Ана Ахматова
Броеница

1.

Беше ярък и душен покоя,

а очите му — две светлини.

И аз потреперах: тоя

ще успее да ме преклони.

Той към мен се наведе полека…

От лицето ми слезе кръвта.

Като камък надгробен нека

да полегне над мен любовта.

2.

Проклет и прекрасен си ти,

но имаш ли обич в душата!

Отучи ме как се лети,

а бях от детинство крилата.

Предметите губят бои,

разливат се в мътна мъглица

и само лалето стои,

лалето на твойта петлица.

3.

Задължен от добрата учтивост,

приближи ме с усмивка позната,

полуласкаво, полулениво

след това ми целуна ръката

и тогава иконно-строги

заблестяха очите ти сини…

Цели десет години тревоги

и безсънства десет години

вложих в тихото мое слово,

ала ти го прие безучастно.

Ти си тръгна и стана отново

на душата ми пусто и ясно.

Перо на шапка опря в екипажа

и аз се вгледах в твоите очи.

Трепна сърцето, не знаещо даже

каква обида му горчи.

Вечерен час е, от скръб вълнуван,

и вятър не донася вест.

И сякаш с туш е нарисуван

в албум старинен Булонски лес.

Бензин и люляк смесил странно,

градът за миг ни приласка…

И ти докосна моето коляно

с почти безтрепетна ръка.

И нека бъда пак сама.

И любовта да е измама…

На твоята невеста няма

да пиша тровещи писма.

Но ти й дай добри съвети:

да се зачита в моя стих,

да пази моите портрети —

бъди внимателен жених!

Глупачки! Всякоя цени

съзнанието за победа —

не светла дружеска беседа,

не спомена от нежни дни…

Когато видиш удивен,

че свършват медните монети

на щастието, празен ден

и радости навек отнети —

в среднощния тържествен час

не идвай пак. Не те познавам.

С какво ще ти помогна аз?

От щастие не изцерявам.

След студа и вятъра сега е

хубаво, че огънят буи.

Пазих ли сърцето си — не зная,

но крадец един го присвои.

Празникът новогодишен тѐче,

розите огъваха стъбло,

а в гърдите си не чувам вече

трепета на пчелното крило.

И едва се сдържам да не плача,

но крадеца по очите знам.

И се плаша само от това, че

свойта плячка той ще върне сам.

Звънеше музика отвред,

наляла в жилите ни тежест.

И остро на море и свежест

дъхтяха стридите във лед.

И той ми каза: „Аз съм твой!“

До мойта рокля се докосна.

Една прегръдка съдбоносна

не е такава, боже мой.

Ласкаят котките така

или ездачки гледат стройни…

За миг в очите му спокойни

припламна хитра светлинка.

Цигулките изплакват зов

и жалба някаква голяма:

„Изричай своя благослов —

за първи път сте с него двама.“

Тук пияни и блудни сме всички,

не запяхме нито веднъж!

По стените цветя и птички

се измъчват за облак и дъжд.

Трепка странната и спокойна

струйка дим на твойта лула.

Аз поисках да бъда стройна

и облякох тясна пола.

Зад прозореца нощ ли е кротка,

или снежна буря фучи?

На очите на сепната котка

ми приличат твойте очи.

И сърцето от скръб боледува!

Отмилява ми Божия свят.

А онази, която танцува,

непременно я чака ад.

… И никой се не мярна

пред стълбището пак.

И в светлина невярна

прекрачих твоя праг.

Гореше лампиона

зелен и в оня час

чух шепот: „Сандрильона,

ти имаш странен глас…“

Огнец припламна скромен,

щурец отрони звук.

Ах! Някой взе за спомен,

пантофките ми тук.

И снопче карамфили

ми подари тогаз.

О, уликите мили

къде да скрия аз?

Сърцето ми трепери

и вярва: иде ред —

ще тръгне той да мери

пантофката ми вред.

Очите ми молят пощада.

И как да мълча, научи ме,

когато в слуха ми попада

звънливото негово име?

Вървя край зелена морава

по път, върху талпи проправен.

И вятър над мене повява,

по пролетно свеж и неравен.

Сърцето ми смътно дочува,

че вест отдалеч е донесъл.

Аз зная, че той съществува,

че той е безгрижен и весел.

Последната ни среща стана там,

където всички наши срещи бяха.

В Нева растеше приливът голям

и хората от него се бояха.

И той ми каза с примижал гледец,

че стихове да пиша е нелепост.

О, как запомних царския висок дворец

и Петропавловската крепост!

Защото въздухът на този ден

като подарък Божи бе чудесен.

И аз почувствах как съзря у мен

последната безумна моя песен.

Покорна мисъл или слово

ми връщат вашите очи.

Уединена в Твер, отново

далечен спомен ми горчи.

С душа, любовно приласкана

в града от вятър и гранит.

Каквото пожелахте, стана,

съвременнико знаменит.

А вие пожелахте: мила,

убий навеки любовта!

Сега съм плаха и без сила,

но пак скучае в мен кръвта.

Ако прекрачи смърт срещу ми

и падна нейде по очи,

кой неизречените думи

ще съживи и озвучи?

… И някой невидим под тъмни простори

зашумя в листопаден килим

и ми викна: „Какво ти стори,

какво ти стори твоя любим!

Като с туш нарисувани, падат вече

твойте клепки под ъгъл суров.

На скръб и досада сама обрече

беззащитната си любов.

Дори не чувстваш, когато иглата

острието си в тебе опре.

Нито си весела, нито крилата —

в гроб да легнеш е по-добре!“

Отговорих му: „Хитър и черен,

отдръпни се, от срам сразен.

Той е нежен, покорен и верен

и е влюбен завинаги в мен!“

И няма с теб да пием от стакана

единствен — нито вино, ни вода,

да се целунем нежно в утрин ранна

и вечер да се вгледаме в звезда.

Луна и слънце сме! Но едносъща,

пак любовта един към друг ни връща.

И ти си тук, избранико любим,

и аз съм тук, избраница любима.

Виновен си, че болката делим

и в твоите очи уплаха има.

И само с редки срещи досега

лекуваме тревога и тъга.

Но твоя глас е цял в стиха ми плах,

в стиха ти мои думи отзвучават.

О, има огън, който не успяват

да погасят забвение и страх.

И аз обичам твойте безизкусни

примамно-розови и сухи устни!

По-различна усмивка не знам;

само устните мръдват сами.

Тази моя усмивка вземи —

аз я пазих, на теб да я дам.

Все едно, че си нагъл и зъл,

че на други не даваш покой.

Млад жених е за мене дошъл

и стоим пред висок аналой.

Нежността е различна от грубата

мъжка ласка, която гнети.

И напразно загръщаш в шубата

мойто рамо обнажено ти.

И напразно изричаш покорните

думи, дето любов не звучи.

Как добре познавам упорните

и несити очи!

Моя мил изпратих до вратата,

златен прах ме обкръжи навън.

От камбанарийката позната

падаше тържествен звън.

Изоставена! Нелепо слово —

мигар съм писмо или пък цвят?

Но сега очите ми сурово

гледат в тъмното назад.

Пред любимата дават обет!

Нелюбима съм аз и не бива.

Как се радвам, че тънкия лед

над безцветна вода се разбива.

И приемайки риска, сама

ще премина по него нарочно.

спастряй всичките мои писма —

нека знаят потомците точно

колко мъдър, прославен и чист

си живял и заминал оттука.

Мигар може в такъв летопис

да намери окото пролука?

Как опива живота могъщ,

в колко мрежи се впримчват сърцата.

Нека в своя учебник веднъж

мойто име да срещнат децата

и на мойта сърдечна печал

да погледнат с усмивка лукава…

Ни любов, ни покой си ми дал,

подари ми горчивата слава.

Мили! Чуваш ли, витае

зад гърба ти звук?

Няма да допишеш тая

строфа — аз съм тук.

Мигар пак ще ме обидиш,

мили, замълчи —

пожелай веднъж да видиш

моите очи.

Сведен в стаичката проста,

опази ме от беда —

вече зная как под моста

стине калната вода.

Дъхът на мъртви вещи тук

по стъпалата се въззема.

И плодове един от друг

пъстреят вън на чернозема.

И дишат парниците пак,

макар че всичко вече стине.

И езерце се плиска в бряг

под бисерно-прозрачна тиня.

Едно момче, като в несвяст,

прошепна ми с усмивка тиха,

че там живее стар карас

и с него — стара карасиха.

Всеки, поновому тревожен,

аромат на зряла ръж кръжи.

Щом си във нозете ми положен,

ласкав мой, лежи.

Над гори, от слънчев зрак залени,

песен чучулигова виси.

Нежно от очите ти зелени

пъдя весели оси.

Отдалече вятърът довея

на звънчета паметния глас.

Не плачи, сега ще ти изпея

песенчица за раздяла аз.

На М. Лозински

Без свършване тече янтарен, тежък ден!

О, невъзможна скръб, напразно ожидание!

И сребърния глас на Северен елен

тъгува в зоопарка за Северно сияние.

Едва сега разбрах, че има смръзнат сняг,

че има купел сив за болни и безхлебни

и шарени шейни летят в неверен бяг

под оня древен звън на куполи вълшебни.

На О. А. Глебова-Судейкина

Ах, какво съзираш на стената ти

в ранен час, когато слънцето трепти?

Чайка ли, въззета в ясни небеса,

или флорентийски дървеса?

Или в Царско село оня парк прочут,

дето те споходи неочакван смут?

Или онзи, който в твоите нозе

беше коленичил, но смъртта го взе?

Не, аз виждам само бялата стена,

там трепти небесна плаха светлина.

Сега живея мъдро на света,

в небето гледам, моля се на Бога

и се разхождам дълго вечерта,

за да приспя ненужната тревога.

Додето вятър в лопуша снове

и грее на рябина гроздът ясен,

възпявам аз в игриви стихове

живота тленен, тленен и прекрасен.

Завръщам се. И ближе мойта длан

ленива котка, спътница любезна,

трепти далечен огън, разгорян

от кулата на речна дъскорезна.

Изрядко само щъркел прелети,

раздвижи в тъмното прозрачна струя.

И ако в този миг почукаш ти,

уверена съм, няма да те чуя.

Ти знаеш, мъча се в неволя,

кръвта ми вече занемя.

Но съхранила съм отколе

любов към тверската земя.

Там геранилото въззето

стърчи, извито на дъга,

скрибуцат портички в полето,

дъхти на жито и тъга.

Небето сиво и убито,

под него вятър не звучи…

И смугли селянки, които

ме гледат с укорни очи.

Флаг над кулата пърха тревожно,

цял в мътилка градът се укри.

А сърцето замря осторожно

и от болка не дишам дори.

Пак да стана приморско момиче,

да заскитам по пясъка аз

и косите си пак да накича,

да запея с трогателен глас.

И херсонския храм да изгрява

с позлатените свои глави…

Да не знам, че от радост и слава

и сърцата вехтеят, уви.

Не захвърляй писмото ми, мили,

прочети го до сетния ред.

Вече нямам наистина сили

да съм чужда за тебе навред.

Взреш очи — и душата ми стине.

Аз съм влюбена, твоя съм, виж.

Не пастирка, не монахиня

и кралица — пред мене стоиш,

в тази дреха делнично-сива

и обуща, потънали в прах…

Но прегръдка разтварям щастлива

и напира в очите ми страх.

Не захвърляй писмото ми, мили,

не оплаквай заветни лъжи,

а закрачил през дните унили,

в своя беден вързоп го сложи.

Вино с теб не ща да пия аз,

че си буйно и несдържано момче.

Знам, че се целувате при вас,

който със която си рече.

        А при нас — кротък свят,

        божа благодат.

        И не вдигаме очи,

        щом си непознат.

Вечерен час над масата. Блести

непоправимо листа бял. На Ница,

на летен пек мимозата дъхти.

И в лунен лъч лети огромна птица.

Пристегнала косите си за сън,

като че утре ще ми бъдат нужни,

аз гледам през прозореца навън

към залива, към пясъците южни.

Човекът придобива странна власт,

ако веднъж от обич го лишиме.

И даже клепки не повдигам аз,

когато произнасяш мойто име.

Как се вплете и нежно сребрее

вдън косите ми кичура бял —

само славей, отвикнал да пее,

тази мъка докрай би разбрал.

Върху вейка на тънка ракита

дъх стаява, самотно мълчи

и настръхнал се вслушва в честита

чужда песен, която звучи.

А отдавна ли плахи тополи

не потрепваха даже с листа

и в гласа му кънтя и се моли,

и отровно звуча радостта.

1.

Пак Исакий грее пищно

под самия небосклон.

В нетърпение предишно

стине Петровия кон.

А в очите сажди парят

и тъмнее дим довят…

Не харесва господарят

своя нов престолен град.

2.

А сърцето бие мерно.

Остарява ли човек?

Наште сенки по Галерна

са останали навек.

Спуснала ресници гъсти,

виждам, влюбен и честит,

как поемаш с тънки пръсти

моя веер неразкрит.

Че сме двама, че в заветен

свят на чудеса вървим,

че сега над парка Летен

трепка лъч неуловим —

не скърбя за думи вещи

и сърцето не боли

от мъчителните срещи.

Любовта се утоли.

Ти си жив и аз съм жива,

край на страсти и беди —

тъмната вода прелива

и с усмивка мълчалива

Петър хладно ни следи.

Златен гълъбарник над вода,

цяла в отражения зелени,

заличават ветрове солени

врязана от лодките следа.

Колко нежни образи край мен!

Пълна е с играчки всяка лавка:

лъв със книга, везан на възглавка,

лъв със книга, в мрамора вграден.

И небе с мъглива красота,

сякаш стар художник го полага…

Ширно ми е в тая теснота,

леко ми е в тоя зной и влага.

Зная, зная — скоро ските

пак ще заскриптят.

Грее месец в тъмнините,

а по хълма слиза път.

И прозорчета далечни

плахо засияват пак.

Вирове тъмнеят речни

и се стели равен сняг.

На русалките вечерни,

ива, сборище си ти.

Само гарджетата черни,

гарджетата приюти.

И отново над тъмната къща

сняг се сипе — ситен и лек,

аз останах една и съща,

но при мене идва човек.

Аз го питах какво ще иска.

Рече: „С тебе — и в ада макар.“

Пошегувах се: „Ами риска

да ни стане бедата другар?“

Към цветята, които будуват,

свойта суха ръка приближи:

„Разкажи ми как те целуват,

как целуваш ти, разкажи.“

Нито пръстенът сватбен го сепна,

нито скръбното ми сърце.

И едничък мускул не трепна

върху злото му светло лице.

Беше радостен да узнае,

че надмогва своята страст

и че нищо от мен не желае,

а пък всичко му давам аз!

На Александър Блок

На поета съм на гости.

Точно обед е. Неделя.

В стаята е много тихо,

зад стъклата вее студ

и малиновото слънце

през накъсан дим проглежда…

Как стопанинът безмълвен

е насочил поглед в мен!

И очите му какви са,

нека всеки ги запомни,

за мене по-добре е

да не се заглеждам в тях.

Но беседата ще помня,

димен обед и неделя

в сивата висока къща

до самия морски бряг.