Антология на френската любовна лирика

Гийом IX дьо Поатие
Лесът е в пролетна премяна…

Лесът е в пролетна премяна

и всяка птичка чурулика

на свой латински — мил език,

и пръска песента омая

и пита всеки: в тоя миг

какво най-много ти се иска?

 

Сърцето чака вест желана,

но ни усмивка ведролика,

ни сън за него… Мъченик,

как сам да тръгна, без да зная

дали в живота — миг велик —

и мойта цел е вече близка.

 

И любовта ни изтерзана

е като глог, от скреж попарен,

търпял и мраз, и дъжд студен

край някой ствол на завет в мрака.

Но грейне ведър слънчев ден,

и цъфне шипката радушна.

 

Ах, и за мен така настана

чудесен празник тая заран,

по своя път към сладък плен

успях в последната атака:

с любов и пръстен бях дарен —

дай Бог и пръста си да мушна.

Гийом IX дьо Поатие
Ще захвана нова песен…

Ще захвана нова песен,

в леден дъжд и вятър бесен

тя ще бъде дар, поднесен

на любимата от мен.

Чуден дар, залог чудесен,

че съм още в неин плен.

 

Сам пред нея на колене

ще призная как ранен е

моят дух и жално стене,

не пиян — опиянен.

Ден без нея — и за мене

чер е всеки божи ден!

 

С кожа от седеф по-гладка,

надарена с хубост рядка,

ако мойта мъка сладка

не разсее — по-добре

смърт внезапна, гибел кратка —

Господ да ме прибере!

 

Ах, защо сте ме лишили

от любов и не личи ли,

че зова със сетни сили?

Или манастир, мадам,

сте избрали? Боже мили,

то и аз да ида там!

 

Да изчезна в тъмна бездна?

По-добре по вас да чезна,

но край вас и с вас, любезна,

с влюбен взор да вдигнем тост.

Сладко хубостта ви звездна

би възпял и сам Дорост!

 

Цял треперя — тая дама

с плам опали мойте дни.

В потеклото на Адама

с нея кой ще се сравни?

Жофре Рюдел
Песен за далечната любов

Пак пеят птиците в зори,

пак май е — китна пролет вече;

и тръгвам, щом се зазори —

зове ме любовта далече.

Но в свойта скръб необяснима

все още виждам люта зима,

а не светът цъфтящ край мен.

 

И мен с любов ме Бог дари

в далечен край — щастлив съм вече,

но страдам пак, по-зле дори,

че щастието е далече.

Едничък взор към мен, любима —

и аз със страст неукротима

към теб политам окрилен.

 

Кой може да ме укори,

че жаждам аз, макар далече,

през планини и през гори

да бъда с мойта дама вече.

Но много път пред мене има

и далнина необозрима,

и дълъг, нескончаем ден.

 

И скръб жестока ме мори,

но днес и радостен съм вече,

че като факел тя гори

пред мен — там, някъде далече:

през пустошта непроходима

със своя посох пилигрима

дай бог да стигне изнурен!

 

Не ще ме друга покори,

макар да вехна сам далече,

че няма нито по-добри,

ни по-красиви, знам го вече.

За нея — с хубост несравнима —

редил бих рима подир рима,

бих страдал в сарацински плен.

 

Бог, който всичко сътвори,

обета ми приел е вече

и моля се да ускори

мига, жадуван отдалече.

Не искам замък тя да има —

на мен ми стига и килима

пред къщи, на брега зелен.

 

Но всеки ще се увери,

любов нещастна отдалече,

любов без ласки и игри —

това е моят жребий вече.

Съдбата е неумолима,

орисницата само кима

и гледа с поглед натъжен.

 

О, тая скръб неутешима:

обичаш тук като за трима,

а сам от обич си лишен.

Жофре Рюдел
Когато ручей край герана…

Когато ручей край герана,

от слънце пролетно огрян,

запее, цял в лъчии пяна,

и почне славеят в захлас

отново да извива глас

сред цъфналия шипков храст —

аз бързам песен да подхвана.

 

Любов далечна, в плен на бляна,

зове и мами моя блян;

душата ми, в сълзи обляна,

не ще намери лесно лек,

освен пред тях след път нелек

да падна на килима мек

на разцъфтялата поляна.

 

О, мойта дама възжелана —

и от еврейка в Ханаан,

и от красавиците в стана

на сарацински главатар

по-хубава е; този чар

за мене е неземен дар,

по-сладък от небесна манна.

 

В душата ми, от блян люляна,

със своя плам необуздан

желанието не престана,

макар да не личи отвън,

като забит в петата трън

да ме измъчва и насън…

И няма цяр за мойта рана.

 

Не страст на пергамент изляна —

да пея страстно съм призван;

кансоната е обещана

на Филиол и Уго Бри

и ще се чува тя в Бери,

и там, в Бретания дори,

тъй както в моята Гайана.

Беатрис (графинята на Ди)
Песен

Такава мъка ме терзае

по моя рицар с лиха страст

и нека всеки тук да знае

как още го обичам аз.

И как се кая, че погина

без отклик неговият зов,

че не отметнах балдахина

за нежни ласки и любов.

 

Как искам като в сън наяве,

щом пукне първата зора,

да го завари на възглаве

от мойте тръпнещи бедра.

О, аз по-влюбена от Флора,

не само своя страстен плам

и своята душа, и взора —

живота си ще му отдам.

 

Ако, красавецо мой мили,

останеш с мен, под моя власт,

и до зори със сетни сили

от устните ми пиеш сласт,

не знам какво ли тук ще може

да се сравни — о, миг блажен! —

с насладата от брачно ложе,

на моите прищевки в плен.

Бернар дьо Вентадур
Сърцето, от любов

Нима с Природата ще спреш

сърцето, от любов преляло;

дървото, цяло в розов скреж,

за мен е вече разцъфтяло.

 

Щастлив съм, нека всеки ден

да шибат дъжд и вятър бесен,

все по̀ е светла мойта песен

и моят труд — възнаграден.

 

Сърцето пълно е с копнеж,

от обич сладко затрептяло;

макар все още в сняг и скреж,

светът за мен е цъфнал в бяло.

Мари дьо Франс
За двама влюбени се казва…

За двама влюбени се казва,

че хмелът виел се така

около стройната леска.

Един ли хмел, една леска ли

тъй нежно са се приласкали

и са една душа и плът…

Но само щом ги разделят,

на хмела свехват му листата,

посърва после и леската.

„О, скъпи, тъй сме всеки ден:

ни аз без теб, ни ти без мен!“

Маркабрю
Свойта песен ще запея…

Свойта песен ще запея,

без да питам, и добре я

чуйте истината в нея,

чуйте я от мен:

който капка доблест няма

не е мъж почтен.

 

Младостта е груба, дива,

любовта — безумна дива —

вечно разума надвива,

чуйте — стар рефрен! —

любовта, щом свърже двама,

те са вечно в плен.

 

Тя прилича на жарава,

уж под пепелта остава,

но до шушка пак изтлява;

чуй — и да боли,

пламне ли у теб копнежа,

ще те спепели.

 

Странно нещо любовта е:

ту ти смигне, ту си трае,

ту е кротка, ту роптае;

чуй ме: вечно там

ще останеш — в тая мрежа

хванеш ли се сам.

 

Тя преди бе доста пряма,

днеска като всяка дама

е засукана за двама,

чуйте ме добре:

ту те близне като котка,

ту те одере.

 

Котка, стара или млада,

никога по гръб не пада,

но коварно в гръб напада,

чуй го и от мен:

ако искаш да е кротка,

дръж в ръка ръжен.

 

Май рогатият с наслада

често, често тая млада

хубавица я възсяда,

чуйте ме: какъв

див сърбеж ще е, та чеше

чепа си до кръв?

 

Ах, Амор дори без меч е,

ала сума свят той вече

по света до днес посече;

чуйте: и умник

от любовния копнеж е

оглупявал в миг.

 

Любовта е май кобила

и що път е вече била,

пък не капва, майко мила;

чуйте ме: лети

и я яздиш запъхтяна,

а си грохнал ти!

 

Сляп Амор бил! А се взира

със страстта на ювелира

и словата сам полира!

Чуйте: в роб и цар

със стрела отваря рана!

Но не дава цяр!

 

Който бърка в женска пазва

и заветите не спазва,

него Господ го наказва.

Чуйте ме добре:

кой на злата орисия

ще й се опре!

 

Маркабрю е син, горкия,

на девица, от ония,

любещи на поразия;

чуйте го: за срам,

ни е любен той самия,

ни е любил сам.

Бернар Марти
Как е чудно край герана…

Как е чудно край герана;

жаба, в злака сочен свряна,

почва жабокряк:

„Ква-ква-квак“

чак до мрак.

Славеят това и чака —

стреля с трели из листака.

Аз пък чакам тук една

гиздава жена.

 

Млада, а каква хитрана,

хоп — и трима са в капана!

Щом с мъже е бол —

бих на кол

я набол!

С млад любовник нека всяко

булче да препуска яко,

но за трети щом реве,

значи е курве!

 

Тя сама изневерява,

но любовника си в здрава

хватка го държи.

И лъжи

зарежи!

Който мами тук любима,

неприятности си има

и за свойте хитрини

плаща дълги дни.

 

Да се жаля ли тогава,

че с любов ме Бог дарява

и от всички май

аз съм най-

луд през май!

Бедното сърце само я

покровителката моя

Блян зове, но е облян

в сълзи тоя блян.

 

Ризата й цял капан е —

хващаш, но и тя те хване.

Устни от корал —

би и крал

ласки крал,

да говорим ли за графа!

Тя като вода в гарафа

гола, пръснала коси,

мойта жад гаси.

 

Ах, приятелството клето!

Случи се и с мен — сърцето,

уж ранило мен,

сам ранен,

хванах в плен.

Стига се, соколе, рея,

бърза полети към нея,

пътят към любим човек

винаги е лек!

 

В миг — недейте ми се пречка! —

късам поводи, юздечка.

Ала как езда

без юзда?

И за да

има ред — словата сплитам

в мелодичен, сладък ритъм —

тъй целувка сплита в миг

и език с език.

Гас Брюле
Едва се е задал денят…

Едва се е задал денят,

и пак се свива мойта гръд —

отново ще ни разделят,

преди да се развидели…

Денят, денят е тоя, който

от теб, любими, ме дели.

 

Ах, как го мразя тоя ден,

че пак от мен си разделен,

завистниците — знай от мен! —

на пост са винаги били;

денят, денят е тоя, който

от теб, любими, ме дели.

 

В леглото, дето с мен си бил,

щом в миг извърна взор унил

и не открия моя мил,

тогава много ме боли;

денят, денят е тоя, който

от теб, любими, ме дели.

 

Ти пак изчезваш — дял жесток! —

дано да те закриля Бог,

за теб си мисля в смут дълбок

и ти за мен с любов мисли;

денят, денят е тоя, който

от теб, любими, ме дели.

 

Ще моля влюбените аз

да пеят с мен със сладък глас,

злословникът, обзет от бяс,

от ревност да се поболи;

денят, денят е тоя, който

от теб, любими, ме дели.

Тибо дьо Шампан
Не съм ли като еднорога…

Не съм ли като еднорога,

извърнал предан влюбен взор

към Девата с усмивка строга.

Без дума сам да проговори,

той ничком падна с чист възторг

и в гръб най-подло бе сразен.

Амор така и с мене стори,

така прониза ме и мен:

сърцето ми е войн пленен.

 

И аз, мадам, бях цял тревога,

при вас доведен от Амор;

сърцето ми от изнемога

се сви и нега ме обори

и то във вашия затвор

и днес томи се в сладък плен:

тъмница с пориви-подпори,

с врати от блянове пред мен —

в окови-размисли пленен.

 

Амор държи ключа от трите

врати, където съм запрян:

Боязън — първа от вратите —

и Милоликата Закана,

и Красотата Властна… Свян,

притворство, мерзост, крамоли,

злодейства — пълен е зандана.

С такива стражи — подли, зли —

за бягство хич и не мисли.

 

И как ли ще ги победите?

Ни Оливье, ни сам Роланд,

разбивали без страх вразите,

надвили биха тази странна

триада. Друг е тук призван —

Смирението без стрели,

с хоругва, от Страха развяна!

И всичко е в това, дали

над тебе Тя ще се смили.

 

Мадам, недейте се съмнява,

до гроб ще ви обичам аз.

Мен мъката като жарава

гори ме, моите окови

ме свързват все по-здраво с вас.

Духът, макар неоценен,

в жарта на спомена ще рови.

Сърцето мое взели в плен,

ще ме търпите тук и мен.

Гийом дьо Машо
Колет пристана на Колен…

Колет пристана на Колен

и вече пленник наш Колен е.

 

Колет пристана на Колен

и наш Колен е на колене.

 

А щом Колен и на колени е,

готов е той за заколение.

 

Колет пристана на Колен

и вече пленник наш Колен е.

Жан Фроасар
Не ща да виждам ни Медея, ни Язон

Не ща да виждам ни Медея, ни Язон,

не ща да слушам днес Орфеевата лира,

не ща ни карти аз, ни звезден небосклон,

не ща и Херкулес с неземната му сила,

не ща Лукреция дъха ми плах да спира,

с рубини, с бисери гръдта си украсила;

видях аз всичко — зърнах мойта мила!

 

Не ща да виждам ни Вергилий, ни Катон,

ни Платон — мъдрости без край да ми цитира,

Леандър, който сам под бурен аквилон

към своята любов с коси от нежна свила

сред повилнелите талази път намира,

ни Саломе, без жал Кръстителя убила;

видях аз всичко — зърнах мойта мила!

 

Не ща да виждам и Пегаса — вихрен кон,

от ластовка по-бърз, понесъл се в ефира,

не ща да виждам аз дори Пигмалион,

слетян от зла съдба, живота му вгорчила,

ни как с вълни Еол в морето галопира.

Защо? Попитайте душата лекокрила:

видях аз всичко — зърнах мойта мила!

Кристин дьо Пизан
Сам-сама съм

Сам-сама съм, нека съм сама,

сам-сама, откакто той замина,

сам-сама, без вести, без писма,

сам-сама, без близък, без роднина,

сам-сама от мъка ще загина,

сам-сама ридая с дух сломен,

сам-сама — без милия до мен.

 

Сам-сама, навън и у дома,

сам-сама, край празната камина,

сам-сама, сред зимната тъма,

сам-сама, след лятната градина,

сам-сама, в сълзи, под балдахина,

сам-сама, по-страшно и от плен,

сам-сама — без милия до мен.

 

Сам-сама сред всички тук, нима

сам-сама през тоя свят ще мина,

сам-сама, навеки сам-сама,

сам-сама, за присмех на мнозина,

сам-сама, до близката кончина,

сам-сама оплаквам своя ден,

сам-сама — без милия до мен.

 

Принце, моето сърце изстина,

сам-сама, все в черно, скръб пустинна,

сам-сама съм — като в гроб студен,

сам-сама — без милия до мен.

Шарл д’Орлеан
Песен

Кажи, сърце, съвет ми дай?

Да ида ли при мойта мила,

за теб — и как те е ранила —

да й разкажа най-накрай?

 

Молбата ми — не се терзай! —

не би честта й накърнила.

Кажи, сърце, съвет ми дай,

да ида ли при мойта мила?

 

Че тя пред твоя ходатай

доброто си сърце смилила,

и в теб, сърце, ще вдъхне сила.

Да ида ли? Нехаеш май!

Кажи, сърце, съвет ми дай?

Шарл д’Орлеан
Песен

Отрада моя, страст и властна господарка,

понеже няма как да бъда все до вас,

остава споменът за нежната ви власт

и образът, не спрял в съня ми да се мярка.

 

Кураж ми вдъхвате, че всичко тук е с мярка,

че времето лети и идва моят час.

Отрада моя, страст и властна господарка —

понеже няма как да бъда все до вас.

 

Такава пустота и скръб в гръдта ми жарка,

сърцето отлетя след вас — и мрак, и мраз

в гръдта ми ще царят, докле не зърна аз

отново младостта и хубостта ви ярка,

отрада моя, страст и властна господарка.

Франсоа Вийон
Балада за някогашните жени

Кажете ми в кои страни

е Флора — в Рим боготворена;

къде са дивните жени

Таис, Алкида и Елена?

И Ехо, дето спотаена

и днес оглася всеки бряг,

с неземна хубост надарена?

Къде е оня лански сняг?

 

Кой Елоиза прислони,

след като беше съблазнена

и Абелар от Сен Дени —

скопен и расото надена?

А дамата неутолена

на Буридан, по чийто знак

в чувал бил хвърлен после в Сена?

Къде е оня лански сняг?

 

А Бланка с лилии-страни

и глас коварен на сирена?

Къде е Жана, в наши дни

в Руан на клада изгорена?

А господарката на Мена?

И Берта с исполински крак?

Къде са, Майчице свещена?

Къде е оня лански сняг?

Послание

Да питаме и седем дена,

и седем месеца — но пак,

о, Принце, всичко е в рефрена:

къде е оня лански сняг?

Франсоа Вийон
Балада за любимата

Фалшива хубост, скъпа при това,

Радушна уж, а пък с душа лукава;

Аз молех за любов, а тя едва

Не ме уби — от камък по-корава.

Сърцето на смъртта се уповава!

Очите й — в тях милост не търси,

А моля пак: смекчи си малко нрава,

смили се вече, клетника спаси!

 

Мъчителката зла ме окова,

А аз търпя и, както често става,

Разнася ме днес хорската мълва,

Търпя и скитам, търся уж забрава,

А мало и голямо ме задява.

Какво сега? Върви се обеси!

Не щеш — за милост се моли тогава:

смили се вече, клетника спаси!

 

Върви си времето, като трева

И ти ще свехнеш, всеки плод презрява,

Йерархът даже няма тук права…

О, само луд с това се утешава! —

Над мене висне същата разправа.

Но днес над ручея се надвеси

и жадно пий, че всичко отминава:

смили се вече, клетника спаси!

Послание

О, Принце на любовната прослава,

не ме кори, скръбта ме подкоси,

една молба към Бога ми остава:

смили се вече, клетника спаси!

Франсоа Вийон
Балада за дебелата Марго

Ако обичам тая дебелана,

нима съм тук последният глупак?

За нея ви прерязвам и гръкляна!

Чудесно сме си в нашия бардак,

щом дойдат гости — тичам с пълна кана,

че хляб, че сирене, вода; в мазата

търча за вино, не подвивам крак;

а щом платят добре, им викам: — Ей,

елате ни отново на софрата —

в дома ни, в нашия прочут бордей.

 

Но ако вечер някой път пияна

Марго без пукнат грош ми дойде пак,

за гушата ми иде да я хвана;

готов съм да продам и за петак

едничката й хубава премяна.

А тя врещи, надува ми главата,

кълне Христа, нарича ме тъпак,

и Антихрист ми вика, и злодей,

дорде не я зашлевя през устата

в дома ни, в нашия прочут бордей.

 

След туй мирясва мойта повлекана,

пръдня ми пуска, ама по мерак.

Го-го ми гука, хваща ми кочана

и борим се на стария матрак,

а после спи до мен като заклана.

 

И сутрин, както куркат й червата,

макар и трудна, с ей такъв тумбак,

ме яхва изведнъж и току глей

ме смазала — потрошва ми ребрата

в дома ни, в нашия прочут бордей.

Послание

Вън вятър да фучи, да бръска сняг —

И аз съм сит, и тя — на завет свряна.

Йерархия ли? Равни сме в кревата.

Отлична двойка — котка и котак;

Не, чест не му е нужна на плебей

и кретаме, доволни от съдбата,

в дома ни, в нашия прочут бордей.

Франсоа Вийон
Двойна балада

И тъй, обичайте, любете,

не знае любовта сезон,

ала ума си не губете

като мъдреца Соломон,

остана без очи Самсон,

човек на скот ще заприлича

зарад любовния нагон.

Щастлив е, който не обича.

 

Орфей, омайвал зверовете,

захвърли флейта с дивен тон

и зарад дух, си представете,

реши да слезе при Плутон.

И Нарцис, в горския заслон,

взе във водата да наднича

и падна там без вик, без стон.

Щастлив е, който не обича.

 

Давид, най-мъдър сред царете,

забрави Божия закон

и в женско руно се заплете;

остави бойния си кон

и хурка взе, и в мек хитон

Сарданапал се занавлича…

Не, няма в любовта резон.

Щастлив е, който не обича.

 

Надмина всички в греховете

сластолюбивият Амнон,

Тамар, сестра си, предпочете

като развратен фараон;

за сластен танц пред своя трон

главата на Йоан отсича

цар Ирод, бичът на Сион.

Щастлив е, който не обича.

 

Зарад кого ли, отгатнете,

смени ми целия фасон

и пода с мен палачът мете?…

Зарад Катрин Восел, пардон!

Дано и оня фарфарон —

Ноел — го зърне тя под бича

или дори на някой клон.

Щастлив е, който не обича.

Послание

Какво да прави днес, кажете,

ей този дързък вагабонт?

Не, не, на клада го качете,

но ще обича пак Вийон!

Той пак ще бъде ветрогон

и пак след фустите ще тича,

не се шегува Купидон…

Щастлив е, който не обича.

Франсоа Вийон
Балада, която Вийон посвещава на един благородник, за да я изпрати на своята съпруга по случай тяхната сватба

Ален от зората, сякаш в кръв облян,

Млад сокол се вие, тръпне от наслада,

Бързокрила, лека, пламнала от свян,

Радостно припърхва гургулица млада.

От сърце ви нося мойта изненада.

Ах, Амур, самият бог на любовта,

За любов такава е изпял в балада:

ще ти бъда верен, предан до смъртта.

 

Дама на сърцето, най-възвишен блян —

Ето участ, дето рядко днес се пада,

Лавър, с който честно аз съм увенчан,

От маслина клонка, вееща прохлада…

Разумът — над всичко властващ без пощада

Е при мене в сговор с чувството в гръдта:

да не давам никой тук да те напада!

Ще ти бъда верен, предан до смъртта.

 

Скръб ли връхлети ме като ураган,

носен от Съдбата подла и злорада,

твоят взор я пръсва, нежно в мене взрян —

както ведър полъх — парите на ада.

Семето, което в твойта нива пада —

Бог ми дава сили да ора пръстта! —

с плод ще ни зарадва, за страстта награда.

Ще ти бъда верен, предан до смъртта.

Послание

Чуй ме, о, Принцесо, зарад теб на клада

съм готов — бъди ми светъл лъч в нощта!

Чуй, сърцето тупка и от сласт отпада.

ще ти бъда верен, предан до смъртта.

Маргьорит дьо Навар
Любовни станси

Душата в мойто тяло, копнежът на душата

и пламът на копнежа, сред който тя се мята;

на живи и на мъртви завиждам в тоя свят!

Животът ми — ти виждаш — ме прави черногледа,

животът ми на твоя живот е сянка бледа,

плътта ми вече знае какво е да си свят.

 

За теб света аз гледам — като за мен самата,

за мен самата гледам — като за теб — земята.

Животът ни един е, една ще е смъртта.

Как искам да живееш, а мене да ме няма,

но както с теб живеем — тъй ще изчезнем двама…

Аз искам да загина, а нямам смелостта.

Клеман Маро
Песничка

Как искам днес

любов с финес,

с лек намек отдалече…

Но всеки ще ме разбере, че

на влюбения верността

го прави пленник на скръбта.

Възнаграден

е някой ден,

но късно вече…

Клеман Маро
За себе си

Не съм това, което бях,

съдбата е неумолима.

Бе пролет, лято, но след тях

в прозореца наднича зима.

Любов! Със страст неукротима

боготворях те всеки час!

Ех, два живота ако има

по-вярно бих ти служил аз.

Клеман Маро
Тъмнокосата

Ти страдаш, че съм тъмнокоса,

защо си, скъпи, натъжен;

по-светлите жени с какво са

по-свежи, по-добри от мен?

Те ще посърнат някой ден,

а нищо черно не старее.

Да бъдеш мургав по-добре е, —

нима това не осъзна? —

а не луна, която грее

с непостоянна светлина!

Клеман Маро
Балада против тази, която беше любима на поета

Веднъж пред моята любима

на ревността отдадох дан

и на̀ — през тая люта зима

аз хубавичко бях загрян.

Каква мазница съм търпял,

ах, само да я бях видял

как съска тя без капка свян:

— Задръжте го, сланина ял!

 

Нехранимайковци шестима

за миг направиха капан

и, по-голям скандал да има,

аз бях сред бял ден задържан.

Един грубиянин затлъстял,

да чуе целия квартал,

извика: — Ето го Клеман,

задръжте го, сланина ял!

 

И тъй, тя зла, невъзмутима,

изпълни своя пъклен план.

Каквото дава, двойно взима

и мислех си, на нара сврян,

и дявол би й завидял —

реши ли да направи кал,

тя ще те хвърли и в зандан:

— Задръжте го, сланина ял!

Послание

О, Принце, който няма жал,

той само би се разтърчал,

та друг да бъде окован:

— Задръжте го, сланина ял!

Клеман Маро
Песен за месец май и за добродетелта

Внезапно тук през пролетта

земята се преобразява

и без да мисли, с лекота,

един ли влюбва се тогава

и бърза да се наслаждава,

увлечен в новия си лов?

Но мен това ме отегчава —

една е моята любов.

 

Блестят жените с красота,

но времето я подкопава —

години, грижи, самота…

дордето всичко не отплава.

Но знам — една не е такава,

на бой за нея съм готов,

тя никога не остарява —

една е моята любов.

 

Това е Добродетелта —

прекрасна нимфа с вечна слава,

от свойта горда висота

тя влюбените призовава:

— Насам, о, жадни за забрава,

насам! — не сглъхва тоя зов! —

насам, кой още се съмнява…

Една е моята любов.

Послание

Недей я, Боже, отминава,

а дай й своя благослов

и твойта реч ще бъде права:

една е моята любов.

Клеман Маро
За голямата любов

В Париж, града неповторим,

където дълго не скърбим,

аз си намерих нова дама.

По-весела — не е измама —

едва ли има чак до Рим.

 

Далече от морала мним,

по-хубава от херувим,

тук друга като нея няма,

в Париж.

 

Коя е — нека премълчим,

нали признах, че съм любим;

това е любовта голяма —

целувка сладка между двама,

без порива да оскверним

в Париж…

Морис Сев
Из „Делия“

Обичах я и още подслон е тя за мен:

и както гледам я, по нея пак линея.

Изгубил ум и разум и с поглед заслепен,

сърцето как ще я забрави, точно нея?

Нима ще стигна чак до там — да преживея

спокойно тая тежка раздяла някой ден?

С прекрасен двоен плам горяхме двама с нея:

тя пламне в миг — и аз припламна, пламенея;

смири тя своя пламък и моят е смирен.

И себе си погуби, погуби ме и мен…

Пернет дю Гийо
Песен
откъс

Когато аз пред теб застана,

от жар любовна изтерзана,

и чезна с дух неутолен —

нима не ще се влюбиш в мен?

 

Когато страдам аз, обляна

в сълзи — като от люта рана —

и се топя от ден на ден —

нима не ще се влюбиш в мен?

 

Когато зърна пак засмяна

щастливката, от теб избрана,

и млъкна с поглед примирен —

нима не ще се влюбиш в мен?

 

Когато пак гласиш капана

за нова някаква измяна,

а мен държиш ме още в плен —

нима не ще се влюбиш в мен?

 

Когато с вярност непрестанна

край теб завинаги остана,

от мойта преданост пленен —

нима не ще се влюбиш в мен?

Понтюс дьо Тиар
Да, който е портрета ти видял…

Да, който е портрета ти видял,

диви се и на позата красива

и приликата тутакси открива

с познатия красив оригинал.

 

Но в мен Амур не с четка търпелива,

а мигом със стрела е пресъздал

ужасно-святия и чист овал

и моя дух оставил да унива.

 

Портретът от човек, уви, е правен

и може да потъне в прах, забравен,

и да посърне като всеки друг.

 

А споменът и от бои дори е

по-траен и какво ще го изтрие,

поне докато мен ме има тук.

Жоашен дю Беле
Нощта ми кратка е и няма край денят…

Нощта ми кратка е и няма край денят,

към себе си жесток, аз моля за пощада

и само в мъките намирам днес наслада.

Отрекъл любовта, към нея търся път.

 

Стремя се към добро, но злото ме напада,

в желания горя, но смръзва ме страхът,

реша да тръгна — и нозете се вдървят,

от рая мрак струи и светлина — от ада.

 

Навеки твой съм аз, но мой не съм, уви,

плътта на воля е, но моят дух кърви,

забравен все така сред мрака на зандана;

 

жестоко състарен, безропотен и слаб.

Ранен съм аз, ранен, с неизцелима рана

от вечното дете — стрелеца гол и сляп.

Жоашен дю Беле
Щом нашият живот е само ден…

Щом нашият живот е само ден

от вечността, щом дните в кръговрата

на времето изчезват, мрат нещата

край нас и всеки е за смърт роден,

 

какво, мой дух, очакваш в своя плен?

С какво те мами мракът на теглата,

защо не полетиш към светлината,

щом знаем, че духът е окрилен?

 

Там чакат те покой и благодат,

там само радост вкусва тоя свят,

там любовта е и медът от нея.

 

Там в чиста висина ти би летял

и би открил изконната идея

за красотата — моят идеал.

Луи Демазюр
На нея

Орфей и в ада слезе, при Плутон,

да търси свойта скъпа Евридика

и с викове и сълзи — скръб велика —

разбуди бреговете на Стримон.

 

Диана моя, фея милолика,

не чуваш ли от своя царствен трон —

сред Боговете — жалния ми стон

и твоят глас кога ще ме повика?

 

Поля, гори, реки и тучни ниви,

и урвите, и зверовете диви —

живеят с мойта скръб и те дори.

 

И виждаш ти как страдам, как ридая,

но знам, ще дойде моят ден накрая

и с радост любовта ще ни дари.

Пиер дьо Ронсар
По-скоро ще изчезнат от свода светилата…

По-скоро ще изчезнат от свода светилата,

морето ще остане по-скоро без вълни,

и слънцето ще почне на изток да клони,

изскочило от запад, щом пукне се зората,

 

по-скоро небесата ще рухнат на земята,

по-скоро равнините ще станат планини,

отколкото тук руса жена да ме плени,

или в зеленоока да видя красотата.

 

Обичам ви, о, черни очи, така пламтите,

че страст неугасима ми палите в гърдите.

Победен взор, огреял най-скъпото лице!

 

Ще легна аз и сбръчкан, и блед, но вие стойте,

очи, все тъй над мене… Съгрей ме, скъпа, с твойте

очи — слънцата черни за моето сърце.

Пиер дьо Ронсар
Три дена искам сам да бъда с „Илиада“…

Три дена искам сам да бъда с „Илиада“.

Отивай, Коридон, вратата залости

и някой влезе ли, виновен ще си ти,

на теб яда си ще изкарам — за награда.

 

Не искам никого, че току-виж пострада;

леглото остави, не влизай, не мети,

три дни да се отдам на леност и мечти,

пък после в буйствата ще търся пак наслада.

 

Но ако пратеник пристигне от Касандра,

веднага отвори и му стори поклон,

ще го посрещна сам на нашата веранда;

 

внимавай, да не се помайваш, Коридон!

А иначе и Бог да е дошъл на гости,

вратата трябва пак добре да се залости.

Пиер дьо Ронсар
Египет напусни — страна на фараони…

Египет напусни — страна на фараони

и роби… и ела край бистрия Йордан;

ела и се спаси от двора възгордян

с Цирцеи пъклени, Сирени и Горгони.

 

Препуска времето и кой ще го догони,

за много не ламти, недей в безплоден блян

да хвърляш взор назад към пътя извървян,

ни чакай в къдрите ти скреж да се порони.

 

Нима не виждаш как е Двора омърсен,

сто пъти маската ще си смени на ден,

Доброто е в калта и Подлостта — велика.

 

Избягай, тази чест гнети и без това!

Ела в полята с мен: сред Нимфи, божества

за теб ще съм Орфей, ти — мойта Евридика.

Пиер дьо Ронсар
Ще остарееш ти и, както си навива…

Ще остарееш ти и, както си навива

чекръкът нишката, на гаснещата свещ

ще си припомниш стих от мен и ще речеш:

„Възпява ме Ронсар, когато бях красива!“

 

И ще се сепне в миг слугинята сънлива,

дочула името ми да шептиш с копнеж,

и твойто името ще благослови с горещ

възторг и чувствата си няма да прикрива.

 

Но аз ще спя в пръстта, безплътна сянка — мир

сред сенки миртови видяла най-подир;

а твоя милост пред огнището ще дреме,

 

ще жали за живот надменно похабен…

Живей, недей мисли за утрешния ден

и късай розите на младостта навреме.

Луиз Лабе
О, тъмен взор, о, погледи встрани…

О, тъмен взор, о, погледи встрани,

о, сълзи, о, въздишки най-горещи,

о, черни нощи без желани срещи,

о, светли, бързо отлетели дни!

 

О, време пропиляно, о, злини,

о, жалби, о, мъчения зловещи,

о, мъртъвци в безброй жестоки клещи,

о, всичко — срещу мойте съдбини!

 

О, къдри, вежди, длани, пръсти, смях,

о, лютня, лък, виола, шепот плах,

о, колко факли край жената млада.

 

Но аз скърбя за теб — че запленен

държиш сърцето ми пламтящо в плен

и пак връз теб дори искра не пада.

Луиз Лабе
Венеро светла, скитнице в простора…

Венеро светла, скитнице в простора,

чуй моя глас; ще пее, ще трепти —

дордето горе твоят лик блести —

от грижите и тежката умора.

 

Очите си за миг не ще притворя,

ще плача, взряна в твоите черти.

Възглавницата мокра виждаш ти,

ревниво скривана от всички хора.

 

Душите уморят ли се, тогава

сънят със сладък отдих ги дарява.

Под слънцето търпя до вечерта

 

и щом почувствам се съвсем разбита

и легна си и сън не ме връхлита,

да се изплача — кратка е нощта.

Луиз Лабе
Дордето още сълзи имам аз…

Дордето още сълзи имам аз,

да плача за мига прекаран с мене

и с мъката, неспираща да стене —

макар и слаб — се бори моят глас;

 

дордето с нежна лютня на колене

за тебе дърпам струните в прехлас;

дордето над духа си нямам власт

и той към тебе само устремен е —

 

животът все тъй ще ми бъде скъп!

Но щом очите изтекат от скръб,

гласът — прегракне, натежат — ръцете

 

и рухне и духът, и няма как

за моята любов да разберете,

смъртта ще моля — да настане мрак!

Луиз Лабе
Целувай ме. И пак. Недей престава…

Целувай ме. И пак. Недей престава.

Една целувка сладка искам аз,

една целувка дай ми ти със страст,

ще имаш четири — като жарава.

 

Ти страдаш? Болката успокоява,

подслажда десеторно твойта сласт.

И тъй — целувки смесвайки в екстаз,

ще търсим с теб наслада и забрава.

 

Животът с двоен пулс от днес ще бие,

щом и за другия живеем ние.

Любов, за лудостта не ме хули…

 

Прикривам ли се — пак душата страда

и не изпитвам никаква наслада,

ако не се забиват в мен стрели.

Луиз Лабе
Не ме корете, Дами, че горях…

Не ме корете, Дами, че горях

от страст, с хиляда факли в мен самата,

с хиляда скърби, тровещи душата,

че младостта си в сълзи пропилях.

 

Уви! Не ме посрещайте със смях —

аз имам само болки за отплата,

недейте ги изостря в самотата,

а нозовете любовта без страх.

 

Тя, без да имате вулкан в гръдта,

и без Адонис, пръв по красота,

ще ви направи тихи и подвластни.

 

Получили по-малко и от мен,

на тая странна страст най-сетне в плен —

дано не бъдете и по-нещастни!

Жак Таюро
Песен

Щом ти, о моя фея,

извърнеш взор към мен,

аз чувствам — не живея,

а гасна покосен.

 

А после, отегчена

отвърнеш ли очи,

от нова рана стена,

животът ми горчи.

 

Каква ли тук отвара

да пия? Няма цяр.

В мен рана се отваря

и пари като жар.

 

Но лек и да открия,

ще бъда пак в затвор —

ах, тъмната килия

на тъмния ти взор.

Реми Бело
Гроздобер

Момци и палави моми

с огромни кошници на рамо,

догоре с черно грозде само,

вървят по двама и сами.

 

Тъпчете гроздето с крака,

че всичко бъчвата погълна —

да закипи отново пълна,

да шурне винена река.

 

Хвала на тоя Бог, хвала,

да пеем всички луда песен,

да огласим и тая есен

долини, хълми и села.

 

Я вижте, тоя пенест Бог

се смее в дуднещата бъчва,

но там, на тясно, се измъчва,

кипи и готви се за скок.

 

Едно приятно старче взе,

че сръбна си… Я виж го — старче,

пък затанцува с жар, макар че

едва държи се на нозе.

 

А момък млад, обзет от страст,

пастирката — не щеш ли — зърна,

разкрила гръд със сочно зърно,

да спи под сенчестия храст.

 

Това и чакаше Амур,

нали все дебне от засада,

внезапно взе да ги напада —

стрели замята като щур.

 

Пастирът идва, скача тя,

тя брани се, но той нехае,

пък после — винаги така е —

сама върху му връхлетя.

 

Не можеш Бакхус да го спреш,

щом дойде неговото време

и яко пийне си и вземе

на подбив нашата младеж!

Жан дьо Лаперюз
На С. С.

За теб, единствено за теб е любовта ми.

Единствено на теб стиха си ще отдам.

Каквото съм създал, каквото ще създам

за теб е само то — и радости, и драми.

 

Сърцата ни в едно са слени, а съм сам

и ти — сама; нима велможи, знатни дами,

крале ще веселя; не ми се никой мами,

че скръб не ме гризе, ни мъчи мрачен плам.

 

Ронсар обезсмърти Касандра в свойте песни,

Беле — прослави той Оливия в чудесни

сонети; тъй и теб възпях за векове;

 

ще помнят хората тук името, което

съм запечатал аз дълбоко и в сърцето,

и вплел съм го с любов и в свойте стихове.

Етиен Пакие
Мърморим колко е немилостива…

Мърморим колко е немилостива

онази, дето, хванала ни в плен,

ни мъчи, трови и от ден на ден

по-кисела, по-зла ни се надсмива.

 

О, глупост и денгуба е за мен

човек да се окайва и унива,

да хленчи, че е злъчна и ревнива

и тъй да си умре, неотмъстен.

 

Ако не искаш да си все в затвор,

един съвет от мен — и си наясно,

и аз тъй дълго страдах, за беда:

 

недей една да гледаш с влюбен взор;

обичам аз наляво и надясно

и вече знам какво е свобода.

Оливие дьо Мани
На Ан, с молба за целувка

Целувайте се, Ан, прилежно се учете,

учете се прилежно, целувайте се, Ан.

Сред земните наслади това е дивна дан,

целувката — мечта дори за боговете.

 

И аз, и кой ли не, дивим се сред мъжете,

че сочните ви устни за всеки тук са блян

и че дъхът ви нежен е като мед разлян,

а още трябва май урока да четете.

 

Какво, че двама души допрели са уста;

при страстната целувка — в това е сладостта! —

езикът другия език да изненада:

 

любовникът до свойта любима, цяла свян,

любимата до своя любовник разтерзан

да смучат, да гризат и се топят в наслада.

Оливие дьо Мани
Сонет за Мем

Обичам аз напролет — признавам ти го, Мем —

в зорите да ме будят ветрец и песен птича

и да възпявам тази, която ме привлича,

сред дъх на пищни рози, тимян и цъфнал крем.

 

А лете, в гъста сянка, дордето вън припича,

с уста да милвам устни и гръд и да ядем —

о, дивен пир! — малини с прохладен бухнал крем

и по плътта ни сочно кръвта им да се стича.

 

На есен с мойта мила брюнетка седнал редом,

в ръката с чаша вино, обичам аз да гледам

как огънят приятно в камината гори.

 

И зиме — не излизам, когато падне зима,

освен, предрѐшен, вечер — да чезна до зори

в горещите прегръдки на моята любима.

Етиен Жодел
Като човек, залутан из горски гъсталак…

Като човек, залутан из горски гъсталак,

далече от къщя, от пътища и хора,

като плувец в море, ревящо без умора,

от погледа изгубил спасителния бряг;

 

като селяк в полята в припадащия мрак

без плаха светлинка — така и аз в простора

помръкнал, сам, без път, обезверен, от взора

любим лишен за дълго, вървя и страдам пак.

 

Когато погледът в гори, поля, морета

съзре внезапно зрак след черната несрета,

човек си връща вяра и силите дори.

 

И аз тъй, изтерзан от дългата раздяла,

щом зърна ви пред мен, щастливо засияла,

забравям мрак и мъки, поля, моря, гори.

Жан-Антоан дьо Баиф
О, сладостно, най-сладък тласък дало…

О, сладостно, най-сладък тласък дало

за битките на плът с гореща плът,

душите ще се вкопчат и споят,

и мойто тяло ще е в твойто тяло.

 

О, сладостен живот! О, сладка смърт!

В мен всичко е от радост затрептяло

и всичко в мен към теб е полетяло —

ту на върха, ту в зейнал водовърт.

 

Щом пламнеш от страстта като малина

и аз съм в теб и жаждаш ти, Мелина,

това, с което в теб се втурвам с вик,

 

какво, че тая стръв ще ме разнищи,

знам — устни в устни — пак ще съживиш ти

вдървените ми удове за миг.

Жан Пасьора
Лирични стихове

На тоя свят да се живее

е страшна мъка, все по-зле е

и хубавото е назад:

така скръбта ме е сломила,

че по-добре след мойта мила

да се сбогувам с тоя свят.

 

Това е пътят на живота —

за всяко живо същество, та

върви по него и си трай;

за пътя земен всичко зная

и знам, че му е близък края,

но все не идва тоя край.

 

Аз тръгвам, спирам, с реч лъстива

от пътя някой ме отбива,

та мойта скръб да продължи.

О, аз добре го зная този,

решил докрай да ме тормози

и мъките ми да множи.

 

В нощта през трапища и ями

напред ме носи любовта ми —

кобилка млада без юзди;

при всички тия тук несгоди

и някой сляп като те води,

как няма да те заблуди?

Жан Пасьора
Виланела

Мойта гърлица къде е:

секна милият й глас!

Сам не ми се и живее!

 

Страдаш ли, че днес не пее?

Ах, какво да правя аз,

мойта гърлица къде е?

 

Предан си, това добре е,

но и аз горя от страст:

сам не ми се и живее!

 

Който страда, сълзи лее,

да ридаем в тоя час:

мойта гърлица къде е?

 

Няма ли я тук, не ще е

мил животът ми сред вас:

сам не ми се и живее!

 

Смърт, вземи ме, ще изтлее

всеки — тук сме в твойта власт:

мойта гърлица къде е?

 

Сам не ми се и живее!

Жан-Воклен дьо ла Френе
Филис — задрямала бе тя…

Филис — задрямала бе тя

сред лилии и сред цветя

и край лика й с чар небесен

амури с трепкащи крилца

палуваха като деца

и пееха безгрижна песен.

 

И аз се радвах от сърце

на прелестното й лице,

но моят разум ми пошушна:

ти луд ли си? Не ми се май,

да поприкрие чакаш май

тя свойта прелест простодушна.

 

И леко, от ветрец по-тих

пристъпих аз и се склоних

и я целунах най-накрая

по пурпурните й уста

и се опих от прелестта,

каквато вкусват само в рая.

Амадис Жамин
Ако любов е — в храма на душата…

Ако любов е — в храма на душата

на Нея да издигнеш свят олтар,

ако любов е — нежният й чар

сърцето ти да кара да се мята;

 

ако любов е — да гориш в пожар,

ако любов е — да търпиш теглата,

ако любов е — да възпяваш злата

към тебе — с взор, по-остър от ханджар;

 

ако любов е — да понасяш свади,

да бягаш от житейските наслади,

да страдаш от разпалената страст,

 

да чезнеш от раздялата погубен,

да си нещастен всеки ден и час,

ако любов това е — аз съм влюбен!

Филип Депорт
Любов, Съдба, Любима, Стихиите — и те…

Любов, Съдба, Любима, Стихиите — и те —

възправят се срещу ми, да падна на колени;

Сънят отбива само стрелите им калени

и примките на злото пак той ще разплете.

 

О, Сън! Небесен ангел! С усмивка на дете

помагаш ми да видя нещата въжделени:

очите й — две тъмни, загадъчни вселени;

и в мойта гръд отново доволството расте.

 

А любовта е бясна, със своите присъди

едно жадува само — от мен да те пропъди

и хич не ще да знае какво е сън блажен.

 

Но щом ти, сън любовен, — това не е и тайна! —

все пак ме навестяваш, по-дълго стой при мен,

понеже твойта милост към всички е безкрайна.

Маргьорит дьо Франс
Да, любовта е нива и влюбеният — млад…

Да, любовта е нива и влюбеният — млад

орач; зависи само от тях — дали ще дава

обилно едро зърно или пък само плява,

или в бодил и бурен ще тъне тоя свят.

 

Случайните наслади на флирта лековат

са плява — и ветрецът я мигом разпилява;

бодилът — той надменно расте в душа корава

и само силно чувство ни дава клас налят.

 

Какво орачът влюбен от трепетното лоно

да чака тук, най-много да бъде благосклонно

приет от свойта Мила — бленувана мечта.

 

Когато от сърце са дарявани благата,

признание не търсим, не мислим за отплата.

Какво — освен сърцето — е нужно в любовта?

Агрипа д’Обине
О, вие, дето грабите с ръце…

О, вие, дето грабите с ръце

отблясъци и плодове наляни,

гъмжат от змии цветните поляни,

тревоги спят под кроткото лице.

 

Аз хвърлен бях в река Ахеронтида,

сред любовта — всевечен океан;

взел мократа си дреха — дар презрян,

при морския всесилен бог ще ида.

 

Сирените! Затъквайте уши —

че смъртна нежност е това, засада!

О, сам да страдаш, друг, когато страда,

и да тъжиш, когато друг тъжи!

Агрипа д’Обине
В светкавичния гняв на твоя лик небесен…

В светкавичния гняв на твоя лик небесен

аз, смъртният, съзрях и райска красота.

И бях към гибел, към крушения понесен,

безсмъртието пак да зърна — след сечта!

 

С божествен огън в мен ти смъртното изгаряш,

неземна, сякаш с глас небето ме зове;

божествена душа, душата ми разтваряш,

Богиньо, извисен, седя сред богове.

 

Аз дръзнах, впил уста в устата ти червена,

откъснах, но без смърт, безсмъртна красота;

и от нектар живях, с амброзия свещена,

успял най-сладкото да вкуся — вечността!

Франсоа дьо Малерб
Сонет

Величествени сгради от мрамор и кристал,

в които прелестта извечна е вселена

и властва царят на безкрайната вселена,

в изкуството самата природа пресъздал;

 

градини, паркове със сенчесто-зелена

прохлада, свят с морави, разцъфнал, зацвъртял,

и който даже зиме, макар под преспи цял,

сияе с красота, от светъл дух родена;

 

места, които мойто сърце държите в плен,

горички, извори, потоци с глъч сребриста,

лицето ми посърва и страдам в тоя час —

 

но не че няма прелест във всичко покрай мен,

а затова, че тук не виждам днес Калиста:

не я ли зърна нея — за всичко сляп съм аз.

Теофил дьо Вио
Сонет

Година още, две, ще бъдеш горделива

и после край — цветът ти, уви, ще прецъфти;

а щом накрая, скъпа, съвсем увехнеш ти,

ще почне и над теб светът да се надсмива.

 

Не чакай някой вече от страст да запламти,

най-много някакъв лакей без съпротива

да легне утре с теб — душица милозлива,

с надежда твоя милост добре да му плати.

 

Ще търсиш на кого ли сред своя нов позор

любовница да станеш; глупците — и на тях

не ще им е до теб, една утеха късна.

 

Към мене ще се втурнеш — но ще отвърна взор,

ако зарониш сълзи — ще чуеш само смях

и тъй ще отмъстя, задето ме отблъсна.

Теофил дьо Вио
Сонет

Сънувах аз Филис, от ада чак дошла,

и както някога с ръце ме заобвива —

решила беше да се люби като жива

и както Иксион прегръщах аз мъгла.

 

А призракът й гол се мята и извива

и шепнеше: „Тирсис, ела при мен, ела,

откакто съм в света на мъки и тегла

за теб се пазя все и млада, и красива;

 

при най-големия любовник идвам аз,

отново да умра в ръцете ти от страст“;

а щом преситиха се от любов телата,

 

ми каза: „Сбогом, пак за ада хващам път…

Ти все се хвалеше, че любиш мойта плът,

сега хвали се, че си любил и душата“.

Пиер дьо Марбьоф
И морето, и любовта

Едно са и морето, и любовта, уви;

морето е горчиво и любовта — горчива,

морето крие бездни, и тя ни в бездни срива,

и в двете вият бури над нашите глави.

 

А който от водата се плаши и върви

все по брега, и който не знае страст ревнива

и от любов ранена, гръдта му не кърви —

ни буря ги връхлита, ни давят се такива.

 

Морето, то е люлка на любовта; макар и

излязла от водата, разпалва тя пожари,

но огън като тоя с вода не се гаси.

 

Щом не гаси пожара на любовта водата,

как оня пламък, който разпали ти самата,

да угася в морето на моите сълзи.

Венсан Воатюр
Песен

Придворният ще влезе в гроба —

не го поканили на лов.

И кой от ревност, кой от злоба,

а аз умирам от любов.

 

Орелът Прометей кълве го

и с клюна хищен е готов

да бъде до смъртта край него…

А аз умирам от любов.

 

Тирсис, овчарят на Виргилий,

простора цепи с жален зов,

оглася хълми и могили,

а аз умирам от любов.

 

Ще трогне камъните даже,

в гората всеки вопъл нов

за мъката му ще разкаже,

а аз умирам от любов.

Тристан л’Ермит
Слънцеликата красавица

Склони се слънцето по своя вечен път

и пак квадригата му с луд галоп навлиза

в морето; с бляскава карета и Елиза

е тук и прелести небесни те слепят.

 

И всички красоти на хубав слънчев ден,

които благодат безсмъртна увенчава,

и чист любовен плам, и светозарна слава —

това е тя в света, от нея озарен.

 

Аз гледах изумен, с премрежени очи

как вечната звезда сред блясък и лъчи

пожари палеше, раздухвани от бриза.

 

Как само смая ме вечерната заря;

изтля и този ден, но се яви Елиза

и сякаш слънцето отново тук изгря.

Пиер Корней
Станси за една маркиза

Щом смеете се тъй, маркизо,

на мойта страческа глава,

то знайте — и денят е близо! —

и вас очаква ви това.

 

Животът вечно ни тормози,

на всички ни мъсти до гроб;

ще свехнат свежите ви рози

тъй както моят сбръчкан лоб.

 

Тъй зодиакът подреден е,

че всичко чака своя час —

и вие ще сте като мене,

тъй както бил съм като вас.

 

Но знайте — и самото време

не може някои неща

и след смъртта да ми отнеме,

за тях безсилна е нощта.

 

А прелестите ви презрели

подобно сочни плодове

това, което сте презрели,

ще надживее с векове.

 

То спомена ще съхранява

за прелестните ви очи

и с него тяхната прослава

през времената ще звучи.

 

Потомството не ще забрави

за вас — мой дивен идеал,

но те ще видят хубостта ви,

понеже аз съм ви възпял.

 

Така че, хубава маркизо,

макар и грохнал, беловлас,

старика дръжте по-наблизо,

когато той — това съм аз.

Молиер
Сонетът на Оронт

Надеждата — о, тя ни сгрява,

Филис, избавя ни от скръб,

но толкова по-зле тогава,

щом бързо ни обръща гръб.

 

Да ме подмамите с надежда

успяхте тутакси, Филис;

но трябва ли да се подвежда

с надежда мъжкия филиз?

 

Ако ще чакам цяла вечност

да свърши тая безсърдечност,

ей тъй ще се пронижа сам!

 

Надежда пак — а за какво ли!

О, безнадеждно е, мадам,

да караш все с надежди голи.

Молиер
Из „Училище за жени“

Орас:

Наистина, Амур ще е голям учител,

кого ли той не е обучил и възпитал,

едно си бил и на̀ — променяш се за миг,

ако си примерен, послушен ученик.

Променя любовта дори и наште нрави,

направо чудеса понякога тя прави,

превръща често тя страхливеца в храбрец,

простака — в кавалер, глупака — в пръв мъдрец,

ленивият — търчи, скъперникът — пилее,

наивникът наглед — над хитър надделее…

Молиер
Из „Дон Гарсия Наварски“

Доня Елвира:

Не, не, за ревността не виждам оправдание,

такава ревност е направо изтезание;

показвала съм му сама — и не веднъж, —

че той за мене е обичаният мъж.

Не трябват думи тук; и знайни, и незнайни

неща говорят за сърдечните ни тайни.

Въздишки, погледи и руменец избил

говорят повече от най-изискан стил

за скритата любов — дори искра случайна

за миг ще освети една велика тайна.

В честта е силата на слабия ни пол,

и крием порива, когато е набол.

Аз исках, вярвай ми, пристрастие да няма,

реших с едни очи да гледам тия двама

съперници; но тъй и не надвих, уви,

пристрастията си: човек ще прояви

огромна разлика, когато се преструва,

или пък искрено когато се вълнува.

В едните чувства си напрегнат, като в плен,

а в другите не се замисляш, окрилен,

с пречистена душа приличаш на потока —

тече на воля той, избира сам посока…

Молиер
Из „Училище за мъже“

Ергаст

Съпрузи и бащи, от ревност полудели,

така се трудят, че любовникът печели.

Не съм бил никога любовник всепризнат,

най-малко бива ме за тоя занаят,

но аз съм служил и при лъвове и зная,

най-много радваха се те, ако накрая

мъжът излезеше ревнивец и — разбрал —

веднага бързаше да вдигне в тях скандал.

Отявлен дебелак, той вече няма мира,

без съвест и без срам жена си шпионира

и горд от титлата си на законен мъж

пред ухажора я ругае неведнъж.

Това, разбира се, открива по-голяма

възможност — колко е обидената дама

да утеши човек, и то така добре,

че скоро и плода желан да обере…

Жан-Батист дьо Грекур
Добрините се случвали на сън

Да се спаси от зноя на тоя летен ден,

почти съблечена бе легнала Климена;

прекрасна гледка — хем от свян заруменена,

хем пламнала от трепет и глад неутолен.

 

Понеже дрехата й бе почти свалена,

прекрасното местенце изникна в миг пред мен:

гнездо на знойни страсти, на огън спотаен,

пред който аз стоях с глава зашеметена.

 

Влудяващи неща — и мойта жар ме тласна

с безброй целувки да обсипя тая сластна

красавица, укрита от жегата навън.

 

Но тя се сепна в миг: — Ах, колко съм щастлива!

Наистина било, недейте се надсмива, —

в живота добрините се случвали насън.

Жан-Батист дьо Грекур
Четирите възрасти на жената

Беше в алчността си откровена,

па макар по-нежна от филиз —

от Лизандър тридесет овена

за една целувка взе Филис.

 

Но нещата хич не се повтарят

и дойде и неговият ден —

тридесет целувки взе овчарят,

при това срещу един овен.

 

А веднъж разнежена жената

просто се направо притесни —

за една целувчица, горката,

му предложи тридесет овни.

 

Утре тя със стадото и псето

ще хариже, както му е ред, —

за целувката безценна, дето

дава той без нищо на Лизет.

Алексис Пирон
Любовта и лудостта

Аз мъдър бях, ама за малко —

че се узорих тези дни;

о, разум, разум, колко жалко,

че скуката след теб ситни.

 

И мене лудостта добре ме

подхвана тук и подреди,

но оргиите са до време —

и скука пак… като преди.

 

Сега аз пърхам помежду им,

не виждам разлика почти;

не трябва хич да им се дуем,

и двете сам ги почети.

 

Защо е нужно да ги смразим!

И се спогаждаме с Амур:

пред моята жена съм с разум,

а пред любовницата — щур.

 

От всичко полза ще извади

човек, в живота щом не спи —

едната носи ми наслади

и брака другата крепи.

Шарл-Франсоа Панар
Чашата

Какво му трябва на човека: все така

да е добре и чаша взел в ръка,

да пие, любовта да слави.

Край селската река

на меката лъка

в игри, забави

да ливва цял

искрящ бокал,

от смях

възврял.

Ах,

вълни пламтят

в самата гръд.

Пий,

пий,

пий,

налей веднага,

недей отлага,

пий,

пий,

пий,

налей веднага,

тъй както се полага.

По тия пенести вълни летят

Безгрижието и Смехът.

Понс-Дени Екушар-Льобрьон
Ода за Дафне в една хубава утрин

Каква зора обилно блика

по всички хълми и бърда!

Зефирът в близката тръстика

пак буди сънната вода.

 

С уханията свои Флора

дарява този ветрен бог;

ликуват вече без умора

и птиците в леса дълбок.

 

Разкрива Бакхус гръд пияна;

в елена стреля Орион

и грабва в тоя миг Диана

целувка от Ендимион.

 

Самият въздух потрепера

от сласт свенливо-гола пак;

да, богът дивен на Цитера

обича този полузрак.

 

Простира миртът гъста стряха

над влюбените същества:

с усмивка и надежда плаха

ги среща росната трева.

 

Не, никога не е бил свода

по-чист, по-радостен и нов.

О, Дафне, цялата природа

сега се буди за любов.

Жил Менаж
Така е — любовта ви е разкош…

Така е — любовта ви е разкош,

за който съм платил с порой от сълзи, драга,

но вие знаете — признавам го веднага —

че сълзите не струват пукнат грош.

Жан-Франсоа Саразен
С туй писъмце сърцето си горещо…

С туй писъмце сърцето си горещо

оставям днес в ръцете ви, мадам,

а щом приемете го, ще ви дам —

и пак в ръцете ви — и още нещо.

Абат Котен
Защо Филис от срещите все бяга…

Защо Филис от срещите все бяга,

защо я плаши мойта страст,

щом само тримата сме: тя, Амур и аз,

и тръгва си Амур веднага.

Андре Шение
Епиграма

Амур орач се хвана и пак одързостен

пое след плуга тежък, размахал нов остен;

воловете му влачат безропотно ярема,

той хвърля семената и пак напред поема

и, вперил взор в небето, на Юпитер крещи:

„Внимавай мойта жътва да не съсипеш ти,

че току-виж с Европа ви впрегна да орете,

ще има да мучиш ти, за срам на боговете!“

Пиер-Жан Беранже
Това ли е Лизет

Какво! Наричат ви Лизет?

Лизет — в пера, с бижута!

Лизет — с разкошен тоалет!

Лизет — така надута!

        Ах! Не, не не,

не сте Лизет — за мен поне.

        Ах! Не, не, не,

не се правете на Лизет!

 

С пантофки сякаш за балет —

от сърма и от свила

и с тоя руж, лика си блед

нелепо разкрасила?

        Ах! Не, не не,

не сте Лизет — за мен поне.

        Ах! Не, не, не,

не се правете на Лизет!

 

В дома ви всеки скъп предмет

е само за богати;

алковът с балдахин, с паркет,

в дантели и брокати.

        Ах! Не, не не,

не сте Лизет — за мен поне.

        Ах! Не, не, не,

не се правете на Лизет!

 

С усмивка истинска наглед —

усмивките нима са

да крият чувства като лед

и горестна гримаса?

        Ах! Не, не не,

не сте Лизет — за мен поне.

        Ах! Не, не, не,

не се правете на Лизет!

 

Как бърза времето напред!

Мансардата къде я

и вие — с простия корсет —

като кралица в нея?

        Ах! Не, не не,

не сте Лизет — за мен поне.

        Ах! Не, не, не,

не се правете на Лизет!

 

Обичахте и с луд късмет

дарявахте десетки,

най-мила — с устни като мед —

сред другите гризетки.

        Ах! Не, не не,

не сте Лизет — за мен поне.

        Ах! Не, не, не,

не се правете на Лизет!

 

Държанка на старик проклет,

на него днес държите,

с парите всичко е наред,

но как ли е с мечтите?

        Ах! Не, не не,

не сте Лизет — за мен поне.

        Ах! Не, не, не,

не се правете на Лизет!

 

Амур крилат е и навред

девойчетата гони.

Е, сбогом, сбогом, свят предвзет

на тежките поклони.

        Ах! Не, не не,

не сте Лизет — за мен поне.

        Ах! Не, не, не,

не се правете на Лизет!

Шарл-Юбер Милвоа
Листопад

Сред оголелите гори

с килим от шума под краката

бе пусто, глухо; в тишината

мълчеше славеят дори.

Болник, дочакал свойта есен

в зорите на живота млад,

дошъл бе, в тиха скръб унесен,

да се сбогува с тоя свят:

„О, сбогом лес… и аз ще падна;

над мойта участ заридай —

листата по земята хладна

предричат близкия ми край.

Оракул зъл, под тия клони

ти каза ми: — Над теб лесът

пак сълзи-листи ще зарони,

но вече за последен път.

Дори и кипарисът вечен

над теб — завинаги обречен —

жалейно вейки сам склони:

ще свехне твойта младост клета

преди по хълми и полета

да паднат първите слани.

Умирам… Твоят полъх леден

докосна ме и мен дори.

Изтля животът ненагледен,

стопи се като сън в зори.

 

Ридай, ридай, друг изход няма,

затрупай всичко покрай мен

и скрий пътеките от мама

към моя гроб усамотен.

Но ако видиш мойта мила

по залез, скръбен взор склонила,

да дойде тук, над мен да бди,

срещни я, лес, и с реч унила

и мойта сянка събуди!“

Тъй каза… Тръгна. И изчезна.

И — сетен лист — в бездънна бездна

слетя и сетният му ден.

Под кичест дъб и днес белее

на гроба камъкът студен.

Но милата му днес къде е?

Днес само някакъв пастир,

зората щом заруменее,

смущава неговия мир.

Марселин Деборд-Валмор
Розите на Саади

Набрах ти рози аз и в тая утрин ранна;

но бяха толкова, че не успях с колана

да стегна всичко тук, откъснато от мен.

 

Букетът пръсна се. И розите крилати

пое ги вятърът, в морето ги запрати

и стана морският простор за миг червен:

 

неукротим пожар сред залива огромен…

Но пази роклята ми дъхавия спомен,

ела и се опий, на мойта гръд склонен.

Марселин Деборд-Валмор
Разделените

Не ми пиши! Скърбя. Ах, нека да угасна,

без тебе мойта пролет е любов без буйна страст;

простирам аз ръце, но сепвам се злощастна…

Душата ми е гробница — не чукай в късен час.

                                Не ми пиши!

 

Не ми пиши! Смъртта да чакаме — до края.

Не Бог — попитай себе си тъй любил ли е друг.

Да чуя твоя глас, е все едно от рая

да чуя глас „Обичам те!“ — а аз да гасна тук.

                                Не ми пиши!

 

Не ми пиши! Мълчи! От спомена се плаша,

недей, гласа ти в спомена е жив, ненакърнен.

Аз жадна съм, но ти не ми поднасяй чаша,

писмото пак лицето ти ще възкреси пред мен.

                                Не ми пиши!

 

Не ми пиши! О, не — три думи… Ще загина,

ах, те пламтят в усмивката на скъпото лице,

с гласа ти те ехтят в душата ми пустинна,

с целувка отпечатваш ги на моето сърце…

                                Не ми пиши!

Марселин Деборд-Валмор
Спомен

Когато пребледня и с разтреперан глас

запъна се и спря, недоизказал нещо;

когато стрелна ме с такава знойна страст,

че нарани до кръв сърцето ми горещо;

когато нежен плам лицето му погали

        и лумна между нас,

и моята душа опари — той едва ли

        обичал е… Обичах аз!

Алфонс дьо Ламартин
Езерото

Към нови хоризонти за кой ли път поели

сами в нощта бездънна, навеки в неин плен,

сред океана вечен на времето не ще ли

                                свалим платна поне за ден?

 

О, Езеро! Как бавно годината отлита;

жадувахме да зърнем как твойта шир блести,

но — гледай сам пристигам, да седна на гранита,

                                където виждаше я ти.

 

Ти все така ревеше под канарата дива,

разбиваше се с ярост в скалите. Все така

и вятърът се хвърля и с пяна той покрива

                                божествените й крака.

 

Бе привечер — спомни си! И плавахме в покоя;

и плясък от веслата, ритмичен като хор,

ехтеше под небето, все по-далеч — над твоя

                                спокоен, огласен простор.

 

Внезапно в тъмнината дочухме глас небесен,

брегът пленен отвърна — и той с неземен глас;

смириха се вълните и тая скъпа песен

                                започна да вали над нас:

 

„О, време, спри летежа на миговете сладки,

                                на нас сега ги подчини

и дай ни ти да вкусим от прелестите кратки

на най-прекрасните ни дни!

 

Един ли тук нещастник на тебе днес се моли;

                                лети, за всички тях лети,

та с дните да изчезнат и злите им неволи;

                                щастливите отбягвай ти.

 

Но аз напразно моля за още два-три мига,

                                опитай, времето задръж;

и аз с нощта говоря: «Почакай, нощ!» Но стига —

                                зората блясва изведнъж.

 

Да любим, все да любим! Да изцедим наслада

                                от всеки мимолетен час!

Човекът няма пристан, ни времето — преграда,

                                тече и ни влече и нас!“

 

Защо, ревниво време, и дните на забрава,

когато ни обливат любовните вълни,

светкавично прелитат край нас — тъй както става

                                и с нашите злощастни дни?

 

Нима не ще оставим следи, макар и слаби?

Как! Всичко ли изчезва? Във времето? Защо?

Нима то само дава, нима то само граби

                                и нищичко не връща то?

 

Небитие и вечност, и минало, и бездни,

какво ли става с дните, погълнати от вас?

Кажете: кой ще върне и миговете звездни

                                и нашия велик екстаз?

 

О, езеро! И щерни! И дебри с мрак огромен!

От времето щадени, във вечни младини,

нощта ни съхранете; дори най-малък спомен,

                                природо дивна, съхрани.

 

Пази го ти в покоя, пази го в свойте бури,

о, езеро прекрасно, в засмения простор

и в мрачните гранити, и в черните си мури,

                                надвесени над твоя взор!

 

Пази го ти във всяка въздишка на зефира,

в шума си неспокоен, летящ от бряг на бряг,

в звездата среброчела, не спряла да полира

                                вълните с нежния си зрак!

 

И вятърът застенал, и маранята лека,

тръстиката, която посърнала расте,

и всичко, дето диша и гледа, слуша — нека

                                шепти: „Обичаха се те!“

Виктор Юго
Скръбта на Олимпио

Не беше сводът блед, ни гаснеха полята;

не, слънчевият ден обагряше с позлата

                                бездънния простор,

струеше сладък лъх над злачната поляна

и той не вярваше, с душа от кръв обляна,

                                на своя смаян взор.

 

Сияйна есен бе; горички зажълтели

по голите бърда се мяркаха и трели

                                под свода озлатен

ехтяха — птиците, от Бога вдъхновени,

навярно славеха със свойте кантилени

                                отрудения ден.

 

Реши да види пак дали все тъй под бряста е

колибата — приют на скъпото им щастие,

                                потока с ромон глух,

любовните гнезда сред гъстата дъбрава,

където вкусваше с целувките забрава

                                смутеният им дух.

 

Потърси той дома сред плодната градина,

алеята, зида, в решетката старинна

                                опря посърнал лик;

вървеше блед, листа под стъпките хрущяха,

зад всеки ствол, уви, подобно сянка плаха

                                стаен бе мъртъв миг.

 

Дочу ветреца той в горичката позната,

от който всичко в нас потръпва и в душата

                                се буди любовта —

и който и дъба, и розата поклаща,

самият той душа, душа животрептяща

                                на хиляди неща.

 

В безлюдната гора листата под нозете

се мъчеха сами да полетят, но сетне

                                се връщаха от път.

Тъй често, литнали — към нова светла вис ли? —

с прекършени крила и скръбните ни мисли

                                сред локва кръв лежат.

 

Той дълго гледа как — прекрасни, все по-редки —

Природата навред разстила нови гледки,

                                и чезнеше в мечти;

небето горе бе лице заруменяло,

а езерото тук — вълшебно огледало,

                                чу ручей да шурти.

 

Припомни си, уви, за времето щастливо,

не влезе — над зида наднича боязливо

                                като скиталец клет;

цял ден се скита сам. Но ето, мрак припадна,

а неговата гръд бе гробница прохладна,

                                и прокънтя навред:

 

„О, скръб! Как искам аз да разбера в съсъда

кипи ли още вино, или с разбита гръд

на мъртвата любов свидетел ням ще бъда,

погребана навеки сред тоя дивен кът.

 

Как бързо се менят и се рушат нещата!

Природо ведрочела, забравяш всичко ти!

И късаш нишките, обвързали сърцата —

о, тайнствените нишки на нашите мечти.

 

Съборено лежи дървото с двете букви.

Домът ни от шубраци не можеш го откри.

И розите — и те са стъпкани, че тук ви

посрещат с глъч дечица, улисани в игри.

 

Зазидана мълчи чешмата; свежа, млада

тук пиеше тя жадно с ожурено лице,

направо гребваше вода — като наяда —

и ронеше се бисер от нейните ръце.

 

Изровения път с паваж са го застлали.

А в пясъка личаха следите и от тях

бе доста весело: до мойте натежали

две стъпчици припрени — същински ситен смях.

 

И камъкът, забит от векове в тревите,

на който тя край пътя ме чакаше сама,

стърчи нащърбен днес, разкъртен от колите,

които с громол вечер се връщат у дома.

 

Тук лес е избуял, там минал суховеят.

Къде е днес животът, доскоро тук кипял;

и спомените в миг се пръсват и пилеят

като студена пепел от огън догорял.

 

Нима ни няма днес? Живяхме ли? Кога ли?

Кой моя стон ще чуе сред тая глушина?

Аз плача, а ветрец листата росни гали;

и моят дом видя ме и пак не ме позна.

 

Сега са други тук, където нас ни няма.

Където ти си стъпвал, ще мине утре друг.

Щом тук една мечта лелеели сме двама,

защо да не мечтаят и други двама тук!

 

Светът не почва с нас и няма с нас да свърши;

едно са най-накрая и лоши, и добри.

Летиш, но друг простор крилото ще прекърши;

сънуваш, но сънят е по-къс от сън дори.

 

Ще дойдат други, да, с души неопетнени,

сред тоя кът, от слънце и щастие облян,

да вкусят прелестта, която тук зове ни

и любовта превръща в жадуван, светъл блян.

 

Къде са нашите поля, реки, ливади?

Ще радват друг, любима, лесът и този бряг.

Ще дойдат други тук, разголени и млади,

да осквернят вълните, ласкали твоя крак.

 

Какво! Не сме ли се обичали, кажи ми!

По цъфналите хълми с възторжени души

не сме ли бродили по дъхави килими!

Жестоката Природа от всичко ни лиши.

 

Кажете, о, лози, ята във висините,

гнезда, тръстики гъсти, дъбрави, брегове,

нима и други тук така ще веселите?

Нима гласът ви нежен и други ще зове?

 

Как само внемлехме. Притихнали, с боязън

следяхме всеки трепет в гласа неповторим,

ловяхме смисъла, до днес недоизказан —

изконните ви тайни поне да не смутим!

 

Кажи ми, самота, о, чист простор, кажи ми,

Природо, прислонена сред тоя пустош див,

щом двамата заспим сред сенките незрими,

тъй както спи в ковчега мъртвецът мълчалив,

 

нима безчувствени вестта ще ви остави,

че сме навеки в гроба, а с нас и любовта,

и всичко ще цъфти и в мирните забави

ще пее и танцува с усмивка на уста?

 

Нима, съзрели ни да скитаме нехайни —

два призрака — сред урви, горички и скали,

не ще ни кажете една от тия тайни,

които всеки с близък човек ще сподели?

 

Нима без капка жал за времето умряло

ще гледате как — сенки — отново тук вървим

и тя ме води пак, прегърнала ме вяло,

към някой извор, плачещ със стон неутешим?

 

И ако някой път за свойта страст гореща

приют и други найдат сред злачните листа,

не ще ли чуват там — и те! — при всяка среща:

— Спомнете си, о, живи, за мъртвите в пръстта!

 

За твърде кратко Бог поля, реки, морави

и езера ни дава, и свод необозрим,

и глухите скали, и мрачните дъбрави —

любов, мечти, надежди под тях да прислоним.

 

А после взема ги. И духва той свещта ни.

И нашата заслона потапя в мрачина.

И казва на дола, люлял ни в свойте длани,

да заличи следите и наште имена.

 

О, забрави ни, дом, ти, сенчест двор, градина!

Бълбукай, весел ручей! Ликувай, птичи глас!

Расти трева! Обвий и моя праг, лозина!

Не ще ви пак забравим, забравени от вас!

 

Защото сянката на любовта сте вие!

Оазисът сте вие, жадуван все така!

О, дол — велик приют, към тебе път се вие,

по който, цели в сълзи, вървяхме за ръка!

 

Напускат страстите сами душата свита,

едната взела маска, а другата — кинжал:

палячовци на път, чиято пъстра свита

преваля с глъч и песни баира оголял.

 

И само ти, любов, не гаснеш! Нека бликат

лъчите, твоят факел мъглите да срази.

Младежът те кълне, боготвори — старикът;

че радост за едни си, за други си сълзи.

 

Когато натежи от старостта главата

и сам, без цел, без поглед, без помисъл за грях,

човек усети, че е гроб на нищетата —

с илюзии изтлели и целомъдрен прах;

 

и плахата душа се спусне в наште бездни,

за да брои сред ада на ледената гръд

угаснали мечти и мъки безполезни —

тъй както мъртъвците след битка се броят —

 

и както смел търсач в ръката с факел скита

извън света реален, извън света засмян,

тя стига дъното на тая бездна скрита,

по-страшна и от дъно на мрачен океан;

 

и там, сред тая нощ, зловещо помрачняла,

душата в гърч ужасен от гниещия свят

усеща нещо как потрепва зад воала…

И тоя трепет в мрака си ти, о, спомен свят!“

 

[21] октомври 18[37]

Виктор Юго
Изяли бяхме всички вишни…

Изяли бяхме всички вишни

и с ропот в стаята нахлу:

— Да имаше бонбони. Виж ни,

какви сме станали в Сен-Клу!

 

И тая жажда! Взе унило

череши да яде… — О, не! —

виж, сякаш пила съм мастило

и виж ми пръстите… — Поне

 

сто пъти още ме тормози,

пък трябваше и бой да ям.

О, юни! О, лъчи и рози!

Лазурът пее, мракът — ням!

 

Но при поредната й сцена

изтрих — и как не възропта! —

с цветя — ръката й вбесена,

с целувка — сочните уста.

Виктор Юго
Цял ден череши бяхме яли…
друг превод

Цял ден череши бяхме яли

и с вик нахълта у дома:

— Тук няма и бонбон. Коя ли

в Сен-Клу ще вехне, все сама!

 

И жаждата. Но сочен плод

намери се — малини вкусни…

— Не ще отмия цял живот

ни пръстите, ни свойте устни.

 

Цял ден тъй слушах помежду ни

кавги и глъч — но й простих.

Лъчи и рози! Юни! Юни!

Лазурът пее, здрачът — тих!

 

Оставих я да свърши тя,

че след това и аз да почна:

ръцете й изтрих с цветя

и устните — с целувка сочна.

Виктор Юго
Ave, Dea; morituros te salutat

На Жюдит Готие

Смъртта и красотата две бездни са — дори

по-мрачни от нощта, от свода по-сияйни,

две страшно плодовити, чудовищни сестри

с една и съща страст, с едни и същи тайни.

 

О, черни, руси къдри, о, страст — пожар в зори,

изпепели ме ти; о, погледи омайни,

о, перли в морските вълни — слънца нетрайни,

о, светозарни птици вдън мрачните гори.

 

Съдбите ни все пак приличат си, о, мила,

макар че са различни лицата ни на вид;

и — бездна — твоят взор влече с неземна сила,

 

а звездна бездна и в гръдта ми се разкрива,

и колко до небето сме близо, о, Жюдит:

че аз съм стар, а ти — божествено красива.

Феликс Арвер
Сонет

Духът ми крие тайна, животът ми — загадка:

една любов внезапна гори ме с вечен плам;

не виждам аз надежда, а мъката си сладка

пред моята любима не мога да издам.

 

О, все незабелязан, слетян от участ рядка —

край нея, все край нея и все пак вечно сам.

До края на живота — при всяка среща кратка

ни нещо ще поискам, ни нещо ще й дам.

 

Макар че с чар и нежност дарена е от Бога,

към свойта цел поела възвишена и строга,

пред шепота любовен едва ли ще се спре;

 

и в своята надменност, зад маската си скрита,

прочела стиховете за нея, ще попита:

„Коя е тя?“ И няма, уви, да разбере.

Жерар дьо Нервал
Братовчедката

Наслади има и през зимата; в неделя,

когато слънцето с лъчи студени стреля,

да те покани на разходка тя сама…

— И за вечерята да сте си у дома —

 

да каже майка й… И в Тюйлери смалени

под черни дървеса с разцъфнали премени

да бродите и тя да зъзне все… Нали

край вас надигат се вечерните мъгли.

 

И да скърбите за деня, че пак отлита

тъй бързо… за страстта тъй жарка, но прикрита;

и там, на стълбите, да чувствате — почти

припаднали от глад — как гъската цвърти.

Жерар дьо Нервал
Остави ме

Не, остави ме, моля те, не бива,

напразно ти — тъй млада и красива —

се мъчиш да съгрееш мойта гръд:

не виждаш ли, че старото ми чело

е бледо и, тъгата предпочело,

щастливи дни не ще го разведрят.

 

Когато с вихри зимата засвири

и по полета голи и баири

с дъха си зъл цветята вледени,

кой върнал би тогава на листата

уханията знойни, красотата,

изчезнали с отлитналите дни?

 

Ох, ако бях те срещнал аз по-рано,

когато моето сърце пияно

туптеше за живот и нежна страст,

как радостно, с каква душа безгрешна

щях твоята усмивка да посрещна

и щях от твоя чар да пия аз.

 

Но днес — о, твоят взор сияен! Днес не…

Тъй в миг звездата пътеводна блесне

в очите на моряците в беда,

връз чийто кораб бурята връхлита

и още миг — черупката разбита

ще хлътне в завилнялата вода.

 

Не, остави ме, моля те, не бива,

напразно ти — тъй млада и красива —

се мъчиш да съгрееш мойта гръд:

не виждаш ли как, мъки предпочело,

от скърби потъмняло, мойто чело

надеждите не ще го разведрят.

Жерар дьо Нервал
На алеята

Премина… Стройното й тяло

бе окрилила младостта.

В ръцете — с цвете запламтяло

и с нова песен на уста.

 

Душа — едничка на земята!

И в моята душа дори

да слезе тя сред тъмнината —

пак с поглед ще я озари.

 

Но вече младостта я няма,

угасна като лъч и тя…

Девойка, полъх, чар — измама

бе щастието… Отлетя…

Жерар дьо Нервал
Фантазия

Това е стар напев — за простия рефрен

бих дал и Моцарт аз, и Вебер, и Росини.

Изпълнен с нега, скръб — в словата му старинни

се крие тайнствен чар, единствено за мен!

 

Щом само чуя го, и в тоя миг — о, блян! —

с два века моята душа се подмладява

и в дните на Луи Тринайсти съм… И лава

излива залезът по хълма, цял облян…

 

И виждам замък стар от тухли и гранит,

прозорци със стъкла, от залеза наляни;

вековен парк, в река сред цъфнали поляни

е потопил нозе, от възрастта превит.

 

А на прозореца с висок и кръгъл свод —

в старинно облекло, с очи като маслини

жена, която аз навярно в друг живот

съм виждал… Но сега си спомням — след години.

Алфред дьо Мюсе
Венеция

Спи Венеция в кармина

на безмълвната картина;

нито окъснял рибар,

                                ни стражар.

 

Само бди лъвът с крилата

и към нещо в далнината

сочи в дрезгавия мрак

                                с бронзов крак.

 

А край него шхуни, лодки,

барки — като чапли кротки,

кацнали след дълъг път —

                                се тълпят;

 

дремят в димната лагуна

и шумят в мъглата лунна —

сякаш пляскащи крила —

                                ветрила.

 

Скривайки се пак, луната

с облак звезден се намята,

челото й в миг обвял

                                с лек воал.

 

Тъй игуменката млада

върху расото с наслада

мята булото си с вид

                                дяволит.

 

Всичко тук — дворци богати,

колонади и палати,

каменните стъпала,

                                перила,

 

улички, мостове, сгради,

беломраморни наяди,

заливът, от зрак студен

                                набразден, —

 

всичко спи. И с алебарди

зорко стражата го варди

там, от крепостния вал,

                                в сън замрял.

 

— Ах, една сега ли чака,

грейне ли луната в мрака,

вън да зърне с дебнещ взор

                                ухажор;

 

в огледалото се взира,

черна маска си избира,

че нали се е задал

                                карнавал.

 

В сянката на балдахина,

отмаляла в сласт, Ванина

пак ще спи с любовник млад

                                до обяд.

 

И Нарциса, полугола,

скрита в своята гондола,

в жар любовен ще гори

                                до зори.

 

Кой в Италия не знае

що за лудост любовта е

и с любов не пламени

                                младини.

 

Аз не ща да се тревожа

от часовника на дожа —

нека стряска го от сън

                                с рязък звън.

 

Ние да броим, любима,

колко ли целувки има

върху твоята уста

                                през нощта.

 

Да броим мечти, загадки,

да броим сълзите сладки

и мига неуловим

                                да ценим.

Алфред дьо Мюсе
Коя обичам тъй горещо?…

Коя обичам тъй горещо?

        Не! Аз не знам

дали ще ме накара нещо

да я издам.

 

Едно признал бих, нека знае

        тук всеки мъж:

по-златна нейната коса е

        от зряла ръж.

 

Аз правя тя каквото каже,

        без капка жал

и повече — живота даже

аз бих й дал.

 

Отблъснат, всяка нова рана

        понасям твърд,

душата ми е изтерзана —

        уви — до смърт.

 

Но любя с по-голяма сила

        и твърдо знам,

че ще умра и мойта мила

        не ще издам.

Алфред дьо Мюсе
Мадрид

Мадрид, о, столица-принцеса,

сред теб — от не едно селце са! —

ту грейне син, ту тъмен взор.

О, град със страстни серенади,

с разходките на двойки млади

среднощ под звездния простор.

 

Мадрид с кориди, заехтели

от ръкопляскане на бели

ръце, развели ветрила.

И що сеньори, сеньорини

през лунна нощ с воали сини

по мраморните стъпала.

 

Мадрид, Мадрид, за тия талии

и аз, и всички сме мечтали,

но знам една с тъй гъвкав кръст,

че — руси, смугли, с перли скъпи —

не може никоя да стъпи

дори на малкия й пръст.

 

Познавам нейната дуеня,

прозореца й в нощни бдения

държи отворен тя за мен,

от нея погледи не свалят

дори епископът и кралят

на службата в тържествен ден.

 

Това е мойта андалуска!

Вдовица дивна, ловко спуска

от ревност изтъкан воал!

И ангел чист! И тъмен демон!

И сякаш птица с глас неземен,

и с плът на златен портокал.

 

Ах, щом с целувки най-изкусни

тя впие сочните си устни

в езическите ми уста,

като змия се заизвива

и нежна, гъвкава и дива

край мен се вие в унес тя.

 

Какво ми струва ли? — на сметка

ми е капризната кокетка:

това е конят, в пяна цял,

и комплимент — каква мантиля! —

бонбони с мирис на ванилия,

и цяла нощ на карнавал.

Алфред дьо Мюсе
Сонет

О, първи тръпки мраз през зимата! Студът!

Ловец в стърнищата до късна вечер скита

и сврака с врясък сух в кориите прелита,

и вече в замъка камините пламтят.

 

Сега е време за града… Поех на път,

да зърна купола на Лувъра, гранита,

Париж, потънал в дим, да гледам до насита

(все още чувам как коларите крещят).

 

Обичам тоя здрач, с тълпите вън, и Сена,

в нощта от хиляди фенери озарена!

Как радва зимата! И ти, живот, и ти!

 

О, твоят взор ленив — приют за цяла зима

на моята душа… Кой казвал бил, любима,

че не за мен сега сърцето ти тупти?

Теофил Готие
Кармен

Тя кльощава е… В тъмнината

очите цигански блестят.

Косите — мрачни. Сатаната

е щавил мургавата плът.

 

Грозница — всяка с бяс ще каже,

мъжете лудост ги обзе;

толедският епископ даже

пял меса в нейните нозе.

 

Вратът от амбра е… над него

виши се гордо кок блестящ —

щом с жест нехаен разплете го,

се скрива като в черен плащ.

 

В победен пурпур се разпуква

смехът на смуглото лице;

устата — огнен цвят — изсмуква

кръвта на мъжкото сърце.

 

Не, с нея никоя не може

да се сравни по красота.

И у преситени велможи

тя пали с огнен взор кръвта.

 

Горчи в плътта й дяволита

солта на морските води,

отдето гола Афродита —

зовящо-гола — се роди.

Шарл Бодлер
Екзотичен аромат

Сред здрача — в топла есен — присвил очи блажено,

от твойта гръд гореща аз пия с часове

и стелят се пред мене щастливи брегове,

удавени сред блясък от слънце разкалено.

 

Това е чуден остров на нега и на леност

с дървета причудливи и сочни плодове;

мъжете там са дребни, но с яки гърбове,

жените смайват с поглед — открит до откровеност.

 

С дъха си ти ме водиш към тоя дивен кът

и виждам пристан, в който платна и мачти спят,

все още уморени от урагана бесен,

 

а мирисът упойващ на сочен тамаринд

издува мойте ноздри, потрепва в здрача син

и смесва се в гръдта ми с моряшка тъжна песен.

Шарл Бодлер
Покана за пътешествие

        Любима, ела, мечтай

        до мене за онзи край,

където ме всичко привлича.

        Наслада е любовта,

        наслада е и смъртта

в страната, която на тебе прилича.

        Там влажни слънца блестят

        и опиянен духът

лети в небесата сред бездни сияйни:

        в неверните ти очи

        тъй грее в сълзи, в лъчи

и чарът на тъмните тайни.

 

Там всичко е блясък и красота,

покой и наслада от любовта.

 

        В дома на свойте мечти

        ще видиш мебели ти,

полирани от вековете,

        ще чувстваш, стаила дъх,

        как амбра упоен лъх

примесва с дъха на невиждано цвете.

        Бездънни огледала,

        тавани в злато, кресла —

скъп източен блясък духа ще опива;

        с потаен, сладостен глас

        ще влива всичко край нас

в душата печал мълчалива.

 

Там всичко е блясък и красота,

покой и наслада от любовта.

 

        Виж само: всеки канал

        от блясъци е прелял

и кораби спят на вълните;

        за тебе, любима, тук

        дошли от север и юг —

дано пъстротата им развесели те…

        Да, залезът пак обля

        канали, стрехи, поля

и всичко блести в хиацинти и злато.

        И дълго ще гледаш ти

        сияние как трепти,

над топлата вечер разлято.

 

Там всичко е блясък и красота,

покой и наслада от любовта.

Шарл Бодлер
Като лежах веднъж с една еврейка гадна…

Като лежах веднъж с една еврейка гадна —

два голи трупа сякаш, захвърлени в нощта! —

в платената любов дъхът ми тъй отпадна,

че замечта за твойта печална красота.

 

И с царствена осанка пред мен изникна ти,

с мощта и прелестта на своя поглед странен,

с косата лъскава и гладка — шлем уханен,

от който любовта ми след миг ще запламти.

 

Бих те целувал жадно и тялото ти аз

бих с бисери обсипал — от чиста вечна страст!

от хладните нозе до смолните къдрици,

 

ако веднъж с невинно избликнала сълза

в печална късна вечер, о ти, царице зла,

стопиш леда искрящ на своите зеници!

Шарл Бодлер
Мъченица
Картина от неизвестен майстор

Сред лъскави флакони, огледала, картини,

        уханни дрехи от атлаз

и мебели богати, драперии старинни,

        стаили в гънките си сласт,

 

сред стая като парник, с постели още топли

        и с дъх на въздух застоял,

отровен от букети, умиращи без вопли

        в ковчезите си от кристал,

 

обезглавено тяло — така река залива

        ливада, пламнала от зной —

дивана напоява с кръв алена и жива

        и все се ненасища той.

 

С примамливия блясък на призрачните сцени,

        които хвърлят в сладък страх,

главата с черни къдри, с бижута скъпоценни,

        блещукащи едва сред тях,

 

стои на нощно шкафче, по-бледа от лютика,

        и гледа с ледени очи —

с цвета на здрача зимен, — в които страст не блика,

        ни тайна някаква личи.

 

Безтрепетното тяло сред тая мрачна спалня

        разголва целия си чар:

един потаен блясък и красота фатална,

        за всички нас върховен дар.

 

Като забравен спомен бедрото се открива

        изпод чорап със златен кант,

а жартиерът моден зловещо в тебе впива

        окото си от диамант.

 

И цялата картина е зрелище ужасно,

        и в тягостната самота

тя погледа ни грабва и ни повлича властно

        към бездните на любовта,

 

към празненствата странни с блаженството проклето,

        което скръбно весели,

в което с грейнал поглед, прикрити зад пердето,

        се взират демоните зли.

 

По острото й рамо с мършавина тъй стилна,

        по ханша гладък и висок,

по талията нежна, но гъвкава и силна

        като змия в предсмъртен скок,

 

личи, че не е стара… Над трепетите млади

        досадата ли връхлетя,

Че за тълпата стръвна от гибелни наслади

        душата си разтвори тя?

 

Мъжът, когото — жива — ти с щедрото си лоно

        не бе наситила, дали

над тялото бездушно, към всичко благосклонно,

        прищевките си утоли?

 

Кажи, о, труп порочен — ръце неумолими

        дали в косите той заби?

едно върховно „сбогом“ не лепне ли — кажи ми? —

        върху студените зъби?

 

Далече от закона, далече от скандала,

        от цялата злорада гмеж,

спокойно спи, ти — странен сън заспала,

        сама сред този склеп зловещ.

 

Съпругът ти избяга. Но твоят образ вечен

        преследва го и през нощта

и — както ти на него — на теб е той обречен;

        на теб е верен — до смъртта!

Шарл Бодлер
Украшенията

Любимата е гола, но тя — за мойта сласт! —

докрая звънките си накити не снема

и те й дават блясък и чувството за власт,

с които славят се робините в харема.

 

Щом в танца звън надменен разсипе тя край мен,

светът от камъни искрящи и позлата

замайва ме и падам в любимия си плен:

нещата, смесващи звъна със светлината.

 

Излегне се и в ново очакване замре,

и най-блажено се усмихва от дивана

на мойто силно чувство, по-бурно от море,

връхлитащо я пак — скала, обляна в пяна.

 

Тигрица укротена, пронизва ме с очи

и с вял, унесен вид в различни пози стене,

и толкова невинност сред похотта личи,

че нов невиждан чар е всеки миг за мене.

 

И хълбоците, двете ръце и колена —

с бял лебедов воал и от елей по-гладки —

изпълват моя поглед с пречиста светлина;

гръдта й, сочните гърди — два грозда сладки,

 

два Ангела на злото с усмивка на уста —

напират да смутят покоя на душата

и от върха кристален да я свалят в прахта,

дордето тя кротко мечтае в самотата.

 

Бедра на Антиопа с гърди на момък блед

пред мене свързват се в една рисунка рязка,

за да изпъкне тазът, примамливо въззет;

лицето с див загар мълчи — надменна маска.

 

И както жар догаря и тлее в своя кът,

умира слабата, безсилно стара ламба

и щом изпусне жарка въздишка — всеки път! —

налива с топла кръв плътта й с цвят на амбра.

Шарл Бодлер
Смъртта на любовниците

Ще паднем изтощени в уханните легла,

два гроба — чакат ни дълбоките дивани,

и по стелажите цъфтят цветята странни,

към небеса по-дивни протегнали стъбла.

 

Пропити с мирис, сякаш с най-чистата смола,

сърцата ще пламтят, две факли на страстта ни,

и светлините им, до днес необуздани,

ще се двоят в очите — като в огледала.

 

В една мистична вечер със син и розов здрач

ще мине между нас сияние незнайно —

едно последно „сбогом“ като протяжен плач;

 

И после предан ангел, на прага тихо спрял,

ще влезе радостен — да съживи потайно

огледалата мътни и пламъка умрял.

Шарл Бодлер
Прокълнати жени
Делфина и Иполита

Под немощния блясък на гаснещи лампади

върху възглавки меки, пропити с аромат,

бленува Иполита за силните наслади,

отбулили воала на свян и знойна жад.

 

Тя дири с взор, помътен от бурята могъща,

на своята невинност лазура помрачен —

тъй както пътник вечер глава назад извръща

към хоризонта, гаснещ с отминалия ден.

 

Набъбналите сълзи в очите уморени,

премалата, видът й, отпаднал от сластта,

ръцете отмалели, оръжия строшени —

допълва всичко тая тъй крехка красота.

 

Делфина на колене, спокойна и щастлива,

я гледа и победно очите й пламтят:

тъй в свойта плячка хищник последен поглед впива,

преди да вбие зъби във вкусната й плът.

 

Красива мощ, склонена над прелест нежно-бледа,

надменна, прежадняла, все още пие с жар

упойващото вино на своята победа

и чака да й сложат в нозете сладък дар.

 

Тя гледа как в очите на жертвата й блика

мелодията няма, възпяваща страстта,

и тази благодарност, безкрайна и велика,

под клепките избила с въздишка на уста.

 

— Любима, Иполита, защо, какъв е този

твой страх? Не осъзна ли — не бива ни веднъж

да правиш хекатомби със свойте първи рози

под суховея мощен на всеки срещнат мъж!

 

Видя ли — мойте ласки са нежните мушици,

които милват вечер спокойните води,

а мъжките приличат на тежки колесници:

връхлитат и изриват по пътя си бразди.

 

Ще минат върху тебе с безжалостни копита

подобно впряг волове, опънали хомот.

Не страдай, погледни ме, о, мила Иполита,

ти, обич моя, моя надежда, мой живот,

 

да видя — дай — очите с лазур и звездопади,

божествената бездна, в която тайни спят!

Завесата ще вдигна пред тъмните наслади,

ще те приспя и няма да има край сънят!

 

Но трепва Иполита и шепне тя: „Делфина,

не съм неблагодарна, но… тоя вечен смут;

как страдам, как се мята душата ми невинна

като след нощ безсънна на оргии и блуд.

 

Усещам как нападат ме ужаси, кошмари

и призраците черни, строени в боен ред,

под стража ме повеждат по път сред дим и пари —

към хоризонта кървав, затворил се отвред.

 

Защо ли, обясни ми, див ужас ме връхлита?

Такова странно нещо ли сторихме в страстта?

Изтръпвам, като чуя: «Мой ангел, Иполита!»

И чувствам как протягам към тебе пак уста.

 

Не гледай строго, сестро, от мене възжелана,

обичам те — навеки ще те обичам аз,

макар и да ме водиш направо към капана,

за моята погибел раззинал алчна паст!“

 

Делфина тръсва гордо трагичната си грива,

железния триножник съборила от яд,

и хвърля гневен поглед, и казва с ярост дива:

— Кой дръзва да говори пред любовта за ад?

 

Проклет да е от всички, проклет да е навеки

мечтателят, от глупост, невиждана до днес,

потеглил по измамни и гибелни пътеки

и пръв решил да смеси в едно любов и чест!

 

Да, който иска в общо мистическо начало

да свърже мрак и блясък, и зной със студ суров,

во век не ще съгрее паралитично тяло

под слънцето пламтящо, наречено любов!

 

Върви, търси — щом искаш — мъжа глупак, жениха,

сърцето непорочно да ръфа настървен,

но знай, че ужасена, разкаяна и лиха

ще дойдеш да подложиш кървяща гръд пред мен.

 

И знай, че на земята един е господаря!…

И младото момиче със сълзи на лице

надава вик: „Усещам, в мен бездна се разтваря

и тя — и тая бездна — е моето сърце!

 

Като вулкан пламтяща, бездънна като ада!

Не ще насити никой чудовищната паст

и все тъй Евменида от люта жад ще страда,

и с факел ще разпалва изгарящата страст.

 

Но плътните завеси за нашата умора

жадуваното кътче нали ще оградят;

глава на твойто рамо как искам да оборя

и с хлад гробовен нека ме лъхне твойта гръд!“…

 

— Пропадайте, летете, окаяни създания,

пропадайте надолу сред зейналия ад,

сред тая бездна, дето престъпните желания,

бичувани от вятър, понесъл дим и смрад,

 

кипят и врат, клокочат като море сред буря.

Търсете, луди сенки, простор за свойта страст;

насладата ви мъки към мъки ще притуря

и никога не ще се насити този бяс.

 

В бърлогите ви слънце лъчи не ще разпери;

през процепите тесни бацилите струят

като светлика бледен на призрачни фенери

и с мириса си гнусен пронизват вашта плът.

 

Безплодието алчно на ласките ви щави,

суши и нова жажда разпалва то в гръдта

и като флаг разкъсан плющи, плющи плътта ви

под бесния, нестихващ самум на похотта.

 

Далече от тълпата, прокудени, презрени,

носете се — вълчици сред пустош в зной и мраз —

и следвайте съдбата, души неутолени,

докрай — и надминете Безкрайното у вас.

Жан-Батист Клеман
Времето на зрелите череши

Когато дойде времето на зрелите череши,

на радостния славей и на дрозда-веселяк,

        настава празник на земята;

замайва се на хубавиците главата,

в гръдта на влюбените слънце буйства пак…

Когато дойде времето на зрелите череши,

        как дивно пее дроздът-веселяк.

 

Но бързо свършва времето на зрелите череши,

когато всички късат сочни обеци в захлас

        и бързат с тях да се накичат!

Черешите на любовта — ах, как приличат

на едри капки кръв по роклите край нас…

Но бързо свършва времето на зрелите череши:

        корали вкусни, късани в захлас.

 

Когато сме във времето на зрелите череши

и някой разбере, че го е страх от любовта, —

        от хубавиците да бяга.

Мен тоя страх не ме ни мъчи, ни засяга —

не мога аз и миг без мъката в гръдта…

Когато сме във времето на зрелите череши,

        ще видите как мъчи любовта.

 

Но пак ще славя времето на зрелите череши,

макар и да отваря то в ранената ми гръд

        поредната кървяща рана;

и госпожа Съдбата, хитра, обиграна,

да пречи все така, уви, да зарастат…

О, аз ще славя времето на зрелите череши

        и оня сладък спомен в мойта гръд.

Стефан Маларме
Видение

Луната тъжна е. И ангели в сълзи

в покоя от цветя, сред който дим пълзи,

бленуват с мъртъв лък в ръка и вопли бели

летят, лазура на цветчетата облели.

Часът благословен на първата ни страст.

Но моят Унес — тъй щастлив, че страдам аз! —

опива се с дъха замайващ на тъгата,

без угризения останал след благата

на Блян, отдавна от сърцето ми обран…

Навел очи, без цел се скитах и — о, Блян! —

внезапно зърнах те на улицата, в здрача,

със слънце в къдрите, помислил, че изскача,

щастлива, феята на детските ми дни

и пак през моя сън, обляна в светлини,

върви, оставила — в ръце с букети бели —

снегът от дъхави звездички да се стели.

Стефан Маларме
Умолително писмо

Принцесо, как завиждам на Хеба — с жест познат

над чашата, която целувате, превита.

И аз пламтя, но нямам и шанса на абат,

ни гол от порцелана ви гледам сам с възхита.

 

И тъй като не съм ви любимец голобрад,

бонбон или червило, забава дяволита,

и погледа ви дълго търпях аз, непризнат,

о, руса — с коафьори-златари в дивна свита,

 

да не мълчим… Усмивки, дъхтящи на малини —

не са ли кротко стадо от агнета невинни,

сърцата като листи погубващо безспир;

 

да не мълчим… рисува на розово ветрило

Буше овчарска свирка, приспиваща унило.

О, вашите усмивки — кой днес им е пастир?

Стефан Маларме
Въздишка

С душа към твойто чело, о,сестро — есента

пъстрее там с лунички и чезне в унес тя, —

към скитащия свод на твоя поглед нежен

политам — сякаш в парк от тиха скръб премрежен

въздиша към Лазура бял предан водоскок.

… Лазурът на Октомври тъй блед и тъй висок

с едно униние безкрайно и агония

на шума в мъртвата вода, където гони я

тих вятър и начупва студения кристал

и жълто слънце тегли лъча си изтънял.

Стефан Маларме
Рондели

I[1]

Нищо призори не би било

някаква гримаса да съзрете

от смеха сред ложе се пазете

смях разтърсил вашето крило

 

безразлично в мекото легло

спете си далеч от страховете

нищо призори не би било

някаква гримаса да съзрете

 

ако сепнат сън но не от зло

а от красотата той превзет е

върху бузата не сложи цвете

в поглед диамантно светъл о

нищо призори не би било.

II[2]

Щом си пожелала любовта

да гори но да мълчи устата

тази роза пак ще властва тя

в тежкия застой на тишината

 

би ли заменила песента

блясъка в усмивката позната

щом си пожелала любовта

да гори но да мълчи устата

 

ням е ням в кръга от самота

Силфът в царски пурпур и позлата

чак до връхчетата на крилата

го разкъсва огнена страстта

щом си пожелала любовта.

Пол Верлен
Желание

О, първите жени! Любовните тегла!

Цъфтяща плът, лазур в очите, къдри — злато

и онзи изблик плах на чувство непознато,

на ласки, сред дъха на младите тела!

 

Далече са, уви, далече пиршествата

невинни! Пролетта на жалбите крила

размаха и се скри сред черната мъгла

на моята печал, погнуса и отврата!

 

И ето, сам съм днес, без капка вяра в мен,

посърнал, блед и сам, от старец по-студен,

като сирак, лишен и от сестра любима…

 

О ти, жена с очи, в които се чете

любов, ти, мургава и мъдра, несмутима,

ела и целуни ме — сякаш съм дете!

Пол Верлен
Сантиментална беседа

Сред стар вековен парк — и гол, и заледен —

два призрака в нощта изникнаха пред мен.

 

Очите — мъртви, устните им — сухи,

и с мъка се долавят думи глухи.

 

Сред стар вековен парк — и гол, и заледен —

зовяха миналото сенките пред мен.

 

— Не си ли спомняш нашта страст тогава?

— Защо, нима това си заслужава?

 

— Не виждаш ли душата ми насън поне,

сърцето тръпне ли от мойто име? — Не.

 

— Ах! Тия дни на щастие безмерно,

до кръв притискахме уста! — Наверно.

 

— Как чист бе сводът син. Надеждата — и тя.

— Но тя към черен свод, ранена, полетя.

 

Тъй те потънаха в тревата суха

и само мракът чу речта им глуха.

Пол Верлен
Изгрява слънцето…

Изгрява слънцето и — топло — позлатява

и росните жита, и мократа морава,

и сводът тръпне — син от утринния хлад.

Безцелно тръгваш пак през нивите; назад

остават и ръжта, и слогът, и лъката,

и стар тревясал път извежда край реката.

Как въздухът е свеж. В миг птица прелети

със сламка в човката и ясно виждаш ти —

по гладката вода се плъзва сянка птича.

Това е всичко.

                Но мечтателят обича

да скита сутрин тук след своя сладък блян

за светло щастие; безгрижен и пиян

от спомена крилат за своята любима —

до вчера само сън, мечта недостижима,

бял ангел призори, запял с неземен глас;

поетът и смеха ще изтърпи от вас

за нея — Спътница, душа, която кара

душата му и днес да страда с нова вяра.

Пол Верлен
Бяла, луната…

Бяла, луната

лее лъчи;

между листата

сладко звучи

песен в покоя…

 

О, мила моя!

 

В езеро бяло —

с бистрата глъб

на огледало —

черни от скръб,

тръпнат върбите…

 

Час на мечтите.

 

А в тъмнината

звезден покой

от небесата

слиза с безброй

цветни сияния…

 

Час на признания.

Пол Верлен
И тъй — ще бъде светъл летен ден…

И тъй — иде бъде светъл летен ден;

огромно слънце с мен ще се опива

и ще те прави още по-красива —

в лъчите и коприната — до мен.

 

Небето като царствена палатка

на дълги сини дипли ще трепти,

докоснало челата ни почти —

тъй бледи от възторг и мъка сладка.

 

А привечер, щом всичко се смълчи,

ветрец ще милва твоите къдрици

и пак над нас — щастливи годеници —

ще се усмихват звездните очи.

Пол Верлен
A Poor Young Shepherd[3]

 

Целувката оса е,

треперя от зори,

а и в съня дори

край мене тя витае.

Целувката оса е!

 

Но пак обичам Кет —

с очите и големи,

по-тъмни от бадеми,

с лик издължен и блед.

Ах, как обичам Кет!

 

Днес Валентинов ден е!

Ах, как да ида сам

при Кет? Човек от срам

къде ли да се дене,

а Валентинов ден е!

 

Ще бъда аз сгоден

за Кеш — добре го зная!

Но как да чакам края,

да страдам всеки ден,

все още несгоден…

 

Целувката оса е,

треперя от зори,

а и в съня дори

край мене тя витае.

Целувката оса е!

Пол Верлен
Green[4]

 

Ето цветя и плодове, листа и клонки разцъфтели,

ето и моето сърце — за тебе само то трепти.

Но не разкъсвай като плод и него с пръстите си бели,

ще бъде сладък този дар, щом с поглед го погълнеш ти.

 

Обсипан целия с роса, аз се завръщам от простора,

където ме пронизва хлад и челото ми посребри.

Нека в нозете ти сега полегне моята умора,

да чезне в унеса горещ — по-сладък и от сън дори.

 

Аз ще търкулна след това глава на твойта гръд корава —

от лудите целувки тя все още нежно ще звъни —

след тази чудна буря там покоят да я отрезвява

и само малко да поспя, додето си почиваш ти.

Тристан Корбиер
Аз твой любим? — О, Боже! — Това си бе спектакъл…

Аз твой любим? — О, Боже! — Това си бе спектакъл.

И аз, надянал маска, бях по-неукротим

от Арлекин; подгизнал от пот бе твоят грим

и след безброй целувки почти се беше свлякъл.

 

Аз лапах соса лепкав с отврата, преко сили;

и с теб деляхме сажди и чер горчив нагар,

на белите ти мигли придали адски чар

и с тих седефен блясък очите озвездили.

 

Хаванска пура сякаш — каква наивност, а! —

червилото аз смучех от твоята уста,

но кръв по твойте устни не зърнах… Тъй се мляска,

 

но мляскане на сцена не струва пет пари.

Пооправи си грима и пак се напери!

Аз, честно да ти кажа, обичах твойта маска.

Йорис-Карл Юисманс
Японско рококо

О, моя черноока, чернокоса, белотела, чуй ме, о, моя палава вълчице!

 

Обичам твоите ко̀си, фантастични очи, обичам устата ти, разкалена като плод на калина, твоите жълти закръглени бузи; обичам твоите посукани стъпала и плоски гърди, огромните ти копиевидни нокти, сияещи като бисерни раковини.

 

Обичам, о, моя умилкваща се вълчице, лесно раздразващата ме леност, разнежващата усмивка, небрежното ти държане и всичките ти разглезени жестове.

 

Обичам, о, моя гальовна вълчице, мяукащия ти глас, обичам го с дрезгавите му и пискливи извивки, но най-много обичам, обичам до смърт твоя нос, това твое носле, което се тули сред талазите на твоите коси като жълта роза, разкрехната сред черни листа.

Жермен Нуво
Любов

От нищо днес не ме е страх,

дори да смъкнат цяла фаша

от моя гръб, след як пердах;

и ни стражаря, ни апаша,

ни пълната с отрова чаша,

ни пепелянка в някой ров

ме стряскат, камо ли палаша —

щом с мен е моята любов!

 

Направо ме напушва смях

от хитрините на търгаша,

от всичко, дето преживях;

да сърба всеки свойта каша,

готов съм сабя да препаша,

да вляза в битка съм готов

и всички тук да опердаша —

щом с мен е моята любов!

 

Не съм негодник, нито плах,

подвил опашка, да отпраша,

какво, че хвърляте ми прах

в очите, че властта е ваша,

какво са краля и пунгаша,

какво е всеки пристав нов,

те всички плачат за фараша —

щом с мен е моята любов!

Послание

Любима, чуй — не богаташа,

и Бог да викне с глас суров:

„Махни се!“ — хич не му се плаша,

щом с мен е моята любов!

Артюр Рембо
Първата вечер

Тя се събличаше пред мене,

а наглите дървета вън

чела в стъклата замъглени

допираха със звън, със звън.

 

Удобно седна, полугола,

ръце преплете след това

и виждам как кракът от стола

люлее се едва-едва.

 

И виждам аз как лъч витае,

прозирен, восъчно налят,

край устните й, над гръдта й —

пчела над нежен розов цвят.

 

Целунах нежния й глезен.

И ето — рязко прозвънтял,

отрони се смехът й глезен,

смехът й чист като кристал.

 

Крака под дългата си риза

подгъна: „Колко си припрян!“

И в миг смехът й ме прониза

и сепна дръзкия ми план.

 

Устата в дързост мимолетна

до клепките да се допре

успя. И тя глава отметна

назад: „О, тъй е по-добре!…

 

Но искам две-три думи… Нека…“

Аз я целунах по гръдта,

а тя усмихна се полека —

тъй даде ми награда тя…

 

Тя се събличаше пред мене.

А наглите дървета вън

чела в стъклата замъглени

допираха със звън, със звън.

Артюр Рембо
Роман

I

На седемнайсет кой не е безумно-млад.

Веднъж — по дявола бокали, лимонада

и ярки светлини на шумния площад!

Под старите липи излизаш на прохлада.

 

О, юнски вечери! О, дъх на липов мед!

И лепнат клепките, дъха в гръдта ти спира.

Ветрец повява и долита глъч отвред,

и мирис на лозя се смесва с дъх на бира.

II

А ето там над теб — и мъничък парцал

от мръсен здрач, обшит от клонче изтъняло,

в средата със звезда — игла с фалшив кристал,

трептяща сладостно и с малко бледо тяло.

 

На седемнайсет! Нощ. И юни. И лози.

Като шампанско е дъхът им — губиш сила…

Ти скиташ; чувстваш как по устните пълзи

целувката — или калинка лекокрила.

III

О, Робинзоне луд, в романи скита ти!

Край слабия фенер — едва земята кваси —

една госпожица с пленителни черти

минава — в сянка от яката на баща си.

 

Отгатнала — уви! — че си наивник млад,

с ботинките си тя ситни, ала на мира

така ли се стои — и фръцва се назад…

И твойто „тра-ла-ла“ на устните замира.

IV

Ти влюбен си. Летиш. И тъй до август чак.

Ти влюбен си. Чете тя смешните сонети.

Приятелите — днес за тях си пръв глупак.

Но изведнъж… и тя ти пише. Как се сети?

 

И тая вечер… сам на светлия площад,

пак влизаш в кафене — бокали с лимонада…

На седемнайсет кой не е безумно-млад,

когато мамят вън липите — на прохлада.

 

3 септември 70

Артюр Рембо
Сън за зимата

На Нея

Ще тръгнем през зимата в розов уютен вагон

        с възглавнички сини.

В гнездото на луди целувки най-нежният стон

        дано укроти ни.

 

Очи ще притвориш — зад потните тъмни стъкла

        сред сенки вечерни

ще скачат и демони черни с космати тела,

        и глутници черни.

 

Но аз ще те сепна с целувка, искряща от хлад,

и тя като паяче нежно по голия врат

        ще хукне веднага…

 

Коси ще разпуснеш, „Търси го“ — ще кажеш със смях —

и дълго ще търсим това животинче сред тях,

        и все ще ни бяга.

 

Във вагона, 7 октомври 70

Артюр Рембо
Глава на фавън

Сред листака — зелено ковчеже, със злато

обковано, листака, където слепи

смътен блясък и плахо целувката спи —

през дантели, раздрани от слънце разлято,

 

гледа фавън с огромни искрящи очи,

с бели зъби, захапали пурпурно цвете —

сякаш вино е с кръв оросило и двете

сочни устни — и смях сред клонака ечи…

 

А когато препусне — по-пъргав от златка,

дълго тръпнат листата от младия смях

и смутена — синигер разтупкан и плах —

в злака Златната Горска Целувка е сладка.

Артюр Рембо
Звездата розово в ушите ти заплака…

Звездата розово в ушите ти заплака,

морето грейна рижо на зрялата ти гръд,

обля безкраят бял врата ти и гръбнака

и в кръв издъхна черно на твоя ханш Мъжът.

Артюр Рембо
Из „Озарения“
X

Всички уродливости правят жестовете на Хортензия още по-отвратителни. Нейното усамотение е машиналната еротика; нейното униние — динамиката на любовта. Под закрилата на детството, във всички времена, тя е била пламтящо пречистване за племената. Вратата й е отворена за нищетата. Там моралът на днешните същества се разлага в страстта й или в нейните действия. О, ужасни тръпки на несръчната още любов върху кървавия под, на газена светлина. Открийте Хортензия!

Жорж Роденбах
Женските очи

Очи от Средиземно море, очи от пяна —

от пяната на дните, с горещ лазур обляна,

очи — във вас духът ни се връща в младостта.

Какви морета плискат зад синята черта,

о, острови-близнаци сред водните пустини,

какъв ли залив скрит е в зениците ви сини?

 

Безкраят се отдръпва, люлян като на длан.

И пак духът на път е, от ветрите терзан,

разпален от очите на толкова красиви

жени… Но колко често и ураганът с диви

конвулсии връхлита и го захвърля в плен

на айсбергите мъртви сред севера студен:

и лед, и снежни вихри, и мрачини мъгливи;

или пък на самия екватор, разкален

от пламъци надменни и огнени корали,

реки от гъста лава, простора разорали.

Как подло дебне само лазурният капан!

 

Духът в подмолна схватка се чувства подигран,

напуска своя кораб с платната лекокрили

и мрежите, в които звезди до днес ловил е,

сече самите мачти и целия товар

той в бездната изхвърля от своя кораб стар.

 

В една прекрасна вечер — тук свършва младостта ни! —

той в пристана навлиза; узрял е, ще престане

в лазура на очите да плава, да хвърчи…

 

Ах, тази стръв да плаваш в красивите очи!

Емил Верхарн
От мъртвите целувки на умиращите дни…

От мъртвите целувки на умиращите дни —

от тях са тия белези по твойте скули,

че много рози времето със своя леден лъх обрули,

преди и твоите страни да ослани.

 

Къде са устните и кой очите угаси,

не виждам и главата ти красива —

сияйно слънце — с блясък да облива

градината на твойте черни бухнали коси.

 

И скъпите ръце със светозарни пръсти

до моето чело не се докосват пак

тъй както някога в редеещия мрак,

дордето слънцето с лъчи вън милва мъховете гъсти.

 

Плътта ти, дивната ти млада плът,

терзала моя дух — и с не една загадка! —

не е тъй свежа, розова и гладка

и твоите ръце като сияйни клонки вече не трептят.

 

Залязва всичко, вехне всичко тук, уви;

гласът — и той се промени и думите са все по-бледи,

и помен няма от младежките победи,

и тялото ти — клюмнал мак — накрая се преви.

 

И все пак, моето сърце и днес пламти,

не ще да знае, че посърваш все по-често ти,

защото знам, че нищо на земята

не може нашия възторг да задуши,

и са прозрели нашите души:

голямата любов не гасне с красотата.

Емил Верхарн
Измъкнах се от гъсталака на съня…

Измъкнах се от гъсталака на съня

и жал ми беше тук да те забравя,

под клоните, сред сенките на сънната дъбрава,

а аз самият вън на слънце да се настаня.

 

Градината с пламтящи макове и ружи бе осята

и аз вървях, отвътре зазвънтял

от стихове, изляни от сребро и от кристал

в трептящия покой на светлината.

 

И изведнъж към теб се втурнах аз

с такъв голям възторг, почти в екстаз,

че стори ми се, моята душа щастлива иска

и теб да те зарадва с тая красота тъй близка,

да те събуди и изтръгне с весел звън

от здрачния шубрак на твоя сън.

 

И ето у дома съм пак, отново тъна

сред здрач и тишина блажено-сънна

и моите целувки — искрени, разискрени — звънят —

камбанен ек — сред топлите поля на твойта плът.

Жан Мореас
Девойчето говори

Копърът ми рече: той по тебе

луд лудее, че при теб добре бе;

ще се върне, тичай го срещни.

— Копър, ти приказваш ги едни!

Имай милост, Господи, към мене!

 

Ти защо — паричката ми рече —

хвана вяра, виж, че е далече.

И сърцето му е буца лед.

— Късно е, паричке, за съвет!

Имай милост, Господи, към мене!

 

Хич недей — босилекът ми вика —

да го чакаш, с друга е войника.

Хей, босилко, я не ме коси,

ще те втъкна в моите коси.

Имай милост, Господи, към мене!

Реми дьо Гурмон
Снегът

Симона, този сняг е като твойта шия бял,

Симона, преспи бели като колената ти е той навял.

 

Симона, като сняг студени са и твоите ръце,

Симона, като сняг студено е и твоето сърце.

 

Целувката на огъня ще разтопи снега; уви —

целувката за сбогом твоето сърце ще съживи.

 

Как тъжен е снегът по клоните с игли зелени,

и как е тъжно челото ти под косите заскрежени.

 

Симона, твоят брат — снегът — лежи отвън на моя праг,

Симона, ти си моята любов и моят сняг.

Реми дьо Гурмон
Moritura

Сред спарения парник цвета си екзотичен,

за друг сезон обречен, разкрило е сега

едно превито цвете — унило, с вид мистичен;

отрова тук за него е буйната мъзга.

 

И чувствам как полека от клюмналото цвете

ухания блатисти потискащо струят:

пред взора ми тъмнее, треперят ми ръцете

и глух, с подути вени, мълча със свита гръд.

 

Тъй вкъщи — друго цвете — жена болнаво-бледа

отпуснала е длани, склонила е глава.

Унася се и както с отсъстващ поглед гледа,

въздишка тъжна само отронва се едва.

 

Но гъстите й къдри се плискат в надпревара —

огромен черен залив от кипнала смола;

очите й огромни са два пламтящи фара,

пронизващи унило вечерната мъгла.

 

Къдриците с дъха си тук всичко са пропили

и както вдишва етер обречен пациент,

аз бавно отмалявам и губя, губя сили…

И този взор пронизва духа ми вцепенен.

Албер Самен
О, споменът за теб — една любима книга!…

О, споменът за теб — една любима книга!

Заспивам с нея аз и тя от сън ме вдига

и в нея по̀ е хубав животът, може би —

не блян печален, в който душата ти скърби.

 

Бих искал мойте строфи не друго да краси,

а облакът уханен на твоите коси;

като прочут златар с движения изкусни

да ти извая стих по-фин от твойте устни;

да пресуша тъгата с изгарящи вълни

и всяка твоя дума и в мене да кълни,

да кажа как море с талази скръбни стене

в гръдта ти — залив тих, недостижим за мене;

а твоите очи са две хладни езера

в безмълвния следобед сред есенна гора;

и в гаснещия час на скъпата реликва —

чуй как пианото на нашта скръб откликва! —

с почти набожно ехо и днес да прозвучи

целувка закъсняла по твоите очи.

Жюл Лафорг
Поплак за провинциалната луна

Ах! Как красива е Луната.

Закръглена като Съдбата.

 

Заря в казармите тръбят.

Стражарят мина — прав му път.

 

Отсреща клавесин ли страда?

Я, котка прекоси площада.

 

Мъртвило. Свириха заря,

но после всичко пак замря.

 

Замлъкна старото пиано.

Ах, колко ли е вече? Рано.

 

Какво изгнание, Луна!

Дали не съм доволен, а?

 

Луна, о, ти, Луна безгрижна,

тъй както уж си неподвижна

 

и над Мисури ли гориш,

и над стъгдите ли в Париж,

 

над полюси, морета, горди

норвежки — знам ли ги! — фиорди?

 

Луна щастлива, в тоя час

във влака виждам я и аз —

 

на меден месец са поели.

В Шотландия. Че то къде ли?

 

А ако там се разреве

ей тъй, от мойте стихове?

 

Луна, ах, скитнице такава,

нима не ти познавам нрава?

 

О, дивни нощи! В мойта гръд

и сетните надежди мрат.

 

Луна — какво ще й внушите,

добро бабе с памук в ушите.

Жюл Лафорг
Поплак за прастарите носталгии

Вали над мрачните квартали.

Окапали след тежък труд,

вечерят; всеки сит, разплут

ту дълго тъне в мисли вяли,

                                ту в миг се пали.

 

О, свят далечен, груб за нас! —

с фабричен заник, с тежко лято

над плодна угар, от която

се лее сладостен от сласт

                                несекващ глас.

 

Да блъскаш сгорещено тяло

по слога с маков тих пожар

в девойче ветрено, неспряло

от сочна праскова нектар

                                да смуче с жар.

 

Да гледаш златната му грива

как грее в здрача сънно-вял,

устата лепнещо-щастлива

да хапеш див, оплескан цял

                                със сок презрял.

 

Да дишаш после с дъх неравен,

впил поглед в звездния простор,

безцелно, като грохнал фавън,

да слушаш жабешкия хор

                                с овлъгнал взор.

 

И още в тоя луд екстаз,

щом над смълчаните поляни

проблесне лунният топаз,

да махате като пияни

                                с безсилни длани…

 

Вали над мрачните квартали…

Избръснат гладко, сложил фрак,

наместен сред девици вяли

вечеряш и се правиш пак

                                на пръв глупак.

Стюар Мерил
Посещението на Ерос

Аз искам като наш приятел да влезе Ерос днес у нас —

ми каза в пурпурния здрач на есенния ден, любима,

а в плетения прост кафез цареше скръб неутешима:

о, гукащите гургулици с невнятен плач — като в несвяст.

 

Да, Ерос като пръв приятел ще влиза винаги у нас —

отвърнах аз, заслушан как отвъд лехите с хризантеми

внезапно брулнати листа затрупват гробовете неми

в жълтеещата се горичка, докосната от ранен мраз.

 

И ето че почука Ерос, решил да влезе и у нас —

по-нежен и от Святостта, обнажен като Чистотата, —

запратил в слънцето стрели, те сипят се сред самотата

като смеха му — смях безгрижен на бог щастлив и сладкоглас.

 

Добре дошъл у нас, о, Ерос, добре дошъл и днес у нас,

да вдигнем пълни чаши пак пред запламтялата камина;

ела, божествено дете — и както днес не ни отмина,

от изневери избави ни, щом всичко тук е в твойта власт.

 

Засмя се ненадейно Ерос и влезе след това у нас,

и вратовете ни обви с ръце — хомота на мечтите;

устите ни отключи той и сам отвори ни очите:

защо сме тъй неблагодарни, че бил разпалвал нашта страст!

 

Заключихме вратите после, тъй както никога у нас,

да не излиза от дома нехаещият скитник Ерос;

той полета на дните спря и после тайните — о, ерес! —

на Времето разкри ни — тайни на всеки ден и всеки час.

 

И пак отворихме вратата, държала пленника у нас —

да литне Ерос по света и с ласките си лекокрили

да радва хората — уста разтворили, очи разкрили!

Как дълго, нежно той ни милва — изпадналите в тих екстаз!

 

Ще бъде истински Великден… В молитвената тишина

се чува: клетите души се нижат в дълги върволици

и се възземат над света — души на бели гълъбици —

между погиналото слънце и раждащата се луна.

Анри дьо Рение
Жълтъчена луна

И този ден завърши с жълтъчена луна,

подала се едва над тъмните тополи,

и с гъстите талази на блатна топлина

от сънните води с тръстики тънкостволи.

 

Кой знаел е от нас — под слънчевия жупел,

сред острите стърнища и сгърчени треви,

когато пясък сух, пътеките затрупал,

петите ни протрити до болка разкърви,

 

когато любовта със свойта страшна лава

сърцата ни разкъса и всичко изгори,

а след това изтля — кой знаел е тогава,

че скъпа ще ни бъде и пепелта дори,

 

и че денят, облъхнат от блатна топлина

над сънните води с тръстики тънкостволи

ще свърши с тая вяла жълтъчена луна,

подала кръгъл лик над тъмните тополи.

Анри дьо Рение
Разходка

Часът за теб удари; тръгни си. Преди мен.

Сама — сред тишина, сама сред самотата,

денят е само твой, не страдай ти самата,

за сянката, където те чакам примирен.

 

Върви сама. А аз — оставам, цял в позлата,

от младостта далече, от злака й зелен,

от светлата усмивка на пролетния ден,

от пролетния зрак в усмивката позната.

 

Огромен кичест дъб — животът ми това е,

съмнения и скръб и днес ще приласкае,

когато пак се върна да страдам до зори,

 

щастлив, че вятърът през голите разтрози

ще вейне милостиво и пак ще ни дари —

на мене само дъх, на теб самите рози.

Франсис Вьеле-Грифен
Бях млад; и пълен бях с кроежи…

Бях млад; и пълен бях с кроежи;

и бях сред прелестни места:

денят бе тих, копите — свежи

и сочни — твоите уста.

 

Вървях — взе свят да ми се вие —

по стъпките на любовта;

оттук сте минали и вие!

Вървях тъй чак до вечерта;

 

а после падна мрак без време

и в шушнещата пустота

разсмя ме твоят страх; и взе ме

в обятията си нощта.

Пол-Жан Туле
Из „Песни без мелодии“

В Арл, сред гробището Аликан,

там, където сумракът под розите е винен,

                                и денят — в лъчи облян,

 

не търси наслада в тия самоти,

щом усетиш как от порив най-невинен

                                натежалото сърце се разтупти;

 

гълъбът — и той, притихнал, тишина тук пази:

тихо говори, ако за обич ще говориш ти

                                край раззинатите саркофази.

Франсис Жам
Ще дойдеш ти

Ще дойдеш в слънчев ден, когато дивите метличини

край пътя ще се люшкат, целите с пчели накичени.

 

Ще дойдеш със смеха на устните си алени

като разпукнат цвят на нарово дърво разпалени.

 

За да му кажеш, че обичала си го отдавна ти,

макар със смях целувките си да спести.

 

И днес да го целунеш с жар дошла си отдалече…

Но тръпнеща, ще видиш с ужас, че е мъртъв вече.

Пиер Луис
Разходка по морския бряг

Когато се разхождахме по морския бряг, загърнати чак до брадичката в своите наметала от тъмна вълна, край нас преминаха весели момичета.

 

„Ах, ето ги Билитис и Мназидика! Вижте каква малка катеричка хванахме: нежна е като птица и плаха като зайче.

 

При Лиде ще я сложим в клетка и ще й даваме мляко и пресни листа. Женска е, ще живее дълго.“

 

И лудетините изтичаха нататък. А ние, без да пророним и дума, седнахме — аз на един камък, а тя на пясъка — и се загледахме в морето.

 

Из „Песните на Билитис“

Пиер Луис
Нещото

— Здравей, Билитис, Мназидика, здравей! — Сядай. Как е мъжът ти? — Повече от добре. Но не му казвайте, че сте ме виждали. Ще ме убие, ако разбере, че съм идвала у вас. — Бъди спокойна.

 

— Това ли е вашата стая? Това ли е леглото ви? Извинете ме. Много съм любопитна. Нали знаеш ложето на Мирине. — Твърде тясно е. — Казват, че била много хубава. — И доста похотлива, скъпа! Но да не говорим за това.

 

— За какво си дошла? — А ти какво ми предлагаш? — Кажи… — Не смея да ти го кажа. — Няма такова нещо при нас. — Наистина ли? — Мназидика е още девствена. — И откъде да го взема? — От обущаря Дракон.

 

— Кажи ми откъде купи конеца, с който бродираш? Моят се къса, само като го погледнеш. — Сама си го изпредох, но Наис продава великолепни. — По колко? — По три обола. — Скъпо е. А онова нещо? — Две драхми. — Е, сбогом!

 

Из „Песните на Билитис“

Пиер Луис
Преструвки

Всичко — и моят живот, и светът, и хората, всичко, което не е тя — не струва нищо за мене. Всичко, което не е тя — дарявам ти го, минувачо.

 

Знае ли тя какви усилия ми струва да бъда красива в нейните очи, да се грижа за прическите си, за своите мазила, туники и благовония?

 

Готова съм да отместя воденичен камък, да преплувам морето, земята да преобърна, само и само да я задържа при себе си.

 

Но нека никога не го разбере, о, Богини, които бдите над нас, защото в деня, в който узнае, че я обичам, ще избяга при друга…

 

Из „Песните на Билитис“

Пиер Луис
На един заблуден

Любовта на жените е най-хубавото нещо, което смъртните са изпитвали; и ти би мислил така, Клеон, ако душата ти познаваше истинското сладострастие. Но ти мислиш само за суетата си.

 

Губиш си нощите да обсипваш с ласки юношите, които отвръщат поглед от нас. Но погледни ги само! Колко са грозни. Сравни косите ни, бухнали и разпилени, с техните топчести глави; опитай се да откриеш белите ни гърди върху тяхната гръд.

 

На мястото на тесните им бедра ще видиш ли нашите пищни ханшове и просторното вдлъбнато лоно, което мами любовниците? И накрая — кои ли човешки устни, ако не тия, които те биха желали да имат, разпалват сластта?

 

Болен си, о, Клеант, но една жена може да те излекува. Иди при младата Сатира, дъщерята на моята съседка Горго. Нейната задница е като роза под слънцето и няма да ти откаже удоволствието, за което жадува и тя.

 

Из „Песните на Билитис“

Пиер Луис
Вечеря с приятелки

Миромерис и Маскале, елате, приятелки, у нас тая вечер, понеже няма да има любовник при мене; елате да си побъбрим, полегнали на меките ложета, докато трае вечерята.

 

Добре ще си отдъхнете през нощта; ще спите без грим и разчорлени. Сложете си леки туники и оставете бижутата си в ковчежето.

 

Никой няма да ви кара да танцувате, за да се наслаждава на бедрата ви и на бавните движения на кръста. Никой няма да ви моли за Свещените пози, за да види колко сте сладострастни.

 

Поръчала съм за тая вечер не две флейтистки с прелестни устни, а две тенджери с препържен грах и медени питки, зачервени крокети и последния мях с Хиоско вино.

 

Из „Песните на Билитис“

Пиер Луис
Кавгата

Ах, кълна се в Афродита, че това си самата ти! Червенокоса мършо! Вампир безподобен! Яловица! Кранта! Повлекана! Никаквица такава! Свиня! Не се опитвай да ми бягаш, ами ела още по-близо до мен!

 

Вижте я тая моряшка жена, която не умее да си сложи наметката както трябва на раменете и така лошо се гримира, че тушът от клепките й потича по бузите на мастилени вадички.

 

Ти си финикийка и трябва да спиш с мъже от твоето племе. На мене баща ми е елин и аз имам право над всички, които носят петаза. И над всички, които ми харесват.

 

Да не съм те видяла повече на нашата улица — иначе ще те пратя в пъкъла, да правиш любов с Харон. И ще кажа „Лека й пръст!“, пък после кучетата те яли…

 

Из „Песните на Билитис“

Пиер Луис
Първа епитафия

В страната, където изворите се раждат от морето и ложето на реките е застлано с каменни плочи, съм се родила аз — Билитис!

 

Майка ми бе финикийка, а баща ми — Дамофилос — елин. Мама ме учеше на песните на Библос — тъжни като зората.

 

Обожавах Астарта в Кипър. В Лезбос познавах Псафа. Пеех, тъй както обичах. Ако добре съм живяла, пътниче, кажи го на дъщеря си.

 

И не принасяй в жертва черна коза; и вино за помен недей да преливаш, а сладостно притисни гърдите си върху моя гроб.

 

Из „Песните на Билитис“

Пол Валери
Приятелският лес

Вглъбени и с помисли чисти в душата,

по път лъкатушен сред злачна лъка

вървяхме отдавна — ръка за ръка —

безмълвни… сред мрачния свят на цветята.

 

В зелената нощ на лъки и ливади

сами — годеници под звездния свод —

деляхме луната — блестящия плод,

наслада за луди и влюбени млади.

 

А после умряхме на мека морава

далече, сред сянката нежно-болнава

на тоя нашепващ мечти гъсталак;

 

и горе, в безкрайното вечно сияние,

облени в сълзи се намерихме пак,

о, скъпи приятелю мой по мълчание.

Пол Валери
Пчелата

На Франсис дьо Миомандр

Какво е, пчела златочела,

по-нежно, по-смъртно от жило,

над кошера мой закръжило,

наметнат със сън от дантела.

 

Боцни ти кратунката свежа —

гръдта, любовта ми приспала,

та, пламнала пак, над овала

на буйната плът да се свежда.

 

Чрез мъката чувствам се силен:

о, по-добре мигом ужилен

пред тлеещо дълго страдание.

 

Мен златната болка зове ме,

без нея какво ли страстта ни е:

умира — уви! — или дреме.

Пол Фор
Среща

О, малка скитнице сред гмежа, край рози стъпкани в калта, до теб не ще и забележа, че има жрици на нощта.

 

Целувка дай ми в здрача топъл и всички рози имаш днес — фенерите по „Севастопол“, далеко чак до „Гар дьо Л’Ест“.

 

Как блясват празнично стъклата, щом ти с целувка ме дариш — Поетът дава ти самата пламтяща роза на Париж.

 

А златокрилата Победа, слетяла над „Шатле“, ни гледа и с две корони с благослов венчава нашата любов.

Пол Фор
Любов в Люксембургската градина

Догаря пурпурният ден над Люксембургската градина и цъфналите портокали ухаят в трепкащия здрач. Манон, на моята ръка, унесена в мечти, застина; не трепва нищо — ни дървета, ни облак лек, ни минувач.

 

И няма тук разкрехнат цвят — сърце, от кървав зной обляно, което да не бие тежко, за да заглъхне най-подир. Безброй посърнали сърца от жегата; и днес отрано глави са розите склонили дори под лекия зефир.

 

И струва ти се, този свят една-единствена душа е. Прахта — и тя дори ухае под дъхавия небосклон. Един огромен водоскок се мята, плиска и сияе и върху своя собствен образ той рухва с чист напевен стон.

 

Тук всичко мре и всичко пак за песенен живот се ражда, ухаещо и разпиляно с нюанси хиляди звучи и както се топи плодът в уста, пресъхнала от жажда, тъй кадифените дървета се стапят в моите очи.

 

Замлъква водоскокът в миг, сега росата вече пее край статуите, замечтани сред злака долу, и нощта отново — чувстваш го, нали? — като на седмото небе е от цъфналите портокали и свойта топла голота.

Гийом Аполинер
Мостът Мирабо

Под моста Мирабо минава Сена

                                И любовта

        Да страдам ли с душа ранена

Щом радост мъката накрая сменя

 

                                Часът прозвънва отново нощ е

                                Отлитат дните аз тук съм още

 

Един до друг ръка си ми подала

                                И гледаш как

        Под моста на ръцете натежала

От погледи пълзи водата вяла

 

                                Часът прозвънва отново нощ е

                                Отлитат дните аз тук съм още

 

И любовта като вода минава

                                И любовта

        Като живота уморява

И пак с надежди нови ни влудява

 

                                Часът прозвънва отново нощ е

                                Отлитат дните аз тук съм още

 

Минават дните всичко се променя

                                Ни младостта

        Ни любовта се връща Неизменна

Под моста Мирабо минава Сена

 

                                Часът прозвънва отново нощ е

                                Отлитат дните аз тук съм още

Гийом Аполинер
Есен

Куц селянин върви в студената мъгла

След своя вол мъгла и тая есен

Потулила бедняшките села

 

Вървят и селянинът тананика песен

За любовта и за разбитите мечти

За пръстена за изневярата проклета

 

О есен есен лятото погуби ти

Вървят в студената мъгла два сиви силуета

Гийом Аполинер
Моя малка моя скъпа Лу обичам те…

Моя малка моя скъпа Лу обичам те

Моя малка скъпа тръпнеща звезда обичам те

Тяло прелестно и гъвкаво обичам те

Лоно като лешникотрошачка стягащо обичам те

Лява гръд тъй дръзко розова обичам те

Дясна гръд тъй нежно розова обичам те

Ляво зърно с цвят на истинско шампанско

                                                на шампанско кипнало обичам те

Дясно зърно рогчето наболо на теле новородено ах обичам те

Руно скрило устни избуяли от неспирно триене обичам те

Задник дивен и чевръст изхвръкнал съблазнително назад

                                                                                        обичам те

Пъп подобен на стъмена шуплеста луна обичам те

Руно светло като рехава гора през зимата обичам те

Мишници мъхнати като лебедчета току-що излюпени

                                                                                        обичам ви

Плещи гладки и заоблени обичам ви

Гъвкави бедра по-стройни от колони на античен храм

                                                                                        обичам ви

Ушни миди филигранни като дребни мексикански накити

                                                                                        обичам ви

Грива потопена в огнената кръв на любовта обичам те

О нозе добре обучени да стягате обичам ви

Слабини обяздени могъщи слабини обичам ви

Тънък кръст корсет не виждал кръшен кръст обичам те

Гръб изящен който само зарад мене свежда се обичам те

О уста наслада моя мой нектар обичам те

Две ръце с боготворени жестове обичам ви

Нос изтънчен благороден нос обичам те

Гъвкава походка като нежен танц обичам те

О ти моя малка Лу обичам те обичам те обичам те

Гийом Аполинер
Любовта презрението и надеждата

Аз те притисках до гърдите си тъй както малкото детенце

                                        гълъб който удушва без да иска

Аз те притисках с цялата ти хубост твойта хубост по-богата

и от всички златни мини в Калифорния по Времето

                                        на треската за злато

Засищах своя чувствен глад с усмивката ти с твойте погледи

                                        и твойте тръпки

Аз имах притежавах твойта гордост аз когато те държах

                                        превита и понасяше властта ми ти и моето надмощие

Аз бях решил да взема всичко онова което беше само обаяние

И ето ме приличам днес на Иксион след любовта му

        призрака от облаци изваян точно копие на тази

                                        на която казват Хера или пък прикритата Юнона

Но кой ли може да докосне кой да хване облаци ръка върху

                                        мираж да сложи кой ще се излъже че в прегръдките си

                                        държал небесния лазур

Как исках аз да грабна цялата ти хубост а съм притежавал

                                        само твойто тяло

Но тялото уви не е то вечността

Телата имат свойте всекидневни утешения не е това любов

И днес напразно се опитвам твоя дух да задържа

Той се изплъзва той отвсякъде ми се изплъзва като шаващо

                                        кълбо от смоци

И твойте хубави ръце далече там на хоризонта

        са извиващи се змии пъстри като изгрев знак за сбогом

Оставам слисан аз стоя объркан

Така съм уморен от любовта която ти презираш

Срамувам се от любовта която ненавиждаш ти

 

Какво е тяло без душа

И как ли съм могъл да се надявам да се слея с твойто

                                        някогашно тяло щом душата ти така далече е била от мене

И да се слее тялото с душата

Тъй както правят го телата живи

О само мъртва моя си била

* * *

И въпреки това как взирам се понякога в далечината

Дали не идва раздавачът

И как с каква наслада всеки ден очаквам твоето писмо

                                        сърцето ми като сръндак подскача видя ли

                                        вестителят да идва

И си представям аз неща направо неосъществими

                                        тъй като сърцето ти не е до мен

И си представям как ще се качим на лодка двамата сами

        а може би и трима и как никога и никой на света

                                        не ще узнае нищо за прекрасното ни пътешествие

                                        към нищото но и към другото и то завинаги

Във все по-синьото море по-синьо и от всичко синьо на света

 

В това море където няма да извикат никога земя

                                        за твойта предпазлива красота по-чисти и от всички думи

                                        песните ми ще се вдигат още по-свободни над вълните

 

Не е ли вече късно за това загадъчно пътуване сърце

Но лодката ни чака тя е нашата фантазия

А пък реалността ще ни обвърже някой ден ако душите ни

                                        обвързани са за това прекрасно скитане

* * *

Хайде храбро сърце вече лампата гасне прелей й от своята

                                        кръв

Хайде ти мой живот подкрепи тая лампа на любовта

Хайде дай ми оръдие път

И да дойде накрая победното време тъй скъпото време

                                        за нашто завръщане

* * *

Аз давам на надеждата си моите очи два скъпоценни камъка

Аз давам на надеждата си моите ръце победни палми

Аз давам на надеждата си и нозете триумфални колесници

Аз давам на надеждата си моята уста една целувка

Аз давам на надеждата си ноздрите които вдишват мирисите

                                        на разцъфналия май

Аз давам на надеждата си моето сърце ex voto[5]

Аз давам на надеждата си бъдещето трепкащо като самотна

                                        светлинка в дълбоката гора

Жюл Сюпервиел
Сънувам, че сънувам

Сънувам, че сънувам и че стигнал съм все пак

при теб, момиче хубаво, о, връх на младостта зовяща,

но теб наистина те има, ти си в истинското време,

което ти се радва, а пък мене ме запраща

в дълбоката мъгла без светлинка, без бряг,

мъгла, в която виждам как прииждат твоите очи

и лодка тайнствена към мен се приближава да ме вземе —

сърцето ми самотно да качи.

Франсис Карко
На Елиана

Обичам те. Вали — чудесна вечер,

ще си останем у дома сами:

как чудно е, че двама сме и вече

ръми и падат ранните тъми.

 

Такситата сноват в нощта студена.

И автобусите в дъжда вървят.

Чуй как бумтят влекачите по Сена,

но минат… и притихне пак градът.

 

Прекрасно е — вали. Сред тъмнината

аз слушам как навън дъждът плющи

и капките се стичат по стъклата…

И ти… усмихваш ми се нежно ти.

 

Обичам те! В дъждовното ръмене

последно сбогом сякаш че звучи.

Уви, ще си отидеш ти от мене.

Вали. Вали и в твоите очи.

Блез Сандрар
Из „Проза за Трансибирския експрес и малката французойка Жана“

[…] Отдън сърцето ми сълзи, сълзи извират,

помисля ли, Любов, за моята любима;

дете е още тя, каквато я открих —

неопетнена, бледа — в някакъв бордей.

 

Дете е още тя — щастлива, тъжна, руса,

и нито се усмихва, ни някога ридае,

но в погледа й трепка — склониш ли се да пиеш —

сребриста лилия: о, цвете на поета!

 

Тъй сладка и безгласна, без упрек тих в очите,

трепери като лист щом вие приближите,

но върна ли се аз, отдето и да ида,

пристъпва тя, притваря очи и пак пристъпва.

 

Любима ми е тя, а другите жени

са само златни рокли и огнени вълни

от телеса огромни; не, моята любима

е бедна, свита, гола, безплътна е почти.

 

Тя е невинно цвете, премръзнала, самотна

сребриста лилия: о, цвете на поета,

листата й животът отрано осланил е,

сълзите ми напират, щом сетя се за нея.

 

[…]

 

И тая нощ е като хилядите други нощи,

                                                когато влакът плъзга се из тъмнината —

навън валят комети! —

и пак жената и мъжът — почти невръстни още —

                                                                забрава търсят в любовта.

 

[…]

 

„Кажи ми, Блез, далече ли сме от Монмартър?“

Сърцето ми се къса, ах, сърцето ми се къса, ела при мен,

                                                                                ще ти разкажа нещо,

ела в леглото ми,

ела в сърцето ми,

ще ти разкажа нещо…

 

Ела! Ела!

 

На остров Фиджи царства вечна пролет

и леност

и любовта опива двойките сред буйните треви

                и пламенният сифилис под палмите бананови се скита.

Ела да тръгнем из изгубените острови на Пасифика — Маркизки

острови им викат, Феникс,

Борнео, Ява,

а Целебес подобен е на котка.

 

Не можем да отидем днес В Япония!

Ела да идем в Мексико!

 

Сега цъфтят магнолиите по Високите плата.

Лианите са буйните коси на слънцето.

Ще кажеш — четки и палитра на художник,

там багрите са оглушителни като сияйни гонгове,

Русо живял е там

и там е ослепил живота си.

Това е дивната страна на птиците,

на райски птици и на птици-лири,

тукани, присмехулници,

колибри, виещи гнезда в сърцата на черни лилии.

Ела!

И ще се любим сред величествените руини на ацтекски храм.

Ще бъдеш моя идол ти,

нашарен малко по детински идол, грозноват, но странен

                                                                                и неповторим.

Ела, ела!

 

Ако пък искаш, можем и с аероплан да прелетим страната

                                                                                с хилядите езера.

Там нощите са безконечно дълги

и пещерният наш прадядо ще изпадне в ужас, чуе ли мотора

Ще кацнем

и аз ще построя хангар за моя самолет от вкаменени кости

                                                                                на мамути

и първобитното огнище ще топли нашата любов злочеста

край самовар

И ще се любим като тежи буржоа и на самия полюс.

Ела!

 

О, Жаничка, Жанет, Нинет, ни-ни, ни-на-ни-на,

Мими, ми-миличка, мо-моя кукличка,

мо-мое морковче,

мърморковче,

козичка моя кротка,

кокотка, котка,

кокошчица,

пера В Перу ли прала,

коко,

ку-ку!

Заспа.

 

Тя спи.

Тристан Дерем
Вратата на градината на тиха уличка извежда…

Вратата на градината на тиха уличка извежда.

И тук в една прекрасна вечер я видях. И свежата —

като зора, като лазур — любов обвя ме в моя мрак.

Тя чака ме. Котакът се изтяга на зида, ленив котак.

Тя чака ме. Селцето в здрача с равното поле се слива.

Усмивката й трепкаща — крилото на оса звънлива.

Тя чака ме под стария навес от сух камъш.

Сърцето ми е клетка и стотици птици пеят в него наведнъж.

Тя чака ме. Към стенния часовник хвърля взор и чака,

ще дойда скоро аз — с прохладата и мрака.

И щом я зърна да върви с ръце протегнати към мен,

ще завалят по пътя розите на гаснещия юлски ден.

Пол Елюар
Обичам те

Обичам те за всичките жени които не познавам

Обичам те за всички времена в които аз не съм живял

За мириса на чистия простор и за дъха на хляба топъл

И за топящия се сняг за първите цветя напролет

За животинките които от хората не се изобщо плашат

Обичам те за да обичам

Обичам те за всичките жени които не обичам

 

В кого да се огледам ако не в самата теб не се и виждам

Без теб не виждам нищо аз пустиня безпределна само

Между отдавна и сега

Успявах често от смъртта бедняшка аз да се избавя

Не можех да пробия гладката стена на мойто огледало

И трябваше живота дума по дума сам да разгадая

Като в забрава

 

Обичам те за твойта мъдрост мъдростта която не познавам

Обичам те за твойто здраве

Обичам те напук на всичките илюзии

И за безсмъртното сърце което сам не притежавам

О ти съмнението вечно и самият разум

И онова огромно слънце с което аз съм пак начело

Уверен в себе си

Пол Елюар
За да имаш любима представа за всичките мои желания…

За да имаш любима представа за всичките мои желания

разпали свойте устни в небето на думите като звезда

и целувките в живата нощ и браздата

на ръцете ти около мен.

 

Като пламък победен

непрестанно сияят в света

мойте сънища скъпа.

 

А когато те няма до мен

аз сънувам че спя аз сънувам че спя и сънувам.

жена с прасци от нежната сърцевина на бъза

жена със стъпала оставящи по пясъка следи

със стъпала две връзки ключове с пети на докери

                                                                в пристанищната кръчма

жена с източен врат едва покълнал ечемик

и с гърло Златна долина за срещи

дори в леговището на пороя

жена с гърди от мрак

с гърди къртичини покрай морето

и тигли с разтопен рубин

гърди видение на росна роза

жена с корем като ветрилото разгърнато на дните

с корем заоблен исполински нокът

и гръб политнала нагоре птица

о гръб живак

о гръб от светлина

и с тил от гладък камък и от овлажняла креда

от полета на чаша току-що изпита

и с ханшове извити лодки

изваяни от блясък и перата на стрела

от дългите пера на бял паун

о ханшове везна успокоена

жена със задник пясъчник и азбест

жена със задник като гръб на лебед

жена със задник като пролет

жена със секс от перуника

жена със секс врата на златна мина птицечовка

жена със секс от алга и бонбони старовремски

жена със секс от огледало

жена с очи набъбнали от сълзи

очи с лилави свитки от оръжия старинни

                                                        и стрелки магнитни

жена с очи като савана

жена с очи вода за жадния затворник

жена с очи горичка тръпнеща под екота на брадвата

очи либела пълна не с вода трептяща само

                                                        но и с въздух огън и земя.

Андре Брьотон
Свободна връзка

О моя хубава жена с коси като подпалено дърво

и с мисли като мълнии в горещината

и с кръст на пясъчен часовник

жена с изящен кръст на видра в зъбите на тигър

жена с уста като кокарда и букет от хиляди звездички

със зъби като стъпките на бяла мишка по снега

с език от амбра и от грапаво стъкло

жена с език на жертвено животно

с език на кукличка която очите си отваря и затваря

с език от най-невероятен камък

и с мигли като първите чертички в ученическа тетрадка

и с вежди като тъничкия ръб на лястовичето гнездо

жена със слепоочия от плочите по покрива на стъклен парник

и от дъха на запотените прозорци

жена с приятни рамене като шампанско

като фонтан с глави на вледенили се делфини

и с китки тънки като клечки от кибрит

и с пръсти от хазартна трескавост и асо купа

дъхтящи на сено току-що окосено

и с мишници от белки и от златки

от мрака на нощта срещу Ивановден

от мечо грозде и гнездата на скаларии

с ръце от морска пяна и от пяната под шлюза

от смеската на жито и на воденични камъни

жена с бедра като вретена

с въртението на часовник и на безнадеждност

жена с прасци от нежната сърцевина на бъза

жена със стъпала инициали

със стъпала две връзки ключове нозе на корабостроители които пият

жена с източен врат едва покълнал ечемик

и с гърло Златна долина за срещи

дори в леговището на пороя

жена с гърди от мрак

с гърди къртичини покрай морето

и тигли с разтопен рубин

гърди видение на росна роза

жена с корем като ветрилото разгърнато на дните

с корем заоблен исполински нокът

и гръб политнала нагоре птица

о гръб живак

о гръб от светлина

и с тил от гладък камък и от овлажняла креда

от полета на чаша току-що изпита

и с ханшове извити лодки

изваяни от блясък и перата на стрелата

от дългите пера на бял паун

о ханшове везна успокоена

жена със задник пясъчник и азбест

жена със задник като гръб на лебед

жена със задник като пролет

жена със секс от перуника

жена със секс врата на златна мина птицечовка

жена със секс от алга и бонбони старовремски

жена със секс от огледало

жена с очи набъбнали от сълзи

с очи лилава сбирка от оръжия старинни и стрелки магнитни

жена с очи като савана

жена с очи вода за жадния затворник

жена с очи горичка над която може всеки миг секирата да падне

очи либела пълна не с вода единствено ала и с въздух огън и земя

Луи Арагон
На тоя свят любов щастлива няма

Човекът нищо не владее Нито сила

ни слабост ни сърце Разтваря вдигнал ръст

ръце но сянката си вижда паднал кръст

и щастието не докосва даже с пръст

Животът ни стена е всичко разделила

на тоя свят любов щастлива няма

 

Животът е войник останал без патрони

за друга участ бил е на света роден

защо в зорите да се буди всеки ден

щом вечер пада на безделието в плен

Живот признай го сам и стига сълзи рони

на тоя свят любов щастлива няма

 

О моя обич о любов ти моя рана

ранена птица аз те нося в свойта гръд

извръщат взор след нас и думите шептят

които сплитах сам по дългия ни път

преди във взора ти да срещнат гибел ранна

на тоя свят любов щастлива няма

 

Отлита времето уви не се повтаря

и нека двете ни сърца ридаят с жал

без мъка кой ли тук прочувствено е пял

и кой за трепета в гръдта не е скърбял

и сълзи не е лял с ридаеща китара

на тоя свят любов щастлива няма

 

Не няма тук любов която не проклина

не няма тук любов кръвта да не смрази

не няма тук любов без мъки и сълзи

не няма тук любов без всичко да срази

дори и любовта към моята родина

на тоя свят любов щастлива няма

но ние с тебе пак обичаме се двама

Луи Арагон
В околностите на любовта и на целувките

Тя спира на брега на ручея Тя пее

Върви Запраща силен вик в безкрая

разтворена е роклята й в рая

Направо е прекрасна тя

Раздвижва после клонка над водата

прокарва бавно бяла длан по чистото си чело

Между краката й се стрелват невестулки смело

и в шапката й седнал е лазурът

Анри Мишо
Момичето от Будапеща

Дъхът на младото момиче приюти ме в своята приятна

мъгла. Усамотих се и така останах чак до края.

Ръцете му — едни такива леки. Сякаш милва те вода.

Увехналото мигом се топи. Очите му остават само.

Високи хубави треви, високи хубави цветя

сред нашето поле растяха.

И лека тежест на гръдта ми — сякаш ти опираш се сега на нея.

Да, ти опираш се така — сега, когато тук те няма.

Жак Превер
Барбара

Спомни си Барбара

валеше дъжд над Брест от сутринта

и ти усмихната вървеше

сияеща и мокра и весело ти беше

под тоя дъжд

Спомни си Барбара

валеше като из ведро над Брест

Аз срещнах те на улица Сиам

усмихваше се ти

и аз ти се усмихнах сам

Спомни си Барбара

не те познавах аз

и ти не ме познаваше

Спомни си

спомни си оня дъжд тогава

недей забравя

Един укрил се в безистена мъж

извика името ти изведнъж

о Барбара

и ти към него хукна през глава

сияеща щастлива с мокра рокля

и хвърли се в прегръдките му мокра

Спомни си Барбара спомни си за това

и ми прости

че без да се познаваме говоря с теб на ти

На ти говоря с всички които ги обичам

макар да съм ги зърнал един-едничък път

на ти говоря с всички които се обичат

макар и да не ги познавам лично

 

Спомни си Барбара

недей забравя

дъжда и мъдър и щастлив

по твоето лице щастливо

над тоя град щастлив

дъжда над залива

над Арсенала

над кораба от Уесан

 

О Барбара

каква ужасна гадост е войната

къде ли си сега и ти самата

под тая сприя непрестанна

от кръв от огън и стомана

И онзи който цяла в прегръдка те побра

тъй влюбен и щастлив

дали е мъртъв днес или е още жив

 

О Барбара

вали проливен дъжд над Брест

тъй както някога вали и днес

но не е същото сега е тъжен ден

дъждът ужасен мрачен и студен

Това не е дори и урагана

от огън кърви и стомана

Връхлитат само облаци небето

озъбени ръмжащи псета

които мократа си козина над Брест

разтърсени отърсват

и глутницата им далече някъде се пръсва

за да умре далече някъде от Брест

от който Брест и помен няма днес

Жак Превер
За тебе, моя любов

Аз бях на пазара за птици

и купих птици —

за тебе,

моя любов.

 

Аз бях на пазара за цветя

и купих цветя —

за тебе,

моя любов.

 

Аз бях на пазара за железария

и купих окови,

тежки окови —

за тебе,

моя любов.

 

А после отидох на пазара за роби

и те потърсих,

но така и не те намерих,

моя любов.

Рьоне Шар
Стая сред пространството

Като песента на гривяка, преди внезапния порой да плисне, въздухът с разпрашен дъжд е пълен и с изгряло слънце — будя се направо като къпан, сладко се протягам и се вдигам; почвам гроздобера сред небето обновено.

 

Легнал редом с тебе, аз съм ти водач сред свободата; буца пръст съм аз, която търси свойто цвете.

 

И не знам по-гладка, по-сияйна гръд от твоята да има! Да поискаш — значи да умреш.

 

Твоята въздишка лекокрила с мъх покрива листите на злака. Острата стрела на моята любов пронизва сочния ти плод и го изпива.

 

Целият аз тъна сред блаженството на твоето лице, което моят мрак покрил е с радост.

 

Колко хубав е викът на твоето мълчание.

Рьоне Шар
И едната, и другата

Какво ти е, мой розов храст, та гънеш се така в дъжда проливен с двете рози на върха?

 

На две оси налени те приличат и едва ли пак ще излетят.

 

И аз ги виждам със сърцето си, че моите очи затворени са вече.

 

От моята любов едно остана над цветята — само облаци и вятър.

Рьоне Шар
Облекчение

По улиците на града е моята любов. И все едно е

къде отива и за колко. Не е тя вече моята любов

и всеки може да я заговори. Самата тя не помни вече

кой точно тук я е обичал?

 

Себеподобен търси в погледите алчни. Движи се

из мойта преданост. В надеждата се вкопчва, но и леко

отпраща я. Дори да е по-силната, страна не взема.

 

Все още има ме в недрата й като щастлив отломък. Тя не знае,

че тази моя самота е нейното съкровище. Сред пладнето

пламтящо мойта свобода подронва целия й устрем.

 

По улиците на града е моята любов. И все едно е

къде отива и за колко. Не е тя вече моята любов

и всеки може да я заговори. Самата тя не помни кой ли точно

я е обичал и огрява отдалече пътя й, за да не падне…

Герасим Лука
Краят на света

Аз те ноздра и прическа аз те

аз бедра те

ти при мен бедра

аз те гръд

аз гръдта ти бюстя и лика те

аз корсаж те

ти ме дъх световъртеж ме

ти пързалка

аз те хълбок аз те ласка

ти се тръпнеш

ти ме дългокрака

ти ме пак непоносима

аз те амазоня

аз те гърло аз корем те

аз пола те

аз те жартиера аз чорап те бях аз Бах те

да аз Бах те Бах за клавесин за гръд и флейта

 

Аз трептящ те

ти съблазън ме ти цял ме всмукан

аз те спор

аз те риск и аз възход те

ти ме допир

ти се плуваш

но и мен водовъртеж ме

ти ме кръг и ме докоснат

ти ме плът и гьон и кожа и захапка

ти ме черен слип

и червена балерина ти ме

и когато ти не остър ток ми мойте чувства

и ги крокодили

и тюлени ги и ги магия

ти ме покрив

аз разкривам те и те откривам

ти понякога сама се връчваш

Ти ме влажни устни

аз разлиствам те и те бълнувам

ти бълнуваш ме и ме разпалваш

аз те рамо ключица гръбнак

аз те мъх и те ресници

и ако преди дробовете им аз не плешки

ти подмишница ме даже отдалече

аз те вдишвам

ден и нощ те вдишвам аз

аз уста те

аз небце те аз те зъби и те нокът

аз те вулва и клепачи

аз те дъх

и слабини те

аз те кръв и врат

аз увереност прасец те

аз те вени и страни

аз те длани

аз те пот

аз език те

аз те теме

аз те плавам

аз те сянка аз те тяло аз те призрак

аз те ретина в дъха си

аз те ирис

 

аз те пиша

ти ме мислиш

Жорж-Еманюел Клансие
Жалбите на принцесата, останала без принц

Светът пъстроцветен е в мене, и мой,

небесният поглед, водата зелена

        и свежите багри на месец май,

когато сред тучни поля съм родена.

 

В коя ли тук книга — да знаех поне —

описан е принцът, отвърнал ми с „Не!“…

 

Гласът на ветреца потрепва в гласа

        на моята песен за ручеи чисти,

за клетника, който за път се гласи

през преспи от сняг и затрупани листи.

 

В коя ли тук книга — да знаех поне —

описан е принцът, отвърнал ми с „Не!“…

 

Зари пъстроцветни в гръдта ми искрят,

и аз тук за младост и радост радея,

но тебе те няма и страдам, и с гръд

кървяща от звездния поглед ридая.

 

В коя ли тук книга — да знаех поне —

описан е принцът, отвърнал ми с „Не!“…

Жан Малрио
Къщите на листака

Вървяхме с тебе толкова отдавна,

а бе овесът неотлъчно с нас.

От сутринта ни придружаваше потокът,

дордето се сродиха нашите души.

 

Един човек сме с теб. Това е празник

в сърцето на дърветата и светлината

потича — мед, балсама на пчелите.

Но кой съм аз? Къде започваш ти?

Изгубен съм. И съм обичан аз.

 

Дърветата приятели ни обкръжават.

От царски род сме. Преминава всеки.

Небето и земята се преливат

в родината на тишината.

Клод Роа
Толкова

Аз толкова я гледах милвах и обайвах

и толкова високо виках името й в тишината

на вятъра го шепнех на съня го доверявах

тъй мисълта ми кацаше и кацаше по нея

подобно чайка върху мачтите на кораб

че даже ако пътя ни по който бавно крачим

е бил и пак ще бъде само милване на времето

способно да забрави че били сме двама пред очите му

аз пак ще му благодаря за чудото да бъда тук

и че макар и разделени сянката й на стената

усеща смаяна как мойта сянка мъчи се да я докосне

Клод Роа
Мари отдавна

Понякога следобед сядам сам на маса

на тротоара пред „Кафе дьо ла мери“

на Сен Сюлпис

и слушам аз как времето минава и ме отминава

и пак си спомням за Мари която някога

такива мъки причиняваше на своите приятели момчетата

 

Къде си днес Мари изгубих ти следите

следи на млада котка и на отминаващото време

 

Прати ми вест ако си някъде ако си жива

ела тук с автобус 96

 

Да автобусът този е но аз не знам сега къде е

къде ли би могла да бъде днес Мари

Мари чиито

следи отдавна ми се губят

 

Косите ми са вече побелели от избелелите ми спомени по-бели

Следобед е на тротоара пред „Кафе дьо ла мери“

до спирката на автобусите където пак ще слезе (но кога ли?)

Мари онази същата от 35-а смеещата се Мари

която приближавайки ми казва:

„Наистина ли много закъснях?“

 

Не който срещу времето върви не закъснява.

Ален Боске
Без определение

любовта е

океан за луди антилопи

любовта

е окото приковало моето око

към звезди опиянени

любовта е

слънцето което негодува

че е пратено в изгнание под своите колени

любовта забравата

и словата прегладнели

дето ръфат тая мандарина

паметта ми

Жорж-Луи Годо
Съботни любовници

На някаква тиха уличка една жена върви напред-назад.

 

От време на време поглежда часовника си. Носи черни очила.

 

Появява се кола и намалява ход. Шофьорът е бледен като злодей. Носи черни очила.

 

Двамата се усмихват неловко. Кимат си. Една порта тропва. Изчезват.

 

Съботните любовници се боят и от сянката си.

Жорж-Луи Годо
Ръката

Мъжът, който откри танците, беше около трийсет годишен и имаше чукан на лявата ръка.

 

Дори и глупаците се правеха на разсеяни.

 

Непознатата, която той покани, се усмихваше най-естествено.

 

Когато танцът свърши, те ще седнат на една маса и ще се впуснат в приказки.

 

Не е изключено тя да се смути от неговия недъг, когато той постави чукана си на мрамора и започне спокойно да обяснява.

 

Барманът казва, че бил майстор банцигар в мебелната фабрика, един тежък и доста опасен занаят.

 

Гледах ги двамата и най-вече нея. Бяха доста хубави.

Фредерик-Жак Тампл
Слънце по челата

Слънце по челата на невиждащите облаци

риба спотаена в тишината топла

 

Времето гори ме неподвижен плах притворен

Любовта не е ли сянката за твоя взор

 

Любовта ли ангелът на мрака пуст

пясък в дланите ми нощен вятър върху мойте устни

 

За кралицата с усмивка животинска тук

птицата в гората химна царствен улюлюка

 

Любовта ли тази пепел дето в тъмното снежи

любовта капанът на смъртта за всички живи

 

Сянка на дърво от плът върху водите на нощта

аз вървя към езерото дето тъне споменът нещастен

 

Любовта ти пленница на мъдрите треви и на разкошния

Свят Граал на твоето лице рибарски кош

 

аз живях в смъртта и там умирах от желание

да съм твоя сянка но от никой невидян

 

любовта пронизва ме и води ме към възкресение

звъннала стрела и феникс пак се мята ужасен

 

мойта кръв е езеро наляно с кротко слънце

сее тя зората в твоя тих спокоен сън

 

любовта не е ли в костница догоре пълна

вечността в мига на ярка мълния

Даниел Буланже
Ретуш на любовница

Котакът ви отваря, папагалът ви приветства

и песът ви облизва, след това маймунката нарежда чашите

        по масата,

жената със затворена яка е стиснала уста и гледа,

и кукувичката в часовника отново се прибира.

        И минава ангел.

Жан-Клод Ренар
Обичай, без да знаеш сам защо обичаш…

Обичай, без да знаеш сам защо обичаш.

Ив Бонфоа
Движението…

Движението

откри пред нас греха и с теб се озовахме

сред неподвижния покой като под кораб.

И трепка и не трепва гъстия листак на мъртъвците.

 

Нарекох те богиня на носа на моя кораб

щастлива равнодушна

повела го с притворен взор направо към живота,

сънуваща тъй както той в дълбокия покой сънува

и тръпнеща над вълнореза в ритъма на древната любов.

 

Усмихната, начело, избеляла,

навеки отсвет от звезда застинала

в последен смъртен жест.

Обичана, сред гъстите листаци на морето.

Ив Бонфоа
Сърцето — неразмътена вода

Весела си или тъжна?

— Знаела ли съм до днес

нещо, дето безвъзвратно

на сърцето да тежи.

 

Ни следа от крак на птица

върху пъстрия витраж

на сърцето, прекосено

от градини и от мрак.

 

Само грижата за тебе

тук живота ми изпи,

но угасна всеки спомен

сред зеления гъстак.

 

Аз съм само миг случаен,

неразмътена вода.

Можех ли да те обичам,

без да знам какво е смърт?

Филип Джонс
Твойта искреност ме насърчава…

Твойта искреност ме насърчава

ала кой от нас е в клопката когато те пронижа кой се гмурва в най-

дълбокото на другия където нищо досега не се е променило

 

Твойта тайнственост ми е закрила

 

свързано навеки с жеста на ръката чистото ядро което пак в едно

ни слива и което сме потрепва вечно живо от желание

 

Твойта неизменност ме изпълва с нови сили

Робер Сабатие
Раждането на вълната

Проклинам те да ближеш вечно пясъка —

просъска мъртвият на своята жена невярна,

която всяка нощ танцуваше на гроба му.

 

И острият ханджар на този стар убиец,

в морето хвърлен, се превърна на акула.

Жената плака по безкрайните пустинни брегове.

 

Отецът казва: „Никой мъртъв не прощава,

защото прошката е хлябът на живота.

Не бягай от съдбата си, ближи кръвта на водораслите!“

 

Вървя тя чак до края на морето,

където рибите си поделиха младото й тяло.

И ето я вълна… Ближи, о, Време, пясъка

 

и ти, Акуло, следвай своята съдба.

Филип Жакоте
В живота странник странни думи аз…

В живота странник странни думи аз

пред теб отронвам, думи за малцина,

че ти ще бъдеш моята родина,

ти, моя пролет, ручей от трептящ атлаз,

 

гнездо от сламки и дъждец по здрач,

наслада полунощна… (Миг, когато с вопъл

щастлив телата се заравят в своя топъл

любовен свят, и някакво момиче с плач

 

вън зъзне на студа… А ти? О, теб те няма тук, къде ли

вървиш на среща с нощите… И аз,

единствен аз с безгрижни думи в тоя час

 

си спомням истинските устни…) Плодове узрели,

о, извор, златни пътища, градина с повет гъст,

пред теб мълвя, мой свят изчезнал, моя родна пръст.

Филип Жакоте
Пътуването

Не е то Красотата, която тук открих,

пристигнал с втора класа в Палермо, цяло лято

загърбил всички грижи… А другата, която

от този свят се крие и търси пристан тих.

 

Да, другата, с която си цяла осияна;

но пътят ни прилича на морските води,

които йероглифи рисуват с бяла пяна

на юг, покрай Неапол, през лятото, преди

 

да ги изпие зноят следи връз стари порти…

Не е за нас родена, насилниците зли,

авантюристи дръзки, нахлуващи кохорти,

скъперници, които от откуп ги боли.

 

О, тя дори е чужда на странните предели

и е за този, който на жертви е готов,

за този, който в химни не са го с жар възпели,

а само вярва в нея и в тайната любов.

Оливие Ларонд
Да говориш

Строших аз чашата кристална на твоето мълчание.

Аспидата стъкло обича, затова и не изпитва глад.

За листа на ветрилото й тук черешата е оправдание,

но не очите на цветята, докато сънуват своя аромат.

 

В цветята на очите ти стрелец не е открит.

Върху гърдите ти пилее се шафранът на косите избуяли.

Разстлали свойте платове по-дълги от възхвали,

за петльов гребен имат слънцето търговците от Крит.

Аниз Колц
Из „Споделена самота“
фрагменти

Моят глад кръжи около теб

както земното кълбо около слънцето

 

Никога не ще се слеем

 

Сладка светлина обляла

мойта кожа

* * *

Аз меря мъката

в очите ти

тъй както мерят хляба

преди във фурната хлебарят да го хвърли

* * *

Не ние обитаваме земята

тя нас ни обитава

 

И щом телата ни се слеят

изниква новата черта на смътен

неясен хоризонт

Луи Калаферт
Лондон
фрагменти

Докато палех аз цигара от цигара

                                чорапите си ти свали

                                приседнала на края на кревата

        и виждам колко те е страх

не смееш в стаята в която слухтят и голите стени

                                да вдигнеш погледа си плах

 

А времето бе сякаш спряло да подкара

                                пак нов рефрен като че ли

                                аз бавно приближих се до кревата

        прострях ръце да те поема в тях

и в тоя сладък миг когато внезапна скръб ни вцепени

                                разбрах и мене ме е страх

 

Навън се носи глъч и ако тръгнем двама

към друг по-хубав свят ще е Друг изход няма

 

Над Лондон есен е и полунощ почти

* * *

        Наистина вали над Лондон

        над мостовете скръб ръми

 

Осаждени мъгли над Лондон

в ипохондричните тъми

 

                        Над Лондон дъжд вали над Лондон

                        на ситни капчици ръми

 

Как странно пак смали се Лондон

и как нощта се устреми

 

                        Чадъри но нали над Лондон

                                вали дъждът и тях отми

 

Две сенки сме били сред Лондон

сега една сме дъжд ръми

 

                        Наистина вали над Лондон

                        и аз до теб и все сами

* * *

Няма да ме изненада

понеделник вторник сряда

ако звук не изречеш

 

Сочна ябълка не бе ли

между зъбите ти бели

този хруст зелено-свеж

 

Тук в прегръдките на Мери

Шели всеки ще намери

призрака на Франкенщайн

 

Този кехлибар не бе ли

от очите-карамели

за награда обещан

 

Бозуел е тук натикан с

Милтън с призрака на Дикенс

сенки призрачни край нас

 

Нищо че светът пред мене

бял и златен и зелен е

само тебе виждам аз

 

Мойта вечна изненада

понеделник вторник сряда

сочна хубава и млада

Салах Стетие
Тялото не е отдавна тяло…

Тялото не е отдавна тяло. То е

призрак от небе нещастно в дъното на улиците,

сресван с гребена на утрото. О, то е

стар приятел на среднощната жена с бедрата.

 

О, бедра печални! Върху мене — оня,

който уличното куче с мъка го подушва,

тази смесица от мен и нея — ние двама,

зажаднели — целите възхита — някой да ни вдиша.

 

Кой за нашите тела ще бъде гладен, жаден,

щом ужасният въпрос надвисне

и над нас със своето лице сияйно

и напук на наште дни и нощи, затрепери?

Салах Стетие
О, Натали, излязла от шума на свойта роба…

О, Натали, излязла от шума на свойта роба

и миг с дърветата, затулили града, о, Натали,

и здрачът, влюбен в камъка и кой ли камък

заруменил е белите страни на Натали?

 

И тази тук вода. И пръстите ти кършещи самите пръсти,

това разкъсване, доверие, коприна,

и тази тук вода, гърдите ти по-лесно да докоснем,

вода, в ръцете ни, които искат да умрат, о, Натали.

 

И нашите усти в устата, в моята уста,

и прелестните зъби в нашата уста,

с премалата, с умората да си уста,

преди да се стопиш — уста, не зъби.

Жюд Стефан
Върху скалата на изгнанието

в изгарящото пладне ми предлагаш сестро

гърдите си да видя сам какво е целомъдрие

но аз със свойта стръв по-скоро ще усетя остротата им

                                отколкото самата святост

(че виждам аз прасците не полите)

за всички тук които гинат в тоя миг когато

се ронят часовете като мъртви листи

или тежат като на кол набити

очите ти най-сетне са лишени от усещането

че правите любов на светло

        с безумна радост с дива страст

Жюд Стефан
Замък

Дрипливи облаци обагрят вечерта

        тъй както виното кръчмарска маса

        душата ми обляна в собствената своя кръв

за удоволствие на някаква карета спряла

сред път изровен и застлан със син

        брокат сред местността „Под бряста“

        където ни обграждат ябълки

прехласнати от мойте ласки жадни за пшеничния ти тен

Надеж градина бяла сред която толкова надежди е развързал

коланът ти! Огньовете но не и нашите очи помръкват

косите ти се веят несъмнено нейде е изцвилил

        жребец, нали?

Мишел Деги
Жената на красивия прозорец…

На М.

Жената на красивия прозорец

залитнал ангел със среброструйните крила на свирещ оргел

ви казваше: привет на всички

 

За любовта отсъствието и смъртта не са едно и също нещо

 

Животът е безкраен и за смърт не би могъл дори и да мечтае

и вие толкова жена сте вие че държите се наистина като жена

да, нека Беатриче си остане същата която времето почти не ще докосне

 

Въображаема жена избрала моя знак

стъписана от мойте прорицания сред огнени езици

и Ботичели в своята работна риза изтъкана от ухания

(ята от гларуси и луди на Басан издигат зид да заградят морето)

 

Но тя изтръгва го при всяка схватка

и той ах как сияе той при всеки поздрав

не мрази вече той обича вече

 

Не идва ничия признателност навреме но децата нека да са нашите

наследници и нека да се бави и насладата от добротворството или

от лъкатушните завои на Лоара и Лоар

Клод-Мишел Клюни
Бездна

Тя приближи — изглеждаше по-скоро бледа. Целият й сомнамбулен вид говореше, че тези нощи, нощите, когато я е нямало, за него са били самото съвършенство. Спря пред него и отметна непокорната къдрица, паднала на челото й. А прозорецът с прозявка пускаше покрай ушите си мълвата, упорито ширеща се из града, за тия двама чужденци, които вече не намират за какво и дума да си кажат. Някога, отдавна някога, се сдърпваха и ако той изхвърлеше я през прозореца с развяна рокля, тя се връщаше с усмивка иронична, весело кръжейки в синьото небе сред клонестите кестени по булеварда. Няма я, отдавна в тях я няма и оная радост от изтърканите, изнурени дрехи, вече станали дюшек на кучето. И тъй, предвари той спокойно резкия й жест и нейната ръка като отсечена увисна. И излезе, докато не беше станало най-лошото, и си отиде с присмех лек в едното ъгълче на устните, като нагарчаща цигара. На върха над бездната той знаеше, че тя е вече без крила и ще я види долу.

Мари-Клер Банкар
Непознатият

Вървя в смразяващата самота на книгите:

сърцето ми замръзва

със свойте спомени замръзнали.

 

И хлопа вятърът кепенците.

 

Ноември.

 

Бе нужен цял живот да може тракащите клони

да ни накарат истински да чакаме.

Там, зад градината,

отвъд годините, които са пред нас,

са струпани бодливите черупки на опадалите кестени.

Димят пожарите на есента в мъглата

и в лилавеещите се прозорци.

 

Наистина ноември.

 

Нещата са си по местата.

 

А непознатият е между другото наблизо

като тревожна птица.

Пиер Остер
Из „Двадесета песен“

                                                                … и аз на колене — за вас! —

ще пея сред бодливия закътан храст,

ще пея докато небето чисто е и от любов опита

от връх на връх сияйната Венера до зори се скита!

Далечен пламък, чист и ярък, връща ме в най-знойното

                                                                                от моите лета,

как — щом я зърна само — да не мисля за сияйната ви голота,

как мирисът на топла пръст и жито заблестяло

да не събуди спомена у мен за белотата

                                                        на едно пшенично тяло…

Жак Шесекс
Между бедрата ти

Когато ми поднесе свойта гръд бях гол

и ти между бедрата си прие ме

и аз разхождах се из твоята утроба

припрян като уплашено дете

 

обичах твойто мляко но не знаех как от него да отпия

обичах твойта кръв по белите чаршафи на зората

обичах слюнката ти в моята уста и сълзите ти

                                                                        в мойте угризения

гласа ти обещание за моето спасение

дъха на твоя хълбок в паметта ми

 

не знаех как да се родя от твоето дихание

ще легнат утре костите ни разделени

и приказните сънища на общия ни сън

навярно ще разкажат на прозрачните ми фибри

за мрака гъст сред твоя мрак

Жак Шесекс
Тази вечер

Градът и тази вечер е зелен като дърво,

познатите ми улици са озвездени,

един след друг затварят безистените,

ръцете ми свободни са като криле,

 

градът зелен е,

момичетата също са зелени,

цвъртят невидимите птици,

из входовете вятърът препуска,

 

часът е седем,

цъфтят все още в твоя спомен ябълковите градини

и пътищата вият се в полята,

в очите си и тая вечер пазиш всички плетища на здрача,

снега и облаците,

тупти кръвта ти както тръпнещо зверче в ръцете ти,

дъждът е превалял, тревата пак е натежала

и ти си колело сред здрача, свеж искрящ букет, ти, моя

създателко,

обичам те,

но ти ми бягаш, ти изчезваш като ручей

в живота ми, о, моя обич, мое детство.

Лионел Рей
Честване

„… сега, ако те видя някога, то винаги

ще е така: жив ключ — гърди, бедра и устни,

 

красив трофей от нощи, двери и наслади.

прост ключ. с единствен шифър. и една мелодия.

 

и си вървят нещата. и човек се чуди. тия хора

бленуващи за дом, градина, по далечното си детство,

 

безлични смърти на потоци, на неща нищожни,

на страстни мигове от пътешествия и на безукорно

 

извършени дела. но ти, съгледам ли те само

изправена, сияйна като истинска звезда

 

през май: аз ставам пръст и вятър, твойта нощ съм

с дърветата и техните разлистили се думи,

 

туптенето на гласни между слънчогледите,

ръцете ти, очите ти, сиянието твое — шепа птици…“

Лионел Рей
Любовна сцена през май

О, тия непонятни думи сред редеещата светлина

на късния следобед и хоризонтът — властелин на бури.

 

Тя взира се в лазура само, после пита

с пресипнал глас — какво ли виждаш в нейните

 

невиждащи очи? Смиреното присъствие,

плътта объркана, прекрасния ли ромон

 

на думите й, шушнещото шумолене

на смачканата рокля… Той е вече на брега

 

тъй както сутринта, задъхан след среднощните агонии.

Тя удиви дори цветята, разпилени

 

наоколо и влюбена в заплетени загадки,

сразена: „Чуйте как край вас минавам“ — каза тя

 

с треперещ глас — безсилен и студен.

Жан Оризе
„For each man kills the thing he loves“

Аз всички покрай нея бих избил,

но ме обичаше с любов ужасна.

 

Зарит като животно, аз се криех

от хорската присъда,

но тя обичаше ме и тогава

с любов потайна.

 

Аз носех кръв и смърт, и ужас в мене,

но смъртна бе и нейната любов.

 

Ще я убия някой ден,

но и до сетната минута

ще се обичаме с безумна, безнадеждна

любов.

Жан Оризе
До вчера твоят смях кристално-чист звънтеше…

До вчера твоят смях кристално-чист звънтеше

и аз го пиех като младо вино.

Сега все повече усещам — ти

почти насила се усмихваш

с полупритворени очи

 

и само там, дълбоко в мойта гръд,

внезапен взрив ще ги отвори.

 

Спокойна, прелестта на твоя образ

ме омълнява.

Жан Оризе
Горнилото на дните

Неделя, зиме…

Между калъпите препечен хляб

пламтяща цепеница блазнеше окото да отдъхва

по кожата от топла алга и блестяща сол.

 

И пламъците бяха полетели пръсти.

А пушекът — мъгла, която вечер се надига

от Атлантика, подир слънчевата драма.

 

Но огънят изтля в горнилото на дните

и двете ни тела — в чаршафа — бяха само

приятен призрак.

Венюс Кури-Гата
Любовта прилича…

Любовта прилича — казва тя — на отесняла роба

и целувките си като стъклени мъниста ниже у дома зад пъстро-

цветните кепенци

 

на протрития в средата праг

котаракът скубе облак за да си го хапне

 

и съветва вятъра понесъл непознати думи

в старото огнище да ги хвърли редом с виещите се лозини

пламнали от страст по нея по жената дето лампата със светозарни

пръсти от жужащите пчели отбулва

и която има си за събеседник старото замлъкнало махало от мига

когато ключът й ръждяса

Никол Лоран-Катрис
Ето че дойде денят…

Ето че дойде денят

за големи изпитания,

ето времето дойде

за голямата любов.

 

Който търси абсолютната любов,

нелюбов той в себе си открива

и това е повече от болка.

Клодин Елф
Из „Странникът и розата“

А аз ти казвам — любовта отива по-далече от самата

любов и че изгнанието е пропукването между теб и мен.

 

Ти вече знаеше, че някогашната жена е

онази същата жена, готова да започне отначало.

 

Разказвах ти за вечното търпение на есента

и за очакването на зората; ти отвръщаше с любов и нощи.

 

И аз ти казах: някакво дърво успяло е да пусне корен

                                                                                в наште сенки

и клоните му плодове ще носят и сезони.

 

Човек с цветчета тайнствени, в самия себе си бе длъжен

                                                                                да се гмурнеш,

жената да откриеш там, отворена като морето.

 

Познавах тоя мъж, отдавна в мен зарит,

да дреме в мойте слабини, изгарящи за оран.

Доминик Даге
Из „Стъпка по стъпка“

Градът отплува сред мъглата:

 

изчезват всички шумове

и гласовете се сплъстяват в тишина.

 

Добре го знаем —

сърцето е от лед сковано.

 

Каква любов за оня, който ще го съживява?

Доминик Фуркад
Из „Небето няма ъгли“

Евридика, чийто Орфей съм аз, е само арабеска, поела към четирите краища на вселената, за да свърже нещата в мелодия, преди която те не са съществували. Вселената — това е любовта. Понеже я забелязвам, а и тя ме придружава в лилавеещия въздух, не мога да се върна. Препускането внезапно разделя пътищата ни; приготвяме се да я обичаме: ще има и друго място, където ще можем да обичаме това, което става край нас. При разговорите с приятел ни остава само пространството и междузвездния глас, и зовът на формите.

Ален Ланс
Възраждане

1

нещо бие тежко

но шумът е още смътен

ропот свит на възел

светлина в далечината

утрото телата ще развърже

за една по-ведра схватка

и за нов по-сладък сън

дроздът се захвана да разнищва мрачините

и каручка от златисти нарциси под клоните минава.

2

облаците черпят свойте думи от полето

и по хълмовете стръмни след това се сурват

и към нас завръщат стадото от лавандула

вятърът захваща спор с тревите

мойта древна кръв е много много жадна

и към теб към твоите очи възнася в този миг трептежа на листака

оснежен от гълъбите в него.

Бернар Мазо
Представям си

Представям си и пак пред себе си те виждам:

далече там, сред най-закътания свят на детството,

на себе си подобна винаги — така те зная;

забравена от времето, извън самото време, съхранена,

аз виждам как изникваш пак, уверена и в свойта младост,

и истинска сред светлината,

предана на вятъра на спомените;

и твоето лице почти не се е променило,

лицето, чийто профил моите ръце не могат да забравят,

като живота си и блян, и по-реална от живота

пред мен, стъписан, но без капчица тревога вече.

Ришар Ронье
Дъждът заради тебе ми отвори…

Дъждът заради тебе ми отвори толкова простор за радост, че и най-прекрасните ни спомени не могат да се мерят с нея.

 

Под керемидите самотна птица се е свряла и мълчи, а ти такава мъничка жена със своите рисувани цветя самото време трупаш някъде в Елзас, на неизвестно досега за мене място.

 

Ще трябва много живи стихове, подправки, много слюнка, че да обозреш и всичките мъглявости край тебе. Стига и един разсеян поглед, който едновременно обхваща сянката и светлината.

 

Познанието — то е само край на безпокойството и за да има истински легенди, трябва просто — като камъка — да съществуваш, да се радваш само, че те има.

 

И за какво ли му е на човек устата, щом не му е паметта изневерила?

Марк Делуз
В главата ти

в метрото

случаен детски вик

лилавите очи на тази хубава хлапачка,

която ти, разбойнико, не дръзна да целунеш

заспалата любов

омразата на някакъв съсед

димът от евтина цигара

ченге и доктор и гише

хиляда и едно от хилядите тук неща

които прекипяват в черната огромна бъчва на нощта.

 

ти търсиш своя изход

вратата търсиш да излезеш

намираш само яка челюст.

И чукаш — има ли тук някой?

 

Ти знаеш:

                любовта на тоя свят е хубава

като въпрос без отговор.

Жак Ранкур
За любовта и за цигулката

Ти свириш на цигулката,

но тя дали на тебе свири?

 

Не си ли сам акордеонът с неговите две презрамки

или пък простичкият цугтромбон,

или самецът-контрабас?

Ти свириш на цигулката,

но на какво ли свири тя?

 

Позна я ти като виола, беше чук в ръцете на къртача,

но я видя и като прост тиган

и сам си бе и пламъка и цвъркота в тигана.

 

Понякога ще се докоснеш само до душата й —

и мигом тя гласа си извиси.

 

Нима дървото вече по-добро е

или пък пръстите ти станали са по-изкусни?

 

Ти свириш на цигулката,

но тя дали на цигуларя свири?

Еди Кадур
Осемнайсет и трийсет

Пред погледа на главния инспектор

на мините играят вечно тенис,

най-често непохватно. Той умрял е

в хиляда осемстотин и осемдесет и втора,

 

изобщо без да е видял прочутото

Всемирно изложение; край този

пиедестал едно момиче в светла рокля

тъй яхнало е кълките на своя

 

приятел, че си мислиш — още малко

и тя направо ще го изнасили.

А сред ветреца, който ги разхлажда,

 

понесъл дъх на зреещи овощия

и ехото от спорове за безработицата

момчето с леки викове се отбранява.

Еди Кадур
Мушица

Стаята, където нощна пеперуда трепка

край шахматната дъска в охристо, в синьо:

в светлината на разлюшканата лампа

как танцува задницата на оная,

 

дето тъй се е увлякла, босонога,

на леглото — бъдещ гроб. Момичето

трескаво се мята — бич плющящ,

но и безобиден в огледалото бездънно,

 

погледа ти приковало, докато клонакът

с черните си сенки рови пукнатини

по килима златен на стените. После лампата

 

гасне и мушицата в безумен порив

литва през прозореца към степаното звездно

руно, дето ще се строполи сънят.

Ги Гофет
Из „Очакването“

I

Ако дошъл си да останеш, казва тя, не говори.

Достатъчни са вятърът, дъждът по керемидите,

достатъчна е тишината като прах покрила мебелите

през цялото това столетие без теб.

 

Не говори. А чуй това, което бе в плътта ми

като кинжал: на всяка крачка смях в далечината

и кучи лай, и хлопаща се порта,

и онзи влак, не спрял да се изнизва

 

през мойте кости. Остани без думи: няма нищо

за казване. Дъждът да си остане дъжд

и вятърът — огромен прилив под стрехата; нека

 

да кряска името си кучето в нощта, вратата

да хлопа, непознатият да иде на неведомото място,

където аз умрях. Ако дошъл си да останеш, стой.

III

Не се лъжи, ми каза още, няма друго,

освен гръдта ми, мойте устни и корема,

което да те чака, да отлага пак за ден, за час дори

присъдата на празното, което ме размазва

 

като мушица на стъклото, не! Далече има

море и бряг, където твоите талази

един след друг, от вятъра родени, идват.

Да, има — казва — има го това, което

 

без образ и без глас е — снежното поле,

простряно зад плета: отдавна там е зима и отдавна

слънцата, твоите тържествени слънца към края

 

на седмицата, само щом покажат се, веднага

се възцаряват и оставам да те чакам

сама, замръзнала под твойте ласки.

Допълнителна информация

$id = 293

$source = Моята библиотека

Издание:

Антология на френската любовна лирика

Подбор и превод от френски: Кирил Кадийски

Издателство „Нов Златорог“, 2004

ISBN: 9544921923

Бележки

[1] Rien au réveil que vous n’ayez…, 1897

[2] Si tu veux nous nous aimerons…, 1897

[3] Бедното пастирче (англ.). — Б.пр.

[4] Зелено (англ.). — Б.пр.

[5] Според обещанието (лат.) — Б.пр.