1
Кой случай зъл ме е запратил
на този сляп прихлупен двор?
Денят е два пъти по-кратък
и няма ни едно дърво.
Като угаснало огнище
наблизо гарата дими
и гледа, без да види нищо,
прозорецът ми цели дни.
Пищят и заминават влакове,
безспирно релсите звучат
като струнѝ — и аз съм сякаш
от месеци на път.
2
Все този двор и осем реда
прозорци от трите страни
и никога не ще съгледаш
на тях деца или жени.
Но днес отрано падна мракът
и ненадейно заръмя
и влязъл, спря сред двора някой
с цигулка и със мушама.
И се разля старинна песен,
еднообразна като дъжд,
до покривите се понесе
и секна отведнъж.
Той спря. По всичките прозорци
стоеха плачещи жени
и върху плочите на двора
валяха думи и пари:
— Ти, който и да си, бездомник
или юноша ослепял,
защо дойде да ни припомниш
жестокия ни дял?
Мълчим и денонощно работим,
и чакаме по-светли дни,
а дните си вървят и ние,
кога ще заживеем ний?
1928 г.
Над тези стръмни стрехи от желязо
и тези булеварди от асфалт
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни — ангелите и снегът.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките,
ще му почерни белите пера
димът на гарите и на комините…
Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.
1929 г.
Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван,
неспирен дъжд бразди студените стъкла.
Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам
през себе си нощта.
На срещната врата се спира да отвори
един развратник стар с едно полудете;
изгрял, угасва с тях и сетният прозорец
на стария хотел.
Разбит и уморен, нападнат от съня,
стражарят най-подир прибира се самотен;
остава в мрака зъл едно да бди окото
на пътния фенер.
Като река лъщи асфалтът под дъжда.
Дърветата трептят измръзнали и мокри.
Зловещо някъде под някой нисък покрив
барабани чадър.
При този тъмен звук нощта се сепва сякаш,
уплашена сама от свойта пустота,
и три пъти по-чер, по-тежък става мракът
и мойта самота.
1928 г.
Аз и стаята сме в сянка двама,
но на двора грее ярко лето.
Въздухът трепери като пламък.
Бялата стена отсреща свети.
Там стои една жена и пее,
с песен мие белия прозорец;
напевът е строен като нея
и като плътта й сластно-морен.
Спи дълбоко пладнята. Не лъхва
над деня отнийде лъх, ни вятър.
Съхнат устните, кръвта ми съхне.
Пее младата жена: разклатен
от ръката й, прозорецът немирно
свети срещу слънцето и пълни
сянката на стаята ми с мълнии.
1929 г.
Той е един добряк с лице широко
и малки, но усмихнати очи,
със гръб голям като калкан на къща
и със нехаен, разлюлян вървеж
на силен мъж. Той е работник; носи
широки кадифени панталони,
пристегнати на глезените; връзва
червена кърпа на врата си; пуши
весден лула; чете „Làmi du peuple“.
Ний сме съседи двамата. Дели ни
един пустинен тесен двор и моят
прозорец гледа в неговия точно.
И всяка вечер аз го виждам как
след дълга тежка работа вечеря
със лакти върху дървената маса.
До него, седнала на стол, жена му
говори за домашните покупки,
а малката им дъщеря стои
и гледа нежно как яде баща й
или издухва сребърната пара
от супата му. Той яде сериозен,
безмълвно. Над главата му сияе
запалената лампа като нимба.
1932 г.
Изстива медлено кръвта
и слънцето изгубва сили;
под бързите автомобили
изхвръкват птички и листа.
Отново скитам аз невесел.
Какво ще кажеш ти, сърце?
Тя е все тази скръбна есен
и тук, в Париж, на Ке Волтер.
Картината е все една:
вида й тъжен не изменят
ни плаващите върху Сена
широки маслени петна,
ни мостовете, чийто свод е
опушван вечно от дима
на толкоз много параходи,
нито крайбрежната стена,
където тоди миг във здрача
седи разчорлено момче
и гледа как до него скача
на две нозе едно врабче.
Трепери голото дърво,
разтърсвано невем от спазми,
и моето сърце е празно
като напуснато гнездо.
Какво да искам? Вехне всичко:
и сенчестите дървеса,
и книгите на букиниста.
Шуми стъмената река
и като времето тече;
би казал, с нея ще отплуват
стената, зданията, Лувър,
момчето, сивото врабче.
1930 г.
Те бродят в този град прокажен
без цел, превърнати на вещ,
и вече своя вид зловещ
самички не съзнават даже.
Със поглед тъп и образ впаднал
прекосват този свят засмян
и носят на гърба си — гладни —
меню на някой ресторан.
И как е странно под това
небе, изядено от пламък,
да виждаш (случва се това)
реклама да чете реклама.
Човечество, спри да въздишаш,
скрий лицемерните сълзи!
Човек не ни е брат, а зид,
на който се лепят афиши.
1934 г.
Прекарам ли ръка по своя образ,
ръката ми ще почернее мигом.
Не знам дали това не е от мрака
на нощите, прекарани без сън,
или е от дима и саждите
на гарите? Ушите ми бучат
от грохота на влаковете, сякаш
съм пил хинин. Наистина не бях ли
аз болен цялата година? Тези дни
не преминаваха ли през плътта ми
сами подобно тръпките от треска?
Не бяха ли видения нелепи
и застояли мисли туй, което
очите ми съзираха навън?
Аз съм бил болен сигурно, когато
съм виждал оня просек стар да свири
на флейта със носа си и димът,
от вятъра съборен, да пълзи
по покрива подобно черна котка.
Мора е бил навярно оня град.
О, как съм уморен! О, как жадувам
да се окъпя в сянката уханна
на дървесата, да следя безгрижно
на пладне как във синята далечност
се раждат облаците и да виждам,
че е небето по-високо сякаш,
когато аз лежа върху земята
и с влюбен взор през клоните го гледам.
1930 г.
Ти спираш с твойто пътно наметало,
зад теб остава минатият лес;
пред лудия ти поглед блясва бяло
познатото заснежено поле.
Небето и земята се проникват
и ти напразно дириш кръгозор,
така дълбок е този стар простор,
че ти се иска сякаш да извикаш.
Но не извикваш. Радостни очи
запираш върху хълма снежен, дето
две черни и оголени дървета
отлитат в вис като два стълпа дим.
Ти виждаш къщицата си — червена,
невям заруменяла от студа,
и пиеш въздуха като вода,
и на сърцето ти отново става леко.
1930 г.