английски и есперанто. Уил беше запознат с класика, като безсрамно беше заел някои редове от Атинските пиеси.

Аристофан беше философски настроен относно това да бъде използван за справки и като лице, което препоръчва и дава референции. Той призна, че и той също е заел някои идеи от предишни драматурзи и историци и се чудеше какво си мислеха за него. Това, което го правеше нещастен бе, че докато във всичко друго бяха равни — в език, годност и качество на представленията, съвременната публика все още предпочиташе произведенията на Шекспир пред неговите собствени.

Англичанинът от двадесети век, Уебър се беше пробудил до централния граалов камък на Малкият Стратфорд в петата година след Възкресението. В негово лице трупата спечели един неимоверно надарен музикант. На електронното „пиано“, което трупата беше успяла да размени за един цял сезон пиеси, изиграни от Шекспировата трупа, Уебър бе композирал множество живи мелодии, както инструментални, така и в песни. Почти при всеки случай темпото и ритъмът му бяха далеч по-бързи от песните и баладите по времето на Уил.

Уебър го увери, че те щяха да станат много популярни сред модерните хора, които така и така съставляваха почти една четвърт от населението. Други музиканти като Бакстър, някои със собственоръчно направени инструменти от дърво, кости и струни от черва, също се присъединиха към театралната трупа, докато вече имаха един добър оркестър под ръководството на Уебър.

С годините, Малкият Стратфорд имаше своя дял в развлекателната индустрия на хората от двадесети век. Почти всичко тези, появили се в началото до грааловите камъни, след няколко години се преместиха, наричайки сборището на трупата „примитивно“. Някои останаха, включително две високи актриси, едната с чиста, белоснежна кожа, която каза, че някога беше играла майката на Хамлет, и другата със златисто-червена коса и капризна усмивка, която с желание се впускаше във всяка дадена й роля — дали мечоносец, звезда или отговорник за реквизита.

Той бе също благодарен за присъствието на една тъмнокожа американка Шари Бангс, която била „технически режисьор“ на „Бродуей“. Уил мислеше усилено, опитвайки се да си представи великият град, за който говореха момичетата, наложен върху основите на малкото селце Котсуолд, което беше Бродуей по негово време. Уебър, главният му съветник за последната човешка ера се подиграваше на повечето от хората, които се преместиха, определяйки ги като разглезени джеремета от „Брод Холивуд“.

Реквизитът беше на разположение на трупата. Костюмите при отсъствието на вълна, лен, коприна или памук, бяха само един сбор от кърпи, от които бяха събрали доста. Точно като декорите, направени предимно от дървени подпори, драпирани с боядисани кърпи и изписани афиши, обясняващи какво представят. „Макбет“ беше най-лесно поставена на сцена, тъй като изискваше само една „гола пустош“ и стълбище, което обърнато, бе построено за пътуването надолу по Реката на „Ромео и Жулиета“. Самата оскъдност на реквизита улесняваше транспортирането на пиесата и актьорите на друго място. На борда на плавателните съдове, като най-главният от тях беше „Ан Хатауей“ (Уил хранеше надежда, че един ден оригиналът щеше да види съименничката си и да му се обади), „Град Лондон“ и „Елизабет Р.“ каютата на Уил, която споделяше с Маргарет и с част от по-чупливия и ценен реквизит беше на главната палуба на „Град Лондон“. На всяка от големите лодки можеха да спят четиридесет човека, а флотилията от по-малки плавателни съдове носеше останалите от пътуващата трупа, както и по-голямата част от декорите.

Аристофан не срещаше трудности с беглите, непълни декори или липсата на костюми. Той научи Уил едно-две неща за извайването на маските. Заедно те поставиха на сцена „Облаците“, записана на еластичната хартия на несравнимия и незаменим Ханг Ий и озвучена от Уебър. Шекспир бе доволен от продукцията и не можеше да дочака премиерата й.

Копиращата кутия беше още едно изделие, за което трупата бе работила около един сезон на едно друго място. Изискваше се труднодостъпната технология на Речния свят за да се прикове кутията, наречена от жителите на двадесети век „акумулаторна батерия“ към гигантските експлодиращи гъби, които ги хранеха три пъти дневно и да се трансформира в музика, светлина и говор. Поставени там, където би трябвало да се сложи граала, входящите проводници бяха захранвани от мълниите в един голям керамичен предмет във формата на урна, която беше поръсена с глина за изолация. От урната се разклоняваха по-малки проводници през една пригодена глинено-кокосова издутина, които осигуряваха захранването на по-малки дози в тази половина от устройството, където липсваха подвижните неща, които под ръководството на Уебър, Уил бе започнал да нарича „клавиши“. Той също се научи да изговаря на съвременен английски и да употребява „софтуер“. Използвайки същия волтаж, мълниите от урната също захранваха пианото на Уебър и двете лампи, неизмеримо ценни, които бяха дошли до тях от Пороландо, много хиляди граалови камъка нагоре по Реката. Всички тези уреди пътуваха с тях всеки път, когато трупата се отправяше на път.

А те наистина плаваха, въпреки че бяха задоволени от етичните с храна, облекло и средствата да си построят подслон, хората от театъра копнееха за аплодисментите на публиката. Тези, които забавляваха, отчаяно се нуждаеха да забавляват и развличат. Хвалебствията ги караха да летят по-високо от десет парчета дъвка на мечтите. Не само това, но след няколко години Малкият Стратфорд имаше нужда от повече дърво, облекла и боя за пиесите си, за да накара публиката да поиска да се връща отново и отново. Уил постоянно си фантазираше, че един ден ще се натъкне на покровителката си, кралица Елизабет. Той не се съмняваше, че едно от малките царства по реката беше нейно, но все още никой от предните му постове не бе докладвал за откриването му. Не знаеше каква полза можеше да се извлече от кралицата на този свят, където всеки човек притежаваше това, което вече имаше — а именно, нищо освен един граал, плюс това, което можеше да спечели с майчините мъдрости.

Нямаше злато, нито земя за даряване, само малко закрила срещу търсачите на роби за граалите и пиратите, поройни дъждове. И все пак той жадуваше за одобрението, на което се бе радвал през живота си.

Поради липсата на средства за размяна като парите, трупата събираше стоки като цена за техните представления. Малко вино или едно дърво, или няколко скъпоценни листа хартия служеха за пускането на един човек в пътуващия театър. Дървото и боите бяха най-необходимите артикули. На цена шейсет пакета сини сенки за очи трупата му бе изиграла цялото представление на „Легендата на тихата пещера“, сценарий от Ървинг, музика от Уебър.

Много трудно, веднъж на сезон, малките кораби се отправяха нагоре по течението за да доставят стоките в Малкия Стратфорд. Пиратите бяха вечна заплаха. Неведнъж трупата беше ставала жертва на съвместни нападения, които се ожесточаваха, когато нападателите разбираха, че няма какво толкова да вземат, освен малко дърва и непотребни червила. Рано или късно някой от пиратите ще бъде сред публиката и ще узнае, че в бамбуковите лодки има скрито оборудване и всичко ще бъде загубено. Трупата трябваше да изглежда безобидна, бедна, незаинтересована, но недостъпна — една доста трудна комбинация.

И все пак през последните няколко години всичко беше минавало добре. На всяка стъпка назад съответстваха четири стъпки напред. Тези в театъра, включително и самия Уил бяха крайно суеверни, като здраво се държаха различни талисмани и призоваваха богове и светци, които вече не съществуваха, да им осигурят мирно преминаване през коварните води. Славата им се разпростря на разстояние няколко хиляди граалови камъка, където бяха търсени и приветствани и все пак трупата се стремеше да разшири обсега си, да привлече още почитатели. Развлечението не беше малко и отдалечено в различни точки на Речния свят, така че може да продължава така завинаги.

Неравномерното разпространение на технологията бе причина за императивния закон на трупата добре да избира местата за спиране. Те трябваше да избягват първото появяване на суша, където няма закотвени други лодки. Ако един народ нямаше метал, гледката на внимателно изработените дървени декори и изправни лодки ще накара местните жители да преобърнат всеки сандък и торба, докато не намерят остриетата, с които е било рязано това.

И тъй като не желаеше той да бъде този човек, Уил откри, че трябва да обучи една въоръжена войска да пазят урната на Фулър, пианото, лампите и компютъра, когато тези артифакти бяха на брега.

Той се наведе през борда на лодката и гледаше как дребните сребърни риби хващат трохите, които хвърляше докато вълните се разбиваха в лодката. Всеки от плавателните съдове бе построен по подобие на испанските галеони, потопен до по-тясната си средна част, но с висок нос и кърма. Кабината на Уил, която споделяше с Маргарет беше на главната палуба.

— Господарю Шекспир! Хей!

Той хвърли поглед към момичето на вахта и очите му проследиха пръста и в посоката, която сочеше. На брега от дясната им страна имаше знаме, направено от бели кърпи, разпънато върху една висока, широка порта от колове. На него пишеше „Добре дошло, корабно шоу!“

— Най-после! — извика Аристофан. — Там сме!

Маргарет стоеше гордо до него, докато Уил правеше реверанс на триумвирата, който управляваше в Алкаполандо. Първият консул, на чието име бе наречен народът, се наведе да й целуне ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, лейди Маргарет, мистър Уил — каза Консул Капоне като се изправи.

Той беше голям, широкоплещест мъж с нос, който като че ли бе ударен накриво. По ръцете и лицето си имаше белези, някои от които сякаш бяха нарочно разчоплени. Гърдите и раменете му украсени с татуировки в синьо и зелено.

— Много ни хареса вашето знаме, лорд Консул — каза Маргарет, като сладко се усмихваше. — Не ни се случва често да получим такова… изразително посрещане. Никой преди не е правил знаме за нас.

— А, добре, ние обичаме нещата тук да бъдат както трябва — каза самодоволно Капоне — и от дълго време съм ваш обожател, мистър Уил.

Другите двама консули излязоха напред и Капоне ги представи. Като Капоне, те бяха огромни мъже с дълга черна коса, придържана навътре от тънки панделки „Филип Македонски“ и Кочайс от Великите равнини.

— И те са ваши големи почитатели. Ние също сме поканили гости от две места надолу по Реката — Капоне хвърли бърз поглед отвъд лодките на Шекспировата трупа. — Все още не са пристигнали.

Шекспир положи приятелска ръка на рамото на големия мъж и го поведе към заграденото селище. Хората му и другите двама консули ги последваха. Вътре имаше голям град от малки бамбукови хижи, над които се издигаше една голяма постройка на три ката на възвишението, което са спускаше към Речната равнина. Мястото бе чисто като просешка паница и всички обитатели, които можеше да види и които не се суетяха около пристигащата театрална трупа, се движеха целенасочено по други задачи

— Тогава позволете ни, добри консуле, да се договорим за… непривлекателната страна от общуването ни, преди да дойде трупата. Междувременно — Уил хвърли един поглед през рамо към останалите, — трупата ми ще се настани, така че можем да започнем веднага след като пристигнат посетителите ви — Ървинг хвърли един весел поглед към Уил и последва гръцкия драматург обратно към лодките за да започнат разтоварването.

— Каква очарователна страна! — каза Маргарет, като се оглеждаше с широко отворени очи. Тя се стремеше да изглежда невинна, но поглъщаше всяка подробност, доколкото бе възможно. В предишния си живот Маргарет беше преподавала в едно църковно училище и Уил знаеше, че нищо не й липсва. Няколко натискания на пръстите й върху неговата ръката му подсказаха, че е забелязала железни сечива и електрическо оборудване. Беше безопасно да разкрият собствената си технология. Това бе добра новина, тъй като беше започнал да зависи от машините.

— Мой лорд консул, ние се радваме, че имаме възможността да ви развличаме и забавляваме — каза Уил, като отново върна разговора към належащия въпрос. — Предлагам днес да изиграем две пиеси. Едната ще е готова за изпълнение малко след обяда, а другата ще бъде представена след вечеря. Като антракт имаме музиканти, жонгльори и един фокусник, който разказва вицове на съвременен английски, докато прави фокусите си. На сутринта отново ще потеглим, като ви оставим нашите благодарности и надяваме се щастливи спомени.

— Звучи добре — каза Капоне.

Другите двама разбираха английски повече, отколкото го говореха, като оставиха първия консул да разговаря повече. Те кимнаха помежду си.

— А за пиесите?

— Дневната комедия ще бъде една пиеса в стила на древна Гърция. Една музикална версия на „Облаците“ от Аристофан и Уебър.

Шекспир, който обикаляше мръсния „площад“, посочи назад към портата. Един десетметров фалос, направен от плат и дърво беше изтеглен на брега от група копиеносци, които повече от обикновено се придържаха към предназначението си.

— Ето централния декор. Смел, но традиционен.

— Махнете го — каза Кочайс като махна сърдито с ръка към огромния член. — Това ни обижда. Това нещо е неблагоприлично да се излага на обществено място.

— Да ти кажа право, Уил — каза Капоне като метна тежка ръка върху раменете на драматурга и го дръпна на една страна. — Бих предпочел някоя от твоите собствени пиеси, отколкото нещо от един древен грък, ако разбираш какво искам да кажа.

— Нашето следобедно удоволствие ще бъде „Комедия на грешките“ — запротестира Уил, — която аз написах.

— По-скоро бихме искали да видим „Ричард Трети“ — каза консулът. Гласът му още малко се снижи. — Имам си причини, така че искам да представите тази пиеса. Някакви възражения? — В думите му имаше заплаха, която Уил предпочете да не забелязва.

— Никакви, сър. Тогава — каза галантно Уил, като повиши глас за да включи и другите консули — ще ви спестим комедията, която е една безразсъдна глупост, господари мои и вместо това ще ви предложим чудесното представление на тази драма. Мисля, че ще откриете достойнството в предложението на моя сънародник.

— Не. Искаме две от теб, традиционни, нищо ново или твърде мръсно. Не знам този аристократ или какъвто там каза, че е.

— Сър, името му е Аристофан, достойно за внимание както вашето или моето.

— Забрави го. Ще имаме двете или нищо. Купувачът винаги е прав, нали?

— Да — въздъхна Уил, като си мислеше как ще трябва да обяснява на гърка, че още веднъж съвременната публика не го е оценила по достойнство. Единственото нещо, което не правеше новината напълно лоша, бе че самият Аристофан много се кефеше на главната си роля в „Ричард Трети“, една драма почти с един човек, с много възможности да „предъвква декорите“, както казваха модерните му колеги.

— За колко голяма публика да се приготвим?

— Всички — каза сърдечно Капоне. — Алкаполандо е това, което можеш да наречеш демокрация по, ъ… римски образец, така че когато някой от нас го черпят, всички биват почерпени.

— А донесъл ли си достатъчно за всички? — промърмори под носа си Маргарет.

Уил договори една справедлива цена за услугите на трупата и придружи Маргарет обратно към лодките с двете новини за тяхното ангажиране и резултатите от наблюдението им. Гигантският фалос бе занесен обратно на борда и прибран, заменен от тронове, бурета и взаимозаменимите подпорки и стойки.

Урната на Фулър бе изтеглена от държача, заземена и проводника и оставен в грааловия камък за да чака обедното избухване.

Беше лесно за една трупа с постоянен актьорски състав и разнообразен репертоар да се прехвърли от една пиеса на друга. Всички костюми, които имаха, им бяха под ръка, а реквизита можеше така да се нагласи, че да пасне на всяка пиеса. Трупата сигурно знаеше ролите си. Някои от жените от хора в „Облаците“ трябваше да скрият косите си за да изиграят младите осъдени в Тауър принцове и някои от странните лордове, убити от Ричард.

Както Уил предрече, гръцкият драматург бе смутен.

— Всички тези съвременни хора, те не познават добрия театър — оплака се Аристофан. Той уви около гърдите си бялото наметало с един драматичен жест и зае театрална поза. — Ще отида да репетирам думите си с Ханг Ий. Той поне вижда достойнствата на класическия театър.

Уил не спори с него, тъй като бе потънал дълбоко в собствените си мисли. Каква причина вероятно можеше да има консул Капоне, за да настоява за една такава специфична историческа драма като „Ричард Трети“? Никой от консулите не идваше от времето на Шекспир. Сигурно това бе важно за някой от идващите гости. Уил усети, че по тялото му премина тръпка на вълнение. „Ричард Трети“ беше за заклеймяването на монарха Плантагенет. Навярно Капоне искаше да я играят за Елизабет. Той се развълнува от идеята, че отново може да я види, да положи творбите си в краката й след толкова дълго време. Той реши, че това щеше да бъде най-доброто представление, давано някога по това либрето, за да й угоди.

С приповдигнато настроение Уил изяде обяда си от грааловия камък, който беше напълнил техните рогове на изобилието, като минаваха през редовете на пиесата между хапките пиле в подправен с шафран сос.

Всеки изглежда бе „за“ представлението. Дори Аристофан бе преодолял раздразнението си и се заливаше от смях на студентските шеги, които му разказваше неудържимия Ървинг между рецитацията на собствените си стихове.

— Какъв грубиян е този Капоне — каза Ханг Ий. — Твоите думи напълно му прилягат: „Те толкова противно симулират човечност.“

— Населението е доста голямо тук, Уил — забеляза Маргарет, като изискано изтриваше пръсти от тревата. — Не достатъчно голямо за да не му стигнат грааловите камъни, но изглежда доста нагъсто. От лодките в пристанището си помислих, че ще бъдат по-малко.

— Може би Капоне и любимците му са водачи на обичайните кавги, които получаваме от всичко тук върви като швейцарски часовник.

— Аз също вярвам на твоята максима „няма болка, няма полза“ — каза замислено Уил, който слизаше на земята от хвърченето си в облаците, за това как коленичи пред Елизабет и получава посвещение в рицарство и почести.

— Вземи няколко от хората си и иди в центъра на селището. Търгувайте за бои и вино или за каквото и да е, стига да имат много от него, но дръжте ушите си отворени за клюките.

Шари и шпионите й се върнаха разтревожени.

— Тук има много повече, отколкото мога да видя, братко. С изключение на едно: има роби за граалите. Видях тези мършави курортисти да сплитат листа от желязното дърво в нишки. Не ми изглеждат достатъчно силни да правят каквато и да е друга работа. Приказките на големия мъж Капоне, че това било демокрация по римски образец, са едни големи лайна.

— Предпазливостта е най-разумният път — настоя Маргарет, като удряше настоятелно с пръст върху граала си. — Всички, които няма да участват в представлението трябва да останат с лодките. Ако изглеждате разточителни, те ще си помислят, че сте разточителни, и…

— Стига, сладко пиленце — сгълча я Уил. — Нямаме никакви доказателства, че тези хора имат намерение да ни навредят.

— По-добре да вземем мерки, отколкото после да съжаляваме — каза Уебър, издавайки напред пълната си долна устна. — Искам пълна охрана около оркестъра през цялото време. Този индиански консул гледаше пианото ми с това, което единствено мога да нарека пределна алчност. Не искам „Комедия на грешките“ да се превърне в „Симфония на изненадата“.

За нула време трупата бе издигнала тристранните, покрити със завеси заграждения, които служеха като кулиси, място за оркестъра и осветителната кабина. Жителите на Алкаполандо наблюдаваха с интерес поставянето на декорите и как всеки изпълнител се появяваше гримиран за нейната или неговата роля за първата пиеса.

Представлението на „Ричард Трети“ потръгна изключително добре. Гръцкият драматург хареса отклика на тълпата на постоянното му накуцване и бързите промени на настроението и игра прекрасно за тях. Хумористът в него се наслагваше на славата на пресиленото.

— Сигурен съм, че ще се опита да ни измами за заплащането ни, както винаги правят всички лордове и дами нагоре и надолу по Реката. Никой не ни взима на сериозно, като че ли това, което правим е несъществено.

— Уил — прекъсна го Бакстър. — Уил, те платиха предварително.

Шекспир изненадано спря и погледна към неговия свирач на тръба за потвърждение. Бакстър живо кимна като посочи един куп вързопи в кулисите. Това беше едно почти безпрецедентно събитие в кариерата им. Другите обърнаха загрижени лица към него.

— Сега вече се безпокоя — каза Уил.

Дани Бакарди, водещ на дървените духови инструменти в оркестъра, направи и собствен коментар:

— Чух слухове, докато търгувахме, че триумвирата иска да ни задържи тук. Те се нуждаят от лодките ни, Уил. Ще ни поробят, ще вземат корабите и каквото и да е, но кабелите се захранват на борда на „Лондон“

— Те няма да имат оборудването ми — каза Уебър. — Нито пък мен.

— Един от тях ме ощипа по… — каза Сонг Хай като посочи зад себе си и се изчерви.

Другите шепнеха истории за подобни издевателства. Ханг Ий движеше пиесата на сцената като даваше знак или подсвиркваше на всеки актьор преди да дойде нейния или неговия ред. Бе невероятно, че все още можеха да се съсредоточат над ролите си, като се има предвид какво ставаше зад завесите.

— Аз също видях — потвърди Аристофан когато слезе от сцената за малка почивка. — Една жена, която искаше да защити честа си, бе повалена на земята от един страж. Тук въобще нямат никакво уважение към тях.

— Какво можем да направим? — попита Ървинг. — Те са между нас и лодките.

Пиесата дойде към края си. Ричард падна в битката с Ричманд, който говори с Дерби за бъдещето на Англия. По време на падането на завесата, Уил ожесточено мислеше. Той направи гримасите си, усмихна се, поклони се и се оттегли зад завесата за да позволи на звездите да се радват по-дълго време на бурните аплодисменти.

Единствения план, който му дойде в главата, беше дързък и изискваше в най-лошия случай жертвата поне на актьор.

Нямаше причина другите да страдат от глупостта му за това, че ги доведе тук без повече информация за истинската същност на народа на Алкаполандо — той щеше да бъде този, който ще изяде пердаха, когато другите си отидат свободни. В замяна на тяхната преданост, той бе отговорен за безопасността им. Прошепна плана си на Маргарет и Ханг Ий, докато се спускаше последната завеса. Маргарет побледня от внезапния удар, но невъзмутимия Ханг обеща да разпространи вестта сред останалите от тайфата без да допусне провал.

Консулите дойдоха да поздравят трупата след представлението, като сипеха особени похвали върху главния актьор.

— Този Аристократ е истинско богатство — каза Капоне, като потупа гръцкия драматург по гърба. — Утре трябва да направите нещо друго също толкова чудесно или може би ще ви дадем свободен ден. Все още не знам.

— Моля да ме извините, сър — прекъсна го Уил. — Тръгваме си утре сутрин след закуска, както се уговорихме.

— Ама че си и ти — каза консулът. — Ние ви харесваме, вие оставате. Ясно? Ние… удължаваме договора ви за неопределено време. Искате публика, ние ще ви даваме най-добрата публика всяка вечер.

Малките, светли, свински очички на Капоне се замечтаха.

— Ще воювам с всеки дом надолу или нагоре по Реката. Те трябва да идат при мен за да ви видят.

Той стана по-делови.

— Освен това, мога да използвам лодките ви, така че ги консервирам. Не са много бързи, но имат външен блясък. И са големи! Харесват ми. Големите им бордове ще поемат доста стрели преди да потънат. Стават за преден пост. Така че вие оставате. Това е решено. Така че каквото сте си намислили за утре…

Страховете му се потвърдиха и Шекспир дръпна първия консул настрана.

— Ще поговорим по-късно за бъдещата ни програма, нали? Лош късмет е да си правим планове за утрешния ден.

— О’кей — неохотно се съгласи Капоне. Уил осъзна, че американецът е суеверен, колкото и собствените му хора. Това беше нещо, на което можеше да се опре в близките дни.

— Господарю мой, бихме желали да предложим нещо по-вълнуващо от комедията тази вечер. Надявам се, че ще простите замяната.

Консулът изглеждаше раздразнен.

— Нещо от теб? Не искам никакви чужди боклуци. Искам да кажа, че момчето е добър актьор, но все пак… той наистина ще отврати някои от моите хора.

— Не, сър, за днес съм се отказал от творбите на моя брат по перо, въпреки че по мое мнение, един ден те наистина ще ви се харесат — каза Уил, като излъчваше увереност, която не изпитваше. Той спря огромните си, настоятелни очи върху Капоне, като се надяваше той да повярва на думите му. Капоне трудно се отърси от магията, после сви рамене.

— Е, добре. И така какво ще бъде?

— Бих искал да изиграем за вас „Бурята“, любимата ми сред собствените ми произведения.

— Аз самият — каза той с престорено безразличие — ще играя Просперо. Няма по-добра роля. В предстоящите дни, аз несъмнено ще чувам похвалите ви за тази най-прекрасна нощ.

— Страхотно! — възкликна мъжът.

Вечерята премина унило. В далечината висяха мъже с арбалети, докато трупата се беше скупчила на един хълм и говореше приглушено.

— Не говориш това сериозно, нали Уил? — каза Сонг Хай като все още плачеше. Тя беше отказала да се храни, въпреки че Ървинг, дългогодишното й гадже се опитваше да я изкуши с най-примамливите късчета от вчерашните им граали. — Не можеш да се жертваш.

— Готов съм — призна Уил, — но ако всичко мине добре, няма да се наложи. Те ще се хванат на въдицата, трябва да се хванат.

— Планът е прост — обясни Ханг Ий, като методично ронеше парчето хляб от граала си. — Сцената обикновено се изпразва на края на „Бурята“. Когато всеки от вас си свърши ролята, отиде до лодките по какъвто начин искате, като носите каквото можете, така че само и само да не привлечете вниманието. Не всички лодки се наблюдават. Трите най-големи изглежда са обект на най-голям интерес и охраната е само на кея, където са закотвени. Другите не се наблюдават, само чат-пат им хвърлят по някой поглед. Ще се плъзнете във водата от всяка точка на брега и ще доплувате или газите под прикритието на вързопите.

— Твърде много сме — оплака се Аристофан. — Никога няма да се измъкнем.

Думите му бяха малко по-високи. Пазачите трябва да бяха чули последната фраза, защото се придвижиха по-наблизо. Уил сбута с лакът Сонг Хай.

— Втора сцена — прошепна той.

Момичето се изправи и декламираше с всичка сила.

— Ако с изкуството си, скъпи татко, си накарал дивите води да зареват, уталожи ги.

Стражите спряха и изглеждаха озадачени.

— Репетиция, господа — извика Уил. — А ти как си мислиш че ще стъпим на борда?

Преднамерено стражите обърнаха гръб на трупата. Строгото лице на Ханг Ий се изкриви в тънка усмивка.

— Ще се измъкнем — обеща Шекспир. — Изиграйте ролите си и правете каквото знаете и един ден ние ще си спомним за тази нощ и ще се смеем.

Осветен от факлите, декорът на „Бурята“ изглеждаше див и страховит. Уил усети, че това беше идеалната обстановка за най-рискованото му представление. По най-различни начини по време на пиесата членовете на трупата се опитваха да се сбогуват с него и той не направи опит да предскаже трудностите, които можеха да ги провалят, когато започнат отново без него.

Трябваше да отложи жаленето за по-късно.

— Ако не се срещнем пак, сладка Маргарет — каза Уил, който стоеше до нея в кулисите, докато се развиваше първата сцена на драмата, — искам да поемеш ръководството на трупата. Всички ти се доверяват. Ти виждаш по-практическите нужди на общността ни и можеш да разрешаваш кавгите и разправиите по-добре и от трите ми драматурзи. Сигурно ще мърморят, но накрая ще ти бъдат благодарни загдето си им спестила дребните житейски несгоди.

— Тогава защо запазваш тези задължения за себе си? — попита Маргарет, която се опитваше да говори непринудено, сгушила се на сигурно място в извивката на ръката му. Той я притисна.

— Кефят ме тези малки задачки — каза весело Уил. — Смили се над мен, скъпа моя, вече знаеш това. Върви. Твой ред е. Докато пак се видим. Обичам те.

С целувката му на устните си, тя изпълзя за да се скрие зад един нисък, покрит със завеси декор, който трябваше да отблъсне настрана всички угризения, докато прикрепваше фалшивата си брада и умствено се превръщаше от драматург в магьосник.

Представлението течеше с голям успех. Сонг Хай като Миранда беше толкова изящна. Тя беше много аплодирана от първия ред, където виното свободно се лееше в големите халби на консулите, техните доверени оръженосци и гостите. Един от мъжете възкликна пияно, че ще я има за себе си. Порцелановите страни на момичето се изчервиха и тя потрепери, но гениалната актриса продължи с думите си, без да се запъне. Маргарет, като Сайкоракс, майката на Калибан, която стоеше само в сянка през първото появяване на отвратителния й син, беше изпълзяла иззад скалата си и изчезнала зад кулисите. Трябваше да отиде да приготви кораба и да свика всички по-млади членове на трупата, ако не й попречат хората на Капоне.

Както бе запланувано, всеки член на състава напускаше на свой ред. Първо Калибан, после придворните, после Миранда и Фердинанд и най-накрая танцуващата фея Ариел, като остави Просперо величествен в мрака, осветен само от една единствена факла, която той държеше между дланите си. Ако сценичните му работници работеха достатъчно бързо, осветителните тела на сцената можеха да бъдат изнесени на стойките им към подвижното мостче. Ако не, оборудването щеше да бъде изоставено заедно с Уил.

Досега другите лодки несъмнено бяха се изплъзнали тихо от кея, обръщайки ребрата на платната за да хванат вятъра. Щяха да отплават в грешна посока като следваха нощния вместо дневния вятър, но веднъж далече оттук, тези тук нямаше да могат да ги спрат. Уил знаеше, че това беше чист опортюнизъм, който беше хвърлил него и трупата му в ръцете на триумвирата, че само той можеше да плати за грешката си, за това че ги доведе до тук. Ако Триумвирата се отнесеше твърде грубо, той само трябваше да провокира един последен сблъсък и до сутринта щеше да бъде свободен, някъде другаде. Все пак без възлюбената му трупа, но свободен да започне отново.

Най-после дойде време за последна декламация. Сцената бе празна и тъмна, само с Уил, осветен като фокус. Той трябваше дълго да задържи вниманието на публиката, за да осигури безопасността на другите.

Той пристъпи напред на авансцената, знаейки колко близо беше до края, сякаш бе роден върху нея. Речта на Просперо беше като пледоария пред Триумвирата.

Тя говореше за неговото положение, сякаш беше написана за случая. Той тихо прочисти гърлото си и започна:

Без чарове и без магия

сега на себе си самия

съм предоставен и от вас

зависи вече дали аз

затворник ще остана тука

или ще плувам към сполука.

Но както с трон сдобил се пак

сам аз простих на своя враг

вий зрители, със кобно слово

не ми присъждайте сурово

изгнание на остров пуст,

а със ветреца многоуст

на своята хвала крилата

за път издуйте ми платната

и с весел идещ от сърце

мил плясък на криле-ръце

ме изпратете във морето

на дълго плаване, с което

целя едно: чрез труд и плам

забава да доставям вам.

Над духове не властвам вече

вълшебствата ми са далече

и зле ще съм, освен ако

със снизходително око

погледнете на мойте грешки.

Те — знайно е — са дял човешки

и аз завършвам затова

със тез молитвени слова:

Вий милост чакащи от Бога,

не ме съдете с мярка строга.

С царствен жест, Шекспир обърна факлата нагоре-надолу и насочи огъня към сцената пред краката му, оставайки всичко в пълна тъмнина, сигнал за корабите му да се отправят на път. Той усети остро пробождане от залялото го съжаление, чувствайки, че последният замиращ проблясък на факлата е края на драматичната му кариера. Утре робство, глад и изнемога щеше да бъде съдбата му. Няма вече Шекспир, писател, режисьор, ръководител на шекспировата трупа от Малкия Стратфорд. Той застана в очакване да се появи стражата и да го отведе.

Публиката мълча за един дълъг, дълъг момент. И после започнаха аплодисментите, израствайки от няколко леки пляскания, като звука на дъжда по покривите и усилвайки се до истинска гръмотевична буря на одобрение. Стоящ с наведена глава, той прие всичко това като лебедовата си песен.

Но те не спряха. Докато аплодисментите продължаваха ли продължаваха, Уил се обнадежди за момент. Навярно нямаше нужда да остава назад. Навярно магията му ще ги държи достатъчно дълго. Той вдигна очи. Ако оглушителният звук продължеше дори още няколко удара на сърцето, той щеше да има предостатъчно време да пробяга разстоянието до лодката. Струваше си да опита. Познаваше всеки сантиметър от сцената, дори на тъмно. Като вдигна полите на робата си около бедрата си, той се отдръпна назад от падналата факла и тихо побягна от сцената. Зад него аплодисментите не стихваха с викове:

— Авторът! Авторът!

„Ах, Уил — мислеше си той, — най-прекрасният момент от твоята кариера, а ти бързо се измъкваш от него. И все пак, ако останеш, това ще бъде най-дългото викане на «бис», което някога си виждал.“

Далеч от сцената, очите му започнаха да привикват с тъмнината. Той видя трепкащите звезди през димната мъгла от хижите в селището. Като ситнеше с голите си крака през центъра на града, той намери малката пътека към кея. Нямаше стражи. Очевидно Капоне бе казал истината, че на всички — или в почти на всички — ще им бъде позволено да гледат тазвечершното представление. Но сигурно щеше да има стражи на кея близо до лодките. Той само можеше да се надява, че хората му се бяха справили с тях.

Тежката роба на Просперо спъваше напредъка му. Докато тичаше, той я измъкна през главата си и я захвърли настрана. Маргарет ще бъде сърдита и ще му опява, че само си е загубила времето да направи изящната бродерия, но Уил трябваше да плува за да настигне лодкарите. Никаква работа не можеше да се сравни с живота му, тя щеше да признае това, разбира се.

Заострените колове изникнаха пред него, очертаващи се на звездната светлина и на светлината на факлите от другата страна на оградата. Той почти беше до незаключената врата, когато една сянка се промъкна между него и свободата. Тя се отмести и светлината на факлите отвън освети лицето на един мъж, който той бе видял в публиката, един среден на ръст мъж с черна коса и мрачно, замислено лице. Уил спря и от шока се залюля на пети. Хванат, толкова близо до свободата. Той се огледа, като очакваше всеки момент от сенките да се появи и Капоне. Мъжът положи дясната си ръка на железния чук, който стърчеше на една гайка на кожения му колан. Оръжието беше потъмняло от свежа кръв, която капеше на земята при краката му.

Шекспир преглътна. Изпита страх за членовете на трупата. Той не можа да чуе други звуци освен вятъра и водата отвъд портата.

— Господин Шекспир! — това бе съскане, не вик от устата на тъмнокосия мъж. — Уилям Шекспир, някога от Стратфорд?

— Аз съм, сър — отвърна Уил като насилваше гласа си от стегнатото гърло.

— Ричард, някога Дук на Глочестър, на вашите услуги!

Уил усети как сърцето му падна в петите. Той се олюля. Трябваше веднага да разбере: красивите черти на Плантагенет бяха отпечатани толкова ясно на това лице, както думите върху проклетия ръкопис. Крал Ричърд, чието кратко царуване бе последвано веднага от това на покровителите му Тюдорите — „от всички вертепи в града той избра да влезе в моя“, помисли си той, като перефразира един стих, който един от героите непрекъснато повтаряше, за да подчертае едно нещастно съвпадение. За това, че дълбоко го обиди, кралят щеше да смаже главата му с мощния боен чук. Уил щеше да се събуди при някой граалов камък далеч оттук, далеч от всичко, което бе направил за почти три десетилетия. Той почти щеше да се разреве за всичките си разбити мечти, мислейки си как отново ще трябва да започне, навярно на милиони мили оттук. Или по-лошо, Ричард щеше да го задържи тук, докато триумвирата и стражарите разберат, че птичките са отлетели и са го оставили да отговаря на въпросите им. Но вродената му почит към короната на Англия все още не бе изчезнала: всичко, което можеше да направи, бе да отговори и да чака последиците. Той се поклони ниско.

— Господарю мой — каза той.

— Ш-шт — прекъсна го Ричард с един жест. В очите му гореше вътрешния огън, който Шекспир много пъти бе виждал в очите неговата велика внучка Елизабет и потрепери от страх. — Значи аз съм нещо уродливо, извратено и гадно, така ли, сър? Значи аз съм един зелен паяк, една противна, гърбава крастава жаба? Откриваш ли и най-малкия признак за гърбица тук?

Той обърна мускулестия си гръб към Уил. С изключение на набъбналите мускули на дясното рамо и ръка, което несъмнено бе причинено от чука, който носеше, тялото беше така сложено, като на всички други мъже на Земята или на Речния свят.

— Не, сър — призна смирено и кротко Уил. — Не откривам.

Ричард се обърна и кимна, едно леко накланяне на главата.

— Просто бих желал да си изясним фактите. Благодаря ти. Също така нищо от другите проклятия, с които ме обсипа, не е вярно. Хубаво и вълнуващо представление този следобед, господин Шекспир. Аз самият доста мразя копелето. Капоне искаше да ме оскърби, но аз съм по-предвидлив, колкото той не е и сънувал. Елате някой път надолу по Реката към Боуърсмарч. Ще бъдете добре дошли.

Той погледна през рамото на Уил.

— А сега ти по-добре върви, човече. Хвърлих парчета плат върху камерите за наблюдение, но те скоро ще съберат две и две, както аз направих и ще се втурнат да преследват теб и трупата ти. Пазачите на кея — той сбърчи лице — са мъртви. Ще задържа другите за малко. Върви!

— Господарю мой, благодаря — каза Уил. Знаеше, че бръщолеви нещо, но шок след шок бяха разхлопали дъските му.

— Върви! — нетърпеливо каза Ричард. Той измъкна чука и се обърна с лице към портата като изтласка Уил зад себе си.

Уил не се нуждаеше от друга покана. Побягна.

Подвижното мостче на „Град Лондон“ вече беше вдигнато, но Ървинг и Аристофан хвърлиха на Уил едно въже, което се приземи на кея, като бавно се влачеше, докато корабът се отдалечаваше. Уил се втурна покрай разпръснатите тела на стражите на Капоне и го сграбчи, преди въжето да стигне до края си. Той скочи във водата и ги остави да го изтеглят на борда след като обърнаха платната по посока на вятъра.

— Всичко е добре, щом свършва добре, а? — каза Ървинг, когато Уил стигна до перилата и падна разнебитен на палубата.

Като си пое дъх, Шекспир кимна. Другите коленичиха над него като проверяваха за рани и счупени кости.

— Какво трудно бягство! Никога, никога вече!

— О, пак ще го направиш — каза Маргарет, която го привлече към себе си в смазваща прегръдка и леко го докосваше с кърпа по лицето. — И отново, и отново, ти глупави човече, защото не можеш да живееш без аплодисменти!

Четиримата драматурзи се спогледаха. Ървинг се ухили.

— Мисля, че забележката на тази дама е твърде правилна.

— Това е един страхотен епизод — каза Уебър, когато Уил разказа на трупата историята на бягството си и неочакваната среща с краля. — Бързо, запиши го преди да си го забравил. Може да го включим в програмата на следващото място, където ще играем „Ричард Трети“.

— Аз самият доста мразя копелето. Прекрасно!

— Няма да го правим отново така — каза Уил замислено, гледайки нагоре към звездите, докато плаваха. — Ще я напиша наново.

Джери Олшън
Защото е там

С проглушаващо ушите изсвирване от парната си свирка и невъобразим шум от веригата на котвата, параходът „Не за тук“ включи моторите си и разпени водата, бавно набирайки скорост срещу течението.

— Тръгнаха — каза умно Роуалд Амундсен. Той стоеше на брега, малко настрани от най-голямата блъсканица, където тълпата ликуваше и махаше на парахода. Той бе висок човек, с тъмна коса, с пронизващи сини очи и орлов нос, но начинът по който прегърбваше раменете си и тътреше крака по земята му придаваха вид на ученик, който току-що бе скъсан на изпит.

— А, добре се отърваха кучите синове — каза другарят му. Робърт Пиъри беше малко по-нисък от Амундсен, кестеняв, с очи по-скоро сиви, отколкото сини, но в този момент те силно блестяха.

— Малко кисело грозде? — попита Амундсен.

— Абе, я ми се разкарай — Пиъри се обърна за да се изкачи нагоре по брега към селото от бамбукови колиби. — Такива са времената, че вече не можеш да развъртиш една котка без да удариш друга проклета полярна експедиция.

Това беше вторият параход от много години, който се отправяше нагоре по Реката с тази цел в умовете на екипажа си и много обитатели на брега вече бяха изгубили сметка колко платноходки, гребни лодки, лодки с колела отстрани и дори подводници бяха налетели през последното десетилетие със същата цел. Всеки искаше да стигне до Северния полюс и в тайнствената кула разположена там.

— Тук няма никакви котки — изтъкна Амундсен.

Пиъри седна на тревистия речен бряг.

— Това е още едно нещо, което мразя тук. Никакви котки и никакви проклети кучета. Каква е тази полярна експедиция, ако в нея няма кучета?

— О, хайде стига. Можеш да стигнеш до полюса без кучета. Скот го е направил. — Робърт Скот беше достигнал месец след Амундсен Южния полюс на Земята и бе извървял почти целия път пеша.

— Наистина го е направил. И след това умрял на връщане. — Като стигна до равнината над Речния бряг, Пиъри се обърна и погледна над главите на тълпата. Върху водата, дузина уиндсърфисти подскачаха радостно върху оставената от парахода диря, а техните ярки триъгълни платна се размятаха силно от постоянния бриз, който духаше по течението. Параходът изсвири още веднъж.

— Повечето от тези окаяни копелета също ще умират от глад, ако дотогава не бъдат убити от диваците по пътя. Те не са истински изследователи.

Амундсен изскубна един стигащ до коляното стрък трева и го задъвчи от мекия му край.

— Поне отиват някъде — каза той.

— Опитват се.

Пиъри пое дълбоко дъх, за да избълва един от потоците си ругатни, с които бе известен, но след малко само въздъхна и каза унило:

— Ти си кранта, Амундсен, и коня, който яздиш също!

Пиъри се изправи и отново тръгна към брега, но Амундсен не можеше да понесе друг да има последната дума.

— Но тук няма и коне.

Селската таверна предлагаше три или четири различни типа домашно приготвена бира и домашен ликьор, който можеше да мине и за водка през някоя студена нощ. Никой от тях обаче не можеше да се сравни с качеството на провизиите, осигурени от енергопреобразувателите, които местните наричаха „граали“, но това което им липсваше като качество, те го наваксваха в количество. Граалите никога не доставяха повече от едно-две питиета на ядене. Хората, които искаха повече, трябваше сами да си го направят или да си купят от някой, който вече го е сторил.

Нито Амундсен, нито Пиъри бяха пиячи, но след като тази вечер напълниха граалите си от обществения камък, те се намериха повлечени от тълпата към таверната, където разговорът естествено се завъртя около парахода.

Някой преднамерено ги запита защо не са се присъединили към експедицията и също преднамерено Пиъри бе отвърнал:

— Защото е проклета загуба на време, ето защо. Те ще се борят с милиони мили по Реката, кръстосвайки планетата стотици пъти, след това ще изкачат планините накрая на света и ще преплават морето зад тях — за какво? За да забият знамето си на кулата, която някои друг е построил там? Какъв е смисълът?

— А какъв е смисълът да се стои тук?

Тази, която каза това, бе висока, здрава жена с платинено руса коса до кръста и с хубава козина от меки бели косми, покриваща останалата част от тялото й. Името й беше Греса, и тя претендираше, че е йети. Хубавата й козина бе доста добра подкрепа на претенциите й, но от друга страна човешките й черти караха някои хора да бъдат скептични.

Пиъри беше един от скептиците.

— Мадам, каза той — не мога да разбера защо трябва да се отправяте към полярните региони, но може би бихте имали повече основания да отидете, ако може да се вярва на претенциите ви за родословното ви дърво.

— Полар, шмолар — каза тя с ръмжене, — за пръв път през моя живот ми е топло. Освен това, ние говорим за вас. Почти никой на Реката не беше възкресен заедно с някой, който е познавал от преди, но все пак ти и Амундсен бяхте възкресени един до друг. Не мислиш ли, че има някаква причина за това?

Висок хор на одобрение заля стаята, но Пиъри сложи край на това, като удари с празната си бирена халба по излъскания барплот:

— Може би е имало причина — каза той. — Може би съществата, които са ни поставили тук искат да достигнем до Северния полюс. А това, доколкото знам, е достатъчно добро основание да се държим настрана. Правя това, което искам, а не каквото някакъв пиклив чужд бог ми казва да правя.

В бара за момент настъпи тишина. Никой не беше зарадван да разчита на милостта на създателите на Речния свят. По-голямата част от цялостната система на хорските вярвания бе разрушена с един удар в деня на възкресението и Църквата на втората възможност, която проповядваше индуската доктрина за изкупление чрез самопречистване, бе слаб заместител на изгубената амбиция, която беше отстранила хуманността за толкова дълго.

Обитателите на Речния свят се нуждаеха от нова посока, която да осмисли наново новият им живот и те не обичаха да им бъде напомняно за това.

Гласът на Амундсен наруши неудобната тишина:

— Ето защо мисля, че трябва да тръгнем на юг. С цялото това внимание, насочено към Северния полюс, никой не помисля да тръгне в обратна посока.

Пиъри изсумтя:

— Север, юг, има ли някаква разлика? Ние живеем в изкуствен свят. Всяко изследване, което правим, означава толкова, колкото мравките, които изследват кухнята ти.

— А има ли повече смисъл това да си седиш на задника?

Пиъри не отговори само помаха с празната си бирена халба на бармана.

— Знаеш ли какво си мисля? — продължи Амундсен. — Мисля, че си изгубил хъса си. Ти бе най-неуморният човек, когото познавах, но откакто се пробудихме тук, се страхуваш дори да се разхождаш по брега. Вилнееш наоколо като старо морско куче, но постъпваш като стара жена. Ти…

— Достатъчно — Пиъри остави чашата си.

Амундсен поклати глава:

— Не, не е достатъчно. Ти беше първия човек, който застана на върха на Земята, но позволи на този свят да те победи без битка. Станал си треперещ, малодушен… — Каквото и друго да възнамеряваше да каже, не можа да се чуе от юмрука на Пиъри.

Тъй като и двамата бяха седнали, беше труден удар, но бе достатъчно да събори Амундсен от стола му.

Той се стовари на дървения под, повличайки Греса със себе си. Другите хора в таверната викаха от удоволствие, докато той се изправяше на краката си, после залитна към Пиъри и му върна удара, запращайки го към бара.

Може би всичко щеше да свърши дотук, но виковете „Бийте се! Бийте се!“ направиха невъзможно помиряването, а Пиъри изглежда въобще нямаше настроение да се помирява. Той се хвърли напред, възстановявайки се от удара на Амундсен, като ръмжеше като вълк и силно ръгна Амундсен в ребрата. Това му даде възможност да се изправи.

Хората в таверната обръщаха с трясък столове и маси и оформиха един крещящ и дюдюкащ кръг около двамата противници. Но те не обръщаха никакво внимание на тълпата.

Те се държаха на една ръка разстояние един от друг, като си разменяха удари като боксови круши, всецяло погълнати от глупавия си бой. На първо време по-дългата захватка на Амундсен му даде предимство, помогна му да разкървави носа на Пиъри и да му избие един зъб, но това само наля масло в огъня на Пиъри. Накрая той изпрати Амундсен с широк махов удар назад и Амундсен удари главата си в края на масата, докато падаше. Повече не се изправи.

Задъхвайки се и с разкървавени нос и уста, Пиъри се наведе за да провери дали Амундсен все още диша. Удовлетворен, а също доволен че е защитил частта си, той обви лявата ръка на Амундсен около рамото си и го изправи:

— Някой да ми помогне да го заведа вкъщи — каза той.

Греса подхвана другото му рамо и двамата заедно изтеглиха от таверната изпадналия в безсъзнание изследовател.

Те щяха да пропуснат закуската, ако Греса не бе прекарала нощта при тях, но когато първите сутрешни лъчи надникнаха през единствения прозорец на колибата, тя стана от походното легло на Пиъри, събра граалите им и ги занесе при обществения камък на граалите за да ги зареди отново.

Няколко минути по-късно в долината проехтя гърма от преобразуването на енергията. Амундсен седна, намръщвайки се от болка поради раните си. На походното си легло, в другия край на колибата, Пиъри се подпра на лакът:

— Добре ли си? — попита той.

— Мисля, че съм добре.

— Добре!

— Хубаво — Амундсен разтри врата си, като накланяше главата си от едната страна на другата, сякаш проверяваше за изгубени части.

Пиъри прочисти гърлото си един-два пъти, после попита колебливо:

— Наистина… наистина ли съм загубил хъса си?

Амундсен го погледна предпазливо.

— Да кажем, че просто не си същия Робърт Пиъри, когото познавах на Земята.

— По дяволите!

Амундсен се ухили.

— Но все още говориш като него.

— Но не поддържам имиджа с действия, нали? — Пиъри седна и започна да навлича панталоните си. — Прав си, страхувам се да изследвам зад завоя.

Амундсен поклати глава.

— Казах това за да те влудя.

— Добре, успя. Вероятно, защото е вярно.

Тишината продължи около половин минута, докато Пиъри свърши да се облича. Най-накрая Амундсен попита:

— И така, какво смяташ да правиш?

Пиъри сви рамене.

— Да отида на Южния полюс с теб, предполагам.

Лицето на Амундсен светна като на малко момче.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Както ти толкова деликатно ми изтъкна снощи, нямам какво друго да правя.

Греса се появи на отворената врата, като носеше граалите.

— Какво беше това, някакъв вид мъжки ритуал за сближаване? — попита тя.

— Ъ? — казаха двамата.

Тя постави граалите върху изплетената от ракита маса до стената срещу вратата.

— Мъжките йети също правеха така. Те си знаеха и кътните зъби от съвместното съжителство през цялата зима в една пещера, така че едни се сбиват като луди, а на следващия ден продължават да ловуват заедно, все едно нищо не се е случило. Никога не съм разбирала това.

Амундсен се засмя.

— Предполагам, че това е някакъв вид примитивен ритуал. Кучетата също го правят.

Пиъри не му обърна внимание и отвори граала си.

— Ха, наденица и яйца. Запазете наденицата. Можем да направим пресована пастърма с нея.

— Пресована пастърма? — попита Греса.

— Изсушено месо и тлъстина — обясни Пиъри.

— Високоенергична храна за пътуване и се съхранява добре. Може да се снабдим с нея, докато строим въздушния си кораб и останалото оборудване.

Амундсен и Греса казаха:

— Въздушен кораб?

Пиъри ги погледна, сякаш и двамата бяха идиоти.

— Разбира се, че ще пътуваме по въздуха. Никакви трудности по пътя ни напред-назад нагоре по Реката за следващите стотина години. Може да направим малък дирижабъл и да стигнем за два месеца.

Амундсен се измъкна от леглото и започна да се облича.

— От колко време премисляш това? — попита той.

— От три часа тази сутрин — отговори Пиъри. — Хайде да вървим. Времето тече, а имаме да вършим много работа днес.

Местейки поглед от Пиъри към Греса, Амундсен вдигна вежди, сякаш питаше: „Какво съм направил“, но се усмихваше.

Веднъж след като се бе запалил, Пиъри вече не можеше да се спре. През следващите няколко месеца се превърна в работеща хала, като се научи да прави пресована пастърма и от риба и от храната, осигурена от граалите, проектираше и шиеше облеклото за полюса, използвайки груб плат, изработен от някакъв местен вариант на растението памук и конструираше въздушния кораб от чревната обвивка и плавателния мехур на човекоядната риба-дракон, уловена в Реката. Той и Амундсен много си схождат в педантичното си внимание към детайла, тъй като всеки един от тях бе научил колко ценна е предварителната подготовка по време на експедициите на Земята.

Другите хора в селището им помагаха с ентусиазъм или от чувство на гордост, че експедицията стартира от техния район в Долината или просто защото това беше едно забавно отклонение от убийствената скука на речния живот. Хората отделяха храна от граалите си за пресованата пастърма, рибарите се състезаваха кой ще улови най-голямата риба-дракон за балона, а инженери от всички възрасти си сътрудничеха в създаването на двигател за маневриране. Металът беше рядко срещан в Речния свят, така че те конструираха парен двигател със затворен цикъл на действие от желязно дърво и бамбук, като използваха лесно изпаряващо се и кондензиращо рибно масло вместо вода за работен флуид.

— Вие сте се побъркали — каза им Пиъри след като му показаха работния модел. — Кой е чувал за двигател с рибно масло?

Инженерният екип включваше един конструктор на компютърен хардуер, един моряк от ранния двадесети век, един римлянин, строител на водопроводи и един нисък мъж с издуто чело и надвиснали вежди, който претендираше, че е изобретил колелото.

— Това е точно като двигателите с нафта, които използвахме в моторните превозни средства някога на Земята — му каза морякът. — Те също бяха двигатели със затворен цикъл на действие. Хубавото на това, че се използва рибно масло е, че маслото ще слепи и запази дървените части и ще осигури смазване. Ще можеш да обиколиш света преди двигателят да се износи.

— Ако можем да носим достатъчно гориво може би — призна Пиъри. — Но не можем, а освен това не искам никакъв открит пламък близо до целия този водород.

— Кой казва нещо за пламъци? — каза инженерът. — Цялото това нещо ще бъде със слънчево захранване.

Те продължаваха да показват на скептично настроения Пиъри как балонът пълен с газ може да се направи почти прозрачен като се накисне в мазнина и как вътре може да се разстеле една отражателна повърхност, която да фокусира слънчевата светлина в един тръбопроводен бойлер, закрепен за дългата ос на балона. Отражателното покритие може да се направлява магнитно отвън, като за тази цел могат да се използват супер мощните магнитни захващачи, останали от обвивката на граалите, което позволяваше да се върви по пътя на слънцето, докато то описваше дъга в небето през деня и да се поправят промените на ъгъла, дължащи се на географска ширина. Системата ще бъде само с няколко конски сили, недостатъчно за да се движи срещу вятъра, но достатъчни да помогнат на дирижабъла да хване удобни въздушни течения и да си спести стотици часове, носейки се в грешна посока.

Престоят горе в продължение на седмиците, през които щеше да трае пътуването до полюса, изискваше внимателно съхранение на запаса им от водород. Газът щеше да се получава чрез електролиза с помощта на електрическото изпразване от грааловите камъни, които да разлагат водата на водород и кислород. Веднъж тръгнали, те щяха да регулират способността си за задържане във въздуха чрез изпускане на водород или като изхвърляха когато потрябваше тежести.

Когато им свършеха тежестите, щеше да има само една посока — надолу. А шансът да намерят друго място на брега на Реката, където да се приземят и да се презаредят без да бъдат убити или поробени, не беше голям, така че отначало те планираха корабът да бъде тежък, като бавно щеше да се олекотява докато се приближава към полюса. Това беше същата основна стратегия, която бяха използвали при кучешките си експедиции на Земята, те бяха тръгнали с дузина мъже и стотици кучета, дърпайки тежко натоварените шейни и докато трупаха запасите си и ги складираха за пътя на връщане, те бяха изпращали няколко мъже и кучета обратно всеки път, докато остана само една леко натоварена, бърза група с една-единствена шейна, която направи последния спринт към полюса. Този път нямаше да има складиране на запаси за обратното пътуване, но дори и така след като пресметнаха скоростта на консумация в най-лошия случай и стойността на екипировката, от която биха имали нужда, те разбраха, че ще могат да вземат със себе си трети човек. Греса бързо сграбчи тази възможност като изтъкна, че бе прекарала целия си живот на Земята на студено без някаква специална екипировка.

Пиъри беше доволен да бъде заедно с нея, и ако Амундсен не беше толкова ентусиазиран, поне нямаше нищо против.

Най-накрая дойде денят, когато всичко беше готово за полета. Припасите бяха натоварени, балонът с газ бе опънат от въжетата и хора, отдалечени на мили наоколо, се бяха събрали да видят как ще полетят изследователите. Те произнесоха малка прощална реч от отворената врата и призори на откритата гондола и после сред ликуващи викове и ръкопляскания прерязаха задържащите въжета и полетяха бавно в небето.

Вече бяха правили дузина пъти тренировъчни полети. Единствената разлика днес бе тълпата долу, която бавно се изгуби от погледа. Планините, разделящи извивките на Реката също се плъзнаха надолу, докато дирижабълът се задържа на ниво около километър по-високо от върховете. Въздухът бе студен на тази височина и беше тихо с изключение на слабото скърцане на въжето, докато гондолата се полюшваше под продълговатия балон.

След като се задържаха на едно равнище, те се задържаха по посока на вятъра с помощта на контролните въжета, завързани за върха и отстрани на балона, въжета, към които бяха прикрепени магнити, които привличаха отражателната повърхност вътре така, че да фокусира слънчевите лъчи в бойлера, закрепен на оста. Няколко минути по-късно двигателят на гърба на гондолата започна да работи тихо: паф… паф… паф… Витлото с дълги, насмолени перки бавно набра скорост, докато системата загряваше, а после установи една постоянна ниска скорост.

Дирижабълът започна да плава сред въздуха като бавно се подчиняваше на повдигача и кормилото. Сега гондолата се изпълни с мекото бръмчене на витлото и шепота на вятъра, плъзгащ се край прозорците.

Рециркулираната пара от маслото излиташе от двигателя през един вътрешен радиатор, като отопляваше мястото за живеене преди да се върне в бойлера. На пътниците щеше да им бъде доста топло, поне през деня, а за през нощта те имаха дебели дрехи и спални чували.

Камарите екипировка и тежести, разпръснати наоколо, също помагаха за осигуряване на добра изолация. Тъй като бяха натоварени с провизии, помещенията бяха затворени. Имаше място колкото за малка маса, на която да се седи и малко незаето пространство от пода около нея, където да се стои или лежи. Беше като да живееш в склад с храна, ски, палатки, раници и какво ли още не, които бяха изпълнили всеки ъгъл.

За щастие светът отвън беше просторен, докато гондолата беше тясна и неудобна. Под тях планетата приличаше на гигантско изорано и нашарено с водни канали поле с дълги, паралелни редици от Речни долини, които се простираха на изток и запад, докъдето можеше да стигне погледът. Облаците и мъглата във въздуха над откритата водна шир снижаваха разстоянието в сравнение с естествения хоризонт, но никой от тях не се съмняваше, че каналите се простират на хиляди мили.

Малкият въздушен кораб започна да се понася на юг поради преобладаващия вятър, пресичайки долините под ъгъл. Неговите трима пътници наблюдаваха малките дири от лодките по водата долу и дори още по-дребните петънца от хора по бреговете, хора, които живееха само на няколко мили от тях, но поради планините никога нямаше да се срещнат с хората в следващата долина.

Те пътуваха цялата сутрин, като изядоха обяда си, когато ехото на гърма от грааловите камъни под тях оповести часа. Малко след това, Амундсен се плъзна в спалния си чувал и си сложи маска на очите за да може да заспи. Корабът се нуждаеше от постоянно управление за да не се блъсне в някоя планина или да попадне в северно въздушно течение и той беше пожелал да дежури първата нощ.

Пиъри и Греса се забавляваха през целия следобед като наблюдаваха пейзажа долу. След около стотина мили долините придобиха по-скоро северно-южна ориентация, а не както предишното си разположение изток-запад, а после за малко промениха посоката си на югозапад-североизток.

Стана очевидно, че не само самата Река се извиваше около планетата, но също така дълги паралелни блокове от долини опасваха планетата, формирайки някакви свои фигури. Пиъри си помисли, че тези суперизвивки може би предават някакъв вид съобщение от Космоса, но те не можеха да дешифрират дори и буквичка, тъй като виждаха само ивичка от планетата, докато плаваха по въздуха.

До вечерта Греса се умори от гледката. Подтискайки една прозявка, тя каза:

— Тук е доста хубаво, но си мислех, че ще ни се случат някакви приключения.

Пиъри нежно се засмя:

— Винаги съм казвал „Колкото по-драматична е една експедиция, толкова ставаш по-неспособен да се справиш“.

Тогава усмивката му се скри за малко и той каза:

— Освен това имаме много време за приключения. Не викай бедата, тя сама ще дойде и то скоро.

Въпреки предупреждението на Пиъри, следващите няколко дни също бяха толкова скучни. Тъй като липсваха големи струпвания на суша или океани за да усложнят нещата, а нямаше и наклонена ос, сезоните в Речния свят бяха много по-лесни за живот, отколкото на Земята. Изследователите бавно се носеха на юг, като се издигаха и падаха, а понякога насочваха курса на изток или запад за да намерят най-изгодните течения или за да заобиколят буреносни облаци, но те изминаха хиляди мили без спънки. Те бяха тръгнали малко по̀ на север от Екватора. На сутринта на осмия ден Пиъри свери курса със сектанта и изчисли, че сега се намираха на 75 градуса южна ширина, почти на половината път до целта.

След два дни те видяха друг въздушен кораб далече на запад от тях. Беше много по-голям от техния, истински дирижабъл и очевидно се бе насочил на север.

— Още един изстрел в грешната посока — ухили се Пиъри.

— Освен ако те вече са били на юг и сега се прибират вкъщи — каза Амундсен.

Пиъри се намръщи при тази мисъл. Той безмълвно се взираше след дирижабъла, докато не изчезна от погледа му и беше в гадно настроение през останалия ден.

— Спомня си неприятностите, които имаше с Кук — каза Амундсен на Греса, когато Пиъри си бе легнал. — Фредерик Кук претендираше, че стигнал до Северния полюс една година преди Пиъри, но той изяви претенциите си само една седмица преди Пиъри да се завърне от експедицията си. Кук отмъкна всичката слава на Пиъри и дори когато хората започнаха да се съмняват в думите на Кук, беше твърде късно да се спрат злите езици. Някои хора дори се усъмниха, че и Пиъри го е направил. Всичко това бе една ужасна каша. Тя разруши тяхното приятелство, разбира се, и почти разруши нашето, когато отказах да плюя по адрес на Кук, заедно с другите.

— Той истината ли казваше? — попита Греса. — Той ли пръв е достигнал до полюса?

Амундсен сви рамене:

— Кой знае? Той казва, че го е направил, но дори и аз трябва да призная, че не си измисляше фактите, когато имаше удобен случай.

Той се усмихна, спомняйки си.

— Един друг изследовател, който се казваше Питъл Фройчен обичаше да казва: „Кук беше лъжец и джентълмен. Пиъри — нито едно от двете.“ Със сигурност бе прав за последното, а може би и за двете.

Греса се засмя, поглеждайки към Пиъри в спалния му чувал.

— С мен той е съвършен джентълмен — каза тя.

Амундсен също се засмя.

— Кавалерство, скъпа моя. Той е умрял, преди то да изчезне.

Докато се приближаваха към полюса, въздухът ставаше по-студен и ветровете по-трудно можеха да се предвидят. Честите промени във височината с цел да се открият южни въздушни течения водеше до изпускане на водород и изхвърляне на тежести много по-бързо от преди, като и двете се изчерпваха с все по-голяма скорост. Планините в полярните райони бяха по-ниски и с по-полегати южни склонове за да позволява да влиза повече слънчева светлина в долините, но това не помогна на изследователите, тъй като по-ниските възвишения бяха почти винаги пометени от южните ветрове. Те трябваше да останат високо горе, за да хванат въздушните маси, насочени навътре, за да поддържат постоянен полет напред.

— Това всъщност е добра новина, в известен смисъл — каза Амундсен, когото Греса запита защо бе всичко това. — Това вероятно означава, че съществува полярно плато, където въздухът отделя топлината си в пространството без да бъде отново загрят отдолу. Когато се изстуди, той пада и когато се удари в земята няма къде да върви, освен навън, като по този начин почвата остава студена. Ако се загрее, отново се издига нагоре, но ако е студено, въздухът продължава да се охлажда и да набира скорост, докато се носи надолу по хълмовете и докато други въздушни маси го изтласкват изотзад.

— Защо това е добре? — попита Греса. — Това означава насрещни ветрове през целия път, нали?

— Само ако пътуваме ниско, което няма да направим. Ще се движим нависоко с помощта на въздуха, изкарван от камерите с ниско налягане. По обратния път ще летим ниско и зад нас този път също ще се образува вятър. Но това, което имах предвид под добра новина е фактът, че има плато. Това означава, че полюсът е на суша — или най-малкото върху лед — и ще бъде много по-вероятно да успеем да се доберем до него със ските, откъдето и да сме се приземили. Ще бъде твърде много да искаме ветровете да ни заведат точно на полюса.

Той спря, а после каза тихо:

— И освен това, ако има ледена шапка, има по-малка вероятност някой да живее там.

— О — каза Греса, поглеждайки към Пиъри, който стоеше на прозореца и гледаше на юг, като че ли искаше да бъде първия човек, който дори пръв да види полюса. — Да, предполагам, че това е добра новина, нали?

Тази нощ, вместо да се приземят, докато балонът с газ се охлаждаше и губеше височина, те изхвърляха тежести за да поддържат полета си в едно насочено на юг въздушно течение. Пиъри, отиде да спи когато Амундсен се събуди за смяната си, а няколко часа по-късно Греса го последва.

Амундсен прекара студените утринни часове, седейки до прозореца за предно наблюдение, тъй като двигателят бе спрян.

Влагата от дъха им замръзваше по прозорците, тъй че той отвори предния прозорец няколко сантиметра и надникна през процепа. На звездната светлина можеха да се видят само грубите контури на терена долу. Земята бе покритие със заснежени върхове, които разделяха речните долини. Рано през нощта Реката беше осеяна с дребните оранжеви точици на лагерните огньове, но сега те бяха догорели, докато всички спяха.

Звездите светеха ярко, там където балонът не ги закриваше. От тази височина и с този толкова студен въздух, това беше най-ясната нощ, която бяха виждали изследователите досега. На Амундсен му се струваше, че плаваха на края на самото пространство. Докато гледаше непознатите съзвездия да се въртят бавно около полюса, той си мислеше колко различно щеше да протече живота му, ако се бе родил петдесет години по-късно. Толкова много неща бяха станали на Земята след смъртта му. Хората бяха стъпили на Луната. Те сигурно биха продължили и към другите планети, ако проектът Речен свят не беше спрял експанзията им. И той щеше да бъде сред тях.

Той може би все още имаше този шанс. Кой можеше да каже? Животът в Речния Свят беше пълна загадка. На смъртта й беше отнето жилото, а с него и бариерата на времето. Той и останалото човечество може би бяха пленници на тази чужда планета сега, но кой знаеше какво можеше да им донесе бъдещето? Звездите все още бяха там, все още му даваха знак и Амундсен, поне, все още жадуваше за тях със сърцето си на изследовател. Това чужденците не можеха да му отнемат.

Ушите му заглъхнаха и когато погледна назад във вътрешността към инструментите, осъзна, че твърде дълго е витаел в облаците.

Въздушният кораб беше загубил височина.

Тихо, за да не събуди Пиъри и Греса, той отвори една торба с пясък и я изсипа през дупката в палубата, направена точно за тази цел. Той провери статоскопа, един по-чувствителен уред за измерване на надморската височина, който регистрираше и най-леките промени във височината и видя, че те все още падаха, така че изсипа навън още една торба.

Те все още падаха. Озадачен, погледна през прозореца и видя земята все още доста отдалечена, но по-ясно различна от преди. Един тънък облачен слой я покри в този момент.

Той изсипа навън още една торба с тежести. Статоскопът застана на едно равнище, дори регистрира леко изкачване, но след няколко минути те отново започнаха да падат надолу.

Дали балонът с газ не изпускаше? Амундсен изсипа навън още пясък, докато балонът отново достигна неутрална височина, след това провери колко беше налягането. То бе постоянно. Но след минута, те отново започнаха да слизат. Не можеше да бъде просто някакво силно въздушно течение, поне не толкова високо горе. Долу на земята, според закона на конвекцията, топлият въздух се издигаше на Реката, а студеният потъваше надолу от ледените планински върхове, но това би се проявило само на няколко хиляди метра над планините, а въздушният кораб се намираше на много по-голяма височина.

Но това нямаше да продължи дълго. Скоростта на слизане се увеличаваше, както виждаше Амундсен. Той изхвърли още тежести, после отново погледна през прозореца. Облачната покривка се сгъстяваше. Той не искаше да навлезе в нея. Те нямаха представа как са разположени планините, и можеха лесно да се ударят в някоя от тях.

Тогава му просветна какво се бе случило.

Ако те не изпускаха водород и не бяха в някакво течение, тогава би следвало, че стават по-тежки по-някакъв начин. А единствения начин, по който можеше да стане това, бе ледът. Ясната нощ беше позволила на планетата да излъчи топлината си в пространството и долу на земята въздухът най-накрая беше достигнал точката на оросяването. Студената повърхност на балона също представляваше идеална повърхност за кондензиране на въздуха.

— О-хо — каза той високо. После поставяйки крака на пода, извика: — Лед! Събудете се!

Пиъри седна изправен като картинка.

— Какво има? — попита той.

— Заледяваме се! — отвърна Амундсен. — Започни да изхвърляш тежести. Аз ще се кача отгоре за да се опитам да го разбия.

Той сграбчи една скиорска щека от купчините с екипировка, уви една риза около края й и я зави няколко пъти за да направи мек възел, след това отвори горния капак и се изкачи на такелажа между гондолата и балона с газ.

Пиъри се измъкна от спалния си чувал и избута тежкия си анорак и гамаши настрани. Когато остави достатъчно място за движение, Греса направи същото и двамата започнаха да изпразват торбите с тежести.

— Ще ни свършат тежестите, ако продължаваме с тази скорост — каза Пиъри след няколко минути. — И това въобще не помага, по дяволите, все още падаме!

Те можеха да чуят Амундсен над главите си как чука със омекотения връх на щеката по дъното на балона, проклинайки.

— Хайде, да те вземат дяволите, счупи се.

Парчета лед се разхвърчеха около гондолата, когато той успя да откърти няколко, но той не правеше нещо кой знае какво от полза както и двамата, които изхвърляха тежести.

— Издърпай въжетата на отражателя — провикна се той през отвора. — Това може да откърти малко от тези неща.

— Добра идея — каза Пиъри. Той издърпа въжетата, които прикрепваха магнитните пластини опасващи балона.

От първо не му се отдаде, но после успя. Покрай прозорците полетя още лед, но въздушният кораб продължи да пропада.

— Гадната кучка — продължаваше да пада! — изкрещя той. А на Греса каза: — Продължавай да изхвърляш! — после сграбчи друга скиорска щека, уви края й и се изкачи при Амундсен.

Пространството между гондолата и балонът с газ беше лабиринт от покрити с лед въжета, които се простираха нагоре за да оформят едно гнездо около върха.

— Ще трябва да се изкачим съвсем догоре — каза Амундсен на Пиъри. Като използваше гнездото наместо стълба, той се издърпа нагоре, захващайки се с ръце и крака за въжетата за да се задържи и спирайки на всеки няколко стъпала за да махне всичко от пътя си със омекотената ски щека.

Пиъри правеше същото от другата страна като криволичеше напред-назад, докато се изкачваше с цел да достигне повече от повърхността на балона.

Те си мислеха, че началото е най-трудното, тъй като висяха като паяци под заоблените стени на хиляди метра празно пространство под тях, но когото стигнаха на половината на пътя, ледът стана много по-дебел и парчетата, които откъртваха, щеките им се плъзгаха право в ръцете и лицето им. На всичко отгоре студеният вятър духаше нагоре покрай тях, разпръсквайки леда навсякъде около тях. Границата на мъглата долу се издигаше бавно, но сигурно към тях.

— Пясъкът свърши! — извика Греса от гондолата. Гласът й ясно отекна в ледения нощен въздух.

— Изхвърли мебелировката — отвърна Пиъри. — Изхвърли всичко, което няма да ни трябва.

— А какво ще стане с хората под нас?

— По дяволите хората под нас. Мислиш, че ще бъдат ударени от един дирижабъл?

Въжетата скърцаха, а въздушният кораб се бунтуваше под краката им, докато Греса отвори вратата и изхвърли столовете навън в нощта, но дори това не попречи на тяхното слизане. Пиъри и Амундсен удряха усилено по балона, но ледът на върха беше залепнал за повърхността като с лепило и плетеницата от въжета хвана повече от това, което бяха способни да откъртят.

Греса издърпа масата от стената и я изпрати след столовете.

— Кое е следващото? Храната или екипировката? — изкрещя тя.

— Изхвърли палатките — й каза Амундсен. — Можем да си направим палатки от балона, когато стигнем там.

Греса изпъшка.

— Да си направим палатки от балона? А как ще се приберем?

— Това прилича на Експреса на самоубийството, освен ако имаме късмет да получим помощ от местните за да поправим дирижабъла.

— Експресът на самоубийството? Заслужава ли си изобщо да ходим на полюса? Аз мисля, че е по-добре да се върнем както трябва и после да опитаме отново.

Пиъри изсумтя:

— Ха. Ние няма да се върнем при първата поява на лед. Изхвърли проклетите палатки и спалните чували също. Ще спим в иглутата и с дрехите си. Изхвърли малко и от храната, ако се налага, няма да се нуждаем от всичката храна в случай, че пътуването ни е еднопосочно.

Ръмжейки от разочарование, Греса започна да изпълнява нарежданията му като проверяваше статоскопа след като нещо изхвърчаваше през вратата. Въздушният кораб падаше право надолу през облаците, ужасявайки ги с възможността да се разбият сляпо в някой планински връх, но най-накрая спря да пада без да се удари никъде.

— Отново се издигаме! — извика Греса. Пиъри и Амундсен престанаха да удрят по балона. Амундсен попита:

— С каква скорост?

— Стотина-двеста метра в минута. Почакай, увеличава се.

— Ох! Прекалили сме. Вероятно ще трябва да изпуснем малко водород или ще отидем твърде високо.

Със сигурност, до няколко минути те вече бяха си пробили път нагоре през облаците, като въжетата скърцаха и се отлепваше повече лед, докато балонът се разширяваше в по-разредения въздух. Амундсен пропълзя обратно надолу през такелажа в гондолата и помогна на Греса да стабилизират височината си, дърпайки въжето, свързано с водородната клапа на върха на балона, като се опитваше да изпусне колкото е възможно по-малко газ, но със съзнанието, че ако изпуснат водорода в обратната посока, балонът ще се спука от вътрешното налягане и щяха да паднат като камъни, което неминуемо означаваше тяхната смърт.

Най-накрая се задържаха на около пет хиляди метра, но това беше като каране на йо-йо. По-разреденият въздух на тази височина оказваше много по-малко съпротивление, така че само няколко килограма повече или по-малко тежест щяха да ги издигнат или свалят надолу със стотици метри преди да успеят да се справят. Когато натрупаният лед отново ги повлече надолу. Пиъри, който беше останал навън, трябваше да откъртва парчета от него, но ако откъртеше твърде много, Амундсен би трябвало да изпусне повече водород, за да предотврати твърде високото издигане. Те прекараха остатъка от нощта, като правеха това и от време на време сменяха местата си, така че никой от тях да не измръзне отвън на ледения балон.

— Това ми напомня за теглене на упоритото муле — каза Амундсен през една от смените си. — Да удряш бедното създание за да го накараш да се движи.

— Ха, ти май не си по-различен от Скот — каза Пиъри като се смееше. Робърт Скот беше започнал полярната си експедиция като използваше сибирски понита да му теглят шейните.

Амундсен не се засмя.

— Надявам се да не е така — каза той. — Конете на Скот умряха, дори преди истински да е тръгнал.

— Ние не само тръгнахме — каза Пиъри. — Не се безпокой. И все пак ще закараме това муле там.

Зората дойде бавно на тяхната висока географска ширина, но когато слънцето най-накрая се издигна на хоризонта, ледът започна да се топи и те трябваше да освобождават все повече и повече водород за да не се издигнат твърде високо.

— Е, това е положението — каза Пиъри, докато се разхождаше напред-назад в сега просторната гондола. — Нямаме повече тежести, освен ако не искаме да изхвърлим последната ни екипировка и храна. Можем да стоим така през остатъка от деня, но когато отново се заледим довечера, това ще бъде последното ни падане.

— Ако само не бях се паникьосала и не бях изхвърлила толкова много неща! — се оплака Греса. — Вината е моя.

Амундсен я прекъсна:

— Глупости. Ако не беше изхвърлила всичко това щяхме да паднем на земята и да се убием или да се удавим в реката. Сега ни предстои един цял ден летене, с южен вятър зад гърба ни и само няколко стотици мили път. Ще вървим толкова на юг, колкото можем и ще видим дали ще можем да получим някаква помощ от местните. А ако не можем, ще изминем останалия път пеша.

— Как бих искал да знам кой Речен канал отива най-далече на юг — въздъхна Пиъри, като гледаше навън към долините от двете им страни, които се намираха на мили под тях. Тъй като сега се намираха само на няколко градуса от полюса, все повече и повече участъци от реката правеха един последен завой и отново се отправяха на север, като оставаха тези отстрани да затворят пролуката и да продължат.

Един от тях трябваше да стига по-далеч от другите и ако изследователите трябваше да кацнат на Реката, те биха си избрали тази долина. Но нямаше начин да узнаят преди да стигнат до края.

През целия ден двигателят с рибно масло ги теглеше напред с постоянното си пуф-паф, добавяйки още няколко мили към пътуването им на юг, но тъй като слънцето беше толкова ниско на хоризонта, двигателят работеше с мощност, представляваща само няколко процента от тази, която имаше на Екватора. Пиъри го кълнеше, тъй като вече се бе превърнал в излишна тежест и ако думите му можеха да загреят бойлера, корабът би обиколил света за един ден, но той успя да загрее само собствените си дробове и ушите на спътниците си.

Тогава, точно когато се стъмваше и изглеждаше като че ли можеха да изберат долина само случайно, в далечината видяха полярната ледена шапка.

— Ето това е най-южното разклонение на Реката — каза Греса, посочвайки далече на запад, където около дузина паралелни каньони с ориентация север-юг се извиваха около другите в една правилна дъга и обхващаха основата на ледената шапка като ров около замък.

— Натам ли ще се отправим или към самата ледена шапка? — Амундсен попита Пиъри.

— Намираме се на 85 градуса южна ширина — отвърна Пиъри. — Само няколко стотици мили до полюса. Ако можем да стигнем до ледената шапка, ще можем да преминем със ските това разстояние за няколко дни.

— А ако не успеем ще прекараме остатъка от живота си в изкачване на планини само за да прекосим тези последни няколко долини — каза Амундсен.

— Ако се отправим към най-южния канал, ще трябва да изкачим поне една планина — изтъкна Греса. — А тази скала пред вас, която достига леда, изглежда почти два пъти по-висока от останалите.

Тя беше права. Планините, които разделяха завоите на Реката, бяха достатъчно ниски за катерене, но полярното плато се издигаше на хиляди метра височина от заобикалящите го планини. Трудно бе да се каже от разстояние, но изглежда границата беше една равна скала.

— Аз казвам да тръгнем към ледената шапка — каза Пиъри.

Амундсен, който гледаше пейзажа долу, дълго време не продума нищо. Слънчевият им двигател не струваше почти нищо на тази географска ширина. Те разчитаха изцяло на благоприятния вятър, и корозивната сила ги изпращаше на изток, докато въздушните маси ги влачеха към полюса. Ако опитаха да се отклонят на запад, те със сигурност нямаше да напреднат много. Всичко, което щяха да постигнат, бе да забавят напредването си на юг.

— Добре — каза той. — Най-после тръгваме към ледената шапка.

Започнаха да се състезават с нощта. На тяхната височина те имаха по-дълъг ден отколкото този на земята под тях, но все още не бяха достатъчно високо за да бъдат в малкия район на двадесет и четири часовото сияние над полюса.

Както и да е, слънчевата светлина, която проникваше през атмосферата под толкова малък ъгъл, носеше малко топлина и тъй като балонът с газ започна да се охлажда, дирижабълът започна последното си спускане. Когато най-после двигателят спря, те го изхвърлиха през борда, но с това спечелиха само по-малко от километър нагоре, преди отново да започнат да падат. Преровиха раниците си, като изхвърляха дрехи, кухненски съдове, повече храна — всичко, което можеше да остане неизползвано. Пиъри дори започна да реже парчета от гондолата.

Най-накрая прелетяха над последното разклонение на Реката. Скалата, граничеща с полярното плато беше всъщност един стръмен склон поне на около миля и докато прелитаха край нея те се насърчаваха и прегръщаха един друг и се носеха нагоре-надолу докато целият кораб се залюля като пиян молец. Но дори тогава те все още не бяха постигнали целта си. Те се намираха все още на километри над земята, във въздуха, който се носеше на юг, но под тях духаха насрещни ветрове, които се бяха опитвали да избегнат през последните два дни. Те трябваше да се отправят още по-далече върху полярното плато и след това бързо да слязат на леда преди насрещните ветрове да ги отнесат обратно към Реката.

Те се опитаха да протакат колкото се може повече, затова изхвърлиха незаменимите си ски, раниците си, пълни с принадлежности и дори граалите си за да спечелят поне още половин миля, тъй като знаеха, че всичко което са пуснали на леда можеха да си го съберат отново след като се приземят, но най-накрая гондолата бе обрана до шушка, а те все още слизаха надолу, отнасяни от северния вятър.

— Нека да подкараме с пълна скорост — каза Пиъри, когато видя, че се движат назад, а Амундсен дърпаше освобождаващото въже. Водородът изсвистя при върха на балона и те не на шега започнаха да се спускат надолу. Те не падаха толкова бързо, колкото когато се бяха заледили, но приземяването им щеше да бъде тежко.

— Пригответе се да скочите от гондолата, когато се ударим — каза Пиъри, но вместо да отиде към вратата, той се изкачи през капака на върха на гондолата и освободи ножа си от канията.

— Какво правиш? — попита го Амундсен.

— Ще пробия балона, когато се приземим — каза Пиъри. — Иначе ще ни отнесе право към скалата.

Амундсен сякаш се канеше да оспорва, но той знаеше не по-зле от Пиъри, че дървото в гондолата и плата на балона и дори въжето, което ги свързваше заедно, можеха да наклонят везните или към живота или към смъртта върху ледената шапка.

Той кимна и само каза:

— Бъди внимателен.

Спускаха се под един все повече увеличаващ се ъгъл, докато приземните ветрове ги подхванаха. Колкото повече се приближаваха към земята, толкова по-ясно се виждаха нейните очертания, превръщайки се в равнина от снежни хълмове като един замръзнал бурен океан. От леда се подаваха тъмните ръбове на скалите, а наоколо лежаха разпръснати по-малки скални блокове. Малкият ъгъл под който падаха слънчевите лъчи бе направил сенчести петна, които можеха да крият всичко.

Краят на скалата, отдалечен само на няколко мили, се движеше нагоре към хоризонта, ясна бяла линия, която замъгляваше пейзажа отвъд нея, дори след като все повече се приближаваше. Когато беше само на около миля разстояние, а балонът все още се намираше на стотици метри във въздуха, Пиъри извика:

— Да вкараме газ! Ако трябва ще й давам собствените си газове или никога няма да успеем!

— Ще се ударим много тежко! — изкрещя в отговор Амундсен, но секунда по-късно очевидно реши, че това беше по-добре, отколкото да се размажат в планините, опасващи Реката. Той задърпа освобождаващото въже, като че ли с него можеше да издърпа кораба на земята.

Ледът се втурна насреща им, както и ръбът на скалата. Греса се приведе на вратата, готова да скочи, ако станеше така, че да бъдат съборени преди да се ударят, но гондолата докосна земята на около тридесет метра настрани. Тя се тресна със странично завъртане, което я захвърли на три-четири метра по-близо до пропастта, но дебелият около тридесет сантиметра мек сняг покриващ леда омекоти падането и тя най-накрая се спря сред облак хвърчащ бял прах.

Амундсен беше залегнал на пода на гондолата, но малко по-късно изпълзя през вратата и се заклатушка в снега.

Пиъри висеше от такелажа, удряйки балона като луд с ножа си.

— Пускай го! — извика Амундсен. — Скачай!

Корабът, олекнал с двама души, отново се повдигаше във въздуха. Дупките, които беше направил Пиъри, едва повлияха на издигането му. Проклинайки, той скочи от гондолата и пропадна на пет метра от снега, където мушкаше с ножа си, като с ледена брадва, и най-накрая успя да се спре само на около три-четири метра от земята.

Корабът отнесе края на скалата, завъртя се още веднъж и изчезна в бездънната отвод.

Във внезапната тишина се чу гласът на Пиъри:

— Е, ето ни и нас. Сега да се забавляваме.

Те се отправиха на запад в сгъстяващия се здрач за да потърсят екипировката, която бяха изхвърлили през борда, но вместо това самата екипировка ги намери. Те си проправяха път нагоре по склона на една дълга преспа, когато чуха ниско ръмжене някъде отгоре и на върха се появиха половин дузина бели, покрити с козина същества, като някакви привидения. Ръцете им бяха пълни със ски и раници, и храна като нарушители на реда, които се прибират вкъщи след едно добро плячкосване на склад за спортни стоки.

Когато видяха Пиъри, Амундсен и Греса, те изпуснаха плячката си като изненадано грухтяха и ръмжаха.

Тогава Греса извика:

— По дяволите, аз познавам тези момчета! — и се втурна към тях.

Те се разпръснаха, пищейки, но Греса изломоти нещо на техния език и един от тях спря, поколеба се, направи няколко колебливи стъпки назад, очевидно разпознавайки я, но също така съвсем очевидно не знаейки какво да мисли за облеклото й или за спътниците й. Греса се приближи към него, като говореше нежно и след малко напрежението му изчезна и те се прегърнаха като отдавна изгубили се любовници.

Когато най-накрая той я пусна, тя се обърна към Пиъри и Амундсен и ги подкани:

— Хей, елате да се срещнете с брат ми!

Йетитата принадлежаха към едно племе от общо трийсетте, които живееха в пещерите, заобикалящи един-единствен граалов камък, няколко мили на запад. Те заведоха изследователите вътре и ги нахраниха с първото топло ястие, откакто бяха тръгнали, после всички седнаха около един огън на входа на най-голямата пещера и обмениха информация. Йетитата нямаше какво толкова да разкажат: грааловият камък им осигуряваше храна и дърва за огньовете, но нямаше никакъв дивеч за ловуване на платото и все още никой не беше открил път към земите отвъд платото.

Пиъри имаше само един въпрос към тях: „Дали те или някой друг някога е стъпил на полюса?“

Греса преведе въпроса му и когато брат и отговори, тя предаде отговора му:

— Кижика казва, че никога не е чувал някой да го е направил. Никой от тях не е ходил по-далече от два дни път оттук тъй като няма повече граалови камъни в тази посока.

Той казва, че има и други племена от йети, които живеят по-близо в обсега на ледената шапка, но той не е чувал някой от тях също да са ходили на полюса.

— Попитайте го, дали ще ни помогне да го направим — помоли Пиъри.

Греса го попита и когато чу отговора, се изсмя и му преведе:

— Той казва: „Защо не? Няма нищо друго за правене наоколо.“

Пиъри се усмихна.

— Добре. Тогава ето какво ще направим.

Той започна да описва как да се пренася храна от един междинен склад с провизии към следващия, като по този начин се образуваше една верига от базовия лагер през целия път до целта, където последната група ще направи последния пристъп към полюса.

Те прекараха следващите няколко дни в складиране на храна и поправяне на ските и раниците, които се бяха повредили от падането на леда. И Пиъри и Амундсен бяха нетърпеливи да завършат това, което бяха започнали, но и двамата бяха научили от предишни неуспехи на Земята да не пришпорват късмета си. Така че почакаха докато всичко бе готово, преди отново да се отправят на път, този път с дузина йетита за подкрепа.

Те бяха на ските десет или дванадесет часа на ден и строяха иглута, за да спят в тях през нощта. Йетитата не караха ски, но техните широки, космати крака бяха като обувки за сняг и това, което им липсваше като скорост, го наваксваха с издръжливостта си. Те се връщаха по двойки, като всеки ден още двама оставаха надолу по веригата, докато останалите напредваха.

Най-после само на около петдесет мили от Южния полюс се върна и последната двойка йети, като оставиха Греса, Пиъри и Амундсен да завършат пътуването, което бяха започнали от средата на планетата. Те изминаха половината разстояние за един ден, а после трябваше да стоят още два дни в иглуто, докато бурята разпръскваше сняг навсякъде около тях и намаляваше видимостта, така че не можеше да се види почти нищо.

На сутринта на третия ден пред очите им изплува една земя, покрита със скъпоценни камъни: стените на току-що навалелите снежинки, които отразяваха червеникавата светлина във всички посоки. Толкова близо до полюса вятърът беше малко по-силен от бриз и те отново се отправиха към полюса като се движеха с дълги, нетърпеливи крачки и изминаваха три-четири мили на час.

Докато се приближаваха към целта си, те оглеждаха хоризонта пред тях за някакви знаци, оставени от други, които може да са минали по техния път, но нищо не нарушаваше еднообразната белота на леда.

Тогава, когато установиха, че се намираха само на около пет мили от полюса, Амундсен посочи с ръка на няколко градуса вдясно от тях и попита:

— Какво е това?

— Какво е това? — запита и Пиъри, обръщайки се за да погледне.

— Виждам нещо да стърчи на хоризонта.

Пиъри хвърли един поглед, после каза:

— Това е скала.

— Трябва да е доста висока.

— Тогава това е една проклета висока скала.

— Може би това е грамада камъни, струпани за ориентир — предположи Греса. — Може би все пак някой ни е преварил.

— Не — отсече Амундсен. — Това нещо трябва да е високо поне шест метра.

— Тогава… тогава са проклетите извънземни — въздъхна Пиъри. — Сложили са по една кула на двата полюса.

Той погледна назад, в посоката, от която бяха дошли, като че ли наистина си мислеше да се върне обратно, без дори да са приключили с последните няколко мили, но после поклати глава и отново тръгна напред. Амундсен и Греса мълчаливо го последваха.

То ставаше все по-високо, колкото повече го наближаваха и те започнаха да осъзнават, че бе много по-голямо и много по-широко, отколкото бяха предположили. Разчитайки на простото пресмятане, те погрешно бяха преценили разстоянието до полюса. Изминаха още десет мили преди да стигнат до него: цилиндрична стоманена островърха кула, широка шест метра и висока тридесет.

Въздухът се изпълни и земята потрепери от дълбок тътнещ шум, почти с по-малка скорост от тази на звука и след няколко минути стана очевидно, че кулата се завъртваше бавно в посока обратно на часовниковата стрелка.

— Една ос — каза Амундсен, смеейки се. — Каква велика шега!

— Пикая на шегата им! — каза Пиъри и като разкопча панталоните си, направи точно това. Урината му замръзна там, където се бе изляла върху метала.

Греса заобиколи от другата страна, после ахна:

— Елате тук.

Амундсен и Пиъри се втурнаха зад стълба и я намериха, коленичила до две тела. И двете бяха замръзнали, но съвършено запазени. Единият бе нисък с дълга, черна коса и голям нос, а другият беше по-строен и с по-хубава структура.

— Кук — каза Пиъри, взирайки се в мургавия.

— Скот — каза Амундсен, гледайки другия.

Пиъри тъжно поклати глава.

— Може би не трябваше да се заклевам, че ще го видя в Ада.

Греса се приведе и измъкна лист хартия от свития юмрук на Кук.

— Оставили са ни бележка — каза тя.

Пиъри я взе от нея, като че ли беше отровна змия и като я държеше на една ръка разстояние, започна да чете:

— „На 73 ден от дванайсетата година след възкресението, Фредерик А. Кук и Робърт Ф. Скот стъпиха на това място, Южния полюс на тази толкова необикновена планета, която сме принудени да считаме за свой дом.“ Света Майко на кучетата, та те са били тук от години? „Поздравяваме сърдечно всички други, които ще дойдат тук, затова, че са успели в най-трудното начинание и ние ви умоляваме да си припомните, че единствените победители в такива стремления са тези, които са открили това, което търсят в собствените си сърца.“ Какви лайна!

— Не, не е вярно — възрази Амундсен. — Това е истината, чистата и проста истина. И това, по дяволите, е много по-приятна гледка от бележката, която оставих на Скот, когато го победих на Южния полюс на Земята.

— Ха! Чуй това: „Ако Робърт Пиъри или Роуалд Амундсен някога стъпят на това място, ние дори сега признаваме техния успех и оставяме телата си тук като доказателство за нашия успех. Ние ви каним да се присъедините към нас в следващото ни пътешествие, да изкачим най-високия връх на планетата, където и да се намира. Не сме се забързали за там чак толкова и тъй като веднъж вече Скот беше измръзнал до смърт и ми каза, че не е кой знае колко приятно, предполагам, че ще може да ни намерите при по-тропични климатични условия през годините, които идват. Искрено ваш: Фредерик А. Кук.“

Пиъри смачка бележката и я хвърли върху мъртвото туловище на съперника си.

— Арогантно копеле — изръмжа той.

Амундсен кимна:

— Разбира се, че е. Не разбираш или, че точно това иска да ти каже.

Пиъри не отговори. Той просто се взираше в далечината.

— И какво иска да каже той? — попита Греса.

Амундсен поясни:

— Той ни казва да не се предаваме. Ако някой те победи, не се отказвай, защото винаги имаш шанс да победиш в нещо друго. Хората, които са ни захвърлили на тази планета, се опитват да задушат амбициите ни, да ни дресират. Да ни опитомят. Но ние не можем да им позволим да направят това. Такива като нас са длъжни да поддържат духа жив, да продължат да дълбаят в сърцето на висшето знание. Да поддържат стремежите и свободата живи, дори и пленени.

Той махна с ръка към стълба до тях.

— Пиъри постъпи правилно преди малко: пикай върху това. Пикай върху цялата ситуация, върху всеки, който се опитва да контролира живота ти. Прави това, което ти е угодно, тук или където и да е.

— Ти четеш нещо страхотно хубаво между редовете — каза Пиъри.

— То е там, за да се прочете.

Пиъри се навъси:

— Да пикая върху това, а? Като че ли това има някакъв смисъл?

— То има смисъл. Означава, че си жив. Какво ще правиш, ще се върнеш с провесен нос и ще гледаш как всички останали се забавляват за твоя сметка? Нека направим това, което предлага Кук: да намерим най-високата планина в света и да се изкачим на нея.

— Дори и след като той вече е развял знамето на върха й?

— Дори и тогава. Ще забием знамето си до неговото и заедно ще покажем среден пръст на боговете. А после ще намерим дори по-голямо предизвикателство. Може би ще построим ракета и ще отидем на звездите.

Пиъри погледна надолу към двете тела до краката си. Беше някак си нелепо как съперниците им лежаха, проснати върху леда и в същото време да знае, че те се скитаха свободни някъде другаде, правейки поразии и разстройвайки внимателно планирания ред. Гримасата на недоволство бавно се стопи. Хилейки се, той каза:

— Звездите, а? Какво, по дяволите. Добре. Поне ще има какво да правим.

Оул Гойнгбек
Място на чудесата

Викове на агония и страдания изпълниха нощта. Протяжни пронизителни крясъци, които смразяваха кръвта, като острието на добре наточен нож, опрян о кокал. Седящия Бик гребеше бавно, борейки се да задържи кануто си в средата на Реката, далече от лудостта, носеща се от брега.

С намръщено лице той наблюдаваше как огнените пращящи езици облизваха тръстиковите колиби, като унищожаваха това, което някога е било малко селце. Докато пламъците — нарочно запалени от завоевателите от другата страна на Реката — се издигаха нагоре в нощта, тъмни сенки се бореха и умираха в оргията на насилието.

Не му беше за пръв път да наблюдава подобни сцени на насилие или да чува такива сърцераздирателни викове. Като момче беше чул майка му да увива песента на оплаквачките малко след като един войн от Гарваните взе живота на баща му — Връщащият се отново. В скръбта си тя бе отрязала косите си и разрязала ръцете си с кремъчен нож. Като млад войн, той бе чул писъците на жени и деца, докато телата им бяха разкъсвани на парчета от куршумите на белите хора. По-късно, когато беше болен стар човек, той беше пролял горчиви сълзи над виковете на недохранените деца, които страдаха и умираха от епидемии на заушка, грип и магарешка кашлица. Болестите на белия човек. Техните викове го преследваха в съня му до деня на смъртта му.

Седящия Бик не се съмняваше, че бе мъртъв. Той си спомняше смъртта си доста ясно. Това стана в една студена сурова нощ през Канадската зима.

Той беше грубо събуден от звуци на трошене на дърво, докато вратата на малката му кабина се отвори с трясък и около дузина полицаи от племето нахлуха вътре.

Въпреки че местните полицаи също бяха индианци — някои от собственото му племе — те бяха купени с доларите и уискито на белия човек за да му вършат мръсната работа. Бяха изминали целия път до Канада за да арестуват Седящия бик и да го заведат обратно в резервата Стендиг Рок.

Изглежда белите се страхуваха, че ще има друга Индианска война. Мислеха, че танца на духовете — започнат от Вовока, пророкът на Папути — бележи началото на кървавото въстание. Те не разбираха, че танцът на духовете беше просто религиозна церемония, молитва към Великия Дух да промени нещата, така както си бяха преди да дойде белия човек.

Седящият Бик беше опитвал да играе танца на духовете, но бе разбрал, че това не е за него. Вече не вярваше, че можеше да се даде някаква надежда на народа му. Нито пък мислеше, че танцът може да върне обратно приливът от бели заселници, които изяждаха земята като скакалци. Но тъй като името му бе добре известно, белите го обвиниха за внезапната популярност на танца на духовете и го обвиниха в подстрекателство. Те не можеха да го видят такъв, какъвто беше в действителност: стар, уморен индианец, който е оставил настрани оръжието си, напуснал е бойната пътека за да прекара последните си няколко години в мир.

Докато последователите му се събираха навън, надничайки вътре през отворената врата, индианците-полицаи измъкнаха Седящият Бик от леглото и го принудиха да застане гол и треперещ в средата на стаята. Възмутен от това как се отнасяха с него — един свят човек — той се съпротивляваше на ареста. По време на борбата някой даде изстрел. Седящият Бик не беше сигурен дали това беше полицай или някой от неговите хора. Но това нямаше значение. Който и да го бе направил, Седящият Бик беше обвинен за това. Въпреки че не бе въоръжен, един от индианците — полицаи извади пистолет и го простреля отстрани.

Крещейки от болка, Седящият Бик се хвана за страната си и падна на пода. Лежейки там, с кръв бавно изтичаща през простреляното място, той наблюдаваше как Хенри Тежката Глава — индианецът, който се навърташе около форта, пристъпи напред, извади пистолета си и го застреля в главата.

Почувства ослепяваща болка докато куршумът влизаше в черепа му. А после тъмнина.

Седящият Бик прокара ръка по главата си, търсейки мястото, където беше прострелян. Пръстите му не откриха нищо.

Никакъв оток, никакъв разрез или следа от засъхнала кръв. Нищо. Дори и белег. Той бе изцелен. Бяха изчезнали и белезите, оставени от битки и трудности през живота му. Дори и куцането му, резултат от това, че беше прострелян в крака от Вожда на гарваните, го нямаше вече. Всъщност, тялото му не бе вече уморената, набръчкана обвивка на човек, който вече е прецъфтял. То беше младо и силно, каквото бе когато бяха минали само двадесет и няколко зими от живота му.

Той отново прокара ръка през главата си и изтръпна. Изчезнали бяха и дългите, копринени плитки коса, с които толкова се гордееше през живота си.

Това е само коса. Отново ще поникне. Седящият Бик се намръщи. Ако наистина беше в духовния свят, той не приличаше на нищо, което бе очаквал да намери. Това не беше обширната равнина със златни треви и тихи потоци, както бяха предрекли лечителите и старейшините на племето. Наистина имаше равнина, но тя бе по-скоро тясна, простирайки се само на около миля от двете страни на широка река. Зад нея, покрити с дървета хълмове водеха към извисяващи се планини.

Никакви бизонски стада не се скитаха мързеливо през тревистите земи. Никакви орли не се рееха в небето. Всъщност, откакто се пробуди, не бе видял никакво животно или птица. Наистина, имаше риба в Реката, а през нощта от земята изпълзяваха червеи, но той не можеше да приеме рибата или червеите за негови братя. Но докато на духовната земя й липсваше животинския свят, не беше така с хората. Имаше множество хора. Много, много хора. Всичките бели.

О, Прадеди, направили сте ужасна грешка. Изпратили сте ме не там, където трябва. Това не е земята на духовете на моя народ. Това е Небето на белите хора.

Той се ядоса, че трябваше да прекара цялата вечност с тези, които откраднаха свещените Черни хълмове, изгориха селищата на народа му и избиха всичките бизони, така че децата да гладуват. Той щеше да боядиса лицето си и отново да поеме по бойната пътека, но нямаше откъде да си набави оръжие, а той би ги превъзхождал дори само с лък и стрели. Така че вместо да се бие, той реши да издяла кану и да пътува надолу по Реката в търсене на своя народ. Досега пътешествието му бе неуспешно.

Пламъците, поглъщащи селото, ставаха все по-високи, давайки възможност да се види повече от битката, която ставаше на брега. Най-тежката битка бе около една от гъбоподобните скали, от които се пълнеха кофите с храна.

Три пъти дневно гласът на Великия Дух се носеше над земята и копията му от истински огън пронизваха небето от гъбоподобните скали. Точно тогава всички кофи, оставени на скалите, биваха чудодейно напълвани с храна. За нещастие, повечето от тези в духовния свят не бяха доволни от съдържанието на своите кофи и се стремяха да откраднат храна от другите. Алчността, както изглежда, не беше нещо, което белият човек е оставил, пресичайки бариерата.

Той се взря в металната си кофа с презрение. Напомни му за ламаринените чаши, в които пазачите му сервираха фасул и гранясало свинско, когато беше военнопленник във форт Рандал. Две консерви на ден на индианец. Дори в рая на белия човек нещата бяха строго разпределени.

Той отвърна поглед от битката към малкото момиче, което лежеше в предната част на кануто му. Тя бе млада. Девет-десет лета най-много. Някой я беше пребил. По лицето й имаше натъртвания, а горната й устна бе разцепена и подута. Много вероятно да е била и задиряна, защото имаше разрези и натъртвания по бедрата и таза й. Мислеше, че тя е мъртва, когато издърпа голото й тяло от реката, но беше доловил слабото биене на сърцето й. Много слабо. И когато й направи изкуствено дишане, малките й дробчета отново започнаха да работят. Наблюдаваше сега как гръдният й кош бавно се издигаше и спадаше, а белите й дробове се мъчеха да вкарат въздух в нараненото й тяло.

Духът й е силен. Отказа да премине отвъд.

Да премине отвъд? Да премине къде? Как може някой да умре след като те вече бяха мъртви? Но Седящият Бик знаеше, че това беше възможно. Беше видял няколко хора да умират, откакто започна пътуването си преди седмица.

Но къде отива духът оттук? Има ли друга земя отвъд тази?

Може би след като умреше за втори път, духът биваше допуснат да отиде на по-добро място, в страна на открити прерии и скитащи бизонски стада, като земята, за която копнееше.

Тогава отново може би щеше да навлезе в друг свят, толкова странен, като този, които е прекосил.

Докато седеше там, гледайки надолу към момичето, тя се изкашля и отвори очи.

Спазъм на страх бързо пробягна по лицето на момичето. Тя захленчи и се опита да побегне назад.

Седящият Бик бавно повдигна дясната си ръка с отворена напред длан в знак на приятелство и я заговори на родния си език. Празният поглед, който получи, му подсказа, че тя не го разбираше. Той се усмихна и отново опита на английски:

— Не се страхувай. Няма да те нараня.

Тя го погледна като се чудеше дали да му се довери.

— Къде… къде съм? — попита тя.

— Ти си в безопасност — отговори той. — Извадих те от водата.

Тя седна и се огледа наоколо, взирайки се в горящото село за момент.

— Студено ми е — каза тя, като кръстоса ръце около себе си.

Седящият Бик нямаше одеяло, но имаше голямо парче ярко оцветен плат като този, от който бяха направени панталоните му. Като го метна на раменете й, той завърза краищата му под краката й.

Протягайки се назад, Седящият Бик сграбчи кофата си и я постави между краката си. Момичето нямаше кофа, някой сигурно й я беше отнел. Кофата нямаше да бъде от полза на крадеца, защото бе невъзможно да се отвори чужда кофа. Но без контейнера, момичето със сигурност щеше да умре от глад.

Той отвори кофата си и извади от нея малка чаша с уиски. Седящия Бик никога не пиеше отровата на белия човек, но я пазеше в случай, че поиска да търгува с други по реката. В този случай това беше точно необходимо да стопли едно малко тяло.

Навеждайки се напред, той поднесе чашата към устните й така, че да може да пие. Тя глътна малко и силно се закашля. Той се опита да я накара да отпие още една глътка, но тя отказа.

— Как се казваш? — попита той, връщайки чашата с уиски в кофата си.

— Криси — прошепна тя.

— Хубаво име — каза той като кимна. — Напомня ми за звуците, издавани от щурците. Крис… с… си, Крис… с… си.

Криси се усмихна.

— Как се казваш?

— Аз съм Тантака Иотейк.

Тя сбърчи носле.

— Това е глупаво име.

— За тебе е глупаво, но за моя народ е много силно име.

— Какво означава?

— Седящия Бик.

Очите й се отвориха широко, сякаш го позна.

— Чувала ли си за мен?

Тя кимна.

— Моят учител в трети клас ни чете приказката за теб.

Седящият Бик бе доволен, че беше разпознат, особено от някой толкова млад.

— Какво каза учителят ти за мен?

— Каза, че си бил вожд…

— Не вожд — поправи я той, — лечител.

— …и че ти си убил Генерал Кастър.

— Казват, че аз съм го убил. Не знам. Имаше голямо объркване този ден… войници препускаха навсякъде. Пищяха жени. Хората стреляха — той повдигна рамене. — Може и да съм го убил.

Криси помисли за момент.

— Не мисля, че ти си го убил, защото ако си го направил, нямаше да си на Небето.

Седящия Бик се намръщи.

— Може би не сме на Небето.

— Ние двамата сме на небето — каза тя ядосано. — Майка ми казваше, че всички добри хора отиват на Небето, когато умират. А аз бях добра!

Седящия Бик посочи горящо село.

— Те също са пуснали и някои лоши хора тук.

Криси не се разколеба от забележката.

— Това е така, защото Исус още не е бил тук. Когато дойде той, ще изрита навън лошите — ще ги изпрати на друго място — и всичко ще бъде наред. Небето е красиво. Ще видиш.

Те обсъждаха въпроса. Криси, вярвайки, че са на Небето, разказа за всички неща, които бе научила в неделното училище. Седящият Бик отказа да отстъпи. Отказа да повярва, че се намират на място, толкова чудесно, колкото Небето, което описваше Криси — мястото на чудесата.

Той не бе видял никой да лети наоколо с крила — ангели, както ги наричаше Криси или полета с цветя, където децата се смееха и играеха по цял ден, всичко което бе видял, бе същото нещастие и мизерия, познати от живота му.

Но въпреки разногласията си, Седящият Бик се радваше на компанията на Криси. Тя беше като струя чист въздух в този някак мръсен свят. Той винаги е бил привързан към децата, без значение какъв бе цвета на кожата им.

Разочарована, че не може да накара Седящия Бик да мисли като нея, Криси тропна с крак нетърпеливо.

— Добре, ти само почакай, докато Исус дойде тук — каза тя, сбърчвайки носле. — Той ще ти докаже, че сме на Небето. Той… Дани!

Кръвта изпръска лицето на Седящия Бик, докато стрелата се забиваше в центъра на гръдния кош на Криси. Тясна дървена дъсчица, по-малка от малкия му пръст със заострен каменен връх.

— Ох — каза Криси и остана с отворена уста. Тя погледна надолу към стрелата, която стърчеше от гърдите й, а кръвта капеше надолу.

— Ох, ох, ох…

Криси бавно повдигна глава, поглеждайки въпросително към Седящият Бик. Тя понечи да каже нещо, но очите й се отвориха широко и тя падна напред. От гърба й стърчеше украсена с пера дръжка на стрела.

— Неее…! — изкрещя Седящия Бик, като грабна копието си и се изправи в кануто.

Той бе толкова увлечен в разговора, че беше позволил на кануто опасно да се отклони към бреговата линия. Те бяха открити. Едно кану, пълно с шестима мъже се втурна да ги пресрещне.

Кануто отстоеше на не по-малко от 15 метра и приближаваше бързо. Човекът най-отпред се беше изправил и поставяше стрела на лъка си и хвърли копието си.

Копието полетя право напред, поразявайки целта си и забивайки се дълбоко в стомаха на мъжа. Мъжът изкрещя в агония, докато копието — с връх от рог на риба-носорог — раздираше плът и вътрешни органи и преряза мускулите и гръбначния стълб. Чу се силен плясък, когато тялото падна в реката. Седящият Бик нямаше друго копие. Нито пък имаше време да извади лъка и стрелите си. Другото кану беше вече до неговото.

Сграбчвайки бойната си тояга с каменен връх, той скочи от кануто си, като се приземи в средата на другото.

През живота си Седящият Бик бе свиреп войн. На двадесет и пет годишна възраст той беше водач на една елитна бойна групировка наречена Силните сърца и носеше шарф на офицер. Той не бе по-малко смел, нито пък бе загубил бойните си умения. Въпреки че го превъзхождаха, той беше като побесняла мечка гризли, когато се бе приземил сред тези, който се осмеляваха да го нападнат.

Скоро след като се бе приземил в другото кану той смаза черепа на един мъж с мощен удар на бойната си тояга. Стъпвайки бързо върху треперещото тяло, той се нахвърли на следващия по ред мъж, който се надигаше с каменен нож в ръка.

Седящият Бик изби ножа, насочен към корема му и отвърна със зловещ удар по челюстта на мъжа, разпръсквайки зъбите му по водата. Мъжът падна през борда. Внезапното разместване на тежестта обърна кануто, което изхвърли Седящия Бик и другите трима мъже във водата.

Давейки се под преобърнатото кану, Седящият Бик издърпа от колана си нож с каменно острие и се приближи зад следващата си жертва. Сграбчвайки здраво мъжа за врата, той го завлече под водата. Мъжът риташе и се биеше, борейки се да се освободи, но Седящият Бик го държеше, като го промушваше непрекъснато в гърба. Като почувства, че тялото на противника му най-накрая омекна, Седящият Бик освободи захватката си и заплува към повърхността.

Плувайки, той се огледа за другите двама мъже, но никъде не можеше да ги види. Очевидно или се бяха удавили или бяха се измъкнали на брега. Изтощен, Седящият Бик доплува обратно до собственото си кану, като внимателно се прехвърли в тесния съд.

Криси лежеше по лице в предната част на кануто в локва от собствената си кръв. Навеждайки се напред, Седящият Бик леко постави върховете на пръстите си на шията й. Тя все още беше жива. Можеше да се долови слаб пулс. Като внимаваше за стрелата, която стърчеше от тялото й, той я подхвана отдолу и нежно я обърна на другата й страна.

Когато направи това, очите й се отвориха.

— Здравей, мое малко щурче — каза той, като се насили да се усмихне.

— Не се чувствам много добре — каза Криси с треперещ глас. — Наистина боли много!

— Ш-шт… лежи спокойно.

Тя се изкашля и погледна нагоре към него, изучавайки лицето му.

— Ще умра ли?

Седящият Бик не лъжеше.

— Да.

По бузите й потекоха сълзи

— Не е честно, аз съм вече мъртва — защо трябва да умирам отново?

Той нямаше отговор за нея.

— Ще видя ли Исус?

Седящият Бик си помисли за всички неща, които беше научил през живота си… за всички неща, които му бяха разказвани от лечителите на племето, на които той вярваше и от белите свещеници, на които не вярваше.

— Да — каза той като кимна с глава.

Една слаба усмивка докосна ъглите на устните на Криси — една нежна, малка усмивчица като крилцата на пеперуда — и после изчезна.

— Ще държиш ли ръката ми?

Седящият Бик се протегна и стисна ръката на Криси, като преплете пръсти с нейните.

— Благодаря ти — каза тя, докато бавно затваряше очи.

Седящият Бик гледаше как гръдният й кош се издига и спада, издига и спада.

А после престана.

Седящият Бик погреба тялото на Криси на около миля надолу по Реката, на около тридесетина метра от брега, в една безлюдна местност. Той покри гроба с големи камъни, които бе събрал от брега на Реката и му сложи груб дървен кръст. Тя щеше да хареса кръста.

След като камъните бяха наредени, той поседна с гайдата си и принесе молитви на духа на едно малко момиче, което бе докоснало сърцето му. Той бе свършил с молитвата си, и тъкмо чистеше гайдата си от праха, когато забеляза приближаването на един човек.

Въпреки че беше виждал стотици бели мъже от възкръсването си в духовната земя, му бе смътно познато. Беше сигурен, че го бе виждал някъде преди, но не можеше да се сети къде.

Като остави настрани гайдата си, Седящия Бик се изправи. Обърна се за да посрещне приближаващият се бял мъж като изучаваше всяка негова черта. Мъжът бе сух, жилест и мускулест и вървеше с изправена глава и изпънати рамене. Той имаше излъчването на водач, на някой, който е свикнал да дава команди.

Нямаше и три метра разстояние между тях, когато Седящият Бик най-накрая го разпозна.

— Ти! — изръмжа мъжът, докато изваждаше каменен нож от колана на панталоните си.

Той изглеждаше доста по-различно в смъртта, отколкото беше в живота. Светлосинята униформа и излъсканите пиринчени копчета бяха заменени от ярки панталони и сандали от рибешка кожа. Нямаше ги също така дългата коса и увисналите мустаци. Но очите му бяха същите — студени, пронизващи очи, в които светеше пламъкът на амбицията, алчността и… да, може би дори и на малко лудост.

Седящият Бик изтегли бойната си тояга. Въпреки че бе дори по-млад, откакто го видя за последен път и му липсваше армията на дългите ножове, Седящият Бик би могъл да го познае навсякъде. Това бе човекът, който беше откраднал черните Хълмове. Мъжът, който причини толкова страдания и мъка на индианския народ.

— Кастър! — прошепна Седящият Бик през стиснати зъби. Той се втурна напред, размахвайки бойната си тояга.

Бойната тояга удари генерал Армстронг Кастър отстрани на главата, като го повали на земята. Той се опита да се изправи, но Седящият Бик го удари отново и го уби.

Като дишаше тежко, Седящият Бик се взираше в неподвижното тяло. Той бе видял стотици, ако не хиляди бели мъже от възкресяването си. Вероятно милиони живееха по бреговете на Реката. Но да се натъкне на единствения човек, който мразеше най-много през живота си, тук, сега беше удивително. Защо, това беше…

Чудо.

Седящият Бик усети тръпки по гръбнака си.

Той погледна нагоре като почти очакваше да види небесата, пълни с летящи хора.

Ангели.

Той се усмихна като си спомни какво беше казала Криси, защото тези думи сега му дадоха надежда — надежда, че един ден ще намери народа си и земята на откритите прерии, за които копнееше. Защото в един свят на чудесата всичко е възможно.

Да, Криси. Небето наистина е чудесно място.

Робърт Шекли
Дягилев играе в Речния свят

Ще пропусна началото, за това как всичко започна за мен, тъй като то започна по един и същи начин за всеки, който се намери прероден на това място, което наричат Речен свят. Всички ние започнахме голи и без коса, лежащи на ниската трева близо до брега на една безконечна река. Близо до ръката, прикрепено към китката с къса каишка, имахме устройство, което бяха нарекли граал: цилиндричен предмет, кух отвътре. Това е някакъв магически снабдител с храна. Когато се постави в една от вдлъбнатините на големите сиви камъни, наричани камъни на граалите, по определено време, се пълни с храна, напитки и наркотик, наричан дъвка на мечтите, а също и с алкохол, понякога с вино и почти винаги тютюн. Всичко това бе придружено с дяволско изригване на синьо електричество и оглушаващ тътен като внезапна буря горе в планината.

Когато се върнах към живот, първото нещо, за което си помислих бе моята смърт през онази сива утрин на 1587 година, седейки в спалнята си в Саламанка, с умората, която ме надвиваше и внезапната слабост във вените, която ме предупреждаваше, че краят беше близо. Имах малък шанс да препоръчам душата си на Бог. Не съм мислил много за това, ако си говорим истината, защото на някой, който е живял живота си на конкистадор и другар на братята Пизаро в Новия свят на индианците, не подхожда да мисли твърде много дали е водел добър живот или не. Ние, испанците от Конкистата, си бяхме поставили за цел да свършим нещо и не ни интересуваше много как се справяхме с това. Животът беше евтин през тези дни и на това място, нашият собствен както и на всекиго друг. Живеехме от меча си и умирахме от него, и аз единствено бях изненадан да установя, че съм преживял тези трескави дни, да разбера, че съм живял достатъчно дълго, за да посивеят косите ми и да умра в леглото в космополитния град Саламанка — мястото, където бях взел научна степен по изкуствата преди толкова много години.

Спомням си, че докато свещеникът се навеждаше над мен и болката и изтощението ме сграбчиха си мислех, — „Добре, нека сложим край на това.“ Но никога не бих се досетил, че отвъд се простираха тази земя на Речния свят.

През тези първи дни на бреговете на тази велика река се научих, заедно с другите новопреродени, как се употребяват граалите и малко за условията на живот на това място. По-късно открих, че можех да бъда само доволен от постепенното ми запознаване с този свят, прероден на един тих завой на Речния бряг, към който никой не предявяваше претенции, равен сред другите, наскоро преродени и еднакво невеж с тях.

Мои другари през тези първи дни след прераждането бяха наемни войници от Свободните дружини, които бяха извършили такива забележителни дела в Италия по времето си. Те бяха сборище от английски и германски бойци, без да имат нито един испанец. Сред тях ние общувахме на някаква смесица от испански, френски, италиански и малко каталонски. Не бе твърде трудно да обменим мислите си, които бяха елементарни. Обичайно на такива места имаше някои, които бяха родени ден или седмица преди другите и ни показаха как работят граалите. И така говорехме и размишлявахме за съдбата си на Речния свят и се опитвахме да решим какво да правим със себе си.

Решението скоро само ни дойде. Не след дълго след моето прераждане, по бреговете на Реката, пристигна, марширувайки към нас, една група от около петдесет мъже. Веднага разбрахме, че те бяха въоръжени, а също така ни беше добре известно, че ние не бяхме. Не бяхме намерили никакво оръжие на това странно място, дори пръчки или камъни. Така че се сгушихме един до друг, като по този начин се опитахме да изглеждаме страховити въпреки голотата си и чакахме да видим какво възнамеряват новодошлите.

Те маршируваха добре строени, седемдесет или петдесет сурови мъже, въоръжени с дървени обръчи и странни мечове, които, както по-късно научихме, се правеха от рибени кости. Те имаха снаряжение, изработено от здравата, изсушена кожа на някои видове големи риби, които обитаваха Речните дълбини. Вождът им беше облечен по-различно от придружаващите го и на шлема си носеше емблема от рибни люспи.

Той поиска да говори с нашия предводител.

Още не бяхме се занимавали с такива неща досега. Новата обстановка, която ни заобикаляше бе погълнала цялото ни внимание. Тъй като аз бях най-запознат с езика на новодошлите, който беше латински и който бях изучавал в Университета на Саламанка, на мен се падна да говоря.

— Кои сте вие? — попитах, решавайки да заема твърда позиция.

— Ние сме римски войници от Легиона на Фламиния. — отговори офицерът. — Аз съм Руфий Северий и съм избран да представлявам тези мъже. А вие кои сте?

— Ние сме нови на това място — казах му аз. — Бойци сме и нямаме водач, въпреки че аз, Родриго Исасага, съм говорител по задължение, тъй като знам повече езика ви отколкото другите. Чакаме да ни информирате какви са възможностите ни.

— Трябва да си доволен, че попадна на мен — каза Руфий. — Изглеждате ми една добра група мъже. Но вие сте в много неизгодно положение. Първо, не говорите езика на това място, който се нарича норвежки, въпреки че разбрах, че това е една изкривена и опростена версия. Съветвам ви да го научите колкото е възможно по-бързо. Второ, вие сте безстопанствени мъже на едно място, където силните бързо поробват слабите. Има много хора тук, в селищата по Реката, които ще бъдат доволни ако ви покорят и ви накарат да им служите. Те ще взимат повечето от храната и всичките напитки от граалите ви и ще ви оставят полугладни, колкото да преживявате. Предлагам ви да се присъедините към легиона ми докато дойде време, когато сами ще можете да се погрижите за себе си.

— Вие сте около петдесет мъже — казах аз. — Това не е много силна армия.

— Не, не е — съгласи се Руфий. — Но ние сме дисциплинирани и имаме предимството, че се познаваме от предишния си живот. Това е рядко обстоятелство на това място.

Благодарих му за информацията и поисках разрешение да обсъдя думите му с моите хора. После казах на моите другари от Свободните дружини какво бях научил. Те до един се съгласиха да се присъединят към Руфий. Аз също реших така. Не че бях толкова привързан към римляните. Но изглеждаше най-добре да принадлежа към нещо, докато получа някаква представа за условията на това място.

Така че заехме мястото си в строя между Руфий и войниците му. Бяхме около дузина. Римляните имаха няколко свободни тояги, които ни позволиха да използваме. И ние потеглихме нагоре по Реката.

Прекарах няколко дни с римската армия и научих, че те имаха толкова представа за това, което правеха, колкото и ние. Щастлив обрат на съдбата беше причината всички те да бъдат преродени заедно. Руфий бе висшестоящият офицер. Виждайки условията, той бързо ги бе организирал и им беше намерил каквито може оръжия. Скоро бяха разбрали, че човек за човека е вълк на това място. Решиха да тръгнат в някаква посока, без значение каква. Надяваха се да намерят други легионери, вероятно цял римски град, или ако това не стане галийски град, тъй като някои от тях бяха римляни от тази страна.

И така преминаха нашите първи дни по време на този поход нагоре по равния бряг на Реката и ние минавахме край хора от много различни цивилизации.

Това бе приятна разходка, сеньори, въпреки че римските войници вървяха доста бързо. Маршрутът ни минаваше по левия бряг на Великата река, която господстваше в този свят. Тя ми напомни за Амазонка, където имах честта да служа на дон Франциско де Орелана, чието присъствие сега много ми липсва. Но всъщност нямаше истинска прилика между двете реки. Амазонка беше свят на непокорна дива растителност. Тя приличаше повече на море, отколкото на река. Беше трудно да се стигне до който и да е бряг, тъй като бяха толкова обрасли. Напротив, нашата река бе едно подредено място, с равни брегове. На около миля от тази равна земя имаше хълмове, а зад тях извисяващи се скали, най-високите, които някога съм виждал, а съм виждал Алпите във Франция.

Както казах, на първо време това беше по-скоро разходка, отколкото военен поход, защото не бяха обременени с лична собственост. Провизии си взимахме всяка вечер, а водата ни беше винаги наблизо. Граалите не ни тежаха. Ние също носехме няколко кърпи, които се бяха появили до нас при раждането ни. Те служеха за облекло и постелки. Римляните дори бяха съединили няколко от тях с помощта на магнитните им ленти, за да си осигурят нещо подобно на тоги.

Други кърпи служеха като раници и като късаха ивици от тях (доста трудно, защото бяха от изключително здрав материал), те можеха да прикрепят тези неща към телата си — практика, която заехме от тях.

Големите сиви граалови камъни бяха разположени надолу по Речния бряг, където можехме да спираме и да се презаредим с провизии. Отначало не видяхме много хора. Това бе един изоставен, пуст ръкав на Реката. Походът ни продължаваше почти седмица преди да се натъкнем на групи с различна големина. И тогава бяхме изненадани, защото те не бяха европейци, а китайци.

За пръв път видяхме ориенталците на зазоряване на осемнадесетия ден от похода ни. Те бяха около двадесетина. Бяха вързали назад черните си коси с парчета плат. Бяха въоръжени с оръжия като римляните. Лицата им бяха плоски и жълтеникави, почти както ги бе описал Месер Марко Поло в записките на пътешествията си. Спряхме и се опитахме да говорим с тях. Някои от тях знаеха малко италиански и ние научихме, че бяха слуги на Кублай хан, който беше построил наблизо укрепен град. Бяха ни казали, че Великият хан посрещал добре чужденците, защото обичал да научава за навиците и обичаите на хората от далечни места. Римляните не бяха чували за него, тъй като той бе дошъл дълго след тяхното време. Но аз можех да им кажа, че Великият хан оглавяваше империя, по-голяма от римската.

Аз също попитах китайците за местонахождението на Марко Поло, но те не знаеха нищо за него. Обсъдихме нещата помежду си и решихме да отидем с китайците до лагера им.

Ксанаду беше голямо бамбуково селище, разположено в равнината и обградено от стена, направена от клоните на големите дървета, които растяха по близките хълмове. Мястото бе много подредено, с внимателно утъпкани места за минаване и къщи, построени от бамбук. Ориенталците бяха постъпили умно. Селището им изглежда просперираше.

Почти веднага бяхме заведени да видим Великия хан. Самият Кублай хан не беше китаец, както научих, а монголец. Той бе на средна възраст, по-скоро пълен, с плоско кръгло лице, излъчващо достойнство. Говорейки от името на моите спътници от Свободните дружини, аз му казах откъде идваме и какво ни е сполетяло. Кублай каза, че е бил роден на Речния свят както повечето от нас, но няколко години по-рано и виждайки социалния безпорядък, в който се бяха родили всички, бе потърсил начин да наложи някаква структура на политическите институции. Китайци и монголци се бяха събрали под знамената му и до ден днешен нещата вървяха добре в тази държава.

Той беше разочарован, че нямахме стоки, които да продадем или обменим, но ни каза, че сме свободни да продължим пътуването си или да останем толкова дълго, колкото ни се хареса. И в двата случая бяхме свободни да използваме грааловите камъни, разпръснати на територията му, без обаче да нарушаваме реда и дисциплината.

— Но помислете внимателно дали искате да продължите — каза той. — Бях изпратил пратеници да разберат кои са съседите ми и някои от тях са доста варварски. Няма да намерите толкова добра организация като нашата докато пътувате нагоре по Реката. Предлагам да се заселите тук. Ще ви намерим жени, тъй като в момента се радваме на един умерен излишък от тях и ще бъдете в безопасност.

Това предложение, въпреки че бе разумно, не ми допадна. Не бях преминал през цялата необяснимост и хаос на това да бъда роден на нов свят, само за да си седна сега в едно бамбуково селце и да си получавам дневните дажби като добър гражданин. Бях от поколението, което плава до индианците с Франциско Пизаро. Въпреки че бях умрял веднъж, все още не бях готов да се оттегля. Повечето от наемниците от Свободните дружини се съгласиха с мен, но на Руфий и на повечето римляни тази идея им се хареса и те решиха да останат. Останалите от нас отново тръгнаха, като сега наброявахме четиридесет човека.

След още няколко седмици пътуване през нарядко населена територия, ние се натъкнахме на обширно крайбрежно селище на саксонски рибари от десети век от низините по поречието на Елба. Там също живееха няколко унгарци от осемнадесети век и няколко шотландци от деветнадесети век, които не се събираха с другите. Тези саксонци никога не бяха емигрирали в Англия, както бяха направили някои от техните съграждани. Тук, на Речния свят, те бяха основали селището си на един широк завой на Реката. Бяха построили бамбукови лодки и други неща от дърво, и добре се справяха с риболова.

Лодките им бяха малки, но удобни и издръжливи. Нито китайците, нито римляните все още не бяха се пробвали по вода, но ние почти веднага разбрахме предимствата на този начин на придвижване. Пътуването по вода изглеждаше по-безопасно, по-бързо и по-малко уморително.

Ние останахме за малко при саксонците и тук всъщност срещнах Херта. Това стана една вечер, когато бяхме седнали около лагерния огън, разказвахме приказки и пеехме песни от родната си земя. Разговорът се обърна към танците и всеки мъж показа стъпките на танц, характерен за неговата област.

Когато дойде моят ред им изтанцувах една хота. Бях доста изкусен в танците като момче и ако аз лично да казвам това, нашите родни испански танци са по-красиви от тези на повечето народи. Хотата обаче изискваше партньор и така, оглеждайки лицата около лагерния огън, аз избрах едно симпатично младо момиче с коса като лен и я помолих да танцува с мен.

Херта веднага схвана стъпките и ние предизвикахме бурни ръкопляскания. В Саламанка през студентските си дни бях танцувал веднъж или два пъти за пари и ми бяха казали, че така мога да забогатея, ако реша да продължа.

Херта беше самата грация. Нейното малко, добре оформено тяло, което бе едновременно открито и закрито от прилепналите кърпи, се движеше напред-назад във величествените тържествени фигури на испанския танц. Спечелихме нестихващи ръкопляскания и тези около нас ни отрупаха с храна и напитки. Когато по-късно поговорихме, открихме, че езиците ни много се различават. Но Херта вече се справяше с норвежкия, който беше лингва франка по Реката и скоро добре се разбирахме и открихме, че между нас нещата се развиваха така, както само можеха да се надяват един мъж и една жена. Станахме любовници още същата нощ и все още сме заедно.

Тъй като имаше само няколко начина за прекарване на времето там, на този еднообразен Речен бряг, където храната сама идваше в граалите ни и дните си приличаха, Херта и аз играехме други танци. Аз й показах стъпките на жестоките танци фламенко от Андалусия, Севиля, Сегура и други, а тя показа равновесие и грация при изпълнението им.

С правата си руса коса, вързана назад с черна панделка и с надменно изправен гръб, Херта можеше да бъде взета за циганка от Гранада или от Триана в Севиля. Единственото нещо, което липсваше, бе звукът на тропащи крака, толкова характерен за Андалуските танци. Но това зависеше от добре подковани обуща и дъсчен под, а ние нямахме такива неща.

Въпреки всичко ние постоянствахме. Един ден аз й направих гребен по испанската мода и й показах как да прибира косата си в типична циганска прическа.

Една кърпа трябваше да служи за мантила^[3].

Тези безгрижни дни сякаш продължиха вечно. Но тогава, доста неочаквано, Саксонския ни лагер бе нападнат от силна армия нашественици, които бяха дошли невидими в нощта и атакуваха точно преди зазоряване. Те идваха от град Оксенстиерна, голям лагер на северняците, които скоро се бяха преместили в нашата околност. Повечето от тях бяха шведи и датчани от седемнадесети и осемнадесети век, бивши войници от армиите, които опустошаваха Европа и Англия в продължение на толкова много векове преди нормандското завоевание. Те бяха необуздани мъже и силни бойци, отдадени на силните напитки и на случайните насилствени набези. Нахлуха в Саксонския лагер късно една нощ, когато часовите бяха задремали. Имаше битка в целия лагер нагоре и надолу по брега на Реката. Когато свърши, повечето от Саксонските ни приятели бяха убити, а Херта и аз бяхме довлечени пред краля им — Ерик Дългата ръка — за да видим какво ще разпореди за нас.

— Какво можете да правите? — попита Дългата ръка.

— Можем да се присъединим към войската ти и да ти служим добре — отвърнах му аз.

Той поклати глава.

— Имаме достатъчно войници. Нито пък ни липсват роби за граалите.

Той се обърна към хората си.

— Може да убиете и тези.

— Чакай! — извиках аз. — Ние с Херта имаме нещо, което може да ти е от полза.

— И какво е то?

— Времето се точи мудно в този свят — изтъкнах аз. — Има достатъчно храна и вода, но малко забавления. Ние с жена ми сме танцьори, изкусни във вълнуващите стъпки на родните испански танци. Ще ви забавляваме.

Дългата ръка бе развеселен от това предложение.

— Много добре — каза той. — Нека да видим как танцувате. Ще отложим екзекуцията за няколко минути, докато видя как се тътрите.

Ние с Херта изпълнихме представлението на живота си. Трябва да кажа, че наистина бяхме много добри. Това, което ни липсваше като финес, ние го наваксахме за сметка на отчаяното настървение, което ни беше обхванало. Херта си спомни стъпките, и ние танцувахме част от хота, после няколко откъса от севилски танц, след това мистериозната сегура, която винаги трогваше зрителите. Накрая викингите ни аплодираха и животът ни бе спасен.

След като свърши кръвопролитието, викингите се показаха любезни и приятелски настроени хора. Ние с Херта се движехме свободно между тях и животът скоро отново придоби спокойния си ход. Дните минаваха и не се случваше нищо забележително, докато около две седмици по-късно бе доведена една група затворници от постовите.

— Хванахме ги че използват грааловите камъни — каза стражата.

Аз присъствах на разпита на затворниците. Като ги чух да говорят на испански, веднага застанах нащрек. Имаше едно лице между тях, което разпознах.

— Гонзало! — извиках аз. Защото в действителност това бе моят стар капитан Гонзало Пизаро, брат на Франциско Пизаро, генерал-капитан на Перу.

— Здравей, Родриго! — поздрави ме Гонзало. Той се държеше студено в това бедствено положение, един висок, добре сложен мъж, с голям орлов нос и живи тъмни очи.

— Какво правиш тук?

— Живея така, както мога — отвърнах му аз. — Танцьор съм, Гонзало, и ти предлагам и ти да станеш такъв. Доколкото си спомням, добре се справяше с хота и дзапатеадото, а също можеш да играеш и някои южноамерикански танци, дори и не така добре като Франциско.

Той веднага ме попита дали не съм виждал брат му, когото търсеше. Беше разочарован, когато му казах, че не съм. Що се отнася до това да стане танцьор, отначало се изсмя на идеята. На него, един от първите Конкистадори, завоевателя на Кито и други известни места, дори за кратко време управител на Перу след убийството на брат му Франциско, това му изглеждаше стъпка надолу. Той се закле, че предпочита да умре с неопетнена чест. Но това си беше чисто изхвърляне. Когато дойде времето да направи избора си пред Ерик Дългата ръка, той се провъзгласи за танцьор, както всички останали, но по-добър от повечето.

И по силата на хвалбата си му бе позволено да се присъедини към нас с Хера.

Беше ясно, че ще се нуждае от партньор и той не губи време да си намери. Взе си една рускиня, наскоро приета в селището на викингите. Казваше се Кетерина и бе наполовина циганка, тъмноока красавица с буйна коса, която можеше да бъде родена от Кордова до Херез де ла Фронтера, ако се съдеше по външния й вид. Движеше се грациозно и с лекота и бързо схвана стъпките. Тя и Гонзало се караха от момента, в който се срещнаха, защото Гонзало бе похотлив като козел и отначалото бе хвърлил око на бавноподвижните скандинавски красавици. Но те с Катерина изглежда доста се харесваха, въпреки споровете си или може би точно заради тях. Каквото и да беше, връзката изглежда задоволяваше и двамата. Танците ни потръгнаха по-добре с две двойки, и скоро след това прибавихме още една, когато към нас се присъедини Педро Алмарго. Този стар другар на Гонзало му бе най-заклетия враг през вълнуващите дни в Андите, когато Централна Южна Америка беше целта на всички и бе скубана от всички страни от различните конкистадори. Всъщност, Гонзало беше екзекутирал Алмарго, когато завладя Кито, за което му се извини сега. Алмарго каза, че му няма зъб за нещо толкова дребно. Сега бе важно това, което предстоеше. И той упорито залегна над танците с новата си партньорка, дребна, подвижна жена от Прованс, Екс.

При нас дойдоха още испанци от дните на Конкистата, защото слуховете в Речния свят летяха по-бързо от птици. Дойде Алберто Талия и братята Валдавия от завоюването на Чили, и Себастиан Ромеро, който беше воювал с Балбоа. Дори галантният Ернандо де Сото се намери при нас в Оксенстинерна. А към нас се присъединиха и други, не от Испания, като рускинята Бронислава, която доведе брат си, за когото претендираше, че е бил известен танцьор на времето си, чието име бе Вацлав Нижински.

Този Нижински беше едно странно, намусено същество, който заяви, че няма да танцува повече, но ни предложи да ни бъде хореограф и да осигури танци, които да бъдат изпълнявани в ансамбъл.

Отначало се отнасях с подозрение към него. Имаше странен вид с издължения си череп и със странните си, грациозни, женствени движения. Беше много силен, но много странен и странеше от хората.

Той винаги наблюдаваше, когато в Оксенстиерна пристигаха нови хора.

— Кого търсиш? — попитах го един ден.

— Няма значение, по-добре е дори да не споменавам името му.

— Хайде, Вацлав, няма да те заболи, ако ми кажеш името му.

— Това може да го накара да се появи.

— Тогава трябва да е голям дявол, нали?

— Най-лошият, който може да съществува. Той отдавна плени душата ми и ще се върне, за да я вземе отново.

Научих от Бронислава, че това се отнасяше за един мъж на име Дягилев, който е бил балетен импресарио, когато те всички са живели в края на деветнадесети и началото на двадесети век. Под ръководството на този Дягилев, Нижински е постигнал най-големите си успехи. „Сянката на розата“, „Лешникотрошачката“, „Силфидите“ и много други. Той беше водещият танцьор в компанията, а самата компания бе световно известна.

— Но какво лошо има в това? — попитах. — За какво се оплакваше Вацлав?

Тя поклати глава и погледна отнесено.

— Имаше нещо в Сергей Дягилев, нещо ужасно и ненормално. Той експлоатираше всички. Но не беше това. Балетните танцьори са свикнали да работят усилено. Беше нещо друго. Мога да го назова само нещо дяволско. Той ужасяваше Вацлав и най-накрая го подлуди.

Някак си, въпреки милионите, милиардите хора, преродени на Речния свят, аз знаех, че Дягилев ще намери Нижински. Така че не се изненадах, когато един ден в Оксенстиерна дойде нова група хора. Те носеха някакви стоки за размяна — сушени пакети рибена кожа и други рибени продукти, а също така някакви маси, грубо издялани от големите дървета с дървесина като желязо.

Те сигурно ги бяха изработили някъде надолу по Реката, където бяха си направили железни инструменти.

Заедно с групата, множеството дойде и един мъж, средно висок, с тъжни тъмни очи и плоско, сбръчкано лице. Той не бе красив по никакъв начин, но имаше някакво властно излъчване. Той се приближи към палатката ни, където репетирахме.

— Вие ли сте танцьорите? — попита той.

— Такива сме, сеньор — отвърнах аз. — А кой сте вие?

— Аз съм човек, който се занимава с танцьори — отговори той.

Вацлав, който беше в една от другите палатки репетирайки с танцьорите, дойде сега, видя новодошлия и челюстта му увисна.

— Сергей! — извика той. — Наистина ли си ти?

— Никой друг, приятелю мой — каза новодошлият. — Кажи на приятелите си тук кой съм аз.

Вацлав се обърна към мен. Тъмните му очи блестяха, докато казваше:

— Това е Сергей Дягилев. Той е велик импресарио, велик продуцент на танцови трупи.

— Интересно — отвърнах аз. — Нямам нужда от теб, Дягилев. Нашата трупа вече е организирана.

— Без съмнение — каза Дягилев. — Просто искам да гледам представлението ви.

Дягилев посети вечерното ни шоу и дойде да ни види след изпълнението. А то бе минало добре. Местата за публиката бяха заети повече от половината, което беше добре дошло за нас. Налях на Дягилев чаша вино. Ние, латинците, бяхме разменили със северняците алкохола си за него. Изглежда, че беше френско вино, но на мен ми липсваше нашето испанско, което не беше толкова рафинирано.

Бях изпълнен с подозрение към този Дягилев. Особено след като беше в същия бизнес, с който аз се бях захванал. Добре ми бяха известни собствените ми недостатъци в тази сфера на дейност. Късметът ми е проработил в импресарския бизнес, главно защото ми се удаваха езиците и въпреки че нямах достатъчно знания, те бяха повече, отколкото на спътниците ми. Нямах висока оценка за талантите си. Ако този мъж наистина бе световно известен, както ме увери Нижински, той можеше, без съмнение, по-добре да ръководи танцова трупа от мен. Но не виждах причина да му помогна да ме изхвърли от тази работа. Заклех се, че по-скоро ще го убия ако позволя да стори това. Нямаше много нещо за правене в Речния свят освен да се биеш или да бъдеш роб.

Човек не се отказва лесно от една добра работа, ако е имал късмета да намери такава.

Дягилев веднага се опита да ме успокои.

— Очевидно е, че сте самоук в танци. Но какво от това? Направили сте всичко, което сте могли. Обаче, предполагам че могат да се направят едно-две подобрения без загуба за вас или вашите хора и със значителна полза.

— Какви? — запитах аз.

— Първо ме придружете до лагера ми — отвърна Дягилев. — Има нещо, което искам да ти покажа. Вземи и всичките си хора. Те също ще се заинтересуват.

Придружихме Дягилев надолу по Реката и после на около миля по течението на десния й бряг. Цялата ни група тръгна. Гонзало бе взел предпазни мерки да се въоръжи. Той носеше медна кама, която беше спечелил на зарове от един от северняците. Около половин дузина от другите испанци носеха тояги. Дори жените танцьорки носеха малки кремъчни ножове, или камъни с остри ръбове, които носеха в поясите си. Дягилев трябва да беше забелязал, но с нищо не го показа

Групата на Дягилев се състоеше само от осем души и те не изглеждаха въоръжени. Това беше облекчение за нас. Тази компания можеше да ни причини неприятности. Обаче половината от тях бяха жени.

Дягилев ни поднесе бира, която хората му бяха приготвили от корени, листа и дива мая. Не беше лоша. После предложи неговите хора да ни забавляват. И така лежахме по гръб на тревата, докато неговите хора танцуваха. Сред тях имаше имена, чиято слава научих по-късно: Алисия Маркова, Мишел Фокин и божествената Анна Павлова.

Никой от нас преди това не бе виждал нещо подобно на представлението му. Навярно руснаците нямаха огъня на нашите испанци. Но това беше единствения недостатък, който можеше да им се намери, ако изобщо това бе недостатък. Във всяко друго отношение, включително и от немощта, дъха артистичност, те ни превъзхождаха във всичко. Маркова се носеше като пеперуда и кацаше като перушинка. Павлова бе олицетворение на поезията. Те всички бяха невероятни. Дълго ги аплодирахме. Нижински гледаше с сълзи в очите. А накрая руските танцьори протегнаха умолително ръцете си към нашия Нижински, който беше гледал всичко това в отчаяно мълчание.

Той се отвърна от тях, като клатеше глава и мърмореше:

— Аз не танцувам повече.

Но те упорстваха, а и Дягилев присъедини и своята молба и не след дълго Нижински отстъпи и повтори, както ми бе казано по-късно, едно от солата си от „Сянката на розата“.

Накрая всички седнахме заедно и пихме вино, а Дягилев каза на Нижински:

— Знаех, че ще те намеря, Вацлав. Отново сме заедно.

— Танцувах този танц за теб, Сергей! — извика Нижински. — Но никога няма да танцувам отново.

— Ще видим — каза Дягилев.

След като този руснак се появи, нашето ежедневие се промени. Единственото логично нещо бе да обединим трупите си. Не се спомена и дума за това кой щеше да е шеф. Но без дори да упражни някакъв натиск, Дягилев малко по малко завзе управлението. Той го направи с предложение тук, идея там, а неговите идеи бяха първокласни. Той бе този, който започна строителството на дървена платформа, така че да може да се чуят токовете на нашите танцьори, които тропаха в ритъм. И разбира се, той също беше този, който изнамери обувки, така че наистина да се чуват. Той имаше завеси за по-голям драматичен ефект. Въведе сценично осветление и декори. Предложенията му не противоречаха на духа на испанския танц. Беше много по-добър в това от мен, въпреки че бе чужденец. Нямаше съмнение в това, този човек беше конкистадор на танца. Борех се с ината си и най-накрая реших, че беше по-добре да бъда помощник на един гений, отколкото самичък посредствен импресарио на второкласна танцова трупа.

Много от нас свикнаха с това. Не и Гонзало. Той ненавиждаше идеята Сергей да господства над него. Ежеше се, противеше се, но дори и той бе убеден накрая. Подобренията на Дягилев правеха изпълнението толкова по-добро.

Славата започна скоро да ни се носи. В Оксенстиерна идваха хора от много далече за да гледат изпълненията ни. А Сергей Дягилев започна да се занимава с производство на музикални инструменти. В това му помагаше още един чужденец в нашите кръгове, Мануел де Фала, един испанец, роден доста дълго след мен, известен на времето си, както ми казаха, като композитор.

Този де Фала бе дребен, тъмен мъж и беше живял много години в Париж и в много отношения беше франкофон. Дори на фона на примитивното ни облекло от кърпи и листа, той изпъкваше като някой денди. Започна с изработването на прости ударни инструменти за нас, като ги правеше от бамбук и дърво. После той импровизира китара. Звуковата кутия беше изработена от парчета бамбук, плътно съединени с рибено лепило, внимателно изгладени и после лакирани. Той направи грифа от рибен гръбнак, изряза го до полукръг и после го закрепи с парчета от раковини. Струните му бяха от рибени черва, шеивнговани до необходимия диаметър. Беше трудно да се намерят струни, които ставаха, но де Фала работеше с огромно търпение и не след дълго беше измайсторил първия струнен инструмент на Речния свят. Нямаше проблем да го настрои: беше професионалист.

Веднъж ударил я, ефектът беше наелектризирващ. Със звука на китарата, дори такава примитивна китара като тази, танцът ни наистина се оживи. Сега трупата ни престана да бъде малко повече от някаква новост. Бяхме способни да представяме истински изпълнения.

Липсваше ни само певец. И скоро вече имахме двама, един мъж и една жена. Тя беше испано-алжирка, той — мавър от Алжир. Те бяха съпруг и съпруга на Земята и бяха успели отново да се намерят в Речния свят. На Земята бяха имали представления в Кадис и в Казба в Танжер. Те пееха истинското фламенко, канте хонто от старите времена и сега фокусът на изпълненията ни се измести, защото бяха истински артисти. Де Фала композираше за тях, а Нижински хореографираше нови танци за нас.

Танцовата ни трупа навлезе в период на експанзия и много нови танцьори се опитаха да се присъединят към нас. Трупата на Дягилев за Испански танци, както сега се наричаше, бе една от малкото работодатели в този район на Речния свят. Навярно и в целия Речен свят от това, което знаехме. Навсякъде можеше да се намери работа като войник или като роб, или конкубина. След това работите съвсем ??? ограничени. Царството на Оксенстинерна бе твърде меко, за да се превърне в могъща държава. Но северняците не искаха да се прикрепят към някоя от другите сили в района.

Славянското царство на Станислав II беше от едната страна, а от другата една японска група. И двете превъзхождаха числено североевропейците в съотношение десет към едно. Ерик Дългата ръка показа известен дипломатически талант тогава, когато обяви територията си за свободна търговска зона и се постави под закрилата на трите най-големи сили в околността. Територията му включваше малък остров, който се бе образувал на половин миля от брега и имаше почти четири мили крайбрежна линия. На тази територия всеки, който беше дошъл с мир, бе посрещнат добре. Оръжията бяха завързвани с ленти на мира, когато влезеш в Оксенстиерна и не беше предвидено да се късат, докато не напуснеш града. Тези, които нарушаваха закона, биваха върнати обратно, на техните собствени племенни или градски власти, за да бъдат съдени и наказани.

И така предприятието ни просперираше, сеньори, а също и град Оксенстиерна. Идваха хора от много далеч, за да търгуват в границите ни. И не само да търгуват. Оксенстиерна предлагаше нещо, което никое друго място в околността не можеше да предложи: чувството на сигурност, възможност за отдих от държавните дела и постоянните интриги за това кой кого управлява и какво да се направи за това. На тази нова Земя на Речния свят, тъй като грижите за доставянето на храна и издигането на покрив бяха повече или по-малко изчезнали, това което оставаше, бяха въпросите кой кого ще управлява и кои богове трябва да се почитат. Хората сега имаха възможността да отдадат цялото си време на религиозни или държавни проблеми. Но този интерес бе събуден от най-агресивните хора. Другите, които бяха мнозинство, не се интересуваха от тези неща, а още по-малко ги беше грижа за въпросите на цвета на кожата, расата и езика. Езикът така и така си беше тюрлюгювеч и най-накрая всички трябваше да научим изкуствения език на норвежците, за да можем да общуваме. Ние спокойно можехме да се наречем Вавилонската планета.

Повечето от преродените на Речния свят се занимаваха с мисли за господство. За тях най-висшето благо бе способността да господстваш над другите, чест в името на някоя отживяла доктрина като например расовата чистота. Повечето от хората, обаче, сега както и в миналото, малко се интересуваха от тези неща и искаха само да живеят в мир. Най-отявлените измежду тези, които проповядваха расовата чистота, бяха нашите испански конкистадори. Казвам го със съжаление. Ще забележите, че се отделям от тях, сеньори.

Светът винаги е бил място на полиглоти, а също и този Речен свят, където нашите езици растат на гъсто по Речния бряг, дълъг мили.

Но нашите конкистадори не бяха толкова расисти, колкото наивно вярваха в собствената си значимост. Старата Испанска доктрина за Viva yo. Каквато и да беше причината, те се събираха под знамената ни, испанци от всички времена и места, както и креоли от Мексико и Южна Америка.

Междувременно Гонзало Пизаро не си губеше времето. Името Пизаро криеше определено очарование сред испаноговорящите. Караше ги да се вълнуват, когато си спомняха старите дни на завоеванието, когато испанските армии господстваха над повечето от познатия свят и това беше спомогнато от факта, че повечето от другите испански герои не се мяркаха в Речния свят. Никой не знаеше местонахождението на Сид или Кортес, или Франциско Пизаро, или Балбоа или другите велики фигури на завоеванието. Това, разбира се, не беше изненадващо на една земя, населена с 30 — 35 милиарда души. Достатъчно удивително беше, че самият Гонзало беше тук.

Другите испанци започнаха да се присъединяват към лагера ни. Разбира се, не само конкистадори и не само испанци от Испания. Населението на Испания никога не е било толкова многобройно. Те идваха от Кастилия, Арагон и Екстрамадура, сърцето на Испания, което всъщност не бе голямо. Другите дошли испанци бяха от Андалусия и Каталония, а също креоли на огромни тълпи, испанци, родени в презокеанските провинции Мексико, Колумбия, Венецуела, Аржентина.

И така, бавно, докато минаваха седмиците и месеците, испанският свят започна да се събира около Дягилев и Гонзало Пизаро. Естествено, не само като танцьори. А територията на Оксенстиерна процъфтяваше, дори и без преките данъци върху пришълците, които идваха да търгуват тук. Разбира се, имаше данъци върху тези от нас, които бяха постоянни жители. Но тези данъци бяха ниски, защото северняците, които сега бяха малцинство, виждаха, че притежават едно добро нещо и единственият начин, по който можеха да го запазят, бе да се отнасят с нас наистина много добре. Междувременно Дягилев, отчаян че вече е събрал чиста балетна трупа, но при липса на добра музика за акомпанимент и оркестър, проучваше източници на театрално развлечение от цяла Европа.

Той внесе елементи от комедия дел арте и други малки сценки и пародии. Но руският балет и испанският танц продължиха да доминират и такава беше ситуацията, когато дойде пратеник до Ерик Дългата ръка и извести, че на около деветстотин мили нагоре по реката бяха открили голямо индианско царство.

Те бяха инки, каза той, и се управляват от човек, който се наричаше Атахуалпа.

Новините за инките на Атахуалпа, които бяха толкова близо нагоре по Реката, наелектризираха испанците, конкистадорите, които бяха сърцевината на танцовата трупа, никога на бяха задоволени от положението си на хора, които трябваше да забавляват другите. А най-малко Гонзало. Умът му все още бе обсебен от спомена за великото положение, на което се радваше в Южна Америка. Въпреки че беше изцяло предан на брат си, Франциско не го разтревожи това, че Франциско все още не се бе появил. Нито пък някой от другите му двама братя. Той беше единственият Пизаро наоколо и нямаше съмнение, че това му харесваше. Сега целта му беше съвършено ясна. Трябваше да вдигне испанците към величието, което лежеше пред тях.

Когато испанците чуха, че той замисля да превземе царството на инките за втори път, отначало го помислиха за луд. Но това беше лудост, която те харесваха.

— Веднъж го направихме — изтъкна той. — Шансът не беше на наша страна. Тогава те бяха към милион. А ние бяхме само сто и осемдесет човека. Сега сме повече от тях!

— Не сме чак толкова много! — изтъкна Тапия.

Гонзало произнесе дълга реч вечерта край лагерния огън. Той бе добър оратор и думите му категорично убеждаваха. Той им припомни миналите победи на испанските армии. Каза им, че животът им сега не представляваше нищо, по-малко от нищо. Те бяха бойци, конкистадори. А какво правеха? Печелеха прехраната си като шутове! Това не можеше да се търпи. Особено сега, когато имаше шанс за нещо по-добро, да направят нещо, което ще ядоса Речния свят и ще им донесе вечна слава.

Идеята за завоеванието се понесе навсякъде из лагера. Беше невъзможно да се запази в тайна. Тези хора разговаряха. И колкото повече говореха, толкова по-добра им изглеждаше идеята. Викингите управители на Оксенстиерна чуха, но решиха официално да не обръщат внимание. Те не искаха гражданска война между няколкото стотици полудели испанци. Ерик Дългата ръка бе очаквал нещо подобно. Той имаше нужда да разшири търговските си връзки. С колкото повече хора можеше да се съюзи, толкова повече щеше да се подобрява положението му. И така, сега той реши да изпрати танцовата си трупа нагоре по Реката на някакъв плавателен съд, на който да могат да се поберат и да види дали могат да се направят някои уговорки с онези инки.

Той също пожела да даде препоръчителни писма на Гонзало и на другите, щедро позволявайки им да задържат това, което могат да завладеят нагоре по Реката. Това бе идея на Гонзало — да вземе този безценен документ, защото Гонзало искаше всичко да бъде законно и се преструваше, че вярва, че Ерик беше вождът, на когото трябва да бъде верен, както някога бе верен на краля на Испания. (Той бе нарушил клетвата си за вярност, но това беше преди много време.)

Руснаците мислеха, че планът беше налудничав, но тръгнаха с нас заради танцуването. Те всъщност не вярваха, че когато наистина се стигне дотам, испанците ще предприемат нещо. Изглеждаше им абсурдно да се бият за господство над някакви варварски царства, когато им беше толкова добре с танцовата трупа. Дягилев се съгласи да дойде и да представи трупата на индианците. Той видя в това шанс да разпространи малко култура нагоре по Реката. Нижински, както обикновено, не каза почти нищо. Той бе странен тип. Дори и това, че беше прероден на Речния свят, не бе го отървало от самотните му пътища. Нито пък го беше излекувало от навика му да се взира в пространството с празни очи. Той бе толкова луд на Речния свят, колкото е бил и на Земята.

Ние испанците събрахме една флотилия от канута и салове и започнахме пътуването си нагоре по Реката. Съседните княжества по бреговете на Реката ни пускаха да минем. Бяхме съпътствани от едно странно, злокобно настроение. Самата Река беше спокойна, но странни, тъмни облаци следваха пътя ни. Самите небеса предвещаваха идването на някакво голямо зло.

След няколко седмици вече бяхме на територията на инките. На един граничен пост с няколко офицера бяхме принудени да почакаме, докато те известят напред за позволение да влезем в Царството на слънцето, както се наричаше империята им.

Най-накрая позволението бе получено. Продължихме нагоре по Реката с няколко индиански служители на борда, за да ни бъдат водачи. След още два дни ни казаха да акостираме. Оттук нататък трябваше да вървим пеша.

Гонзало беше нервен, трескав и екзалтиран. Неговите испанци бяха въоръжени толкова добре, колкото изобщо можеше на тази земя. Имаха няколко стоманени меча и много дървени мечове с кремъчни остриета, вградени в краищата им. Те имаха пики и ножове и дори един или два арбалета, изработени с много усилия и разноски. Индианците, които виждаха по пътя си към хълмовете, не изглежда да бяха въоръжени.

Най-после стигнахме столицата на инките, която се казваше Мачу Пикчу в чест на загубената им столица на Земята. Това място беше построено отгоре на най-високите хълмове. Тези, които се простираха точно пред главните непреодолими планини. Изглеждаше като неприятелска територия. Защо бяха строили тук, а не в по-удобните низини? Никой не можеше да ни каже. Градът Мачу Пикчу беше построен най-вече от бамбук, но бе по-висок и грандиозен от всички, които бяхме виждали досега, много по-впечатляващ от Оксенстиерна. Много от сградите бяха на по три-четири етажа и вместо да бъдат самостоятелни къщи като навсякъде другаде, сградите влизаха една в друга, за да образуват дузина големи постройки, които покриваха няколко акра.

Ние танцьорите се събирахме на един площад на равния връх на един хълм. В началото на площада, зад триетажните бамбукови сгради, седеше инката в средата на своята свита. Те бяха облечени великолепно в костюми, направени от вездесъщите кърпи, въоръжени с разнообразни фантастични бамбукови мечове, щитове, лъкове и стрели. Свитата гледаше нетърпеливо, докато испанците се приближаваха.

— Ваше превъзходителство — каза Дягилев, говорейки на великолепен испански, на който инките говореха с външния свят, въпреки че помежду си разговаряха на език, наречен кечуа, — идваме при вас от една далечна страна, нагоре по Реката.

Дягилев беше облечен толкова официално, колкото бе съумял. Не беше намерил заместител на монокъла, който бе свикнал да носи. Надменен и безкрайно самоуверен, той се поклони на Инката. Инката кимна.

— Нека да започне спектакъла.

Танцьорите излязоха със замах. Те бяха акомпанирани от барабани с различни размери и от флейти, а също в оркестъра имаше и няколко примитивни гайди. Беше приятна гледка — танцьорите на фламенко, мъже и жени, които тропаха с крака и се въртяха пред Инката, който, заедно с благородниците зад себе си, наблюдаваше безизразно.

Испанските танцьори бяха неудържими. Чух Дягилев да казва на Нижински:

— Какъв е този танц, който играят сега? Не си спомням нещо подобно.

— Трябва да са го хореографирали и репетирали самостоятелно — отвърна Нижински. — Никога преди не съм виждал този танц.

Танцът бе в разгара си. После прозвучаха последните акорди и танцьорите замръзнаха на местата си. А после Гонзало Пизаро извика:

— Сантяго! За Бога, нека започне!

Танцьорите хвърлиха костюмите си. Отдолу носеха снаряжение от рибни люспи и наострени оръжия. Аз стоях до Гуружиев онемял, поразен от глупостта им и все пак желаейки да бъда с тях, докато заплашително настръхваха към инката. Но Атахуалпа не се помръдваше и когато испанците го наближиха, той направи незабележим жест с дясната си ръка.

Индианците, които стояха най-отпред зад инката, се наведоха на колене. Зад тях имаше още индианци и те бяха въоръжени с пушки. Оръжията бяха грубо изработени, като повече приличаха на аркебузи, отколкото на карабини, но наистина бяха пушки и изглежда бяха заредени и готови за стрелба.

Гонзало и хората му замръзнаха на местата си. Атахуалпа каза:

— И така, ти си Гонзало Пизаро.

— Да — отвърна Гонзало, — аз съм.

— Срещал съм се и преди със семейство Пизаро — каза инката.

— Резултатите от тази среща са добре известни — каза Гонзало.

— Този път — продължи Инката, — ние имаме огнестрелни оръжия. Това променя нещата, нали?

Гонзало нямаше какво да отговори на това. Инката вдигна ръката си. Вратата на една от къщите се отвори и един мъж бе изведен между двама индиански стражи. Той бе висок, широкоплещест. Ръцете му бяха завързани отзад, а около врата му имаше въже, с което индианците го водеха. Веднага го познах. Гонзало също.

Гонзало най-накрая успя да промълви:

— Франциско! Това си ти!

— Да, аз съм — горчиво каза Франциско Пизаро, говорейки с мъка поради въжето.

Танцовата трупа се събра в кръг, рамо до рамо, с приготвени оръжия, готови скъпо да продадат живота си. Но Инката каза:

— Стойте! Ние не сме се карали с вас, танцьори. Не, и с испанците също. Искаме само братята Пизаро. Имаме Франциско. Сега и Гонзало Пизаро е тук и той трябва да остане тук.

Танцьорите обсъдиха това помежду си, но те бяха само няколко стотици мъже, а бяха обградени от хиляди индианци, някои от които имаха пушки.

Дягилев пръв от нас дойде на себе си.

— Какво искаш от братята Пизаро? — попита той.

— Целта на живота ми е да ги събера — отговори Атахуалпа. — Сега имам двама от тях, и още двама трябва да дойдат.

— И какво ще правиш с тези Пизаро? — попита Дягилев.

— Това не е твоя работа — отвърна Атахуалпа.

— Това е нов свят — каза Дягилев.

Инката кимна мрачно.

— Но има стари сметки за уреждане от стария свят. Трябва да вземем предвид какво сториха Пизаро на мен и на народа ми. Тук най-лошото, което можем да направим, е да ги убием и те да се върнат към живот някъде другаде. Но ако някой от вас мисли, че това не е честно, аз ще ви позволя да замените единия от братята Пизаро и ние ще пуснем единия от тях.

Последва дълго мълчание. Никой нямаше да приеме предложението. Със сигурност не и Дягилев, защото това не беше негова работа. Със сигурност не и аз, тъй като вече не бях конкистадор, а танцов режисьор и помощник на гений.

Инката се засмя:

— А сега, всички вие, сеньори и сеньорити, измитайте се оттук преди да съм променил решението си.

И това беше краят. А това беше историята, сеньори, за това как танцовата трупа на Дягилев стана световноизвестна за втори път и забавляваше човечеството по целия Речен свят. Това е също историята на братята Пизаро и как още веднъж за втори път те намериха съдбата си в един индиански свят.

Робърт Сампсън
Тайни престъпления

Вятърът сега духаше по-силно. Той блъскаше назад сивата лодка и разкъсваше дебелата метър мъгла, която покриваше повърхността на Реката като скреж върху някакъв тъмен сладкиш.

Пинкертън се сви още по-надолу в лодката. Той възмутено се взря в нощното небе на Речния свят. То блестеше над него, изобилстващо със звезди, осеяни с ярко ябълково-зелени, алени, топазени и студено-сини светлини.

Мрачно си мислеше, че дори и нощта на този проклет свят е сбъркана. Тя бе светла, твърде светла, небето твърде ярко. Сега той се намираше срещу територията на Ню Рим, място на шпиониращи очи. Охранявано. Опасна територия за сам човек, който пристига след залеза.

Той хвърли бърз поглед през рамо към западния бряг. На това разстояние от брега, тази чест от тялото му, видима над мъглата щеше да изглежда като плаващ дънер. За още няколко минути той нямаше да бъде забелязан. Но скоро трябваше да се представи. Скоро щеше да се покаже каменното пристанище, където можеше да му бъде позволено да акостира.

Отвъд това пристанище, простирайки се надолу по Реката, неизвестно докъде се простираха градините на Тиберий. Градини, запечатани и тайни, както го бяха предупредили датчаните, прелестни с подредената си, строга красота. И смъртоносни за неканения посетител.

По време на тази последна среща с Канут IV, близо стотина километра нагоре беше предупредил да не проявява интерес към градините. Заради собствената си безопасност, той трябваше да пристигне открито на пристанището с пляскащи весла, с видима лодка, давайки знак на укрилите се стражи.

Това бе единствения практичен начин да се стигне до Ню Рим. Да пристигнеш открито. Не че щяха да го оценяват по лице, без значение колко откровено изглеждаше то. Те предизвикваха и подозираха всекиго. Добра военна доктрина, но неудобна гражданска политика. Той нямаше да намери нито един, който да не беше подозрителен в Ню Рим на Тиберий, Юлий, Цезар, Аугуст.

Покрай лицето му лъхна студен въздух, изстудявайки челото му, където косата вече бе изчезнала. Като остави веслата за малко, той потрепери и уви по-плътно с шала широките си рамене.

Навярно половин километър по-напред той зърна мимолетна, бледа светлина отсреща на черния Речен бряг. След още няколко минути път, той можа да види каменния пристан, тъжно както му бяха разказали датчаните. На известно разстояние зад пристана клечаха бамбукови хижи, неразличими на смътната светлина. Не видя никакви стражи. Но те бяха там.

Той се изхрачи и хвана веслата. Лодката се извъртя под ъгъл, през течението в посока към тъмния бряг. Неясното туловище на един граалов камък се плъзна покрай него. Гърлото му се сви от вълнение, от същата извънмерна радост, която бе изпитал, когато пътуваше дегизиран из конфедерацията преди толкова много време, надушвайки бунтовнически тайни за генерал МакКлелън.

Най-накрая пристанът се издигна над него, бледнеещ на фона на черната вода. Той отпусна веслата. Малката лодка остърга камъка. Когато това стана, от нощта се материализираха три фигури. Оттам, където преди никой не стоеше. Те се запътиха към него. Небесната светлина очерта контурите на шлемовете им. Нищо друго освен Римски легионери. Кръгли щитове закриваха левите им ръце. Къси копия, прочутите римски пилуми бяха насочени, готови за бой.

Това беше, мислеше той, като да бъдеш нападнат от илюстрация в книга.

Пинкертън извика високо и уверено на есперанто, универсалния език на Реката:

— Добър вечер. Мога ли да остана тук за през нощта?

Стражите рязко спряха на тази част от пристана, която беше на земята. Един от тях се провикна нетърпеливо:

— Махай се оттук. Бързо! Бързо, човече!

Пинкертън завърза въжетата около коловете:

— Идвам.

Преднамерено премествайки се, той прехвърли торбата на пристана.

— В името на топките на Юпитер — изръмжа един от стражите, — измитайте се от тази лодка!

Той се затича към Пинкертън, с изнесено напред дясно рамо, като че ли да предотврати възможен удар. Силни пръсти сграбчиха ръката на Пинкертън. Той бе прехвърлен на пристана и повлечен към брега. Друг от стражите помете чантата на Пинкертън и огледа пристана. Напрегнатото му лице се взираше в замъглената вода.

Те се потопиха във водата и се придвижиха няколко ярда нагоре по тревистия склон. Като пусна ръката на Пинкертън, пазачът се извъртя за да проучи Реката. Дъхът излиташе от устата му. Той прокара ръка през лицето си.

— Драконова риба — обясни той. — Реката гъмжи от тях. Дължиш живота си на това, че се приближи към брега по това време на нощта. Те изпълзяват на брега за да те разкъсат.

— Риба-дракон! — Мислеше си Пинкертън. Той добре ги познаваше. Познанието го накара да изтръпне. Драконовите риби стигаха до невероятни размери и кръвожадност. Обикновено — не винаги — те търсеха отпадъци. Но също така нападаха. Преди около две седмици, той беше видял една да пръска пяна на слънчевата светлина, с огромната си уста бездънна като тунел и осеяна с мръсни бели зъби. Тази риба беше отнесла цялата предна част на една малка. лодка — и двамата, които седяха в нея.

Той въздъхна слабо.

— Драконова риба — каза той. И се изплю.

— Защо драконите са толкова нагъсто тук?

— Кой знае. Нека сега да поогледаме теб.

Ръцете им бързо пробягнаха по тялото му, проверявайки за оръжие.

— Има само нож — каза водачът им. — Ще ти го взема за малко. Да тръгваме тогава.

Те го заградиха, блъскайки го с равнодушен професионализъм. По един от двете му страни, един отзад, големи мъже, яки и мощни, страховито въоръжени.

— Всичките ли посетители ескортирате така — попита Пинкертън.

Стражата от дясно се ухили.

— Трябва да видиш Богинята. Тя решава дали си посетител, или не.

— Или храна за драконовата риба или не — промърмори стражата отляво. Той изглежда се забавляваше.

— Каква богиня? — попита Пинкертън. — Мислех, че Тиберий управлява тук.

— Когато е тук, управлява — отвърна стражата. — Просто благодари на домашните си богове, че не е тук тази вечер. Можеше да получиш повече правосъдие, отколкото би желал.

След тази входяща забележка, те продължиха към селището по трева, която пружинираше под краката им, като че ли беше от някакви струни. Когато наближиха скупчените колиби, Пинкертън надуши киселата миризма на изсушаваща се рибена кожа. Някъде навътре в тъмното някой увиваше, сякаш от някакво неизразимо страдание.

„Голямо селище“, си помисли Пинкертън, докато се провираха между сградите. Вероятно само на това място живееха четири-петстотин души. А навярно имаше още повече от другата страна на грааловия камък.

„Не“ — мислеше той — „Не. Твърде рано за преценки“. Горчивината на стар срам изплува в него. Като офицер от разузнаването на МакКлелън на Полуострова, той бе оценил армията на Лий на двеста хиляди войници. Най-тежкия провал в кариерата му. Един от двата най-тежки.

Но той най-много съжаляваше за втория си неуспех.

Спомените сковаха лицето му. „Да, Дингъс“ — мислеше си той, „ние сгрешихме с теб, ти, нагъл крадец и убиец. Другите те наричаха Джеси Джеймс или Робин Худ или Бог знае още какви щуротии. За Пинкертонови ти беше Дингъс, нашият срамен провал. Ние щяхме да те имаме накрая, стягахме примката.“ Само че Бобфорд стреля пръв. Изпращайки Дингъс там, където Пинкертонови не можеха да го последват.

Провал.

Той се отърси с усилие от тези спомени. Чакай и наблюдавай, вярвай само на очите си. Бъди търпелив. Скептичен. На полуострова той вярваше на донесенията на дезертьори, шпиони, роби. И двадесет години след войната за Съюза, бившите членове на Конфедерациите все още му се присмиваха, подиграваха се с репутацията му.

Сигурно преценките му не бяха чак толкова неверни. Така беше. Зад колибите просветна слаба светлина, хвърляйки бледи, жълти отблясъци върху бамбуковите стени. Стражите го поведоха към едно широко място, ярко осветено. На около двадесет метра се издигаше широка бамбукова постройка, облицована с дървени плоскости, сложно гравирани и оцветени в розово, синьо и зелено.

Лампи с рибено масло ярко горяха пред една масивна врата, над която в черно и червено беше изрисувана някаква египетска фигура, държаща жезъл.

На вратата стояха изправени четирима стражи с шлемове. Те държаха копия с наточени кремъчни остриета.

По продължение на сградата се мержелееха неясните фигури на други стражи.

Един офицер изникна от сенките за да се уговори със стражите. Един от тях отвори голямата врата, като отвътре се понесе неочакван мирис на сандалово дърво, който се изгуби навътре.

Те почакаха мълчаливо близо петнадесет минути. През това време стражите на вратата не се помръдваха, нито пък погледнаха към Пинкертън. Но той се съмняваше, че можеше да направи и пет крачки, преди да намери смъртта върху кремъчните остриета. Докато стоеше, изучавайки изрисуваната врата, между колибите зад него се понесе някаква нежна оплакваческа песен. Пинкертън внимателно се огледа.

— Какво е това? — запита той най-близкия страж.

За момент си помисли, че стражът ще пренебрегне въпроса му. Тогава очите на мъжа се извърнаха настрани. С полуотворена уста, той промърмори:

— Една от вдовиците на Тиберий.

— Вдовици?

— Млъкнете, вие там? — сопна се офицерът.

Последва послушно мълчание. Зад тях далечното жалеене се чу по-ясно, звънтейки като струна на вятъра.

Най-накрая вратата се отвори. Един страж им направи знак да влизат. Те минаха през малка, слабо осветена стая и надолу през един широк коридор, постлан с шарени килими и тъкани тръстикови рогозки. Въздухът тежеше от парфюми. Накрая на коридора, офицерът се спря за да изломоти нещо на език, който Пинкертън не можа да разпознае. Неочаквано от завесите на стената се показа гола женска ръка и дръпна настрани завесата. Топла жълта светлина нахлу в залата.

Пинкертън бе въведен в светла стая, тежко напарфюмирана, драпирана с цветни завеси и обитавана, доколкото можеше да види, само от жени.

Пред него, изправена на стола, седеше жена, забулена в някакви одежди. Клепачите и бяха оцветени в синьо и очите и изглеждаха огромни между черните дъги.

Под пищно подредената и тъмна коса лицето и бе нежно и издължено, с прав нос, малко остър и бледа напудрена кожа.

Тя вдигна ръката си с малки пръсти:

— Ела напред, нощни моряко. Гласът и беше леко безличен.

В очите на Пинкертън избухна бяла светлина. Ударът го отнесе напред. Той падна, знаейки само, че беше ударен по врата и че не трябва да загуби съзнание.

След време, което не можеше да определи, чернилката, която му пречеше да вижда, избледня. Намери се приседнал на ръце и колене с чувство на гадене в устата.

Зад него гласът на офицера изръмжа:

— Коленичи пред Богинята.

Той премигна за да фокусира очите си и изрече гърлено:

— В моята страна не коленичим.

— Странна страна — каза тя. — Можеш да ме погледнеш и да кажеш името си.

Полюшвайки се назад на бедрата си, той вдигна глава през болката и я погледна в лицето. Устните и горяха яркочервени на фона на бледата и кожа. Тя изглеждаше като гримирано дете. Но в гласа и звънтеше студеното желязо на властта, а очите и, интелигентни и безпристрастни, излъчваха тъмна зрялост. Той каза с прецизен, студен глас:

— Казвам се Алън Пинкертън. Основател на Националната детективска агенция Пинкертън в Чикаго, Илинойс, Съединените Американски Щати.

(Алън Пинкертън, роден в Глазгоу, Шотландия през 1819 г., син на полицейски сержант. Емигрирал в Щатите през 1847 г. със съпругата си. На него повече му допада да изисква спазването на закона, отколкото професията му на бъчвар. Той става заместник шериф, после е назначен като старши детектив на новите полицейски сили в Чикаго. Но амбицията го терзае. През 1850 подава оставката си, за да организира своя собствена частна детективска агенция с двамата си сина.)

— Детективска агенция — каза младата жена. — Не знам какво означава.

— Това е организация за защита срещу престъпленията. Да издирваш престъпници. Един детектив изважда наяве скритите престъпления и ги предоставя за наказване.

Някакво слабо чувство пробягна под бледата маска.

— Тайни престъпления — промърмори тя. — Хубава фраза, мистър Пинкертън, детективе. И вие винаги сте успявали тези тайни престъпления да бъдат наказани? Никога ли не са се проваляли усилията ви?

— Имахме успехи — каза той рязко. — Дори изключителни успехи. Но съвършенството може да се намери само на Небето, не сред земните дела.

— Или сред делата на богините. — Тя се засмя, блестящ, бял звук.

— Дори богините имат неуспехи, понякога. Както аз не успях, признавам, да открия защо един самотен мъж идва през нощта, преминал през ужасите на Реката за да търси нашето гостоприемство.

Когато лъжеш, трябва да казваш колкото се може повече от истината. Така че той веднага отговори:

— Последвах съвета на датчаните нагоре по течението. Те ме предупредиха за търсачи на роби за граалите на далечния бряг. Казаха, че ще бъде по-безопасно да пътувам през нощта, да поискам подслон в Ню Рим.

Всяка дума бе вярна. Но не беше цялата истина.

— Ние сме се срещали и преди с търсачите на роби за граалите — му каза момичето.

— Те разбират само от меча. Но какво разбират датчаните? Говори се, че техният цар Канут е светец. Забелязала съм, че светците винаги са неудобни съседи. Блясъкът на духовното им царство води до омаловажаване на грижите за временното им владение.

Пинкертън поклати глава.

— Не знам нищо за това. На мен ми изглеждаха доста земни.

Тя не бе красива но изключително женствена. Изобилната мекота на женствеността и се излъчваше около него, като че ли го докосваше топъл вятър. Междувременно той виждаше как тя го преценява от близо и, че нейното проучване беше спокойно, студено.

Богинята се усмихна.

— Не разбирам много неща около теб. Осветление. Не си ли си намерил женска компания, ами пътуваш сам?

— Преследвам хората си — каза той. — Когато се събудих — или бях възкресен — както и да се нарича това, което ми се случи, аз открих, че се намирам не на Небето, както се надявах, или в Ада, от който се страхувах. Няма нищо, толкова неразбираемо.

Той спря, знаейки, че когато хората обясняват твърде много, често попадат в клопката на собствените си думи. Но да бъдеш сдържан и необщителен на това място бе по-опасно. Той каза бавно:

— Събудих се сред непознати. Те бяха приятелски настроени хора без някаква определена цел. Бяха лишени от амбиции и енергия. Те боготворяха тоягите.

А и жена ми я нямаше, както разбирате. Синовете ми ги нямаше. Професията ми, изгубена. В неизвестна страна. Не съм готов да се откажа от семейство, професия и страна.

Така че съм по следите им.

А също и по следите на Дингъс, прошепна някаква част от съзнанието му. Един ден ще намеря Дингъс от този ден ще изтрия провала си веднъж завинаги.

Той откри, че Богинята се отнасяше към него със забавна толерантност, която го раздразни.

Тя каза:

— Мъдри хора казват, че по Реката живеят повече хора, отколкото песъчинките в пустините на Египет — бавно поклати тя глава в мрачно веселие. — Подозирам, че за тези необятни неща никой от нас не може да претендира за знание. Знам само, че Ка отново се е завърнал във всеки от нас. Още веднъж свещеното слънце сгрява кръвта ни. Отново прегръщаме живота. Това не е ли достатъчно, детективе Пинкертън, че животът се разгръща още веднъж пред теб?

— Не е достатъчно — отвърна живо той. — Твърде много неща не съм довършил.

— Смъртта може да отмени всички предишни задължения — каза тя. Той почувства, че бе поучаван от някаква нереална кукла. — В ръцете ти е предаден нов живот, свеж и нов. Прави с него каквото поискаш.

— Задълженията — каза той с очи, заковани върху алената извивка на устните й — никога не се отменят. Ние сме длъжни да завършим това, което не сме успели.

Тясната и ръка направи някакъв жест, който му се стори да изразява забавно презрение.

— Страхувам се, философиите ни никога няма да съвпаднат — таза тя, отправяйки му призрачна усмивка.

Под ефирната тъкан на дрехата и се подаваше меката изпъкналост на гърдите и. Той отклони поглед. Въпреки мекотата и, парфюмите и ослепителния грим, неприличните и дрехи, отчужденото и отношение, надменния смях, го облъхнаха като отровен дим.

Тя махна с присвит пръст. Едрият офицер излезе иззад гърба на Пинкертън и застана до стола и.

— Марио — каза тя. — Дай на нашия изморен търсач една колиба за през нощта.

Тя не погледна директно към Пинкертън. Той почувства, как очите и светят от деликатна подигравка, като да беше почувствала погледа му върху гърдите си.

— Дай му привилегията на грааловия камък — допълни тя като се наведе напред, за да прошепне някакви недоловими думи, на глас тя отбеляза:

— Вероятно ние двамата отново ще говорим, ако се чувствам разположена.

Пинкертън се изправи с мъка на крака и бе изведен от стаята. Когато преминаваха през завесите, той погледна назад и видя как малкото и тяло, изящно в белите дрехи, изчезва от погледа му между жените в стаята.

За негово учудване, той почувства внезапна мимолетна топлота към нея, като че ли тя беше някое красиво дете, нуждаещо се от грижите му. После неприязънта отново се върна. Беше срамно — си мислеше той разярено, — че тялото му реагираше на това палаво дете. Сатаната постоянно си играе с мъжете. Победи адското изкушение с дисциплина и отричане.

Веднъж излязъл от сградата, той вдъхна дълбоко, прочиствайки дробовете си от парфюмирания и въздух. Стражите го погледнаха любопитно. Марио го тупна по рамото с голямата си лапа.

— Имаме си почетен гост, момчета — отбеляза той доволно. — Ще го заведа до Колибата на знатните Флавий, ти обходи района назад към Реката. Богинята очаква от теб да свършиш нощния си патрул за славата на Ню Рим. И също заради собствената си скъпоценна кожа.

Като се обърна, той плесна силно Пинкертън по гърба.

— Е, мой почетни приятелю, ти просто идваш с мен. Те се придвижиха от осветеното място в поредица от коридорчета, виещи се между неосветените колиби. Още веднъж той чу високото тъжно увиване. За известно време, те вървяха без да разговарят, като Марио енергично крачеше по маршрут, който, както Пинкертън изведнъж осъзна, не водеше в никаква посока и те само се въртяха в кръг.

Обзе го мрачно предчувствие. Богинята беше говорила недоловимо на стража. Умът му се впусна в различните възможности. Забавянето предполагаше, че имат нужда от време за подготовка, която със сигурност се отнасяше за него. Но ако те желаеха смъртта му, помисли си той прагматично, досега щеше вече да е убит. На практика беше техен затворник.

Освен ако не играеха на котка и мишка, възнамерявайки да го нападнат без предупреждение за да изтръгнат признание от него.

Това беше възможно. Той погледна към широките рамене на мъжа, който крачеше пред него и усети как кръвта нахлу в бузите и челото му. Изпита замайваща нужда да действа.

Марио като че ли бе чул мислите му.

— Ти си късметлия. Излезе невредим от този разпит — изкикоти се той. — Ти си нещо повече от другите. Богинята трябва да е харесала външността ти.

Пинкертън си пое дълбоко дъх.

— Мислех, че Тиберий управлява Ню Рим. Коя е тя? — Той по-скоро усети, отколкото видя удивлението на Марио. После големият мъж избухна в смях:

— Клеопатра.

— Господи боже — каза Пинкертън. — Това дете?

— Тя е. Клеопатра. Клеопатра VII, Филаделф, Филопатор и Филопатрис.^[4]

(дъщеря на Птоломей, т.нар. Филаделф, Филопатор (обичащ баща си).)

Същата, която си играеше с Цезар и Марк Антоний. В името на корема на Марс, чудя се защо. Тя не е чак толкова богата. Но може да сътвори облаци на небето. Може би за това Юлий я е харесал.

— Но каква е тя на Тиберий? Царица? Съпруга?

— Не му е съпруга, не и тя. Съвместно управление с Тиберий, ако може така да се каже. Тиберий е като на тръни край нея. Затова не се навърта много тук.

— Това е много странно.

— Тя управлява. Той си почива — от устата му излязоха някакви резки звукове, твърде студени за да бъдат смях. — В мястото си за почивка. Но ти не искаш да знаеш нищо за Тиберий и как си почива той.

Очевидно бяха вървели доста дълго. Марио се спря пред една малка бамбукова колиба с покрив от тежки треви, които висяха надолу като неподстригана коса.

Той каза на Пинкертън:

— Ето колибата ти по милостта на Богинята, която можеше да те хвърли на драконовата риба, толкова лесно, колкото и да те изпрати да спиш във всичките тези удобства. Ще изпрати някого да те съпроводи сутринта до грааловия камък.

— Бих искал да си взема обратно ножа.

— Търпение. Не можем да ти позволим да се порежеш докато си наш гост.

Марио си тръгна. Пинкертън постоя за малко на прага на колибата, дишайки нощния влажен въздух. Дрехите му още пазеха аромата на сандаловото и дърво.

Тези малоумни датчани не бяха споменали Клеопатра. Това бе немарлива, небрежна работа, която му оставяше гадното чувство, че бяха пропуснали да му обяснят и други важни факти. За един жесток момент той си представи, че върви сляпо през висока трева, гъмжаща от отровни змии.

Ако беше разбрал тяхната некомпетентност щеше да откаже възложената му от Канут задача, колкото и проста да беше.

Той направи преднамерен жест на раздразнение. Ако можеше да претършува тайните на конфедерацията, със сигурност щеше да прецени и силата на Ню Рим. Нищо по-лесно от това.

Той нетърпеливо се обърна и влезе в колибата.

Вътре, една малка лампа с рибено масло хвърляше бледа светлина върху бамбукова маса, на която имаше поднос с плодове и студено месо. До стената стоеше едно легло на което беше захвърлена торбата с личните му вещи. До леглото имаше бамбуков стол. Сърцето му подскочи. Той пристъпи.

— Чаках те — прошепна фигурата. — Богинята желае да ти възложи едно поръчение.

Той застана безмълвно за момент. Изражението му не бе на изненадан човек, на някой който приспособява мислите си. Той направи рязък жест към стола.

— Добре дошла, Богиньо! — каза той. Моля седни. Тази обстановка не е достатъчно величествена за твоя ранг. Но, както разбираш, аз съм само гост тук.

Той излезе напред на светлината, развявайки сивата си роба.

— Разкрита съм — каза доволно Клеопатра.

С едно движение, грациозно като димните спирали тя отново седна. Тя бе много напарфюмирана, огромните и очи блестяха.

— Колко умно — извика тя. — Ти веднага ме позна. Седни. — Тя му се усмихна, този път вече не така подигравателно. — Можем да пропуснем такава досадна формалност като колениченето. Това е въпрос на официалния протокол, който настояваме да се спазва на това място, за да учим нашите поданици на почит и благоговение.

Той седна зарадван. На тази несигурна светлина лицето и, оцветено в ярки цветове, изглеждаше като лицето на дете, което обича да се закача и да дразни другите.

Тя каза:

— Тази вечер, когато описа необичайната се професия, аз се изпълних с интерес. И тъй като сега ти демонстрира умението си, признавам си, че ти се възхищавам. Ти улавяш истината от сенките.

— Много си благосклонна.

— В Ню Рим — му каза тя — една самотна жена се нуждае от много приятели въпреки благородното потекло и силата си. По същия начин, един чужденец в Ню Рим може добре да се възползва от благодарността на високопоставено лице. Като имаме предвид тези взаимозависими обстоятелства, аз се надявам, че ще се съгласиш да станеш мой приятел.

Той веднага проумя, че тя бе решила да го използва като част от някакъв таен заговор. Пристигането му в колибата беше забавено, за да може тя да влезе първа. Тежкия парфюм, разнасящ се около нея трябваше да му помогне лесно да я разпознае. Да и позволи да го похвали, да го обезоръжи и да го накара да и служи.

Навеждайки се напред, тя изложи лицето си на бледата светлина от лампата.

— Не можеш да си представиш колко спешно твоят приятел се нуждае от уменията ти. Ти дълго време си разкривал тайни престъпления. Нали така?

— Това е работата на детектива.

— Тогава сигурно Изида те е довела при нас. Както ще видиш на това място, ние създаваме нов град, посветен на чистотата на слънцето. Слънцето, защото повечето от нас тук са египтяни, подпрени на силното оръжие на неколцина римляни.

— Заедно ние ще издигнем един град по-необикновен от Мемфис Александрийски, по-прочут от самия Рим. На тази цел сме посветили новия си живот. И все пак от самото начало на благородното ни дело, срещу нас се изправиха тайни злодеяния. Отвратителни престъпления, както ми нашепва сърцето. Ти чу плача на жените през нощта, нали?

— Да.

— Ако мъжете можеха да жалеят както жените, ти щеше да чуеш и техните гласове. Жените жалеят, защото съпрузите им вече ги няма. Мъжете вероятно също оплакват съпругите си. Кой може да каже? Мъж и жена се изгубват в нощта. Те не се връщат.

Той внимателно каза:

— Може да са се преселили някъде другаде.

— И да оставят семейство и покъщнина. Не мисля.

Той се замисли.

— Границите ви са добре охранявани, нали?

— Всяка страна трябва да запази границите си от злодействата на съседите си. Стражите докладват, че никой не е преминавал.

— Тогава е съвсем просто, ако ме разбираш. Може да е или едното или другото. Или стражите са били подкупени или изчезналите хора са все още в Ню Рим.

— Не е толкова просто, детектив Пинкертън.

Тя сведе очи, събра колене, стисна побелели ръце в скута си, преструвайки се на объркана и уплашена жена. Той я наблюдаваше с възхищение. Беше забележително представление.

Тя прошепна:

— Разбираш ли, те всички бяха мои сподвижници. Мои приятели. Всеки от тях получи лична покана да посети Градините на Цезар.

Лицето му остана безизразно.

— Градини?

— Градините на Тиберий. Те се простират на юг, недалече от мястото, където акостира. Там Императорът построи вила и частно езеро. Там той живее в самоналожено изгнание. Няколко стражи от Претория защитават правото му на личен живот.

— Той трудно би управлявал оттам.

— Той управлява чрез меморандуми — каза тя. — Може да си сигурен, че получавам достатъчно от тях.

Широко отворените и очи се спряха на него.

— Ти трябва да разбереш. Тиберий е изкусен управник. Той притежава семейния ген да се оправя с политическата реалност.

Тя го чакаше да заговори. Най-накрая той запита:

— И какво друго!

— Също така — каза тя, придавайки на думите си известна плахост, — той е преследван от моменти на помрачение. Съзнанието му вероятно се замъглява, ако може да се каже като моменти на ярост. Те идват, когато си поискат и после отминават. Както буря преобръща небето.

— Ти предусещаш, че може да ги е убил?

— Кой знае. Кой знае. Виждаш колко е трудно, приятелю детективе. Като съуправител, аз трябва да знам. Предчувствам, че не може да е убил тези хора в лудостта си. Но аз трябва да съм сигурна. В името на Ню Рим, аз трябва да науча това.

Той се отдалечи от нея, притваряйки очи. Той се почувства победен от нейната женственост, от ума и, от нежната молба в гласа и.

Тя каза:

— Изглеждаш ми някак обиден. Сгреших ли като се посъветвах с теб?

Бързината на нейните възприятия го лишаваше от твърдостта му. Той поклати глава:

— Опитвам се да разбера какво желаеш.

— Тази вечер той е поканил някои от тези, на които се възхищавам и имам доверие да вечерят с него в Градините. Ако те усещат опасността, какво могат да сторят? Кой може да отхвърли покана от Императора? Желая да отидеш в Градините и незабележимо да наблюдаваш. Да видиш, ако се налага, тайните престъпления на Императора. Или не, ако няма такива. Можеш ли да сториш това като приятел за приятел?

— Каза, че ще има стражи.

— Марио е офицер на преторианците, въпреки че е назначен за командир на моите верни египетски войници. Той ще те заведе в Градините. Никой няма да те забележи.

— И кога ще се върна?

— Утре вечер ще получа рапорта ти в тази стая.

Когато той не отговори веднага, тя нежно добави:

— Има хора, които смятат, че си шпионин на датчаните, изпратен от самия Канут да разкриеш нашите тайни. Когато се завърнеш, колко ще ми е приятно да разоблича тези клеветници.

Нямаше нужда от тази завоалирана заплаха, си мислеше той. Най-накрая той трябваше да се съгласи да и помогне. Какъв друг избор имаше?

Той закрепи една усмивка и се протегна да докосне топлината на ръката и. Това щеше да бъде нещо, за което да разказва по-късно — че е докоснал Клеопатра.

— Глупаците виждат навсякъде шпиони — каза той. — Мога да направя това за теб. Кога ще дойде Марио?

— След час. Хапни нещо и си почини. Съжалявам, че нощта ти ще бъде дълга.

— Детективът е свикнал на това — каза той и я изпрати до вратата.

След като тя се разтопи в нощта, той се върна на масата и започна да се храни. Колкото и да я ненавиждаше, той изпитваше само възхищение към уменията и. Колко ефективно действаше тя.

А сега той имаше един час да разбере какво означава всичко това. Тридесетте години в детективския бизнес му бяха дали непогрешимото чувство кога клиентът лъжеше. А тя бе излъгала. Да, Господи, особено към края, една лъжа подир друга.

Каквато и да беше причината да го забърка, почти сигурно това нямаше нищо общо с тайните престъпления на Тиберий.

Когато свърши с храненето, той изтърси чантата си на леглото. От това, което изглеждаше като удебелен шев по дъното, той измъкна тясна прашка с дървен чатал, дълга около двадесет сантиметра. Изработена от кожа на драконова риба и увързани с парцали плат, тя съдържаше издутина, здраво опакована в пясък.

Той внимателно я прегледа, намръщвайки се при износения и и изхабен вид. Един беден заместител на каишка и тъкана кожа. Но вършеше работа. Той доволно се плесна по дланта със прашката. Нейната тежест му вдъхваше сигурност. Да си има нещо в резерва, докато се скита през нощта.

Като мушна оръжието в колана си, под свободната риза, той се изтегна на леглото и затвори очи.

След по-малко от час, откъм вратата се чу тихо почукване. Той стана, като се прозяваше и търкаше очи, и проклинаше гадния вкус в устата си. С тежки стъпки излезе от колибата. Марио го чакаше, завит в тежко наметало. Без да проговори, той направи знак на Пинкертън да го последва и тръгна напред. Въздухът бе студен и влажен.

След няколко минути, те излязоха от лабиринта от пътечка между колибите на една равнина, покрита с груба трева, която постепенно се спускаше към Реката. Марио вървеше напред, като се движеше с равната крачка на легионерите, сигурна като удар на барабан. Главата и раменете му се извисяваха на фантастичното сияние на звездите.

След двадесетминутен тих и муден вървеж, големият офицер спря. Отляво проблясваше Реката. Отпред и надясно в тъмнината се простираше висока черна маса, някаква стена или плет. Зад този плет долитаха далечни удари на барабан и нечии смях, които имаха за Пинкертън по-малко значение отколкото ударите на сърцето му.

Той се изнерви. Кожата му бе опъната и суха, ръцете вдървени. Умозаключенията му го тревожеха. Не че имаше достатъчно информация да си прави умозаключения. „Но ти никога не разполагаш с достатъчно информация. Ти използваш тази, до която можеш да се добереш и после слушаш неясните нашепвания на интуицията.“

Марио каза на ухото на Пинкертън:

— Бамбуков гъсталак отпред. Ще поемем по пътеката на пазачите. Градините са от другата страна.

Пинкертън се хвана отзад за колана на големия мъж и бе поведен в смущаваща тъмнина. Те тичаха наляво и надясно през бамбукови шубраци, нарочно засадени, както подозираше Пинкертън за да скрият входа. За един доста дълъг период те вървяха пипнешком по някаква следа, несигурни върху какво стъпват, заобиколени от леко горчивия аромат на бамбук.

Изведнъж излязоха на открито. Пред тях се простираше тъмната лъскавина на изкуствено езеро, широко близо 300 метра. Някакво каменно съоръжение го свързваше с Реката. Езерото свършваше при весело осветена вила.

Нервността му бе преминала.

В един каменен вътрешен двор между вилата и водата, тълпа мъже и жени бяха полегнали на диваните. Пред тях една група танцьори подскачаха върху тъпаните и мучаха в някакви рогове.

Марио се захили:

— Как си живеят тези патриции.

— Трябва да отидем по-близо — каза Пинкертън.

Сега умът му беше спокоен и бърз. Той последва Марио по края на бамбуковия гъсталак до едно място, където брега на езерото се спускаше надолу към вилата. Шумотевицата във вътрешния двор отстоеше на по-малко от сто метра. Те се приведоха да наблюдават.

— Кой е Тиберий? — попита Пинкертън.

— Съмнявам се дали изобщо е излязъл — Марио кимна с глава към един осветен прозорец в най-близкото крило на вилата. — Това трябва да е той. Изчислява разходите. Обича да си играе с тези медни монети.

— Бих искал да видя как изглежда.

— Един намръщен старец с пъпчиво лице. Той няма да ти се зарадва.

— Предполагам, че е така — каза Пинкертън.

Групата във вътрешния двор нещо се развълнува. Няколко мъже скочиха на крака, взирайки се във входа на осветения двор, който разполовяваше вилата. Стражите, стоящи незабележими в сенките излязоха напред. От двора започнаха да излизат въоръжени мъже.

Марио се изправи на крака. Хвърляйки поглед назад към Реката.

— Идва патрул! — С удивление каза Пинкертън и се обърна да погледне. Очите му, замъглени от светлините във вътрешния двор, не видяха нищо.

Марио тихо изръмжа:

— Никакъв патрул не проверява по това време. Може би ще прочистват тази зона. Мърдай!

— Къде?

— Към вилата. Може пък и да видиш нашия хубав Император. Хайде.

Твърдата хватка на дланта му се сключи около ръката на Пинкертън. Те трескаво се придвижваха, долепени до бамбуковия плет.

Пинкертън хвърли поглед към вътрешния двор. Партито се бе развалило. Двойна редица войници прекосяваха вътрешния двор. Между тях, като вградена скъпоценност се разхождаше Клеопатра с арогантно наклонена глава. Тя носеше бяла дреха с лъскави шалове и натруфена златиста диадема.

Пинкертън я съзерцаваше с празен поглед, а мозъкът му временно изключи.

— Клеопатра!

Марио се спря, погледна и промърмори нещо на латински, което не се нуждаеше от превод. Той изглеждаше напълно объркан. Дръпна Пинкертън за ръката.

— Хайде.

Сега срещу вилата, те крачеха бързо през откритата поляна, после тихо се шмугнаха под осветения прозорец, покрит с прозрачен материал. Марио забави крачка, ослуша се и сви зад ъгъла над измазаната с хоросан стена. Те се гмурнаха в тъмнина, гъста като крем.

— Тук има врата — каза Марио. — Винаги заключена. Но можеш да я отвориш, ако знаеш как.

Зад ребрата над Пинкертън се зароди топлина и започна да се разнася по цялото му тяло. Той бе твърде дисциплиниран за да се усмихне. И така, въпреки всичките съмнения, той беше на прав път. Тази екскурзия беше шарада^[5], от началото до края. Само лъжи. Не че дълбоката скептичност на един професионален детектив щеше някога да приеме отсъствието на стражи, изолираната врата, лесния достъп.

Но пристигането на Клеопатра. Това го шокираше. Това не пасваше на хипотезата, която си изгради.

Метал докосна метал. Марио изсумтя. С остро изщракване, тъмнината бе пронизана от процеп неясна светлина.

Пинкертън извади прашката си и последва Марио в един дълъг, мрачен коридор в който силно миришеше на влажен хоросан. На около двадесет метра отпред пътят се пресичаше от широк коридор, постлан с червени керамични плочки.

Пламъкът на лампите трептеше върху белите стени.

Марио го насочи напред. Коридорът не предлагаше никакво укритие. Топли стени, затворени врати, хубава клопка. Докато се движеха напред, една невидима врата се отвори в осветения коридор и оттам се дочу врява от гласове. Някакви стъпки затрополиха към тях.

Марио се завъртя през залата. Той отвори една врата отляво и вкара Пинкертън вътре. Той само притвори вратата и долепи око до процепа.

В коридора един сърдит глас си мърмореше:

— Да, да. Ще постъпя както си искам. Няма да се оставя да ме принудят.

Пинкертън се облегна на стената. Хващайки прашката, той бързо се огледа наоколо. Те стояха в дълга, широка стая, препълнена с маси, пейки без облегалка, шкафове с различни размери и неудобна тъмнина. Този свят, мислеше си той, ще спечели от керосиновата светлина. През стаята, лампи с рибено масло хвърляха отблясъци върху една маса, гравирана със спираловидни орнаменти и някакви букви.

Пинкертън провери сенките под масата с широко отворени очи под тежките вежди. От коридора, сърдитият глас извика:

— Наблюдавайте строго тази жена. Сменете стражите. Дръжте ги настрана от вътрешния двор. И кажете на стражите на вратата да чакат сигнала ми. Или кълна се в циците на Юнона, те също ще поплуват.

Към тях се насочиха стъпки. Марио затвори вратата и отиде в центъра на стаята. Неприятни мисли сбърчиха лицето му.

Пинкертън застана до Марио. Той каза с приглушен глас:

— Стаята е пълна с войници. Не вади меча си. Очите на Марио бяха шокирани от изненада. Тялото му леко се залюля, като да беше ударен по гърдите.

— Забрави убийството — каза доволно Пинкертън. Той прибра прашката.

Марио не посегна към меча, нито пък отдели поглед от лицето на Пинкертън. Докато се взираше, вратата се отвори. Цезар Тиберий прекрачи в стаята.

Императорът беше висок човек с внушителни рамене и сухо, жилаво тяло. Той се движеше като че ли сухожилията го боляха, без много да размахва ръце като носеше главата си изправена напред.

Челото и брадичката му бяха покрити с тъмно-червени пъпки. Белезите от предишни обриви бяха издълбали бузите му.

Той се намръщи на двамата мъже, като че ли коремът му бе пълен със скорпиони.

Марио вдигна ръка под ъгъл за поздрав.

— Хайл, Цезаре!

Тиберий го изгледа кръвнишки и рязко каза:

— Закъсняваш. Това е недопустимо. После още по-грубо:

— Това ли е човекът на Канут?

Очите на Марио се извъртяха настрани за да погледнат Пинкертън. С известна трудност, той каза:

— Това е човекът, който заповяда да бъде доведен тук. Тиберий изръмжа:

— Тази Клеопатра, която сама се нарича царица. Тази, чието присъствие си длъжен стоически да понасяш ден и нощ. Марио благоволи да ме уведоми тази вечер, преди около час, че този човек е пристигнал с послание, или твърди така, от Канут.

Той се отнасяше към Пинкертън с мрачно подозрение.

— Сладки думи, без съмнение. Обещания на вятъра. Тук си да говориш или говориш и да шпионираш ли шпионираш.

— Само да говоря — каза вяло Пинкертън.

Хванат без предупреждение. Сляп, объркан, нищо не разбиращ. Уловен в примката на думите на Тиберий. Удрящ по всяка сричка за да открие значението й.

Тиберий го гледаше намръщено.

— Твоят приятел Канут е глупак и ти също за това, че му служиш.

Гневът втвърди лицето на Пинкертън и помрачи очите му. Той рече без да повишава глас:

— Канут не е нито мой приятел, нито мой господар.

Устата на Тиберий подигравателно се изкриви:

— Знам всеки път, когато си говорил с него. Тайно. Знам кога си напуснал датчаните. Тайно. Знам кога си дошъл в Ню Рим. Всичко тайно и все пак никаква тайна за мен.

Римски шпионин в датския двор. Или шпиони. Клеопатра също знаеше.

— Заговори — каза Тиберий. — Лъжци и сладки думи. Той проучи Пинкертън с горчив поглед. — Няма да говорим тази вечер. Когато идваш без предупреждение, не трябва да очакваш аудиенция. Можеш да посетиш вечерните забавления. Навярно утре или вдругиден… Имам малко време за губене. Стражи!

Дълбоко от сенките в стаята излязоха четирима стражи, тихо като идването на смъртта. Дисциплинираното лице на Марио остана безизразно.

Тиберий каза:

— Придружете тези мъже до езерото. Може да наблюдават забавлението с останалите от гостите. С Онази Жена.

Стражите ескортираха Пинкертън от стаята надолу по коридорите към двора и го оставиха накрая на каменния вътрешен двор.

След като стражите отминаха, Марио небрежно се огледа. Нямаше кой да ги чуе. Той промърмори към Пинкертън:

— И така Кралицата на Нил ни е изиграла напълно?

Пинкертън каза:

— Политическото убийство е единственото нещо, което има някакъв смисъл. Тя се нуждаеше от мъртъв човек, върху когото да хвърли вината. Няма друга причина аз да бъда тук. Не да докладвам за престъпленията на Императора. Кой би повярвал на думите на непознат за такива неща?

Марио леко се ухили.

— Добре, дължа ти една-две услуги. Не бях надушил тези стражи.

— Би ли могъл наистина да убиеш Тиберий.

Усмивката се изпари. Очите на Марио блуждаеха. Той каза неуверено:

— Не знам.

Мълчешком те се запътиха към полукръга от дивани. Пинкертън сам се укоряваше и това разкъсваше съзнанието му като подивяло животно. Той бе толкова сигурен в себе си. Толкова уверен. Неподозиращ, че догадките му бяха твърде плитки. Сред тези хора и техните постоянни предателства, небрежно направените заключения щяха да са фатални. Щяха да го разкъсат на парчета.

Той се изплю за да изчисти устата си. Бе умрял веднъж от такава смърт, от която малко хора си отиваха. Не желаеше да умре отново, не толкова скоро.

Те наближиха езерото. На няколко метра от водата Клеопатра грациозно се беше изтегнала на едно канапе. Две жени и половин дузина мъже бъбреха около нея. Тя изглеждаше силно отегчена. Златното покривало беше до канапето и.

Пинкертън попита:

— Защо Клеопатра каза на Тиберий, че съм посланик на датчаните?

— Кой знае какво има наум кралицата.

Той сви рамене и спря.

— Тук се разделяме. Вие посланиците можете да седите с кралиците. Обикновените войници стоят търпеливо отзад.

Той се отдалечи.

Докато Пинкертън наблюдаваше канапетата, Клеопатра отправи поглед към него, усмихвайки се, както може да се усмихне острието на ножа.

— А, детективът.

— Славният посланик — каза той.

По лицето и премина сянка на истинско забавление.

— Не съм те подозирала в остроумие.

А на тези, които я заобикаляха, тя каза:

— Много е досадно, но държавните дела са неотложни. Трябва да говоря с този човек. Нали нямате нищо против? Изглежда, че става нещо интересно до водата.

Кадифената молба изпрати тълпата накрая на езерото. Там млади жени запалиха множество свещи, поставени на осем малки сала. Младите жени не бяха кой знае колко облечени.

Клеопатра докосна канапето до нейното.

— Можеш да седнеш тук. Значи Тиберий е получил съобщението ми. Аз току-що научих, че той е поискал незабавно да му бъдеш доведен. Дворът на Канут гъмжи от негови агенти. Ако не бях те представила като таен посланик, той щеше да те заколи като шпионин.

— Твоето известие го раздразни — каза Пинкертън.

— Той постоянно е раздразнен. А сега, господин посланик, каква услуга ще ми предложите за това, че ви предпазих от Тиберий?

Гневът дойде в него без предупреждение, като го накара да не се довери на гласа си. Той погледна намръщено към края на водата, където младите жени нагласяха някакви бамбукови приспособления и непрозрачни, матови, материали върху горящите свещи — фенери, разбра той. Розови, светлосини, златни и зелени овали, които светеха приятно на фона на черната вода.

— Ти ме изпрати на смърт — изръмжа той. — И очакваш да ти служа?

— Аз те изпратих. Аз те спасих. Ти живееш от моята милост.

Той каза:

— Един човек има приятели или врагове. Едното или другото. Някой ме лъже, мами, той е враг. Враг. Само това. Нищо друго освен това. Винаги това.

Младите жени се смееха докато газеха в езерото. Те плуваха леко, теглейки фенерите зад тях. На брега мъжете викаха окуражително.

— Контролирай гласа си — каза сдържано Клеопатра. — Думите се носят надалече в този езерен въздух. — Тя любопитно го изучаваше с притворени очи под оцветените дъги на веждите и. — Не се възмущавай, мой бедни детективе, толкова проницателен и толкова непреклонен. Нали знаеш, че всички съюзи са временни. Приеми ги, когато са ти предложени, когато ще ти бъде от полза да направиш това. Това е мъдростта за управляване на села или империи. Така ме е учил божественият Юлий.

Седейки като на тръни и пазейки разстояние между тях, той изръмжа:

— Аз живея по други норми.

Мъжете се смееха и подвикваха на плуващите жени. Двама или трима от тях се хвърлиха в езерото и зацамбуркаха към фенерите.

— Не се подигравам на твоите принципи. Но ти си далече от твоята Америка и нейните методи.

— Далече! Ние бяхме мъртви. Това е най-отдалеченото място, до което можеш да стигнеш.

— Тогава приеми, че ние сме живи. Защо или къде — това има малко значение.

Той не и отговори веднага, а седеше взирайки се намръщено в четвъртитите си ръце, един непредаващ се мъж, който се ровеше в омразни спомени. Въздухът тежеше от парфюма и.

Най-накрая той рече:

— Моята смърт беше отвратителна. Беше гангрена — гангрена на езика. Бях напълно парализиран тогава. Бях така в продължение на години. Боже Господи! Умираш така, можеш да го надушиш, да го опиташ. Дори упоен, дори когато спиш. Надушваш мириса на собственото си разлагане. Вонята е все още в устата ми.

Още мъже се хвърлиха в езерото за да преследват светлините. Неколцина мъже и жени подскачаха на брега и подвикваха окуражително на плувците.

Клеопатра каза:

— Смъртта веднъж беше смърт. Но вече не е, не и на това странно място. Знам това със сигурност — че когато умреш тук, ти отново се съживяваш на друго място надолу по реката. Тялото ти се връща без белег или драскотина, както и да си умрял.

— Съзнанието ти остава непроменено — каза той. — То помни всичко. Не му е позволено да забрави. Аз помня твърде много. Спомени за неуспехи, спомени за смърт, отвратителни спомени. Непоносими!

— В Древния Египет ние приемахме идеята за превъплъщението на душата от живот в живот, като тя се пречистваше през безкрайни цикли.

— Ние не сме в Древния Египет или Америка — каза той. — Ние сме в самия Ад.

Тя не му отговори. От езерото се понесе вик на женска наслада. Един земен фенер силно се разлюля. Най-после тя каза с натежал глас:

— Тази стая беше охранявана тази вечер. — Тиберий е предпазлив винаги — тя посочи към езерото. — Дори тук.

Той вече беше забелязал стражите, стоящи на пост през разстояние по бреговете. Наблюдавайки лицето и, Пинкертън каза:

— Стражите не бяха там за да защитят Тиберий от мен. Те бяха там за да го защитят от Марио. Считам, че той мисли, че на Марио вече не можеше да му се има доверие.

— И моите заключеният са такива — каза тя сериозно. Което му подсказа ,че нейното известие до Тиберий е имало за цел да отклони подозрението от Марио към него. Тя добави:

— Виждам Тиберий да се приближава. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

Той се обърна яростно към нея.

— Извикай войниците си. Спаси се, ако можеш. Мисля, че ще ни избие всичките тази вечер.

— Войниците ми са обучени и верни. Взела съм някои мерки. А, Цезаре, най-накрая дойде. Колко очарователно изглеждат фенерите върху водата.

Тиберий надвисна над нея, а възпаленото му лице бе кисело. Едно тежко черно наметало го милваше от главата до петите.

— Тези млади глупаци ще загасят всички светлини, както се плацикат като побъркани.

Той вдигна една силна ръка за да помаха. На ръба на водата, един страж запали дълга факла и започна да я върти в ослепителни оранжеви полукръгове.

— Достатъчно. Достатъчно — извика Тиберий.

— Искаш да ни ослепиш ли? — Той се изтегна на близката кушетка. — Как могат да плуват? Въздухът е леден. Това наметало е твърде леко.

Факлоносецът угаси пламъка в езерото. Той бързо се отдръпна от водата, поглеждайки назад с изострено внимание. Докато гледаше тези напрегнати движения, Пинкертън усети как някакъв спомен проблясва в съзнанието му като призрачна светлина.

Клеопатра се обърна към Тиберий:

— Тъй като ме развесели с фенери, донесла съм ти няколко огнени играчки, за да те позабавлявам.

Тя вяло протегна ръка към три груби чувала, които стояха изправени на брега на езерото.

— Тези смърдяши гръцки измишльотини. Могат да се удушат с гадната си миризма.

— Тези са по-специални — му каза Клеопатра. — Те бяха специално приготвени в твоя чест.

Стражите на Реката, си спомни Пинкертън. Неистовото им бягство към брега, когато погледнаха назад към водата.

По тялото му преминаха тръпки. Изправяйки се на канапето, той хвърли бърз поглед през езерото.

Под тежкото небе, над езерото се стичаше мъгла от сивкава светлина.

Вълнички от плуващите набраздяваха повърхността.

Нищо друго.

— …толкова гнусни конюшни — казваше Тиберий, — че Херкулес ги заля с цяла Река. Знаеш историята. Тя съдържа дълбок смисъл. Божественият Август ревеше от ярост, когато майка ми, тази вещица Ливия, непрекъснато го караше да чете тези истории и да мисли над тях. Аз също ревях. Но тя не ми позволяваше да ги пренебрегна.

Откъм реката по повърхността на езерото се проточиха тънки линии. Пинкертън не можеше да ги види ясно. Той усети как сърцето му блъсна в гърдите.

Клеопатра весело каза:

— Ах, какъв морал, императоре мой, ти наложи да следваш твоята майка?

Още линии, набръчкващи повърхността на езерото. Линии, които бързо се удължаваха, мрежа от линии, които лъкатушеха към плаващите светлини, към шумните плувци.

Тиберий бе дал знак на своите хора да отворят водните врати между езерото и реката. И сега вътре се изсипваха драконови риби — нощните ловци.

— Моралът е очевиден. Когато трябва да чистиш, изчиствай из корен. Използвай това, което е необходимо, да свършиш тази работа и я свърши отведнъж, без слабост.

— Дали конюшня, или да направим аналог, цялата империя.

— Правилно — извика Тиберий, преобръщайки се за да я погледне в лицето. Той изглеждаше приятелски настроен и развеселен. — Измети мръсотията, врагове, проблеми, неяснотите с един единствен последен удар. Едно единствено голямо насилие не е толкова отвратително, колкото много малки такива.

До един златен фенер, един плувец, който лениво плуваше по гръб изведнъж изчезна във водовъртеж. Пинкертън излетя от канапето.

— Драконови риби? — изхърка той.

— А, да — каза удовлетворено Тиберий. — Изглеждат доста кръвожадни тази вечер.

Повърхността на езерото се разпени и разлюля осветените салове. Някои закрещя обезумяло. Водата се разпръсна като гладка чернилка, която се издигаше от повърхността и падаше с трясък надолу.

Падащата вода връхлетя върху плувците. Белите им ръце ръкомахаха във въздуха. Един розов фенер бе запратен нагоре и изчезна. Сега писъците се усилиха, заедно с тежкия плясък на водата, като че ли някакви масивни предмети се подмятаха във водата. Между клатушкащите се светлини се плъзгаха дълги тела, които проблясваха матово на звездната светлина. Те пореха водата и се извиваха. Те разкъсваха плувците.

Двама мъже, плувайки усилено, се втурнаха към брега. Единият изчезна във водна експлозия, като че ли една уста като пещера се затвори над него. Вторият мъж стигна до брега. Когато се измъкваше, насреща му се втурна един страж и го бутна с дръжката на копието си. Плувецът падна обратно в езерото, бе завлечен под водата, а бледите му крака ритаха на повърхността.

Клеопатра каза:

— Императоре мой, не мога да разбера римския апетит за публични убийства.

— Внимание — отбеляза Тиберий. Той почти беше във възторг. — Пречистване. Възхищение от смелостта. Погледни там.

На другия бряг, войници с насочени копия водеха към езерото останалите от гостите на Тиберий. Двама мъже се съпротивляваха и бяха намушкани. Друг се хвърли срещу кремъчното острие. Трупът му цопна сред множеството хора, закарани в езерото. Те крещяха и пенеха водата с крака. Сред тях се извиваха драконовите риби, нападайки ожесточено. Писъците не траяха дълго.

— Такава смърт е досадна — забеляза Клеопатра. — Не мога да одобря вкуса ти, Тиберий!

— Ще се разходим ли по брега? — попита той, размахвайки голямата си ръка. — Рибите са благородни убийци, които заслужават да се видят.

— Изглежда ми съмнително удоволствие. Вместо това седни с мен и ми разкажи, по твоя очарователен начин за Рим след Цезар.

— Настоявам — каза той и нещо се промени на лицето му като го набръчка и разкриви и остана да трепти, доста ужасяващо в ъглите на устата му.

Поклащайки снизходително глава, Клеопатра стана от канапето.

— Е, щом трябва. — Но направи ми удоволствието да се разхождам в компанията ти на блясъка на моите хубави огнени илюминации. Ще ги запаля за теб със собствените си ръце. Нима не ти отдавам почит като на цар, Тиберий?

Като взе една свещ, тя се плъзна към чувалите, подредени на брега на езерото.

Тиберий се обърна към Пинкертън.

— Ела с нас. Не искам пратеникът на обожаемия Канут да се чувства пренебрегнат.

Той постави една мощна ръка около раменете на Пинкертън и като направи това, ножницата на меча, скрит под наметалото му, удари крака на детектива.

— Хареса ли ти малкото ни забавление?

— Боже мой — извика Пинкертън. — Убийци такива!

— Изчистваме конюшните — каза Тиберий, като показа големите си квадратни зъби.

Тогава се появи ярка светлина. Тя заблестя срещу тях, внезапна като удар, блясък, който измъчваше очите им с яркостта си. Тиберий отвори уста от изненада. С неочаквана пъргавост той отскочи от Пинкертън и едната му ръка се мушна под наметалото.

Клеопатра затича към тях, криейки глава под някакъв плющящ воал. Около нея се носеха облаци искри. Зад стройната и фигура трептяха дебели стълбове бели и алени пламъци.

— Не е ли прекрасно? — извика тя, вече останала без дъх.

От вилата се понесоха объркани викове и тежкото трополене на тичащи мъже.

Без да спре, Клеопатра извади дълъг нож и замахна към гърлото на Тиберий. Леко порязан, Императорът залитна назад. Той измуча и извади късия си меч. Кръв опръска тогата му. Тя го удари още веднъж. Той посрещна удара с голата си китка, отдръпвайки се от нея. Мечът му не можеше да уцели.

Пинкертън направи една крачка напред и замахна с прашката към главата на Императора. Ударът не беше в целта, но улучи врата му.

Тиберий се запрепъва като почти изпусна меча си.

Клеопатра се спусна към него със спокойно лице и огромни очи между черните дъги. С едно изящно движение тя заби ножа отстрани във врата на Тиберий.

Луд рев се изтръгна от устата на Тиберий. Острието се бе забило под кожата от лявата страна на шията, кървяща рана, но не фатална. Той се опита да съсече Клеопатра, но успя да повдигне едната си ръка да защити очите си от ярката светлина. Тя му се изплъзна на ръба на езерото.

Пинкертън втори път удари Тиберий с прашката отстрани на главата. Императорът политна напред, като остана, изправен с цената на огромно усилие. Свличайки се на едно коляно, той се държеше само на едната си ръка.

От вилата дойде объркан рев, викове и звънкането на оръжия. Пинкертън видя вплетено множество войници, които сипеха удари един върху друг. Пламъците — си мислеше той, а мозъкът му все още градеше хипотези и решения — пламъците са дали знак на хората на Клеопатра, които сега се занимаваха с преторианските стражи.

Очите му отново дойдоха на фокус. За свой ужас, той видя Императорът да се изправя на крака. Клеопатра стоеше изправена на брега на езерото. Тя бе хванала лявата си ръка. Кръв струеше през пръстите и. Зад нея, в разкъсаната вода се втурна нещо дълго, дебело и черно.

Пинкертън го видя и крещейки нечленоразделно, отново се прицели с прашката в главата на Тиберий. Нищо не стана. Той не почувства сблъсъка, нито тежкия удар, който изкриви ръката му. Той видя как оръжието се разцепи по дължината си. Разпиля се на пясъка. Пръсна се на парчета. Пръстите му стискаха само няколко парцала.

Тиберий вкара меча в тялото на Клеопатра. Тя падна настрани с ръце, докосвайки острието. Тиберий извади оръжието и пропълзя на колене до нея. Той започна да и нанася яростни удари, като във всеки удар използваше цялата сила на раменете си. Грухтеше като че ли цепеше дърва.

Пинкертън се втурна напред. Той сключи пръсти под брадата на Императора и изви назад главата му. За момент той погледна надолу към това окървавено лице, което се гърчеше в ужас.

После скърши врата на Тиберий.

По някое време пусна потрепващото в конвулсии тяло. — То лежеше тръпнещо и зловонно върху неподвижната бяла маса, която беше тялото на Клеопатра.

Пинкертън вкара малко въздух в сухата си уста и се насили да се изправи. И като че ли с това движение призова Дявола.

Краят на езерото експлодира. От водата се показа колосална маса, една кула от пробляскващо черно. По лицето му полетяха пръски.

Той имаше замъглената представа за една бяла уста, осеяна с остри зъби, която се отвори над него. Той се намери въртящ се, да крещи и рита през наводнения камък. Близо до него някакво дебело тяло тежко се удари във стените на вътрешния двор.

В слепотата на ужаса, той се отблъсна от него. Някакви ръце го хванаха. Той се преобърна като риташе ожесточено, сигурен, че насреща му се носи драконова риба. Тежестта на някакъв мъж притисна тялото му. Те се сборичкаха.

— Чакай — извика един глас. — Всичко е наред. Откри, че се взира в разкривеното лице на Марио.

— Клеопатра — въздъхна Пинкертън и се изправи на крака. Краката му се огънаха под тежестта му. Хващайки се за Марио за опора, той направи няколко крачки към края на езерото. После спря.

На каменната настилка пред тях лежеше само едни къс меч. Нямаше никакви тела.

— Не можах да дойда навреме - обясни Марио с бавен и неестествен глас. — Бихме се с преторианците. Моите собствени хора. Не можах да си пробия път.

Някакви мъже се затичаха към тях. Те се обърнаха за да се срещнат лице в лице с кремъчните остриета на дузина копия. Зад дръжките ги гледаха опънати от вълнение лица.

Краката на Пинкертън омекнаха. Той не можеше да мисли. Плюейки за да премахне гадния вкус в устата си, той изкрещя в тези лица:

— Императорът е мъртъв. Нищо не можете да направите сега.

Погледите им се изплъзнаха. Строгата линия на кремъчните остриета се начупи. Пинкертън попита:

— Чий мъже сте?

— Телохранителите на Клеопатра, сър. Дойдохме, когато се запалиха светлините, както беше наредено. Дойдохме веднага.

Пинкертън каза:

— Клеопатра е мъртва. И двамата са мъртви. Драконовата риба ги е отнесла. Домашните любимци на Императора излязоха от водата и изядоха господаря си. Марио пристъпи до Пинкертън. Прегръщайки Пинкертън с едната си ръка, той произнесе високо:

— Вие мъже ме познавате — центурион Марио Домитай, шеф на охраната на Клеопатра. През всичките тези месеци ние я защитавахме. Вие я защитавахте. И аз. Тази вечер ние не можахме да сторим това. Не и срещу Тиберий и рибите му. Но това не ви посрамва. Никой не можеше да спре това. И помнете, тази вечер, тук вие се справихте с момчетата на Тиберий.

Вие и аз го направихме, щит до щит. Може да се гордеете с това. Сега трябва да отидем и да кажем на другите. Загубихме императора. Така че ще направим това, което правят войниците при такива случаи — ще изберем наш собствен император и ще накараме гражданите да го харесат. Ще направим това утре, разбрано?

Той ги изгледа навъсено и Пинкертън усети ужасяващото стягане на мускулите вътре в мъжкото тяло.

— Сега нека да сложим малко дисциплина тук. Я оправете тези оръжия. Клатят се като храмови проститутки. Долу копията?

Върховете на копията изкънтяха върху настилката.

— Артелий, съпроводи ги до вилата и ги разпусни.

Те гледаха как войниците се отдалечаваха. Когато войниците вече не се чуваха, раменете на Марио увиснаха. Очите му се изпълниха със силно терзание. Той промълви:

— Обичах я, може би знаеш, може би не. Аз съм римлянин, верен на моя император, и все пак я обичах. Можеш ли да помириш тези две неща?

Пинкертън поклати глава.

— Аз никога не можах — каза Марио. Той бавно се отдалечи, проправяйки си път през каменния вътрешен двор.

„И така — си мислеше Пинкертън, — имам три провала, не два. Съзнанието му се гърчеше от срам и самопрезрение. Три, за които да мисли всеки ден и всяка нощ. Три. И никакъв начин да умре. Никакъв начин да се очисти от тях.“

— Аз съм в сърцето на Ада — прошепна той.

Той тръгна несигурно към края на вътрешния двор. Безразличен към тъмната вода, той се наведе и вдигна меча, който лежеше в локва кръв. От острието му той вдигна кичур черна коса, силно ухаеща на сандалово дърво.

— Любов — каза той. — Боже мой, аз също ли я обичах?

Той захвърли меча, а задържа за малко ароматния кичур коса, като го мачкаше между пръстите си. После хвърли със замах косата в езерото, като да беше нещо, което можеше да го унищожи. Той се обърна и се запъти към вилата.

Джон Грегъри Бетънкорт
Дух на човек, дух на бръмбар

Когато се пробудих на ръба на водата, бях гол като животно. Една излъскана пръчка, широка колкото крака ми и направена от дърво — въпреки, че не можех да кажа от какво дърво — висеше от китката ми на тънка каишка. Хвърлих пръчката, скочих на крака и нададох тревожен вик:

— Ай — ай — ай!

Звукът отекна нагоре и надолу по брега на Реката. Последва тишина, после го подхванаха стотина други гърла и ми го върнаха обратно с оглушителен рев.

— Ай — ай — ай — ай — ай…

Сигурно бях в света на духовете, тъй като ясно си спомнях смъртта си. Все още можех да чуя жрецът на племето ни да опява над мен, опитвайки се да изгони болестта от тялото ми. Спомнях си болката в корема, която караше света да се люлее като дърво при буря.

— Нгосак — бях прошепнал с последния си дъх, посочвайки името на мъжа, който ми бе направил магия.

Защо бях тук? Какъв дух или бог ме наказваше? Дали не бях посочил грешния човек — дали Нгосак бе невинен? Затворих очи и загризах устните си, докато не вкусих топлата сладост на кръвта. Духове, махайте се, махайте се, махайте се!

Виковете на ужас бавно замряха. Отворих очи, но нищо не се бе променило. Всички на брега на Реката се оглеждаха наоколо с лица, изразяващи страх и тревога.

Някои пристъпваха колебливо насам или натам, някъде далече чух жена да пищи без да спира.

От всички около мен, аз стоях най-близо до ръба на Реката. Затичах се надолу към водата, приклекнах и се загледах в собственото си отражение. Това бе кошмар. Можеш да различиш човека от животното по украсата му, знаех това: татуировки на бузите и клепачите, боя за гърдите и ръцете. Всички тези, които се бяха пробудили с мен изглеждаха като хора — такива бяха формите им — тъмно кафява кожа като моята, широки бузи, сплескани носове — но бяха напълно обезкосмени от главата до петите. Сега, когато се взирах в отражението си, докоснах собствения си плешив череп, усетих празнината под мишниците си, погледнах надолу към голата си мъжественост. Бях гладък като новородено, а горната ми кожа беше премахната, оставяйки пениса ми розов и изложен на показ. Още по-лошо, стотиците татуировки, с които толкова грижливо бях покрил тялото си през петдесет и осемте години на живота ми, бяха изчезнали.

Открих, че едва мога да се позная.

Каква игра си играеха с мен? Кой дух можеше да направи подобно нещо?

Трябва да е Глаша Змията, помислих си аз, вече прав: той беше мошеникът. Кой друг щеше да ме събуди в света на духовете по такъв начин? Или навярно бе изпитание. Кокоти бръмбарът винаги ни беше изпитвал, опитвайки се да докаже, че човекът не е по-добър от маймуните по дърветата.

Намръщвайки се, аз се отправих нагоре по Реката и се опитах да разбера къде се намирам, като плясках с голите си крака през плитчините и подплашвах малките сребристи риби, които се струпваха настрани от мен.

Между Реката и едно обширно поле с висока до кръста трева се простираше една равна местност, широка около двадесет стъпки. Ние всички се бяхме събудили на Речния бряг. Зад тревата забелязах горичка от дебели стари бамбуци, които се спускаха почти до водата.

Ако това беше някаква проверка на духовете, щях да я издържа, реших аз. Бях превел двестата мъже, жени и деца от моето село през тридесет и трите дъждовни сезона и познавах пътищата на духовете толкова добре колкото старейшините на племето ни. Бях се разхождал с духовете на животни и растения повече от сто пъти. Те бяха хитри, духовете: някои закачливи, някои сериозни, някои помагаха, други не… но не правех нищо без причина.

Задачата ми щеше да бъде да открия тази причина, ако можех. Дали ще одобря тази причина или ще й се съпротивлявам ще зависи от това, дали ще съвпадне с моите собствени желания. Тук, в света на духовете, едно нещо бе сигурно: можех да разчитам само на собствената си съобразителност. Няколко клона, дебели колкото мъжки палец се бяха надвесили над водата. Отчупих ги един по един и опитах силата им. Първите два щракнаха като близнаци. Третият се оказа як като закален в огън дъб и краят му стигаше до място, подходящо за изравяне. Бързо отстраних листата му.

Ако човекът не е животно, той трябва да докаже това с украсата си. Това трябва да бъде моята първа цел, мислех си аз да се украся. Боята щеше да свърши работа, тъй като нямах нито мастило, нито костни игли за татуировки.

На двадесет стъпки от бамбуковата горичка стигнах до едно място, където Реката се бе врязала по-навътре в брега. Нагазих предпазливо, докато водата стигна до коленете ми. Пръстите на краката ми потъваха дълбоко в топлата, мека кал на Речното дъно, опипвайки за дупки и камъни, но без да открият такива. Изглеждаше хубаво място, така че започнах да копая в него със заострения край на пръчката си докато на няколко лакътя дълбочина стигнах до глина. Когато изкопах една шепа и я вдигнах на светлината, се оказа че беше бледосива, почти бяла. Скептично я размачках между пръстите си. Беше груба и лесно се мачкаше, но трябваше да свърши работа.

Плювнах в нея, обърквайки слюнката с глината, докато стане достатъчно мека и очертах кръгове и линии по бузите и носа си. После нарисувах четири прави линии — бойни линии — по гърдите и ръцете си.

Облечен в украсата си и вече не изглеждащ като животно, започнах да газя към брега — и внезапно се наложи да спра. Цялото село от кафяви голи, обезкосмени мъже и жени стояха на края на водата и ме наблюдаваха.

— Къде сме? — попита един от тях. Произношението му беше странно, изкривяваше думите така, че едва се разбираха, но аз можех да схвана смисъла им. Той бе висок и широкоплещест, с поглед на войн и аз веднага го харесах.

— Това е добър човек — каза ми нещо вътре в мен.

— Това е света на духовете, разбира се — му казах аз. — Подложени сме на изпитание.

Някои от жените изпискаха. Аз ги погледнах свирепо и те млъкнаха.

— Аз съм Хивиан, син на Ягна — извиках към всички тях, — вожд на Мобоаси.

— Лъжеш — извика една жена като излезе отпред. Тя постави ръце на устните си.

— Аз познавах Хивиан. Той беше стар.

Огледах я отгоре до долу и въпреки, че бе стройна като ела и по-млада с двадесет години от времето, когато я бях видял за последен път, изведнъж разбрах коя бе тя.

— Марага — казах аз, — брат ти Кианако бе моят най-добър приятел, когато бяхме момчета. Със съпругът ти Котаби заедно сме нападали Ономи, дузина пъти. Аз съм Хивиан. Позна ли ме?

Тя ми хвърли бърз поглед, после каза:

— Ти си твърде млад, твърде красив. Хивиан беше стар и покрит с белези, когато умря.

— Тялото ми е сътворено наново — казах аз. — Духовете са направили това с всички нас, дори с теб.

Воинът, който ме бе заговорил кимаше с плешивата си глава през цялото време.

— Чувал съм за мобоаси — каза бавно той — говори се, че са свирепи като врагове и щедри като приятели.

— Вярно е — му казах аз.

— Аз съм Еона от Аваите, четиридесет години ловец.

— Четиридесет? — подиграх се аз — Ти си юноша, едва мъж.

— Изглежда, че духовете са променили всички нас — каза той, като простря ръце към небето. — Благодаря ви, духове, че отново ме направихте млад!

Някой извика:

— Вярно е. Бях на четиридесет и пет години когато умрях.

Някой друг се провикна:

— А аз бях на петдесет и две.

— Ако всички сме тук — казах аз — трябва да е поради някаква причина.

Чу се одобрително мърморене от всички присъстващи.

— Трябва да си направим село — продължих аз — и да научим каква е тази причина. Само тогава духовете ще бъдат доволни.

Марага продължаваше да ме изучава.

— Ти говориш както говореше Хивиан — призна тя. — Душата му гори в теб, виждам я в очите ти.

— Ела и ми помогни, Марага — j казах аз. Наведох се, загребах шепа глина и и я предложих.

— Ние сме хора, не животни. Трябва да се боядисаме и после трябва да построим село.

Марага прегази до мен, взе глината от ръката ми и като жена на вожд започна да дава нареждания на жените и момичетата, които гледаха от брега. За моя изненада никой не се опита да спори, те всички търсеха някой да ги води, осъзнах аз. Няколко момичета се втурнаха да съберат листа от дърветата, а други се бяха разпръснали във високата до пояс трева, търсейки личинки и дребни месести плодчета, които да се смесят с глината, за да се получат цветни бои.

Еона нагази до мен и започна да рови за глина с голите си ръце. Когато дойдоха да помогнат още дузина мъже аз дадох тоягата си на Еона, за да може да копае за всички тях.

— Ще бъдеш дясната ми ръка — прошепнах в ухото му. — Събери достатъчно глина за да нашарим всеки мъж, жена и дете и след това ела при мен при дърветата. Трябва да изберем място за селото ни!

Той кимна и се приведе да работи, а мускулите на гърба му се извиваха като вятър в тревата. Докато го гледах, по челото и горната му устна започва да избива пот. Той бе много силен.

Аз се отправих към брега като махнах на мъжете, които бяха останали на брега. Те бяха около двадесет-тридесет, някои съвсем малки, на осем-десет години и неколцина, които изглеждаха на моята възраст. Изглежда неохотно те се приближиха. Видях страх и объркване в очите им и знаех, че това бяха хора, които имаха нужда от силен водач, който да ги поведе.

— Вие ще бъдете нашите ловци и воини — им казах аз. Все още имах малко глина, останала в ръцете и я използвах за да очертая кръгове под очите им и линии по изпъкналата част на носовете им. Еона изпрати едно момче да ми носи още глина, когато се нуждаех от нея и успях да нашаря всеки мъж там преди да се свърши. Знаците не бяха много, но отсега нататък щяха да показват, че тези са хора.

— Трябва да направите копия от бамбук — им казах аз. — Животът в селото зависи от вас и от това какъв дивеч може да хванете. Ние ще поставим основите на селото ни, докато ловувате. Върнете се преди да се мръкне. Сега вървете!

Те се удариха по гърдите и се отправиха тичешком към бамбуковата горичка. Погледът ми се плъзна по последният от тях, един върлинест млад мъж, навярно двадесет и две — двадесет и три годишен, плешив като останалите, но с ядосан израз в тъмнокафявите си очи.

Имаше нещо познато в начина, по който се движеше — мислех си аз, което ме накара да се разтревожа. Бях ли го познавал в истинския свят? Намръщих се. Ако бе така, сигурно сме били врагове — наистина, помислих си аз, трябва да пазя гърба си от този тук.

Като вожд на селото ми за трийсет и три години, добре бях научил опасностите от предателството. Много бяха говорили против мен през годините, но аз говорех с гъвкавия език на маймуните. Можех да надприказвам всеки човек в селото, толкова хитри и убедителни бяха аргументите ми.

Със силна ръка, и остър поглед, бях приел обшитото с пера наметало на вожд, когато бях на двадесет и пет години и народът ми достигна най-голямата си сила през времето на моето водачество.

Безстрашни бяха мобоасите с мен и добре сплашваха враговете си. Под моето водачество стана така, че завладяхме нови ловни територии от Конаки и Аколоас. Тогава крадяхме канута и жени от презрените Мовандо и завинаги ги прогонихме от смрадливото им селище. Духовете бяха благосклонни към мен и още преди смъртта ми, името Хивиан вече живееше в много песни и приказки.

Когато се спрях на върха на Речния бряг, забелязах друга група мъже и жени, които се бяха събрали в далечината от ляво на мен. Те не бяха тъмнокожи, а бели като месото на кокосов орех.

Духове ли са? — чудех се аз. Можеха ли те да са духовете, които са ни довели тук?

Те всички стояха около едно странно дърво, каквото никога преди не бях виждал.

Повърхността на дървото имаше сребристия цвят на рибните люспи, но не толкова блестящ. Бе ниско, но широко — върхът му заемаше място, което щеше да стигне за цяло село. Стволът му бе малък и не изглеждаше достатъчно силен за да го издържи.

Няколко от белокожите мъже се катереха по леко наклонената му повърхност пъхайки ръцете си в дупките. Като собствените ми хора, те изглежда също имаха странните дървени пръчки, закрепени за ръцете им с въжета. Докато гледах, първо един, после и другите от тях нагласиха пръчките си в дървото.

Изглежда пръчките естествено се плъзгаха в мястото. А, казах си аз, ето за какво служат пръчките. Но защо трябва да си правиш труда да ги наместваш в дупките? Нямаше никакъв смисъл за мен.

Навярно духовете, които са ни довели тук, ще ни изяснят по-късно за какво служи това дърво. За момент съжалих, че съм хвърлил собствената си пръчка, но после осъзнах, че все още трябва да е там, където я бях хвърлил… в края на краищата кой щеше да я вземе?

Преглъщайки, събрах кураж да заговоря белокожите призраци или духове или каквито и да бяха. Докато вървях към тях някои ме забелязаха и посочиха към мен като бъбреха на някакъв груб, плавен език, който не разбирах. Те изглеждаха развълнувани, че ме виждат и приятелски настроени.

Като спрях на двадесет стъпки от тях, аз ги изучавах, въпреки че кожата им бе бяла, не изглеждаха като призраци, лицата им бяха странно заострени и носовете им твърде много стърчаха. Те също изглеждаха точно толкова объркани и смутени, колкото и моят народ. Вероятно са от някакво далечно племе?

Аз много бавно се придвижих по-близо, като разтворих ръце нагоре с дланите за да покажа, че не искам да им причиня зло. Белокожите нямаха копия или ножове, както можех да видя, но можеха да хвърлят камъни или да използват ръцете си срещу мен… или дори тези пръчки, прикрепени към китките им. Навярно малко от тях говореха моя език, помислих си аз. Вероятно можеха да обяснят, какво имаха предвид духовете след като всички ни бяха довели тук.

Техният вожд и това, което навярно бяха двамата му копиеносци, въпреки че нямаха копия, излязоха напред за да говорят с мен. Вождът имаше огромен нос, опитвах се да не гледам там, но той стърчеше към мен като сочещ пръст, а очите му бяха сини като плитка локва вода. Бледи, червеникаво-кафяви петънца покриваха раменете му. Наистина не бях виждал такова нещо преди.

— Хайтхиъ — ми каза той с нисък, успокояващ глас. Предпазливо протегна напред ръката си и когато погледнах към нея, той бавно се пресегна, взе дясната ми ръка в своята и премести и двете нагоре и надолу преди да ме пусне.

— Аз съм Хивиан от мобоасите — му казах аз.

Той поклати глава и се удари по гърдите.

— Уилям Бърд — кaза той. — Бърд Савие, Бърд.

— Бърд — казах аз, кимайки тържествено. Можех да схвана това.

Посочих себе си:

— Хивиан.

— Хи-вии-ан — каза той.

Аз се усмихнах и той също се засмя в отговор, Посочих странното дърво.

— Духовете ли са го изпратили тук? — попитах аз.

Той поклати глава и каза нещо неразбираемо. Поклатих глава в отговор. Трябваше да го научим да говори езика ни, ако се налагаше да живеем заедно някъде. И все пак, бе съвсем ясно, че той е вожд на тези странни, белокожи хора, тъй като дойде да разговаря с мен, така че реших да му покажа всички любезности, които изискваше неговото положение. Можеше да се окаже ценен съюзник ако ни нападнеше друго племе или диви животни, мислех си аз. Ако хората му се окажеха опасни, винаги можехме да ги прогоним.

Той посочи мъжът, който се падаше в ляво на мен, който бе също така бледокож и с голям нос, въпреки че очите му бяха кафяви като презрял банан.

— Карвър.

После посочи мъжа вдясно на мен, който беше по-нисък и по-слаб, с кафяви очи като моите.

— Шей — каза Бърд.

— Карвър, Шей — повторих аз кимайки и двамата белокожи ми кимнаха в отговор.

— Ела — казах на Бърд. Посочих тази част на Реката, където Еона все още копаеше глина.

Направих крачка натам.

— Ела, Бърд!

Той изглежда разбра, какво исках, обърна се и бързо заговори на своя Карвър, а Карвър се обърна и се запъти обратно за да застане до странното сребърно дърво.

Бърд направи три стъпки към Еона и ме погледна въпросително. Аз го настигнах и ние тръгнахме рамо до рамо, като равни с неговия копиеносец на име Шей, който ни следваше. Докато вървяхме, аз посочих първо към небето и изговорих името му, после към Реката, към тревата и дърветата. Всеки път Бърд прилежно повтаряше това, което бях казал. Желанието му да се учи бе добър знак, реших аз и предвещаваше добро за бъдещето на двете ни селища. Той щеше да говори моя език като цивилизован човек на няколко луни.

Когато наближихме, Еона и неговите хора спряха да работят и ни изгледаха внимателно. В очите на Еона проблесна разпознаване, помислих си аз, той и преди е виждал хора от рода на Бърд.

Ние с Бърд спряхме на края на Реката.

— Това е моя приятел Бърд — високо казах аз. — Той е вожд на белокожите хора нагоре по Реката. — Посочих към странното им дърво. — Другият мъж се нарича Шей и той е копиеносецът на Бърд.

Еона се приближи, газейки през Реката.

— Не искаме да имаме нищо общо с белокожите хора — каза той тихо, но сериозно. — Те са опасни.

— Защо? — попитах аз, също с тих глас.

— Виждал съм белокожи като Бърд и преди. Дойдоха да живеят в гората, недалеч от селото ми. През цялото време те все говореха ли говореха за бялата си богиня, Дева Мария и ни караха да й се покланяме като царица на всички духове. — Той се изплю. — Те ни даваха подаръци за да ни накарат да се покланяме на Дева Мария — ножове с остриета, които блестяха като слънцето, ярки мъниста, дрехи като техните, купи и чаши, които не се чупеха.

— Говориш ли езика им? — попитах аз.

— Няколко думи не повече — други тук може да го говорят. Много хора отидоха да се покланят на Дева Мария и да живеят между белокожите като техни роби.

Аз се намръщих. Това наистина беше лоша новина, вместо приятели и съюзници вероятно бях довел заговорници помежду нас. С ъгълчето на окото си изучавах Бърд, който се взираше в мъжете, копаещи глина с непроницаемо изражение на лицето. Какво виждаше в нас… роби? — съюзници? — нещо напълно различно?

— Трябва да се държим настрана от тях — реших аз.

Еона кимна.

— Това е мъдро.

— Освен ако — продължих аз — те не изберат да се присъединят към нас и да живеят между нас, като народ.

— Няма да направят това — каза той.

— Ще видим.

Другите копачи на глина бяха отишли до брега да трупат глината, докато говорим, а Марага и повечето от жените се връщаха от разузнавателната си работа с цветни плодове и листа. Жените седнаха и започнаха да работят с глината. Някои дъвчеха плодове и листа и ги изплюваха, когато бяха станали на каша, други ровеха за личинки и други насекоми с малки бамбукови пръчки. Самата Марага омесваше плодове, листа, насекоми и глина ведно с опитни пръсти, като първо направи червена и синя, а после зелена и жълта боя, която разсипа на по-широки зелени листа.

Заведох Бърд и копиеносецът му до жените, клекнах и показах със знаци на Бърд да направи същото. След моментно колебание той стори това, а неговия копиеносец последва примера му.

Като използвах първите два пръста на всяка ръка аз взех малко от червената и синята боя и започнах да рисувам кръгове и линии по бузите, ръцете и гърдите на Бърд. Той не помръдна, докато не привърших, а после само кимна.

Но когато се преместих до копиеносеца му, Шей скочи на крака, като стискаше ръцете си в юмруци. От устата му излезе поток гневни думи. Аз объркано се втренчих. Нима той не искаше да бъде отново човек?

Погледнах към Бърд, а той заговори остро на своя копиеносец. Копиеносецът поклати глава, отстъпи крачка назад и решително застана на крака.

Една от жените — всъщност почти момиче, с малки напъпили гърди и тесни бедра, навярно прекарала една година в кървенето, което отбелязваше навлизането в женските тайнства — се поклони и привлече вниманието ми.

— Извинявай, че те прекъснах, вожде — каза тя със сведени надолу очи както бе необходимо. — Белият човек казва, Дръж мръсните си ръце настрани от мен, дивак такъв.

— Ти разбираш ли какво си говорят? — попитах аз.

— Да, вожде.

— Как се казваш?

— Нону, вожде.

— Ела седни до мен.

Аз посочих мястото, вдясно на мен. Тя се придвижи и клекна там, като все още гледаше към земята.

— Как научи езика на белокожите?

— Родих се в тяхната болница.

Думата не означаваше нищо за мен. Сигурно така се казва селището им, помислих си аз.

— Кажи му това — казах аз. — Ако не е животно, трябва да се изрисува, за да го докаже. Ако е животно, може да си върви.

Тя изрече думите и аз видях как лицето на Шей почервеня като слънцето на изгрев. Той изръмжа нещо на Бърд, обърна се и се запъти към странното сребърно дърво. Аз изсумтях зад гърба му, после се изплюх след него.

— Животно! — какви копиеносци си избираше Бърд? Щяха да бъдат безполезни в битка, с толкова малко дисциплина.

Бърд ми каза нещо, което Нону преведе като:

— Знаеш ли какво се е случило с нас?

— Ние сме в света на духовете — казах аз и оттам нататък с помощта на Нону като преводач ние успявахме да водим що-годе някакъв разговор.

Бърд и повечето от белокожите, както се оказа, идваха от някакво място далече от нашето, наречено Нова Зеландия. Името не означаваше нищо за мен. Той също мислеше, че боговете са ни довели тук — особено един на име Иизуз — но с каква цел, той не знаеше.

Изглежда, мислите ни доста съвпадаха. Когато му казах за плановете си да построя селище със стени, той се съгласи, че това бе добра идея — никой от нас не знаеше какви животни кръстосваха близките гори. Той предложи помощ от страна на белокожите и аз приех. Всеки от белокожите можеше да живее в нашето село, обещах аз, когато научи езика ни, украси се като човек и ме приеме като вожд. Той бързо се съгласи.

— Ще кажа на хората си — ми каза той.

Изправи се, обърна се и тръгна към странното сребърно дърво.

— Проследи го — прошепнах на Нону, — чуй какво си говорят, после ела и ми кажи!

— Да, вожде — каза тя и запълзя през високата до пояс трева на ръце и колена. Видях няколко стебла да помръдват и после вече я нямаше.

Марага коленичи до мен. Тя беше използвала плодчетата да оцвети няколко стръка трева в червено и синьо и докато гледах тя ги сплете около рамото ми. Аз бях първият, който се изрисува, сега бях първият който носеше отличителния знак на смелостта.

— Добре си го направила — казах аз, изучавайки работата й.

— Съпругът ми не е тук — каза тя. — Нуждая се от мъж, за когото да се грижа, който може да ме защити. Аз работя упорито, Хивиан, както знаеш.

— Знам това — казах аз озадачено.

— Направи ме своя жена — каза тя. — И двамата сме достатъчно зрели да не си играем с разните обреди. Ние се нуждаем един от друг.

— А какво ще стане с твоя съпруг Котаби? Който е моят най-добър приятел? — попитах аз. — Как мога да открадна жената на най-добрия си приятел?

— Котаби умря една година след твоята смърт. Той не се е преродил в света на духовете — видяла съм това. Следователно, защо да не ме направиш своя жена?

Това, което казваше тя, имаше някакъв смисъл.

— Така да бъде — казах аз, — отсега нататък ти си моя жена.

— А ти си моят мъж.

Аз кимнах и това беше женитбата ни. Прекарахме следващия час като взаимно се украсявахме. Марага изрисува главата и гърба ми, а аз нейните. Около нас сто двадесет и двамата членове на новото ни селище, направиха същото.

Нону се завърна толкова тихо, колкото беше отишла и веднага дойде да ми докладва. Тя бе направила точно така, както й бях заръчал — да пропълзи през тревата, докато се намери на една плюнка разстояние от Бърд и другите бели мъже. Никой от тях не погледнал в посоката, където се намирала тя. Докато тя седеше пред мен да ми разказва какво беше подслушала, Марага започна да рисува сини и червени кръгове по лицето, врата и главата на момичето.

— Бърд им каза за предложението ти — каза Нону, — и те доста спориха за него.

— Жените и мъжете не искат да се нарисуват — наистина, вожде това не им е присъщо! — но Бърд настояваше, че те се нуждаят от нашата закрила срещу животните. Какви животни, някои пожелаха да узнаят. Те не бяха видели нищо освен няколко плъха в тревата, а един от мъжете бе хванал риба. Повечето от тях решиха да се присъединят към теб. Те казват, че народът ни знае как да оцелее в дивия свят и че те се нуждаят да научат това, което ние знаем.

Еона също слушаше.

— Те са опасност — каза той — не трябва да приемаме никой от тях!

И други повториха думите му. Изглежда че много бяха чували за белокожите и техния дух Дева Мария, но само Нону говореше езика им.

— Аз съм вожд тук! — казах аз. — Аз решавам, че можем да се възползваме от още силни ръце, които да ни помогнат да построим нашето селище. Ако не станат хора като нас, ще ги прогоним.

С това те бяха съгласни. Дори тогава усетих скрито негодувание към белокожите и гняв срещу решението ми. И все пак аз бях вождът и моето решение важеше.

Бърд и петима други белокожи — трима мъже и две жени се появиха не след дълго. Двама от мъжете държаха нескопосано изработени бамбукови копия и нервно пристъпваха от крак на крак, докато всички ги наобиколиха за да ги огледат. Те всички носеха препаска от изтъкана трева за да покрият гениталиите си, което накара Марага и другите жени да се разкикотят. На мен не ми беше толкова забавно.

— Кажи им да си свалят препаските — казах на Нону, — ако искат да се присъединят към нас, трябва да бъдат облечени като нас. Не трябва да са по-добре от нас и да се крият зад тревата.

Когато Нону повтори посланието му, Бърд веднага свали препаската си. Другите трима мъже направиха това по-бавно, почти неохотно. Жените не го сториха.

— Марага — меко казах аз, — вземи жените и ги украси.

Тя извика и другите жени от новото ни село и като една те отидоха напред, взимайки двете белокожи жени за ръка и отвеждайки ги от нас, мъжете. Знаех, че Марага ще се отърве от препаските им, тя вече добре се справяше като жена на вожд. Нону се поколеба, погледна ме, но аз я изритах да върви след другите. Тя трябваше да стои с жените, ако се нуждаех от нея, за да превежда на Бърд и останалите, щях да я повикам.

Белите мъже изглежда се чувстваха много неудобно. На един от тях му се беше наполовина вдигнал и той се опитваше да се закрие с ръце, не много успешно. Аз изсумтях, те бяха като деца, невежи за света около тях и как работеха нещата в него. Щяхме да направим хора от тях.

— Не ги плашете — извиках на мъжете около мен. — Движете се бавно. Сега те са животни, но с течение на времето и търпение ще направим хора от тях. Първо трябва да ги нарисуваме. Кой ще ми помогне?

— Грешиш, но ще ти помогна — каза Еона. Той вдигна едно листо, покрито със синя боя и дойде да застане до мен и ние заедно започнахме да оцветяваме останалата част от тялото на Бърд. По-бавно останалите ми хора взеха листа с боя и започнаха да украсяват тримата белокожи. Когато свършихме и се отдръпнахме, за да се възхитим на творението си, трябва да призная, че това помогна. Бърд изглеждаше почти цивилизован с черните точки, които покриваха ръцете и бузите му пресечени от червени и сини линии.

Черепът му бе оцветен в синьо, като моя. По-късно, след като бяха издигнати стените на селото, аз знаех, че ще имаме време да крием пенисите си и да сплетем повече трева и животински косми във въжета за украса на ръцете, краката и вратовете, тогава наистина отново ще станем цивилизовани. Тъй като сега, все пак, трябваше да наблегнем върху оцеляването ни.

След това, аз заведох всички мъже в бамбуковата горичка. Там можех да забележа следи от преминаването на моите ловци, които бяха използвали камъни, за да отрежат бамбукови стебла, после да ги изострят за да направят копия. Еона вдигна камъни оттам, където ги бяха захвърлили ловците, раздаде ги и ние започнахме да чупим високите и тежки бамбуци за стените на нашето селище. Аз често хвърлях поглед към тревистото поле, където повечето от жените — включително и двете украсени и вече голи белокожи — бяха заети да събират трева и да я сплитат във въже. Другите претърсваха полето за ядивни растения и насекоми, за да допълнят улова на ловците. А други събираха дървените пръчки, които бяха прикрепени за китките ни, когато се събудихме и аз реших, че това е добра идея, тъй като трябваше да има все някаква полза от тях.

Щеше да отнеме половин ден за да издигнем бамбуковата стена около мястото на селището ни, знаех това, и няколко месеца да наредим удобно всичко останало. Предстоеше ни много работа. Все пак, това трябваше да свърши и колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще свършим.

Започнах да пренасям бамбуковите стълбове, големи колкото ръката ми и два пъти по-високи от мен като ги струпвах недалеч от мястото, където работеха жените. Селището ни ще бъде около мястото, където са седнали сега жените, реших аз. Спирайки се, аз хвърлих бърз поглед към небето. Слънцето бе започнало да се заседява на запад, скоро щеше да освети небесата в ярко червено, жълто и оранжево. Внезапно осъзнах, че на небето имаше две слънца, едното ярко, което светеше над земята и едно по-бледо от него. По-малкото слънце бе твърде дребно и ярко за да бъде луната.

Ние наистина бяхме в земята на духовете, помислих си аз със страхопочитание.

Еона донесе още бамбукови стълбове и ги хвърли до моите и ето че вече имахме малка дружина, която влечеше бамбука.

Докато Еона се връщаше за още, аз се присъединих към него. Беше хубаво да се работи, да разпъваш силни, млади мускули в ръце, които са били стари и слаби. Белокожите работеха заедно с нас и въпреки че не продумваха дума на никой, те работеха толкова добре, колкото всички останали. Когато изтъкнах това на Еона, той само се намръщи.

Тъкмо бяхме започнали да изграждаме стените на оградата, когато се чу силен шум като гръм. Погледнах назад към лагера на белите и видях да проблясва синя светлина около голямото сребърно дърво където се бяха събрали белокожите, но после тя изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. Всички други също бяха спрели да работят и в далечината можех да чуя виковете на белокожите — въпреки, че не можех да кажа дали бяха викове на радост или гняв. Огледах се наоколо, забелязах Нону и й казах да вземе Бърд и Еона за да разберат какво се бе случило.

Тя бързо преведе и тримата се затичаха към дървото.

— Обратно на работа! — заповядах аз и всеки се върна към задълженията си, мъжете издигаха огромните бамбукови стълбове, докато жените ги връзваха с бамбукови въжета. Жените все още работеха на полето като събираха трева за легла и покриви и плетяха още въжета за хамаци и постелки.

Тъкмо бяхме свършили с външната стена и привързвахме портата на селото, когато се завърнаха Еона и Бърд. Нону носеше една от странните дървени пръчки, които бяха прикрепени към китките ни, когато се събудихме, само че на тази краят й беше отмахнат, като разкриваше куха вътрешност. Тя бе пълна с цветни предмети.

Нону постави контейнера изправен в средата на селото и всички се събраха да го видят.

— Това беше на Бърд — ми каза Нону. — Той го постави в гигантското каменно дърво преди да дойде при нас и след като се появи светлината, то само̀ се напълни с храна и съкровища.

— Това не са пръчки, ами кутии на духовете — каза Еона, — всички кутии на духовете на белокожите бяха напълнени.

Всички измърмориха от вълнение.

Бърд говореше с другите белокожи, а те всички се обърнаха и побягнаха към сребърното дърво. Не ги обвиних, ако кутията ми също беше напълнена с храна, аз също бих си я искал… но беше ли разумно да яде храна от духовете?

Тогава си помислих за нашите кутии на духовете, но Марага вече ги бе проверила:

— Празни са — докладва тя, като ми показа една, която беше успяла да отвори. — Духовете не напълниха нашите.

При това се чуха недоволни възклицания наоколо ми, но когато ги изгледах строго, те спряха.

Бърд седна с кръстосани крака пред кутията си и започна да изважда предмет след предмет. Той изглежда разпозна много от тях. въпреки че аз не успях. Едното беше малка пръчка със сребърен връх на единия си край. Когато той прокара пръст през него, се появи малко пламъче. Отстъпих крачка назад.

— Каква е тази магия? — настоях аз.

— Не е магия — каза Нону. — Белокожите ги наричат запалки и ги използват за да правят огън. Малък камък изпуска искри, които правят огън на парче плат, напоено с мазнина.

— Изпратили са го духовете — казах с увереност, която не изпитвах. Малка пръчка, която прави огън! Чудо! — добре ще се навечеряме когато се върнат ловците ни.

Това изглежда развесели всички ни. Тогава Бърд извади странна наглед кафява храна от кутията на духовете, подуши я, усмихна се и я предложи на всички които бяха до него. Никой не искаше да вземе. Свивайки рамене, Бърд я захапа. Духовете също бяха напълнили една чаша в кутията му с тъмнокафява пенлива течност. Той отпи предпазливо. Когато се наведох напред за да подуша, той ми предложи от нея, но горчивият й вкус насълзи очите ми. Отблъснах я настрани.

Другите белокожи се завърнаха с нещастни изражения и празни кутии. Те промърмориха нещо на Бърд, който сви рамене и им даде малко от храната от собствената си кутия. Те си я разделиха и в миг я погълнаха.

— Казват, че останалите белокожи са откраднали храната и съкровищата им — ми каза Нону.

Марага са наведе да прошепне в ухото ми:

— Трябва ли да се държим добре с крадци, които крадат храна и съкровища от нашите хора?

— Храната не бе в нашето селище — казах аз. — Откъде да знаят белокожите, че тези белокожи ще се върнат? Ние също бихме взели храната и съкровищата им, ако имахме тази възможност.

Бърд докосна ръката ми. Погледнах го внимателно. С помощта на Нону, която превеждаше, Бърд каза:

— Трябва да накараш хората си да сложат кутиите на духовете си в каменното дърво.

— Не можем да приемаме дарове от духовете, докато не разберем защо сме доведени тук. Ако приемем храната им, ще трябва да служим на тях и на техните намерения.

— Как ще откриеш какви са намеренията им? — попита Бърд.

— Трябва да се разходя с тях и да поговоря с тях — му казах аз. — Те ще ми кажат кой дух ни е довел тук и защо. Само тогава можем да решим какво ще правим по-нататък.

— Как ще намериш тези духове?

— Те са навсякъде — нетърпеливо казах аз, махвайки към тревата, бамбуковата горичка, и самата Река. — Те изпълват света. Всеки предмет, одушевен или не, има своя дух.

Той кимна, най-после разбрал. Марага докосна лакътя ми.

— Ловците — каза тя.

— Пак ще говорим по-късно — казах на Бърд — ако имаш някакви въпроси, попитай Нону — тя ще ти бъде учител.

— Благодаря — каза той, но аз вече следвах Марага към мястото, където стояха ловците в центъра на нашето малко оградено село.

Най-възрастният излезе напред и хвърли пред мен днешния улов — две малки плъхоподбни същества и една змия, закачена на бамбуков прът.

— Тук не се ловува добре — каза той. — Няма дивеч по-голям от тези.

Аз се намръщих, те бяха открили дивеч, който едва щеше да нахрани цяло село.

— Някои от момчетата бяха отишли надолу по Реката да ловят риба — продължи най-възрастния ловец — и те имаха по-добър късмет. — Той направи знак и отпред излязоха две момчета. Те носеха около двадесет риби, закачени за хрилете на бамбуков прът. Някои от рибите бяха малки и дребни, но две от тях бяха големи като малки кучета. Повечето бяха средни по размер. Това ме накара да се усмихна. Нямаше да бъде пир, но със сигурност нямаше да си легнем гладни тази вечер.

Жените бяха събрали достатъчно дърва за огъня и след като Бърд ме бе запознал с употребата й, аз запалих огън с дадената му от духовете запалка. След като духовете я бяха дали на Бърд, а той самия на нас, реших, че е безопасно да се използва.

Когато пламъците се издигнаха, пращейки около дървата, жените започнаха да приготвят вечерята. Погледнах нагоре към небето и видях, че звездите започват да се появяват, те бяха стари, не като тези, които бях наблюдавал през целия си живот и аз се чудех какво предричат. Светът на духовете сега е нашия свят, напомних си аз.

С падането на тъмнината, започнахме да чуваме странни шумове от лагера на белокожите. Взех едно копие, кимнах на Бърд да направи същото и тръгнахме заедно, да разберем от какво беше породена суматохата.

Това бе странна гледка около дървото на духовете: повечето от белокожите бяха захвърлили тревните препаски и дадения им плат от кутиите на духовете и се въргаляха наоколо по земята, съвъкуплявайки се като разгонени кучета. Естествено е да отвърнеш поглед и да се преструваш, че не забелязваш, когато мъжете и жените се събират, но тук имаше нещо нередно, нещо ужасяващо.

Изглеждаше, като че ли душите на белокожите бяха обладани от Зли духове. Това не бяха действия на мъже и жени, а на зверове.

Тогава открих една мъртва белокожа жена — която изглеждаше удушена. На няколко метра от нея един мъж бе пробождан до смърт дузини или стотици пъти с бамбуков нож. Ножът все още стърчеше от гърдите.

— Приготви се — казах на Бърд, повдигайки копието си за да му покажа какво имам предвид. Той вдигна своето собствено копие и здраво го стисна.

Ние обиколихме дървото на духовете и открихме още една двойка мъртви тела. Тогава измежду съвъкупляващите се двойки, аз зърнах Клей, който само изръмжа убийствено и замахна с юмрук.

Когато Бърд отстъпи, Клей се изправи и се нахвърли срещу него, пищейки и размахвайки ръце. Аз се втурнах към Бърд за да го защитя. Когато Клей се обърна към мен, очите му бяха диви и лишени от разум, а аз забих копието си в корема му.

Ахвайки, той се спря и само ме погледна, после бавно се свлече на колене. Аз изтръгнах копието си и го ударих през лицето с тъпия му край. Той се строполи и не помръдна — бе или мъртъв или умиращ.

Побледнял, Бърд се взираше в мен. Той избъбри нещо, обърна се, падна на колене и повърна. Не беше ли виждал преди кръв и смърт? — чудех се аз. Държеше се като момче при първото нападение на селото си.

Жената, която лежеше с Клей, скочи и тихомълком изчезна някъде в тъмнината. Аз вдигнах двете парчета червен плат, който беше оставила да лежат в мръсотията. Духовете няма да имат нищо против да ги взема, помислих си аз.

Сега вече бях видял достатъчно за да се потвърдят подозренията ми. Каквото и да се бе случило с другите белокожи, то не бе засегнало Бърд: украсата на лицето и гърдите му го бяха оставили на мира.

— Да се връщаме — му казах аз и когато тръгнах към селото ни, той се вдигна и ме последва.

Когато наближихме портата на селото, изведнъж една малка кафява фигура изскочи от тревата и се блъсна в мен, пищейки като маймуна.

Хвърлих копието си, хванах малките ръце и вдигнах малкото тяло нагоре във въздуха.

Беше Джакуа, едно от най-малките момчета в селото. Той бе само на 8–9 години, слаб като тръстика, но все пак силен и жилав. Риташе, докато Бърд сграбчи краката му и заедно, тръшнахме го на земята и седнахме връз него, за да му попречим да ни хапе и рита.

Той дъвчеше нещо в устата си. Бърд се протегна, разтвори челюстите на Джакуа и го извади, като едва успя да избегне загубата на пръстите си между зъбите на Джакуа през това време.

Приличаше на бял плужек в полумрака. Бърд го подуши подозрително, после го подаде на мен.

Беше меко, лепкаво и топло на допир. Имаше сладко, ароматно ухание.

— Дъвка — каза Бърд. Той ми показа с жестове как вади нещо от контейнера и аз разбрах, че той имаше предвид, че тази странна дъвка беше дошла от неговата кутия на духовете. Прав бях, духовете бяха опитали да ни изиграят с подаръците си. Ако поставехме нашите кутии в дървото на духовете, нямаше да ни сполети нищо по-добро от съдбата на белокожите.

Погледнах назад към дървото на духовете, слушайки виковете, риданията и стенанията на белокожите мъже и жени във властта на злите духове навярно, помислих си аз, тази дъвка беше като джаварата, която правехме и вдишвахме за да ни заведе по-близо до света на духовете, Сигурно беше така.

Малкият Джокуа се беше умълчал. Той ми позволи да го вдигна и аз го носех през останалия път до селото. През цялото време държах дъвката в ръката си

Ние затворихме портата на селото. Докато жените се занимаваха с Джокуа, аз извиках всички мъже. Те се събраха около мен и аз им разказвах всичко, което бях видял около дървото на белокожите.

— Духовете са ги измамили — казах аз, като им показах дъвката. — Тази дъвка е като джавара. Тя е отворила душите им за духовете.

— Тогава те сега са обладани — каза Еона.

— Вярно — казах аз. — Те не се предпазиха, както направихме ние. Никой от тях не оцвети тялото си за да покаже, че е човек.

— Трябва да ги прогоним оттук — каза твърдо Еона. — Ще имаме още повече неприятности, ако останат.

Другите също се присъединиха към думите му. Въпреки това аз поклатих глава.

— Не трябва да правим нищо, докато не се разходя с духовете — казах аз. — Сега имам дъвката. Ще я сдъвчем и ще видя кой ни е довел на това място и с каква цел. Само тогава можем да действаме.

Еона помисли за малко, после кимна.

— Това е мъдро — призна той.

Седнах до огъня, погледнах пламъците, после пъхнах дъвката в устата си и бавно задъвчих. Вкусът бе странен, едновременно сладък и горчив и не приличаше на нищо, което съм ял преди.

Отначало не стана почти нищо. Бавно пламъците започнаха да стават зелени, после сини, издигайки се пред мен като планина от цветове. Усетих топлината по цялото си тяло, затворих очи и почувствах себе си като птица, която се рее над земята.

Приземих се на едно място, което много приличаше на гората, където бях живял в действителния свят. По дърветата имаше ярки птици, маймуните бъбреха нещо, докато край главата ми прелитаха златни и червени пеперуди. Можех да подуша влагата на земята и да усетя топлия бриз по кожата си. Погледнах към ръцете си и видях, че татуировките ми се бяха върнали. Изглеждах като човек, какъвто винаги съм бил.

Една широка следа вървеше през сечището. Последвах я. Клоните се извиваха над главата ми и наоколо притъмня. Стигнах до стари каменни развалини, а на върха на развалините седеше огромен черен бръмбар.

— Ти ли си Кокоти? — попитах бръмбара. Чувствах как треперя от страх. Никога преди не бях заставал лице в лице с този велик дух.

— Аз съм Кокоти — отвърна бръмбарът. Гласът му бе остър и силен. — Защо си дошъл в света на духовете, човече?

— Дойдох да търся отговори.

— Какви отговори търсиш?

— Защо се родихме в света на духовете?

— Вие не сте по-добри от маймуните — каза бръмбарът — без значение как се украсявате.

— Отговори на въпроса ми, Кокоти — казах аз, по-смело.

— Вдигаш ръка срещу мене?

— Не — казах аз. — Ти си най-велик от всички духове, Кокоти и всички хора се страхуват от теб. Но отговори на въпроса ми, Кокоти и може би ще ти помогна в замяна.

— Цената е висока.

— Ще я платя.

Бръмбарът спря като размахваше във въздуха шестте си огромни черни ръце.

— Вие сте в света на духовете — най-после каза той. — Не сте мъртви, но все още не сте живи. Ти, който си като изпражненията на диво куче, трябва да знаеш това.

— Тогава какви сме ние?

— Вие сте бъдещето — каза той. — Вие всички сте бъдещето. — И тогава той се наведе напред и отхапа главата ми с блестящите си черни челюсти.

Събудих се студен и вдървен, задъхвайки се от болка. През бамбуковите стени в селото се процеждаше от изток слаба светлина и небето изглеждаше сиво. Усетих капка дъжд да пада на челото ми, после още една.

Огънят бе угаснал. Изправих се и се огледах.

Еона и Марага ме наблюдаваха. Очите им бяха подпухнали — изглежда не бяха спали през цялата нощ. Копието на Еона лежеше до краката ми. Той ме беше пазил.

— Добре ли си? — попита Марага.

— Да — отвърнах аз.

— Духовете?

— Видях Кокоти — казах аз. — Той казва, че това не е светът на духовете. Това е друго изпитание.

— Ние вече знаехме това — каза Еона.

— Да — казах аз.

Мъже, жени и деца бяха плъзнали тук и там през цялото село, един положил глава на стомаха или бедрото на друг, с преплетени ръце. Мъжете и жените вече се бяха наредили по двойки. Само белокожите спяха отделно, в един отдалечен ъгъл.

Зад Еона и Марага също лежеше някакъв мъж. Видях, че той не дишаше.

— Какво се е случило с този? — попитах аз.

— Бърд го уби — каза просто Еона.

— Какво? — извиках аз.

Марага каза:

— Той се опита да те убие, когато ти беше в света на духовете.

Изтръпнах при тази мисъл. Човек, който умреше, докато душата му бе в света на духовете, душата му щеше да остане впримчена там завинаги. Това бе ужасна съдба.

— Защо ще прави такова нещо? — попитах аз. — Няма смисъл.

— Погледни лицето му — каза Марга.

Отидох до мъжа, седнах на колене и го обърнах. Беше се събрала кръв на дясната му буза, ставайки черна, където беше докоснала земята и боята по лицето му се бе размазала. Беше ловецът, който ме бе обезпокоил предишния ден. Тогава си мислех, че съм го познавал. Днес, на утринната светлина знаех, че съм.

— Нгосак — прошепнах аз.

— Ти го назова като твой убиец, преди да умреш — каза Марга. — Тогава мъжете от нашето село го убиха същата нощ.

Истина беше — той ми бе направил магия в реалния свят като беше изпратил зли духове в стомаха ми за да ме убият. Сега бе с четиридесет години по-млад и не знаех как така не успях да го разпозная. Сигурно пак се дължеше на неговите магии.

— Бърд ли го уби? — попитах аз.

Еона кимна.

— Белокожите запалиха тревата около дървото на духовете. Ние всички бяхме на портата, наблюдавайки пламъците когато чухме зад нас боен вик.

— Този беше — той побутна Нгосак с пръстите на крака си — и тичаше към теб с едно копие. Щеше да го забие в гърба ти. Бърд сграбчи едно копие, хвърли го и уби Нгосак.

— Чист удар ли беше? — попитах аз.

— Право в сърцето — каза Марга. — Духовете трябва да са му помогнали.

Върнах се назад в мислите си за това как снощи бях спасил Бърд от Клей. Сега на свой ред Бърд ме бе спасил. Ако първото изпитание беше да захвърлим кутиите на духовете, то второто трябва да беше да оставим Бърд и другите белокожи да се присъединят към нас.

Казах това на Еона и Марга.

— Вярно е — призна Еона. — Духовете са те напътствали. Въпреки, че аз все още не харесвам и не се доверявам на белокожите, Бърд е различен.

— Той ще стане човешко същество — казах аз.

Бавно отидох към портата, развързах я и я отворих. Еона и аз стояхме рамо до рамо и гледахме към дървото на духовете. Огънят от запалената трева все още тлееше, като запращаше сиви димни облаци към небето, но около нас започна да вали още по-силно. Знаех, че ще изгаси и последните пламъци.

Вие сте бъдещето. На колко изпитания ще го постави Кокоти преди да бъде удовлетворен? Какво щеше да бъде следващото изпитание?

— Те трябва да станат човешки същества — казах аз, най-после проумявайки истината. През цялото време е била пред мен. Това беше най-голямото изпитание, налагано някога от Кокоти. — Ти каза, че белокожите са дошли при народа ти в стария свят и са го накарали да се покланя на Дева Мария. Белокожите са сгрешили. Няма Дева Мария. Тук има само Кокоти и той все още ни изпитва.

— Какво трябва да правим? — попита Еона.

— Първо трябва да украсим белокожите — казах аз, — за да ги защитим от злите духове. После трябва да им отнемем кутиите на духовете и да ги унищожим, тъй като те са изворът на злото. Белокожите трябва да се присъединят към селото ни и да живеят като хора помежду ни.

— Всички заедно? — попита Еона, повдигайки вежди.

— Да — отвърнах аз и можех да го видя във въображението си: бели и кафяви, всички работещи заедно, строящи най-голямото село, което духовете някога са виждали. Можеше да стане. Щеше да стане.

Вие всички сте бъдещето.

Всички ние. Това включваше и белокожите, знаех това.

Облегнах се на рамото на Еона и му разказах за видението си, казах му за всичко, което ми бе открил Кокоти. Той се съгласи с моето тълкуване.

— Но какво ако белокожите се присъединят към нас? — попита той. — Никога не са живели сред хора като нас.

— Имаш копието си — казах аз — и аз имам моето. Ако не станат хора, ще трябва да се отнасяме с тях като с опасни животни и да ги убием. Когато душите им се преродят, те ще научат истината.

— Истината — повтори той. После се усмихна. — Това е добър план. Кокоти е прав. Кога ще започнем?

— Сега — казах аз. — Събуди другите мъже и Нону. Тя трябва да говори с белокожите от наше име. Рано е, белокожите ще бъдат заспали и дезорганизирани. Навярно някои от тях все още са обладани от зли духове.

— Да, вожде.

Това беше първия път, когато той ме нарече така, осъзнах аз. Беше ме приел напълно. Това беше друго изпитание, помислих си аз. Никога ли няма да спреш, Кокоти?

Докато Еона будеше другите, аз оглеждах тревистото поле и мечтаех. Ние всички щяхме да се съберем заедно, всеки мъж и всяка жена в света, и всички ще служим на Кокоти и духовете. Бели и кафяви, зелени и морави, цветът на нашата кожа беше без значение. Нашето прераждане в света на духовете бе само началото.

Вие сте бъдещето. Всички вие сте бъдещето. Щях да се уверя в това.

Брад Стрикланд
Монетата на героя

Навикът ми да пиша беше силен, когато бях жив, по слаб, когато умрях и упорстващ след странното пробуждане до Реката, заедно с толкова много от моите братя и дори със самия абат. Спомням си как след събуждането, ние се гледахме един друг в удивление, като всеки монах желаеше, но не се осмеляваше да зададе въпроса:

— Това ли е Небето? Или чистилището? Или…?

И тези странни хора между нас, хора с кафява кожа, бъбреха на някакъв чудноват език, други хора с жълта коса, говорещи думи, които едва можехме да разберем и странните граалови камъни и всичко останало. Отец Лупиан (този, който видях да умира, десет години преди аз самия да изгубя живота си) се погрижи за нас, помогна ни да дойдем на себе си, отново възстанови реда и Хрониките. Дори още преди да си намерим подслон, той изобрети начин за обелване кората на бамбука и преработване на влакната му в хартия. Беше открил и рибените кости, които ни послужиха за писалки и дребните безкостилкови плодчета, от които правехме мастила. Ако това е Чистилището, каза той нека да се покаем от греховете си по единствения начин, който знаем: като живеем в хваление, като пишем за слава на Бога.

Така минаваха месеците и аз, Брат Илфстан, поднових работата, която бях вършил на Земята, а именно да записвам отрязъка от време, да пленя отлитащите години с мастило и писалка. Край нас се разгаряха войни. Но Братството бедно и безобидно устоя на бурите. От време на време ние приемахме пришълци, мъже и жени на нашата възраст и от родната си земя, и други. Постепенно се научихме да говорим и по друг начин, научихме и нови средства да водим Хрониките.

И така се случи, че срещнах човека, определен да бъде моя най-добър приятел. Една сутрин преди зазоряване бях отишъл да ловя риба на Реката и той лежеше там, гол, с граала на китката му, една преобразена душа. Аз го свестих и той заговори със странна интонация, която е била английска хиляда години след моето време на Земята:

— Какво е това място?

Казах му къде се намира и му заговорих за Братството. Той кимна в знак, че разбира, изправи се и ние се върнахме в манастира. Отец Лупиан посрещна с добре дошъл непознатия, предложи му подслон и препаска за обличане, и го покани да остане толкова дълго, колкото му е приятно. Новодошлият му благодари — благодари му на нашия собствен език, не на есперанто, въпреки че имаше чудновато и странно произношение. Аз го заведох в една килия и после побързах за молитвите.

След това отец Лупиан ме дръпна настрана за да попита:

— Що за човек е този?

— Не знам, отче. Мисля, че е човек от последните времена. Той е едър, внушителен мъж.

— Вярно, но това не доказва нищо. Както ни казва писанието и както Бог е счел за редно да ни открие тук, в древни времена на Земята е имало гиганти. Старецът — любопитно как дори сега, когато изглеждахме на една и съща възраст, всички монаси считаха отец Лупиан за старец — въздъхна:

— Наблюдавай го отблизо, братко Илфстан. Нещо в него не ми харесва.

Аз наистина го наблюдавах, дотолкова станах негов приятел. Нимо — тъй като той никога не каза името си и отец Лупиан започна да го нарича така — Нимо, както казвам беше добре сложен мъж със силни черти и насмешливи сини очи. Той с удоволствие работеше заедно с нас — монасите в скромните ни задачи да строим и чистим, но никога не се присъедини към нас в хвалението.

В часовете за хранене той вземаше от граала си каквато храна имаше и предлагаше на другите алкохола, тютюн и дъвката на мечтите. Той пиеше умерено, като предпочиташе вода пред вино. И отначало рядко говореше.

Казвам отначало, защото с минаване на времето, той започна да ми разказва части от историята си, които постепенно образуваха в съзнанието ми една мозайка. Той изобщо не говореше за живота си на Земята, но си спомняше ужасния и необикновен ден на събуждането си тук. Той и още няколко, които говореха на неговия език се намерили сред свирепи мъже — маори, както ги наричаше той, които били зле настроени срещу хората с бяла кожа.

Той разказваше за убийства, започнали не много скоро след възкресението му, как той и неговите другари побягнали като луди и как той и още неколцина най-после избягали.

Това беше на повърхността, но отдолу аз можех да видя как мърдат, и други неща. Нимо не изтъкваше участието си в бягството, но аз предчувствах, че той е бил този, който е организирал съпротивата на другарите си, че той е бил този, който ги е повел най-накрая и от него са очаквали да ги води след това.

— Ти ли ги поведе тогава? — попитах го аз, докато работехме рамо до рамо в издигането на една стена на нова обща спалня.

Нимо погледна настрани и смекчи дълбокия си глас:

— Не — каза той. — В една нощ, когато всички спяха, се измъкнах от тях и ги оставих на други водачи. Разбираш ли, аз не бях човекът, който те вярваха че съм. — Очаквах той да говори за смъртта и превъплъщението си тук, тъй като повечето хора, които така биха попаднали в манастира щяха да направят това в почуда и в полустрах. Обаче, той никога не споменава това и до ден днешен не знам каква съдба го е изпратила при нас на Реката, само че сигурно е била много болезнена и неприятна. Винаги след това той полагаше неимоверни грижи да не умре, дори когато умирането щеше да го освободи от неприятности и от потисничество.

Той остана в манастира повече от година, тих и непретенциозен като ни помогна от сърце и бързо ни съветваше, когато се завихряха бурите на войната между хората на другия бряг на Реката, една Източна река, които ламтяха за владенията на нашите съседи нагоре по Реката и имаха окосмени, набити тела, които едва ли приютяваха човешка душа. Благодарение на неговата намеса и съвети, ние бяхме пощадени от битките и двете страни гледаха на нас като на място, където за ранените им се полагаха грижи, докато телата им сами се възстановяват. И най-накрая, той бе този, който преговаряше с двете страни и който намери мирно разрешение на войната, което изглежда щеше да трае дълго.

По това време отец Лупиан вече бе променил мнението си за Нимо.

— Кажи ни кой си — молеше абатът повече от всякога. — Защото в сърцето си чувствам, че наистина си герой.

— Не — каза твърдо Нимо. — Аз съм никой. Нека си остана с името, което ми даде.

Повече от всякога бях слушал този разговор или вариации върху него.

Когато еретиците от Църквата на втората възможност дойдоха с намерение да ни обърнат в своята вяра, някои от братята се вслушаха в речта им и ги последваха, но не и Нимо, както и аз. Тъй като вече бях решил, че старата вяра не съдържа истина, поне що се отнася до отвъдния живот. Това място не беше Небето, нито Ада, нито Чистилището. То просто съществуваше, а и ние заедно с него. И все пак трудно е да убиеш старите навици и така заедно с другите аз останах верен на формата на поклонение.

Поне до деня, когато отец Лупиан събра всички братя и ни каза какво видение е имал в съня си.

— Вие сте благословени повече, отколкото можете да си представите — ни каза той. — Защото в моето откровение Бог ми каза кой е нашия миролюбец и ми откри името на нашия Нимо. Той не се покланя с нас, защото няма нужда от поклонение като грешниците. Нимо е самият благословен Свети Петър, канарата, на която бе построена светата Църква.

Някой му повярваха, но когато Нимо забеляза промененото им отношение към него, той заподозря нещо. Когато най-после чу историята, той се ядоса, въпреки че мнозина се придържаха твърде строго към това мнение за да може да го отрече с някакъв траен успех. След един ден, Нимо напусна Братството. Тъй като се чувствувах у дома с него, много повече, отколкото с бившите си братя, тръгнах с него.

— Не съм Свети Петър — ми се оплака след много дни пътуване. — Всъщност въобще не съм герой. Защо хората не могат да разберат това?

— Хората искат герои — му отвърнах аз. След малко добавих:

— Аз самият видях крал Алфред, по-късно наречен Великия по време на дните си на Земята.

— И той беше ли герой? — попита моя другар с горчива усмивка.

Аз много добре си спомнях този ден. Бях на 15 години и нов в манастира, тъй като родителите ми бяха решили, че най-младият им син от толкова много, беше съвсем ясно определен за свещеническото поприще. Кралят дойде с отец Лупиан, а ние стояхме в редици, войници в армията на Бога. Аз трепнах, когато Кралят се доближи до мен.

Той се усмихна и докосна рамото ми.

— Кралете не хапят, момче — каза той и продължи по-нататък.

— Не — отвърнах бавно аз. — Той беше човек.

— Това е, което всички са забравили на това място — промърмори Нимо. На следващия ден продължихме скитанията си.

Мога да разкажа една дълга приказка за нашите скитания, за тези времена, когато и двамата бяхме настроени кавгаджийски, за жените, които почти ме отвлякоха от това да следвам този човек, този герой, който презираше дарбите си. Стъпките ни пребродиха много години и ни доведоха до много промени. Ние видяхме отрязъци от Реката, където огнедишащи машини се трудеха за човечеството и места, където окосмени гиганти живееха така както са живели в дните дълго преди цивилизацията. Видяхме войни, видяхме и мирни царства. Оставахме на много места и само пресичахме други. И срещнахме герои, отначало неколцина, после със стотици.

В едно място, разкъсвано от война на четири фронта, срещнахме един мъж, наречен Шърман, който беше събрал други на неговата възраст, който ги беше сформирал в армия и който изглежда бе обладан от идеята за разрушение на самото него. Той ни затвори, докато Нимо не измисли една стратегия, която изправи един срещу друг двама от враговете му и остави Шърман да се справи успешно с третия. По времето, когато ни освободи другите две воюващи страни толкова бяха оредели, че Шърман вече изцяло владееше положението.

— Ти сигурно си генерал Лий — настояваше Шърман. — Не изглеждаш като него, но кълна се в Бога, трябва да си генерал Лий.

— Аз съм никой — каза Нимо и след като беше откупил свободата ни с болката и смъртта на стотици, ние продължихме напред.

Стигнахме в една бедна страна на един от Речните острови, едно място, което често беше нападано от Речните пирати и мъжете и жените му се изгубваха някъде в робство. Там прекарахме две Земни години и там Нимо създаде едно гениално и просто изобретение, което промени начина на живот на островитяните. Той бе забелязал как течението се блъска в брега по-силно от едната страна на острова, отколкото от другата. Той накара островитяните да обградят острова със яки мрежи от червата на Драконова риба, не за да ловят риба с тях, а съкровища.

Тъй като дотогава трафикът по Реката беше постоянен и всеки ден достигаха новини или слухове за нови останки, нови загуби. Мрежите почти никога не хващаха нещо, което не си заслужаваше: метал, оръжия или свободни граали.

Чрез размяна или по план, островитяните станаха достатъчно силни да се защитават сами, и най-накрая дойде денят, когато предложиха на Нимо да стане крал на владенията им.

— Защото сигурно — каза един от тях — ти трябва да си самият Архимед.

И така ние продължихме.

За известно време пътувахме на един голям параход, като си заплатихме возенето с труд и срещнахме един мъж на име Клемънс, който изглеждаше обзет от горчивина и имаше циничен език. Срещнахме една жена, която претендираше, че е Клеопатра и една, която се мислеше за Гуинивър. И двете бяха жени, нищо повече. Веднъж срещнахме една тъмнокоса, страстна жена, която се засмя, когато чу името на другаря ми:

— Аз съм Никой — каза тя игриво — кой си ти?

Тя се казваше Емили и в продължение на няколко месеца тя и Нимо бяха любовници. И после при един пиратски сблъсък тя умря, а той се спаси, както и аз. Нимо я търсеше като знаеше, че тя се е преродила някъде по Реката, но Реката е дълга ние никога не я намерихме отново.

Докато пътувахме, ставаха промени, като че все по-бързо и по-бързо.

Въздухът се изпълни с търговия, както и Реката. Над главите ни прелитаха балони, дирижабли и летящи машини, които се биеха в небето и падаха като оловни ангели. Срещнахме един човек на име Линдберг, който следваше една мечта да прелети над целия свят на една от тези машини, един човек, подтикван от някакъв вид лудост, си мислех аз.

След всеки сблъсък, след всеки нов герой, Нимо ме питаше дали съм научил урока си. Винаги му казвах, че не съм. Той искаше да призная, че няма герой, че те са само мъже и жени, някои постигат повече от другите, но сърцата им са същите. Не можех да кажа такова нещо, защото в края на краищата бяхме срещнали само неколкостотин от така наречените герои и въпреки, че всички се оказаха смъртни, това можеше да не се отнася за другите. Ние прекарахме известно време между вярващите от Църквата на втората възможност и те се стремяха да убедят Нимо, че потенциално всички мъже и жени са герои, че нашата надежда за спасение се основава на самоусъвършенстването ни в това съществуване. Той учтиво ги изслушваше, помагаше им, когато можеше и после продължихме по-нататък.

А аз? Право да си кажа, още от дните на Земята бях загубил сърцевината на вярата си, въпреки че дори тук аз продължих да следвам външния израз. Навярно се молех на празно Небе, но кой знае?

И въпреки, че вярата ми беше изчезнала, по един любопитен начин надеждата ми беше останала, дори и ако бе се превърнала на вяра във вярата, а не вяра в Бог.

И така дойде време, когато превъплъщенията спряха, когато възкръсването спря. Тревога и страх заляха бреговете на Реката и войните — които би трябвало да спрат, сега когато Смъртта бе окончателна — избухнаха с нова сила, с нова злъч и насилие. И тогава, точно пред три седмици, попаднахме в ръцете на един, който се наричаше Юда ужасния, който беше чул за нашето пристигане и който ни хвърли заедно в затвора в една каменна килия. Той отведе Нимо на разпит и когато се върна приятеля ми в килията ни, Нимо беше с разбито тяло.

— Той си мисли, че мога да правя чудеса — промърмори Нимо. — Вярва, че мога да му дам оръжия, с които да завладее целия Речен свят.

Както толкова често на Земята, аз се грижех за болните и слушах признанията им. Нимо си бе спечелил репутация по време на нашите скитания, репутация на изобретател и съветник. Като много могъщи и посредствени хора, Юда считаше, че един златен ключ отключва тайната на господството и той виждаше този ключ в моя приятел. Той измъчва Нимо три пъти и всеки път моят приятел ставаше все по-слаб. Тази сутрин бе последната в двора, пред намръщения, мургав Юда, аз ги видях да отделят главата на Нимо от тялото му. По обратния път към килията, двамата стражи ме заговориха за да ме попитат кога ще възкръсне Нимо.

— Той няма да възкръсне — печално казах аз.

— Да, ще възкръсне — упорстваше един от стражите. — Върви бързо, Илфстан, приятелю на героя и когато му говориш в молитвите си, спомени и за стражите, които те освободиха.

И така ето ме и мен в една печална нощ, плавайки надолу по Реката на един търговски кораб, драскайки тези редове в памет на един приятел. Хората вече се отнасят към мен със страхопочитание, а някои дори говорят, че Нимо е бил самият Месия.

Той не беше.

В последните си часове, разкъсван от болки, Нимо ми разказа Земната си история: Той бе живял през двадесети век на нашия Господ, в един град на Новия Свят и е бил нощен пазач.

Беше живял шестдесет и четири години и беше умрял от сърдечен пристъп сам, късно една вечер в библиотеката, където работеше. В продължение на две години, казваше той, е бил войник. В една голяма война, и после четиридесет години беше охранявал една библиотека през нощта и беше чел. И четенето му, казваше той, го бе убедило, че в края на краищата нямаше никакви герои, само мъже и жени, които правеха това, което могат за да срещнат проблемите си и да ги преодолеят. Четенето му го бе научило на много езици и му бе дало познание за много уреди и машини, и това познание го бе последвало в Речния свят, където беше неговата слава и накрая неговата орис.

Навярно беше прав за себе си и навярно въпреки всичко беше обикновен простосмъртен. Но тук, в Речния свят, името му вече се прочу и вече се опасявам, че хората ще поискат от мен да напиша евангелието му. Каква е тази вяра, чудя се аз? Че всички ние сме обикновени, дори и тези, които наричаше „велики“? Или обратното, че всички ние сме необикновени, дори и тези, които мислим за подли и низки?

Защото като героизма, вярата е монета с две лица. Дано Бог, в който вече не вярвам, ми помогне, дано помогне на всички нас. Ние всички се носим към края на това, което ни чака и каквото и да се окаже, унищожение или преобразяване, то не може да настъпи твърде скоро за мен. На драго сърце ще срещна каквото и да открия там.

Що се отнася до Нимо, чието истинско име сега пиша за пръв път, нека неговото съмнение и неговата вяра, които бяха двете лица на същата монета, да бъдат също мои. Сбогом, Джон Адамс Смит и почивай в мир.

Филип Хосе Фармър
Кодът

Отначало намерих Рабиа. После намерих артифакта, за което мисля като за Артифакта. Кое е по-ценно, Рабиа или Артифакта? Рабиа казва, че не трябва да избирам между Пътя и Артифакта. Няма избор между Пътя и една машина.

Не съм толкова сигурен.

Моето съзнание, единствената истинска машина за пътуване през времето, се връща назад. И пак назад. И после напред от самия този момент.

Ето ме, седнал на скалата, която служи за ръб на върха на монолита. Слънцето изгаря дясната страна на главата и тялото ми. Съзнанието ми също гори, но огънят се разгаря.

Аз съм на върха на гранитен монолит, висок шестстотин метра. Той се издига от равнината, която е на не повече от трийсет метра от Речния бряг. Последните трийсет метра от монолита пламтят като гланцирани с отрязания си край. Това, че монолитът е с фалическа форма, мисля, че е случайно. Но не съм сигурен, че всичко в този свят е случайно. Дори очертанията на планините, които оформят Речната долина и течението на Реката могат да имат и практическо и символно значение. Бих желал да можех да разгадая значението им. Имаше време, когато почти го бях уловил. Но то е толкова изплъзващо се, както и водата в Реката.

Върхът на монолита, мястото ми за живеене, моят физически свят образува един груб кръг, двеста метра в диаметър. Не много. Но достатъчно.

Не може да се види от земята, но този кръг е чаша. Вътре е дълбока и плодородна почва, бързорастящи бамбуци, храсти и червеи, които се хранят с разлагащи се растения и човешки изпражнения.

В центъра на тази чаша расте гигантски дъб. В подножието на това дърво има извор, като водата е доведена през монолита от нивото на земята чрез каквито там приспособления са укрили в скалата създателите на този свят. Водата тече на север от извора в плитко поточе. То се разширява в езерце и после се спуска като стръмен водопад през една тясна цепнатина на чашата. В езерото и поточето живеят риби с цветовете на дъгата. Те са дълги около двадесет сантиметра и са вкусни, когато се изпържат или изпекат.

Недалече от дървото има граалов камък. Никога не съм се нуждаел от много на Земята. Тук дори се нуждая още по-малко, въпреки че в духовен смисъл изисквам повече.

Аз съм като християнските отшелници от тъмните векове, които са седели сами на високи клони с години в Африканската пустиня. Те размишлявали през повечето от времето или поне така твърдят. Рядко са променяли седящото си положение. Ако е така, трябва да са имали рани върху задниците си. Аз често ставам и се разхождам и понякога тичам покрай много стеснената периферия на моя свят. Друг път се катеря по това дърво, високо сто метра, скачам от клон на клон и тичам напред-назад по най-големите клони.

Твърдите, че човечеството произхожда от маймуните. Ако е така, аз в известен смисъл съм деградирал до маймуните. И какво от това? Има голяма радост в това да си играем на дървото. И изглежда това затваря кръга от маймуната към човека към маймуната. То също символично приляга на кръга, който очертава. Реката от Северния полюс към Южния и обратно към Северния полюс. Това, което излиза, трябва да влезе обратно. Вероятно в различна форма. Но същността му е материя. Духът се образува от материята. Без материя духът няма обвивка. Разбира се, нямам предвид Духът. Тогава идва час, когато материята умира. Духът също ли умира?

Не повече отколкото когато една пеперуда умира и когато се превръща от какавида в имаго. Духът трябва да отиде на място, където, за разлика от тази Вселена, но като Духът, материята не е необходима.

Или това мислене е породено от надеждата, чийто баща е страхът от смъртта?

Следователно няма обосновка.

Десет желания не могат да направят парче пай.

Изглежда странно, сега и тогава, да промълвя „аз“, първо лице единствено число. Защото в продължение на толкова много години на този свят аз наричах себе си доктор Фострол и всеки когото срещах мислеше, че това е истинското ми име. Много пъти аз наистина забравях, че родното ми име беше Алфред Джари. Образоваността, която си бях създал на Земята, ми подхождаше. А аз нямах индивидуалност, Фострол бе просто късче от всеобгръщащото „ние“. Но тук, на това място на Реката, някъде в северния климатичен пояс на планетата, „ние“, което беше „аз“ в началото и после беше станало „ние“, отново се превърна обратно в „аз“. Като че ли пеперудата се върнала назад в своето развитие до какавида и после отново станала пеперуда. Дали второто „аз“ е по-висше от първото? Не знам.

Дали някое място по Реката е по-добро от някое друго място?

Не знам.

Но знам, че ние, аз и другарите ми, пътувахме и се биехме в продължение на много години и по протежение на много милиони мили по Реката, винаги вървейки нагоре по течението, въпреки че много често този път бе от север на юг или изток, или запад, докато Реката се извиваше, криволичеше и лъкатушеше, но винаги вървяхме срещу течението.

После спряхме да си починем за малко, точно както правехме по време на пътешествието, когато ни бе писнало от битки, плаване и взаимното ни съжителство. Тук срещнах Рабиа. Тук останах.

Ивар Безкостния, нашият водач, огромният викинг с бронзови коси, не изглеждаше изненадан, когато му казах, че няма да отпътувам с него на сутринта.

— Напоследък изглежда мислиш много повече отколкото е добре за човек. Ти винаги си бил странен — каза той — привидно докоснат от боговете, но дъските нещо ти хлопат.

Той повдигна вежди, захили се и каза:

— Отслабнало ли е сърцето ти поради чара на тази тъмнокожа жена с орлов нос и очи на кошута, която срещна тук? Тя ли запали страстта ти за жена? Която както съм забелязал, никога не е била голяма. Това ли е? Ще изоставиш нашето пътешествие в търсене на приключения за чифт великолепни гърди и горещи бедра?

— Физическото привличане няма нищо общо с това — казах аз. — Всъщност Рабиа е била безбрачна през целия си живот на Земята, девица, светица. Възкресението тук не я е променило. Не, определено не е страстта към тялото й, която ме задържа тук. Това е страст към съзнанието й. Не не е точно това в действителност. Това е страст към Бог!

— А! — каза викингът и повече не говори за това. Пожела ми късмет и си тръгна.

Гледах широкия му гръб и усетих някакво съжаление и никакво чувство на загуба. Но ми се струваше, че неговата загуба бе много по-голяма от моята. Преди много години той бе преживял това, което може единствено да се нарече мистичен момент. От тъмното небе, докато бягахме с една лодка от врагове, които искаха да ни убият, той бе завладян от нещо светло и ярко. Това беше очевидно, въпреки че той никога няма да говори за него. Но от този момент нататък той загуби желанието си да завладее късче от Речния свят, да го управлява и да разширява владенията си, доколкото му позволяват мъдростта и оръжието му. Нито пък отново нападна човек или цяла страна. Той се биеше само в самозащита, въпреки че и тогава беше много агресивен.

Душата и тялото му винаги го тикаха нагоре по Реката. Един ден, така се хвалеше той, щял да стигне до морето на Северния полюс и да щурмува голямата кула, за която много хора казват, че била там. И щял да стиска гърлата на обитателите на кулата, докато не му кажат кои са те, защо са направили тази планета и Реката й и как са възкресили всички мъртви на Земята и са ги довели тук и защо са го направили.

Клетвата му да направи това звучеше наивно. В много неща той бе наивен. Но той не беше просто един жесток, кръвожаден и гладен за плячка дивак. Той бе много проницателен, много любопитен и много наблюдателен, особено относно тези, които изповядваха, че вярват в някакви богове. Тъй като самият той е бил свещеник и маг на норвежката религия, беше скептичен относно всички вери в края на живота му, когато е бил крал на Дъблин, той се бе обърнал към Християнството. Той го бе приел, защото можеше да се окаже, че тази религия е истинската. Нищо не му струваше.

Той умря 873 г. след Христа. След Възкресението си в младо тяло на Речния бряг, изостави кръста и стана агностик, въпреки че продължаваше да призовава Один и Тор, когато беше натясно. Навиците, траяли цял един живот, умират трудно. Понякога трябва да умреш повече от един път преди да умрат навиците. Това можеше да е едно от посланията на Речния свят.

Характерът на Ивар се бе променил някак си. Сега, вместо физическа и временна власт, той искаше силата на познаването на истината. Стъпка напред, разбира се. Но не достатъчно напред. Как щеше да използва познанието си? Подозирах, че щеше да бъде силно изкушен да упражни това знание, изтръгнато от господарите на този свят — ако някога го получи — само за своя собствена изгода. Той искаше истината, не Истината.

После ето го и Андрю Дейвис, американският лекар, остеопат и невропат. Той бе умрял през 1919 година след Христа. Но събуждането му на Реката, въпреки че го бе смутило, не го накара да изостави неговата фундаменталистка Християнска Църква. Като толкова много вярващи, той бе намерил рационално обяснение, че Речният свят бе изпитание, което Бог беше предвидил за тези, които го изповядаха. Това, че не беше споменато в Библията, бе само още едно доказателство за непредсказуемите Божии пътища.

Когато чу слухове, че една жена заченала и родила момче, той се убеди, че Божия син се беше родил отново. И той се отправи нагоре по Реката да намери жената и детето. Преди няколко години той срещна един човек, който беше познавал Исус на Земята. Този човек каза на Дейвис, че бе видял Исус отново на Речния бряг и беше свидетелствал за екзекуцията на Исус от фанатизирани християни.

Дали Дейвис тогава призна, че Исус беше просто още един луд, който беше повярвал, че той е Месията? Не! Дейвис каза, че неговият осведомител е излъгал. Той бе оръдие на Дявола.

Вярвам, че е възможно някъде на този свят една жена да е имала фалшива бременност. И че историята за това някак си се е преиначила, докато е пътувала през толкова много години и милиони мили по Реката. Резултатът: разчу се слух, че жена е родила в един свят, където всички мъже и жени са стерилни. И разбира се, детето трябва да е Спасителят. И така, Дейвис отиде с Ивар на лодката му като ме остави зад себе си. Дейвис не се интересуваше много от това да стигне до предполагаемата кула, в предполагаемото северно полярно море. Той се надяваше, копнееше, да намери сина на девицата някъде на север оттук и да се просне с обожание в нозете на сина. Който досега би трябвало да бъде приблизително на тридесет години — ако съществува. А той не съществува, разбира се. Откакто Ивар и екипажът му отплуваха, изминаха седем години.

През това време срещнах дузина групи мъже и жени, които отиваха нагоре по Реката, за да щурмуват кулата. Те бяха търсачи на истината, за което ги уважавам. Един от тях бе човек, който претендираше, че е арабин. Но някои от последователите му се разприказваха и аз открих, че той всъщност беше англичанин, живял през деветнадесети век. Мой съвременник, малко или много. Казваше се Бъртън, известен по времето си забележителен човек, написал много книги, говорещ много езици, велик боец с меча, баснословен изследовател на много земи в Африка и другаде. Последователите му казват, че случайно се бил събудил в отделението за превъзкресяване, направено от тези тайнствени хора, които са създали тази планета. Те отново го накарали да заспи, но оттогава той често се сблъсквал с тези създания и те го търсели. С какви намерения, аз не знам. Подозирам, че тази история е една от многото приказки за чудеса, които плават през Речния свят.

Ако някой човек можеше да стигне до кулата през многото привидно непреодолими пречки и да хване собствениците на кулата за гърлата, това бе точно този човек. Поне останах с такова впечатление. Но той продължи нагоре по Реката и тогава за последно чух за него. Последваха го и други търсачи.

През цялото това време бях ученик на Рабиа, арабската жена, живяла в периода 717–801 година от новата ера. Тя бе родена в Басра, град на Шат ел-Араб, река образувана от сливането на Тигър и Ефрат. Това беше в древната Месопотамия, където е възникнала шумерската цивилизация, последвана от акадите, вавилонците и асирийците и много други, които се вдигаха и падаха и биваха покрити с прах.

Басра, родният град на Рабиа, не беше далече от Багдад, за който някои хора ми казват, че бил столица на мюсюлманска страна, наречена Ирак в средата на двадесети век.

Рабиа беше суфи и бе известна в мюсюлманския свят по нейно време и по-късно. Суфите бяха мюсюлмански мистици, чиито неконвенционален подход към религията често бе причина за преследване от страна на правоверните. Това не ме изненада. Навсякъде по Земята ортодоксалните са мразили неортодоксалните и тук също е така. Удивителното е, че след смъртта на Суфите, те често ставали светци на правоверните. Те вече не представлявали опасност.

Рабиа ми разказа, че дълго време е имало и еврейски и християнски суфи, макар не толкова много и те били приети като равни на мюсюлманските суфи. Всеки, който вярва в Бог, може да стане суфи. Атеистите не трябва и да се опитват. Но има и други изисквания за да се стане суфи и те са много трудни. Също, за разлика от ортодоксалните, мюсюлманските суфи вярват в равенството на мъжете и жените, една неприемлива вяра за ортодоксалните.

Много мои приятели от Париж в края на деветнадесети и началото на двадесети век (Аполинер, Русо, Сатие и много други, те бяха легион и легенда, велики поети, писатели и художници, които бягаха от ортодоксалните в бъдещето, къде са те сега?) щяха да бъдат отвратени или щяха да се изсмеят презрително, ако знаеха, че искам да стана суфи. Понякога се смея на себе си. Кой може да направи това?

Рабиа казва, че изминала Пътя нагоре докато е познала върховния екстаз, виждайки Божията слава. Може би и аз бях способен на това. Няма гаранция. Тя е мой учител, но само аз със собствените си усилия мога да постигна това, което тя е постигнала. Други са го направили, въпреки че са много малко. И после тя добавя, че моите стремежи може и да са за нищо. Бог избира тези, които ще познаят Пътя и Пътеката.

Ако не съм избран, tant pis, je suis dans un de ces merdiers, quel con, le bon Dieu^[6]. Защо аз, Алфред Джари, някога наричащ се доктор Фострол, който се подиграваше и осмиваше лицемерите, филистимците, ортодоксалните и самозаслепените, който експлоатираше и преследваше други духовно мъртви, закостенели и залепили лице в калта хора на вярата… защо сега аз търся Бог и желая да работя, както никога не съм работил преди, да стана Божий раб, да не споменавам и роб на Рабиа. Защо правя това?

Има много обяснения, повече психологически. Но психологията никога не обяснява нещо задоволително.

Бях чувал за Рабиа няколко пъти, така че отидох да я чуя направо. Аз бях ученик и художник на абсурда и не исках да пропусна особената абсурдност, която представляваше тя… мислех си аз. Мотаех се с тълпата на нейните последователи и нетърпеливите да научат нещо и любопитните безделници. Това, което казваше тя, не изглеждаше по-различно от това, което са проповядвали други различни.

Евтини са приказките за Пътя и Пътеката и само имената на основателите на сектите и техните ученици се различават.

Но тази жена сякаш излъчваше нещо, което никога не бях откривал в другите. И думите й сякаш имаха смисъл, дори когато бяха абсурдни от логическа гледна точка. И тогава тя ми хвърли кос поглед. Като че ли ни свърза някакво просветление, като че ли се съединиха положителни и отрицателни йони. Видях нещо неопределимо, но магнетично в тези черни очи на кошута.

Да бъда по-кратък, аз слушах и после говорих с нея и се убедих, че това, което говореше тя, беше самия абсурд. Но после си спомних, че Тертулиан беше написал за християнската вяра: „Вярвам, защото е абсурдно.“ Тази поговорка не се връзва с логическия анализ. Но тогава не е имала и такава цел. Отнася се за духа, а не за ума. Тук има един смислов пласт, който е трудно да бъде доловен, както е трудно да се хванат винените пари.

Също така има един метод на дисциплина, на който учителят суфи изисква посветените да се подчиняват. Той има за цел да води напред посветените физически, умствено и духовно. Част от него е да не се приема нищо за дадено, просто защото е традиционно и конвенционално. Суфите никога не приемат „всеки знае“, „казват, че…“

Нито пък и аз съм го правил, но метода на суфите за преценка се различаваше от моя. Моят беше да се извади на показ абсурдното. Техният беше да се насади в посветения автоматичен метод за оглеждане нещо от всички страни и също да научат не-суфите дали това е възможно. Никога не съм вярвал, че сатиричната ми поезия, романи, пиеси и картини ще могат да хвърлят светлина поне върху едно лице от филистимляните. Това се отнася само за умове, които вече са съгласни с мен.

И така, обучението ми напредваше под ръководството на Рабиа, макар и не толкова бързо. Аз бях физическия й слуга, длъжен да изпълнявам разпорежданията и за щастие, тя обичаше да лови риба, така че ние прекарвахме много време с моето любимо занимание. Аз също бях неин духовен слуга, като слушах лекциите и наблюденията й, размишлявах над тях, отговарях на въпросите й с цел да разбере моето разбиране на поучението й, да види дали напредвам. Бях в робство докато се откажа или докато аз също достигна най-високата степен и изгоря в екстаза, в пламъците на Единствения.

От друга страна, какво друго важно имах да правя?

Когато Рабиа ме чу да правя тази забележка, ме укори:

— Лекомислието си има своето място, но то много често показва вятърничавост и липса на сериозност. Това е сериозна липса на характера. Или страх от нещото, на което се присмиваш. Размисли върху това.

Тя спря, после добави:

— Мисля, че вярваш, че можеш да зърнеш Единствения през моите очи. Аз съм само твой учител. Ти сам можеш да намериш Пътя.

Не след дълго тя реши да се изкачи на върха на монолита. Там, ако върхът беше необитаем, тя щеше да остане за дълго време. Щеше да вземе със себе си трима от учениците си, ако желаеха да я придружат.

— И колко дълго ще останем там? — попитах аз.

— Ще пуснем косите си до прасците — каза тя. — После ще ги отрежем до кожа. Когато след много подстригвания съберем достатъчно коса, с която да направим въже, достатъчно дълго за да се спуснем от върха на земята, тогава ще напуснем монолита.

Това ми се струваше дълго време, но четиримата от учениците й казаха, че ще я последват. Аз бях един от тях. Хаворник, един чех от шестнадесети век, се двоумеше. Той призна, че като тези, които отказаха да тръгнат с нея, и той се страхуваше от изчакването. Но най-накрая каза, че ще опита да преодолее липсата си на смелост. Той съжали за това решение по пътя нагоре, защото можеше да използва само пръстите на краката и ръцете си за да се закрепи към издатините или ръбовете, или дупките в скалата, а много от тях бяха малки. Но той успя да стигне до върха. Легна на земята и трепери цял час преди отново да събере сили да стане.

Хаворник беше единственият, който се страхуваше. Но той преодоля страха си. Така че той бе най-смелият от всички нас.

Бих искал да беше толкова смел в изкачването на собственото си Его, както бе в изкачването на планината.

Наистина ли го исках? В края на краищата, той би могъл да ме спаси от собственото ми Его.

Три дни след като се бяхме изкачили на върха, аз намерих Артифакта. Бях се запътил към малкото езеро да ловя риба, когато видях нещо да стърчи в подножието на един огромен храст.

Не знам защо го забелязах, тъй като бе оцапан с кал и се подаваше малко от земята. Но бях любопитен и отидох при него. Като се наведох близо над него видях върха на нещо подобно на луковица. Докоснах го, бе твърдо като метал. След като разкопах меката почва около него, извадих нещо, сътворено от човешка ръка. Направено с чувство обаче. Това беше един цилиндър, дълъг около тридесет сантиметра и седем сантиметра в диаметър. На всеки край имаше по една луковица с размерите на глава кромид.

Много развълнуван, аз го почистих във водите на поточето. Беше черен метал, нямаше никакви копчета за натискане, плъзгачи, реостати и други оперативни приспособления. Разбира се, нямах и най-малката представа кой го бе направил или какво правеше тук, или защо бе оставено или загубено на този близък недостъпен връх. Този ден забравих за риболова.

След като в продължение на час го докосвах навсякъде, преобръщах го и го натисках, като се надявах да намеря начин да го задействам или поне да открия откъде се задейства, аз го занесох на Рабиа и останалите. Тя чу разказа ми, после каза:

— Може случайно да е било оставено тук от създателите на този свят. Ако е така, създателите не са богове, както мислят мнозина. Те са човешки същества като нас, въпреки че може би имат различна форма на тялото или може би уредът е оставен с някаква цел според плана им. Няма значение кой го е направил или каква е функцията му. Това няма нищо общо с мен или вас. То може да бъде само спирачка, пречка, камък за препъване по Пътеката.

Аз бях поразен от тази ужасяваща липса на научно любопитство — или каквото и да е там. Но после като размислих, признах, че от нейна гледна точка тя бе права. За нещастие, винаги много съм се интересувал от математика, физика и технология. Не че се перча, макар че защо пък не, но съм добре осведомен относно тези клонове на науката. Всъщност, веднъж изобретих машина на времето, която почти убеди много хора, че щеше да свърши работа. Почти, казвам, защото никой, включително и аз, никога не е построил такава за да провери валидността й. Това бе така, защото пътуването през времето изглеждаше невъзможно според науката по мои дни. Понякога се чудя дали трябваше да построя такава машина. Навярно пътуването през времето е невъзможно през повечето време. Но може би има моменти, когато е почти възможно.

Аз съм патафизик, а патафизиката, наред с другите неща е наука за изключенията. Рабиа не ми заповяда да се отърва от Артифакта и забрави за него. Като неин ученик аз бях длъжен да й се подчиня, без значение дали исках да го направя или не. Но тя ме познаваше достатъчно добре за да разбере, че щях да си правя експерименти с него, докато се откажа от търсенето за определяне на функциите му. И навярно тя се надяваше да ми даде ценен урок заради желанието ми да се отклоня от пътеката за известно време. На третия ден след като бях открил мистериозния уред, аз седях на един клон на големия дъб и се взирах в уреда. Тогава чух глас. Беше жена, която говореше на език, който не знаех и никога не бях чувал преди. И дойде от един от глобусите накрая на цилиндъра. Толкова ме стресна, че се вкамених за няколко секунди. После приближих края близо до ухото си. Безсмисленото бърборене спря след тридесет секунди. Но тогава от другия край заговори някакъв мъж.

Когато спря, се изстреля един зелен лъч, достатъчно ярък за да бъде видян на дневна светлина. Но той изчезна на разстояние малко повече от метър от източника — луковицата. Той създаде една картина. Мърдаща картина, в която се движеха и се чуваше как разговарят триизмерно актьори. Имаше трима поразително красиви хора, монголец, кавказка жена и негърка, всички в някакви леки, подобни на древногръцките роби. Те бяха седнали на една маса, чиито крака бяха извити и красиво гравирани във формата на животни, непознати на земната фауна. Те разговаряха оживено помежду си, тогава и сега в уреди, точно същите като този, който държах в ръката си.

После картината избледня на слънчевата светлина. Опитах се отново да я върна като повторих сериите от натискания върху цилиндъра точно преди да се бяха появили. Нищо не стана. Не, докато три дни по-късно през нощта отново успях да задействам уреда. Този път образите бяха по-ярки, очевидно уредът автоматично се адаптираше към външното осветление. Прожектираната картина беше от някакво място по Реката и изглежда беше през деня. Там бяха обикновените мъже и жени с техните кърпи, които ловяха риба и разговаряха. Говореха на Есперанто. През Реката имаше кръгли бамбукови колиби с тръстикови покриви и много хора. Нищо интересно. Освен че един от мъжете наблизо забележително приличаше на мъжа от прожекцията на първата сцена, срещата на масата.

От това си направих извода, че създателите на този свят — нямах съмнение че са създателите — се разхождат измежду Речните обитатели, дегизирани като такива. Каквато и машина да записваше тази сцена, трябва да е поставена или в голям скален блок или, навярно, в едно от тези нечупливи и нетопими железни дървета навсякъде по този свят.

В момента, в който се излъчваше сцената, присъстваха Рабиа и Хаворник. Беше й интересно, но каза:

— Това няма нищо общо с нас.

Обаче Хаворник, чехът, беше много развълнуван и бе много разочарован, когато сцената изчезна. Позволих му да се опита той да задейства уреда, след като аз не успях. Той също не успя.

— Има някакъв начин да се задейства това — казах аз. — Ще открия какъв е той, дори ако трябва да го изхабя от натискане.

Рабиа се намръщи, после се усмихна и каза:

— Дотолкова, доколкото играта ти с него не пречи на вървенето ти по Пътеката. Не вреди да се забавляваш, ако останеш сериозен в душата си.

— Всяко забавление е сериозно в основата си — казах аз.

Тя помисли за момент, после се усмихна и кимна.

Но аз бях обсебен от това да задействам и управлявам Артифакта. Когато умът ми трябваше да е насочен към думите на Рабиа, аз мислех за уреда. Когато можех, аз се оттеглях на голямото дърво или сядах на ръба на върха. Тук преживях моменти, когато ми се струваше, че бях на ръба на това, което бях писал за Бог на Земята. Това беше формулата, до която бях достигнал.

0 по безкрайност. Това беше формулата за Бог и понякога изглеждаше, че душата ми — ако имах такава — беше от плът и кости. Бях близо да разбера директно истината зад това уравнение. Почти бях свалил маската на Действителността.

Когато казах това на Рабиа, тя рече:

— Бог е математическо уравнение. Но Бог също е и всичко друго, въпреки че Духът е отделен от Него.

— Не мога да извлека някакъв друг смисъл от твоите думи освен това, което каза — отговорих аз.

Тя само каза:

— Ти може би приближаваш Единствения. Но не с помощта на тази машина. Не я обърквай с Пътя.

Тази нощ, докато другарите ми спяха, седях на ръба и гледах големите огньове долу. Те седяха или танцуваха около пламъците или се строполясваха пиянски на земята. И тогава си помислих за живота ми тук и на Земята и усетих съжаление, примесено с отчаяние към тях. Към себе си, също и към моето Его.

Бях написал много пиеси, разкази и стихотворения за глупавите, лицемерните, дивите, нечувствителните и които експлоатираха злочестите и обречени тълпи. Бях се присмивал на всички тях, на техните чувства и ниска интелигентност. И все пак това беше ли по тяхна вина? Не бяха ли родени да бъдат това, което станаха? Не действаше ли всеки съгласно това, което не можеше да преодолее? Или, ако малцина имаха светоусещането, прозрението и смелостта да окажат въздействие върху тях, те не бяха ли родени да не направят това?

Така че как можеше някой просто да бъде хвален или заклеймяван? Тези, които можеха да се издигнат нагоре със собствени сили до едно по-високо ниво правеха това, защото техният вроден характер създаваше съдбите им. Те не заслужават нито да бъдат обвинявани, нито хвалени. Струва ми се, че няма такова нещо като истинска свободна воля.

И така, ако аз също получа екстаза и блаженството на Рабиа, това ще бъде, защото съм бил подбуден да поема по този път от плътското ми наследие и защото съм живял толкова дълго. Защо трябваше аз и Рабиа да бъдем възнаградени, защото Бог, чрез изговаряне го е пожелал?

Къде беше честността и справедливостта в това?

Тези ахмаци и скотове, които лудуваха долу, не можеха от само себе си да станат такива. Нито пък аз и Рабиа можехме да претендираме за някаква по-висша нравствена добродетел.

Къде беше честността и справедливостта?

Рабиа ми бе казала, че всичко това е Божията воля. Някой ден, ако достигна определено равнище на духовно развитие, аз бих разбрал Неговата воля. А ако не успеех, значи съм бил избран да бъда един от онези обречени неудачници, които бяха изпълнили Земята, а сега изпълваха Речния свят.

От друга страна, тя бе ми казала, че всички ние сме способни да постигнем единство с Бога.

Ако Той пожелае това.

В този момент изглежда неуморното ми опипване на уреда го бе задействало. От двете луковици изскочи зелен лъч, изви се — това не можеше да бъде истинска светлина — и се съедини на три метра и половина от мен. В точката на пресичане се появи лицето на мъж. То бе огромно и намръщено и думите му сякаш бяха заплашителни.

След няколко минути, докато седях неподвижен като че ли бях хипнотизиран от доктор Меснер, един женски глас прекъсна триадата. Беше много приятен и успокояващ, и все пак някак си мощен и енергичен. След още няколко минути разгневеното лице се отпусна. Сега се усмихваше. И тогава излъчванията спряха. Въздъхнах. Питах се „Какво означава това? Има ли някакъв специален смисъл за мен? Как можеше да има?“

Гласът на Рабиа ме стресна. Обърнах се и станах за да я посрещна. Лицето й изглеждаше строго на пряката звездна светлина. Хаворник беше зад нея.

— Видях. Чух — каза тя. — Мога да видя докъде те довежда това. Ти мислиш да последваш тайната, сътворена от тази машина вместо Тайната, сътворена от Бог. Това няма да стане. Време е да избереш между Артифакта и Създателя на Артифакта. Сега!

Аз се колебах дълго време докато тя стоеше с неподвижно тяло и лице. Тогава й подадох уреда. Тя го взе и го даде на Хаворник.

— Вземи това и го закопай някъде, където той да не може да го намери — каза тя. — То няма стойност за нас.

— Ще направя това веднага, господарке — каза чехът.

Той изчезна в храстите. Но тази сутрин, докато се разхождах по ръба, уморен от безсъние и чудейки се дали бях решил правилно, видях Хаворник. Той слизаше надолу през цепнатината в камъка, през която бяхме влезли в този малък свят над света. Граалът му беше привързан към гърба. Артифактът се полюляваше на врата му на края на едно въже от коса, което висеше около врата му.

— Хаворник! — извиках аз. Затичах се към края на ръба и погледнах надолу. Той не беше много далеч от мен. Той погледна нагоре с огромни и диви очи и се захили.

— Върни се обратно горе! — викнах аз. — Или ще хвърля някоя скала върху теб!

— Не, няма да направиш това! — изкрещя той. — Ти избра Бог! Аз избрах тази машина! Тя е истинска! Тя е твърда и практична и е средството да получа отговори на моите въпроси, а не въображаемото същество, за което за малко Рабиа да ме убеди, че наистина съществува! То няма стойност за теб, никакви последствия! Или си променил решението си?

Колебаех се. Можех да го последвам долу на земята и там да му го измъкна. Копнеех за него. Усетих се смазан от чувство на загуба. Бях твърде припрян, твърде изпълнен със страхопочитание от присъствието на Рабиа, за да мисля ясно.

Стоях там, загледан в него и в Артифакта за дълго време. Ако се опитах да взема машината от него, бих могъл да го убия. Тогава щях да бъда измежду многото, които биха пожелали машината и щяха да ме убият за да я вземат, ако можеха.

Няколко пъти Рабиа беше казвала:

— Убийството заради материални неща или заради идеи е зло. Това не е Начинът.

Борих се със себе си както Яков се е борил с ангела в подножието на стълбата. Това не беше предварително решен мач, беше труден и отчаян.

И тогава извиках на Хаворник:

— Ще съжаляваш за този избор. Но ти желая късмет в търсенето на отговорите на твоите въпроси! Те не са мои въпроси!

Обърнах се и трепнах. Рабиа беше на три метра зад мен. Тя не бе проронила дума, защото не искаше да ми повлияе. Аз, само аз, трябва да направя избора.

Очаквах похвала от нея. Но тя каза:

— Имаме да вършим много работа — и тя се обърна и тръгна към лагера ни.

Последвах я.

Допълнителна информация

$id = 323

$source = Моята библиотека

Издание:

Пътешествия по Речния свят

Подбор: Филип Хосе Фармър

Издателство „МетаФикшън“

Warner Books, 1993

Пътешествия по Речния свят

Филип Хосе Фармър
Нагоре по блестящатата река

1.

2.

3.

4.

Джоди Лин Най
Ако кралят не хареса комедията

Джери Олшън
Защото е там

Оул Гойнгбек
Място на чудесата

Робърт Шекли
Дягилев играе в Речния свят

Робърт Сампсън
Тайни престъпления

Джон Грегъри Бетънкорт
Дух на човек, дух на бръмбар

Брад Стрикланд
Монетата на героя

Филип Хосе Фармър
Кодът

Пътешествия по Речния свят

Филип Хосе ФармърНагоре по блестящатата река

1.

2.

3.

4.

Джоди Лин НайАко кралят не хареса комедията

Джери ОлшънЗащото е там

Оул ГойнгбекМясто на чудесата

Робърт ШеклиДягилев играе в Речния свят

Робърт СампсънТайни престъпления

Джон Грегъри БетънкортДух на човек, дух на бръмбар

Брад СтрикландМонетата на героя

Филип Хосе ФармърКодът

Филип Хосе Фармър
Нагоре по блестящатата река

Джоди Лин Най
Ако кралят не хареса комедията

Джери Олшън
Защото е там

Оул Гойнгбек
Място на чудесата

Робърт Шекли
Дягилев играе в Речния свят

Робърт Сампсън
Тайни престъпления

Джон Грегъри Бетънкорт
Дух на човек, дух на бръмбар

Брад Стрикланд
Монетата на героя

Филип Хосе Фармър
Кодът