Едгар Алън По
Поеми
на български от Г. Михайлов

И Ангелът Израфел, струните на чието

сърце са лира и който има от вси създания на

Бога най-сладък глас.

 

Коран.

Израфел

Живее в лазурите дух-властелин,

В чието сърце има струни от лира —

И той — Израфел — е навеки един

За чара на глас сладкопоен любим

От всички в надзвездния край ведросин,

И щом вдъхновено запее той химн,

Мълчат и звездите в ефира.

 

Над здрачния нощен покров

Изгряла в небесния склон,

Луната мълчи в своя трон —

И слуша, и тръпне в любов.

 

А небесната бърза Плеада —

Зачарована спира и тя

Свойте седем звезди там в отрада,

За да слушат с възторг песента.

 

И тихо от свода небесен

Плененият сонм от звезди

Потръпва и знае унесен,

Че сам Израфел там реди

Словата на огнена песен

На лирата в свойте гърди!

 

Но той е певец на лазура —

И мощна е там мисълта,

Божествен възторг — любовта,

И взора на всяка хурия

Изпълня оназ красота,

Що грей зад далечна звезда!

 

О, нека звучи в твоя глас

Навеки презрение властно

Към всякоя песен безстрастна:

— Няма песен без порив, без страст! —

Затуй всичко в теб е прекрасно!

И венец ти поднасям и аз!

 

Възторгът на чувства безсънни,

Избликнали в твоята гръд,

Щом в песен на лирата звънне

Звездите, пленени, ще спрат, —

Звездите със радост мълчат!

 

За теб — и Небе и блаженство! —

А нашият свят е тъй блед!

Разцветът ни — само разцвет.

И твоето всесъвършенство

Ослепява човешкия глед!

 

Ако бе Израфел с мойта орис,

Или аз ако бях Израфел,

Може би, смъртни песни за горест

Не бих нивга повече пел!

А звукове в химни по-смели

Възторжено би полетели

И в огнен поток би изгрели

Над целий небесен предел!

Нелли

                                                        Аз бродех самотен.

                                                        Аз гаснех сиротен —

                                                И мрак мойте дни засени,

Докле не видях златокъдрата Нелли — мечтата на моите дни —

Докле не нарекох красивата Нелли: радост на моите дни!

 

                                                        Звездите среднощни

                                                        Не са по-разкошни

                                                От нейните чудни очи!

                                                        И пурпурът златен

                                                        На ден благодатен

                                                Залязва — изчезва — мълчи

Пред златните къдри на моята Нелли, изплели вълни от лъчи —

Прикрили във кръг раменете на Нелли с вълни лъкатушни лъчи.

 

                                                        Ах! вече разлъка.

                                                        Съмнение, мъка

                                                Деня ми не ще помрачи! —

                                                        След мъки и бури

                                                        От ведри лазури

                                                Астарта ни праща лъчи: —

Към нея отправя цял ден моята Нелли молитвено-сини очи,

От нея не снема цял ден моята Нелли препълнени с радост очи.

Песен

Видех те в твоя сватбен ден —

И ти бе с лик заруменен,

И радост бе край теб навред —

Любов пред теб бе целий свет.

 

Лъчът на твоя поглед скъп

Бе туй едничко на света,

В което мойта болна скръб

Можа да види красота.

 

И друго то не бе, освен

Румѐнец от момински свен.

Макар скръбта да удвои

У този, който те — уви! —

 

Видя във твоя сватбен ден

И ти бе с лик заруменен,

И радост бе край теб навред —

Любов пред теб бе целий свет.

Елена

Твойта прелест, която печали не знай,

като лека трирема от старите дни,

приютила изгнаника в чужди страни,

все по-нежно ме носеше в родния край

        над моря — благовонни вълни.

 

На изгнаника морен — във знак на пощада —

от съдбата изпратена в бури и дим —

с хиацинтови къдри и мраморен лик на Найада

ти разкри ми античния чар на Елада

        и старинния блясък на Рим!

 

Аз те помня и виждам все тъй и сега,

като статуя мраморна в нощната тма,

със ахатов светилник, издигнат в ръка…

— О, Психея от друга земя без тъга,

        наречена Свята Земя!

На една в рая

Ти бе радост за мене мечтана,

Ти бе всичко за мене в скръбта —

Като остров зелен в океана,

Като ручей звънтящ в самота! —

Ти бе храм сред цветя в пролет ранна —

И за мен бяха тези цветя!

 

То бе сън — и сънят бе тъй кратък! —

И крила пак нощта разпростря…

„Забрави! — Отмини по-нататък!“ —

Всуе бъдният ден ме огря:

Над отминалий ден в спомен сладък

Моят дух неподвижно замря.

 

А в душата — под скръб и умора —

Сетний лъч догоря без следа! —

И солената морска вода

Безутешно оглася простора:

„Навсегда — навсегда — навсегда —

На орела прострелян във взора

Не запалва животът звезда!“

 

И нощите ми — призрак кошмарен —

И — без теб — мойте тягостни дни

Ме зовят в онзи край легендарен,

Дето твойта походка звъни —

О! в какъв ли пак танц лъчезарен! —

Над какви ли въздушни вълни!

Аннабел-Ли

То бе тъй отдавна в далечна страна —

        В приморска страна сред мъгли. —

И живееше там девойка една,

        Наречена Аннабел-Ли;

Обичах я аз — и обичан сам бях:

        В разлъка не бихме могли.

 

Ний бяхме деца — две деца в таз страна,

        Окръжена от сиви мъгли, —

Но безкрайна любов — непозната до днес —

        Ме обвързваше с Аннабел-Ли! —

И за нея дори да завиждат на нас

        Серафимите биха могли!

 

Но затуй ли, — уви! — в тая морска страна,

        Окръжена от вечни мъгли, —

Ах, затуй ли, — уви! — буря есенна сви —

        И уби мойта Аннабел-Ли!

И тогава от мен, в онзи траурен ден, —

        Там роднини и близки дошли —

Скриха в скъп саркофаг върху морския бряг

        Навсегда мойта Аннабел-Ли!

 

О, без завист, — уви! — горе в ангелский хор

        Да ни гледат не биха могли! —

И аз знам: затова — знаят всички това

        Във онази страна сред мъгли —

Затова там, — уви! — буря есенна сви

        И уби мойта Аннабел-Ли!

 

Но аз зная: сега да обичат така,

        Както двама ний с Аннабел-Ли —

Да обичат така, както двамата ний —

        Вече други не биха могли!

И затуй — нито Бог в своя светъл чертог,

        Нито земните духове зли —

Те не ще разделят вече мойта душа

        От душата на Аннабел-Ли!

 

Щом луната изгрей, скъпи мисли навей

        За нетленната Аннабел-Ли! —

И звездите навред ми изпращат привет

        Със очите на Аннабел-Ли! —

В нощний мрак аз съм пак там под гробния свод

        С нея — мойта душа — и любов — и живот! —

Сякаш двама ни сбра във един саркофаг

        любовта там на морския бряг!

Ленора

Разбит е златният кристал! Духът отлитна вмиг!

Скърби, ридай — той може би е край брега на Стикс! —

Сломен сега, плачи в тъга, че там под бял покров

Ковчег стои и в него спи — тя, твоята любов! —

О, скръбен глас, над всички нас вести злочестини!

О, тих псало̀м, с камбанний звон на царска смърт звъни:

Тя дваж умря, затуй че мря невинна в младини!

 

„С достойнство — не! — с богатство тя вас всички впечатли —

затуй злорадо в смъртний час нашепвахте: «Умри!»

О, как сега звукът с тъга да не вести смъртта

На таз, — уви! — която вий убихте с клевета —

И дваж умря, затуй че мря невинна в младостта!“

 

Peccavimus… Пред светлий химн да млъкнем най-подир:

Духът й свят от тоя свят да отлети със мир!

Дете бе тя, за теб цъфтя и твоя би била —

Ала смъртта над радостта разпери днес крила!

И ти мълчиш, и ти скърбиш, че тя навек мълчи,

Че дава пак животът знак в косите й с лъчи,

Без туй, — уви! — да съживи и нейните очи!

 

„Вървете си! Идете си! Не пея днес сломен

За смърт и скръб, а химн най-скъп за най-възторжен ден!

О, престани и не звъни, ти, звън на ранна смърт!

Скръб не вести, да не смути духа й милосърд!

Защото тя днес отлетя от враг и от другар,

От тоя свят, превърнат в ад от зло и зъл кошмар,

Там, де цари — открай в зори — на трон Небесний Цар.“

Юлалюм

Небосводът бе скръбно надвесен,

вихър ронеше жълти листа,

вихър гонеше мъртви листа. —

То бе нощ — късна нощ в късна есен —

нощ над всички нощи над света —

бе сред Вейрския край омагесан,

бе край езеро О̀бер, в нощта, —

там сред Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.

 

Там в една исполинска алея

с кипариси, склонени над мен,

тъй печално склонени над мен,

бродех с мойта Душа, — със Психея.

А духът ми бе плам разкален,

като огнен поток разкален,

който с лава щом гневно залее

върха Янек — лети устремен,

като стене, и свети, и тлее

през нощите на север студен.

 

В разгово̀р меланхолно унесен,

думи ронеха наш’те уста,

както вихърът жълти листа. —

Аз забравих, че бе късна есен

и нощта на нощите в света —

аз не помнех тоз край омагесан

и мъглите над О̀бер в нощта, —

нито Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.

 

Полунощ вече бе превалила:

заредяха звезди към възток

сякаш чакаха ден от възток

и тогава, лъчи заструила

в лъкатушен и светъл поток,

там Астарта, едва появила

своя сърп фантастичен, двурог,

възгоря в небосклона — извила

своя сърп фантастичен, двурог.

 

Аз каза̀х: „Тя засенва Диана,

тя се носи в ефирно море —

от въздишки ефирно море;

тя в сърцето ми знай всяка рана,

дето червеят нивга не мре;

и предвестница скъпа, желана,

на Лъва над звездите изгря —

в мрака нас да упъти изгря,

да вести в наш’та скръб непрестанна

нам небесен покой — тя изгря!“

 

Но Психея простена неволно:

„Аз не вярвам звездата в нощта!

Тя е бледна! Тя свети в нощта!

Тук е страшно! — и скръбно! — и болно!

Да си идем от тия места!“ —

И от ужас сломена, безволна,

в миг отпусна крилата си тя

над развеяни мъртви листа —

да се валят в праха, меланхолно,

над развеяни мъртви листа.

 

„Туй е сън — и той странен изглежда —

утешавах я тъжен и блед —

но без страх нека минем напред!

Погледни: красота и надежда

над нощта тя разлива навред

и ни праща далечен привет!

Нека смело ней в сетен копнеж да

доверим своите мъки безчет —

тя от земния мрак ни извежда

и напътства в небѐсен полѐт,

тъй жадуван сред мъки безчет!“

 

Тъй мълвях и вървях аз до нея,

над листата из нашия друм,

глух за техните вопли и шум, —

и видях гроб пред нас да чернее,

чийто надпис смути моя ум,

но, уви! — не разбра моят ум —

и през сълзи прочете Психея:

„Тука твойта любов — Юлалюм —

спи во веки веков — Юлалюм“.

 

И посърна в тоз край омагесан

моят дух под дъха на скръбта,

както жълтите мъртви листа —

и разбрах аз, че бе късна есен

и нощта на нощите в света,

сред която аз бродех унесен,

Запленен навсегда от смъртта —

о, кой Демон, кой Дух на Скръбта

ме доведе сред тия места!

— И сега ми е Вейр известен,

с езерото О̀бер във нощта,

и Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.

Леонени

Бог от всички Леонени за да отличи —

Взе и вля лъчи нетленни в нейните очи,

Вплете в къдрите й рунни мрака на нощи безлунни

И така, при песни струнни, той ни обручи.

 

Помня — в тоя час заветен моята мечта,

Като цвят под лъч приветен, тихо разцъфтя —

Разцъфтя, открила взори с вяра светла в светла орис,

Но узнах със нова горест свойта нищета!

 

Като смътен ромон речен, чух далечен глас:

„Край, един и същ, обречен, — вечен — чака вас!

Призраците мигновенни ще измамят всички тленни!

Вечно ще е Леонени млада само с нас!“

 

С радост нова и нетленна ден разсветна вън

Утрин сетна, незабвенна — погребален звън!

Всички мълком нажалени, слушаха черковно пенье!

И изчезна Леонени като утрен сън!…

Гарванът

В късна нощ, веднаж — отдавна — уморен, четях аз бавно

В книга странна и забавна стих, забравен вече тук —

Но, докле четех разсеян, в самота и сън обвеян, —

Чух — сподавен, ненадеен, бавен, тих, неясен звук:

„Гост… — помислих аз разсеян, сепнат от внезапний звук, —

                                                Някой гост — и никой друг!“

 

Помня — бе Декември леден; бе среднощ и огън бледен,

Спрял на пода лъч последен, мреше бавно и без звук —

И отбягнал всички хора, сам, четех аз до умора,

В скръб за скъпата Ленора, Бог която взе от тук —

И сега зовят Ленора в Рая ангели, а тук —

                                                Само аз — и никой друг!

 

От пурпу̀рните завеси звук неясен се разнесе —

И в сърцето ми разле се ужасът на тоя звук;

И, обзет от трепет смутен, да смиря страха минутен,

Казах: „Някой безприютен, през нощта залутан тук,

Дири по̀дслон — безприютен — светлина съгледал тук, —

                                                Някой гост — и никой друг.“

 

И, успокоен веднага, станах — тръгнах — и пред прага

Спрях и казах: „Извинете! Да, аз чух неясен звук —

Но задрямал бях от скука, и тъй слабо се почука,

Че не ме опомни звука, както бях задрямал тук…“

И отворих… Спрях се. Взрях се, за да видя кой бе тук:

                                                Само мрак — и никой друг.

 

Дълго аз в нощта се взирах, госта странен не намирах,

В блян и сън ръце простирах, чужд за всички смъртни тук —

Но светът бе с мрак обкръжен и сред мрака чух аз тъжен

Ек — „Ленора!“ — зов несдръжен, стон — от дълга скръб отзву̀к —

То аз сам зовях — и тъжен — чух на своя зов отзву̀к,

                                                Глух отзву̀к — и никой друг.

 

И, опиянен от зо̀ва, аз се върнах, но отново

Чух сред тая нощ сурова същия предишен звук. —

Вейки голи меланхолно — тъй помислих аз неволно, —

Удрят в про̀зореца болно и уплаха всяват тук. —

Ето! — казах аз неволно — зная, тайната, е тук:

                                                „Вятърът — и никой друг!“

 

Про̀зорецът тласнах бавно и през него — гордо, плавно —

Вмиг влете, крила размахал със прокобно странен звук,

Гарван черен — стражът верен на погинал блен химерен —

Кръг изви в дома чемерен, сякаш по̀дслон дири тук,

И над бюста на Палада спря, намерил по̀дслон тук —

                                                Както още никой друг.

 

Аз погледнах, изненадан — тъй бе горд, тъй важно хладен,

Че, макар и безотраден, смех у мен избликна пак:

„Нямаш шлем! И ти си странник. Но си горд като избранник!

Как е, рицарьо, изгнанник от брега на Вечний Мрак,

Твойто име на избранник в Царството на Вечний Мрак?“

                                                Той отвърна: „Нивга пак!“

 

Удивен, че той говори, вперих скръбно в него взори,

Ако и да ми се стори най-безсмислен тоя грак.

Но в дома, де сам оплаках дел за всички не еднакъв

И надежди в скръб не чаках, — пръв, единствен в скръб и мрак,

Да ме навести дочаках — пратен с бури в нощний мрак

                                                Гарван с име „Нивга пак!“

 

Но след първий грак, отново той замлъкна тъй сурово,

Сякаш сам изле в туй слово своя дух с едничък грак.

И смутен, очуден странно, промълвих едва разбрано:

„Той ще хвръкне утре рано с първий лъч от моя праг!

Както всичко — рано! рано! — навсегда от моя праг!“

                                                Той отвърна: „Нивга пак!“

 

О, туй слово бе самичко отговор умел на всичко —

Сякаш само туй едничко бе научил от бедняк,

Който в орис на печали, горест не една узнал е

И над всичко са му пяли скърбите припев недраг,

И над всичко сам той пял е техния припев недраг —

                                                И той беше „Нивга пак!“

 

И в креслото пак аз седнах. Пак към гарвана погледнах —

Мисли смътни стотни път ме вестиха в нощний мрак.

Скръбен, исках да разгадам туй, което — безпощаден —

Той изрече — горд и хладен — в своя тъй печален грак, —

Туй, което — безпощаден — той предсказва в своя грак

                                                С туй печално „Нивга пак.“

 

А на бюста, от високо, той в душата ми дълбоко

Огнен взор бе впил жестоко — секаш смъртен, вечен враг.

Болно моят взор отстъпи; тънех нежно в мисли скъпи,

Спомнях — невга тя пристъпи с радост моя беден праг!

Но… тя няма да пристъпи вече моя скръбен праг!

                                                Както нявга — нивга пак!…

 

И тогаз крила повяха — сякаш ангели летяха

И вестяха те утеха, тихо слезли в нощний мрак —

„То — извиках, — о, несретний! в твойте скърби неприветни

Бог забвение, най-сетне, праща с ангели — Всеблаг!

Пий забвение и чакай светла вест на Бог Всеблаг!“

                                                Грак простена: „Нивга пак!“

 

„Ти си вещ пророк — стихия! — викнах аз. — Към теб вопия!

Щом те запокити Злият с буря върху този бряг, —

Свят балзам за скръб и спомен нявга в Галаад псаломен,

Ще намеря ли бездомен — предскажи ми в своя грак!

О, кажи на мен, бездомен, в своя вероломен грак!“

                                                Той отвърна: „Нивга пак!“

 

„Птица или дух на Злия! ти си вещ пророк — стихия!

Предскажи! Към теб вопия — след скръбта на земний мрак,

Ще ли види с радост взорът пак на ангелите в хора

Светлий образ на Ленора — в Рая сред венци и зрак?

С радост да сияй във взора — сред лъчи и вечен зрак?“

                                                Той отвърна: „Нивга пак!“

 

„Нека туй, що ти програка, бъде на раздяла знака! —

Станах с вик. — О, син на Мрака, потъни отново в мрак!

Тук перо да се не мерне в спомен за лъжите черни!

Избави ме от неверний призрак твой над моя праг!

Пак самотност, скърби верни нека бдят над моя праг“.

                                                Той отвърна: „Нивга пак!“

 

И крила той не разпери — верен подслон тук намери! —

И над бледний бюст той черен — демон същ над моя праг! —

Бди, седи, мълчи, не грака — сякаш в хищен сън той чака,

Като хвърли сенка в мрака и прогони сетний зрак —

И душата ми във мрака няма да дочака зрак —

                                                Зная вече — нивга пак!

Камбани

I.

                        Чуй, сред полунощний сън

                        Как шейни отронват вън

                                        Звън след звън,

                                        Звън след звън!

Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!

 

                        О, как звънко, звънко, звънко

                        Плуват в нощний въздух вън!

                        А, в мъгла обвити тънко,

                        Слушат рой звезди през сън,

                        Как напява всеки звън,

                        Че след мъка и заблуда

                        Идват дните на пробуда,

                        На очакваното чудо —

                        На блажен и влюбен сън!

 

                        В снежен път шейни летят:

                        Сребърни звънци звънят,

                        И с припевен ритъм верен

                        Като древен стих размерен,

                        Разпиляни, ту пък сляни —

                                        Звън след звън

                                        В звън един —

                                        Дин! Дин! Дин!

                                        Дин! Дин! Дин! —

Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!

II.

                        Сватбен звън звъни навън —

                                        Златен звън!

Вечно девствен, лей — приветствен — той възторжен сън!

 

                        Вест понесъл с весел ек,

                        Той лети в нощта далек,

                        И подобно чучулига,

                                        Всеки миг

От вълните златорунни на акорди тънко-струнни

                        Той се вдига и достига

                                        Лунний лик!

                        А камбаните черковни

Нежно тръпнат, сякаш шъпнат древни приказки любовни,

                                        И, съгрян

                                        В техний блян,

Целий свят навред съзира в бъдещето светъл сън,

Възвестен от хор камбани с благодатен златен звън

                                        Посред дим

                                        От тамян,

                                        Смях и шум —

                                        Бим! Бам! Бум!

                                                        Бим!

                                                        Бам!

                                                        Бум!

III.

                        Мирний сън прокуди вън

                                        Меден звън!

В нощ безсънна той прозвънна бедствие навън!

 

                        Звън след звън

                                        С гневна мощ

                        Ужас вей в самата нощ

                        И отминва по-нататък!…

                                        Звън след звън —

                        Ту по-дълъг, ту по-кратък —

                        Вредом страх вселява вън! —

                        И страхът е тъй голям!

                        Въздухът от плач раздран!

                        — Дан! — Дан! — Дан! —

                        — Дан! — Дан! — Дан! —

Че камбаните пияни, неспособни да звънят,

Само бият, само вият и вопият и крещат!

 

                        Само плачат за пощада

                        И към пламналата сграда

                        Вопли горестни редят…

 

                        А пожарът многошумен,

                        ту затихнал, ту безумен,

                                        Пак пламти —

                        Носи се, пълзи, лети

                        Все нагоре, все нагоре

                        И настръхнал той говори:

                                        „Ще хвърча!

Ще се нося, огнекрилий, срещу лунната лъча!

Месеца ще стигна, или — ще умра, ще замълча!“

 

                        То сред кипнала метежност

                        И безбрежност от огън

                        Приказка за безнадеждност

                                        Там навън

                        С тръпки ледни, шепне медний звън

                        И, със слух от страх терзан,

                                        Знай ухото:

                                        Вред е злото!

Вред пожарът се разгаря, вред е пламъкът разлян —

                                        — Дан! — Дан! — Дан! —

                                        — Дан! — Дан! — Дан! —

В общий пукот стене звукът, ужас — звукът сам!

IV.

                        Погребален скръбен звън

                                        Стене вън!…

Вечна горест в тленна орис — край на горкий жизнен сън.

 

                        В тихия вечерен час

                        С ужаса на своя глас

                        Колко скръб той буди в нас! —

                        И неволно ний тъжим:

                        Поглед в сълзи потопим,

И ридаем в скръб, че знаем: сън навеки ще заспим!

 

                        Тъй унил и тъй печален,

                        Той нараства в дълъг плач

                        И в привѐчерния здрач

                        Със припѐва погребален

                                        В Божий храм

                                        Слят едвам —

                                                        Бам!…

                                                        Бам!…

— Ту плачевен, ту сподавен, тоя гневен, бавен звън

Възвестява, че страдалец е заспал последен сън!

 

                        От черковните килии

                        И за грешни и светии

                        Отечава тъжен звън:

Пръст сърцето ще покрие, а очите — вечен сън!

 

                        О, там черният звънар,

                                        Смел и твърд,

                                        Бий на смърт —

                                                        Смърт!

                        Той над всички горд стои

                        Като някой господар —

                                        Някой цар!

                        Той се смее и шуми.

                        И, гърми, гърми, гърми;

                        До камбаната застава

                        И така я разлюлява,

                        Че тя горко заридава —

                        И с плача си възвестява,

                                        Че вървим

                                        Все натам

                                        В своя друм

                                                        Бим!…

                                                        Бам!…

                                                        Бум!…

Душите на мъртвите

Душата в самота ще заридай без глас,

Сломена в мисълта за гробний камък хладен —

За цялата тълпа ще мине неразга̀дан

Последният ти час.

 

Бди с примирение ти в тази самота!

Не запустение ще ти открие тя: —

Душите на онез, умрели по-напред,

Но с теб били в света, ще бъдат с теб навред

Отново, и в смъртта — и сянка най-подир

Ще хвърлят върху теб:

                                                „Почивай в мир!“

 

Нощта — една, що бди — ще смръщи черни вежди,

И вечните звезди, като далечен хор,

От целий земен свят вмиг ще отвърнат взор

Със лъч по-слаб, по-блед от тленните надежди —

Но техните очи, покрити сякаш с креп,

Червени — без лъчи — ще плуват из простора —

Ще бъдат те пожар за твоята умора —

И той, като кошмар, все ще витай над теб!

 

Тогаз видения из мрака ще възлезнат,

И странни мисли в теб ще се вгнездят, уви! —

От твоя беден ум те няма да изчезнат,

Както роса ноще от скръбните треви.

 

Вечерник — Божий дъх — въздъхна и изтле —

И бялата мъгла над сънното поле,

Подобно сянка зла, загадъчна, потайна,

Стои като симво̀л, като предвестен знак.

Над дървесата там тя расне в нощний мрак.

На всички тайни тайна!

Страната на сънищата

        По стръмен и самотен път,

        де злите ангели летят

        и в здрачини Кумирът Нощ

        издига трон на черна мощ —

        дойдох аз в родните места —

        от Туле — края на света, —

от онзи край, де Сън витай, и сред мъгли забулен дреме —

вън от Пространство — вън от Време.

 

Там дремят страшни бездни — долини — пещери;

текат реки безбрежни в титанските гори,

чиито странни форми очите не разкриват,

затуй че с капки тъмни мъглите ги обливат;

там планини издигат високо мощен стан,

готови пак да рухнат сред някой океан;

морета там изригват с гнева на вечни бури

вълни — и с тях достигат горящите лазури;

там езера, в които спят паднали звезди,

разстилат морно-мъртви, заглъхнали води —

води тъй морно-мъртви и тъй безмълвно ледни —

под сняг, над тях посипан от лилиите бледни.

Но там, до езерата с погребани звезди,

които в скръб разстилат заглъхнали води —

води безмълвни — морни — и мъртви — и вледени

в снега на лилиите, от вечен сън обвени —

до планините тъмни — и там, до бистри вир,

що ромоли тъй глухо и ромоли безспир —

до мрачните дъбрави — до черните блата,

де гущери и змии изскачат през нощта

до върха, де живеят в обител над скали

        вещиците зли!

До всеки кът и ъгъл, магесан и потаен,

там пътникът ще срещне на всяка стъпка, смаян,

рой спомени от дните в живота неживян —

видения въздушни, обвити в бял саван,

които тръпнат — стенат из вечен път към Заник

и мълком отминават учудения странник —

видения — другари, които по-преди

оттук — Небето грабна, Земята похити.

 

Но за духа — измъчен из мрака да блуждай —

и за сърцето морно, преситено да страда,

там е целебен край! —

И рай! — И Елдорадо!

 

Но пътникът щом дойде във таз страна — той сам,

той сам не смей открито да гледа всичко там;

и нейните вълшебства е слаб да различи:

навеки те са скрити за тленните очи!

Че властно техни Цар им навеки заповеда

да не повдигат нивга ни клепка, ни чело!

И затова душата измъчена ги гледа

там винаги през тъмно, опушено стъкло…

 

        По стръмен и самотен път,

        де злите ангели летят

        и в здрачини Кумирът Нощ

        издига трон на черна мощ —

        дойдох аз в родните места

        от Туле — края на света.

Градът в морето

                        О, виж: Смъртта издигна трон

                        Там в странен град, под небосклон

                        На запад в мрака скрит далек,

Дето зли и добри, дето твар и човек

                        Упокой са приели навек! —

 

                        Там храмове, дворци и кули,

                        Разядени от векове,

                        Ни дъжд, ни буря ги не брули —

                        Там дремят мъртви ветрове; —

                        А под небето без звезди

                        Разстилат морна глад води.

 

                        Звезда не милва с поглед свят

                        Нощта безкрайна в тоя град —

Само лъч на червено от кърви море

Над дворците ту пламва, ту мре.

И, разискрен лети, без да спре,

                        Над храм, над купол, над стени,

                        Над Вавилонски твърдини,

                        С беседки, мъртви в паметта,

                        Що спят под каменни цветя, —

Над трон, над чертози, де гибел грози,

Де изплитат гирлянда, която пълзи.

                        Теменуги, бръшлян и лози.

 

                        Там под небето без звезди

                        Разстилат морна глад води,

                        И сякаш сграда, кула, храм —

                        Със свойте сенки сляни там, —

                        Увисват вмиг в безкрайността,

                        А върху тях от черна твърд

                        Поглежда исполинска смърт.

 

                        Ту гроб, ту храм от древни дни

                        Откройват мъртви дълбини,

                        Но ни брилянти, що безспир

                        Горят в очите на кумир.

                        Ни мъртъвци във скъп саван

                        Съня им не пробуждат там —

                        Ни трепет бръчки е чертал

                        Над таз пустиня от кристал —

Нито знак от вълна, че бесней или мре

Нейде буря в съседно море —

Нито — трепет, че вихър би нявга повял

Над подобно море от кристал.

 

                        И вмиг — ето — трепет се яви! —

                        Дъга обширен кръг изви! —

                        И сякаш кула, сграда, храм

                        Потъна — рухна — грохна там,

                        А всеки техен връх в нощта

                        Остави в свода празнота —

Всеки кръг от вълна стана кървав тогава,

Отслабна несетно и сега избледнява, —

А когато сред вопли от друг някой свят

От основи там грохне загадъчний град,

                        Сам Адът, изправен пред своя трон.

                        Ще го посрещне със поклон.

Химн

И в тъмна нощ, и в ясен ден —

чуй моя химн и бди над мен!

О, Майко Божия, бъди

над мен и в радост, и в беди!

 

Бе време — моят ясен ден

не бе от облак помрачен

и с твоите ангели свети

духа ми слаб крепеше ти.

 

Но моите светли дни — уви! —

съдбата в черен мрак обви!

О, грей над мен и ме води

и в дни на горест, и беди.

Елдорадо

                        Скитник-рицар аз знам,

                        Който бродеше сам —

В мраз и зной, без покой, без отрада;

                        С песен грижи разсел,

                        Вредом диреше — смел —

Той напред в тоя свят Елдорадо.

 

                        Скръб духа умори;

                        Сянка пътя покри,

Впи ръце във сърцето му младо —

                        И закрея той блед

                        Слаб да дири напред —

И навред в тоя свят Елдорадо.

 

                        И пред Сенката спря

                        Той, когато разбра,

Ден и нощ сетна мощ че отпада:

                        „Де е златният край,

                        Дето скръб не витай? —

Посочи ми с лъчи Елдорадо?“

 

                        И от нея чу вест:

                        „Между сенките слез!

И злочест в лунний лес ти изстрадай

                        Всека мъка до край

                        И ще знаеш — и знай

После сам, че е там Елдорадо!“

Допълнителна информация

$id = 319

$source = Моята библиотека

Издание:

Едгар По. Поеми. София, 1920