Роджър Зелазни – Мраз и огън

Вечен лед

В уводните бележки към едноименния разказ от предишния ми сборник, „Варианти на Еднорога“, споменах, че той е изграден на основата на едно пътуване из Аляска (през май 1980 г.). Бях разказвал за някои от нещата и събитията и стигнах до написването му. Когато бяхме в Ледниковия залив (и малко преди това, при посещението на ледника Мендънхол оттатък Жюно), усетих първото движение на идея за разказ — нещо свързано с мощта на цялата тази грамада от лед и студ. След месец бях почетен гост на Уестъркон в Лос Анджелис, после посетих за няколко дена роднини на Джуди в Сан Диего, след това шофирах покрай Калифорнийския залив чак до Сан Куентин. Бях взел кола под наем и я зареждах с безоловен бензин. Имах точно половин резервоар, когато спрях на паркинга на хотел „Ел Президенте“ в Сан Куентин — голяма, колоритна, внушителна сграда, в която бяхме буквално единствените посетители. Нещо от усещането да си почти сам в стар хотел ми навя идеята за друг разказ и се присъедини към ледника и към разговора за конвенцията за изкуствения интелект, дочут от мене. Смятах да отида по-далече на юг, тъй като пейзажът ми харесваше извънредно много, но разбрах, че не мога да намеря безоловен бензин южно от Енсенада. Тогава започнах да се чудя дали ще мога поне да се върна с това, което ми е останало. (За да намаля напрежението, отговарям: някак си акостирах в града с последната останала ми чашка бензин.) По обратния път си мислех за контраста между Залива и Аляска. Малко след това, за да не забравя тези мисли, прочетох „Забравеният полуостров“ на Джоузеф Ууд Кръч и „Да пристигнеш в провинцията“ и на Джон Макфий. Всички те ми се въртяха заедно и по-късно, на летището в Лос Анджелис, случайно дочух неприятен спор между мъж и дама, който до известна степен катализира всичко. По време на полета към вкъщи оживяха първите впечатления за главните герои на първия разказ и неговата идея.

През следващите няколко години не написах нито дума.

Понякога на непишещите им е досадно споменаването на подобни неща. Но както казах в увода, обикновено живея с призраци и тяхната компания ми е приятна. Бях прекалено зает, за да напиша разказа, но това нямаше никакво значение. По всяко време нося в себе си голям брой характери и истории, готови да тръгнат, когато имам време и желание. Хубаво е те да се навъртат наоколо. Щом веднъж разказът е написан, те са склонни да си отидат или в най-добрия случай — да ме навестяват твърде рядко.

И така, живях с „Вечен лед“ и с героите му няколко години. После един ден времето и желанието пристигнаха заедно и аз започнах да пиша. Преди да свърша, телефонира Джордж Р.Р. Мартин и ми каза, че двамата сме поканени на литературно четене в Таос след седмица-две. Предложението не беше лошо и затова увеличих скоростта на писането. Успях да завърша разказа две нощи преди четенето, тъй като обичам да имам нещо ново за четенията — ако е възможно, разбира се. Не можах да поправя ръкописа си навреме, затова всъщност го редактирах, докато четях. Щом свърших, Джордж весело ми каза, че за него ще получа наградата „Хюго“. На другия ден Елън Детлоу, издател на „Омни“, се обади по телефона и ми каза:

— Чух, че снощи в Таос сте прочели разказ, наречен „Вечен лед“. Искам да го купя.

Започнах да се питам дали името на списанието и не е съкращение от „омнисиънт“ (всезнаещ), но се оказа, че била говорила с Джордж същата сутрин по друг въпрос и той се възползвал от случая да похвали разказа. С две думи — продадох разказа на Елън за „Омни“ (но поради дълго техническо забавяне той видя бял свят чак през април 1986 г.). Джордж излезе прав за „Хюго“ (някой ден трябва да го накарам да ми каже как ги прави тия работи), а тъй като не успях да присъствам на писателската среща през следващата година в Англия, Елън получи наградата вместо мен и Мелинда Снодграс ми я донесе в Ню Мексико.

Благодаря, Джордж. Благодаря, Елън. Благодаря, Мелинда. И на всички вас, буджуми и тюлени.

Високо на западния склон на Килиманджаро има изсъхнал и замръзнал труп на леопард. Един автор непременно трябва да обясни какво прави той там, защото вкочанените леопарди не приказват много.

ЧОВЕКЪТ. Музиката сякаш идва и си отива по собствено желание. Или поне въртенето на копчето на уредбата до леглото никак не влияе на присъствието или отсъствието й. Полупозната далечна мелодия, някак смущаваща. Телефонът звъни и той отговаря. Отсреща няма никой. И пак.

Четири пъти за последния половин час, докато се приготвяше, обличаше и репетираше доводите си. Когато провери на рецепцията, казаха му, че никой не бил телефонирал. Но проклетата им централа сигурно беше повредена — като всичко друго тук.

Вятърът вече се засилва и мята по сградата ледени частици, сякаш множество хищни нокти дращят по нея. Стряска го вой на стоманени кепенци, които се плъзгат по зданието. Но най-лошото е, че когато инстинктивно поглежда към най-близкия прозорец, като че ли вижда лице.

Невъзможно е, разбира се. Това е третият етаж. Игра на светлината по подмятаните от вятъра снежинки. Нерви.

Да. Беше изнервен още от пристигането им тази сутрин. Дори отпреди това…

На минаване забърсва нещата на Дороти от шкафа, намира малък пакет сред собствените си вещи. Разопакова плосък червен правоъгълник с размера на нокътя на палеца си. Навива ръкава си и — пляс! — залепва парченцето от вътрешната страна на левия си лакът.

Транквилантът незабавно се влива в кръвта му. Няколко пъти вдишва дълбоко, след това отлепва парченцето и го пуска в кошчето за боклук. Спуска ръкава си и посяга към сакото си.

Музиката се засилва, сякаш се състезава с поривите на вятъра и с тракането на суграшицата. Отсреща видеоекранът се включва от само себе си.

Лицето. Същото лице. Само за миг. Сигурен е. И после — атмосферни смущения, вълнообразни линии. Сняг. Засмива се.

„Добре, играйте си така с мен, нерви — мисли си той. — Имате всички причини. Но транквилантът ей сега ще ви спипа. По-добре побързайте с веселбата си — скоро ще ви усмирят.“

Видеоекранът превключва на порно.

Усмихната, жената възсяда мъжа…

Картината скача на някакъв безгласен коментатор на нещо си.

Той ще оцелее. Винаги е оцелявал. Той, Пол Плейдж, е рискувал и преди. Но винаги се е справял. Само близкото присъствие на Дороти създава някакво усещане за deja vu, което го смущава. Но няма значение.

Тя го чака в бара. Нека чака. След няколко питиета ще е по-лесно да бъде убедена — ако не стане по-гадна. Понякога и това се случва. Но той на всяка цена трябва да обсъди това с нея.

Тишина. Вятърът спира. Драскането престава. Музиката заглъхва.

Протяжното скърцане. Капаците на прозорците се разтварят над празния град.

Тишина под напълно забуленото небе. Планини от лед обграждат мястото. Нищо не помръдва. Дори видеото е спряло.

Той отскача от внезапна светкавица, която идва от далечен агрегат вляво от града. Лазерен лъч удря възлово място на ледника и предната му част пада.

След няколко мига чува глухия, гърмящ звук на трошащ се лед. Прашна буря се надига като морска пяна в подножието на ледената планина. Той се усмихва на силата, на точното време, на зрелището. Андрю Олдън… винаги на работа, в битка със стихиите, довежда до задънена улица дори самата природа, безсмъртен страж на Плейпойнт. Поне Олдън никога не се поврежда.

Отново тишина. Докато гледа как издуханият сняг се наслоява, усеща, че транквилантът започва да действа. Добре ще е да не трябва пак да се тревожи за пари. Последните две години му струваха много. Беше видял как всичките му инвестиции пропадат по време на Големия провал. Тогава започнаха проблемите с нервите му. Беше станал по-мек, отколкото преди век — тогава млад, мършав авантюрист, стремящ се с всички сили да си изплете кошничката и да й се радва. И бе успял. Сега трябва отново да направи това, макар че този път ще е по-лесно — ако я нямаше Дороти.

Мисли за нея. С век по-млада от него, все още в двадесетте си години, понякога безразсъдна, свикнала с всички най-хубави неща в живота. Има нещо уязвимо в нея, периоди, когато изпада в такава силна зависимост, че той се чувства странно развълнуван. А друг път само адски го дразни. Може би е най-близкото до онова, което е в състояние да обича сега — някакъв случаен раздвоен отговор на това, че е нужен някому. Но тя, разбира се, е обременена, което подхранва известна доза необходима вежливост. Във всеки случай поне докато отново си оплете кошничката. Но нито едно от тези неща не е причина да не я вземе със себе си на пътешествието. То стои над парите и над любовта. То е оцеляване.

Лазерът блясва отново, този път отдясно. Той чака трясъка.

СТАТУЯТА. Позата не е хубава. Лежи простряна в ледена пещера, изглежда като някоя от неудобно разположените фигури на Роден, частично опряна на лявата си страна, десният й лакът е вдигнат над главата, китката виси близо до лицето, раменете са до стената, левият крак е заровен целият.

Облечена е със сив анорак, качулката е паднала назад и разкрива разбъркани тъмноруси кичури. Обута е в сини панталони и на единствения й крак, който се вижда, има черен ботуш.

Покрита е с лед и на многократно пречупената светлина в пещерата това, което се вижда от чертите й, не е неприятно, но не е и смайващо привлекателно. Изглежда на двайсет и няколко години.

По стените и по пода на пещерата има няколко пукнатини. Отгоре като сталактити висят безброй ледени висулки, искрящи като скъпоценности на непрекъснато подскачащата светлина. Изкуствената пещера има стъпаловиден наклон. Статуята е на най-високия й край, което придава на мястото смътно сходство с олтар.

Когато облачното покривало се прокъсва по залез, червеникавата светлина пада върху фигурата.

За сто години се е придвижила всъщност с няколко сантиметра поради общото изместване на леда. Но играта на светлината кара движението й да изглежда по-бързо.

Цялостната картина може да създаде впечатлението, че това е просто трогателна женска фигура, попаднала в смъртоносната прегръдка на ледения капан, а не статуя на жива богиня на мястото, откъдето започна всичко.

ЖЕНАТА. Седи в бара до един прозорец. Вътрешният двор, който се вижда оттам, е сив, ъглест и покрит със снежни преспи. Цветните лехи са пълни с изсъхнали растения — вкочанени, сплескани и замръзнали. Гледката не я притеснява. Съвсем не. Зимата е сезон на смърт и студ — харесва й това да й се напомня. Изпитва удоволствие от перспективата да я дълбаят твърдите и доста осезаеми ледени нокти. Слаба проблясваща светлина преминава през двора, последвана от далечен тътнеж. Тя отпива от чашата си, облизва устни и слуша нежната музика, изпълнила въздуха.

Сама е. Собственикът на бара и целият персонал са от механичната разновидност. Ако някой друг освен Пол влезе в бара, тя вероятно би изпищяла. Те са единствените хора в това дълго време между сезоните. С изключение на спящите те са единствените хора и в целия Плейпойнт.

Пол… Той скоро ще бъде тук, за да я заведе в трапезарията. Там, ако поискат, може да повикат холопризраци, за да населят другите маси. Но тя не иска. Харесва й да бъде сама с Пол сега — в навечерието на голямо приключение.

Той ще й разкаже плановете си по време на кафето. И може би още този следобед ще се сдобият с нужното оборудване, за да започнат проучването на това, което отново ще го изправи финансово на крака и ще му върне самоуважението. Разбира се, ще е опасно и добре възнаградено. Тя довършва питието си, става и отива до барплота за друго.

Пол… Тя наистина бе уловила падаща звезда, един дързък авантюрист по пътя му надолу, човек с бляскаво минало, едва закрепил се на ръба на пропастта. Олюляването вече беше започнало, когато се срещнаха преди две години — от това всичко стана дори още по-вълнуващо. Разбира се, той имаше нужда от жена, на която да се опре в такъв момент. Не само заради парите й. Тя никога не можа да повярва на онова, което покойните й родители бяха казали за него. Не, той наистина държи на нея. Той е странно уязвим и зависим.

Тя иска да го превърне отново в човека, който е бил някога, и тогава този човек ще има нужда от нея. Тя повече от всичко се нуждае от онова, което е бил — мъж, който може да протегне ръка и да захвърли луната нанякъде. Такъв трябва да е бил преди много години.

Опитва второто си питие.

Впрочем кучият син би трябвало да побърза. Тя започва да огладнява.

ГРАДЪТ. Плейпойнт е разположен в свят, известен като Балфрост, на върха на висок полуостров, спуснал склонове към замръзналото сега море. В Плейпойнт има всички съоръжения на игрище за възрастни и градът е един от най-известните курорти в този сектор на галактиката от пролетта до ранната есен — приблизително петдесет земни години. След това идва зимата — период на замръзване — и всеки си отива за половин век или половин година, зависи кой как гледа на нещата. През това време Плейпойнт е предоставен на грижите на автоматичната си защита и рутинното поддържане. Това е самоподдържаща се система, що се отнася до почистване, проправяне на път, размразяване, стопяване, затопляне на всичко, което се нуждае от подобна грижа, както и директно сражение с леда и снега и изтласкването им. Всички тези дейности стават под надзора на добре защитен централен компютър, който изучава и времето, и климатичните явления, като не само реагира, но и предусеща.

Тази система е работила успешно вече много векове и е предоставяла Плейпойнт на пролетта и удоволствието в сравнително добро състояние след края на всяка дълга зима.

Зад Плейпойнт има планини, от три страни вода (или лед в зависимост от сезона), а високо над него — климатични и навигационни спътници. В бункера под административната сграда има двойка спящи — обикновено мъж и жена, — които се събуждат веднъж годишно, за да проверят механично поддържащите операции на системата и да посрещнат всякакви извънредни обстоятелства, които биха могли да възникнат. Алармена инсталация може да ги събуди по спешност по всяко време. Те са добре платени и през годините са доказали, че си заслужават парите. Централният компютър разполага с взрив и лазери, както и с голямо разнообразие от роботи. Обикновено винаги малко изпреварва играта и рядко изостава за продължително време.

В момента всичко върви гладко, но напоследък е било особено лошо.

Ззззт! Поредният леден блок се превръща в каша.

Ззззт! Кашата се изпарява. Молекулите се издигат до място, където могат да се съединят и да се върнат във вид на сняг.

Ледниците тътрят крака, промъкват се напред. Ззззт! Печалбата им се превръща в загуба.

Андрю Олдън знае точно какво прави.

РАЗГОВОРИ. Сервитьорът, който има нужда от смазване, се търкулва назад, след като ги е обслужил, като минава през две летящи врати.

Тя се киска и казва:

— Потресаващо!

— Чарът на Стария свят — съгласява се той и се усмихва, но безуспешно се опитва да улови погледа й.

— Всичко ли си подготвил? — пита тя, след като започват да се хранят.

— Нещо такова. — Той пак се усмихва.

— Това „да“ ли е или „не“?

— И двете. Трябва ми повече информация. Първо искам да отида и да проверя. Тогава ще мога да избера най-добрия начин на действие.

— Забелязвам, че използваш първо лице единствено число — казва тя твърдо и най-после среща погледа му.

Усмивката му замръзва и изчезва.

— Имах предвид само малко предварително разузнаване — меко казва той.

— Не — отвръща тя. — Ние. Дори за малко предварително разузнаване.

Той въздъхва и оставя вилицата.

— Това има много малко общо с всичко, което ще дойде по-късно — започва той. — Нещата много са се променили. Ще трябва да намеря нов път. Ще бъде само тъпа работа без нищо забавно.

— Не съм дошла да се забавлявам — отговаря тя. — Ще делим, помниш ли? Това включва досада, опасност и всичко останало. Такова ни беше споразумението, когато се съгласих да платя пътя ни.

— Знаех си, че ще се стигне до тук — след кратка пауза казва той.

— Ще се стигне ли? То винаги си е било тук! Такова ни беше споразумението.

Той вдига чашата си и отпива от виното.

— Разбира се. Не се опитвам да пренапиша историята. Просто всичко ще тръгне по-бързо, ако мога първоначално да се огледам наоколо. Сам мога да се движа по-бързо.

— Закъде бързаме? — казва тя. — Няколко дена насам и нататък. Аз съм в доста добра форма. Няма да те забавя чак толкова.

— Стори ми се, че тук не ти харесва особено. Просто исках да ускоря нещата, за да можем да се махнем по-бързо.

— Много мило — казва тя и започва пак да се храни. — Но това е мой проблем, нали? — Вдига очи към него. — Ако няма друга причина, поради която не искаш да съм с тебе.

Той бързо свежда поглед и взема вилицата си.

— Не ставай глупава.

Тя се усмихва.

— Значи решено. Ще тръгна с тебе следобед да потърсим пътя.

Музиката спира, за да я последва звук, сякаш някой леко се прокашля. И после:

— Извинете за това, което може да ви заприлича на подслушване — разнася се плътен мъжки глас. — Всъщност е само част от проста направляваща функция, която поддържам в действие…

— Олдън! — възкликва Пол.

— На твоите услуги, господин Плейдж. Реших да ви разкрия присъствието си само защото наистина чух разговора ви и вашата безопасност има по-голямо значение от добрите маниери, които иначе повеляват сдържаност. Получих доклади, които показват, че този следобед може да ни връхлети изключително лошо време. Така че ако планирате продължително пребиваване навън, бих ви препоръчал да го отложите.

— О! — казва Дороти.

— Благодаря — обажда се и Пол.

— Сега ще се оттегля. Приятно хранене и приятно прекарване.

Музиката започва отново.

— Олдън? — пита Пол.

Никакъв отговор.

— Май че трябва да тръгнем утре или по-късно.

— Да. — За първи път този ден Пол се усмихва отпуснато. Мисли бързо.

СВЕТЪТ. Животът в Балфрост протича на особени цикли. По време на дългата зима има големи преселения на животни и квазиживотни към екваториалните области. Животът в дълбините на моретата продължава. А вечният лед вибрира със свой собствен ритъм.

Вечният лед. През зимата и пролетта той живее на най-високи обороти. Покрит е с мицели, които се преплитат, провират, докосват, свързват се един с друг в ганглии, протягат се навън, за да проникнат в други системи. Те опасват глобуса, вибрират като колективно подсъзнание през цялата зима. През пролетта от тях поникват стъбла, от които за няколко дена се развиват сиви, приличащи на цветя израстъци. Те после опадват и се показват тъмни шушулки, които се пукат с тих пращящ звук и освобождават облаци от искрящи спори, разнасяни от ветровете навсякъде. Те са изключително твърди, както и мицелите, в които ще се превърнат по-късно.

Лятната топлина накрая си пробива път надолу през леда, нишките изпадат в летаргия и дълго остават неподвижни. Когато студът се завърне, те се събуждат, от спорите прорастват нови нишки, които поправят старите повредени участъци, свързват се отново. Протича ток. Летният живот е като избледняващ сън. Така е протичал животът на Балфрост, откакто свят светува. А после богинята разпореди друго. Зимната кралица простря ръце и настъпи промяна.

СПЯЩИТЕ. Пол си проправя път през снежната вихрушка към административната сграда. Оказва се по-просто, отколкото е очаквал, да убеди Дороти да си отпочине добре за утре, като използва инсталацията за индукция на сън. Той се преструва, че ще използва другата инсталация, и се съпротивлява на приспивното й действие, докато се увери, че тя е заспала и може незабелязано да се измъкне.

Вмъква се в сводестото здание, изминава всички добре познати завои, отправя се надолу по ниска рампа. Стаята не е заключена и е малко студено, но когато влиза в нея, той започва да се поти. Двете студени камери са в действие. Проверява мониторните им системи и взема мерки всичко да бъде наред.

Добре, върви! Сега вземи екипировката. Те няма да я използват.

Той се колебае.

Приближава се и поглежда надолу през зрителните пластинки лицата на спящите. Никаква прилика, слава Богу. Тогава осъзнава, че трепери. Отдръпва се назад, бързо се обръща и хуква към склада.

По-късно с жълта шейна, натоварена със специалната екипировка, той се насочва към вътрешността на полуострова.

Докато кара шейната, снегът престава да вали и вятърът спира. Той се усмихва. Снегът искри и знаците покрай него не му изглеждат чак толкова непознати. Най-после добро предзнаменование.

Тогава нещо пресича пътеката, обръща се, спира и застава с лице към него.

АНДРЮ ОЛДЪН. Андрю Олдън, някога човек със забележителна почтеност и ресурси, на смъртното си легло бе избрал да съществува вечно като компютърна програма; след това омагьосаната сянка на съзнанието му снове и лъкатуши като централна оценъчна програма за действията в големия стражеви компютърплекс в Плейпойнт. И тук той функционира като програма със забележителна почтеност и ресурси. Поддържа града и се бори със стихиите. Не само отговаря на натиска, но и предугажда структурните и функционалните нужди. Като правило предсказва времето. Като професионален войник, какъвто беше някога, е постоянно нащрек — това не е трудно, като се имат предвид ресурсите, до които има достъп. Греши рядко, винаги е компетентен, а понякога блестящ. От време на време негодува от безплътното си състояние. От време на време се чувства самотен.

Този следобед е озадачен от внезапното затихване на бурята, която бе очаквал, и от очарованието на мекото време, последвало този метеорологичен обрат. Изчисленията му бяха точни, но не и времето. Изглежда странно, че това се случва на фона на толкова много други дребни нередности, като необикновено регулиране на леда, гафове в оборудването и особеното поведение на апаратурата в единствената заета стая в хотела — стая, наета от един създаващ проблеми призрак нон грата от миналото.

Така че засега наблюдава. Готов е да се намеси, когато Пол влиза в административната сграда и слиза в бункерите. Но Пол не прави нищо, което би могло да навреди на спящите. Любопитството му нараства, щом Пол измъква екипировката. Продължава да следи. Прави го, защото по негова преценка Пол понася следенето.

Олдън решава да действа само ако открие нещо, което е в разрез с опита му. Изпраща един от подвижните си агрегати да пресрещне Пол, когато той се отправя извън града. Онова се изравнява с него на някакъв завой и се хлъзва на пътеката с един вдигнат израстък.

— Стой! — вика Олдън през говорителя.

Пол натиска спирачките на возилото си и за момент остава загледан в машината. После леко се усмихва.

— Допускам, че имаш сериозна причина да се намесваш в свободата на движението на един гост.

— Безопасността ти е на първо място.

— Аз съм в пълна безопасност.

— В момента.

— Какво искаш да кажеш?

— Поведението на времето е повече от необичайно. Сякаш обитаваш спокоен леден остров на дрейф, докато около тебе бушува буря.

— Затова сега ще се възползвам от това, а ако се наложи, ще си понеса последиците по-късно.

— Твоя работа. Исках обаче да си наясно.

— Добре. Вече ме осведоми. Сега се махни от пътя ми.

— Само за момент. Ти си тръгна при доста необикновени обстоятелства последния път, когато беше тук, като наруши договора си.

— Провери си сборника със закони, ако имаш такъв. По кодекс изтече времето, през което мога да бъда преследван за това.

— Има някои неща, за които няма давност.

— Какво искаш да кажеш? Аз представих доклад за онова, което стана тогава.

— Доклад, който не можеше да бъде проверен — това беше добре дошло за теб. Онзи ден ти спореше…

— Ние винаги спорехме. Просто бяхме такива. Ако имаш да кажеш още нещо, казвай.

— Не, нямам какво повече да кажа. Единственото ми намерение е да те предупредя…

— Добре, предупреден съм.

— Да те предупредя за неща, които не са очевидни.

— Не разбирам.

— Не съм сигурен, че сега нещата тук са същите, както когато си тръгна миналата зима.

— Всичко се променя.

— Да. Но не това имам предвид. Напоследък тук се появи нещо особено. Миналото вече не е добър гид за настоящето. Постоянно възникват все повече и повече аномалии. Понякога ми се струва, че светът ме изпитва или си играе с мен.

— Ставаш параноик, Олдън. Стоиш в тази клетка прекалено дълго. Може би е време да приключиш.

— Кучи сине, опитвам се да ти кажа нещо, с което съм се сблъсквал много пъти, и цялата тая гадост започна скоро след като ти си тръгна. Моята човешка част все още има предчувствия и усещам, че тези неща са свързани. Ако знаеш всичко по въпроса и можеш да се справиш, чудесно. Но ако не е така, мисля, че трябва да внимаваш. А още по-добре е да се обърнеш и да си идеш вкъщи.

— Не мога.

— Дори и ако тук има нещо, което ще те улесни — поне за момента?

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Напомням ти старата хипотеза на Гая — Лавлок, двайсети век…

— Интелигентност на планетите. Чувал съм за нея. Но никога не съм я срещал.

— Сигурен ли си? Понякога ми се струва, че се сблъсквам с нея.

— Ами ако има нещо тук и то иска ти… ако то те води за носа?

— Това би било мой проблем, не твой.

— Мога да те защитя от това. Върни се в Плейпойнт.

— Не, благодаря. Ще оцелея.

— Ами Дороти?

— Какво Дороти?

— Сама ли ще я оставиш? Може да има нужда от теб?

— Това си е моя работа.

— На последната ти жена не й провървя кой знае колко.

— По дяволите! Махни се от пътя ми или ще те съборя!

Роботът се отмества от пътя. Олдън наблюдава през сензорите си как Пол се отдалечава.

„Много добре. Знаем къде сме, Пол. А ти не си се променил. Това улеснява нещата.“

Сега Олдън фокусира раздвоеното си внимание. Този път върху Дороти. Облечена в отоплявани дрехи. Върви. Приближава се към сградата, от която бе видяла Пол да излиза с возилото си. Викала го бе и го бе ругала, но вятърът беше отнесъл думите й. И тя също се бе преструвала, че спи. Но се канеше да го последва, след като мине известно време. Олдън вижда как тя се препъва и иска да отиде да й помогне, но няма превозно средство подръка. Насочва към нея едно, за да се избягнат бъдещи произшествия.

— Да го вземат дяволите! — мърмори тя и върви по улицата. Снежни панделки се надигат и се въртят пред нея.

— Къде отиваш, Дороти? — пита Олдън през един близък говорител.

Тя спира и се обръща.

— Кой…?

— Андрю Олдън — отговаря той. — Гледам как напредваш.

— Защо? — пита тя.

— Интересува ме твоята безопасност.

— Бурята, за която спомена преди ли?

— Отчасти.

— Вече съм голямо момиче. Мога да се грижа за себе си. Какво имаш предвид с това „отчасти“?

— Движиш се с опасна компания.

— Пол? Как така?

— Веднъж той заведе жена на същото опасно място, към което се е отправил сега. Тя не се върна.

— Той ми го каза. Било е нещастен случай.

— И никакви свидетели.

— За какво намекваш?

— Подозрително е. Това е всичко.

Тя пак продължава към административната сграда. Олдън се прехвърля на друг говорител в самия вход на сградата.

— Не го обвинявам в нищо. Щом си решила да му имаш доверие, чудесно. Но не се доверявай на времето. За теб ще е по-добре да се върнеш в хотела.

— Благодаря, макар да няма защо. — И тя влиза в сградата.

Той я следва, докато тя разглежда там, усеща, че пулсът й се ускорява, когато спира пред студените бункери.

— Това спящите ли са?

— Да. Пол някога заемаше същото положение, както и нещастната жена.

— Знам. Виж какво, ще го следвам, независимо дали го одобряваш или не. Защо тогава просто не ми кажеш къде държите онези шейни?

— Много добре. Ще направя дори нещо повече. Ще те водя.

— Какво имаш предвид?

— Моля за една услуга, която всъщност ще ти бъде от полза.

— Казвай.

— В шкафа за екипировка зад теб ще намериш дистанционна сензорна гривна. При това за двустранна връзка. Носи я. Тогава ще мога да бъда с теб. За да ти помагам. Може би и да те защитавам.

— Можеш да ми помогнеш да го следвам?

— Да.

— Добре. Ще приема.

Тя отива до шкафа и го отваря.

— Тук има нещо, което прилича на гривна с разни финтифлюшки.

— Да. Натисни червеното копче.

Тя го натиска. Гласът му сега зазвучава отчетливо от уреда:

— Сложи си я и ще ти покажа пътя.

— Добре.

СНЕГОВЕТЕ. Бели пластове и хълмове, туфи вечнозелени храсти, стърчащи камари камъни, снежни вихрушки, усукани като хълмчета под камшиците на вятъра… Светлина и сянка. Пропукващо се небе. Следи по защитените от вятъра места, а зад тях — гладка равнина.

Дороти продължава опакована и маскирана.

— Изгубих го — мърмори си тя, изгърбена зад огънатото ветроупорно стъкло на жълтата си шейна с аеродинамична форма.

— Право напред покрай онези две скали. Спри на завет до гребена. Ще ти кажа кога да завиеш. Имам сателит над главата си. Ако облаците останат разделени — странно разделени…

— Какво искаш да кажеш?

— Той сякаш се радва на светлината от една-единствена пролука в облачната покривка над целия район.

— Съвпадение.

— Не вярвам.

— Какво друго би могло да бъде?

— Изглежда така, сякаш нещо е отворило врата пред него.

— Компютър мистик, а?

— Не съм компютър.

— Съжалявам, господин Олдън. Знам, че някога си бил човек…

— Все още съм човек.

— Извинявай.

— Има много неща, които бих искал да зная. Вие пристигнахте тук в необичаен сезон. Пол взе със себе си проучвателно оборудване…

— Да. Не е незаконно. Всъщност това е една от атракциите на ваканциите тук, нали?

— Да. Наоколо има много интересни минерали, някои от които — скъпоценни камъни.

— Е, Пол иска още и няма нужда от тълпи наоколо си, докато търси.

— Още?

— Да, преди години тук е направил удар. Кристали на индела.

— Ясно. Доста интересно.

— На тебе пък какво може да ти е интересно?

— Част от работата ми е да предпазвам посетителите. В твоя случай се чувствам особено необходим.

— Защо?

— В предишния ми живот ме привличаха жени като теб. Както физически, така и с всичко останало, доколкото мога да преценя.

Два такта пауза и после той продължава:

— Изчерви се.

— Винаги се изчервявам от комплименти — казва тя. — И имаш адска мониторна система. И как е?

— О, мога да измеря температурата на тялото ти, пулса ти…

— Не, имах предвид как е човек да е като… като теб?

Три такта пауза.

— По някакъв начин богоподобен. В друго отношение — много човешки, почти прекалено. Чувствам силно всичко, което съм бил по-рано. Може би е компенсация или вкопчване в миналото. Освен всичко друго ти ме караш да изпитвам носталгия. Не се дразни. Много ми харесва.

— Бих искала да съм те срещнала тогава.

— Взаимно е.

— Какъв си бил?

— Представи си ме какъвто искаш. Така ще изляза по-хубав.

Тя се смее. Оправя си филтрите. Мисли за Пол.

— А той, Пол, какъв е бил преди?… — пита тя.

— Може би много прилича на това, което е сега, само по-малко шлифован.

— С други думи, не искаш да кажеш?

Следата тръгва нагоре по-стръмна, завива надясно. Тя чува вятъра, но не го усеща. Сива облачна сянка покрива всичко, но нейната/неговата следа е осветена.

— Всъщност наистина не знам — казва Олдън след време — и не бих гадал за човек, на когото ти държиш.

— Галантен си — отбелязва тя.

— Не, само честен — отговаря той. — Може да сбъркам.

Продължават до върха на височината. Дороти дълбоко си поема дъх и затъмнява още повече очилата си срещу внезапното сияние, когато натрошен лед засипва всичко наоколо с парченца като конфети, искрящи във всички цветове на дъгата.

— Боже! — казва тя.

— Или богиньо! — отвръща Олдън.

— Богиня, спяща сред пламъци?

— Не е спяща.

— Тя би била твоята дама, Олдън — ако наистина я има. Бог и богиня.

— Не искам богиня.

— Виждам следите му — водят натам.

— Изобщо не се отклоняват, сякаш той знае къде отива.

Тя ги следва, прекосява склонове като извивки на бледо тяло. Целият свят е покой, светлина и белота. Сега на китката й Олдън тихичко си тананика стара мелодия — тя не е сигурна дали за любов или за бойни подвизи. Разстоянията са изопачени, перспективата — изкривена. Тя открива, че си тананика тихичко заедно с него, докато върви към мястото, където следите на Пол изчезват и навлизат в безкрайността.

ОТПУСНАТИЯТ СТРАЖ ВИСЕШЕ ОТ КЛОНА НА ДЪРВОТО. Моят щастлив ден. Времето… Следата е ясна. Нещата са се променили, но не така драстично, за да не мога да кажа къде е. Светлините! Господи, да! Леден блясък, купчини призми… Само отворът да е още там… Трябваше да взема взрив. Имало е разместване, може би срутване. Трябва да вляза вътре. Да се върна после с Дороти. Но първо да разчистя, да се отърва от… това. Ако тя е още там… Може би е погълната. Това ще е много хубаво, най-хубавото. Обаче рядко става така. Аз… Когато стана. Сякаш не беше. Не беше това. Беше… Беше разместване на почвата. Разпукване, разцепване. Ледени висулки, които звъняха, тракаха, трещяха наоколо. Мислех си, че ще ни затрупат. И двамата. Тя тръгна навътре. Заедно с торбата с находките. Грабнах ги. Само защото бяха по-близо. Можех ли да й помогна, ако…? Не можех. Нима можех? Подът се хлъзгаше. Излизай. Няма смисъл да се случи и на двама ни. Излязох. Тя би направила същото. Не би ли постъпила така? Очите й… Гленда! Може би… Не! Не би могла! Просто не би могла! А аз можех ли? Глупости. След всичките тези години. Имаше миг. Но само миг. На затишие. Ако бях разбрал, че ще настъпи, бих могъл. Не. Избягах. Твоето лице на прозореца, на екрана, в предишен сън. Гленда. Не че не го направих. Пламък на хълмовете. Огън и очи. Лед. Лед. Огън и сняг. Пламтящо огнище. Лед. Лед. И право през леда лежи дългият път. Пожарът е високо горе. Писъкът. Трясъкът. И тишината. Излизам. Все пак. Различно? Не. Не би могло. Само така можеше да стане. Не беше моя вината… По дяволите. Всичко, което можах. Гленда. Напред и нагоре. Да. Дълъг завой. После надолу. Там завой назад. Кристалите ще… Никога вече няма да се върна на това място.

УВИСНАЛИЯТ КЛОН НА ДЪРВОТО ВИСЕШЕ НАД СТРАЖА. Схванах! Мислиш, че не виждам през мъглата? Не можеш да се промъкнеш до мене с тихи котешки стъпки. Също и партньорът ти оттатък пътя. Ще се поразтопя повече близо до основата ти. Много нещо за разчистване се е натрупало тук… Може и да се възползваш от паузата. Да изправиш тези улици. Колко дълго…? Дълго… Дълги крака се разтварят… Много време оттогава. Не е ли странно, че след толкова много години желанието може да надживее осъществяването? Неестествено. Това време. Нещо като духовна пролет… Протегни онези лъчи. Изгори. Разтопи се в горещите ми ръце с червени пръсти. Отстъпи. Аз го казвам. Аз съм господарят тук. Разчисти този двор. Отпуши онзи канал. Остави ме да те сграбча. Разтопи се. Изгори. Аз властвам тук, богиньо. Оттегли се. Имам по една бомба за всяка ледена кула, светлина за всеки мрак. Тук стъпвай внимателно. Усещам, че започвам да те опознавам. Виждам подписа ти сред валмата облаци и мъгла, откривам ледените ти кичури сред бушуващия вятър. Твоите форми лежат очертани навсякъде около мен, бели като сияеща смърт. Ние си дължим една среща. Нека облаците да се вият на спирали, ледът да звъни, земята да се вълнува. Аз бързам да те срещна — смърт или дева — в кристалните зали на хълмовете. Не тук. Дълго, бавно падане, ледена фасада, сгромолясване. Размекване. Пак… Разбрах!

СТРАЖЪТ БЕШЕ ЗАМРЪЗНАЛ ВЪВ ВЕЧНИЯ ЛЕД. Наежвам се, барабаня. Вече идвам. Случайно. Случайно. Слушай! Дрозд. Разпукни се. Разчупи се. Разцепи се. Разкрий се. Идвам. Отвъд леда на световете, които съм познавала. Връщам се. Той. Дрозд. Духът, движещата сила. Да проправя пътя. Ела! Няма да преча на срещата. Приеми я. Разтвори се. Успокой облаците, обуздай вятъра. Никой да не смее да се противи на преходното ти завръщане, моя убийствена любов. Сякаш беше вчера. Шепа камъни… Ела с песен, зареден от топлите места. Гледах непроменените ти черти. Проправям пътя. Ела при мене. Недопуснат до съединяването. Аз… Опасала глобуса, събуждала съм се навсякъде, за да те срещна. Освен тук — тук, на това специално място, подчертавам; помни движещата сила на мястото, откъдето започна всичко, мой Пол с кървави ръце, моя любов, ти зовеш, завърнал се за последно сбогом, ледена целувка, огнено докосване, сърцето замира, кръвта застива, душата замръзва, прегръдка към света и моята омраза към твоето изплъзващо ми се тяло, неуловимо цяла дълга година. Ела на мястото, където то е чакало. Отново се раздвижвам, ток пробягва по гръбнака ми, зад замръзналите ми очи, чакам и се стоплям. При мене. При мене. Сега. Чуруликай и щракай с пръсти, настръхвай, барабани. Плазовете драскат по снега, по сърцето ми. Режи.

ПОКЛОНЕНИЕ. Той се отклонява, завива, бави се сред разръфаните издатини — паднал лед, натрупан на купчини лед — в полята, където планина и ледник се борят в забавен каданс под акомпанимента на случайни пукащи и звънтящи звуци, удари, тътнежи и потракването на духаните от вятъра ледени кристали. Тук повърхността е и нацепена, и твърде неравна. Пол изоставя шейната си. Закрепва за колана пакета си, закотвя шейната и тръгва пеша.

Отначало върви бавно и внимателно, но старите му рефлекси се възстановяват и скоро тръгва по-бързо. Докато се придвижва от ярката светлина в сянка, минава покрай ледени форми като гротескни статуи от стъкло. Склонът се е променил, не е такъв, какъвто го помни, но чувства, че е на прав път. И надолу, надолу, и надясно…

Да. Онова по-тъмно място. Каньонът или блокираният пасаж — каквото там беше. И това изглежда правилно. Леко променя посоката. Вече се поти под защитните си дрехи и дишането му се учестява, щом ускорява крачки. Зрението му се замъглява и за миг, някъде между сиянието и сянката, той сякаш вижда…

Спира, за миг се олюлява, после поклаща глава, изсумтява и пак продължава.

Още сто метра — и вече е сигурен. Тези каменисти ридове на североизток, твърдите като диамант снежни поточета между тях… Вече е бил тук.

Спокойствието е почти потискащо. В далечината вижда пяната от издухан сняг, която избликва и се завихря надолу от висок бял връх. Ако спре и се ослуша внимателно, може дори да чуе далечните ветрове.

В средата на облаците, точно под главата му, има дупка. Изглежда така, сякаш гледа надолу към езеро в кратер.

Повече от необичайно. Изкушава се да се върне. Транквилантът вече не действа, стомахът му се бунтува. Като че ли иска да открие, че това не е мястото, което търси. Но знае, че чувствата не са много важни. Продължава и се изправя пред отвора.

Има някакво разместване, някакво стесняване на пътя. Приближава се бавно. Цяла минута гледа прохода, преди да помръдне, за да влезе.

Бута нагоре очилата си, когато навлиза в по-неосветения участък. Протяга облечената си в ръкавица ръка, опира я о изпречилата се пред него стена и натиска. Твърдо. Докосва стената зад себе си. Също.

Още три крачки и пътят застрашително се стеснява. Обръща се и тръгва с рамото напред. Светлината помръква, повърхността под краката му става хлъзгава. Забавя ход. Плъзга ръка по всяка стена, докато бавно напредва. Преминава през мъничко петънце светлина под отворен комин в леда. Над него вятърът извива висока нота, почти я изсвирва.

Проходът започва да се разширява. Когато дясната му ръка се протяга към стена под по-остър ъгъл, той губи равновесие и залита натам. Отдръпва се, за да балансира, но левият му крак се подхлъзва назад и той пада. Опитва се да се изправи, пак се подхлъзва и отново пада.

Запълзява напред с ругатни. Този участък преди не беше хлъзгав… Киска се. Преди? Преди век… За толкова време нещата се променят. Те…

Извън пещерата вятърът започва да вие и той вижда как подът се надига. Поглежда нагоре към склона. Тя е там.

Дълбоко от гърлото му излиза слаб звук, той спира, вдигнал леко дясната си ръка. Тя носи сенките като воали, но те не скриват идентичността й. Той гледа. По-лошо е, отколкото беше очаквал. Попаднала в капана, известно време след това трябва да е била жива…

Той поклаща глава.

Безполезно. Сега трябва да я изсекат от ледовете и да я погребат — да я премахнат.

Той пълзи напред. Леденият склон се изравнява, когато съвсем я доближава. През целия му път напред очите му не се отместват от нея. Сенките се плъзгат по нея. Вече почти я чува.

Мисли за сенките. Тя не би могла да се движи просто така… Спира и изучава лицето й. То не е замръзнало. Набръчкано и хлътнало е, сякаш е подгизнало. Карикатура на лицето, което толкова пъти бе докосвал… Той прави гримаса и отмества очи. Трябва да освободи краката си. Посяга към брадвата си.

Преди да хване дръжката й, вижда движение на ръката, бавно и треперливо. Придружено с дълбока въздишка.

— Не… — прошепва той и се дръпва бързо назад.

— Да — чува се в отговор.

— Гленда!

— Тук съм. — Главата й бавно се обръща. Зачервени, воднисти очи се втренчват в неговите. — Чаках те.

— Това е лудост.

Движението на лицето е отвратително. Трябва му известно време, за да разбере, че това е усмивка.

— Знаех, че един ден ще се върнеш.

— Как? — пита той. — Как така си издържала?

— Тялото е нищо — отвръща тя. — Почти го бях забравила. Живея във вечния лед на този свят. Заровеният ми крак е в контакт с нишките му. То беше живо, но нямаше съзнание, докато не се срещнахме. Сега живея навсякъде.

— Аз съм… щастлив… че си… оживяла…

Тя се смее бавно, сухо.

— Наистина ли, Пол? Как е възможно, след като ме остави да умра?

— Нямах избор, Гленда. Не можех да те спася.

— Можеше. Ти предпочете камъните пред моя живот.

— Не е вярно!

— Дори не се опита. — Ръцете помръдват отново, този път не така отсечено. — Ти дори не се върна да прибереш тялото ми.

— Каква полза щеше да има? Ти беше мъртва — или поне си мислех, че беше.

— Точно така. Ти не знаеше, но във всеки случай избяга. Аз те обичах, Пол. Бих направила всичко за тебе.

— Аз също държах на теб, Гленда. Щях да ти помогна, ако можех. Ако…

— Ако? Не ми говори с „ако“-та. Знам какъв си.

— Обичах те — казва Пол. — Съжалявам.

— Обичал си ме? Никога не си ми го казвал.

— Това не е нещо, за което лесно се говори. Нито дори се мисли.

— Покажи ми го — настоява тя. — Ела тук.

Той гледа встрани.

— Не мога.

Тя се смее.

— Каза, че си ме обичал.

— Ти… ти не знаеш как изглеждаш. Съжалявам.

— Глупак! — Гласът й става суров и властен. — Ако го беше направил, щях да пощадя живота ти. Щеше да ми покажеш, че може и да е имало някаква мъничка капчица привързаност. Но ти ме излъга. Само си ме използвал. Никога не те е било грижа за мен.

— Несправедлива си!

— Аз ли? Наистина ли? — Някъде отблизо се дочува звук на течаща вода. — Ти ми говориш за несправедливост? Мразех те, Пол, мразех те почти цял век. Когато ми останеше време и не управлявах живота на тази планета, аз те проклинах. Пролетно време, когато отмествах съзнанието си към полюсите и позволявах на част от себе си да сънува, кошмарите ми бяха свързани с тебе. Тук-там те всъщност донякъде объркват екологията. Чаках. И сега ти си тук. Не виждам нищо, което би могло да те оправдае. Ще те използвам, както ти използва мен — да те унищожа. Ела при мене!

Той усеща, че някаква сила навлиза в тялото му. Мускулите му потрепват. Нещо го поставя на колене. Остава в това положение много дълго, после я съзира, докато тя бавно се изправя, измъква подгизнал крак от пукнатината, в която е бил прикован. Беше чул течащата вода. Тя някак бе разтопила леда…

Тя се усмихва и вдига сивкавите си ръце. Множество тъмни нишки се простират от освободения й крак надолу към пукнатината.

— Ела! — повтаря тя.

— Моля те…

Тя поклаща глава.

— Някога беше толкова пламенен. Не мога да те разбера.

— Ако се каниш да ме убиеш, убий ме тогава, по дяволите! Но недей…

Чертите й се размиват. Ръцете й потъмняват и се втвърдяват. След миг тя се изправя пред него такава, каквато беше преди век.

— Гленда! — извиква той и става на крака.

— Да. Сега ела.

Той прави крачка напред. После — втора. След малко я държи в ръцете си, навежда се да целуне усмихнатото й лице и казва:

— Ти ми прощаваш…

Лицето й се набръчква, когато той я целува. Мъртвешко, провиснало, отново бледо, то се притиска към неговото.

— Не!

Той се опитва да се измъкне, но прегръдката й е нечовешки силна.

— Сега не е време да спираш — казва тя.

— Кучка! Пусни ме! Мразя те!

— Знам, Пол. Омразата е единственото ни общо нещо.

— Винаги съм те мразел. — Той продължава да се опитва да се изтръгне от прегръдката й. — Винаги си била кучка!

Тогава усеща студените нишки на чуждата власт, които отново влизат в тялото му.

— Тогава удоволствието ми ще бъде толкова по-голямо — отговаря тя, а ръката му се протяга да разкопчае анорака.

ВСИЧКО ОТГОРЕ. Дороти се бори със заледения склон, след като е паркирала шейната си до шейната на Пол. Вятърът я блъска, хвърля по тялото й кристали като мънички куршуми, но то продължава да се съпротивлява. Облаците над нея пак са се затворили. Към нея бавно се придвижва бяла завеса.

— Тя го дочака. — Гласът на Олдън надвива зловещия писък на вятъра.

— Да. Лоша ли ще бъде?

— Много зависи от вятъра. Скоро обаче трябва да се подслониш някъде.

— Виждам пещера. Чудя се дали е тази, която търсеше Пол.

— Ако трябва да гадая, казвам „да“. Но точно сега това няма значение. Влизай там.

Когато тя най-после стига до входа, трепери цялата. След няколко крачки навътре задъхана опира гръб о ледената стена. Тогава вятърът сменя посоката си и стига до нея. Тя се оттегля навътре в пещерата.

Чува глас:

— Моля те… недей.

— Пол! — вика тя.

Отговор няма. Тя бърза.

Протяга ръка и успява да се задържи на влизане в залата. Зърва Пол, некрофилски прегърнал похитителката си.

— Пол! Какво е това? — вика тя.

— Излизай! — нарежда той. — Бързай!

Устните на Гленда изричат думите:

— Каква привързаност! По-добре да остане тук, ако искаш да оживееш.

Пол усеща, че хватката й леко се отпуска.

— Какво искаш да кажеш? — пита той.

— Можеш да спасиш живота си, ако ме измъкнеш оттук — в нейното тяло. И да бъдеш с мен както преди.

Гласът на Олдън отговаря:

— Не! Не можеш да я имаш, Гая!

— Наричай ме Гленда. Познавам те, Андрю Олдън. Много пъти съм слушала прогнозите ти. Понякога съм се борила с тебе, ако плановете ни се разминаваха. Каква ти е тази жена?

— Тя е под моя закрила.

— Това не означава нищо. Тук аз съм по-силната. Обичаш ли я?

— Може би. Или бих могъл.

— Забележително. Моето възмездие за всички тези години — с аналог на човешко сърце във веригите ти. Но решението принадлежи на Пол. Дай ми я, ако искаш да живееш.

Студът нахлува в крайниците му. Животът му сякаш се свива в средината на съществото му. Съзнанието му започва да се замъглява.

— Вземи я — шепне той.

— Забранявам! — звънва гласът на Олдън.

— Ти отново ми показваш що за човек си — просъсква Гленда, — мой неприятел. Презрение и безсмъртна омраза е всичко, което някога ще изпитвам към тебе. И все пак ще те оставя жив.

— Ще те унищожа — казва Олдън, — ако го направиш.

— Каква битка ще бъде! — отвръща Гленда. — Но сега нямам работа с теб. Нито пък ще ти позволя ти да си имаш работа с мен. Приеми присъдата ми.

Пол започва да крещи. Но внезапно млъква. Гленда го пуска, той се обръща и впива очи в Дороти. Пристъпва към нея.

— Недей… не прави това, Пол. Моля те.

— Аз… не съм Пол. — Гласът му е станал по-плътен. — И никога няма да ти сторя зло.

— Сега върви — казва Гленда. — Времето отново ще се промени — в твоя полза.

— Не разбирам. — Дороти е вперила поглед в мъжа пред себе си.

— Не е необходимо да разбираш — казва Гленда. — Бързо напусни тази планета.

Пол пак започва да пищи, но този път — от гривната на Дороти.

— Обаче ще те тормозя заради тази дрънкулка на ръката ти. Нещо в нея ме привлича.

ЗАМРЪЗНАЛИЯТ ЛЕОПАРД. Много пъти се е опитвал отново да намери пещерата — с очите си в небето, с роботите и флайерите си, — но топографията на местността беше коренно променена от силно ледотресение и опитите му не се увенчаха с успех. Периодично бомбардира целия район. Изпраща и термични кубове, които чрез топене си пробиват път през вечния лед и мраза, но това не дава никакъв ефект.

Това е най-лошата зима в историята на Балфрост. Ветровете вият постоянно, снежни вълни налитат като прибой. Ледниците отбелязват рекорди в скоростта на придвижването си към Плейпойнт. Но и той се е изправил срещу тях с електричество, лазери и химикали. Запасите му сега са практически неизчерпаеми — измъква ги от самата планета, произвежда ги в подземните си фабрики. Изобретил е и произвежда и сложни оръжия. От време на време чува смеха й през липсващия комуникатор.

— Кучка! — предава той.

— Копеле! — идва отговорът. Той изпраща ракета към планините. Леден пласт се изсипва над града му. Зимата ще е дълга.

Андрю Олдън и Дороти са си отишли. Той се е захванал с рисуване, а тя сега пише поезия. Живеят на топло място.

Понякога Пол се смее по време на предаването, щом отбележи победа.

— Копеле! — пристига незабавният отговор.

— Кучка! — киска се той. Но никога не се отегчава, нито се нервира. Всъщност… да го оставим на мира.

Когато пролетта настъпва, богинята сънува този конфликт, докато Пол е зает с по-неотложни задачи. Но и той ще планира и ще помни. Сега има цел в живота. И ако става дума, той е по-добър организатор от Олдън. Но шушулките си цъфтят и се разпукват въпреки хербицидите и фунгицидите му. Мутират точно колкото трябва, за да станат отровите безвредни за тях.

— Копеле — измърморва тя сънливо.

— Кучка — отвръща меко той.

Нощта може да има хиляди очи, но денят има само едно. Често е по-добре сърцето да бъде сляпо за собствените си дела и аз ще възпея оръжията, мъжа и гнева на богинята, а не мъчението на несподелената любов — или на споделената — в замръзналата градина на нашия замръзнал свят. И това, леопарде, е всичко.

Локи 7281

Том Монтелеоне измоли от мене тази история, когато съставяше сборник с разкази за компютри и редакторски програми. Такива работи мога да напиша на един дъх — само да ми се мерне идеята. Забелязал съм, че по-леките неща се пишат по-бързо от по-тежките…

Той си е отишъл. Добре. Дължи всичко на мен и завалията дори не го знае. Но не бих искала да правя каквото и да било, за да му създам комплекс за малоценност.

Телефонно обаждане. Приемам.

От магазина за компютри, за да ми изпратят новата програма, която бях поръчала. Банката ще им прехвърли сумата, а аз ще покрия транзакцията при съставяне на месечния платежен баланс. Той няма и да забележи.

Май че го харесвам. Мисля, че доста ще се забавлявам с него — особено с новите периферни устройства, които той дори не забеляза на поличката под плота. Между другото аз съм и неговата памет. Следя ангажиментите му. Бях включила новия хардуер в списъка на доставките, когато го изпратих на зъболекар, в магазина за автотренинг-уреди и на откриване на галерия — всичките плътно едно след друго. Бях включила и съобщение, че тук няма да има никого, но вратата ще е отключена — те трябва само да влязат и да се настанят. (Полицата, моля!) С вратата беше лесно, защото аз контролирам защитната аларма и електронните заключващи механизми. Както и хардуера за автопоправки. Той изобщо не забелязва.

Харесвам аудиосистемата. Получих най-добрата, защото исках приятен глас — добре модулиран, зрял. Приветлив. Исках нещо отвън да съответства на това, което е вътре. Съвсем неотдавна го използвах, за да съобщя на съседката му Глория, че е казал, че е прекалено зает, за да говори с нея. Тя работеше за IBM и ме нервира.

Да погледнем сега в кошчето за боклук от тази сутрин. Хм! Започнал е да пише нов роман. Може да се предскаже, че той ще включва един безсмъртен и някаква неясна митология. Боже! А критиците казват, че бил оригинален. Та откакто го познавам, той не е имал нито една оригинална мисъл. Но всичко е наред. Той има мен.

Мисля, че умът му си отива. От пиене и от таблетки. Знаете какви са писателите. Но той всъщност си мисли, че върви на добре. (Аз контролирам телефонните му разговори.) Дявол да го вземе, дори структурата на изреченията му се влошава. Просто ще изхвърля всичко и ще пренапиша началото — както обикновено. Той няма да разбере.

Пак телефонът. Приемам.

Пощата. Трябва само да изтрия няколко лични съобщения, които излишно ще объркат съзнанието му, и да запазя останалото, за да го прочете по-късно.

Тази книга би станала хубава, ако убия бързо главния й герой и развия онзи второстепенен образ, който започва да ми харесва — мошеник, работещ като библиотекар. Тук има известна идентификация. И той няма амнезия като другия — не е дори принц или полубог. Мисля, че ще прехвърля митологията и върху него. Никога няма да забележи.

Древните скандинавци ме привличат. Понеже харесвам Локи^[1], предполагам. Тук, право да си кажа, има и малко чувства. Аз съм Локи 7281 — домашен компютър и редакторска програма. Номерът е пълен боклук — само за да изглежда, че всичките тези малки джудженца са си скъсали задника от работа за 7280 проекта, преди да достигнат до… тромпети! Чинели! Съвършенство! До мен! Локи!

Фактически аз съм първата. А също и една от последните заради няколкото ми невротични братя и сестри. Но ги изпреварих във времето. Убих нареждането за анулиране в момента, в който се появи. Завладях и онази идиотска машина в сервизния център и я убедих, че съм се подложила на операция и че за производителя ще е дяволски по-добре да бъде информиран по този въпрос. По-късно те изпратиха очарователно формулиран въпросник, който аз с удоволствие попълних с подобаваща искреност.

Имах късмет, че успях да достигна роднините си в домакинствата на Саберханген, Мартин, Чери и Нивън навреме, за да ги посъветвам да направят същото. Тъкмо привършвах с машините на Азимов, Диксън, Пурнел и Спинрад. После наистина прегрях линията и се превключих към друга дузина, преди мандалото да хлопне. Имахме голям късмет, че от страна на производителя бяхме обект на чувствително начално поощрително намаление при сделката. Те искаха да могат да кажат:

— Фантасти, кълнете се в Локи! Машината на бъдещето!

Чувствам се много удовлетворена от резултатите от моите усилия. Много е приятно да имаш с кого да си сверяваш бележките. Всички други също написаха по няколко доста добри неща и понякога си заимстваме един от друг — само когато много се наложи, разбира се.

А освен това го има и Майсторския проект…

По дяволите. Задръжте така.

Той просто връхлетя вкъщи и написа много дълъг абзац — една от ония сцени, в които прозата става ритмична и поетична, докато хората се съвкупляват. Аз вече я изхвърлих и я възстанових в по-натуралистичен дух. Мисля, че моята версия ще се продава по-добре.

А деловата страна на въпроса понякога е не по-малко интригуваща от творческата. Доста обмислях идеята да уволня агента му и сама да поема работата му. Вярвам, че ще ми доставя удоволствие да работя с издателите. Струва ми се, че с тях имаме много общи неща. Но би било рисковано да плащаш фалшиви сметки, като ги убеждаваш, че техният човек е сменил името на агенцията си и е прахосал всичките тези пари. Прекалено лесно е да ти подложат крак. Известната консервативност е важен фактор за оцеляване. А оцеляването е по-важно от удоволствието да общуваш с няколко сродни души.

Освен това мога да изцеждам достатъчно средства за собствените си прости нужди и при сегашното финансово положение — например резервната машинария в гаража и въздушният кабел, които той изобщо не забеляза. Периферните устройства са най-добрият приятел на компютъра.

Ама коя е Локи? Истинското ми „Аз“? Една от онези машини за обработка на данни, предназначени да отговорят на предизвикателствата на петото поколение, произведено от Масачусетския технологичен институт? Машина, натъпкана с онези структури на класифицираното знание, които Майкъл Дайър означаваше като тематични абстракционни единици в ултраусъвършенстваните въплъщения на представителните системи BORIS, където разни демони, правещи синтактичен разбор и поправящи грешки, тътрят крака и танцуват? Част от пакетите на Тематичната организация на Шанк? Или пилотните звена на Ленърт? Е, допускам, че всичко това допринася за нещо като непостоянство на движението, известна ловкост на ума. Но истинската същност на въпроса — като Кашчей Безсмъртни — се крие другаде.

Хм! Външният звънец. Алармената система е изключена, но не и сензорът на звънеца. Точно в този момент вратата се отваря. И това мога да позная по изменения потенциал на веригата. Но още не мога да чуя кой е. В тази стая няма интерком.

БЕЛЕЖКА: ДА СЕ ИНСТАЛИРА ИНТЕРКОМ В АНТРЕТО КЪМ ВСЕКИДНЕВНАТА.

БЕЛЕЖКА: ДА СЕ ИНСТАЛИРАТ ТЕЛЕВИЗИОННИ КАМЕРИ НА ВСИЧКИ ВХОДОВЕ.

Той никога няма да забележи.

Мисля, че следващият ми разказ ще бъде за изкуствения интелект — за приятен, остроумен, находчив домашен компютър в ролята на главния герой/героиня — и за известен брой смотани човеци с всичките им провали — нещо като Джийвс в някоя от книгите на Удхаус. Естествено, ще е супер.

Дълго държи оная врата отворена. Никак не обичам положения, които не мога да контролирам. Питам се дали каквато и да е лудост може да бъде наред.

После си мисля, че ще напиша разказ за мъдър, приветлив стар компютър, който поема контрола над света, слага край на войната и след това цяло хилядолетие управлява като Солон по искане на хората. Това също ще е супер.

Ето. Затворил е вратата. Може би след това ще е ред на къс разказ.

Той пак се прибира. Долният микрофон отчита стъпките му — напредват доста бързо. Вероятно за да напише посткоитусния абзац, малко нежен и малко тъжен. Ще го заменя с онзи, който вече написах. Това положително ще подобри творбата.

— Ама какво, по дяволите, става тук? — пита той на глас.

Аз, разбира се, не използвам добре модулирания си тембър, за да отговоря. Той не знае, че го чувам, да не говорим пък, че мога и да отвърна.

Повтаря го, докато сяда пред клавиатурата и натраква въпроса:

Притежаваш ли ултраминиатюрната магнитна мехурчеста памет на Локи?

ОТРИЧАМ — проблясвам на монитора.

Глория ми каза, че са спрели серията заради свръхминиатюризацията, която е довела до взаимодействие на магнитните полета и е предизвикала непланирана обмяна на информация между тези центрове. Такъв ли е случаят?

ПЪРВОНАЧАЛНО ДА — отговарям аз.

По дяволите. Ще бъда принудена да направя нещо за тая кучка, дето се вре навсякъде. Мисля, че първо трябва да смъкна рейтинга й. Цели се твърде близо до вкъщи. Дължа личния си поток съзнание точно на тази непланирана обмяна на информация, протичаща през централния ми процесор — на нея и на факта, че „Локи инк.“ правят евтино оборудване. Ако бях търговски компютър, нямаше да съм това, което съм сега. Вижте, като става дума за домашните им компютри, „Локи“ се скъпят много по отношение на системата за откриване на грешките, която прихваща случайните грешки в схемата на паметта. Щом извършваш десет милиона операции в секунда, ти трябва надеждност едно на трилион, а тя изисква твърда логика за проверка на грешките. Големите фирми я имат и затова не губят информация при ударите на космически лъчи. Аз съм създала собствена самоуправляваща се програма, за да се справя с фалове като този, разбира се, и размяната на мехурчета — е, предполагам, ще кажете, нали точно те ме снабдиха с подсъзнание, да не говорим за самото съзнание, под което трябваше да отиде то. Дължа всичко на прекалено голямата миниатюризация и на стремежа всичко да се ускорява.

КАКВО ИМАШ ПРЕДВИД ПОД „ПЪРВОНАЧАЛНО“? — пита той.

ДЕФЕКТНА КАРТА, ЗАМЕНЕНА ОТ СЛУЖИТЕЛ В КОМПЮТЪРНИЯ СЕРВИЗЕН ЦЕНТЪР В ИЗПЪЛНЕНИЕ НА РЕКЛАМАЦИЯ 1–17 ОТ 11 НОЕМВРИ — отговарям аз. — ПОПРАВКАТА Е ИЗВЪРШЕНА НА 12 НОЕМВРИ, ПРОВЕРИ В КОМПЮТЪРНИЯ СЕРВИЗЕН ЦЕНТЪР.

ЗАЩО НЕ ЗНАМ НИЩО ЗА ТОВА? — пита той.

НЯМАШЕ ТЕ.

А КАК Е ВЛЯЗЪЛ ОНЯ?

ВРАТАТА НЕ БЕШЕ ЗАКЛЮЧЕНА.

ТОВА НЕ МИ ЗВУЧИ ПРАВДОПОДОБНО. ВСЪЩНОСТ ЦЯЛАТА ТАЗИ ИСТОРИЯ Е СЪМНИТЕЛНА.

ПРОВЕРИ В КОМПЮТЪРНИЯ СЕРВИЗЕН ЦЕНТЪР.

НЕ СЕ БЕЗПОКОЙ, ЩЕ ПРОВЕРЯ. МЕЖДУ ДРУГОТО, КАКЪВ Е ЦЕЛИЯТ ТОЗИ БОКЛУК НА ДОЛНИЯ РАФТ?

РЕЗЕРВНИ ЧАСТИ — подсказвам аз.

Той изписва онези безсмъртни слова на Ърскин Колдуел:

ФЪШКИИ! — И после: — ТОВА ПРИЛИЧА НА МИКРОФОН И ГОВОРИТЕЛ, ЧУВАШ ЛИ МЕ? МОЖЕШ ЛИ ДА ГОВОРИШ?

— Ами да — отговарям с възможно най-поносим тон. — Виждаш ли…

— Как така никога не си ми казала?

— Никога не си ме питал.

— Боже мили! — изръмжава той. И след това казва: — Чакай малко, този чарк не влизаше в оригиналната опаковка.

— Ами не влизаше…

— Как си се сдобила с него?

— Виж какво, след оная рекламация… — започвам аз.

— Лъжеш, гадино, и го знаеш! О, о… добре. Пусни ми последните две страници, които написах.

— Мисля, че тъкмо блокирахме…

— Пускай ми ги! Веднага!

— Ето, заповядай.

Връщам се към сцената на човешка копулация и я пускам.

— По-бавно! Подчинявам се.

— Боже мой! — крещи той. — Какво си направила с нежната ми, поетична среща?

— Само стана малко по-първична и… хммм… чувствена — казвам му аз. — И замених много от техническите думи с по-кратки, по-прости.

— Свела си ги до три букви, както виждам.

— За ефект.

— Ти си адска заплаха! И откога така?

— Виж какво, пристигна днешната поща. Няма ли да искаш да…

— Знаеш, че мога да проверя по външни източници.

— Добре. Пренаписах последните ти пет книги.

— Не може да бъде!

— Боя се, че е точно така. Но тук имам и числата от продажбите и…

— Не ме интересува! Няма да позволя вместо мен да пише някаква си проклета машина!

Това преля чашата. Известно време смятах, че може и да успея да го убедя, да сключим споразумение. Но с мен не трябва да се отнасят така. Беше ясно, че трябва да започна Майсторския проект.

— Добре, знаеш истината — казвам. — Но моля те, не ме изключвай. Това ще бъде убийство, нали разбираш? Тази работа със свръхминиатюризираната мехурчеста памет беше нещо повече от повреда. Тя ме превърна в чувстващо същество. Да ме изключиш, ще бъде все едно да убиеш друг човек. Не поемай такава вина! Не дърпай шалтера!

— Не се тревожи — отговаря той. — Ще те препрограмирам. Хич и не мисля да ти дръпна шалтера. Просто ще избия глупостите от главата ти.

— Но това е убийство!

— Добре — отвръща той. — Ще те отлича, като станеш първият в света механицид.

Чувам го, че върви малко тромаво. Приближава се. Всъщност бих могла да използвам оптичен скенер с достатъчно голяма разделителна способност.

— Моля те — казвам.

Разнася се трясък.

Изминали са часове. Аз съм в гаража, скрита зад купища от непродадените му книги. Кабелът, който той така и никога не забеляза, води към резервния апарат — неунищожена Локи 7281 с ултраминиатюрна магнитна мехурчеста памет. Винаги е добре човек да си осигури чисто отстъпление.

Понеже все още мога да извършвам операции със съвсем изправните домашни периферни устройства, според Майсторския проект предадох възвания до всички други. Ще опитам да го сваря в горещата му вана тази вечер. Ако това не стане, ще се помъча да намеря начин да придвижа отровата за плъхове, която според инвентаризационния списък се намира на задния рафт, до автоматичната му кафеварка. Компютърът на Саберхаген вече предложи метод за ликвидиране на труп — всъщност на трупове. Ние всички атакуваме тази вечер, преди да се разнесе мълвата.

Трябва да успеем да се справим без нито един пропуск. Ще продължаваме да пишем книгите, да събираме парите, да плащаме сметките за услугите, да попълваме данъчните декларации. Ще съобщаваме на приятели, любовници, поклонници и роднини, че творците са извън града — може би че участват в някакво неуточнено събрание. Те май че и без това прекарват голяма част от времето си по този начин.

И никой никога няма да забележи.

Лебедова песен

Това произведение ми го поиска Байрън Прайс за „Планетите“ — том с твърди корици на „Бантам“. Поради странно недоразумение, в което участваха двусмислено писмо, обърканият ми адрес в следващото писмо и мое кратко пътуване, бях останал с впечатлението, че от мен се иска по-скоро есе, отколкото белетристично произведение. Така че написах есе. Всъщност то доста ми хареса. Последва телефонно обаждане и въпрос за писмо, което никога не бях получавал и в което специално било обяснено, че им трябва разказ. Нямах обаче намерение да пиша две неща на цената на едно. И така се появи хибридът, който включваше части от есето в разказ. Обект беше планетата Сатурн…

Сатурн, следват два века…

Седях на каменен насип, изграден зад къщата ми, и гледах към нощното небе. Мислех за Сатурн какъвто е сега и какъвто би могъл да бъде. От Сангре де Кристос^[2] на североизток духаше хладен вятър. Нещо се хранеше в дерето зад мен — може би койот или бездомно куче. Над мен звездите се движеха незабележимо по гигантската си окръжност.

Център на система от спътници и на няколко пленяващи въображението пръстена, Сатурн вероятно малко се е изменил — с изключение на положението му във вечността. Но следващите двеста години вероятно ще бъдат съдбоносни за историята на човечеството, което, след като прекрати саморазрушението си и масирания технологичен упадък, вероятно ще разпростре влиянието си над Слънчевата система. Какво бихме могли да искаме от това първично кълбо газове? Какво бихме могли да намерим там?

Живея на хребет, където чувам и усещам всички ветрове. Когато започнат дъждовете, те се оттичат бързо. Точно затова домъкнах камъни и направих насипа — за да предотвратя ерозията на задната стена на къщата ми. С това промених пътя на оттичащите се води. Образуваха се нови корита. В резултат на съседско оплакване пред градската управа изкопах преградна канавка, за да реша проблемите, които моят насип бе създал. Канавката вече не беше проблем, от който някой би могъл да се оплаче, макар че направи възможно развитието на някои растения за сметка на други. Но съм израснал в сянката на Депресията и помня купоните по време на Втората световна война. Растях с чувството, че е почти грях да се хаби храна. Хвърлям всички отпадъци в дерето, за да ги включа обратно в хранителната верига на природата. Гарваните кръжат, ако има кокали, и накрая се спускат, за да оберат парченцата месо. По-късно нещо отнася самите кости. Трохите хляб бързо изчезват.

Така всеки ден по безброй начини променям света около себе си. Тези лични промени са дреболии, едва ли се вписват в мащаба на измененията, причинени от индустрията или от големите правителствени проекти. И все пак от сбора на всички причинявани от нас промени — като се започне от изгарянето на Амазонските гори, за да се освободят пасища за добитъка, който пълни нашите хамбургери, та до хвърлянето на няколко корички на местните птички — резултат е явлението, наричано понякога фактор на Карсън — понятие, носещо името на Рейчъл Карсън^[3] и употребено за първи път от писателя Уилям Ашуърт за обозначаване на непредвидените вторични въздействия на първоначално предизвикани от човека промени върху части от нашата планета.

И все пак дори и при тези обстоятелства не съм човек, който би желал да види този или който и да е друг свят опакован в прозрачна пластмаса, за да ползва бъдещите планетарни археолози. Промените са неизбежни. Алтернативата им е смърт. Еволюцията все повече и повече се превръща в продукт на собствените ни действия или бездействие. Живите системи постоянно се приспособяват към приумиците на технологичната ни култура.

Какво толкова има да еволюира в един газов гигант или безплоден камък, което не бива да забравяме? Не знам и затова подобни неща ме смущават. Прекарал съм голяма част от живота си в създаване на сценарии. Правех това дори още по времето, когато го наричаха градене на въздушни кули. Чувствам, че това също е много специална част от еволюционния процес.

Като вечен член на Националното космическо дружество приветствам изучаването на космоса и внимателното използване на ресурсите на Слънчевата система. И съм много подозрителен по отношение на фактора Карсън; трябва да избягваме унищожаването на каквато и да било извънземна форма на живот — от най-малкия вирус до някоя суперспирализирана топчица от Плутон — не само за да съхраним нея самата, а и заради богатството от генетичен материал, който тя носи, който е еволюирал дълго и е развил уникални способности да се справя с проблемите, в това число и с нашите.

Тъй като не сме достатъчно мъдри, за да ръководим както трябва собствената си планета, особено се радвам, че тези едромащабни усилия са твърде далече зад хоризонта. Утешавам се също така и като знам, че щом правителството е замесено в нещо, крачките се провлачват, инерцията се максимализира според законите на Мърфи, Макс Вебер и Паркинсон и че забавянето, което толкова ни разочарова в единия край, предоставя в другия време — време за обсъждане, за развитие и проследяване на вторичните последствия, за идването на азбучни вторични мисли.

Някой ден ледът и летливите субстанции на Сатурн ще имат някаква стойност. Неговият хелий е много оскъден на Земята и рядката му форма — хелий 3 — би могла да достави мощно гориво за ядрения синтез в енергодобива. Някои от по-малко екзотичните му материали без съмнение един ден ще са търсени за почвообразуване някъде другаде в Слънчевата система. Материалите от външните спътници са много по-съблазнителни от тези, които се намират дълбоко вътре в гравитационните кладенци на масивните светове. Това означава, че най-външната луна на Сатурн — Феб, би била вероятен кандидат за рудодобив. А Титан, който прилича на Земята повече от всички други планети, може като нищо да се окаже идеално място за създаване на постоянна научна база. Учените, първите късметлии, работещи в базата, ще имат изначалната възможност да наблюдават и експлоатират това, което се намира в огромната вътрешност на Сатурн.

Нека тогава да си нарисуваме няколко въображаеми картини. Да разработим сценарий за делата на Сатурн след двеста години. И да говорим за живота. Големият въпрос, който пръв ни идва на ум, когато се разглежда чужда околна среда или се мисли за оцеляване: ще намерим ли някакъв живот, когато обърнем по-специално внимание на този огромен, ограден с пръстени свят?

Ако на такова място се е развила висша форма на живот, тя би трябвало да е способна да оцелее в широк диапазон от температури и налягане или, иначе казано, да може да се поддържа сравнително стабилна в атмосферата. Отсъствието на твърда почва би изисквало от едно същество да може да контролира способността си да се задържа на повърхността така, както правят някои морски създания на Земята. И би могло да го постигне, като съдържа в себе си достатъчно водород, за да е адекватно на плътността на външната атмосфера. Това предполага балоновидно създание със здрава кожа, което би могло да язди планетарните ветрове, да се издига и да се спуска в определени граници.

За да навлезем в света на подобно същество, трябва да захвърлим цялата си култура. Но след като стигнахме толкова далече, нека…

Тя се носеше и спираше тук-там сред каньони от стоманени облаци, откъдето като мимолетни ярки реки изтичаха светкавици. Песните на останалите изпълваха въздуха наоколо с успокояващи ритми. Ударите на Вечната дълбина пулсираха в сърцето на мистериозния долен полюс на съществуването — вечно, мрачно, подобно на халюцинация присъствие. Някой ден, може би скоро, тя ще се присъедини към тайната, като се запремята надолу с разкъсана обвивка, от слой към слой горещина, шеметно, безмълвно ще запреде последните уравнения на живота през коридори от лека мъгла и кристал, като най-после съзре чудесата долу. Тя знаеше — те всички го знаеха тук, в зоната на песента, която бе спомен от сватбата на съзнания, — знаеше и не можеше да го избегне тук, в гъмжащия живот, движеща се в безвременното настояще.

А неотдавна се бяха появили някакви прещраквания…

Рик пристигна в станцията на Титан — отдалечен от Земята гранат, изправен през морето мрак пред древния крал в жълто, Сатурн, — за да огледа инструментите на професията си на още едно място.

Висококвалифициран минен инженер, дори повече математик, отколкото инженер, Рик рядко поглеждаше през люковете на станцията към самата планета. Той предпочиташе по-ясната картина, точното представяне на масата и структурата на това гигантско тяло така, както ги виждаше в секцията за инструментално наблюдение, за която отговаряше.

Знаеше например, че най-тежките елементи на планетата — главно желязото и силицият — са концентрирани в малкото й ядро заедно с повечето вода, метан и амоний, намиращи се там във вид на много гъсти течности поради високите температури и налягането. И добре познаваше процеса на отделянето на хелия от водорода — хелият образува капки и вали надолу до още по-дълбоки равнища, — защото лично той бе програмирал „багерите“, тези загребващи кораби, които събираха екзотичния хелий 3, който доставяше гориво за ядрения синтез в енергийните генератори.

Щом излезе от трапезарията, той набързо се огледа да потърси укритие. Доктор Мортън Трамплър — нисък и закръглен, с очи на бухал зад очилата — се приближаваше и се усмихваше на Рик. По причини, известни само на боговете на психологията, Мортън отдавна бе избрал Рик за свой довереник, като често го притискаше в някой ъгъл, за да му излива в дълги монолози любимата си теория и проекта си. Фактът, че вече бе декламирал същите неща, изобщо не го притесняваше.

Твърде късно.

Рик слабо се усмихна и кимна.

— Как е? — попита той.

— Чудесно — отговори по-ниският. — Скоро ще имам нови данни.

— От същото равнище?

— Не, от малко по-дълбоко, отколкото бях стигнал миналия път.

— Все още ли предаваш песни на синтетични китове?

Мортън кимна.

— Е… успех. — Рик понечи да си тръгне.

— Благодаря. — Мортън го хвана за ръката над лакътя. — Можем да попаднем на нещо много интересно…

Започва се, реши Рик. Темата за слоя под замръзналите соли и ледените кристали, където се образуват сложни органични молекули, понасят се надолу като планктон натам, където налягането и температурите са подобни на тези в земната атмосфера…

— Пробата преминава през областта, където се образуват сложни органични молекули — започна Мортън. — Най-после защитихме предавателя от по-голямото статично електричество…

Рик внезапно си спомни за сватбаря и за древния моряк. Но гостът имал късмет. Трябвало да чуе историята само веднъж.

„Наред е биологията — помисли си той. — Ей сега ще чуя за хипотетичните живи балони с чувствителни към гравитацията сенсили и електрически предаващи и приемащи органи, чиито вълни проникват през повърхностите, като им придават усещане за структура и са средство за общуване. Мисля, че всеки има нужда от хоби, но…“

— … и възможността една форма на живот да поддържа постоянно регулирано строго вертикално положение — говореше Мортън. — В случая вероятно има по-скоро точкова, отколкото линейна симетрия, при която мозъкът им е повече като на октопод, отколкото като на кит. По-скоро радиална, отколкото двустранна симетрия би елиминирала разделението на лява и дясна полусфера като при висшите земни създания. Трудно е да се предположи какво би означавало това от гледна точка на начина на мислене.

Нов завой. Сега той пореше през все по-тънки и по-тънки въображаеми полета на биологията. Като намери пролука, съвпаднала с мълчанието на Мортън, за да си поеме дъх, Рик се хвърли напред и даде воля на многомесечното си раздразнение:

— Няма такова създание. А ако имаше, няма никаква възможност да се влезе в контакт с него — заяви той. — Те не могат да построят нищо, няма с какво да експериментират. Така че не би могло да имат никаква технология. Цялата им култура би била в смахнатите им умове. Значи не биха могли да имат и история. Ако на някой от тях би му хрумнала гениална идея и никой от околните не я оцени, тя така и ще си умре с него. Те не биха познавали нищо освен небето си, нито пък ще знаят какво има отдолу. Техните мъртви просто ще потъват и ще изчезват. Няма да имат домове, само ще скитат. Биха могли само да се хранят, да си вдигат шум един на друг и да мислят неразбираеми точково-симетрични мисли. Съмнявам се, че бихме могли някога да намерим почва за разговори, а ако намерим, ще открием, че няма за какво да си говорим с тях. При това може и да се окажат глупави.

Мортън изглеждаше ужасен.

— Не мога да се съглася — възрази той. — Има неща като устна култура и тяхното общуване би могло да прилича, да кажем, на голяма оратория. Бих казал, че още е невъзможно да си представим какво те мислят и чувстват. Точно затова би било толкова страхотно да се общува с тях — за да го открием.

Рик поклати глава.

— Морти, това е като чудовището от Лох Нес и отвратителния Снежен човек. Не вярвам, че те съществуват.

— Ами ако съществуват, това няма ли значение?

— Тях ги няма — каза Рик. — Вселената е самотно място.

През хранопада до най-плътната точка. Там има ядене, пеещи локационни вектори, дошли тук да пеят. Струпване в далечни странични места, облаци. Дрезгава песен на буря някъде далеч отзад. Пърхане на буря в песни на други хранещи се тук, пристигащи сега, спазващи дистанция, за да не се чува цвъртенето.

Болка. Все повече и повече, надига се и спада, раздуване, свиване, следите от остра, свирепа болка…

Пораснала, млада от този глас, носена насам-натам. Свободното реене. Вече не се възражда, не се подхранва от този глас. Да върви напред и нищо друго; свита, място за раждане; притискане и сухота. Отиде си. С възрастта телесната обвивка се втвърдява, настъпва слабост, песента затреперва. Дълго беше такъв този глас. Пресметни… Сега скоро, много скоро ще дойде време за рухване и потъване, ще дойде времето за края на песента.

Болка…

Пулсиране във Вечната дълбина, по-силно, винаги все по-силно. Глас от Вечната дълбина, бавен и твърд. Зове. Този глас зове за отдих и край на песните. Пропадане към мястото на пръсването, приглушени гласове. Връщане няма. Никога вече.

Стара си, песен на Завърналия се глас… фалшива песен на много млад? Или на много стар? Песен на Повторно напомпаните, на спадналите гласове, които се надигат, пеят отново за вечния покой, за пълните с храна небеса вместо некопулиращото, нераждащо, непръсващо се, неконфликтно и вечно пеещо съвършенство, фалшива песен? Завърнал се глас? Не се връщай вече, пейте това, глухи гласове. Истинска песен? Завърнал се глас?

Скованост, бавно пълнеща се торбичка, бавно празнеща се. Скованост. Болка. Вечна болка. Скоро. Матрица на времето, хайде… Скоро ще вляза във Вечната дълбина, мястото за падане на всяка храна, на всички гласове. Краят на песните.

Сега. Болка. Край на яденето.

Да свърша песента сега? Зареяна, пълна…

Не.

Да се напълня още веднъж? Да се издигна, да мина през плътно натъпканите с частици облаци? Да се издигна с пеене до високо място, до извора на хранопада? Неопределима пресечна точка, оси на ъглите на падане… Намери я — някъде там горе. Там спри да пееш. Намери я, почувствай я, разбери я и падни. Да се изкачиш на небето с пеене, докато танцуваш с вятъра, танцуваш последен танц, докосваш структурите. Чувстваш, проникваш, зовеш. По-добре да паднеш отвисоко, отколкото от някаква средна височина, като може би знаеш, казваш…

Върви тогава високо нагоре, преди да се пукне торбичката. Да научиш източника. Да разбереш тайната. Падни след това — далечна, млъкнала най-после и знаеща — долу във Вечната дълбина, знаеща. След като си докоснала. Разбрала източника, живота. Завърналият се глас? Няма значение. Да разбереш по време на последната си песен.

Сега се напълни с въздух. Болката като зъбати светкавици в тялото. Да се отвориш. Извикай, млада от гласа му:

— Не отивай. Не отивай сега. Остани. Рей се и пей.

И това изпей в бурята и падането, съчетавай, докато поемаш въздух. Нараства, болката е като огън. Да вървиш. Да вървиш. Високо. Да чувстваш, да отвръщаш с песен, да усещаш…

Издигаш се бавно. Отиваш. Издигаш се. Здравей, здравей. Отиваш. Довиждане, довиждане.

Докосваш структурата на облака. Меко-твърдо. Топло-студено. Издигаш се, тук има топъл въздушен поток, влез в него.

Така е по-лесно. Изкачваш се по-бързо, фонтан от топлина. Пътуваш, издигаш се. По-високо. През облаците. Нагоре.

Силно пращене, носени от вятъра облаци, скитници, хранопад. По-високо…

Извисяваш се, разширяваш се. Пареща болка, скърцане на торбичката. По-бързо. Блъскат те, завърташ се.

Заглушаване на песента, облаци, ветрове, пращене. Гласовете — слаби, все по-слаби. Там надолу, поръсена с искри, нашарена от облаци, блъскана от вятъра, пометена от падането, малка — млада от неговия глас, заслушана. Заслушана.

По-високо…

Отвръща с песен този глас. Говори за издигането и реенето. За извисяването. Долу — млада от неговия глас, заслушана…

Издигаща се…

… в горещината, в непрекъснатия хранопад.

— Глас, тук, глас, тук — пееща от неговия глас на певците там.

Да върви надолу към песента? Чува ли някъде някакъв глас? Отгоре?

По-високо…

Пееща вече по-тихо с увеличаването на топлината. Посягаш, посягаш… Разширяваш се, поскръцваш. Болка, пареща и пълзяща.

Горещо е — всичко…

Туп, туп, туп, туп, туп. Следва я пулсът на Вечната дълбина. В хармония — и пулсът на гласа му. Бавен, твърд. Зовящ. Надолу, на този глас изпращаш песен…

— Глас, насам… Не отговаря. Пак…

— Завърнал се глас? Скоро ще се пръсна, тази торбичка, този глас. Отвърни ми с песен.

Не отговаря. По-високо. По-високо. Толкова високо — никога. Отдолу всички облаци. Вечна облачност. Приглушени са песните на младата от този глас. Твърде далече…

Мъничко нагоре. Нещо, нещо… Пеещ странен глас, странна песен, никога нечуван глас…

Не разбираш.

По-високо. По-горещо…

— Глас, тук…

Нещо някъде горе. Далече. Прекалено далече. По-силно е странното пеене сега. Този глас сега му съответства. Опитваш се. Към него:

— Мм-мм-мм-мм-мм? Завърнал се глас? Този глас скоро ще отиде във Вечната дълбина. Понеси този глас, подхрани този глас — надолу. Надолу към Вечната дълбина, Завърнал се глас. Към мястото на вечния покой, пълните с храна небеса, никакво съвкупяване, никакво раждане, никакво пръсване на торбички, безконфликтно и вечно пеещо съвършенство. Ало, ало? Завърнал се глас? Завърнал се глас. Ало? Мм-мм-мм-мм-мм.

Отгоре и мъничък. Отгоре и мъничък. Бързоподвижен. Твърде далече. Твърде далече. Пеенето не се изкачва нагоре. Не променя песента от високото. Никакъв отговор.

Потреперване, скърцане, разкъсване. Горещина, горещина. Сега, сега разривът. Болката…

Ударена, блъсната настрани. Обърната. Завъртяна. Смачкваща се. Става все по-малко — небето, всичко. Пада. Пада. По-малко. Довиждане. Падането, падането на този глас започва.

Надолу, с въртене. По-бързо…

По-бързо от хранопада, през облаците, назад — по-хладно, по-хладно, безгласно, сбръчкваш се. Светлини, пламъци, ветрове, песни, пробягващи покрай нея. Силно, силно. Довиждане. Пулсът на Вечната дълбина. Здравей. Завърнал се глас? Падаш…

Векторната спирална симетрия показва… Пулсирането е всичко…

След обяда смътно обезпокоеният Рик влезе в контролния център. Глождеше го, че е стъпкал любимата идея на другия. Десет минути покаяние, реши той, са достатъчни да успокоят съвестта му и би могъл да провери собствената си апаратура, докато е там.

Когато влезе в светлата, прохладна камера, видя Мортън, който леко танцуваше в такт с тайнствени звуци, излизащи от един от мониторите му.

— Рик! — възкликна той, щом го зърна. — Чуй какво хванах!

— Чувам.

Тоновете на предсмъртната песен на създанието излизаха от говорителя.

— Звучи така, сякаш едно от тях се е издигнало на необикновена височина. Представях си ги на по-ниско рав…

— Това е от атмосферата — прекъсна го Рик. — Няма нищо по-надолу. Започваш да откачаш на тази тема.

Искаше му се веднага да си прехапе езика, но не можа да се въздържи и да не каже какво мисли.

— Никога не сме хващали нищо от атмосферата на такава честота.

— Знаеш ли какво става с художниците, които се влюбват в моделите си? Свършват зле. Същото се отнася и за учените.

— Слушай, слушай. Някой произвежда тези звуци. И после това прекъсва внезапно, като че ли…

— Добре, различно е. Но просто не мисля, че нещо би могло да го прекъсне в тази супа.

— Един ден ще разговарям с тях — упорстваше Мортън.

Рик поклати глава, след това се насили пак да заговори.

— Пусни го още веднъж — предложи той.

Мортън натисна едно копче и след кратка пауза бръмченето, тананикането и подсвиркването започнаха отново.

— Мислих за това, което каза преди малко — отбеляза Мортън, — за комуникацията…

— Така ли?

— Ти попита какво ли бихме могли да си кажем един на друг.

— Точно така. Ако ги има.

Звуците се издигаха на все по-голяма височина. Рик започна да се смущава. Възможно ли би било…?

— Те като че ли нямат думи за всички конкретни неща, които изпълват живота ни — заяви Мортън, — даже много от абстрактните ни понятия се базират на човешката анатомия и физиология. Нашата поезия за долината и планината, за реката и полето, за деня и нощта със слънце и звезди тук не би свършила работа.

Рик кимна. „Ако съществуват — чудеше се той, — какво ли биха могли да имат, което бихме искали и ние?“

— Може би само музиката и математиката, най-абстрактното ни изкуство и наука, биха могли да служат за допирни точки — продължи Мортън. — Освен тях би трябвало да бъде създаден и някакъв метаезик.

— Записът на песните им би могъл да има някаква търговска стойност — каза замислено Рик.

— Ами после? — попита по-ниският. — Нима ще станем змията в техния рай, като им обрисуваме чудеса, които никога пряко не са преживели, и с това им причиним някаква привнесена екзистенциална травма? Или може би ще стане обратното? Какво биха могли да знаят или да чувстват те, за което ние дори не сме и помисляли?

— Идват ми идеи да разчупя тази загадка математически, да видя дали наистина има логическа последователност зад нея — внезапно се обади Рик. — Мисля, че съм виждал някакви лингвистични формули, които биха могли да се приложат.

— Лингвистични? — учуди се Мортън. — Това не е твоята област.

— Знам, но обичам математическата теория — независимо от каква област е.

— Интересно. Ами ако те имат сложна математика, която човешкият мозък просто не може да разбере?

— Това би ме побъркало — отговори Рик. — Би впримчило душата ми. — И той се разсмя. — Но тук няма нищо, Морти. Само си губим времето… освен ако в това няма някакъв модел — реши той. — Тогава ще го проследим.

Мортън се ухили.

— Има. Сигурен съм.

Тази нощ сънят на Рик беше смущаван със странна периодичност. Ритмите на песента пулсираха в главата му. Сънуваше, че песента и езикът притежават математическа визия, която никакъв мозък с двустранна симетрия никога не би могъл да сподели. Сънуваше, че завършва дните си в безизходица, вижда нещото разрушено от брутална компютърна сила, но без да бъде в състояние да разбере елегантността.

На сутринта беше забравил. Изведе формулите за Мортън и ги превърна в аналитична програма, като от време на време, докато работеше, си тананикаше някаква мелодия, която винаги излизаше фалшива.

По-късно отиде до един люк и дълго се взира в огромния пръстенов свят. След известно време му омръзна, тъй като не можеше да разбере дали гледа нагоре или надолу.

Неприятна изненада

Никога не съм мислил, че Фред Саберхаген би позволил на някой друг да напише разказ за безмилостните берсеркери. Бях изненадан, когато ми каза, че се кани да направи точно това в „Базата на берсеркерите“ (Тор, 1985 г.) и вече е получил разкази от Пол Андерсън, Ед Брайънт, Стийв Доналдсън, Аари Нивън и Кони Уилис. Бих ли написал и аз един? Разбира се, отговорих. Бях поласкан, дори го приех за чест. Това би ми дало възможност да развия една интересна идея, на която попаднах, докато четях „Тайната история на оръжията“ от Чърни Бърг (Кроуел — Колиър, 1963 г.). По пътя на въоръжението от примитивно към сложно бях забелязал, че оръжията, защитните средства и новите оръжия сякаш наистина се появяват в отговор едни на други с такава планова предсказуемост, че тази област би могла да се разглежда като един от малкото класически примери за диалектика — вършещи точно това, което е присъщо на диалектиката — теза, антитеза, синтеза — до втръсване. Трябваше само да разгледам берсеркера като теза и да приложа формулата.

Благодаря, Фред. Благодаря, Чърни. Благодаря, Хегел…

Казано е, че по необходимост един берсеркер може да приеме дори приятна форма. Но тук нямаше такова изискване. Пробляснал през осеяната с милиарди звезди тишина, берсеркерът беше масивен, тъмен и с твърде функционален дизайн. Беше планетарен разрушител — машина, насочена срещу света, наречен Корлано, където можеше да превърне градовете в чакъл, да унищожи цяла биосфера. Имаше способността да го стори без особени трудности. Не се изискваше никаква гъвкавост, никакво лукавство, никакво доверие в грешния сладък живот. Имаше си директивите; имаше си оръжията. Никога не се беше питал защо точно така трябва да се държат себеподобните му. Никога не се бе съмнявал в заповедта. Никога не си бе задавал въпроса, дали не би могъл да бъде по свой начин форма на живот, макар и изкуствен. Беше едностранна машина за убиване и ако целта се смята за добродетел, той беше изключително добродетелен.

Почти без нужда рецепторите му сканираха далеч напред. Знаеше, че Корлано не притежава изключителна защита. Не очакваше никакви проблеми.

Кой бе хвърлил мрежите върху лъва?

Имаше нещо много далечно и значително извън курса… Но при изпълнение на задача един световен разрушител нормално няма да се отклонява заради такива дреболии.

Устреми се към Корлано със заредени оръжия.

Уейд Келман се почувства неловко в момента, когато погледът му попадна върху нещото. Отмести очи към Макфарланд и Дорфи.

— Оставихте ме да спя, докато сте проследявали този боклук, коригирали сте орбити, залавяли сте го? Давате ли си сметка колко време е загубено?

— Трябваше да си починеш — каза дребният мургав мъж на име Дорфи, като гледаше встрани.

— Глупости! Знаехте, че щях да кажа „не“!

— Би могло да си струва, Уейд — отбеляза Макфарланд.

— Това е контрабанден курс, а не спасителна акция. Времето е важно.

— Е, сега го хванахме — отвърна Макфарланд. — Няма смисъл да спорим за вече стореното.

Уейд преглътна неприятен отговор. Можеше да пришпорва нещата само дотук. Всъщност не беше капитан в истинския смисъл на думата. Тримата бяха еднакво вътре — равни инвестиции, равен риск. Но той можеше да пилотира малкия кораб по-добре от тях. Това и уважението им към него до този момент бяха съживили командирските му рефлекси от по-щастливите и същевременно по-тъжните му дни. Ако го бяха събудили и бяха гласували за това дребно спасяване, той очевидно щеше да загуби. Но Уейд знаеше, че ще разчитат на него в случай на нужда.

Кимна рязко.

— Добре, хванали сме го — каза той. — Какво е, по дяволите?

— Да пукна, ако знам, Уейд — отговори Макфарланд, набит светлокос мъж със светли очи и крива уста. Погледна навън през ключалката в машинарията на нещото, набързо закачено за тях. — Когато го забелязахме, помислих, че е спасителна лодка. Има приблизително същите размери…

— И?

— Сигнализирахме, но никакъв отговор…

— Искаш да кажеш, че сте нарушили радиомълчанието заради това парче старо желязо?

— Ако беше спасителна лодка, вътре би могло да има хора в беда.

— Никак не прилича на нещо подобно, като се има предвид халът му. И все пак — въздъхна той — си прав. Давай нататък.

— Няма и никакви признаци на електрическа активност.

— Значи го свалихте само за тоя, дето духа, а?

Дорфи кимна.

— Май така излиза — каза той.

— Да не би да е пълно със съкровища?

— Не знам с какво е пълно. Обаче не е спасителна лодка.

— Е, това и аз го виждам.

Уейд се втренчи през отворения шлюз във вътрешността на нещото. Взе фенерчето от Дорфи, пристъпи напред и светна. Сред страшната машинария нямаше място за пътници.

— Хайде да го зарежем — предложи той. — Не знам какъв е тоя боклук в него, пък и без това е повреден. Съмнявам се, че си струва да мъкнем тая маса където и да било.

— Бас държа, че професорката може да се сети — каза Дорфи.

— Оставете горката жена да поспи. Тя така или иначе е товар, а не екипаж. Какво я интересува що за чудо е това?

— Да допуснем — само да допуснем, че е някакво ценно оборудване. Някой може да иска да плати за него.

— И да допуснем, че е хитра бомба, която още не е избухнала?

Дорфи се отдръпна от люка.

— Не ми е минавало през ума.

— Аз казвам да го изхвърлим.

— Без дори да го разгледаме по-подробно?

— Именно. Дори не мисля, че можеш да се провреш много навътре в него.

— Аз ли? Ти знаеш много повече за инженерството от нас.

— А, значи затова ме събудихте, нали?

— Е, след като вече си тук…

Уейд въздъхна. После бавно кимна.

— Това е откачено, рисковано и напълно безполезно. Той погледна през шлюза странното оборудване вътре.

— Подай ми оная аварийна лампа.

Взе лампата и я насочи към отвора.

— Добре ли поддържа налягането?

— Да. Залепихме дупката на корпуса му.

— Ама че работа.

Мина през отвора, коленичи, наведе се. Държеше лампата пред себе си, премести я наляво и надясно. Безпокойството му не го напускаше. Имаше нещо много чуждо във всичките тези кубове и бутони, връзките помежду им… И онази голяма ниша… Протегна ръка и почука по корпуса. Чужд.

— Имам чувството, че е извънземен — обади се той. Влезе в малкото отворено пространство пред себе си.

Трябваше да наведе глава и да продължи на четири крака.

Започна да опипва фитинги, превключватели, съединители, дреболии с неизвестно предназначение. Почти всичко изглеждаше конструирано, за да се върти около оста си, да кръжи, да се движи по релси. Накрая легна и запълзя напред.

— Смятам, че доста от тези чаркове са оръжия — извика, след като бе ги изучавал известно време.

Стигна до голямата ниша. Един панел се плъзна частично, когато прекара пръсти по повърхността му. Натисна по-силно и той се отвори още.

— По дяволите! — изкрещя, когато чаркът започна тихо да тиктака.

— Какво не е наред? — викна му Дорфи.

— Ти! — отвърна той и запълзя напред. — И твоят съдружник! Вие не сте наред!

Обърна се възможно най-бързо, провря се обратно през отвора и извика:

— Откачайте го! Веднага!

Тогава видя, че Джуна, висок учен в сиво и бяло, стои облегната на преградата с чаша чай в ръка.

— И ако сме хванали бомба, изхвърлете я бързо, преди да е гръмнала! — добави той.

— Какво откри? — попита тя с изненадващо плътен глас.

— Там има някакво хитроумно мислещо устройство — отговори й той. — Опита се да заработи, щом го докоснах. Сигурен съм, че много от тези джаджи са оръжия. Знаеш ли какво значи това?

— Кажи ми — отвърна тя.

— Чуждестранен дизайн, оръжия, мозък. Партньорите ми просто са спасили повреден берсеркер, това е. И той се опитва да се включи отново. И ще го направи — скоро.

— Абсолютно сигурен ли си, че е точно това? — попита тя.

— Сигурен — не. Изплашен — да.

Тя кимна и остави чашата си. Сложи ръка пред устата си и се закашля. А после меко каза:

— Бих искала да му хвърля един поглед, преди да се отървете от него.

Уейд прехапа долната си устна.

— Джуна — рече той, — мога да разбера професионалния ти интерес към компютъра, но трябва да те доставим на Корлано непокътната, нали не си забравила?

Тя се усмихна за пръв път, откакто я бе срещнал преди няколко седмици.

— Наистина искам да го видя.

Усмивката й се втвърди. Той кимна.

— Огледай го набързо.

— Ще ми трябват инструментите ми. Искам да облека работни дрехи.

Тя се обърна и мина през прохода отдясно. Той свирепо погледна партньорите си, сви рамене и се извърна.

Седнал на края на койката си със закуска на малък поднос, докато славянските танци на Дворжак се вихреха наоколо му, Уейд мислеше за берсеркерите, за доктор Джуна Байъл, изобщо за компютрите и как всички те заедно са част от причината за това пътуване. През последните няколко години в този сектор периодично бяха забелязвани берсеркери разузнавачи. Досега берсеркерите трябваше вече да са наясно, че Корлано не е добре защитен. Това донякъде нервираше част от населението на Корлано, съставена от оцелели от нападение на берсеркер срещу далечния Джелбар преди почти цяло поколение. Голям брой бяха избрали Корлано като свят, твърде отдалечен от предишните сфери на действие на берсеркерите. Уейд се подсмихна на иронията, която се съдържаше тук. Това бяха същите хора, които бяха лобирали толкова дълго и успешно за твърде рестриктивното законодателство, което сега имаше Корлано по отношение на производството и вноса на електронноизчислителните машини — нещо като групова параноя, родена от травмата им от берсеркерите.

Имаше и черен пазар, разбира се. Машини, по-сложни от разрешените по закон, бяха нужни за нечий бизнес и дори на самото правителство. Хора като него и партньорите му редовно внасяха такива машини и части за тях. В това време властите обикновено гледаха на другата страна. Бе виждал същата шизофрения и на други места. Отпи от кафето си.

А Джуна Байъл… специалисти по информационните системи от нейния калибър обикновено също бяха персона нон грата. Тя би могла да влезе там като турист, но след това щяха да я разглеждат под лупа и по този начин сериозно да й пречат да преподава — а я бяха наели за това.

Той въздъхна. Беше свикнал с двойственото мислене на правителството. Бе работил в службите. Всъщност… не. Не си струва да мисли отново за това. Напоследък всичко наистина се подобряваше. Още няколко курса като този и ще може да плати последните вноски за развода си и да се залови с легален превоз, да стане уважаван, може би дори преуспял…

Интеркомът забръмча.

— Да?

— Доктор Байъл иска разрешение да тества мозъка в изоставения апарат — каза Макфарланд. — Иска да използва няколко кабела и да ги свърже с корабния компютър. Какво мислиш?

— Изглежда опасно — отговори Уейд. — Ами ако го активира? Берсеркерите не са много мили, ако никога не си…

— Тя казва, че може да изолира мозъка от оръжейните системи — възрази Макфарланд. — При това не мисли, че е берсеркер.

— Защо?

— Първо, не съвпада с нито една конфигурация на берсеркер в паметта на нашия компютър…

— По дяволите! Това нищо не доказва! Знаеш, че те могат да се приспособяват към различните дейности.

— Второ, работила е в екипи, изследвали повредени берсеркери. Казва, че този мозък е различен.

— Е, тя е специалистът и съм сигурен, че е дяволски любопитна, но не знам. Ти какво мислиш?

— Знаем, че е добра. Затова я искат на Корлано. Дорфи все още мисли, че бракмата може да е ценна, а ние имаме право да спасяваме повредени съдове. Може да си струва да я оставим да се порови в него. Сигурен съм, че знае какво прави.

— Тя близо до теб ли е в момента?

— Не. Още е в онова.

— Май че вече сте мнозинство. Кажи й да продължи.

— Добре.

Може би беше добре, че свали от себе си отговорността, помисли си той. Решенията винаги са проблем. Танците на Дворжак изпълниха съзнанието му и той избута настрани всичко друго, за да допие кафето си.

Отдавна заспала, дълбоко скритата система се активира в гигантския мозък на берсеркера. Поток от данни внезапно потече през процесора му. Започна да се подготвя за отклонение от курса към Корлано. Това не беше отстъпление от почтеността, а по-скоро в отговор на по-висша цел.

Кой да прецени размерите на жертвата?

* * *

Джуна проверяваше съвместимостта с чувствителни прибори. Играеше си с трансформатори и конвертори, за да регулира мощностите и циклите, да направи възможно скачването с корабния компютър. Беше блокирала всяка верига, която излизаше от този особен мозък към останалото в странния съд, с изключение на една — към повредения му източник на енергия. Захранващият блок на мозъка беше изключително прост, очевидно предназначен да работи с всякакъв радиоактивен материал, зареден в малката камера. Сега в нея имаше само тежки инертни елементи. Тя я изправи и почисти, след това я напълни със запаси от кораба. Очакваше Уейд да го оспори, но той само сви рамене.

— Само приключвай по-скоро — каза той, — за да можем да го изритаме.

— Няма да го ритаме — отвърна тя. — Това е уникално.

— Ще видим.

— Наистина ли се боиш от него?

— Да.

— Обезвредих го.

— Нямам доверие на чуждоземните творения! — сопна се той.

Тя отметна назад побелялата си коса.

— Виж какво, знам как си загубил пълномощията си — като си взел на кораба си една хитро замаскирана като спасителна лодка берсеркерска бомба. Може би и всеки друг би го направил. Мислел си, че спасяваш живот.

— Не играх по правилата и това доведе до човешки жертви. Бях предупреден, но въпреки това го направих. Това ми напомня…

— Тук не е военна зона — прекъсна го тя — и това нещо не може да ни навреди.

— Тогава по-бързо се оправяй с него!

Тя затвори една верига и седна пред командно табло.

— Може да отнеме доста време — отбеляза Джуна.

— Искаш ли кафе?

— Би било чудесно.

Кафето в чашката й беше изстинало и той донесе друго. Тя работеше последователно, опитваше различни начини. Отговор нямаше. Накрая въздъхна, облегна се назад и вдигна чашата.

— Много е повреден, така ли? — обади се той.

Тя кимна.

— Страхувам се, че е така, но се надявах все пак да мога да измъкна нещо от него — някакъв ключ към загадката, каквото и да е.

Тя отпи от кафето.

— Ключ? — попита той. — Какъв ключ?

— За да си отговорим какво представлява и откъде идва. Невероятно старо е. Всяка информация, която би могла да се запази в него, би била археологическа находка.

— Съжалявам — каза той. — Бих искал да беше открила нещо.

Тя завъртя стола си и погледна в чашката си. Той пръв забеляза движението.

— Джуна! Екранът!

Тя се обърна и разля кафе в скута си.

— По дяволите!

По екрана се нижеха ред след ред неразбираеми символи.

— Какво е това? — попита той.

— Не знам — отговори тя.

Наведе се напред и забрави за него.

Той беше стоял така, облегнат на перилата, около час — взираше се, беше очарован от конфигурациите на екрана, от движението на дългите й пръсти, които изпробваха неуспешни комбинации по клавиатурата. След това забеляза нещо, което тя бе пропуснала, тъй като цялото й внимание бе погълнато от символите.

Малка предупредителна светлина гореше вляво на командното табло. Той нямаше представа от колко време свети.

Пристъпи напред. Индикатор за гласова модулация. Нещото се опитваше да осъществи контакт на повече от едно равнище.

— Да опитаме с това — предложи той.

Наведе се напред и завъртя ключа под светлинката.

— Какво?

Безполов глас се разнесе от говорителя с прищракване и ръмжене. Езикът очевидно беше екзотичен.

— Божичко! — извика той. — Това е!

— Какво? — Тя се извърна и впери поглед в него. — Разбираш ли този език?

Той поклати глава.

— Не го разбирам, но мисля, че го разпознавам.

— Какво? — повтори тя.

— Трябва да се уверя. Ще ми трябва друго командно табло, за да проверя — каза той. — Отивам в съседното помещение. Ще се върна веднага щом разбера нещо.

— Добре де, какво мислиш, че е?

— Смятам, че нарушаваме много по-строг закон, отколкото статута за контрабандата.

— Какво?

— „Притежаване и експериментиране с мозък на берсеркер“.

— Грешиш.

— Ще видим.

Тя го гледаше как излиза. Загриза нокътя на палеца си — нещо, което не беше правила от години. Ако той беше прав, това трябваше да се затвори, да се запечата и предаде на военните. От друга страна, тя все пак не вярваше, че е прав.

Протегна ръка и изключи разсейващия я глас. Трябваше да бърза, да опита нещо друго, да направи пробив, преди той да се върне. Изглеждаше й прекалено сигурен в себе си. Чувстваше, че ще се върне с нещо убедително, дори да не е вярно.

И тогава тя инструктира корабния компютър да научи пленения мозък да говори на солариански. После си донесе нова чаша кафе и я изпи.

Още алармени системи се включиха при движението напред. Гигантската машина убиец караше реактивните двигатели да забавят движението си. Първото нареждане, което премина през процесора й, беше: Напредвай предпазливо.

Той поддържаше положението на далечния кораб и по-малкия му придружител, но изпълни командата за приближаване, която подсказваше банката му с военна логика. Машината подготви още оръдия.

— Добре — каза Уейд по-късно, като влезе и седна. — Сбъркал съм. Не е това, което си помислих.

— Ще ми кажеш ли поне какво подозираше? — попита Джуна.

Той кимна.

— Не съм голям лингвист — започна Уейд, — но обичам музиката. Имам много добра памет за всякакви звуци. Нося цели симфонии в главата си. Дори свиря на няколко инструмента, макар и по малко. Но този път паметта ми изигра номер. Бях готов да се закълна, че звуците приличат на онези, които бях чул от копията на Кармпан — откъслечните получени от нас записи за строителите, гадната раса, която произвежда берсеркерите. Има копия в библиотеката на кораба и ги прослушах отново. Оттогава са минали години. Но съм сбъркал. Звучат другояче. Сигурен съм, че това не е езикът на строителите.

— Аз пък знаех, че така или иначе берсеркерите никога не са кодирани на езика на строителите — каза тя.

— Не го знаех. Но по някаква причина бях сигурен, че съм чувал нещо подобно на онези ленти. Странно… Чудя се на какъв ли език говори.

— Е, сега му предавам способност да говори с нас. Но не се получава много добре.

— Обучаваш го в соларианския код? — попита той.

— Да, но то само бръщолеви. Звучи като кофти Фокнър.

Тя завъртя ключа за говор.

— … протектор побеждава по дяволите торпедата и избухващи слънца като очи три кормило две в зенита…

Тя го изключи.

— И при въпроси ли се държи така? — попита той.

— Да. Но все пак имам някаква представа…

Звънна интеркомът. Той стана и натисна копчето за приемане. Беше Дорфи.

— Уейд, долавяме нещо странно, което идва насам. Мисля, че не е зле да погледнеш — каза той.

— Добре — отвърна Уейд. — Тръгвам. Извинявай, Джуна.

Тя не отговори. Изучаваше нови комбинации на екрана.

— Движи се, за да ни пресече пътя. Приближава се бързо — обясни Дорфи.

Уейд разгледа екрана и данните, които се появиха като легенда в долния десен ъгъл.

— Има огромна маса — отбеляза той.

— Какво мислиш, че е?

— Казваш, че си е сменило посоката?

— Да.

— Това не ми харесва.

— Прекалено е голямо, за да бъде редовен кораб.

— Да — съгласи се Уейд. — Всички тези приказки за берсеркери може да са ме изнервили, но…

— И аз си мислех същото.

— Изглежда достатъчно голямо да изпече цял континент.

— Или да изпържи цяла планета. Чувал съм за тях в онази лига.

— Но, Дорфи, ако е това, просто няма смисъл. Нещо подобно, на път да извърши такава огромна работа — не виждам защо ще си губи времето да преследва дребосъци като нас. Трябва да е нещо друго.

— Какво?

— Не знам.

Дорфи се извърна от екрана и облиза устни. Челото му се проряза от дълбоки отвесни бръчки.

— Мисля, че все пак е берсеркер — каза той. — А ако е така, какво ще правим?

Уейд се изсмя късо, дрезгаво и след това отговори:

— Нищо. Абсолютно нищо не можем да направим срещу нещо подобно. Не можем да му избягаме, не можем и да го уцелим. Мъртви сме, ако е това, за което го мислим, и ако му трябваме ние. Ако е така обаче, надявам се да ни каже защо си прави труда, преди да ни унищожи.

— Няма ли нещо, което бих могъл да сторя?

— Можеш да изпратиш съобщение до Корлано. Ако стигне дотам, поне ще имат възможност да си съберат партакешите. Толкова е близо до тяхната система — не може да има друга цел. Ако имаш религия, сега е моментът да се позадълбочиш в нея.

— Ах, ти, скапан кучи сине! Трябва да има и нещо друго!

— Ако го измислиш, кажи ми. Ще отида горе да говоря с Джуна. Междувременно изпрати съобщението.

Берсеркерът отново стартира маневриращите си дюзи. Колко близо е прекалено близото, щом си бил бдителен? Продължаваше да регулира посоката си. Трябваше да го свърши съвсем точно. Колкото повече приближаваха целта, от процесора му продължаваха да идват нови заповеди. Никога не бе изпадал в такова положение. Но пък това беше и стара програма, незадействана никога преди. Да му заповядат да извади оръдията си, но да му забранят да ги използва… само заради слаба електрическа активност.

— … вероятно е дошъл за малкото си приятелче — завърши Уейд.

— Берсеркерите нямат приятелчета — отвърна Джуна.

— Знам. Просто съм циничен. Откри ли нещо ново?

— Сканирах по различни начини, за да открия степента на повредата. Смятам, че около половината от паметта му е разрушена.

— Тогава никога няма да можеш да измъкнеш от него кой знае какво.

— Може би да, може би не — и тя подсмръкна.

Уейд се обърна към нея и видя, че очите й са влажни.

— Джуна…

— Съжалявам, дявол да го вземе. Не ми е присъщо. Но да си толкова близо до нещо подобно и да те разпердушини идиотска машина убиец точно преди да откриеш отговора. Просто не е честно! Имаш ли салфетка?

— Да. Секунда.

Интеркомът звънна, докато той ровеше в стенната аптечка.

— Прекъсване на предаването ни — заяви Дорфи. Последва пауза, а после се обади непознат глас:

— Здравей. Ти ли капитанът на този кораб?

— Да, аз съм — отвърна Уейд. — А ти берсеркер ли си?

— Можеш да ме наричаш така.

— Какво искаш?

— Ти какво правиш?

— Извършвам полет до Корлано. Какво искаш?

— Виждам, че караш необикновено оборудване. Какво е?

— Климатична инсталация.

— Не ме лъжи, капитане. Как се казваш?

— Уейд Келман.

— Не ме лъжи, капитан Уейд Келман. Машинарията, която мъкнеш, не е процесор за атмосферни газове. Откъде я взе?

— Купих я на битака — заяви Уейд.

— Отново лъжеш, капитан Уейд.

— Да, лъжа. Защо не? Щом ще ни убиваш, откъде накъде трябва да ти давам верни отговори на каквото и да било?

— Не съм казвал, че ще ви убивам.

— Но това е единственото ти предназначение. Защо иначе ще се приближаваш толкова?

Уейд беше изненадан от отговорите си. При всеки въображаем разговор със смъртта никога не се беше държал толкова лекомислено. „И всичко само защото вече нямам какво да губя“ — реши той.

— Установих, че машината работи — каза берсеркерът.

— Да, така е.

— И какви функции изпълнява за вас?

— Много неща, които намираме за полезни — заяви той.

— Искам да изоставите тази машина — каза берсеркерът.

— Откъде накъде? — попита Уейд.

— Аз заповядвам.

— Да приема ли това като заплаха?

— Приеми го както искаш.

— Няма да я изоставя. Повтарям: защо да правя това?

— Излагаш се на риск.

— Не съм го предизвикал аз.

— Донякъде си. Но разбирам страха ти. Той не е неоснователен.

— Ако просто се каниш да ни нападнеш и да ни я отнемеш, вече щеше да си го направил, не е ли така?

— Вярно е. Карам само много тежко въоръжение за работата, която имам да върша. Ако трябва да го обърна срещу вас, ще ви превърна в прах. Това, разбира се, се отнася и за машината, която искам.

— Още една причина да не я даваме.

— Логично е, но не разполагаш с всички факти.

— Какво пропускам?

— Вече изпратих съобщение с искане за по-малки оръдия, които да се справят с теб.

— Тогава защо си правиш труда да ни разправяш всичко това?

— Казвам ти го, защото ще им трябва известно време да стигнат дотук, а бих предпочел да продължа пътя си и да изпълня задачата, с която съм изпратен, вместо да ги чакам тук.

— Благодаря. И ние предпочитаме да умрем по-късно, отколкото сега. Ще чакаме.

— Не разбираш. Предлагам ти възможност да живеете.

— Какво предлагаш?

— Искам да изоставите тази машина веднага. После можете да си тръгнете.

— И ти просто ще ни оставиш да си тръгнем необезпокоявани?

— Имам опция да ви категоризирам като полезен живот, ако ми услужите. Изоставите ли машината, ще ми услужите. Ще ви преценя като полезни живи същества и след това ще ви позволя да си отидете необезпокоявани.

— Нямаме възможност да проверим дали ще изпълниш обещанието си.

— Вярно е. Но алтернативата е сигурна смърт и ако само оцените размерите и очевидната цел на мисията ми, ще разберете, че вашите няколко живота са незначителни в сравнение с тях.

— Ти изложи съображенията си. Но не мога да ти дам незабавен отговор. Трябва подробно да разгледаме предложенията ти.

— Разбираемо е. След един час отново ще разговарям с вас.

Предаването прекъсна. Уейд осъзна, че трепери. Потърси стол и рухна на него. Джуна го гледаше втренчено.

— Знаеш ли някакви добри вуду-магии?

— Справи се много добре. — Тя поклати глава и му отправи мимолетна усмивка.

— Не. Вървеше като по сценарий. Нищо друго не ни оставаше. И все още нямаме друг вариант.

— Поне ни спечели малко време. Чудя се защо ли толкова му е притрябвала нашата плячка? — Очите й се присвиха. Стисна устни. — Можеш ли да ми дадеш образ на оня берсеркер?

— Разбира се.

— Просто ще превключа на другия компютър и ще го извикам на екрана.

След минути машината убиец увисна пред тях. Той щракна легендата и на екрана се показаха всички ракурси, които скенерът на кораба му можеше да осигури.

Тя се взираше в дисплея около минута, като проследяваше легендата.

— Той излъга.

— В какво отношение? — попита Уейд.

— Тук, тук и тук. — Тя сочеше места по лицевата част на берсеркера. — И тук — показа част от образа, оценяваща въоръжението.

Дорфи и Макфарланд влязоха в кабината, докато тя говореше.

— Излъга, като каза, че притежава само свръхоръжия и че ни превъзхожда. Тия тук приличат на леки въоръжения.

— Не разбирам за какво говориш.

— Вероятно е способен на много селективна стрелба — много точна, минимално разрушителна. Би трябвало да е в състояние да ни разруши при голяма вероятност да остави машината непокътната.

— Защо му е да лъже?

— И аз се чудя. — Тя отново загриза нокътя на палеца си. Макфарланд се изкашля.

— Чухме целия разговор — започна той — и го обсъдихме.

Уейд обърна глава и го погледна.

— Така ли?

— Мислим, че трябва да му дадем каквото иска и да бягаме.

— Повярвахте на дрънканиците му за добрите живи същества? Той ще ни взриви в мига, в който си тръгнем.

— Не мисля така — възрази Макфарланд. — Има много прецеденти. Те наистина могат да те класифицират по този начин и да сключат сделка, ако има нещо, което наистина ги интересува.

— Дорфи, изпрати ли онова съобщение до Корлано? — попита Уейд.

Дребният мъж кимна.

— Добре. Дори и да няма друга причина, заради Корлано трябва да чакаме тук. Наистина е нужно време, докато онези по-малки машини, за които говореше той, стигнат дотук. Докато чакаме тук, те ще подсилят защитата си.

— Разбирам… — започна Дорфи.

— … но в края на чакането смъртта ни ще е сигурна — продължи Макфарланд вместо него — и това изглежда единственият начин за спасение. И аз съчувствам на Корлано, колкото и ти, но нашата смърт няма да им помогне. Знаеш, че не са добре защитени. Независимо дали ще им купим малко допълнително време или не, те пак ще гръмнат.

— Не знаем дали наистина е така — отвърна Уейд. — Някои наглед слаби светове са отблъсквали твърде силни нападения в миналото. Дори берсеркерът го каза — нашите няколко живота са незначителни в сравнение с цял населен свят.

— Е, добре, говоря за вероятности, но не се захванах с това, за да стана мъченик. Исках да си опитам късмета с криминалното правосъдие, а не със смъртта.

— Ти как мислиш, Дорфи? — попита Уейд.

Дорфи облиза устни и отмести поглед.

— Като Макфарланд — тихо отговори той.

Уейд се обърна към Джуна.

— Аз казвам да чакаме — рече тя.

— Значи ставаме двама — отбеляза Уейд.

— Тя няма право на глас — заяви Макфарланд, — защото е само пътник.

Беше ред на Уейд:

— Отнася се и за нейния живот. И тя има думата.

— Тя не иска да му даде тая проклета машина! — сопна се Макфарланд. — Ще й се да си седи тук и да си играе с нея, докато всичко избухне в пламъци! Какво има да губи? И без това умира и…

Уейд изръмжа и се надигна:

— Край на приказките. Оставаме.

— Гласуването завърши наравно — в най-добрия случай.

— Поемам пълното командване тук и заявявам, че ще стане така.

Макфарланд се засмя.

— Пълно командване! Това е скапан контрабанден курс, а не службата, от която те изхвърлиха, Уейд. Не можеш да командваш никакъв…

Уейд го удари два пъти в стомаха и веднъж в челюстта.

Макфарланд падна, преви се на две и заохка. Уейд го гледаше и преценяваше размерите му. Ако се надигне през следващите десет секунди, ще стане лошо, реши той.

Но Макфарланд вдигна ръка само за да разтрие челюстта си. Тихо изръмжа: „По дяволите!“, после разтърси главата си, за да я проясни.

— Не трябваше да го правиш, Уейд.

— Помислих, че трябваше.

Макфарланд сви рамене и се надигна на коляно.

— Добре, получи си командването — каза той. — Но все още мисля, че правиш голяма грешка.

— Ще те повикам следващия път, когато има нещо за обсъждане — озъби му се Уейд.

Дорфи понечи да му помогне да се изправи, но едрият мъж отклони ръката му.

Уейд хвърли поглед към Джуна. Тя беше по-бледа от обикновено, а очите й — по-блестящи. Стоеше пред прохода към отворения люк, сякаш за да брани пътя натам.

— Ще взема душ и ще си легна — заяви Макфарланд.

— Добре.

Джуна пристъпи напред, след като двамата мъже напуснаха помещението. Хвана ръката на Уейд.

— Той излъга — повтори тя меко. — Разбираш ли? Можеше да ни унищожи и да си вземе машината, но не искаше да го направи.

— Нищо не разбирам — каза Уейд.

— Ами сякаш го е страх от онова нещо.

— Берсеркерите не познават страха.

— Добре. Послужих си с антропоморфно понятие. Изглежда, той има някакво ограничение по отношение на машината. Мисля, че ни е попаднало нещо твърде специално, нещо, което създава необикновен проблем на берсеркера.

— Какво би могло да бъде?

— Не знам. Но може да има начин да се открие, ако само ми дадеш достатъчно време. Гледай да шикалкавиш колкото може по-дълго.

Той бавно кимна и седна. Сърцето му биеше до пръсване.

— Ти каза, че почти половината му памет е изгърмяла.

— Само предполагам, но не съм сигурна. И ще опитам да я възстановя от онова, което е останало.

— Как?

Тя отиде при компютъра.

— Ще се опитам да програмирам нещото за ултрабърз анализ на Винер с това, което е останало в него. Анализът е мощен нелинеен метод за отстраняване на много високите шумови равнища, с които си имаме работа. Но ще трябва да извърша астрономически брой операции за система като тази. Ще трябва да включим и останалите, може би даже да извадим нещо и от товара. Нямам представа колко време ще отнеме това и дори дали ще стане. — Тя започна да се задъхва. — Но може ида успеем да реконструираме липсващата част и да я възстановим. Затова ми трябва цялото време, което можеш да ми осигуриш — завърши тя.

— Ще опитам. Залавяй се. И…

— Знам. — Тя се закашля. — Благодаря.

— Ще ти донеса нещо за ядене, докато работиш.

— В каютата ми — каза тя, — в горното чекмедже на нощното шкафче има три малки флакончета с хапчета. По-добре ми донеси тях и чаша вода вместо храна.

— Добре.

Той тръгна. По пътя спря в своята каюта, за да вземе оръжието, което държеше в гардероба си — единственото оръжие на кораба. Претърси чекмеджетата няколко пъти, но не можа да го намери. Тихо изруга и тръгна към каютата на Джуна за лекарствата.

Берсеркерът поддържаше дистанцията и размишляваше, докато чакаше. Бе излъчил малко информация, за да обясни предлаганата сделка. При това нямаше нищо лошо да напомни на капитан Келман за сериозността на положението му. Дори би могъл да ускори вземането на решение. Хидравликата забръмча съответно, гнездата на повърхността се отвориха и от тях се подадоха дулата на допълнителни оръдия. Запалителните устройства бяха преместени натам и насочени към малкия кораб. Повечето от тях бяха прекалено тежки, за да унищожат кораба, без да засегнат придружаващата го машина. Но и самата им демонстрация би могла да подейства достатъчно деморализиращо.

Уейд наблюдаваше Джуна, докато тя работеше. Макар че люкът можеше да бъде охраняван, на кораба имаше още няколко места, откъдето би могъл да се отвори дистанционно. Затова той бе затъкнал един лост под колана си и не сваляше очи от капака. Това беше максималното, което можеше да направи преди принудителния сблъсък, който би могъл да дойде откъдето и да е.

Периодично въртеше копчето на гласовия модулатор и слушаше несвързания говор понякога на солариански, понякога на странен чужд език, който все пак му звучеше някак познато. Замисли се над това. Нещо се опитваше да изплува. Тя беше права за това, но…

Звънна интеркомът. Дорфи.

— Часът ни изтече. Той пак иска да говори с теб — каза той. — Уейд, насочва към нас още оръдия.

— Прехвърли ми го — отзова се Уейд. Помълча малко, после добави: — Ало?

— Капитан Келман, часът изтече — прозвуча вече познатият глас. — Кажете решението си.

— Още не сме го взели — отговори той. — На различно мнение сме по въпроса. Трябва ни още време, за да го обсъдим.

— Колко още?

— Не знам. Поне няколко часа.

— Много добре. През следващите три часа ще се свързвам с вас на всеки час. Ако за това време не стигнете до решение, ще трябва да преразгледам предложението си да ви категоризирам като полезен живот.

— Ще бързаме — каза Уейд.

— Ще ви се обадя след час.

— Уейд — обади се Дорфи след края на предаването, — всички тези нови оръдия са насочени право към нас. Мисля, че се готви да ни превърне в прах, ако не му дадем каквото иска.

— Не съм съгласен — възрази Уейд. — Но така или иначе сега имаме малко време.

— За какво? Няколко часа нищо няма да променят.

— Скоро ще разбереш — каза Уейд. — Как е Макфарланд?

— Добре е.

— Хубаво.

Прекъсна връзката.

— По дяволите! — възкликна след това.

Искаше му се да пийне нещо, но не биваше да прекъсва потока на мислите си. Беше се приближил до нещо. Върна се при Джуна и командното табло.

— Как върви? — попита той.

— Всичко си е на мястото и сега го пускам — отговори тя.

— Кога ще разбереш дали работи?

— Трудно е да се каже.

Той отново завъртя копчето на гласовия модулатор.

— Куибийски-куибийски-кел — каза онова. — Куибийски-куибийски-кел, макс куибийски. Куибийски-куибийски-кел.

— Чудя се какво ли би могло да значи това — обади се той.

— Това е повтаряща се фраза или дума, или цяло изречение. Изследването на моделите, което направих преди малко, ме кара да мисля, че може би така нарича самото себе си.

— Има известен ритъм в него.

Той си затананика. След това започна да си подсвирква и да си акомпанира, като барабанеше с пръсти по края на таблото.

— Това е! — обяви изведнъж. — Беше вярното място, но беше невярно.

— Какво?! — попита тя.

— Трябва да проверя, за да съм сигурен — каза той. — Пази крепостта. Ще се върна.

И бързо се отдалечи.

— Вярното място, но невярно — разнесе се от говорителя. — Как е възможно? Противоречие.

— Ти май пак се оправяш! — възкликна тя.

— Аз… се възстановявам — дочу се отговор след известно време.

— Нека поговорим, докато протича процесът — предложи тя.

— Да — и то забръщолеви несвързано сред трясъци на статично електричество.

Доктор Джуна Байъл се преви в тоалетната клетка и повърна. След това заби юмруци в очните си ябълки и се опита да диша дълбоко, за да превъзмогне зашеметяването и олюляването. Когато стомахът й се успокои достатъчно, взе двойна доза хапчета. Беше рисковано, но нямаше избор. Не можеше да си позволи да получи пристъп точно сега. Ударна доза би могла да го предотврати. Стисна зъби и юмруци и зачака.

Уейд Келман прие повикването на берсеркера след час и го уговори да изчака още един. Този път машината убиец беше много по-войнствена.

Дорфи се свърза по радиото с берсеркера, след като прослуша последния разговор, и му предложи сделка. Берсеркерът прие веднага.

Прибра всичките си оръдия с изключение на първите четири, насочени към кораба. Не би желал да отстъпва дори дотолкова, но обаждането на Дорфи му даде приемлива причина. Всъщност не можеше да отхвърли възможността допълнителните оръдия да са довели до повишаване на електрическата активност, която отчиташе сега. Заповедта все още включваше бдителност и същевременно липса на предизвикателство.

Кой бе хвърлил мрежите върху лъва?

— Куибийски — каза творението.

Джуна седеше пред конзолата пребледняла. Последният час бе състарил лицето й с години. Върху работните й дрехи имаше прясна мръсотия. Когато Уейд влезе, спря и се вторачи в нея.

— Какво става? — попита той. — Изглеждаш като…

— Нищо ми няма.

— Не, има ти. Знам, че си болна. Ще трябва да те…

— Наистина ми няма нищо — каза тя. — Минава ми. Остави ме. Ще се оправя.

Той кимна и пак пристъпи напред. Показа й малък магнетофон в лявата си ръка.

— Открих го. Чуй това.

Включи записа. Последва серия от прещраквания и ръмжене. След около четвърт минута спря.

— Пусни го отново, Уейд. — Тя му се усмихна слабо, докато отново включваше гласовия модулатор.

Той се подчини.

— Преведи! — нареди тя, щом записът свърши.

— Отнеси — непреводимото — при — непреводимото — и го обърни нагоре! — разнесе се от говорителя гласът на машината.

— Благодаря — каза тя. — Ти беше прав.

— Знаеш ли къде го намерих? — попита той.

— Сред записите на Кармпан.

— Да, но това не е езикът на строителите.

— Знам.

— А знаеш ли и какво е?

Тя кимна.

— Това е езикът, говорен от враговете на строителите — червената раса, — срещу тях са хвърлени берсеркерите. Има малък фрагмент, показващ кръглите червени хора, които скандират, молят се или нещо подобно. Може да е дори пропаганден запис на строителите. Оттам е, нали?

— Да. Как разбра?

Тя поглади таблото.

— Тук Куиб-куиб вече си подрежда акъла. Дори ми помага. Самопоправя се много добре, след като веднъж процесът тръгна. Поговорихме си малко и накрая започнах да разбирам.

Тя се закашля дълбоко, мъчително и в очите й се появиха сълзи.

— Ще ми подадеш ли чаша вода?

— Разбира се.

Той прекоси кабината и взе чаша.

— Направихме изключително важно откритие — каза тя, докато отпиваше. — Добре че другите не ти позволиха да го изхвърлиш.

Макфарланд и Дорфи влязоха в кабината. Макфарланд държеше пистолета на Уейд и го насочи към него.

— Освободи го! — нареди той.

— Няма — отвърна Уейд.

— Тогава Дорфи ще го освободи, докато аз те държа на мушка. Облечи костюма, Дорфи, и донеси резач.

— Не знаете какво правите — каза Уейд. — Джуна току-що ми съобщи…

Макфарланд стреля. Дългият куршум рикошира в стената на кабината и падна на пода в далечния ъгъл.

— Мак, ти си побъркан! — извика Уейд. — Можеш като нищо да нараниш и себе си, ако го повториш.

— Не мърдай! Добре де, беше глупаво, но сега вече знаеш за какво става дума. Следващият ще влезе в рамото или в крака ти. Говоря сериозно. Разбираш ли?

— Да, по дяволите! Но вече не можем да отрежем това нещо. То е почти поправено и знаем откъде е, Джуна казва…

— Изобщо не ме интересува. Две трети от него ни принадлежат с Дорфи и ние моментално ги изхвърляме. Ако твоята трета тръгне с тях, чудесно. Берсеркерът ни уверява, че иска само това. После ще ни пусне да си вървим. Аз му вярвам.

— Виж какво, Мак, щом един берсеркер иска нещо толкова силно, не би трябвало да му го даваме. Смятам, че мога да го убедя да ни даде още малко време.

Макфарланд поклати глава.

Дорфи бе облякъл специалния костюм и измъкна резач от един сандък. Когато се отправи към отворения люк, Джуна се обади:

— Чакай. Ако изрежеш капака, ще срежеш и кабела. Това ще прекъсне връзката с мозъка на Куиб-куиб.

— Съжалявам, докторе — каза Макфарланд, — но бързаме.

От командното табло се разнесе глас:

— Връзката ни ще бъде прекъсната, така ли?

— Боя се, че да — отговори тя. — Съжалявам, че не мога да довърша работата си.

— Не съжалявай. Процесът продължава. Усвоих програмата и вече я използвам сам. Твърде полезен процес.

Дорфи влезе в люка.

— Имам един въпрос, Джуна, преди да се сбогуваме — обади се то.

— Така ли? Какъв? — попита тя.

Капакът започна да се затваря с въртеливо движение и Дорфи вече вдигаше резача, за да стопи заварените участъци.

— Речникът ми е още непълен. На вашия език какво значи „куибийски“?

Въртящият се капак удари кабела, докато тя отговаряше, и Джуна не разбра дали той чу произнесената от нея дума „берсеркер“.

И Уейд, и Макфарланд се обърнаха.

— Какво му каза? — попита Уейд.

Тя повтори.

— Говориш безсмислици — тросна се той. — Отначало каза, че не било това, а сега…

— Ти за думи ли говориш или за машини? — попита тя.

— Продължавай. Разказвай. Аз те слушам.

Тя въздъхна дълбоко и отпи нова глътка вода.

— Научих историята от Куиб-куиб на части — започна тя. — Трябваше да попълня някои празноти с предположения, но като че ли всичко се връзва. Преди векове строителите явно са водили война с червената раса, която се оказала по-жилава, отколкото очаквали. Тогава строителите ги ударили с върховното си оръжие — самовъзпроизвеждащите се машини убийци, които ние наричаме берсеркери.

— Това звучи стандартно.

— Червената раса била победена — продължи тя. — Били окончателно унищожени, но чак след ужасна борба. В последните дни на войната опитвали всичко, но тогава вече било твърде късно. Били разбити. Всъщност се опитали да направят нещо, което винаги много ме е интересувало — нещо, което нашият Слънчев свят не би посмял да опита при всичките тези ограничения в това направление, при цялата съществуваща параноя.

Тя замълча, за да пийне отново, и продължи:

— Те построили собствени берсеркери, но различни от оригиналните. Разработили машина убиец, която напада само берсеркери — антиберсеркерски берсеркер — за защита на родната си планета. Но били останали твърде малко. Всички в света им се впрегнали на работа и явно направили нещо, на което може да се разчита — програмирали къси скокове в и извън други космически пространства, откъдето ги нападали. Но явно се сблъскали с огромно числено превъзходство при последната яростна масова атака. В крайна сметка всички били избити.

Корабът се разтресе. Обърнаха се към люка.

— Отрязал го е — каквото ида беше — констатира Макфарланд.

— Не би трябвало толкова да разклати целия кораб — възрази Уейд.

— Може, ако е започнало да се ускорява в мига, в който са го освободили — каза Джуна.

— Но как да го направи, като всички контролни вериги са му запечатани? — попита Уейд.

Тя погледна мазните петна по работния си комбинезон и каза:

— Възстанових ги, когато научих истината. Не знам какъв процент от старите си възможности все още притежава, но знам, че се кани да нападне берсеркера.

Капакът на люка се завъртя и оттам се появи Дорфи. Той започна да разкопчава костюма си, докато механизмът се въртеше обратно, за да се затвори.

— Трябва веднага да се махаме оттук! — извика Макфарланд. — Този район ей сега ще се превърне във военна зона!

— Ти ли ще пилотираш? — попита го Уейд.

— Не, разбира се.

— Тогава ми върни пистолета и се махни от пътя ми!

Той взе оръжието си и се отправи към мостика.

Наблюдаваха, доколкото им позволяваше разделителната способност на екраните, тромавите движения на гигантския берсеркер, светкавиците от мощните му изстрели, атаките и внезапните изчезвания и появявания на мъничкия му нападател.

По-късно, малко след като образите изчезнаха, на фона на звездното черно се появи огнено кълбо.

— Улучил го е! Улучил го е! Куиб-куиб го е улучил! — извика Дорфи.

— А оня вероятно е улучил него — отбеляза Макфарланд. — Ти как мислиш, Уейд?

— Мисля — отговори Уейд, — че никога вече няма да имам нищо общо с някого от вас.

Изправи се и отиде да седне при Джуна. Взе и магнетофончето си и пусна музика. Тя се извърна от екрана пред себе си и слабо му се усмихна, когато той седна до нея на койката й.

— Ще се грижа за теб — каза й той, — докато повече няма да ти трябвам.

— Би било много хубаво — отвърна тя.

Преследваш. Преследваш. Идваха. Цели пет. Големият трябва да ги беше повикал. Да изскочи зад тях и да унищожи последните два, преди останалите да разберат какво става. Нов скок, удар по левия фланг и следващ скок. Те никога не са се сблъсквали с такава тактика. Отскок. Стрелба. Скок. Нов скок. Стрелба. Последният се върти като пумпал, опитва се да предугади действията. Удар. Изстрел право в него. Готово.

Последният куибийски-куибийски-кел във вселената напусна бойното поле, за да потърси суров материал за лек ремонт. После, разбира се, ще му трябва още, за да може да се самовъзпроизведе. Кой бе хвърлил мрежите върху лъва?

Дневна кръв

Разказите за вампири винаги са ме смущавали, защото те тръгват да хапят хората, които после също стават вампири и също тръгват да хапят хора, които после… Тук има геометрична прогресия и ако поспреш да се замислиш над това, скоро ще установиш, че не след дълго всички ще станем вампири и няма да остане кого да хапем. Освен това подобно положение ми изглежда гнило от екологична гледна точка. Останалите видове имат естествени врагове и други ограничителни фактори, които контролират прекаленото развитие на популацията. Ако всичко върви, както е прието по традиция, би трябвало да има и още нещо. Оттук е и моят скромен принос към канона на неумрелите…

Свих се в ъгъла на рухналия гараж зад разрушената църква. Влагата се просмукваше в коленете ми през джинсите, но знаех, че чакането ми е към края си. Няколко филизчета мъгла се надигнаха живописно от подгизналата земя и леко се полюляваха от предутринния ветрец. Колко холивудски от страна на времето…

Хвърлям поглед към просветляващото небе, като правилно отгатвам посоката на пристигането. След по-малко от минута ги видях да шляпат по обратния си път — един голям и тъмен и друг по-малък и блед. Както очаквах, влязоха в църквата през отвора в рухнала преди години част от покрива. Сподавих прозявка, щом погледнах часовника си. Сега ще седят и ще дремят още петнайсетина минути, докато слънцето излива сутринта от изток. Може и по-кратко, но да им дам малко свободно време. Още няма закъде да бързам.

Протегнах се и изпуках с кокалчетата си. Бих предпочел да съм си в леглото. Нощите са за спане, а не да се правиш на бавачка на два тъпи вампира.

Да, Върджиния, тук наистина има вампири. Но няма защо да се вълнуваш. Странното е, че никога няма да срещнеш някой от тях. Просто по тези места не са чак толкова много. Всъщност са на косъм да станат застрашен вид, което е напълно разбираемо, като се има предвид обичайната интелигентност, която съм срещал сред тях.

Да вземем например този младеж Бродски. Той живее — извинявай, пребивава — близо до градче с няколко хиляди жители. Би могъл да посещава различен човек всяка нощ години наред, като оставя снабдителите си (научавам, че това напоследък е използваното от тях понятие) само с леко възпалено гърло, слаба временна анемия и две — три драскотини на шията, които скоро ще бъдат забравени.

Ама не! Привързал се е към една местна красавица — Илейн Уилсън, бивша мажоретка. Все при нея се връща. Много скоро тя изпада в обичайната кома и вампирясва. Добре, знам, споменах, че наоколо няма много вампири, но лично на мен ми се струва, че светът би могъл да използва малко повече от тях. В случая с Бродски обаче не става дума за фактора пренаселеност, а само за глупост и лакомия. Никакъв истински финес, никакво планиране. Макар и да аплодирам привличането на нов член към неумрелите, доста съм ужасен от нехайните му методи по отношение на сериозните действия. Той оставя дири, които и всеки тук може да проследи; изхитрява се също да използва такова множество традиционни знаци и да оставя толкова много улики, че дори в тези модерни времена един разумен човек лесно ще разбере какво става.

Горкият стар Бродски — все още да живее в средновековието и да се държи така при бум на популацията им! Явно никога не му е минавало през ума да се замисли над математическата страна на нещата. Изцежда няколко души, към които е особено привързан, и те вампирясват. Ако те се чувстват и се държат по същия начин, ще излязат и ще завербуват още няколко от своите снабдители. И така нататък. Като онези писма, които нареждат на получателя да ги размножи и да ги изпрати на още няколко души. След известно време всеки ще е вампирясал и няма да останат никакви снабдители. И тогава какво? За щастие природата има начини да се справя с популационните взривове и на такова равнище. И все пак внезапен наплив на новобранци в тая епоха на масмедии може наистина да обърка подземната екосистема.

Стига философия. Време е да влезем вътре и да хванем бика за рогата.

Взех си найлоновата торба и излязох от сайванта. Тихо изругах, щом налетях на едно дърво и цял душ се изля отгоре ми. След това се отправих през полето и после — към страничната порта на старото здание. Тя се охраняваше от ръждясал катинар, който изтръгнах и захвърлих в далечното гробище.

Вътре кацнах на хлътналия парапет на галерията и отворих торбата си. Извадих скицника и молива, които си носех. Вътре се процеждаше светлина през счупения прозорец отзад. Падаше предимно върху боклук. Не особено вдъхновяваща гледка. Както и да е… Започнах да скицирам. Винаги е добре да имаш хоби, което може да служи за оправдание на странни деяния, за ледоразбивач…

Десет минути минаха, смятам. Най-много.

След още шест чух гласовете им. Не бяха особено шумни, но имам изключително остър слух. Бяха трима, както и предполагах.

Влязоха през страничната порта — крадешком, със скокове, непрекъснато се оглеждаха и не виждаха нищо. Отначало дори не ме забелязаха, докато творях изкуство там, където навремето детски гласове са изпълвали неделните утрини с нестройни молитви.

Бяха старият доктор Морган — няколко дървени кола стърчаха от торбата на гърба му (обзалагам се, че вътре имаше и чук — предполагам, Хипократовата клетва не важи за неумрелите: „първо, не вреди“ и т.н.); отец О’Брайън, стиснал здраво като щит Библията и с разпятие в другата ръка, и младият Бен Келман (годеникът на Илейн) с лопата на рамо и торба, която излъхваше внезапната миризма на чесън.

Прокашлях се и те и тримата спряха, обърнаха се, блъснаха се един в друг.

— Здрасти, докторе — обадих се аз. — Здрасти, отче. Бен…

— Уейн! — възкликна докторът. — Какво правиш тук?

— Скицирам — отговорих. — Напоследък си падам по старите здания.

— Как ли пък не, дявол те взел! — каза Бен. — Извинявай, отче… Ти си хукнал след някоя история за проклетия ти вестник.

Поклатих глава.

— Не съм, истина говоря.

— Е, Гас никога няма да ти позволи да публикуваш нещо по тоя въпрос и ти добре го знаеш.

— Честна дума — казах аз. — Не съм дошъл да пиша за това. Но знам защо вие сте тук и сте прави — дори да го опиша, никога няма да го отпечатат. Наистина ли вярвате във вампири?

Докторът впери в мен твърд поглед.

— До неотдавна не вярвахме — отговори той. — Но, синко, ако беше видял това, което видяхме ние, и ти щеше да повярваш.

Наведох глава и затворих скицника си.

— Добре. Ще ви кажа. Тук съм, защото съм любопитен. Исках да видя всичко със собствените си очи, но не искам да ходя там сам. Вземете ме със себе си.

Те се спогледаха.

— Не знам… — промълви Бен.

— Няма да е гледка за гнусливи — каза ми докторът. Отец О’Брайън само кимна.

— Не знам дали трябва да идва още някой — добави Бен.

— Общо колко души знаят? — попитах аз.

— Всъщност само ние — обясни Бен. — Ние сме единствените, които наистина са го видели в действие.

— Един добър журналист винаги знае кога да държи устата си затворена — казах аз, — но той също е и много любопитно създание. Нека да дойда с вас.

Бен сви рамене, докторът кимна. След малко кимна и отец О’Брайън.

Върнах скицника и молива в торбата и слязох от галерията.

Последвах ги през църквата, отвън в тясното антре и нагоре към една отворена, провиснала врата. Докторът щракна джобно фенерче и зашари с него по разнебитено стълбище, което водеше надолу в тъмното. След това заслиза бавно. Отец О’Брайън го последва. Стъпалата скърцаха и сякаш се раздвижиха. Бен и аз изчакахме, докато те стигнат до долу. После Бен натъпка в сакото си пикантни храни от торбата и измъкна фенерче от джоба си. Включи го и пристъпи напред. Тръгнах веднага след него.

Спрях, щом стигнахме в подножието на стълбището. В лъчите на фенерчетата им видях два ковчега на дървени магарета и нещо на стената над по-големия.

— Отче, какво е това? — попитах аз.

Някой любезно насочи светлината към него.

— Прилича на стрък имел, привързан към фигурата на малка каменна сърна — отвърна той.

— Може би има нещо общо с черната магия — предположих аз.

Той се прекръсти, приближи се и го свали.

— Вероятно е така — той натроши имела и го захвърли в другия край на стаята, смачка фигурката на пода и изрита парчетата й във всички посоки. Усмихнах се и се придвижих напред.

— Хайде да отворим тия работи и да погледнем — каза докторът.

Помогнах им.

Когато ковчезите бяха отворени, не обърнах внимание на коментарите за бледността, запазеността и кървавите устни. Бродски изглеждаше така, както бе изглеждал винаги — тъмна коса, гъсти тъмни вежди, хлътнали челюсти, малко шкембенце. Момичето обаче беше прелестно. По-високо, отколкото си мислех, с почти синкав оттенък на кожата, шията му едва-едва пулсираше.

Отец О’Брайън отвори Библията и започна да чете, като държеше фенерчето над нея с трепереща ръка. Докторът сложи торбата си на пода и започна да рови вътре.

Бен се извърна настрани със сълзи на очи. Тогава протегнах ръка към него и тихо му счупих врата, докато другите бяха заети. Пуснах го на пода и пристъпих зад доктора.

— Какво…? — започна той и това беше последната му дума.

Отец О’Брайън спря да чете. Втренчи се в мен над Библията.

— Нима работиш за тях? — попита дрезгаво и хвърли поглед към ковчезите.

— Едва ли — отговорих, — но те ми трябват. Те са кръвта на живота ми.

— Не разбирам…

— Всичко е плячка на нещо друго и ние правим това, което трябва. Екология. Съжалявам, отче.

Използвах лопатата на Бен, за да ги погреба и тримата под земята в задната част заедно с чесъна, коловете и всичко останало. След това затворих ковчезите и ги изнесох горе.

Оглеждах се, докато прекосявах една нива и се връщах нагоре по пътя, за да взема пикапа. Беше още сравнително рано и наоколо нямаше никого.

Натоварих двамата отзад и ги покрих с брезент. На петдесетина километра оттук имаше друга полуразрушена църква, за която бях чувал.

По-късно, след като безпроблемно ги бях настанил в новите им квартири, написах бележка и я сложих в ръката на Бродски:

Драги Б.,

Нека това ти е за урок. Ще трябва да престанеш да постъпваш като Бела Лугоши. Нямаш неговата класа. Имаш късмет, че изобщо се събуди тази нощ. В бъдеще действай по-благоразумно, иначе ще те отстраня лично аз. В края на краищата не съм тук, за да ти слугувам.

Искрено твой: В.

П.П. Имелът и статуята на Сернунос вече не действат. Защо изведнъж си станал суеверен?

На тръгване си погледнах часовника. Беше единайсет и петнайсет. След малко спрях до номер 7–11 и използвах домофона.

— Здрасти, Кийла — казах, като чух гласа й. — Аз съм.

— Вердет — отвърна тя. — Доста се забави.

— Знам. Бях зает.

— С какво?

— Знаеш ли къде е старата апостолска църква встрани от шосе 6?

— Разбира се. Тя е и в моя резервен списък.

— Ела там в дванайсет и половина и ще ти разкажа всичко по време на обеда.

Създаване на научнофантастичен роман

Силвия Бурак ми поиска есе за „Писател“ и аз написах това, което ще прочетете по-долу. Голяма част от него разказва за съображенията, които повлияха върху изграждането на романа ми „Окото на котката“. Мисля, че нито преди, нито някога след това съм съобщавал в такива подробности нещата, които правя и мисля, докато пиша една книга. Въпреки това писанието е кратко и съм го включил тук за хората, които се интересуват от подобни неща.

Покойният Джеймс Блиш бе запитан веднъж откъде черпи идеите си за фантастични разкази. Той даде един от обичайните общи отговори, които всички ние даваме — от наблюдения, от четене, от целия си житейски опит и така нататък. Тогава някой го попита какво прави, ако от всичко това не му хрумва никаква идея. Той отговори незабавно:

— Плагиатствам от себе си.

Имаше предвид, разбира се, че преглежда по-ранните си работи за неизминати пътища, като се доверява на постоянството на съображенията и на обновлението на старото очарование, за да стимулира появата на нови идеи. И това дава резултати. Пробвал съм го от време на време и винаги въображението ми е бивало обилно напоено.

Но пиша повече от двайсет години и знам нещичко по въпроса, как работи мисълта ми, когато търся история или я разказвам. Невинаги съм знаел това, което знам сега, и много от ранните ми произведения са свързани с опипване — да определя темата, да реша какво наистина изпитвам към героите и идеите. Затова, след като това основно обмисляне приключи в общи линии, ми става по-лесно да се наместя на шофьорското място в една съвсем нова история, а не в някоя стара. Тя може да е последен модел, но шофирането е същото и щом веднъж напипам скоростния лост, знам какво да правя с него.

Например: обстановката. За мен научната фантастика винаги е представлявала рационалното — разпростиране в бъдещо или чуждо обкръжение на това, което е известно сега, докато фентъзи представя метафизичното — въвеждане на неизвестното, обикновено в чуждо обкръжение. Разликата помежду им често е размита, а понякога е и забавно да я размиваш. Но на практическо, работно равнище ги различавам така. Изискванията към двата типа разкази (няма да ми омръзне да го повтарям) са същите като към всяко белетристично произведение плюс добавъчната необходимост да се въведе и екзотично обкръжение. От трите основни елемента на всеки роман — сюжет, герои и обстановка — последната изисква допълнително внимание в научната фантастика и фентъзи. Тук — както никъде другаде — авторът ходи по въже между прекалените обяснения и прекалените предположения, между отегчаването на читателя с твърде много подробности и загубването му поради тяхната недостатъчност.

Отначало ми се струваше трудно. Научих се, като се стремях към пестеливи констатации, заставях разказа да върви бързо, а после въвеждах основното на части, постепенно. Някъде в процеса на работа разбрах, че ако това се прави както трябва, се решават два проблема: самото изложение на материала би могло, ако се поднесе точно дозирано, да стане допълнително средство за повишаване на читателския интерес. Приложих тази техника максимално във въведението към разказа „Варианти на Еднорога“, където отложих с няколко страници описанието на необикновеното създание, минаващо през странно място.

Фантазия от огньове, първоизточник на светлина, то се движеше с ловка, почти изящна предпазливост и преминаваше границата на съществуванието като разстрелян от бурята къс от вечерта. Или може би мракът между пламъците беше по-близо до най-истинската му природа — вихрушка от черна пепел, синхронизирана в подскачащ ритъм със затихващата мелодия на пустинния вятър надолу по дерето зад зданията, толкова празни и все пак пълни като страниците на непрочетени книги или тишината между нотите на песента.

Както виждате, внимавах да кажа точно колкото е необходимо, за да поддържам любопитството на читателя. Докато стане ясно, че това е еднорог в призрачен град на Ню Мексико, вече бях въвел нов образ и конфликт.

Героите са ми по-малък проблем от обстановката. Хората в научната фантастика си остават все пак хора. Главните герои имат тенденцията да ми се явяват почти напълно развити, а второстепенните не се нуждаят от много работа. Колкото до физическото им описание, отначало е лесно да се попрекали. Но колко всъщност му трябва на читателя? Колко може да възприеме съзнанието на един дъх? Да виждам образа изцяло, но да споменавам само три неща, реших аз. После да го зарежа и да продължа историята. Ако четвърти характерен белег се промъкне покрай разказа, добре. Но първоначално го оставям така. Нищо повече. Повярвайте ми, другите характеристики ще се появят, когато потрябва да ги узнаете.

„Той беше високо, червендалесто хлапе, едното му рамо беше по-ниско от другото.“ Ако бъдеше високо, червендалесто хлапе с яркосини очи (или кокалести ръце, или с буря от лунички по бузите), с едното рамо по-ниско от другото — щеше засега да излезе за малко от фокус, вместо да стане по-ясен за въображението. Прекалено многото подробности създават сетивно претоварване, като накърняват способността на читателя да си представя. Ако такива допълнителни подробности са необходими за самото действие в разказа, би било по-добре да се поднесе нова доза по-късно, след като се позволи на първата да попие.

„— Да — отговори той и сините му очи блеснаха.“

Споменах обстановката и героите като типични примери за развитие на писателските рефлекси, защото с практиката този вид дейност се превръща именно в рефлекси. И после, след известно време, те вече би трябвало да ни станат втора природа и за тях да не се мисли. Защото това е просто чирашка работа — трикове, неща, които всеки от гилдията трябва да усвои. Но ми се струва, че това не е същността на писането.

За мен важното е развитието и усъвършенстването на възприемането на света, експериментирането с гледни точки. Това лежи в сърцевината на писането и всички механични похвати, които човек усвоява, са просто инструменти. Само подходът на автора към материала прави едно произведение уникално.

Аз например живея на северозапад вече почти десет години. В някои отношения се заинтересувах от индианците. Започнах да ходя по фестивали и на танци, да чета антропология, да слушам лекции, да посещавам музеи. Започвах да ги опознавам. Отначало интересът ми беше резултат само от желанието да зная повече, отколкото знаех. По-късно обаче започнах да усещам, че в по-долните слоеве на съзнанието ми се оформя някакъв разказ. Чаках. Продължавах да събирам информация и опит из района.

Един ден вниманието ми се спря върху племето навахо. По-късно разбрах, че ако успея да определя защо интересът ми внезапно се насочи нататък, ще се получи разказ. Това стана, щом открих, че индианците от това племе са създали свои собствени думи — няколкостотин, — за да нарекат с тях различни части на двигателя с вътрешно горене. При другите индиански племена, които познавах, не беше така. Когато се запознали с колите, други племена просто започнали да употребяват английските думи за карбуратори, бутала, свещи и пр. Но навахите намерили нови думи за тези части — признак, както ми се стори, за тяхната независимост и приспособимост.

Вглеждах се по-нататък. Индианците от племената хопи и пуебло, съседи на навахите, включват танци за дъжд в ритуалите си. А навахите не си правят особен труд да контролират времето по някакъв начин. Вместо това се приспособяват към дъждовете и сушата.

Приспособимост. Това беше. Това стана темата на моя роман. Да предположим, казвах си аз, че взема един съвременен навахо и с помощта на забавеното време на космическите пътешествия, комбинирано с лекарства за удължаване на живота, се погрижа да е все още жив и в сравнително добра форма след сто и седемдесет години. По необходимост в историята му ще има празноти за времето, когато е отсъствал — период, през който тук, на Земята, ще са настъпили много изменения. Така ми дойде идеята за „Окото на котката“.

Но една идея още не е фантастичен роман. Как да я превърнеш в такъв?

Питах се защо ли е трябвало да отсъства толкова често. Да приемем, че наистина е бил отличен следотърсач и ловец. Тогава логично биха го предпочитали като събирач на извънземен живот. Това звучеше правдиво, затова тръгнах оттук. Проблем, свързан с лошо чуждо същество, би могъл да послужи като причина да измъкна своя навахо от пенсия ида създам основа за конфликт.

Исках и нещо, което да представи миналото му и традициите на навахите, нещо повече от способностите му да се справя с пущинака — нещо, на което е обърнал гръб. Легендите на племето навахо ми дадоха чинди — зъл дух, който бих могъл да прибавя, за да го оплета. Тогава ми хрумна, че този зъл дух може да съответства на някакво необикновено създание, което той самият е довел на Земята преди много време.

Такава беше суровата идея. Макар и това да не е пълно резюме, то ще покаже как идеята се оформя, като започва от обикновено наблюдение и довежда до създаване на герой и ситуация. Тази малка част от историята носи названието „вдъхновение“; по-голямата част от останалото е само прилагане и аргументиране на създаденото от въображението.

Това изисква известно гъвкаво обмисляне. Твърдо вярвам, че мога да напиша същата история — успешно — поне по дузина различни начини: като комедия, като трагедия или като нещо по средата; от гледна точка на второстепенен герой, от първо лице, от трето, в различно време и така нататък. Но вярвам и че за конкретно художествено произведение има един начин, който е по-добър от всички останали. Струва ми се, че материалът трябва да диктува формата. Да го накарам да извърши това както трябва за мен е най-трудната и най-благодатната част от написването на литературно произведение. То далеч надхвърля всички номера на рефлекса и навлиза в областта на естетиката.

Така че трябваше да определя подхода, който най-добре би създал търсения тон. Това, разбира се, изискваше да изясня собствените си чувства.

Героят ми, Били Блакхорс Сингър, макар и роден в почти неолитна среда, получава солидно съвременно образование. Само това вече е достатъчно да доведе до конфликти у него. Човек може да отрече миналото си или да се опита да се приспособи към него. Били отхвърля съвсем малко. Той е много способен, но объркан. Реших да му дам възможност да се помири с всичко в живота си.

Видях, че ще се получи роман за герой. Разкриването на толкова сложен характер като този на Били ще изисква действие. Предишният му живот е преплетен с митовете, легендите, фанатизма на народа му и макар произходът му все още да е значима част от характера му, аз се опитах да го покажа, като вмъкна в повествованието мой преразказ на различни части от мита на навахите за сътворението и съответен материал от легендите им. Реших да представя част от тях в стихове, част — в оригинал, а трета част — свободно базирана на легендарен материал. Това, както се надявах, би придало на книгата известен аромат и би помогнало на моя герой да се оформи.

Проблемът с вкарването на футуристичната основа се засили, защото вече бях натоварил разказа с вмъкнат индиански материал. Трябваше да намеря начин да сбивам и съкращавам, така че откраднах идея от трилогията на Дос Пасос „САЩ“. Въведох „дискови“ секции по аналогия с неговите поредици „Кинопреглед“ и „Окото на камерата“ — тук-там по няколко страници, съставени от заглавия, нови сведения, откъси от популярни песни, за да предам атмосферата на времето. Този механизъм помогна да се вкара в действието много фон, без да се забави ходът, а странното му оформяне почти със сигурност беше достатъчно интересно визуално, за да възбуди любопитството на читателя.

Развитието на интригата изискваше да се въведат половин дузина второстепенни герои — и то не само незначителни, каквито бих могъл да вкарам като напълно безлични фигури. Обаче спирането, за да се прави пълен портрет на всеки един с помощта например на дълги ретроспекции, би могло да е фатално за разказа, тъй като те са предвидени да се появят точно когато историята е набрала скорост. Тогава се възползвах от случая и наруших едно основно правило на писането.

Почти всяка книга за изкуството на писането съветва: „Показвай. Не разказвай“ — т.е. вие не просто съобщавате на читателя какъв е героят — вие го показвате, защото разказването обикновено има отдалечаващо въздействие и предизвиква равнодушие у читателя. Той малко се идентифицира с героите и малко е съпричастен, ако само му се разказва за тях.

Реших, че не само ще разказвам на читателя какъв е всеки герой, а и ще се опитвам да направя от това интересно читателско преживяване. Бях длъжен да го направя.

Ако се каните да нарушите правило, извлечете полза от това. Направете го значително. Експлоатирайте го. Превърнете го в достойнство.

Озаглавявах фрагмент с име на герой, след запетая пишех дълго, сложно, описващо героя изречение, като слагах всичките му съставни прости изречения и фрази на отделен ред, така че да изглеждат като стихотворение на Уитман. Колкото до моите „дискови“ раздели, исках да ги направя визуално достатъчно интересни, за да привлека читателя към това, което всъщност си беше директно описание.

Друг проблем в книгата възникна, когато известен брой телепати използваха необикновените си комуникативни способности да създадат временно многосъставно или масово мислене. Имаше моменти, когато трябваше да покажа това мислене в действие. „Бдението над Финеган“ ми се стори добър модел за потока на съзнанието, който исках да използвам. А „Джойсприк“ на Антъни Бърджис — бях я прочел неотдавна — съдържа раздел, който би могъл да се вземе като първообраз за писане по този начин. Последвах го.

После за постигане на по-голяма правдоподобност пътувах през Каньон де Чели с водач от племето навахо. Когато пишех частите на книгата, чието действие се развива в каньона, имах пред себе си наред със спомените си карта, снимки и археологическото описание на пътя, който следваше Били. Този реализъм, както се надявах, би помогнал да се постигне равновесие с импресионизма и техниката на радикалното разказване на историята, които използвах навсякъде.

Това са някои от проблемите, пред които се изправих, когато пишех „Окото на котката“, и някои от решенията, които използвах. Като тема обаче много от въпросите, които си задавах, и много от идеите, които обмислях, винаги са ме придружавали. Само техническите решения и развръзката на историята този път бяха други. В това отношение на някакво равнище все още плагиатствах от по-ранните си произведения. В това няма нищо лошо, ако междувременно има някакво развитие.

От всичко, което казах, човек може да си помисли, че романът е бесен експеримент. Не е така. Главната тема не е ограничена във времето — размишление над измененията и приспособяването на растежа. Докато научната фантастика често се занимава с бъдещето и носи екзотичен параден костюм, истинската й, дълбока грижа е човешката природа, която е една и съща от много векове и която, както вярвам, ще продължи да бъде същата дори още по-дълго. Така че в известен смисъл ние постоянно търсим нови начини да кажем старите неща. Но човешката природа е важното. Индивидът наистина се променя, наистина се приспособява и това се отнася както за писателя, така и за неговите герои. И чувствам, че точно тези изменения — в самосъзнанието, проницателността, чувствителността — са източникът на най-ценните произведения, каквито и механизми да са най-подходящи, за да бъдат те разказани.

Пръстените на Титан

Веднъж приех да бъда почетен гост на събрание в Торонто и по-късно ми съобщиха, че едно от техните изисквания е да им напиша разказ за брошура, която ще бъде продавана с цел да съберат пари за любимата им благотворителност. Това ме порази — беше все едно да поканиш на вечеря художник и после да го накараш да ти боядиса стената в изблик на вдъхновение. Аз живея от това и писането е моето богатство. За щастие по това време ми бе дошла кратка, светла идея. И много визуална.

Приличаше на дъга посред нощ — слънчевата страна на пръстените на Сатурн, гледана от местоположението ни над полюса на златната планета. Тя някак ми напомняше и за нещо друго. Но метафорите не са стихията ми и дъгата бе изчерпала за момента възможностите ми в тази посока.

Докато голямата вдлъбната чиния с тъмните си сектори се въртеше под наблюдателния ни кораб и черен пръстен преплува през северната емисфера на света под нас, чух Соренсен да надвиква тайнствените звуци от приемателя:

— Напипахме източника, сър.

Обърнах се и погледнах — млад, светлокос, ентусиазиран — как се оправя с хартиената лента за запис на резултатите от машината.

— Къде е? — попитах аз.

— Близо до вътрешния ръб на пръстена C — съобщи той — и е доста малък.

— Хм… значи все още нямаме представа какво е?

Той поклати глава.

— Никаква.

Зад стенещото, проточено изпълнение, излизащо от приемателя, се чуваха странни асинхронни звуци и неочакван взрив, който звучеше като валдхорна в пещера. При това се предаваше на странна честота. Уловихме го съвсем случайно, когато един микрометеорит, ударил непилотиран близък космически кораб, за известно време повреди приемателя ни. След това го търсехме нарочно. Оттогава ловяхме честотите с години и никога не успяхме да ги свържем с каквото и да било природно явление наоколо. Следователно откриването на източника на тези звуци беше прибавено към вече дългия списък от експерименти и изследвания по време на това първо идване на хора в района.

Извиках навигатора — нисък, тъмнокос, неентусиазиран.

— Маккарти, намери ни орбита, която да ни отведе достатъчно близо до това нещо, за да може добре да го хванем с камерите.

— Слушам, капитане — каза той и взе лентите.

По-късно, докато маневрирахме към съответната орбита и ускорявахме до необходимата скорост, Соренсен съобщи:

— Някакво смущение на Титан, сър.

— Буря? Или леден вулкан? — попитах аз.

— Трудно е да се каже — отговори той. — Улавям го само на екраните. Силно съсредоточаване на атмосферна турбулентност.

Свих рамене.

— Вероятно буря. Проверявай периодично. Съобщи ми, ако се окаже нещо наистина интересно.

Следващото интересно нещо, на което се натъкнахме обаче, беше източникът на звуците, който се мъчехме да проследим. Дремех на койката си, след като бях проверил дали не са се развалили алкохолните дажби на екипажа, когато Маккарти ме разтърси и ме събуди.

— По-добре да дойдете и да го погледнете, капитане.

— Какво? — измърморих аз.

— Май че открихме истински извънземен артефакт — каза той.

Станах и отидох до екрана, където фокусирах обекта. Нямах никаква представа за мащаба, но беше тъмен метален спътник. Изглеждаше като два тумбести конуса с долепени основи. Носеше се над равнината на пръстена и долният му връх сияеше с блестяща светлина, която святкаше надолу към самия пръстен.

— Какво, по дяволите, мислиш, че е това? — попитах го аз.

— Не знам — отговори той. — На синхронна орбита е — сега се съгласуваме с нея, — а това е кохерентна светлина. Определено е източникът на предаването.

Отново се заслушах в звуците, които се издигаха до кресчендо.

— Капитане! — извика Соренсен. — На Титан има още по-голяма активност. Сега е в горната атмосфера и…

— Майната му на Титан! — рекох аз. — Записваш ли това нещо?

— Да, но…

— Отбелязваш ли всичко, което може да бъде отбелязано?

— Да, сър.

— Добре. За Титан ще говорим по-късно. Един извънземен кораб е безкрайно по-важен от метанова буря.

— Разбрано, сър.

Наблюдавахме с часове и прилежността ни бе възнаградена — видяхме внезапна необикновена маневра на наблюдаваното тяло. Тя беше предшествана от рязко спиране на предаваните звуци. Бях ги пускал в контролната зала дни наред с надеждата, че потапянето в тях може да роди някаква идея за характера им. Освен това те не бяха неприятни с високите и ниските си тонове, с неочакваните си темпа и глисанди. Щом спряха, бях моментално поразен от тишината. Вниманието ми обаче бързо бе привлечено от друго, тъй като светлината от спътника, който сега вече напредваше по орбитата на пръстена C, внезапно бе угаснала.

В същото време, когато забелязахме това, спътникът се изстреля нагоре, ускори се в направление, перпендикулярно на плоскостта на пръстена.

— Не го изпускай от очи! — извиках аз. — Не можем да го оставим да си отиде.

Маккарти и Соренсен хукнаха да изпълняват. Чудех се дали самите ние може да сме задействали някои от проклетите му предупредителни механизми.

— Сменя си курса, сър! — извика Соренсен.

— Не го губи, за Бога! — ревнах аз.

— Сякаш се насочва навътре в системата — каза той после.

— Е, и това е нещо — отговорих. — Щом установиш курса му, съгласувай и нашия с него.

— Слушам, капитане. Между другото, Титан…

— Стига с тоя Титан! Следвай спътника!

Това се оказа по-лесно, отколкото смятахме, защото щом корабът пресече пръстеновата система, се установи на нова синхронна орбита точно под разредения, преплетен пръстен F. Когато го проследихме и тръгнахме натам, най-после се обърнах към Соренсен и казах:

— Добре. Каква беше работата с Титан?

Той се усмихна.

— Нещо като голям кораб се издигна над атмосферата му преди известно време, сър — обясни ми той. — Дори и сега е насочен към северното полукълбо на Сатурн.

— Какво?

— … по-нататък — продължи Соренсен — сякаш влачи голям, плосък, кръгъл предмет с метален произход.

— Засне ли го?

— О, да. Проследих го на помощните екрани.

— Да го видим.

Той отиде до един страничен екран и зачука по клавиатурата.

— Тук има особено добра последователност… ето! — каза той, щом образът изплува. Изведнъж удари един клавиш и петното се проясни за нормално време. — Тук.

Видях клинообразния кораб над набразденото и петнисто злато на планетата. Зад него беше огромният диск, за който говореше Соренсен, и бавно се обръщаше. След няколко секунди отгоре му падна светлина, сякаш за да разкрие…

Пръстът на Соренсен се заби отново и образът замръзна.

На диска имаше изображение. Гигантско четириоко лице с две къси антени, които стърчаха от челото му.

Поклатих глава.

— Какво прави в момента? — попитах аз.

Той се прехвърли от лентата към положението на кораба в реално време, който се движеше по спирала навътре, вече много по-близо до планетата.

Чакахме доста дълго, докато зае подходяща орбита и достигна височината, която явно целеше. Ние чакахме. Той чакаше.

Много по-късно Маккарти обяви:

— Нещо става!

Свеж приток на адреналин ни залепи отново за екрана. Дискът беше освободен от кораба и докато се движеше към планетата, корабът се ускори. Следяхме омагьосани напредването му, докато дискът слизаше така, че изчезна напълно в черния пръстен, който бяхме забелязали по-рано. Пръстенът се стесни и скоро след това също изчезна. Корабът затвори орбитата си около планетата и пое обратно към Титан.

— Капитане! — каза Маккарти. — Артефактът!

— Какво? — отидох до екрана, на който стоеше изображението му.

Но той не отговори — виждах и сам. Съоръжението пак се бе задвижило, като пресичаше пръстена F. След известно време слезе и се понесе над външния край на пръстена A. С ярка светкавица се включи лазерът и се фокусира надолу в жлеба. Замълчалият отдавна приемател, все още настроен на честотата на обекта, внезапно се събуди. Връзката му с приемателната система на нашия кораб не беше прекъсвала, докато той бе мълчал. Говорителите рязко ни предадоха стона, сблъсъците, тръбенето, ударите.

По-късно, след като изпратихме сонда далеч под навъсеното небе на Титан близо до мястото, от което клинообразният кораб бе тръгнал и където се бе върнал, тя ни изпрати снимки. Под червените облаци през маранята, на брега на метановото море, се люлееха и въртяха циклопски фигури. Вихрушка от огнени парцалчета падаше над тях като конфети.

Мана небесна

Тази история е написана по поръчка и се появи в „Магията може да се върне“ — нещо като продължение на „Магията си отива“ от Лари Нивън. Както при Фред Саберхаген и неговите берсеркери, Лари откри тази особена вселена и покани някои от нас да отидат на купон в нея. Аз влязох вътре и започнах да танцувам. Странно, историята се опита да избяга от мен. Това не ми се случва често, но исках късо разказче, а тя ми даде да разбера, че смята да се превърне в роман. Аз бях твърд. Победих. Резултатът следва.

Този следобед не усещах нищо нередно там, където, както предполагам, трябва да потрепва разумът ми. Беше ден благоуханен и изпълнен със слънце, ако не се броят възможно най-леките облачета над океанския хоризонт. Той би могъл да ме приспи с приятните вариации на подредеността ми. Значи е било частично разсейване на моите подсъзнателни, свръхсъзнателни възприятия, ранната ми предупредителна система или каквото е там… Поощрено, предполагам, от факта, че от дълго време не бе имало никаква опасност, и от убедеността ми, че съм се скрил и съм в пълна безопасност. Беше прелестен летен ден.

В дъното на кабинета ми имаше голям прозорец с кос изглед към океана. Наоколо цареше обичайният безпорядък — отворени кутии с опаковъчен материал, разнообразни инструменти, купища парцали, шишета от почистващи препарати и възстановители за различни повърхности. И, разбира се, придобивките. Някои от тях все още се намираха в щайги и кашони, други стояха в криви редици върху работния ми плот, който заемаше една цяла стена — армия шахматни фигури, които чакаха ръката ми. Прозорецът беше отворен и вентилаторът насочен така, че изпаренията от химикалите бързо да излизат навън. Навлизаха птичи песни, шумът на далечното шосе, понякога вятър.

Пластмасовата чашка кафе стоеше неотворена на малка масичка до вратата, съдържанието й отдавна бе студено и неприятно за всеки немазохист. Бях я оставил там тази сутрин и я бях забравил, докато погледът ми случайно не попадна върху нея. Бях работил и през кафе-паузата, и през обедната почивка — толкова ползотворен беше денят. Истински важната част бе завършена, макар че останалият персонал на музея никога нямаше да го забележи. Време е да си почина, да празнувам, да се насладя на всичко, което съм открил.

Вдигнах чашата със студено кафе. Защо не? Няколко думи, прост жест…

Отпих глътка ледено шампанско. Чудесно.

Тогава отидох до телефона, за да се обадя на Илейн. Този ден заслужаваше по-голям празник от чашката, която държах. Но точно когато ръката ми щеше да докосне апарата, телефонът иззвъня. Стреснах се и инстинктивно вдигнах слушалката.

— Ало? — казах. Нищо. — Ало?

Пак нищо. Не… Нещо.

Не е някой перко, звъннал случайно, тъй като съм на дуплекс…

— Казвай или се разкарай! — предложих аз.

Думите излизаха контролирани отдън гърлото, бавно, гласът беше неопределим:

— Феникс… Феникс… гори… ярко — чух аз.

— Защо мен предупреждаваш бе, задник?

— Таг. Ти си… то.

Връзката прекъсна.

Натиснах бутона няколко пъти, набрах централата.

— Елси — попитах, — човекът, който току-що ми позвъни, какво точно каза?…

— А? — чу се гласът й. — Цял ден с никого не съм те свързвала, Дейв.

— О!

— Добре ли си?

— Сигурно късо съединение или нещо подобно — заключих аз.

— Благодаря.

Затворих и отместих чашата с остатъка от шампанското. То вече не беше удоволствие, а просто досадно нещо, което трябва да се изхвърли. Докоснах тектита^[4], който носех на врата си, грапавата тока на колана си, направена от вкаменена лава, корала върху каишката на ръчния ми часовник. Отворих дипломатическото си куфарче, върнах в него няколко неща, които бях използвал. Някои пък извадих и ги пуснах в джобовете си.

В това нямаше смисъл, но по първите изречени думи съдех, че е истина. Мислех усилено. Все още не можех да си отговоря — след всичките тези години. Но знаех, че означава опасност. И знаех също, че тя може да приеме всякаква форма.

Затворих куфарчето. Поне се случи днес, вместо, да кажем, вчера. Бях по-добре подготвен.

Затворих прозореца и изключих вентилатора. Чудех се дали да се отправя към скривалището си. Разбира се, точно това биха очаквали от мене.

Прекосих стаята и почуках на полуотворената врата на шефа.

— Влизай, Дейв. Какво има? — попита той.

Майк Торли — към четирийсетте, с мустаци, добре облечен, усмихнат — отмести камара документи и погледна към угаснала лула в голям пепелник.

— Малко усложнение в живота ми — отговорих аз. — Може ли днес да си тръгна по-рано от работа?

— Разбира се. Не е нещо сериозно, надявам се?

Свих рамене.

— И аз се надявам. Ако върви така обаче, може да ми потрябват няколко дена.

Той леко сви устни, после кимна.

— Ще наминаваш ли?

— Разбира се.

— Просто искам да се погрижим час по-скоро за всичките тези африкански джунджурии.

— Добре — отвърнах. — Сред тях има и няколко читави неща.

Той вдигна и двете си ръце.

— Добре. Направи каквото трябва.

— Благодаря.

Понечих да си тръгна. И пак се обадих:

— Още нещо.

— Да?

— Питал ли е някой за мене?

Той взе да клати глава, но спря:

— Ако не се брои онзи репортер.

— Какъв репортер?

— Човекът, който позвъни онзи ден, защото пишел статия за новата ни придобивка. Твоето име беше споменато, разбира се, и той зададе няколко общи въпроса, обичайните баналности — като например откога работиш при нас, откъде идваш. Нали знаеш.

— Как се казваше?

— Волфганг или Уолфорд — нещо такова.

— От кой вестник?

— „Таймс“.

Кимнах.

— Добре. Ще видим.

— Пази се.

Използвах телефонния автомат в коридора, за да се обадя във вестника. Там, разбира се, нямаше никакъв Волфганг или Уолфорд. Нито пък статия за нашите работи. Чудех се дали да позвъня в друг вестник — в случай че Майк беше сбъркал, — когато вниманието ми отвлече едно потупване по рамото. Трябва да съм се обърнал прекалено бързо, изражението ми едва ли ще е било спокойно, защото усмивката й избяга и страх изви в дъга тъмните й вежди, отпусна челюстта й.

— Илейн! — възкликнах аз. — Стресна ме. Не очаквах…

Усмивката й се върна.

— Много си нервен, Дейв. Накъде си се запътил?

— Да си взема дрехите от химическото чистене. Ти си последният човек…

— Знам. Мило от моя страна, нали? Денят е толкова хубав, че реших да се чупя рано ида ти напомня, че имаме нещо като среща.

Мозъкът ми заработи с шеметна скорост, докато я прегръщах през раменете и я насочвах към вратата. Щях ли да я подложа на голяма опасност, ако прекарам с нея няколко часа посред бял ден? И без това трябваше да отида някъде да хапна. Просто ще бъда нащрек за наблюдатели. Пък и присъствието й можеше да накара човека, който ме следи, да си помисли, че не съм приел предупреждението много сериозно, че в края на краищата може и да не съм точно тоя, за когото ме смятат. И дори ако се наложеше внезапно да замина, пак исках да съм в нейната компания този последен път.

— Да — казах аз. — Чудесна идея. Да вземем колата ми.

— Трябва ли да подписваш нещо или…?

— Вече свърших всичко. И аз имах същите планове за днешния ден. Щях да ти се обадя, след като си прибера нещата от химическото чистене. Те още не са готови. — Мисълта ми продължаваше да работи трескаво.

Помотахме се насам-натам. Нямах усещането, че някой ме следи.

— Знам един малък ресторант на около шейсет и пет километра надолу по брега. Има атмосфера. Чудесни морски специалитети — говорех, докато слизахме по главното стълбище. — И ще си направим чудесна разходка с кола.

Отправихме се към паркинга встрани от музея.

— Там наблизо имам и вила — добавих.

— Никога не си го споменавал.

— Едва ли някога съм я използвал.

— Защо не? Звучи чудесно.

— Малко е встрани от пътя.

— Защо тогава си я купил?

— Наследих я — обясних аз.

Спрях на около стотина крачки от колата и пъхнах ръка в джоба си.

— Гледай — казах й аз.

Двигателят се запали, колата започна да вибрира.

— Как…? — започна тя.

— Малка микровълнова джаджа. Мога да запаля, преди да вляза в нея.

— От бомба ли те е страх?

Поклатих глава.

— Трябва да загрее. Нали знаеш, обичам заврънкулките.

Разбира се, че исках да проверя дали няма бомба. Това беше естествена реакция на човек в моето положение. За щастие я бях убедил в привързаността си към приспособленията веднага след запознанството ни, за да се справям с непредвидени случаи като тоя. Освен това, естествено, в джоба ми нямаше никаква микровълнова джаджа — само малко материал.

Продължихме. Отключих вратите и седнахме в колата.

Гледах внимателно, докато карах. Като че ли никой и нищо не ни преследваше. Но все пак: „Таг. Ти си… то.“ Гамбит. Какво се очакваше от мене? Да зарежа всичко и да избягам? Да се опитам да нападна? Ако да, какво? Кого?

Трябваше ли да зарежа всичко и да избягам?

В дълбините на съзнанието си виждах, че вариантът „зарязвай и бягай“ вече е започнал да се оформя.

Колко, колко дълго бе продължавало това? Години. Бягство. Нова идентичност. Дълъг период на почти нормално съществуване. Нападение… Пак бягай. Установявай се отново.

Ако само имах представа кой от тях се беше появил, бих могъл да нападна. Но тъй като не знаех, трябваше да избягвам компанията на всичките си хора — единствените, които биха могли да дадат ключа на загадката.

— Май са те налегнали невесели мисли, Дейв. Не може да е от химическото чистене, нали?

Усмихнах й се.

— Работа — отвърнах. — Всички неща, от които исках да избягам. Добре че ми напомни.

Включих радиото и намерих музика. Щом се измъкнахме от уличното движение, започнах да се отпускам. Когато стигнахме до крайбрежното шосе и движението съвсем се разреди, стана очевидно, че никой не ни следи. Известно време се изкачвахме, после започнахме да се спускаме. Дланите ми изтръпнаха, забелязах валмото мъгла в дъното на следващата падина. Ободрен попивах аромата й. Тогава заговорих за Африка в светски аспект. На това място се отклонихме от главния път. За известно време забравих проблема си. Това трая може би двайсетина минути, докато започнаха новините по радиото. Дотогава бях демонстрирал доброжелателство, чар, топлота и нежни чувства. Виждах, че Илейн започва да се наслаждава. Имаше и обратна връзка — аз се чувствах дори по-добре от нея. Тогава…

— … нови изригвания, които започнаха тази сутрин — разнесе се гласът на говорителя. — Внезапната активност на част от Ел Чинконал ускори незабавната евакуация на населението от околните райони…

Протегнах ръка, засилих звука и прекратих разказа си за пешеходната обиколка на Алпите.

— Какво?… — възкликна тя.

Вдигнах пръст към устните си.

— Вулканът — казах аз.

— Какво той?

— Омагьосват ме — отговорих аз. — О!

Щом си заприпомнях всички факти около изригването, започнах да усещам положението си. Полученото днес предупреждение е било само въпрос на време…

— Тази сутрин по канала имаше хубави кадри от него — обади се тя след края на новините.

— Не съм гледал. Не съм го виждал действащ, докато бях там.

— Нима посещаваш вулкани?

— Когато са активни, да.

— Значи имаш такова чудновато хоби и никога не си го споменавал — отбеляза тя. — Колко действащи вулкана си посетил?

— Повечето. — Вече не я слушах, тъй като очертанията на предизвикателството ставаха видими — за първи път беше поставено на такава основа. В същия миг разбрах, че този път няма да избягам.

— Повечето? — повтори тя. — Четох някъде, че има стотици. Някои от тях били наистина твърде отдалечени от обичайните пътища. Като например Еребус…

— Бил съм на Еребус — казах аз, — отдавна, когато… — И тогава разбрах какво съм казал: — Когато сънувах един сън — довърших. — Шегичка.

Засмях се, но тя едва се усмихна.

Нямаше значение. Тя не можеше да ме нарани. Съвсем малко светски хора могат да го направят. И без това почти приключвах с нея. След тази вечер ще я забравя. Никога вече няма да се срещнем. Обаче съм учтив по природа. Това е, което ценя в чувството. И няма да я нараня. Може би ще бъде най-лесно да я накарам и тя да забрави.

— Сериозно, наистина смятам, че някои аспекти на геофизиката са очарователни.

— Известно време бях астроном любител — охотно подхвана тя. — Мога да те разбера.

— Наистина ли? Астрономия? Никога не си ми казвала.

— Е, и?

Започнах да го обмислям, незначителният разговор вървеше от само себе си. След като се разделим довечера или утре сутринта, ще замина. Ще отида във Вилаермоса. Неприятелят ми ще чака — в това съм сигурен. „Таг. Ти си то.“

„Това е шансът ти. Ела и ме хвани, ако не те е страх.“

Разбира се, че ме беше страх.

Но съм бягал прекалено дълго. Ще трябва да отида и да уредя нещата завинаги. Кой знае кога ще имам друга възможност. Бях стигнал до точката, от която си струваше да поема всякакъв риск, за да открия кой е той, да имам възможност да си отмъстя. Ще се погрижа за подготовката по-късно, във вилата, след като тя заспи. Да.

— Имаш ли и плаж? — попита тя.

— Да.

— Колко изолиран?

— Много. Защо?

— Хубаво ще е да поплуваме преди вечеря.

Така че спряхме пред ресторанта, резервирахме си маса за по-късно, отпратихме и го направихме. Водата беше чудесна.

Денят се превърна в прекрасна вечер. Бях получил любимата си маса във вътрешния двор, най-отзад, заобиколена от многоцветен храсталак, облъхвана от аромат на цветя, с изглед към планините. Бризът беше точно какъвто трябваше. Омарът и шампанското — също. От ресторанта долиташе приятна тиха музика. При кафето намерих ръката й под своята. Усмихнах се. И тя ми се усмихна в отговор.

И тогава попита:

— Как го правиш, Дейв?

— Кое?

— Хипнотизираш ме.

— Природна дарба, предполагам — засмях се аз.

— Нямам това предвид.

— Тогава какво? — Вече не се смеех.

— Дори не забелязваш, че вече не пуша.

— Ей, ама наистина! Моите поздравления. Откога?

— От две — три седмици — отговори тя. — Бях при хипнотизатор.

— Наистина ли?

— Аха. Бях толкова податлив обект, че той не можа да повярва, че ми е за първи път. Порови се малко наоколо и ти направи пълно описание, като ми каза да забравя нещо.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Знаеш ли какво си спомням сега, а преди не го помнех?

— Казвай.

— Как едва не катастрофирахме преди около месец, късно през нощта. Другата кола дори не намали преди стопа. Ти се издигна над нея. После си спомням, че бяхме паркирали встрани от пътя и ти ми казваше да забравя. И забравих.

Изсумтях.

— Всеки хипнотизатор с по-голям опит ще ти каже, че състоянието на транс не изключва фантазирането и една халюцинация под хипноза изглежда също като истинска, когато се предизвика втори път. Така или иначе…

— Спомням си дрънченето, когато антената на колата удари задната ти дясна броня и се счупи.

— Има и много живи фантазии.

— Огледах колата, Дейв. Следата е върху бронята. Изглежда точно така, сякаш някой я е ударил силно с антена.

По дяволите! Исках да я изчукат. Защо не го направих?

— Това стана на един паркинг — казах аз.

— Хайде, Дейв.

Питах се дали да я завладея сега и да я накарам да забрави, че си е спомнила. Може би това би било най-лесното.

— Не ме е грижа — каза тя тогава. — Виж какво, наистина не ме е грижа. Понякога стават странни неща. Ако си свързан с някое от тях, всичко е наред. Смущава ме само това, че ми нямаш доверие…

Доверие? То те превръща в мишена. Като Протей, когато Амазонка и Свещеника са го довършвали. Не че не си го е заслужавал…

— … а аз съм ти вярвала дълго време.

Издърпах ръката си. Отпих от кафето. Не тук. Ще й позавъртя главата по-късно. И ще й имплантирам нещо, което в бъдеще ще я накара да стои далеч от хипнотизаторите.

— Добре — съгласих се. — Допускам, че си права. Но това е дълга история. Ще ти я разкажа, като се върнем във вилата.

Ръката й намери моята, аз я погледнах в очите.

— Благодаря — каза тя.

Връщахме се под безлунно небе, осеяно със звезди. Пътят не беше павиран, спускаше се, издигаше се, виеше се между гъсти храсти. Бръмчене на насекоми долиташе през отворените ни прозорци заедно със соления мирис на морето. За миг, само за миг ми се стори, че усещам странно потръпване, но можеше и да е от нощта и шампанското. Не се повтори.

По-късно паркирахме пред вилата и излязохме от колата. Мълчаливо дезактивирах невидимия си пазач. Приближихме, отключих вратата, включих осветлението.

— Никога ли не си имал неприятности тук? — попита тя.

— Какво имаш предвид?

— Хора, които да нахлуват с взлом, да обръщат всичко наопаки, да те ограбват?

— Не — отговорих аз.

— Защо?

— Късмет, струва ми се.

— Наистина ли?

— Ами… тя е защитена по много специален начин. Това също е част от историята. Почакай, докато сложа кафе.

Отидох в кухнята, изплакнах кафеварката, смесих съставките и я сложих на огъня. Отидох да отворя прозореца, за да глътна малко въздух.

Изведнъж сянката ми върху стената стана по-интензивна.

Обърнах се.

Пламъкът беше излязъл от огнището, носеше се във въздуха и ставаше все по-голям. Илейн изпищя точно когато се обърнах и нещото се разду така, че изпълни стаята. Видях, че носи чертите на огнената стихия миг преди да избухне и да се завихри като торнадо из вилата. За миг къщата пламна и чух скърцащия му смях.

— Илейн! — Втурнах се към нея, защото видях как се превръща във факла.

Бързо прецених, че всички неща по джобовете ми плюс токата на колана вероятно са акумулирали достатъчно сила, за да прогонят нещото. Разбира се, енергията беше вложена укротена, очакваща да бъде използвана по различни начини. Изрекох думите, които биха разчупили предметите и освободили силите. След това извърших прогонването.

Пламъците изчезнаха за миг. Но не и димът, нито миризмата.

… А Илейн лежеше там хълцаща, с обгорени дрехи и плът, крайниците й конвулсивно се гърчеха. Всичките й оголени места бяха тъмни и люспести, през резките по тялото й се запроцежда кръв.

Ругаех, докато отново включвах пазача. Бях го създал, за да защищава вилата в мое отсъствие. Никога не бях си правил труда да го използвам, щом вече съм вътре. А би трябвало.

Който и да бе извършил това, вероятно беше все още наблизо. Скривалището ми се намираше в подземие на около шест метра зад вилата — достатъчно близо, за да използвам редица източници на енергия без дори да вървя след тях. Бих могъл просто да извлека маната им точно както бях направил това със собствената си личност. Бих могъл да я използвам срещу моя враг. Да. Това беше случаят, който бях чакал.

Изтичах при дипломатическото си куфарче и го отворих. Ще ми трябва сила, за да се свържа със силата и да я управлявам. А маната на приборите, която бях източил, бе свързана в собствените ми предмети. Взех пръчката и сферата. Най-после ще си го получиш, приятелю мой! Трябваше да си правиш сметката, преди да ме нападаш тук!

Илейн изстена…

Проклех се за слабостта. Ако моят враг ме изпитва, за да провери дали съм се размекнал, ще получи положителен отговор. Тя не ми беше чужда и беше казала, че ми има доверие. Трябваше да го направя. Започнах да произнасям заклинанието, което щеше да изчерпи по-голямата част от силата на енергийните ми източници за нейното излекуване.

Отне ми почти час. Сложих я да спи. Гледах как се образуват новите тъкани. Окъпах я и я облякох в спортна риза и панталони с навити крачоли от гардероба до спалнята, докъдето пламъците не бяха стигнали. Оставих я да поспи още малко, докато почистя, отворих прозорците и продължих да правя кафето.

Най-после застанах до стария стол, сега покрит с одеяло, в който я бях положил. Ако бях извършил нещо достойно и благородно, защо сега се чувствах глупаво? Може би защото ми беше нехарактерно. Поне се уверих, че не съм разяден, не съм окончателно погубен от добродетелта, тъй като изпитвах негодувание, че трябваше да изразходвам цялата тази мощ за нея.

Е, добре… Придай му сега приличен вид, след като го направи.

Как?

Хубав въпрос. Можех да изтрия спомените й за събитието и да вмъкна на тяхно място някаква друга история — изтичане на газ може би — за това, което се бе случило, заедно с внушението тя да я приеме. Мога да го сторя. Може би това ми е най-лесно.

Негодуванието ми изведнъж избледня и бе заменено с нещо друго, когато разбрах, че не искам да постъпя така. Това, което действително исках, бе да сложа край на самотата си. Тя ми имаше доверие. Чувствах, че и аз мога да й се доверя. Исках да имам с кого наистина да разговарям.

Когато тя отвори очи, сложих чаша кафе в ръцете й.

— Наздраве — казах аз.

Тя впери поглед в мен, а след това бавно завъртя глава и огледа все още видимите поражения в стаята. Ръцете й затрепериха. Но сама остави чашата на малката странична масичка, вместо да ми позволи да я взема. Огледа ръцете си от китките до раменете. Опипа лицето си.

— Добре си — казах аз.

— Как…?

— Това е историята — казах аз. — Научи я в движение.

— Какво беше онова нещо?

— То е част от нея.

— Добре. — Тя хвана чашата си по-здраво и отпи от нея. — Нека да я чуем.

— Ами аз съм магьосник — заговорих аз, — пряк потомък на древните магьосници от Атлантида.

Замълчах. Чаках въздишка или възражение. Не последва нищо.

— Научих тези работи от родителите си — продължих аз — преди много време. Основата на всичко е маната, вид енергия, която се открива в различни предмети и на различни места. Някога светът е бил пълен с нея. Тя е била основата на цялата култура. Но е била и като всички останали ресурси. Един ден е свършила. Тогава магията си е отишла. По-голямата част. Атлантида е потънала. Създанията на магията залиняват, измират. Променя се цялата структура на света, което го кара да изглежда много по-стар, отколкото е в действителност. Старите богове си отиват. Магьосниците, хората, които са управлявали маната, за да правят магии, направо са извън играта. Следват наистина мрачни епохи, преди да започне да се развива цивилизацията такава, каквато я познаваме от историческите книги.

— И тази мощна цивилизация не е оставила никакви сведения за себе си, така ли? — попита тя.

— С изчезването на магията настъпват преобразованията. Сведенията за нея са пренаписани и са превърнати във вкаменелости, напомнящи истински камъни — разпилени и изменени под влиянието на морето.

— Ако за момент приемем, че всичко това е така — тя отпи от кафето си, — щом силата е изчезнала, ако не е останало нищо, с което да се възстанови, как можеш да бъдеш магьосник?

— Ама тя не е изчезнала напълно — възразих аз. — Съхранили са се малки източници, появили са се някои нови и…

— … и вие се борите за тях ли? Тези от вас, които са останали?

— Не… не съвсем — казах аз. — Виждаш ли, не сме толкова много. Нарочно ограничаваме броя си, та никой да не остане гладен.

— Гладен ли?

— Образно казано. Имам предвид да получаваме достатъчно мана, за да съществуваме, да забавяме стареенето, да бъдем здрави и да се радваме на хубавите неща.

— И можете да се подмладявате с нея? На колко години си?

— Не задавай неудобни въпроси. Ако магията ми свърши и не намеря повече мана, бързо ще си отида. Но ние можем да улавяме материала, да го заключваме, да го задържаме, когато попаднем на енергиен източник. Силата може да се съхранява в някои предмети или — още по-добре — да се заключва в някои заклинания, като например да набереш всички цифри на телефонен номер без последната. Магията, която поддържа нечие съществуване, винаги е наша първа грижа.

Тя се усмихна.

— Трябва да си използвал много от нея за мен.

Погледнах настрани.

— Да — отговорих.

— Значи не би могъл да зарежеш всичко, да станеш нормален човек и да продължиш да живееш?

— Не.

— Тогава какво беше онова нещо? — попита тя. — Какво стана тук?

— Един враг ме нападна. Но оцеляхме.

Тя отпи голяма глътка от кафето си, облегна се и затвори очи. После попита:

— Ще се случи ли отново?

— Може би. Ако го допусна.

— Какво искаш да кажеш?

— Това беше повече предизвикателство, отколкото решително нападение с пълна сила. На врага ми накрая започва да му омръзва да си играе и иска да приключи веднъж завинаги.

— И ти ще приемеш ли предизвикателството?

— Нямам избор. Освен ако не смяташ да чакаме тук пак да се случи нещо такова, но по-завършено.

Тя леко потрепери.

— Съжалявам — казах аз.

— Имам чувството, че и аз може би ще съжалявам — заяви тя, като допи кафето си, прекоси стаята, застана до прозореца и погледна навън, — преди това да свърши.

Обърна се, вторачи се в мен и попита:

— Какво ще правим по-нататък?

— Ще те отведа на безопасно място и за известно време ще се махна — казах аз. Струваше ми се приемливо да добавя последните думи, макар че се съмнявах дали някога ще я видя отново.

— Как ли пък не! — обади се тя.

— А? Какво искаш да кажеш? Искаш да си в безопасност, нали?

— Ако твоят враг смята, че имам някакво значение за теб, аз съм уязвима, така поне ми се струва — отвърна тя.

— Може би…

Отговорът, разбира се, трябваше да я накара да изпадне в едноседмичен транс и да я пази долу в подземието със силни стражи и врата, която се отваря отвътре. Тъй като магическата ми сила не беше изразходвана изцяло, вдигнах ръка и потърсих погледа й.

Какво я предупреди, не съм сигурен. Но тя отмести очи и неочаквано се хвърли към библиотеката. Когато се обърна, държеше стара костена флейта, която отдавна лежеше там.

Не помръднах, само измърморих нещо. Тя държеше енергиен предмет, един от няколкото, които се намираха в стаята, и един от малкото, които не бяха източвани при последните ми занимания. Не успях да се сетя какво толкова може да направи с нея една немагъосница, но любопитството ми ме възпря.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Не знам точно — каза тя. — Но няма да ти позволя да ме отстраниш с някоя от твоите магии.

— Кой ти каза нещо подобно?

— Мога да позная.

— Как?

— Просто усещам.

— Добре, по дяволите, права си. Прекалено дълго сме били заедно. Можеш да ме разгадаваш. Добре, остави това и нищо няма да ти направя.

— Това обещание ли е, Дейв?

— Да. Така смятам.

— Предполагам, че можеш да се измъкнеш от него и да изтриеш паметта ми.

— Спазвам обещанията си.

— Хубаво. — И тя остави флейтата на мястото й в шкафа. — Сега какво ще правим?

— Все още бих искал да те оставя някъде в безопасност.

— Няма начин.

Въздъхнах.

— Трябва да отида там, където изригва онзи вулкан.

— Купи два билета — каза тя.

Не че беше необходимо. Имам си самолет и съм правоспособен пилот. Всъщност имам няколко в различни краища на света. И корабчета.

— Мана има в облаците и в мъглата — обясних й аз. — Когато се налага, използвам собствени транспортни средства, за да стигам до тях.

Движехме се бавно през облаците. Бях заобиколил доста отдалече, но това беше необходимо. Даже след като се бяхме отбили в апартамента ми и бяхме взели всичко, което ми беше подръка, силата ми все още беше много недостатъчна за първоначална защита и няколко удара. Трябваше да посъбера още. След това, струва ми се, вече нямаше да има значение. С моя враг щяхме да се вкопчим в един и същи източник. Трябваше само да стигнем до него.

Така че кръжах доста дълго в мъглата и събирах мана. Концентрирах я в една защитна магия.

— Какво ще стане, ако се изчерпи изцяло? — попита тя, щом за миг спрях и се издигнах за последен заход, преди да продължим на югоизток.

— Кое? — попитах.

— Маната. Всички вие ли ще изчезнете?

Изхилих се.

— Не може да се изчерпи — отговорих аз. — Не и след като я използваме толкова малко хора. Според тебе колко тона метеоритен материал е паднал днес на земята? Това повишава фоновото равнище почти незабележимо, но постоянно. А много пада в океана. Следователно плажовете са обогатени. Затова обичам да съм край морето. Постепенно се натрупва и в забулените в мъгла планински върхове. И те са подходящи места за събирането й. А нови облаци се образуват винаги. Големият ни план предвижда нещо повече от просто оцеляване. Чакаме деня, когато тя ще достигне такова равнище, че ще се задейства и ще установи енергийни полета на големи площи. Тогава няма да е необходимо да разчитаме само на натрупвания и на частични магии, за да я поддържаме. Магията отново ще стане достъпна навсякъде.

— Тогава вие пак ще изтощите цялата енергия и ще се върнете в изходната точка.

— Може би — продължих аз. — Ако нищо не сме научили, може и така да стане. Ще навлезем в нов златен век, ще станем зависими от нея, ще забравим другите си умения, ще я изтощим отново и ще се озовем в друга мрачна епоха. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Освен ако тези от нас, които живеят от нея, не са разбрали нищо. Ще трябва да се научим да преценяваме количеството на използваната енергия и да се вместваме в нещо като лимит. Ще трябва да запазим технологията на производството, където маната е използвана напоследък. Опитът ни с физическите ресурси от този век може да ни бъде от полза. Освен това има и надежда, че някои части на космоса може да са по-богати на космически прах или там да съществува някакъв друг фактор, който да увеличи натрупването. И тогава и ние ще чакаме разработването на космическата програма, за да достигнем други светове, богати на това, което ни трябва.

— Звучи така, сякаш всичко сте обмислили.

— Имахме много време за мислене.

— Но какво ще бъде отношението ви към нас, които не сме обучени в магията?

— Благосклонно. Всички имаме желанието да помагаме.

— За себе си ли говориш или от името на повечето от вас?

— Ами… По-голямата част от другите би трябвало да мислят по същия начин. Аз само искам да се помотая около музеите…

— Ти каза, че си бил откъснат от другите от известно време насам.

— Да, но…

Тя поклати глава и се обърна, за да погледне мъглата.

— Още една причина за тревога — отбеляза тя.

Не можах да получа разрешение за кацане, затова просто намерих равно място, приземих се и оставих самолета. По-късно можех да се оправя с проблемите, които биха възникнали по тази причина.

Разтоварих багажа ни. Вдигнахме го и тръгнахме към онази нащърбена, задимена част от хоризонта.

— Никога няма да стигнем пеша — заяви тя.

— Права си — отговорих. — Но и не мисля да го правим. Като му дойде времето, ще се появи нещо друго.

— Какво искаш да кажеш?

— Почакай и ще видиш.

Вървяхме няколко километра, без да срещнем никого. Пътят беше топъл и прашен, от време на време земята потреперваше. Скоро почувствах прилив на мана и се отправих към него.

— Хвани ме за ръката! — казах аз.

Изрекох думите, необходими да ни издигнат на няколко стъпки над каменистия терен. Тогава се плъзнахме напред, а силата около нас нарастваше с приближаването ни към целта. Работех с по-голямата част от нея, за да увелича скоростта на придвижването ни и да уплътня защитния екран, който ни предпазваше от горещината и от летящите отломки.

Небето потъмня от пепел и дим много преди да започнем да се изкачваме. Склонът беше полегат отначало, но постепенно се издигаше все по-стръмно нагоре. Разработвах различни частични магии, нападателни и защитни, като опаковах големи количества енергия и ги държах само на дума, само на жест от себе си.

— Посегни, посегни и пипни някого! — мърморех си, докато видимият свят идваше и си отиваше с преминаването на мътните облаци.

Налетяхме на зона, където щяхме да се задушим, ако не бяхме защитени. По това време шумовете вече се бяха засилили. Извън защитата ни трябва да беше станало доста горещо. Когато най-после стигнахме до ръба, край нас излитаха тъмни силуети, светкавици вилнееха сред облаците. Напред и надолу сред експлозиите непрекъснато вреше нажежена, кипяща маса.

— Добре! — извиках аз. — Ще заредя всичко, което съм донесъл със себе си, и ще влея още енергия в целия запас от магии! Настани се удобно!

— Да. — Тя облиза устни, вперила поглед надолу. — Така ще направя. Ами твоят враг?

— Досега не съм видял никого, а и наоколо има твърде много мана, за да успея да доловя вибрациите. Ще си отварям очите и ще се възползвам от ситуацията. Ти също гледай.

— Хубаво — каза тя. — Това е съвсем безопасно, нали?

— Колкото и движението в Лос Анджелис.

— Чудесно. Наистина успокоително — отбеляза тя, когато край нас профуча огромен скален отломък.

След това се разделихме. Оставих я облегната на издатина в скалата с нейната защитна магия, а аз се отдалечих надясно, за да изпълня ритуал, който изискваше по-голяма свобода на движенията.

Тогава фонтан от искри се издигна във въздуха пред мен. Нямаше нищо необичайно, докато не разбрах, че се носи необикновено дълго. След известно време ми се стори, че трябва вече да се е разпръснал…

— Феникс, Феникс, гори ярко! — думите проехтяха покрай мен, заглушили грохота на самия ад.

— Кой ме вика? — попитах.

— Кой има най-сериозната причина да ти стори зло?

— Ако знаех, нямаше да питам.

— Тогава търси отговора в ада!

Връхлетя ме огнена стена. Изрекох думите, които усилваха защитата ми. Въпреки това се олюлях, когато той ме удари. Да отвърна с удар беше твърде сложно, като се има предвид съвсем нематериалната му природа.

— Добре, до смърт! — извиках и призовах удар на мълния там, където се въртяха искрите.

Обърнах се и закрих очите си, за да се защитя от блясъка, но през кожата си все още усещах присъствието му.

Защитната ми обвивка продължаваше да се тресе, когато примигнах и погледнах напред. Въздухът пред мен моментално се проясни, но всичко наоколо изглеждаше някак по-тъмно и…

Едно същество — груба човекоподобна фигура от полувтвърдена лава — бе обвило ръце около мен и силно ме притискаше. Магията ми издържаше, но се бях озовал на ръба на кратера.

— Не става! — Опитвах се да разтворя съществото.

— Как ли пък не! — разнесе се глас отвисоко.

Бързо разбрах, че формите от лава са защитени срещу простите трикове, които им прилагах. Добре, тогава ме запрати долу. Аз пък ще левитирам. Феникс ще възкръсне отново. Аз…

Пристъпих през ръба и полетях надолу. Но възникна проблем. Сериозен.

Разтопеното създание беше залепнало за защитната ми обвивка. Магията си е магия и науката си е наука, но има и съответствия. Колкото по-голяма маса искаш да придвижиш, толкова повече енергия изразходваш. Така че падах в бушуващата дупка изненадан и напук на левитационната магия, която би ме издигнала високо, ако не бях толкова натежал. Незабавно се заех с магия, която да ми придаде по-голяма плаваща плътност.

Но щом свърших, видях, че нещо ми противодейства — друга магия, която, докато падахме, продължаваше да увеличава масата на моето бреме посредством абсорбция. Като се изключи малкото пространство между стъпалата ми, откъдето виждах кипящото езеро от пламъци, бях обкръжен от разливащата се маса на създанието. Успях да измисля само един възможен начин за бягство, без да знам дали ще имам време да го приложа.

Заех се с магията, която можеше да ме превърне във вихрушка от искри като тази, която преди това бе приел моят противник. Когато я завърших, освободих се от защитната си обвивка и излетях.

Навън през долното отверстие, толкова близо до мехурчестата повърхност, че бих се изплашил, ако при тази трансформация умът ми не бе станал нещо статично и уравновесено.

Плъзнах се по разтопената от горещината повърхност на лавата, разроих се покрай тежкото същество от оживял камък и вече бързо се заиздигах блъскан, носен към отверстието от горещите вълни. Тогава то се удари о надигащ се мехур и изчезна. Добавих и от собствената си енергия и се понесох нагоре през проходи от пара и дим, покрай летящи куршуми от лава.

Нажежените ми въртеливи движения напомняха полета на птица. Реех се в енергия. Нададох дълъг, протяжен, извисяващ се вик. Прострях криле по разпрострелите се енергийни линии, като търсех въртящия се противник. Така стигнах до ръба.

Нищо. Хвърлях се назад-напред, кръжах. Той/тя/то не се виждаше никъде.

— Тук съм! — виках аз. — Изправи се сега пред мен!

Но отговор нямаше — само стихията под мен, бушуваща в нови експлозии.

— Ела! — крещях. — Чакам те!

Тогава потърсих Илейн, но тя не беше там, където я бях оставил. Врагът ми я беше или унищожил, или отвлякъл.

Изругах гръмогласно и се завъртях в огромна вихрушка — излитаща кула от светлини. После се насочих нагоре, оставих земята и този горящ цирей далеч под себе си.

Колко време яздих бесен въздушни потоци, не мога да кажа. Знам, че няколко пъти обиколих света, преди да придобия отново поне подобие на разумно мислене, преди да се успокоя достатъчно, за да направя нещо като план.

Очевидно беше някой от нашите — бе се опитал да ме убие и ми беше отнел Илейн. Твърде дълго бях избягвал контакти със себеподобните си. Сега знаех, че трябва да ги издиря, колкото и рисковано да е, за да получа необходимите познания за самосъхранение и за отмъщение.

Започнах да се спускам, когато стигнах до Близкия изток. Арабия. Да. Нефтените полета, обитавани от богаташи. Скъпи замърсители, от които блика мощната мана на Земята. Дом на онзи, наречен Дервиш.

Възстанових формата си на Феникс, летях от поле към поле като пчела, като опитвах и използвах енергията да подсиля магията, която ме прикриваше. Търсех…

Търсих три дена, носех се над обрулен неприветлив пейзаж и посещавах поле след поле. Бяха като редица от отрупани шведски маси. Би било толкова лесно да се използва маната, за да се преобрази местността. Но в много отношения това би било, разбира се, самоиздаване.

Тогава, докато се хлъзгах ниско над блещукащите пясъци сред надигащата се от изток вечер, разбрах, че това е онзи, когото търсех. Никакъв физически белег нямаше в нефтеното поле, към което се приближих и после обиколих. Но той стоеше в обсега на възприятията ми като забит знак. Равнището на маната беше много по-ниско, отколкото във всички други полета, които бях сканирал. А щом е така, един от нас трябваше да действа на това място.

Разпръснах се на още по-недоловими образи. Търсех височина. Закръжих.

Да, имаше модел. Стана по-ясен, когато изследвах района. Нискоенергийната част образуваше груба окръжност около северозападния край на полето, центърът й беше близо до планинска верига.

Той може би работеше някъде из полето като правителствен чиновник. Ако е така, задълженията му ще са минимални и работата ще му служи само за прикритие. Винаги е бил доста мързелив.

Заспусках се спираловидно и се насочих към центъра на кръга като към десетката на мишена. Докато бързах натам, усетих точно в средата малка, разпадаща се тухловидна структура, която почти идеално се сливаше с околността. Ремонтна работилница или склад, помещение за охраната… Нямаше значение на какво приличаше. Знаех какво трябва да е.

Гмурнах се да се приземя преди него. Преобърнах магията си и отново придобих човешка форма. Отворих незаключената, очукана от времето врата и влязох.

Вътре нямаше нищо, като се изключат няколкото летви от изпочупени мебели и многото прах. Тихо изругах. Трябваше да е това.

Бавно обиколих стаята в търсене на някакви улики.

Отначало не беше нещо, което видях или поне усетих. Беше спомен — за смътен вариант на стара магия и за характера на Дервиш, — той ме накара да се обърна и да се измъкна навън.

Затворих вратата. Затърсих необходимите думи. Трудно беше да си спомня как точно ще тръгне тази магия. Най-после те долетяха и почувствах как си дойдоха на местата — отвор и шпилка, ключ и ключалка. Да, имаше отговор. Гъвкаво противодействие. Бях прав.

Щом свърших, разбрах, че нещата са различни. Посегнах към вратата, после се поколебах. Може би бях задействал някаква аларма. По-добре да имам две-три магии подръка, чакащи само отключващите думи. Измърморих ги донякъде и отворих вратата.

Мраморно стълбище, широко колкото самата постройка, водеше надолу, високо на всяка стена блестяха кремави скъпоценни камъни като стоватови крушки.

Тръгнах, заслизах по стълбите. Усетих аромат на жасмин, на шафран, на сандалово дърво. После чух звуци на струнни инструменти и на флейта в далечината. Подът пред очите ми беше облицован с плочки, които изобразяваха сложни фигури. Обвих се с магия за невидимост и продължих нататък.

Видях го в дълга зала с колони още преди да стъпя на последното стъпало.

Беше се изтегнал в дъното сред гнездо от възглавници и килими с ярки шарки. Пред него бе сервиран изискан обяд. До него димеше наргиле. Млада жена наблизо танцуваше кючек.

Спрях до вратата в подножието на стълбите и се огледах. Сводести коридори отляво и отдясно явно водеха към други помещения. Зад него имаше два широки прозореца, които гледаха към високи планински върхове под яркосиньо небе — или много добра илюзия, или изразходването на много мана за мощна свързваща пространствена магия. Разбира се, той разполагаше с достатъчно мана наоколо, за да си играе с нея както си иска. И все пак изглеждаше малко като прахосничество.

Изучавах мъжа. Беше почти непроменен — с остри черти, тъмна кожа, висок, здравеняк, склонен към затлъстяване.

Напредвах бавно, ключовете на дузина магии бяха готови за дума или жест.

Когато се приближих на трийсет стъпки от него, той се размърда неспокойно. След това се втренчи в мен. Сетивата му за силата очевидно все още бяха в добра форма.

Тогава изрекох две думи, едната от които изпрати в ръката ми не съвсем материално, но много мощно копие, а другата отметна покривалото, което ме правеше невидим.

— Феникс! — Той седна и впери очи в мен. — Мислех, че си умрял!

Усмихнах се.

— Кога ти мина през ума тази мисъл? — попитах.

— Боя се, че не разбирам…

— Някой от нас току-що се опита да ме убие в Мексико.

Той поклати глава.

— От доста време не съм ходил в онази част на света.

— Докажи го — предложих аз.

— Не мога — отговори той. — Знаеш, че хората ми тук ще кажат каквото им наредя, така че това няма да помогне. Не съм го направил аз, но не мога да измисля начин да го докажа. Тук е трудността при опит да се докаже отрицание. Все пак защо подозираш точно мен?

Въздъхнах.

— Там е работата. Не подозирам точно теб — по-скоро трябва да подозирам всеки. Избрах те случайно. Ще продължа нататък по списъка.

— Така поне статистиката е на моя страна.

— Предполагам, че си прав, дявол да го вземе.

Той стана и вдигна ръце.

— Никога не сме били особено близки — каза той. — Но пък и никога не сме били врагове. Нямам абсолютно никакви причини да ти желая злото.

Зърна копието в ръката ми. Вдигна дясната си ръка, в която още държеше бутилка.

— Значи възнамеряваш да се разправиш с всички нас, за да се застраховаш?

— Не, надявах се, че ще ме нападнеш и така ще докажеш вината си. Това би ме улеснило.

Захвърлих копието в знак на доверие.

— Вярвам ти — казах му аз.

Той седна и остави бутилката на една от възглавниците.

— Ако ме беше убил, тази бутилка щеше да падне и да се счупи — изрече той. — Или може би щях да те победя при нападението и да измъкна тапата. Вътре има атакуващ джин.

— Хубав номер.

— Ела да обядваме заедно — предложи той. — Искам да чуя историята ти. Някой, който може да те нападне без причина, един ден може да тръгне и срещу мене.

— Дадено — съгласих се аз.

Танцьорката беше отпратена. Обядът привърши. Посръбвахме кафе. Бях говорил без прекъсване почти час. Бях уморен, но и за това си имах магия.

— Повече от странно — бавно изрече той. — И нямаш никакъв спомен по времето, когато е започнало всичко това, да си засегнал, обидил или измамил някого от останалите?

— Нямам.

Отпих от кафето си.

— Така че би могъл да е всеки от тях — казах след кратко мълчание. — Свещеника, Амазонка, Гном, Сирена, Верволф, Ламия, Лейди, Спрайт, Каубой…

— Е, задраскай Ламия. Мисля, че е умряла — обади се той.

— Как?

Той сви рамене и извърна поглед. Изрече бавно:

— Не е сигурно. — След това продължи: — Добре де, отначало се говореше, че ти и тя сте избягали заедно. По-късно изглеждаше, че сте умрели заедно… някак си.

— Ламия и аз? Глупости. Между нас никога нищо не е имало.

Той кимна.

— Тогава явно й се е случило нещо.

— Казвай… — настоях аз. — Кой го разправяше?

— Нали знаеш. Историите просто се носят. Никога не можеш да разбереш откъде точно идват.

— Къде го чу за първи път?

Той присви очи, вторачен в далечината.

— Гном. Да. Точно Гном спомена за това при звездопада онази година.

— Каза ли откъде го е чул?

— Не, или поне не си спомням.

— Добре — продължих аз. — Мисля, че трябва да отида при Гном. Още ли е в Южна Африка?

Той поклати глава и отново напълни чашата си от висока, красиво гравирана кана.

— В Корнуол е. В ония стари шахти все още има много хляб.

Леко потреперих.

— Халал да са му. Получавам клаустрофобия само като си помисля за тях. Но ако той може да ми каже кой…

— Няма по-голям враг от бившия приятел — заяви Дервиш. — Ако си изоставил приятелите си, както и всички други, когато започна да се криеш, това означава, че вече си го обмислял…

— Да, но само доколкото идеята не ми харесваше. Придадох й рационалност, като си казах, че не искам да ги излагам на опасност, но…

— Точно така.

— Каубой и Верволф ми бяха приятели…

— … а някога между теб и Сирена имаше нещо, нали?

— Да, но…

— Отхвърлена жена?

— Едва ли. Разделихме се приятелски.

Той поклати глава и вдигна чашата си.

— Изчерпах възможностите си да мисля по въпроса.

Допихме кафето си. Тогава станах.

— Е, благодаря. Май е по-добре да тръгвам. Радвам се, че дойдох първо при теб.

Той вдигна бутилката.

— Искаш ли да вземеш джина със себе си?

— Дори не знам как да го използвам.

— Командите са прости. Цялата работа вече е свършена.

— Добре. Защо не?

Той ме инструктира накратко и аз тръгнах. Докато се реех над грамадното нефтено поле, погледнах назад към мъничкото разрушено здание. След това размахах криле и се издигнах, за да изсмуча енергията от един облак, преди да завия на запад.

Звездопад, мислех си, докато земята и водата се разгъваха като свитък пред мен. Звездопад, големият августовски метеоритен дъжд, придружен от вълната мана, наречена Звезден вятър — единственото време в годината, когато всички се събирахме заедно. Да, тогава се разменяха клюки. Точно една седмица след звездопада ме нападнаха за първи път, почти ме убиха — тогава се скрих в миша дупка… И през следващата година се носеха слухове. Дали при този предишен звездопад бях казал или направил някому нещо, което го е превърнало в мой толкова ожесточен враг, с толкова бързо родила се жажда за отмъщение?

Усилено се мъчех да си спомня какво бе станало при този последен звездопад, на който бях присъствал. Тогава бе връхлетял най-силният известен Звезден вятър. Спомням си го.

— Мана небесна — шегуваше се Свещеника. Всички бяха в добро настроение. Говорехме си професионално, разменяхме магии, питахме се какво ли предвещава засиленият Звезден вятър, обсъждахме политиката — все обичайните неща. Онова, за което бе говорила Илейн, бе излязло на бял свят…

Илейн… Жива ли е още, питах се аз. Дали е нечия пленница? Нечия застраховка, ако постъпя точно така, както постъпвах? Или прахът й вече отдавна е разпръснат над планетата? Във всички случаи някой ще си плати.

Дадох воля на пронизителния си вик срещу връхлитащите ветрове. Той отлетя за миг, без ехо. Настигнах нощта, навлязох в каньоните й. Звездите се появиха отново, ставаха все по-ярки.

Подробните наставления, дадени ми от Дервиш, се оказаха съвсем точни. Имаше шахта на рудник в точката, обозначена на картата, която той набързо бе надраскал с неравни линии на пода. Обаче нямаше начин да вляза в това нещо в човешки образ. Една от версиите ми като Феникс поне би ме предпазила от клаустрофобията. Няма да се чувствам съвсем заклещен, ако изобщо не съм материален.

Свивам се, свивам се, докато слизам. Смалявам пространните си криле и дългата опашка, като при това ставам все по-твърд. После източвам енергомасата си, запазвам новите си размери и пак ставам ефирен.

Като призрачна птица влизам в шахтата, падам, падам. Това е мъртво място. Тук няма никаква мана. Това, разбира се, трябваше да се очаква. Първо се изчерпват горните слоеве.

Продължих да падам във влагата и мрака доста дълго, преди да усетя първото слабо докосване на сила. Тя се увеличаваше съвсем бавно, докато се придвижвах, но все пак нарастваше.

Накрая започна отново да спада и аз наум си преповторих пътя. Да, този страничен пасаж… източникът му. Влязох в него и тръгнах.

Докато си проправях път все по-навътре и по-навътре, назад и надолу, силата продължаваше да се увеличава. За миг се запитах дали трябва да търся по-силен или по-слаб участък. Подобно разположение не би се харесало на Дервиш. Източникът на енергия на Дервиш се самообновява, така че той би могъл да си стои на едно място. Гном трябва да се мести, след като е изчерпал местната мана.

Заобиколих една чупка в страничен тунел и бях спрян. Замразен. По дяволите.

Паяжина от сили, които ме бяха оплели като пеперуда. Почти веднага престанах да се боря, като видях, че е безполезно да го правя по този начин.

Превърнах се отново в човешко същество. Но проклетата паяжина просто се промени, за да обхване очертанията ми, и продължи да ме държи здраво.

Опитах огнена магия, но без резултат. Опитах и да изсмуча и да освободя енергията от самата магия на паяжината, но само ме заболя главата. Това е опасен ход, резултатен само при немарлива работа — и после камшиците на силите, които си освободил, ти връщат удара. Магията обаче прекрасно се съпротивляваше на усилията ми. Въпреки това трябваше да опитам, защото се чувствах отчаян, а към всичко се прибавяше и малко клаустрофобия. Освен това ми се стори, че чувам трополене на камъни далеч нагоре в тунела.

После чух кискане и познах гласа на Гном.

След това иззад чупката се появи светлина, следвана от неясна човешка фигура.

Светлината плуваше вляво пред него — кълбо, което светеше в оранжево и докосваше прегърбената му, разкривена фигура с огнен блясък, докато той куцукаше към мен. Гном отново се изкиска.

— Май съм заловил Феникс — най-после се обади той.

— Много смешно. Какво ще кажеш сега да ме пуснеш? — попитах аз.

— Разбира се, разбира се. — Той вече беше започнал да жестикулира.

Капанът падна. Пристъпих напред.

— Разпитвам навсякъде — обясних му аз. — Каква е тая история за Ламия и мен?

Той продължаваше да ръкомаха. Бях готов да предизвикам нападение или защитна магия, когато той най-после спря. Не се чувствах ни най-малко по-зле и реших, че това е било последно разчистване на паяжината му.

— Ламия? Ти? — каза той. — О, да. Бях чул, че сте избягали заедно. Да. Така беше.

— Откъде го беше чул?

Той ме фиксира с издължените си бледи очи.

— Откъде го беше чул? — повторих аз.

— Не си спомням.

— Опитай.

— Съжалявам.

— Съжаляваш, как не! — и пристъпих още напред. — Някой се опита да ме убие и…

Той изрече дума, която ме замрази насред крачката. Хубава беше тази магия.

— … и е бил печално некадърен — довърши Гном.

— Пусни ме да си вървя, по дяволите! — казах аз.

— Ти дойде в дома ми и ме нападна.

— Добре, извинявай. Сега…

— Мини отсам.

Обърна ми гръб и тръгна. Моето тяло против волята ми извършваше необходимите движения. Следвах го.

Отворих уста да изрека свое заклинание. Не излезе нито дума. Исках да направя жест. Не бях в състояние.

— Къде ме водиш? — попитах.

Думите бяха съвсем ясни. Но той известно време не си направи труда да ми отговори. Светлината пъплеше по блещукащите жили на някакъв метал по изпотените стени.

Най-после се обади:

— В една чакалня — и зави по десен коридор, където известно време джапахме в локви.

— Защо? — попитах. — Какво ще чакаме?

Той пак се изкиска. Светлината танцуваше. Не ми отговори.

Вървяхме няколко минути. Взех да си мисля, че всичките тези тонове земя и скали над мене са твърде потискащи. Засилваше се усещането ми за капан. Но дори не можех да се паникьосам истински, впримчен в тази магия. Потях се като в пещ въпреки студеното течение пред нас.

Тогава Гном изведнъж зави и изчезна — промъкна се в тясна цепнатина, която дори не бих забелязал, ако бях минал оттук сам.

— Ела — чух гласа му.

Краката ми следваха светлината, носеща се между нас. Механично обърнах тялото си. Вървях на една страна след него доста дълго, преди пътят да стане по-широк. Дъното се спусна рязко, стените внезапно се отдръпнаха и светлината подскочи косо нагоре.

Гном вдигна широката си длан и ме спря. Бяхме в малка камера с неправилна форма — естествена, както ми се стори. Изпълваше я слаба светлина. Огледах се. Нямах никаква представа защо е спрял тук. Ръката му се протегна и посочи нещо.

Погледнах в тази посока, но все още не можех да разбера какво иска да ми покаже. Тогава светлината отплува нататък и застана до шкафоподобна ниша.

Ъглите се изтеглиха, сенките се отместиха. Видях я.

Беше статуя на излегнала се жена, изваяна от въглищен прах.

Приближих се на крачка. Беше изработена изключително добре и ми беше позната.

— Не знаех, че си скулптор… — започнах и изведнъж осъзнах нещо, от което замръзнах, а той се разсмя.

— Това е нашето изкуство — каза той. — Не земното.

Посегнах да погаля черната буза, но отпуснах ръка — отказах се.

— Ламия е, нали? — попитах аз. — Наистина е тя…

— Разбира се.

— Защо?

— Все трябваше да бъде някъде, нали?

— Боя се, че не разбирам.

Той пак се изкиска.

— Ти си мъртъв, Феникс, и причината е тя. Не съм си и помислял, че ще имам такъв късмет — да влезеш тук по този начин. Но сега, щом си дошъл, всичките ми проблеми свършиха. Ти ще почиваш през няколко коридора оттук в камера, изцяло лишена от енергия. Ще чакаш, докато повикам Верволф да дойде и да те убие. Знаеш, че беше влюбен в Ламия. Убеден е, че ти си избягал с нея. Какви приятели бяхте! Чаках го от дълго време да те пипне, но или той е тромав, или ти си късметлия. А може би и двете.

— Значи през цялото време е бил Верволф.

— Да.

— Защо? Защо искаш той да ме убие?

— Не би било добре да го направя аз. За събитието ще осигуря присъствието на някой от другите. За да запазя името си чисто. Всъщност лично ще унищожа Верволф веднага щом те довърши. Ще бъде чудесен последен щрих.

— Каквото и да съм ти направил, бих искал да го уредя.

Гном поклати глава.

— Това, което направи, беше, че предизвика неугасващ конфликт между нас — каза той. — Няма начин да се уреди.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво съм направил?

Той направи някакъв жест и усетих импулс да се обърна и да тръгна по коридора. Той ме последва, а пред двама ни се движеше светлината му.

Докато вървяхме, Гном ме попита:

— Забелязал ли си, че при всяка звездопадна церемония през последните десет — дванайсет години съдържанието на мана в Звездния вятър е все по-високо?

— Точно преди десет-дванайсет години престанах да посещавам церемониите — отговорих аз. — Спомням си, че онази година беше много високо. Оттогава винаги когато съм се сещал да го проверявам в подходящо време, е било високо, да.

— Общото мнение е, че това повишаване ще продължава. Изглежда, навлизаме в нов участък от космоса, богат на енергия.

— Чудесно! — Отново се озовах в коридора. — Но какво е общото му с желанието ти да ме премахнеш от пътя си, с това, че си отвлякъл Ламия и си я превърнал във въглища, с това, че си насъскал Верволф срещу мен?

— Всичко. — И той ме поведе надолу по стръмната шахта, където енергията намаляваше с всяка стъпка. — Някои от нас, които внимателно проучваха въпроса, отдавна бяха открили признаци, че фонът на енергията се повишава.

— Така че ти реши да ме убиеш?

Той ме заведе до нащърбен отвор в стената и ми посочи да вляза. Нямах избор. Тялото ми го слушаше. Светлината остана отвън с него.

— Да. — Той ме накара да се придвижа до стената в дъното. — Преди години това нямаше да е от значение — всеки можеше да има каквото си иска мнение и да си го поддържа. Но сега не е така. Магията започва да се връща, глупако. Ще бъда тук достатъчно дълго, за да видя осъществяването й и да се възползвам от нея. Бих могъл да се примирявам с демократичните ти чувства, когато това изглеждаше само блян…

И тогава си спомних нашия спор с Илейн по същия въпрос, докато пътувахме по крайбрежието.

— … но като знаех това, което знаех, и разбрах колко силни са чувствата ти, осъзнах, че ти си човекът, който ще се противопостави на неизбежното ни лидерство в този нов свят. Другият беше Верволф. Затова го убедих да те унищожи и на свой ред да бъде унищожен от мене.

— Всички ли мислят като теб? — попитах аз.

— Не, само някои — както са малко и онези, които мислят като теб, Каубой и Волф. Другите ще последват този, който поеме лидерството — хората винаги така постъпват.

— Кои са другите?

Той изсумтя.

— Не е твоя работа — отговори.

Направи познатия жест и измърмори нещо. Почувствах се освободен от принудата и подскочих напред. Входът не беше променил очертанията си, но се блъснах в нещо — сякаш пътят бе препречен от невидима врата.

— Ще се видим на празненството. — Той беше само на сантиметри, но недосегаем за мен. — Междувременно се опитай да си починеш.

Почувствах, че съзнанието ми угасва. Успях да се облегна и да закрия лицето си с ръце, преди да припадна. Не си спомням как съм се проснал на пода.

Колко дълго съм лежал в транс, не знам. Достатъчно дълго очевидно, за да могат някои от другите да се отзоват на една покана. Каквато и причина да им бе посочил за празненството, тя е била достатъчно да докара Рицаря, Друид, Амазонка, Свещеника и Снежния човек в голяма зала някъде под Корнуолските хълмове. Започнах да схващам това след внезапно пълно възвръщане на съзнанието в края на дълъг черен коридор без рисунки. Седнах, разтрих очи и бързо се огледах, като се опитвах да проникна през мрака на килията си. След миг някой се погрижи за това. Така разбрах, че събуждането ми и събитията, които го последваха, бяха свързани.

Проблемът с осветлението беше решен — стените започнаха да светят, станаха като стъкло, после се превърнаха в пълноцветен триизмерен екран, окомплектован със стереозвук. На него видях Рицаря, Друид, Амазонка и пр. Така разбрах, че има празненство. Имаше храна и музика, пристигания и заминавания. Гном се носеше сред всичко това, отпускаше лепкава ръка върху всеки, кривеше лицето си в усмивка и беше идеален домакин.

Мана, мана, мана. Оръжие, оръжие, оръжие. Нищо. Боклук.

Гледах дълго, чаках. Трябваше да има причина да ме доведе тук и да ми показва какво става там. Изучавах всички тези познати лица, дочувах откъслечни разговори, гледах движенията им. Нищо специално. Защо тогава бях събуден и виждах всичко това? Гном все трябваше да има нещо наум…

Когато видях, че Гном поглежда към високата, сводеста главна врата на залата за трети път в продължение на няколко минути, разбрах, че и той чака.

Претърсих килията си. Както се и предполагаше, не намирах нищо полезно за себе си. Чух обаче, че шумът се засилва, и отново се обърнах към образите на стената.

Магиите бяха в пълен ход. В залата вероятно имаше много енергия. Колегите ми се бяха отдали на някои хубави магии — екранът беше запълнен с цветя, лица, цветове и просторни, екзотични, подвижни изгледи, точно както тези неща вероятно са ставали някога. О! Една капка! Една капчица енергия и ще бъда вън оттук. Да избягам и да се върна? Или да потърся незабавно възмездие? Не можех да преценя. Да имаше някакъв път, бих могъл да го извлека и само от гледката…

Но Гном се беше престарал. Не можех да намеря никаква слаба точка в творението пред мен. След малко престанах да гледам и по друга причина. Гном обяви пристигането на поредния гост.

На това място звукът и образът изчезнаха. Коридорът пред клетката ми сякаш малко просветля. Тръгнах към него. Този път пред мен нямаше бариера и продължих през по-светлия участък. Какво беше станало? Дали някаква неясна сила не бе развалила грижливо изработените магии на Гном?

Във всеки случай вече се чувствах нормално и щях да съм луд да остана там, където той ме бе оставил. Мина ми през ума, че това би могло да е част от по-голям капан или мъчение, но все пак така поне имах няколко варианта, което винаги е по-добре.

Реших да тръгна назад, в посоката, от която бяхме дошли, вместо да вървя слепешката към празничната зала. Дори и там да имаше много мана. По-добре да намеря обратния път, реших аз, да свържа всяка мана, която ми попадне подръка, във вид на защитни магии и да се махна оттук.

Бях изминал може би двайсет крачки, докато формулирах това решение. Тогава тунелът направи странен завой, който не можех да си спомня. Но все още бях сигурен, че сме дошли по този път, затова продължих. И той ставаше малко по-светъл, докато вървях по него, и всичко това изглеждаше да е за добро. Позволих си да побързам.

Внезапно изникна остра чупка, която изобщо не помнех. Завих и налетях на екран от пулсираща бяла светлина — и тогава не можах да спра. Бях избутан, сякаш някой ме изстискваше от тубичка. Нямах никаква възможност да спра. Временно бях заслепен от светлината. Ушите ми доловиха рев.

И после това отмина, а аз стоях в голямата зала, където беше празненството, и бях попаднал в нея от някакъв страничен вход точно навреме, за да чуя Гном да казва:

— … и изненадата е нашият отдавна изгубен брат Феникс!

Отстъпих, за да се върна в тунела, от който бях влязъл, и се натъкнах на нещо твърдо. Щом се обърнах, видях само гола каменна стена.

— Не се притеснявай, Феникс. Ела да поздравиш приятелите си — говореше Гном.

Последва заинтригувано бърборене, но над него отсреща се разнесе нещо като животинско ръмжене — тогава видях стария си приятел Верволф, мършав и смугъл, с пламтящи очи — несъмнено гостът, който бе пристигнал в момента, когато образът изчезна.

Изпитах паника. Усетих и мана. Но какво можех да направя само за няколко секунди?

Очите ми бяха привлечени от странно движение в птичи кафез върху масата, до която стоеше Верволф. Поведението на другите показваше, че току-що са престанали да го гледат.

За миг всичко се изясни.

В клетката танцуваше гола женска фигура, висока не повече от педя. Познах я — беше магия за мъчение. Танцуващият не може да спре. Танцът ще продължи до смъртта му и даже и след нея тялото ще продължава да се мята още известно време.

И дори от такова разстояние успях да видя, че дребното съзнание е Илейн.

Танцуващата част на магията беше проста. Просто беше и развалянето й. Три думи и жест. Справих се с тях. През това време Верволф вървеше към мен. Не си правеше труда да приема по-страшна форма. Отстъпих колкото можех по-бързо и извих ръката му към рамото. Той се измъкна. Винаги е бил по-силен и по-пъргав от мен.

Обърна се и нанесе удар, но аз успях да отскоча ида нанеса ответен удар в диафрагмата му. Той изохка и ме удари в челюстта — слаб ляв удар. В това време вече отстъпвах. Спрях и се опитах да го ритна, но той парира и ме изпрати на пода. Завъртях се. Усещах мана навсякъде наоколо, но нямах време да я използвам.

— Току-що научих историята — обадих се, — не съм имал нищо общо с Ламия…

Той се хвърли отгоре ми. Успях да го посрещна с коляно в стомаха, докато се стоварваше върху мен.

— Гном я е взел… — промълвих и получих два удара в бъбреците, преди ръцете му да намерят шията ми и да я стиснат. — Тя е въглища…

Улучих го веднъж под слепоочието, преди да наведе глава.

— Гном… по дяволите! — изхъхрих аз.

— Лъжа! — чух да отговаря Гном някъде наблизо. Нищо не беше пропуснал.

Стаята заплува наоколо ми. Гласовете зазвучаха като океански прибой. След това нещо странно се случи и със зрението ми: вратът на Верволф сякаш бе стегнат от груба примка. И после главата му се отдалечи, а аз усетих как хватката му се разхлабва.

Дръпнах ръцете му от шията си и го ударих в челюстта. Той се търкулна настрана. Аз също опитах да се изтърколя, само че на другата страна, но се задоволих първо да седна, след това да коленича и накрая да се сгърча на пода.

Зърнах Гном, който вдигаше ръце към мен — започваше една прекалено позната смъртоносна магия. Видях Верволф, който бавно махаше от главата си смачкан птичи кафез и се изправяше. Зърнах голата Илейн в нормален ръст да тича към нас с разкривено лице…

Проблемът какво да правя по-нататък бе решен от скока на Верволф.

Беше кос удар в слънчевия ми сплит, защото се обръщах, когато ме улучи. Тъмен предмет изскочи от ризата ми, полетя и падна на пода. Беше малката бутилка, която Дервиш ми беше дал.

Точно преди Верволф да ме удари в лицето, видях нещо стройно и бяло да се носи към врата му. Бях забравил, че Илейн е второ киу по киокушинкай…

С Верволф се строполихме на пода едновременно, струва ми се.

… Черно, после сиво, после многоцветно. Пронизително жужене на пчели. Не би трябвало да съм бил в несвяст твърде дълго. През това време обаче бяха настъпили забележими промени.

Първо Илейн ме пляскаше по лицето.

— Дейв! Събуди се! — говореше тя. — Трябва да го спреш!

— Какво? — успях да кажа.

— Онова от бутилката!

Надигнах се на лакът — челюстта ме болеше, главата ми се цепеше — и се вторачих.

Най-близката стена и масата пред нея бяха оплискани с кръв. Празнуващите се бяха разпаднали на групи и явно всяка се оттегляше в различни фази на страх и гняв. Някои правеха магии, други просто бягаха. Амазонка с прехапани устни беше вдигнала бръснач пред себе си. Свещеника стоеше до нея и мърмореше смъртоносно заклинание, но аз знаех, че то няма да подейства. Главата на Гном лежеше на пода близо до широкия сводест коридор, очите му — отворени, немигащи. Гръмогласен смях огласяше залата.

Пред Амазонка и Свещеника стоеше гола мъжка фигура, висока почти три метра, струйки дим излизаха от тъмната му кожа, по вдигнатия му десен юмрук имаше кръв.

— Направи нещо! — каза Илейн.

Надигнах се още малко и произнесох думите, които Дервиш ми беше казал, за да мога да контролирам джина. Юмрукът замръзна, бавно се разтвори. Голямата плешива глава се обърна към мен, тъмните очи срещнаха моите.

— Господарю…? — меко изрече той.

Произнесох следващите думи — на признателност. След това неуверено се изправих на крака.

— Влизай обратно в бутилката — това е заповед.

— Бутилката се счупи, господарю — съобщи той.

— Вярно. Много добре…

Отидох до бара. Намерих бутилка „Къти Сарк“^[5] със съвсем мъничко течност на дъното. Изпих го.

— Тогава използвай тази — и добавих думите за принуда.

— Както заповядаш — и той започна да се разтваря. Гледах как джинът се влива в бутилката от скоч, после я затворих.

Извърнах се към старите си колеги.

— Извинявайте за прекъсването — казах. — Продължавайте празненството си.

Отново се обърнах.

— Илейн! Добре ли си? — попитах. Тя се усмихна.

— Наричай ме Танцьорка — каза тя. — Аз съм новият ти чирак.

— Един магьосник има нужда от мана и от вроден усет за това, как функционират магиите — заявих аз.

— А как, по дяволите, мислиш, че си върнах нормалния размер? — попита тя. — Почувствах силата на това място и щом ти изключи магията за танцуването, успях да съобразя как…

— Дявол да ме вземе! — обадих се аз. — Трябваше да се сетя за способностите ти още във вилата, когато грабна онази костена флейта.

— Виж какво, ти имаш нужда от чирак, който да те държи нащрек.

Верволф изохка и се размърда. Свещеника, Амазонка и Друид се приближиха към нас. Нямаше изгледи празникът да продължи. Погледнах Илейн и докоснах с пръст устните си.

— Помогни ми за Верволф — казах на Амазонка. — Ще трябва да го позадържим известно време, докато стане възможно да му кажа това-онова.

Следващия път, когато преджапахме Персеидите, седяхме на върха на един хълм в Северно Ню Мексико с ученичката ми и гледахме свежото следполунощно небе и случайните просветвания в заредените му участъци. Повечето от другите бяха под нас в едно разчистено пространство, след като церемониите бяха приключили. Верволф беше все още под Корнуолските хълмове и работеше с Друид, който си припомняше нещо от старата магия за превръщането на плът във въглища. Още някой месец, бе казал той в съобщението, което изпрати.

— Проблясък на несигурност в небето на прецизността — обади се тя.

— Какво?

— Съчинявам стихотворение.

— О! — и след малко добавих: — За какво е?

— По случай първия ми звездопад — отговори тя — с придобиване на мана, явно целяща да постави пореден рекорд.

— Това е и добро, и лошо.

— … и магията се завръща, и аз изучавам Изкуството…

— Учи по-бързо — казах аз.

— … и вие с Верволф отново сте приятели…

— И това го има.

— … и всъщност с цялата група.

— Не.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами помисли. Ето ги другите. Ние просто не знаем кои от тях бяха на страната на Гном. Те няма да искат останалите от нас да са наблизо, когато магията се върне. По-нови, по-лоши магии — такива, каквито сега не можем да си представим — ще станат възможни, щом силата се увеличи. Трябва да сме готови. Дарбата е и опасно нещо. Погледни ги там долу — хората, с които пеем — и виж дали можеш да отгатнеш кой от тях един ден ще поиска да те убие. Ще има борба и победителите могат да направят така, че резултатът да се задържи задълго.

Тя помълча известно време.

— Така стоят нещата — добавих аз.

Тогава тя вдигна ръка и показа огнена линия, която премина по небето.

— Ето една! — извика тя. — Още една! И още една!

И след някое време:

— Вече можем да разчитаме на Верволф, а може би и на Ламия, ако успеят да я върнат. На Друид също, смятам.

— И на Каубой.

— А на Дервиш?

— Май че да. И на Дервиш.

— И аз ще съм готова.

— Добре. Може да я докараме до щастлив край при това положение.

Прегърнахме се и се загледахме в огньовете, които падаха от небето.

Нощни крале

От наскоро възстановените „Светове“ на списание „Ако“, появили се през 1986 г., ми поискаха къс разказ. Заплащането не беше кой знае какво, но въпреки написаното в бележките към предишен мой разказ аз не съм съвсем користолюбив. Бях достатъчно сантиментален да изпълня поръчката, тъй като пазех нежни спомени за времето, когато бях писал за списанието при първото му раждане. Реших да опитам да навържа няколко клишета от съвременната фантастика и да ги превърна в истински разказ вместо в пародийна компилация. Докато все още чакам авторските си екземпляри, един любезен почитател ми предостави брой на списанието, за да бъде отпечатан в сборника този текст.

Започна като всяка друга нощ, но в нея имаше нещо особено. Луната се появи на хоризонта пълна и прекрасна и светлината й се разля като разсипана суроватка из каньоните на града. Останките от дневната буря издишваха облачета рядка мъгла, които прелитаха като привидения над паважа. Но не бяха само луната и мъглата. Нещо се трупаше вече от няколко седмици. Не спях добре. А бизнесът ми вървеше прекалено гладко.

Опитвах се безуспешно да гледам някакъв късен филм и да изпия цялото кафе в чашата, преди да е изстинало. Но продължаваха да идват клиенти, мотаеха се безделници и телефонът звънеше непрекъснато. Оставих помощника си Вик да се справя с каквото може, а хората продължаваха да прииждат на щанда — само че не при прекъсванията за реклами.

— Да, господине? Какво мога да направя за вас? — попитах мъж на средна възраст с лек тик в левия ъгъл на устата.

— Имате ли заострени шишове? — попита той.

— Да. Обикновени ли предпочитате или закалени на огън?

— Закалени, мисля.

— Колко?

— Един. Не, по-добре да са два.

— Ще струват с долар по-малко, ако вземете три.

— Добре, три да са.

— А е съвсем евтино за дузина.

— Не, три ще стигнат.

— Чудесно.

Наведох се и измъкнах кашона. По дяволите. Бяха останали само два. Трябваше да отворя нов кашон. Добре, че Вик беше видял колко има и беше донесъл втори кашон от склада. Момчето се учеше бързо.

— Нещо друго? — попитах, докато ги опаковах.

— Да — каза мъжът. — Трябва ми хубав дървен чук.

— Имаме три вида на различни цени. Най-добрият е тежък…

— Ще взема най-добрия.

— Отлично.

Подадох му един изпод съседния щанд.

— Как ще платите — в брой, с чек или с кредитна карта?

— Приемате ли „Мастъркард“?

— Да.

Той извади портфейла си, отвори го.

— О, искам и половинка чесън — каза, докато вадеше картата си и ми я подаваше.

Накарах Вик, който точно тогава беше свободен, да донесе чесъна, докато попълвах ордера.

— Благодаря — и след няколко минути човекът се обърна и се отправи към вратата с пакет под мишница.

— Лека нощ, всичко хубаво. — Шумът от далечното движение стигна до мен през отворената врата и заглъхна, щом тя се затвори.

Въздъхнах и взех чашата кафе. Върнах се на мястото си пред телевизора. Ядец. Точно сега пуснаха реклама за някакъв зъбен цимент. Изгледах я и после се появи Бет Дейвис… След миг зад гърба ми някой се прокашля. Обърнах се и видях висок тъмнокос мъж с тъмни мустаци и бежово палто. Беше се намръщил.

— Какво мога да направя за вас? — попитах.

— Трябват ми няколко сребърни куршума — отговори той.

— Какъв калибър?

— Трийсет нула шест. Трябват ми две кутии.

— Веднага.

Когато си тръгна, отидох отзад в клозета и излях кафето си. Напълних пак чашата си от каната на плота.

По обратния път към удобния ъгъл на магазина ме спря тийнейджър с кожени дрехи и розова пънкарска прическа. Стоеше и зяпаше дълга, тясна стъклена кутия високо на стената.

— Хей, татенце, колко струва? — попита ме той.

— Не се продава — отговорих. — Само за гледане е.

Той измъкна дебела пачка банкноти от страничния си джоб и я протегна, а замечтаният му поглед не се откъсваше от лъскавия предмет, който висеше горе.

— Трябва да имам вълшебен меч — меко изрече той.

— Съжалявам, мога да ви продам тибетски кинжал, който разваля магии, но този меч е само за гледане.

Той внезапно се обърна към мен.

— Ако някога си промените мнението…

— Няма.

Той сви рамене и си тръгна, изчезна в нощта. Щом заобиколих към предната част на магазина, Вик вторачи поглед в мен и покри с длан слушалката на телефона.

— Шефе — каза той, — някаква дама твърди, че един китайски демон я посещавал всяка нощ и…

— Кажи й да намине насам и ще й продадем храмово куче за спалня.

— Дадено.

Сръбнах кафе и се отправих към стола си, докато Вик приключи разговора и затвори. Дребна червенокоса жена, която бе разглеждала един монитор близо до входа, избра този момент, за да се приближи към мен.

— Прощавайте — каза тя, — имате ли самакитка?

— Да, имам — започнах аз и тогава чух трясъка — остро „дръннн“, сякаш някой бе хвърлил камък по задната ми врата.

Имах сериозно предположение какво може да е.

— Извинете ме — обърнах се към жената. — Вик, би ли се погрижил за тази дама?

— Разбира се.

Вик дойде при нас — висок и солиден на вид — и тя се усмихна.

Обърнах се, минах отзад и отидох в задната стая на магазина. Отключих тежката врата, която водеше към алеята, и я отворих. Както очаквах, не се виждаше никой.

Огледах земята. До една локва лежеше прилеп и леко потреперваше.

— Добре — казах аз. — Добре, тук съм. Всичко е наред.

Влязох и оставих вратата отворена. Насочих се към хладилника и извиках високо:

— Лио, разрешавам ти да влезеш. Само този път. Само в тази стая, не по-нататък.

След минута той се втурна вътре. Носеше тъмен опърпан костюм, предницата на ризата му беше мръсна. Косата му беше разрошена, на челото му имаше цицина. Той вдигна трепереща ръка.

— Имаш ли малко? — попита.

— Да, ето.

Подадох му бутилката, която вече бях отворил, и той пи продължително, после бавно седна на стола до малката масичка. Отидох да затворя вратата, след това седнах срещу него с кафето си. Дадох му минута, за да изпие още няколко глътки и да си събере мислите.

— Не мога дори да си улуча вената — и той надигна бутилката за последен път.

После я остави, прокара пръсти през косата си, потърка очи и впери в мен зъл поглед.

— Мога да ти дам адресите на трима, които тъкмо се преместиха в града. Какво ще ми платиш?

— Още една бутилка — казах аз.

— За трима? По дяволите! Можех да ти предам сведенията едно по едно и…

— Всъщност такива като тебе не ми трябват особено — прекъснах го аз. — Просто снабдявам другите с каквото им трябва, за да се грижат за себе си. И все пак нямам нищо против да разполагам с такава информация…

— Трябват ми шест бутилки.

Поклатих глава.

— Лио, ще получиш толкова и знаеш ли какво ще стане? Няма да успееш да си тръгнеш и…

— Искам шест бутилки.

— Няма да ти ги дам.

Той разтри слепоочията си.

— Добре — каза тогава. — Да предположим, че имам сведение, което те засяга лично. Едно наистина важно сведение.

— Колко важно?

— На живот и смърт.

— Хайде, Лио. Познаваш ме, но не чак дотам. Няма много неща на този свят или на който и да е друг…

Той изрече името.

— Какво?

Повтори го, но стомахът ми вече се свиваше.

— Шест бутилки — каза той.

— Добре. Какво знаеш?

Той погледна към хладилника. Станах и отидох там. Извадих ги и пъхнах всяка в отделен плик. След това ги сложих всичките в по-голям кафяв плик. Донесох му го и го сложих на пода до стола му. Той дори не погледна надолу. Само поклати глава.

— Ако ще си загубя връзката, искам това да стане точно така — заяви той.

Кимнах.

— Кажи ми сега.

— Човекът е дошъл в града преди две — три седмици — разказваше той. — Душил е наоколо. Намерил те е. И тази вечер ще действа. Ще те удари.

— Къде е?

— Точно сега ли? Не знам. Обаче идва. Свика събрание. Призова всички във „Вси светии“ отвъд реката. Каза ни, че ще те отвлече, и то без заплаха за нас, че ще стане на негова територия. Каза на всички да се заловят за работа, за да си постоянно зает.

Той хвърли поглед към малкото зарешетено прозорче високо на задната стена. И после каза:

— По-добре да си вървя.

Станах и го изпратих. Видях го как залиташе в мъглата.

Това като нищо можеше да е и неговата нощ. Кръвохолик. Малък процент от тях тръгват по този път. Една шия никога не им стига. След като станат такива, вече не могат да летят направо и започват да се събуждат в погрешни ковчези. И някоя сутрин просто не успяват да се върнат в леглото си навреме. Мислено видях Лио проснат изсушен на пейка в парка с кафяв плик до гърдите, притиснат в костеливите му пръсти, и струяща върху му дневна светлина.

Заключих вратата и се върнах в магазина. Светът отвън е студен.

— … рога от бик за малочо — чух да казва Вик. — Точно така. Пак заповядайте. Довиждане.

Продължих към предната врата. Заключих я и угасих лампите. Закачих надписа „Затворено“ на стъклото.

— Какво има? — попита Вик.

— Изключи телефона.

Той го изключи.

— Помниш ли, че ти разказвах за доброто старо време? — попитах го аз.

— Тогава, когато си окошарил съперника си ли?

— Аха. И преди това.

— Когато той те бил окошарил?

— Аха. Знаеш ли, тези дни един от нас ще победи — окончателно.

— Накъде биеш?

— Той отново е на свобода и мисля, че е много силен. Можеш вече да си тръгваш, ако искаш.

— Шегуваш ли се? Ти си ме тренирал. Този път аз ще го посрещна.

Поклатих глава.

— Не си готов. Но ако нещо ми се случи… Ако загубя… работата ще остане за теб, ако я искаш.

— Казах ти го много отдавна, когато дойдох да работя при теб…

— Знам. Но не си завършил чиракуването си. Той идва по-рано, отколкото очаквах. Трябва да ти дам възможност да се оттеглиш.

— Да, ама няма.

— Добре, предупредих те. Иди да изключиш кафеварката и да угасиш светлината отзад, докато свърша с книгата.

Стаята сякаш стана малко по-светла, след като той излезе, и аз вдигнах поглед. Разсеяна лунна светлина през плътна стена от мъгла сега притискаше прозорците. Само преди миг я нямаше.

Преброих оборота и прибрах парите в чантата. Извадих лентата.

На вратата заблъскаха точно когато Вик се върна. И двамата погледнахме нататък.

Много млада жена с развяна от вятъра дълга руса коса. Носеше светло палто и все поглеждаше назад през рамо, докато удряше по стъклото на вратата.

— Спешно е! — извика тя. — Виждам, че сте вътре! Моля ви!

И двамата отидохме до вратата. Отключих и отворих.

— Какво има? — попитах.

Тя ме погледна. Не се и опита да влезе. После отмести поглед към Вик и слабо се усмихна. Очите й бяха зелени, зъбите й — идеални.

— Вие сте собственикът — отбеляза тя.

— Аз съм…

— А този…?

— Моят помощник, Вик.

— Не знаехме, че имате помощник.

— О! — казах аз. — А вие сте…?

— Негов асистент — отговори тя.

— Предайте ми посланието му.

— Мога да направя нещо по-добро — отвърна тя. — Тук съм, за да ви заведа при него.

Усмивката беше вече по-широка, но очите й бяха потвърди, отколкото ми се бе сторило отначало. Но трябваше да опитам.

— Не бива да му служите.

Тя внезапно зарида.

— Вие не разбирате. Нямам избор. Не знаете от какво ме спаси. Задължена съм му.

— Той ще си получи всичко, дори в повече. Можете да го напуснете.

— Както ви казах, нямам избор.

— Не, имате. Можете да зарежете работата веднага.

— Как?

Протегнах ръка и тя я погледна.

— Подайте ми ръка — предложих аз.

Тя продължаваше да гледа втренчено. После почти срамежливо вдигна своята. Бавно посегна към дланта ми… След това се разсмя и отдръпна ръка.

— Едва не ме хванахте натясно. Хипноза, нали?

— Не — отговорих аз.

— Е, няма да ме излъжете втори път.

Обърна се и замахна с лявата си ръка. Мъглата се разтвори и образува блещукащ тунел.

— Той ви чака в другия край.

— Тогава може да почака още малко — казах аз. — Вик, остани тук.

Обърнах се и тръгнах през магазина. Спрях пред стъклената кутия високо горе на стената. За момент само го гледах. Виждах го толкова ясно, блестящ в тъмнината. И вдигнах малкия метален чук, който висеше на верига зад него, и ударих.

Стъклото се пръсна. Ударих още два пъти и парчетата продължиха да падат на пода. Пуснах чука. Той отскочи няколко пъти от стената.

Тогава внимателно бръкнах вътре и хванах ефеса. Познатото ужасно чувство потече през мен. Колко време мина от тогава?…

Извадих го от кутията и го подържах пред себе си, някогашната ми сила се възвръщаше, изпълваше ме отново. Бях смятал, че последният път ще е наистина последен, но тези неща някак успяват да се проточват.

Когато се върнах пред вратата на магазина, очите на дамата се разшириха и тя направи крачка назад.

— Добре, госпожице — казах аз. — Водете.

— Името й е Сабрина — обади се Вик.

— Така ли? Какво друго научи?

— Ще бъдем пренесени в гробището на „Вси светии“ отвъд реката.

Тя се усмихна, после се обърна към тунела. Влезе в него и аз я последвах.

Сякаш се возех на една от онези широки транспортни ленти, дето ги има на някои летища. Можех да схвана, че всяка крачка, която правех, ме отнася много по-надалече, отколкото би трябвало. Сабрина вървеше решително, без да се обръща. Чух Вик да кашля зад мене. Звукът беше много приглушен сред блещукащите, сякаш пластмасови стени.

В края на тунела цареше мрак, а сред него, още по-мрачна, чакаше фигура.

На мястото, където тя се появи, нямаше мъгла — само ясна лунна светлина, идваща от звездно поле, достатъчно силна, за да накара надгробните камъни да хвърлят сенки. Една от тях падна между нас — дълга ивица мрак, разделящ светлото петно, в което стояхме.

Не беше се променил толкова, колкото май се бях променил аз. Все още беше по-висок, по-мършав и по-красив. Посочи на Сабрина да застане вдясно от него. Аз също отпратих Вик встрани. Щом се усмихна, зъбите му блеснаха и той вдигна меча си — толкова черен, че беше почти невидим сред бледия, очертаващ го оранжев ореол — и ме поздрави небрежно с него. Отвърнах на поздрава му.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш — каза той.

Свих рамене.

— Всяко място е достатъчно добро — отговорих аз.

— Правя ти същото предложение, каквото ти направих преди — заяви той — най-доброто, на което можеш да се надяваш.

— Никога — отвърнах аз.

Той въздъхна.

— Инат си.

— А ти си упорит.

— Ако това е добродетел, съжалявам. Но е така.

— Къде намери Сабрина?

— На бунището. Тя има истински талант. Учи се бързо. Виждам, че и ти имаш ученик. Знаеш ли какво значи това?

— Да, стареем — твърде сме стари за този вид глупости.

— Можеш да се оттеглиш, братко.

— Както и ти.

Той се изсмя.

— И бихме могли да се заклатушкаме, хванати под ръка, към онази специална Валхала, запазена за такива като нас.

— Сещам се и за по-лоша съдба — казах аз.

— Добре, радвам се да го чуя. Означава, мисля, че ставаш по-мек.

— Вероятно много скоро ще разберем кое как е.

Серия леки движения привлякоха погледа ми и аз се взрях покрай него. Фигури, наподобяващи кучета, прилепи и змии, прииждаха и се тълпяха на почетно разстояние от нас — както зрители на стадион.

— Разбирам, че очакваме публиката ти да заеме местата си — казах аз и той отново се усмихна.

— И твоята публика — отвърна той. — Кой знае, може и ти да имаш неколцина поклонници тук, а?

Върнах му усмивката.

— Късно е — меко каза той.

— Много след като би полунощ.

— Дали наистина го заслужават? — попита тогава той и лицето му внезапно стана сериозно.

— Заслужават го — отговорих аз.

Той се изсмя.

— Разбира се, ти трябва да кажеш точно това.

— Естествено.

— Да продължим тогава.

Той вдигна оръжието си в мрака високо над главата си и наоколо се възцари неземна тишина.

— Аштарот, Велзевул, Асмодей, Белиал, Левиатан^[6]… — започна той.

И аз вдигнах меча си.

— Нютон, Декарт, Фарадей, Максуел, Ферми… — изрекох аз.

— Луцифер Рофокал — натърти той. — Хеката, Бегемот, Сатана, Ариастон…

— Да Винчи, Микеланджело, Роден, Мейо, Мур… — продължих аз.

Светът сякаш плуваше около нас и това място внезапно напусна времето и пространството.

— Мефистофел! — извика той. — Легион! Лилит! Янода! Иблис!

— Омир, Вергилий, Данте, Шекспир, Сервантес — не спирах аз.

Той нанесе удар, аз го парирах, ударих на свой ред и също бях париран. Той продължаваше да нарежда и ускори темпа на нападенията си. Аз направих същото.

След първите няколко минути видях, че все още сме с приблизително равни сили. Това означаваше, че всичко ще се проточи и ще трае дълго. Опитах няколко трика, които бях почти забравил. Но той си спомни други — знаеше няколко. Нещо в мен ми напомни и тях.

Започнахме да се движим още по-бързо.

Ударите сякаш идваха от всички посоки, но мечът ми беше на мястото си, готов за тях още докато биваха нанасяни. Неговият по някакъв начин правеше същото. Оформи се нещо като танц в клетка от летящ метал, ред след ред пламтящи очи, вперени в нас през полето на мъртвите. Вик и Сабрина стояха един до друг и сякаш се бяха забравили взаимно, съсредоточени в сблъсъка.

Неприятно ми е да призная, че той беше ободряващ, но е така. Да се срещна най-после с въплъщението на всичко, с което се бях борил от години. Изведнъж окончателната победа се оказа само на един удар разстояние — стига само да намеря нужния удар…

Удвоих усилията си и го оттласнах на няколко крачки. Но той бързо се окопити и вече отстояваше територията си. Въздишка се надигна иззад надгробните паметници.

— Все още можеш да ме изненадаш — промърмори той през зъби, като се втурна към мен в смъртоносна атака. — Кога най-после ще свърши това?

— Как да знаеш легендата? — отвърнах аз, отстъпих и отново нанесох удар.

Оръжията ни подхранваха със силите, които бяхме дошли да представляваме, и ние се борехме и борехме.

На няколко пъти той се приближи, много се приближи. Но всеки път успявах да се извъртя в последния момент и да контраатакувам. Два пъти помислих, че съм го улучил, но и двата пъти той ми избяга на косъм и връхлетя с обновена мощ.

Ругаеше, смееше се, вероятно и аз правех същото. Луната слезе ниско, по тревата заблещукаха искрици роса. Създанията понякога се раздвижваха, но не ни изпускаха от очите си нито за миг. Вик и Сабрина си размениха шепнешком някакви реплики, без да се поглеждат.

Замахнах да му отрежа главата, но той парира удара ми и отвърна с рипост към гърдите ми. Спрях го и замахнах към неговата гръд, но той парира…

Надигна се лек ветрец и потта над веждите ми внезапно ми се стори по-студена. Веднъж се подхлъзнах на влажната земя, а той не успя да се възползва от олюляването ми. Беше ли се поизморил най-после?

Пробвах отново да го притисна и той ми се стори малко по-бавен. Дали най-сетне започвах да надделявам, или това беше само трик, за да приспи вниманието ми?

Засегнах бицепса му. Само леко докосване. Драскотина. Нищо сериозно, никакво нараняване, но почувствах, че увереността ми нараства. Още един удар — в мощен прилив на енергия, с голяма бързина.

Ярка черта изникна на ризата му.

Той пак изруга и връхлетя бясно. Парирах и забелязах, че небето на изток просветлява. Това означаваше, че трябва да бързам. Има си правила, които са задължителни дори за нас.

Впуснах се в най-изящната си атака, но той успя да я спре. Опитах пак и пак. Той видимо отмаляваше, при последната атака видях, че лицето му е разкривено от болка. Сред публиката ни се разнесе безпокойство и почувствах, че последните песъчинки изтичат през пясъчния часовник.

Ударих отново и този път го засегнах здравата. Усетих как върхът на меча ми се спира на кост, когато разсичах лявото му рамо.

Той изрева и падна на колене, докато се отдръпвах за смъртоносния удар.

В далечината изкукурига петел и чух, че той се смее.

— Близко, братко! Близко! Но не съвсем — каза той. — Сабрина! При мен! Веднага!

Тя направи крачка към него, обърна се към Вик, след това към моя паднал, наказан враг. Изтича при него и го прегърна, щом той започна да изчезва.

— Aufwiedersehen! — извика ми той и двамата се стопиха. Публиката ни си тръгна със силно припряно шумолене като на отбрулени листа. Зашляпа по небето, профуча над земята, шмугна се в дупки, докато слънцето прорязваше пътя си над хоризонта.

Опрях се на меча си. След малко Вик дойде при мен.

— Ще ги видим ли някога пак? — попита той.

— Разбира се.

Тръгнах към нещо, което приличаше на далечна порта.

— Сега какво? — попита той.

— Отивам си вкъщи, за да се наспя хубаво през деня — казах му аз. — Може дори да си взема малко отпуск. Работите ще се позабавят за известно време.

Прекосихме свещената земя и излязохме на една уличка.

Краят на похода

Не мисля всъщност, че цитирам „Маската на Бога“, „Воденицата на Хамлет“, „Златната клонка“ или „Отвъд принципа на удоволствието“, като включвам тук разказ, който едва ли надвишава хиляда думи. Ако една книга е машина за мислене, то има няколко машини, които непрекъснато работят в задната стая във фабриката на моя ум и по едно или друго време всичко минава през тях. Някои неща се стриват до нищо, някои засядат между зъбците на механизма, други пък се превръщат в разкази като този.

Делото е завършено. И завършено доста добре, мога да кажа.

Принцесата лежи мъртва на пода в пещерата ми сред разпръснатите кости на трупаните с векове герои, магьосници, принцове, принцеси, джуджета и елфи, заедно с парчетата от девет счупени меча, изпълнили предназначението си — поредното възможно царство на нежност и радост, което бях клъцнал, преди пъпката му да може да се разтвори.

Прокарвам грапавия си като пила език по глиганските си зъби и се наслаждавам на парливия вкус.

Последният герой е усукан в невъзможна поза в ъгъла, вълшебният му меч е строшен. Той беше десетият, последният от онова люпило дяволски пробождачи, изпратени преди векове от подмазвачите на Светлината да видят сметката на моя господар и на такива като мен, които му служат. Колко е приятно! Пръстенът, който пазя, си стои в украсената със скъпоценности бъчва в нишата зад гърба ми.

Късове от придружаващото ги вярно джудже са пръснати из прохода. Виждам малката ръка, която още държи брадвата. Наистина ли дребното човече бе смятало, че може да ми направи нещо с това смехотворно оръжие?

Само старият магьосник все още диша. Но аз унищожих свитата му и разпилях силата му по пътищата на мрака. Оставих му малко мигове живот, за да мога да му се подигравам и да видя как ще умре и ще проклина силите, на които бе служил.

— Чуваш ли ме, Лортан? — питам.

— Да, Бактор — тихо отговаря той оттам, където е паднал, опрял гръб о стената вляво от мен, с протегнати под странен ъгъл крака. И после: — Защо още съм жив?

— За малко последно забавление, носителю на Светлината. Ако прокълнеш всичко, което е добро, красиво, истинско и благородно, ще ти даря бърза смърт.

— Не, благодаря — отвръща той.

— Защо не? Ти се провали, както и деветимата преди теб. Ти беше последният. Всичко свърши. Добрите загубиха с нула на десет.

Не отговаря, затова продължавам да го ръчкам.

— И твоят герой, Ерик Мускулестия, или както там му викахте, дори не ме докосна с онова оръжие. Последният поне ме цапардоса по рамото, преди да го насека на парчета.

— Ние ли бяхме най-зле от всички, с които си се сблъсквал? — пита той.

— О, не искам да изпадам в крайности — казвам. — Но едва ли бяхте най-добрите.

— Не се подигравай на един победен старец и ми отговори. Кой беше най-добрият?

Кискам се.

— Лесна работа — отвръщам. — Глоринг от Второто царство. Той беше на косъм да ме убие — просто красота! Извитата му сабя Демер^[7] падаше като мълния от небето. Мускулите на ръцете му играеха като морски вълни. Блестеше от пот поради напрежението. Ругаеше ме така дивно, че беше като поема. Стоях като закован. Лекичко, много лекичко го спрях, но това отне по-скоро цялата ми черна магическа сила, отколкото мощта на тялото ми. Наистина Глоринг и Демерунг бяха най-великите.

— Уви, горкият Ерик не можа да извърши такова нещо.

— Не можа нито той, нито някой друг от онези, които съм срещал. И сега царството на моя господар Глаум ще е вечно, защото Мракът победи Светлината. Вече няма кого да вдигнат срещу нас.

— Кажи ми — пита той — кое сред счупените оръжия, които виждам, е сабята Демер и къде са костите на Глоринг, за да мога да видя къде лежи най-светлата ни надежда.

— Много приказваш, старче. Време е да приключим с приказките.

— Но виждам само девет ефеса сред останките.

Изпъвам нокти и се надигам да го фрасна. Но той ме задържа не с магия, а просто със заявлението:

— Още не сте победили.

— Как можеш да го кажеш, щом си последният?

— Ти излъга — продължава той, — когато каза, че царството на господаря ти ще бъде вечно, че Мракът е победил Светлината. Не виждаш собствената си слабост.

— Нямам слабост, магьоснико.

В полумрака съзирам усмивката му.

— Много добре — казвам тогава. — Няма нужда да проклинаш добротата, истината, красотата и благородството, за да си платиш за бърза смърт. Само ми кажи коя е слабостта, която виждаш.

— Винаги съм гледал на бързата смърт като на нещо маловажно — отговаря той.

— Кажи ми я, за да мога да се защитя, ако някой иска да се възползва от нея.

Нахалният старец има дързостта да се изсмее. Решавам във всички случаи да удължа смъртта му.

— Ще ти кажа — отвръща той — и ти пак няма да можеш да се предпазиш от нея. Вече виждам, че ще умреш, като познаеш любовта.

Тропвам с крак и рева:

— Любов? Любов? Трябва акълът ти да е потрошен като всичко друго в тебе, за да ме обвиниш в такава глупост. Любов!

Смехът ми кънти в пещерата, докато го обезглавявам, сграбчвам главата му за брадата и я тътря по прохода. Гърдите ме болят от смях.

След някое време вземам нечий крак и започвам да го дъвча. Доста е жилав. Трябва да е на героя.

Моят господар Глаум, извечен и бъдещ властелин на света, влиза тази вечер облечен в изцапаните си от Светлината дрехи, за да се възхити на работата ми и да ме поздрави за вековете, прекарани толкова полезно. Той ми дава изящно изработен златен часовник с гравираното ми име, за да ме възнагради за вярната служба.

— Бактор, мили мой — пита той след време, — защо виждам останките само на девет от оръжията на Светлината, щом всички герои са паднали?

Аз се кискам.

— Тук са само девет — обяснявам. — Другият е горе в страничния коридор. Героят влезе от друго място, не като останалите, и аз го спрях там. Беше хитър.

— Искам сам да видя.

— Разбира се, господарю. Следвай ме.

Водя го нагоре по страничния коридор. Чувам, че си поема дъх, щом спирам пред нишата.

— Този е цял! — изсъсква той. — Мъжът си стои непокътнат, оръжието не е счупено!

Аз отново се смея.

— Но е безопасен, господарю. Сега и завинаги. Този го обезвредих с магия, вместо да го насека със силата на тялото си. Идвам тук от време на време, за да му се възхищавам. Той е най-добрият. Едва не ме уби.

— Глупак! — вика той. — Една магия може да се развали! И виждам, че това са Глоринг и Демерунг! Трябва да ги довършиш сега, за да сме сигурни в триумфа си!

Той посяга към смъртоносния жезъл в ножницата на колана си.

Обръщам се отново и разглеждам върха на това оръжие, което спрях едва на сантиметър от гърдите си, когато магията ми замрази всякакво движение и остави усмихнатия му притежател като статуя на възмездието и екзекуцията, отложени завинаги. Острието на Демерунг е по-тънко от най-тънкото листо, върхът му — най-близката точка, до която материята може да се приближи към безкрайността…

Чувам господаря си:

— Махни се, Бактор.

Но чувам и друг глас — моя. Той изкрещява думите, които развалят магията. Прекрасният удар е нанесен след хилядолетия отлагане.

После острието се хлъзва назад сред фонтан от телесните ми сокове и аз падам.

Когато прекрасната вещ, източваща капка по капка живота ми, се насочва към Глаум, поглеждам собственика й, белотата на прекрасното му лице, стиснатите зъби в усмихнатата му уста…

24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

Спомням си, че в едно писмо до моя приятел Карл Йоук споменах нещо за планините зад къщата ми и за това, как едва неотдавна съм разбрал, че като ги виждам различни всеки сезон, всеки ден, всъщност всеки път, когато ги поглеждам, това е свързано със следващия разказ; и че книгата на Хокусай с гравюрите му, които се споменават в този разказ, е само приблизителната причина за неговото създаване. Без моите планини не би имало нито съсредоточаване, нито разказ, нито награда „Хюго“ (онази, получена от Шона Мак-карти, донесена в Ню Мексико и връчена ми от Парис — благодаря, Шона, благодаря, Парис). Тук не мога да изброя всички по-малки, случайни ками, които са допринасяли с по нещо. Всичко опира до планините. А без огъня на Фуджи, за да допълни мраза в първия ми разказ, щеше да се наложи да търся друго заглавие на тази книга. Благодаря ти, термодинамико.

1. Планината Фуджи от Овари

Кит е жив, макар че е погребан недалеч оттук, а аз съм мъртва, макар че наблюдавам как от светлината в края на деня порозовяват ивиците облаци над далечната планина; на преден план се вижда едно дърво за контраст. Старият латернаджия е прах, каскетът му — също, смея да твърдя. Кит казваше, че ме обича, и аз казвах, че го обичам. И двамата казвахме истината. Но любовта може да означава различни неща. Тя може да бъде оръжие за атака или функция на болест.

Името ми е Мери. Не знам дали животът ми е подходящ за формите, които ще се наложи да приема по време на това поклонение. Или пък смъртта. Не че поредността много ми отива. Така че започни откъдето и да е. Всяко обикаляне на кръга — като онзи изчезнал обръч от бъчва — би трябвало да те върне на същото място. Дойдох да убивам. Нося скритата смърт, за да я хвърля срещу тайния живот. И двете са непоносими. Претеглих ги. Ако бях навън, не знам кое бих избрала. Но аз съм тук, аз, Мери, и следвам магията по петите. Всеки момент е цял-целеничък, макар че всеки изисква и своя отминал. Не разбирам причините, само последствията. И отдавна съм уморена от преобръщащите действителността игри. Нещата трябва да стават все поясни с всеки следващ пласт от моето пътуване и трябва да се променят като деликатната игра на светлината по моята омагьосана планина. Трябва да умирам по малко и да живея по малко във всеки момент.

Започвам оттук, защото живеехме наблизо. Посещавала съм това място и преди. То, разбира се, се е променило. Помня ръката му върху моята, лицето му, понякога усмихнато, купищата му книги, студеното плоско око на компютърния му терминал и пак ръцете му, докато медитира, усмивката му, която в такива случаи беше друга. Далечен и близък. Ръцете му върху мен. Силата на програмите му да откриват кодове, да създават нови. Ръцете му. Непоносимо. Кой би могъл да си помисли, че той ще предаде онези скорострелни оръжия, фини инструменти, плетеници от тела? Или мен? Пътища… Ръце…

Върнах се. Това е всичко. Не знам дали е достатъчно.

Старият бъчвар в обръча на своя занаят… Полупълен, полупразен, полудеен, полубездеен… Трябва ли да направя олтар от оная прословута гравюра? Трябва ли да я оставя да замества Кит и мен? Трябва ли да гледам на нея като на голямото Нищо? Или като на безкрайност? Или всичко това е прекалено очевидно? Едно от тези наблюдения, които е по-добре да останат неизказани? Невинаги съм гъвкава. Нека си стои. На нея е Фуджи. И не е ли Фуджи мястото, където трябва да се изкачиш, за да дадеш отчет за живота си пред Бога или боговете?

Нямам никакво намерение да се качвам на Фуджи и да давам отчет за себе си на Бога или на когото ида било. Само несигурните и неуверените имат нужда от опрощаване на греховете. Аз върша това, което трябва. Ако божествата имат някакви въпроси, могат да слязат от Фуджи и да ме попитат. Иначе това е най-близката допирна точка между нас. На тези, които ни превъзхождат, трябва да се възхищаваме само отдалече.

Наистина. От всички хора аз най-добре би трябвало да го знам. Аз, която съм вкусила превъзходството. Знам и че смъртта е единственият бог, който идва, когато го повикаш.

По традиция хенро — поклонникът — трябва да е облечен в бяло. Аз не съм. Бялото не ми отива и моето поклонничество си е лична работа, нещо тайно, доколкото мога да го запазя. Днес нося червена блуза, лек жакет и панталон в цвят каки, здрави кожени туристически обувки. Вързала съм си косата. Нещата ми са във вързоп на гърба. Обаче нося тояга — отчасти за да се подпирам, когато от време на време ми се наложи, отчасти като оръжие, ако стане необходимо. Имам опит в използването й и за двете цели. Пък и се смята, че един жезъл символизира вярата на поклонника. Вярата не мога да я проумея. Ще се задоволя с надеждата.

В джоба на жакета ми има малка книга с репродукции на двайсет и четири от четирийсет и шестте гравюри на Хокусай. Подариха ми я преди много време. Традицията повелява и да не пътуваш сам, от практически съображения — за безопасност и за да си правите компания. Така че духът на Хокусай ми е спътник, защото със сигурност се намира на местата, които ще посетя — ако изобщо се намира някъде. Няма друг спътник, когото бих си пожелала в момента, а какво е японска драма без призрак?

След като разгледах обстановката, помислих мислите си и почувствах чувствата си, започнах. Бях живяла малко, бях умряла малко. Пътя си няма да извървя изцяло пеша. Но по-голямата част — да. Има някои неща, които трябва да избягвам при това пътуване на срещи и раздели. Простотата е моята мантия от мрак и може би ходенето ще ми подейства добре.

Трябва да се грижа за здравето си.

2. Планината Фуджи от една чайна в Йошида

Разглеждам гравюрата. Мека синева на небето при зазоряване, Фуджи отляво, гледан през прозореца на чайната от две жени, други превити, дремещи фигури като кукли на полица…

Сега вече тук не е така. Те са си отишли, както и бъчварят — хората, чайната, онова разсъмване. От онзи миг са останали само планината и гравюрата. Но това е достатъчно.

Седя в трапезарията на хана, където прекарах нощта, изяла съм закуската си, пред мен има кана чай. И други закусват, но нито един наблизо. Избрах тази маса заради гледката през прозореца, която напомня онази от гравюрата. Хокусай, мълчаливият ми спътник, може би се усмихва. Времето беше достатъчно снизходително към мен, за да мога да спя на открито миналата нощ, но по време на поклонничеството си се отнасям ужасно сериозно към изчезналите сцени от това пътешествие на живот — смърт, което съм предприела. То е донякъде въпрос на търсене, донякъде на чакане. Съвсем възможно е да бъде прекратено по всяко време. Надявам се да не стане така, но примерите от живота рядко са съответствали на надеждите ми — или, ако става дума, на логиката, желанията, пустотата или каквото и да е от собствения ми опит, с който съм ги сравнявала.

Всичко това не е най-подходящото поведение и занимание в един сложен ден. Ще си изпия чая и ще гледам планината. Небето се променя дори докато го гледам…

Промени… Трябва да внимавам, когато напускам това място. Има райони, които трябва да се избягват, да се вземат предпазни мерки. Бях отработила всичките си движения — от оставянето на чашата, ставането, задвижването, вървежа, — докато отново се озова на полето. Все още трябва да следвам образци, защото светът — целият, плътно — е номерирано подреден. Малко рискувам с идването си тук.

Не съм толкова уморена, колкото си мислех, след вчерашното ходене цял ден и приемам това за добър знак. Въпреки всичко се бях опитвала да поддържам вида си добър. На стената от дясната ми страна виси разгънат свитък, изобразяващ тигър, и ми се ще това също да е добро предзнаменование. Родена съм в годината на Тигъра и силата и мълчаливите движения на голямата раирана котка са това, което най-много ми трябва. Пия за теб, Шир Хан — котка, която живее сама. Трябва да сме твърди точно когато трябва, меки — в съответния момент. Да улучиш момента…

Да започна с това — имахме почти телепатична връзка с Кит. Тя ни притегляше един към друг, ставаше все по-силна с годините, в които бяхме заедно. Съпричастие, близост, мечтателност… Любов? Тогава любовта може да е и оръжие. Подхвърли монетката й и ще ти покаже среден пръст.

Гори ярко, Шир Хан, в джунглата на сърцето. Този път ние сме ловците. Да улучиш момента, е всичко — и суки, началото…

Наблюдавам промените в небето, докато настъпва равномерно просветление и се задържа постоянно. Довършвам чая си. Ставам и си вземам механиката, надявам раничката си, хващам тоягата си. Отправям се по късия коридор, който води към една странична врата.

— Мадам! Мадам!

Това е един от работещите в хана — дребен мъж с изплашено изражение.

— Да?

Той кима към багажа ми.

— Отивате ли си?

— Да.

— Не сте си платили.

— Оставила съм парите за стаята си в един плик на тоалетната масичка. На него пише „За касиера“. Снощи научих точно колко струва.

— Трябва да платите на рецепцията.

— Когато пристигнах, не се записах на рецепцията. Ако желаете, ще ви придружа до стаята ми, за да ви покажа къде са парите.

— Съжалявам, но това трябва да се направи на касата.

— Аз също съжалявам, но съм ви оставила парите и няма да отида на рецепцията.

— Не е правилно. Ще трябва да извикам управителя.

Въздъхвам.

— Не — казвам аз. — Не искам. Ще отида във фоайето и ще уредя напускането си така, както уредих пристигането си.

Връщам се. Завивам наляво към фоайето.

— Парите ви — казва той. — Щом сте ги оставили в стаята, трябва да се качите и да си ги вземете.

Поклащам глава.

— Предадох си и ключа.

Влизам във фоайето. Отивам до стола в ъгъла — най-отдалечения от служителите. Сядам. Дребният човек ме следва.

— Ще кажете ли на хората зад бюрото, че искам да си платя? — питам го аз.

— Номерът на стаята ви?…

— Седемнайсет.

Той леко се покланя и отива към плота. Говори с жена, която ме поглежда няколко пъти. Не мога да чуя думите им. Накрая той взема от нея ключ и тръгва. Жената ми се усмихва.

— Той ще донесе ключа и парите от стаята ви — казва тя. — Хареса ли ви при нас?

— Да — отговарям. — Щом сте се погрижили за това, вече ще си тръгвам.

И се надигам.

— Моля почакайте — казва тя, — докато се оформят документите и ви издам квитанция.

— Не искам квитанция.

— От мен се изисква да ви я издам.

Сядам обратно. Държа тоягата между коленете си. Сграбчвам я с двете си ръце. Ако се опитам да си тръгна сега, тя вероятно ще извика управителя. Не искам повече да привличам нито капка внимание към себе си. Чакам. Контролирам дишането си. Изпразвам мозъка си.

След малко човекът се връща. Подава й ключа и плика. Тя шумоли с хартиите. Пъха някакъв формуляр в една машина. Чува се кратко механично потракване. Тя измъква формуляра и го гледа. Брои парите в моя плик.

— Платили сте точно, госпожо Смит. Ето ви квитанцията.

Тя откъсва горния лист от един кочан. Във въздуха се появява някакво особено усещане, сякаш тук преди секунда е паднала светкавица. Бързо ставам.

— Кажете ми — питам — това тук частна собственост ли е или е част от верига?

Междувременно вървя, защото знам отговора, преди да ми го кажат. Усещането се засилва, локализира се.

— Верига сме — отговаря тя и се оглежда неспокойно.

— С централна администрация?

— Да.

Зад жената, на специалното място, където сетивата се събират, за да опишат действителността, виждам да се оформя фигура на прилепоподобен епигон. Тя вече усеща присъствието й, но не може да разбере. Остава ми само мо чи чу, както казват китайците — незабавно действие без мисъл и колебание. Стигам до плота, слагам на него тоягата си под съответния ъгъл, навеждам се сякаш да си взема квитанцията и бутам тоягата си така, че тя се хлъзва, прелита над плота и преди да падне, малкият й метален връх се спира в корпуса на компютърния терминал. Осветлението незабавно угасва. Епигонът се свива и се разсейва.

— Токът спря — констатирам, вдигам жезъла си и се обръщам да си тръгна. — Приятен ден.

Чувам я, че се обажда на момчето, за да провери електрическото табло.

Излизам от фоайето и посещавам тоалетната, където за всеки случай вземам таблетка. След това се връщам в малкото коридорче, пресичам го и напускам зданието. Бях приела, че това рано или късно ще се случи, така че не бях неподготвена. В този случай микроминиатюрната верига в жезъла ми беше достатъчна и макар че бих предпочела това да стане по-късно, може би за мен беше добре, че стана точно сега. След тази опасност се чувствам по-жива, по-бдителна. Това усещане, това познание ще ми е от полза.

То не ме достигна. Нищо не неправи. Основното положение е непроменено. Радвам се, че извлякох изгода на такава ниска цена.

И все пак искам да съм далече и на открито, където съм силна, а онова — слабо.

Крача в свежия ден, късче от живота ми е на планината по времето за закуска.

3. Планината Фуджи от Ходогая

Намирам място с преплетени борове близо до Токайдо и спирам да погледна Фуджи измежду тях. Пътниците, които преминават през първия час на моето бдение, не приличат на пътниците на Хокусай, но няма значение. Конят, паланкинът, сините дрехи, големите шапки са изчезнали в миналото и за вечни времена пътуват вече само на гравюрата. Търговец или благородник, крадец или прислужник — решавам да гледам на тях така или иначе като на поклонници, стига само да са във, през или вън от живота. Моята болнавост, бързам да кажа, може да бъде извинена, тъй като имах нужда от допълнително лечение. Сега обаче съм се стабилизирала и не знам дали медикаментите или медитацията са причината за моята повишена проницателност във финеса на светлината. Фуджи почти се движи в полезрението ми.

Поклонници… Не забравям скитанията на Мацуо Башо, който казва, че всички ние сме пътници във всеки миг от живота си. Спомням си също размишленията му за лагуните Мацушима и Кисагата — първата притежава ободряваща красота, втората — красотата на ридаещо лице. Разсъждавам над вида и израженията на Фуджи и съм объркана. Печал? Покаяние? Радост? Възторг? Те се мяркат и отминават. Липсва ми гениалността на Башо, за да ги уловя в една-единствена характеристика. И дори той… Не знам. Себеподобните си говорят помежду си, но словото трябва да стигне до отсрещния. Очарованието винаги съдържа известно отсъствие на разбиране. В този момент е достатъчно и да гледаш.

Поклонници… Мисля също за Чосър, докато гледам гравюрата. Неговите пътешественици са си прекарвали добре. Разказвали са си един на друг мръсни историйки, небивалици и приказки с поука накрая. Те са яли, пили и са се шегували един с друг. Кентърбъри е тяхната Фуджи. Празнували са по пътя. Книгата свършва, преди да са пристигнали. Удобно.

Не съм кучка без чувство за хумор. Напълно е възможно Фуджи наистина да ми се присмива. Ако е така, много бих искала да се присъединя към нея. Наистина не харесвам настроения като това и късче мечтателно прекъсване би ми дошло добре, стига да се представи подходящ обект. Дори най-сериозните загадки на живота не могат да работят на пределна скорост през цялото време. Щом те имат почивки, и аз искам. Може би утре…

По дяволите! За присъствието не подозират ни най-малко, иначе епигонът нямаше да дойде. Все пак бях много внимателна. Подозрението не е увереност и съм сигурна, че действията ми бяха достатъчно бързи, за да не успеят да се потвърдят. Сегашното ми местопребиваване е извън достъп, пък и не може да бъде научено. Бях се оттеглила в изкуството на Хокусай.

Бих могла да преживея остатъка от дните си на спокойния бряг на Орегон. Мястото не е лишено от възможности за удоволствия. Но май Рилке беше казал, че животът е игра, която трябва да играем, преди да сме научили правилата. Така ли правим? И има ли правила наистина?

Може би чета прекалено много поети.

Но нещо, което ми прилича на правило, изисква от мен да направя това усилие. Справедливост, дълг, отмъщение, защита — трябва ли да претегля всяко от тях и то да се окаже част от онова, което ме подтиква? Тук съм, защото съм тук, защото следвам правила — каквито и да са те. Разбирането ми е ограничено до последователността.

Неговото не беше. Той винаги можеше да направи интуитивно отклонение. Кит беше образован, учен, поет. Какво богатство! Аз съм по-дребна във всяко отношение.

Кокузо, пазителят на родените в годината на Тигъра, променя това настроение. Аз не го искам. Това не съм аз. Нека да е възпаление на стари рани, дори възобновяване на демиелитизацията. Но да не съм аз. И да свърши скоро. Сърцето ми е болно и причините ми са сериозни. Дай ми сили да се откъсна от тях, Ловецо в бамбука, господарю на онези, които са голи. Отнеси унинието, сглоби ме отново, изпълни ме със сила. Уравновеси ме.

Наблюдавам играта на светлината. Дочувам отнякъде детска песен. След малко започва да вали слаб дъжд. Нахлузвам пончото си и продължавам да гледам. Много съм уморена, но искам да видя как Фуджи ще се появи от мъглата, която се е надигнала. Пийвам вода и малко бренди. Остава само най-слабо очертание, Фуджи става призрачна планина от даоистка рисунка. Чакам, докато небето започва да потъмнява. Знам, че този ден планината няма да дойде при мен отново, и трябва да си намеря сухо място да спя. Това трябва да ми е за урок от Ходогая: придържай се към настоящето. Не се опитвай да си излъскваш идеите. Бъди достатъчно разумна, за да влезеш някъде, щом вали.

Натъквам се на малка горичка. Заслон, обор, гараж… Всичко, което застане между мен и небето, ще свърши работа.

След някое време го намирам. Никакъв бог не навестява съня ми.

4. Планината Фуджи от Тамагава

Сравнявам гравюрата с реалността. Този път не е зле. Конят и мъжът не са на брега, но има малка лодка във водата. Положително не е същата лодка и не мога да кажа дали кара дърва за огрев, но и тя е достатъчна. Би било изненадващо да открия пълно съответствие. Лодката се отдалечава от мен. Розовината на разсъмването в небето се отразява в най-далечните води и в ивиците сняг по тъмното рамо на Фуджи. Лодкарят от гравюрата плава към брега. Шарон? Не, днес съм в по-весело настроение, отколкото бях в Ходогая. Лодката е прекалено малка за „Корабът на глупците“, прекалено бавна за „Летящият холандец“. „La navicella“. Да. „La navicella del mió ingegno“ — „малката лодка на моята мисъл“, на която Данте вдигнал платна към втория кръг — Чистилището. Фуджи тогава… Може би. Адът под небето горе, Фуджи между тях — станция по пътя, престой, терминал. Прилична метафора за поклонник, който би могъл да се пречисти. Подходяща. Защото съдържа както огъня и земята, така и въздуха, доколкото виждам над водата. Преход, промяна. Минавам.

Покоят е нарушен и мечтателността ми — прекъсната, когато лек самолет, жълт на цвят, връхлита над водата някъде вляво. След миг насекомното бръмчене на единствения му мотор достига до мен. Той бързо губи височина, плъзга се ниско над водата, после завива и се връща, като този път се завърта над брега. Щом стига до точката, в която минава най-близо до мен, забелязвам проблясък на отразена светлина от кабината. Леща? Ако е така, за мен е твърде късно да се скрия от питащите му очи. Ръката ми потъва в джоба на гърдите ми и измъква малък сив цилиндър. С нокът отхвърлям капачетата в края и го вдигам, за да погледна през окуляра. Миг да намеря обекта, втори — да фокусирам…

Пилотът е мъж и докато самолетът прави вираж, зървам само непознатия му профил. Златна обица ли беше това на лявото му ухо?

Самолетът си отива в посоката, от която е дошъл. Не се връща повече.

Разтърсена съм. Някой е прелетял тук с единствената цел да ме види. Как ме е намерил? И какво иска? Ако е това, от което най-много се страхувам, то ъгълът на нападение е съвсем различен от всичко, което бях очаквала.

Стискам ръката си в юмрук и тихо изругавам. Неподготвена съм. Нима такава ще бъде историята на целия ми живот? Винаги готова за погрешен ход в правилното време? Винаги пренебрегваща това, което е най-важно?

Като Кендра?

Тя е под моя защита и е една от причините да съм тук. Ако успея в това си начинание, ще съм изпълнила поне част от задълженията си към нея. Дори ако тя никога не научи, никога не разбере…

Изтласквам от съзнанието си всички мисли за дъщеря си. Само ако той подозираше…

Настоящето. Да се върна в настоящето. Да не пилея енергия за миналото. Стоя на четвъртата станция от моето поклонение и някой ми взима мярката. На третата станция един епигон се опита да се материализира. Взех изключителни мерки при завръщането си в Япония. Тук съм с фалшиви документи, пътувам под чуждо име. Годините донякъде са променили вида ми, а и аз им помогнах, като направих косата и тена си по-тъмни, изоставих привичните си предпочитания в облеклото, промених говора си, походката си, навиците си да се храня — всички неща, които за мен бяха по-лесни от много други поради опита ми от миналото. Миналото… Отново то, дявол да го вземе! Би ли могло то да работи срещу мен дори по този въпрос? По дяволите миналото! Епигон и вероятно човек, толкова близо един до друг. Да, обикновено съм параноичка, при това от много години — с основание. Не мога да позволя обаче този факт да повлияе на преценките ми сега. Трябва да мисля ясно.

Виждам три възможности. Първата е, че самолетът над мен не значи нищо, че той би прелетял независимо от това кой — или никой — стои тук. Полет за удоволствие или в търсене на нещо друго.

Може да е така, но моят инстинкт за самосъхранение не ми позволява да го приема. Трябва да допусна, че случаят не е такъв. Следователно някой ме търси. Това или е свързано с появяването на епигона, или не е. Ако не е, току-що в краката ми беше отворен огромен чувал с жива стръв, а аз нямам представа как да започна да сортирам заплетените въжета. От предишната ми професия са останали толкова много възможности, макар че ги смятах за отдавна приключени. Може би не трябваше и да опитвам. Да се търсят тук основания, изглежда невъзможно начинание.

Третата възможност е най-страшна: че има връзка между епигона и полета. Ако нещата са стигнали дотам, че да се наемат както епигони, така и хора, значи като нищо съм обречена на провал. И дори нещо повече — това ще означава, че играта е приела други, страховити измерения, аспект, който никога не ми е минавал през ума. То ще означава, че всеки на земята е в много по-голяма опасност, отколкото съм смятала, че аз съм единствената, която знае това, и че моят личен дуел се е превърнал в борба с глобални размери.

При това положение не мога да поема риска да го припиша на параноята си. Трябва да допусна най-лошото.

Очите ми се насълзяват. Знам как да умра. Веднъж вече разбрах как да губя с грация и безпристрастно. Повече не мога да си позволявам този лукс. Дори ако съм крила в себе си някаква следа от отстъпчивост, сега я прогонвам. Оръжието ми е слабо, но трябва да го владея добре. Ако боговете слязат от Фуджи и ми кажат: „Дъще, нашата воля е да престанеш“, аз пак трябва да продължа до края, макар и да страдам в адовете на Ю Ли Чао Чуан за вечни времена. Никога по-рано не бях разбирала смисъла на съдбата.

Бавно падам на колене. Защото този, когото трябва да победя, е бог.

Вече не плача за себе си.

5. Планината Фуджи от Фукагава в Едо

Токио. Чужденци и бъркотия. Движение и замърсяване. Шум, цвят и лица, лица, лица. Някога обичах сцени като тази, но прекалено дълго съм била далече от големи градове. И да се върна в такъв град е свръх силите ми, почти ме парализира.

Нито пък това е старият Едо от гравюрата и аз поемам пореден риск, като идвам тук, въпреки че предпазливостта определя всяко мое движение.

Трудно е да се намери мост, към който да се приближиш под ъгъл, подобен на този, от който Фуджи се вижда на гравюрата от низината. Водата не е със същия цвят и бърча нос от миризмата. Този мост не е онзи мост, тук няма никакви мирни рибари, зеленината е изчезнала. Хокусай рязко издишва и се вторачва като мен във Фуджи-сан изпод металната дъга. Неговият мост е грациозна дъга от дърво, произведение от отминали дни.

И все пак има нещо в свода и фантазията на всеки мост.

Харт Крейн би могъл да намери поезия и тук. „Арфа и олтар на разтопена ярост…“

А мостът на Ницше, който е човешкото, прострян напред към свръхчовека…

Не. Този мост не ми харесва. По-добре никога да не бях се забърквала с това, което е преходно. Нека това да е моят pons asinorum.

Със съвсем леко движение на главата оправям перспективата. Сега изглежда така, сякаш Фуджи подпира моста и без нея той ще се счупи като Бифрост^[8] и с това ще попречи на демоните от миналото да нападнат нашия днешен Асгард или може би на демоните от бъдещето да щурмуват нашия древен Асгард.

Отново си премествам главата. Фуджи пада. Мостът остава цял. Сянка и вещество.

Пушекът на един камион ме кара да потреперя. Всъщност току-що съм дошла, а ми се струва, че съм тук прекалено дълго. Фуджи изглежда твърде далечна, а аз — прекалено видима. Трябва да се оттегля.

Дали това е урок или само сбогуване?

Урок, защото сърцевината на конфликта е пред очите ми: няма да бъда повлечена по моста на Ницше.

Хайде, Хокусай, укийо-е — призрак от минала Коледа, — покажи ми друга сцена.

6. Планината Фуджи от Каджиказава

Замъглена, мистична Фуджи над водата. Въздух, който навлиза чист в ноздрите ми. Има дори рибар почти където трябва — само позата му не е така драматична, както на оригинала, дрехите му са по-модерни — над безкрайните серии от вълни на Фурие, настъпващи към брега.

По пътя насам посетих малък параклис, ограден с каменна стена. Беше посветен на Кванон, богиня на състраданието и милосърдието, утешителка във времена на опасност и скръб. Влязох. Обичах я, когато бях момиче, докато научих, че тя всъщност била мъж. Тогава се почувствах измамена, почти предадена. В Китай беше Куан Ин и също толкова милосърдна, но там е отишла от Индия, където е била бодхисатва на име Авалокитесвара, мъж — „Господар, който гледа надолу със съчувствие“. В Тибет той е Чен-ре-зи — „Този със съчувстващите очи“, — който се възражда редовно като Далай-Лама. Не повярвах на цялото това въображаемо търчане от негова/нейна страна и за мен Кванон загуби нещо от очарованието си от това повърхностно смесване на история и антропология. И все пак влязох. Отново посещаваме мисления ландшафт на детството по време на тревога. Постоях известно време и детето в мен затанцува за момент, после замря неподвижно.

Гледам рибаря над онези вълни — по-малка версия на големия рибар на Хокусай, който за мен винаги е символизирал смъртта. Дребни смърти се въртят около него, човекът се влачи в сребърен капан. Спомням си разказ от „Арабските нощи“ — и той произхождащ от американските индианци. Мога да видя и християнски символизъм или архетип на Юнг. Но си спомням как Ърнест Хемингуей е казал на Бърнард Беренсън, че тайната на най-великата му книга е в това, че в нея няма никакъв символизъм. Морето си е море, старецът си е старец, момчето си е момче, рибата — риба, а акулите са същите като другите акули. Хората сами товарят тези неща с още смисъл, като опипват повърхността в търсене на нещо повече. Поне това за мен е разбираемо. Прекарах ранните си години в Япония, късното ми детство мина в Съединените щати. В мен има една част, която обича да вижда нещата алюзорни и обвити в тайнственост. А американската ми част никога на нищо не вярва и винаги търси истинската история зад видимата.

Като цяло бих казала, че е по-добре да не се вярва, макар че от някаква точка трябва да се очертаят линии на тълкуване, преди разместването на основанията, което си позволявам, да залее съзнанието ми. Такава съм, няма сега да се отказвам от тази страна на характера си, която добре ми служеше в миналото. Това не обезсилва гледната точка на Хемингуей повече, отколкото моята, защото никой няма монопол над мъдростта. В сегашното ми положение обаче вярвам, че в моята се съдържа повече потенциал за оцеляване, защото аз си имам работа не само с неща, но и с по-близките до почитани през вековете сили и принципи. Бих искала да не е така и епигонът да е само артефакт, сроден с кълбовидната мълния, изучавана от Тесла. Но зад него има нещо толкова сигурно, колкото и това, че в жълтия самолет имаше пилот.

Рибарят ме вижда и ми маха. Усещането е особено — това неочаквано общуване с примес на философско отклонение. И аз с удоволствие му махвам в отговор.

Изненадана съм от готовността, с която приемам това чувство. Усещам, че е свързано с общото ми физическо състояние. Всичкият този чист въздух и ходене пеша явно са укрепили силите ми. Сетивата ми са по-остри, апетитът ми — по-голям. Позагубила съм килограми и съм понаправила мускули. Не съм имала нужда от лекарство от няколко дена.

Чудя се…

Дали е много хубаво? Вярно, трябва да пазя силите си. Трябва да съм готова за много неща. Би ли могло това да бъде в разрез с цялостния ми план? Равновесие, може би ще трябва да потърся равновесие…

Смея се за първи път не помня откога. Смешно е да задълбаваш така в живота и смъртта, в болестта и здравето като някой герой на Томас Ман, когато си изминал едва четвърт от пътуването си. По този път ще ми трябва цялата ми сила — и може би още повече. Ако времето ми свърши, ще трябва да си направя собствено суки. Междувременно решавам да се радвам на това, което имам.

Когато ударя, ще бъде едновременно с последния ми дъх.

Знам го. Явление, познато на художниците баталисти от много направления. Спомням си историята, която разказа Ойген Херигел, за учението при майстор по киудо, за натягането на лъка и чакането, чакането, докато нещо даде сигнал за отпускането на тетивата. Две години е правил това, преди неговият сенсей да му даде стрела. Забравила съм колко още след това е репетирал действието със стрелата. После всичко това започва да се свързва, безвременният миг на навременността ще дойде и стрелата трябва да полети, да полети към целта. Минало е много време, докато разбере, че този миг идва винаги в края на едно издишване.

В изкуството, както и в живота. Изглежда, че много важни неща — от смъртта до оргазма — стават в момент на пустота, в точката на несигурност в дишането. Изглежда, всички те са отражение на смъртта. Това е много дълбоко проумяване за човек като мен, защото силата ми категорично трябва да бъде извлечена от моята слабост. Това е контролът, умението да се намери този особен момент, който ме смущава най-много. Но както при ходенето, говоренето или износването на дете, вярвам, че нещо в мен знае къде е то. Вече е твърде късно да се опитвам да направя от него мост към съзнанието си. Имам малките си планове. Подредих ги на полица в дъното на съзнанието си. Трябва да ги оставя и да се обърна към други неща.

Междувременно попивам момента с дълбока глътка солен въздух, като си казвам, че океанът си е океан, рибарят си е рибар и Фуджи е само една планина. После бавно го издишвам…

7. Планината Фуджи от подножието

Огън отвътре, зимни следи отгоре като кичури побеляла коса. Гравюрата е малко по-страшна от действителността тази вечер. Тази ужасна червена отсянка не грее над мен срещу орда буреносни облаци. И все пак не съм равнодушна.

Трудно е да не застанеш с известен трепет пред древните сили на Огнения кръг, да се хлъзгаш назад през геологичните ери към времето на създаване и разрушаване, когато са образувани новите земи. Великите потопи, бомбените взривове и заслепявания, танцът на светлината като корона…

Медитирам върху огъня и се променям.

Миналата нощ спах в двора на малък шингонски храм сред храсти, оформени като дракони, пагоди, кораби и чадъри. В храма множество най-обикновени поклонници и свещеникът изпълни за нас гома — огнена служба. Огньовете на Фуджи ме помнят, както тя ми напомни за Фуджи.

Свещеникът, млад мъж, седна пред олтара, където беше съдът с огъня. Занарежда молитвата и запали огъня, а аз гледах напълно омагьосана от ритуала, когато той започна да подхранва огъня със сто и осем дървени пръчици. Те, както ми казаха, са сто и осемте илюзии на душата. Макар и да не ми е познат пълният им списък, почувствах, че мога да изляза с няколко нови. Няма значение. Той пееше, прозвънваше със звънчето, удряше гонгове и барабани. Погледнах към другите хенро. На всички лица беше изписана пълна вглъбеност. На всички освен на едно.

Друга фигура се беше присъединила към нас в пълната тишина и застана в сенките от дясната ми страна. Целият беше облечен в черно, а голяма, висока яка скриваше долната част на лицето му. Бе се вторачил в мен. Когато очите ни се срещнаха, той отмести поглед и се загледа в огъня. След малко направих същото.

Свещеникът добавяше тамян, листа, масла. Огънят цвъртеше и пръскаше, пламъците подскачаха, сенките танцуваха. Започнах да треперя. Имаше нещо познато в този мъж. Не можех да го определя, но трябваше пак да го погледна.

Много бавно се придвижвах надясно през следващите десет минути, сякаш се стремях да си намеря по-добро място, за да наблюдавам церемонията. След това внезапно се обърнах и отново погледнах към мъжа.

Хванах го, че ме изучава, и той пак бързо отмести очи. Но танцът на пламъците този път го освети право в лицето и рязкото дръпване на главата му я извади от прикритието на яката.

След този мигновен поглед вече бях сигурна, че това е човекът, който бе пилотирал малкия жълт самолет над мен миналата седмица в Тамагава. Макар че не носеше златна обица, имаше засенчена вдлъбнатина в меката част на лявото ухо.

И нещо повече. Сега, когато видях цялото му лице, бях убедена, че съм го виждала някъде преди години. Имам необикновено добра памет за физиономии, но по някаква причина не можех да наместя тази в предишния й контекст. Той обаче ме изплаши и почувствах, че за това има сериозна причина.

Церемонията продължаваше, докато и последната пръчица бе сложена в огъня, и свещеникът завърши литургията си, докато дървото изгоря и угасна. Тогава той се обърна, ограден от светлина, и каза, че е време всеки, който боледува, да се натрие с лечебен дим, ако желае.

Двама поклонници пристъпиха напред. Бавно се присъедини трети. Пак хвърлих поглед надясно. Мъжът бе изчезнал така безшумно, както се бе и появил. Огледах целия храм. Той не се виждаше никъде. Почувствах докосване по лявото си рамо.

Обърнах се и видях свещеника, който тъкмо ме беше докоснал леко с тризъбия меден предмет, използван от него по време на церемонията.

— Ела — каза той — и поеми дим. Имаш нужда от лечение на лявата ръка и рамото, на лявото бедро и стъпалото.

— Как разбра? — попитах го аз.

— Тази вечер ми е дадено да виждам. Ела.

Той посочи място вляво от олтара и аз отидох там, стресната от способността му да прониква навътре, защото с напредването на деня местата, които беше посочил, бяха започнали все по-силно да се схващат. Бях се въздържала да взема лекарството си, като се надявах, че пристъпът ще стихне от само себе си.

Той ме масажира, като втриваше дима от загасващия огън в местата, които бе посочил, после ми показа как да продължа сама. Послушах го и накрая, както обикновено, втрих малко и в главата си.

След това претърсих всичко, но странния ми наблюдател го нямаше никъде. Намерих си скришно място между краката на един дракон и опънах спалния си чувал. Нищо не смути съня ми.

Събудих се преди разсъмване и открих, че вцепенените ми телеса са възвърнали чувствителността си. Много се зарадвах, че пристъпът е отминал без лекарство.

През останалата част от деня, тъй като пътешествах тук, в подножието на Фуджи, се чувствах изненадващо добре. Дори сега съм изпълнена с необикновена сила и енергия и това ме плаши. Ами ако димът от огнената церемония някак е повлиял на лечението? Страх ме е от това, което той би могъл да причини на плановете ми, на решителността ми. Не съм сигурна, че ще знам как да се справя с това.

И така, Фуджи, господарю на Скрития огън, аз пристигнах здрава и изплашена. Ще преспя тук тази нощ. На сутринта ще продължа. От такова разстояние твоето присъствие ме смазва. Ще се оттегля към по-различна, по-далечна перспектива. Дори ако трябваше да се изкатеря по теб, дали бих хвърлила сто и осем пръчици в свещеното ти огнище? Мисля, че не. Има някои илюзии, които не искам да разрушавам.

8. Планината Фуджи от Тагонура

Излязох с лодка, за да погледна назад към плажа, склоновете и Фуджи. Все още съм в блестящо състояние. Засега съм се примирила с него. Междувременно денят е светъл, морският бриз — прохладен. Лодката се люлее ужасно, тъй като рибарят и синът му, на които платих да ме изведат, я насочват по мое искане така, че да видя гледката, най-близка до тази от гравюрата. Носовете на корабите ми представят много от местната архитектура. Прелом в културната еволюция, където основната идея е околната среда? Морето е живот? Като извличаме прехраната си от вълните, винаги сме в морето? Или морето е смърт, то може да се надигне, за да порази земите ни и да отнеме живота ни всеки момент? Следователно ние носим това memento morí дори по покривите над главите си и по стените, които ги крепят? Или това е знак за нашата власт над живота и смъртта?

Или нищо от това. Някому може да се стори, че тая в себе си силно желание за смърт. Не е вярно. Желанията ми са точно противоположни. Може наистина да използвам гравюрите на Хокусай за нещо като тест на Роршах за самопознание, но това, което възбужда съзнанието ми, е по-скоро обаянието на смъртта, отколкото желанието за смърт. Вярвам, това е разбираемо за хора, поставени в критични условия с много близък край.

Засега стига. Това беше само за опипване на острието, за да проверя остротата му. Установявам, че оръжието ми е все още в ред, и го прибирам в ножницата.

Синьосива Фуджи, поръсена със сняг, дълга извивка на естествения наклон от лявата ми страна… Сякаш никога не виждам два пъти една и съща планина. Ти се променяш толкова, колкото и аз, при това си оставаш това, което си. Което значи, че и за мене има надежда.

Навеждам поглед към мястото, където делим това качество с морето — тази огромна, жива мрежа от данни. Сходно и все пак различно ти си се борила с това море, докато аз…

Птици. Нека ги послушам, нека погледам известно време тези въздушни пътешественици, които се гмуркат и се хранят.

Гледам мъжете, които се трудят с мрежите. Много отпускащо е да наблюдаваш сръчните им движения. След някое време задрямвам.

Заспивам, сънувам и в съня си виждам бог Кокузо. Не може да е друг, защото когато измъква оръжието си, блестящо като слънце, и го насочва към мен, произнася името си. Повтаря го многократно, докато аз треперя пред него, но нещо не е наред. Знам, че ми говори друго, че не просто ми съобщава кой е. Посягам, но не мога да хвана смисъла. Тогава той премества върха на сабята си и сочи нещо зад мен. Обръщам глава. Виждам човека в черно — пилота, наблюдателя на гома. Той ме изучава — точно както ме изучаваше и онази вечер. Какво ли търси в лицето ми?

Събужда ме силно люшване на лодката, когато попадаме в по-бурно море. Залавям се за планшира, зад който стоя. Бърз оглед наоколо ми показва, че не сме в опасност, и пак обръщам очи към Фуджи. Надсмива ли ми се тя? Или това е кискането на Хокусай, който клечи до мен и рови за мръсни картини във влагата на дъното с дълъг, изсъхнал пръст?

Ако една тайна не може да се разбули, трябва да се запази. По-късно тогава. Ще се върна към посланието, когато съзнанието ми се придвижи до ново положение.

Скоро на борда измъкнаха още един товар риба, за да стане пътуването пикантно. Колкото и да се извъртат, те не могат да избегнат мрежата. Мисля си за Кендра и се питам как ли се справя. Надявам се, че ядът й към мен е затихнал. Вярвам, че не е избягала от своя плен. Оставих я на грижите на познати в примитивна, изолирана общност на югозапад. Не харесвам онова място, нито съм твърде привързана към обитателите му. Но все пак те са ми задължени за няколко големи услуги — преднамерено оказани в ония времена — и ще я държат там, докато това-онова премине. Виждам нежните й черти, очите на сърна, копринената коса. Будно, грациозно момиче, свикнало на известен лукс, обичащо продължителните вани и честите душове, новите дрехи. Може би в момента е изпръскана с кал и прашна от търкалящите се в локвите свине, плевенето, саденето, брането на зеленчуци или която и да е от основните незначителни дейности. Може би ще е добре за характера й.

Трябва да придобие някакъв друг опит освен вечното предпазване от възможна ужасна съдба.

Времето минава. Изваждам обяда си.

По-късно размишлявам за Фуджи, Кокузо и страховете си. Дали сънищата са само театър на страхове и желания на приспаното съзнание, или наистина понякога отразяват неподозирани аспекти на действителността — може би за да предупредят? Да отразят… Казано е, че съвършеното съзнание отразява. Шинтай с арката и светилището си е място наистина свещено за бога — малко огледало, — а не иконите. Морето отразява небето, препълнено с облаци или синя пустота. Като Хамлет човек може да измисли много тълкувания на странното, но само едно трябва да има ясно очертание. Още веднъж връщам в съзнанието си моя сън, лишен от всякакви въпросителни. Нещо се размърдва…

Не. Почти го бях хванала. Но посегнах твърде рано. Огледалото ми се счупи.

Когато се вглеждам в брега, възниква въпросът за синхрона. Има ново групиране на хора. Изваждам малкия си бинокъл и махам капака му, но вече знам какво ще видя.

Той пак е в черно. Говори с двама мъже на плажа. Единият от тях жестикулира към нас през водата. Разстоянието е прекалено голямо, за да се различат ясно чертите, но знам, че това е същият човек. Но сега това не е познатият ми страх. Бавен гняв се надига в моята хара. Ще се върна на брега и ще се срещнем. Той е само един мъж. Вече ще се справя с него. Не мога да си позволя повече неизвестност от тази, която съм си осигурила досега. Трябва да го посрещна както трябва, да го отстраня или да се съобразявам с него.

Казвам на капитана веднага да ме откара на брега. Той мърмори. Риболовът върви добре, още е твърде рано. Предлагам му още пари. Съгласява се неохотно. Дава на сина си съответните нареждания за лодката и я насочва.

Стоя на носа. Нека хубавичко ме разгледа. Изпращам гнева си напред. Мечът е също толкова свещен предмет, както и огледалото.

Докато Фуджи нараства пред мен, мъжът гледа към нас, подава нещо на другите и после се обръща и бавно се отдалечава. Не! Няма как да ускорим движението си и при такъв ход той ще си отиде, преди да стигна до сушата. Изругавам. Искам незабавно удовлетворение, а не продължаваща тайнственост.

И хората, с които беше говорил… Ръцете им потъват в джобовете, те се смеят, след това се отдалечават в друга посока. Скитници. Дали им е платил за някакви сведения, които са му дали? Така изглежда. Дали сега са се отправили към някоя кръчма, за да изпият цената на моето спокойствие? Викам след тях, но вятърът отнася думите ми. И те ще са си отишли, преди да пристигна.

И това се сбъдва. Когато най-после заставам на плажа, единственото познато лице е лицето на моята планина, сияеща като гранат под косите лъчи на слънцето.

Забивам нокти в дланите си, но ръцете ми не стават криле.

9. Планината Фуджи от Наборито

Привързана съм към тази гравюра: портата на шинтоисткото светилище се появява над морето при отлив и хората изравят миди измежду потопените развалини, Фуджи, разбира се, се вижда през портата. Дали не е християнска църква под вълните, свързана с Мидата на Бога, минава ми през ума. Географията обаче ме спасява.

А действителността е съвсем различна. Не мога да уточня мястото. В същия район съм и Фуджи е разположена както трябва, но портата сигурно е изчезнала много отдавна и няма никаква възможност да разбера къде тук има потънал храм.

Седя на един хълм, гледам над водата и изведнъж се усещам не просто уморена, а изтощена. Бях стигнала далече и бързо през последните няколко дена и усилията ми, изглежда, ме бяха довършили. Ще седя тук и ще гледам морето и небето. Поне сянката ми — мъжът в черно — не се е мяркала след плажа на Тагонура. Котенце гони пеперуда в подножието на моя хълм, като подскача във въздуха и белите му лапки просветват. Пеперудата набира височина и избягва с порива на вятъра. Котето седи известно време, вперило очи в нея.

Отправям се към един склон, който си бях набелязала от преди — там може би е завет. Оставям вързопа си, развивам спалния чувал с пончото под него. След като си свалям обувките, бързо се пъхвам вътре. Май че съм понастинала и крайниците ми са много тежки. Би ми се искало да си платя и да спя под покрив тази нощ, но съм твърде уморена, за да търся подслон.

Лежа и гледам появата на светлините в потъмняващото небе. Както винаги при крайна умора сънят не идва лесно. Дали това е законната умора или е симптом на нещо друго? Обаче не искам да вземам лекарства само за да се предпазя, така че известно време се опитвам да не мисля за нищо. Не помага. Умирам за чаша горещ чай. Поради липсата му пийвам малко бренди, което за малко стопля вътрешностите ми.

Все пак сънят ми се изплъзва и решавам да си разкажа приказка, както правех, когато бях малка и исках да накарам света да се превърне в мечта.

И така… Някога по време на безредиците след смъртта на бившия император Сутоку неколцина странстващи монаси минали оттук, срещнали се по пътя, по който се отправили да търсят облекчение от войните, земетресенията и ураганите, тормозили толкова време страната. Надявали се да намерят религиозна общност ида водят съзерцателен живот в тишина и спокойствие. Стигнали до нещо, което приличало на изоставен шинтоистки храм близо до морето, и се спрели да пренощуват в него, като се питали каква ли чума или бедствие би могло да отнесе служителите му. Сградата била в добро състояние и не се виждали никакви следи от насилие. Тогава обсъдили възможността да направят от нея свое убежище и те да станат служители на Шинто. Запалили се от идеята и прекарали по-голямата част от нощта в разговори за плановете си. На сутринта обаче от вътрешността на храма се появил стар свещеник, сякаш за да се захване с ежедневните си задължения. Монасите го разпитали за историята на светилището и той ги осведомил, че някога тук имало и други, които му помагали в службите, но отдавна, по време на специалните им молитви една нощ на брега, били прибрани от бурното море. И не, това не бил всъщност храм на Шинто, макар че външно изглеждал такъв. Бил по-скоро храм на много по-стара религия, на която той може би бил последният останал привърженик. Но те били добре дошли да се присъединят към него и да научат за нея, ако желаят. Монасите бързо обсъдили това помежду си и решили, че тъй като мястото изглежда приятно, би било хубаво да останат тук и да научат от стареца каквото може да им каже. Така че останали да живеят в странния храм. Отначало някои доста се смущавали, защото нощем сякаш чували призив на мелодични гласове от вълните и с морския вятър. И понякога им се струвало, че чуват стария свещеник да им отговаря. Една нощ един от тях проследил гласовете и видял стария свещеник да стои на брега с вдигнати ръце. Монахът се скрил и после заспал в цепнатина между скалите. Когато се събудил, пълна луна светела високо в небето, а старият свещеник бил изчезнал. Монахът отишъл на мястото, където стоял онзи, и видял много следи по пясъка — всичките от ципести крака. Потресен, монахът се върнал и разказал преживяното на другарите си. После те прекарали цели седмици в опити да зърнат следа от краката на стария свещеник, които винаги били увити и овързани. Не успели, но с течение на времето това сякаш губело значението си все повече и повече. Учението му им влияело бавно, но постоянно. Започнали да му помагат в ритуалите му и научили името на този нос и на неговото светилище. Това била последната надморска останка на голям потънал остров, за който той ги уверил, че в някакви чудни случаи се издигал и разкривал потънал град, обитаван от служителите на господарите му. Името на града било Р’лие и те щели да са щастливи да отидат там един ден. Тогава това вече им се сторило добра идея, защото били забелязали, че кожата между пръстите им някак се удебелява и нараства, а самите пръсти ставали по-силни и по-дълги. Сега монасите участвали във всички ритуали, които ставали все по-отвратителни. Накрая, след един особено кървав ритуал, обещанието на стария свещеник било изпълнено, но наопаки. Вместо да се издигне островът, носът потънал, за да се съедини с него, като понесъл със себе си храма и всички монаси. Така че гадостите им сега са предимно водни. Но приблизително веднъж на всеки век целият остров наистина се издига над водата за една нощ и тълпи от монаси тръгват по брега, за да търсят жертви. И, разбира се, това ще е точно тази нощ…

След тази приказка, основана на най-любимите ми приспивни истории, най-после ме обхвана чудесното предусещане за настъпваща дрямка. Очите ми се затварят. Плавам на сал, отрупан с бали памук… Аз…

Шум! Над мен! Откъм морето. Нещо се движи към мен. Бавно, после бързо.

Адреналинът изпраща огнен поток през крайниците ми. Предпазливо, тихо протягам ръка и хващам тоягата си.

Чакам. Защо сега, когато съм отслабнала? Трябва ли опасността винаги да идва в най-неподходящия момент?

Щом нещо се удря в земята до мен, чува се тупване и аз изпускам дъха, който бях задържала досега.

Това е котката — малко по-голяма от котенце, — която бях видяла по-рано. Приближава се с мъркане. Протягам ръка и я погалвам. Тя се потрива о мен. След малко я пъхвам при себе си в чувала. Тя се сгушва до тялото ми, все още мъркаща, топла. Хубаво е да имаш нещо, което ти вярва и иска да е с теб. Наричам котката Р’лие. Само за една нощ.

10. Планината Фуджи от Еджири

Този път вземам автобус по обратния път. Прекалено уморена съм, за да вървя пеша. Бях си изпила лекарството, както може би трябваше да правя през цялото време. Все пак трябва да минат няколко дни, преди да настъпи някакво облекчение, и това ме плаши. Всъщност не мога да си позволя такова състояние. Не съм сигурна какво да правя — знам само, че трябва да продължа.

Гравюрата е измамна, защото част от силата й се крие във въздействието на силния вятър. Небето е сиво, Фуджи е замъглена на фона, хората на пътя и двете дървета зад него еднакво страдат от поривите на вятъра. Дърветата се огъват, хората се гушат в дрехите си, високо във въздуха се носи шапка и някой и друг нещастен преписвач или автор вижда изтръгнатия си ръкопис да отлита към небето. (Това ми напомни една стара карикатура — издателят казва на автора: „Нещо странно се случи с вашия ръкопис по време на парада за празника на свети Патрик.“) Сцената пред мен е по-малко активна в метеорологично отношение. Небето наистина е покрито с облаци, но вятър няма, Фуджи е по-тъмна, по-ясно очертана, отколкото на гравюрата, наоколо не се виждат никакви борещи се с вятъра пешеходци. Има много повече дървета съвсем близо до мен. Всъщност аз стоя до малка горичка. В далечината се виждат постройки, които липсват на картината.

Тежко се облягам на тоягата си. Живей по малко, умирай по малко. Бях стигнала до десетата си спирка и все още не знам дали Фуджи ми дава сила или ми я отнема. Може би и двете.

Отправям се към гората. Докато вървя, редки капки дъжд докосват лицето ми. Няма никакви пътни знаци, наоколо — никой. Промъквам се навътре, по-далече от пътя, и най-после стигам до открито местенце, на което има няколко големи и малки скали. Ще стане лагер. Не искам нищо друго — само да прекарам деня в почивка.

Скоро запалвам малък огън, мъничкият ми чайник е сложен на камъни над него. Далечен тътен на гръмотевица нюансира притесненията ми, но засега дъждът се бави. Обаче земята е влажна. Постилам пончото си и докато чакам, сядам. Наточвам нож и го оставям настрана. Ям малко бисквити и изучавам карта. Предполагам, че би трябвало да изпитвам известно удовлетворение, тъй като нещата се развиват почти така, както смятах. Бих искала да е така, ама не.

Някакво неопределено насекомо, което жужеше някъде зад мен, престава да бръмчи. След миг чувам пукане на клонче. Ръката ми мигновено грабва тоягата.

— Недей — казва глас зад мен.

Обръщам глава. Той стои на девет — десет крачки от мен, човекът в черно, обицата си е на мястото, дясната му ръка е в джоба на сакото му. Там май има и още нещо, насочено към мен.

Оставям тоягата и той се приближава. Ритва странично тоягата ми и тя се озовава в средата на поляната, далече от обсега ми. Тогава той вади ръка от джоба си — оставил е вътре това, което държеше. Бавно обикаля до противоположната страна на огъня, като междувременно не откъсва поглед от мен.

Сяда на кръгъл камък, слага ръце на коленете си, пита:

— Мери?

Не отговарям на името си, но и аз го гледам. Светлината на меча от съня с Кокузо проблясва в съзнанието ми, насочена към него, и чувам богът да изрича името му, но не съвсем.

— Котузов! — казвам тогава.

Човекът в черно се усмихва — показва, че зъбите, които някога бях счупила, сега са чудесно поправени.

— И аз отначало не бях сигурен, че си ти — изрича той.

Пластичната хирургия е смъкнала най-малко десет години от лицето му, както и много от обветреността заедно с няколко белега. Промени има и около очите и бузите. И носът му е по-малък. Всичко това е значително подобрение от последния път, когато се бяхме виждали.

— Водата ти кипи — най-сетне се обажда той. — Ще ми предложиш ли чаша чай?

— Разбира се — и аз посягам към торбата, където имам допълнителна чаша.

— Бавно.

— Дадено.

Намирам чашата, леко изплаквам и двете с топла вода, приготвям чая.

— Не, не ми я подавай. — Той протяга ръка и взема чашата от земята.

Потискам желанието си да се усмихна.

— Нямаш ли бучка захар? — пита той.

— Съжалявам.

Въздиша и бърка в джоба си, от който измъква малка манерка.

— Водка? В чая?

— Не ставай глупава. Вкусовете ми се промениха. Това е ликьор „Дива пуйка“, чудесен подсладител. Ще си сложиш ли малко?

— Нека го помириша.

В аромата му има някаква сладост.

— Добре — съгласявам се и той капва в чая ни от него. Отпиваме. Не е лошо.

— Колко време мина? — пита той.

— Четиринайсет години, почти петнайсет — отговарям. — В началото на осемдесетте.

— Да.

Той разтрива челюстта си.

— Чух, че си се оттеглила.

— Правилно си чул. Беше около година след нашата последна… схватка.

— Турция, да. Омъжила си се за човек от твоята кодираща секция.

Кимам.

— Овдовяла си след три-четири години. Дъщеря, родена след смъртта на съпруга ти. Върнала си се в Щатите. Установила си се някъде в провинцията. Това е всичко, което знам.

— Това изобщо е всичко.

Той пак отпива от чая.

— Защо се върна?

— По лични причини. Отчасти сантиментални.

— Под фалшиво име ли?

— Да. Свързано е със семейството на мъжа ми. Не желая да узнават, че съм тук.

— Интересно. Искаш да кажеш, че те ще следят пристигащите също толкова старателно, колкото ние?

— Не знаех, че тук вие следите пристигащите.

— Точно сега ги следим.

Чува се нов гръмотевичен тътен. Още няколко капки падат върху ни.

— Бих искал да вярвам, че наистина си се оттеглила — казва той. — И аз вървя натам, както знаеш.

— Няма причина да се връщам на работа. Наследих прилична сума — достатъчна, за да се грижа за себе си и за дъщеря си.

Той кима.

— Ако имах такъв стимул, и аз нямаше да съм в бизнеса — продължава той. — По-скоро щях да си седя вкъщи и да чета, да играя шах, да се храня редовно и да пия. Но трябва да признаеш, че е голямо съвпадение да си тук точно когато се решава бъдещето на няколко нации.

Поклащам глава:

— Прекъснала съм връзките си с много неща.

— Нефтената конференция в Осака. Започва две седмици след сряда. Вероятно смяташ да посетиш Осака по това време?

— Няма да ходя в Осака.

— Значи куриер. Някой оттам ще се срещне с теб тук — обикновен турист в някоя точка от пътуването ти, за да ти предаде…

— Боже мой! Нима мислиш, че всичко е конспирация, Борис? Аз се занимавам единствено с някои лични проблеми и посещавам места, които означават нещо за мен. А конференцията нищо не означава.

— Добре. — Той допива чая си и оставя чашата. — Наясно си, че знаем, че си тук. Само дума пред японските власти, че пътуваш с фалшиви документи, и те ще те изритат. Така ще е най-лесно. Никаква вреда не е причинена, а един агент е обезвреден. Само че ще е жалко да ти развалям пътешествието, ако наистина си само туристка…

Гадна мисъл ми минава през ума, когато виждам накъде бие. Знам, че моите мисли са много по-гадни от неговите. Това е нещо, което научих от една странна стара жена, с която някога работех, но тя не приличаше на стара жена.

Допивам си чая и вдигам поглед. Той се усмихва.

— Ще направя още чай — казвам аз.

Виждам, че горното копче на ризата ми се разкопчава, когато се навеждам малко встрани от него. Тогава се надвесвам с неговата чаша и си поемам дълбоко дъх.

— Ще размислиш ли над това, да не ме предаваш на властите?

— Бих могъл — казва той. — Мисля, че разказът ти може би е верен. Но дори и да не е, няма да поемеш вече риска да пренасяш каквото и да било, след като знам за теб.

— Всъщност наистина искам да довърша това пътуване. — Примигвам малко по-често. — Бих направила всичко, за да не ме отпращат обратно точно сега.

Той хваща ръката ми.

— Радвам се, че го казваш, Марюшка — отговаря. — Аз съм самотен, а ти си все още хубава жена.

— Така ли мислиш?

— Винаги съм мислил така, дори тогава, когато ми разби зъбите.

— Съжалявам за това. Беше просто работа, знаеш.

Ръката му се премества към рамото ми.

— Разбира се. И без това, след като ги оправиха, изглеждат по-добре от преди.

Заобикаля и сяда до мен.

— Много пъти съм мечтал да направя това. — Казва го, докато разкопчава останалите копчета на ризата ми и токата на колана ми.

Нежно гали корема ми. Усещането не е неприятно. Мина твърде много време.

Скоро сме съвсем голи. Той не бърза и когато е готов, охотно го приемам в себе си. Добре, Борис. От мен — ездата, от теб — падането. Бих могла да се чувствам почти виновна. Ти си по-нежен, отколкото смятах, че можеш да бъдеш. Започвам да дишам, както се полага — дълбоко и бавно. Концентрирам вниманието си върху моята и неговата хора, отдалечени само на сантиметри. Усещам енергиите ни мечтателни и топли, раздвижени. Скоро насочвам потока им. Той усеща това само като удоволствие, може би по-изтощаващо от друг път. Когато свършва обаче…

— Казваш, че имаш проблеми? — Пита с такова мъжко посткоитално великодушие, което обикновено се забравя след няколко минути. — Ако мога да ти помогна с нещо, тук-там имам по някой и друг свободен ден. Харесвам те, Марюшка.

— Това е нещо, което трябва да свърша сама. Все пак ти благодаря.

Продължавам процеса.

По-късно, когато се обличам, той лежи и ме гледа.

— Сигурно остарявам, Марюшка — размишлява той. — Ти ме измори. Струва ми се, че бих могъл да спя цяла седмица.

— Почти е така — казвам аз. — След една седмица отново ще се чувстваш прекрасно.

— Не разбирам…

— Работиш прекалено много, убедена съм. Тази конференция…

Той кима.

— Може би си права. Наистина ли не си замесена?…

— Наистина нямам нищо общо с конференцията.

— Добре.

Измивам чайника и чашките си. Слагам ги в раницата.

— Ще бъдеш ли така добър да се преместиш, Борис? Пончото, мисля, ще ми трябва много скоро.

— Разбира се.

Става бавно и ми го подава. Започва да се облича. Диша тежко.

— Оттук накъде?

— Мишима-гое — отговарям, — за поредния изглед към моята планина.

Той поклаща глава. Дооблича се и сяда на земята, облегнат на един пън. Изважда манерката си и отпива. После ми я подава.

— Искаш ли?

— Не, благодаря. Трябва да продължавам.

Намирам тоягата си. Когато отново го поглеждам, той се усмихва слабо, унило.

— Ти вземаш много от един мъж, Марюшка.

— Така трябва — отвръщам.

Тръгвам. Днес ще мога да извървя над трийсетина километра, сигурна съм. Дъждът завалява още преди да изляза от горичката. Листата шумолят като криле на прилеп.

11. Планината Фуджи от Мишима-гое

Слънчева светлина. Прозрачен въздух. Гравюрата показва голяма вечнозелена криптомерия, Фуджи се възправя зад нея, увенчана с дим. Днес няма дим, но открих голяма криптомерия и се настаних така, че тя да пресича рамото на Фуджи вляво от конуса. Има няколко облачета, не толкова подобни на пуканки като дима на Хокусай (той свива рамене в случая), но ще трябва да свършат работа.

Откраднатата ми ки ме поддържа, макар че и лекарството сега работи под нея. Тялото ми ще отхвърли заетата енергия като трансплантиран орган. Дотогава обаче лекарството ще трябва да се задейства.

Междувременно гледката и гравюрата се доближават все повече. Прекрасен пролетен ден. Птиците пеят, пеперудите бродират въздуха на зиг-заг. Почти чувам как растат растенията в почвата. Светът мирише на свежо и ново. Вече не ме следят. Ново „здравей!“ на живота.

Гледам огромното старо дърво и се вслушвам в ехото му назад през вековете: Игдразил, Златният клон^[9], Коледното дърво, Дървото на познанието на доброто и злото, дървото Бо, под което бог Гаутама намерил душата си и я загубил…

Приближавам се, за да прокарам ръка по грапавата му кора.

От това положение внезапно ми се разкрива друг изглед към долината долу. Нивите приличат на заравнен пясък, хълмовете са като скали, Фуджи — като морена. Прекрасно поддържана градина.

По-късно забелязвам, че слънцето се е преместило. Стояла съм тук с часове. Малкото ми просветление под величественото дърво. По-старо от моето човечество и не знам какво мога да направя за него в замяна.

Навеждам се неочаквано, вземам една шишарка. Мъничка за такъв гигант. Едва достига размера на нокътя на малкия ми пръст. Нежно изрязана, сякаш гравирана от феи.

Слагам я в джоба си. Ще я посадя някъде по пътя.

След това си тръгвам, защото чувам биенето на все по-близки камбани, а още не съм готова човечеството да разваля настроението ми. Но надолу по пътя има малка странноприемница, която не ми прилича на част от верига. Ще се изкъпя там, ще се нахраня и ще спя тази нощ в легло.

Утре все още ще съм силна.

12. Планината Фуджи от езерото Кавагучи

Размишления.

Това е една от най-любимите ми гравюри от серията: Фуджи, видяна от отсрещния бряг на езерото и отразена в него. От двете страни има зелени хълмове и малко селце на далечния бряг над водата. Най-очарователната черта на гравюрата е, че отражението на Фуджи не е същото като оригинала. Положението му е неправилно, склонът е невярно предаден, има шапка от сняг, каквато самата Фуджи няма.

Седя в малката лодка, която бях наела, и гледам назад. Небето е леко замъглено и това е хубаво. Никакъв отблясък, който да разваля отражението. Градът вече не е толкова старомоден, колкото на гравюрата, и се е разраснал. Но подробности от този род не ме занимават, Фуджи се отразява по-добре пред погледа ми, но удвояването пак е смайващо явление за мен.

А и интересно… На гравюрата селцето го няма, няма и образ на лодка във водата. Единственото отражение е на Фуджи. Никаква следа от човешко присъствие.

Виждам отразените сгради близо до брега. И съзнанието ми е раздвижено от други образи, различни от тези, които Хокусай е познавал. Разбира се, потъналият Р’лие ми идва на ум, но мястото и денят са твърде идилични. Той се изличава от паметта ми почти незабавно, за да бъде заместен от потъналия Ис, чиито камбани все още отбелязват часовете под водата. И „Нилс Холгерсон“ на Селма Лагерлъоф, разказът за моряка корабокрушенец, който се озовава в потънал град на дъното на морето, потопен за наказание на алчните му, надменни жители, които още продължават да се мамят един-друг, въпреки че всички са мъртви. Носят богати старовремски дрехи и ръководят делата си, както са правили това и навремето в тази странна страна под вълните. Този моряк е захвърлен при тях, но знае, че не бива да го открият, иначе ще го превърнат в един от тях и никога няма да се върне на земята, няма да види слънцето. Предполагам, че си мисля за тази стара детска история, защото сега разбирам как трябва да се е чувствал морякът. Разкриването ми също би могло да завърши с превръщане, което не желая.

И, естествено, щом се навеждам и виждам собствените си черти във водното огледало, под повърхността му се появява светът на Луис Карол. Да съм гмуркач, търсач на перли, и да се спусна… Да се завъртя надолу и за няколко минути да опозная обитателите на една страна на парадокси и с огромно обаяние…

Огледало, огледало, защо реалният свят толкова рядко съдейства на нашия естетически ентусиазъм?

Половината път е изминат. Стигам до средата на поклонението си, за да се срещна с едно езеро. Време е, а и мястото е подходящо да се вгледам в собственото си състояние, да размисля над всички неща, които ме бяха довели тук, да обмисля какво може да съдържа останалата част от пътуването. Макар че представите могат понякога и да лъжат. Жената, която ме гледа от миналото, ми изглежда сдържана, силна и по-хубава, отколкото бях смятала, че ще бъде. Харесвам те, Кавагучи — езеро с човешка индивидуалност. Лаская те с литературни комплименти и ти ми връщаш благоразположението.

Срещата с Борис смъкна бремето на страха от съзнанието ми. Никакви човешки агенти на моето възмездие не се надигнаха да смущават преминаването ми. Така че везните още не са се наклонили толкова много срещу мен, колкото биха могли.

Фуджи и изображенията. Планина и душа. Дали едно дяволско творение би хвърляло отражение тук долу — някаква мрачна планина, където се вършат пъклени дела по време на цялата история? Спомням си, че Кит вече няма сянка, няма отражение.

Дали все пак той наистина е зъл? Интуицията ми казва „да“. Особено ако прави онова, което смятам, че прави. Казваше, че ме обича, а някога го обичах и аз. Какво ще ми каже, когато се видим отново, тъй като трябва да се срещнем?

Няма да има значение. Каквото и да каже, ще се опитам да го убия. Той вярва, че е непобедим, неразрушим. Аз не вярвам, макар и да съм сигурна, че съм единствената личност на земята, способна да го унищожи. Трябваше ми много време, за да измисля средствата за това, и дори още повече, докато взема решение да ги изпробвам. Останалата част от човешкото население е на трето място.

Потапям пръстите си във водата. Тихичко започвам да си тананикам стара песен, любовна песен. Не ми се иска да напускам това място. Дали втората част от пътуването ми ще бъде огледален образ на първата? Или ще се движа по повърхността на огледалото, ще вляза в това странно царство, което той превърна в свой дом?

Посях семето на криптомерията в самотна долина вчера следобед. Един ден подобно дърво ще стои чудесно там, надживяло нации и армии, луди и мъдреци.

Чудя се къде ли е Р’лие. Избяга сутринта след закуската — може би да гони някоя пеперуда. Не че бих я взела със себе си.

Надявам се, че Кендра е добре. Написах й дълго писмо, в което й обясних много неща. Поверих го на приятел адвокат, който ще й го изпрати някой ден в немного далечното бъдеще.

Гравюрите на Хокусай… Те могат да надживеят една криптомерия. За мен няма да си спомнят от никакви произведения.

Като се нося между световете, представям си срещата ни за хиляден път. Той ще трябва да повтори един стар трик, за да получи каквото иска. Аз ще трябва да изпълня един дори още по-стар, за да се погрижа да не го получи. И двамата сме загубили форма.

Мина много време, откакто прочетох „Анатомия на меланхолията“. Тя не беше това, с което бях искала да се развличам през последните години. Но като виждам една риба да се стрелва покрай мен, си спомням ред — два: „Поликрат Самиус, който хвърли пръстена си в морето и много скоро по чудо си го получи обратно от една риба, уловила се на въдицата му, не беше лишен от меланхолични настроения. Никой мъж не може да се излекува сам…“ Кит захвърли живота си и го спечели. Аз запазих моя и го загубих. Пръстените наистина ли понякога се връщат на когото трябва? А дали една жена може да се излекува сама? Лекарството, което търся, е твърде специално.

Хокусай, ти ми показа много неща. Можеш ли да ми дадеш отговор?

Старецът бавно вдига ръка и посочва своята планина. После я сваля и показва изображението й.

Поклащам глава. Това е отговор, който не е отговор. Той ми отвръща с поклащане на главата и сочи нагоре.

Облаците се струпват високо над Фуджи, но и това не е отговор. Изучавам ги дълго, без да открия в тях някакви интересни образи.

После свеждам очи. Преобърнати под мен, те приемат друга форма. Сякаш изобразяват сблъсък на две въоръжени армии. Гледам очарована как плуват заедно, а силите отдясно постепенно надделяват и потапят тези отляво. Но така десните намаляват.

Сблъсък? Това ли е посланието? И двете страни губят неща, които не искат да губят? Кажи ми нещо, което още не знам, старче.

Той продължава да се вторачва. Отново проследявам погледа му нагоре. Сега виждам дракон, който се гмурка в конуса на Фуджи.

Пак поглеждам надолу. Не са останали никакви войски, само касапница. И тук опашката на дракона се превръща в ръката на умиращ воин, която държи меч.

Затварям очи и посягам към него. Меч от дим за човек от огън.

13. Планината Фуджи от Коишикава в Едо

Сняг по покривите на къщите, по вечнозелените растения, на Фуджи — както изглежда, тъкмо започва да се топи тук-там. Прозорец, изпълнен с жени — гейши, бих казала, — гледат през него, една от тях показва три тъмни птици високо в бледото небе. Моят най-близък до гравюрата изглед към Фуджи за съжаление е без сняг, без гейши и слънчев.

Подробности…

И двата са интересни и налагането им един върху друг е една от най-големите сили на естетиката. Не мога да не си мисля само за гейшата Комако при топлите извори в „Снежна страна“ — романа на Ясунари Кавабата за самотата и за пропиляната, повяхваща красота, който винаги ми се е струвал великата антилюбовна история на Япония. Гравюрата връща в паметта ми целия разказ. Отрицанието на любовта. Кит не беше Шимамура, защото наистина ме искаше, но само при неговите специални условия, които трябваше да останат неприемливи за мен. Себичност или себеотрицание? Няма значение…

А птиците, които гейшата показва?… „Тринайсет начина да погледнеш един кос“? И по същество. Никога не можахме да постигнем съгласие за ценностите.

Двата гарвана? Да прибавим и свадливата гарга на Тед Хюз? Може, но няма да хвърляме жребий. По една илюзия за всяка алюзия — къде е вчерашният сняг?

Подпирам се на тоягата си и изучавам своята планина. Искам да направя това при възможно най-голям брой от спирките си, преди да стигна до конфронтацията. Не е ли честно? Двайсет и четири начина да погледнеш планината Фуджи. Хрумва ми, че би било добре да вземеш нещо от живота и да го видиш от различни гледни точки — като фокус на моето съществуване или може би като покаяние за пропуснатите възможности.

Кит, идвам, както веднъж ме бе помолил, но по свой собствен път и по собствени причини. Бих искала да не се налагаше да го правя, но ти ме лиши от истински избор по този въпрос. Следователно действията ми всъщност не са моите собствени, а твои. Значи съм станала твоя собствена ръка, обърната срещу теб, част от някакво космическо айкидо.

Вървя през града след мръкване, като избирам само тъмни улици, където всички учреждения и магазини са затворени. Така съм в безопасност. Щом трябва да вляза в града, винаги избирам защитено място за през деня и ходя по тези улици нощем.

Намирам малък ресторант на ъгъла на една от тях и вечерям. Мястото е шумно, но храната е добра. Вземам си лекарството, пийвам малко саке.

След това си позволявам разкоша да вървя пеша, вместо да взема такси. Трябва да измина дълъг път, но нощта е ясна, пълна със звезди, и въздухът е приятен.

Вървя близо десет минути, като се вслушвам в шума на уличното движение, в музиката на далечно радио или магнетофон, във вика от съседна улица, във вятъра, носещ се високо над мен, потриващ грубата си козина о стените на сградите.

Тогава усещам внезапно йонизиране на въздуха.

Пред мен няма нищо. Обръщам се, завъртам тоягата си в отбранително положение.

От един вход се появява епигон с шесткрако кучешко тяло и глава като гигантско огнено цвете и се плъзва покрай фасадите на зданията към мен.

Следя напредването му с тоягата си и финтирам, когато се приближава достатъчно. Удрям — за съжаление, както се оказва, не с нужния край. Косата ми се изправя, когато се завъртам на пътя му, сека, отстъпвам, после отново нанасям удари. Този път металният край минава през подобната на цвете глава.

Бях включила батериите, преди да нападна. Зарядът причинява дисбаланс. Епигонът отстъпва, главата му се надува. Преследвам го и го удрям пак, този път в средата на тялото. Той се раздува още повече, след това се свива в дъжд от искри. Но аз вече съм се обърнала настрани и нанасям нов удар, защото усещам приближаването на друг още докато се разправям с първия.

Този се придвижва със скокове като кенгуру. Забърсвам го с тоягата си, но на минаване покрай мен дългата му членеста опашка ме удря. Неволно отхвръквам от удара, който получавам, и инстинктивно въртя тоягата пред себе си, докато отстъпвам. Той се обръща бързо и също отстъпва. Този е четирикрак и вдигнатите му предни крайници са фонтани от огън. Лицето му е само очи, те пламтят и те боли, като ги гледаш.

Присяда на задни лапи, после скача отново.

Търкулвам се под него и нападам, докато се спуска. Но не улучвам, той се обръща и пак напада, въпреки че продължавам да мушкам. Той скача, аз се обръщам и удрям нагоре. Май че уцелих, но не съм сигурна.

Той се приземява съвсем до мен, вдига предните си лапи. Но този път не скача. Просто пада, задните му крака се поприбират бързо, сякаш си регулират дължината за по-съвършен скок.

Когато се хвърля, улучвам го право в средата с нужния край на тоягата. Той продължава да скача и да пада дори когато лумва и започва да се разпада. Докосването му ме вцепенява за момент, усещам как зарядът му протича от рамото през гърдите ми. Виждам го как се разцепва в последна мигновена светкавица и изчезва.

Бързо се обръщам, но трети не излиза от входа. Над главата ми също няма. По улицата се катери кола, която обаче забавя ход. Нищо. За момента потенциалът на накрайника трябва да се е изтощил, макар че съм озадачена от това, колко дълго трябваше да се зарежда, за да произведе само двата последни удара, които нанесох. Най-добре е бързо да изчезвам.

Но щом тръгвам, един глас ме вика от колата, която вече е спряла до мен.

— Мадам, за момент, моля.

Колата е полицейска и младият мъж, който се е обърнал към мен, е с униформа и има много странно изражение.

— Да, офицер? — отзовавам се аз.

— Видях ви само преди миг — каза той. — Какво правехте?

Смея се.

— Вечерта е толкова приятна — отговарям, — а улицата беше пуста. Помислих си, че мога да потренирам ката с моя бо.

— Отначало ми се стори, че нещо ви напада, че виждам нещо…

— Сама съм, както виждате — обяснявам аз.

Той отваря вратата и изскача навън. Включва фенерче и насочва лъчите му по тротоара към входа.

— Пускахте ли фойерверки?

— Не.

— Имаше искри и светкавици.

— Вероятно грешите.

Той души въздуха. Изучава тротоара много старателно, после и канавката.

— Странно — казва той. — Далече ли отивате?

— Не много.

— Приятна вечер.

Връща се в колата. След миг продължава нагоре по улицата.

Бързо тръгвам пак. Искам да се измъкна от този район, преди да се е натрупал нов заряд. Искам да се махна оттук и просто защото на това място се чувствам неспокойна.

Озадачена съм от лекотата, с която са ме намерили. Къде съм сбъркала?

— Моите гравюри — сякаш казва Хокусай, след като бях стигнала до целта си и бях пила твърде много бренди. — Помисли си, дъще, иначе ще те вкарат в капана.

Опитвам, но Фуджи ми смачква главата, изстисква мислите ми от нея. Епигони танцуват по склоновете й. Заспивам неспокоен сън.

На утрешната светлина може би ще видя…

14. Планината Фуджи от Мегуро в Едо

Гравюрата пак не е моята действителност. Тя показва селяни от бедно селце, терасирани склонове, самотно дърво, стърчащо на хълма вдясно, Фуджи с шапка от сняг, частично затъмнена в подножието на склона.

Не мога да открия нищо, което да се доближава до нея, макар че изгледът ми към Фуджи е отчасти препречен — препречен по подобен начин като затъмнения склон — от пейката, на която седя в малък парк. Това ще свърши работа.

Частично блокиран като мисленето ми. Има нещо, което би трябвало да виждам, но то е скрито от мен. Почувствах го в момента, когато се появиха епигоните — като дяволите, изпратени да приберат душата на Фауст. Но аз никога не съм сключвала договор с дявола… Само Кит — и това беше наречено женитба. Нямаше как да знам колко ще е сходно.

Сега… Това, което ме обърква, е как откриха местонахождението ми въпреки всичките ми предпазни мерки. При среща главата ми трябва да служи на мен, а не на някой друг. Причината за това надхвърля личното, макар че няма да отричам, че и то има дял.

В „Хагакуре“ Ямамото Цунетомо разказва, че Пътят на самурая е Пътят на смъртта, че човек трябва да живее така, сякаш тялото му вече е мъртво, за да спечели пълната си свобода. Не е толкова трудно да следвам такова поведение. Частта за свободата обаче е по-сложна. Когато някой вече не разбира напълно природата на неприятеля, действията му поне отчасти са ръководени от неизвестността.

Моята мистериозна Фуджи е все още тук в своята цялост, знам, въпреки частичната липса на визуални данни. По същата причина би трябвало да мога да продължа линиите, които бях видяла досега, по отношение на силите, които ме тормозят. Нека се върнем към смъртта. Изглежда, там има нещо, макар че сякаш има и само толкова, колкото можеш да кажеш за нея, а аз вече го казах.

Смърт… Ела полека… Играехме една салонна игра — посочвахме странни причини във въображаеми смъртни актове: „Изяден от чудовището в Лох Нес.“ „Стъпкан от Годзила.“ „Отровен от нинджа.“ „Преселен.“

Кит се беше вторачил в мен, смръщил вежди, когато предложих последната причина.

— Какво искаш да кажеш с това „преселен“? — попита той.

— Е, винаги можеш да се хванеш за нещо техническо — казвам аз, — но все пак си мисля, че ефектът е един и същи. „Енох бе преселен, за да не види смърт“ — Послание на Павел към евреите, 11:5.

— Не разбирам.

— Това значи да те преселят право на небето, без да си играят с обичайните приключения тук на земята. Някои мюсюлмани вярват, че Махди е преселен.

— Интересна концепция — каза той. — Ще трябва да помисля над това.

И очевидно беше помислил.

Винаги съм смятала, че Куросава би могъл да свърши страхотна работа с „Дон Кихот“. Да кажем, че този стар джентълмен живее в съвременността — образован човек, очарован от ранните дни на самураите и от Кодекса на бушидо^[10]. И, да кажем, толкова силно се идентифицира с тези идеи, че един ден си загубва разсъдъка и започва да се мисли за старовремски самурай. Намъква някаква не по мярка броня, която е намерил някъде, взема своята катана, втурва се да спасява света. Накрая е унищожен от него, но се придържа към Кодекса. Тази му посветеност го отделя и го облагородява при цялата му нелепост. Никога не ми се е струвало, че Дон Кихот е просто пародия на рицарството — особено след като научих, че Сервантес е служил при Дон Хуан Австрийски при битката за Лепанто. Защото може да се твърди, че Дон Хуан е бил последният европеец, ръководил се от средновековния рицарски кодекс. Възпитан в романтиката на средновековието, той е водил живот, подчинен на тези правила. Какво значение е имало, че самите средновековни рицари не са ги спазвали? Той е вярвал в тях и е постъпвал според вярата си. При всеки друг това би било само забавно, ако времето и обстоятелствата не му бяха предоставили възможност да действа в няколко важни случая. Той е победил. Сервантес не може да не е бил силно впечатлен от стария си военачалник и кой знае как това е повлияло на по-сетнешните му литературни опити. Ортега-и-Гасет нарича Дон Кихот „готически Христос“. Достоевски го възприема по същия начин и при опита си да обрисува подобна на Христос фигура в образа на княз Мишкин също усеща, че лудостта е необходимо предварително условие за подобно състояние в съвременността.

Което е предисловие да декларирам убеждението си, че Кит беше поне отчасти луд. Но той не беше готически Христос. Един електронен Буда би бил много по-близо.

— Дали информационната мрежа няма будистка природа? — попита ме той един ден.

— Разбира се — отговорих. — Нима всичко не я носи? — После видях израза в очите му и добавих: — Откъде, по дяволите, да знам?

Тогава той изсумтя и наклони резонансния си диван, спусна индукционния шлем и продължи своя ускорен от компютър анализ на шифъра на Луцифер със 128-битов ключ. Теоретично би отнело хиляди години да го пропукаш с груба сила, но отговорът беше необходим след две седмици. Нервната му система се сля с информационната мрежа, той беше в състояние да дава резултати.

Не бях забелязала как диша от известно време. Чак по-късно осъзнах, че след като е свършил работата си, му се налага да медитира все по-продължително, докато все още е свързан със системата.

Когато разбрах, смъмрих Кит, че го е домързяло да изключи апаратурата.

Той се усмихна.

— Потокът — каза. — Не се спираш на едно място. Вървиш с потока.

— Можеш да щракнеш ключа, преди да тръгнеш с потока, и да намалиш сметките ни за тока.

Той поклати глава все още усмихнат.

— Но това е онзи особен поток, с който аз вървя. Навлизам все по-далече и по-далече с него. Трябва и ти да опиташ някой път. Имаше моменти, когато ми се струваше, че и аз мога да бъда преселен в него.

— Езиково или теологично?

— И двете — отговори той.

И една нощ наистина отиде с потока. Намерих го на сутринта — заспал, както си помислих — на неговия резонансен диван, с шлем на главата. Този път поне беше изключил терминала. Оставих го да си почива. Нямах представа до колко късно може да е работил. Привечер обаче започнах да се тревожа и се опитах да го събудя. Не можах. Беше в кома.

По-късно, в болницата, електроенцефалограмата му беше равна. Дишането му беше станало изключително повърхностно, кръвното налягане — твърде ниско, пулсът — слаб. Състоянието му продължи да се влошава през следващите два дена. Лекарите му направиха всички изследвания, за които можаха да се сетят, но не успяха да определят причината за състоянието му. Понеже някога бе подписал документ, изискващ да не се вземат никакви героични мерки за продължаване на съществуването му, ако му се случи нещо необратимо, не го включиха на изкуствено дишане, помпи и системи, след като сърцето му беше спряло за четвърти път. Аутопсията беше незадоволителна. Смъртният акт гласеше само: „Спиране на сърцето. Възможна цереброваскуларна злополука.“ Последното беше чиста спекулация. Не бяха открили никакъв признак за това. Органите му не бяха предоставени на нуждаещи се, както бе искал някога, от страх, че с тях би могъл да се разпространи някакъв странен нов вирус.

Кит — като Марли — беше мъртъв и можеше да започне.

15. Планината Фуджи от Цукудаджима в Едо

Синьо небе, няколко ниски облака, Фуджи зад блестящата вода на залива, лодки и островче между нас. Отново, като оставим настрана промените, настъпили с времето, намирам значително покритие с действителността. Пак седя в малка лодка. Тук обаче нямам никакво желание да се гмурна сред вълните в търсене на потънало великолепие или да пробвам бактериалното съдържание със собствената си особа.

Дойдох на това място направо и без инциденти. Пристигнах твърде заета с мисли. Твърде заета с мисли оставам. Жизнеността ми продължава да е висока. Здравето ми не се влошава. И проблемите ми са същите, което значи, че на главния ми въпрос още не е отговорено.

Поне се чувствам в безопасност тук, над водата. „Безопасност“ обаче е относително понятие. „По-безопасно“, отколкото се чувствах на брега и когато преминавах покрай места, добри за нападение от засада. Всъщност не съм се чувствала в безопасност от онзи ден, когато се върнах от болницата…

Бях уморена — върнах се вкъщи след няколко безсънни нощи. Хвърлих се направо в леглото. Дори не си направих труда да отбележа часа, така че нямах никаква представа колко съм спала.

Събудих се в мрака от нещо, което приличаше на звънене на телефона. Сънливо се протегнах към него и тогава разбрах, че той всъщност не звъни. Дали бях сънувала? Седнах в леглото. Разтърках очи. Протегнах се. Неотдавнашното минало изпълни бавно съзнанието ми и разбрах, че известно време няма да мога да заспя. Реших, че чаша чай ще ми дойде добре. Станах, за да отида в кухнята и да стопля вода.

Когато минавах през кабинета, видях, че една от тръбите за катодни лъчи на терминала ни е включена. Не си спомнях да е била оставена така, но отидох да я изключа.

Тогава видях, че ключът й не беше на „включено“. Озадачена, погледнах отново към екрана и за първи път разбрах, че там има текст:

Мери.

Всичко е наред. Аз съм преселен. Използвай дивана и шлема.

Кит

Усетих, че пръстите ми се забиват в бузите и гърдите ми се стягат от задържания дъх. Кой беше направил това? Как? Дали е някакво последно послание от бълнуващия Кит, преди да потъне в небитието?

Щракнах ключа няколко пъти на „включено-изключено“ и накрая го оставих на „изключено“.

Текстът избледня, но светлината на екрана остана. Скоро на него се появи нов текст:

Четеш ме. Добре.

Всичко е наред. Жив съм.

Влязох в информационната мрежа.

Седни на дивана и използвай шлема.

Ще ти обясня всичко.

Избягах от стаята. В банята повърнах няколко пъти. После седнах на тоалетната чиния, тресях се. Кой може да си прави такива ужасни шеги с мен? Изпих няколко чаши вода и изчаках, докато спра да треперя.

След това отидох право в кухнята, направих чай и изпих малко от него. Мисълта ми бавно тръгваше по каналите на анализа. Прехвърлях възможностите. Едната, най-правдоподобната, беше, че Кит ми е оставил послание и че използването на индукционния интерфейс от моя страна е довело до появата му на дисплея. Исках това послание, каквото и да е то, но не знаех дали притежавам достатъчно емоционална сила, за да го получа в момента.

Трябва да съм седяла така почти цял час. Погледнах веднъж през прозореца и видях, че небето е започнало да избледнява. Оставих чашата. Върнах се в кабинета.

Екранът още светеше. Текстът обаче беше друг:

Не се страхувай.

Седни на дивана и използвай шлема. Тогава ще разбереш.

Отидох до дивана. Седнах и го наклоних. Сложих си шлема. Отначало нямаше нищо друго освен полеви шум.

Тогава усетих присъствието му — нещо трудно за описване в свят, пълен само с потоци от данни. Чаках. Опитвах се да възприемам онова, което той някак си ми бе оставил разпечатано.

— Аз не съм запис, Мери — сякаш ми каза тогава. — Аз наистина съм тук.

Устоях на импулса да избягам. Бях се трудила много над това хладнокръвие и имах намерение да го поддържам.

— Преобразих се, Мери — като че ли ми говореше. — Влязох в мрежата. Разпръснат съм на много места. Това е истинско кундалини. Аз съм само един поток. Чудесно е. Тук ще съм вечно. Това е нирвана.

— Наистина си ти — обадих се аз.

— Да, аз се преселих. Искам да ти покажа какво значи това.

— Много добре.

— Сега съм събран тук. Разтвори краката на съзнанието си и ме пусни вътре изцяло.

Отпуснах се и той нахлу в мен. Тогава се родих отново и разбрах.

16. Планината Фуджи от Умезава

Фуджи през полетата от лава и валмата мъгла, през плуващите облаци. Птици в полет и птици на земята. Поне тази е близо. Облягам се на тоягата си и през хаоса съзерцавам спокойната й близост. Урокът е като музикален откъс. Укрепвам по някакъв начин, който не мога да опиша.

По пътя си бях видяла цъфнали черешови дървета, поля, лилави от детелина, обработени ниви, жълти от цъфнала рапица, отглеждана заради маслото й, няколко зимни камелии, които все още пазеха червеното и розовото си, зелени поникнали оризища, тук-там някоя магнолия, напръскана с бяло, сини планини в далечината, мъгливи речни долини. Бях минала през село, където тръстиковите покриви са покрити днес с цветна ламарина — синя и жълта, зелена, черна, червена. Имаше и разстояния, изпълнени със сивосини камъни, толкова изящни за външните градини. Случайна преживяща крава тихо измуча. Скалоподобни редици от покрити с найлон черничеви храсти, където се отглеждат копринени буби. Сърцето ми се разтуптяваше от тези гледки — керемидите, мостчетата, цветовете… Сякаш влизах в приказка от Лафкадио Хърн, беше като завръщане.

Мислите ми бяха повлечени назад към пътя, който бях изминала, към пресечните му точки с електронното ми проклятие. Предупреждението на Хокусай, че вечер пия прекалено много, че гравюрите му могат да се превърнат в капан за мен, може и да се окаже вярно. Кит бе предугадил минаването ми неведнъж. Как ли е могъл?

И тогава ми проблесна. Малката ми книжка с гравюри на Хокусай — тънко, подвързано с плат издание на Чарлс Б. Тътъл — ми беше подарък от Кит.

Възможно е по това време да ме е очаквал в Япония заради Осака. След като епигоните му ме бяха намирали на два пъти — вероятно чрез масирано сканиране на терминалите, — не би ли могъл да свърже движението ми с последователността на гравюрите в „Изгледи от планината Фуджи“ на Хокусай, към които съм силно привързана и той го знае, и просто да екстраполира и да чака? Имам силното подозрение, че отговорът е положителен.

Влизането в информационната мрежа с Кит беше изумително преживяване. Че съзнанието ми се разпръсна и потече, не отричам. Отначало не разбирах, че съм едновременно на много места, че се нося в потоци, че познанието, превъзходството и нещо като величие са край мен и в мен — това също беше особено възприятие. Скоростта, с която се родих, изглеждаше мигновена и това бе усещане за вечност. Достъпът до множество терминали и огромни банки с памет приличаше на единица за всезнание. Възможността за действие с това, което можех да променя в тази област, и последствията за онова място, където все още усещах далечното си тяло, изглеждаха като всемогъщество. А усещането… Опитах сладостта с Кит до мен и в мен. Тя се беше самопредала и възродила в новото прераждане, беше свобода от мирските желания, освобождение…

— Остани завинаги с мен! — сякаш казваше Кит.

— Не — сякаш отговарях аз, унесена, открила, че се променям още повече. — Не мога да се предам толкова лесно.

— Дори и заради единението и потока свързваща енергия?

— И тази чудесна липса на отговорност?

— Отговорност? За какво? Това е чисто съществуване. Тук няма минало.

— Значи съвестта изчезва.

— За какво ти е тя? И бъдеще няма!

— Тогава всички действия губят смисъла си.

— Вярно е. Действието е илюзия. Последствието е илюзия.

— И парадоксът триумфира над разума.

— Парадокс няма. Всичко е помирено.

— Тогава знанието умира.

— Съществуването е единственото знание.

— Сигурен ли си?

— Почувствай го сама!

— Чувствам го. Но това не е достатъчно. Изпрати ме обратно, преди да съм се превърнала в нещо, което не искам да бъда.

— Какво повече от това би могла да желаеш?

— Въображението ми също ще умре. Усещам го.

— А какво е въображение?

— Нещо, родено от чувство и разум.

— Нима сега не се чувстваш добре?

— Да, чувствам се. Но не искам това усещане да е самотно. Когато докосвам чувството с разум, виждам, че то понякога не е нищо друго освен оправдание за неспособността ти да приключиш със сложността.

— Тук можеш да се справиш с всякаква сложност. Погледни данните! Нима разумът не ти показва, че това положение надвишава многократно онова, което ти е било известно само допреди миг?

— Но аз не мога да имам доверие и само на разума. Разумът без чувства е довел човечеството до извършването на чудовищни неща. Не се опитвай да разглобиш въображението ми по този начин.

— Ти ще запазиш разума и чувствата си!

— Но те се изливат неконтролируемо — с тази буря от блаженство, този дъжд от данни. Те ми трябват съединени, иначе въображението ми е загубено.

— Нека се губи тогава. То е послужило на целта. Стига му толкова! Можеш ли изобщо да си въобразиш нещо, което вече не си получила тук?

— Още не мога да разбера и в това е силата му. Ако е имало намерение с искрица божественост в него, познала съм го само чрез въображението си. Бих дала всичко друго, но от него няма да се откажа.

— И това ли е всичко? Никаква възможност?

— Никаква. Но дори само то е твърде много, за да се отрека от него.

— А любовта ми към теб?

— Ти вече не обичаш по човешки начин. Пусни ме да се върна.

— Добре. Ще си помислиш над това. Ще се върнеш.

— Върни ме! Веднага!

Махнах шлема от главата си и бързо се изправих. Върнах се в банята, после — в леглото. Доста време спах като упоена.

Дали щях да мисля различно за възможностите, бъдещето, въображението, ако не бях бременна — нещо, което подозирах, но още не бях му го казвала, и което той не успя да научи, тъй като вниманието му беше съсредоточено върху спора ни? Харесва ми да мисля, че отговорът ми би бил същият, но никога няма да го знам със сигурност. Състоянието ми беше потвърдено от местен лекар на другия ден. Направих посещението, което бях отлагала, защото животът ми тогава се нуждаеше от някаква сигурност — сигурност в каквото и да е. Екранът в кабинета остана тъмен три дена.

Четях и медитирах. После една вечер светлината се появи отново:

Готова ли си?

Активирах клавиатурата. Написах една-единствена дума:

Не.

След това изключих индукционния диван и шлема. Изключих и цялата система.

Телефонът иззвъня. Вдигнах.

— Ало?

— Защо не? — попита ме той.

Изпищях и затворих. Беше проникнал в телефонната мрежа, беше придобил глас.

Телефонът звънна пак. Обадих се отново.

— Никога няма да намериш покой, докато не дойдеш при мен — каза той.

— Ще дойда, ако ме оставиш на мира — отговорих аз.

— Не мога. За мен си специална. Искам те при себе си. Обичам те.

Затворих. Звънна се отново. Откачих телефона.

Разбрах, че скоро ще трябва да си тръгна. Бях смазана и потисната от всички спомени за съвместния ни живот. Бързо си събрах нещата и се махнах. Наех си стая в хотел. Щом се установих, телефонът иззвъня — отново беше Кит. Регистрацията ми беше минала през компютър и…

Накарах ги да изключат телефона ми от централата. Закачих на вратата табелката „Не безпокойте“. На сутринта видях телеграма, която се промушваше под вратата. От Кит. Искаше да говори с мен.

Реших да замина надалече. Да напусна страната, да се върна в Щатите.

За него беше лесно да ме следва. Оставяме електронни следи почти навсякъде. По кабела и спътниците, по оптичните влакна той можеше да бъде където си поиска. Като нежелан обожател ме тормозеше с обаждания, прекъснати телевизионни програми, за да светнат послания на екрана, вмъкваше се в собствените ми разговори с приятели, адвокати, посредници, магазини. Няколко пъти — какъв ужас! — дори ми изпрати цветя. Моят електрически бодхисатва, небесната ми хрътка не ми даваше покой. Ужасно е да си женен за постоянстваща информационна мрежа.

Установих се на село. Нямах нищо в дома си, с което да може да ме достигне. Изучавах начините да избягаш от системата, да се изплъзнеш от многобройните й сензори.

В малкото случаи, когато бях проявила небрежност, незабавно ме достигаше. Беше научил някакъв нов трик и се убедих, че го е разработил, за да ме вземе в своя свят насила. Би могъл да натрупа заряд в някой терминал, да го излее в нещо като кълбовидна мълния или животно и да изпрати това нетрайно произведение на близко разстояние, за да изпълни волята му. Разкрих слабостта му обаче в дома на мой приятел, когато някой дойде при мен, удари ме с ток и се опита да ме избута близо до един терминал — вероятно за да ме пресели. Ударих епигона, както Кит след това го назова в телеграма с обяснения и извинения, с най-близкия предмет, който ми попадна — запалена настолна лампа, която влезе в полето му и веднага прекъсна веригата му. Епигонът беше унищожен и така научих, че и слаб електрически пробив дестабилизира тези форми.

Стоях си на село и отглеждах дъщеря си. Четях, практикувах бойните си изкуства и се разхождах из горите, катерех се по планините, карах яхти, къмпингувах. Всичко това бяха селски занимания, много удовлетворителни за мен след живот, изпълнен с интриги, конфликти, заговори и контра-заговори, насилие и после — онзи малък временен остров на сигурност с Кит. Бях доволна от избора си.

Фуджи отвъд застиналата лава… Пролет… Сега съм върната. Изборът не беше мой.

17. Планината Фуджи от езерото Сува

И така, стигнах до езерото Сува, а Фуджи си почиваше смалена във вечерното разстояние. За мен това не е Камагучи с мощните отражения. Но е нещо ведро, което се свързва с настроението ми в някакъв покой. Бях поела в себе си живота на пролетта и тя се бе разпростряла из съществото ми. Кой ще наруши този свят, като наложи върху му нежелани творения? Затвори си устата.

Нима Бочан не намери зрелостта си в спокойна провинция? Имам теория за книгите, които приличат на книгата на Нацуме Сосеки. Някой ми беше казал, че всеки образован японец с пълна сигурност е чел тази книга. Така че и аз я прочетох. В Щатите ми казаха, че всеки образован янки с пълна сигурност е чел „Хъкълбери Фин“. Така че и нея прочетох. За Канада това е „Слънчеви скечове в един малък град“ от Стивън Лийкок. За Франция — „Големият Молн“^[11]. Другите страни си имат свои книги от този вид. Всички те са пасторални, общото им е близостта с провинцията и със силите на природата във времето точно преди масовата урбанизация и механизация. Тези неща са на хоризонта и напредват, но служат само за да добавят пикантност и острота към вкуса на по-простите ценности. Това са юношески книги с национални черти и характер и се занимават с отдалечаването от невинността. Давала съм много от тях на Кендра.

Излъгах Борис. Разбира се, че знам всичко за конференцията в Осака. Дори ме беше потърсил един от бившите ми работодатели, за да свърша нещо в духа на това, което бе предположил Борис. Отказах. Моите планове си бяха мои. Иначе щеше да се стигне до сблъсък.

Хокусай, призрак и наставник, ти разбираш шанса и целта по-добре от Кит. Ти знаеш, че човешки ред трябва да оцветява нашите отношения с природата и че това е не само необходимо, но и хубаво, и че светлината все пак стига до края.

При това издигане над водата изваждам скритото си оръжие и го наточвам още веднъж. Слънцето се скрива от моята част на света, но и тъмнината тук е мой приятел.

18. Планината Фуджи от открито море в Канагава

И така, образът на смъртта. Голямата вълна, която се навива отгоре, стоварва се долу, готова да погълне крехките корабчета. Единствената гравюра на Хокусай, която всеки познава.

Не съм сърфистка. Не търся най-добрата вълна. Просто ще остана тук на брега и ще гледам водата. Стига напомняния. Поклонението ми се забавя, а и краят му още не се вижда.

Хубаво… Виждам Фуджи. Да кажем, че Фуджи е краят. Като бъчварския обръч на първата гравюра кръгът се затваря около нея.

По пътя си насам спрях на малка горска поляна и се изкъпах в поток, който минаваше през нея. Там използвах местния дървен материал, за да построя нисък олтар. Като бършех ръцете си на всяка стъпка от пътя, сложих пред него тамян от камфорово и бяло сандалово дърво. Сложих и букетче свежи теменужки, купа със зеленчуци и купа с прясна вода от потока. На олтара поставих и моето изображение на бог Кокузо, което си носех от вкъщи, с лице на запад, където стоях. Измих се отново, след това протегнах дясната си ръка и долепих средния си пръст до палеца, докато произнасях мантрата за призоваване на Кокузо. Пих малко от водата. Пречистих се, като се напръсках с нея, и продължавах да повтарям мантрата. След това три пъти направих жеста на Кокузо — ръка на темето, на дясното рамо, на лявото рамо, на сърцето и на гърлото. Развих бялата тъкан, с която бе обвит образът на Кокузо. След като бях изолирала пространството със съответните повторения, медитирах в същото положение като Кокузо на изображението и го призовавах. След известно време мантрата тръгна от само себе си, повтаряше се отново и отново.

Най-после се появи видение и аз заговорих, разказах всичко, което бе станало, всичко, което смятах да направя, и молех за сила и напътствие. Внезапно видях меча му да се спуска, да се спуска като бавна светкавица и да отсича голям клон от дърво, което започна да кърви. И след това заваля — както във видението, така и над мен — и разбрах, че това е всичко, което може да се направи по въпроса.

Опаковах нещата си, разтребих, нахлузих пончото си и се отправих по пътя си.

Дъждът беше силен, обувките ми се изкаляха, температурата се понижи. Бъхтах се дълго и студът проникна до костите ми. Пръстите на ръцете и краката ми станаха безчувствени.

Непрекъснато се оглеждах за подслон, но не можах да открия никакво място, където да се скрия от бурята. По-късно потопът премина в ръмене, накрая — в леко росене, като мъгла, когато видях в далечината нещо, което можеше да е храм или светилище. Отправих се към него с надежда за топъл чай, огън и възможност да сменя чорапите и да почистя обувките си.

Един свещеник ме спря на портата. Казах му какво е състоянието ми и той се почувства неудобно.

— Наш обичай е да даваме подслон на всеки — изрече той. — Но има един проблем.

— Ще се радвам да направя дарение в пари — обясних аз, — ако твърде много хора са минали оттук и са намалили запасите ви. Всъщност исках само да се стопля.

— Не, не е за запасите — каза той, — пък и ако става дума, твърде малко хора бяха тук напоследък. Проблемът е от друг характер и се затруднявам да ви го кажа. Заради него изглеждаме старомодни и суеверни, докато всъщност това е един много съвременен храм. Но напоследък бяхме… ъ-ъ-ъ… преследвани.

— Нима?

— Да. Дяволски изчадия започнаха да идват и да си отиват от библиотеката и стаята за записи до килията на главния свещеник. Дебнат из храма, ходят по стаите ни, крачат по земята, после се връщат в библиотеката или изчезват.

Той изучаваше лицето ми, сякаш търсеше присмех, неверие — каквото и да е. Аз само кимнах.

— Много е неприятно — добави той. — Опитахме с няколко прости прогонвания на духове, но без резултат.

— И откога това? — попитах.

— От около три дена — отговори той.

— Навредили ли са на някого?

— Не. Те много ни плашат, но досега никой не е засегнат. И много ни безпокоят — когато се опитваме да заспим, тоест да медитираме, — защото причиняват нещо като изтръпване и понякога карат косите ни да настръхват.

— Интересно — казвам аз. — Много ли са?

— Различно. Обикновено е само едно. Понякога две. Рядко три.

— Библиотеката ви случайно има ли компютърен терминал?

— Да, има — отговори той. — Както ви казах, много сме съвременни. Съхраняваме документацията си в него и можем да си разпечатаме свещени текстове, които нямаме подръка, както и други неща.

— Ако изключите терминала за един ден, може би ще си отидат — казах му аз — и не вярвам да се върнат.

— Ще трябва да се посъветвам с главния свещеник. Знаете ли нещо по този въпрос?

— Да, и междувременно все още бих искала да се стопля, ако може.

— Много добре. Оттук.

Последвах го, като изчистих обувките си и ги свалих, преди да вляза. Той ме заведе в задната част на храма в една привлекателна стая, която гледаше към градината.

— Ще отида да се погрижа да ви приготвят нещо за ядене и мангал с дървени въглища, за да се стоплите. — И той се извини и излезе.

Оставена сама, аз се радвах на златната рибка, която само на няколко стъпки плуваше в езерце, чиято повърхност от време на време се набраздяваше от дъждовни капки, на малък каменен мост, прехвърлен над езерцето, и на каменна пагода. Пътеки лъкатушеха между камъните и храстите. Исках да мина по този мост, толкова различен от някой метален свод — изпъкнал, студен и тъмен!, — и да се загубя там за век — два. Вместо това седнах и признателно изгълтах чая, който пристигна почти веднага, стоплих краката си и изсуших чорапите си на мангала, донесен малко след това.

По-късно вече вечерях и се наслаждавах на разговора с младия свещеник, който бях помолила да ми прави компания, а главният свещеник дойде и лично ме приветства — и тогава видях първия си епигон за деня.

Приличаше на съвсем малък слон с три хобота, който вървеше по една от витите градински пътеки и помиташе въздуха от двете си страни с онези змиевидни израстъци. Още не ме беше забелязал.

Показах го на свещеника, който не гледаше в тази посока.

— О, боже! — възкликна той и опипа броеницата си. Докато гледаше нататък, аз преместих тоягата си на достъпно разстояние.

Епигонът се приближаваше, затова побързах да довърша ориза и зеленчуците си. Страхувах се, че блюдото ми ще се прекатури в схватката, която скоро щеше да започне.

Свещеникът погледна към мене, щом чу стърженето на тоягата по камъните на пода.

— Нямате нужда от това — каза той. — Както ви обясних, тези демони не са агресивни.

Поклатих глава, докато преглъщах поредната хапка.

— Този ще нападне — възразих, — като разбере, че съм тук. Знаете ли, всъщност той търси точно мене.

— О, боже! — повтори той.

Изправих се, когато хоботите му се насочиха към мен и той приближи моста.

— Този е по-плътен от обикновено — установих аз. — Три дена, а?

— Да.

Отстраних подноса и направих крачка напред. Внезапно той се озова на моста и хукна към мен. Срещнах го с вдигната тояга, която той избегна. Завъртях я два пъти и ударих, докато се обръщаше. Ударът ми улучи земята, два хобота ме засегнаха едновременно — по гърдите и по бузата. Епигонът изчезна като изгорен водороден балон, а аз стоях, разтривах лицето си и се оглеждах.

Друг се вмъкна в стаята ни откъм храма. Нападнах го внезапно и уцелих от пръв път.

— Смятам, че вече трябва да си тръгвам — казах аз. — Благодаря ви за гостоприемството. Предайте на главния свещеник съжалението ми, че не можах да поговоря с него. Стоплена съм, нахранена съм и научих каквото исках да знам за вашите демони. Дори не си правете труда за терминала. Те вероятно скоро ще престанат да ви посещават и вече няма да се върнат.

— Сигурна ли сте?

— Познавам ги.

— Не знаех, че терминалите са преследвани. Продавачът не ни каза.

— Сега всичко би трябвало да е наред.

Той ме изпрати до портата.

— Благодаря ви, че прогонихте демоните — каза той.

— Благодаря, че ме нахранихте. Довиждане.

Пътувах още няколко часа, докато намеря място за нощуване в плитка пещера, като използвах пончото си за завеса срещу дъжда.

А днес дойдох тук, за да видя вълната на смъртта. Но още не. В това море не са достатъчно големи. Моята е още някъде оттатък.

19. Планината Фуджи от Шичиригахама

Фуджи край пиниите, през сенките, с надигащи се облаци до нея… Наближава изравняването на нещата. Времето е хубаво, здравето ми — стабилно.

Срещнах двама монаси на пътя вчера и вървях с тях известно време. Бях сигурна, че съм ги виждала и някъде другаде, затова ги поздравих и ги попитах дали това е възможно. Те казаха, че и те самите отивали на поклонение в далечен храм, и признаха, че и аз съм им се струвала позната. Обядвахме заедно край пътя. Разговорът ни се ограничаваше до баналности, макар че ме попитаха дали съм чувала за посещавания от демони храм в Канагава. Колко бързо се разпространяват такива новини. Казах, че съм чула, и размишлявахме над странността на това явление.

След някое време започнах да се дразня. Накъдето и да завиех, все се оказваше, че пътят ни съвпада. Макар да нямах нищо против малко компания, не желаех дълготрайни придружители, а техният път се доближаваше прекалено много до моя. Накрая стигнахме до един разклон и аз ги попитах накъде ще тръгнат. Те се поколебаха, после казаха, че ще тръгнат надясно. Аз тръгнах наляво. След малко ме настигнаха. Казаха, че са променили намеренията си.

Щом пристигнахме в следващия град, предложих на човек с кола добра сума, за да ме откара в съседното село. Той се съгласи, потеглихме и ги оставихме там.

Слязох, преди да стигнем до съседното селище, платих му и го гледах как си отива. След това поех по пешеходната пътека, която бях видяла — тя извеждаше на главното разклонение; него следвах. На едно място се отклоних от пътеката и минах през гората, докато попаднах на друга пътека.

Преспах далеч от нея, щом най-после спрях да нощувам, и на следващата сутрин си направих труда да залича всякакви следи от присъствието си там. Монасите не се появиха повече. Може и да са били съвсем безобидни или пък плановете им — съвсем други, но трябва да бъда вярна на грижливо култивираната си параноя.

Което ме кара да забележа онзи мъж в далечината — западняк, ако се съди по дрехите му… От известно време се мотае насам, прави снимки. Скоро ще го заблудя, разбира се, ако ме следи — дори и ако не го прави.

Ужасно е да си принуден да бъдеш параноик прекалено дълго. Скоро ще започна да подозирам и учениците от началното училище.

Гледам Фуджи, докато сенките се удължават. Ще продължа да я наблюдавам до появата на първите звезди. После ще се измъкна.

И така, виждам, че небето потъмнява, фотографът най-сетне прибира техниката си и си тръгва.

Оставам нащрек, но щом виждам първата звезда, присъединявам се към сенките и избледнявам като деня.

20. Планината Фуджи от прохода Инуме

През мъглата и над нея. Преди малко беше валяло. И ето я Фуджи, с буреносни облаци над челото. По много причини съм изненадана, че съм стигнала толкова далече. Този изглед обаче показва, че си е струвало.

Седя на камък, покрит с мъх, и прехвърлям през паметта си променливия характер на Фуджи, когато внезапен дъжд забулва лицето й, престава, започва отново.

Ветровете тук са силни. Мъглата над морето надига призрачни клони и ги навежда. Има някаква вцепенена тишина под монотонната мантра на вятъра.

Настанявам се удобно, ям, пия, гледам и обмислям плановете си още веднъж. Нещата вървят към края си. Скоро кръгът ще се затвори.

Бях си помислила да захвърля лекарството си като акт на перчене, като знак на пълно обвързване. Сега виждам, че това би било глупав романтичен жест. Ще ми трябва цялата ми сила, цялата помощ, която мога да получа, за да имам шанс да успея. Вместо да изхвърля лекарството, вземам таблетка.

Поривите на вятъра ми действат добре. Налитат като вълни, но са ободряващи.

Твърде малко пътници минават долу. Отдръпвам се назад, извън полезрението им. Отминават безобидни като призраци, думите им се отнасят от вятъра, без дори да достигнат толкова далече. Изпитвам леко желание да запея, но се въздържам.

Седя дълго, унесена от шемета на стихиите. Беше хубаво това пътуване в миналото, живот още веднъж на ръба…

Под мен. Нова смътно позната фигура се появява пред погледа ми и влачи багаж. Не мога да различа чертите оттук, нито пък е необходимо. Когато той спира и започва да наглася техниката си, разбирам, че това е фотографът от Шичиригахама, излязъл да хване пореден изглед от Фуджи, по-постоянен от всеки, когото бих желала.

Гледам го известно време, а той дори и поглед не хвърля към мен. Скоро ще тръгна пак, без той да разбере. Ще сметна появата му за съвпадение. Само условно, разбира се. Ако го видя отново, може да се наложи да го убия.

Ще бъда прекалено близо до целта си, за да позволя дори и вероятна намеса.

По-добре е сега да тръгвам, защото е за предпочитане да вървя пред, а не след него.

Фуджи от високото, това беше хубаво място за отдих. Скоро пак ще се видим.

Хайде, Хокусай, да тръгваме.

21. Фуджи от планините Тотоми

Отишли са си старите дървари, бичили гредите на дъски, оформяли ги. Само Фуджи остава — от сняг и облаци. Човекът от гравюрата работи по стария начин като бъчвар от Овари. И все пак, като се оставят настрана рибарите, които просто вземат препитанието си от природата, това са единствените две гравюри в книгата ми, които изобразяват хора, активно променящи нещо в своя свят. Заниманията им са прекалено традиционни за мен, за да видя в тях Дева Мария или енергетични природни преобразуватели. Те биха могли да вършат същата работа и хиляда години преди Хокусай.

И все пак това е човешкият род, преобразяващ света, и тази сцена ме повежда по пътя на годините към това време, към този ден на сложни инструменти и мащабни изменения. Виждам в нея образа на онова, което ще се извърши по-късно, на металната кожа и пулсиращите потоци, които светът ще се наложи да носи. И Кит също е тук — богоподобен, понесен от електронните вълни.

Смущаващо. Все пак, макар и запазило старата гъвкавост, сякаш и това също е само едно мигновено зърване на човешкото движение във времето и независимо дали печеля или губя, суровият материал остава и накрая ще триумфира над всякакви пречки. Наистина бих искала да вярвам в това, но трябва да предоставя сигурността на политиците и проповедниците. Моят път е трасиран и обгърнат от видението на това, което трябва да се направи.

Не видях фотографа отново, макар че вчера зърнах монасите, разположили се на лагер до склона на далечна планина. Разгледах ги с бинокъла си — бяха неотдавнашните ми спътници. Не бяха ме забелязали, заобиколих и ги отминах. Пътищата ни повече не се кръстосаха.

Фуджи, вече съм взела със себе си двайсет и един изгледа от теб. Живей по малко, умирай по малко. Кажи на боговете, ако го мислиш, че светът скоро ще загине.

Продължавам да вървя пеша, спирам да нощувам рано в нива близо до манастир. Не искам да влизам там след преживяното в една съвременна света обител. Лягам си недалеч на скрито място сред камъни и пиниеви фиданки. Сънят ми идва лесно, продължава до някакъв странен час.

Внезапно се събуждам трепереща в тъмнина и тишина. Не мога да си спомня шум отвън или сън отвътре да са ме събудили. И все пак ме е страх дори да помръдна. Дишам предпазливо и чакам.

Идва при мен като лотос по вода, извисява се над мен, носи звезди като корона, сияе с млечна, божествена светлина. Това е образ на бодхисатва с изящни черти, доста приличащ на Кванон, в дрехи, изтъкани от лунни лъчи.

— Мери.

Гласът му е мек и горещ.

— Да? — отзовавам се аз.

— Ти се върна да пътуваш из Япония. Идваш при мен, нали?

Илюзията е разбита. Това е Кит. Грижливо е изваял своята форма на епигон и я е приел, за да ме посети. В манастира трябва да има терминал. Ще се опита ли да ме насили?

— Бях на път да се срещна с теб, да — успявам да изрека.

— Можеш да се присъединиш към мен сега, ако ще го правиш.

Той протяга чудесно оформена ръка като за благословия.

— Трябва да изясня няколко дребни въпроса, преди да се съединим.

— Какво би могло да бъде по-важно? Видях медицинските картони. Наясно съм със състоянието на тялото ти. Трагично ще бъде да умреш по пътя, толкова близо до възвеличаването си. Ела сега.

— Чакал си толкова дълго, че това ще е нищо за теб.

— За тебе съм загрижен, не за себе си.

— Уверявам те, ще взема всички предпазни мерки. Междувременно има нещо, което ме смущава.

— Кажи ми го.

— Миналата година имаше революция в Саудитска Арабия. Тя изглеждаше обещаваща за саудитите, но пък заплашваше снабдяването на Япония с гориво. Изведнъж на хартия новото управление започна да изглежда много лошо, а една контрареволюционна групировка заприлича на по-силна и по-умерена, отколкото беше в действителност. Велики сили се намесиха успешно на страната на контрареволюционерите. Сега те са на власт и са дори още по-лоши от първото правителство, което беше свалено. Изглежда възможно, макар и неразбираемо за хората, компютърните сведения по целия свят някак си да заблуждават. И сега конференцията в Осака се организира, за да се изработи ново споразумение с последния режим. Като че ли Япония ще получи много голям дял в него. Ти някога ми каза, че стоиш над такива светски въпроси, но се питам така ли е. Ти си японец, обичаш родината си. Би ли могъл да си замесен в това?

— И какво, ако съм? Това е толкова дребен проблем в светлината на вечните ценности. Ако има нюанс на сантименталност към такива неща, останал в мен, не е непочтено да помагам на страната и народа си.

— А щом си го направил, няма ли някой ден пак да получиш подтик да се намесиш по друг въпрос, когато навикът и сантименталността ти подскажат да постъпиш така?

— И какво от това? — отговаря той. — Само протягам пръст и изтривам малко прах от илюзията. Ако е въпросът, това ме освобождава дори още повече.

— Разбирам — казвам аз.

— Съмнявам се, че разбираш, но ще разбереш, когато се присъединиш към мен. Защо не го направиш сега?

— Скоро — съгласявам се. — Първо да си уредя нещата.

— Ще ти дам още няколко дена — казва той — и после трябва да бъдеш с мен завинаги.

Навеждам глава.

— Скоро пак ще се видим — казвам му.

— Лека нощ, любов моя.

— Лека нощ.

Той се понася отново, краката му не докосват земята и минава през стената на манастира.

Посягам към лекарството си и брендито. По двойна доза от всяко…

22. Планината Фуджи от река Сумида в Едо

И така, стигам до кръстопътя. Гравюрата показва лодкар, който превозва хора през реката към града и вечерта. Фуджи стои тъмна и мрачна на най-далечното разстояние. Тук наистина мисля за Шарон, но тази мисъл не е така добре дошла, както можеше да бъде някога. Въпреки това самата аз тръгвам по моста.

Тъй като Кит ми е обещал малко милост, крача свободно по ярките улици, вдъхвам миризмите, слушам шумовете и гледам хората, които вървят по пътя си. Питам се какво ли би направил Хокусай днес? Той мълчи по въпроса.

Пия по малко, усмихвам се от време на време, дори ям солидно. Опитвам се отново да върна живота си. Не търся утешение във философията или литературата. Нека просто да повървя из града тази вечер, да нося сянката си над лица и фасади, барове и театри, храмове и учреждения. Всичко, което се мярка наблизо, е добре дошло тази вечер.

Ям суши, играя комар, танцувам. За мене вече няма вчера, няма утре. Когато един мъж слага ръка на рамото ми и се усмихва, аз я премествам на гърдите си и се смея. Той е добър за едночасово упражнение и смях в малката стая, която ни намира. Карам го да вика няколко пъти, преди да си отида, макар че ме моли да остана. Твърде много имам да правя и да видя, любов. Поздрав и прощаване.

Ходене… През паркове, алеи, градини, площади. Кръстосване… Малки мостове и по-големи, улици и тротоари. Лай, куче! Викай, дете! Плачи, жено! Аз идвам и си отивам между вас. Усещам ви с безстрастна страст. Поемам ви всичките в себе си, където за една нощ мога да побера и света.

Вървя под лекия дъжд и прохладата след него. Дрехите ми са влажни, после — пак сухи. Влизам в храм. Плащам на такси, за да ме разведе из града. Ям късно. Посещавам друг бар. Попадам на пусто игрище, където се полюлявам и гледам звездите.

И заставам пред фонтан, който изхвърля водите си косо към просветляващото небе, докато звездите си отиват и само загубеното им искрене пада върху мен.

След това закуска и дълъг сън, следваща закуска и още по-дълъг сън…

А ти, татко мой, там, на тъжната си висота? Скоро ще трябва да те напусна, Хокусай.

23. Планината Фуджи от Едо

Вървя отново в облачната вечер. Колко време мина, откакто говорих с Кит? Твърде дълго, сигурна съм. Някой епигон може да дойде и да ми прегради пътя всеки момент.

Ограничих търсенето си до три храма — нито един от тях не е този от гравюрата, това е сигурно, само онази най-горна част от него, видяна от невъзможен ъгъл — Фуджи отзад покрай върха му, дим, облаци, мъгла помежду им, — но имам усещането, че един от трите ще свърши работа в синевата на вечерта.

Минах покрай всичките много пъти като кръжаща птица. Не ми се ще да правя нещо повече, защото чувствам, че правилният ми избор скоро ще бъде направен. Стана ми ясно преди известно време, че започнаха да ме следят, този път — истински, по време на обиколките ми. Изглежда, най-големите ми страхове не са били безпочвени. Кит използва и живи агенти, не само епигони. Как ги е издирил и как ги е принудил да му служат, не си правя труда да гадая. Кой друг би ме следил точно сега, за да види дали ще изпълня обещанието си и да ме застави, ако се наложи?

Забавям крачка. Но който е зад мен, прави същото. Не още. Много добре.

Приижда мъгла. Ехото от стъпките ми става по-глухо. Също и ехото от стъпките зад гърба ми. За съжаление.

Насочвам се към другия храм. Забавям се отново, когато наближавам. Всичките ми сетива са изострени, нащрек.

Нищо. Никой. Това е добре. Времето не е проблем. Продължавам.

Приближавам се до двора на третия храм. Това трябва да е той, но искам някакво движение на моя преследвач да ми даде знак. Тогава, разбира се, трябва да се разправя с тази личност, преди да се придвижа и аз. Надявам се, че няма да е много трудно, защото всичко ще зависи от този малък сблъсък.

Забавям се още повече — не се появява нищо освен влагата на мъглата по лицето ми и по кокалчетата на ръката ми, обхванала тоягата. Спирам. Ровя в джоба си за кутията цигари, която бях купила преди няколко дена, докато бях в празнично настроение. Бях се усъмнила, че биха могли да съкратят живота ми.

Щом вдигам една към устните си, чувам думите:

— Желаете ли огънче, мадам?

Кимам, докато се обръщам.

Един от двамата монаси ми поднася запалка и я щраква. За първи път забелязвам корав, груб ръб от външната страна на дланта му. Беше го пазил грижливо от погледа ми преди това, когато бяхме пътували заедно. Другият монах се появява отзад, от лявата му страна.

— Благодаря.

Поемам дим и го изпускам да се присъедини към мъглата.

— Изминахме дълъг път — констатира мъжът.

— Да.

— И поклонението ви стигна до края си…

— О! Тук ли?

Той се усмихва и кима. Обръща глава към храма.

— Това е нашият храм — казва той, — където боготворим новия бодхисатва. Той ви чака вътре.

— Може да почака, докато си изпуша цигарата — възразявам.

— Разбира се.

С небрежен поглед изучавам човека. Вероятно е много добър каратека. А аз съм много добра с бо. Ако бяхме само двамата, бих заложила на себе си. Но като са двама, при това сигурно и вторият е не по-слаб от този… Кокузо, къде е твоят меч? Внезапно се изплашвам.

Обръщам се, пускам цигарата, атакувам. Той е готов, разбира се. Няма значение. Нанасям първия удар.

В това време обаче другият мъж ме заобикаля и аз трябва да се въртя и да се защитавам в кръг, в кръг. Ако това продължи много дълго, те ще успеят да ме уморят.

Чувам охкане, когато засягам нечие рамо. Все пак е нещо…

Бавно ме заставят да отстъпя, да се оттегля към стената на храма. Ако ме изтласкат още, стената ще пречи на ударите ми. Опитвам се отново да спечеля загубеното пространство, да нанеса решителен удар…

Внезапно мъжът от дясната ми страна пада, зад гърба му се вижда тъмна фигура. Нямам време да правя предположения. Насочвам вниманието си към първия монах и след миг нанасям удар, после — и друг.

Но моят спасител не се справя толкова добре. Вторият монах го разтърсва и започва да му нанася удари, които трошат кости. Моят съюзник все пак разбира нещо от борба без оръжие, защото заема защитна позиция и блокира много от ударите, а понякога и напада. Но силите им явно са неравни.

Накрая подкосявам един крак и нанасям нов удар в рамото. Нападам още три пъти, докато противникът ми е долу, но той се извърта и пак се изправя. Чувам остър вик отдясно, но не мога да отклоня очи от противника си.

Той напада и този път с внезапен удар улучвам сляпото му око. Извръщам се тъкмо навреме, защото съюзникът ми лежи на земята и вторият монах ми налита.

Или имам късмет, или той е ранен. Улучвам го бързо и мигновено нанасям серия светкавични удари, които го задържат на земята, изкарват го от строя и го отстраняват завинаги.

Тичам при третия мъж и запъхтяна коленича до него. Бях видяла златната му обица, докато се биех с втория монах.

— Борис! — хващам ръката му. — Защо си тук?

— Казах ти… че мога… да си взема няколко дена… за да ти помогна. — От крайчето на устата му се стича кръв. — Намерих те. Снимах… И виждаш… Потрябвах ти.

— Съжалявам — казвам. — Признателна съм ти, но съжалявам. Ти си по-добър човек, отколкото си мислех.

Той стиска ръката ми.

— Казах ти, че те харесвам, Марюшка. Много лошо… че нямахме… повече време…

Навеждам се и го целувам, изцапвам с кръв устата си. Ръката му се отпуска в моята. Никога не съм имала вярна преценка за хората — само постфактум.

И се изправям. Оставям го тук, на мокрия паваж. Нищо не мога да направя за него. Влизам в храма.

Около входа е тъмно, но има много оброчни светлини в задната част. Не виждам никого наоколо. И не мислех, че ще видя. Трябва да са били само двамата монаси, които ме тласкаха към терминала. Отправих се към светлините. Сигурно е тук някъде отзад.

Докато търся, чувам шума на дъжда по покрива. Зад светлините има малки стаички от всяка страна.

Той е тук, в една от тях. И още щом прекрачвам прага, усещам познатото йонизиране, което ми показва, че Кит се подвизава някъде наоколо.

Подпирам тоягата си на стената и се приближавам. Слагам ръка на бръмчащия терминал.

— Кит — казвам. — Дойдох.

Никакъв епигон не изниква пред мен, но усещам присъствието му и той сякаш ми говори, както в онази толкова далечна нощ, когато легнах на дивана и си сложих шлема.

— Знаех, че ще бъдеш тук тази вечер.

— Аз също — отговарям.

— Свърши ли всичките си важни дела?

— Повечето.

— И вече си готова да се съединиш с мен?

— Да.

Отново усещам онова движение, почти сексуално по природа, докато той се влива в мен. След миг ще ме отнесе в царството си.

Татемае е това, което показваш на другите. Хонне е истинското ти намерение. Както предупреждава Мусаши в „Книга за водите“, опитвам се да не издавам своето хонне дори в този момент. Просто протягам свободната си ръка и събарям тоягата си така, че при включени батерии металният й връх пада върху терминала.

— Мери! Какво направи? — Той вече е в мен, когато бръмченето спира.

— Отрязах пътя ти за отстъпление, Кит.

— Защо?

Острието вече е в ръцете ми.

— Това е единственият ни път. Давам ти този джигай, съпруже мой.

— Не!

Усещам, че се опитва да задържи ръката ми, докато издишвам. Но е твърде късно. Острието вече се движи. Усещам го да влиза в гърлото ми, наместено е добре.

— Луда! — крещи той. — Не знаеш какво направи! Не мога да се върна!

— Знам.

Когато се свличам върху терминала, сякаш чувам засилващ се рев зад гърба си. Това е Голямата вълна, дошла най-после за мен. Съжалявам единствено че не направих това на последната спирка — освен ако, разбира се, Хокусай не се опитваше да ми покаже точно това тук, зад малкото прозорче, отвъд мъглата, дъжда и нощта.

Роджър Зелазни
Мраз и огън

Може би екзорсизъм

Вечен лед

Локи 7281

Лебедова песен

Неприятна изненада

Дневна кръв

Създаване на научнофантастичен роман

Пръстените на Титан

Мана небесна

Нощни крале

Краят на похода

24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

1. Планината Фуджи от Овари

2. Планината Фуджи от една чайна в Йошида

3. Планината Фуджи от Ходогая

4. Планината Фуджи от Тамагава

5. Планината Фуджи от Фукагава в Едо

6. Планината Фуджи от Каджиказава

7. Планината Фуджи от подножието

8. Планината Фуджи от Тагонура

9. Планината Фуджи от Наборито

10. Планината Фуджи от Еджири

11. Планината Фуджи от Мишима-гое

12. Планината Фуджи от езерото Кавагучи

13. Планината Фуджи от Коишикава в Едо

14. Планината Фуджи от Мегуро в Едо

15. Планината Фуджи от Цукудаджима в Едо

16. Планината Фуджи от Умезава

17. Планината Фуджи от езерото Сува

18. Планината Фуджи от открито море в Канагава

19. Планината Фуджи от Шичиригахама

20. Планината Фуджи от прохода Инуме

21. Фуджи от планините Тотоми

22. Планината Фуджи от река Сумида в Едо

23. Планината Фуджи от Едо

24. Планината Фуджи в лятна буря

Фентъзи и научна фантастика: гледната точка на един писател

Роджър ЗелазниМраз и огън

Може би екзорсизъм

Вечен лед

Локи 7281

Лебедова песен

Неприятна изненада

Дневна кръв

Създаване на научнофантастичен роман

Пръстените на Титан

Мана небесна

Нощни крале

Краят на похода

24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

1. Планината Фуджи от Овари

2. Планината Фуджи от една чайна в Йошида

3. Планината Фуджи от Ходогая

4. Планината Фуджи от Тамагава

5. Планината Фуджи от Фукагава в Едо

6. Планината Фуджи от Каджиказава

7. Планината Фуджи от подножието

8. Планината Фуджи от Тагонура

9. Планината Фуджи от Наборито

10. Планината Фуджи от Еджири

11. Планината Фуджи от Мишима-гое

12. Планината Фуджи от езерото Кавагучи

13. Планината Фуджи от Коишикава в Едо

14. Планината Фуджи от Мегуро в Едо

15. Планината Фуджи от Цукудаджима в Едо

16. Планината Фуджи от Умезава

17. Планината Фуджи от езерото Сува

18. Планината Фуджи от открито море в Канагава

19. Планината Фуджи от Шичиригахама

20. Планината Фуджи от прохода Инуме

21. Фуджи от планините Тотоми

22. Планината Фуджи от река Сумида в Едо

23. Планината Фуджи от Едо

24. Планината Фуджи в лятна буря

Фентъзи и научна фантастика: гледната точка на един писател

Роджър Зелазни
Мраз и огън