Повечето хора бързат да се отърват от детството като от старата си шапка. Забравят го като телефонен номер, който вече не им трябва. За тях животът представлява нещо като безкраен кренвирш, от който те си откъсват всеки ден по едно парче и, кога с удоволствие, кога не, изяждат. За тях изяденото вече не съществува! Така те усърдно се катерят по стълбицата на живота, „издигат се“ от „долното“ през „средното“ до „горното“ стъпало и когато най-сетне се озоват на върха и с мъка се опитват да запазят нестабилното равновесие между амбиции и възможности, с изненада откриват, че са изгорили зад себе си станалите им вече излишни стъпала и всякакъв обратен път им е отрязан. Остава им единствено „пътят напред“, т.е. към старостта, безсилието и… смъртта.
А нима не е по-добре човек да може да се качва и да слиза по стълбището на живота си като в голяма и богата къща — с уханния килер, пълен със сушени плодове, буркани със сладко и интересни, макар и овехтели и вече никому ненужни неща; с различните етажи, в които са подредени важни и незаменими предмети, станали свидетели на неповторими за собственика им събития; и с таванската стаичка, където може да се погледат звездите, да се помечтае или, в най-лошия случай, да се напише някое стихотворение. Но повечето хора живеят без уютния дом на детството и, може би за да забравят това, си придават важност.
„Само който достигне до «почтена» възраст и си остане дете, е истински човек!“ Това са думи на ужасното, непоправимо, неподдаващо се на превъзпитание, понякога жестоко, но винаги искрено „възрастно дете“ Ерих Кестнер. Неговите творби ще карат съдържатели на нощни заведения и дори медицински сестри да се изчервяват, но в същото време ще ги предписват на болни от меланхолия и кандидат-самоубийци, за да възстановят оптимизма си и чувството си за хумор.
Този любимец на децата от всички възрасти — включително и старческата — е роден в Дрезден, красивия град на Елба, през последната година на деветнайсетия век. И макар да напуска родното си място още в пелени, Ерих отнася в сърцето си цветно стъкълце от неговата романтичност.
Баща му е бил майстор на конски седла, когото индустриализацията на Германия скоро превръща в обикновен работник във фабрика за куфари. Майката на Ерих, която ще се радва на обичта му до последния си дъх, е била принудена да работи като прислужница, а по-късно като фризьорка, за да осигури на единствения си син сносно препитание. С живия си, дружелюбен и отзивчив характер, въпреки своята необразованост, тя остава завинаги негов най-добър приятел и съветник. Тя умее да възпитава сърцето му така, както могат малцина „модерни“ майки с висше образование. Двамата, майка и син, преброждат планините на Германия, запознават се с живота на обикновените хора — нещо, което ще е от голямо значение за бъдещия писател.
С голям труд родителите на Ерих успяват да го запишат в училище за основни учители. Това е „най-високото“ стъпало в обществената стълбица, за което би могъл да мечтае не един дребен занаятчия по онова време.
И тук Ерих разбира, че никога няма да стане учител. Смущава го военната, типично немска „подреденост“ на обучението, дресурата на новопостъпилите питомци в пълно и безропотно подчинение — нещо, което той би трябвало да прилага над своите бъдещи ученици! Въпреки че е първи по успех, Кестнер бива многократно наказван за ученически „щуротии“, които по-късно ще опише в чудния си роман „Хвърчащата класна стая“. Огорчението от примитивността и тъпотата на тогавашната немска образователна система Ерих ще носи в себе си през целия си живот, ще чувства дните си, прекарани в училище, като загубени и лишени от съдържание.
Ето какво казва писателят Кестнер в своето обръщение към начинаещите ученици:
„Мили деца! Вашият съдбоносен час е настъпил. За вас започва живот по часовник и с това всъщност приключва животът. Сега вие сте плодни семенца, ще трябва да се превърнете в добре подредени плодни дръвчета! Живи и будни сте били до днес, от утре започва консервирането! От дървото на живота, към консервната фабрика на цивилизацията — това е пътят, който ви предстои. Не позволявайте да ви унищожат детството! Не смятайте училищната катедра за трон или амвон! Учителят седи по-високо от вас не за да му се кланяте, а за да можете да се виждате един-друг по-добре. Учителят не е нито класен фелдфебел, нито Дядо Господ! Той не знае всичко и не може всичко да знае. И ако въпреки това си дава вид на всезнаещ, простете му го, но не му вярвайте. Признае ли обаче, че не знае всичко, тогава го обичайте! С това той е спечелил любовта ви. И понеже сам той не печели кой знае колко, от сърце ще се радва на вашата обич. И още нещо: учителят не е магьосник, а градинар. Той може и ще се грижи за вашия растеж. Но да растете ще трябва вие самите!“
За всеобщо смайване бъдещият педагог заявява, че желае да напусне училището. На осемнадесетгодишна възраст той е мобилизиран и участва в Първата световна война като артилерист. Сраженията още не са заглъхнали, а по саксонските военни полигони вече обучават нови войници. Но Ерих не може да „направи кариера“ нито като артилерист, нито като кавалерист. Като спомен от „военните години“ му остава само неизлечимо сърдечно страдание, получено при опитите на началниците му да го превърнат от жив човек в безсловесен механизъм.
Отбил военните си задължения, Ерих постъпва в обикновена гимназия, която скоро завършва с пълно отличие. Тогава написва и първите си „произведения“, които, естествено, са стихове и които публикува в едно ученическо литературно списание. Заради отличния си успех Ерих получава „Златната стипендия на град Дрезден“, която му дава право да продължи образованието си в известния Лайпцигски университет. Там той изучава германистика, история, философия и френска литература. Подготвя обширен материал за докторска дисертация, но настъпва 1922 година — годината, в която инфлацията приема чудовищни размери. За да припечели насъщния си, Ерих започва работа в една книжарница, а също разнася рекламни плакати из града — един на гърба и друг на гърдите. Всяка събота той и приятелите му получават възнаграждение по една чанта с пари, които трябва веднага да похарчат, тъй като в понеделник вече не струват нищо.
Опитвайки се да се добере до някакви „странични доходи“, студентът Ерих Кестнер започва да пише фейлетони и кратки разкази, които намират добър прием в лайпцигските вестници. Скоро читатели и редактори забелязват острото му, хапливо перо, неговия тъжен хумор и светла ирония. В един ежедневник му предлагат постоянно сътрудничество и не след дълго той получава постоянна работа като редактор. Изпод перото му излизат в безпорядък стихотворения, афоризми, театрални рецензии, репортажи, които му създават много приятели, но и много врагове. Обвиняват го в цинизъм и безнравственост. Лайпцигските еснафи не понасят неговата „гаменска“ прямота и свободомислието му, което не облекчава храносмилането им, а напротив, го затруднява.
През този напрегнат период Кестнер успява да завърши и подготви за защита своята докторска теза. Неочаквано и за самия него дисертацията му се приема с възторг от академичните среди. Един мастит професор дори заявява: „Хубаво би било, ако поне на пет години някой от професорите в университета написва по една подобна работа!“ И така, на двадесет и шест години студентът Ерих, невъзпитаният хлапак се превръща в „д-р на философските науки Ерих Кестнер“. Всички очакват, че след такъв успех той ще се отдаде на научно поприще, където го очаква „бляскава кариера“. Но твърде скоро става ясно, че младият доктор не само не е прекратил отношенията си с музите, но ги е задълбочил до опасна степен. През 1928 година той издава книжка със стихотворения, озаглавена „Сърце върху талията“, в която има и някои твърде смущаващи строфи. По внушение на „авторитетни граждани“ д-р Ерих Кестнер е уволнен от вестника, в който работи, и скоро се озовава на улицата без петак в джоба, само с няколко екземпляра от злощастната си книжка.
Това тъжно събитие в живота на младия учен и начинаещ поет се превръща обаче в негова щастлива звезда. Кестнер заминава за Берлин и там бързо намира приятели сред артистичните среди, в които се движат известните Арнолд Цвайг, Курт Тухолски, Карл фон Осиецки.
Един ден, като на шега му подхвърлят да напише „нещо за деца“. Няколко месеца по-късно д-р Кестнер става световно известен. Но не с някое дълбокомислено научно съчинение, а с тъничкия си роман „Емил и детективите“. Книгата се разграбва, преди още да е засъхнало мастилото: за една нощ, както се казва, писателят се превръща в знаменитост. За кратко време романът е преведен на двадесет и четири езика, след това е филмиран и тридесетгодишният автор най-после си отдъхва от материалните затруднения. Една след друга следват нови книги — „Антон и Точица“, „Фабиан“, „Хвърчащата класна стая“. Последната излиза малко преди Хитлер да дойде на власт в Германия.
През тридесет и трета година в страната започва гонение на неудобните за режима интелектуалци. Писатели, художници, журналисти, музиканти масово емигрират. По това време Кестнер се намира в Швейцария. Всички негови приятели са ужасени от намерението му да се завърне в Германия. Това би означавало неговото духовно и физическо унищожение. Но непокорното момче в сърцето му го кара да върви напук на здравия разум и да вземе влака за Берлин. Писателят иска да присъства като свидетел на моралния упадък на родината си. Скоро по площадите на Германия пламват клади, на които изгарят книгите с „недостатъчно здрав немски дух“. Наред с произведенията на Хайне, Лесинг, Брехт, горят и „изродените“ творби на д-р Кестнер. Сред тълпата, която мълчаливо наблюдава това средновековно аутодафе, е и самият писател. Обявен за „политически неблагонадежден“ той е изключен от Съюза на писателите, на два пъти е арестуван и като по чудо се изплъзва от примката на Гестапо. Лично Хитлер забранява издаването на творбите му в Германия, като му позволяват „временно“ да публикува „аполитични“ книги само в чужбина, за да се набавя чужда валута за Райха. Така в Швейцария излизат книгите му „Емил и тримата близнаци“, „Трима мъже в снега“ и „Изчезналата миниатюра“. Скоро след това идва и окончателна забрана за всякакви публикации.
Следват години на големи лишения; писателят дори не може да пише на майка си, която обича повече от всичко, защото конфискуват писмата му и тя умира, без да може да се види с него. Войната преминава като кошмарен сън. Поради слабото си здраве и неизлечимото сърдечно страдание Ерих Кестнер е освободен от военна служба.
Краят на войната заварва писателя в Мюнхен. Там, заедно със завърналите се от емиграция приятели, той започва да издава детското списание „Пингвин“ и основава литературното кабаре „Ди Шаубуде“ — за него написва множество песни, оформили модерния немски градски шансон.
Стиховете му разкриват собствен, неподражаем поетически стил, който остроумно използва и пародира езика на всекидневието. Този тон критиката назовава „нова обективност“. А писателят сам определя себе си като моралист, който се бори с еснафския морал, фалшивия патос и милитаризма. Затова си спечелва прозвището „будното око и съвестта на епохата“. Кестнер казва: „Аз съм като тенекиеното петле, което немирни деца са привързали скришом с въженце. Щом вятърът смени посоката си, всички други ветропоказатели се завъртат, освен мене. Просто не мога! Някои наричат това «закостенялост», а други — «характер».“
Намирам за твърде хубав обичая на Цюрихския ПЕН-клуб, преди някой от гостите да вземе думата, да бъде представен от някого, който познава донякъде произведенията му, а по възможност и самия него.
По повод на този обичай бях запитан дали не бих желал аз да представя днес Ерих Кестнер. Известно било, че го познавам. Ех, може би не дотам добре и не така точно като някой литературен критик. Но критиката не се занимава чак толкова много с него, така че няколко повече или по-малко удачни думи щели да бъдат достатъчни.
Подобни опити за кратки и сбити характеристики имат и своята лоша страна. Кой познава другите дотолкова, че да се осмели да говори за тях кратко? До такава степен, уважаеми господа, човек не познава дори себе си.
Въпреки това смятам да използвам удалия ми се случай да си поблъскам малко главата с нашия гост, с този журналист и литератор от Германия. Ако за него това не бъде от голяма полза, то навярно не би навредило и на мене. Впрочем да си изясниш някого дори просто за себе си не е никак лошо. Може би, предвид поставената ми задача, такива думи да звучат малко неуместно и егоистично, но във всеки случай те означават едно: игра с открити карти. Ако пък откровеността — стига да не се смесва с безочието — не е може би кой знае каква добродетел, то все пак е едно от най-поносимите агрегатни състояния на порока. Трябва да помоля за извинение, че приказвам толкова много за себе си и почти нищо за нашия гост, но ще се помъча, ако не да избягна напълно, то поне да снижа до минимум тази грешка.
Познаваме хора, които твърдят, че познавали Кестнер по-добре тъкмо от мен: това са няколко приятели, няколко жени, няколко врагове.
Наистина в своя полза мога да кажа, че прекарахме детството си заедно с него, че посещавахме едни и същи училища и ръка за ръка в добро и лошо трупахме житейски опит, доколкото можехме и доколкото трябваше да натрупаме, наистина той като писател, а пък аз само като човек. Но в края на краищата, изглежда, другите имат право. Може би действително твърде често и твърде дълго съм бил заедно с Кестнер, за да мога да съдя за него. Може би ми липсва необходимата дистанция. Защото тъкмо дистанцията опростява нещата, а опростяването е единственият начин да нарисуваш или охарактеризираш някого. Не бива да гледаш от много близко пирона, който искаш да удариш с чука, а още по-малко трябва да го обичаш…
Но нека той спокойно изслуша това, което ще му кажа пред вас като пред свидетели.
Съвсем не съм си изгубил дотолкова ума по него, че да не виждам границите на неговите възможности, неговите слабости и грешки и да не мога да ги включа в преценката си за него. Но понеже той е наш гост, а към гостите сме длъжни да се отнасяме внимателно, аз ще изразя своята преценка за по-голяма учтивост образно. Той ще ме разбере… Тъй като той познава и обича тениса, бих искал да използвам този спорт като сравнение и да кажа: Кестнер бе държан твърде дълго като резерва в националните и международните състезания, за да може да се съди точно каква е неговата истинска спортна форма.
Въпреки това едно нещо е съвсем сигурно: той не спада към А-група. Лично аз не бих го изпратил на състезанията в Уимбълдън. Също така не бих го включил и в немския отбор за купата „Дейвис“. Или най-много като резервен играч. Предполагам, че той ще се съгласи с моето мнение. Хора на неговата възраст или са се освободили напълно от своята надменност, или представляват безнадежден случай. (Пък и казват, че състезанията в Уимбълдън преминавали крайно скучно, докато най-напрегнатите срещи с по пет гейма се провеждали на клубните турнири.)
Колкото и да е лесно класирането му според неговите качества, толкова по-трудно изглежда каталогизирането му в една прегледна система. Какъв етикет трябва да му се сложи? При много други това е доста лесно. Един се утвърждава като неоромантичен химнопевец, друг — като специалист на пиеси с комплицирани брачни изневери, трети — като стихоплетстващ вестител на нов световен ред, четвърти — като враждебен на цивилизацията съчинител на романи за Южното море и Китай, пети — като автор на исторически или католически разкази, шести — като майстор на романа-есе, седми — като въодушевен разказвач на детски приказки със социална подстройка, осми — като драматург-нихилист с философска закваска, девети — като епик на тежката индустрия и черната металургия, десети — като психологизиращ тъкач на изкуствена коприна, единадесети — като битов поет, раздел планински райони над 1500 м. — така при известно „добро“ желание може да се намери слабото място на всеки и независимо дали иска или не — а едва ли някой иска — да бъде превърнат в шишенце с красиво и четливо изписан етикет на корема.
Но какво може да стори човек с някого, който наред със сатирични стихосбирки, в които човешките отношения се „оскверняват и подлагат на дисекция“, както официално се говореше за тях на времето, а при случай и днес още; който наред с такива „римувани сквернословия“ е издал и книги за деца, донесли му признателността на възпитателите и възторга на възпитаниците? С един писател, чийто „Фабиан“ кара бардами и дори медици да се изчервяват, но чиито хумористично-забавни романи, напротив, се предписват в някои болници наред с цинковата помада и компресите от лайка? С писател, който, щом сметне за нужно, пише културнополитически уводни статии за вестниците, а също песни и скечове за кабаретата — последния път прави това, без да вдигне перото от хартията цели две и половина години — и чийто следващ проект — в минута на откровеност той със смущение ми го довери — е свързан с една съвсем нова за него област, именно театъра? Как да свърже човек целия този безпорядък от жанрове и позиции в един изискан букет? И ако все пак се поддаде на това изкушение, опасявам се, че цялото би изглеждало като вързоп от жълтурчета, орхидеи, кисели краставици, гладиоли, макарони, връзки за обувки и моливи. А оттук изниква фаталният въпрос: дали неговите произведения и творчески намерения имат изобщо някаква връзка едно с друго? Дали този невъобразим хаос не се поддава на разграничаване най-вече по реда на създаването му във времето и пространството? Изглежда, продуктите на неговото творчество могат да се уподобят действително само с грахови зърна, ориз, боб и леща, попаднали по случайност и недоглеждане в една и съща кесия. Но ако това е така, то по-добре да не се бях залавял с тази тема. Няма да е съвсем красиво, ако след нашата съвместна вечеря, така да се каже като десерт, му се сервира мнението, че го смятат за вехтошар и автор на случайни неща. И вие, и аз, и той — всички ние сме заинтересовани в името на доброто гостоприемство да намерим някакъв общ знаменател за неговите книги или в най-лошия случай да го измислим! Както се казва, благородството задължава.
И ето: когато веднъж го запитах защо наред с така горчивите сатири пише и книги за малки момчета и момичета, той ми даде отговор, който може би ще ни помогне да излезем от затруднението. Атаките, каза той, които предприемал със своя изострен като копие молив срещу леността на сърцата и неподдаващите се на обучение глави, до такава степен изопвали неговите нерви, че след всяка битка, докато Росинант хрупал в обора своя овес, той изпитвал неотвратимата необходимост да разказва детски истории. Това му се отразявало извънредно добре. Защото децата, това той вярвал и знаел, се намирали все още близо до доброто, били нещо като негови съседи по стая. Човек трябвало само да ги научи как да отварят предпазливо вратата… И когато той, за кой ли път вече, заговори за „добро“ и „зло“, за „глупаво“ и „разумно“, за „възпитание“ и „непоправимост“, нещо проблесна пред очите ми. Разбрах, че бях наложил на главата му шапка, обърната с козирката назад, и се бях чудил защо не му стои добре! В това беше цялата работа! Нашият гост, дами и господа, не е никакъв естет, а просто един учител. Ако се взрем от тази гледна точка в неговите произведения — от книгите за деца до най-съмнителните стихотворения — то сметката ще излезе вярна без остатък. Той е моралист. Той е рационалист. Той е правнук на немското Просвещение, ненавиждащ до смърт изкуствената „дълбочина“, неизлизаща никога от мода в „страната на мислителите и поетите“, подчинен и предан на трите неизменни изисквания за чистосърдечност на чувствата, яснота на мисълта и простота на думите и изразите.
Той вярва в здравия човешки разум като в някакво чудо. И всичко би му изглеждало хубаво и добро, ако вярваше в чудеса, но тъкмо това му запрещава здравият човешки разум. Така че всеки си има своето слабо място. На нашия гост не би му било толкова до смях, ако не притежаваше нещо, което хората, неразбиращи от тези работи, обичат да наричат „неизчерпаем и слънчев хумор“.
Надявам се, че съм запълнил разрешеното ми за говорене време с до известна степен полезни неща и че доколкото можах, охарактеризирах Ерих Кестнер според неговите качества и достойнства. За онези от вас, които не знаят, би трябвало във всеки случай да се добави, че през време на Третия райх, ако и да му бе забранено да печата, той доброволно остана в Германия, а също и това, че съобщението на „Базелски национален вестник“ от 1942 година, че при опит за бягство в Швейцария Ерих Кестнер бил застрелян от части на СС, се оказа невярно. Той е жив, дами и господа. Той се намира между нас. И аз се осмелявам да го поканя да вземе думата!
След това с подобаваща скромност аз си отговорих:
Дами и господа!
Сърдечно благодаря за оказания ми любезен и дружески прием. След края на войната идвам в Швейцария за трети път и бих искал да призная, че тези посещения и срещите ми с вас ми действат във висша степен благотворно. Тукашният живот и животът навън се различават значително и периодичната смяна на двата оказва въздействие подобно на предписано от лекаря балнеолечение, тя съхранява гъвкавостта. А гъвкавостта не е просто едно желателно само по себе си състояние, опасявам се, че всички ние ще можем да я употребяваме за в бъдеще твърде полезно…
Особена благодарност отправям към почитаемия преждеговоривш за топлите думи, които ми посвети. Аз бях, както лесно може да се предположи, съвсем изненадан от това, че на днешната вечер бях подложен на такава грижлива и внимателна преценка. Импровизацията не е моя сила. Така че волю-неволю трябва да приема неговите похвали. Бих искал да му отговоря само с няколко думи. Съзнанието, че си така добре разбиран от други хора, предизвиква не само скрито задоволство, но насърчава твореца да продължи търпеливо по пътя, който си е избрал — този единствен път между стотици други. И ако съм успял да се приближа дори само с няколко стъпки до далечната цел, заслугата за това е не само моя, но също и на преждеговорившия.
1949
Мили деца,
Ето че днес за първи път сядате на тези твърди чинове; подредени сте по височина или по азбучен ред, и ми се иска да вярвам, че ако ми приличате на кестеняви и жълти манатарки, нанизани за сушене, причината е само в годишния сезон. Вместо на щастливи четирилистни детелинки, както би трябвало. Някои от вас се въртят неспокойно по местата си, сякаш седят върху нагорещена печка. Други стърчат като заковани на чиновете си. Трети се заливат в глупав смях, а червенокосото момче от третата редица е вперило настръхнал поглед към черната дъска, сякаш вижда пред себе си мрачното бъдеще.
В душата ви се е настанила някаква плахост и не може да се каже, че инстинктите са ви излъгали. Вашият съдбоносен час е настъпил. Семейството ви с колебание ви е довело тук и ви е предало в ръцете на държавата. За вас започва живот по часовник и с това всъщност приключва животът. Оплетената от цифри и параграфи, йерархични степени и учебни планове тясна и все по-тясна мрежа обхваща вече и вас. От момента, в който сте седнали тук, вие вече принадлежите към определена класа. И при това към най-нисшата. Пред вас са класовите борби и годините на изпитания. Сега вие сте плодни семенца, ще трябва да се превърнете в добре подредени плодни дръвчета!
Живи и будни сте били до днес, от утре започва консервирането! Така, както направиха и с нас. От дървото на живота, към консервната фабрика на цивилизацията — това е пътят, който ви предстои. Нищо чудно тогава, че вашето смущение е по-голямо от любопитството ви.
Има ли някакъв смисъл да ви се дават съвети по такъв един път? И то от човек, на когото никакво противене не е помогнало и мирише точно толкова „на буркан“, колкото и другите? Все пак позволете му да опита и му признайте заслугата, че поне никога не е забравял, а и едва ли някога ще забрави какво му е било на душата, когато за първи път е прекрачил прага на училището. На онова сиво и извънредно голямо кубче за игра. И как му се е свивало сърцето тогава. Така ще можем да преминем към най-важния съвет, който би трябвало да набиете в главите си и добре да го запаметите, подобно на стара мъдрост от древна паметна плоча:
„Не позволявайте да ви унищожат детството!“
Погледнете повечето хора: те се освобождават от своето детство като от старата си шапка. Забравят го като телефонен номер, който вече не важи. За тях животът има вид на безкраен салам, който те постоянно изяждат, и това, което са изяли, вече не съществува.
В училище вас усърдно ви придвижват от „долното“ през „средното“ до „горното“ стъпало. И когато най-сетне се озовете на върха и се мъчите да пазите равновесие, зад вас отрязват станалите „излишни“ стъпала и вие вече не можете да се върнете обратно. А не би ли трябвало в своя живот човек да може да се качва и слиза по стълбите като в къща? Колко струва най-хубавият първи етаж без килера и уханните лавици, отрупани с плодове? Или без партера със скърцащата входна врата и дрънкането на звънчето? Но повечето хора живеят така: стоят на най-горното стъпало без стълба и без дом и си придават важност. Някога са били деца, после са станали възрастни, а какво са сега? Само който стигне до почтена възраст и си остане дете, е човек! Не зная дали сте ме разбрали. Простите неща се обясняват толкова сложно! Е добре, да вземем тогава нещо по-трудно, може би него ще разберете по-лесно. Например:
„Не смятайте училищната катедра за трон или амвон!“
Учителят седи на по-високо място не за да му се кланяте, а за да можете да се виждате един-друг по-добре. Учителят не е нито класен фелдфебел, нито пък Дядо Господ. Той не знае всичко и не може всичко да знае. И ако въпреки това си дава вид на всезнаещ, простете му го, но не го вярвайте. Признае ли обаче, че не знае всичко, тогава го обичайте! С това той е спечелил любовта ви. И понеже сам той не печели кой знае колко, на вашата симпатия ще се радва от сърце. И още нещо: учителят не е магьосник, а градинар. Той може и ще се грижи за вашия растеж. Но да растете ще трябва вие самите!
„Съобразявайте се с онези, които се съобразяват с вас!“
Това звучи по-лесно, отколкото става в действителност. А понякога е страшно трудно. В моя клас имаше един ученик, чийто баща притежаваше магазин за риба. Бедното момче, името му беше Бройер, миришеше така силно на риба, че ни прилошаваше само като го видехме да се задава от ъгъла. Рибната миризма се бе пропила в косите и дрехите му, не помагаше никакво миене или четкане. Всички бягаха от него. А не беше виновен за нищо. Така живееше съвсем сам, подигран и отблъснат, сякаш бе чумав. Той до дъното на душата си се срамуваше, но и това не помагаше. И днес още, четиридесет и пет години по-късно, като чуя името Бройер, ми призлява. Толкова е трудно понякога да се съобразяваш. И не винаги ти се удава. Въпреки това човек трябва да опитва наново и наново.
„Не бъдете много прилежни!“
При този съвет мързеливците трябва да си запушат ушите. Той се отнася само до прилежните и е твърде важен за тях. Животът не се състои само от класни работи. Човек трябва да учи, само зубрите зубрят. Говоря от личен опит. Като малко момче бях направо на път да стана зубър. А че въпреки всички усилия не станах, ме учудва и до днес. Главата не е единственият орган на човешкото тяло. Който твърди обратното, лъже. А който повярва в тази лъжа, дори и да издържи блестящо всичките си изпити, пак няма да изглежда, както трябва. За човек е необходимо да умее да скача, да играе гимнастика, да танцува и пее, иначе със своята подута от знания глава се превръща в инвалид и в нищо повече.
„Не се надсмивайте над глупците!“
Те не са глупави по своя воля или за ваше удоволствие. И не бийте никого, който е по-малък или по-слаб от вас! Ако някой не може да схване това без по-нататъшни обяснения, не бих искал да имам работа с него. Мога само да го предупредя, че никой не е толкова умен или силен, за да няма по-умни или по-силни от него. Затова трябва да се пази. Сравнен с други, той също е слаб и пълен глупак.
„От време на време не вярвайте на учебниците си!“
Те не са създадени на Синайската планина, нито по някакъв друг разумен начин. Произлезли са от стари учебници, които са произлезли от други стари учебници, които са произлезли от още по-стари учебници, които пък на свой ред са произлезли пак от стари учебници. Това някои наричат традиция. Но нещата изглеждат съвсем иначе. Днешната война например е далече от онова, което описват поемите в учебниците. Тя няма вид на дева с обнажена сабя, бляскава ризница и развети пера на шлема, както навярно е било при битката за Гравелот или Марсово поле. Но в някои учебници това изобщо не личи. Не вярвайте също и на истории, в които човекът е представен като неизменно добър, а доблестният герой е смел двадесет и четири часа на денонощие. Не вярвайте и не учете това, моля ви, защото по-късно, когато влезете в живота, ще се чудите извънредно много! И още нещо: правилото за сложна лихва повече не ви е необходимо, макар че още фигурира в учебната програма. Когато бях малко момче, трябваше да изчислим колко пари биха се получили до 1925 година от един талер, вложен в спестовна каса от наш прадед в 1525 година, по време на царуването на Йохан Непроменливия. Това беше едно крайно сложно изчисление. Но си струваше труда. Доказаха ни, че с лихвите и техните лихви от този талер би се получило най-голямото състояние на света! Но дойде инфлацията и в 1925 година най-голямото състояние на света заедно с цялата спестовна каса не струваше даже и един талер. Обаче правилото за сложната лихва продължи необезпокоявано да шества в учебниците по смятане. После дойде паричната реформа и от спестяванията и спестовната каса отново нищо не остана. А учебниците по смятане пак не забелязаха нищо. И идва ден, когато вие взимате червен молив и дебело зачертавате урока за сложната лихва. Той вече е остарял. Точно така, както атаката при Гравелот или цепелинът. А и някои други неща.
И ето сега вие седите, подредени по височина или азбучен ред, и бързате да се приберете по домовете си. Идете си, мили деца! И ако нещо не сте разбрали, питайте родителите си. А вие, мили родители, ако нещо не сте разбрали, питайте децата си!
Заблудите подхранват порив смел,
но то не е току-така.
Не всеки мъж, за Индия поел,
открива и Америка.
1971
Осемгодишната Марлена тъкмо бе качила куклата Освалд върху лоста за тупане на килими в двора на Меркови — модерните кукли трябва овреме да отвикнат от виенето на свят, че току виж се наложило да пътуват със самолет, — когато на хоризонта се появи Пони, малката й сестричка, и каза:
— Веднага да се прибираш вкъщи. Дошла е новата ни майка!
Марлена кимна с глава и оправи завивките в количката на куклата. Пони й обърна гръб, заслиза бавно по неравната настилка и изчезна в рамката на вратата.
Децата на Меркови стояха учудени край Марлена. А едно от момчетата попита:
— А тя как се казва?
— Струва ми се, госпожица Щампфер — отвърна Марлена.
— Каква глупост — каза Херта Мерк, — щом е вашата нова майка, значи трябва да се казва госпожа Нириц, също като баща ти.
— Боже мой, ти си полудяла! — извика момчето. — Та баща й съвсем не се казва госпожа Нириц!
И то протегна ръка, за да начертае върху челото на сестра си невидим кръст, с който да изрази нагледно степента на нейната глупост. Но тя го перна през пръстите. То й отвърна. От това произлезе една от ония семейни разправии, каквито често се случваха у Меркови. Другите братя и сестри побързаха да вземат страна, за да не би да се изпари много бързо ожесточението на побойниците, и в последна сметка Марлена остана сама в двора. Битката се разрази надалеч от нея, сред бараките на близкия склад.
Марлена взе количката си и изчезна в посока към улицата.
Куклата Освалд продължаваше все така да стърчи върху високия лост, но неочаквано се ядоса, наклони се на една страна и падна на настилката. Остана там с вдигнати към небето ръце, притиснала страхливо гръб към земята. Но ненаранена. Тъй като беше от плат.
Излязла на улицата, Марлена предпазливо се озърна. После затика количката покрай фасадите на къщите и бързо кривна в една от пресечките, които водеха към улица „Опел“. Тук тя забави крачка, заразхожда се под големите брястове пред бившите артилерийски казарми като детска бавачка, с добродушно достойнство. И там, където вляво започваше голото поле с полските разсадници и цветарниците, тя спря за малко, поигра си с клоните, провесени над оградите, начупи си малки брезови клончета и ги сложи в количката. Откъсна три парички, които растяха край пътя, прибави цветята към клончетата и продължи пътя си. Чак до гробищата „Санкт Паули“.
А горе при четвърти парцел, където са гробовете от последната година, на един хълм, издигащ се над безбройните кръстове на старото гробище, тя отвори скърцащата решетка на една гробница, изтегли с мъка детската количка по трите стъпала нагоре, постави я близо до редицата от тисови дръвчета и седна върху малката зелена пейка до гроба. Загледа се над кръстовете, урните и ангелите надолу към града, чиито кули и газови резервоари плуваха във виолетова омара.
После покрай нея мина една от стариците, които поддържаха гробовете и поливаха саксиите. Тя кимна приятелски на детето. Но Марлена не я забеляза. Застанала на колене, тя отстрани изсъхналите клончета и цветя, постави на тяхно място трите парички и свежата брезова зеленина, като грижливо ги подреди върху гроба. После извади куклата Флорина от количката, настани я до една от паричките, сгуши се до гранитния блок и след като помълча малко, каза:
— А Освалд си седи все така на лоста. Напомни ми после да го приберем. Иначе ще остане там през цялата нощ и ще плаче. А може и да му се пръсне сърцето от страх. Стой спокойно!
Покрай тях минаха един господин и една дама, облечени в черно. На главата си той носеше блестящ цилиндър. Под стъпките им чакълът хруптеше.
Марлена погали Флорина по плъстените коси, поклати глава, като че ли отговаряше на някакъв въпрос, и каза:
— Госпожица Щампфер се нарича сега госпожа Нириц и поради това си мисли, че е наша майка. Ама че приумица, а? Все едно аз да отида у Меркови и да кажа: добър ден, от днес съм ваша дъщеря и се наричам Марлена Мерк. Разбираш ли! Ето, дори ти го разбираш, макар да си само кукла. А баща ми не разбира. Понеже сме си нямали вече майка, казва той, трябвало да си намерим друга. Но ако човек си няма вече майка, значи си няма, и толкоз…
Марлена сложи куклата Флорина в скута си и попита:
— Много ли си изморена? — Заразглежда панорамата на града. После полугласно продължи:
— Да то разкажа ли една приказка? Историята на малката Марта, която била винаги сама? Тъй като майката на малката Марта била умряла. Един ден тя си помислила: „Защо да не й отида на гости?“ — и със спестените си пари купила един самолет. Тогава поставила самолета в едно голямо оръдие и сама се настанила в него. В раницата си носела мляко и сухари. Също и една кутия бонбони за майка си… После възпламенила оръдието. И самолетът се озовал право на небето. А на небето пишело: „Вход за живи забранен!“ Но Марта дала на пазача бонбоните и той я пуснал. Тя дълго търсила, улиците имали сини номера и на улица номер сто хиляди и единадесет седяла майка й, облечена в красив златен костюм. Но майката на Марта не забелязала нищо. Седяла на един сгъваем стол като в кино и разглеждала снимки, на които се виждали шестте й деца. Марта незабелязано седнала до майка си на стола, уловила я за ръката и извикала радостно: „Най-сетне те намерих! Не искам повече да бъда сама на земята! Престорих се на умряла и дойдох при тебе. А на пазача трябваше да дам твоите бонбони, но това не е чак толкова страшно, защото ще ти купя нови. Сега вече нищо не е страшно, защото отново съм при тебе, мила моя майчице, и…“
— Мила моя майчице — повтори малката Марлена и вече не можеше да вижда кулите на града, понеже заплака. Положи глава до трите парички върху гроба и закри лице с ръка.
Търговецът на коне Нириц седеше в гостната с онези, които бе поканил на сватбата — все негови сродници, както и един добър приятел — пак търговец. Лизбет, новата му жена, режеше кейка, наливаше кафе и подканяше компанията. Отвреме-навреме ставаше от мястото си и отиваше до съседната стая, където бяха децата и вдигаха весел шум.
— Току-що Роберт ми каза „мамо“, а Гертруда ме погали по ръката — разказваше тя полугласно на масата и се радваше. А търговецът на коне Августин, приятелят на Нириц, каза, че точно така трябвало.
— Да, но къде се губи Марлена? — попита Нириц. — Тя бе много привързана към първата ми жена и откак Лизбет дойде при нас, почти не я виждам вкъщи.
— А пък при нас на улица „Търнър“, две къщи по-горе — започна да разказва една от зълвите, — живее вдовица с малкото си момче и вече две години иска да се омъжи за един Липолд, много симпатичен и порядъчен човек, работи в пощата. Обаче детето просто не позволява! Щом Липолд дойде у тях на гости, то започва да плаче и крещи, докато мъжът не си отиде. Двамата са се отчаяли и не знаят вече какво да правят.
— Пони! — викна Нириц.
Малката дойде от съседната стая с голямо парче кейк в ръка.
— Повика ли Марлена?
— Повиках я. Тя кимна с глава и аз си тръгнах.
— Дали играе още при Меркови? — попита новата майка.
— Не.
— Но къде може да е тогава? В мазето? В някой обор? Или може би в сеното?
— Не, не е там.
— Но къде е тогава?
— Не искам да кажа.
— Я ела тук! — заповяда бащата. — Къде е Марлена? Искам да зная!
— Марлена е… Не, не, няма да кажа!
— Къде е?
— Марлена е… Сигурно е на гробищата. Най-често ходи там. Тя и мене заведе веднъж.
Компанията изглеждаше доста смутена. Бащата сведе глава и започна да си играе с верижката на часовника. А госпожа Августин зацъка с език.
— Добре. Отивай си в стаята! — каза бащата и малкото момиче се отдалечи.
Стана съвсем тихо. Чуваше се само как децата се смеят в съседната стая и потракват с чашите. Изведнъж новата госпожа Нириц се изправи, взе шапката си, извади големия букет карамфили от вазата и уви цветята в бяла хартия.
— Отиваш да я доведеш ли? — попита мъжът.
— Да, ще я доведа. Не ми се сърдете, но трябва да ида.
— Това е много хубаво от твоя страна, Лизбет — каза една от зълвите.
После жената излезе. А търговецът на коне Августин каза на Нириц, че само можел да му честити такава съпруга. Дано си останела такава и занапред.
Забелязаха се една друга още отдалече. И сякаш за да се защити, детето плътно се притисна към решетките. Жената, съвсем бледа, се спря пред стъпалата и трябваше да вдигне очи, за да погледне малката си заварена дъщеря в лицето.
— Няма ли да се прибереш вкъщи? — попита жената.
Марлена едва забележимо поклати глава и не каза нищо.
— Защо ми се сърдиш, дете? Какво толкова лошо има в това, че искам да помогна мъничко на шест деца, които нямат вече майка? Знам, че човек може да има само една майка и когато тя умре, остава завинаги без майка… Но човек все пак има нужда от някого, Марлена!
Жената уморено приседна върху едно от стъпалата в нозете на детето, погледна своя сватбен букет и каза:
— Вярвай ми, все пак е по-добре, ако аз съм при тебе, отколкото да няма никой… Виждаш ли, някога аз също бях малко момиче като тебе. Не си ли помисляла за това? А моят баща не се ожени повторно, когато майка ми умря.
Струва ми се, това беше още по-тъжно и аз бях по-нещастна, отколкото си ти сега.
Марлена стоеше съвсем тихо зад седналата жена и слушаше внимателно.
— Като дете съм била винаги сама. Наистина баща ми не пътуваше из Холщайн, Белгия и Дания като твоя. Защото не беше търговец на коне. Но въпреки това почти не се задържаше вкъщи. Тогава аз сама заминах за Хамбург и станах продавачка в един магазин за ръкавици. Неделен ден излизах на разходка с приятелките си, но никак не им подхождах. Те бяха по-хубави от мене и се смееха повече. Така и никой не се ожени за мене. А толкова исках да имам деца…
Жената извади карамфилите от бялата хартия и сложи букета в скута си.
— И тъй, все повече остарявах — продължи тя, — и когато баща ти ме попита дали искам да бъда ваша майка, дойдох при вас. Не за да сменя починалата ви майка, а защото много обичам децата… Мислиш, че само ти си сама, Марлена. Аз съм много по-самотна от тебе…
Жената седеше приведена и много грижливо сгъваше копринената хартия. Тогава една малка ръка се промъкна край нея и взе букета карамфили. И когато жената се обърна, видя как Марлена нареждаше цветята върху гроба. След това детето сложи куклата си в количката, изтегли я през отворената решетка върху чакъла и каза тихо:
— Ела, изправи се. Така ще си изцапаш роклята.
Вървяха една до друга покрай редиците от гробове, без да проронят дума. Едва на улицата при разсадника жената посочи почти свенливо към количката й попита:
— Как се казва тя?
— Флорина — отвърна малкото момиче, — а Освалд е все още на лоста.
Впрочем тя се казва Паула Шмид. Но тъй като я виждат да стои сред бадемовите дръвчета, люляковите храсти и сребърните ели в двора пред бащината си къща от седемнадесет години — а тя ги навърши през март, — наричат я просто „Паула пред къщи“. Тя е хубава като картинка, кожата й е свежа, обича да се смее и никога не е боледувала сериозно. А това означава нещо за човек, който толкова години вече при всякакво време и през деня, и през нощта живее на открито, без да може да се помръдне от мястото си.
Професор Швердфегер, известният учен, който пръв направи изчерпателни изследвания върху детето — тогава Паула вече живееше в градината, — безупречно установи, че вместо крака то притежава корени, а по-късно определи Паула в медицинските тримесечни списания като „най-очарователната грешка на природата“. Църковните кръгове обаче приеха случая, за който дори обозначението „негативно чудо“ е твърде снизходително, като истински скандал. Въпреки това малката си растеше жива и здрава за радост и грижа на родителите си.
Лесно може да се разбере, че тя бързо се превърна в сензация. Нейни снимки и статии за нея се появяваха във всички вестници и списания. Портретът на детето, което според научни данни бе здраво вкоренено в земята и живееше сред цъфтящите храсти, като се надпреварваше с тях по жизненост, трогна и занимава месеци наред целия свят. Някои от чужденците, които бяха наводнили града, направиха на семейство Шмид предложения, на които не можеше лесно да се откаже. Едно списание им обеща значителна доживотна пенсия, в случай че се съгласят да записват факти или поне предположения, които биха могли ако не да задоволят любопитството на читателите, то най-малкото да го направят поносимо. Един импресарио им предложи невероятна сума, за да изрови детето, да го посади в саксия и срещу заплащане да го показва из световните градове. За чест на родителите трябва да се каже, че без дълго да се колебаят, единодушно отхвърлиха тази съблазън.
През първите години те се поддаваха понякога на едни или други по-незначителни изкушения. Така малката трябваше да стои усмихната пред къщата и да държи в ръцете си плакат, върху който стълпените край оградата зрители можеха да прочетат: „Аз също съм облечена от фирмата за детско облекло «Щайнар»“. Или, ако времето беше лошо, навличаха й една мушама и всеки пет минути тя викаше весело: „«Имердихт» топли винаги!“ Или пък прилежно дъвчеше мармеладени хлебчета, а една табелка до нея осведомяваше, че конфитюрите на Крузе са най-добрите. Такива сравнително невинни истории донасяха също пари. А родителите ги използваха предимно за това да набавят първокласна градинска пръст.
С течение на времето други сензации привлякоха общественото внимание и Паула прекара сравнително нормално детство. Наистина трябваше да я освободят от училище. Въпреки това господин Корбгибел, сивокосият главен учител, стига да не валеше, я посещаваше заедно със своите маршируващи и пеещи ученици. Те носеха в градината на семейство Шмид навити на рула географски карти, черна дъска, бодро потракващия човешки скелет заедно с други учебни пособия. Така сред люляците, елите и жасмина учителят изнасяше своя малко сухичък урок. Окръжният училищен инспектор, който отвреме-навреме идваше на проверка, бе доволен. Паула учеше леко и четете много.
Но най-интересни и бяха книгите за пътешествия. Това бе лесно разбираемо за едно дете, чийто поглед не стигаше по-далеч от първия уличен ъгъл.
През свободните от учебни занимания следобеди до Паула сядаше майка й и плетеше. Изпод ръцете и излизаха най-често вълнени чорапи без пети, с ципове вместо съединителен шев. Двете разговаряха помежду си, както и със съседите и познатите, или пък Паула рисуваше. Баща й, трудолюбив мебелист, й бе изработил статив и детето рисуваше всичко, каквото му попадне, с водни бои или цветни моливи. Картината „Нашият пазарен площад, който никога няма да видя“ от четири години виси в кабинета на кмета и той я показва на посетителите си не без гордост и умиление.
Днес вече Паула не рисува. Тя се усмихва на приятелките си, които се завръщат от работа или отиват да танцуват. Дали продължава да се усмихва, когато се стъмни и обожателите на момичетата ги изпращат по домовете им, това не знаем. Наистина да стоиш цяла нощ прикована към земята сред тъмните храсти, да дишаш запъхтяно все едно люляково дръвче разперва длани и закрива очи, не е никак лесно. Трудно е да се усмихваш, когато кукумявки проблясват с очи, кучета лаят, а пияният автомонтьор раздрусва плета. И не помага много това, че родителите спят край отворения прозорец, гледащ към градината. Но кои освен момичето знае по-добре това?
Миналия петък към полунощ на госпожа Шмид се стори, че чува в просъница някакъв нежен глас, идващ от двора. „О, моя Дафнис!“ — шепнеше някой. А Паула хълцаше. Или просто госпожа Шмид бе сънувала? Когато на другата сутрин тя разказа всичко това на мъжа си, той поклати глава. Но преди да тръгне за работа, потърси еднотомната енциклопедия, която дъщеря му бе получела като училищна награда, и я прелисти. После махна с ръка на жена си и тихо и колебливо зачете: „Дафнис, гръцка нимфа, превърната в лавров храст, за да се запази от любовта на Аполон“.
Когато се приближиха до прозореца, по улицата тъкмо минавате доктор Майер, новият съдебен заседател от околийския съд. Той свали шапка пред момичето и се усмихна меланхолично. Паула вдигна ръце. За един миг изглеждаше, че тя иска да се втурне подире му. Движенията й напомняха лист, разлюлян от вятъра, който клонът не пуска да се откъсне. След това ръцете й отново увиснаха. Без да помръдва, тя стоеше на мястото си помежду елите и храстите. И се опита да се усмихне. А родителите й се прибраха в стаята.
Не пише моят син, защо, не знам.
Писмото за Великден бе последно.
За мен си спомнял с радост, казва там,
и ме обичал много, извънредно.
Откак бях с него, дните все броя —
година и половина вече става.
Понякога край релсите стоя,
щом за Берлин — той там е — влак минава.
Веднъж дори си купих и билет,
насмалко за Берлин да отпътувам!
Но след това отново чаках ред,
билета върнах — где ще пренощувам?
Любима имал, даже бил сгоден.
Очаквам снимката й със тревога.
Ще викне ли на сватбата и мен?
Възглавка да им избродирам мога.
Не зная тя харесва ли везма…
И люби ли го, както той жадува?
Понякога се чувствам тъй сама.
Нима по-нежен син не съществува?
А хубаво живеехме си двама! —
В един дом… И в един и същи град.
Вън свири влакът… Сън за мене няма.
Дали синът ми кашля в този хлад?
Остави ми той детските обуща.
Голям е днес и опустя домът.
Седя и мъката не ме напуща.
Защо децата трябва да растат?
1929
Поканите са нещо ужасно. За гостите. Домакинът все пак знае кой ще се появи в къщата му и какво — на масата. На него, за разлика от мене, е известно, че съседката ми отляво — госпожа Руктешел — е глуха, но е прекалено суетна да признае този малък недостатък. Известно му е също какво означава, когато в напредналите часове съпругата му влезе в стаята с прелестната шапка на госпожа Зендевайн и изчурулика: „Каква прелестна шапчица имате, мила моя? Я да видим как ви стои!“ Значението на този жест разбира само домакинът. Гостите могат най-много да предположат. И да си тръгнат.
Ах, колко е хубаво да се шляеш вечер из търговските улици непоканен от никого, да хапнеш някъде свински джолан, да пийнеш чаша бира и най-многото да си побъбриш с някой непознат за последните цени на бензина! Но покани? Не! Животът е прекалено кратък!
Да вземем например поканата у Бурмистерови. Преди три седмици. Прекрасни хора — образовани, общителни, с музикални дарби. Нямам нищо против Бурмистерови. А и знаехме кой ще дойде освен нас. Издателят Торн със съпругата си, следователно стари познати. Ние бяхме точни. Мартинито бе така сухо, както може да бъде едно питие. Тори разказа няколко вица — нито съвсем стари, нито съвсем нови, — приятно отлежали. Лотхен ме поглеждаше отвреме-навреме, като че искаше да ми каже: „Виждаш ли, какво толкоз имаш против поканите?“ Да. И тогава вратата се отвори. Влезе едно куче. То трябваше да се наведе, толкова беше голямо. Датски дог, както разбрахме по-късно. Лотхен навярно си е рекла: „Приятелите на моите приятелки са и мои приятели“, защото поиска да погали животното. То изщрака със зъби. Подобно катинар. За щастие малко неточно.
— Внимавайте! — каза домакинът. — Само не го галете. На доктор Ример преди време това едва не му коства палеца. Кучето е обучено да скача на мъже.
Госпожа Торн, която седеше на кушетката, каза, като смигна:
— Обаче не и на жени.
При това, изглежда, бе направила някакво по-нескромно движение с ръка, защото догът се повдигна — елегантен като дресиран хановерски кон, — само с един скок прелетя напреко през стаята и се стовари върху госпожа Торн и кушетката така, че и двете запукаха по шевовете. Господин и госпожа Бурмистерови се притекоха бързо на помощ, изтеглиха с пъшкане своя любимец в средата на стаята и започнаха нежно да му се карат. След този случай домакинът привърза милото животно към една къса верига, съставена от стоманени халки. Отдъхнахме си предпазливо.
Тогава съобщиха, че вечерята е сложена. Спазвайки почтено разстояние, ние тръгнахме след кучето, което теглеше за веригата господин Бурмистер след себе си. Така се настанихме в съседната стая. Супата премина без инциденти. Понеже домакинът не яде. Но когато на масата се появиха котлетите с карфиол и холандски сос, нещата се промениха. Доста трудно се ядат телешки котлети в присъствието на датски дог.
— Не се страхувайте! — каза господин Бурмистер. — На животното му се спи и скоро ще се свие на кълбо. Само ви моля да не правите резки движения.
Ядохме като мишлета. С наострени уши. Едва се осмелявахме да дъвчем. Държахме лактите си плътно прилепени към тялото. Но животното съвсем не изглеждаше толкова сънливо. То започна да ни души отзад. Много бавно. Много подробно. После се спря до мене и завря лигавата си муцуна в моя карфиол. Бурмистерови се смяха от сърце, повикаха за чиста чиния, а пък аз попитах къде мога да си измия ръцете.
Когато няколко минути по-късно пожелах да изляза от тоалетната, дочух в коридора ръмжене. С такова ръмжене обикновено се предизвестява наближаването на някое по-голямо земетресение. Така че останах в тясното помещение и започнах да разглеждам тоалетните принадлежности на Бурмистерови. Когато десет минути по-късно се опитах наново да натисна дръжката на вратата, чух повторно ръмжене. Още по-заплашително от първия път. Е, добре! Останах на мястото си. Сресах се. Пробвах как изглеждам с път отляво. С път отдясно. Напръсках косата си с брилянтин.
След около половин час на вратата похлопа господин Бурмистер и се осведоми дали не ми е станало лошо.
— Не, не, но вашето кученце не ме пуска да изляза! — отвърнах тихо.
Господин Бурмистер се изсмя със своя свеж и дълбок мъжки смях. После каза:
— Към тази врата животното е особено бдително. Заради крадците. Знаете, крадците предпочитат да се вмъкват в къщите през тоалетните. Защо тъкмо през тях, никой не знае, но е така. Хайде, Цезар, ела!
Но Цезар явно не искаше да се помръдне. За нищо на света. Вместо това пристигна госпожа Бурмистер. И Лотхен. И семейство Торн.
— Бедният! — извика госпожа Торн. — Фруктовата салата беше превъзходна!
— Да ви разкажа ли най-новия виц? — попита господин Торн.
И понеже кучето бе концентрирало цялото си внимание върху мене, той изглеждаше в най-добро настроение. Ами аз? Дори не му отговорих. Напротив, залових се да съчинявам сонет. Молив си нося винаги със себе си. А хартия имаше предостатъчно.
Междувременно господин Бурмистер съобщи, че ще се обади на кучешкия дресьор. По някое време той похлопа и каза, че за съжаление човекът бил в болница. Дали е хлопал и по-късно, вече не зная. Покатерих се през малко тесния и за съжаление доста висок прозорец, скочих в градината, навехнах левия си крак и закуцуках към вкъщи. Докато намеря такси. Пари имах в себе си. Но не и ключ. Ако знаех предварително какво щеше да ми се случи, щях да си облека палтото, преди да вляза в тоалетната. В последна сметка, безкрайно огорчен, аз седнах върху циментовата ограда на градината и така си навлякох хрема.
Когато Лотхен пристигна с шапката ми, чадъра и палтото, тя ме погледна загрижено и малко учудено:
— Я виж ти! — каза тя. — Откога пък носиш такава прическа?
Както казах, поканите са нещо ужасно. И до днес още куцам.
Тя беше много млада, много неопитна и много любознателна.
Той беше също така любознателен, не съвсем неопитен и почти двадесет години по-възрастен. Въпреки това той би могъл да научи нещо от нея, защото, макар и момиче, тя беше жена, а той, макар и мъж, беше дете.
Но те не достигаха до тези понятни мисли. А може би просто се страхуваха да достигнат.
В дните, когато тайно го посещаваше, за да може той отново и отново да рисува хубавото й лице, разкривайки магията на чертите й, тя го чуваше понякога да казва:
— Можете спокойно да разговаряте, докато работя. Та аз съвсем нямам намерение да ви фотографирам! Приказвайте спокойно, дете мое!
— Не съм дете — отвръщаше тя кротко.
И така, вместо нея приказваше той, докато погледът му напрегнато се местеше от лицето й към листа и обратно. Тя мълчеше, поглеждаше го втренчено и отвреме-навреме казваше: „Аха“ или „Да, да“, или „Тъй, тъй“.
— Четете ли понякога любовни романи? — попита той веднъж. И когато тя както обикновено замълча, той продължи: — Зарежете ги, от тях нищо не може да се научи, дете мое.
— Не съм дете — каза тя кротко.
— Никъде — каза той — няма да срещнете такова долно лицемерие, никъде действителността и истината не се премълчават с такова хладнокръвие, както в любовните романи. Ако един писател поиска да опише как някой убива някого или го нарязва на малки късчета, или пък се обесва, или подпалва някой град, или мъчи някакво животно, точността му в описанието не знае граници. На никого не би хрумнало да го укорява за такива подробности. Никой институт не би се опитал да му ги забрани. Някои романи представляват истински справочници за начинаещи разбойници и убийци. Осмели ли се обаче един автор да опише предмета на любовта, която все пак е най-голямото, ако не и единственото щастие за нас, хората, той направо е загубен. Най-добре ще стори да се убие, преди другите да са направили това. Нему е позволено да разбулва най-отвратителни неща. А най-красивото, дори само загатнато с думи, му е забранено. И ако въпреки всичко се опита да го направи, то е равностойно на смъртен грях. Основите на държавата, църквата и обществото щели да се разклатят. А постройките, издигнати върху тези основи, щели да рухнат като къщички от карти за игра. Пазителите на условностите треперят ден и нощ пред елементарната сила на щастието и любовта.
Тя го погледна втренчено и промълви: „Аха“.
— Впрочем — каза той друг един път — за двама души, които се обичат, или поне вярват, че се обичат, е направо невъзможно да се доближат истински един до друг. Предполагам, ще оспорите това твърдение, дете мое.
— Не съм дете — отвърна тя нежно.
— Един съвременен френски автор — продължи той — се е опитал да онагледи невъзможността за пълно сливане с помощта на твърде мрачна алегория. Всеки от двамата влюбени, твърди той, приличал на човек, зашит в груб платнен чувал, така че не можел да вижда нищо и бил в състояние само едва-едва да се движи. В това печално положение те били изправени един срещу друг, всеки чувствал ощастливяващата близост на другия, усещал света на граничещото до болка привличане, но виждал само тъмнина — платното се докосвало грубо до другото платно, непохватно и неудовлетворяващо, и никой от двамата впрочем не знаел кой и какъв е другият в действителност. Сравнението не звучи твърде поетично и не е много утешително, но боя се, че отговаря на истината. В Библията се казва, че още Адам и Ева откъснали ябълката от дървото на познанието и я изяли. Аз считам това сведение за погрешно. Просто са забравили да го опровергаят. Тя, тайнствената ябълка, продължава да си виси все така високо на дървото и завинаги ще си остане недостъпна за човека.
Тя го погледна втренчено и тихо каза: „Тъй, тъй“.
— Само че човек, забравяйки онова, което отдавна знае, се поддава твърде леко на мнението — каза той през един хубав следобед, — че официалната забрана на любовта у нас била стара като света. Но как стоят нещата в действителност? Винаги и навсякъде ли любовта е била прикривана като грях или безчестие? Сякаш нейното място е в затвора и е справедливо да бъде премълчавана като някой роднина, който има лошия навик да краде сребърни лъжици? Но не винаги е било така, това го знае всяко дете.
— Не съм дете — отвърна тя кротко.
— Не винаги е било така — повтори той. — Помислете си само за древните гърци, които с обожание са се прекланяли в храмовете пред телесната красота. Не навсякъде е било и не навсякъде е така. Помислете си за индийските книги по любовно изкуство и не забравяйте естественото, чистосърдечно схващане на японеца по някои въпроси и процеси, които в днешния западен свят най-детински се премълчават или блудкаво се осмиват. Но как, питам аз, ще може човек да говори откровено за духовната, за божествената страна на любовта, ако презира, отхвърля и се срамува от земната любов? Така не само частта, но и цялото се превръща в лъжа.
Тя го погледна втренчено и каза: „Да, да“.
Такива или подобни неща й приказваше той, докато отново и отново я рисуваше. Така или по подобен начин му отвръщаше тя с мълчание. Докато настъпи онзи следобед, в който той, наклонил глава, провери последните щрихи, кимна леко към листа и каза:
— По-добре не мога да го направя, дете мое!
Тя мълчеше.
— Би било лекомислено от моя страна — продължи той — да ви помоля да не прекъсвате посещенията си. Рисунката, като се има предвид моят талант, не е лоша. Искате ли да я видите, дете мое?
Тя мълчаливо стана от мястото си и пристъпи зад него.
Той се окашля. После попита:
— Мога ли да ви я подаря, дете мое?
— Не — каза тя. — Ще я закачим отсреща над дивана.
Той изненадано се обърна към нея. Тя се усмихна леко, погледна замислено от единия прозорец към другия и рече:
— Трябва да купим нови пердета. Ако… нямаш нищо против.
Той я погледна втренчено и промълви, посягайки към ръката й:
— О, какво съм дете!
Всеки ден я виждам да се спира
и през стъклото да наднича мълчаливо,
където, без съдбата да подбира,
ковчезите ни чакат търпеливо.
Всеки ден я виждам да сияе,
когато във витрината се взира.
Защо е радостта й тъй голяма?
Оглежда шапчицата си, това е.
Друго няма.
1950
Себастиан Щок беше бляскав събеседник, можеше да бъде наречен направо гений на разговора — докато бе опонент сам на себе си. Той страдаше от болестта, наречена „диалог“. Това е мания, която се смята за професионално заболяване на авторите на пиеси, тъй както тъкачите на ленени платна и боравещите с киселини, шлифовчиците на диаманти и конете в рудниците, пивоварите и оперните певци си имат свои болести. И тя се изразява просто в това, че човек може да мисли единствено в диалог. Разбира се, такова кратко описание може да звучи безобидно само за хора, които никога не са изпитали нейните мъки. Всъщност става дума за разновидност на манията за преследване, която в този случай наистина не е свързана с определени предметни комплекси, но затова пък се натрапва в единствената си форма на словесно изразяване (а именно — диалога).
Да речем, болният е получил сметката от шивача. Той вижда една необикновено голяма сума, поклаща глава, започва да се разхожда из стаята и да разговаря с шивача, който — забележете — изобщо не присъства. Отправя му всевъзможни упреци, оставя го предпазливо или дръзко да отговаря (като при това се опитва да имитира гласа му гласно или наум), търси нови и по-сполучливи доводи, така шивачът се ядосва, клиентът изгубва контрола над себе си и ето, скандалът е готов.
Страданието на Себастиан Щок бе доста по-болезнено от онова на неговите колеги по нещастие. Първо, защото не бе никакъв автор на пиеси и второ, защото притежаваше честолюбието да превърне тайното си страдание в обществено приложим талант. Докато играеше и двете роли — собствената и тази на партньора си — в своето уединение, той беше истински майстор. Но появеше ли се действителен събеседник, започнеше ли той наистина да повишава глас и, за зла чест, да отговаря съвсем различно от онова, което Щок мислено му диктуваше, неуспехът бе повече от явен.
От този негов недъг не произлизаха материални щети. Той бе наследник на едно добре стопанисвано състояние. Само че през ония години, когато най-сигурните неща носеха най-силни разочарования, неговият недостатък му изигра заслужен номер. Бяха го препоръчали на един банков директор, който имаше възможност да го настани на работа, където нямаше да загуби нищо, а можеше да спечели. Случи се така, че тази финансова звезда на име Франк го покани на вечеря. Вероятно по време на кафето щеше да стане дума за молбата му. Но Себастиан Щок искаше да блесне още по време на яденето.
Дълго преди да се отзове на поканата, той бе подготвил програмата на своето появяване. На госпожа Франк (с която вече бе говорил по телефона) щеше да каже: „Досега познавах уважаемата госпожа, за съжаление, само по слух“, а на него, в случай че му подаде хляб на масата (за това Себастиан щеше да има грижата), щеше да рече: „Сърдечно благодаря за насъщния“.
Той бе горд с тези крилати фрази и разчиташе много на тях. Разбира се, обмислил бе и съответния израз на лицето си и се бе упражнявал пред огледалото. Духовитостта, която имаше намерение да поднесе на госпожата, щеше да подправи с небрежна светска усмивка, а определената за директора бележка се надяваше да подсили с многозначително намигване.
Но събитията се развиха другояче. Когато пристъпи прага на къщата им, видя, че насреща му се задава една изискано облечена дама, изпълнена с достойнство. Той направи безупречен поклон и каза със заплануваната небрежна светска усмивка, която, разбира се, излезе малко скована:
— Досега познавах уважаемата госпожа, за съжаление, само по слух.
Дамата го изгледа скептично и обясни, че госпожата и господинът се извиняват за момент и го молят да ги почака в кабинета на господин директора.
Себастиан кимна механично и пипнешком, като че ли бе ослепял, тръгна подир икономката. След това престоя около пет минути пред прозореца на една стая, която миришеше на кожа, като обмисляше трескаво дали да повтори опита си пред законната госпожа Франк, или не. Не можа да вземе решение. И когато се появи директорската двойка, той просто преглътна готовата фраза и се държа твърде неумело, тъй като не бе съвсем на себе си. Седнаха на масата да вечерят и Себастиан започна да подготвя своята втора изненада, която — той мислено се закле в това — в никакъв случай не биваше да завърши с неуспех. Понятно е, че говореше съвсем малко, ядеше още по-малко и вместо това така упорито впиваше поглед в сребърната купа за хляб, че направи впечатление на господин Франк. Неочаквано сребърната купа се повдигна от мястото си и започна да се движи в зрителното поле на Себастиан, като се приближаваше все повече и повече към него. И сякаш от някакви тъмни дълбини до слуха му стигнаха думите:
— Скъпи господин Щок, мога ли засега по този начин да ви предложа насъщния?
Това не беше впрочем много изискано. Но може би причината бе само втренченият поглед на Себастиан. Във всеки случай на него му се стори, че го поразява гръм. Той силно се изчерви, закашля се и от възмущение, че го бяха окрали, забрави да си вземе хляб. Франк го гледаше учудено и продължаваше с ангелско търпение да държи купата с хляб пред него. После на свой ред се ядоса и забеляза многозначително:
— Значи отказвате, господин Щок?
Франк и жена му започнаха да се хранят по-енергично, отколкото повеляваше апетитът им, само и само да не гледат повече своя странен гост. Себастиан почувства, че става сам на себе си досаден. Втресе го и усети, че в него се надига някакво сляпо смущение, което никой и нищо не можеше да възпре.
Нещо трябваше да се случи. Гласът му трепереше, като че ли произнасяше предсмъртната си молитва, когато каза:
— Досега познавах уважаемата госпожа, за съжаление, само по слух.
Франк и жена му се спогледаха и избухнаха в смях за около три минути. Тя едва не се разрева от удоволствие и нервност, само изражението на лицето й отвреме-навреме, и то крайно неубедително, молеше за извинение. С прекъсвания успя да изрече:
— Да… нашата икономка… вече ни разказа… толкова е… забавно!
После продължи да се смее малко по-умерено, докато нейният съпруг се пляскаше по бедрата и викаше:
— Ай, да му се не види!… Но, скъпи господин Щок!… Откъде сте научили тази идиотщина?
Себастиан сковано се изправи, промърмори нещо и напусна трапезарията. После и къщата.
Най-сетне той тръгна да пътува, за да опита въздействието на това последно средство. И когато най-после един от опитите му по красноречие излезе сполучлив, това се превърна в негов лош жребий.
Себастиан бе отседнал в един голям планински хотел, правеше разходки по цял ден, а вечер сядаше на една масичка в салона и наблюдаваше другите, сякаш от тях го делеше някаква решетка. Виждаше как пият и танцуват, как флиртуват и дори малко пресилено подклаждат около себе си страсти. Така изтече една седмица. И самотата започна да го гнети.
Една вечер забеляза сред гостите един господин на име Урбан, когото бегло познаваше от родния си град. Урбан седна заедно с дъщеря си на отдалечена маса и се скри зад вестника си. Сърцето на Себастиан затуптя. Копнежът му да общува с някого стана непреодолим и в главата му загъмжа от крилати изрази. Най-сетне лицето му се озари щастливо. Спасителната, необикновената фраза, изглежда, бе намерена.
Щом оркестърът засвири за танц, Себастиан стана от мястото си и се отправи към оня ъгъл, където скучаеха Урбан и дъщеря му. Поклони се. Те видимо се зарадваха. И преди още да могат да кажат нещо, той ги заслепи с една дяволита усмивка, която нямаше край. След това се поклони още веднъж пред бащата и като натъртваше всяка дума, каза:
— Почитаеми господин Урбан, смея ли да ви помоля за ръката на госпожица дъщеря ви?
Той искаше да каже само: може ли да потанцува с нея? Едва ли някой ще оспори това. Но правеше ли се Урбан, че не знае, или наистина не знаеше нищо за манията на Себастиан? Търговецът на дървен материал Урбан се изправи на крака, тупна го здраво по рамото и извика:
— Браво, браво! Просто умирам за приятни изненади! Моля ви, седнете, нетърпеливи зетко! Ха-ха! Е, Ленхен, какво ще кажеш за това настойчиво предложение?
Ленхен Урбан пооправи фризурата си и заяви, че нямала нищо против.
Всеки разумен човек би се опитал най-енергично да изясни недоразумението. Но Себастиан Щок не беше от тях. Така той се ожени за една госпожица, с която искаше само да потанцува. Оттогава започна още по-често, отколкото преди, да се разхожда напред-назад из кабинета си. А когато неговата жена, Ленхен Щок, долепяше ухо до вратата — сега тя едва ли продължава да прави това, — дочуваше припрени стъпки и възбудено мърморене и се хващаше за главата.
Това, което искам да разкажа, преживях преди две години през зимата в един известен планински хотел. Оттогава новият сняг много пъти е сменил ланшния, но ще се опитам да изложа всичко по реда си.
В този хотел срещнах един мъж — трябва да бе на около четиридесет години, — за когото младите момичета и младите жени твърдяха, че се намирали изцяло в негова власт. Всички те бяха с различни характери, с различен цвят на косата, притежаваха различен житейски опит и различни фигури, бяха различно интелигентни и на различна възраст, както и с различно образование. Но по отношение на него бяха единодушни: стига само да пожелаел и били в ръцете му. А по всичко личеше, че той често пожелаваше. Този мъж притежаваше някакъв нюх за съвършеното и когато минаваше през салона на хотела, имах чувството, че чувам как всички женски сърца се разтуптяват.
Мъжете, доколкото се опитваха да украсят пребиваването си в хотела с някоя малка авантюра, се оказваха в твърде неизгодна позиция. Сред тях се намираше един — бързо го почувстваха, — който ги превъзхождаше и при това по твърде тайнствен начин. Поведението му граничеше с нелоялна конкуренция. А нямаше дори инстанция, пред която да се оплачат. Положението бе направо ужасно, да не кажем смешно. Все пак за неутралния наблюдател бе забавно да вижда как появата на този мъж предизвиква страх и очакване и как този страх и очакване се носеха из залата заедно с него.
Можете да ми вярвате, съвсем не бях склонен да приемам като нещо безусловно доказано обаянието на този мъж, за което жените и момичетата си шепнеха замаяно. Дори се осмелих да изразя съмнение пред ония, които ме направиха нещо като свой доверител. Добре е известно, че посетителките на зимните курорти не пристигат в планината с определено монашески намерения. И с риск да прекрача границите на учтивостта, дадох да се разбере, че в това отношение храня известни съмнения.
Обстоятелството, че тези мои думи се оспориха твърде живо от участниците в разговора, не можа да ме разубеди. По-скоро бях склонен да повярвам във всеобщата разпуснатост на жените, отколкото в тайнственото въздействие на този мъж.
Обаче след като видях как едно от младите момичета получаваше всеки път силни пристъпи на страх, щом той се доближеше до него, и макар и тихо, започваше да потраква със зъби, как противно на установения тон в хотела, отказа на поканата му за танц, а и когато установих, че жени, чиито съпрузи се намираха недалеч от тях, се оставяха да бъдат въвлечени в най-лекомислени авантюри, любопитството ми нарасна до такава степен, че вече изпълвах вечерите си с това да не изпускам из очи опасния мъж.
Веднъж една от моите познати се появи твърде развеселена. Тя съобщи, че следобед в хотела щяла да пристигне нейна приятелка, известна като необикновено самоуверена и находчива личност. Било направо изключено да попадне в мрежите на този Дон Жуан.
И така, необикновената личност пристигна. Мъжът — абониран за всички новодошли — веднага я покани на танц. Преди да стане от мястото си, тя ни хвърли хитра усмивка. „Сега ще отмъстя за всички ви!“ — говореше нейният поглед. И затанцува с него. Той внимателно я наблюдаваше, после и каза няколко думи и я поведе обратно към масата ни.
Тя бе пребледняла, отпусна се тежко в креслото и заяви:
— Никога не съм смятала, че е възможно такова нещо!
След това съобщи подробности. Той я гледал изпитателно. После, без да му е дала и най-малък повод, започнал да й говори неща, които не са позволени при първия танц. Просто нямала сили да го постави на място. Направо не успяла да потисне в себе си усещания, за които винаги е вярвала, че се намират в нейна власт.
— Да! — заявя тя и тази чистосърдечност правеше чест на ума я. — Ако ми беше заповядал да напусна веднага залата и да го последвам където и да било, щях да го направя!
После тръсна глава, сякаш да отпъди някаква натрапчива мисъл, и каза:
— Просто ужасно е, че съществуват такива неща! Колко малко можеш да разчиташ на себе си!
Същата вечер бяхме свидетели на друга малка сензация.
Мъжът танцуваше с една аристократка, която, както разбрах, му се изплъзвала досега със своята недостъпност. Когато за трети път минаха покрай нашата маса, дамата притвори очи, олюля се, едва не падна, прекъсна танца, извинявайки се, и се отправи към стаята си с походка, сякаш дълго време е била болна.
Досега пропуснах да опиша външността на този мъж. По-скоро отлагах това, защото едно такова описание в никакъв случай не би предложило на читателя разрешение на загадката. Мъжът бе среден на ръст, с набита фигура, доста брутални черти на лицето, тъмни очи и превъзходни зъби. Тези сведения едва ли могат да направят кой знае какво впечатление. За щастие, аз мога да го представя и с някои подробности. На бала с маски в хотела този мъж се появи като Дъглас Феърбанкс. Приликата му с киноартиста бе направо поразителна. Създаваше впечатлението, че е някой малко по-набит и по-груб брат на американеца. На мъжете в хотела никак не беше ясно как е възможно човек с такава външност да бъде Дон Жуан. Както и на жените, разбира се.
Тъй като нито външността на мъжа, нито впечатленията на жените можеха да ми дадат задоволително обяснение, а към нищо друго не изпитвах такъв жив интерес, аз сторих последното, което би могло да ми помогне. Приближих се до мъжа и му признах какъв дълбок интерес е предизвикал у мене със своето забележително въздействие върху жените. Той само кимна с глава. После слязохме в бара, пихме по нещо и се разприказвахме. Навярно си мислеше, че искам да се запозная по-подробно с неговите авантюри, и започна да ми разправя една подир друга разни най-възмутителни истории. (Тези истории е по-добре да бъдат премълчани.) При това дори не се опитваше да украсява нещата и положително не преувеличаваше. Просто разказваше и дори се учудваше, че са могли да го сполетят подобни неща.
— Сам не разбирам на какво се дължи — каза той, — но жените направо се разсипват да тичат подире ми. И колкото повече остарявам, толкова по-млади ме преследват.
За онова, което всъщност ме интересуваше, той нямаше отговор. Наистина призна, че бил доста брутален в отношенията си с жените и че вероятно погледът му оказвал определено въздействие. И то често против собственото му желание. Навярно съм разбирал, че неговият талант често му се струвал направо досаден и непочтен. После отново се впусна да разказва историите си. Материал имаше достатъчно. Когато се разделихме, вече бе съмнало и отидохме да спим.
Така и не узнах нищо повече от онова, което вече знаех. Единствената ми утеха беше, че и мъжът нищо не знаеше.
Няколко дни по-късно той ни напусна. Замина за Давос, откъдето възнамерявал да отиде в Африка на лов за лъвове и други диви животни. Авантюрите в Европа му се стрували твърде опасни. А освен това, като по-малък син и втори наследник на починалия си баща, живеел от значителните доходи на една фабрика в Рейнска област.
Жените видимо си отдъхнаха. Няколко брака отново влязоха в релси. Страните на няколко млади момичета отново поруменяха. Всички признаваха, че са изпитвали страх от този мъж, без това да пречи на останалите им чувства. Бяха се страхували, преди той да се доближи до тях. Бяха се страхували, докато се занимаваше с тях. Бяха изпитвали страх и когато ги изоставяше.
Сега вече него го нямаше и искам да разкажа само за една допълнителна сцена от целия този спектакъл, за която, макар и отсъстващ, той не бе съвсем невинен. Съпругата на един търговец, която бе пристигнала в планината без своята половинка, се яви един ден при директора на хотела и възмутено заяви, че са и откраднали най-скъпите вещи от личния гардероб. Ставаше дума за дамско бельо от Париж, за нощници, обшити с брюкселски дантели, и за други ефирни тънки материи. Беше близко до ума, и навярно в случая съвсем правилно, да се усъмнят в хотелския персонал.
Директорът повика при себе си шефа на етажа, камериерката, чистачките и прислужниците, след това посети окрадената дама и без много заобикалки заяви, че нищо не може да предприеме, въпреки че подозрението си остава в сила. Дамата бе възмутена, каза, каквото се казва при подобни случаи, и заплаши, че ще уведоми местната полиция за случая.
— Именно това не бях препоръчал на уважаемата госпожа — отговори директорът предпазливо. — Тъй като полицията ще трябва да разпита персонала, първият въпрос, както обикновено, ще бъде дали са забелязали да влиза или излиза някой от вашата стая, някой, който, да речем, се е заблудил и е сгрешил номера на стаята. Да се греши е човешко, уважаема госпожо, но персоналът твърди, че обикновено човек не обърква номера на стаята си най-малко четири пъти, и то по за около два часа. Пък и да сбъркаш толкова пъти и по за толкова дълго време една и съща стая — поне така мисли една от чистачките — било до известна степен странно. Навярно тъкмо това момиче е крадлата и аз ще я уволня при пръв удобен случай. Но при създалото се положение просто не зная какво да направя. Желаете ли да позвъня в полицията?
Съпругата на търговеца не пожела. Освен това тя не напусна хотела. Не се осмели. Понеже въпросният търговец щеше да пристигне след няколко дни. Стаята, съседна на онази, която бе дала повод за няколкото погрешни влизания, както и за кражбата на бельото, бе отдавна предвидена и резервирана за него. Той пристигна в уречения ден и час, направи впечатление на общителен гост и загрижен съпруг, на когото и през ум не му минава онова, което всички останали знаят, и заигра фаталната си роля за всеобщо задоволство. До момента, в който получи едно анонимно писмо и на следващия бал с маски за всеобщо смайване и дори за изненада на собствената си съпруга се появи в балната зала маскиран като Дъглас Феърбанкс и в полунощ в големия салон…
Впрочем това е съвсем друга история. Няма никаква връзка с описаното досега. Може би ще я разкажа някой друг път. А може би не.
Симфония Девета си за мене ти!
Застанеш ли в нощта, облечена небрежно,
подобно чело между коленете ми,
желая нотите ти да разгърна нежно!
Ах, дай ми да прелистя твойте партитури!
(В тях има Хендел, Граун и много тремоло.)
Жадувам да раздухам в тебе всички бури,
ти, мой копнеж, трикратно подчертано „О“!
Ела, с див устрем да напредваме в октави!
(А фуриозото ще го повторим и с вокал!)
Дали ръката ми глисандо да направи?
Но при кресчендо трябва повече педал!
О, звънкото ти тяло! Мощните акорди!
И на синкопите ритмичният контраст!
Сега очите ти блестят като фиорди…
Продумай с глас, макар задавена от страст!
1927
Една вечер преди известно време седяхме в Ница у „Максим“, изпихме половин бутилка „Шабли Тет“ от 1945 година и с критично око наблюдавахме скромното парижко ревю, в което четири лесно събличащи се и затова полуголи момичета даваха развълнувано да се разбере, че са забравили дрехите си на гардероба от чисто недоглеждане. И тогава в локала влезе една млада дама, която, изглежда, поддържаше интимни отношения с по-голямата част от мъжете посетители, усмихна се многозначително и въпреки напредналия час държеше за ръка дете. При по-близко разглеждане се оказа, че това е джудже. Но не някакъв лилипут със старческо лице, а доста приятен малък човек с умен поглед. Трябва да имаше към тридесет години и бе сложен съвсем хармонично, на височина бе колкото дете, което през 1954 година е трябвало да тръгне на училище. Младата дама го погали по добре оформената главичка, постави го внимателно до светлокафявата стена, облицована в дърво, и все така усмихната, напусна заведението, навярно с намерението из алеите на английския парк край брега на Средиземно море и под обсипания със звезди небесен свод да се отдаде на оня занаят, пред чиито неписани закони великани, джуджета и нормални хора са равни.
А симпатичното джудже стоеше на мястото си — спретнато облечено, скръстило ръчички пред гърди, подобно играчка-пълководец — и намираше за съвсем естествено посетителите да не гледат повече голите госпожици, а заедно с тях да вперят омагьосани погледи в него. Посрещаше спокойно любопитството, с което хората реагираха на неговата ненормалност, и от своя страна наблюдаваше подскачащите парижки голишарчета с такъв интерес, сякаш Палечко на братя Грим се канеше да си купи бял слон, само че още не знаеше още кой да бъде. В това време към джуджето притича управителят на заведението, приведе се до устата му и, изглежда, прие някаква заповед, защото даде знак с ръка на келнера. А той, висок и строен, повдигна малкото човече, понесе го подобно илюзионист говореща кукла към една маса близо до подиума и внимателно го постави на стола. Така джуджето почти се изгуби от погледите ни. А съвсем се скри, когато келнерът донесе бутилка „Ирои“ в кофичка лед и наля на малкия посетител. Видяхме как две ръчички вдигат голямата чаша, видяхме една главичка, която се мъчи да погледне над масата и покрай кофичката с лед към салона. Видяхме как келнерът мина повторно и доля чашата му с шампанско.
Когато след около половин час се обърнахме, малкото човече беше изчезнало напълно. Но това бе само привидно. То бе положило главичката си върху покривката на масата и с полуотворени уста отспиваше в разхладителната сянка на кофичката с лед лилипутското си пиянство. Пет нормално големи чаши шампанско, отнесени към едно джудже, дават, естествено, съответно по-голям полезен ефект, отколкото при нас. Прикритите зад маската на суетно снизхождение усмивки на околните се умножиха, когато една от четирите гърли, използвайки паузата на ревюто и сега вече облечена, седна при джуджето. Келнерът я обслужи с шампанско и тя се зае с кадифени ръчички и плюшени погледи да разбуди задрямалия гост. Проведеният съзнателно и планомерно експеримент доведе до неочакван резултат. (Подобен не е рядкост при такива рисковани експерименти.) Джуджето се пробуди, погледна кисело в блузата на баядерката, даде знак, а също и няколко банкноти на келнера, нареди да го свалят от стола и промъквайки се несигурно между масите, при което стърчеше само перчемът му, напусна галантния храм на знойните музи. Навън то се покачи на един висок не повече от тридесет сантиметра велосипед и в самотно криволичене се заизкачва по едно тихо авеню.
— Сега ще падне! — заяви с вещина управителят на заведението. — Но няма да му стане нищо, не му е за първи път.
Речено — сторено. Велосипедът се преобърна. Малкото човече се изправи, качи се отново на превозното си средство и червената светлина на задния му калник изчезна със залитане в нощните сенки на палмите и кипарисите.
Както по-късно се разбра от разговора, това джудже бе доста заможно. То би могло, каза барманът, да си живее сравнително щастливо и доволно, но едно миниатюрно съществуване е свързано с големи разноски, а освен това е изпълнено с всевъзможни коварства. Така например ключовете от къщата са прекалено тежки. Ключалката недостижимо високо. Окачалките за дрехи твърде широки. Ключът за осветлението на астрономическо разстояние. Столът, по който малкото човече трябва да се изкачва, за да достигне бутона, е направо мебелно изкопаемо, моряшките костюмчета от магазина „Детски рай“ не са подходящи за тридесетгодишни джуджета, а костюмите по поръчка са по-скъпи от тези за великани. Особено много дразни размерът на по-едрите банкноти. Необходимият за тях портфейл изисква несъразмерни с костюма уродливи джобове. За едно джудже това е все едно някой от нас да натъпче в сакото си чанта с книжа. Малкото човече е подало вече няколко молби до държавата да пусне в употреба специални парични знаци за джуджета, но даже не са го удостоили с отговор. А понеже обичало музиката, джуджето си поръчало миниатюрен роял, за да може да взима октавите.
След третата чаша „Реми Мартен“ аз разказах на бармана за истинското удивление на служащите в противовъздушната отбрана, когато през войната заедно с мене пристигна и една прочута рота от лилипути, за да получат задължителните противогазови маски. По време на пробата джуджетата изглеждаха като гмурци в езеро със златни рибки от някоя картина на Босх. И най-малките номера газови маски се оказваха големи за малките бабаити.
Тогава мъжът зад бара доля чашата ми, вдигна своята и произнесе с пълни гърди:
— За здравето на обикновените хора!
След като се любеха вече осма година
(а можем да кажем: любеха се добре),
любовта им изчезна съвсем без причина,
сякаш бе шапка или цигаре.
Те бяха тъжни, но пак се желаеха,
целувката сякаш пак същата беше,
какво да направят и двама не знаеха.
И тя се разплака. А той мълчеше.
От прозореца можеха навън да погледнат.
Той каза, че пет е часът и е рано,
време е някъде на кафе да поседнат.
В съседство подрънкваше някой на пиано.
Отидоха в близкото кафене на квартала,
внимаваха чашите си да не разлеят.
Вечерта ги завари с уста онемяла.
Седяха сами, а луната бе цяла,
и просто не можеха да го проумеят.
1929
Житейският опит е за да бъде натрупван. Но с това човек не става по-умен! Поне така гласи народната мъдрост. И ако приемем, че милиони хора набират житейски опит ден след ден, според същата тази мъдрост излиза, че на земята живеят два милиарда умни хора по-малко, отколкото би трябвало. А това е вече нещо, за което заслужава да се поразмисли.
Една разновидност на житейския опит, при която само се натрупва, без да се научи нищо, представляват например изпълнените желания. На кого ли не са се изпълнявали едно или друго желание, колкото и да е бил придирчив в претенциите си! И отказал ли се е впоследствие от тях? Не! Дори да бе възможно изпълнението на цели три желания — както става в приказките — едва ли човек би ставал по-умен от желание на желание!
Известни са, наистина, и изключения. Както в приказките, така и в живота. Ето, Госпожа Гроше например. И то не от приказките, а от Вайксдорф — едно прелестно кътче, сгушено между езерата край Дрезден. Госпожа Гроше действително се поучи от изпълнението на едно нейно желание — макар и с обратен ефект — и това никой не може да й отрече. Събитието стана преди около двайсет години, ето защо трудно може да се твърди със сигурност, че и днес още живеят подобни склонни към поука хора. Някои мои приятели са на противно мнение.
И така, в Дрезден — поне по онова време — съществуваше едно полуофициално предприятие, наречено „Пътешествие в неизвестността“, което се ползваше с особена популярност сред съпругите на местните еснафи. Необходимо бе само да се отиде в сряда или събота на „Щюбелплац“, където чакаха няколко празни автобуса, да се заплатят няколко марки и с това се придобиваше правото за участие в излета, чийто маршрут бе обявен за „неизвестен“. Крайната цел — обикновено някоя от многобройните перли на местността — се запазваше от шофьора до последния момент в тайна. Щом пристигнеха на определеното място, поднасяха на пътниците кафе със сладкиши. А привечер, развлечени и изморени от малката авантюра по най-приятен начин, жените се завръщаха по домовете си при очакващите вечеря и изчерпателен доклад семейства.
И стана така, че в ранното утро на една великолепна сряда госпожа Гроше — която впрочем бе съдържателка на една хубава гостилница-градина — заяви на мъжа си:
— Не съм си подала носа от къщи през цялата година! Човек не може да си позволи нищо. Затова ли се омъжих? Не, драги мой! Знаеш ли какво ще ти кажа? Отивам да направя едно „Пътешествие в неизвестността“!
— Както желаеш — отвърна съпругът. — Приятно прекарване.
И така, госпожа Гроше взе местния влак за Дрезден, на Нойщадската гара се прекачи в трамвай номер шест и щом пристигна на „Щюбелплац“ се настани в един от готовите за тръгване автобуси. Необикновеното пътешествие започна точно навреме и протече нормално изненадващо за всички, с изключение на госпожа Гроше. Нейната изненада бе от друг вид.
Навярно вече се досещате? Да? Точно така стана! Старателно пазената в тайна цел на пътешествието през онази сряда не бе нищо друго, а селската гостилничка на госпожа Гроше, която тя бе напуснала сутринта с твърдото намерение най-сетне да преживее нещо забележително.
— Браво че се връщаш! — извика мъжът й, като усърдно разрязваше на парчета посипания с галета сладкиш с извара. — Бързо слагай чиста престилка и идвай да помагаш при сервирането!
Госпожа Гроше препаса чиста престилка и напълни догоре една табла с прибори за кафе и домашно приготвени сладкиши. Когато я вдигна, за да я внесе в градината, където нейните спътници вече се припичаха на слънце, госпожа Гроше каза — и това свидетелства за нейната повече от средна интелигентност в умението да се учим от житейския опит:
— Следващия път ще си остана направо вкъщи!
От въпросите пониква всяко цвете,
което весели земята суха — помислете
за детския въпрос: „А вятърът къде е,
щом вън не духа?“
Въображаемата градина, в която се засяват въпроси и поникват отговори, е огромна. Има полезни въпроси подобно на полезните растения и техните отговори се отличават с голяма хранителност. Има декоративни въпроси с доста пъстроцветни отговори, които ни забавляват. За дома те са добра украса, докато увехнат. А и техните претенции не са по-големи. Има и помпозни въпроси. Тях Тухолски наричаше „пруплеми“. Техните настръхнали отговори заемат доста голямо място в градината. Но те имат популярност и са много разпространени. Има паразитни въпроси, както и такива отговори. Те обичат да се присламчват до истински грубите и тъмни въпроси и, незабелязани от тях, да живеят на гърба им. Има негодни за употреба и отровни отговори, които почти не се различават от безвредните. А разни бурени, непосети от никого, разрастват буйно сред ароматните треви и цветното зеле на отговорите.
Понякога тук пристигат градинари с остри ножици и подкастрят големите и силни отговори, за да не смущават приятната картина на пейзажа. А друг път шегаджии ще пъхнат пъстро натруфени книжни цветя помежду истинските гергини и димитровчета. И тогава може да се случи така, че някой късоглед ботаник да не забележи шегата и да напише дебела книга за мнимите нови сортове цветя.
Особено красиви и достойни за отбелязване са насадените по края на градината специални лехи, в които цъфтят отговорите на такива въпроси, каквито никога не биха хрумнали на нас, обикновените граждани. Те действат съвсем екзотично подобни на орхидеи или дори изглеждат сякаш изплетени от шарена тел. Миналата неделя се спрях пред такава една специална леха. Табелката над нея обясняваше, че тук, на това място, е засят от медицинската информационна служба един принципен въпрос. И той гласеше: „На кого принадлежат предметите, отстранени от пациента по оперативен път?“ Някои от отговорите, които току-що бяха поникнали от земята, изглеждаха твърде куриозни. Зъбните пломби например са притежание на собственика си само докато е жив. Умре ли, те се зачисляват към наследството му и стават собственост на наследниците. При куршумите и отломките от снаряди, отстранени от лекаря, работата стои малко по-иначе. Врагът, тоест стрелецът или артилеристът, чрез изстрела си доброволно се отказва от правата си на собственик. Така „вещта“ е вече безстопанствена, независимо дали е останала в тялото на пациента или не. Що се отнася обаче до скъпоценните предмети, като брилянти или диаманти, които някой престъпник или който и да било е вкарал в тялото на пациента, то след успешната лекарска намеса те стават отново собственост на окрадения.
А ето как стои въпросът с бъбречните камъни. След успешно извършената операция те в никакъв случай не са безстопанствена вещ. Те не принадлежат нито на непознатата сила, на която ги дължим, нито на лекаря, който ги е отстранил. И въпреки че са от значителен научен интерес, те си остават собственост на притежателя им. Ако пожелае, той може без никакви юридически спънки да ги предаде като дар. Но също така може с чиста съвест да ги носи винаги у себе си, сложени в шишенца, и да ги показва гордо на масата си в своя ресторант.
Приблизително такава е картината в градината на цивилизацията, а обичащите реда нейни управници си имат предостатъчно грижи, за да не допуснат отговорите да израснат над техните и нашите глави, или помощник-градинарите да бъркат в погрешни торбички с въпроси.
Една градина може много бързо да подивее. Нищо че дивата градина си има своя хубост. Управниците на градината са на друго мнение. Дори напоследък имаше в бюрото на директора основателно безпокойство. Докато в Барселона един духовен сановник прочиташе посланието на папата до Евхаристкия конгрес, една испанска ескадрила изтребители изписа на небето с бели следи думите: „Царство Христово“. И ето, един лекомислен помощник градинар посади в една полезна леха въпроса: „Дали думите на папата и на испанските въздушни сили се отнасят за едно и също небе?“
За щастие тази грешна стъпка бе открита от един надзорник. И успяха да изскубнат отговора, преди да е пуснал корени. А помощник-градинарят бе преместен за наказание в парниците.
Особено опасни са също въпросите, произлизащи от безразсъдството на децата. Така например преди известно време пред управата на градината се яви една майка и пожела да посадят в някоя саксия въпроса на малкия си син: „Протестант ли е Дядо Господ или католик?“ Наредиха й да остави въпроса и вместо него й дадоха стрък шибой за детето. А въпросът за вероизповеданието на Дядо Господ заедно с други семена от бурени бе изгорен.
Изведнъж почувства: „Трябва да я видя!“
Влака взе, пътува дълго, слезе плах.
След това по улиците обикаля.
Да застане пред дома й бе го страх.
Привечер събра кураж, откри адреса.
Но видя, че горе лампа не гори.
И зачака под прозорците й в мрака.
А луната скоро в кметството се скри.
Много късно спря едно такси пред входа.
С радост си помисли: „Сигурно е тя!“
Беше тя! Но с нея слезе мъж и бързо
двама минаха през пътната врата.
Той остана пак на улицата пуста.
А пък в стаите й грейна светлина.
По завесите се залюляха сенки.
Кучи лай отекна в мъртва тишина.
Часовете залетяха в надпревара.
Пушеше на пейката с посърнал лик.
Призори започна тихо дъжд да капе.
Ала времето се бе стопило в миг.
Щом разсъмна, той извади й писмата,
писани до него с неугасващ плам.
И зачете как безкрайно го обича…
И глава заклати към дома й ням.
В шест часа излезе господин Заместник,
тръгна си, подсвиркващ песен с бодър звук.
А мъжът на пейката смълви засрамен:
„Само да не забележи, че съм тук!“
Горе дамата прозорците разтвори,
слезе на балкона, шумно се прозя.
Той се вдигна и към гарата закрета.
Тя се сепна, проследи го през сълза.
1932
Навярно бе на около седемдесет години старецът, който седеше срещу мен на масата в опушената кръчма. Белият му перчем изглеждаше така, сякаш по него бе навалял сняг, а очите му блестяха като чисто изметена ледена пързалка.
— О, колко глупави са хората! — каза той и поклати глава, а пък аз си помислих, че от косите му ще се разлетят снежинки. — Щастието в края на краищата не е някакъв пушен салам, от който да си отрязваш всеки ден по едно парче.
— Вярно е — казах аз, — щастието не може да бъде опушено. Въпреки че…
— Въпреки че?!
— Въпреки че тъкмо вие изглеждате, като че ли в комина на камината си вкъщи имате за опушване цял бут щастие.
— Аз съм изключение — каза той и отпи една глътка. — Аз съм изключението от правилото. Понеже съм човекът с едно неизпълнено желание.
Погледна изпитателно лицето ми и после заразказва своята история.
— Това се случи много отдавна — започна той и подпря глава на двете си ръце, — много отдавна. Преди четиридесет години. Тогава бях още млад и болен от живот като от зъбобол. Веднъж, когато бях много огорчен и седях по обед на една зелена пейка в парка, до мен седна един старец и като че ли между другото каза: „Е добре! Ние размислихме. Решихме да ти изпълним три желания“. Аз не отмествах поглед от вестника си, сякаш не бях чул нищо. „Пожелай си каквото искаш — продължи той, — най-красивата жена, най-голямото богатство или най-дългите мустаци — това е твоя работа. Но най-сетне бъди щастлив! Твоето недоволство вече ни действа на нервите“. Той приличаш на Дядо Коледа, само че в обикновени дрехи. Имаше дълга бяла брада, зачервени като ябълки бузки, провиснали вежди, направени сякаш от сребърния памук на коледно дърво. Не забелязах нищо налудничаво в него. Може би само бе твърде добродушен. След като го разгледах подробно, забих отново поглед във вестника. „Въпреки че никак не ни засяга какво ще направиш с трите си желания — каза той, — все пак не би било лошо, ако предварително размислиш внимателно какво ще избереш. Понеже три желания не са четири желания или пет, а именно три. И ако, след като ги изпълним, продължаваш да бъдеш завистлив и нещастен, не виждам с какво бихме могли да помогнем повече както на тебе, така и на себе си.“
Не знам дали можете да се поставите в моето положение. Седях на някаква пейка и бях ядосан на Бог и на света. В далечината звънтяха трамваи. Отнякъде долитаха звуците на барабани и тромпети, с чиято помощ се сменяше почетната стража пред двореца. А до мен седеше само това старо дрънкало!
— И вие се разгневихте?
— Разгневих се. Имах усещането на парен котел преди пръсване. И когато той наново пожела да разтвори гарнираната си с бял памук старческа уста, аз треперещ от гняв извиках: „Слушайте, старо магаре, само за да не ми говорите повече на «ти» си позволявам да ви съобщя първото си и най-съкровено желание. Вървете по дяволите!“. Това не бе много изискано и любезно от моя страна, но просто не можех да постъпя другояче. Иначе душата ми щеше да се разкъса.
— И какво?
— Как какво?
— Какво стана със стареца?
— Ах, да! Естествено, той изчезна! Като отнесен от вятъра. На мига. Разтопи се в нищото. Погледнах дори под пейката. Но и там го нямаше. Просто ми прилоша от страх. Изглежда, това с трите желания бе вярно! И първото ми желание се бе вече изпълнило! Боже мой! А щом се бе изпълнило, значи добрият, мил, чуден дядка, какъвто ще да е, не само че бе изчезнал, не само че се бе махнал от пейката, но навярно се намираше вече при дяволите! Сигурно беше в ада. „Не ставай глупав — казвах сам на себе си, — ад изобщо няма, а също и дяволи.“ Но трите желания съществуваха ли? Ето, щом само пожелах, и старецът изчезна. По тялото ми преминаха горещи и студени вълни. Краката ми се подкосиха. Какво да сторя? Старецът трябваше да се върне отново тук, независимо дали имаше ад или не. Просто му дължах това. И за тази цел трябваше да употребя моето второ желание, второто от трите! О, какво магаре бях! Или пък да го оставя там, където си беше? С неговите зачервени като ябълки бузки? „Като печени ябълки!“ — изтръпнах при тази мисъл. Направо нямах друг избор. Затворих очи и страхливо прошепнах: „Желая старецът да седи отново до мене!“ Знаете ли, дълги години след това дори и насън съм си отправял най-горчиви упреци, че така глупаво прахосах второто си желание, но тогава просто не виждах друг изход. И наистина нямаше друг.
— И какво?
— Как какво?
— Какво стана със стареца?
— Ах, да! Естествено, той се върна. На мига. Отново седеше до мене, като че никога не си бе отивал.
Впрочем личеше му, че е бил някъде, където е дяволски, искам да кажа адски горещо. Да, да! Рунтавите му бели вежди бяха обгорени. А и хубавата дълга брада бе пострадала. Особено по краищата. Освен това издаваше миризма на пърлена гъска. Старецът ме погледна и в погледа му се четеше упрек. После извади от малкото джобче на жилетката си едно гребенче, среса брадата и веждите си и с обида в гласа каза: „Чуйте, млади човече, това, което направихте, не е много учтиво!“ Промълвих някакво извинение. Казах колко съжалявам за всичко, казах, че просто не съм повярвал на думите му за трите желания. И освен това, че съм се опитал да направя всичко, за да залича вината си. „Това е добре — каза той. — Наистина бе крайно време.“ После се усмихна. Усмихна се така мило, че едва не ми потекоха сълзи. „Е, имате още едно неизпълнено желание — каза той. — Третото. Дано постъпите с него малко по-предпазливо. Обещавате ли ми?“ Аз кимнах с глава и преглътнах. „Да — отвърнах, — но само ако ми заговорите отново на ти.“ Тогава той се разсмя. „Добре, моето момче — каза той и ми подаде ръка. — Остани си със здраве. И не бъди много нещастен. Обаче внимавай какво ще направиш с последното си желание!“ „Обещавам ви!“ отвърнах аз тържествено. Но него вече го нямаше. Изчезнал бе, като отнесен от вятъра.
— И какво?
— Как какво?
— Какво стана с вашето щастие?
— Ах, да! Моето щастие! — Събеседникът ми се изправи, откачи шапката и палтото си от куката на гардероба, погледна ме със своите блестящи от чистота очи и каза: — До последното си желание не съм се докосвал вече четиридесет години. Понякога съм бивал много близко до това. Но не! Желанията са хубави само тогава, докато още не са изпълнени! Останете си със здраве.
От прозореца го видях как пресече улицата. Снежинки танцуваха около него. Съвсем забрави да ми каже дали поне той е щастлив. Или пък умишлено не ми отговори? И това е възможно.
Живял едно време един симпатичен възрастен господин, който имал нещастието отвреме-навреме да измисля някои умни неща. Това ще рече — неговата привичка се превръщала в нещастие поради факта, че онова, което измислял, не запазвал за себе си, а обичал да го съобщава на специалистите по тези въпроси. И понеже бил богат и въпреки странните му хрумвалия бил на почит, те трябвало, макар и с недоволство, да го изслушват внимателно. А навярно няма нищо по-мъчително за един специалист от това да изслуша с усмивка разни разумни предложения. Тъй като разумът — това всеки знае — опростява трудностите дотам, че те се явяват пред специалистите в един не съвсем желан и затова нетърпим вид. Те с право схващат разума като непозволена намеса в техните трудно придобити и с мъка защитавани права. Защото какво ще вършат бедничките, пита се човек, ако вместо тях управлява разумът? Отговор няма.
Един ден съобщили за симпатичния възрастен господин на едно заседание, на което се били събрали най-важните държавници на земята, за да отстранят — както гласял официалният бюлетин — раздорите и бедствията по света. „Всемогъщи боже! — помислили си те. — Кой знае какво пак е намислил да прави с нас и със своя глупав разум!“ После наредили да го въведат. Той влязъл, поклонил се малко старомодно и седнал. След това се усмихнал. И те се усмихнали. Тогава той взел думата.
— Господа държавни глави и владетели — казал той, — имам основание да вярвам, че съм достигнал до една твърде полезна мисъл, изпитана по отношение на нейната практическа приложимост, която бих искал да споделя във вашите кръгове. Моля да ме изслушате. Това уважение дължите не на мене, дължите го на разума!
Те заклатили своите държавнически глави, усмихвайки се мъчително, а той продължил:
— Вие сте се наели да осигурите на своите народи мир и спокойствие и, разумно погледнато, това трябва преди всичко да означава, независимо от различните ви икономически схващания, че сте загрижени за благосъстоянието на всички народи по земята. Или може би се лъжа по този въпрос?
— Пази боже! — извикали те. — В никакъв случай! Какво си мислите, симпатични господине?!
— Колко хубаво е това! — казал той. — Тогава вашият проблем може да се счита за разрешен. Аз ви поздравявам, поздравявам и вашите народи! Сега се приберете по страните си и в рамките на вашите конституции отделете спорел силите си от държавния бюджет една сума, която дадох да изчислят съвсем точно и която ще съобщя на края. С помощта на тази сума ще се направи следното: всяко семейство във вашите страни ще получи като подарък по една малка красива вила с по шест стаи, градинка и гараж, както и по един автомобил. И тъй като след всичко това събраната сума все още няма да е привършена, ще можете — това също е изчислено — да построите във всяко населено място на земята, наброяващо повече от пет хиляди жители, по едно училище и една модерна болница. Просто ви завиждам за успеха, който ще имате! Защото, макар и да не вярвам, че материалните ценности са най-висшето благо на земята, аз съм достатъчно разумен, за да ми бъде ясно, че мирът между народите зависи преди всичко от външното благополучие на хората. И когато казах, че ви завиждам, аз просто излъгах! Аз съм щастлив заради вас!
Симпатичният възрастен господин бръкнал във вътрешния си джоб и запалил къса пура.
По лицата на присъстващите се виждали криви усмивки. Накрая най-главният от държавните глави се размърдал и попитал с дрезгав глас:
— И колко голяма е предвидената за вашата цел сума?
— За моята цел? — попитал на свой ред симпатичният възрастен господин и в тона му се долавяло леко недоумение.
— Добре де, говорете! — извикал раздразнено вторият по важност държавен глава. — Колко пари ще са нужни за тази малка шега?
— Един билион долара — отвърнал симпатичният възрастен господин спокойно. — Един милиард има хиляда милиона, а един билион — хиляда милиарда. Става дума за една единица с дванадесет нули. — И отново запушил своята къса пура.
— Вие, изглежда, съвсем сте се побъркали! — извикал някой. Също държавен глава.
Симпатичният възрастен господин тъкмо сядал на мястото си и погледнал с учудване към извикалия.
— Как дойдохте до това заключение? — попитал го той. — Естествено, това са твърде много пари. Но последната война според данни на статистиката е струвала точно толкова!
Тогава държавните глави и владетели избухнали в неудържим смях. Едва не заревали. Удряли се силно един друг по бедрата, скачали на местата си, триели сълзите си от очите.
Симпатичният възрастен господин поглеждал безпомощно ту към един, ту към друг.
— Не мога да разбера напълно вашата веселост — казал той. — Няма ли да бъдете така добри да ми обясните какво ви разсмива чак толкова? Ако една продължителна война е струвала един билион долара, защо да няма същата цена и един продължителен мир? За бога, какво смешно има в това?
При тези думи всички се разсмели още по-силно. Това бил направо адски смях! Един от тях вече едва издържал на стола си, скочил, като държал своя тресящ се корем, и с последни сили извикал:
— Чуйте, стари глупако! Една война… една война е нещо съвсем друго!
1948
Денят е чуден, слънце свети.
Камбаните сънуват Бог.
Градът мирише на котлети
и мъничко на зелев сок.
В неделя всичко е сънливо.
Почти не виждаш жив човек.
Две лелки хулят заядливо
транспорта в този смахнат век.
Душата си докрай изливат,
тешат се с клюки и сплетни.
Прозорците с перденца скриват
прозевките си отстрани.
Виж, аптекарят как си чака
колосаната риза пак.
Сумти, че дълго се протака.
Личи си — още е новак.
На църква иска да отиде
като изискан господин.
Защо така сумти обиден?
Ей носи ризата Полин…
Пристъпят бавно часовете,
едва повдигат крак след крак.
Гостува скука в домовете.
Одумват лелките мъжете.
А сред пазара при конете
похърква кестенът преблаг.
1936
Наскоро ми попадна в ръце една от нашите стари народни книги с надслов „Чудноватите, необикновени, нечувани и досега неописани истории и деяния на гражданите на Шилда“. И понеже подправеният с див пелин, кимион и градински риган домашно приготвен език на старите хроники е така вкусен на сърцето, както селска наденичка, то аз я захванах. И се зачетох здраво. И направих едно откритие. Както става обикновено, открих, разбира се, само онова, което отдавна вече е било открито. Колумб обаче не се е чувствал кой знае колко огорчен от факта, че преди него на американския бряг са слезли викингите. Въпреки всичко той е бил изумен от откритието си. Нещо подобно стана и с мене. С най-големи подробности прочетох, че гражданите на Шилда — най-малко в първото си зарегистрирано поколение — съвсем не са били малоумни и тъпи, а напротив — притежавали над средна интелигентност и че тяхната пословична глупост почива на едно доброволно взето и добре обмислено решение. В илюстрованите издания няма и дума за това. Обичащите децата издатели и преработвачи са извършили, казано на съдебен език, злоупотреба и вече е дошло времето да се извести за тази злоупотреба и за разкритията.
И така: Шилда (или Шилдау, окръг Торгау, бивша провинция Саксония) е било малко градче с нивя, градини и обширна мера пред околовръстната стена. А гражданите му били прилежни, работливи, опитни, сърцати и разумни. Ако другаде някъде не знаели какво да правят, пращали пратеник в Шилда за добър съвет. Накрая дори запристигали пълномощници от далечни кралства, носели княжески подаръци и молели града да изпрати на техните монарси един или друг умен мъж за постоянен съветник. Така с течение на годините все повече и повече граждани на Шилда напускали своето родно място, печелили в чужбина почит и уважение и отвреме-навреме пращали пари вкъщи.
Това може да е добре и хубаво, но на Шилда не се отразило особено благоприятно. Защото така жените трябвало сами да засяват нивите, да колят добитъка и домашните птици, да настилат пазарния площад, да подковават коне, да определят поземления данък, да продават реколтата, да учат децата на четмо и писмо — накратко, всичко това било твърде много. Така Шилда започнала да пропада. Нивята запустели. Добитъкът измършавял. Общинският бюджет се разстроил. Децата станали дръзки и останали глупави. А жените от постоянни грижи, сълзи и караници погрознели. Най-сетне те написали писмо до мъжете си, в което казвали, че така повече не може, та да се прибират по домовете си по най-бърз начин.
Тогава живеещите в чужбина граждани на Шилда се сепнали, събрали си багажа, сбогували се с дълбоко опечалените князе и крале и с извънредна поща отпътували за родния си град. Там те се плеснали най-напред по челата, после запретнали ръкави и се заловили за собствените си дела. Няколко дни по-късно всички се срещнали в „Червения вол“ на бира и изплакали един на друг мъката си. А пред гостилницата вече чакали нови пет пратеници от чужди страни с настойчиви молби.
— Отпратете ги! — казал съдържателят на „Вола“. — Този път сами ще си използваме добрите съвети!
А после размислили какво да правят. И понеже дипломацията също спада към мъдростта, не можели току-тъй направо да отхвърлят почетните молби на чуждите владетели. По това били наясно. От друга страна, трябвало да спасят Шилда, защото всекиму ризата е по-близо до тялото от дрехата. При шестата чаша свинарят, който десет години бил таен съветник в Мантуа, си избърсал мустаците и решително заявил:
— Мъдростта беше наша гибел. Само глупостта може да ни спаси. Тя и никой друг! Затова нека за в бъдеще да се превърнем в глупци. Това няма да е много леко. Но кой би могъл да го направи по-добре и по-естествено от такива умни хора като нас?
Предложението било прието единодушно. И само четири седмици по-късно започнал строежът на онова триъгълно кметство, което влязло в историята с това, че „забравили“ да му сложат прозорци. С помощта на този трик и други остроумия гражданите на Шилда се сдобили с нова, коренно различна от предишната им известност. Вече не ги викали в чужбина, а идвали при тях. Международният туризъм процъфтявал. Валутата се стичала. Търговският баланс станал положителен. Градът бил спасен. А на всичкото отгоре жителите му не загубили удоволствието си.
Точно това е станало, а не иначе. В нашите илюстровани издания не пише нищо за него. Най-новата преработка, която си набавих, започва по следния начин: „Когато гражданите на Шилда изграждали своя град, забравили да построят училището. Оттук нататък те оглупявали все повече и повече“. Ах, просвета дево Мария! И това ще трябва да вярват децата! Напълно ли забравихте колко умни и хитри бяхте, когато още носехте къси панталони!
Имало едно време един човек, които вършел големи злочинства. Нападал хората, биел ги и ги ограбвал. И когато все пак един ден те го надвили, той не се и съмнявал, че те притежават пълното право и силата да постъпят с него безмилостно. Но той бил толкова беден и окаян, че сам не виждал какво може да им даде, а и те го били наобиколили, разглеждали го изпитателно и също не знаели какво да му вземат.
Те се съветвали, давали различни предложения и не можели да решат нищо, докато един от тях казал:
— Нека му вземем костюма. Наистина той е продупчен на няколко места и има петна, но може би някой от нас все пак би искал да ходи с него на работа. Или да дадем на едного сакото, на другиго жилетката, а на мене панталоните!
— Не — отвърнал друг. — Костюма не трябва да му взимаме. Защото му е единствен. Ако му го вземем, няма да постъпим нито много умно, нито съвсем по християнски. А и той няма да изглежда много красиво по риза. Освен това някой ден той пак ще има малко пари и тогава ще можем да му продадем някоя вратовръзка, сламена шапка или бастун. Естествено, това ще стане само ако му оставим костюма! Без костюм той няма да се интересува нито от вратовръзки, нито от сламени шапки.
Всички потънали в размишления, най-после един от тях извикал:
— Открих! Ще му вземем само копчетата. На човек винаги могат да потрябват копчета, а освен това лесно ще можем да си ги разделим!
Това предложение се харесало крайно много на всички. Те приближили до човека и му казали:
— Искаме ти само копчетата от костюма. Ето та една ножица. Отрежи ги вместо нас! Една полезна работа, така или иначе, няма да ти навреди!
Тогава бедният човек паднал на колене и замолил да му оставят копчетата. За него и за неговия костюм, а също и за целия му следващ живот тия копчета били крайно нужни, много по-нужни, отколкото на тях. Другите го изгледали с възмущение:
— Това, че ти искаме само копчетата — казали те, — е направо великодушно от наша страна. Би трябвало да разбереш това. Хайде, залавяй се за работа!
Човекът отишъл в един ъгъл и започнал едно по едно да изрязва копчетата си. Изрязал копчетата на ръкавите и тези отпред на сакото, всички копчета на жилетката и най-сетне — със страх и трепет — онези на презрамките, както и другите, малките, които поне заради доброто възпитание са толкова необходими — и тях също!
Когато свършил това болезнено занимание, той им занесъл всичките си копчета, естествено, също и ножицата.
— Ето — казали те, — това вече е справедливо. Сега с тебе сме квит. И ако работиш усърдно, някой ден ще ти продадем една хубава пъстра вратовръзка.
— Сега няма да работя много — отвърнал човекът, — и едва ли някога ще си сложа вратовръзка.
— Но защо? — попитали те учудено.
— Защото — отвърнал той печално, — ще трябва да използвам ръцете си през останалия ми живот само за едно — да придържам панталоните си!
— Пак ли започваш? — попитали те остро и след това, взимайки ножицата и копчетата, продължили пътя си.
А човекът останал на това място до края на живота си, като конвулсивно придръпвал панталоните си. Тази гледка не била твърде красива и минаващите оттам винаги отвръщали поглед от нея… А копчетата? Копчетата лежали при другите в едно чекмедже, в което слагали неща, каквито човек по необясними причини просто не се решава да изхвърли.
Красива съм. Като красива съм известна.
У мене почти всеки вижда Ботичели.
Не съм приятна дама. Нито интересна.
Аз съм красива! При това се казвам Ели.
Щом срещна някого и само промълвя,
набожен става той, поглежда ме с тревога
и сякаш моли се да го благословя…
Мъжете вярват, че да благославям мога.
Да си красива като мен не е забавно.
Да си красива като мен е просто мъка!
За идеал мъжете са ме взели явно.
А щом избрана си, не можеш се измъкна.
За тях светица съм, икона претворена.
Не пита никой искам ли да съм светица!
Аз съм момиче здраво, не и мъченица.
Защо да бъда, ах, божествено смирена?
Да, вижте ме! Аз съм красива поначало!
Не ми приказвайте изискано-несмело…
Че най-божественото в мен е мойто тяло,
и да ме любите не е престъпно дело.
Извайте ме в портрет! В поема вдъхновена!
Съгласна съм, но тези песни са преструвка.
Не зяпайте, като че съм ви забранена!
Красива съм, но заслужавам и целувка.
Позирам в профил, сгушена сама на стола.
Усещам се покрита от църковен прах.
Красива! А не ме е виждал никой гола.
Кой мъж ще връхлети, без страх от ореола!
Това, че сте така набожни с мен, е грях.
1929
Неотдавна ме посети една френска журналистка. Така че разговаряхме за френската литература. И, естествено, за Сартр. За Жан-Пол Сартр. Знаете вече. Изразих почитта си към неговия талант, но явно сбърках адреса. „Та той не е искрен! — извика възмутено френската госпожица. — Не е последователен! Иначе отдавна да се е обесил!“ О, тя добре го познавала, продължи госпожицата. Колко пъти само се опитвала в неговото кафене в Париж да му внуши да сложи най-после край на своята престъпна непоследователност и на самия себе си. И послушал ли е съвета й? Дори и през ум не му е минало! Тя изглеждаше много разгневена. Гневът стоеше добре на лицето й.
Опитах се да възразя. Между другото казах, че Сартр, макар и не професионално, все пак е философ, а от такива дълбокомислени хора, както и от пламенните песимисти и нихилисти може да се очаква да се самоубият най-много по собствен почин, но не и по настояване на отделни млади дами. А по собствена воля не се е самоубил почти никой философ досега. Казват, че философстването било най-здравословното занимание. Съгласно статистиката философите достигат до най-висока средна възраст! Усиленото размишление вероятно предпазва от разруха тялото и душата.
Както виждате, моите аргументи съвсем не бяха лоши. Обаче френската госпожица плесна ръце върху фризурата си и извика: „Та Сартр не е никакъв философ! И изобщо този екзистенциализъм!“
Ето че отново изскочи тази ужасна дума! Тази дума-гръмотевица! Стъписах се. Години наред вече чета и чувам тази дума и всеки път се стъписвам. Просто нещо ме присвива. Дали не се касае за някаква „идиосинкразия“? Наистина, с течение на времето привикваш с някои по-смели словосъчетания като „архитип“, „сюрреализъм“, „фенол-фталейн“, „дерматопластика“, „индетерминизъм“, „инфлация“, „културморфология“ и дори „идиосинкразия“! Отначало се стряскаш малко. После свикваш. Човек е търпелив. В края на краищата, след като употребяваш по-продължително време тия думи, започваш даже да ги свързваш с известен смисъл! Но при думата „екзистенциализъм“ аз капитулирам. А всеки по-образован човек я употребява. Всеки ден във вестниците пишат за нея. Като мастило се лее от устните, като мед се стича от перодръжките… А какво правя аз? Стъписвам се. А такова нещо вреди на самочувствието. Кой е този, който на драго сърце ще се признае за най-големия глупак? И то в присъствието на една френска журналистка…
След една безсънна нощ, разяждан от самообвинения, стегнах куфара си и се измъкнах от къщи. На бележката, която оставих, написах само: „Кратко пътуване до тиха планинска местност. Цел: трудно четиво. Поливайте цветята редовно!“
В книжарницата, където се отбих на път за гарата, щом произнесох само сричката „ек…“, веднага разбраха от какво се нуждая. Най-напред ми дадоха някакъв специален философски труд. Прелиствайки книгата, открих в нея груби печатни грешки и с понижено настроение я върнах. Но продавачът ми обясни, че това не били печатни грешки. За автора на книгата глаголът „бивам“ имал коренно различно значение от глагола „съм“, освен това „бъда“ означавало нещо по-различно от „ще съм“, а също и… Извиних се и запрелиствах наново. Прочетох, че става дума за някакво „биващо битие“ и дори за „битиевстване“. Върнах книгата повторно. В края на краищата нямах намерение да се оттеглям завинаги в планината, а най-много за две седмици! Желаех да се запозная с едно философско схващане, а не да уча нов език. Напълно е възможно от философска гледна точка езикът на Кант и Шопенхауер да е вече недостатъчен. Съвременните физици и астрономи също не могат да се оправят само със старите традиционни формули. Но докъде ще доведе това, ако новите философски учения биват разбирани само от няколко професори и от техните асистенти? Но не и от останалите „приятели на мъдростта“?
И така помолих за по-леко четиво. При все това, когато вечерта пристигнах в Х., моят пакет с книги тежеше цели пет кила. Екзистенциалистки драми, екзистенциалистки романи, екзистенциалистки брошури, екзистенциалистка поезия, а също и една дебела „тухла“ върху „същността на страха“, проследена от Първото послание на Йоан чак до Зигмунд Фройд. Когато сложих книгите на масата, тя се поклати. Навярно от страх. („Клаустрофобия“ или „агорафобия“.) Леглото не се клатеше. Въпреки това спах отвратително. Изпитвах по-голям страх и от масата. („Прогресивно обезценяване на Аз-а“, а също и „осъзнато безсилие“, както и „антропокенозис“.) А може би това се дължеше просто на дебелата завивка. Но кой може да разбере съвременния човек?
През следващите два дни валя като из ведро. Истинско екзистенциалистко време. Подходящо за четене на книги, в които непрекъснато се описва страх, самота, отвращение, отчаяние, грозота и абсурдност! Когато на втората сутрин в стаята ми влезе келнерката, за да узнае какво бих искал да закуся, аз по погрешка отвърнах: „Порция безнадеждност!“ Така дълбоко бях навлязъл вече в материята. Момичето не ме разбра. Съвременната култура прониква твърде бавно в планинските краища. Най-после се споразумяхме за шунка с яйца…
Една от главните задачи на екзистенциализма е да изследва страха и свободата в тяхната тайнствена взаимовръзка. Страхът произлизал от Нищото, което се представяло на хората като Нещо — тъкмо четях това, когато спретнатата келнерка пристигна отново и постави пред мен чиния с четири яйца на очи.
— Още нещо? — попита тя.
— Нищо — отвърнах аз.
Бедното момиче дори и не предполагаше какъв философски разговор водим. Тя ми се усмихна, сякаш не й се искаше да си тръгне. Лесно й беше да се смее. Строго погледнато, тя всъщност не беше индивидуалност и поради това се бе лишила както от свободата, така и от страха си. Освен това навярно беше и религиозна, така че, когато се наложеше, можеше да се ползва от услугите на „борбата със страха сред общността“.
Валеше безмилостно. Мъглата пред прозореца превръщаше гористите хълмове и долината в едно истинско Нищо. И докато в пълна Самота преглъщах яйцата и преценявах екзистенциалисткото понятие за свобода, в тая двойна взаимовръзка ми дойде на ум притчата за Буридановото магаре, това схоластично животно, което, вързано между две еднакво големи купи сено, не могло да се реши коя от двете да начене и така умряло от глад. „Да не вземеш решение — прочетох в книгата, — това също е решение.“ А да вземеш едно от възможните решения, означавало, че в един свят, лишен от общовалидни ценности, отделният индивид бил свободен, той направо бил осъден на свобода. Осъден? Да! Липсвало всякакво предназначение, липсвали обективни ценности, нямало автентична съвест. Човек не можел да се опре на нищо и въпреки това трябвало да действа. Човекът не представлявал нищо друго освен сбор от собствените си действия. Човек бил това, което сам направи от себе си! Подведен от тая основна мъдрост, аз взех решение — действайки напълно свободно — да не изяждам четвъртото яйце. Стопанката беше опържила яйцата в лой. А освен това си спомних, че преди години бях писал в една моя статия: „Не бива нито да си създаваме илюзии, нито да се примиряваме, а трябва неотстъпно да разглеждаме «пропастта като основа»“. За бога! Та нима е възможно, без да съм имал дори и понятие за екзистенциализма, да съм бил вече екзистенциалист? Само това ми липсваше още! Дъжд. Овча лой. А сега и това ужасно опасение! Стана ми едновременно и горещо, и студено. По най-бързия начин отидох в трапезарията и помолих за малко сода бикарбонат. И за чашка вишновка. Стана ми по-добре. Содата помага. Понякога. Вишновката — винаги.
Но ми помогна още и това, че със себе си бях взел и една книга върху екзистенциалистката теория на познанието. Скоро ми стана ясно, че ужасното ми опасение е било малко преждевременно. Прочетох, че светът съществувал такъв, какъвто го опознаем и „само дотолкова“. Не било вярно, че в нашата действителност се „въплъщавали“ сенките на вечните идеи — и нищо повече. Не било вярно, че не може да се опознае светът „в себе си“, а можело само да схванем дадената ни за него схема — и нищо повече. Също не било вярно, че трябва да действаме и да нареждаме живота си така, „сякаш“ нашата действителност е истинска. Камък ми падна от сърцето. След като съм така привързан към гениалната мисловна поезия на Платон и Кант — какво щастие! — не можех да бъда екзистенциалист! Но — ето че пак се появи едно „но“ — нима това бе достатъчно, за да послужи като извинение за факта, че въпреки неколкодневните си усилия все още не знаех какво е екзистенциализъм? И че вместо това само бях забелязал тук-там из книгите някои противоречия и мисловни несъобразности?
И ето че погледът ми падна върху следното изречение: „Всъщност понятието екзистенциализъм е добило днес такъв обем и е станало толкова широко, че вече не означава нищо!“
В тоя исторически момент слънцето проникна през облаците. Дъждът престана, мъглата изчезна като кърпичка в ръкава на фокусник. Пъстрите ливади блестяха тъй великолепно от влагата, сякаш някакъв невидим градинар ги бе напръскал с роса. А зелените, покрити с буки и борове планини махаха към стаята ми, сякаш искаха да кажат: „Хайде, стари глупако, идвай вече при нас!“
П.П. И старият глупак отиде.
Преди доста време в един берлински театър видях и чух пиесата на известен английски съвременен автор, която се играеше на почти всички по-значителни сцени, въпреки че не струваше нищо. Няма да назовавам нито заглавието, нито автора на пиесата, тъй като намеренията ми са съвсем други, а не да се надсмивам над това, че понякога и добри автори пишат лоши пиеси. Като по-странно намирам обстоятелството, че никой не забелязваше това! Волтер не го е намирал за толкова странно и е казал на един младеж, чиято първа творба прочел: „Такива лоши неща можете да пишете едва след като се прочуете!“
И така преди доста време видях в Берлин една подобна пиеса. И тъй като тя не притежаваше необходимите достойнства, предпочетох да разгледам публиката. И какво видях! Страхопочитателно замъглени погледи, многозначително повдигнати като кепенци вежди, чела, набраздени от бръчки — многобройни като коловозите пред някоя по-голяма гара, бездиханни, полуоотворени устни, подпрени с ръце размишляващи глави, омагьосано примигващи клепки — сякаш на сцената се клатушкаше самият крал Лир! А вместо него един млад лорд, завърнал се от продължително пътешествие, разправяше на насъбралите се роднини, че не бил сигурен дали той е блъснал жена си от перилата на кораба, с който пътували, или тя просто от само себе си паднала в морето и се удавила. Отвреме-навреме той повдигаше перденцето на прозореца и навън откриваше цял отряд еринии, които трябваше да му отмъстят. Никой от роднините, с изключение на лелята, не виждаше подобно нещо, както и бедната братовчедка, за която е трябвало всъщност да се ожени. И тъй като късогледството им накрая му дотегна, той реши да замине и да стане мисионер. Впрочем, ако чак толкова искаше да се покае и на дело да покаже своето разкаяние, много по-удачно, а също и по-евтино би било за него да си остане вкъщи. Но така ужасно да се покае той не искаше и затова с известен страх отпътува при човекоядците.
Досадна беше не толкова привидната дълбочина на диалога, колкото фокусническият трик, с който бе замаскирана. Номерът беше винаги един и същ: щом тривиалността станеше прекалено дебела, някое от действащите лица казваше на друго с елегичен глас: „Ти не можеш да ме разбереш!“ Или: „Не мога да ти го обясня!“ Или: „Дори и да се опитам да ти го обясня, ти пак не би ме разбрал“. Или: „Обясненията водят само до още по-тежки недоразумения!“ Или: „Струва ми се, предполагам какво искаш да кажеш. Може би някога по-късно ще го разбера“. И всеки път, за кратко време, положението биваше спасявано, тъй като зрителите си мислеха: „Това трябва да е наистина дълбока и значителна пиеса, щом даже участниците не разбират за какво става дума!“
Докато разглеждах очарованите премиерни гости, дойде ми на ум класическият отговор, който един дрезденски полицай бе дал на основателя на саксонския Етнографски музей, придворния съветник Зайферт. Властите разрешили пътната полиция и особено тази по железниците да дава в бъдеще указания на чужденците не само за Картинната галерия и „Грюне Гевьолбе“, но и за неговия Етнографски музей. Зайферт погледнал твърде скептично на това, облякъл английското си пардесю, вдигнал периферията на калабрийската си шапка, грабнал един празен куфар, отпътувал с трамвая до централната гара и там, давайки си вид, че пристига от чужбина, попитал един полицай: „Бихте ли ми казали как се отива до Етнографския музей?“ Полицаят го погледнал слисано и отвърнал: „Виждате ли, господин придворен съветник, щом като и вие не знаете къде е, кой друг може да знае?“
И така, публиката седеше в театъра и се оставяше срещу високата входна такса да я смятат за глупава. Оставяше се да я убеждават, че една плоска пиеса всъщност е дълбока. А авторът — впрочем твърде умен човек, — на когото с положителност биха могли да хрумнат и по-елегантни драматургични трикове, дори не си бе направил труда за това. Той знаеше с какво може да смае хората и ги смайваше.
През антракта аз „издадох“ на моята спътница тайната на трика. Навярно съм направил това с малко по-висок глас, защото щом представлението продължи, около една дузина хора отляво, отдясно, отпред и отзад се заливаха от смях всеки път, когато някой не можеше да обясни някому нещо, което той така или иначе не би разбрал. До края на представлението крайно развеселената малка групичка бе гледана от останалите под вежди — някои шъткаха, а на гардероба един от смеещите се за малко не получи плесница от някакъв мрачен и дълбоко замислен господин.
На следния ден си купих прочитното издание на пиесата и направих малко статистическо изследване. Какво се оказа? На сто печатни страници споменатият трих се явяваше осемдесет и осем пъти. Излизаше, че е прилаган средно един път на всяка сценична минута. А хората не забелязваха нищо! „Който има уши, да слуша!“ — е казана в Книгата на книгите. Но кой ли се съобразява с това правило? Повечето хора имат ушите си навярно само, за да не им пада шапката върху носа…
* * *
Струва ми се уместно да разкрия повече или по-малко известната тайна: Пиесата, за която става дума, се нарича „Семейна среща“ с автор Т. С. Елиът — Б.а.
Самичък ли си, нищо не върви.
И всички се изпълват с гняв.
Създават колектив и делови
си вярват, че на път са прав.
Народът гледа много търпелив
към бъдещето с грейнал лик.
Ала промяна няма! Кой е крив?
Задача за математик:
Хиляда нули ако наредиш,
какво излиза на бял свят?
С число безкрайно да ги умножиш,
все същото е: както да въртиш,
добиваш нула в резултат.
1930
Времената на Харун ал Рашид са отдавна отминали. Когато е искал да се поразходи нощем и да узнае какво говорят за него из багдадските пазари, улици и кафенета, той набързо обличал някоя вехта дреха, измъквал се през задната вратичка на сарая и веднага потъвал в мрака на анонимността. Никой не го разпознавал!
Никой не го разпознавал, понеже никой не го познавал. Хората не знаели как изглежда. Защото в онези недодялани времена нямало нито седмични кинопрегледи, нито илюстровани списания, нямало дори телевизия. Поради липса на място и желание ще подминем въпроса как хората са понасяли това състояние на визуално невежество и скука, без справедливо да се отчаят, както и отговора на този въпрос. Остава обаче едно възмутително и в същото време възхитително обстоятелство. Дори халифът, едва свалил княжеските си одежди и напуснал дворцовата сцена, се превръщал просто, но и най-сетне в напълно неизвестен човек. Лицето още не било загубило своята невинност. Водоносците, килимарите, дервишите, разказвачите на приказки, просяците и синът на Пророка разговаряли непринудено. Въпреки мохамеданската запрета му наливали чисто вино и му говорели чистата истина. На другата сутрин везирите се чудели колко осведомен е Старият. Навярно се чудели също, че пак го боли глава. Но това било всичко.
Времената се промениха. Човешкото лице не само е загубило своята невинност. Ако се направи сметка, това може да носи и облаги. Но не, с него се проституира! И тук е отвратителното. Славата се е превърнала в евтина популярност, а хората — в преследвачи. Почти в ловци на скалпове. Кой ли се е учудил особено, когато е прочел във вестника, че в една страсбургска пивница някакъв младеж отрязал с ножичка за нокти левия мустак на Алберт Швайцер? Просто така, и за спомен! А когато Фуртвенглер прекосява фоайето на хотела, насреща му връхлитат подрастващите менади, за да се сдобият с автограф или поне с дете от него. Великан или дребосък — никой не е сигурен за живота си. Да драснеш собственоръчно подписа си не боли чак толкова, а мустаците пак ще пораснат. Не е там работата. Най-лошото е погубването на доверчивостта. Лауреатът на Нобелова награда, художникът, държавният секретар, философът — всеки от тях, излезе ли на улицата, изгубва личния си живот. Обществото го прегазва като камион. Той вече не е в състояние да наблюдава нищо и никого. Вече не може да се отдава на мислите си. Вече не се разхожда. Не чува и не вижда нищо. Всяка негова поява се превръща в изява. Животът става сцена. А собственият дом — затвор, в който пристигат отвън само нечетливи тайни послания. Но и в къщи клетникът трябва да затулва ключалките и да използва кахлената печка като кошче за хартиени отпадъци. Може би звучи преувеличено? Това е чистата и проста истина. Светлосилата на съвременната слава прекъсва контакта с живота. Бушоните изгарят.
До каква степен това е вярно доказва едно съобщение във вестника, което прочетохме наскоро. Ерол Флин, лъчезарният филмов герой, признал пред един репортер, че непоносимо страда, задето е откъснат от действителността и отритнат от живота. А пък актьорите, с малки изключения, все пак са „публични“ личности и издържат на големи натоварвания — като стомасите на щраусите или неразкъсваемите книжки с картинки! Впрочем, точно казано, Ерол Флин не заявил, че страда или пък че е страдал от това изключително състояние. Напоследък посещавал концерти, барове и музеи, ходел в увеселителни паркове и на конни състезания, не го разпознавали и се движел непринудено, слушал, гледал, смеел се, дивял се като всеки друг и бил щастлив като ученик.
А понеже бил в толкова добро настроение, доверил на репортера своята тайна. Преди да слезе от автомобила и да встъпи в живота, Ерол Флин си слагал изкуствен нос! Изработил му го един виден специалист по пластична хирургия и бил досъщ като истински. Разбира се, бил по-голям и не така изящен като собствения, но какво значение имало това в сравнение с блаженството да бъдеш Никой, по-точно Някой с дълъг нос! (Сирано дьо Бержерак, ако беше жив, щеше да има всички основания да завижда на мистър Флин.) И без да си блъскам дълго главата с въпроса как се секне един изкуствен нос, аз приветствам идеята и решението да се постигне завръщането към естествената природа чрез изкуственост.
Дългият нос има всички шансове да намери последователи. Подрастващите от всички поколения и страни ще трябва да се пренагодят. Моят млекар — жалко, че не сте виждали носа му, — моят млекар още отсега изпитва страх.
Минцлаф бавно остави чашата на масата, облегна се в изпъстрения с нежни цветчета стол с висока облегалка и притворил клепачи, се вдълбочи в едва доловимите приятни усещания, които се носеха в него като пъстри детски балончета на фона на някакво вътрешно небе.
„Трябва по-често да пътуваш — каза си тон. — Не от географски съображения, не заради някакви си там красиви изгледи, глетчери, картинни галерии, пещери със сталагмити и рицарски замъци. Трябва да пътуваш по-често, за да бъдеш просто отвреме-навреме далеч от къщи. Само когато е на път, човек изпитва чувството, че живее като в приказка. Само странникът е едновременно и самотен, и щастлив!“
Не му беше напълно ясно дали това до известна степен романтично определение на пътуването нямаше стойност само за хора, които като него най-често предпочитаха да си остават вкъщи, а и в момента не изпитваше кой знае каква необходимост да разнищва този въпрос.
Вместо това той обходи с поглед уютно обзаведената чайна, в която се намираше от десет минути, след това се загледа през прозореца и одобрително поклати глава — навън тихо се стелеше сняг, а той още от дете обичаше вълшебния бял танц на снежинките и винаги имаше чувството, че танцуват единствено за него.
А в този град, където изобщо не го познаваха, никой не можеше да дойде, да го удари по рамото и — умно или глупаво — да му заразказва куп ненужни неща. Тук имаше чувството, че пее соло в някакъв невидим хор! Развеселен от тези мисли, той вдигна вежди. „Раздел: първо римско — мина му през ума. — Психическо състояние — човекът в естествена хармония със съдбата си и околния свят. Психически реакции — изменящи се според темперамента, дълбочината и трайността на усещанията; всички ведри настроения от блаженство до пълно задоволство — възможни, нулева точка, както във всички раздели на «Минцлафовата система» — безразличието. Художествено противодействие — аполонова стойка и хармонична творба, от химна до идилията.“
С ироничен замах той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам нещо, напомнящо многократно нагънат градски план. Естествено, това съвсем не беше план, освен ако човек е склонен да разглежда човешките души и градовете като нещо сродно. Не, това беше „Минцлафовата система“, а то означаваше: схема, в която скалата на психическите човешки състояния и спектърът на естетическите категории — например трагичното, комичното, сатиричното, хумористичното — бяха подредени прегледно в таблици. При добро желание на нея можеше да се гледа като на карта за климата и атмосферата на по-важните естетически понятия. А господин Владетелят на понятията, както Минцлаф сам се наричаше, си позволяваше отвреме-навреме да се гордее с нея, разбира се, в рамките на допустимото.
Естетите са странни хора! Те обичат изкуството, а също и порядъка, затова се стремят да внесат порядък в изкуството. Те подхождат към културата така, както на времето си Линей е подходил към цветята и дърветата. Но ще бъдем крайно несправедливи към подобни фанатици на порядъка, ако ги обявим за педанти. Не, те просто знаят съкровената тайна на всяка подредена дейност, а тя гласи: „Създава онзи, конто създава порядък!“ Който създава порядък, добива поглед върху взаимовръзките на явленията, а също и разбиране за значението на нещата. Като подрежда многообразието, той открива неговите закони. Тогава знанието кристализира в познание, а от своя страна ражда нови знания, често изненадващи, непредполагани и недостижими за простото изследване.
Такъв един чудак бе и господин Минцлаф, създателят на „Минцлафовата система“. Но това никак не му личеше. Неговият външен вид едва ли отговаряше на представата, която човек неволно си създава за изкуствоведа. Той по-скоро приличаше на леко меланхоличен играч на хокей.
Точно преди два часа бе пристигнал в Мюнхен, бе оставил куфарите си в една хотелска стая и възнамеряваше още на следващия ден да продължи през Щутгарт и Цюрих за Давос.
Мюнхен той харесваше с това, че почти не го познаваше. Като студент бе бродил три дни из мюнхенските музеи. По-късно, когато бе вече тридесетгодишен, по време на едно краткотрайно посещение на града годеницата му — красиво като картинка и не особено умно момиче — избяга с един темпераментен скулптор, за което после и двамата съжаляваха, както и за всички по-нататъшни свои постъпки. Толкова бяха познанията му за Мюнхен, така че днес Минцлаф можеше да се наслаждава от сърце на първия ден от пътуването си, на това тихо потъване в неизвестността.
Той отново се облегна в удобния стол с висока облегалка. Навън все още валеше. От небето сякаш се сипеше захар върху шапките на дамите и господата, забързани по „Бринерщрасе“, и те приличаха на захаросани плодове.
Ето! Един захаросан пъпеш се търкулна от главата на някакъв важен минувач! Гладен ли беше вятърът? Минувачът затича в тръс. Какво би станало, помисли си Минцлаф, ако след всички тези крайно неприятни скокове минувачът намереше шапката си и установеше, че някакво невидимо същество е отхапало част от периферията й?
Минцлаф протегна крака. Колко хубав, колко невероятно хубав е този живот, човек навярно разбира едва след като узнае колко ужасен, как шеметно ужасен е същият този живот!
Но ето, че някой седна на масата до Минцлаф.
В такъв миг на проникновение! Бе някакъв мъж с размери на гардероб, черната му коса бе гладко пригладена назад, а над устните му се извиваха онези елегантни мустачки, каквито най-често могат да се срещнат в Южна Америка или по филмите. Минцлаф бързо протегна ръка към „Минцлафовата система“, сгъна я и грижливо я постави във вътрешния джоб на сакото си. Реши незабавно да напусне чайната.
Непознатият, изглежда, дори не чувстваше, че пречи. Поръча си нещо за пиене, потърка брадата си с ръка, разгледа маникюра на ноктите си, издуха някаква прашинка от съвсем новия си костюм и известно време остана замислен. После се наведе над масата и попита:
— Имате ли в себе си огледало?
Минцлаф поклати глава и каза ненужно високо:
— Не!
— Жалко — отвърна непознатият. — Трябва да ви кажа, че само преди половин час имах чудесна дълга брада. Фризьорът даже малко се ядоса, а младото момиче, което подрязваше ноктите ми, дори намери, че изглеждам невъзможно.
Минцлаф замълча и с горчивина помисли: „Положението не се е променило много!“
Тогава непознатият се изсмя.
Изкуствоведът недоверчиво вдигна поглед. В този момент към тях се приближи келнерката и сервира на новия посетител. Преди още Минцлаф да каже, че иска да плати, тя отмина.
Непознатият отпи една глътка, обърна се към оскърбения си съсед и приятелски каза:
— Извинете ме, че се изсмях. Но считам за необходимо да ви съобщя своевременно, че умея да чета чужди мисли.
Минцлаф погледна за първи път другия в лицето и се изчерви. Мъжът имаше големи, великолепни очи, с поглед, на който трудно можеше да се устои. Минцлаф се смути. „Способността да се четат чужди мисли представлява крайно непочтен талант!“ — помисли той.
Тогава непознатият отговори, сякаш събеседникът му не само бе помислил това изречение, а го бе произнесъл ясно и отчетливо:
— До известна степен сте прав. Впрочем за един талант може да се мисли какво ли не, но човек просто го притежава и толкова! Нито може да го захвърли, нито да го изгори или да го подари на някого! Талантът не е брада.
Силен страх обхвана Минцлаф. Що за човек бе този непознат? Откъде идваше? Съществуваше ли изобщо телепатия с такава сила? И то между двама напълно непознати хора? Най-добре би сторил да плати и по-скоро да се маха оттук!
— Останете — каза непознатият. — Мисълта, че съм ви прогонил, ще ми е крайно неприятна. Останете! Направете ми това удоволствие! — И без да дочака отговор, продължи: — Казвам се Ламот. Барон Ламот.
Минцлаф се поклони и каза името си. „Съвсем глупаво е човек да си отваря устата при това положение — помисли си сега. — Та той знае какво ще кажеш, преди още да си произвел съответните звукови вълни!“
Барон Ламот кимна замислено и каза:
— Въпреки това разговор, в който само единият си отваря устата, е малко абсурден. Пък и подобно нещо в един локал се набива на очи, а пък аз, честно казано, за нищо на света не бих искал моят — ще си послужа с вашите мисли — непочтен талант да стане известен и на други хора. — Той млъкна за миг. — Искахте да си помислите нещо? — каза той. — Изкажете го спокойно!
— Имам един въпрос към вас.
— Моля?
— Да не би, без сам да подозирам, да съм някакъв необикновено силен телепатичен медиум?
— Не, драги господине.
— Но ако вашият талант наистина не се спира пред никого…
— Пред никого, драги господине.
Минцлаф прокара длан пред очите си:
— Но това е просто невероятно! — Той снижи глас. — Това е грандиозно! Вие бихте могли за кратко време да завладеете борсите на всички континенти, да станете милионер или просто да изкорените чумата на банковите спекулации? Бихте могли да станете най-гениалният дипломат на страната си или безпогрешен криминалист!
— Дори бих могъл да излизам на сцената в кабаре — каза баронът. — Знам това. Но виждате ли, аз не желая. Намирам, че е твърде низко да трупаш слава или пари от онова, което другите страхливо премълчават. Освен това самият аз притежавам много пари, и изглежда, прекалено малко честолюбие. Имам достатъчно имения с езера, гори и дивеч. Така че дори скуката не може да ме убеди да стана гений, милиардер или нещо по-лошо.
Баронът погледна с усмивка към своя пообъркан събеседник.
Минцлаф, който отново се почувства като пронизан от рентгенови очи, сви смутено рамене.
Ламот, развеселен, притвори дясното си око:
— Съществуват и други подбуди, за да работи човек, не само бягството от скуката, нали? Прав сте, драги господине. Но аз не си спомням да съм казал, че съм общоизвестен лентяй. А може би само съм го помислил? — Той го заплаши с пръст: — Или вече усвоихте четенето на чужди мисли?
— Но това е просто ужасно! — каза Минцлаф. — Във ваше присъствие човек би трябвало дори само от учтивост да отвикне да мисли. Или да се научи да лъже в мислите си — но това граничи вече с невъзможното!
— Толкова несъвършени са хората! — каза баронът. Но изглежда това не го вълнуваше много. — И вие ме съветвате да извличам полза от тяхното несъвършенство? — попита той. — Човек никога не трябва да наднича през ключалката, дори ако тя води към някой празен или зле обзаведен череп! Освен за собствено удоволствие. С тази си мисъл вече имате право! — той се засмя обезкуражаваше.
Минцлаф срамежливо се съгласи.
— Простете ми, господин барон — каза той след малко, — но вие сте първият човек, на когото съм предложил да се издигне по непочтен начин!
— И таз добра! — Барон Ламот вдигна умоляващо ръце. — Не правете истории! Не е нужно да се извинявате? Аз ви посветих в една тайна и вашата фантазия ви изигра малка шега — това е съвсем естествено! — Той замълча няколко секунди, после се наведе към него и тихо попита: — Виждате ли онзи мъж със зеленото ловджийско яке?
— Виждам го.
— Случайно да сте чули какво си помисли току-що този юначага?
Преди Минцлаф да може да отговори, баронът поклати глава.
— Прощавайте, съвсем забравих, че не умеете… Ето, вижте на съседната маса, там седи мъж в зелено яке с кокалени копчета и зяпа безобидно с поглед на подранила теменужка, а още тази вечер ще се опита да измъкне от своя съсед по маса двадесет хиляди марки!
— Трябва да предупредим другия! — каза Минцлаф.
— Вече е късно — отвърна Ламот, като настойчиво разглеждаше нимфенбургската ваза, която стоеше на съседната маса, пълна с алпийски рози.
— Вече е късно?
— Да. Той е вече предизвестен. От съпругата на мъжа с якето. Аха, жената била с естествена червена коса! — Баронът се усмихна снизходително: — Мъжете са смешни същества: докато се хващат за гърлото, единият си мисли за косата на чуждата жена!
Минцлаф потъна в мълчание. На челото му, точно където завършваше носът, се появи отвесна бръчка, тясна и дълбока, напомняща белег от дуел.
— Стига! — каза баронът неспокойно. — Внимавайте, драги господине! Помислете бързо за нещо друго! За нищо на света не бих искал да се вмесвам в мислите, които имате сега!
Изкуствоведът трепна. Една стройна дама на име Хедвига, току-що прекосила — красива и гола — вътрешния му свят, изчезна уплашено в някакъв недостъпен мир, сякаш пометена от магическа пръчка. И от страх да не би младата дама отново да изплува иззад облаците на подсъзнанието все така гола, без да предполага, че споменът за нея се следи от един напълно непознат човек, Минцлаф започна да произнася наум като молитва таблицата за умножение на тринадесет: „13, 26, 39, 52, 65, 88…“
— Сбъркахте! — каза баронът. — 78! — После изви глава и повдигна вежди.
Двамата мъже на съседната маса бяха станали от местата си. Една едра елегантна дама пристъпи към тях и им подаде ръка.
— Но тя действително има червена коса! — промълви Минцлаф.
Баронът каза небрежно:
— Цветът е изкуствен. Въпреки че любовникът вярва в обратното. Виждате, дори четенето на мисли не винаги води до истината!
На съседната маса тримата бяха седнали, разговаряха тихо и любезно се усмихваха един на друг. Мъжът със зеленото яке бе сложил нежно длан върху ръката на жена си. Другият мъж й поднесе табакерата си и подаде сръчно огън, при което двамата се спогледаха бегло, но явно съвсем свойски.
— Отлични комедианти! — промърмори баронът. — Майстори на лъжата. Човек се затруднява да следи безмълвните и невидими диалози на мислите им. Не забравяйте, драги господине, макар и да говорят последователно, тримата мислят в едно и също време.
— Господата играят на покер без карти — каза Минцлаф.
— И то на дяволски висок залог! — отвърна Ламот.
— Единият залага съществованието, а другият — живота си!
Минцлаф гледаше напрегнато към съседната маса. „Какво ли би станало — помисли си той, — ако изведнъж плътната завеса пред очите им се отдръпнеше и тримата погледнеха в главите си като в разтворени прозорци на някаква призрачна стая, и то само за една минута, а след това завесата отново се затвореше също така внезапно, както се е отворила? Дали жената и двамата мъже щяха да захвърлят като горящи главни невидимите карти, с които играеха?“
— Имате опасни желания, драги господине — каза баронът. — Сериозно ли искате тримата да гледат в пъкъла в продължение на шестдесет секунди?
— Извинете, господин барон! Аз само си помислих…
— Само си помислихте?
В този миг един стол се сгромоляса на земята. Звъннаха чаши. Мъжът със зеленото яке бе скочил от мястото си и се улови за гушата. С широко разтворени, стъклени очи той гледаше към двамата на масата…
Другият се наведе силно напред, вкопчи се с една ръка за покривката и понечи да се изправи. Покривката се плъзна. Нимфенбургската ваза политна и бавно се обърна. Водата заля пръстите на мъжа и безшумно закапа по килима.
Сега лицето на жената изглеждаше сякаш облепено с изпомачкана копринена хартия.
— Не! — внезапно извика тя и изкриви от ужас очи. — Не!
Другите посетители се сепнаха и с неразбиращи погледи заследиха непристойната драма, която явно искаха да наложат на вниманието им.
Тримата стояха замръзнали в своите пози и за момент напомняха някаква странна скулптурна група от музей за восъчни фигури. Те не дишаха. Бяха като парализирани.
След това, като че отхвърлено с един замах, от тях отпадна булото на някаква магия. Жената се изправи като сомнамбул, грабна ръчната си чанта и залитайки, напусна локала. Чантата не бе затворена. Пудриерата й падна на земята.
Мъжът в зеленото яке се строполи тежко на стола си.
Другият стана, направи няколко крачки, наведе се за пудриерата, вдигна я, хвърли я отново на земята и без шапка и палто излезе навън в снежната виелица.
Когато прекосяваше улицата, се чу как изскърцаха спирачките на някаква кола.
Минцлаф разтърка очи.
— За бога, господин барон! — промълви той.
Но непознатият вече бе изчезнал от масата.
Нощта, която последва този до известна степен странен ден — на това отгоре първа нощ от пътуването, прекарана в хотелско легло, разположено по обратен начин в стаята, — тази нощ протече за господин Минцлаф без сън.
През изминалия следобед, след като от масата изчезна загадъчният барон, Минцлаф трябваше да види още и как двама санитари изнесоха мъжа със зеленото яке от възбудената чайна и го откараха с болнична кола. „Апоплектичен удар“ — бе констатирал още преди това случайно озовалият се сред присъстващите лекар.
Би трябвало да има дни без нощи. Но дни без нощи няма. Вместо това има безсънни нощи…
Какво се бе случило с червенокосата жена, която така пронизително бе изкрещяла „Не!“? И какво бе станало с мъжа, който без палто и шапка излезе на улицата?
Как можа да му хрумне онова страшно желание? Естествено, той не можеше да очаква, че подобно желание ще се изпълни, и то от някакъв четец на мисли в една мюнхенска чайна! Четенето на мисли, колкото и призрачно да изглеждаше, все пак оставаше в рамките на възможното, но другото…
А то бе много, много по-лошо. Защото бе съвсем невъзможно и въпреки това се бе случило. Да омагьосаш трима души по такъв начин бе направо свръхестествено!
Разбира се, съществуват чудеса! Поначало няма нищо друго, освен чудеса. Но все пак това са чудеса от друг вид. Те са традиционни, те са — казано малко пресилено — естествени чудеса, независимо дали се касае за деление на клетката, за кокичета, за светлинни години, за любов, за убийство, или за електричество.
Но случилото се в чайната представляваше някакво съвсем недопустимо чудо! Минцлаф се бе опитал да въдвори порядък в преживяването. Това обаче не му се удаде. Когато едно ябълково дърво роди ябълки, се извършва едно нормално, едно разумно чудо. Но ако същото ябълково дърво започне да скача на въже или да свири на пиано — стига да не е насън или в приказките, — това е просто недопустимо? Направо неприлично!
А може би погрешно тълкуваше разигралата се между тримата сцена? Може би тя се намираше само във временна, но не и в причинна връзка с тайнствения барон?
Без съмнение младият мъж бе излязъл от равновесие и това обезпокоително състояние продължаваше вече двадесет часа, въпреки че Минцлаф бе напуснал Мюнхен рано сутринта и вече бе оставил зад себе си както Щутгарт, така и Цюрих — града с приказния мост, от който се виждат езерото и ледената верига на почиващите в небесната синева планински великани.
Влакът, в който седеше, отдавна бе прекосил западния бряг на езерото и сега летеше към белите, безмълвни планини. Отвреме-навреме Минцлаф прелистваше изследването на Бергсон „За смеха“. Понякога хвърляше поглед през прозореца, сякаш търсеше навън помощ и опора. Но пейзажи и книги, които човек отдавна познава, едва ли могат да подействат така сензационно, че да изместят от съзнанието спомена за едно ново и при това напълно непонятно преживяване.
Съвсем предпазливо, почти на пръсти, той се опита да отклони мислите си в друга посока. Защо хора като него препрочитаха отново и отново петстотинте или хилядата книги, които отдавна вече са чели? Защо толкова много обичаше да пътува през същите пет или шест местности, които вече познаваше? И така, не беше ли четенето и пътуването едно и също нещо? Защо впрочем пътуваше, след като винаги отиваше на места, които отдавна бе открил? Що за странни експедиции в спомените бяха това?
Наистина никога, почти никога, не бе завиждал на хората, които жаждата за приключения подмамваше и хвърляше от една новост към друга, към трета. Но тях той разбираше по-добре, почти по-добре, отколкото себе си и себеподобните. Другите галопираха през въображаемите пространства на изпълнимите и неизпълними желания, докато тънката струйка в твърде малкия пясъчен часовник на живота им неудържимо изтичаше. Все пак това беше разбираемо.
Минцлаф се усмихна горчиво. „Тяхното любопитство — помисли си той — се мъчи да отговори на въпроса «Какво?», а нашето — на въпроса «Защо?»“. Всъщност, сериозно погледнато, бе истинска дързост от страна на съдбата, едва създала човека, да го заличава без остатък от лицето на земята. На каква безименна сила се дължеше обстоятелството, че времето, отредено ни за живот, е тъй кратко? Кому — в този или на онзи свят — доставяше удоволствие такава несправедливост? Трудно можеше да се приеме, че властващата съдба или закономерност си е направила зла шега с хората!
Защо човек да не може да живее двеста или триста години? Колко много би могъл да направи през един такъв живот и колко неща би преживял! Представата за това бе величествена и ни караше да затаим дъх, а болката, че в действителност не е така, свиваше сърцето. Човек представляваше двунога еднодневка! И дори някой да доживееше деветдесетгодишна възраст, положително прекарваше последните десет години от своето съществуване повече или по-малко оглупял и по-жалък от ненормално дете. За да не се отчайва постоянно, човек не трябваше да вярва в нищо! Дотам беше стигнал!
В този момент вратата на купето се отвори и Минцлаф вдигна поглед. В рамката на вратата стоеше барон Ламот!
Той кимна приятелски и попита:
— Позволено ли ми е днес да седна при вас, или ще ви безпокоя отново?
Без да дочака отговор, той хвърли куфара си в мрежата за багаж и седна срещу Минцлаф до прозореца.
— Аз също пътувам за Давос — заяви той сякаш между другото, докато сваляше ръкавиците си. — Впрочем не би трябвало да си блъскате главата толкова много заради вчерашното малко приключение. Тримата — ако се пресметне точно — струваха по-малко от брилянтните обеци на жената.
— Може би.
— При това обеците съвсем не бяха толкова скъпи.
— Може би — повтори Минцлаф. — В момента много повече ме занимава нещо друго.
— Защо така ненадейно изчезнах ли? А може би исках да си спестя гледката на безмерно учуденото ви лице? Точно така, просто не бях в настроение да отговарям дори на само помислени въпроси. То би ни довело твърде далеч там, в чайната. Освен това трябваше да предпазя мъжа, който се бе втурнал на улицата без палто и шапка и, както мога да ви уверя, съвсем не на себе си, за да не бъде прегазен от един автомобил. — Баронът извади златна табакера и му предложи цигара.
Минцлаф поклати почти неучтиво глава.
Ламот запали цигара, кръстоса крак връз крак и продължи с непринуден тон:
— После мъжът бе отведен в полицейския участък и аз имах удоволствието да отида с него. Той трябваше да изясни причините, поради които бе изложил на опасност своя скъпоценен живот, както и този на тримата пътници в колата. Но от него не можаха да изкопчат нито една свястна дума. Мънкаше нещо несвързано и никой не разбра какво всъщност е станало. Един служител изрази пред мене безграничната си признателност за безстрашното ми поведение. Дори помоли за адреса ми. Но аз много бързах, тъй като трябваше да отида при шивача, за да взема оттам новия си фрак. — Барон Ламот потъна в съзерцание на маникюра си. — Фракът впрочем ми стои отлично — добави той.
Минцлаф мълчеше. Той бе преплел пръсти и ги стискаше така здраво, че ставите им бяха побелели.
Баронът късо се изсмя.
— Мислите ви са погрешни, драги господине! Днес няма да ви моля за огледало. Неприятно е да не знаеш със сигурност как изглеждаш, но аз вече посвикнах с новото си лице. — Той погледна през прозореца на купето. — Обичам планините повече от хората. Те са по-внушителни, разполагат с време й търпение и умеят да мълчат.
Минцлаф бе като замаян. Клепачите му трепереха. Помъчи се да избегне невъзмутимия поглед на чужденеца, погледа на неговите властни очи. Наведе се, заразглежда шарките по тапицерията на канапето и неочаквано заговори трескаво и припряно. Гласът му звучеше хрипкаво от възбуда:
— Защо ме преследвате? — попита той полугласно. — Или смятате, че досега не сте успели да ме смутите достатъчно? Разберете, че се страхувам от вас, ако непременно държите да знаете това! Но на мен не ми доставя удоволствие да се страхувам от някого, а и не съм свикнал, дявол да го вземе! Моля ви, идете в съседното купе! Плашете други хора, ако не можете да живеете без това! Навярно ще се намери по-благодарна публика от мене за безработни фокусници!
— Не съм убеден — чу той гласа на барона.
— Разбирам, че не съм избрал подходящ тон — продължи Минцлаф дрезгаво. — Също не съм забравил, че е достатъчно само да мисля това, което ви съобщавам. Но ми дойде до гуша да седя срещу вас като глухоням, който има уста само за да се прозява. Не намирате ли, че е под достойнството ви да демонстрирате по такъв начин превъзходството си? С удоволствие ще ви дам писмено уверение, че ви считам за необикновен човек, макар че едва ли се интересувате от моето мнение!
Той се изправи и тръгна към вратата.
— Извинете моята невъзпитаност! Нервите ми не издържаха. И тъй като не мога да изисквам от вас да напуснете купето, сам ще си отида! — И понечи да отворя вратата.
Обаче колкото и да дърпаше ръчката, вратата не се отваряше. Опита още веднъж. После бавно се обърна и с пребледняло лице погледна барона.
Ламот сви рамене и се усмихна, сякаш знаеше, че е напразно да дава каквито и да било разяснения.
— Така е — каза той след малко. — Вратата не се отваря само защото аз желая това. Дребен и глупав трик, признавам. Но в края на краищата какво друго остава на един безработен фокусник, освен отвреме-навреме да прави по някоя магия? Един талант може също да се превърне в лоша привичка. — Той изглеждаше едва ли не смутен. — Поставете се, моля ви, на моето място! Все пак не мога да ви оставя да напуснете купето в такова състояние. Бих искал да останете тук, защото въпреки всичко сте ми симпатичен! Нали ви казах това още в Мюнхен! В действителност съвсем не исках да ви плаша, а просто да ви направя впечатление, това бе всичко! Никак ли не ви трогва такова самопризнание?
Очите му блестяха. Той посочи с ръка към канапето.
— Седнете на мястото си! Постоянно се мъчите да избягате от мене. Но това няма да ви се удаде, можете да ми вярвате! Защото аз се нуждая от човек, който да знае какъв съм! И човекът, който ще узнае това, сте вие!
Минцлаф постоя още един миг нерешително до вратата.
— Не — каза баронът, — дори разбиването на стъклото няма да ви помогне. Би трябвало вече да сте разбрали, че умея не само да чета мисли.
Минцлаф седна колебливо в своя ъгъл до прозореца и се ядоса. Как можа да се покаже толкова недисциплиниран? Подобно нещо противоречеше напълно на неговата благородна цел: самовъзпитанието. Нямаше съмнение, че от тази гледна точка държанието му бе лошо.
— Не само аз, но и вие сте суетен — каза баронът не без задоволство. — Човек, който не е в състояние да се изплаши, не е човек, а най-многото глупак или касапско куче. Независимо от всичко, ще се опитам да ви спестя нови страхове, тъй като вие ги възприемате като оскърбление, а това не влиза в моите намерения. Най-добре би било внимателно да дозирам онова, което възнамерявам да ви съобщя.
Младият изкуствовед сбърчи чело.
— Имам чувството, че съм при зъболекар, който, съобразявайки се с пациента, протака със седмици някоя болезнена процедура.
— Както искате. Останете си с чувството, че сте при зъболекар — отбеляза другият. — И моля, приемете първата доза: аз не се наричам Ламот и не съм никакъв барон!
— Това признание — каза Минцлаф — съвсем не ме изумява. Онова, което ме плаши повече от такива лъжи, е истината.
Непознатият продължи след кратка пауза, очевидно надсмивайки се над самия себе си:
— Понякога е много по-трудно да признаеш кой си, отколкото да обясниш кой не си.
Той захапа долната си устна и погледна замислено към стоманеносиньото небе, изопнало се — безоблачно и весело — над покрития с дълбок сняг блестящ пейзаж.
В този миг влакът влезе в тунел. Лампата на тавана замъждука. Стените на тунела блестяха от влага.
Двамата мъже стояха мълчаливо един срещу друг в полумрака. Непознатият бе свел поглед и наблюдаваше върховете на обувките си.
Постепенно изкуственият здрач избледня, докато най-сетне при изхода от тунела слънцето отново и с още по-голяма сила блесна над земята.
Минцлаф залепен притвори очи. Зад клепките му кръжаха искрящи трансмисии, златни снопове се заиздигаха нагоре като фантастичен фойерверк.
— Виждате ли онова самотно дърво? — попита другият.
Минцлаф запремига и погледна с полуотвореин очи през прозореца. — Влакът тъкмо извиваше около един бял планински купен, на върха на който се издигаше грамадна ела.
— Наблизо няма хора — каза мнимият барон така тихо, сякаш говореше на себе си. — Изглежда, може да се рискува! — И добави по-високо: — Моля ви, отделете минута внимание на онова дърво!
Минцлаф прикова поглед в елата.
Изведнъж му се стори, че от безоблачното небе проблясва към земята ярка светкавица. Възможно ли бе това?
Ето! Върхът на елата се разлюля, като че ли върху дървото налиташе буря. Облаци сняг се посипаха от клоните. Огромното дърво се наклони на една страна. То се навеждаше все повече и повече. И най-после, сякаш повалено от невидими секачи, падна бавно и беззвучно сред бялото поле. Сняг като кълбеста мъгла се вдигна нагоре и се спусна обратно на земята подобно на бързо изключен фонтан.
След кратко мълчание баронът каза делово:
— Извинете за малката природна драма!
Минцлаф, без да мисли, се опита да се засмее:
— Но моля ви се, няма за какво. Вашият начин да се представяте дозирано не е лишен във всеки случай от известна оригиналност.
— С удоволствие бих ви предложил нещо по-импозантно — заяви другият. — Но всеки съзнателен фокусник с чувство за отговорност познава граници, които, въпреки че е в състояние да преодолее, не нарушава без нужда, за да не постъпи неблагоразумно — само в изключителни случаи. Необмислената намеса в природните процеси, следващи своите собствени закони, лесно може да доведе до непредвидени усложнения.
— Стига да съм ви разбрал правилно, излиза, че относителното намаляване на чудесата през последните столетия отчасти се дължи на нарастващото хуманизиране на господа вълшебниците!
Баронът подръпна мустаците си.
— Ако не знаех кой сте, бих опънал и някои по-деликатни струни!
— Вие знаете кой съм?
— Доста добре, драги господине. Въпреки вашето младежки иронично поведение вие сте университетски професор, впрочем вече не сте, тъй като един ден решихте, че е по-важно да създадете порядък в собствената си глава, отколкото в не винаги склонните към това чужди глави.
Минцлаф не смееше да си поеме дъх.
— Вие пишете статии и книги върху основни понятия на изкуството, а сега пътувате за Давос, за да изнесете по покана на тамошното художествено сдружение една лекция. Първоначално възнамерявахте да отпътувате преди четиринадесет дни, но след това помолихте за четири седмици отсрочка, защото само един ден преди отпътуването си срещнахте случайно за втори път една красива, действително много красива, млада дама на име Хедвига. Тогава почувствахте — впрочем с право, — че тази втора среща не може да бъде случайна и останахте в Берлин, докато само преди три дни не получихте една забележителна телеграма, в която непознато лице ви съветваше незабавно и без предизвестие да заминете за Давос. Имам ли право?
— Защо е нужно да питате? — Минцлаф се поколеба. — А може би телеграмата бе от вас?
— Но аз ви познавам едва от вчера! Как бих могъл да ви пратя телеграма преди толкова дни?
— Дори това не би ме учудило — каза Минцлаф. — А сега, ако позволите, още един въпрос: по какви необикновени пътища добивате сведения за моя личен живот? Трябва да призная, че след всичко това бих се почувствал по-скоро успокоен, отколкото обезпокоен, ако най-сетне узная с кого имам удоволствието да разговарям! Вие попречихте на една врата от купето на Швейцарската федерална железница да се отворя. Посочихте ми едно дърво и го повалихте с поглед, преминавайки покрай него. Въпреки че едва от вчера ви се изпречих на пътя, вие познавате живота ми, като че ли месеци наред сте пращали подире ми най-малко цяла дузина детективи! До вчера ви смятах за човек с необикновени възможности, но днес…
Господинът, който не се наричаше барон Ламот, се наведе любезно напред.
— Но днес?
— Но днес вече не вярвам в това! Напротив, крайно неохотно стигам до едно убеждение, което, за съжаление, е в разрез с моя мироглед.
Минцлаф погледна другия в лицето почти мрачно и видя как зениците му се присвиха.
— Далеч съм от мисълта да ви обиждам! Въпреки това дължа да ви кажа следното: господин бароне, вие не сте необикновен човек — вие, колкото и безсмислено да звучи това, изобщо не сте човек!
Ламот каза:
— Дори освободеното от предразсъдъци мислене създава предразсъдъци! Който не знае това, тежко му! И така, въз основа на няколко странни възприятия, излизащи извън рамките на обикновеното, вие считате за възможно, че въпреки човешката си външност аз не съм човек. Както ми се струва, ще се видите принуден да направите още една стъпка.
Минцлаф кимна тъжно с глава.
— Навярно така ще стане. Тъй като не е в моя стил да се задържам прекалено дълго на негативни констатации. А щом като не сте човек, възниква заплашителният, но неизбежен въпрос: кой или какво всъщност бихте могли да бъдете?
— Логиката го изисква — забеляза баронът. — Действително възниква такъв въпрос. И се опасявам, че не ви остава друг изход, освен смело да му намерите отговор. Не ме занимавайте само с понятието „свръхчовек“! Аз не съм човек, не съм звяр, но не съм и „свръхчовек“! Моля, имайте това по възможност винаги предвид!
Другият се поклони кратко и промълви:
— Няма да направя грешка!
— Мога ли да ви предложа нещо? — попита Ламот. — През изтеклия половин час вие узнахте, че аз пътувам под фалшиво име и титла и че не съм човек. Имам известни задръжки, за да ви се представя направо, затова ще ви предложа един метод, който ще бъде много подходящ за пъргавината на вашата фантазия. Предлагам ви всеки ден да правите по три догадки кой бих могъл да бъда и щом налучкате верния отговор, играта се прекратява.
— По три догадки?
— Просто ви моля за това! Не е нужно да изговаряте гласно предположенията си, достатъчно е да си ги помислите.
— Е, добре — каза Минцлаф. — Да започнем тогава веднага!
Баронът даде съгласието си.
Другият си мислеше: „Сега трябва да застана както в детските години с лице към стената и да чакам да ми извикат: Ху-ху!“
— Нямам нищо против — каза Ламот.
Минцлаф отхвърли това:
— Нека караме по-кратко. Моля да внимавате! Започвам!
После сведе глава.
— Не познахте! — заяви баронът след кратко време. — Какво е второто ви предположение?
Младият мъж затвори очи, за да се съсредоточи по-добре.
— Не! Също невярно! Но не съвсем безинтересно. А третото?
Въз фантазията на Минцлаф кръжаха дузини от едва помислени наименования. „Това е безнадеждно!“ — помисли си той и съвсем безразборно накара едно от наименованията да изплува от мъглата в ясното съзнание.
— Отново невярно! — заяви господинът, който не бе човек. — Дори абсолютно погрешно! — Това прозвуча, като че ли той тържествуваше, загдето неговата загадка оставаше неразрешена. — Утре ще продължим нататък.
В този миг някой разтърси вратата на купето.
Беше келнерът от вагон-ресторанта, който разнасяше бульон и кафе.
— Позволете ми да ви обърна внимание, че вратата е все още омагьосана! — промълви Минцлаф.
— Наистина! — каза баронът. — Един момент, господине!
Секунда по-късно вратата се отвори от само себе си и келнерът едва не се просна на пода заедно с таблата, покрита с димящи купички.
Съдините иззвънтяха остро.
Мъжът пъхна яркочервения си нос в купето.
— Извинете ме — помоли той. — Вратата трябва незабавно да се смаже. Желаете ли бульон?
На „Давосплац“, крайната станция на Ретийската железница, двамата напуснаха влака.
Цели тълпи обгорели от слънцето младежи наизскачаха със смях от купетата. Към дървения концерт от потракващи ски, които пътниците изнасяха от вагоните и мятаха на рамо, се примесваше тропотът на тежки туристически обувки. Металните остриета на щеките дрънчаха по перона, а въздухът бе изпълнен от истинско вавилонско смешение на различни езици.
Баронът и Минцлаф изчакаха да отмине веселата компания.
После се погрижиха куфарите им да бъдат настанени в багажното помещение и едва след като с удовлетворение установиха, че това се уреди, напуснаха гарата.
Следобедното слънце все още грееше. Сини сенки бяха плъзнали по дебелите повече от метър снежни дюшеци. Чистият и студен планински въздух се дишаше със забележителна лекота. Отнякъде долиташе валсова музика. Изглежда наблизо имаше пързалка.
Тръгнаха нагоре покрай кметството и стигнаха до една улица, по която, надувайки клаксони, леки коли и автобуси си пробиваха път.
Нямаше никакво съмнение: въпреки че бяха на хиляда и шестстотин метра височина, те се намираха в град!
Хотели-дворци с неизброими прозорци се опираха в белите склонове на планината. От двете страни на улицата се издигаха големи магазини и чужди консулства. Пъстри плакати оповестяваха вечерните прожекции на американски филми. По витрините човек можеше да види парижко вечерно облекло и фракове, ушити по последна мода.
Към двамата спътници се зададе кавалкада от десетина шейни. Плющяха камшици, весело пееха звънчета, пръхтяха коне.
Баронът се закова на място и погледна след тях.
— Толкова красиви жени! — каза той въодушевено. — Каква отлична идея, да дойдем тук!
Посред развеселеното множество от прибиращи се спортисти се бяха изправили трима негри. Те бяха наобиколили един местен жител, навлякъл кожа от бяла мечка, показваха белите си зъби и искаха мечкарят да ги фотографира. Бялата мечка говореше немски, английски и френски.
Минцлаф вдъхваше хладния въздух с такова блаженство, че звуците, които издаваше, приличаха повече на въздишки. Високо над планинските долини и над града, който бавно се обвиваше в мрак, искряха облени от слънцето ледени върхове. Беше като в приказка.
— Ей, мечтателю! — каза Ламот добродушно. — Отсреща забелязвам бюрото на Туристическия съюз. Ако не се лъжа, ще пожелаете да им се обадите.
Прекосиха улицата.
— Ще ви чакам пред входа — каза баронът.
Но вместо да влезе в сградата, Минцлаф остана като прикован на мястото си и изстинал се взираше в един плакат, залепен върху стената на сградата. На плаката беше написано следното:
| СРЯДА! СРЯДА! |
| По покана на Художественото сдружение |
| и Туристическия съюз в Давос |
| в големия салон на курортното казино |
| ще изнесе еднократна лекция |
| известният изкуствовед |
| проф. д-р АЛФОНС МИНЦЛАФ. |
| Темата на лекцията е: |
| „ХУМОРЪТ КАТО СВЕТОГЛЕД“ |
| Следват дискусии! |
| Продажба на билети в бюрата |
| на дружествата-домакини. |
| Начало на лекцията 21 часа! |
| СРЯДА! СРЯДА! |
Минцлаф разтърка очи и се приближи още една крачка. Прочете повторно плаката, предизвикал удивлението му. После промълви само:
— Да пукна, ако разбирам нещо!
Баронът поведе слисания си спътник нагоре по стъпалата към кафенето на курортното казино, вмъкна го през вратата, помогна му да си свали палтото и го настаня в едно кресло.
След като поръча две „Хенеси“, той каза:
— Така, а сега облекчете поразената си от гръм душа!
— Плакатът! — промълви другият.
— Точно така, плакатът!
Минцлаф се съвзе за миг и преди да продължи, пое дълбоко въздух.
— Тук знаят, че пристигам едва след четиринадесет дни!
И как могат при това положение да обявяват лекцията ми за сряда? — Той недоверчиво погледна барона в очите.
Баронът поклати развеселено глава.
— Не, не! С плаката имам толкова общо, колкото и с телеграмата!
Тръпки побиха Минцлаф.
— Давос се оказа възел от загадки! А може би от недоглеждаме да съм съобщил погрешна дата в туристическото бюро?
— Не ми се вярва — каза баронът.
Келнерката донесе коняка.
След като пиха, Минцлаф попита:
— В състояние ли сте да осветлите поне малко съвсем неясното ми положение? Навярно знаете поне отчасти как стоят нещата?
Ламот решително възрази:
— Въпреки че в действителност са ми известни някои неща, няма да ви кажа нито дума предварително.
— Но защо?
— Не е във ваш стил да надничате в чужди карти, дори ако в тях ще прочетете съдбата си. Бъдете малко по-принципен, млади човече!
— Съгласен съм, господин бароне. След като така тактично ме изоставяте, ще трябва сам да се опитам да скицирам полесражението. Въз основа на една телеграма без подател аз пристигам в Давос цели две седмици преди определения срок, без да съм се обадил на никого. Тук виждам един плакат, от който установявам, че лекцията ми ще се състои само след три дни и че аз, който в сряда, така да се каже, още няма да съм пристигнал, възнамерявам да говоря върху тема, която никога не ми е минавала през ум.
Внезапно той се изправи.
— Хайде, вървете! — каза баронът. — Така ще е най-добре. Аз ще ви чакам тук.
Без палто и шапка Минцлаф напусна кафенето.
Баронът си поръча още един „Хенеси“ и спокойно се огледа.
В центъра на голямото помещение няколко възрастни холандци и англичани играеха билярд. Застанали край масата във вечерни облекла, те бяха свалили саката на смокингите си и ги бяха окачили на закачалката. Останали по жилетки, сериозни и мълчаливи, те почистваха билярдните щеки, пречкаха се на пътя на келнерите или приведени по забележителен начин, се прицелваха съсредоточено, подобно на бракониери, и нанасяха ударите си върху покритата със зелено сукно маса. Топките от слонова кост потракваха, играчите се заслушваха понякога в този звук, а понякога не. Този, който свършваше, безмълвно и смирено отстъпваше мястото си на противника, отбелязваше спечелените точки и се приготвяше да чака отново реда си.
— Ето ме и мене — каза Минцлаф и седна на мястото си.
Ламот го погледна изпитателно.
— Ако се не лъжа, лицето ви изразява още по-голяма обърканост, отколкото преди.
— Присмивате ли ми се?
— Не.
Минцлаф се засмя злобно.
— Директорът на Туристическия съюз не бе в бюрото си. Запитах един от служителите откога професор Минцлаф е в Давос.
— И какво ви отговориха?
— Мога ли преди това да ви задам един въпрос?
— Моля.
— Напълно ли сте сигурен, че ние с вас пристигнахме тук едва преди един час?
— Мога да ви се закълна в това — каза баронът.
— Въпреки всичко ние двамата дълбоко се заблуждаваме. Не е вярно, че току-що съм пристигнал в Давос. Тук съм повече от една седмица! — Минцлаф сбърчи чело. — Най-любезно и подробно ме осведомиха. Така например се оказа, че аз живея в грандхотел „Белведере“. Имам на разположение стая с баня и балкон с южно изложение.
— Но това е чудесно!
— През деня правя излети с шейна до романтично отдалечени местности, там закусвам на сняг и слънце и при желание се фотографирам. Щом поискам да бъда сам, за да размишлявам на спокойствие, разполагам с безплатни билети за въжената линия и оттам мога да предприемам самотни странствания със ски.
— Какво повече искате? — полита баронът. — Хората са се погрижили наистина както трябва.
— Вечер съм канен на много места. Тъй като тукашните образовани кръгове проявявали жив интерес към изкуството. А освен това се ползвам със славата на отличен събеседник.
— Каква приятна изненада! — каза баронът. — И какво смятате да правите сега?
— Още не зная точно. Но ако всичко това не е лъжа, възнамерявам да отида в грандхотела и да направя на място посещение на самия себе си, като при това използвам случая да ударя една плесница на някого!
— Не бива да правите това! Тъкмо вие не бива да го правите!
— Защо?
— Защото, като призван изследовател на комичното, на остроумието и на хумора, имате тежката задача да се издигнете над положението.
— Искате прекалено много от мене! — Минцлаф почука известно време с показалеца си по ръба на масата. — Трябва да знаете, че…
— Че тъй като сте поканен от Давоския Туристически съюз, имате съвсем малко пари в себе си. — Баронът го потупа по рамото. — Ако сега се втурнете в Туристическия съюз и посветите директора в положението, ще развалите удоволствието както за себе си, така и за мене. Представете си само колко весело ще бъде, когато ние с вас седнем в сряда сред зрителите в курортното казино, горе, в големия салон, и заслушаме блестящото изложение на вашето второ Аз!
— Обаче…
— Никакво обаче! — заяви Ламот категорично. — Щом като аз съм фокусник, парите не играят никаква роля. Можете да се настаните в най-елегантния хотел — аз ще направя магия на портмонето ви за каквато искате сума.
Той му подаде ръка над масата.
Минцлаф я стисна.
— Приемам предложението ви!
— Браво!
— Смятат ли се омагьосаните пари за фалшиви?
— Естествено.
— Не можете ли да направите магия за редовни пари?
— Дали парите са редовни, или не, зависи от това кой ги произвежда. Ако са печатани или сечени от държавата, те са редовни.
— Но така излиза, че вие сте Фалшификатор на пари.
— Аз? Как така?
— Имате ли разрешително да произвеждате пари?
— Аз нямам нужда от разрешително. Понеже не съм поданик на никоя държава и не съм подвластен на никой закон.
— Правилно! — Минцлаф доволно потри ръце. — Обичам, когато дори в необикновените неща има някакъв порядък. Винаги мечтая и за двете: за необикновени неща и за порядък.
— Това ми е известно — каза баронът.
— Тогава импровизираната комедия може да започне!
— След като си намерим квартира и вечеряме, ще се опитаме да направим кратко запознанство с мнимия господин Минцлаф. Вярвам, че това няма много да ни затрудни.
— Любопитен съм да разбера как изглеждам.
Баронът даде знак на келнерката и плати. След това излязоха. Холандците и англичаните край билярдната маса все така играеха.
Навън се бе стъмнило. Фенерите бяха запалени. Улиците изглеждаха съвсем безлюдни. Хотелите и пансионите бяха накичени с дългите трепкащи гирлянди на осветените прозорци. Навярно посетителите се преобличаха за вечеря.
Снегът ядно скърцаше под краката им. Бе толкова студено, че ноздрите замръзваха отвътре.
— Преди да сме забравили! — каза изведнъж баронът. — Как ще трябва да ви наричам отсега?
— Какво? — Минцлаф се закова на мястото си. Малко след това се засмя гръмко. — Наистина! Трябва да си измисля някакво друго име!
— Двама професори Минцлаф са наистина много за град Давос. Какво ще кажете за звучното име Килиан Ператонер?
— Килиан Ператонер? Изглежда ми прекалено бомбастично, не намирате ли?
— Тогава да продължим! Как ви се струва Ервин Йеневайн?
— Йеневайн е добре — каза Минцлаф. — Но, за съжаление, Ервин не става. Имам една приятелка, по-скоро имах една приятелка…
— И тази приятелка, която имате или сте имали, се нарича за нещастие Ервина, нали? — попита Ламот, като му смигна.
— Не, казва се Ало.
— Но това не е никакво име!
— Всъщност казва се Суматра! Там е родена. Но още като дете открила, че името на един остров не е лично име. И когато я зовели, вече не се обаждала. Станало така, че започнали да се обръщат към нея само с „ало“. И това име и останало до ден-днешен.
— Нямам нищо против — каза баронът.
— И когато ние с Ало странствахме с раници на гръб през онова, което се нарича „божествената майка природа“, или както сега с вас стояхме под нощния, обсипан със звезди небесен свод и не знаехме кой е виновникът за доброто и злото в света, назовавахме тази тайнствена сила не бог, не съдба и не непонятност, а просто Ервин! Може би за да бъдем по-близо до тази сила, може би защото се плашехме повече от големите думи, отколкото от неизвестното, а може би за да намерим сили въпреки всичко да се усмихваме.
— Аха! — каза баронът. — Е, за Ало и Ервин ще говорим друг път. Тогава да ви наречем Лудвиг Йеневайн?
Минцлаф бе потънал в размисъл.
— А може би името Лудвиг също вече е включено в мирогледната ви система?
— Не, не. Лудвиг Йеневайн ми харесва. При условие, че няма да се наричам така до края на живота си.
— Обещавам ви — заяви баронът. — Да тръгваме, господин Йеневайн! Тази вечер ще посетим господин Минцлаф, в случай че вашият така наречен Ервин не възразява.
Една падаща звезда се стрелна по блещукащото небе, описа някаква тайнствена дъга и се стопи в нищото.
— При Ервин човек никога не знае на какво да разчита — каза младият изкуствовед.
Баронът, който всъщност не беше никакъв барон, не се лиши от удоволствието да придружи Минцлаф, наричан сега Йеневайн, до един спокоен хотел, който изглеждаше населен предимно от англичани и англичанки, и да го настани в една уютна стая с баня и просторен балкон с южно изложение.
Едва тогава господата се разделиха, като се уговориха да се срещнат по-късно в бара на хотела, който в чест на дълголетието на английската кралица носеше името „Хотел Виктория“.
След като се погрижи за своето протеже, Ламот се качи на една конска шейна и си тръгна. Не му бе съобщил нищо по-подробно, а и Минцлаф не бе питал за повече, понеже засега любопитството му бе заситено. Загадките от последните дни и часове го бяха погълнали изцяло.
Освен това той трябваше да разопакова куфарите си, да даде смокинга си за гладене, да обясни на швейцарската камериерка, че колкото и да е чудно, той не е англосаксонец, а трябваше и да се изкъпе. Най-сетне изникна и съвсем не леката задача да попълни формуляра за регистрация в хотела. Цял живот му бе трудно да се примири с името Минцлаф, а сега трябваше да свиква с новото си име.
Най-после формулярът бе попълнен със съответните лъжи.
И така, сега той бе доктор по филологическите науки, казваше се Лудвиг Йеневайн, по професия бе книгоиздател и живееше в Лайпциг. Освен това реши, че ако разговорът се насочи към целта на пътуването му, да обясни, че е посетил Давос, за да събере нови материали за Робърт Луис Стивънсън, издаването на чиято кратка биография го занимавало отдавна.
Стивънсън — това Минцлаф вече знаеше — бе посетил Давос през осемдесетте години на миналия век и тук, високо в планината, бе потърсил изцеление и бе започнал да пише романа „Преселниците от Силверадо“. Това, че един съвестен издател е пристигнал в Давос заради някои проучвания, би трябвало да изглежда съвсем правдоподобно.
И когато по пътя за столовата любезният хотелиер го поздрави, той, без много да му мисли, заприказва направо за мнимата цел на пътуването си.
Едва главният келнер му бе посочил малка маса, когато отново се появи съдържателят на хотела и сияещ, постави до чинията му за супа една книга. Тя носеше английското заглавие „Робърт Луис Стивънсън в Давос“ и бе написана от човек на име Локит, който бе живял в Давос повече от тридесет години като английски консул.
Минцлаф се направи, че отдавна познава този източник, но обеща при случай да го прелисти отново.
И това той стори колкото се може по-бързо, докато вечеряше, защото ако искаше да мине за познавач на Стивънсън, въпросното четиво можеше да му окаже голяма помощ.
Той продължи да прелиства книгата, докато, седнал в бара, очакваше Ламот.
Английските гости — повечето от тях във вечерно облекло, други в спортни дрехи — пиеха уиски и хвърляха остри метални стрели по един окачен на стената дървен кръг. Играта, въпреки че изглеждаше проста, съвсем не бе лесна.
Съпругата и синът на хотелиера дойдоха да попитат дали господин Йеневайн ще желае да вземе участие в състезанията по тенис в хотела. Все още приемали заявки.
Неговото твърдение, че бил твърде слаб играч, за да участва в състезания, не беше посрещнато с особено доверие.
Тогава те поискаха да се осведомят за някои други спортни намерения на новия гост.
И когато той им обясни, че вследствие на органично сърдечно страдание не му било разрешено да кара ски, а най-многото кънки, и че по-скоро предпочитал да се разхожда сам през заснежените гори или да се пече някъде на слънце, те с нескривано съчувствие измериха с поглед високата му и снажна фигура. И може би сега им стана ясно защо той издава книги.
Най-сетне се появи Ламот.
В своя отлично ушит двуреден смокинг той приличаше на елегантен великан, на някакъв Язон или Тезей на новото време.
Присъстващите в бара дами бяха очаровани. Започнаха направо да го измерват с погледи. Той нямаше нищо против това, но и не прояви особен интерес.
— Добре ли сте настанен, докторе? — запита той, докато сядаше в едно от удобните кресла.
— Отлично, господин бароне. Само че на някои не им харесва, че приличам на спортист, а всъщност не съм!
Ламот погледна строго в леденосините очи на една едра руса англичанка, която седеше на бара и хладно го наблюдаваше, сякаш присъстваше на конски пазар и преценяваше качествата на някой расов жребец.
После тя се наведе напред. Съседът й започна да я увещава нещо. Но тя не му обърна никакво внимание.
— Един издател от Лайпциг съвсем не е длъжен да се занимава със зимен спорт — заяви баронът. — Още повече, щом бедният страда от сърдечен порок. Впрочем вашето сърце не само органически не е в ред. То изобщо не е в ред.
Минцлаф поиска да попита какво има предвид Ламот, но не успя.
Защото англичанката се смъкна от високия си стол, направи две крачки към барона и застана като закована насред помещението. Погледът й остана втренчен в Ламот. Облечена бе в сребриста вечерна рокля и приличаше на амазонка.
— Да — каза баронът полугласно. — Нека си остане там, където е! Не мога да понасям жени от този тип, трябва да знаете това. Навярно не само те са виновни, че нямат искрица огън в тялото си. Но винаги ме е възмущавало, че дори се гордеят с това и се удивляват на своята студена жажда за живот, вместо да се засрамят малко!
— Вашата способност да четете мисли е допринесла навярно немалко за тази антипатия.
— Това са човекоядки — каза баронът. После стана от мястото си. — Да тръгваме. Жената на Лот може да постои малко, превърната в каменна статуя.
Двамата напуснаха бара и вън в преддверието свалиха палтата си от закачалката. Когато малко след това се отправиха към изхода, чуха как хотелиерът казва на жена си:
— Какво се е случило в бара? Та те са се заковали на местата си като спящи царкини!
— А мисис Гоунт плаче! — допълни жената.
Мъжът безпомощно поклати глава, натъпкана с интернационален опит.
— Мисис Гоунт да плаче? Това е невъзможно!
А жената отвърна:
— Може би плаче по погрешка?
Ламот и Минцлаф се разхождаха вече четвърт час по главната улица. Хладният нощен въздух и чистото звездно небе им подействаха благотворно. Сега снегът бе по-хлъзгав и от паркет. Двамата господа бяха принудени да се уловят подръка.
Дрънкаха звънчета на шейни. Танцова музика долиташе от четирите посоки на света, тъй че тоналности и ритми се смесваха в някакъв пъстър шум. И странно, това не бе никак неприятно.
— Ще ми направите ли една услуга? — попита баронът. — Моля ви, не ми позволявайте да върша своеволия. Магиите ми започват да стават много! — В тона му се долавяше дълбоко разкаяние. — Твърдо бях решил да не напускам рамките на човешкото. Дали е вече привичка, или — което ми изглежда по-вероятно — суета, но държанието ми не е добро. Сцената в бара бе излишна!
— Студената англичанка още ли не е помръднала от мястото си? — попита Минцлаф. — И продължава ли да плаче?
— Ето ти тебе — разсърди се баронът. — Истинско щастие е, че ви срещнах! — Замълча за миг, а после каза: — Да, това ще се оправи! Сега вече малката компания може да се събуди от своя сън и да продължи да се държи, сякаш нищо не е било.
— Защо накарахте тази дама да се разплаче?
— За да бъде и тя поне веднъж тъжна — обясни Ламот.
— Както изглежда, и от мене не сте много доволен — каза Минцлаф. — Преди известно време заявихте, че сърцето ми не било в ред не само органически, но и въобще.
— Вие употребихте съзнателно последните десет години от досегашния си живот, за да унищожите истинската си същност. — Гласът на барона звучеше строго. — Вашата енергия е удивителна. Пожелахте да се превъзпитате и се превъзпитахте! Някога бяхте чувствителен човек и можехте да обичате. Когато беда сполетеше другите, страдахте заедно с тях. Помагахте, независимо дали искаха това от вас, или не. Не се страхувахте, че можете да загубите себе си. Все още имахте огън в тялото си и разбирахте, че човек не обеднява, когато се раздава.
Минцлаф вървеше мълчаливо до Ламот.
— Какъв дявол ви влезе в главата, че изменихте на себе си? — продължи баронът възбудено. — Защо счетохте човечността за слабост, а душата за недостатък? Издигнахте между себе си и живота китайска стена от нечупливо стъкло и решихте да си създадете „характер“. Като че ли светът не бе нищо повече от витрина!
— Не ми беше никак лесно.
— Само това липсваше, млади човече! Пратихте умишлено чувствата си на заточение и искате това да бъде лесно! Лесно ли беше на хората, които ви бяха близки? Които искаха да ви станат още по-близки и не можеха, защото между вас и тях стоеше вашата проклета стъклена стена? Които трябваше да си строшат главите, когато въпреки всичко се опитваха да се доближат до вас? Вие задушихте сърцето си! По същия начин бихте си отсекли крак, само и само да станете „значителна личност“! Вие, немски фокуснико! Но, разбира се, един отсечен крак не израства отново, нали? Само не си мислете, че с душата това е възможно!
— Лесно ви е да приказвате! Вие не сте човек! — Минцлаф се спря на място. — Умеете да четете нашите мисли, затова ни се надсмивате. Някога опитвали ли сте да си представите как се чувства човек, който знае, че му е отредено да диша само някакви си шестдесет години и след това се разпада на прах? Какво изпитва, когато някой ден стане на тридесет години и погледне към двата пътя, които има — пътя, водещ към нищото, и пътя, идващ от нищото? Когато, застанал в зенита на живота си, оглежда своите планове, преценява желанията си. Стои, замислен над начинанията си, и скрива лице в длани! — Очите на Минцлаф гневно искряха. — Точно така, аз се превъзпитах! Не пожелах да пропилея живота си като неделен следобед! Не исках нито слава, нито пари, нито щастие! Исках само да стана това, което съм, на което съм способен — нищо повече, но и нищо по-малко! Глупаво и безсмислено ли беше това, което опитах? Беше ли подло, че причинявах мъка на другите? А това, че сам аз не бях щастлив, нямаше ли своето оправдание? — Той се засмя горчиво. — Вие навярно поддържате отлични отношения с онези инстанции, които считат за своя чест, че са тапицирали земното кълбо със съвършенство и благодат. Предайте на господата моите почитания!
— Хайде, хайде! — каза Ламот. — Успокойте се. Този, когото вие и вашата малка приятелка наричате Ервин, ми е напълно непознат. Вие надценявате моите връзки. — Той улови Минцлаф за ръкава. — Няма да ви пусна да си тръгнете!
Минцлаф направи опит да се освободи.
Баронът се усмихна:
— Господин професоре! Нима ще поискате да ударите един безработен фокусник? Откажете се незабавно от тази си мисъл!
— Оставете ме на мира!
— Аз съм ваш приятел, независимо дали го желаете, или не! По тази причина имам право да ви обиждам! И го правя, за да забележите, че все още живеете. Сега сте извън себе си от гняв, а да си извън себе си е вече нещо! Беше необходимо да ви поизмъча, защото което е необходимо, то неминуемо става!
— Трябва ли, следвайки старите обичаи, да се оттегля в манастир, за да не разочаровам вече никого? Да се крия зад стена от камък, вместо зад стена от стъкло?
— Не трябва да правите нищо друго, освен да живеете — каза баронът спокойно. — Това е съвсем просто и трябва отново да го научите. Ако смятате за необходимо, изисквайте от другите твърде много и никога твърде малко! Но отключете катинара на сърцето си, докато не е станало късно! Достигнали сте опасна близост с вашата цел. Вече отвикнахте да плачете — това не ви се удаде съвсем лесно! Сега идва ред на смеха. От него се отвиква още по-лесно. Няма да мине много време и макар да дишате още като човек, ще бъдете по-безчувствен и от фотографията си!
— С тези ваши приказки вие само ме дразните, макар че ви се иска да ме уплашите! Нямате право и сам знаете това! Какво всъщност съм направил, ако погледнем по-сериозно? Заради работата се отказах от професорското си място, приключих и с личния си живот. Така стоят нещата.
— Така стоят нещата! — повтори Ламот подигравателно. — Господин професорът, за съжаление, няма време за сълзи и смях, понеже трябва да пише книги върху тези и други подобни досадни човешки привички. — Той се засмя на себе си. — А може би ще успеем да убедим господина, който ще изнесе в сряда лекция от ваше име, да ви отнеме не само името, но и мисленето, и писането на книги! Тогава ще можете безгрижно да се посветите отново на скъпоценния си личен живот, господин доктор Йеневайн!
— Съвсем забравих за онзи мошеник! — каза Минцлаф. — Къде ще го намерим?
— Ще ми достави голямо удоволствие да запозная господата! — отговори баронът. — Хайде, елате с мене, вие, атлете на духа!
Щом камбана проехтява,
може то да означава:
Празничен е този ден.
В този ден си ти роден.
Някой пръстен ти е дал.
В този ден си ти умрял.
Щом камбана прозвучава,
нищо май не означава.
1971