Атанас Далчев
Съдба

Той е железен, каменен, старинен;

такива има с хиляди в света,

обикновен, но само че зазидан:

един балкон без никаква врата.

Кой знай кога и от кого построен,

е станал непотребен изведнъж,

но не за всички: птичките спокойно

от вазите му пият хладен дъжд

и неговата четвъртита стряха

събира в някоя дъждовна нощ

след дълга и невесела раздяла

отново двама скитника ведно.

Но през деня отвън го не съзира

на минувача празното око.

Стопаните дори не подозират,

че къщата им имала балкон.

Спал между цъфналите гранки

на най-високото дърво,

от него с неговата сянка

аз слизам призори ведно.

Зората нейде се разпъпва,

възпламва нощната роса

и тъмнината се отдръпва

в дълбочината на леса.

Потръпват дървесата леко.

Аз тръгвам радостен. Къде?

Където бялата пътека

поиска да ме изведе.

И бродя: пея песен стара

или подсвирквам със уста,

а птиците ми отговарят

и ронят върху мен листа.

Денят полека се изнизва

и уморен от дълъг път,

аз спирам в сенчест кът, при извор,

от който никой не е пил.

И там, когато се надвеся

един над извора дълбок,

от дъното изплавва весел

ликът на древен горски бог.

Стрелките на отсрещния часовник

описват върху своя циферблат

дванайсетте кръга на моя ад

и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под

с коси от леден лепкав пот измокрени,

и аз умирам в стаята под покрива

тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,

трамваи като ветрове фучат

и смехове и крясъци звучат,

и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,

понякога аз сядам на прозореца

и яростно оттам замервам хората

със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам: този весел свят

със мене и със мойта смърт не свършва;

аз съм една ненужна жалка мърша

и мога ли да бъда техен брат?

Не искам състрадание от хората!

Аз имам всичко: моя е смъртта.

И аз ще се изплезя на света,

обесен върху черния прозорец.

Напразно ти кълнеш жестоката съдба

и бедното тело осмиваш със злорадство:

душа, ти свойта мощ и своето богатство

на него, тленното, уви, дължиш все пак.

Безумно не роптай, че бог те е затворил

като бунтовница в нерадостната плът,

без сетивата й от себе си навън

не би излязла ти, монадо без прозорци!

Ти властвуваш в света чрез тези сетива

и хранена от тях, растеш и бързо крепнеш,

докато тялото за теб покорно крее.

Какво ще му дадеш в награда за това?

Когато отлетиш във блясък и във слава,

неблагодарнице, ти тук ще го оставиш!

И ти си бил дете (почти не вярваш),

и ти си имал къдри от злато;

застанал бос, на глас си разговарял

с обувките и детското палто.

Следил си лястовиците, безгрижен

си хвърлял книжни лястовици сам

и си през счупени бутилки виждал

червени хора, сини дървеса.

Къде отиде времето, когато

е крепнела невръстната душа,

играла е със палавия вятър

и е била сестра на вси неща?

Годините растат и те затварят,

и те зазиждат в твойта самота,

врази ти стават старите другари

и опустява медлено света.

Над старото тържище ален

бе залезът като домат

и все тъй строен, все тъй млад

стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавина

очите, веждите му вече,

но не дойде и тази вечер

зеленооката жена,

която го веднъж повика

с очи, със поглед, без слова

и зарад тежкия товар

му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ…

да би му станала невеста…

до гроба би я носил весел

на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му

би грял в нощта като звезда,

когато долу през града

към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли? Сам в света,

хамалинът стоеше влюбен.

И мракът от лика му груб бе

изтрил и сетната черта.

Остаряват хора и дървета;

падат дни, нощи, листа и дъжд;

неизменен в есента и летото,

камък, ти стоиш все същ!

Нямаш нито жили, нито нерви,

нямаш нашата злочеста плът.

Съвестта и хилядите червеи

никога не те гризат.

Ти не си изпитвал още жаждата

от която почват вси беди:

не грешиш ти никога: не раждаш,

пък и сам си нероден.

Ти си свят. Не затова ли некога

в огнените стари векове

от гранит и мрамор е човекът

ваял свойте богове?

Алена искра, от теб изтръгната,

камък, истината в теб прозрях:

вечно и свето е само мъртвото,

живото живее в грях.

Изгубената пролет

ще слезе в оня час

по белите тополи,

по листналия бряст.

Ще спре една латерна

в безслънчевия двор

и дворът ще запее

с латерната ведно.

В сърцето стигнат — мигом

аз ще се отрека

от учените книги,

от тясната яка.

И отведнъж ще снема

вси свои имена,

с тях — цялото си бреме

от скърби и злина.

Ще сляза лек и весел

по стълбите запял,

и слязъл, ще се смеся

с огромната тълпа…

Цял ден ще дялам камък

в виелици от прах

и няма да узная

съмнения, ни страх.

А вечер ще ме чака

на каменния мост

жена със къдри, сякаш

увиснал черен грозд.

Аз не помня, аз не съм видял

минаха ли моите години?

Ти не ме оставяй да загина,

господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от всяка сложност,

научи ме пак на простота:

да отдавам сетния петак

от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта

на невинното дете, което

първите снежинки от небето

сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря

с простите на прост неук език…

Научи ме, господи велик,

да живея като всички хора.