Валери Иванов
Грешна молитва
и други стихотворения

Аз нямам близък в този свят

                                                освен:

жена,

        която припознавам;

угрижен брат,

                        когото съжалявам;

и майка —

                стенеща и недоволна,

                                намусена, сърдита, вечно болна…

Това е целият ми капитал.

                                                Нима напразно съм живял!?

Аз нямам нищо в този свят

                                                освен:

квартирен ключ

                        и папка бели листи;

професия на пълен щат;

наследниче,

                което ми е син;

и образец на автобиография — един:

Аз: Иванов, Валери Иванов

Звание: Българин

Достойнство: Космополит

Особени белези: Петнист

Състояние на духа: Тревожен

Талант: Даровит

Общо здравословно състояние: Белодробно

Един порок /за досието/: Разсеян

Най-голяма гордост: Трудолюбив

Приблизителна възраст: Достатъчна

Обществени контакти: Единак

Етикеция и маниери: Щастлив

Тежест и ценз: Магистър-филолог

Брак: Пожелал

Ярки изяви: Неудостояван

Хляб имал ли е?: Не е гладен!

„Аз бих живял без стихове,

но само в свят, за който те ратуват.“

Николай Кънчев

Ако не е време за поезия,

то… значи — време е за смърт!

Животът крачи на протези.

И прозаично болен е светът!

* * *

Безподложен живот —

айсберг цинична помия.

Между ада и рая, без брод,

сме затънали в нищо — до шия.

В тази тленност сами се орисахме —

инжектирахме си доза демокрация…

Даже смъртния акт си подписахме,

като доброволно самоубила се нация!

* * *

Аз не бях тоталитарен поет.

И придворен не мога да бъда.

Чакам смирено отвъден билет.

Нямам воля за друга присъда.

На Пл. Александров

Отдавна в тая твърд робска

не е имало курбан за светци и апостоли…

Пукай се от мъка, земльо попска,

и чопли семки — за Бог да прости!

Низки търгаши ни водиха към „високото“ утре.

Вратове и мутри ни дариха фина „демокрация“.

Лутаме се освирепели като глутница вълци…

И имаме наглостта да се наричаме „нация“!?

Псувай, проклинай, сестро — брата си,

че роб на глупците остана…

Разкъсвай в гняв, селяко, душата си,

че време безплодно, безхлебно захвана!

Тази страна, отдавна изречена и обрулена,

напоследък гмеж — сатани и демони ражда!

Българийо, майко — нещастна, охулена —

умори ме от болка, недоимък и жажда!

Полетяха демократи!

В устрема им:

ренегати,

милионери,

кожодери,

вагабонти,

проститутки,

безимотни,

неграмотни,

репресирани,

маскирани,

ощетени,

саботирани,

селендури с потури,

светила на конюнктури,

малцинства и емигранти,

абсолвенти,

аспиранти…

Хиляди,

милион смелчаци,

в сърцата с патлаци.

Атакуват комунизма!

Днес — навеки — тяхно време.

Цял народ си прави клизма

с ново семе, с ново бреме.

Гео… дявол да те вземе!

По Ботев

Политиците станаха повече от поетите.

Земята

реве

за стопанин.

И липсва шаблонът —

безброй

са сюжетите.

Наоколо хора

с лица

неразбрани…

Дръвче посадихме —

покълна

из плевел

стърнище

на млада фиданка.

Свалихме диктата — намерихме довод!

Народът се сви

на седянка.

Хоро се зави

на мегдана.

По пладне пропяха джамии.

Затегнаха здраво колана

отбор българи —

харамии.

И демокрация

в синя премяна

от небето слезе при юнака.

Па си хвана конче за юзда,

преди да си накриви…

калпака.

Странници.

Странници.

Странници.

Всяка сутрин край мене сноват —

таласъмени,

сънени

улици,

като гущери в призрачен свят.

Стенократи —

завързани,

строги —

катинари, заключени в мрак.

Натежали,

оръфани

облаци

каканижат се — крак подир крак.

Бели листи

в моята

памет —

изоставени пощенски станции.

Драсвам клечка —

цигара

на завет.

Топлинката е смърт без гаранции.

Хвърлям фаса,

сърдечно

прекашлям…

Може би съм фатално обречен —

в тази пепел

гримирана,

прашна —

от живота да бъда изречен.

Сякаш

само стоя

и се стичам,

като сприхав старик в полумрака.

Има толкова

много

сирачета —

без баща и без майчина стряха.

А навън

вече цъфват

кокичета.

И роят се богатите хора.

Времената

не са

за обичане.

Времената са пълни с умора…

„Робството снизява дотолкова хората,

че те го заобикват.“

Вовнарг

Те бяха тук.

И си отидоха.

Оставиха ни голи като миди.

Животът ми… напусто ще премине,

защото няма кой

да ми завиди.

Те бяха роби

на търпението от жажда.

И въпреки това — велики.

А нас — експериментът ни разяде

и ни превърна в статистически

антики.

Ще дойдат пак —

забогатели,

с торби жълтици тук — при скота.

А ти — проливащият пот в постелите —

ще си последният авантюрист

в живота.

Тук, Слава Богу — няма фереджета!

Макар да пее ходжата,

по обед

са пълни всички кафенета —

с непредани мъже

и дами похотливи.

Развинтват своята фантазия сирашка,

на пръв поглед — видимо щастливи…

На чашка —

интелигенти бистрят политика.

И сочат с пръст шизофреника,

кандидатирал се за депутат

и таз година…

На улицата — просякиня

от благороден минувач

петаче взима!

Метачките стотинките премитат.

Избягали от часовете

ученици —

в компютърните зали скитат…

И слънцето изпира дъждовете!

Решетките отточни — пак отмъкнати!

Едно момиче снощи — в шахта счупи крак…

Данъкоплатците,

дълбоко бръкнати,

се питат за пореден път:

„Защо?“ и „Кой?“, и „Как?“.

Затворените

в топли канцеларии

блюстители на право и култура —

въртят в ленивите си мозъци

варианти за поредната халтура…

Медиците проклинат занаята.

Учителите — ниската заплата.

Наемните работници — наемника.

А ел. техниците — приемника…

С престъпници, крадци и рекетьори

полицията —

ден и нощ се бори!

Нахалост!

И седнали по български — мохамедани,

прощават се с традициите —

/в баирите/ —

от лани…

А на пазара:

дивотия,

гюрултия,

зевзеци,

зарзават,

цветя,

търговци,

прекупвачи,

романия,

кючеци анадолски,

нашенски хора…

Отвред гъмжи от стока и сергии!

/В пазарен ден е много живописно!/

Отвред —

народ,

пари

и шмекерии.

И пенсионери по опашки виснат.

Това е част от зрелищния град

и от живота му — стандартно непонятен:

поети български не се четат,

почти не ходим на концерти и театър,

на гости вкъщи — на познат…

ЖИВОТЪТ ВСЪЩНОСТ Е — ОБРАТЕН!

В действителност се връщаме — назад!

Човеци сме — от дъжд на вятър…

На кметската управа не й пука, доволни ли сме да живеем тук…

А в тази земетръсна зона — чарк по чарк,

аз чувствам как убива ме озона —

съвсем професионално, методично, садистично!

И все пак ще цитирам Кенет Кларк:

Не гледам непременно с радост

на бъдещето,

но ОПТИМИСТИЧНО!

Полунощ е. Всичко спи.

Мракът чер воал е пак разперил.

Чака в мрака бедна, дрипава старица —

с притисната глава о студената стена…

Своя син тя чака —

от фронта, лейтенант.

И готова е да чака още, още…

в този мрак, с очи немощни.

Отнейде глъхнат глухи стъпки,

жената скача, но… уви!

След парещите нервни тръпки —

несретни… майчини сълзи.

А небето горе — черно. Черно!

Сякаш в траур я топи.

Няма го Димчо… и безутешно,

прокоба — сянка — мислите гнети.

„О, боже, боже!“ — в безмерна горест,

в сиротен хрип отекват молебни слова,

в очите блесват гневни мълнии,

надежда гасне в клетата душа.

Полунощ е. Всичко спи.

Мракът чер воал е пак разперил.

Чака в мрака бедна, дрипава старица —

с притисната глава о студената стена…

Всуе… И времето отлита скверно,

от студ сковани — нощите немеят…

Тя безконечно чака — упорита, верна —

да й прошепнат, че убит е той — не смеят…

Великомъченица, изнурена, горда,

притваря клепки старата едва,

а вятърът свисти като флигорна,

ехиден — ниско в пустошта.

Устните мълвят: „О, сине!“,

сълзите текат, ръцете съхнат…

И сякаш никой няма вяра да й вдъхне!

Удар. Стон. След миг кръвта ще рукне!

Финал… Като в легенда свята,

оттътва подир мъртвите скрижал:

„Полунощ е. Всичко спи.

Мракът чер воал е пак разперил…“

За миг да помълчим пред свободата…

Геройска смърт поетът е намерил!

В бездарното многозвучие понякога на нощите,

в хладното и шантавото

ме избива на лудост от радост,

че дишам благополучно и кашлично,

че долавям в звук тишината,

когато барабани само вятърът…

Тогава си мисля,

че душата ми е пансион на бездарни величия,

остра заплата на тъп депутат

и скъп залък евтино балканско самочувствие.

В безразличието на неоновите вечери

някаква безизходност ме гони,

преследва

и смачква,

сякаш нямам право да зная съдбата си.

И като необмислена тийнейджърска рожба

си тананикам поредното стихоплетство,

в оправдание на горецитираното оптимистично

черногледство…

Все напред — към безкрая. Все назад — към Човека.

Ние влизаме в Рая, но по адска пътека…

Чаках. Предълго — чаках.

Не плаках, не скачах, не виках: „Ура!“

Аз отсъствах от тълпите площадни.

И не вярвах на празни слова.

* * *

Той пристигна — след бурите сини,

след червения траурен бриз.

Бежанец, имигрант — наш далечен роднина.

Или просто — с баща — цар Борис.

Разсъблечен — огледа народа.

Посъбра своя юпи кохорта.

И превърна живота ни в ода

за последната българска орда.

Кой ще тръгне на бой или свада

с тази вярна перфектна пасмина?

На колцина награда се пада

да умрат в бой за тебе, Родино…

* * *

Царят — гол. Народът — бос.

Ама, че шега нелепа.

Няма трон експремиерът — гост.

Звучно смее се Асклепий.

Зла съдба. Добър урок.

Вечно тази орисия.

Една страна. Един порок.

Все чакаме отнякъде Месия.

Сега боли, че сме се кръстили

и благославяли трохата демокрация.

А някои ще си оближат пръстите

с потта на българската нация.

От дявола не се боят натрапените — „силни на деня“.

И като в ковчези ни делят — според лустрото — не според ума.

Да Ви целуна ръка,

да се препъна о прага…

Пардон!

Да падна възнак,

за да зърна царствената осанка,

която не притежавам…

Безхлебие.

Предчувствие за безхаберие.

Като ВОТ навятъра — даули бият насред мегданите.

Кръшно се хоро захвана.

Вече 16 години станаха,

откакто —

в химерична каляска и с нос,

увесен над трапезата,

забил весла в соления месал —

народът търси анамнезата

като луд по невнимание.

Сатрапи.

Някак капе.

Капе агнешко —

мълчанието на кастрирани копои и скудоумни пажове.

И непрогледен — мракът кънти.

Сам,

като сред свои —

за последен път — натрапник.

Ваше Величество,

отричате ли се от приказката за униформата си?

Съвършено е да свършиш!

Един изстрел пушечен.

Стъпкваш сълза на поет самодоволно в нозете си.

И в шемет,

пропътувал всички ширини,

пространства

и измерения,

кръстосал рапира, като Сервантес, с вятъра —

се завръщаш —

авантюрист,

фалирал бедняк.

И като почтен глупак

ще си тръгнеш —

боговъзпрян,

дрогиран до срам

или мъртвопиян —

от утробата майчина,

за да прогледнеш в очите бащини

и да съзреш отново себе си.

Страшно бият на заран тъпани.

Кръв от рани капе в душите тъпи.

Надменно прасета колят палави гангстери.

Вият на село дъртите псета.

И гордите твари се схлупват.

Внесете новите трупове!

Усилни години.

Осакатени скотове.

От оригиналност вече ми писна.

И този строй ще прогние кокали…

Съдбата ми зелева вкисна!

Неизповедимо е мълчанието през зъби.

Барутен погреб тлее като рана.

И зейнали са стръмните ми зъбери.

Животът пак е карта проиграна.

И няма връщане назад.

И утре — няма.

Светът е повече от грешен.

И няма рай.

И няма ад.

Човекът е трагично смешен.

Сред толкова възпитани невежи — нямам сили,

за правото си на озон — да споря.

На хоризонта лилипути са се възцарили.

И няма хора.

Няма Хора…

Навярно клупът ми е тайно хвърлен

и онзи жлъчен кикот е за мен,

щом този век — гротесково ощърбен —

желае да ме види победен…

Зъл гняв попарва смуглите ми бузи.

Това не е поредният миманс.

Погребах романтичните илюзии,

но не изпадам в декаданс,

за да просъществувам — сред убийства и разврат,

защото знам,

че някога отново ще се срещнем

по онзи Лунен път, наричан още — Млечен,

за да пребъде българският Голиат!

Трябва ми един куфар —

да си събера ума,

един чадър —

да полетя от седмото небе;

и една здрава кубинка —

за да разбера,

дали съм стъпил на твърдо —

там,

където не е България.

Два ада не съществуват.

Къде ми е Родината?!

Трикольорът ни е сив трибагреник.

И бяла лястовица в него няма.

Не вярвам нито в ад, ни в ангели.

Душата ми е кратер на вулкан.

Мъжете пият и бесуват.

Жените диплят дари и гнездят.

Децата свикнаха да псуват.

Светът е анормален свят.

Поети пишат „авангардно“

и кътат дребни за едно кафе.

Старчоците ни гаснат ретроградно,

с пробойни в белите и черни дробове!

Бог на безбожни абстиненции —

моят народ е дрогиран по рождение!

Животът се превърна в риск…

Въртят ни като в денсинг-микс.

Дори да си издигнеш обелиск,

водите ще те отнесат на Стикс…

Човекът може като вълк да вие

и като червей по земята да пълзи.

Нима и ти, и аз не сме удавници?

Приличаме на тежководолаз,

достигнал дъното — без акваланг и плавници…

Какво остана още живо в нас?

Човекът може като вълк да вие

и като червей по земята да пълзи.

Навярно тръпката на шлемовеец Хермес

държи ни над водата като корков кораб,

клатушкащ се пред дверите на Троя,

с болезнено разкъсан епидермис…

Човекът може като вълк да вие

и като червей по земята да пълзи.

Мирише на скорбяла и на тор.

Май влязохме не в Троя, а в Содом…

Натирихме жените си в Гомор.

Страним от божия си дом…

Човекът може като вълк да вие

и като червей по земята да пълзи.

Дотук ли ни докара Уудсток?

Превзехме обетовани земи,

а Че Гевара си остава пак пророк,

щом „българин да се наричам“ ме боли…

Човекът може като вълк да вие

и като червей по земята да пълзи.

Животът е строг — като Сталин.

Лицемерен живот — като Брут.

Вече ясно е — пътят към рая

идва с болка, недоимък и студ.

Заседават народните вождове —

всеки делник превърнаха в бреме.

За ковчезите — дал Бог гвоздеи!

На велможите за кого ли им дреме…

Вече няма приятели, близки.

Тази криза тотално съсича.

Не ни стоплят рокади и чистки.

Сърцето в гърдите се спича.

Няма изход, не трябват и крушки —

от половин век се лутаме в мрак!

И на Радой Ралин „лютите чушки“

не струват вече пукнат петак.

Анемични социални протести.

Отшумя параноята на народа.

Депутатите вихрят фиести.

Вапцаров и Ботев не са на мода.

Спри за миг, съвземи се, човече!

Виж, Родината в низост изпадна!

Черна котка ли път ни пресече…

или някой парите открадна?!

Има изход — Месия — Европа!

Хитлер крахна, но плащаме — ние!

Някой гроб на България копа.

Зима бяла на портите вие…

Навън е ураганен вятър.

Едно безкрайно лутане сред полунощ.

И с утрото вампирско по-нататък

ще продължа да пия — още, още…

Отдавна мъртвите не любят вече.

Аз, като тях — на тлеене обречен —

ще пофлиртувам с влъхвите в самотната ми стая,

без даже с устни да докосна рая.

Върни душата ми на Дявола,

о, Боже — мой анатемосан враг!

Аз знам, как татко се е давил

на Мътница в настръхналия бряг.

Завръщам се към твоето неизречено

и стискам твърд пестник — за ресто…

Ако животът ми на смърт ще е обречен,

не ме търси за изкупленията си често!

И болката в сърцето, несподавена,

отдавна съм превърнал в рехък гроб.

Душата ми — пачавра неощавена —

отскоро е на страстите ми роб…

От обещания и клетви ми се гади.

Животът е фъшкия вкисната.

Умираме по скелета и барикади —

открай време сме така орисани!

Низвергнатите — тук са преродени,

копоите — раздават правосъдие!

Иисусе, ти не си до мене

и аз не искам вече милосърдие!

И аз не искам да ми ближеш раните!

Ще бъда, ако и тебе бъде!

Братоубийство ври в казана на Балканите…

А ти от своите миряни си прокуден.

„ХХ век е на разпокъсаните, а не на слабите и малодушните…“

Казал го е Жул Кларси… Не го познавам. И той мене.

Жребият беше странен.

Епохата ни отмина — ние също.

С души дребни и самочувствие всемогъщо — умирахме,

смъртоносно устреляни…

Нормално е —

на наивен народ:

подли политици,

суетни шизофреници,

кариеристи и егоцентрици —

абсолютно всевластна олигархия.

Родината клекна в епархия.

Някои гамени бягаха от полицията,

а през останалото време лежаха на друг гръб.

В слабата държава ни прилошаваше от безтегловност.

Безвъзвратни промени:

все повече жени — развратни, все повече мъже — обратни…

Докосването до демокрацията

по параболата на имитацията

ни доведе до абсурд —

космонавтите да приключват екскурзиите си в открития Космос

със закриването на няколко български правителства

и още едно,

което беше същото.

Това е Новата история — разголена, брутална и перверзна.

Кръжим по странна траектория — в познатата порочна бездна…

И нищо ново сред Всемира. И нищо ново под Небето.

Ще дойде Бог с тояжка от баира

и ще си върне с ресто — всичко взето.

По стръмния ръб на изкачването към върха,

толкова обозрим

и неосезаем,

понякога умората си казва тежката дума…

Сменят се правителства,

развенчават се шампиони…

по стръмния ръб към върха.

И винаги има виновно,

почти невменяемо,

вдигане на гузни рамене,

когато няколко глави се търкалят в прахта —

по стръмния ръб към върха…

И толкова е смешно,

когато системите се сменят,

с мотивацията да спрат лазенето —

в името на летенето…

И винаги стъпваме

много внимателно и безотговорно

по земята,

когато изкачваме върха…

Няма място за крахове,

няма място за загуби,

когато имаш за гръб Парките на съдбата,

а за лице —

резултатите от последните местни мажоритарни избори…

Защото по трудния път към върха,

няма непреодолими граници

в бездната от съгрешили —

с благословията на Сатаната — съзаклятници…

Защото изкачването

не е спорт за неопитни и аматьори…

Всички останали са професионалисти —

когато не става дума за почтеност и феърплей…

По стръмния ръб към върха

се спускам бавно…

нагоре…

за всеки случай.

На баща ми…

С осанка — горда, благородна.

С чело — гениално. И пророчески очи.

С усмивка — ласкава, беззлобна.

Смолисто черни — къдрави коси.

Широки плещи. Мека гръд.

С коремче — тяло. Сочни длани.

Атлет в походката, в нозете — твърд.

С тен — мургав, астраганен.

И с говор — кадифе. Възостър слух.

Светкавично-контактна мисъл.

Характер — кротък. Но челичен дух.

По-често весел — рядко кисел.

Любвеобилен до неправдоподобност.

Приятел пръв с деца и старци.

Избягваше баналните подробности.

Но безпощадно строг към недостатъци.

Той мразеше играчите на дребно.

Простаците и лицемерите презираше.

Първоучителю, така си ми потребен…

Единствен ти от всички ме разбираше…

Моят малък син, единствен,

вече е пораснал мъж голям.

Крачи винаги замислен,

а в очите му проблясва плам.

Още футбола обича.

„Борим се“ почти през ден,

а по него купчина девойки тичат.

И прилича истински на мен.

Съдба му отредих нелека,

но да е щастлив желая…

Днес и да ме мрази — нека!

Утре ще ме благославя, зная.

На майстор Ваклин

Елате тук, при нас — в строежа.

Работим заедно година вече.

Какво ли не строим — дворци, човечност…

И плана преизпълнихме далечен.

С ирония ни гледат строеваците,

говорят често, че не сме воини…

Да дойдат тук, при нас — в кофражите,

да видят как се служи по-достойно!

Романтика се крие и в бетона,

в издигнатото скеле, в морния ден…

Душата ти прелива от доволство,

когато видиш блока — построен!

И нищо, че не носим автомати —

ръцете ни по-силни са от тях…

Делата трудови са ни гранати.

Строител ли съм? — Не… Но бях!

Нощна стража бди съня ми —

сън за делника — заслужен.

Твърда стъпка — мъжка дума.

Взор — от лутане — изпружен.

Смяна — караул застъпва.

Мокрят сънните клепачи.

Пуква се зора — изтръпва.

Първият петел не грачи.

И в душата ти е леко.

Стене морната ти плът.

Лягаш си — на топло, меко.

А войничето — на нара твърд.

Някъде в нощта — далеко,

поглед впил в една звезда,

идва по сърдечната пътека —

войничето, с писмо в ръка.

Той получи писмо от Ирина.

Беше тъкмо застъпил на пост.

И зачете: „Прости ми, любими,

заминавам в чужбина — на гости!“

И изтръпна: „Това е измама!

Тя кръстосва с приятел градинките

и в тайфата е първата дама,

щом е скъсала нашите снимки!“

Да. Писмото й беше последно.

Без целувка за сбогом — финал.

Войничето стори нередното —

просто, само за миг — примижа…

Но дежурният нямаше време

да го чуе в среднощния хлад.

Отривисто изрече:

— Ей, редник! Утре — карцер, след този наряд!

А сърцето му лудо туптеше:

„Арестант по неволя — не може!“

Караулът блаженствено спеше.

Бавно пръста на спусъка сложи…

Той знае що е бедността —

живот — безочлив и изречен,

разбита от юмруците врата

и път, на пъкъла обречен…

Безхлебен. Неглиже. Унил.

Върви из пустия градец,

ръцете в джобовете свил,

с лице изпито — на светец…

Така е. В този зъл живот —

добър да бъдеш е несрета.

Пари печели с кървав пот,

съдбата му е тягостна и клета.

Бракът му оказа се — погром.

Кариерата му рухна отведнъж.

И пуст е неговият дом.

Един демократичен мъж.

По улицата крачи — оснежен —

интелигентен, тих, невъзмутим —

с душа сиротна и скопена…

И няма за какво да му простим.

Съдбата е безмилостно жестока.

Съдбата, 100%, е трагична.

Ти падаш. Друг ще те смени и… толкоз!

Нима сломеният е личност?!

Умираш и след смъртта ти — вопли.

Това е подлост прозаична.

Животът е борба за кокал,

народе мой, а ние го отричахме.

Ако съм грешен, Господи, прости ми!

Аз бях наказван и преди.

Ако не бива да изричам твойто свято име,

живота ми завинаги вземи!

Не ме гори на тази жежка клада,

че в своя път нагоре, към върха,

сърцето и душата си отдадох

на близки и любимата жена.

Бъди до мен — опора или сянка.

Бъди до мен — палач, зъл демон мой.

Но никога не ми напомняй,

че роб съм бил, че роб съм твой…

И ако си Господ за мъжете като мене,

и ако си Господ за човеците Един —

не ме заставяй, Боже, на колене —

да съм ти предан и покорен син!

Амин!

На Иван Пейчев

Вече късно е,

прекалено късно е

за силни мъжки приятелства —

моят кораб в небето отдавна отплава,

странстващ рицар

след нежно предателство,

след неподозирано гнусно предателство —

боен флагман, с разкъсан пряпорец.

Рано е,

съдбовно рано е

за забвение или котва в морето —

аз пътувам,

пътувам,

с кървяща рана,

към мостика на мечтите,

където

всъщност никога не е късно или рано,

никога не е било безвъзвратно късно

и особено рано,

ако всички гари и влакове са се сбъдвали,

ако животът е ново прераждане,

ако това за пръв път се случва…

Всеки край е ново начало.

Всяко начало — нов край.

В края тъжен и не толкова,

защото все пак ти си длъжен

себе си поне веднъж да излъжеш,

че не е прекалено късно,

че не е обезателно късно

и че никога не е особено рано

да разбуниш вълните гигантски

пред даляна на океана,

и да превърнеш живота си в празник,

в един безконечен оазис.

Не е късно,

не е късно, капитане —

замислен, мълчалив и наскърбен от хората —

да продължиш далечното плаване

и да заживееш отново истински.

В синевата на нощите

невидими сенки чезнат през очите на моята трева,

която невероятно проглежда,

щом змей пролази съня ми…

И се отпускам по гребена на мълчанието,

потъвам в неутолими облаци,

сякаш смерч опепелява душата ми.

И пътувам,

пътувам,

пътувам —

към залеза,

като зарево на влюбени шепоти,

зрънце щастие нося — капка сълза

от корена на онова „лудо биле“ —

за изцеление на непростимото…

Греховен се стича в стремето си вятърът,

узрял да прозре времетраенето на земетръса,

сравним с риска да си жив

в увертюрата на тлеенето.

По това омагьосано нанагорнище

се спускат покосени мечти и проклятия —

мои вещици вкиснати,

метреси и неприятели,

мои противозачатъчни пориви,

в които не вярвам

и в които не търся спасение,

оцелял с първото покълнало кокиче напролет.

Колко зима съществува в жаркото лято.

Буйно раснат моите стръкове —

дни снощни и нощи гневливи —

след битките с неустреляни недораслеци.

Изричам хули несторени и сторвам вината си праведна,

като еретик — неволно изсъскал, в името на безсмъртието:

„Анатема, Господи!“…

След полунощ е.

Моят час.

Вживявам ли се в роля на поет

или съм истинският — аз?

Безсъницата — моя вярна жрица —

отново топла длан протяга.

И тихо ме превръща в рицар.

И влюбена, доспехите ми стяга.

Обзет от тайнствена тревожност,

напрегнат делнично и изнурен,

от чара й погълнат до безбожност,

подире й пак тръгвам осенен.

Щастлив съм, че обсебен от магия,

покоя си поделям с нея.

Обичам я, защо да крия?

На полосата с утрото живея.

Далеч от снобската гълчава,

от скотското еснафско общество,

сърцето ми да бие продължава,

душата ми празнува опело.

А в слепоочието камбана бие…

И спусъкът на нервите прищраква.

Дълбоко в мен детето вие.

Луната хрипе и оплаква.

Готов съм и зората да разстрелям,

поиска ли го приказната фея.

Не скърцам зъби, а споделям…

И сякаш умопомрачен се смея.

С годините се научих да побеждавам в себе си

и пороците,

които не притежавам…

Чужди вини ми висят на врата —

някакви черни поличби.

Заложник на странна съдба —

чувствам се ничий.

Смехотворно епизодичен,

провинциално романтичен —

мразя опеката варварска

и гневя се на наглите нарциси,

родени в смога на неграмотни облаци,

с културата своя махленска.

Обичам чистите нрави и помисли.

Презирам сериозните комикси.

Вероятно

разбирам ориста да си жив — по инерция…

В душата си нося смирение,

но време не стига.

Прокълваха ме врани и човки.

И късметът — нокът трева — преди изцеление —

свойски намига!

Кому?

Нима се превърнах в ширмовка?!

Искам да се прибера.

Искам да се върна у дома.

Напоследък съм изненадан

от грубите вмешателства в моя чий живот.

Понеже е чужд,

същевременно — личен,

защото се лутам в тълпите

като някакъв персонаж — абсолютно гномичен,

бих казал:

станах почти безразличен към какво ли не…

Дори към псувните и свадите пошли.

Посрещам зората с очи кокоши.

И ми е лошо,

твърде лошо от летене,

от което клепачи болят

и ти се вие свят,

че си роден

и още млад —

на такъв точно кръстопът.

За последен път изпадам в смърт…

И не искам да се прераждам повече.

Спокойствие, без което не мога.

Загадъчност на усамотения бряг.

Зрънце покровителство, заченато от Бог,

като спасение в непрогледния мрак.

Заминавам.

Ще бъда нормален.

Единство на природата и бездна е душата ми.

Тлее синкава бездънна пропаст.

И чужд на безбрежното плаване,

търся пристан — насън.

Живот, като шеметно отдаване.

В копнеж и в мираж пресъхва коренът на ниския облак,

от който искам да въздъхна и не мога…

Ще окъпя света в своята аномалия,

че потъвам в ничии обятия,

където измамната вечност

ще ме приюти сред нежни болки и безмълвия,

вместо удавяне…

Стене хищник — вятърът.

И гняв опипва съдбата ми.

Тежат прангите на ужасеното пиянство на пленника,

развързал примката на мълчанието…

С безброй лъжи и изстрадани луни се катеря,

и опознавам падането, в което нищото е всичко.

Криволичих, докато сгреша попътното лутане.

Извървях летни и зимни порои,

като звяр хищен ръфах нощите,

за да обладая умората;

като нафора в грешната паст на праведника —

глътка озон отпивах при пробуждане…

Безпощадно и гибелно ваех сълзи

пред очите на бездарни безличници —

аутсайдери и неудачници,

които ме презираха някак естествено

и ми лепваха изкуствени прякори…

И от суета разбивах светли блянове,

ненабленувал се на щастие.

Докоснах с устни небесното тайнство,

в което никой няма приятели.

Черни кинжали на черни оброци в белите нощи

сутрин рано ме будят.

И сърцето се свива в шепа кал.

И унивам.

И петли кукуригат.

Идват с тях самодиви.

Знам, че мислите болни надалеч ще прокудя…

Виждам татко в нетлен,

той ме гледа — прошарен,

с очи просълзени… и бавно разтваря се в мен.

Разговаряме тихо и споделяме всичко —

как живяхме щастливо,

как попаднахме в нищото.

Аз не искам да страда и не искам да спорим.

Като син и баща, сгушени, своите тайни говорим…

А навън се разсъмва,

мракът сив пак си тръгва —

ще се вдигне мъглата под небесна хоругва.

Криво-ляво ще легна и ще дремна нататък,

от патрона ракия глътка жар ще отпия,

та дано във ведрото ми секне пожарът,

гдето кътам като старо имане —

своите предани чувства, своето лозе небрано…

И дано се пречистя от най-тъмната рана.

И дано е лъчиста старостта ми незвана.

И ако бавната ти клада

не е преддверие към Ада,

Господи,

кой път вървя,

кажи ми…

И ако на баща ми под земята черна гният

костите,

не е ли всичко в твое име?

Прости ми.

Като мрачно, тъмно пред очите ми.

Нейде там — горе, вещ бакалин,

преброил си до стотинка дните ми…

Смрад и душно е наоколо.

Затъвам в най-дълбокото.

Така ли живеят небесните ангели!?

Не изкупих ли греховете каменни?

Не ти се моля и кланям като смирен праведник.

Дошло му е време да прогледна.

И да прокълна деня си на раждане.

Зачеваш на земята изверги,

а светът е свиреп до себеизяждане…

Да бъдат твоето царство и воля!

Амин!

Анатемосан.

Грешен.

Сатана.

Разбрах, че Бог ме е презрял…

Но Бог е мъж,

не е жена —

убие ли ме,

значи е… педал!

Кому говоря?

Сигурно съм луд!

Играя си на жмичка със смъртта.

Смъртта е строга,

не е шут,

и бяга, както робът — от калта.

Без авангард,

без тил

и без фаланги,

в една безкрайно безпощадна сеч,

размахвам като кръстоносец пранги,

превърнал своите окови в меч.

Боя се.

Станал съм пророк.

Не ми е трудно да гадая.

Навярно съм любимец на Иисус…

За повече — не мога да мечтая!

Прости му, Боже, той е лунатик,

дори и денем броди по звездите!

Навярно няма време да греша —

съдбата колебливите наказва.

Каква е всъщност моята вина,

щом Господ кодекса си сгазва…

Боя се… Може би е сън…

Кураж, че времето — лекува.

Нощта е курвенска навън,

щом пак с обратните флиртува!

Денят е същият — и песоглавец —

облизва ме и казва: „Сбогом!“…

Животът е проклет мерзавец.

Животът няма нищо общо с Бога.

Щом движа в своята ръка писеца,

преди да ме разкъса гилотината —

покланям се дълбоко на Светеца —

за глътката отсрочка до кончината!

Кристално бистър небосвод.

Планетите са сини портокали.

Долита Марс в един живот

с полуразбити идеали…

И ако ли навън петлите кукуригат,

и ако ли някой има среща с цвете —

това е знак — отгоре ни намигат,

приятелски, но тайно — боговете!

* * *

Протягам длани — твоите да стопля,

а ти се дърпаш —

мигновено, хладно…

А мене продължава да ме чопли

докосването помежду ни —

странно…

Боботене. Неразбираем шум.

Не, глух не съм! Напротив!

Чувам как сърцето ми пулсира,

чувам как в нощта щурчето — свири…

А тогава…

бива ли да се страхувам,

щом неприятното,

ненужното —

не чувам?

И векове наред,

един и същ

рефрен — до болка се повтаря,

че в цъфналата буйна ръж

се любят двама — Тя и Той.

Ах, този серпантинен дъжд!

Ах, този свят чудесен!

Не е необходим Троянски кон.

За любовта е все едно —

не съществува никакъв сезон.

Дъждът в мъжа —

напролет и наесен,

самотните му стъпки по паважа,

любовните му тръпки,

камуфлажа…

познато е — каквото и да кажа.

Мъжът под дъжд,

добър и благороден,

той няма шапка и чадър,

безкрайно романтичен,

старомоден,

ухае на коняк и нишадър…

Понякога подсвирква си с уста.

И вечно търси предана жена.

Това съм аз.

Това съм 100% — аз.

И зърнах пак прииждането на зората,

и дланите ти нежни приласках,

и стенеше като устрелян вятърът,

подобно неизречен грях…

Душата ми — измамна фуста —

прилича на открехната врата.

Надзърнал в крехката пролука,

изчезна зейналият мрак.

И тъжен беше този бяг.

На този бряг ще бъдем само двама —

ти, залезът и аз.

Това не е любовна мелодрама.

Това е в профил и в анфас — картина на Пикасо.

Детайлите са демонски вселени.

След теб, като инок — ще сложа расо,

пред Бог ще падна на колене…

Шегувам се — един и същ,

не искам и не мога да съм друг!

Това ли е залогът да си мъж… —

Любимата да бъде вечно тук.

Денят е миг. Нощта — безкрайна.

И нейде ще се съчетаят — без стон, без звук —

и в пълна тайна, без нашата да разберат дори.

Че нежното ми зрение си ти.

Като молитвен дъжд ме осени,

тъгата ми — до дъно пресуши.

Направи ме — обичан и щастлив!

Навярно Бог ще ти прости…

Напук на всички вчерашни табута —

една любов — разголена до свян,

поличбено красива, необута —

пътува към небесния талян…

Защото да си жив е лудост — в света на гаснещи слънца…

Защото няма утре, няма бъдно,

щом заедно сме с теб сега —

не вярвам в никакво отвъдно,

но вярвам на Любимата жена!

Изгарят ме съмнения и клетви!

Една е болката след урагана.

Когато си готов на саможертви,

зараства и най-дълбоката ти рана!

Греховна не е обичта ни, знай,

щом винаги се вслушваме в сърцето,

което с чуждата вина ридае.

И няма да ни съдят на небето.

Щастлив съм, че си още тук,

че крах и горест надживя.

Бъди до мен — сълза на друг,

бъди до мен — най-предана Жена!

Странно.

Как странно животът се гърчи сред моите стаи душевни

и с кикот съдбата се кълчи пред нощите с тебе безхлебни…

Отивам си, мила, не бой се —

почти сме си казали всичко…

А щом ме изгубиш — преброй се —

до себе си имаше „Нищо“!

Странно.

Как в треска сърцето тупти и как тягостно пантите скърцат.

Отлитнаха птици сами към топлия юг, някак бързо…

Разбирай — това е сълза,

в която искри обичта ми,

с която си тръгвам едва,

в която се стича денят ни.

Странно.

Как нервно стеле се по мен с демонично кънтене небеса.

Аз вече съм камък студен или просто — твоя жалка метреса!

И не моля за къшей подслон в този дъжд — истерично дълбок…

Като пурпурен облачен стон,

ще потъна

в необята наоколо.

Да няма кой да те посрещне,

когато уморен се връщаш у дома,

и да се чувстваш в изнемога — грешник,

в чертога на любимата жена;

да търсиш в изневярата пощада,

да искаш да си вече друг,

душата ти безпаметно да страда,

че всъщност си безупречен съпруг;

и този някой — гневно, за награда —

да сочи в теб предателска вина,

че в брака си горял на клада,

за да опазиш чиста любовта;

че дръзнал си по мъжки да ругаеш,

че бесен бил си от досада…

Не може, драги, за това да знаеш,

щом всичко е дилема и тирада…

Ти можеш да гадаеш кой си тръгва,

че няма път напред и връщане назад,

че съвестта започва да послъгва

в живота между рай и ад.

Това е то.

Объркване до изнемога —

ръка в ръка, сърце в сърце…

И молиш за спасение Бог,

почти подгънал колене.

Защото имаш право да живееш,

да бъдеш истински обичан,

но ако не можеш да го проумееш —

палачът — жребий те посича!

Ти си тръгваш внезапна и мокра.

Истерично затръшна вратата.

А пък мен непрестанно ме чопли

затаената болка в душата…

Ти си тръгваш — вбесена и чужда.

Сякаш нищо сме нямали двама.

Всъщност права си — нямаше нужда

да разиграваме сапунена драма.

А навън е студено и влажно.

Без звезди, без луна е небеса.

Но сега и това не е важно,

моя скъпа, красива контесо…

Дълго мисля над твоите думи,

над обидите — пошли и злъчни,

и над моите шутовски глуми

през годините тягостни, мъчни…

Аз ти вярвах безропотно, мила,

исках ти да родиш моя син,

да ми бъдеш опора и сила,

и през гроб да останем — един…

Колко нощи си спала дълбоко,

за да гасна по пътя си черен…

Извървя с мен живота широко.

Бил съм сляп… и неистово — верен!

Нощта пак спуска своя мрачен креп,

макар звезди да греят по небето.

Обичах теб и само теб,

но сляпо е понякога сърцето.

Ти сляпа бе за любовта ми чиста.

Аз сляп съм бил за твоите лъжи.

В усмивката ми светеха мъниста,

но креех в своите очи.

А бях готов да съм ти предан сляпо,

да съм до теб и в болка, и в тревога…

Това е нашето последно лято.

Не искам повече. Не мога.

Сълзите ми ще те прогонят надалече.

Сърцето ми ще те изтръгне от съня.

Изстинахме си до полуда вече.

Обезлюби ни тази слепота.

Лунно момиче,

мой блян,

моя тиха сребриста мечта —

аз в съня си,

в лъчи бях облян

и те търсех в треви и цветя.

Колко хладна,

студена —

нощта

ми донася прегръдките свои,

сякаш няма е тази луна…

И ме стоплиха ласките твои.

Сякаш странно,

обиквам отново —

бях забравил, че има звезди,

бях изгубил и дума,

и слово.

Но дойде със съдбата и ти!

Лунно момиче,

мой грях,

мое тъжно,

щастливо ухание…

Та нали в своя път те копнях!

Ти си сбъднато мое терзание.

„Аз като филм те преживях…“

Ал. Геров

Усмивката, в която те обиквам,

която ме отнася надалече,

е сякаш трудното, с което свиквам,

с което бавно свиквам вече…

И срещите — внезапни като бреме,

което сме жадували след болка,

са сякаш мое сладко стреме…

Върти се филмовата ролка.

Артисти ли сме и безбожници ли, що ли?

Заложници на нечия съдба?

Съдбата не обича да се моли.

Съдбата — просто е — съдба.

И ако сгреша, че те обичам,

и ако сгреша, че си до мен…

От миналото си — не се отричам,

от твоята усмивка покорен.

Обичам твоя светъл поглед,

        безмерно нежните очи

                и тяхната тръпчива болка,

                        че влюбена и в мен си ти,

                                а аз по теб безкрайно чезна —

                                        междинна гара ти не си…

                                                ти сякаш си дълбока бездна,

                                                        единствена — в която ме гори

                                                                сълзата на метежното летене,

                                                                        където чувствам се щастлив,

                                                                                ъгливо мое противостоене,

                                                                                        понеже с теб съм още жив,

                                                                                                а твоето присъствие е огън…

                                                                И огнена е нашата любов, нали,

                                                                в която аз — без теб не мога,

                                                                а също и без мене — ти…

В очите ти, които имаш,

а други нямат като теб —

зелените треви на светлината,

аз виждам теб и само теб…

И в каменната красота, която нямаш

и никой няма освен теб —

сапфирения блясък на луната,

аз виждам теб и само теб…

В походката, в която имаш,

а други нямат като теб —

свенливото звънтене на щурец,

аз виждам теб и само теб…

И в устните, в които нямаш,

което никой няма освен теб —

вълшебно тайнство на венец,

аз виждам теб и само теб…

Аз виждам теб и само теб…

И няма никаква подобна плът,

в която да съм чист като светец,

тъй както за последен път…

Докажи, че си с мен!

Докажи, че си моя…

Аз съм женен ерген, взел направо завоя.

Ако имам съдба — нека бъде добрата!

Ако вярвам в жена — нека бъде в самата!

Ако нямам късмет — нека имам ракия!

Ако бъда поет — нека бъда месия!

Докажи, че си с мен!

Докажи, че те имам…

И бъди — всеки ден, а нощта — аз я взимам.

Намерих те.

Не искам да те губя.

Светец да съм — не мога и без теб.

А можех в друга да се влюбя…

А можех ли?

Наоколо е степ.

Бъди и остани такава,

дори когато съм сгрешил,

дори когато невъзможно става

да те намразя,

от любов препил!

Между две изящни рози съществувам…

И се любувам на кактуса,

от който съм сътворен…

Моля се нощ и ден на боговете си —

от зли мълви да бъда пощаден.

Разцъфват зимните ми приказки

сред хладината на бездушни взорове.

Прозорците на моя дом — залостени,

отблъскват бурени и чворове…

Скрижали на гнева ми несподавен —

избликват горестните ми мечти.

Градът отдавна ме забрави,

но вярата в гърдите ми тупти —

че някога, заклещен сред бездария,

сред пасмина от нарциси безбожни —

ще дойде ред на моята пледоария

и мислите ми — тягостно тревожни,

където ангели и дяволи пируват,

с потири сребърни в ръце,

и някак идилично се любуват

на стиховете прокълнати на Валери.

Между две изящни рози съществувам,

неимоверно щастие у мен искри…

Боя се, имам повод да ликувам!

Поетът няма право да мълчи.

На Ив…

Не знам къде, кога и как —

разбрах, че някой ме обикна…

Залитнал бях, преплитах крак,

опитвах се със себе си да свикна.

Но вече знам — това е Тя —

това е образът й дожадуван —

от плът и кръв, като съдба,

насън — наяве пророкуван…

Коя, каква — двуполюсна Мадона на мечтите…

И треска нощна в утринта —

жена,

с на Богородица очите…

Но свършва ли с това животът?

Нима е щастие да си щастлив,

щом всеки миг е точна нота

и щом светът е тъй фалшив…

Суетно е да вярвам в чудесата.

Банално е да бъда вече влюбен.

А може би, досущ като децата —

в душата си откривам замък буден…

Да бъде тази сребърна луна.

И нека кучетата лаят — може!

Това е неизбежната межда,

в която чувствам, че Те има, Боже!

Рани ме.

И ще си тръгнеш.

Ще мислиш, че съм дивеч устрелен.

Ще мислиш, че с късмета ми е свършено,

че вече си „на чисто“ с мен…

Но аз ще бъда само повален,

и ще разперя пак криле,

ще полетя към слънцето и ще възкръсна,

ще се завърна в твойто битие…

Какво ли още щях да скрия,

освен —

разстрел от друг пишман авджия?

А кой ще съм,

ще знае ли гората,

ще знаят ли на вятъра листата?

Не искам никого в душата си,

щом пак се втренчвам в небесата

и виждам в гибелта си ореол…

И не забравяй, че съм гневен и навъсен!

И не забравяй, че съм син на земетръса!

И няма да променям своя пол!

…Обичаш ли да слушаш рокендрол?!

По мъжки с живота, с нескрита охота — губя разум и сила.

И не вярвам в сълзите ти, мила…

Твърде скоро, твърде отскоро, окончателно спрях да говоря.

И не говоря — за да не спорим!

Това е то — орис — печален и в горест,

залитнах по пътя към ада!

Търсех пощада.

Търсех награда —

за онези безброй облаци сини,

за онази изящна жертвена клада

в нашия приказен рай,

в нашите десетки съвместни години…

В гнева си — заплюй ме,

маскирана — викай,

разкажи на всички — колко съм „Господин Никой“!

И не плачи, скъпа!

Лудост.

Бях безпощаден.

Бях до възнемога отдаден и по пътя не срещнах чудо,

не затворих първата глава на безкрая,

нито буркани с компот,

и не изпрах нито една кирлива риза, както в казармата…

Криза!

Голташка кесия.

Дори и в просия — ще остана спокоен.

Ще си тръгна без ропот,

ще си тръгна без похот —

развенчан непокварен,

изсърбал попарата.

Хлопа черната сврака.

Наздраве!

Ето я — последна — гарата — сторена и непреодолима!

Здрач капе над двама ни диво. За всеки — доза отрова.

Живо — блесва слънце и грейва пъклен копнежът

да диплим наесен чеиза, като сърдечни затишия…

Как да опиша в тези каканижия

онази лепкава киша, която ме нищи…

Приклеквам по пътя бездомен,

като куче, което отронва хрип и се бои да излае!

Часът на призраци настъпи.

Навън е приказна луна…

Вампири са звездите тъпи,

кинжал е моята душа.

И Дракулът ще се събуди скоро

в кошмара на разсъмването ми…

Нощта кълве от нас отрова.

Преграчват първите петли.

И сбъдват се проклятия петнисти.

И черни сенки вред пълзят.

Възкръсват всички антихристи.

Очаквахме ли този маскарад?

Не — в твоя чест ще го накажа!

Зъл демон мога да съм аз.

Красавицата — зърна ли — ще се покажа!

Звяр бях, но принц съм в този час.

Уважаема Нова Любов,

нямам сили да кажа — последна,

аз съм чепатият Валери Иванов —

твоя вещ — много вехта и ценна…

Аз съм малката вещица зла,

гдето мъжки одежди открадна

от проклетата своя съдба —

травеститно перверзна и гадна.

През зъби казах всичко дотук.

Не е време за смугла тирада.

Сам съм — между листа и тук.

Всичко друго, любима, отпада!

Изневяра?

Къде и кога?!!

Да вярвам ли в сълзи наяве…

Вярвам само на свестна жена.

На безчестни — не вярвам!

Наздраве!

Нека джин евтин пия в луда забрава!

Нека дупча с тютюн скъп своя дроб!

Рапортувам:

„При тебе оставам!“…

Изкопай ми безупречен гроб!

Развиделява се.

Петлите пеят.

В банята — чучурът капе…

Недоимъкът на евроинтеграцията.

Понеже сме на „ти“ с приватизацията,

аз си връщам старите имоти:

Вяра,

Гордост,

Свобода

и Чест.

И още днес се превръщам в частен субект,

с независима воля

и здрав интелект.

И в частност,

дължа да заявя:

„Обикнах друга жена!“

Изневерих на традицията.

Наруших кондицията.

Имам право да съгреша с добродетел!

Имам право да бъда владетел!

Някога…

ще те обикна… както някога,

ще се превърна в някого,

когото си обичала — неистово и силно,

до полуда…

И някогашната любов ще лумне вулканично някъде,

при някой или някоя,

които с плам и хищна страст ще ни прегръщат.

И ако спомените могат да се връщат,

и ако пак пожар от обич ни погълне,

то — някога и някъде,

след някого,

за няколкото мига заедно,

от някогашното — омраза ще покълне.

Ще ме отвее листопадът може би,

гнездо ще свия надалече,

ще се изгубят твоите очи,

ти няма да си моя вече.

По бледия капчук на есента

сърцето ми едва ще бие,

ще бродя из сокаците в нощта

и като звяр душата ми ще вие.

Ще будя съжаление и гняв

в тълпата — жадна за мълва,

ще чезне разумът ми здрав

в носталгия по любимата жена.

Но пак ще съм солен и лют

/навярно, по традиция — с хрема/,

че ти си ме превърнала на шут —

банално отегчителен бохема.

Чемерено смехът ми ще кънти

по всички необяти на Всемира,

че слънцето без теб блести

в прозореца на моята квартира.

Горчиво ще проклинам ориста

и болката ще ме превръща в жест.

И някъде ще падна — под звезда —

без дом, без обич и без чест…

„Толкоз пътища бели,

само пътя към тебе е черен.“

Г. Джагаров

И започва всичко отново.

Две протегнати длани —

острие на кинжал,

две жестоки очи от олово.

Това съхрани любовта ни.

И дъждът, заръмял…

Аз потеглям с две луни през нощта

и не знам дали ще се спра,

и дали ще почина дори…

И дъждът, заръмял…

А прииждат дни и недели, години…

Дъжд вали и нехае,

че сме мокри до кости почти.

Знам, че черният път ме очаква,

но към тебе бях тръгнал по бял!

Прости ми,

искам да се върна —

да ти призная тежкия си грях

и с парещи ръце да те прегърна…

Прости ми,

че не те разбрах.

Прости ми,

че не исках да се върнеш —

да ми признаеш тежкия си грях

и с парещи ръце да ме прегърнеш…

Прости ми,

че не те желах.

Прости ми,

но това е невъзможно —

потънах в своя необят.

Намразих те, почти безбожно…

Щастлив съм

в новия си свят.