Веднъж, по здрач, видях човек с осанка строга,
пресече пътя ми в широка римска тога
и — черен исполин сред залеза червен —
ме спря и с огнен взор, тревожно вперен в мен,
прониза тялото ми, в ужас див примряло,
и каза ми: — Преди, в далечното начало,
бях цяла планина в огромния простор,
но сляпата душа високия затвор
събори и поех по стълбата безкрайна
на Битието; дъб клонат — една ли тайна
аз криех като свят олтар, запял с листа;
а после станах лъв и цепех с рик нощта
и карах всяка твар да тръпне, да трепери.
Сега съм аз човек, аз — Данте Алигиери!
юли 1843
На хоризонта, цял в мъгли, над върховете,
на заник слънцето — небесно дивно цвете —
клонеше в тоя час… Върху порутен зид
сред диви макове и бурен упорит
бе маргаритка най-случайно избуяла —
със скромен ореол, невинна, снежнобяла;
и от руините, сред прашните цветя,
във вечния лазур око бе впила тя,
в безсмъртната звезда, огряваща безкрая:
— И аз съм тук с лъчи, и аз в света сияя.
Гранвил, юли 1836
Съгледах ангел бял — кръжеше той над мене,
не даваше с криле на бурята да стене,
морето да реве край тоя стръмен бряг.
— Защо си тук дошъл сред гибелния мрак? —
му казах и дочух: — Душата ти да взема.
Изтръпнах. Бе жена. И с красота неземна.
Но блед, с треперещ глас, ръце прострях смутен:
— Когато отлетиш, какво ще стане с мен?
Мълчеше той. Нощта нападна небесата
и в миг се мръкна. — Щом изтръгнеш ми душата,
къде ще отлетиш? В кои ли самоти?
Мълчеше все така. — Кажи ми, кой си ти —
смъртта ли си? Или животът? Довери ми…
Тъмите ставаха все по-неутешими.
И рече мрачно той: — Не, аз съм любовта!
И цял се озари от мрачна красота.
И в мрака — огнен взор преди той в мен да впери —
звездите зърнах през крилата белопери.
Джърси, септември 1855
И както в есенния свод студен
се точат жеравите с жалби клети,
тъй стенещите духове пред мен
се носеха, от бурята подети.
Спят кеят,
градът —
немеят
и спят.
Спят хора…
В простора —
умора
до смърт.
Спи стаена
пустошта,
но простена
в миг нощта.
Тъй душата
в жар се мята
в самотата…
Самота!
И заклокочи
морето пак —
джудже изскочи
май в тоя мрак
и със звънчета,
душа проклета,
подскача, крета
от крак на крак.
И тая шир смълчана,
безлюдна, дива шир
ехти като камбана
в прокълнат манастир —
тъй с ропот глух тълпите
се вдигат и в тъмите
прииждат на вълни те
и плискат се безспир.
Боже мой… Те пак са тука —
джиновете! Адски мрак!
Скърца стълбата и пука,
гъне се под моя крак.
Лампата в ръката гасне,
сянката ми страшно расне
и със скокове ужасни
скача до тавана чак.
Помита тяхната вихрушка
по пътя всичко с рев и вой
и паркът гол и сух се люшка
и пука като в огън той.
И сборището им крилато,
огромно тежкокрило ято,
е облак с мълния, която
ще сцепи нощния покой.
Наблизо са! Но ние в тая къща
на скрито сме, макар да сме сами.
Ужасен вой! О, армия могъща
от зли вампири, дракони, лами.
Скрипти на покрива гредата яка
и като сламка гъне се, и в мрака
вън хлопа портата и адски трака,
и още малко — ще се разломи!
О, адски стонове, ридания, ръмжене!
Кошмарният рояк, от вихъра подбран,
ще рухне, о, небе, над моя дом… Край мене
стените се тресат под черната им сган;
и къщата крещи, подскача и се мята,
и нещо мощно я изскубва от земята,
и аз я виждам как се носи над полята
като изсъхнал лист, от вятъра отвян.
Пророче, протегни десница свята,
от демоните зли ме заслони,
прострян в прахта, тамян до небесата
ще ти кадя до сетните си дни!
Стори така, да устои вратата,
безсилно ятото им да се мята
и да си счупат ноктите, крилата
в решетките и яките стени!
Отминаха… О, зла кохорта!
Изчезнаха и вече с яд
не тропат вън по мойта порта,
стопи се хилядната рат.
Но още звекът на окови
тресе дома ми из основи
и стенат дъбове сурови
отсреща там, на оня скат!
Някъде те още махат
в непрогледните мъгли,
но е тъй безшумен махът,
че се питаш ти — дали
пак щурци не заскриптяха
песента си тиха, плаха,
или по желязна стряха
дъжд неспирно ромоли?
Долитат звуци слаби,
неясен шум и звън —
пастирите араби
тъй свирят с рог отвън
пред шатрата в полето
и от мечти обзето,
сънува пак детето,
сънува златен сън.
Деца на мрака
и на смъртта,
изчезват сякаш
във вечността;
така вълните —
глух шум в тъмите —
ще доловите
навън в нощта.
Но прибоя
премалял
секва своя
ропот вял —
не жена ли
с вопли вяли
спря да жали
по умрял?
Тъмите
мълчат.
Томи те
сънят,
пулсира
всемира…
Замира
шумът.
[28] август 1828
Към бездната вселенска човекът е поел.
Веднъж, като обхождах долмена над Розел,
там, дето в полуостров земята се превръща,
аз зърнах призрак — сянка спокойна и могъща;
ръка огромна вкопчи той в моите коси
и до скалата горе почти ме извиси,
и рече ми:
— По своя пътека крачи всичко
в безкрая: и звездата, и малката мушичка;
съзнава всичко как е родено и защо,
ухото както чува, така и вижда то.
Нещата, съществата неспирно си говорят.
Зефирът, алкионът зареян и просторът,
тревичката, цветчето и кълнът, и прахта.
Как инак си представяш всемира, вечността?
Ти мислиш ли, че Бог е дал форма на нещата,
и с вечен звън дарил е дърветата в гората,
и бурята, пороя, повлякъл черна кал,
мушицата и храста къпинов с плод узрял,
скалата сред вълните и звяра в планините —
и тоя вечен шепот ей тъй, без смисъл скрит е?
Кажи, нима водите извечни и лесът
ще шушнат, ако няма какво да ни рекат?
Нима на флейта само в морето свири бриза?
Нима и океана надига се и слиза
и паст сред пустотата отваря с дива мощ,
та шумен дим да бълва неспирно, ден и нощ?
Нима се той надвиква и с урагана даже,
и с този рев не иска все нещо да ни каже?
И мислиш ли, че гробът, потънал цял в треви,
тук само тишина е? За миг си представи,
че хилядите рожби на Божето творение —
и розата, и кринът, потръпващи в смирение,
вълните и гърмежът, и сводът син, дълбок —
не осъзнават нищо, като говорят с Бог.
Ти мислиш, че пелтечат и си плетат езика?
И че невнятно мънка природата велика?
Та Бог нима би слушал — всевиждащ, всемогъщ,
необозрим в безкрая — брътвеж един и същ,
брътвеж на глухонеми? Пред бездната се спрете —
не е ли проповедник? А сянката поет е!
Да, всичко на земята е глас и аромат
и всичко ни говори сред тоя необят;
във всеки шум успял е и Мисъл Бог да вложи,
изпълнени са с Мисъл творенията Божи
и стенат като тебе и пеят като мен.
Говори всичко. Слушай, човече изумен,
чуй ветрове, огньове, вълни, скали, тръстика,
дървета — всичко диша.
Душа във всичко блика!
Не беше сводът блед, ни гаснеха полята;
не, слънчевият ден обагряше с позлата
бездънния простор,
струеше сладък лъх над злачната поляна
и той не вярваше, с душа от кръв обляна,
на своя смаян взор.
Сияйна есен бе; горички зажълтели
по голите бърда се мяркаха и трели
под свода озлатен
ехтяха — птиците, от Бога вдъхновени,
навярно славеха със свойте кантилени
отрудения ден.
Реши да види пак дали все тъй под бряста е
колибата — приют на скъпото им щастие,
потока с ромон глух,
любовните гнезда сред гъстата дъбрава,
където вкусваше с целувките забрава
смутеният им дух.
Потърси той дома сред плодната градина,
алеята, зида, в решетката старинна
опря посърнал лик;
вървеше блед, листа под стъпките хрущяха,
зад всеки ствол, уви, подобно сянка плаха
стаен бе мъртъв миг.
Дочу ветреца той в горичката позната,
от който всичко в нас потръпва и в душата
се буди любовта —
и който и дъба, и розата поклаща,
самият той душа, душа животрептяща
на хиляди неща.
В безлюдната гора листата под нозете
се мъчеха сами да полетят, но сетне
се връщаха от път.
Тъй често, литнали — към нова светла вис ли? —
с прекършени крила и скръбните ни мисли
сред локва кръв лежат.
Той дълго гледа как — прекрасни, все по-редки —
Природата навред разстила нови гледки,
и чезнеше в мечти;
небето горе бе лице заруменяло,
а езерото тук — вълшебно огледало,
чу ручей да шурти.
Припомни си, уви, за времето щастливо,
не влезе — над зида наднича боязливо
като скиталец клет;
цял ден се скита сам. Но ето, мрак припадна,
а неговата гръд бе гробница прохладна,
и прокънтя навред:
„О, скръб! Как искам аз да разбера в съсъда
кипи ли още вино, или с разбита гръд
на мъртвата любов свидетел ням ще бъда,
погребана навеки сред тоя дивен кът.
Как бързо се менят и се рушат нещата!
Природо ведрочела, забравяш всичко ти!
И късаш нишките, обвързали сърцата —
о, тайнствените нишки на нашите мечти.
Съборено лежи дървото с двете букви.
Домът ни от шубраци не можеш го откри.
И розите — и те са стъпкани, че тук ви
посрещат с глъч дечица, улисани в игри.
Зазидана мълчи чешмата; свежа, млада
тук пиеше тя жадно с ожурено лице,
направо гребваше вода — като наяда —
и ронеше се бисер от нейните ръце.
Изровения път с паваж са го застлали.
А в пясъка личаха следите и от тях
бе доста весело: до мойте натежали
две стъпчици припрени — същински ситен смях.
И камъкът, забит от векове в тревите,
на който тя край пътя ме чакаше сама,
стърчи нащърбен днес, разкъртен от колите,
които с громол вечер се връщат у дома.
Тук лес е избуял, там минал суховеят.
Къде е днес животът, доскоро тук кипял;
и спомените в миг се пръсват и пилеят
като студена пепел от огън догорял.
Нима ни няма днес? Живяхме ли? Кога ли?
Кой моя стон ще чуе сред тая глушина?
Аз плача, а ветрец листата росни гали;
и моят дом видя ме и пак не ме позна.
Сега са други тук, където нас ни няма.
Където ти си стъпвал, ще мине утре друг.
Щом тук една мечта лелеели сме двама,
защо да не мечтаят и други двама тук!
Светът не почва с нас и няма с нас да свърши;
едно са най-накрая и лоши, и добри.
Летиш, но друг простор крилото ще прекърши;
сънуваш, но сънят е по-къс от сън дори.
Ще дойдат други, да, с души неопетнени,
сред тоя кът, от слънце и щастие облян,
да вкусят прелестта, която тук зове ни
и любовта превръща в жадуван, светъл блян.
Къде са нашите поля, реки, ливади?
Ще радват друг, любима, лесът и този бряг.
Ще дойдат други тук, разголени и млади,
да осквернят вълните, ласкали твоя крак.
Какво! Не сме ли се обичали, кажи ми!
По цъфналите хълми с възторжени души
не сме ли бродили по дъхави килими!
Жестоката Природа от всичко ни лиши.
Кажете, о, лози, ята във висините,
гнезда, тръстики гъсти, дъбрави, брегове,
нима и други тук така ще веселите?
Нима гласът ви нежен и други ще зове?
Как само внемлехме. Притихнали, с боязън
следяхме всеки трепет в гласа неповторим,
ловяхме смисъла, до днес недоизказан —
изконните ви тайни поне да не смутим!
Кажи ми, самота, о, чист простор, кажи ми,
Природо, прислонена сред тоя пустош див,
щом двамата заспим сред сенките незрими,
тъй както спи в ковчега мъртвецът мълчалив,
нима безчувствени вестта ще ви остави,
че сме навеки в гроба, а с нас и любовта,
и всичко ще цъфти и в мирните забави
ще пее и танцува с усмивка на уста?
Нима, съзрели ни да скитаме нехайни —
два призрака — сред урви, горички и скали,
не ще ни кажете една от тия тайни,
които всеки с близък човек ще сподели?
Нима без капка жал за времето умряло
ще гледате как — сенки — отново тук вървим
и тя ме води пак, прегърнала ме вяло,
към някой извор, плачещ със стон неутешим?
И ако някой път за свойта страст гореща
приют и други найдат сред злачните листа,
не ще ли чуват там — и те! — при всяка среща:
— Спомнете си, о, живи, за мъртвите в пръстта!
За твърде кратко Бог поля, реки, морави
и езера ни дава, и свод необозрим,
и глухите скали, и мрачните дъбрави —
любов, мечти, надежди под тях да прислоним.
А после взема ги. И духва той свещта ни.
И нашата заслона потапя в мрачина.
И казва на дола, люлял ни в свойте длани,
да заличи следите и наште имена.
О, забрави ни, дом, ти, сенчест двор, градина!
Бълбукай, весел ручей! Ликувай, птичи глас!
Расти трева! Обвий и моя праг, лозина!
Не ще ви пак забравим, забравени от вас!
Защото сянката на любовта сте вие!
Оазисът сте вие, жадуван все така!
О, дол — велик приют, към тебе път се вие,
по който, цели в сълзи, вървяхме за ръка!
Напускат страстите сами душата свита,
едната взела маска, а другата — кинжал:
палячовци на път, чиято пъстра свита
преваля с глъч и песни баира оголял.
И само ти, любов, не гаснеш! Нека бликат
лъчите, твоят факел мъглите да срази.
Младежът те кълне, боготвори — старикът;
че радост за едни си, за други си сълзи.
Когато натежи от старостта главата
и сам, без цел, без поглед, без помисъл за грях,
човек усети, че е гроб на нищетата —
с илюзии изтлели и целомъдрен прах;
и плахата душа се спусне в наште бездни,
за да брои сред ада на ледената гръд
угаснали мечти и мъки безполезни —
тъй както мъртъвците след битка се броят —
и както смел търсач в ръката с факел скита
извън света реален, извън света засмян,
тя стига дъното на тая бездна скрита,
по-страшна и от дъно на мрачен океан;
и там, сред тая нощ, зловещо помрачняла,
душата в гърч ужасен от гниещия свят
усеща нещо как потрепва зад воала…
И тоя трепет в мрака си ти, о, спомен свят!“
[21] октомври 18[37]
В старинната градина с алеи под липите —
ни някой ще те зърне, ни слънцето слепи те —
кадилница уханна е всеки пукнат цвят
и там до късна вечер, от полъх свеж обвят,
из мраморните вази денят със страст позната
налива гъсти сенки и слънчева позлата,
и аз с безмерна обич — о, ангели над мен! —
в мечти унесен, гледам сред зноя просветлен
как птицата излита и се люлеят вейки,
и пак прекрасни мисли лелея в мен, вървейки,
дордето малчуганът, чието чело аз
целувам с жар, ме тегли припряно, с весел глас
натам, към пещерата, където свеж от влага
бръшлянът на потока брада зелена слага.
20 февруари 1837
Изяли бяхме всички вишни
и с ропот в стаята нахлу:
— Да имаше бонбони. Виж ни,
какви сме станали в Сен-Клу!
И тая жажда! Взе унило
череши да яде… — О, не! —
виж, сякаш пила съм мастило
и виж ми пръстите… — Поне
сто пъти още ме тормози,
пък трябваше и бой да ям.
О, юни! О, лъчи и рози!
Лазурът пее, мракът — ням!
Но при поредната й сцена
изтрих — и как не възропта! —
с цветя — ръката й вбесена,
с целувка — сочните уста.
Цял ден череши бяхме яли
и с вик нахълта у дома:
— Тук няма и бонбон. Коя ли
в Сен-Клу ще вехне, все сама!
И жаждата. Но сочен плод
намери се — малини вкусни…
— Не ще отмия цял живот
ни пръстите, ни свойте устни.
Цял ден тъй слушах помежду ни
кавги и глъч — но й простих.
Лъчи и рози! Юни! Юни!
Лазурът пее, здрачът — тих!
Оставих я да свърши тя,
че след това и аз да почна:
ръцете й изтрих с цветя
и устните — с целувка сочна.
На Пол
А в пещерата дива се смее фавън стар.
„Дай за лова ни от своите мощи
мощ ти,
о, Свети Готфрид, наш пръв Господар!
Дар
чака те — мраморен склеп на светия;
ти я
знаеш мечтата ми, чуй ме, о, Сир! —
сир
восък ти давам за хубави свещи
с вещи
скъпи, с одежди — цял от брокат
кат,
с рог от седеф и от тежко излято
злато;
чело съм свел пред светия ти гроб —
роб
твой «Алексис, тук от Бога властител,
с титул,
син на властели със свят, низпослан
сан!»“ —
тъй се бургграфът с молби натежали
жали,
а Свети Готфрид отвръща „Не нам!“ —
ням…
— Паж, донеси ми кесията; коня,
оня
мой андалуски жребец, оседлай; —
лай
носи се… — Викайте графа; — кучкара
кара
псетата лавнали… Още в зори
ври.
Вие, стрелци, моя в пир гласовита
свита,
твърд е лъкът ви и ваште стрели —
зли!
Пищна трапеза го вече смелчака
чака,
чакай, готвачо, ще тътне безспир
пир!
Хайде, приятели! Селската сган я
каня
също — еленът тук иска селяк
як!…
Тръгват на лов, а мадам Изабела,
свела
плахо очи, ги следи с дяволит
вид.
Вихром летят сенешали, барони
в брони,
чака ги зноен, за лов отреден
ден.
Рейтари, божи слуги и властели,
те ли
мечки не гонят сред горската сеч
с меч!
Пажове, дами с каляски, джуджета;
шета
рой соколари и доста пресвят
свят.
Ето, бургграфът с осанката строга
рога
пръв е надул и елени насам
сам
свърна; не, няма в спасение звяра
вяра;
няма при стария храбър бургграф
гаф!
Дръж! Но елен сред гонитбата бясна
блясна
и като мълния в миг се в искри
скри.
— Дръжте го, псета, гонете, викачи!
Качи
звярът цената си — в звонк ще платят
плът
ей като тази… Къде се, Диана,
дяна,
Майко на силфите с вечно пиян
Пан!
Дай ми рогата му, дай ми трофея,
фея!
Майко на храбрите, сестро в суров
лов.
Както монах радва с лепта убога
Бога —
своя дворец ти поднасям на длан;
дан
друга не ща — всеки плячката близка
иска,
но ме зарадвай с елена сломен
мен.
Гневният конник прегънат о две е,
вее
черна наметка с пресипнал от бяс
бас.
Псетата лаят, направо се късат,
хъсът
ги озверява, ври всичко назад —
ад!
Бяга еленът, напряко се втурва!
Урва! —
близо са, скоро ще му пресекат
път.
Сбогом лъки и потоци пенливи,
иви,
ниви с шумяща нашир и надлъж
ръж!
Стене еленът и кърши, кървейки,
вейки;
с дебри зелени на помощ излез,
лес!
Мракът беглеца все тъй го с палаши
плаши,
стряскат го псетата с вълчия свой
вой.
Шпорят мъжете жребците игриви,
гриви
вейнали — всяка земята мете;
те
с лъскави сбруи днес в кърви са цели —
цели
хълбока конникът гневен с жесток
ток.
Нищо не чува еленът, май свърши;
с върши
цял е закрит… Тишина до безкрай… —
Рай!
Всуе! Как стръвната глутница зла е;
лае,
иде и екне сред мрака дълбок
рог!
Хуква. Но свършва внезапно земята;
мята
пламнало тяло, от пръски облян —
блян!
Ах, как водата е милващо-плава!
Плава.
Лаят нараства, о, беден елен —
в плен!
Будят фанфарите в псетата звяра,
в яра
екнат тръбите сред здрача зелен —
в плен!
Ето, гонячите вече приклякат;
лакът
опват стрелците с дъх затаен —
в плен!
Всичко към битката кръвопролитна
литна!
Плавай — дано им избягаш, дано!
Но
стръвната глутница с ярост се хвърли —
върли
псета! — в дълбоката горска вода.
Да,
трябва да бяга! Спасение няма!
Яма
скоро ще зейне сред тия вълни.
Ни
бързият бяг, нито с Божа намеса
меса
ще го избавят от кучия бес,
без
да се раззинат в месата издрани
рани
и да засити тъй тяхната стръв
с кръв.
Ръфат го псетата, рухнал, се вече
свлече;
удрят го, мушкат го и за капак —
пак!
Мъртъв! От щастие чак им призлява —
слава!
Рогът за твоята гибел вести!
Ти
днес ще красиш победен пиршествата
с двата
реда бокали и скъпи блюда.
Да,
но отмъстен си… Австрийката млада
ада
ще избере — вместо рай с лопатар
стар.
Сметката прави си той без кръчмара!
Кара
грохнал трофея, но с бляскав ескорт —
горд.
Докато гърчи ти в кръв запламтяло
тяло,
тази, която той взе за жена,
на
графското, славен трофей предпочело,
чело
бодна рога… Който трябва, е в срок
с рог!
Славният знак и над двете глави е —
вие
равни днес шествате с тоя рогляв
граф!
януари 1828
На Жюдит Готие
Смъртта и красотата две бездни са — дори
по-мрачни от нощта, от свода по-сияйни,
две страшно плодовити, чудовищни сестри
с една и съща страст, с едни и същи тайни.
О, черни, руси къдри, о, страст — пожар в зори,
изпепели ме ти; о, погледи омайни,
о, перли в морските вълни — слънца нетрайни,
о, светозарни птици вдън мрачните гори.
Съдбите ни все пак приличат си, о, мила,
макар че са различни лицата ни на вид;
и — бездна — твоят взор влече с неземна сила,
а звездна бездна и в гръдта ми се разкрива,
и колко до небето сме близо, о, Жюдит:
че аз съм стар, а ти — божествено красива.
Изкуството е радост, слава,
то в бурята се разразява,
блести сред грейналия свод.
Звезда на Божието чело,
блести и на чело̀то смело
на волнодумния народ.
Изкуството е дивна песен
и пее я духът унесен,
градът — на горския простор,
мъжът — в прослава на жената,
и гласовете на душата
подемат я в тържествен хор.
Изкуството е мисъл жива,
громи, оковите разбива,
сродява Рейн и Тибър в миг!
Завоевател благороден,
то роба прави го свободен,
а теб, свободния — велик.
О, Францийо, страна велика,
запей и радостта да блика,
да грее твоят ясен свод!
На твоя глас, на твойта слава,
на теб светът се уповава,
о, мой волнолюбив народ.
Пей, пукне ли се вън зората,
пей, мръкне ли се над земята,
трудът е радост, не беда!
И изпрати века с насмешка,
възпей и любовта човешка,
възпей самата свобода!
Възпей Италия свещена
и Полша, в гроба повалена,
Неапол, цял удавен в кръв,
Унгария, в дълбоки рани…
Народът пее, о, тирани,
тъй както рика гневен лъв!
7 ноември 1851
Да служиш, отче, в храма, когато вън гърмят,
е дързост нечестива.
Приклекнала зад тебе, мълчи самата смърт
и хитро се присмива.
И ангелите тръпнат от тоя сън зловещ —
не в ада ли сега са! —
пред тях един епископ да пали свойта свещ
с фитила на фугаса.
Твой блян е нова митра, сенатът — също блян,
и как ще те помажат.
Но как ще благославяш, когато е облян
все още в кръв паважът.
На Геслер вечна слава! Да гине Вилхелм Тел!
Ври, орган на възторга!
Архиепископ, който за нов олтар е взел
порутената морга.
Щом кажеш: „Тебе хвалим, о, Господи пресвят,
сред войнствата небесни!“ —
в мъглата на тамяна те лъхва остра смрад
от рововете пресни.
И ден, и нощ гърмяха, разстрелваха наред —
мъже, жени, дечица!
И не орелът вече, над храма е въззет
картал — злокобна птица.
Не спирай, благославяй убиеца убог;
а вие, жертви, спете!
Престъпници и траур! Но Бог — самият Бог! —
презря те и прокле те!
Осъдените плават, ще спрат — ужасен дял! —
в Алжир или Кайена.
А Бонапарт в Париж е, но кой не е видял
и в Африка хиена.
Работници, орачи, в каторга ще се мре,
на кой не му е ясно!
Но ти, архиепископ Сибур, се взри добре
наляво и надясно:
продал душата своя, Христа ще продадеш,
че в твойта свита хитра
Предателство е дякон, протойерей — Грабеж,
подлецо, кривнал митра.
Убийството до тебе пак „Огън бий!“ крещи
и гледа най-невинно!
И дяволът потира държи и знаеш ти,
че там пламти не вино.
Като в блатата мрачни сред диви лесове
в една душа ли дремят различни светове:
тук, горе — сводът син разлял е по водата
лъчи и облаци, и трепкаща позлата,
а долу — в гъста тиня, заспала в мрак зелен,
влечуги черни шават сред гнилоч, смрад и тлен.
7 май 1839
В горите стари, дето мъзга навред пълзи —
по ствола чер на бора, по белите брези,
веднъж ли ти си бързал по голата морава
уплашен, блед, незнаещ какво зад тебе става;
с треперещи колени си бързал в своя плен,
учителю мой, Дюрер, художнико вглъбен!
Божествени картини! — и как личи от всяка,
че с поглед визионерски ти си прониквал в мрака
и си разкривал всичко, сред мрачините взрян:
и фавни ципопръсти, и весел горски Пан,
цветя пред теб натрупал, и старата Дриада,
зеленооки силфи в зеленината млада.
Чудовище ужасно за тебе е лесът:
видения с реалност се смесват и кипят.
Там бор до бор се свежда и брястове огромни,
и всеки клон за лакът сакат ще ти напомни;
короните се клатят едва — да разберем,
че нищо не е мъртво, ни живо е съвсем.
Тече вода и злакът я пие; всеки ясен
с ужасни храсталаци, с къпини е опасан,
оплел в тях свойте черни и груби стъпала.
Цветя лебедошии в блата-огледала.
Химерата събудиш от тоя сън дълбок ти —
и люспест врат разтърсва, в стеблата впила нокти,
и в миг от пещерата надниква и ако
си там, ще те прониже със святкащо око.
Растителност! О, буйна материя! Дух! Сила!
С кора ли, с груба кожа ли свойта плът покрила!
Не съм все още бродил из тая пустота,
Учителю, без ужас да ми смрази кръвта
и да не видя клони, чак до земи опрени,
по тях с неясни мисли, от вятъра люлени.
О, само Бог, свидетел на тайнства, само Бог
разбира тия мисли сред пустоша дълбок.
Усетих таен пламък душата ми да сгрява
и заедно с душата живее, съживява,
присмива се, говори, снишава си гласа
под дъбовете страшни, запречили леса.
1837
Мучене на волове и в дните на Вергилий,
и днес, по залез-слънце, със сенки лекокрили,
или когато сутрин елмаз подир елмаз
росата едра рони, едно дочувам аз:
— Жита вълнисти, зрейте, потъвай в злак, морава,
с венец от буйни снопи земята да възпява
морето златогриво сред жътвения пек!
Живейте, храсти, твари, и камък, и човек!
Щом слънцето се скрие и всички нас подкани,
и тъмните дървета подобно великани
към хълмите поемат през гъстите треви,
към къщи и орачът по хълма гол върви,
дима над свойта стряха — и той огнище има! —
съзрял, припрян да зърне жената си любима,
в прегръдка пак да стопли немирното дете —
о, нека тоя порив в гръдта му да расте,
тъй както никне мракът и раснат часовете.
Предмети, живи твари, живейте и цъфтете —
с усмивка зряла нека тук всичко разцъфти!
Отдъхвай си, човеко, почивай, вол, и ти!
Живейте! И лудейте! И сейте зряло семе!
И нека пак, във всичко, жив трепет да обземе
Природата — в гнездо ли, зад къщния ли праг,
сред тъмните ли тръпки на падналия мрак,
но поривът за обич дано не секва — в злака,
в блатата, в пещерите, в горичка или в млака
тук всичко да зачева с любов, да се плоди
под взора меланхолен на тихите звезди!
Да затрептят усмивки, крила, вълни, лазури —
о, трепети на страсти и на сърдечни бури!
Самата вечност нека с целувка ни дари!
Покой, добро, надежди и щастие дори —
о, плодове, паднете от тия вечни клони!
Това в речта ви схванах, о, гласове изконни;
тя, както при Вергилий, света преобрази:
водата — в царствен лебед, ветреца плах — в брези,
и пяната — в зъл зъбер, и в тая вис беззвездна —
човека… О, Природо! О, нощ в бездънна бездна!
юли 1855
Нощта бе непрогледна, бездънен — пущинака.
И Херман, черна сянка, до мен летеше в мрака.
Препускаха конете — в галоп. За среща с Бог!
Не облаци, а плочи от мрамор чер тежаха,
от клоните край пътя звезди над нас хвърчаха —
пламтящи птици в тоя мрак дълбок.
Обзе ме дива мъка. И клюмнах най-накрая,
и Херман, силен духом, и той се май отчая.
Заспете, о, любови! Обзе ме мъка пак!
Из пустошта зелена препускахме сурови
и Херман рече: — Виждам раззинати гробове!
Отвърнах: — Аз пък виждам гробове в пущинак!
Напред очи бе вперил, а аз — назад. И в пяна
препуснаха конете по някаква поляна
и вятърът донесе унил камбанен звън.
И Херман рече: — Мисля за всички оскърбени,
които е поставил животът на колени…
— А аз за всички, спящи вечен сън!
И пееха потоци. Какво ли те мълвяха?
И дъбове шумяха. Какво ли ни шептяха?
И като стар приятел шушукаше лесът.
И Херман рече: — Будно е живото; сияят
едни очи от сълзи, а в други бди безкраят.
— Уви! — отвърнах. — Има такива, дето спят!
Той продължи: — Животът несгоди ни поднася.
А мъртвите не страдат. И по-добре от нас са.
Завиждам им за гроба тревясал, пълен с хлад.
Нощта ги милва с нежни сияния в тъмите,
денят сияен къпе с блажен покой душите
по всичките гробове в тоя свят!
— Млъкни! — отвърнах. — Стига, това е черна тайна!
Отдъхват мъртъвците в пръстта, в нощта безкрайна,
сърца, за теб туптели в надежди, в страхове!
До твоя мъртъв ангел там майка ти почива,
баща ти!… Стига с тая ирония горчива.
Като насън дочуват те наште гласове.
1853
Сен-Валери-сюр-Сом
О, колко ли матроси, о, колко капитани
потегляха щастливи към брегове мечтани
и чезнеха в простора, тревожно разлюлян!
О, тоя скръбен жребий! — един ли тук изчезна
сред бездните бездънни, един ли в нощ беззвездна
погребал е навеки Слепецът Океан!
О, колко екипажи затриха ветровете!
Че бурята жестока романа им дочете
и разпиля листата далеч, далеч оттук.
Каква по-страшна участ от гибел като тази!
Каква богата плячка за бурните талази:
един мъжете грабна, черупката им — друг.
Не знае никой нищо за вас, бедняци клети!
Сред мрачните простори безмълвни силуети,
към кой ли риф летите, раззинал алчна паст.
С очи, от скръб изтекли, родителите стари
се взираха от кея и там смъртта ги свари —
до края с мисълта за вас!
Все още нечий спомен сред живите държи ви;
по залез, на раздумка край котвите ръждиви,
все някой вашто име за миг ще съживи:
сред весел смях и песни, сред смайващи истории,
сред шумните целувки на вашите изгори,
дордето вие спите в подводните треви.
— Къде са те? — се питат. — Какво са днес? Крале ли
на благодатен остров в невиждани предели?
И споменът накрая — тъй както всичко — мре.
И с тяло във водата, и с име в паметта ни,
те чезнат — сенки в мрака на времето, — приспани
сред мрачната забрава на мрачното море.
Угасва бързо всичко, тъй както е изгряло.
Един ли скита с лодка и крачи друг след рало?
Вдовиците ви само с посърнали лица,
щом писне ураганът, тъмите с гръм разцепил,
ви споменат и ровят в изстиналата пепел
на своите огнища и сърца.
А щом очи те склопят, за вас дори и скромен
надгробен камък няма да пази бегъл спомен
сред гробищата пусти, в безлюдната печал,
ни плачеща върбина, заронила наесен
листа подобно сълзи, ни простичката песен
на просяка, край моста с прегракнал глас запял.
Къде са всички тия моряци? О, талази,
какви ли страшни тайни морето мрачно пази!
За тях при всеки прилив разказвате със страст
пред майките, които ви слушат на колене,
и затова гласът ви тъй безнадеждно стене,
когато вечер бясно връхлитате към нас.
юли 1836
Нощ. Бедната къщурка затворена немее.
В бърлогата е тъмно, но нещичко светлее
тук-там сред тая плътна студена мрачина.
Висят рибарски мрежи на голата стена.
А в ъгъла, където на прашните полици
проблясват в полумрака бедняшките паници,
виси завеса вехта над дълъг сенчест нар.
И на дъските груби, върху дюшека стар
спят пет дечица малки — в гнездото на душите.
И светлинки дордето потрепват по стените,
на колене, опряла в постелята чело,
една жена се моли пред бедното легло…
* * *
Наказаха я Жана на хляб и на вода,
че бе се провинило детето за беда,
но влязох крадешком и вместо да въздишам,
бурканче с конфитюр Ј пъхнах после скришом
напук на всички нрави в доброто общество,
което все се чуди къде и за какво
да вдигне бързо шум. А Жана тихо рече:
— Не ще си бъркам с пръст в нослето, няма вече,
и с котенцето няма да правим пак бели…
Но пак се вдигна врява: — Такъв сте все били;
тя няма вече страх, тя вижда слабостта ви,
с насмешка гледате на истинските нрави!
Ред няма в тая къща. Наместо да сте строг,
обърквате нещата, това е лош урок,
така ще стигне тя до нещо по-голямо,
рушите тук реда… — Глава наведох само
и тихо казах: — Нищо не ще ме извини,
виновен съм, така е — от много добрини
народът страда днес. Сега и моят ред е,
на хляб и на вода и мен ме затворете.
— И вас ще ви затворим!… — А Жана в тоя спор,
тъй както бе се свила, към мен извърна взор,
искрящ от доброта, и каза сладко, сладко:
— Не се плаши, и аз ще ти донасям сладко.
Един бедняк вървеше прегърбен, оскрежен.
Почуках по стъклото, той спря и взря се в мен,
и аз излязох вън вратата да отворя.
На групи от пазар — убити от умора —
се връщаха селяци, възседнали осли.
Това бе онзи старец, решил да ни смили, —
самотен, тъжен, сврян в подземната бърлога,
с една ръка към нас и другата към Бога,
той чака лъч от свода и сред калта — петак.
И аз му рекох: — Влизай, да се постоплиш. Как
ти казват? Влизай. Влез… — Отвърна: — Мен ми викат
Бедняка. — Стиснах му ръката. И старикът
пристъпи. Чаша с мляко му дадох бързо аз.
Той тракаше със зъби от студ; с пресипнал глас
говореше, а аз отвръщах някак вяло.
— Прогизнал си, ела насам, да сгрееш тяло
до огъня. — Приседна. И жалкият парцал
на плаща, от молците прояден, почернял,
разгърнат и прострян край жарката камина —
като че някой жар под пепелта разрина —
забляска: свод бездънен, студено озвезден.
И както тази дрипа бе сякаш свъсен ден
и дъжд се лееше като в мъглива есен,
и беше старецът в молитвен транс унесен,
аз, глух за всичко, дето тук бъбрехме безспир,
не мръсен шаяк виждах, а звездния всемир.
декември 1854
В незримото да си, в глъбта недостижима!
Витае в етера вина и укор има
в ридаещия воден звън;
незнайни призраци сред сенките студени
се носят и летят погинали вселени
като в ужасен безконечен сън.
В тях втренчен поглед впил е може би всемирът;
и лудия им бяг със скръбен зрак полират
звездите — бухалски очи.
За цар и за монах, за принц и роб са казън,
за всеки, с плаща чер на вечността премазан,
там, дето в мрака нищо не личи;
савани веят те, дрънчат с безброй вериги,
гъмжат от червеи, чудовища, интриги,
пред бездна спрели с вид суров,
и хвърлят факлата в пастта на ветровете
те — сенки, мисълта сковали между двете
злини: каторга и раззинат ров.
Вървят! И пеят тук едни като в Гомора,
а други — призраци безплътни — без умора
са все по техните следи;
от пропаст в пропаст ги запраща и насреща
изпречва се нощта най-черна и зловеща
и плаши ги с най-страшните беди.
Вървят! Просторът е бездънен, глух. Крилата —
ужасни корабни платна — браздят мъглата.
Ни котви има, ни весла.
Градушка дупчи им лицата, студ ги свива
и бърше стреснат дъжд с ужасната си грива
по челото им гъстата мъгла.
Каторга на смъртта, вертеп и гроб раззинат!
Аз зървам ги, луни смрачени, да преминат —
ужасен полет в дим и прах;
над тях пълзят мъгли и ужаси беззвездни,
глъбта отхвърля ги и зейват нови бездни
под бездната, раззината пред тях.
Секат пространството, понесени, терзани
от бури и покой, от бесни урагани;
бездънният и жив всемир
в безбрежната мъгла не ги дори съглежда
и носят се — лица унили, без надежда, —
изчезват все и мяркат се безспир.
Кълба, където сме, Спасителю, изгнани,
планети-карцери и светове-зандани,
на казън черните вълни,
които плискат се, и в черни водовърти
свистят платна от мрак и мачтата се кърти,
и тръпката на вечността кълни.
След тях въртопите, на фурии подобни,
се носят — извори на плачове надгробни,
на ужас, стонове и страх,
на отчаяние, на потрес и досада, —
заливат бездната и жертвите на ада
и ливват свойта гадост върху тях.
Бедняци, клетници, които Бог наказва;
тук миналото ги гризе — кървяща язва,
с лица в решетките крещят:
— Къде сме?… — С гласове отпаднали ридаят,
а с остри върхове осеян е безкраят
и те подобно циреи гноят.
Ридае Цезар тук и Борджия се хили,
Комод сънува и Ахаб трепти без сили,
тръстта тук шепне: — Искам аз!
И фараони, и безброй Сарданапали!
И червеите меч въртят и вятър жали,
и ларви веят чорли в леден мраз.
Отцеубийци и предатели презрени,
човеци-вълци и лисици, и хиени,
тирани с поглед подивял;
цвърчи плътта им, от дамгата прогоряна,
над тях небето се чернее — страшна рана,
и виждат в нея своя лют кинжал.
За всички тоя мрак е черно огледало,
злодейства в себе си и плачове побрало;
навред по мрачния си път
съзират минала престъпност и химери…
— Къде е майка ти? — Нерон от страх трепери.
— Къде е брат ти, Каине? — крещят.
А по-надолу, във воняща глъб — вселени,
беззвездни светове, и от смъртта презрени,
там злото стяга възли зли.
Небе, по-черно от самата нощ, трепери,
и там като огрян сиял би и Тиберий —
през непрогледно-гъстите мъгли.
Цветущи райове преди, звезди сияйни,
сега руини са и мрачини безкрайни;
зловещи личинки, яйца,
ужасни семена — летят в нощта студена,
влекат се — гнойни от проказа и гангрена —
безбройни черно-чумави слънца.
Безглави скелети и черепи без тяло,
зли влъхви, тракащи ги — топки на сметало,
и адски вой на мъртъвци;
и хидри, дракони, пороци — гмеж зловеща;
ридае ужасът, щом зърне ги насреща —
пред нищото с избодени гледци.
Къде са тръгнали? Нощта след миг ги скрива.
Небето ги зове със сянка милостива,
но те се сриват в пропастта.
Кой знае докога сред мъртвите планети
ще скитат, чоплени от ларвите проклети —
от санитарите на вечността!
О, колко ужас по земята, ужас в гроба!
Как бихме тръгнали, ако в среднощна доба,
сред гръм и мълнии на две
небето сцепи се и сграбчи ни тъмата
и зърнем кораба ужасен на Съдбата,
поел към тия страшни светове!
11 юни 1854