Радой Ралин
Планина се срина

Владимир Владимирович!

                        Разрешете представиться.

Един млад,

        непознат Вам

                                стършел

Пред портрета

                издига

                        наздравица

за поета

        шестдесета

                навършил.

60!

        Туй е възраст почтена,

щом я стигнем

                и мислим

                                за гроба.

Ала Вие сте

                нетленна,

с вечност запазена

                                особа.

Моля,

        приемете ме^[1]

                                за пет минути.

Вярвам,

        моята молба

                                ще уважите.

Не сте Вие

                от ония

                                първенци надути,

Вие

        на контакта с хората

                                        държите.

Тук мнозина

                пост щом пипнат,

                                        се ояждат,

скъсват връзката

                                с предишните другари,

с пропуски,

                с дувари се обграждат,

та човек

                не смее

                        около им да припари.

Пък да ги съгледаш!

                        Теб ти става жалко!

Как

        позорното благоразумие

ги превръща

                всеки ден

                                        по малко

в кабинетни мумии…

Дай им само

                да ти снемат

                                        рой решения.

Не умът им действува,

                                        а калемът.

Все се пазят

                        да не влазят

                                                в прегрешения,

че къде

        щат-иди,

                        щом ги снемат?…

Всичко туй

                сега

                        добре го зная

и го виждам

                и във частност,

                                                и във целост.

Но си спрягам

                всички форми

                                на глагола „трая“…

Де у мене

                зрелост,

                        че и смелост?…

Нали вие учите:

                        не с крясъци и схеми!

Не да боцкаме

                с топлийки

                                боязливо,

а да жилиме

                и малки

                        и големи,

па на който ще

                        да става криво!

Не се трогват лесно

                                всички стари мостри,

затова е нужно

                        всекидневно,

всекичасно

                жилото ни

                                да се остри

върху шмиргела

                        на класовото чувство

                                                        гневно!

Да, но

        с разни мерки

                        все ни вземат

                                                мерки!

Хуморът въобще

                у нас

                        съвсем не е на почит!

Казионните критици

                                — самозвани акушерки —

дай им само

                всред захлас да сочат

разните лиричета беззъби,

с оптимизъм

                украсили пелената.

А те никнат

                ежедневно

                                като гъби!

Разпознават се

                        едва по имената…

Стана

        разговорът наш

                                литературен.

Не поглеждайте

                        с гримаса неприятна.

Няма да ви занимавам

                                        с някой книжен бурен.

Без това

                сега са те

                                в почивка лятна.

Напоследък

                — честно слово —

                                                нищо ново!

Май в апатия

                        писателите

                                        са се свили.

Вдъхновението чакат

                                наготово,

но… с какъв размах

                                строят си вили!

Не се сещат

                бар веднъж

                                        да протестират,

че речта ни инквизират

                                        по доклади

                                                        и по речи,

че с „отпочвам“,

                                „по места“,

                                                с „договорирам“

почва селянинът

                        вече

                                да пелтечи.

Сигурно

                там Ботев

                                и Вапцара

все по този повод

                                мръщят вежди

                                                        ниско.

С тях нали

                ви свързва

                                        дружба стара?

Те, макар на Бе и Ве,

                        а Бие на еМ,

                                съвсем

                                                сте близко!

Те нали

        Ви разказват

                                как Ви тачи,

как обича Ви

                        народът ни,

                                        другарю Маяковски!

(Но за жалост

                        има преводачи,

спрямо Вас

                отнасят се търговски!)

Позволете ми

                        и малко

                                критика жестока:

Тази тежка

                грешка

                                как си позволихте?

Пропътувахте

                        вселената широка,

а в България

                        веднъж не се отбихте!

Вие

        с примери велики

                                ни снабдихте,

тъй успешно

                вие ни агитирахте,

а накрая

                се самоубихте,

без,

        разбира се,

                        да кокетирате…

Но…

        май вече

                        доста съм досаден.

Станах

        като Гошкин многословен.

(Навик

        от докладите създаден!)

Свършвам вече!

                        Много съм виновен.

Свършвам

                и в портрета

                                        взор отправям,

вашто изражение

                        е гневно,

но и в строгостта му

                                        пак долавям —

казвате ни Вие

                        задушевно:

— Ненавиждам

                        всякакво мъртвило,

обожавам аз

                живота жив!

Вие сами

                изострете свойто жило!

Инак…

        никой

                няма

                        да ви бъде крив!

Това се случи оня ден

Понесъл бях се по задачи

и чувам, някой подир мен

със ускорени крачки крачи.

Дорде усетя, изведнъж,

дорде дори да се обърна,

един известен важен мъж

ме спря и просто ме прегърна:

„Къде се губиш, драги мой?

Не съм те виждал сума време!

Бре грижи, работи безброй…

Не можем да се събереме!

Синът ти вече в кой е клас?

Къде на служба е жена ти?

Елате тия дни у нас!

Хем, непременно ни елате!…“

Смутен се дръпвам настрана.

И стана ми дори виновно!

Той може би ме припозна?

Не, той познаваме основно!

Добър другар ми беше уж,

гладували сме с него ние,

бой яли сме в един кауш,

при мен е идвал да се крие…

Какво било, било тогаз!…

Нали той вече управлява?

Отхвръкна той така от нас,

че взе и да не ни познава.

Законспирира се той пак

(Ех, борчески привички стари!),

той крие се, но не от враг,

от свойте собствени другари…

Как спрямо мен се бе смилил?

Каква е тази смехория?

Дали се е преобразил?

Не знам! Не мога да открия…

Какъв бил чудният обрат?

А всъщност нищо чудно няма:

той нашият и ваш познат

е преживял внезапна драма:

бил снет от длъжността голяма.

Нашият град ветровит

просто изтръпна потресен:

месният архимандрит,

месният пастир небесен

хвърли набързо брадата…

Нашата власт ли го стегна?

Раят открил на земята,

с млада вдовичка забегна.

Снимката така го развълнува —

моментално той я прерисува.

Тоз пейзаж поету се понрави,

моментално ода той направи.

После композитор моментално

я възпроизведе музикално.

После моментално баритона

я разучи — и пред микрофона!

Гражданинът щом чу словата,

моментално счупи апарата.

Ти познаваш този чуден,

този нов тип бюрократ.

Той не е ленив и муден,

нито сприхав, ни инат!

Няма въртел да ти прави

и по повод най-дребнав

със седмици да те бави

заради един параф.

        О, той си има всички данни

        новатор-бюрократ да стане.

Най-усърдно той разгръща

дадените му книжа.

Празен никого не връща

с някаква си там лъжа.

Ала сам ли да решава?…

Да се блъска със закон?

Отговор веднага дава

с най-учтив, любезен тон:

        — Я, при началника идете,

        и работата уредете!

Той по ред и ред причини

отговорност не дели.

Щом му мястото изстине,

него кой ще съжали?

Той препраща все нагоре!

Радва го със своя нрав.

И така нагоре пори.

Става „зам“. Става „глав“.

        Той вече има всички данни

        новатор бюрократ да стане.

По новаторски обаче

нека в случая решим

с оглед общите задачи

непрестанно да пестим,

на бюрото, сред книжата

да поставим грамофон,

който вместо бюрократа

да съветва с ведър тон:

        — Я до началника идете,

        и работата уредете…

Изтъкнат деятел от здравния сектор,

на Градските бани той беше директор.

Когато на този пост бе назначен,

реформи започна от първия ден.

Решил бе да сложи той в службите ред,

затуй подреди си широк кабинет,

натъпка го с тежки, мешинни кресла —

паркета с персийски килими постла,

кристален, голям полилей окачи,

врата открехнеш ли, да проличи,

че вече напред сме, че всеки нов час

все по-висок става стандартът у нас.

Делата да тръгнат с по-класов подход,

постави той „Пропуск“ пред самия вход.

И всичко вървеше напълно добре!

Потърсиш ли шефа, отвън ще те спре

пред будката важен, наперен старик,

ще иска паспорта ти в същия миг.

Приемаше с пропуск директорът нов!

С какво вдъхновение, с колко любов

накрая поемаше пропуска сам

и важно нанасяше подпис голям.

Но кратко туй пропускно щастие бе!

Един ден (туй гръм бе от ясно небе…)

директорът снет бе от поста висок,

напълно внезапно, без всякакъв срок.

В кварталната баня, до тъмно кьоше,

навряха директора в ниско гише.

Там цял ден билети продаваше той

и цял ден прииждаха хора безброй,

крещяха нахално в ушите му чак:

„На мен — втора класа!“, „Бельо и телляк!“

И бившият шеф с огорчено сърце

пред тях машинално сновеше ръце.

Със всичко, със всичко се той помири,

със свойта заплатица дребна дори,

едно го изпълваше само с тъга

— без пропуск дохождат при него сега!

А как би потръгнало всичко във ред:

изкарал си пропуск — и после билет!

Подава ти сръчно билетчето той

и слага на „пропуск“-а подписа свой…

Че иначе могат шпионин и враг

да искат билет за бельо и телляк.

Не! Служба без пропуск съвсем не върви!…

И как туй отгоре не виждат, уви!

Тъй ставаше той озлобен, мълчалив

и целият свят му изглеждаше крив.

Откакто туй стана, не мина година,

директорът бивш залиня и почина…

Гражданин през есента си купи

маса, гардероб, столове, шкаф.

Месец, два — и всичко се начупи.

Но… остана гражданинът здрав!

Струпа той остатъците жалки

и доволен си каза тогаз:

„Щях да имам хубави подпалки,

но за жалост парно имам аз.“

Малкият град е отново раздвижен.

По калдъръма

чаткат

копита

Поручикът,

млад и безгрижен,

поздравява с гримаса честита.

От трите балкона

поласканите дами

отвръщат с усмивка благоприлична.

Преминава

по техните 100 килограми

тръпка патриотична.

Долу става площадчето тясно,

на ъгъла

аптекарят, бръснарят и попът

възхищават се гласно:

„Колко силно юнаците тропат!“

Гръмва марш…

Всичко живо излиза:

— Хей, бульо,

снеми си чадъра, че пречи…

Тичат

циганчета по риза

и стражарят ги псува отдалече.

Слънцето

зад баира се накланя,

за да види този възторжен парад…

Ликува целият град:

„Войниците

ги водят на баня!“

Таз година съм дежурен

в журито да бъда турен.

Книга аз не съм издал

книга е издал Паскал.

Догодина ще издам

залъгалки — том голям,

а Паскал ще е дежурен

в журито да бъде турен.

Снощи с Мими от миманса

той си прогуля аванса

и се върна сутрината

без заплата при жената.

Каза с две въздишки мъжки:

„Всичко взеха за удръжки!…“

Иначе той е човек симпатичен,

умен, учтив, деликатен.

Банков служител е просто отличен —

бърз, услужлив, акуратен.

Ала и той като всичките хора

има такъв недостатък,

който живота му скоро ще стори

с двайсет години по-кратък.

Пощата носи му новия вестник.

Името — Мако Бенаков.

Той разярен! „Тези грешки адресни!

Казах им — Мако Б. Наков!“

Сбъркала новата машинописка,

писала пак тъй: „Бенаков“.

Цял месец, всеки ден после и писка:

— Казвам се Мако Б. Наков!

— Тук ли живее другарят Бенаков?

Трябва в района за справка…

— Казах ви, казвам се Мако Б. Наков!

Моля ви, без подигравка…

— Ясно е! Заговор! Много ме мразят…

Вечно така ме обиждат.

Просто не зная и как да се пазя?

Бог знай и защо ми завиждат?

Кой ли отнякъде ги наговаря

да ме наричат „Бенаков“?

Трябва по сто пъти да повтарям:

„Казвам се Мако Б. Наков!“

Наков, Бенаков, ти все си еднакъв,

както да бъдеш наричан.

Хайде, да кажем, да беше Бунаков,

случаят би бил различен…

Ужким живеем във време, когато

името нищо не значи,

ако не е в документ споменато

с цел да ти майка разплаче?…

Има в нашия отдел

някакъв дебел дембел.

От човешки чувства движен,

той вечно е неподвижен.

Той с прозявка заранта

си маркира ориста,

с перспектива да заспива

все сред същата архива.

Здравословно със съня

уплътнява си деня.

А за службица такава

кой ли се полакомява?

Акт за раждане дорде

архиварят издаде,

младенецът — нани, нани! —

пълнолетен мъж ще стане.

Нека хората растат!

Нека си пробиват път.

Нека да се надпреварят.

И забравят архиварят.

Тъй ще си остане той

като преписка в застой,

дни, години да проспива

все сред същата архива

участта си негорчива.^[2]

Бе нашумяла някаква теория

за хода на световната история.

Пренесе я у нас един доцент

и си направи нов апартамент.

Но мина модата на таз теория!

Запретна се набързо и обори я

тогава пак новаторът доцент

и вдигна втори нов апартамент.