Антология на модерната френска поезия

1951–2000

Андре Френо
1907–1993

Андре Френо
Парижката комуна

Тук Франция лежи, когато е на крак — тя пее.

Варлен и Жана д’Арк. Ще трябва тая пръст да рием —

под грубия паваж родината е още жива.

Комуната — страна прекрасна! Там пламти кръвта ми,

кръвта, която пак ще избуи изпод паважа.

Все още виждам как народът весело танцува

под залеза щастлив на двадесет и осми май

и бърз акордеон зове живота жив към радост.

Това е доблестта на простия народ под стяга,

задъхано сърце, сърце, което бие още

след нощите на сеч… И бие то от жал по тия,

които и до днес ликуват, плачат под паважа.

Андре Френо
Селяните
Откъс

Той пак е тук със своята старица и се пита:

как корените днес да различи — както сезоните спокойни —

от ствола, който вече за студа нехае

или от възлестите загрубели клони?

Отдавна за последен път бе тук, в средата на ноември.

Будуваше край младите волове, чакаше да нададат по-скоро.

Навърташе се край огнището и гледаше да става пазарлъка

тъй както му е ред, преди да са си стиснали ръцете,

лукавствата и прямотата му враждуват помежду си

не повече от гривеците и бодливата глогина.

И гладката все още кожа на жена му връз огромното легло.

Момичетата и момчетата, които с възрастта се търсят все по-често,

децата, пламнали от срам, щом чуеха часовника да бие.

И ето, днес отново е под сенчестите клони

сред бухналия цвят, така прекрасен в неговите кротки

очи, ей тия две очи, след цели шестдесет години,

посърнали от много труд, в самото навечерие

на празничното погребение като самата сватба пищно,

си спомнят още и за мигове из гъсталака.

И младостта сияе през годините, препречени

подобно асмалък, където котката на пъпките намига.

Бадемови очи на млади дебнещи зверчета,

очи с отблясъците черни на води бездънни,

очи с лукавите преструвки на момиче, лозница, виеща се знойно заран,

зловещ самотен вик на нощна птица,

желание, което те разтърсва, алчна лудост

и блясъкът на всички мълнии, които най-внезапно те застягат сам в полето,

подхранвани от твоето въображение сред дим и трясък,

със суха пръст се смесва, с тракането глухо на върбите,

и зиме, работата щом понамалее,

се връща в буйните огньове

по-дивни от видения.

И нейде там, отвъд самите спомени, нощта бленува

и от желания полека натежава.

И всеки в най-дълбоките води все пак нагазва.

И никой не разбира тук какво от него другите са крили.

И, без да пита, вижда оня, който е безличен бил доскоро,

сред буйните раззеленили се дървета.

Човек, като седи и се унася, стига доста надалече,

сънува, опипом се блъска и си сменя

окраската, ако това си струва, в името

на блясъка — като паун огромен — досега невидим

и който няма никога да спре да се златее и да бъде.

И няма мълнии да озаряват тоя празник.

И няма тишината да кънти в гласа на лудия.

И вече ропот не съпътства жестовете справедливи.

И нека, нека да е само, ако трябва да го чуят по-добре,

в далечен край, където вече мен ме няма,

но мога със сърцето си и днес наздравица да вдигна,

сред смели хора, дето борят се шест дена със земята

и подмладяват се в неделя с буйни танци и кафета.

И няма падащи звезди в очите на пастирите да гаснат,

и няма детелини — щастие да носят на полята,

и няма отчаяние. Но и надежда няма тук.

На хълма гол, където обедното слънце, кръгло и лениво

се мъчи да разнищи всички флагове зелени

сред угарите от неизтребима смелост,

сред гъстите листаци и мъглата, и помръзлека,

по риза само, в черно от главата до петите,

изтегнала се е додето поглед стига,

скръбта, до гроб венчана за живота —

та да надвие себе си и пак да може да живее,

страданието да надмогне, укротило се в спокойствие

от задоволството, че съвършен си вече,

преди да те е лъхнал гробищния мирис

и ти да можеш да живееш тук — на село.

Гийвик
1907–1997

Гийвик
Тази вечер блатото все още…

Тази вечер блатото все още

не е скочило да се опълчи

на връхлитащия вятър.

Стаите са ледено излъскани

като люспести шарани. Страх,

страх витае из раззинатите коридори.

Блатото ще дойде

до стъклата чак

с олигавена тръстика, с попови лъжички.

Има някой

там във вятъра.

И ръката му си отмъщава

на стените и дърветата.

Що тела човешки, непрестанно мачкани,

плувнали в студена пот тела:

нещо повече — тела, терзани

от страха, от студовете

и от бъдещето.

И ако самото блато се надигне, похотливо,

аз не виждам за какво ни е

нашето спокойствие;

и ръцете ни, с които милваме жените,

знаят как да ги докосват и коремите им да пронизват.

Все така строим,

побеждаваме страха. И от нощта

правим ден и нощта по-нежен —

и единствената ни потребност тук е

да докосваме плътта.

Гийвик
И ако пясъкът тече…

И ако пясъкът тече

от лявата ми длан и в дясната се трупа —

това, разбира се, е за насладата

от допира до камъка, на прах превърнат вече,

но и за нещо много повече —

да ваеш тялото на времето

и да усещаш как самото време

тече, изтича

и също тъй да го накараш

отзад напред да потече, от себе си да се отрича.

Оставил пясъка на воля да се сипе,

аз пиша срещу времето.

Гийвик
Не е изобщо трудно…

Не е изобщо трудно

загледал се в тревата избуяла,

да зърнеш изведнъж пожар,

обхванал дивна катедрала.

Река да видиш — устремена

от гибелта да ги спаси.

Не, не е трудно

да видиш там и голи самодиви

на катедралите да се присмиват,

и да танцуват по водата,

възпяваща пожара,

да виждаш да приижда цяла армия

и с всичките си танкове да храчи,

та връз гърба изтръпнал на реката

да възвести за своята победа.

Загледан уж в тревата избуяла.

Гийвик
Чудовища

В живота има и добри чудовища.

Седят срещу ви с погледи, премрежени от нежност

и върху вашия юмрук

поставят своята космата лапа.

Но през една прекрасна вечер,

когато целият всемир е в пурпур

и зъберите пак добият свойте луди очертания,

ще се пробудят те.

Гийвик
Въведение

На Симона

Когато всеки твой ден

е вече свещен,

когато всеки твой час

е вече свещен,

когато всеки твой миг

е вече свещен,

когато и ти, и земята,

и пространството с теб

понесете короната светла

край вашите дни,

тогава ще бъдеш и ти

сред полето на славата.

Гийвик
В Карнак, в уханието на земята…

В Карнак, в уханието на земята има нещо

неузнаваемо.

Това е може би дъхът на пръст,

но вече минал

по стъпките на геометрията,

където вятърът, солта и слънцето,

и йодът, и изровените кости, изворът

бълбукащ, мъртвите черупчици, тревата и торта

прогизнала,

подрумчето, напеченият камък и отломките,

все още влажното пране, катрана по гемиите,

оборите, варосаните зидове, смоковниците,

износените дрехи, думите на хората,

отново вятърът, солта и слънцето,

посраменият хумус, водораслите изсъхнали

и заедно, и поотделно

воюват с времето далечно на менхирите,

да бъде всичко с точни измерения.

Гийвик
От звънец на портата на океана…

От звънец на портата на океана — порта от вълни свадливи,

от метал звънлив до тучните кобили на ливадите

имат нужда те.

Никога не казват за какво,

но го искат —

като любовта порочна към бедняка, на когото всеки тук помага.

Няма тоя свят да спре със сълзи умилен да ги облива

и да се кълне, че всички тук са като тях.

Няма да престане

да им бъде все насреща

с топлите си устни

и да се усмихва.

Искат го, за да вървят към хубав край, да стигнат

там, където няма място повече за мъст.

Жорж Шеаде
1907–1989

Жорж Шеаде
Градини има и в несъществуващи страни…

Градини има и в несъществуващи страни

поени от вода обилна

Над тях прелитат сини гълъби без стряха и гнездо

Ала луната е кристал на щастието

и спомня си детето светъл необгледен хаос

Жорж Шеаде
На тия дето тръгват за да забравят…

На тия дето тръгват за да забравят бащиния дом

и зидовете в сенките смълчани

предлагам равнина с бълбукащи води

и тежка Библия от камък

Не, няма те да разберат —

извън железните огради и жасмините наоколо —

Нощта щастлива че премества световете

и времето като мъзга покоя оросило

Не им е нужна песен

а пламналите пръсти на морето

и вечната тъга на изворите

Ще се завърнем тук с тела от пепел или рози

с око зверче красиво

О Гълъб

край кладенци от бронз където отдалеко

догарящи слънца искрят

А след това ще свърнем и ще спрем

самотни под безводните фонтани на луната

О гълъб

където самота жестока камъка гризе

и нощите и дните непрестанно губят свойте сенки

но времето за нищо тук не е виновно

О гълъб

минава всичко сякаш бил съм неподвижна птица

Жорж Шеаде
Не ще намерите покой сред Царството…

Не ще намерите покой сред Царството

ни паша по брега на ручея

ще чуете едва камбаната как бие

в самотна църква на брега на детството

и ангела и зимата ще зърнете едва

над страстите Христови на разпънатите ладии

Бодат небето класовете, от кръвта на залеза облени

Жорж Шеаде
Жълтеещата есен тръпне…

Жълтеещата есен тръпне сред разпрегнати дървета

и странна меланхолия от всичко тук повява

ни тялото за тия дъбове е важно ни душата

О есен кладенците твоя чар не са все още пресушили

вървим сред твойте капещи листа и тая вечер

край водопад от тъжна лудост

И ето сред един голям прозирен облак

звезда като пламтяща страст

Жорж Шеаде
Когато бъда надалече от земята…

Когато бъда надалече от земята —

о клони като нашите тела превити —

спомни си ти

спомни си ведрото спокойствие на моите въздишки

аз казвах

сред острите скали по-свежа тя е

от птиците дори

но тя и знак е че си като камъните бедна

Жорж Шеаде
Пред теб са, мамо, стражите на моя гроб…

Пред теб са, мамо, стражите на моя гроб

и твърде светли са косите им за моето страдание

върни се ти върни се лястовичке

забулена но с дивен глас

с изтръпнал крак като от прангите на роб

И никакъв елен със своя зов не кара лятото да прималнява

и без тояжка и без път дори

се лутам аз зад райските градини

но розата говори у дома

потта е морава по слепоочията

на любовта

о Богородице на моето страдание.

Андре Пиер дьо Мандиарг
1909–1991

Андре Пиер дьо Мандиарг
Студена страна

Високо говорете зимата ни оглуши

шумът от стъпките които чувахме до вчера

край езерото заледено

сега отеква в спомена ни само

и нашият живот е вече тъжно ежедневие

зад бялата стена на заледените прозорци.

Снегът от седмици вали

кафето въглищата са от ден на ден по-малко

и всеки ден е все по-къс

и утрото по-лошо от отминалата вечер.

Дори и спомените губят се в догадки.

Гладът студът прогониха елените от зимната гора

и вече те из селото се мяркат

един до каменния кръст е рухнал

с раззината уста глава извърнал

свирепото лице на нашата любов.

Не чувате ли вълците как вият тази вечер

дордето край оборите вън дръзко обикалят?

В огромните огнища огънят гаснее

и кучетата с опрощаващ взор ни гледат

с такава доброта

че чак сърцето ти се свива.

Не чисти никой стъпалата вън пред пруста.

В самозабрава зимата вилнее

снегът се сипе скреж връз скреж се трупа

и ние остаряваме полека.

По-тихо говорете вече няма нужда да ни чуват

по пътя скоро Каменният гост ще дойде.

Жан Жьоне
1910–1986

Жан Жьоне
Заробени от грях…

Заробени от грях, обвил ви с чер воал,

палача стискате с ръцете ми от пяна;

със сини стонове в мастило е обляна

смъртта, и всеки уж бял свят е пак видял.

Пазете, о, крадци, сина на боговете,

да пукне! В траур той дано ви облече.

Лежи сред плявата небесна той — момче

с нозе от гъст листак и с листи по ръцете.

О, друг път бихте ли ме ръфали, каналии!

Да бях на краля паж — ще плъзнете така,

че за гондолата ми все ще сте канали;

повдига ми се, чак съм трескав — до кога ли? —

тресе ме треска мен — отхвръкнала треска.

Жан Кейрол
1911

Жан Кейрол
О, Боже, толкова спокоен си до мен…

О, Боже, толкова спокоен си до мен,

до моята душа, която пламнала от свян, те величае.

О, Боже, колко сладко си заспал до мен —

дърво, което пази ме на завет; вятърът е стихнал.

Синее се дъждецът рехав над смълчаните баири.

О, Боже, събуди се, утрото на портата ми чука,

ръката ти трепери и нощта притихнала и вкочанена

мълчи в дланта, която ме държи и мен.

Жан Кейрол
О, устни, от които непрестанно тръпне тишината!…

О, устни, от които непрестанно тръпне тишината!

О, клепки, трепкащи уплашено в нощта!

О, длани, пълни с билки, с мириса упоен на цветята!

О, ти, търпение велико в любовта!

О, треска, ръфаща от бледите зари!

О, мои предани приятели, безименни до края!

Лице, което в сенчестото езеро гори,

където аз се връщам пак, за да мечтая.

И знаете ли откъде се връщам тук, при вас,

Какви ли снегове, какви ли ветрове са веели, каква ли сприя,

в какви гори ли съм се лутал в късен час?

И знаете ли извора, от който аз ще пия?

Жан Кейрол
9 декември 1975
Откъс

Кому ли да напиша днес писмо

без повод и без дата, без клеймо,

писмо, в което любовта излиза пак от скрина;

кому ли да опиша своята тревога безпричинна?

Писмо до никого, най-истинско от всичките писма,

което в миг, докоснеш ли го само, се разпада,

то чувства вятъра, устата, вкусили наслада,

писмо подобно анемона в нежната тъма.

Която свива се, плътта към нея приближи ли;

припрени, бързи думи като ярките искри,

с които живата жарава на морето и на лятото искри,

писмо, с което всички бихме своите сълзи изтрили.

Кой старо някакво писмо очаквал би от мен,

целувка вече от архива,

подадена ръка, въздишка колеблива

и поглед с всичко примирен?

То може да остане, тъй да си умре, покрито с прах,

от слънце пожълтяло в тишината стайна,

писмо, което крие някаква несподелена тайна…

Не, няма плик за отговор на никой страх.

Едмон Жабес
1912–1991

Едмон Жабес
За самотата като пространство за писане

„Зората — казваше той — е само едно гигантско аутодафе на книги; огромен спектакъл на върховно низвергнато познание.

Утрото в такъв случай е девствено.“

Жестът на писането е самотен жест.

Не е ли писането израз на тази самота?

Може ли да имаме писане без самота или пък самота без писане?

Има ли степени на самотата — по толкова брегове самотата е различна — както има интензивност на сянката или на светлината?

И бихме ли могли в такъв случай да твърдим, че има различни самоти, едните подвластни на нощта, а другите — на деня?

И има ли в последна сметка различни форми на самота: самота сияйна, кръгла — тази на слънцето — или пък гладка и мрачна — тази на надгробните плочи, самота за празник и самота за дни на траур?

Самотата не може да се изкаже, защото тутакси ще престане да съществува. Тя може само да се изпише далече от окото, което ще я прочете.

Така че да кажа ще бъде в текста, както изречената дума се съдържа в написаната: краят на една самота, сменена с друга, и преливането на едно самотно приключение в друго.

Който говори на висок глас, не е никога самотен.

Който пише, той споделя посредством словото своята самота…

<…>

Свързана отново с изконното си начало, самотата има изключителната власт да разкъсва времето, да разбива елементарното единство; да превръща, в известен смисъл, неопределеното многообразие в един безброй.

<…>

Дълбоката вода е засята със звезди.

Писането е облог със самотата; приливи и отливи на неспокойствието. То е също и отражение на една действителност, огледала се в новото си начало, и чийто образ — според нашите смътни желания и съмнения — изграждаме самите ние.

Анри Тома
1912–1993

Анри Тома
Април

Мечтая, но най-невинно

човек си губи ума,

аз виждам, край мен — пустинно,

но пусто и там — в дома.

Пристига април, не дреме,

да чакам ли своя час?

От твоето лозе, време,

какво бих набрал и аз?

Не, нищо; под небесата

спят мойте образи пак —

чернилката по листата

и тръпки в бездънен мрак,

лъчи под облачно бреме

в тревожен, навъсен ден…

Защо ли виня те, време?

За други дни съм роден.

Анри Тома
Чисто небе

Октомври. Сводът извисен

е портик на мечти и пориви;

творба, недоузряла в мен,

днес най-добре за мен говори ви,

от скръб и болка осланен,

напомням роза пред студените

предзимни дни — досаден плен

на прага вече на промените.

И безразсъдството тупти

под дрипелите на сезоните —

сърце, лишено от мечти;

и страх от всичко вече гони те;

и често праща те на съд

съдбата, в твойте тайни ровеща,

и с теб играе си светът,

гъмжащ от трескави чудовища.

Анри Тома
Послание на снежния човек

Говори снежният човек, преди да се стопи:

в часа, когато лодката забиваше

носа си в хладния и влажен пясък,

в часа на покривите златни

и барабаните на светлината,

в часа на спомените

и на приключилите пътешествия

внезапно набедих деня

и спречках се със светлината;

понеже мойто наказание бе бързо:

къде съм аз, къде съм аз — крещях,

о, скръб на всеки крайник,

о, нетърпима белота;

и изведнъж край мен изплуваха селцето, моето изгнание

сред бялата котловина,

и най-внезапно мойте викове превърнаха се в гарвани злокобни,

и аз сред всички — снежният човек.

Жан Грожан
1912–2006

Жан Грожан
Прадед

Това в градината безспорно е Йоаким. Никой не се интересува вече от него. Толкова царствен някога, той разбра, че упадъкът му е започнал, когато на няколко пъти с изненада откри, че вече никой не го пита за неговото мнение. На младини му се струваше, че не прави почти нищо за своето щастие. Първите скърби го налегнаха, когато беше все още безстрашен. После разочарованията му бяха направо ужасни: прегърби се и заприлича на отнесен.

И вече не знаеше кога е нощ и кога е ден. Седнал под крушата, край ластуните на рафията, чете книгата на химните. Смаян е, душата му се бунтува. Една ранна вечер слънцето с глумлива веселост целува първите мъртви листа и последните рози.

Животът му сякаш е лишен вече от всичко. Може да се каже, че много скоро ще го напусне, оплескан целия с кал. Но текстът е трева, поникнала дръзко на пътя. Фразите си тананикат като вятъра, одраскан от тръните.

Този страшен свят хвърля сърцето ми в огън.

Сигурно е, че никой тук не живее дълго.

О, колко малко дни си ни дал.

Човек се лута за кратко сред привидения

преди да влезе в смъртта.

Йоаким вдига глава, сякаш е дочул как облаци се заплитат в клонака. И си представя как пред него застава някакъв младеж. И повтаря всичко това, което той току-що е прочел:

Човек се лута за кратко сред привидения,

преди да влезе в смъртта,

но в същото време се сеща за деня, когато беше спрял колесницата си в гората. Цялото му семейство се беше настанило на сянка сред слънчевите петна. Дали този младеж не беше дошъл да го види?

Младежът не знаеше какво да каже, когато се сблъска с атавистичната скръб на своето племе. Опитва се да се усмихне и по лицето му изстива руменината на залеза.

Жан Грожан
Пустинята на Исайя

Селцата останаха далече зад него. Надвечер стигна пустинята и навлезе в нея. Потопи се сред мълчанието на пространството. Изобщо не можа да заспи. Съзвездията бавно кръжаха над главата му. После небесните кандила избледняха и се сляха със зората.

Опрян на един студен камък, той гледаше как се ражда светлината. Усети как го полазват хладни тръпки, а след това го връхлетя треската. Не можа да яде.

Горещината нараства. Ярката светлина боде очите му. Нужни са сенчести заслони, за да оцелееш, и трябва да се местиш постоянно.

Докато слънцето не се забие като звънтяща стрела в зенита. Лазурът — смъртоносно ранен. Хаосът по земята е готов да падне в кладенеца на небето и душата да изпадне в безсъзнание.

Колко мигове са това. Но и нищо не се променя по-лесно от тях. Скорпион под скалата. Повей с нозе от прах или линчуване с пясък.

И слънцето дори е налегнато от умора. Изстреляло лъчите си, жаравата му гори още малко, но после се разпада и тя.

И отново е нощ — със своята прохлада под небе, осяно от трептящи скъпоценни камъни и следи от падащи звезди.

Безсъние чак до зори, до бездната от сън без сънища, без да дойдеш на себе си чак до обяд.

Пред мене е просторното поле на бъдещето. Зад мен — непробиваемата стена на миналото. Затварям очи. Чакам Те.

Тишината. Или почти. Походката ти е лека все пак.

Жан-Пол дьо Даделсен
1913–1957

Жан-Пол дьо Даделсен
Тополи и трепетлики

Тополи и трепетлики. На хоризонта догаря

        последната ивица светлина и най-горните листа, които

през целия ден са били носени от невидимата река на ветреца,

        внезапно се захаросват в меда на тишината.

Защо си спомням винаги за тази вечер?

Вечерта не възпира нищо —

ако не смятаме краткия нерешителен миг, когато

земята, престанала да диша с пълни гърди, е затаила дъх,

преди да изпълни света със своето нощно дихание —

и всеки миг ще започне големият лов: на всички зъби,

всички очи и всички нокти, опълчени срещу чуждата козина и чуждата кръв.

Вечността

е огромен бухал с перушина от тишина.

Вечността е белка.

Вечността убива вечността и се храни със своята собствена кръв.

Вечността няма чувства,

нито място, ни име, ни време —

Вечерни тополи и трепетлики,

        как обичах тия двубагрени листи,

        понесени бледи и мрачни от течението на невидимата пълноводна река!

И отново по следите на топлината, пещерите,

        дълбините на падналата нощ и гмуркането в подземните води,

        а сега и тая кратка спирка, тясна пролука в часовата

        зона, някъде мучат заводи, ротативки, дори и тук,

        в прозорците на големите европейски експреси

        някаква холандска матрона между Колмар и Мюлуза

        следи как Болвилар се е слисал сред тържествено бликнал мед.

Нищо определено, никакви обещания, вечерта не предлага нищо.

        О, сладък покой! Благословен мед за душата,

                и все пак вечерта е образът на родния край!

Вечерта ни отваря вратите към страна от отминало време.

Жан-Пол дьо Даделсен
О, Господи, едно те моля, избави ме…

О, Господи, едно те моля, избави ме от мойта слепота и суета,

от моето отсъствие, ах, остави ме, Господи, да падна

тъй както след жътварската кола остават паберки за оня, който

не е успял със зърно да се запаси,

и нека, Господи, да падне с мен и малко

от Твойта светлина.

Не зная, Господи, не зная аз ли съм това, или пък ти,

или пък друг — и кой е тоя? — който сее мрачините на езика,

из които аз се лутам като в някакъв кошмар,

не зная, Господи, не зная аз ли съм това, или си ти,

ах, Господи, хвърли ме на тревата, откърши ме от завехналия клон,

хвърли ме да ме тъпчат зверовете, обрули ме като орех кух и отвори ме,

и нека малко и от твойта светлина да падне върху моето отсъствие

и тая пустош на несбъднатата моя жътва.

И все пак, Господи,

и все пак аз съм Ти, макар най-дребна капка от морето, — същото това море —

на ангелите и светците, нишка съм от същото това неръкотворно наметало…

Жан-Пол дьо Даделсен
В края на деня

И ето ги

витрините с отбрани лакомства,

лангустите и черните омари

с изтръгнат крак, със скъсано пипало,

окото — копче на ботинка страшно черна,

направо бясно —

                        ала как могло би

да кипва бяс, когато нямаш милост и към себе си самия?

Ни съжаление! Ни страх! Единствено

разкъсвания, търсене на път отново, лапата,

все още шляпаща по черната земя,

антената опипваща…

                                Понякога и тия старци, доста

прегърбени, да могат и претенции да имат, доста

оръфани, за да те подведат.

Тъй както

рускините, угасващи в изгнание, които,

преди да дойде попът — стар казак —

изпод кревата си измъкват старото гърне с желето.

И както

и престарелите евреи,

които все така под слънцето, престанало отдавна да ги топли,

се взират в циците на младата месарка, цялата кашер и късогледа,

или пък вечер в кухнята пред внука, стъпил

в легена с топлата вода, оглеждат му мъдурките, където дреме

потомството на сладостно-дълбоката Рашел,

и както

отец Р. К. С ороговяла от годините му кожа, киснат

в австро-моравска саламура,

отецът, който в снежна зимна утрин,

стъпил на нозете си мъртвешки,

със смъкнати тиранти бъбри за Колет (умряла, бедната, наскоро):

„Ja die kannte die Leute.

Die kennt die Leute: bis in den Arsch hinein.“

и както

старикът Лудвиг, който подир толкова

излишно експлодиращи сонати

сега се забавлява

и сам си тананика и не ще да знае

дали ще е щастливо някакво мотивче

или ще тропа по кутиите за пури

на Страдивари, Гуарнери, на Амати, тути кванти,

това, което го вълнува — кит лудуващ

със звездни празненства натъпкан, да, това,

което го вълнува днес, е краят

на песента преобразена и пространството наоколо,

застиналият свят, нощта, в която песента се лее и не мами,

тъй както старците под слънцето, престанало да топли вече;

око, отворено широко в скелета отдавна потрошен.

Тъй както в Ермитажа,

където сред безкрайно благородните Пусеновци,

осяти от Нева с отблясъци студени,

старикът Хендрик е готов и занапред да бъде

учтив, бароков или подреден, докато влачи —

като с гребло камара пръст — и чисти

боите, сгрибани по грапавото дъно на гърнетата, докато чисти, значи,

това възвишено квадратно нещо и най-вече вдясно

без никакъв по-злободневен смисъл тая фигура

излишно права и по-долу

                сандалите на Блудния разкаян син

                и плещите превити на Бащата.

А ние бяхме целите черупчести от твърдата мрачнилка.

Ти, Вечност, ни разкъса. И къде е нашето предчувствие,

отвън ли? В нас ли? Ти, о, Вечност,

                ни сломи.

Еме Сезер
1913–2008

Еме Сезер
Слънцето змия

Слънцето змия око хипнотизиращо о моето око

и морето цялото въшлясало от острови пропукващи под ноктите на розите

яростна огнехвъргачка и плътта ми плът за мълниите недостъпна

приливни води сияйни скелета от светлина изчезващи сред глъхнещия лабиринт

смерчове от ледени парчета увенчали с ореол димящото сърце на гарваните нашите сърца

ето го гласът на мълниите укротени скърцащи със свойте панти-пукнатини

съскаща трансмисия в пейзажа от начупено стъкло това е

смучещи цветя-вампири мястото на орхидеите заели

елексир от огъня първичен

истинският огън огънят шумящо мангово дърво в нощта с пчели осята

моите желания са тигри изненадани в зори но утрото

озлатява своя сив калай сред детските находища от руда моето

тяло гладък речен камък хранещо се с риби дъвче също

гълъби и сънища

захарта на моята Бразилия сред глухите мочури

Жан Марсенак
1913–1984

Жан Марсенак
Последният удар

Пред теб съм Господи протегнал съм ръце

като човек невярващ като някой който не е вярвал никога

като един от всички който не е бил роден за кръста

това съм Господи човек една молитва неспособен да запомни

и който трябва да се спъне за да падне на колене

Това съм Господи задъхан блед под бремето на нищетата

на тая нищета тъй нужна

ненужна нужна знае ли човек

И тоя вятър зъл на пустия площад

Площад където цяло лято сме танцували

голям площад наречен

Площад на разума

Танцувахме на него с лекота

защото Разумът и той е нещо леко

днес танцът ни е тежък като нашта мъка

но все пак танц това е

танц на звезда в дълбока нощ

Това съм Господи защо ли ти говоря

та аз не те обичам

не ми е хич до теб

Пред теб сега стоя като пред тази вече мъртва

жена която повече от всичко тук обичах и която все пак никога не съм обичал

Не те обичам Господи дошъл съм тук пред теб от място с въздух застоял

лош въздух като въздуха на тия лоши дни

на тия дни със студ и треска

Забиваш кирка в хорското нещастие

и нека пясъчното отчаяние се рони

и нека падат буци тежки като нашите сърца

Това е отчаянието никога не дръзнах аз очи в очи да го погледна

и не познавам днес това лице което виждам в огледалото

все пак е истина че съм затворник

все пак е истина че няма повече какво да се направи

все пак е истина че всички сме отчаяни

и тази нощ с очи изцъклени

е истинска все пак

Да истина е че от всичко сме далече и от себе си най-вече

че до един сме там където си Самият Ти

и пием тоя черен въздух който можеш само ти да дишаш

да истина е Господи това все пак

Жан Русло
1913–2004

Жан Русло
Няколко идеи

Добре е от време на време човек да тръгне след първата срещната катафалка, да се прегърне с роднините и приятелите на покойника и да хапне от коливото на излизане от гробищата.

Не е лошо понякога да хукнеш сред тълпата, сякаш си срещнал убиец, въоръжен до зъби, да се шмугваш на зигзаг от уличка в уличка, да събаряш след себе си кафези и зарзаватчийски колички и, след като си сменил поне няколко таксита, да отидеш да се скиташ в някакво далечно предградие под името господин Пиер.

Препоръчително е също така, без да изневеряваш на себе си, да симулираш гигантизъм, промяна на пола или на вярата си.

Жан Русло
Телефонът

Всяка нощ от кабината на тоя уличен телефон, която огрява мрачните фасади и дърветата, обречени никога да не заспят, можеш да говориш с часове с Ню Йорк или с ада, без да смущаваш някого или да го караш да чака.

Човек се задържа вътре само за да си събере мислите на светло, докато чака състрадателната кола, която ще дойде чак призори, бог знае кой ли ден, за да го вземе оттук, забравен като връх сред ледени грамади.

Жан Русло
На чист въздух

Когато падне нощта и последният посетител си отиде, тананикайки си, със своята метличка и празни съдини, мъртвите, само по риза, излизат на чист въздух пред вратата на гробището и пушат цигари, с които изглеждат като живи.

Няма нужда да ги надзираваш. Никой тук и не мисли да офейка.

Герасим Лука
1913–1994

Герасим Лука
Елементарна поезия

вода която сякаш ще запали

                        огън по земята

        сякаш ще запали въздуха над огъня

        сякаш ще запали над водата

това което сякаш ще угасне по земята

        сякаш ще запали и ще угаси

        и вода и пламъци във въздуха:

ракът ти

        разпитва здравето бъбриво

откога заключен си

        в дома за глухи?

от кладенец на кладенец за истина:

О     видий заточен       горчивА    сладост

          лИце          звЕзда обърната

                  в У    топия

Герасим Лука
Напразни викове

Никой на когото да му кажеш

че отдавна нищо нямаме за казване

и че нищото което си приказваме

непрекъснато

си го казваме

сякаш нищо не си казваме

сякаш никой нищо тук не ни е казал

даже и самите ние

че отдавна нищо нямаме за казване

Никой

на когото да му кажеш

даже на самите нас

Никой на когото да му кажеш

че отдавна нищо нямаме за правене

и че нищо друго тук не сме и правили

непрекъснато

че това все пак е начин да се каже

че не правим вече нищо

и че правим вече само

същото което го приказваме

т.е. нищо

Герасим Лука
Краят на света

Да вземеш тяло

Аз те ноздра и прическа аз те

аз бедра те

ти при мен бедра

аз те гръд

аз гръдта ти бюстя и лика те

аз корсаж те

ти ме дъх световъртеж ме

ти пързалка

аз те хълбок аз те ласка

ти се тръпнеш

ти ме дългокрака

ти ме пак непоносима

аз те амазоня

аз те гърло аз корем те

аз пола те

аз те жартиера аз чорап те бях аз Бах те

да аз Бах те Бах за клавесин за гръд и флейта

Аз трептящ те

ти съблазън ме ти цял ме всмукан

аз те спор

аз те риск и аз възход те

ти ме допир

ти се плуваш

но и мен водовъртеж ме

ти ме кръг и ме докоснат

ти ме плът и гьон и кожа и захапка

ти ме черен слип

и червена балерина ти ме

и когато ти не остър ток ми мойте чувства

и ги крокодили

и тюлени ги и ги магия

ти ме покрив

аз разкривам те и те откривам

ти понякога се връчваш

Ти ме влажни устни

аз разлиствам те и те бълнувам

ти бълнуваш ме и ме разпалваш

аз те рамо ключица гръбнак

аз те мъх и те ресници

и ако преди дробовете им аз не плешки

ти подмишница ме даже отдалече

аз те вдишвам

ден и нощ те вдишвам аз

аз уста те

аз небце те аз те зъби и те нокът

аз те вулва и клепачи

аз те дъх

и слабини те

аз те кръв и врат

аз увереност прасец те

аз те вени и страни

аз те длани

аз те пот

аз език те

аз те теме

аз те плавам

аз те сянка аз те тяло аз те призрак

аз те ретина в дъха си

аз те ирис

аз те пиша

ти ме мислиш

Жорж-Еманюел Клансие
1914–2018

Жорж-Еманюел Клансие
Моите господари

На баба

Всички от мойта молитва:

бъчвари, пастирки, селският глашатай —

повелители мои — ме повикаха сред полята хълмисти на родния край.

Познавам тяхната преданост,

ходилата им като угари разорани

и водата — от спомен по-трепетна —

в дълбоките селски герани,

успяла на момчето несръчно във фабричния двор да каже: — Сияй!

Стискам ръцете ви, знам, че са яки, че сте за никъде без

тия ръце, избуяли като стеблата на дивия бъз,

нежни, покрити с мъх, макар и землисто-стари,

вечно обелени, сякаш кора на подбити от градушка ластари.

Но пълни с нежност, но мои единствени повелители днес.

Край синора лицата ви се полюшват като зрели жита,

това е човек сред небесни гори и облачни полета да се възражда,

да помни — обрекъл на родния край и духа си,

не само плътта —

и вашите погледи, бедни царе, и вашите сенки,

с които смъртта

застила пътищата към село — извор за вашата жажда.

Жорж-Еманюел Клансие
Жалбите на принцесата, останала без принц

Светът пъстроцветен е в мене, и мой,

небесният поглед, водата зелена

и свежите багри на месец май,

когато сред тучни поля съм родена.

В коя ли тук книга — да знаех поне —

описан е принцът, отвърнал ми с „Не!“…

Гласът на ветреца потрепва в гласа

на моята песен за ручеи чисти,

за клетника, който за път се гласи

през преспи от сняг и затрупани листи.

В коя ли тук книга — да знаех поне —

описан е принцът, отвърнал ми с „Не!“…

Зари пъстроцветни в гръдта ми искрят,

и аз тук за младост и радост радея,

но тебе те няма и страдам, и с гръд

кървяща от звездния поглед ридая.

В коя ли тук книга — да знаех поне —

описан е принцът, отвърнал ми с „Не!“…

Жорж-Еманюел Клансие
В очите ни

В очите ни синчецът се разкрехна

и пътищата тръгнаха от нашите ръце,

и конят като черен пламък зад плета пламти.

Гърдите на девойчето, което свойта скръб

излива в песен и възпява тялото от пръст обречена,

ръцете, къдрите, сърцето на едно девойче…

С бедрата му към нас върви една жестока пролет.

Жорж-Еманюел Клансие
Гората, дюните

Гората, дюните, брегът — и ето бъдещето очертано.

Свободни, всеки тук като морето би могъл да е свободен! Справедлива е

съдбата, любовта, каквото обещае — изпълнява.

Това е край на престъпленията сред различните народи, знаем как

най-страшното проклятие да смажем: грохналата тирания.

О, призив свеж към щастие, как само се синее твойто бъдеще,

от звездни полети, които до зори браздят небето.

Но утре спечената черна кръв отново ще се плисне.

По границите, там, в самите нас, врагът отново точи своите ножове.

Жорж-Еманюел Клансие
Кой сред катеричките на есента живее?…

Кой сред катеричките на есента живее?

Тяло ли сребротрептящо, гъст листак или хоругва,

споменът за любовта се смесва с бъдното. Кого ли

търсехте? Какво ли същество, какъв простор притихнал

от пейзаж до роден край, от поглед до прегръдка?

И това на хоризонта там река ли е или тече самото време?

Този свят е стар, но светлината му — новородена

светлина със своя плът, дихание и образ,

порив, в който влюбеният е като зелено утро.

Жорж-Еманюел Клансие
Кой говори

Кой говори?

Глас, дошъл от детството, кое ли детство

(сякаш изоставена градина сред чернеещо се голо

сечище, където ничий крак не стъпва вече).

Чий е този разговор, където смесват се забравата, лъжата

и безумните слова, от скръб обзети, шансът

и самото съжаление?

И къде започва всичко тук, което е било, къде завършва

другото, което няма никога да бъде?

Истината, може би, самата истина все пак

бегла мълния, понякога,

обещание или предизвикателство.

Кой говореше? Кой слуша?

Шествие от спомени, измислици за бъдещето,

Тишина или безкрайно куха, или мрачно тежка

и преди, и днес си сменя цветовете.

Кръв, слова и време:

тайна

близка и измамна, и свещена.

Жак Превер
1915–1951

Жак Превер
Ако някога един човек сред хората…

На Антонен Арто

Ако някога един човек сред хората се е надигнал

ако някога един човек сред хората се е понесъл за да стане мой приятел

много чист човек роден да ме изпита

доста луд човек без чувства вече за да може да ме разбере

като мен човек от моя корен

но загърбил несполуките страха презрял

който може през годините напред да гледа

и от моя зъл сарказъм надали ще се уплаши

няма моята ненавист да го стресне

може би без капка ужас

може би ще го позная някой ден преди да се е залюлял в нощта

Жак Превер
Във времето в нощта…

Във времето в нощта

ще ти говоря

във времето в нощта ще мога тихо аз да ти отвърна

единствен миг когато аз съм бил ограбен от живота

във времето в нощта лицето ти отново ще открия

и формата на твоето лице

във времето ще ти говоря аз в нощта ще ти говоря

ще разбера най-сетне дивата печал на моето мълчание

ще разбера най-сетне всички смъртни дни

извън самото време аз ще ти говоря днес в нощта ще ти говоря

ще залича горчивите следи на скръбното очакване

ще залича горчивите следи на тежката забрава

в разтворените си обятия ще взема твоето лице

извън самото време ще говоря с теб ще разбера нощта

ще взема аз единствените думи

да ти ги кажа най-накрая с моя глас подобен

на светлина

Жак Превер
Приятелите ни са мъртви до един…

На Роже Жилбер-Льоконт, Рьоне Домал, Хендрик Кратер, Люк Дитрих

Приятелите ни са мъртви до един

изгубени сме всички въпреки надеждите

все пак способни бяхме да умрем

приличахме на себе си самите

и няма никой никога да разбере това

и никой никога не ще ни чуе

и никой никога за нас не ще си спомни

И тази вечер с гръд разтворена широко

при всеки удар глух на тежкия погром

със сълзи на очи си спомням

и знам че ние бяхме тук единствени и вечни

единствените тук Наследството способни да получим

да се надигнем до един като лемежа

и разберем самото мъртво време

Жак Превер
С глава замаяна и празна…

С глава замаяна и празна спомням си че два живота съм живял

че трябва да умра си спомням

но тия два живота които съм си позволил

за гърлото ме сграбчват

и моето сърце е натежало и с мъка вече бие

и в празната глава отеква в която няма повече небе

неузнаваема за всички в своето изгнание

очите ми са уморени и сънят ми слага клопки

приличам странно аз на този който бях

познал отдавна всички, слепи скърби

познал отдавна мъртвата любов която ме разкъсва

отдавна два пъти живял

Люк Беримон
1915–1983

Люк Беримон
Чрез гъвкавите стебла на огъня…

Чрез гъвкавите стебла на огъня

опознах суровия вятър

И Запада

Аз виждам чрез гривека

чрез лисицата чувам

Котката ми разкрехна през лятото

лалето на слънцето

Чрез зелените уста на водата

и чрез щастливото тяло на камъните

опознах аз и входа и изхода:

орляк от птици

мушица чието крило съм аз

Ален Борн
1915–1962

Ален Борн
Ужасен ден

Ужасен ден.

Водата от кръвта да е по-ценна.

Край пътищата жътвите крещят

и вдигната прах крои и трупа свойте ослепителни наметки,

разлата плът

и след колите макове по пътя.

Изхвръкналото слънце

изсмуква от гераните водата

и ручеите се топят сред вцепенените тръстики.

Желанието вече е изчезнало отдавна,

от пот обляно,

кръвта е все по-гъста

и влива в черните сърца

надеждата си — лумнала искра.

Ален Борн
Защо още една стъпка…

Защо още една стъпка, още една целувка, още един ден?

Защо да прекарваме отново парцала на усърдието, че да може да блесне още веднъж медта на слънцето?

Защо да се опитваме да го избавим от скуката?

Защо да се изправяме като гръбначния стълб на смазан от умора човек, чиято единствена гордост е да бъде човешки гръбначен стълб?

Защо ти е тази гордост да бъдеш човек?

Бодилът е обречен на огъня и такава, изглежда, е съдбата и на човека.

Нека камбанният звън на умряло остави камбаните на спокойствие.

Нека на неговото опело росата да бие камбаните на цветята.

После от тази измислена скръб да натрупат цяла копа с напластено сено и да я подпалят.

И да разчупят черупката на Бога с орехотрошачка от мълния.

И да помажат с масло един нов Адам.

Ален Борн
Отново — не…

Отново — не. Отново да обкичвам с кръв наметалото — не.

Аз си избодох очите и украсих празните орбити с пепел по-разярена и от жарава; между два воденични камъка мина и моят пол; преследвах кръвта си като странна лисица; сред черния чашкодрян, след това сред трънака намерих златна чаша, от която пих мъдростта на студа. Подготвих своите удове за гроба. Чакам.

Отново — не. Изгорих думите си с разтопено олово.

Само гласът ми е още жив. Не ме викайте повече. Искам да бъда глух. Не разбирам вече откъде ми говорите.

Но казвайте ми да живея, дори когато аз мога да ви разкажа толкова много нови неща за смъртта.

Жан Малрио
1915–1976

Жан Малрио
Къщите на листака

Вървяхме с тебе толкова отдавна,

а бе овесът неотлъчно с нас.

От сутринта ни придружаваше потокът,

дордето се сродиха нашите души.

Един човек сме с теб. Това е празник

в сърцето на дърветата и светлината

потича — мед, балсама на пчелите.

Но кой съм аз? Къде започваш ти?

Изгубен съм. И съм обичан аз.

Дърветата приятели ни обкръжават.

От царски род сме. Преминава всеки.

Небето и земята се преливат

в родината на тишината.

Жан Малрио
Понеже всички тук сме смъртни…

Понеже всички тук сме смъртни,

понеже сенките отдавна в нас

се нижат и прииждащото време

като чакъл пред нас се срива,

понеже нижат се по своя път и други

слънца над нас,

отлиташ — с думите и всичко тук, което

ги ражда, най-внимателно, с душата гола,

когато на разсъмване се буди —

избираме свидетелството ние.

Защото всички тук сме отговорни —

не за това, което е било, а само

за неизпълнените обещания.

Добър — не значи да не бъдеш лош!

Безделните ръце не са най-чисти.

Те трябва да са черни от пръстта,

отрудени, със сечива заети.

И трябвало е всичко да привършат.

Така вървял е винаги светът.

Чрез сбъднатите сънища човекът

е свързан здраво с тоя свят.

Не съм обичал още както трябва.

Жан Малрио
На прага с цял товар от мрак върху гърба…

На прага с цял товар от мрак върху гърба

все още гледам аз една красива роза.

Последната за лятото. Обича мама тая песен.

Останали са няколко неща от нея в есента

като „Бъди щастлива ти…“ или „Приятелство с един

отсъстваш гост“…

Все още гледам аз като на снимка

с печално куче в моите нозе.

Личат краката на лозница и на здравец

и раната в гръдта — за времето по нея съдим,

тъй някога, израснали внезапно, сме дълбали

черти и дати, ръста си младежки да бележим.

Все още гледам тъй, за да открия оня зимен ден,

обрекъл на живот това, което мре веднага:

следите на съседа по снега и песента на грамофона,

която блика от самотното сърце на лятото ранено.

И сред просторите на тая бяла вечер приближават

полята лунни, тромавите нощни пеперуди

и тихият покой, слетял от върховете на тополите,

внезапна тишина, която —

макар за миг — успява да накара

да млъкнат всички зверове в нощта.

Клод Роа
1915–1997

Клод Роа
Скрита вода

Ледена бълбукаща вода дочуваш я но никой не я вижда

(Мисълта за лятото която тананика под тревата)

Черните пчелици не престават да жужат

(Този сън на слънцето със сключени уста)

В единадесет през август този свят е целият прозирен

след обяд направо ще пламти

Вечност проста вечност къпе с жива светлина

ромонливата вода пчелите слънцето победно

Тая мимолетна вечност в нас — и в теб и в мен — ще се смалява

и в деня ще се топи тъй както захарчето в чая

както времето в самото време

Клод Роа
Имам много време

Нито дъх ми стигаше ни сила а за пориви да не говорим

Но не бързам имам много време и ще чакам

има много дни пред мен преди да стане късно

аз съм тоя който работата си за днес е свършил

и обмисля седнал с тежки длани върху коленете

всичко дето иска да направи и ще го направи дойде ли му времето

ако в извора на времето са отредени и за него дни

Клод Роа
Толкова

Аз толкова я гледах милвах и обайвах

и толкова високо виках името й в тишината

на вятъра го шепнех на съня го доверявах

тъй мисълта ми кацаше и кацаше по нея

подобно чайка върху мачтите на кораб

че даже ако пътя ни по който бавно крачим

е бил и пак ще бъде само милване на времето

способно да забрави че били сме двама пред очите му

аз пак ще му благодаря за чудото да бъда тук

и че макар и разделени сянката й на стената

усеща смаяна как мойта сянка мъчи се да я докосне

Клод Роа
Нощта

Дошла е тя от по-далече от нощта

със стъпки на ветрец на вълк и лъх на мента

тя крадла на дъха на мрачните неща

девица с къдрици от пяната на бента

Разсъмне ли нощта тъкачка на шансони

като медуза и звезда и спи и бди

преплела пак нозе с вретената-сезони

тя бди над отдиха на мътните звезди

И милва тя с ръка съзвездията гъсти

самотни светове от пясък разпилян

и прах от глината по божиите пръсти

пламтящи семена в божествената длан

От по-далече от нощта и на крака

със стъпки на ветрец капан и вълча лапа

пастирка без стада и Рут без клас в ръка

върви тя по снега със златни устни сляпа

Клод Роа
Мари отдавна

Понякога следобед сядам сам на маса

на тротоара пред „Кафе дьо ла мери“

на Сен Сюлпис

и слушам аз как времето минава и ме отминава

и пак си спомням за Мари която някога

такива мъки причиняваше на своите приятели момчетата

Къде си днес Мари изгубих ти следите

следи на млада котка и на отминаващото време

Прати ми вест ако си някъде ако си жива

ела тук с автобус 96

Да автобусът този е но аз не знам сега къде е

къде ли би могла да бъде днес Мари

Мари чиито

следи отдавна ми се губят

Косите ми са вече побелели от избелелите ми спомени по-бели

Следобед е на тротоара пред „Кафе дьо ла мери“

до спирката на автобусите където пак ще слезе (но кога ли?)

Мари онази същата от 35-а смеещата се Мари

която приближавайки ми казва:

„Наистина ли много закъснях?“

Не който срещу времето върви не закъснява.

Пиер Еманюел
1916–1984

Пиер Еманюел
In tenebris

Когато музиката в моите уши заглъхне,

когато мойта сянка каменния ден разчупи,

когато моите ръце на облаците няма повече да пречат,

когато своето ухо положа сред звездите и когато

забравените небеса устата ми запълнят с пясък,

тогава и горчивата отврата от Небитието,

отлитнала от тялото, натегнало така заради нея,

единствено, износено до смърт след толкова години

на лихви, чакани от скрил се бог, и на желание

за хладина и сдържаност по пътя към абсурда,

главозамайващ център на изгарящата мъка,

самотно тяло, в орбита край мъртвите кръжило,

суров затворен край, пресичан в пълен блясък

от Нищото — без нищо като спомен да остави;

тогава и прочутата досада да съм сам —

великолепие от пищна скръб и от пространства

небето с жест и поглед приземило —

ще се стопят в зората нежна до безплътност,

която ги обгръща и пронизва, и подкрепя.

Понеже всичко тук се вижда чрез отсъствието само,

в безплътен призрак се превръща всичко, призрак, който

единствен тук разбира Бога. Този свят — до вчера

самият аз — скъпернически, без дърво, без повей свеж,

за Бога бреме със скръбта и мойте мъртви —

че никога пред него сладки сълзи не пророни,

че никога не помрачи челото на небето,

о, никога: това жестоко глухо име на света,

свят, който бях, без аз самият да съм бил, защото „Аз“ е мъртво.

Но който музиката в чуждите очи подхваща

и нека друга Сянка, замъглена от деня, със сок зората да налива,

и нека други пръсти вълната от облаци да мачкат,

и нека другиму слуха да гали песента на новите звезди,

и нека други устни кваси морският лазур.

Пиер Еманюел
На Джерард Мънли Хопкинс

Вдъхни кураж, о, Смърт, в сърцето ми непомрачено и самотно,

огромно слънце, шибащо плътта. Ах, скъпа плътна Сянка,

умряла, жертва все на този глад, на тая дива

тъга. Нощта сразила, но не спряла да кръжи и грее

над всичко! Бездната и огненото колело, кръвта, която

безмълвно се разкрехва, и — о, Господи! — дочувам глухо

далечно ехо — удари, подравящи душата. Ах, тръпни, тръпни,

безсилно тяло, от кръвта дълбано, и хитруващо, дордето

те блъска неуморният таран… Все тоя тежък тътен, притъпяван

от глухата забрава и отново будещ

страха, прераснал в паника, жесток, ранил лазура,

преди денят в кръвта да рухне и кръвта —

сред нищото… И кули, храмове, гробове

в руини, върхове, с пръстта сравнени, виж света край тебе,

о, Смърт, от златна пепел над безкрая. Бял тамян.

Пиер Еманюел
Из „Лудият поет“

I

Отвъд цъфтящите овошки равнините бързат,

понесли към морето тихи градове.

Духът изпълва тоя ден с увереност спокойна

и взорът между клоните не среща пречка; въздухът

душата ти окриля и зове към висините,

о, голо рамо на плувец, обляно от блестяща

вода сред сенки и дървета! Върховете влажни

напомнят длани долепени в кротък унес.

Пресича птицата небето на очакването чисто,

което пътникът не може да смути със свойте стъпки.

Тъй тихо е. И леко на сърцето. Тялото се слива

със залеза — сред линиите нежни на забравата.

И в тоя миг от градовете се надига глуха

гълчава — споменът унил за Страстите Господни.

II

Долита звън камбанен и на спомените им е леко —

тъй весел е човек, излязъл на разходка в падащия здрач!

Отсреща върховете, оградили тия най-кристални часове,

пак очертават истинската линия на мисълта ти,

но виж: безкрайното небе тъй бистро е и трепка

звезда, сърцето ти да свие. Там, там, долу

след исполински бледи сенки споменът отново

премества бавно равнините, тръгнали към теб…

Тъй нежни са безбройните лица на тоя свят

на фона на тъгата странна и горите!

Възземат се нагоре съжаленията и вкусът на сълзите

по устните сред сладостта небесна се разтапя:

„Да бих могъл да ям и хляба аз, тъй както гълтам

небето“ — казва минувачът; моли се — и вятърът връхлита

отвсякъде душата му. Ухото

долавя врявата спокойна из къщята.

Там, на върха на тоя свят, стърчи параклис, в който

висят гирляндите от друго време. Мрачни имена

личат с години в самотата неизменна,

сърца дълбоки и объркани — и розата кървяща

на вековете между тях цъфти — о, мрачно

сърце, чието име само пътникът ще знае, нощем.

Пиер Еманюел
Самотните разбират лудите

* * *

Нищожна капчица любов в кръвта

и зрънце истина в душата

му стигат на врабеца за да преживее

един ужасен декемврийски ден

Кажи нима са нещо повече

и най-големите светци?

* * *

Защо зелена вечността е?

О скръбна о неизразима

измачкана отново папрат…

И който още не е чул как викат

наболите листа по клоните

не знае вечността какво е.

* * *

О Нощ

вкусът на хляба върху моя

език и свежата прохлада на забравата по мойто тяло

и непресъхващия извор сред покоя

в самия мен и всяка вечер изгревът на мойта Смърт

Защо да те възпявам

защо да ти се моля

щом цялата

в една сълза си се побрала

О Нощ

Пиер Еманюел
Изкуството да умираш

* * *

Кафява под ръкойки златокоси

като земята в знойно лято

такава е и утринта когато

на красотата всеки поздрав носи.

* * *

О песента в която

проблясват острите ножове

какъв по-хубав стрък

от шпагата в гръдта забита

през май и камъкът цъфти

и твоето сърце разцъфна

и аз му подарих стъбло

от най-коравата стомана

сърцето ти разцъфва в бяло

покрай брега на лунно блато

о нарцис чист дъхът ти в мрака

изпълва моето сърце

* * *

Небето преобърната клепсидра

със своите звезди засипва

потъналата в сън душа

Човекът в утрото се вдига

обърнат пясъчен часовник

* * *

Крайпътните дървета

застилат гъсто пътя

със сянка разцъфтяла

войникът пее песен

(Цветчетата увяхват

и гроба му застилат

нали дървото още

не дава плодове)

* * *

Понесени

с талазите

и съжаленията чезнат

Изстискани

от вятъра

и сълзите ни се изцеждат

И заедно

с кръвта

разпада се и времето

* * *

Изкуството да се умира

на него птиците ни учат

те падат

с окапващия цвят

плодът на мушмулата даже

по клоните по-дълго се задържа

без шум или почти без шум

веднага щом узреят

те бързо се отронват

и падат в някой ров

Най-плахите и скромни

от всички мъртъвци

* * *

Влюбените спят

под морето

а самотният човек

под земята

колко са различни

сънищата им

* * *

На затворника

почва камъкът да му се нрави

и по цяла нощ в съня си

е каменоделец

* * *

Безмилостно небе безводно лято

дърво до есента останало без птиче ято

кога ще дойдеш бляскава безплодност ти която

душата ми ще утолиш

тъй хиляди години в себе си унесен

мазолест сбръчкан неподвижен да стоиш

и твоите ръце ще цъфнат като праскова наесен —

и някакво врабче навярно там ще се засели с песен

Ален Боске
1919–1998

Ален Боске
Море

Морето пише синя риба

        и трие сива риба този ден.

Морето пише кръстосвач, как огън той открива

        и трие кръстосвач, погрешно съчинен.

Поет над всичките поети,

        над всички музиканти — музикант,

то ми превежда стиховете —

        морето — древен океан,

на бъдещето океана,

        на шуби дъхави носач,

носач на разцъфтяла пяна.

        Морето в мен по здрач

намества се: зелено слънце пише

        и модро трие в моя небосклон.

И пише слънце, в мен разкрехнало се свише,

        над хиляди акули, търсещи подслон.

Ален Боске
Дърво

От зебра си по-гъвкаво; нагоре

по-плавно от екватор скачаш ти.

Гръбначен стълб е твоето подкорие

и то с концерт от птици весели цвърти.

Ще известя аз всичките поети:

да не докосват твойте плодове;

в тях дремят огнени комети,

в тях океанът търси нови брегове.

По-леко си дори от тропика.

От риба си по-мъдро ти.

Във всеки лист изящна строфика —

за мойте песни пазена — трепти.

Но щом дадат ти думата, то сякаш

пред теб изпречва се стена.

И биеш с клони, на възбог посягаш:

бичуваш ти самата висина.

Ален Боске
Бичовете — I

Аз бичът съм, сред рой палачи

единствен аз убих април;

тъй крехък, сам се е решил

дробовете си да изхрачи.

Аз съм вестител на кошмари,

терора водя аз. Лазур,

уверен си, но като щур

до кръв ти удрям аз шамари.

Аз огън бълвам, ще притуря

скалите — пехотинска рат.

Гърдите ти изтръгвам с яд,

жена, отворена за буря.

Аз удрям. Шибам с ярост дива

и океанът стене, ври.

На крак, о, девствени гори,

ще ви превърна аз в коприва.

Ален Боске
Лимоните — I

Луната тая нощ е кръвожадна,

лимоните се карат и крещят.

Шест месеца. Как скръб се в тях прокрадна

Сърцето мушмула е в мойта гръд.

Да бъдеш плод с угниваща корица?

Огромен континент от плодове —

след корабокрушение. Лисица

свещено манго хапва. Тлен снове

в градините. И слънцето остава

на покер вкъщи да играе с мен.

Защо кората и плътта корава

и през ноември ще са с тен зелен?

Днес ябълка ще е луната тежка;

човекоядка, може в порив луд

да си припише и съдба човешка.

И зъзнат вън лимоните от студ.

Ален Боске
Колко са?

Колко ли са те — дълбоко в мен?

        аз-ът, ти-то, alter ego,

скитникът получовек, човекът в дом усамотен,

        хлапето, мерзавецът до него?

Колко са във всяка дума, дето на парчета

        ме нарязват като тлъст шопар?

Неизвестният, нищожеството, девственицата заклета,

        комарджията, безчувственият звяр?

Колко са във всеки стих, о, изневяра,

        чрез която рай, от блянове и вятър съграден,

си измисляш: кой от тях не разговаря,

        не одумва — заради еклога без рефрен,

зарад карфиол и репички — онази запетая,

        дето може би е стар парцал?

Колко ли са, от зори до мрак, смешникът, ей оная

        уличница и беднякът полудял,

дето се прехранват със сърцето; то ли не е

тръгнало да се пилее и събира сбръчкания плод

на скръбта си, скръб, която ту е бодра, ту линее

като ехо чезнещо и заживяло нов живот

в песните? Ах, колко ли са, ято зло и нямо,

хищни лешояди и картали, дето всеки ден

все кръжат над книгата ми и накрая дръзват само

да излюпят мен?

Ален Боске
Портрет на натрапник

Мъжът фъстък на гълъба подхвърли,

отпи кампари, двадесет сантима

в чинийката остави, документ разгърна,

червено цвете помириса, сплаши

лазура с груб юмрук, отново върза

пред всички свойта вратовръзка, взе

журнал с коне от масата съседна,

отдалечи се от бистрото, спря се

пред църквата със спарен тежък въздух,

с бонбон почерпи ученичка, спряла

пред водоскока, гаснещата пура

към устните поднесе, раменете

с ръце потупа — за кураж, от джоба

извади, тръпнейки от страх, револвер.

Ален Боске
И рече Бог: не винаги харесвам…

И рече Бог:

не винаги харесвам аз това, което правя.

И най-напред човека,

аз две очи му дадох, две ръце, два крака,

наистина практично,

но се показах тутакси скъперник:

единствен скелет

и едно сърце —

като че ли съм се страхувал да не се държи съвсем

изправен

или пък много да обича.

Добре ще е да се захвана пак с човека.

Ален Боске
Чрез думите реката продължава…

Чрез думите реката продължава

отвъд морето: чудо, ужас, крах?

Да, думата е гъба — заличава

реалното. Нима не ни е страх

открито да твърдим за свода син, че

в леглото ни се пъха, че в галоп

се носи кленът? Всяко магазинче

роса предлага — сякаш сладък плод.

Магия в словото, безумен взор!

Тук всичко е възможно, ако вземе

човек да фантазира. О, простор!

О, времето извън самото време.

Ален Боске
Афоризми

Времето ми минава в това да разбера времето.

* * *

До седемдесет години казвах: „Изкуството — за да се отдалечи смъртта“. Сега казвам: „Смъртта — за да не пострада изкуството“.

* * *

Няма друг изход: или да вярваш, или да твориш.

* * *

Истината не е изкуство. Изкуството е истина.

* * *

Един практичен съвет към хората: вместо да разбирате, възхищавайте се.

* * *

Не обичам много истините, обичам техните варианти.

* * *

— Къде мислиш, че отиваш, поете?

— В теб.

* * *

Афоризмът няма нужда от герой, от психология, от лиризъм. Той има нужда само от автор.

* * *

Излязох от кожата си. После си купих друга, после трета. Нито една не ми подхождаше. Никога няма да си бъда по мой вкус.

* * *

Попитаха ме в едно радиопредаване кой поет бих желал да бъда. Не можех да отвърна: „До двадесет и пет — Рембо; после — Песоа“.

* * *

Старостта: започнах борба с времето, с кръвта.

* * *

След като океанът се размърда, детето каза:

— На колко години е той?

— Голям е.

— Жалко, исках да си поиграем.

* * *

Понякога ми се ще да кажа на моята жена: „Ти си по-искрената част от мене“.

* * *

— Говориш ли си понякога сам?

— Рядко. Не мога без преводач.

* * *

Ще направя речник от несъществуващи думи.

* * *

Хванах една птица-лира в полет. Хранех я, закрилях я, посвещавах й стихове. Тя ме обиди:

— Мръсник! Бях поела към рая.

* * *

След половин век добра и предана служба аз, безукорният гражданин, бих желал Републиката да ми разреши да си избера мястото и датата на раждането.

* * *

Някои се разпознават в моите книги. Аз — не.

* * *

Аз съм на възрастта на моето въображение.

* * *

Ще ми позволите ли да се оженя за вашите хубави и корави гърди преди сватбата?

— Това си е тяхна работа. Виждате, че не са малки.

* * *

На чистото изкуство му е нужна противоотрова. Вийон избиваше пътниците, Бодлер обираше майка си, Рембо си купи негър, Клодел потискаше сестра си, Моцарт си показа задника пред краля. Божествени мръсници!

* * *

Бъдете свободни: станете роби на моите стихове.

* * *

— Мога ли да ползвам вашия Венерин хълм?

— Така не се говори, в такива случаи се действа.

* * *

— Толкова сте хубава, очите ви са морски бездни, кожата ви е орхидея, пеете като говорите, ръцете ви са топли като слънце.

* * *

— Поезията не е достатъчна, трябва и да ме заръфате.

* * *

— За какво служат думите?

— За да поправят това, което е идеално.

* * *

Разумът е пречка за изкуството, защото само разумът може да възхвалява.

* * *

— Да се пъхаме в леглото, госпожо.

— При едно условие: да си затворите очите.

— Защо?

— За да си въобразяваме, че сме в ковчег.

* * *

Колкото повече знаеш, толкова по-малко твориш.

* * *

Гълъб, който снася по едно яйце, става сокол.

* * *

Перушината ме издава, че съм стар, но перото — че съм млад.

* * *

Поетът е апостол на „може би“.

* * *

Изкуството е изящна несправедливост.

Рьоне Ги Каду
1920–1951

Рьоне Ги Каду
Защо и вие не отидете в Париж?…

Защо и вие не отидете в Париж?

— Но как на крина там, на крина дъхав ще се насладиш?

— Цветари има и по каменните кейове на Сена.

— Но там скръбта, ах, там скръбта е някак приглушена.

Аз болен съм за къдравия злак и къдрите на младите слугини,

които трепят се в пристройките на замъци старинни.

— Но и в Париж слугини има в наше време.

— Ах, дявол да го вземе, дявол да го вземе!

Мен само тук, в нощта бездънна и зелена,

дъхът на кринове и на трева косена —

това дихание горчиво на земята — ме опива,

отчаян и щастлив сред свойта самота горчива.

— От гордост тук ще си умреш, а след това забравата те чака!

— О, да, но мирисът на кринове и свободата на листака!…

Жорж-Луи Годо
1921–1999

Жорж-Луи Годо
Съботни любовници

На някаква тиха уличка една жена върви напред-назад.

От време на време поглежда часовника си. Носи черни очила.

Появява се кола и намалява ход. Шофьорът е бледен като злодей. Носи черни очила.

Двамата се усмихват неловко. Кимат си. Една порта тропва. Изчезват.

Съботните любовници се боят и от сянката си.

Жорж-Луи Годо
Изкопчия

Работя на парче. Мое право е да оставя кирката и да кажа на приятелите си: „Стига толкова. Вече се уморих“.

Те ще се надигнат неспокойно: „Наистина, личи ти, че си уморен!“

Докато вятърът брули лицето ми на велосипеда, ще мога вече да си поема дъх. Когато се върна, ще мога да прехапна надве-натри. Ще седна на прозореца, ще си запаля лулата и дълго ще гледам как пада здрачът.

Хубаво нещо ще трябва да е отиващият си вече ден.

Жорж-Луи Годо
Ръката

Мъжът, който откри танците, беше около трийсет годишен и имаше чукан на лявата ръка.

Дори и глупаците се правеха на разсеяни.

Непознатата, която той покани, се усмихваше най-естествено.

Когато танцът свърши, те ще седнат на една маса и ще се впуснат в приказки.

Не е изключено тя да се смути от неговия недъг, когато той постави чукана си на мрамора и започне спокойно да обяснява.

Барманът казва, че бил майстор банцигар в мебелната фабрика, един тежък и доста опасен занаят.

Гледах ги двамата и най-вече нея. Бяха доста хубави.

Фредерик-Жак Тампл
1921–2020

Фредерик-Жак Тампл
Диво море

На Жак Ги Пилон

Аз взех тризъбеца си и харпуна

отвъд горите и безименните езера

отвъд стотиците реки

и лека трепетликова пирога

ме залюля

И се събудих на брега безкраен

и пуст на Дивото море

в чиито пясъци все още бие

метежното сърце

на моята акула

под буйстващото слънце

размятало камбаната си звънка

в главата ми

докато теглех такелажа

и с вид свиреп тризъбеца забивах

в зелената възвираща вода

бълбукаща като търбух разбунен

През тоя ден апотеозно ярък

залитах на носа на мойта лодка

облян от пръски пяна и накъсани

закани на безименния звяр

настръхнал от старинните ми канджи

тризъбци невъобразими куки

и трийсетината ръждясали харпуна

които аз не спрях да мятам в унес

с неизцерима ярост по акулата

на мойто детство.

Фредерик-Жак Тампл
Безкраен лов

На Бриджит

По вените корави на земята

приижда Бог

с нозе превърнати на корени

сред камъни и хумус

към яките бедра и слабините влажни

и нежни

тревясалото устие на солница

и не от небесата иде

от девствените небеса

където той не властва

На одър от ръждиви желъди

го съзерцавам

през порите на унеса

и ме пленява тоя мирис див

излъхван от самото му бездънно

присъствие

Надигнал ръст сред дивия овес

аз втурвам се да го преследвам

изконния див бик

настръхнал цял от бойни копия

с изцъклено око ме кани той на тоя

безкраен лов

Фредерик-Жак Тампл
Слънце по челата

Слънце по челата на невиждащите облаци

риба спотаена в тишината топла

Времето гори ме неподвижен плах притворен

Любовта не е ли сянката за твоя взор

Любовта ли ангелът на мрака пуст

пясък в дланите ми нощен вятър върху мойте устни

За кралицата с усмивка животинска тук

птицата в гората химна царствен улюлюка

Любовта ли тази пепел дето в тъмното снежи

любовта капанът на смъртта за всички живи

Сянка на дърво от плът върху водите на нощта

аз вървя към езерото дето тъне споменът нещастен

Любовта ти пленница на мъдрите треви и на разкошния

Свят Граал на твоето лице рибарски кош

аз живях в смъртта и там умирах от желание

да съм твоя сянка но от никой невидян

любовта пронизва ме и води ме към възкресение

звъннала стрела и феникс пак се мята ужасен

мойта кръв е езеро наляно с кротко слънце

сее тя зората в твоя тих спокоен сън

любовта не е ли в костница догоре пълна

вечността в мига на ярка мълния

Пиер Торей
1921–2005

Пиер Торей
Дроздът

Самотна клонка шушне

натегнала от тишина и цялата в ухания.

Денят все още пълен е с отблясъците на зората.

По-леките неща по-тежките са заслонили

и очертанията все по-рядко от забравата изникват.

Довежда ангел времето в простора огласен,

разклатил ненадейно вейка.

Какъв ли скрит кипеж променя облика й вечно?

Пиер Торей
Омълнени мелници

Следобедът трепти като видение мъгляво;

и всеки камък в зидовете с другите се е споил.

Изчезват стрехите поредни станове на прелетните ветрове.

Към мелниците ослепени

бълбука пътят, светлина потекла;

нощта припъпля, спомена за изгрева понесла.

Аз казвам,

че всичко тук е дума сред останалите думи,

изтръгнати, оставени с нетрайните неща да се пилеят.

Аз казвам, че божественото още по външния си вид личи.

Пиер Торей
Траурът на пчелите

Рояк забулен в траур!

Сред непрестанното жужене на искрите на бръшляна

проблясва

лишеният и от наследство спомен за боговете преди нас.

И ето ни от днес нататък равни в своя ръст.

И тази крута свобода която ни сдобрява —

не знае тя какво е избор,

а само краткия проблясък на смъртта позната.

И ние те приветстваме кърмилнице, о, майко маточина,

благоуханна сянка, сянка неусетна,

на свечеряване.

Издебнато засмяно детство,

ключът от мълния за тия небеса.

Пиер Торей
Пътека и всеки камък тук…

* * *

Пътека

и всеки камък тук

е лъснат сякаш със сияйно масло

изтрити стари стъпала

и вече мрамор от историята.

* * *

Водата сред тревите се потулва

с потайно ромолене…

Блещука меко някаква последна роза

и светлината я руши и я превръща

в лице затворено в покоя на нейното изкуство

* * *

Селце с очи от зноя избелели,

сокаци с тяхно си наречие,

и в свойта слепота

жълтугата като подгонена

към празника отвсякъде се стича.

Клод Виже
1921–2020

Клод Виже
Съдбата на поета

Ти винаги си някой друг,

ти, мълчаливецът, говорещ в мен самия.

Изтръгвам се понякога от унеса на твоята молитва

и сам, от твое име, пея аз с език изтръгнат от устата

на мъртвите. За тебе в мен, за тебе, който

отдавна вече

ме влага в гърлото на друг човек.

* * *

Кой свят да възхваляваме, език на загубата свидна?

Коя победа да накичим с пурпура на нашите руини?

В студеното небе плющи коравото пране на облаците,

високо над дома, от зимната вихрушка люшкан.

Ерусалимски ветрове, и вие виете и с громол слизате от планините

като препускащият ден, призван при нас да дойде.

Не бяхме често радостни — и все пак над земята

сияе празнична зора.

Клод Виже
Пътят на живия

Бе в залеза на лятото

и мрачните ками на кипарисите

раздираха огромната кървяща перуника на небето.

А долните им клони те нападаха — да свеждаш

главата си белееща в алеята,

докато сам спокойно

вървеше по петите на нощта.

Кой впрочем те повика отдалече

с цафара от изсъхнала трева

сред пустошта на гаснещата вечер?

Поел сред езерото от роса сребриста,

щом само тишината в теб се възцари,

ти тръгна да възпяваш светлината.

Като светкавица от бляскаво стъкло,

разровила натрупания мрак в гората,

отмина с резки стъпки неспокойният човек,

на всяка крачка спъват от капан — пръстта на мъртъвците:

о, гол и жалък пламък, бликай от калта към облаците

между агония и радост,

о, кратка песен —

вик на звезда, която дави се в окото,

в лукавото око на блатото

сред черни дънери…

Рубен Мелик
1921–2007

Рубен Мелик
Ни слънце в извора си

Ни слънце в извора си взело ме, ни глина —

май дом за бъдния, отрупан с плодове

живот… В безкрая — как оттатък да премина —

жената влюбена със страст ще ме зове

за онзи жест, от мен несторен, тя — самата

най-прост достоен дар в света пределен. Ни

скала: за птицата, избистрила зората,

гроб, нито тяло, в мен живяло дълги дни.

Огрявам късните пространства пред оная

жена, обрекла ме от първия си час,

преди да знам в какво пространство ще блуждая

до края: любовта, която — мислех аз —

изтрива времето и хвърля ме в унила

забрава. Но да не забравям никой път

за болката, в сърцето думите ранила

и не убиваща — топяща мойта плът.

Да бъде чиста, щом тревожи тя сърцето

подобно отказ. Ти, в мечти унесен, без

да чувстваш друга страст в дома си нов, където

стените пукат — див пожар в изсъхнал лес,

о, смел мечтател! Но след пустите перони —

не се завръщай. Знай, за теб е твоят луд

живот в безумства и безплодните сезони

в студа под синьото ми слънце — вечен студ.

Даниел Буланже
1922–2014

Даниел Буланже
Ретуш на мъж

Измисля си какво ли не, а после се оплита.

Земята е на мястото си.

И той тогава става пак безпомощно дете

и сложил на гърба ръце, пак чупи

играчката на времето.

Даниел Буланже
Ретуш на любовница

Котакът ви отваря, папагалът ви приветства

и песът ви облизва, след това маймунката нарежда чашите

по масата,

жената със затворена яка е стиснала уста и гледа,

и кукувичката в часовника отново се прибира.

И минава ангел.

Даниел Буланже
Ретуш на тишината

Мраморните конници се гонят

и разтърсват хоризонта, и се връщат

на зелената морава.

Радостта им е светкавица.

Даниел Буланже
Ретуш на тясна уличка

Шумът на пътя вън напъпва,

търкаля се между коли с изящни колела.

Един човек живее на тавана,

не иска и да знае той какво е в къщата,

от котки и сахани пазен зорко.

Прахта по него се пласти

от дълги пътешествия край дълги зидове,

където хубави жени от време

на време ще се мярнат

лениви и без връхна дреха.

Даниел Буланже
Ретуш на кръчма

В чинията дими месо варено,

било до скоро вол, не по-висок от детско рамо,

бодливи храсти са му драскали търбуха

из тесните препречени места.

Бърз удар на касапски нож е възвестил победата

през сляпа зима.

Две чаши звънват и прогласят любовта.

Тук всички са щастливи,

освен един самотник, който се чувства още по-самотен,

когато сред дима се занадигат

момичетата пълни с млад бушуващ алкохол.

А другаде денят е пуст.

Жан-Клод Ренар
1922–2000

Жан-Клод Ренар
Предсказания

* * *

Търси божествения риск.

* * *

Обичай, без да знаеш сам защо обичаш.

* * *

Който няма нищо, той ще ти предложи всичко.

* * *

Никой тайните не бива да проклина.

* * *

От двойника си бягай сам.

* * *

Бъди това, което би могъл да бъдеш.

* * *

Със заклинания помагай да умре смъртта.

* * *

Предизвикателствата — истинският ни живот.

* * *

Осквернявай постоянно всеки идол.

* * *

И никой тук, и нищо от това, което е —

единствен ти ни връщаш вътрешния свят.

* * *

Изниквай от това, което се разпада.

* * *

Навярно в гроба ще те спуснат прав.

* * *

Към невъзможни цветове да се стремим.

* * *

Не наранявай нежността у теб.

* * *

Недей да търсиш път. Самият ти си пътят —

И неговият край.

* * *

Към всичко снизходителен бъди.

* * *

Това, което те обвързва, други прави ги свободни.

* * *

Благоговей — главозамаян.

* * *

Мълчи: говори всичко! Говори: мълчи край тебе всичко!

* * *

Очаквай неочакван прием.

* * *

За никого недей остава непознат.

* * *

Гласа си заглуши в Гласа.

* * *

Не е ли чудо — би могъл за немислимото да мислиш.

* * *

От себе си да можеш да изтръгнеш повече от теб самия.

* * *

От нищото към тайната за нищото върви.

* * *

Недей да питаш: Откъде? Къде? И кой?

Не гледай отговора, а това, което премълчават.

* * *

Падението — ще те възвиси ли то?

* * *

Там, до стената, недостойното изрича твойто име.

Жан-Клод Ренар
Свидетелства

Пустиня на пустините и тишина на тишината — обитаеми неща.

* * *

Дори и неразделното разделя.

* * *

Да бъдеш между да и не — или извън самите тях?

* * *

Кой пази неизречената дума?

* * *

Всяка дума пише друга дума.

* * *

Къде ли се сближават тъмното и светлината?

* * *

Да знаеш как лицето си без огледало сам да видиш.

* * *

Никое отбиване от пътя не оставя празен път.

* * *

Навярно още не присъствие — но вече липса на отсъствие поне.

* * *

Винаги е имало в нещата някой вън и вътре, над и под, пред тях, зад тях — един и същи уж, и вечно друг.

* * *

Противоположностите също са еднакви — както крайностите в тоя свят.

* * *

Единствено загадката не можем да надвием.

Дъждът е нов в душата само.

* * *

Животът почва истински, когато спре да съществува.

* * *

Бог разкрива се отвъд самия Бог.

* * *

Сбогувай се, за да се срещнеш пак.

* * *

Нищо в тоя свят не е осъдено да се изгуби, нито да остане.

* * *

Неписането вдъхва на самото писане живот.

* * *

Смъртта дали е винаги напълно смърт?

* * *

Всеки знак е знак за други знаци: ражда се почти от нищо, просто ничий шум.

* * *

Огън, студ — една-едничка кръв!

* * *

Да откриеш пустота сред пустотата.

* * *

Непреводимото допълва смисъла на преводимото.

* * *

Словото ни — винаги зависимо от нашето мълчание.

* * *

Свещена тъмнина — това е също тъй светилник.

* * *

Всяка книга води ни отвъд самата книга.

* * *

Езикът е поникнал от нощта.

* * *

Какви жени живеят в житото?

* * *

Да бъде чиста честната прослава на дървото.

* * *

Ухото привлича окото, което променя нещата; око — променено ухо.

* * *

Всичко е владение на тайната.

* * *

Неизразимото и абсолютното, дори и те със знака си бележат само оня, който винаги ги превъзхожда.

* * *

Другият — това не е ли нечий друг безкрай?

Жорж Перос
1923–1978

Жорж Перос
Кой умира от смях, кой умира от глад…

Кой умира от смях, кой умира от глад,

Кой сразен от шрапнел в окопа.

Може някой в театъра, макар и млад,

от скучна пиеса да хвърли топа.

Има хиляди начини да се умре,

а да живееш ти трябва опора.

Да плесенясваш е най-добре

между надеждите и рокфора.

Жорж Перос
Синьо жабче в нашта вана…

На Фредерик

Синьо жабче в нашта вана

за опашката се хвана.

Вече станал си голям,

я ела и виж го сам.

Слонът — стар мастит велможа —

пак си търси бяла кожа

в тоя сух безводен край.

Я ела и му я дай.

Млада пъстропера гъска,

задникът й гол, но дръзка,

в огнения свод лети.

Я последвай я и ти.

Птичка без гнездо, нахлула

в лавката до караула

спи на чуждия креват.

Нани-на, войнико млад!

Млад петел с криле чевръсти

се захванал да покръсти

в храма старото кюре…

Е, това не е добре!

Жорж Перос
Има отскоро лека кола…

Има отскоро лека кола.

На почивка е.

Всяка сутрин

излиза на тротоара

да си види колата.

Първо се вмъква вътре,

изважда лявата си ръка,

слага я на покрива

и започва с три пръста да барабани.

Подсвирква си някакво леко мотивче

и е напълно щастлив.

После излиза.

Оглежда я,

обикаля я отвсякъде,

гали я,

личи си, че я обича.

С удоволствие ще й тегли

един парцал,

де да можеше да й бръкне

отдолу

и да я оправи с новите инструменти

в онова хубаво куфарче.

И после се пита къде е жена му

в тоя момент.

Ив Бонфоа
1923–2016

Ив Бонфоа
Дъждовникът

I

И сега ти си вече в последната стая на лятото, Дув.

Един дъждовник пъпли по стената. И главата му на тих човек разпръсва там смъртта на лятото. „Живот, аз искам да се хвърля в тясната ти бездна — крясва Дув. — Пробягвай, суха мълния, по мойте устни, пронижи ме!

Обичам да се заслепявам аз, да се отдавам на земята. И не ща да знам в какви студени зъби ще попадна.“

II

Цяла нощ дървесна те сънувах, Дув, да мога по-добре на огъня да те отдам. Зелена статуя, съпруга на обелен ствол — по-силно да се радвам на главата ти пламтяща.

Гледайки под мойте пръсти как жаравата и устните ти спорят, аз те виждах как ми се усмихваш. Да, денят, едреещ в теб, ме заслепяваше с жарта си.

III

„Виж ме, виж ме, аз избягах вече!“

Дув, до тебе съм и те огрявам. Между нас е само каменната лампа, малкото спокойна сянка и ръцете ни, които сянката очаква! Ти — дъждовник изненадан — си се спряла неподвижна.

Изживяла оня миг, когато виждаш как най-близката ти плът превръща се в познание.

IV

И тъй, останали сме будни до среднощ, в самата нощ на битието. Някакъв шубрак назад се люшна.

Разкъсване потайно, чрез коя ли птица на кръвта кръстосваше из наште сенки?

В коя ли стая се прибираше, където ужасът на изгрева връхлиташе върху стъклата?…

Ив Бонфоа
Железният мост

Тя винаги е там, безспорно, в дъното на дълга улица —

където съм вървял като дете — разляна локва смазка,

квадрат от тежка смърт под черното небе.

Поезията после

дойде и отдели водите си от другите води;

ни красота, ни багри я задържат,

тя страда за желязото и за нощта.

Подхранва тя

протяжна скръб на мъртъв бряг; железен мост,

към друг — по-мрачен — бряг прехвърлен,

е нейната едничка памет и истинската й любов.

Ив Бонфоа
Камък

Живееха във времето, когато всички думи бяха бедни

и чувство вече не трептеше в техните унили ритми,

димът бе все по-гъст и пламъкът — потулен,

бояха се, че няма радост повече да ги споходи.

Те спяха, бе по време на световната разруха,

минаваха в съня им спомени полека

като едреещите светлини на ладии в мъглата,

преди нагоре по реката да отминат.

Събудиха се те, но вече черна е тревата

и сенките са хляб за тях и вятърът — вода е,

и тишината, непознатото са брънка помежду им,

и наръч мрак е огънят им на земята.

Ив Бонфоа
Божи съд

I

Аз бях този, който крачи, разтревожен

за водата — сетната тревога. Бе прекрасно

в най-сияещото лято. Беше нощ,

нощ отвеки, без предели и навеки.

В глината на всичките морета —

хризантемата на пяната и все тъй, вечно

същият разкалян, блудкав мирис на ноември,

в който тъпчех черната градина на умрелите.

И един

глас се молеше да му повярват, ала вечно

той вървеше срещу себе си и вечно

стъпкваше и свойте доводи, и своето величие.

II

Не знам дали съм победител. Но плених

оръжието скрито в камъка безчувствен на едно сърце огромно.

Говорех аз в нощта на битката, рискувах аз

и свойто чувство, и света студен зад чувството.

За миг изчезна всичко,

червеното желязо на живота не прониза вече сивотата

на словото.

Но огънят накрая се въззе,

най-буйният от всички кораби

в пристанището влезе.

Зора на идващия ден,

най-после влязох в твоята пламтяща къща

и там разчупих хляба, в който текат далечните води.

Ив Бонфоа
Несъвършенство — ето го върхът

Да, трябвало е тук да се руши, да се руши, да се руши.

о, да — цената на спасението е била единствено в това.

Да смажеш голото лице, надничащо от мрамора

и всяка форма, всяка красота да изковеш.

Да бъдеш влюбен в съвършенството, защото то е прагът,

ала познал го — да го отречеш, да го забравиш мъртво.

Несъвършенство — ето го върхът.

Ив Бонфоа
Ти ще легнеш на земята гола…

Ти ще легнеш на земята гола,

за какво твърдиш, че ти принадлежи?

Скитащата светлина в небето неизменно

утрото на вечността ще продължи.

Ще повярваш, че възкръсваш в късна доба

в изоставения огън, в огъня, забравен да мъжди.

Но ще дойде ангелът с ръце от пепел —

пламъка нестихващ в теб да потуши.

Ив Бонфоа
Осветеният листак

I

Казваш, бил застанал на брега отсреща?

Казваш, че те дебнел в края на деня?

Птицата в дървото на мълчанието бе пленила —

с песента си проста, ненаситна и безкрайна — нашите сърца

и отвеждаше след нея

всички гласове в нощта, където гласовете глъхнат

с техните реални думи,

с думите, раздвижени в листака,

за да позове отново и напразно да обикне

всичко, дето вече е загубено;

корабът висок, до горе с мъка натоварен,

цялата ирония отвлече все по-надалеч от бреговете ни —

той бе ангелът, побягнал от земята, пълна с лампи и огнища,

мамен от вкуса на пяната среднощна.

II

Гласът на чистата ирония в дърветата бе тоя глас,

на разстоянието, на смъртта,

на пукването на зората, надалеч от нас —

на неприето място. Пристанът ни беше

от черна глина. Никакъв сигнал

от корабен прожектор в тъмнината.

Започна всичко с тази песен на жестоката зора,

която и надежда е, и бедност.

Като че беше оран в твърда почва,

раздран, оголен миг,

когато чувстваш как желязото опира о сърцето на тъмата

и ето я смъртта под променливото небе.

III

Но в дърветата,

там, сред пламъка на плодовете, трудно различими,

мечът от червено и от синьо

здраво бе притиснал първата си рана,

мъка — и забрава после, падне ли нощта.

Ангелът, пристигнал късно, за да заживее тук,

се разкъса като роба сред клонака

и бедрата му от шума под фенерите

бяха сякаш че материя, движение и мрак.

IV

Ето я земята, мрачната земя, където трябва да живееш,

няма да откажеш камъните скъпоценни на престоя,

твойта сянка трябва да се просне между мъртви сенки

върху плочите, където идва и не идва никога денят.

Ето я зората на земята. Там, където под воала

на летлива сянка истина и светлина са скрити.

Но човек дори земята на изгнанието е обичал,

как е вярно само, че не може нищо любовта да победи.

Ив Бонфоа
Земя на краткия ден

Изгревът прекрачва прага, вятърът замря,

пламъкът се скри в обителта на сенките.

О, земя на устните студени, ти, изрекла

най-отдавнашния траур с твоите ждрела потайни.

Изгревът ще разцъфти по сънените ти очи,

покажи ми опетнения си образ на светица.

Ив Бонфоа
Из „Нощно лято“

I

И ми се струва тази вечер,

че звездното небе, така бездънно,

към нас се приближава и нощта —

зад толкова отблясъци — не е тъй мрачна.

И че листакът също тъй под друг листак сияе,

зеленото, оранжът на узрели плодове, са наедрели,

светилникът на ангел приближава; и туптежът

на скрита светлина обсебил е дървото на всемира.

И ми се струва тази вечер,

че влезли сме в градината, където ангелът

завинаги вратите е затворил.

IV

Земя подобно кораб,

виж —

фигурата на носа е

обагрена в червено.

Сънят, водата и звездите

протриха голото й рамо,

което тръпне, после се накланя

на Изток, който ледени сърцето.

Елеят съзерцателен цареше

над тялото й сред менливи сенки

и все пак тя накланя своя врат, —

тъй както мерят се на мъртвите душите.

VI

Дълго бе лято. Една неподвижна звезда

властваше все над слънцата кръжащи. И лятната нощ

носеше летния ден на ръце от сияние

и си говорехме тихо в листака зелен на нощта.

Тази звезда безразлична в нощта; вълнорезът и светлият

път, лъкатящ сред спокойни води и небе.

Всичко, което се люшкаше като подмятащ се кораб

и се изплъзна, без нищо за свойта душа да узнае в нощта.

Ив Бонфоа
Движението…

Движението

откри пред нас греха и с теб се озовахме

сред неподвижния покой като под кораб.

И трепка и не трепва гъстия листак на мъртъвците.

Нарекох те богиня на носа на моя кораб

щастлива равнодушна

повела го с притворен взор направо към живота,

сънуваща тъй както той в дълбокия покой сънува

и тръпнеща над вълнореза в ритъма на древната любов.

Усмихната, начело, избеляла,

навеки отсвет от звезда застинала

в последен смъртен жест.

Обичана, сред гъстите листаци на морето.

Ив Бонфоа
Сърцето — неразмътена вода

Весела си или тъжна?

— Знаела ли съм до днес

нещо, дето безвъзвратно

на сърцето да тежи.

Ни следа от крак на птица

върху пъстрия витраж

на сърцето, прекосено

от градини и от мрак.

Само грижата за тебе

тук живота ми изпи,

но угасна всеки спомен

сред зеления гъстак.

Аз съм само миг случаен,

неразмътена вода.

Можех ли да те обичам,

без да знам какво е смърт?

Жан Мамбрино
1923–2012

Жан Мамбрино
Това, което се надига

Самотна лодка в тъмнините на духа, ветрило,

вълна, издута от желание като девети вал,

и порив див, от себе си роден, в мига на своето унило

смирение, ветрец, зората на духа обвял.

И бурята на сладостната близост на плътта.

Движението — въздухът и пяната за него са преграда.

И действието живо е, макар и след смъртта.

Неуловимото — то в плен на лекомисленото време пада.

Жан Мамбрино
Връзка

Каква корава мълния държи в ръка това примряло тяло

и мачка го, от бурята безмилостна сразено!

Опустошението няма нито име, нито тяло,

жестоко сграбчило духа. От свойте вопли задушен.

И тялото усеща в свойта мъка вятъра на дивата боязън,

мъртвило, свят, останал под закрила на смъртта,

простор, изпълнен с нищото, с тревоги и с печал белязан,

оставил само мрак да тегне между него и смъртта.

Тук малкият човечец, в който се руши животът,

след свойто „да“ съзира винаги дърво зелено

и изведнъж — това лице, пропито с благородство,

почти безлично в свойта кротост, в свойто благородство,

искрящо от безкраен спомен за неща лъчисти

с последни капки светлина в очите си.

Жан Мамбрино
Изоставен пост

Привлича пътят погледа като мишена.

Път като път. Но тоя е потеглил от сърцето

и бързо губи се в мъглите на настъпващия ден,

погълнат от безмълвното ехтене на раззинатата бездна;

дъхът, какъв гигантски дъх, в сърцето без

ухание; познавам този дъх със стапящи се в изгрева дървета,

и тия птичи крясъци от светове отвъдни сякаш.

Кой вика? Чува се как само страдащите ни тела жестоко скърцат

(окъпани от черно вдигащо се слънце).

Самотен изоставен пост и пътят по-нататък е препречен,

Гласът се връща: тая бездна в теб не е бездънна.

Сега, в сърцето ти, където времето го няма вече.

Ролан Дюбийар
1923–2011

Ролан Дюбийар
Среща

Като че ли не бе ме забелязал,

но аз добре видях, че той не вижда нищо;

и чак когато се изгуби от очите ми,

след време чак си казах,

че се разхождаше из този град.

Видях го да се връща отдалече и вървеше точно срещу мен,

като ония, дето знаят мойто име;

и каза ми това, което всички тук ми казват.

Но аз не го изобщо чух.

— Какво ще стане? — ме попита той.

И колко време впит бе в мене питащият поглед?

Нали очите му все още не бяха си възвърнали цвета;

като че ли не бе самият той,

към мен пристъпил преди малко,

ами ръката му, успяла да го изпревари.

И докато ръката му подобно птица

към моята летеше,

видях, че вече съм смутен и блед,

като човек, когото облаците го връхлитат.

И той, видял, че в тоя миг се чувствам птица,

която тръгнала е на далечен път,

ми каза: — Ще се върна пак.

И вдигна пак полетата към мен,

и върна очертанията на горите.

И отраженията на листата в бистрата река

по клоните отново върна, при останалите листи;

и в неговия взор реката върна стария си цвят.

И аз, когато той дойде отново, бях безкрайно просветлен,

защото той в очите ме погледна.

И в тоя миг, когато ме докосна, аз видях да се разкрива

на мястото си, най-спокойно,

градинският чакъл — като огромна бяла къща.

Ролан Дюбийар
Гребенът

Внезапно ми потрябва гребен.

Аз щях да съм река, безкрайна, без завои,

течаща край самия мен, на воля,

по склоновете хукнала надолу, без подводни

течения, водовъртежи, с всички фибри на водата, тръпнеща на път към океана,

но правеща все пак и чупки — не е лесно

да си река и да не хвърляш пръски:

внезапно свърнеш и надолу бързаш пак.

Да, трябваше ми гребен! Сякаш и реката има къдри!

Все още къс е моят път, все още съм като юмрук…

подобно цедката на лейка,

на възел съм все още, всички кичури на моя дъжд, на моите коси

са стегнати отвсякъде, на възел, моята коса все още е заплетен възел само.

Корав, един корав заплетен кок, където всеки косъм е огромен воден смок

и другите коси души и го душат и те самите.

На речно камъче приличам — има ли, кажете, и за камъчета гребен?

О, гребен, който връща ни надеждата или подканя ни да продължим нататък,

като полиция, която магистралата разчиства от коли,

заседнали — тъй както тапа в гърло на бутилка —

и всичките в един момент напред поемат в няколко потока.

О, гребен! Гребен или пък чесало, ако гребенът е крехък!

Как искам аз през зъбите на гребена да ме прекарат.

Заплетен възел съм и нищо друго,

не помня нито как съм се завързал, нито как ще се развържа, нито как

ще трябва да изчезна да избягам

от себе си, преди трептящите влакна на вълната да тръгнат

едно след друго по течението на реката…

Защо е тоя ненадеен възел? И защо ли всяка нишка

внезапно се превръща в гребен — и за себе си самата и за другите край нея?

Би трябвало да капят, да валят — като дъжда,

познат на всички.

Отвесно, колкото се може, да се сипят, сякаш капките не се дори докосват,

като че ли са глътнали бастун,

да се държат тъй както знаят, да говорят колкото си щат,

или пък да се чудят, че защо ще гълтаме бастун.

Би трябвало да се държат като косите ни, които, тръгнали да падат, от главата до петите,

един прекрасен ден политат и човек тогава точно се досеща да прокара гребен.

Корави гребени, чиито зъби никога не падат.

О, гребен — снимка на дъжда.

Ролан Дюбийар
Вана

Спи ваната към полунощ,

когато той пристига да се къпе.

И с ококорени очи

той чува шум сред светлината —

шума на облак снежнобял,

решил да влезе в магазина

за мебели след полунощ.

Щом оттече се мръсната вода от ваната

с отворени уста тя диша

лице на ангел сякаш

и къпещият се, все още гол, не чува вече

това, което спящите не са изобщо чули;

сега дочува той неща различни и далечни…

Дали все още някой облак не говори?

Тълпа, далече някъде, с накъсан говор;

или по-скоро странен глас в тълпата,

глас, който не умее да говори; ала него,

надал ухо и гол, изсъхнал вече,

напрегнал целия си слух,

той чува — думи за любов това са,

отправени към него само

отвъд нощта;

добре ги знае тия думи, истинските думи за любов,

но той не ги е досега разбирал.

Робер Сабатие
1923–2012

Робер Сабатие
Очилата

Бях книга. Късаха от мене страници,

заради знаци някакви, отметки,

така че замечтах за земните архиви

или за черни пламъци, но всеки ме четеше.

Следи от мокри пръсти, листчета, бележки

личат по цялото ми тяло и дори това растение,

съсухрило се между моите зъби. Да го дъвча —

това бе цяла зима моето желание.

Разкъсайте ме. Аз не съм самата Библия,

не съм и стиховете на поет надменен,

защото съм от плът, а книгата е само плащът,

под който се спотайвам аз. И никой няма да открие

единствената тайна, скрита в мен.

Ще трябва мен с очите на мъртвите да ме четат.

Робер Сабатие
Словото

Тук само аз говорех с бурята.

Понеже никой друг не знаеше езика на небето

и всичко в мен се виждаше по-ясно.

Политах аз и от перо по-леко,

дордето нейде капеше олово.

Аз знам това, което казвам иска да ви каже.

О, слънце, слънце, ти не си ли мойта вена?

Живей! Живей! Но за живот дошли сме,

когато синия си лъч луната хвърли

върху лицата ни и от платно по-бели.

Кого всемирът искаше да върже яко,

разсъдъкът ни даде четири кобили

и изтезанието удовете утеши:

не чакайте, докрай се разтегнете всички

и вече ще сте господари на Земята.

Вода, вода, да угаси в човека

жестоки пламъци и грешни теореми.

И ти, разкъсал всички доводи на утрото

и сам на бранното поле загинал —

за да изпиташ ужаса на мъртъвците.

Робер Сабатие
Раждането на вълната

Проклинам те да ближеш вечно пясъка —

просъска мъртвият на своята жена невярна,

която всяка нощ танцуваше на гроба му.

И острият ханджар на този стар убиец,

в морето хвърлен, се превърна на акула.

Жената плака по безкрайните пустинни брегове.

Отецът казва: „Никой мъртъв не прощава,

защото прошката е хлябът на живота.

Не бягай от съдбата си, ближи кръвта на водораслите!“

Вървя тя чак до края на морето,

където рибите си поделиха младото й тяло.

И ето я вълна… Ближи, о, Време, пясъка

и ти, Акуло, следвай своята съдба.

Андре Дю Буше
1924–2001

Андре Дю Буше
Изравняване

Все още аз си спомням за росата по ония пътища,

където днес ме няма,

                        сред отчайващите стонове на вятъра,

        надигнал се отново.

                Небе сред прашни местности, което вече

е затаило дъх.

Сред тази шир,

        макар и дремеща, пред мен простряна,

                                все още дишах вчера.

Посрещнат от земята като голия простор пред пътя, който мога

да обозра.

                Оставам дълго сред деня.

Андре Дю Буше
Творби

                                                                Да се захласваш,

тъй както винаги без шум небето се раздира,

привличан от едно лице!

                                        С коса на рамо.

                                Самото слънце

                                                        мярва се — кола.

                                                                                А коловозите —

изчезнали…

Андре Дю Буше
Метеор

Отсъствието там, където затаил съм дъх, започва да се сипе като сняг над белите листа. Нощта настава. Пиша, колкото ми е възможно по-далече от самия мен.

Андре Дю Буше
Далече от дъха

В сблъсък — без да си го подозирал — с въздуха, аз вече

зная как да сляза сред деня.

Като глас, върху самите свои устни мълнията изсушил.

В клещите на целия простор,

за нас изгубен,

но до тука само.

Аз достигам до пръстта, която за устите ни не стига, пръст

обременена от росата.

На каквото и да стъпя, не помръдва. И светът край мен

расте.

Андре Дю Буше
Преотстъпване

Вятърът,

        в безводните земи на лятото, ни изоставя, плъзнал се

                                        по острие, със синева обляно.

Цялата напукана, земята се е откроила. Не помръдва,

                брулена от повея, успял да ни разголи.

Тук, сред тоя син, застинал свят, почти съм стигнал до стената. Дъното на гаснещата вечер е пред нас все още. Пламналото дъно на земята. Дъното дълбоко и изпъкналото чело, близнати от същото дихание, от тоя леден лъх.

Аз отново се потягам пред фасадата тъй както въздухът лазурен пред браздите.

Нищо тук не утолява мойте стъпки.

Андре Дю Буше
Слънчево затъмнение

И винаги срещу един и същи път

                                        над нашите нозе

                                                        усукани въжа

                        Сандъците

                                са заковани с чук

преди да лумне по стъклата на фасадата

                        светилникът, катурнат

        от вятъра.

                Жена ми,

                                права зад стената, сваля

простряното пране на залеза

                                и го реди едно връз друго на свободната си

ръка.

        По пътя, който няма да ви отведе до ничий праг,

ще се изгубя, ще потъна в слънцето.

                                Светът край мене обяснява всичко

                        и вълнената нишка

                        на пътя

                                се суче и пламти.

Андре Дю Буше
Къща, брулена от въздуха…

Къща, брулена от въздуха. Стаила се или надала вик. Жарава или локва. Каската зелена на дървото. И звездите, и студът се вмъкват през железните решетки.

Филип Джонс
1924–2016

Филип Джонс
Твойта искреност ме насърчава…

Твойта искреност ме насърчава

ала кой от нас е в клопката когато те пронижа кой се гмурва

в най-дълбокото на другия където нищо досега не се е променило

Твойта тайнственост ми е закрила

свързано навеки с жеста на ръката чистото ядро което пак

в едно ни слива и което сме потрепва вечно живо от желание

Твойта неизменност ме изпълва с нови сили

Филип Джонс
Из „Огледалото и истината“

* * *

Трябва ли да записваме началото

думите играещи на прескочикобила

изгрева и залеза на фразите

буквите разтирени на стада

сенките на смисъла по баира

* * *

Домът в дланта на светлината

жената с бъбриви фрази

с отворени гласни

със сладкото съскане

на ситен пясък по острие

* * *

Всяко движение си има език

рамото ни говори

жестът рисува

има въпроси и отговори

на прага ръката разцъфва

* * *

Въведение и въпрос

полузагатнати цветове

върху нищото откроени

облак разсеян гумичка

за небето прелитаща птица

* * *

Да прескочиш прага с върховно усилие

да събориш огледалото

отражението да пръснеш

в един момент от живота

сложи жалон начало на бъдеще

* * *

Съмнението смръщва веждите

погледа ни изостря

и фиданките се спотайват

думите ще се сблъскат

всеки минувач е дивеч подгонен

Лоран Гаспар
1925–2019

Лоран Гаспар
Добър ден на тебе, който идваш…

Добър ден на тебе, който идваш от нощта.

Добър ден на твоя бърз уверен ход през слънчевата лава.

Добър ден на теб в прахта.

                Цял ден сам да се хабиш и да хабиш и другите

                чак до костите на твоята умора.

                Докато захлупи кладенците светлината —

                всеки шум е стихнал, тишина.

                Ах, как гали само въздухът ухото!

Лека нощ на тебе, който идваш от деня, а с теб — и тишината.

Като сетния клепач, от цветове или от звуци слепнал,

все по-надълбоко тънеш ти, захвърлил своя бледен ден

                                        на масата на балсаматора.

Аз идвам от простора разграден на този поход непризнат все още.

Юдея на безчислените мои сенки, как танцуваш ти сред светлината.

Разпръснатото слънце твойте скъпоценни камъни не е признало

и техните зелени глъбини на неродени и до днес дървета,

зелени, без листа, сред степаната плът на ветровете,

без път далечен и без роза,

и изворът пресъхнал под огромния надгробен камък

тъй буен, че и мраморът е станал вече шуплест,

и краските на светлината се преселват

в гръдта дълбока на нощта.

* * *

Всяка заран слънцето със скок

свойте доводи в лицето ми запраща.

И от тая рана страдам аз като от чужда власт.

* * *

Това море, което ни принася своя утринен трофей от острови,

кипенето на викове горещи чак от степите на Азия,

на пяна, мрамор, бронзове и престъпления,

на шумоленето на нощите, обсипани със скъпоценни камъни,

и цял един народ на крак сред притвора на твойто удивление,

и по пътеките на словото сред плътния обсидиан

със свойта жътва, жътвата от нажежени камъни и сухи блясъци

със зърнестата кожа и самата нежна плът от думи,

лози, смоковници, маслини, кипариси…

* * *

Ръката срича бавно из съня на канарите

и с имена и ритми прави свойте заклинания.

И как е бистър този глас, избликнал из непроницаемите

недра, как просто — гърлото, което се отваря за нещата

тежащи, как ръката тръпне над пустеещите склонове.

Опряна о нощта, все още тя се колебае,

през пръстите й толкова шуртене нежно се изнизва

и тя върви по път все още непознат в света от място

на място, там, където осезанията нейни дишат,

където каменни морета разкопчават твойте дрехи,

преяли с щастие, да си отдъхнат малко,

и пак изрича пътя, непознат в живота вече,

сред зноя гъст на същия забравен, стар погром.

Филип Жакоте
1925–2021

Филип Жакоте
Сеитбата
Наброски за стихотворения

I

Всеки иска свойта чистота да съхрани,

ала злото връх е взело в земните ни дни.

Никой тук не иска злоба и разправа,

нищо че вихрушката зърната разпилява.

Който знае колко леки са зърната, той едва ли

гръмовете вече ще възхвали!

II

Аз съм смътният контур на дървесата,

дето гълъби от светлина с криле приплясват —

ласки, под които избуяват твоите коси…

Но под пръстите, измамени от далнините,

топло, слънцето се нищи като слама.

III

Земята тук оголва нишката. До утре само

дори да повали и в тази влага всичко

да се обърка — пак земята ще е като нова.

Смъртта за миг поне е свежа и прилича

на цъфнало кокиче…

IV

Денят се е наперил в мене като бик:

и вече вярвам, че не знае той умора…

Да можеше да отмалее сам тореадора

и да забие шпагата поне след някой миг!

V

През зимата дървото е смалено.

Но после смях и песен птича

в градините под пролетния свод

се смесват с шепот на листа зелени.

За този, който никой не обича,

далече е за него земният живот.

VI

О, първите пролетни дни,

играещи в големия училищен двор

сред две паралелки на вятъра!

VII

Не съм ни спокоен, ни безгрижен съм аз,

кой знае богатствата, кой раните знае,

които животът отвъден ни готви? Дори пролетта

ту бликаща радост, ту гробищен мраз.

— Ето и дроздът. Излиза девойка свенлива

навън. И зората в тревите влажни попива.

VIII

От много далече

аз виждам улицата с къщите, с гъстите клони

и вятъра, свеж за сезона,

който си сменя посоката, за да не пречи.

Минава кола с мебели бели

през горичката от сенки сплъстени.

Дните за миг дори не са спрели,

което ми остава, преброил съм го вече.

IX

Рояците мушици на дъжда до сутринта

се трудиха; дърветата са цъфнали от капки,

като камшик плющи пороят надалече.

Небето чисто е обаче; из градините

за утринна звъни камбаната на сечивата.

X

Във въздуха незрим под тоя свод

кръжат далечна птица

и леките зърна, които

след някой ден покрай горите

ще вържат плод.

О, стръмен път, по който слиза

неумолимият живот!

XI

(Сена, 14 март 1947 г.)

Пропуква се реката. Бурната вода се вдига

и мие камъка крайбрежен. Вятърът подобно

огромен мрачен кораб приближава

от Океана, пълен с едро жълто зърно.

Далечен блудкав мирис на вода… Трепери всичко

трепти като отворени в почуда клепки.

(Блещукаше един канал и водеше нататък —

заводският канал — та хвърленото цвете

в самия извор, чак в града да го намерят).

О, детски спомен. Повече вода такава няма,

ни дни подобни: кой ще задържи водата в шепи…

Там някой с клонки пали огън на брега.

XII

Това зелено не е степано, а трепка и блести

като струящата завеса от фонтани,

чувствителна, с по-леки и от въздух тръпки; горе

високо, над дървото, сякаш се е настанил

рояк жужукащи пчели; какъв приятен

пейзаж, където винаги незрими птици ни зоват,

и гласове без корени — като зърната, и самата

ти — с твойте къдри, падащи над бистрите очи.

XIII

Само миг от тази неделя достигна до нас:

когато с ветровете утихна и нашата треска

и под уличната лампа майските бръмбари

припламнаха, после угаснаха, сякаш че лампиони

в дъното на парка — навярно за твоя празник.

Аз също ти вярвах и от твоята светлина

сияех, а после помръкнах. Сухите им черупки

припукваха, падайки в пепелта. Други се вдигаха,

трети пламтяха… а аз стоях сред гъстите сенки.

XIV

Всичко даваше ми знак: и люляците, жадни за живот,

и дечицата, които губят свойта топка

нейде в парка. Плочите, отвалени наблизо

и оголили отдолу — корен подир корен — миризмата

на жена от труд превита… Въздухът от тези дреболии

трепкащо платно тъчеше. А пък аз го късах,

подивял от самота и търсех пътища пред мене.

XV

Люлякът още веднъж се разтвори

(ала за никого не е гаранция всичко това),

святкат червеношийки край мен и гласът на слугинята,

щом заговори на псетата, още по-мек е. Пчелите

трудят се в крушата цъфнала. И непрестанно

въздухът цял е изпълнен с този машинен трептеж.

Филип Жакоте
Водите и горите

I

През март в горите светлината става нереална,

тъй всичко свежо е, самата утрин сякаш е кристална.

Тук-там се мяркат птици, а зад хлътналия слог,

сред сечището, пламнало от цъфнал глог,

се чува кукувица. Стеле се мъглата парцалива —

сияен дим от гаснещия ден — и всичко скрива,

изгнилите листа висят по младите корони

и както случва се сред дебрите на гъстите гори,

сред тръните блести гнездо от анемони,

като зорницата — самотно зъзнеща в зори.

II

Дори когато мрежата от мойте нерви —

трептяща паяжина — изтънее някой ден,

аз пак ще пея за простора радостно-зелен,

с колони разлюлени — тия жертви

на брадвата — и с кончетата на дърваря…

Доверие и в брадвата, и в блясъка й трябват според мен,

щом свойта прелест март безропотно разтваря

чрез теменужката и дрозда — в слънчев ден.

III

Неделята изпълва с кряскащи деца гората

и със старици; на кое момче ли колената

не са одрани — с мръсна кърпичка ги връзват в миг,

край блатото хартии валят се… И всеки вик

със светлината се отдалечава. Сладка врява,

едно момиченце поличката си все оправя —

от притеснение. Насладата — от въздуха ли свеж

или от любовта — без мъка как ще понесеш.

Неделята и тя е като всеки празник божи —

с петна по масата, когато гаснещият ден тревожи.

IV

Все още другите тревоги са излишни,

че няма дълго да вървя в гората, пълна с мрак;

и думите, не са ли те — и днешни, и предишни! —

като върбовите реси край тоя блатен бряг:

какво че те на прах ще се разпаднат; по-добре е —

един умре ли, друг пристига, още млад;

какво че красотата утре ще изтлее,

щом тя на всичко е покорна в този свят!

Робер Марто
1925–2011

Робер Марто
Това обичам аз: земя с високи кипариси…

Това обичам аз: земя с високи кипариси; бистра

вода, струяща в каменния жлеб на водопоя;

коне и кончета, натирени на паша;

и път, сред гъстите треви залутан; стряха

от керемиди; лястовица, кацнала на края

на еркера; плашило, от което свраките изобщо

не ги е страх, а сойките направо го и мъмрят.

Прекрасен ден в началото на юни; с взрив фазанът

приветства стреснат тишината; рязък полъх —

и ясенът се в миг разбъбря; пеперуда

изчезва сред вълните на ливадата. На хоризонта

високи планини подпират синевата.

Виси с разперени криле в небето черна врана,

с три вика известен съм и наместо подпис — кръстче.

Робер Марто
Живота си в пустиня не превръщай…

Живота си в пустиня не превръщай. Не прогонвай

ни Бога, ни божественото, позволило ти

за повече от миг да бъдеш тук, където

си вече, не разбрал дори защо… Между тревите

искри потокът и приказва ни за нещо,

което не разбираме… Макар че песента е

като водата ясна. Не, ти смисъла едва ли

ще разбереш като невежата, с гласец мяукащ

не спрял по пътя си да срича, ни наситеното жълто

на тия зидове под слънцето, чиято мощ ятата черни,

накацали по хълма, с грак възпяват. Вятърът,

нестихващият вятър, из тополите се лута

и пръска в нашто неведение откъслеци

от спорове, които ни изпълват

с горчивина.

Робер Марто
Едно дърво отчаяно ръце протяга

Едно дърво отчаяно ръце протяга към небето,

понеже цялото го е оплел бръшлян:

и виждаш как решено е на всяка

цена да вкопчи пръсти — в облак ли, в мъгла ли,

но нищо не улавя то и все неуловими

неща лукаво го обсебват и дълбаят,

кълват го от кората до сърцето, нямат милост

орляците скорци, които го връхлитат

и го превземат, и цвъртят, изстрелват свойте трели

най-вече привечер, когато слънцето потъва

и пада нощ… Дори когато всичко тук изчезне

и в мрака се стопи, все още тук ще бъде то,

преплело свойте мъртви клони със самия

всемир, тъй близо до изгрелите звезди.

Робер Марто
Подмята мъртво птиче вятърът…

Подмята мъртво птиче вятърът и роши

пуха на тая кървава пихтия.

Отишло си едва излюпено, то няма

да види вече слънцето как грее; човчица

да пъха в човките питателни на своите родители —

непоправимото в живота му се случи.

Не ще го радват вече ни цветя, ни листи,

щом дойде ред в клонака да заскача. Вкусните

зрънца, които ще изрови, няма

да му напълнят гушката… Да гние,

да съхне — ето неговият дял. Не може с чиста

случайност всичко да се обясни: тук скрит е

особен смисъл; любовта ламти да властва

и в брачната — отворена и за чудовищата — стая.

Оливие Ларонд
1927–1965

Оливие Ларонд
Да говориш

Строших аз чашата кристална на твоето мълчание.

Аспидата стъкло обича, затова и не изпитва глад.

За листа на ветрилото й тук черешата е оправдание,

но не очите на цветята, докато сънуват своя аромат.

В цветята на очите ти стрелец не е открит.

Върху гърдите ти пилее се шафранът на косите избуяли.

Разстлали свойте платове по-дълги от възхвали,

за петльов гребен имат слънцето търговците от Крит.

Жак Дюпен
1927–2012

Жак Дюпен
Между напуканите камъни

Усойнице, ти спътнице на гладните, с какво ли бързината на злините да сравня освен със съсъка на твоя бърз език. Без теб, стрелецо на възвишен химн, плодът без сенчица ще вехне в отчаяние безплодно. Ти единствена отричаш трепетите на пръстта, когато слънцето забива корен, за да си проправи път в скалата. И последната уплашена звезда като страдалец от листака в нас се взира. Исках да ти доверя най-съкровеното за мен, най-вятърничавото нещо: лястовицата се стрелка ниско, за да бъде оранта дълбока.

Жак Дюпен
Вярност

Враждите, всички връзки помежду ни избуяват от един и същи дънер, вече овъглен и пръснат из студеното небе.

Но някакви цветя за малко да ме усмъртят и сребърните токове да ме премажат. И отблъснах пак зората, изпреварила деня, зора, изпратена отново само с флейти и орляци от нощта и тръпнеща от смут и от блаженство…

А аз изтръпвах, че не трепкаш вече, пламъче, водачо мой, до края осветявал всичките страдания край мен.

Звездите над света са стари, но нощта е нова. С нейната детинска тирания, с игото — откакто свят светува — над росата.

Жак Дюпен
Затворник

Земя измъчена, напукана земя,

споделям с теб студената вода от стомната

и въздуха над нара, зад решетката.

Тук само разбунтуваната песен

по-тежка е от твойте снопи

и на самата себе си е сърп.

През дупката в стената

росата от една-едничка клонка

ще ни възвърне живия простор,

ако придърпвате го, о звезди,

към нас.

Жак Дюпен
От камъка е по-приведен твоят врат…

От камъка е по-приведен твоят врат

и тялото ти по е голо

и от масивния гранит…

Без тътена от твойте мигли

дали ще си останеш същата,

с тъй гладка плът, прикрита неприятелка

по дългия ни прашен път

и в паметта на глетчера?

Върни се тук, залитаща любов,

и разчекни това благоразумно тяло.

Жак Дюпен
Самата неподвижност вече е…

Самата неподвижност вече е

пътуване сразяващо направо

ти чакаш с брадвата на мрака

главата ти да отсече

небето безразлично и безумно

Ах, нека блика и се лее

кръвта ти на вълни гигантски

над изнурителния труд

и устните ни вече мъртви!

Жак Дюпен
Из „Суграшица“

Пътят цял живот

камъните скъпоценни в слънцето

разтегливо колело

с едра зейнала главина за да се търкаля

да огрява да изписва

да огрява нашите следи в нощта

с вечния тормоз на словото

на пропуканото време времето

смляно и заситено…

на това завръщане на тяло в тяло

докато му видим края

на словесното кръвосмешение

и по изражението го познаем

по потта по камъчетата

по водата мъртва на изтеклите животи

чийто блясък се добива само

с шлайфане на живо: старата лозница, новият

розов храст

ручейното ромолене на дъжда

* * *

Да ставам рано и да лягам късно

кръга на задълженията да стеснявам

да ме облъхне пак

дъхът на думите избягали

от клетката на въздуха

да бъда като коня който сам се бори

със стършелите с хиляди случайни

неща с досадните мухи

и с мрака пълен

с уханните ти клопки

и трепетни мушици

осеяли детинско-женското лице

които трепкат и играят

между свистящите хриле и жаждата

Аниз Колц
1927–2023

Аниз Колц
Из „Споделена самота“
фрагменти

Моят глад кръжи около теб

както земното кълбо около слънцето

Никога не ще се слеем

Сладка светлина обляла

мойта кожа

* * *

Аз меря мъката

в очите ти

тъй както мерят хляба

преди във фурната хлебарят да го хвърли

* * *

Не ние обитаваме земята

тя нас ни обитава

И щом телата ни се слеят

изниква новата черта на смътен

неясен хоризонт

Аниз Колц
Из „Носачът на сенки“

* * *

Сутрин,

когато градът все още не съществува,

освен на картата, която показва

катастрофите на деня,

хората излизат от своите

домове

с вечното безпокойство,

с всеки ден все по-силно,

че техните стени

от нищо не могат да ги предпазят.

* * *

Пустинята

люлка и гроб на света

където всичко изчезва

за да се роди отново

и да търси водата —

Месия —

на всяко начало

и всеки край.

* * *

В белеещите се стаи

при спомена за напъпилите клони

дървеният скрин скърца

Пролетта връхлита

вратите му.

* * *

Есента подпали

дърветата и горите

преди да са я пропъдили.

За последно, разорява земята

в изблик на сляпа ярост.

* * *

Докато часовникът

обезглавява часовете

и убива нашето време,

настоящето тъче,

без да разнищва миналото

сред изоставените места.

Луи Калаферт
1928–1994

Луи Калаферт
Лондон
фрагменти

Докато палех аз цигара от цигара

                                чорапите си ти свали

                                приседнала на края на кревата

        и виждам колко те е страх

не смееш в стаята в която слухтят и голите стени

                                да вдигнеш погледа си плах

А времето бе сякаш спряло да подкара

                                пак нов рефрен като че ли

                                аз бавно приближих се до кревата

        прострях ръце да те поема в тях

и в тоя сладък миг когато внезапна скръб ни вцепени

                                разбрах и мене ме е страх

Навън се носи глъч и ако тръгнем двама

към друг по-хубав свят ще е Друг изход няма

Над Лондон есен е и полунощ почти

* * *

        Наистина вали над Лондон

        над мостовете скръб ръми

Осаждени мъгли над Лондон

в ипохондричните тъми

                        Над Лондон дъжд вали над Лондон

                        на ситни капчици ръми

Как странно пак смали се Лондон

и как нощта се устреми

                        Чадъри но нали над Лондон

                                вали дъждът и тях отми

Две сенки сме били сред Лондон

сега една сме дъжд ръми

                        Наистина вали над Лондон

                        и аз до теб и все сами

* * *

Няма да ме изненада

понеделник вторник сряда

ако звук не изречеш

Сочна ябълка не бе ли

между зъбите ти бели

този хруст зелено-свеж

Тук в прегръдките на Мери

Шели всеки ще намери

призрака на Франкенщайн

Този кехлибар не бе ли

от очите-карамели

за награда обещан

Бозуел е тук натикан с

Милтън с призрака на Дикенс

сенки призрачни край нас

Нищо че светът пред мене

бял и златен и зелен е

само тебе виждам аз

Мойта вечна изненада

понеделник вторник сряда

сочна хубава и млада

Едуар Глисан
1928–2011

Едуар Глисан
Земя! И укротени бури!…

Земя! И укротени бури! И вие, непризнати богове! О, жаждащи морета!

Средновековие, пустиня оплодотворена! О, притчи за лозя и за жита! О, минало, обляно в сълзи!

Познаваха земята те. Отстъпваха в историята, за да я притиснат после.

Събират се на този бряг, на този девствен бряг, където няма и въже къде да вържеш.

Ще се захванат с търговия те — и богове, и хора — но речта налива вече сладост в тях.

Подправки, злато, жълта треска!

Едуар Глисан
Земи по горното течение на реката
Откъси

Някакъв далечен звън. Над просеките разорани

сред високите върхари на дървета непознати

този шум, отекващ бронз, валеше по тревата,

бяхме двама, хора на нощта и горските поляни

из земите отпреди,

нищо, че не знаехме, че сме това Преди

както скитникът брега пред него не познава

с бързата вода, която го дере като трънак.

Тичаме в тълпата, с викове прогонили разлаяните псета,

хапнахме на газениче пържена моруна, мракът

на нощта телата ни обтича, виковете

към ровината на мъртвите се носят,

нямаме завивки и надигаме се върху степани

водорасли и сега зовем с отврата

всички зверове, които плуват в нашите сърца.

Слепият, комуто милостивата ръка възвръща зрението

някъде далеко там, в смъртта крещи „осанна“

на пристигащите кораби Ата-Ели о тая гола черна орис слепота о Тъмна нощ

нищо да не се изписва около изпъкналите сфери на очите ми

както малкото дете си бръква с пръст в окото и го дръпва

и окото сякаш ще изхвръкне със скриптеж на сухи клони

Търпеливото разлистване на твоята усмивка

е като река ранена, погледът крещи сред тишините

те със сетива общуват, закърнели в нас отдавна

Едуар Глисан
На Мисеа

Ако нощта те извисява над морето

недей го оскърбява в себе си че гробница на древни богове е

Цветята само знаят как се вечността вдълбава в камък

Земя ранена те зовем о колко наше време

ще изтече като водата не успяла да си издълбае ложе

Напевен ромон на вълни разлян върху водите на печална вечер

как сладък си за оня който в твойта нощ потъва

като чакъла едър по самотните среднощни брегове заскитал

аз водих свойта лодка между островите назовах те аз

далеч преди да бе ми отредена за приют и роден полъх

неуловимата те назовах и Вечно бягащата също

Смехът ти раздели водите сини от водите непознати

Пиер Гарние
1928–2014

Пиер Гарние
Малцина само могат го…

Малцина само могат го. Да вкусят радост

по пътя бял на нищетата. Като Бог

самотни, Бог невъзмутим, те виждат призраците —

цветя на чувствата и върволиците от лодки.

Малцина само могат го. Да задържат

реката, другите понесла. И ако се давят —

е за да оживеят пак. И тук, и там — в едно и също време.

Тук, долу — проповедникът Исус, там — горе — хълмът гол.

Малцина само могат го. Те правят

историята, мрат царе, царства погиват и бойците

на революцията днес надеждата с кола довеждат.

Малцина само могат го. Да пишат Книгата.

Самотни, крехки под убийствените стъпки.

И няма никакъв маяк сред тягостната морска нощ.

Ален Жуфроа
1928–2015

Ален Жуфроа
Спасението е навсякъде

На Серж Сотро

Неочаквано той ми каза: Животът е приблизителна формула на истинския живот. Погледнах го въпросително. Той се наведе леко към мен и добави: Разбира се, животът не е нещо по-различно от истинския живот.

Този, който ни слушаше със скръстени ръце от другата страна на вратата, сякаш не ни беше чул.

Стояхме на прага на една огромна изоставена къща на Юг. Бях дошъл при тях, защото в моя сън те ме бяха поканили на това място. Като се вгледах по-внимателно в тоя, който не пророни и дума, аз разбрах, че това беше пределът на века, отвъд моето слово.

Спасението е навсякъде — продължи той, — но няма никаква гаранция за задгробен живот.

В този момент другият се отдели от стената, на която се беше подпрял. Видяхме го как върви през тревата, как се навежда внезапно, хваща единия край на дървото и после с рязко движение вдига бариерата, спуска я след себе си и изчезва зад дърветата.

Ще запали огън — казах аз.

Ще хвърли в него дървения си крак — отвърна другият.

Докато гледахме бялата бариера, дълбока тишина подсилваше усещането за отсъствието на оня, който се беше спотаил. Накрая, за да наруша мълчанието, подхвърлих следната фраза: Слънчевите затъмнения са, за да можем по-добре да видим слънцето.

Той сведе очи и промълви: Всичко става понякога, сякаш се усмихваш безсмислено сред пустотата.

Може би лошо затворена, бариерата се вдигна сама и когато се отвори докрай, огромна вълна от горещина ни заля, сред песента на щурците.

Вечността току-що беше влязла в градината.

Ален Жуфроа
На Леопарди

Завинаги ще се събудиш ти,

С олекнало сърце, без гърбица. Животът е най-вярно

доказателство,

че може да се вярва в немислимото. Живот. Но аз,

аз знам за твойте мерзостни видения,

не само възприятия, потребността да дишаш също.

Навеки се събуждаш ти. Воюва ти, но като мен — не дълго,

и не съвсем достатъчно. И все пак знаеш, всяко нещо тук си заслужаваше

да се живее, знаеш, че небето е достойно.

За твоя смях. Безмерно щастие, наслади, развлечения…

И после — да, така е то! — Смъртта! Но тоя свят тъй скъп е.

Не съм спокоен. Уморен, аз казвам: — Протестирам

отново! Щастието за такива като нас

е само шанс случаен. Нищо друго.

Любувай се по-дълго

на другите, реалността, могъществото на духа,

дух, който властва — непознат макар — над всекидневната разруха,

неспирното движение на всеки миг —

безкрайното рушене на търпението.

Жак Шарпантро
1928–2016

Жак Шарпантро
Послание към „Градът в поезията“

                                           С
                                         е д н
                                         о у с
                                         и л и
                                         е к ъ
                                         м о б
                                         л а ц
                                         и т е
                                         н а д
                                         т и я
                                         ч е т
                                         и р и
                                         д е с
                                         е т е
градът                                   т а ж
високи                         кули      а г р
сгради                         рукн      а д а
стихът               Г Г Г Г   алип      н а д
е друга              Р Р Р Р   одоб      п о к
висина               а а а а   ново      р и в
стрехи               д д д д   допа      и т е
стъкло               ъ ъ ъ ъ   дика      с е в
и бетон       !      т т т т   тобу      и ш и
студен       Вни     с с с с   квит      в р ъ
блести       ман     ъ е е е   евър      ц е д
стъкло       ие!!!   ъ ъ в и   хуст      ъ р ж
навред     Ако вие   х м з з   рани      и т е
обичам     вземате   и е и с   ците      н е б
улична     асансьо   л е р л   небе      е т о
глъчка     раснаде   я г а е   тоза      е т о
мотори     ждатада   д р о д   твор      т а м
колела     стигнете  и а г в   сизп      д о л
возила     по-скоро  п д р а   отро      у с е
ходила     натисне   р ъ а о   шени     плискат
колите     текойда   о т д с   стък     вълните
свирят     ебутон    з р о н   лаел  натълпитепри
хора се    итойще    о и с о   ънце  боятнаулиците
сбират     викачи    р д т в   селе  неспирастихне
поемат     чакна     ц а и н   енао  самозамигиза
спират     Плутон    и е х о   коло  плискапак
акраймененеонитеговорятнаочитедумитеповитрините
санаслаганизаданиразяснятградавсичкитекартиниседвижат
иетоазвземамвръкапоезиятакоятоминавапоулицата…

Шарл Добжински
1929–2014

Шарл Добжински
Ние сме най-силните

На Люсиен Анри, арестуван за престъплението борба за Мир

Те искат бъдещето ни да задушат в зародиш още

и да заприщят — както улица — Мира милионорък,

Мира с милиони гласове във вените на вятъра.

Те бяха вдигнали на крак и кучетата, и метала,

те бяха вдигнали дъжда и хубавото време,

но не можаха да задръстят пътя към човешкото сърце:

сърцето на ония, дето път през грижите прокарват,

сърцето на ония, дето никнат от браздите на мизерията,

на пеленачетата в люлките и на жените с ключ в ръката,

на всички хора, Песента понесли като слънце!

Те не можаха да бичуват силата в очите им,

ни пламъка в гърдите, разтопил безброй нещастия.

Кръвта пламтеше на паважа като мъртво знаме.

Те бяха изпълзели от нощта, те бяха тук дошли

от мръсните канали на омразата — да ни премажат.

Удариха по нас. Видях ги в утринта.

Небето криеше лицето си. А моите другари

тъй чисти бяха, че и светлината онемя.

Човекът, повален сред кърви, винаги се извисява!

Животът се множи, когато мъчат се отвред да го притиснат,

и скоро ние ще нараснем като в огледало,

със свойта ярост, трупана по домовете,

издишвайки в огромното пространство своята надежда,

за да издуха саждите на всички престъпления.

И да застелем пътя си до хоризонта с Мир!

Шарл Добжински
Небето и градът

То отмъщава си на него,

че все по-стръвно той гризе го.

Стрехите чупи, дупчи, мушка:

яйце и орех — не градушка.

В комина духа то и буди

задремалите там простуди.

То чисти сградите, осяни

с прозорци — люспи на шарани.

И облаци — за абажури —

на всички кули то ще тури.

И скелети на кулокрани

вървят в квартали разкопани.

Нощта без заревото лунно

е над града космато руно.

На сляпа баба из мъглата

небето тича след луната.

Градът не иска да засели

небето в своите тунели.

Но то от гняв е помъдряло —

в метрото на нощта летяло.

Петна от туш, петна от смазка

градът върху небето пляска.

Но то изпраща пак дъжда,

за да окъпе той града.

Жак Реда
1929

Жак Реда
Великден във Велизи

Елиът добре видял е: светлината през април

е злокобна. Всички люляци и минзухари

са по катафалките. Вандемиер дори е бил

по-усмихнат сред мъглата между коловете стари

и ноември като тих болногледач е мил.

Но… (виновникът е оня, който изкрещя „На път“)

истина е, че накрая, щом до тук сме се търкаляли,

падам точно в центъра на Велизи, градът,

дето Суперът развихря свойте луперкалии

между сух чакъл и толкова небе… Не тъй ли от отвъд

щом се върне някой — сякаш Лазар станал е от гроба —

чувства светлината как бледнее в тъмните очи.

В прохода се чува: „Взех пуловера от груба

вълна и…“ Налита вятърът да заличи

думи и вълнения през съботата куха; нова група,

грабнала пропукващи се чанти — упорит

пристъп към некропола с автомобили,

ярко святкащи. Прокрадвам се като бандит,

като прокълнат, там долу, негър ли, кабил ли,

за да видя, с поглед в забранената решетка впит,

мястото, отдето са се вдигали аероплани.

Там, на хоризонта всичко е като на длан и

не потрепва нищо. Слънцето в простора ослепен

се съсирва пак сред изпаренията мръсни

на боботещите магистрали. Мен

ме е страх за първите му стъпки утре, ако то възкръсне

от студения си блясък — сив като почивен ден.

Жак Реда
Войната

Та ето как дойде войната: с дървен рог,

щом съмна, конниците копия отпуснаха сред папратта,

а малко след обяд момичетата синьо-бели

поискаха в градината да слязат. Лятото като наметка

по хълмите безшумно се провлачи

и още ожадня най-мъничката братовчедка. Но кълбото

от гъст кристал, внезапно между пръстите й разтрошено,

самото време, след което тя върви, сред зноя

издигнала ръка окървавена, с лек звънтеж

изчезна в папратта. И щом реши да каже: ах, как само

сразена съм — ни звук не се изтръгна от устата й отворена

и всички конници видяха: лейтенантът беше мъртъв.

Жак Реда
Минувачи

Това момче — защо? — се движи с патерици,

а таткото, излязъл с него, е облечен в мрачно-синьо.

Край тях подскача и върви едно момиченце.

Сред тая зимна светлина не хвърля сянка нищо:

зад къщите високи тя раздухва пак жарава

от хлябове — студено, чисто злато, дето гасне,

но пак със своето лъчение простора пълни

и увенчава челото на неподвижни лаврови

дървета. Другите вървят из шушнещата слама

на въздуха, покрила толкова дълбоки ями

и слаби светлинки на гибелни оръжия,

стаили се без шум, стаили се — ала къде ли…

Жак Реда
Брегове

Аз гледам и не виждам накъде тече реката:

безброй отблясъци и птичи сенки, за да ме измамят

в тръстиките, където чува се как жадно лочат

водата гъста като кръв животни с мокър косъм.

Тя рови бреговете, за да ги запази,

а аз оставам тук със скъпоценни камъни в ръцете.

На оня бряг, където няма как да стъпя,

напредва сянката на друг човек по пътя.

Изгубил съм надеждата за лодка, за да го настигна

и жестовете ни — на всичкото отгоре кучешки наглед,

все по̀ раздалечават се…

Жак Реда
Из „Дъблински сонети“

Galway — II

Мъгла над залива, подножията скрила —

и хълмите така изцяло не личат

и там безспорно, щом перонът се покаже

и ние слезем сред свистене и сред пара,

остава само да вървим, добили сила

от морския ветрец, покрай брега, на път

към кея татък (кей без малък кораб даже),

след туй по улица Търговска, из пазара.

Ще видим старата Испанска арка, но

пороят, през града преминал с ярост бясна

отнел е от мощта на тоя девствен свят.

Живеят чапли по брега и от едно

се стряскат: стъпките… И този ден угасна.

Защо тъй пуста е, уви, и планината:

Скиталецът е все на път — към самотата.

Кръстопът

Като навсякъде към шест крещи градът.

Плющи моторният порой между колони

на плаха някаква Атина. Вой. Камиони,

коли и рейсове на всеки кръстопът

тресат се, трансът щом тълпите пак подгони

и те към крайните квартали потекат —

зли мутри и очи прекрасни… Как четат —

сред тия клаксони плачевно-монотонни —

в непроницаеми афиши. Времената

изхвърлили са тук саксонец, викинг, келт

и бесният прибой все още ги подмята.

А редом, в храма на Колежа, след хиляда

години още бдят светците в Book of Kells.

И свода вън кърви като след дива свада.

В Пъб-А

Ще трябва май да си отчаян патриот,

та сока чер от торф да пиеш… Но потира

надигнеш ли веднъж, вкусът на тая бира —

изпитал съм го сам — те буди за живот.

Човек в мравуняка и място не намира,

ни там сред гмежа, ни на тоя адски плот,

на смешен трибунал подобен… Що народ

и вън, и тук — не те оставят миг на мира.

Но смелост! Да вървим, да пием пак за здраве

на шумния и здрав народ и в чийто нрав е

в горчива пяна и тютюнева мъгла

златиста като мед да кисне и се пари,

дордето сводът вън сред странни гъсти пари

върви и люшка се със сини ходила.

St Stephen’s Green

Вали. А после — не. Листакът гъст, лъщейки,

ме скрива, пълен с дъх на смолни лесове

и до басейна, там, където две по две

се гмуркат патици… и чакат мокри пейки,

присядам. Палавци — избягали, крещейки,

от час… И в свода сив и глух от часове

в миг блясва слънчев нож и почва да снове

в листака, да сече натегналите вейки.

И сякаш сладко той и мен ме бе пробол

в сърцето; вдигнах се и тръгнах с ореол

от краткотраен зрак: приветствах този скръбен

миг от живота ми — с бедняшка красота,

но запечатан там, дълбоко в паметта,

в мистичното сърце на спомена за Дъблин.

Прекосявайки Ирландия

След всичко пак ме радва небето, в бесен спор

дърветата на изток до счупване превило.

Понякога си хвърля баласта и унило

дими от дъждовете бездънният простор.

Мрачнее и земята: виж туфите от торф

на гъсто — сякаш строфи на сбит сонет. Но друга

поема в равнината златее — от жълтуга

и — козина е сякаш — я роши развигор,

на цвят това, което е шамоа. Ръждива.

Но виждаш ферма. Малко къщя. Селце почти.

И плет след плет се губи сред диви самоти.

Миражът на горичка в далечна перспектива.

С безмълвие и мудност изпълнен е безкраят.

И само тук, край влака, две агънца играят.

Плака — II

Възлизаш, слизаш пак по уличките криви,

където агнешко по скарите дими.

Таверни с хладен здрач. Лудеещи асми

и стръмни стълби, и измамни перспективи,

изчезнат, мярнат се, дордето скиташ пеш.

Крещяща белота под слънце, със златило

покрило стрехите и с остър лъч сразило

в пресечка пътника, нахълтал сякаш в пещ.

Жив призрак, луташ се из крайните квартали,

край хора пиещи с роднини у дома

на сянка узото си — в дворчета с чешма,

с хилядолетен праг пред къщата. Едва ли

и помен има от скалата… Часове

далече от града, преживящ най-лениво,

там долу… И прибой от Саламин прилива,

и чезне в глухите османски векове.

Най-често идват тук, щом падне здрачът син

над този лабиринт безмълвен и потаен —

за хекатомбата на залеза сияен

сред буйни пламъци от разцъфтял жасмин.

Жак Реда
Към шест часа, през зимата…

Към шест часа, през зимата, безгрижно слизам

по авенюто вляво, към градините, и криввам

към пейките, към храстите, защото днес небето

неразбираемо като любов, която се задава,

зениците ми пие. Избелял почти, цветът му

е неопределен: на тюркоаз опушен

прилича може би; сгъстена светлина, която

изплъзва се от погледа и ледено-пламтяща

в душите ни нахлува. Там, над езерцата, тихо

минават — тихо — облачни конвои.

И мълнията не е оглушителна тъй както тая

безкрайна тишина. С отблясъци далечни

разклаща бурята беседките подобно

сладкиши и театърът е сякаш погреб,

готов да полети. Навсякъде цари любов,

навсякъде — стебла, за глухите огньове

на мрака: там, отсреща, тъмнината

извира от дърветата, които пеят, сякаш

да се забравят, но протягат нежни вейки

и те се чупят. Този глас и в мен витае

със своя монотонен тембър. Мисълта за бързо

превъплъщение те грабва мигом: още

да гледаш, но откъм самата гледка вече,

да влезеш в сляпата материя, която знае,

която грее. Както, спрял за миг, разкрачен

човекът в небесата се е взрял, но не отмята

невидимото покривало на звездите… Ето

моментът, в който аз залитам от бордюра

на градската морава. И най-сетне криво-ляво

съм на площад Конкорд…

Салах Стетие
1929–2020

Салах Стетие
Студената охранявана вода
Откъси

Приветствам младостта на светлината

сред този край с велико целомъдрие

понеже тук жените ги държат под ключ

Те скръстили са на гърдите си криле смирено

за да запазят огъня в сърцето на мъжа

обрязано от любовта покорно свела мигли

Кой ще спаси страната от набезите

на войните поели с викове победни

студената вода да завладеят — и я грабнат?

* * *

Река о моя светлина

тъй сладостно разголена

над тебе свело се е силното небе

това небе е друго не оная синя гъба

не гъбата чиято синя гръд неспирно се топи

Да друго е това небе затворено като стъкло на лампа

то вечно неизменно в себе си държи

възправен неподвижен пламък

на завет скрит като идеята за Бога

Но ти върви под силното небе по своя път приятен

разкрий ти вечните ни тайни след което

свържи любов лицето със самото тяло

зарадвай всеки тръпнещ лист

преди да дойдат тук девойчета със свойта рана

* * *

О слънце ако ти си лудо дивно слънце

ранено от една глава и нейните отрови

в тревите сплетени като желания

или блестящ скорпион си ти сразен от боговете

Недей разголва тварите забулени

не сваляй и реката от врата на хълма

недей размахва меч о войнствен нападателю

повлякъл тая мрачна вечер с нейните мушици

И ако въздухът натегнал сам гнездо си издълбава

в което денем стене твоето безсъние

по-скоро се върни в полята там където

сред гънките на вятъра мравунякът врата разтваря

Салах Стетие
Тъй както роза почнала да вехне…

Тъй както роза почнала да вехне

поезията облаците призовава

и кръста от самотни лампи който

пламти зад белите разцъфнали бадеми

Зове поезията призовава

девица от светия дух агнец добила

и се оттегля в блян за накити среброковани

съзвездия на кръстопътя на кръвта

Салах Стетие
И Битието с доброта очи извръща…

И Битието с доброта очи извръща

и гледа как умираме. А теменугите

на неговите длани къпят се в неимоверен блясък

сред лабиринт от росни нокти. Огледало

от устните на бучиниша. Устни потъмнели

и куклите ужасни вън по улиците. Любовта

косите си посърнали разбърква. Битието тръпне.

Звезда дъждовна разломява хоризонта.

Салах Стетие
Тялото не е отдавна тяло…

Тялото не е отдавна тяло. То е

призрак от небе нещастно в дъното на улиците,

сресван с гребена на утрото. О, то е

стар приятел на среднощната жена с бедрата.

О, бедра печални! Върху мене — оня,

който уличното куче с мъка го подушва,

тази смесица от мен и нея — ние двама,

зажаднели — целите възхита — някой да ни вдиша.

Кой за нашите тела ще бъде гладен, жаден,

щом ужасният въпрос надвисне

и над нас със своето лице сияйно

и напук на наште дни и нощи, затрепери?

Салах Стетие
О, Натали, излязла от шума на свойта роба…

О, Натали, излязла от шума на свойта роба

и миг с дърветата, затулили града, о, Натали,

и здрачът, влюбен в камъка и кой ли камък

заруменил е белите страни на Натали?

И тази тук вода. И пръстите ти кършещи самите пръсти,

това разкъсване, доверие, коприна,

и тази тук вода, гърдите ти по-лесно да докоснем,

вода, в ръцете ни, които искат да умрат, о, Натали.

И нашите усти в устата, в моята уста,

и прелестните зъби в нашата уста,

с премалата, с умората да си уста,

преди да се стопиш — уста, не зъби.

Мишел Деги
1930–2022

Мишел Деги
Жената на красивия прозорец…

На М.

Жената на красивия прозорец

залитнал ангел със среброструйните крила на свирещ оргел

ви казваше: привет на всички

За любовта отсъствието и смъртта не са едно и също нещо

Животът е безкраен и за смърт не би могъл дори и да мечтае

и вие толкова жена сте вие че държите се наистина като жена

да, нека Беатриче си остане същата която времето почти не ще докосне

Въображаема жена избрала моя знак

стъписана от мойте прорицания сред огнени езици

и Ботичели в своята работна риза изтъкана от ухания (ята

от гларуси и луди на Басано вдигат зид да заградят морето)

Но тя изтръгва го при всяка схватка

и той ах как сияе той при всеки поздрав

не мрази вече той обича вече

Не идва ничия признателност навреме но децата нека да са нашите наследници и нека да се бави и насладата от добротворството или от лъкатушните завои на Лоара и Лоар

Не е отворила уста все още за да се усмихне или за прозявка и лицето й потъва мигом в бездната на празнотата

Поема по следите на слузта, където името и любовта изчезват и се вмъква хванала гърдите си с ръце

Все по-надолу слиза тя и после от водите ще успее сред незрими кръгове подобно нимфа да въздигне слепотата на сина си до прозрение.

Мишел Деги
Поетът, пред очите на смъртта…

Поетът, пред очите на смъртта, се спуска сред света на чудесата. Сее, но какво ли без замах засява над единствената си бразда — където от зори до мръкнало като прислужник неграмотен чака той, приготвил страницата и мастилницата на морето и облечен в бяло се заема сам да промени все още никаквата азбука на водораслите? Какво да чака от неща, които не очакват — те самите — нищо от мъгливото безмълвие.

Далечно сходство?

Мишел Деги
Дали пък не прилича на животното…

Дали пък не прилича на животното, дамгосано в нощта, докато той е спял и неуспял да разгадае знака върху неговата кожа, се обръща и напразно втурва се да търси нажеженото желязо сред нещата.

Мишел Деги
Той няма да се възвиси…

Той няма да се възвиси, а ще потъне. Той, жадуващият висини, в земята ще остави свойто тяло.

И ако слънцето не е така разлато, зимата не е докрай достойна, вятърът — тъй буйстващ, хлябът — не дотам олекнал, и обядът не е факт безспорен, и домът — съвсем познат,

тогава той отново ще добие своя скромен облик.

Мишел Деги
Небето е хлапе което се катери по дърветата…

Небето е хлапе което се катери по дърветата

водата лее се като ухание

                                                        тече

цветята са Даная в свойто ложе

бушува Рим по върховете

                                                        запламтели

мушиците жужат                беседка пълна с врясък

и слънцето се мярка в мрежите пазарски

ту тук — ту там

там кожата се е раздразнила

красивото дърво е вече дорест кон пред локва

а татък цъфналите млади ябълки са в школа по балет

Мишел Деги
Из „Поетическо изкуство“

Тялото и неговата загадка

Когато вятърът притихне в жилите

                на разпнатия още жив

самата висина намята раменете му

                И тръгва той провесен

                напук на тежестта

Мишел Деги
За това, което няма край
Откъс

Напускам те за първи път, откакто теб те няма тук. Не ще дочувам повече гласа ти, изранен след толкова години, неспособен да прикрие свойта рана от години вече, твоят глас, когато съм ти се обаждал отдалече и това за теб било е край завинаги, или за дни, гласът, говорещ за раздяла, за несправедливости, изключил всякаква възможност, шанс, понеже само подир някой ден ще има пак несправедливост, всекидневната, и твоят глас ще се надигне пак, без повод, тъй като от толкова години поводи си имала все пак и най-накрая ти ще бъдеш изоставената, както неведнъж била си изоставяна, добре го знаеш, твоят глас, окаменял от твоето отсъствие и от безчувственото разстояние, и най-нормалната, разумната необходимост и безчувствената ни раздяла, цялото ти същество, смалено от внезапната, от очебийната, сразяваща фаталност, невъзможността да бъдеш, липсата на онова, което някой ти е обещавал, невъзможността да бъдем заедно, жестока, непреодолима липса, жертвеното рухване, самата твоя същност, заразена с доказателства

и вместо нашето взаимно сливане, макар за миг, това жестоко нараняване по телефона, като в схватката на лесно уязвими буйстващи каналии, пронизвани стотици пъти от това „о, ужас на сърца, узрели от раните на любовта…“

Напускам те за първи път, откакто теб те няма тук — да страдаш и наместо сам да облекча поне за кратко твоето страдание и да не те подлагам пак на нови мъки, аз те изоставям, след като така съм пожелал, понеже знам добре измъчената, винаги заплашвана любов, която връчва ми изстисканата гъба на корема и самия ме превръща в оплаквач, като че ли това пътуване, обременено от годините с ужасните условия, с опасните зарази на взаимните мъчения дошло е до логичния си край, изпълнен с меланхолия и с мисълта за неизбежен крах, с които трябва да се утоляваш и да не роптаеш срещу неговия свършек.

Събуждам се сред някаква тропическа лагуна, както винаги преди да се е пукнала зората, за рождения й ден и цялата му шумотевица, жена ми, вече има месец, е умряла, а не мога ти си мъртва да река, с това безумно ти, без точен адресат и все пак казвам „мъртва“, не изтляла, не четеше, не пътуваше, не се усмихваше, не спеше — „мъртва“, сякаш че това бе думата, това бе точно вложения в нея смисъл.

Жюд Стефан
1930–2020

Жюд Стефан
Върху скалата на изгнанието

в изгарящото пладне ми предлагаш сестро

гърдите си да видя сам какво е целомъдрие

но аз със свойта стръв по-скоро ще усетя остротата им

отколкото самата святост

(че виждам аз прасците не полите)

за всички тук които гинат в тоя миг когато

се ронят часовете като мъртви листи

или тежат като на кол набити

очите ти най-сетне са лишени от усещането

че правите любов на светло

с безумна радост с дива страст

Жюд Стефан
Тържествено причастие

Аз виждам отдалече две жени са седнали в зелено

не знам какво ли правят тъй една до друга

корсажите им бели са но роклите косите

различни от охристо до кафяво и със скрити

нозе в тревата между два бухлати дъба

привели клони над водата: може би

говореха в забвение и двете да потънат

със свойте жестове и тайно сърцебиене две мои

сестри аз няма да ги будя

но виждам как едната често скланя

глава и ми откриват свойте мимолетни

очи

Жюд Стефан
Замък

Дрипливи облаци обагрят вечерта

        тъй както виното кръчмарска маса

        душата ми обляна в собствената своя кръв

за удоволствие на някаква карета спряла

сред път изровен и застлан със син

        брокат сред местността „Под бряста“

        където ни обграждат ябълки

прехласнати от мойте ласки жадни за пшеничния ти тен

Надеж градина бяла сред която толкова надежди е развързал

коланът ти! Огньовете но не и нашите очи помръкват

косите ти се веят несъмнено нейде е изцвилил

        жребец, нали?

Бернар Ноел
1930–2021

Бернар Ноел
Из „Сянката на двойника“

какво ли е лице в лице

едното ти от огледалото дошло е

и не е ти на никой друг

в очите ти то хвърля вик

от дим

и острие насочено към теб е

познанието в тоя миг

глава и нож еднакво студенеят

в ума

Бернар Ноел
език от сянка…

език от сянка

очите ти облизва и усещаш

как мракът мисли

и виждаш своето лице което

прелива се в смъртта

кръвта над гаснещия поглед

залутан в бездната прозирна

насам-натам и ние с теб

потта по чашата

Бернар Ноел
това понякога уста е…

това понякога уста е

сред зейналата непрогледност

на твойто ти в нощта зъбът

на твоя аз око което

се влива в твоите очи от здрач

и после мракът завладява

изцяло тялото на аза

и свойто ти смъртта намята

на мойта рана.

Бернар Ноел
какво ли е лицето…

какво ли е лицето

дали е ти на тялото

и името което

дълбае в свойта орбита следи

или убийството във въздуха

от който пие времето

с окаменела кожа

опъната високо горе

там на самия ръб на аза

Бернар Ноел
а в тялото което е отвъд…

а в тялото което е отвъд

старее твоят облик там отвътре

от сенките ти сътворен

изплъзва се от зъбите ти някой

и после през стъклото преминава

и търсиш под езика си отломка

от покъртителния вик

с падението на плътта

самият ни живот отпада

Бернар Ноел
ти който винаги си в мойто ти…

ти който винаги си в мойто ти

ти знаеш каменно е мойто настояще

и го набиваш в моите очи

кой стъклената страница прелиства

лицето ли избухнало зад нея

опивам се от белите платна

избелени в откраднатия поглед

през моята отворена уста реката

на времето тече

Бернар Ноел
какво ли е животът…

какво ли е животът

докосваш моето око с език

и той от светлината му изгаря

протягаш ми ръка от прах и виждам

под твойте нокти бъкано е с букви

поредното нищожно нищо

в самата дребна дума тяло

пълзи далече някой

извън самия теб

Клод Мишел Клюни
1930–2015

Клод Мишел Клюни
Остров

Дивото и бяло песнопение на острова. Властта върховна на смоковницата над изсъхналите зидове и жалкия бакър на няколко опърпани лози. Часът се е отпуснал в ложето на знойното желание. И вече поривът на покривалото е укротен. Спокойствието ти с покой изпълва ме и мен самия. Твоят сън като котак се е излегнал в сянката на къдрите ти здрачни.

И така, покрити сме с браздулици от сол, старинни писмена на мъдростта по устните на шумното море избили.

Нека тишината да даде на оня, който няма нищо, бляскавия дар да ти предложи всичко.

Клод Мишел Клюни
Пейзаж от вятъра довян

Островът сред утринния вятър бавно се извръща към морето. Птица полетя към нас и тръсна ламаринено-ръждив качул и каза: аз съм Пратеникът, който не очаквате. И тя ни хвана за ръка и взе из острова да ни развежда през изпречили се стълбища препречени на пътя пръти през прегради опнати от зид до зид и от барака на барака и от порта към хамбар от църквица към крепостни руини. Птицата ни чакаше на всяка спънка и прелиташе спокойно от един на друг понеже бяхме доста непохватни.

О, Гостоприемство! Тук ядяхме звънки пресни плодове като фонтана в Делфи — същия, пред нас разтворил портите на храм, където вие, о, девойки, къпехте гърди разголени свенливо и успяхме с вашето благоволение от вас да вкусим.

Трябваше да си заминем… Птицата с глава ни кимна и оплака бедното ни племе. И ни дадоха огромни наметала от листа с дъха на портокали. И видението с живи къщи с вятъра изви и отлетя.

Клод Мишел Клюни
Прекосявайки Андите

I

След всеки час изминат синьото е все по-синьо

и само камъните скъпоценни пеят в изворите бистри

и зъбери огромни се надигат

и над безкрайни равнини кръжат.

II

Трепери ли земята — значи пак сме ние неспокойни.

Лилавият масив на Аконкагуа

гърми сред тишината и връхлита синьото небе

с назъбени пукнатини от сяра и желязо

студено синьо все по-синьо същество

и продължава все по-слабо да тупти сърцето.

Но там там друг световен връх

раззинва се и се накланя

под лисото ветрило от кондори.

III

Дете минава и земята се тресе

огромни коренищата на отчаянието вече са оголени

и тая нищета пресяваща загубеното зърно

и всички обещания наивни на лозата и маслината.

И празните ви тежки длани дето дарове не носят, суетата да живееш

IV

Да обичаш толкова далече от самия мен нощта

тежките води в които блясва светлината черна

на потаен индиански поглед

и сред сянката безсмислена на мойта нощ

да сънуваш глината която се затваря

Фразите в устата пълна с пръст —

коренища на дърво отдавна мъртво

V

Тъй висока е над теб веригата на Андите

и по всеки връх остава нещо и от времето и от живота ти

трийсет изтъркулени години

преброени пак от стъпките на сините коне

почти

подивели с бърни бели от дъха солен на океана

и преживящи като устата на сибили

словото безмълвно на нагънатия камък

тия исполински строфи Андите

стихове записани високо върху тишината чиста

от едно далечно вече време

и кръвта заключена във вените на камъка

виковете валящи съсиреци дълбоко в тишината

чиста неподвижна безразлична.

VI

Тук пристигнал от прогизналата пролет на Европа

ето те с душа и тяло

сред стипчивата поема от бакър и плодове

под наметката прокъсана на грохнала женица

а край теб ехтят студените талази

на бушуващата южна есен

Рижавият вятър на тъмите се търкаля

от високите ти хълми с тенекиените стрехи

осветил челата на момчета безпризорни

с пръсти от асфалт и самота изцапани

и разпалил светлинка от сол

в твоя поглед уморен о Валпарайсо

в лудите очи на океана

там където слънцето се спуска

винаги едно и също.

VII

Какъв напразен труд да си в страни различни — беше казал Сев

Запалват канделабри кактусите в здрача

и виж какъв червен и черен блясък

чак до студените чела на върховете оснежени

И бели кльощави градчета пеят по пътя за Сантяго

под боровете пъпли тежка сянка

и днес денят над океана гасне в тая половина на света

над сламата натрупана и над стадата белорунни

Какво спокойствие бедняшко

като студените води на мрака върху хорските плещи

Клод-Мишел Клюни
Бездна

Тя приближи — изглеждаше по-скоро бледа. Целият й сомнамбулен вид говореше, че тези нощи, нощите, когато я е нямало, за него са били самото съвършенство. Спря пред него и отметна непокорната къдрица, паднала на челото й. А прозорецът с прозявка пускаше покрай ушите си мълвата, упорито ширеща се из града, за тия двама чужденци, които вече не намират за какво и дума да си кажат. Някога, отдавна някога, се сдърпваха и ако той изхвърлеше я през прозореца с развяна рокля, тя се връщаше с усмивка иронична, весело кръжейки в синьото небе сред клонестите кестени по булеварда. Няма я, отдавна в тях я няма и оная радост от изтърканите, изнурени дрехи, вече станали дюшек на кучето. И тъй, предвари той спокойно резкия й жест и нейната ръка като отсечена увисна. И излезе, докато не беше станало най-лошото, и си отиде с присмех лек в едното ъгълче на устните, като нагарчаща цигара. На върха над бездната той знаеше, че тя е вече без крила и ще я види долу.

Клод Мишел Клюни
Пустиня

Ти бе заминал вече към нещата чисти. Там където от една уста излъхнати излитат и студът, и пламъкът. Солта и пясъкът ти бяха по петите. Тия дето ти откри в коприната корясала на вятъра не спираха да се влекат към хоризонта празен — бели статуи от здрач и тишина превили се под тая същата уста която и студа и пламъка излъхва.

Синеещият нощен студ ще пресече дъха на сънищата между зъбите ти. Но нали така обичаш ти безкрайното което ни смалява — голата пустиня в теб и ти самия като вечната игра на сухи кости между пясъка и пясъка. Възпоминание на бъдното под твойте стъпки разпиляно.

Пол Венсансини
1930–1985

Пол Венсансини
Няма нужда от пипер…

Няма нужда от пипер

казва плъхът

свел глава над двете ми рапонки

нито пък от сол

пъхнал нос в едната ми подмишница

Пол Венсансини
Аспирации

Като дърпа от цигарата си

той поема толкова неща —

някакви дървета, снимка

и презрамки, и самобръсначка,

а веднъж, по здрач, разчувстван

глътна цяла катедрала

като някакъв клисар.

Пол Венсансини
Вали…

Вали

вали дъждец от сини птици

по скръбните муцуни на кучешките статуи

Пол Венсансини
Всеки истински път…

На Жан-Пиер Шабан

Всеки истински път

преминава през нищото.

Вижте пътя на птиците.

Пол Венсансини
Победа

Поезията

нищото към което

преди двайсет години

протегнах ръце

А сега

самото нищо пристига

и ме хваща за ръка

и се смее за нещо

Едуар Моник
1931–2021

Едуар Моник
Спрете тоя старец

… спрете тоя старец. Избодете му очите. Всичко е видял. Живот в живота. Този път е продължение на линията на дланта. Животът вече е фиксиран. Думите без продължение ще изречеш ли? Аз изричам днес незащитими думи. Щом ще мамим — нека е преди нощта. Да мамим без окото ни да мигне.

Да се завърнем в твойто тяло днес, че утре може да се скрие в други улици — на друга длан. И да прицелим в мене дулото на думите.

Разбира се, морето теб те съзерцава — нарисувало си е портрета ти, преди да дойдеш още. И познава твойта буйност то и твоите дървета.

Напразно падаш ти в капаните на своята земя, морето е съдба, съдба и минало.

Човек ще трябва да те разсъблича в друго тяло…

Едуар Моник
На един несигурен остров

… на един несигурен остров

аз ви моля да носите Южния кръст

едничкият начин да се изкачите до нас

до островната самота до мизерията

тази възможност да не бъдете нито Светът

ни полусветска тълпа ни Третият свят —

моят ковчег е тъй малък тъй тесен за сетна целувка —

щом ще играем на Голгота бъдете Симон Киренейски

колко време говорехте колко време сеехте смърт

и животът се самоубива

ето Аз черният вход

на Запада който ми заема своите книги

избухвам в смях ураганен за да пресметна

за да пресметне плътта ми за да пресметне кръвта ми

колко време му трябва на лятото зимата да прелъсти

Едуар Моник
На един от скрижалните острови

… на един от скрижалните острови

аз надавам недоволстващи викове в злочестината:

аз не ща да пронижа с кама своя шанс

животът ми никога няма да бъде мъртъв преди да умре и смъртта

аз няма да спра да напомням за Хирошима и Нагасаки

думата ще остане моята истинска легенда

морето морето винаги ще ми разказва станало на крака

и никога не ще ми тежи бремето на злините

и навсякъде ще бъда очарован от оковите за лудостта

моята кожа не би се предала ни доброволно нито насила

едно женско лице ще изплаща винаги моите дългове…

Едуар Моник
Аз имам толкова живот

… аз имам толкова живот в смъртта си

тъй както имам и във вените си — разцъфтяла —

на Запада кръвта червена

на Изтока кръвта червена

на Африка кръвта червена

кръвта червена на Кръвта:

синът ми казва колко е красиво: Слънце!

Аз не възпявам повече войната

аз не възпявам повече страха

аз бързам днес макар и закъснял към слънцето

без мене е самотно то самотно е без тебе

така самотно е без нас

то скланя се да пие от морето горчилката на самотата

безсмислени обгаряния от пожара на безбройни партушини

аз не възпявам повече различията нито разделенията

танцувам аз пред вашите врати

танцувам танц без минало и заговор

любов наречен

избухва да подпали слабините ти до мойте слабини

и барабаните са думи

и думите не се разпадат

те оцеляват и в злочестините

те оцелели са едничкият ни влог в смъртта

сред киселите приливи и отливи на робското море…

… аз имам толкова запаси от подправки

той както кожата ми бълва своите пигменти

спомни си мойто щастие:

аз мелеза от колонист

и внука на индийка и избягал роб

аз ще ти дам зърна от кардамом

и топчета от сплескана масала

сред анасон и сред шафран

ще те опаря сладостно с пиперки и арак

а после на лицата ни ще сложа маските за танц

и от главата до петите

ще те покрия с южния загар

и двама с теб ще бъдем Земен остров

Морето ще ни люшка независими

от други полуострови

сред други светове

това сме двама с тебе тяло в тяло

това е общата ни цялост…

Едуар Моник
Живях преди самия себе си

… живях преди самия себе си

на острови безименни

в морето някъде

преди да са се киловете врязали

в изпълнената с теб земя

аз следвах всичките им дрейфове

под пеещи слънца

звънливи и със сини ириси

мой спомен приказна градина

на непокорството

… синът ми сред пустинята

пиян от три китари

днес търси царствения глас

акордите всеизцелителни

в съня ми се прокрадва

от Байа в Байа

да къса цветето на негърския култ

и пръстите му птици са

с тела от синкав дим

с летеж на водопади

… играе на не знам какво

и тъй далече и наблизо

от своето рождение и кръв

и сила и мелодия

и ако му говоря тук

това е чисто съучастие

и моите слова всеостровни

бележките му многокоренни

и около кои Галапагоси

коя ли Terra Muzica

Някоя заран на старини

ще си предложа за продан кожата —

на слънцето

Жак Рубо
1932

Жак Рубо
Къде си?

Къде си:

                кой?

Под лампата, отвсякъде обгърнат от чернилка, те полагам:

в две измерения

и пада мрак

под ноктите, подобно кал:

лице безплътно, глас безплътен

земята

                        която търка се о теб

светът

                от който нищо повече не те дели

под лампата, в нощта, отвсякъде обгърнат от чернилката срещу вратата.

Жак Рубо
Съзерцание на 21/7/85

Разглеждах този образ. който беше в мен. по най-убийствения начин.

Мнозина, при подобни случаи. са мислили да призоват покоя или чистото море на яснотата. и това им е помагало навярно. не самият аз.

Повдигнат. десният ти крак в страни се бе отметнал леко. като в снимката. наречена от теб последната ми стая.

Но този път коремът ти не беше в сянка. доста помъртвял сред тъмнината. не корем на манекен. а мъртво тяло.

И този образ ме преследва може би за стотен път. със своето упорство. но не може той. не би могъл да се повтаря нескончаемо със същата жестока стръв в подробностите. а не виждам и да е към своя край.

Светът ще ме премахне мен самия. ако той не ми се махне от очите.

Не съществувам в никой спомен и не мога нищо да си спомня. няма място на света. където бих могъл от него да се скрия.

Не може да ми кажат: „неговата смърт е едновременно предходният и следващият миг в очите ти и никога не ще го върнеш ти“.

Не може да ми кажат: „трябва да го премълчиш“.

Жак Рубо
Туптене

Туптене на морето

                        раздвижена вода вода не спряла

                                                да скита, мащерка, отломки.

Коприва срещу времето

        вървях след твоя мирис, излегнах се сред твоите

руини.

Аз спях край твойто тяло.

Завръщащо се време        въз-

желано днес о роза

във фотографско буйство

тревите, роза

раззинат залив,  броеница

ръката ти да спре.

        туптежа време

което

        идва тук

                отново

Анри Мешоник
1932–2009

Анри Мешоник
Ти молиш за това което ще направя…

Ти молиш за това което ще направя щом останем двама

понеже няма повече за нищо да ти пиша

и няма повече да ме изпълват чужди думи

очите ми не ще откриват вече прилики

с измамните отломки от самата теб

където с мъка над водата се държа

какво ще правя аз когато всичкото това внезапно се окаже заедно

водата ще се смеси пак с вода

ще се окажа

човек без никаква по-ярка отлика

аз който вече неведнъж съм бил от тебе озаряван

албум с лица застинали аз искам всичко все така да продължава

не ще ти пиша вече теб самата ще те пиша

ще те разпръсна в думите където аз съм целият

и моите очи за да не бъдат голи ще се възнесат от своето изгнание към теб.

Анри Мешоник
С очите почнах както любовта…

С очите почнах както любовта

очите кърмещи това което виждат

не хапвам хапка аз ако не ме самата гледаш.

Една любов безсънна после друга

затворих си очите за момент

отворих за нещастието свойта порта.

Аз виждам отдалече всичко тук останало от мен

ти идваш отдалече за да ме познаеш

стоя в тълпата блед като платно.

Защо на мен приличаш ти?

Защото ти на мен приличаш.

Анри Мешоник
За двама всеки в нашите пословици обича…

За двама всеки в нашите пословици обича

да разбереш какво е пълен полог

да чакаш като плод от клонка върху теб да падне.

Приятелят го взема по-добре.

На кладата, която ме изгаря, аз се грея, мое време,

едничка бръчка само — и надеждата кърви,

ти идваш тук — и моят пясък изведнъж изтича,

ти влизаш в мойта кожа сякаш от сърцето ми съдрана

това, което любовта ни праща, то остава в нас,

и който любовта го плаши,

на светло по-добре да не излиза,

ръцете лесно той ще си измие, но дали ще види тук нещата както трябва,

и с твойто кръшкане, и с кръшните ти чупки, счупени от мене,

аз пиша прямо.

Мари-Клер Банкар
1932–2019

Мари-Клер Банкар
Бялата родина

Смъртта, която винаги пред нас пристъпя

между модерните ковчези и коли.

С една-едничка стъпка преднина

към хоризонта.

Сред облаци разпарцалосани.

По залез

с наслада се изпълва тоя свят.

Когато вече стане доста късно

и всичко с нашия живот изминал се изпълни,

когато спрем се на ръба на себе си самите и земята

е плод, готов да се откъсне,

смъртта към нас ще се обърне с истинския лик на Евридика.

Ще ни подкани.

И заедно ще тъпчем нашата

родина — всеобхватна, бяла.

Мари-Клер Банкар
Непознатият

Вървя в смразяващата самота на книгите:

сърцето ми замръзва

със свойте спомени замръзнали.

И хлопа вятърът кепенците.

Ноември.

Бе нужен цял живот да може тракащите клони

да ни накарат истински да чакаме.

Там, зад градината,

отвъд годините, които са пред нас,

са струпани бодливите черупки на опадалите кестени.

Димят пожарите на есента в мъглата

и в лилавеещите се прозорци.

Наистина ноември.

Нещата са си по местата.

А непознатият е между другото наблизо

като тревожна птица.

Мари-Клер Банкар
Без място тук, с очакването само

От зрелост семето се пука,

когато времето му дойде.

И дроздът в своето гнездо

намества се на видно място.

Но ние сме в ръцете на съдбата,

ръце безмълвно слели за молитва

и вдигнали нагоре —

и някакъв огромен ангел покрай тях минава.

След него се промъкваме и ние

без място тук, с очакването само.

Пиер Остер
1933–2020

Пиер Остер
Из „Паметна година“

Седемнадесета песен

(Откъси)

Небето над върхарите синее — роза с блясък меденозлатист.

И вятърът свисти, пърполи. Рони се перо от птица. Пада, слитайки, от лист на лист.

Без дума да пророня, вдигам се в зори и тръгвам към познатата градина,

която слънцето веднъж до днес надменно не подмина.

Тревата пепелее. Съмва се. Сега е най-студено. Мраз.

И към нощта солени и нехаещи уста отварям аз.

И вятърът подтиква ме да възприемам всичко като дар или победа. И сроден

с деня, да му се радвам аз, понеже тъй е хубав тоя ден.

Понеже аз открих на прага на един хамбар — на стража! —

дърво огромно, властващо над мен… Дърво, което ме закриля — за куража.

* * *

Седалище на боговете — ето я страната, към която се стремя и аз.

Но може само да мечтаем да ни отведат на оня стръмен бряг и нас.

Край къщи, сипеи и храсти птиците пак вдигат олелия.

Аз бурята зова и под разперените дъбове се крия.

О, нека облаците да закрият слънцето и нека

като рибарски кош от дълбините да изплува то и на дланта ми мека,

над пяната невинна, там, където сам обичам да лежа на хлад,

се сипят пак венчетата на прасковения измачкан цвят.

Желанието ме държи нащрек… Аз виждам шумата как трепка като жива.

И мирисът, довеян от морето, над селцата се разлива.

* * *

Под моя взор самотната градина в пламъци внезапни се замята.

От спомена за някаква усмивка само се разгаря пламъкът в душата.

И в името на боговете, тия мрачни богове, които властват над света стъмен,

събирам мислите си, за да срещна най-сърдечно тоя ден.

* * *

Отеква вик над стрехите и цялата земя трепери от ехтежа бурен.

Изровен път тъй ражда в мен мелодия и гола, и корава,

чакълестият хруст под моите нозе се сблъсква сякаш с ехото на ловен рог в дълбоката дъбрава!

И този рог една звезда самотна буди в свода пуст и зъзне гола тя и трепка все по-ясна.

* * *

Не мога, ни звездите, ни самата звездна нощ ще мога да забравя аз.

Денят свенливо се прокрадва в къщите, които му посоча аз самия

и жалбата, която слушах, се превръща пак в божествена лития.

* * *

Сънувам аз нощта… Сънувам пак паническата тишина, която

отново в мрака ме пронизва с тайните на свойто лоно непознато!

Морето бие се в скалите и разбирам, сън наяве е това.

По голия ти гръб се стичат алгите, които тихо сложих и докоснах те едва.

Навсякъде в полята и горите трупа се и трупа нещо като вълна

и тя се къса на фъндъци и витае и се сляга, вече цялото поле погълна!

Навсякъде валма от вълна. И в началото на лятото натъпкан сеновал

напомняше полето, там, където аз на стража бях стоял —

да дебна птиците! За да издебна птиците и да зова земята

ми трябваше да съм незрим!…

* * *

И сякаш Бог ми диша във врата! И сякаш вече сграбчва ме през кръста той!

* * *

Едва се сдържам да не хукна, да не викна както с пълно гърло викат!

Да не крещя, на завет сврян под тоя дъб, от корен раздвоен.

Да не оплаквам тая хубава възможност, от която до сега съм бил лишен.

Ще дойде есента. И тръни ще чернеят пак по клонищата оголели.

О, голи ябълки! Листата им ще гният из канавките край пътищата бели.

Нарастващата тишина говори за едно на минувача — пладне е. До моя слух

размереният шум на стъпките ми стига все по-глух.

Ах! Всуе трогва се душата ми (която и дървото даже я засяга)

от всичко тук, способно да цъфти. Да, всуе днес без мъка и веднага

изричам аз случайна дума пред вълненията на деня,

наместо към смъртта да я отправя, щом настане време да се вледеня

и аз! Тръстиките не трепват, спят. И аз спокоен съм пред гледката невинна.

Нов образ аз извайвам от парчето глина.

И мълнията ме изпълва с радост, и самите богове ще потвърдят,

че огънят на бедните дървари е вълнувал не по-малко мойта гръд…

Приятел пръв на боговете и на пречките, за помощ ги зова и за закрила…

Тревата, смазана от моята любов. Трева корава като ръж, високо изкласила.

Солта варосала е камъка, в пръстта затънал, мярнал се пред мен.

И аз изправен пред света, пред свойта сянка спрял, живота гледам умилен.

* * *

Аз стигам като в сън до простотата на различен, нов език.

Не може нищо според мене да ограби жалките останки на сезоните — едни и същи.

Земята дава топлината си назаем на смълчаните могъщи къщи.

* * *

Сега вечерното спокойствие прилича на лице, обичано от мен горещо.

И аз разбирам в тая самота, че нежността не е напразно нещо

и че човек, ако ще мре, та в края на нощта отново да възкръсне — то

най-хубаво е да умреш, докато милваш някакво трептящо, лъскаво листо.

* * *

Небето между камъните е затворена блестяща раковина.

Звездите вътре озаряват хаоса на глъбината синя!

Към свойта участ безразличен, но останал сам в полето, ограден, под блясъка,

усещам силата, с която някаква звезда изпитва тялото ми и ме стряска,

и ми напява, без да пее, че земята моя е и нейният завет е

да се въздигна и да бъда силен, и да предизвиквам боговете!

Един двуличен лъч огрява билото на хълм заоблен

и за всички го разкрива.

Диханието на нощта замира в клоните на посребрената превита ива.

* * *

Как всичко благотворно е наоколо… Как дъхат листите благоуханни,

когато между пръстите си мачкаш ги, когато ги разтриваш с длани,

когато на колени вдишваш аромата им! По-силен от останалите мириси, сладни

дъхът на сол и водорасли и ме свързва с тия глъбини.

* * *

… Вятърът омайва моята уста.

Ще дойде ден да чествам своето последно ложе, там, в пръстта!

Аз обожавам изворите тук, върбите… Свиващото се лукаво рамо.

Тръстиките край ручея будуват, колко близки някога ми бяха само.

* * *

Земята топла е като жребец, на задните крака изправен, в пяна цял,

като прегърнато дърво, около чийто ствол си се въртял!

Познах аз — о, небесен огън! — гъстата наслада, сладостта, която ти отне ни,

когато наградих с целувка розата, прилепнала към мойте устни вцепенени.

Припъпля мракът там, където крачех със сърце неутолено, изнурен.

Разтваря гърло изворът, покорно следвал ме, безброй възхвали чул от мен!

Желая го, предчувствам го, съзирам го под кипналата пяна.

* * *

Аз искам с вятъра да си припомня нескончаемата глъч, която пак ечи,

главата ми замайва и ми казва, че на този свят те има.

Но аз предсказвам по-добре от птиците, че няма да ме стресне бурята неукротима

от прилива до отлива, от прага на обора до камарата димяща тор.

Допряно, гъвкавото клонче си остава същото, щом гривекът се върне. В моя взор

нощта се спуска пак. Пред ниската ограда

оглеждам пак земята, целина, където младостта ми неведнъж ме изненада.

Набръчкан камък там, под бора, към самите богове вопие с дрезгав глас.

* * *

Апатията на морето често навестява спомена за всичко тук, което ме опива.

Аз чувам откъм сечището топлото дихание на кон.

Викът зловещ на бухал носи се от склон на склон…

И недалеч от локва доста мрачна (с облаците бягащи в безреда!),

където моят взор помръква и където крия се след някоя прекъсната беседа!

Тревата вече цялата е жълта, под бодлите на трънаците изсъхна.

И ни дърветата, ни девственият вятър, нито тишината бистродъхна

ще могат да ме спрат да обожавам тоя свят заруменен

и да не сложа на гърдите ти целувката, спасителна за мен.

Безкрайното небе тече като река разлята,

река, с която — кораб-подпалвач — ще слезе слънцето зад планината!

Раздира се най-белият от всички флаг…

Ако денят променя се от зид, отрупан с грамофончета — не може

тук нищо да ме спре по пътя към поляната, която ще е наше ложе.

* * *

Възлиза утрото над хълмите. Животът ми без мене се развива.

Човек на бягствата, но и безсилен пред страстта си към плътта стипчива

на зрялата глогина — блатно слънце — в жаждата си аз не знам

да има друг всемир освен ливадата, където скитам сам.

Ветрецът тих лицето милва. И набръчква плитката разлята локва.

Пристъпвам. Златото покълва. Още крачка. Някакъв кепенец клоква.

Излита птица под звездите, в глъбините на сивеещото се небе,

и само с удар на крилото гребва повече и от това, което би могъл денят да загребе.

Понякога със сянката си някакви останки ще наметне тя по двата стръмни бряга.

Небето сиво е. Нощта се стапя. Идва утрото и край на краткия ни отдих слага.

* * *

Всемирът в края на ноември на разраснал се градец прилича. Небосклона

е слязъл ниско, с разпилените квартали, с ширнатата вилна зона.

Вървя… И натежалите звезди тъй както дружно греят,

тъй дружно и бледнеят, докато най-сетне не угасне полилеят.

Ах! Аз докосвам с моята тояжка — или милвам го — едно дърво мъхнато,

безпаметният пясък ще научи името, което ми е толкова познато.

О, златна пъпка до метличините в твоите коси!

(Как твойта крехкост ми напомня за цветята, чийто двойник винаги ще си!)

* * *

Огромните пустеещи градини, там зад къщите ще ги съзреш,

почитани от месеците лунни — вятърът е все по-свеж —

огромните градини, обещани ми отдавна, нещо, дето тук по право ми се пада,

ще се разтворят и ще вкуся в тях най-сетне от внезапната прохлада,

щом нямал съм до днес на тоя бряг, до корабите близо, строен бор —

за страж на ручеите и на целия простор.

Преди градините с овошките заобикаляха селата.

И чуваше се, още от зори, да громолят коли в далечината.

* * *

Пред каменно корито нова гледка откроява се в зори.

Денят сред тишината на просторен двор подобно зуница гори.

Раздипля се, раздипля се — и светлината става пъстропера.

Потиска ме нощта, като в затворена и мрачна стая цял треперя.

Но по пътеки и по пътища възвишени ята

опъват нишката, която вдига към небето изворната бистрота,

дордето стена аз, дордето сам от мъка ще загина,

дордето някакъв глиган под скритата отдавна месечина,

изпълнен с кръв и ярост, с моите желания налят,

извръща се, напрегнат цял, извръща се и псетата отбива с яд!

Предсмъртен тежък въздъх. И аз дишам, без да шавна.

Смирено призовавам боговете властващи над тоя свят отдавна.

Спокойно. Чисто е. Предчувствам аз — обилно време е на моя праг.

И слънцето се вдига над върбите, между пръстите ми блика пак.

Жак Шесекс
1934–2009

Жак Шесекс
Гробокопачът

На Андре Пероа

Пламти лицето ми от резките плесници

на вятъра, понесъл сняг,

и вълчите сезони нижат се през паметта ми.

Жалоните от дим показват колко е огромен този край,

натегнал от ухания, най-вече с дъх на мента.

И тия селянки, които се чернеят сред полето,

са тайни типографки може би на карти.

Усмивки бликат в мрака на обора,

където кравите понякога са увенчани с див босилек.

И скрежът по прозорчето на плевнята

изписва остролисто цвете

като стилет, разяден от звезди.

О, дарове в ръцете бели като вар!

В мазите плодовете спят върху лъчи разстлани,

ври виното и режат кошничарите ракити

в скрежасалото утро.

Оса (последната за тая есен) зъзне

на моето стъкло, където слънцето се е разбило.

Аз всяка нощ дочувам есента как тропа

и ударите й отекват като в кула.

Аз чакам.

Едно лице унило сред листака

все тъй с надежди ме изпълва и ме съпровожда.

Лозята вече са поръждавели

и само спомените ми успяват днес

със скреж и с мудни селяни да ги населят.

На горските поляни

червените огньове са умиращи цветя.

И аз, за празника на изгревите жаден, в тоя остър вятър —

косач на пушеци — дочувам как звъни една камбана:

на прага на подравяната от гризачи зима

стоя — залитащ груб гробокопач на свойта радост.

Жак Шесекс
Из „Запустялата градина“

I

Да влезем в запустялата градина.

Превземам глъхнещите стъпала — едно след друго.

Напредвам опипом покрай зида:

и слепият безмълвен вик на камъка ръцете ми към светлината води.

Не ме препъва нищо тук… Напредвам

под плисъка на вятъра; и този глас несекващ, който

ме съпровожда.

Зора зори отново.

И тихият дъждовен зов задремва

в железния улук.

Най-сетне клоните и техният спокоен отдих!

Градината ме кани през портал от гъста шума!

Тук ще открия пак досадния рояк мушици

зад плевнята, готова да се килне.

Глава надига вече ожъднялата пазачка

с ръце на кръста

и пие дълго песента парлива на житата.

Върви, връхлитана от скакалците,

завръща се по пътя прашен,

високо горе тя е срещнала небесните каруци,

препускащи над пътищата тук.

Градината й кротко я очаква!

Лицето й безмълвно към листата плава,

под стряхата крила трептящи сепват тишината.

Прозорецът й свети. Но какво ли от това?

Тя също с бавни стъпки под дърветата минава

сред гъстия упоен мирис на липите.

И слушам я как следва свойте стъпки из алеите

и пие с вдигнато чело снега сияен на звездите.

Понякога залита, тръпната й радост я унася

и трябва с цялото си тяло пак да се облегне

на някой ствол, със сключена уста.

II

Вали, не спира. Вятърът прозореца разкрехнат блъска

и воплите дъждовни стигат чак до мен. Вали

над новата зора, вали над пустата градина.

И мойте мъртви се надигат под дъжда, под свода схлупен

и мрачен… Дъжд спокоен и унил, но не и много,

в безжизненото сиво утро, когато свойте мъртви аз зова.

Те идват. Чувам как изпод земята се надигат

и чувам техните дъждовни стъпки по чакъла

изровен. Стряскат косовете в лъскавия лавър,

почукват на прозореца и го отварят.

Напуснали са свойта тишина вечерна, топли стаи,

затворили са портите си от бръшлян и лампата са угасили,

за да се скупчат тук, около мене, предани и мили.

О, мойте мъртви!

Видях ги да вървят в нощта сияйна,

трептяща от щурци! Видях и сините тополи

срещу небето им… Преминаха под моите прозорци,

там, дето имената на лозя се вият о цветята,

край тъмни, неуютни кафенета, с капещ

приспивно кран… Приседнали за малко,

под странните тунели, помечтаха;

с напрегнати лица, придърпали столове

наблизо, пред студения бюфет

се трупаха пиячи уморени.

(Между листата на глицинията летните звезди

белееха смълчани и мелодията на щурците

струеше на вълни от близкото поле.)

И тя, пазачката, подобна

на дъщерите на нощта, изпляска

с ръце, за да прогони стреснатите пилци,

и с мрачна радост я изпълни тишината…

Денят се съживява под дъжда.

Жак Шесекс
Тяло

Ухае въздухът на езеро,

димят комините, златисти капки —

запалените лампи — се отронват

и трепкат,

и сякаш целият квартал сред мрачините

се е разпаднал,

дърветата все още ярки

ръце размахват сред стените

и тънат,

и се давят

в студената априлска нощ,

тук също всичко тъне

сред смехове и огнените точки на цигарите,

връхлитащи към вас по тротоара,

крещят деца,

часът е осем, всичко чезне в тоя лепкав

април, изчезва всяко тяло,

в което броди кръв,

и стиховете, лъжещи за всичко,

освен за самотата,

и този вкус стипчив да съществуваш

като забравен в гъсталака сочен плод.

Жак Шесекс
Безсъница

Като мъртвец със склопени очи

усещам как нощта на челото ми лека длан полага,

и мисля за живота си, за тая плът от бяло слънце,

което в мойто слепоочие тупти.

Не чувам вече своя дъх: от часове

глух ромон тишината напоява.

Дъждът ли е това или кръвта ми нейде бие,

или е гаснещият глас на лампите в нощта?

Светът е пуст. Не отговаря никой

на моя зов. Унила, пуста нощ, в която

не мисля вече за живота си, изронен

като самото бяло слънце — скелетът на мрака.

Жак Шесекс
Pro fano

Ядох от изронения хляб на новото ни време

и усетих милостта на малката трошица от зората

хлябът на филистерите беше сякаш мрак гипсиран

а трошицата разпали нов сияен ден

Не можах в живота да намеря цел твърди оселът

а пък аз съм пратен тук да се заравят

в мен като в брадата на пророк магарешкият трън отвръща

но и двамата живеят в слънчевото царство

на всеобщата завършеност и жалбите на мъртъвците

Не е истина ви казвам се намесва и пророкът

да мълчите и на място да останете дано

аз ще капна капка от зелен лимон в повяхналото злато на лъжите ви

Жак Шесекс
Мартенско слънце

Мартенско слънце

сладка кърма сред угнилата шума

бавно вървя аз по голия синур

зимата смъкнал от своите плещи

като опърпан натегнал от влага кожух

и изчегъртал я даже от мислите сякаш

скрежеста прах застрашително още скриптяща

Докато мъча се сам да отсея заблуди и слънце

нека ме сепне гласът на кадънка

Муза отново при мене дошла

в моите замисли да ме подкрепя

ето предвождан от нейната мисъл лазурна

тръгвам към масата пак през тревата искриста

докато хладният вятър я хрупа

докато нови мечти и бленувани блянове тихо зова

докато търся съвети и време

смело загърбил ненужните призраци

без тегоби и тегла меланхолни

без да прелея дори за умрелите в тежката зима

Жак Шесекс
Друга зима

Ехти ковачницата цялата червена

червено е и капналото слънце

желе застинало на хоризонта

Смъртта гори в кристалния бокал

Четецът на свещените писания

се връща сам а пътят е опасен

той вижда ябълки скрежасали по клоните

и мисли си за лошата реколта

Кой е избраникът? И кой живее тук?

Объркан е след толкова премъдри страници

за радост има праг и то стабилен

пред дупката разкрила черна паст

Жак Шесекс
В устата на мъртвеца

В устата на мъртвеца буца пръст с трева по нея

в сърцето на мъртвеца сладкоглас синигер

на челото му клонка свеж бръшлян

зад устните му млечен зъб

В душата на мъртвеца изворът на бликащите Мигове

и безнадеждното очакване

в душата на мъртвеца

желание огромно като липсващото време

о извор чист от който никой не е пил

синигер който никой не е чувал

В сърцето на мъртвеца няма никога зелената трева да стъпчат

в потръпващо от студ мъгливо утро

и глас на птица от устата му не ще излитне

на челото корона от буци черна пръст

и песента за глухото безвремие

какво очакване под гъстата трева искряща в мрака

ни думи за изтлелия език ни лека нощ

Людовик Жанвие
1934–2016

Людовик Жанвие
Нещо ново под старите мостове

Ах, наблъскаха ги в Сена.

Аноним

Имаше такъв ден — 17 октомври. И преди него.

И след него. 14 трупове в Сена, и трупове из горичките. Никакво разследване не беше направено и никакви мерки не бяха взети.

Е. А. А. В.

Вие казвате октомври 17-та,

а аз си мисля за 17 октомври.

Париж 61 седемнайсти октомври по мръкнало тъкмо

когато страната сяда на масата и казва заесенява

и тихо припъплили от своите бордеи и бидонвили

алжирските французи изскачат от тъмнината

изпълват с тълпите си булевардите недоволни

от това затъмнение което ги кара

да се чувстват виновни че са араби и негодуват

властта изпраща свойте ченгета по всички мостове

да види народът че ред идеален цари

в Париж и вали по тълпите и по каските скоро

ще плисне по хорските викове по кръвта ще заплиска

2

Когато Хасан Булануар

в студа по риза го хвърлят в Сена

пребит в безсъзнание близо

до Нотър Дам е мръкнало вече

свестява се мъчи се да изплува

а Франция сърба своята супа

Когато Башир Айдуни

е грабнат с другите демонстранти

дошли от пустинята чак до Сена

и хвърлен в ледените талази

Башир единствен стига до кея

а Франция още е на рокфора

Когато трима души с Кебах

са паднали вече от моста

на Алфорвил на мига и по него

се сипват удари че помага

на своите братя да се измъкнат

а Франция вече свършва с десерта

Когато четирмата от Аржантьой

дошли до Пон Ньоф след тежката смяна

са блъснати във водите черни

един-единствен от тях успява

да оцелее за да напомня

а Франция почва да се оригва

Когато трийсет души в Нантер

с бухалки млатени като гръсти

в реката киснат край моста Шато

петнайсет изскачат от тъмнината

и стрелят по всеки който изплава

а Франция вече хърка дълбоко

3

Париж обетованата за всички мечтателни бедуини земя

потъна техният Ханаан тази вечер сред катранените талази

те охкат в дъжда с ръце на тила си те стенат

получили удар в гърба те плават

за няколко дена в плен на реката преляла

о призрачен улов какво изобилие само от риби

изплували риби под моста Аустерлиц

изплували риби на брега в Аржантьой

изплували риби под моста в Безон а Франция спи

изплувала риба жена в канала на Сен Дьони

и плъхове ръфат коремите на тия изпружени риби

в реката вече не плуват само обувки и кашони прогизнали

удавници също се блъскат в подпорите на старите мостове

о да нещо ново под старите мостове има

под своите мостове Сена влачи араби и мълнии

от черния свод и плющи по водата дъждът

Клод Естебан
1935–2006

Клод Естебан
Ала не е сега моментът…

Ала

не е сега моментът

да ни напусне

безпочвената вяра.

И онзи, който беше

свободен пръв

да се покаже

плаващ остров

той с времето наистина се огради.

И нова сабя, и небе, и мрачният

обряд на ралото —

нов извор бяха те и път.

И всички тук се трудеха. Различни

под слънцето всеобщо,

ала земята хвърляше все същата студена сянка

над техния полезен труд.

И само там, където я нямаше змията,

израстваха богати думи.

Клод Естебан
Учителят ни…

Учителят ни,

така живее той за всички нас —

в усамотение. Тревите

се вдигат срещу него непокорни.

Ръката му

отблъсква ги и ги избягва.

От всички тук най-малко той е гол.

И нека да живее настрани и нека

и занапред изобщо да не спира

пред дребните несъвършенства.

Понеже пътят към творението и самото

творение са винаги едно и също.

Клод Естебан
Което беше казано…

Което беше казано, все още

е живо

                        но далеч от тук.

Нехае

за думите, придаващи му сила. И възнася

над дребните подробности

нестихващия пламък на неповторимото,

сред който се изпепелява всичко

съмнително със своите закони.

Което бе изречено, върви

през множеството и все още

обединява.

                        Без да губи мярка

и да съсипва онова, което часовете

са съградили.

                                Отговор наяве.

Напразното на негова страна е — за свидетел.

Клод Естебан
Пясък, който леко от ветреца…

Пясък, който леко от ветреца

се надига

и се връща, който

плахо трупа се в нозете на дърветата.

Но не се страхувайте. Недейте

да избягвате това, което ви разделя.

Въздухът

бе единственият ни учител. Нека

ни изгони — зърно подир зърно,

значи любовта му е това извън

всичко друго —

с изумителна десница.

Клод Естебан
Някой започва да говори в стаята…
Откъси

човек, когато страда дълго, трябва

понякога да спре, да се засмее, да опита

с приятели сладкиша захаросан, после да изпие

и две-три чаши леко вино от далечните Канарски острови,

дори да има танци леко сладострастни — тъй говореше преди един

напълно луд, за да обърка своя господар, не смогнал да се излекува

или не искащ да се излекува от недъга си, познавам не един такъв.

* * *

Вратата всяка вечер нека да стои отворена,

тъй полъхът на вятъра ще може вътре да се вмъкне,

а с него може би и нощна пеперуда, лист

и още толкова неща ще се възраждат, ако времето

на воля се залута сред катранения мрак на стаите

и се забави в огледало или пък в рисунка,

в главата на човека, който вече с друга мисъл е залисан.

Не, не обича времето врати, които се затварят,

та пак в зори да се отворят — сякаш винаги е бил

подвластен на човека

самият кръговрат от часове.

Лионел Рей
1935

Лионел Рей
В чест на Жюл Сюпервиел

Това бе стая, мрачна като склеп, погребана в морето.

Навярно аз съм спял — кой може да го каже?

И думите, от стиснатите устни излетели,

висяха зад стъклата вън сред черни маргарити.

Край нас насам-натам сновяха мъртъвците

с безличните движения на странни минувачи.

И слушахме, тъй както слушаш ударите на сърцето,

тиктакането тихо на часовника. И гледахме

там, долу, целия в сияния удавен град: поезията

изглеждаше ни състарена в дрехите на свъсена работничка.

Тя бе загубила — тъй както сянката си — свойте ключове.

Тя бе се свела, взряна отдалече в слепия си образ.

Тя бе сразена от една стрела незрима,

застинала сред тия ледени води.

Лионел Рей
Поезийо, отдалечаваш се

Поезийо, отдалечаваш се без капка скръб в очите,

и много от отдавна е така.

Но пътищата и дърветата са вечно тук,

не се помръдват къщите, и утрините пак изникват

на воля, без да ги разкъсват ветровете,

без ласките на дъждовете и целувките на срещите,

и никой не забравя тук, че миналото е мъгла,

далечен град, залостил свойте порти, —

тъй скъпите, обичани от всички гласове, навеки

са вледенени, в плен на сенките и мрака непрогледен,

освен едно дете навярно, от безсъние терзано,

което взира се в сияещата нощ.

Лионел Рей
Да съградиш

Нещата тук, които нищо не тежат,

над нищото надвесените странни сенки.

И птиците, застинали в безмълвния,

бездънния безкрай. И тази,

чието име е отсъствие и радост,

и лекота. Ах, винаги обичал съм аз този

театър и самите нас — кънтящи, мрачни и дълбоки,

пронизани от погледи и от мъгли,

това напрегнато очакване, това вглъбяване,

борбата, примирената борба

между шума и пустотата, между мрака и сиянието.

Навярно сме били тъй близко с теб, че нищо

не би успяло да ни раздели, ни вечната умора,

ни тайните, ни облаците, нито другите, на нас подобни,

които леко закъсняват — но след миг ги няма вече.

Лионел Рей
Честване

„… сега, ако те видя някога, то винаги

ще е така: жив ключ — гърди, бедра и устни,

красив трофей от нощи, двери и наслади.

прост ключ. с единствен шифър. и една мелодия.

и си вървят нещата. и човек се чуди. тия хора

бленуващи за дом, градина, по далечното си детство,

безлични смърти на потоци, на неща нищожни,

на страстни мигове от пътешествия и на безукорно

извършени дела. но ти, съгледам ли те само

изправена, сияйна като истинска звезда

през май: аз ставам пръст и вятър, твойта нощ съм

с дърветата и техните разлистили се думи,

туптенето на гласни между слънчогледите,

ръцете ти, очите ти, сиянието твое — шепа птици…“

Лионел Рей
Любовна сцена през май

О, тия непонятни думи сред редеещата светлина

на късния следобед и хоризонтът — властелин на бури.

Тя взира се в лазура само, после пита

с пресипнал глас — какво ли виждаш в нейните

невиждащи очи? Смиреното присъствие,

плътта объркана, прекрасния ли ромон

на думите й, шушнещото шумолене

на смачканата рокля… Той е вече на брега

тъй както сутринта, задъхан след среднощните агонии.

Тя удиви дори цветята, разпилени

наоколо и влюбена в заплетени загадки,

сразена: „Чуйте как край вас минавам“ — каза тя

с треперещ глас — безсилен и студен.

Жак Изоар
1936–2008

Жак Изоар
Синева и прах
Откъси

Всичко ще утихне, всичко

в тъмнина ще се превърне.

Някъде самият Случай

хвърля си калпака от магарешка

кожа — за последно сбогом.

Зарад нас, родени да живеем,

ще измрат мухите.

* * *

След всички твои думи и пословици,

луни, прищевки, сънища,

гласът ти гол ще се надигне

като море, което стене

сред най-бездънната си глъб.

* * *

Не ще животът да признае,

че да живееш е отсъствие.

Но щом животът няма нужда

от цели наръчи с цветя

а няма ги цветята вече —

ти можеш да заминеш.

* * *

От твойто детство вечно в пътешествия,

от твойте сбивания и ненужни смърти,

от теб, забравен от самия себе си,

ще ти остане само синевата,

лазур, от който стихове се правят.

* * *

Ще дойде времето накрая,

което гълта го нощта.

И черната искряща роза

с тревогата на вятъра ще дойде.

И треската успокоена

ще те захвърли полужив да дишаш

в затишието преди буря.

* * *

Ще слязат тихите мъгли

над езерата и блатата.

Водата в буйния си полет

над мелниците ще свисти.

И сенките ще зашушукат.

Невидимото ехо ще разлае

едно неудържимо ехо.

* * *

Наистина ли обещахме

да станем облак или сън?

О, не, живеем ние голи

и нищо тук не ни засяга.

Да ви накараме най-много

да станете меланхолици.

Ан-Мари Албиак
1937–2012

Ан-Мари Албиак
Състояние
Откъс

Коментар или монолог

  намира се в момента разказ,

чиято ретроспекция сме преживели

или пък в скоби,

моментът не признава никога мита на крайното

изречено от този който е достигнал

прегръдка

в самия него

„бе връзката, която той изтръгна от

чрез гласа на онзи който тук сред тая не-земя

където възприема се в обратен смисъл тъй като ще

трябва

хоризонталата по вертикала

о бездна

                                        която в своето движение

ЕПИЧНО

мощта е тя

                                на мрачините“

и иска да го назове

преходен

        първа: нощ

                невехнеща

студът отдавна своите античисла

отвъд остатъците

със своя ход за разузнаване

                                                        нагонът

от него формата извайва тя —

там дето бе се преобърнала

                                        ЕДИНСТВО

но кой ли от гласа на мястото

                понеже то е спомен

        за тези тук пространства      под

                        налягане

          за тези тук изречени неща

                                                в това което

където се повтаря пак, разбира се,

                  за огъня защото

                предчувства го

езика знае той:

непродаваем

ако не е от двойната му форма

                                и пуска в ход и це-

                        зурата

съвършена

                                        докато

                „аз“ не изтлява както огъня       новородено

                                                                движение

                                        явление което в мен ме няма

Състояние

Дьони Рош
1937–2015

Дьони Рош
Забрава и забавления

И аз, защо ли не избих аз тия там на моста,

дърдорковците, луди, доста ужасили се от тона

си неспокоен, който те, самите те държаха и с душа, каквато

е тяхната. Или не можете да си представите. Накрая…

С които губи апетит по-простия човек

между гърдите на… „Това обаче е една световна

жена. Световна — от най-хубавия свят.“

Те карат те да пиеш и да пушиш, те не знаят как

останките от забавления на тоя свят да си запазят.

Държим се за момента на страна, за да се свием в себе си.

И как се разтрепервам видя ли ви да треперите сама

пред мен, тъй зле маскирана, опряла гръб

о балюстрадите, към сто и петдесетгодишни.

Омекналите пръсти на дарителя, там, вляво,

не ви ли търсят, да ви срещнат на открито?

<…>

Прелюбопитен разговор: земите разорани

към дъщерята на народа на кантиките, и край

ухото ни, и карат ни ей тия думи да четем:

„При краля, наредил да бият, и лопатата

в земята спечена (земята да разрови) се

откриват прилики с това, което проличава

и в нас, в командите на нашто недоверие“.

Дошли сме тук и виждаме на пейката неща,

с чиято тежест колосът вдълбава своето

Владичество, прониква в спиртоварната за ром.

„Подобието“ на козата, дама на кипежа,

(която скача във…) оракулът потапя малко повече

и всеки ден прострял се над корала ми, разкъсващ своята

прекрасна кожа от разляна пяна, т.е. изкипяла,

не знае ни каква карета преминава,

ни на каква карета трябва аз да се кача.

Отвърнах: „… Действай. Аз ще наградя за техните заслуги

предците.“

Жан Оризе
1937

Жан Оризе
Ти си тук, на мокрия перон на гарата…

Ти си тук, на мокрия перон на гарата,

с блато и изтравниче наметнат и с водата,

на която трудно хващам вяра.

Ти си тук, в града горещ,

озарена от жита, от бури и от бурени;

странен някакъв сезон.

Ти си тук, в нощта смъглена вече,

хубава като смъртта жестока

или осъзнатата агония — талаз, обречен

върху устните ми да умре.

Ти си тази изобилна неуморна крехкост.

Жан Оризе
Притеснен октомври

Стори ми място, притеснен Октомври!

Аз искам да нашепвам тишината рижа сред лозята,

която кара свраката дори да млъкне

и стройното изящество на дъбовете млади,

където на съвет синигерите се събират,

и врясъка на сухия трънак, пиян от вятъра.

И ето, легиони дългокраки паяци

връхлитат запламтелите градини.

И ето, катерицата за зимата запаси трупа.

Почтително край пътя наредени, плочите

приветстват идването на нощта

с хилядолетните си мидички по тях.

По-лош ориентир от календара няма.

Отново истинското време е дошло.

Жан Оризе
Поглед на поет

На Жан Марк Наша.

Влакът се изнизва покрай доменните пещи на слънцето.

Някакъв гарван — единствена нота в партитурата на царевичака — придава ново звучене на деня.

Известно е, че погледът на живите поети прониква и в душите на умрелите.

Над чаша шипящо елзаско вино от Международната компания „Вагон-Ли“ си мисля за Сандрар.

Жан Оризе
Нока — I

Сияйна геометрия на ветровития простор. Подредените кубове извайват дъги, откриват се тераси и разтрози в базалта. Белотата им напомня разплавеното море/небе на изчезналия хоризонт.

Сред тези кубове, маслини, смокини, борове, кипариси и нарове се диплят въздушни талази, тласкани от слънцето, спряло над покривите от печена глина.

Няколко звуци ритмизират цялата тази хармония: двойният или троен звън над камбанарията на византийската църква — разтърсващо напомняне за Бога — и доста по-крехкият, сякаш продължение на ехото от някакъв сън, звънтеж на хлопките на козите, който тяхното любопитство разсипва наоколо.

Петли и щурци се обаждат, за да накъсат съня и безсънието на хората, все още скрити из домовете си, сред тази ярост от току-що застинала лава.

Жан Оризе
Нока — II

Идеално чисти стени, приисква ти се да ги докоснеш. Сокаци, където без страх ще мине само воин в броня — турчинът и венецианецът биха могли все още да напират към преддверията — каменни грамади с решетки: жертвоготовни предни постове.

Нито огромните тежки порти, нито споменът са подали. Високият град е винаги под обсада.

Но онази, другата борба, в която за оръжията вече няма място, предлага спокойния облик на една вече отдавна позната смърт, приета от всички с нейните задължителни подробности.

Жан Оризе
Нока — III

Съвършенство на багрите по пладне.

Никаква светкавица от пяна сред морето, нито една облачна дрипа на небосклона: и едната, и другата синева е стилна и прецизна.

А бялото е наоколо: стените на къщите и пръстта на уличките, осквернявана сякаш от нашите стъпки. Тази белота не ще се промени още дълго, тъй като лъчите ще греят отвесно.

Така че тук, на завет от острия северен вятър, трите цвята, толкова близки понякога, се превръщат в превалящия вече ден в символ на своята чистота.

Жан Оризе
Нока — IV

В мига, когато всичко се е спотаило и светът отново тъне в тишина, внезапно избухват ревът на някакво магаре в далечината и трелите на славея, разположил се на стан в подножието на крепостта. Какъв контраст от звуци: единият — самата прегракнала простота и другият — най-изящното изваяние. Те се бият, но и допълват: гласът на магарето и този на славея се вписват еднакво в нощта, която ги е родила. Синтез и символ на една страна, където грубостта е непозната.

Жан Оризе
Дървото и житата

Простата и строга красота на това дърво — така самотно сред житата — натегнал от символи страж на една не по-малко символична армия.

И тъй, изникнали от една и съща пръст, ето ги двата порива на растежа: класът и стволът.

И малко по-нагоре — двата елемента на живота: зърното и листата.

Да прибавим и двата непрестанни трепета: тръпната зеленина над плавните талази на класовете. И накрая, двата впечатляващи цвята: русата мараня, устремена, както подобава, нагоре, към прохладата на злака. Съчетанието създава хармония, уравновесеност, близка до съвършенството.

И само понякога, сред същото това лятно поле, надзиравано от дърветата, се врязват гарваните на Ван Гог.

Жан Оризе
Човекът и неговият кон обичаха да препускат…

Човекът и неговият кон обичаха да препускат в горите, особено зиме. Никога не бяха се губили, дори в непозната местност: скрежът и снегът запазваха следите им, където и да минеха — ниските гранки на черните дървета оставаха изпочупени.

На няколко пъти срещаха смъртта, която се беше загубила, без да знае това.

Успяваха дори да я упътят към някоя гола поляна, където слънцето агонизираше.

Жан Оризе
Циганско лято

Никога досега есента не се беше радвала на по-жилава зеленина и на такъв кристален покой над моравите, озвездени от розови младежки пъпки. Мъзгата печелеше време; над завесата на дърветата течаха репетициите на пиеси за самотни птици, които не бързат да си заминават за големите родни езера в Африка.

Комарите все още не се бяха разоръжили, а зайците, въпреки ловния сезон, продължаваха да ходят в Елдорадото на хрупкавата целина, където градинарите все още се излежаваха на брега.

Радиото прогнозираше хубав завършек на сезона и децата, тръгнали на училище, отиваха да покоряват нови планети, изложени за продан във всички модерни небесни лаборатории на бъдещето.

Жан Оризе
Piazza Navona

Някогашният стадион на Домициан се е превърнал в „Пиаца Навона“, един от най-хубавите площади в Рим. Три фонтана пръскат своята прохлада, единият от които — Четирите реки — в самия му център. Когато над града се спуснат прохладните майски вечери, площадът събира на едно място уличните художници. Сред пищния декор на църквите, басейните и дворците от времето на Възраждането, тези „творци“ предлагат на минувачите цели колекции от „цапаници“, като им обясняват научно тайните на композицията. Този явен безпорядък разваля леко пейзажа. За щастие обаче човек може лесно да подкрепи силите си — стигат му свежият въздух, водата, сияйно бликаща от устите на тритоните, и чуруликането на децата, които се тълпят пред фунийките с пъстроцветен сладолед.

Ив Брусар
1937–1937

Ив Брусар
Из „Да кажеш истината“

* * *

На края на клонката

самотна

птица

готова на всичко

да излети

да падне

да умре внезапно

както човека

някъде

обзет от съмнение

в плен на инстинкта

* * *

Ти беше тази звезда

бяла

в дълбоката нощ

натегнала

във върховните

мигове

крехка

като вечността

властваща

над пространствата

Било ти е съдено

да живееш

във времето

* * *

Жуженето на мушиците

в разгара на лятото

сред прозирния свят

на знаците

Няколко

бегли сенки

зачеркват края

на пътеката

Над този спокоен свят

център на бездните

пустотата и тишината

се смесват

в едно безконечно цяло

и започва разпадът

на вечността

Венюс Кури-Гата
1937

Венюс Кури-Гата
Хлебните трохи под масата…

* * *

Хлебните трохи под масата са семената на гнева, от стареца засети.

Прекатури той деня,

огъня събори

и с премрежен взор следи как котката от пламъците лочи.

Небосводът — казва той — килим е, от угарки прогорен,

мъртва е земята, но не го все още знае,

още е отсрочен краят на света.

* * *

Евкалиптът кривокрак е като онзи, който с коня се е сраснал,

кекавите цепеници карат пламъците да кривят лицата си в гримаси,

с киселата своя пот помага млякото в гърнетата да шупва.

Тежките пчели, които своя мед из въздуха разхождат,

неслучайно никога не кацат в неговите клони,

под короната му не летовници лежат, а мъртъвци, дордето слънцето прогаря имена и дати.

А жената с цвете в сухото гърне говори:

мре единствено това, което е в движение —

ручеят, димът, човекът.

* * *

дъхът на топла пепел и на коленичила жена,

онази, дето рови из жаравата, като че бърка рядката

бедняшка супа от несгодите на своя мътен и съсирен страх.

Дървото, гръб опряло о прозореца, брои отдавна

мъртвите от двете си страни, полегнали покрай плета,

и все са двадесет, понеже всъщност те са само десет,

които още чакат своята разплата с тая, чийто дъх готов е

да угасне с огъня пред нея.

* * *

Къща без лице,

без гръб,

вятърът, презиран като просяк не обича ни жената,

ни бодливия й плет.

Счупи дръжката на нейната ръкатка,

и очука празния търбух на тенджерата,

рошкова накичил е с фъндъци черни от къделята

на простата й хурка,

вените, избили по ръцете й тъмнеят и под ноктите

се вливат,

нокти по-корави от кора,

кремъци издраскали до кръв стените, докато пристъпва

някой към вратата, но не спира.

* * *

Луната е под масата и с котката приспивно мърка.

Жената връзва вълнените нишки и лъчите,

килим тъче за нея от молитви, здрав килим с четворни възли.

В гърдите й засяда буца скръб — голяма колкото врабче,

когато слънцето над нейната градина слезе

и по новия си път поеме,

не, огненото колело не е изваждало от кладенеца й вода

до днес,

не е измъквало и ралото на вола й

и не е духвало свещта, когато в глуха снежна нощ койотите дома й обикалят.

* * *

Реките, дето влачат се едва, са изоставени коне

и роклята, която на въжето се ветрее, ги изпълва целите с носталгия,

чимширът с лъскавата своя задница напомня им зовяща ги кобила.

Премрежват поглед, зърнали как някоя разгонена топола на брега им се суши

и свиват се от сладка скръб сърцата им, щом видят пак

перачка да простира своето пране наблизо.

Вървят след погребалните процесии, но по встрани, на разстояние,

уверени, че там, при устието,

душата на умрелия ги чака.

Венюс Кури-Гата
Любовта прилича…

Любовта прилича — казва тя — на отесняла роба

и целувките си като стъклени мъниста ниже у дома зад пъстро-

цветните кепенци

на протрития в средата праг

котаракът скубе облак за да си го хапне

и съветва вятъра понесъл непознати думи

в старото огнище да ги хвърли редом с виещите се лозини

пламнали от страст по нея по жената дето лампата със светозарни

пръсти от жужащите пчели отбулва

и която има си за събеседник старото замлъкнало махало от мига

когато ключът й ръждяса

Никол Лоран-Катрис
1937

Никол Лоран-Катрис
Из „Литургия за камъка“

* * *

Ето че дойде денят

за големи изпитания,

ето времето дойде

за голямата любов.

Който търси абсолютната любов,

нелюбов той в себе си открива

и това е повече от болка.

* * *

Ето че дойде часът и на решителната стъпка

или на божествената власт?

Трябва да се мине през червените тресавища.

(Кой ще може по водата да върви?)

Този, който е понесъл канара на гръб,

няма да затъне.

Който не посмее да се омърси,

как отвъд ще може да премине?

* * *

Сънувам още детския си сън.

И няма случай досега на сън да не подскоча.

Ти се промъкваш в мойте сънища,

потупваш ме по рамото

и погледа ми приковаваш,

и караш моя дух да бъде все нащрек.

Обръщам се, да ти избягам,

но ти до мен се възправяш,

прилепваш се о моето безсъние

и моите разтворени постели

по цял ден стенат.

* * *

Безкрайна щедрост

от моята уста се лее.

О щастие надупчено.

В затвора на мига

помитам всякакви прегради.

Пространството поглъщам

и все едно дали го искаш или не —

в живота ти се настанявам.

И ти въртиш глава,

усещайки това невидимо присъствие,

внезапна изненада,

която ти отблъскваш.

* * *

Човек си мисли само, че познава

света и че живота си подрежда.

Валето коз е само образ

и всеки негов удар е на вятъра.

И картите на отчаянието

се мъчат всуе да отгатнат

това, което никой тук не може

да знае.

* * *

Вървим по пътища подземни,

осяти с дупки към безкрая

и изворите покрай нас броим,

които ни поят с небесни пламъци.

Уверен взор,

несигурна походка.

* * *

Навлезли в лабиринта

през портите на лудостта,

да се загубим,

да се окажем точно

на ъгъла,

където е пролуката,

която води право

в сърцето.

* * *

Не е ли зъбите си слънцето изплюло,

заляло се от весел смях

в зората на света?

Какви свещени динозаври

видели са как люспите по гърбовете им

втвърдяват се в калта

на ритуалното им къпане?

Или пък някакъв гигант

е тръснал свойта грива, за да я отърси

от песъчинките на сънищата…

Какви небесни малчугани

играли са си на ашици цяла нощ

и хвърляли са все една и съща фигура,

дордето сипне се зората?

Или пък може би луната

засявала е бели камъчета,

да ни накара да напуснем своите дълбоки

гори и да отидем при самите себе си,

окаменяла върволица,

която ни говори

за слънчевото копие и мястото

на по-възвишената среща.

* * *

В сърцето на нощта — пожарът,

пожар, изгарящ твоите гърди.

Но камъкът е вече хвърлен

— не ще го нищо задържи —

зарад голямото завръщане.

В сърцето на пожара — нощ,

нощта, гърдите ти смрачила.

Огромната и мрачна нощ на камъка,

която огънят връхлита —

да се излюпи истинската наша радост.

Клодин Елф
1937

Клодин Елф
Тайната на свободата

Тайната на Синевата. Тайната на Свободата.

Ясна е идеята, а отговорът винаги един и същ. Въпросът — също.

Как човек да плава без кормило

сред безкрайната надежда, сред морето безпределно.

Няма как да хвърлиш котва; палубата празна, но към нея

никаква врата не води. Пристанът къде е.

Кой е тук кормчия, галеонът натежал вълните пори.

Да се умножат платната, вятърът се мерне

и остава само тишината — поздрав от далечните простори.

И човекът — сам останал тук, да вярва сред килията

на свойта самота.

Клодин Елф
Градът

Препълнен е градът с усмивки, с мъртъвци,

с насилия и мрачна непохватност.

Под всеки камък призрак спи и опрощение

на лястовица — сякаш от устата на оракул.

Това било е тук и още във властта е

за злобата, мъстта, кръвта и примирението.

Но как да споделиш лудешкото цъфтене

на слънцето, когато залезът избухва,

зората с розовите топли кроасани

и лихвите, които времето си връща,

и нежността на онзи първи скреж на дните,

докоснал всеки, който все така обича?

Клодин Елф
За книгата на бедата

Ще ви говоря пак за книгата на моята беда,

за странното струене на самия въздух,

ще ви говоря

за вятъра горещ, разжарил пясъка,

за песента скоклива и за лодките обрасли

със светлина и алги,

за онзи тежък дъх на билки, заглушил морето.

Ще ви говоря пак за самота и камъни,

ще ви говоря за дървета изпотени и за хора,

удавени сред слънчевата светлина, за портокали

със смъртен вкус, ще ви говоря за далечни

предци и вечна прах,

ще ви говоря за душата му отново и за мен самата,

ще ви говоря пак за книгата на моята молитва.

Клодин Елф
Синята маслина

На И. Е.

Къде е къщата?

Къде градината?

Край нас

дори стените и цветята са прозирни.

Къде е приказката,

разказана с езика на безвремието?

Тук Синята Маслина си издигна дом.

Човекът е роден от тишина

и гъсти листи.

Не е подухвал никога ветрец,

да донесе жадуваната свежест

за сгорещената земя,

жена,

огряна от луна и тръни.

* * *

Къде е Бог, къде пределът,

тук само спомени и пустота витаят.

Тук беше пълен безпорядък,

сред тръни и любов;

и този дом, замаян,

с дълбоки корени в градината.

Клодин Елф
Из „Странникът и розата“

А аз ти казвам — любовта отива по-далече от самата

любов и че изгнанието е пропукването между теб и мен.

Ти вече знаеше, че някогашната жена е

онази същата жена, готова да започне отначало.

Разказвах ти за вечното търпение на есента

и за очакването на зората; ти отвръщаше с любов и нощи.

И аз ти казах: някакво дърво успяло е да пусне корен

в наште сенки

и клоните му плодове ще носят и сезони.

Човек с цветчета тайнствени, в самия себе си бе длъжен

да се гмурнеш,

жената да откриеш там, отворена като морето.

Познавах тоя мъж, отдавна в мен зарит,

да дреме в мойте слабини, изгарящи за оран.

Доминик Даге
1938–2021

Доминик Даге
Из „Стъпка по стъпка“

Ръцете ми

(крилата на коя ли птица)

във въздуха размахани, небето бият,

ръце, пламтящи към звездите —

да уловят

(и се опалят)

проблясъка на светлината.

* * *

Вятърът облаците разкъсва

като невидими тръни…

Палешник, който оре пространството,

жестока ръка, решила небето да преобърне.

* * *

Градът отплува сред мъглата:

        изчезват всички шумове

        и гласовете се сплъстяват в тишина.

        Добре го знаем —

        сърцето е от лед сковано.

Каква любов за оня, който ще го съживява?

* * *

По-добре пламък, отколкото пепел,

По-добре миг, отколкото час…

А най-добре е да бъдеш

Огън

сред божествени пламъци.

* * *

Прекосил градината, в ливадата си вече:

мястото, където нашите желания пасат…

Лятото щом дойде, слънцето ще изсуши

сенките

— треви високо избуяли —

и ще ги превърне в песъчливо злато.

И душата няма да открие своите запаси от ухания

— роза свяхнала, тамян, светено масло — толкова

податливи на забрава.

Виждам извинение в надеждата.

* * *

Птицо,

твоята стрела лицето ми ранява.

Нека се надигне вятър,

който в лист ще го превърне.

* * *

Твоето оръжие е тишината.

Доминик Фуркад
1938

Доминик Фуркад
Из „Небето няма ъгли“

6

Евридика, чийто Орфей съм аз, е само арабеска, поела към четирите краища на вселената, за да свърже нещата в мелодия, преди която те не са съществували. Вселената — това е любовта. Понеже я забелязвам, а и тя ме придружава в лилавеещия въздух, не мога да се върна. Препускането внезапно разделя пътищата ни; приготвяме се да я обичаме: ще има и друго място, където ще можем да обичаме това, което става край нас. При разговорите с приятел ни остава само пространството и междузвездния глас, и зовът на формите.

8

Звездата

Необходимият самотник

Видях отначалото сянката му върху снега

Това е вечността

Ние я губим липса която ни прави твърде скромни внимател-

        ни и чисти в нашите стремежи в нашите желания

По време на първия грях: на първото отсъствие на нежност

        писмата се сбиват в прибързани думи

Съдбите трябваше да се изтръгват

Докато всяка в своето време

В неудържимото

Вечно несигурното присъствие на тоя свят

От себе си поемат за да догонят името си

Естествени, мъчително разцъфнали по-късно

Нещата от живота та дори и думите за могъщество

При цялата си надареност има толкова да живеят без да зна-

        чат нещо без да вземат нищо без да отблъснат нещо

        от изложеното за тия неща

17

Четейки по стъклото което ме отделя от света вече толкова жестоки години написаното в кръг от груб унесено всеизтриващ показалец „виждаме едни по-други връзки с огромните морски бозайници“ аз забелязвам и то не механично приемствеността на стихотворението свръзката свързваща и свързана с цялата действителност в нейния кръговрат

23

висините

също ли са каменисти горе

и когато глутницата не е вече глутница

Донатело Хьолдерлин Сезан

25

И още: „Цитатът е щурче. Самата му същност е в това, че не може да млъкне. Започнал веднъж песента си, никога вече не я оставя.“

27

Твърде много

Толкова страници които водят право в сърцето на възмож-

        ното пространство назовават нещата толкова силно че

        сме принудени да спрем четенето гърдите ни не могат

        да поемат повече

Гмурнали се в нежността

Толкова пъти трябваше да се обръщам за да те видя как

        пееш славею

Ален Ланс
1939

Ален Ланс
Възраждане

1

нещо бие тежко

но шумът е още смътен

ропот свит на възел

светлина в далечината

утрото телата ще развърже

за една по-ведра схватка

и за нов по-сладък сън

дроздът се захвана да разнищва мрачините

и каручка от златисти нарциси под клоните минава.

2

облаците черпят свойте думи от полето

и по хълмовете стръмни след това се сурват

и към нас завръщат стадото от лавандула

вятърът захваща спор с тревите

мойта древна кръв е много много жадна

и към теб към твоите очи възнася в този миг трептежа на листака

оснежен от гълъбите в него.

Ален Ланс
Из „Двадесети век вкратце“

* * *

През юли шестдесет и девета в Берлин

на две крачки от стената на Хайнрих Хайне щрасе

тревата от Лаос те изстрелва на седмото небе

докато първият човек на екрана

подскача олекнал сред лунната прах

* * *

В края на лятото на седемдесет и шеста

улицата се проточва котката отваря око

слънцето снася яйце на леглото

тя се буди от тишината

* * *

Просветлените овошки

се нижат към гробищата

със своите патерици

В прохладната къща

думите се обагрят

в есенни цветове

* * *

Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта

Уялите се левичари

се тъпчат с черния хайвер

от сьомговите страници

на Фигаро

* * *

Април осемдесет и шеста

Каква лъчезарна пролет

Яхнал колелото си тананикаш

край люляковите огради във Франкфурт

По радиото говорят за Чернобил

* * *

През деветдесет и втора Арнфрид Астел каза

че да пишеш след Аушвиц

е все едно да пращаш пощенски картички

на убитите там

И техните сенки са тези които

ни казват какво да напишем

* * *

Буря ли се задава или пак ще е громол от

Все тая заплаха зад хълмовете оттатък

Този век неудачен ще накара да избухнат

и погребите пълни с последна надежда

Бернар Мазо
1939–2012

Бернар Мазо
В тишината на боговете

Утринна искра — единствено тя ни съпровожда сред дебрите на мрака, факел на надеждата, маяк на детските желания.

Пленници на сън без сънища, само възкръсналият спомен ще ни върне участта на будни хора.

Тайнството на живота потъва в тайните на дърветата, в упоритото мълчание на камъните, в безкрайното пълзене на слънцето по гребена на дните!

Гордей се само с руменината на морето призори, с непрекъснатото му ехтене подобно на ударите на едно неразрушено сърце.

Жив, постоянно жив сред огромния студ на разчекнатия живот!

Вие, която се откроявате ярко сред ослепителната светлина на спомена, станете отново за мене тази, която озарява затворените очи на нощта.

Ах, как да те предпазя от забравата, от нейното смъртоносно ухапване, нежна мечтателко с усмихващо се лице, с отпуснати ръце?

В далечината се възнася дим, за да ни извести, че там, в безкрая, някой бди заради нас и храни нашите надежди на бездействащи хора.

Как да назова, да опиша това безпокойство, което ни държи непрекъснато будни? Все пак обреченото сърце не се предава…

Време преди словото, ти все още изцяло си ни обсебило и ни караш да се спотайваме сред тишината на боговете.

Бернар Мазо
Представям си

Представям си и пак пред себе си те виждам:

далече там, сред най-закътания свят на детството,

на себе си подобна винаги — така те зная;

забравена от времето, извън самото време, съхранена,

аз виждам как изникваш пак, уверена и в свойта младост,

и истинска сред светлината,

предана на вятъра на спомените;

и твоето лице почти не се е променило,

лицето, чийто профил моите ръце не могат да забравят,

като живота си и блян, и по-реална от живота

пред мен, стъписан, но без капчица тревога вече.

Бернар Мазо
Втвърден живот

1

Тъжно е,

толкова е тъжно

понякога

бремето на нещата,

бремето на дните

върху плещите на живота.

2

Животът пее

между думите,

животът изгаря

между думите,

животът,

който никой не го е живял.

3

… животът,

който ме притиска,

животът, който ме опиянява,

втвърденият живот…

4

Ще трябва да можеш

да живееш тук,

без нищо да кажеш,

да слушаш,

ще трябва,

желателно е,

дори и да не успееш.

5

Животът далече

тупти,

а ние сме тук,

застинали в очакване

и го слушаме

как тупти.

6

И вие,

вие, които не знаете нищо за мене,

какво направихте с моя живот?

Еманюел Окар
1940

Еманюел Окар
Елегия 5

I

Навън ни дъжд, ни вятър.

И скоро надали ще се развидели.

Предзимно мъртво време, времето за трупане на зимнина:

това за хората, това за плъховете,

това за думите;

дни без любов, когато изнуреният ни дух

не би могъл глада си да засити

ако не са тук няколко неща

като шума — заглъхващ вече и все пак приятен за ухото —

на шушнещата шума, стъпкана от зимния среднощен вятър.

Декември доста предпазливо спуска се по склона

и често се подхлъзва между зидовете на дъжда безсънен и препречените вейки,

напразно ровим в мрака на очите,

за да открием нещо ново, непознато —

от нова гледна точка да ни осветли нещата;

не, няма нищо тук, което да не е било на всички ни известно,

дори и таралежът,

рискувал улицата ви да пресече,

или градинската ограда, спряла да дрънчи, поне докато вън валеше;

неща, които вече нищо не доказват,

а ни навеждат за пореден път на мисълта, че всичко вече

е предрешено; че шумът на суха шума

е шум на суха шума; и че тишината е щастлива

необходимост.

II

Главата ми е пламнала. И тая заран през прозореца аз гледах хълмите отсреща,

докато пак превеждах Лизий.

Ти пушеше неспирно „Кемъл“, докато шофираше воднисто-

зелената кола с препускащи стъклочистачки;

Говореха, че твоята любовница била

Жена с живот объркан: Аурелия Орестила.

Това засягало ви само вас обаче: теб и нея.

И откъде е този вкус у теб към конспирации?

Дали там, в стаята до звукозаписното студио

с архивите и маските, и старите декори,

миришещи на мухъл и лепило,

не ти дойде идеята да приповдигнеш Алоброджиите?

Веднъж постави на жестоко изпитание професорите с Порций и, разбира се,

най-вече с Тулий, под чиято бяла тога имало и броня.

Защо и тебе трябваше да те нареждат между тия,

които сриват планини, за да строят отново върху пясък?

Ти, с твойто име

и със солидната подкрепа на Сената,

без дългове най-сетне, днес би имал

удобен кабинет и клиентела, изглед към самата

Шан-з-Елизе; и щеше да говориш за прославеното минало на Цезар;

за тоя, който — спомняш си добре — бил дърпал

конците и от гроба даже.

И всичкото това, за да завършим, те съпътстваше сред хълмовете голи

и въздуха ужасен, който трябваше да дишаш.

И днес това, о, Катилина, е от твоя полза.

III

Преди въпросната година — зима

като останалите зими. Никакъв сезон — за преход.

Безцветно лято, сушаво и значи

без сенчица наоколо и с ясни нощи, нощи,

в които плъховете — уж обикновено

потайни, подозрителни по всяко време и почти

навсякъде, благоразумни — бяха

като пияни. Няма да ги видиш, но ги чуваш как

препускат на сюрии, докато сезонът трае

и не настане друго време: зиме плъховете се спотайват.

Тук времето бе наше, само наше.

Безкрайно време да претеглим свойте фрази, че нахлуващата зима

не е сама по себе си събитие.

Предишните ни думи бяха в унисон и с новата действителност

и всички стари коментари и през тия зимни месеци ни служеха добре.

С едни и същи думи да си служим — бе за нас привичка вече:

да си мълчиш, но без да даваш вид, че искаш разговора да прекъсне.

Да не участваш никога в това, което те обгражда —

всеки си е внесъл, казват, лептата в живота —

така ще имаш време в изобилие, каквото сам не си и подозирал.

Защото времето, което ни е дадено, макар че наше никога не е било,

е мъртво време, дадено ни по наследство.

Пред нас е времето, за да се върнат думите отново,

звъна да си възвърнат — празен сред мъглявите идеи,

Отминалото време, времето изгубено, с отдавна куха памет;

пред нас е то, без отношение дори към думите,

които не отмерват нищо: няма мяра за посърналото време.

IV

На тоя свят с едни и същи очи се взираме в нещата:

градината от някога и днешната градина,

застиналата вън градина.

Вървяхме сред неща отдавна назовани с имена,

с които бихме ги и ние назовали.

Напредвахме през книгите, през всичко тук, което сме успели да научим.

Дървото живо и дървото мъртво под едно и също име

навярно се досещат, че едно такова съвпадение

не ще е вечно — буйният растеж във всичко води винаги до смърт

и мисълта за тоя пример — да ни бъде краят.

За нашата любов не зная друго място,

освен местата на Съдбата, мяркащи се най-случайно пред очите ни,

отломка възхитителна случайност,

редуване на памет и забрава за неща познати

и после безразличие към тях дори.

Далечно време за любов, когато спряло бе самото време,

Огромен зев сред времето на думите.

И тук разбрахме, че и всеки друг на наше място би пострадал също,

какво доволство да се видиш преуспял — макар за кратко — там, където вече сме успели,

и смътното желание отново там да се завърнеш,

такова съвпадение не може да е вечно — буйният

растеж във всичко води винаги до смърт.

Клод Ройе-Журну
1941

Клод Ройе-Журну
Любовникът и образът

Трябваше да започне и да надвие страха.

Да не изчаква. Парещата рана в нея завяхна.

… китката привдигната, в търсене на главата…

Пръстите се вкопчват във всичко, което

окото побира. Втурва се в образа.

израстване като стена

всичко това не служи за нищо

белегът върху китката

се разраства

стените са бели или повяхнало розови

тя накланя глава

„но гората царува в преходността“

по-късно

уголеменият отрязък ще се види по-ясно

изгледът потъва в ключалките

главата й докосва пръстта

Клод Ройе-Журну
Детето вече говори на тълпите…

1

Детето вече говори на тълпите. Ръката

му познава всичко навън.

2

После е погледът. Идва от твърде далече,

за да се спре.

3

Руини, няколко фигури, изпълващи

картината, които квадратът разделя,

или съпътства.

4

Червено. Синьо. Лилаво. Зелено. Колко

цветове, за да бъде изразен един жест.

5

Тъгата. Тяло предоставено на погледа.

Чувството е във възможността за по-

знание.

6

Ходът на времето. Изскачат мъртъвци

и разбъркват старите понятия.

7

Видимото пространство по същество е

ничие. Светлината вече не блъска предметите.

8

С мъка забелязвам животинките в тревата.

Прозрачност. И този пейзаж без вода. И

тази отвесност, която отблъсква морето.

Въздухът и виковете. Тежки или остри.

Всичко това бе несигурно. Обикалям

край твоя сън. Изненадата е в устата.

9

Материнско смачкване на гласа.

Няколко думи преди уплахата. Тя

разравя и разпокъсва. Думите,

напуснали устата, са като сопа.

Искаха да причиняват болка. Пред-

метите носят в себе си безкрая,

без да познава фразата

без да разпростира нещастието

във всеки предмет

според тежестта на нещата

той се мъчи

да развали цялостта.

Доминик Гранмон
1941

Доминик Гранмон
Жилищна сграда I

Нощта, когато шумовете стават странни

и лабиринтите потъват в лабиринти,

аз знам, че в тоя миг не съществуваме,

аз знам, че няма пак да дойдеш тук, че утре няма пак да дойдеш

и че денят ще влезе и веднага ще заеме твойто място

(и няма аз да те позная и мигът

ще се изниже, без за никого да мисли), както изведнъж пристига някой,

когото не познаваш; аз не съм дошъл да видя него,

не съм дошъл лицето му да зърна, и шумът по другите етажи

е същият, шумът отекващ винаги, е само зрак нищожен

из глъхнещите коридори, из които светват

за кратко лампите, мъждукащи като угарки —

и също без за нищичко да мислят, докато не плисне светлината

с шума от звучната целувка сред екливите циментени стени.

Доминик Гранмон
Жилищна сграда II

Париж 1970 или 73. Кучета и вестници с натрапливи заглавия,

и непрестанен клаксон на кола в подземен прелез,

и младоженци в някакво такси. Прозорецът

е приоткрехнат и от сноповете светлина

е все по-ярко, щом вратата, щом вратите се затворят.

Или се чува само този тежък звън от ключовете, хвърлени на масата,

и мига огънчето на цигарата, самотно, както тук. И в дъното се вижда

часовникът с махало, спрял в оная сцена от пиесата, в която

актьорът е забравил репликата си и в коридора

внезапно се извръща, за да види няма ли след него някой или спира

пред огледалото, което ще го отрази, понеже няма нищо друго

наоколо, стъкло, забравено от миговете мъртви, мигове и от смъртта по-силни,

и има някой неподвижен може би в леглото, някой, с който може би

той има уговорена отдавна среща, никога от никого

не искана. Навън заглъхват стъпки, приближават се. На стълбището някакви говорят.

Отеква остър ток. Стъкла по пода се посипват

(Неделя светла и безлюдна или тъкмо

обратното — населена със звънки часове, които до безкрай се нижат.

И с истински отправни точки, временни наистина —

прелитащ самолет, предградие — и всичко някак нереално.)

И само щом метрото изтрещи, усещаш как понякога прозорците прозвъннат,

или протътнат силите световни или нещо тежко поначало,

да кажем стъпки по скриптящия паркет, отчетливи

почти като отделни думи. Сякаш чук връз наковалня

отеква, но не го дочува никой. Никой не дочува

това, което е затворено в пламтящата черупка, времето

навън, и гласовете, вдигнати на крак. Отсреща

отлитащите жерави са сякаш нарисувани върху самото

небе и всичко като ново е и приликата — поразителна,

дордето някакъв внезапен дъх не ги изтрие. Някак сиво е небето,

нещата леко се жълтеят — пладне е все пак, а при това и есен. Долу

един се е зазяпал в някакъв мотор и дъвче сандвич.

И негър с дълъг шлифер до самата автобусна спирка

е наредил направо на земята дребни украшения, колани, маски

и седнал сам на пейката, ги е загърбил. Носи плетена

скиорска шапка, минувачите от седмица насам

са същите — тела, ръце, крака. Но никой

не знае идват ли или отиват. И не знае никой в кой момент

било е всичко. Просякът почуква с пръст по свойта алуминиева

паничка — щом престане да се клати тя и да проклина магазините —

о, този пръст набъбнал, потъмнял от кир и кал… Дърветата

космати и настръхнали надничат с непонятни жестове

в стъклата чак на третия етаж на сградите с огромни каменни фронтони.

Отдясно гарата, подобно храм, показва времето, но леко

избързало; сред почернелите дорически колони и афишите се вижда

кола с развени знамена подобно тичащи дечица и това

е всичко. Светлината пак е

на заден план и чак до хоризонта

се чува само — за пореден път — нестихващият градски шум.

Вернер Ламберси
1941–2021

Вернер Ламберси
Из „Дървото и камбаната“

* * *

този огън лумнал между думите

се прехвърля

и по възпалението на билата

по мъхнатото вратле на детството

и по гъстата трева на твойте мигли

по поляната преди човек да е нагазил в брода

между двете ти гърди

там където

запленен пристъпва дивечът да пие

от пожара

* * *

На Изток

църковната камбанария

отдясно всяка сутрин ми звъни

На Запад

от кулата си глашатаят

отдясно всяка вечер ми барабани

Изкачвам се по мраморните стъпала на Север

към вечната хармония

и слизам към насладите на Юга

преди да рухна

в неописуемия безпорядък там където

е всичкото това

* * *

изящен порцелан

невероятен

при целия възможен риск

и за самите устни

и в полъха и в леката душа

се чувства

и светлината и тъмите

от мисълта за него са обзети

и на мъдреца

и на последния глупак

привижда им се той сред празнотата

и сред уханията

изпълнили широката съдина

* * *

към лятната беседка цялата в червено

и златно

където

поетът вече спрял

да пише стихове

седи и чака

загледан как мъглата

се плъзва между боровете

и колко хора само сред

ровините

и онзи глад от който те политат

или най-малкото ги свързваме

с шума

на ронещия се чакъл

* * *

събитията малко

по малко

а и душата

която няма и от себе си представа

за кратко ще се укроти

и после като изворна

вода

бълбукаща едва-едва

се моли

без нищо да ни каже

* * *

Здрачаване като сред бездна

и кон оголил зъби

изпуснатото стреме на всемира

се удря о стените

на мрака

покой

където погледите ни се губят устремени

един към друг

и пак покой

отвъд покоя в който

не ще остане нищо от това

което смята че познава своите предели

Жан-Пиер Вереген
1942

Жан-Пиер Вереген
В чест на Жорж Перек

Спомням си за Жорж Перек! Седяхме на един чин в отделенията, в началното квартално училище. Имахме едни и същи другарчета и еднакви читанки.

Спомням си за Рене, който тренираше гребане. Рене срещнал Ирма, някаква немирна гребкиня от канала. Рене доведе при нас Ирма. Ирма бе много кръшна и му кръшкаше. Рене бе уморен и се задоволяваше с мърморене.

Спомням си за Емил, който — разправят — имал пила. Пилата на Емил била с емайлирана дръжка. Емил пилел, точел нож — да заколи пиле. Ножът блестял оголен.

Спомням си за Том, който имаше питомен заек. Заекът взе, че хукна през глава по нанадолнището. А Анатол, не щеш ли, стреля и уцели заека. Том му беше дошъл дюшеш на Анатол; с Том, ах, с Том никой не е останал с празен стомах. Затова и заекът така замина — ставаше таман за тавата.

Спомням си за Одил, която бе ходила на лекар в понеделник на обед; бедната, майка й я дебнеше с лекарството. Одил заспа. Отдихът ли, лекът ли я бе ободрил, но Одил оздравя.

Спомням си за Арсений, който окопаваше растенията в събота. Събирал бе семена и сега сееше салати. Майка му на Арсений бе доволна. Нека зле ни е: ще имаме зеле и зелени пресни салати.

Спомням си аз и за Пол, който реши да използва лулата на баща си, недогоряла все още върху рояла. Пол изскочи навън, напълни я наполовина и я пална, но в миг си смени боята като поболял се, заповдига му се и повърна. Легна болен. Баща му беше страшно строг и напердаши палавия сополанко. Такиива ми ти работи с Пол.

Спомням си за Люк и как се излюпваше сутрин. Не е клюка, но клюмаше сънен, нахлузваше си панталона и пускаше водата да се мие. След това си слагаше нова ризка, но връзката връзваше после, преди да тръгне на училище. Майка му с кана горещо какао го подканяше да хапне. Препречваше му пътя с препечена филийка. Другарчето на Люк обаче вече го чакаше навън и той, махвайки с ръка на майка си, хукваше като луд към училището.

Спомням си за бебето, което бе взело от майка си банан. Ох, на баба бебока — бяха му дали шоко, то го локаше лакомо и си пускаше плюнката по лигавника. И нали го глезеха — бяха му дали бащиното бастунче. И то всичко бастиса — затича се и с тъпо тупуркане тупна на пода. Майка му начаса довтаса. Но то взе, че се изправи, не усети болка. Браво, бе, бебок!

Спомням си за другия Емил, който имаше муле. Емил, щом беше си наумил да излиза или трябваше някого да изпрати, натъкмяваше своя мил приятел. Измил го, вземаше дребния гребен и сресваше игриво гърба му, челото и най-вече гривата. И мулето беше готово. Емил отвързваше юлара му и го изкарваше от яхъра. Емил го яхваше, смушкваше го, мулето му с муле, дръпваше юздите и почваше ездата.

Спомням си за рождения ден на баща ми мама ни обеща да направи торта. Обра брашното и замаяна за малко да забрави за маята, но я сложи в таса и тестото взе да втасва. Бухна, бухна и бух — на масата. Но намесата на мама бе светкавична. Мама за малко да сгафи и с кафето, но свари да го свари с кеф. Какво сторихме с тортата ли? Скоро тате си дойде от учреждението: — тате, тате, честит рожден ден!

Спомням си за Паола, която имаше хубава пола. Паола веднъж беше поела към нашето училище. Паола ухилена се похвали с полата си на своята палава приятелка Жасмин. Какво да ги правиш — жени! Ето, това е положението. Паола никога не би изцапала или накапала с нещо своята пола.

Спомням си за хитрия номер на Гюстав. Магарето на Гюстав беше глупаво и голям инат. Откъдето и да минат, то спира и се запъва. Гюстав го оставя и чака. То хвърля къчове и реве ли реве. И на Гюстав му се доревава. И му хрумва добра идея. Иди я измисли такава. Връзва морков на една тояга. И му поднася моркова под носа. И магарето, макар инат, и на това отгоре глуповато, хуква; и насам и натам е готово да галопира, щом с нещо ще го гощава Гюстав. И нали си е гламаво, тутакси се впуска в тръс и тръска Гюстав и после хуква в галоп — галопира глупавото магаре. Гюстав веднага става бял като платно и се прилепва плътно към гърба му. Добре, че то разбира измамата и решава да спре.

Спомням си за Оноре, който ореше и садеше ранен зелен боб. Дребният боб набъбваше и почваше да пробожда почвата. Ха-ха-ха — хайде де, борбеният боб пръстта да не прободе!

Спомням си за Зенобий, който разхождаше малката Зоя. Градската градина и този ден беше претъпкана със сноби. Не зяпай разсеяно — казваше Зеннобий, — я виж по-живо този красавец. До бъзовия храст Зенобий набързо бе приклещил едно пъстро гущерче. Наистина красавец, макар и леко крастав — извика край храстите Зоя.

Спомням си за Максим, който отиде да гледа един боксов мач. Прииска му се да седне в луксозно такси. Не седнал още Максим, и таксито тутакси се понесе с максимална скорост. Пристигнаха много скоро. Максим беше първи в залата днес.

Спомням си, когато Рене го взеха запас. Беше запасал огромен колан, облякъл униформа с цвят каки и какво кепе имаше само и как се кипреше. Рене си дойде в отпуск. Майка му поиска да го поохрани, свари цяла кана кафе мока, беше изпекла торта и пица със сирене. Похапна си Рене.

Спомням си за Доминик, който отиде на пикник. Имаше музика и песни сред чудесна панорама: пам-па-рам-пам-пам… Танците се вихреха. Доминик видя една пищна тента — стрелбище. Някакъв комик кимаше и криеше своите мимики под пъстра маска. Доминик се захласна. Когато се окопити — пикникът беше към края си. Но нямаше никаква паника — тръгнаха си с неговата мънинка приятелка Моник.

Спомням си за Полидор, който беше късоглед. В средните класове Полидор парадираше със своя инат. И над всичко поставяше четенето — четеше Полидор и в коридорите, четеше до полуда, до полунощ. Късно се усети — чак когато стана късоглед. Късогледството се нарича още и миопия. Миопията ми я описа сам Полидор, който вече сричаше, с изричната забрана да чете.

Ив Мабен Шеневиер
1942–2020

Ив Мабен Шеневиер
В паралелен свят…

В паралелен свят

погледите на все още живите

милват погледите на умрелите

без дори да ги докоснат

Вечно ги преследват

настървени да поправят своята измама

хора със съдби осакатени

да преправят мрачната интрига

покровителка на всичките останки въплътени

в образ-спомен!

Ив Мабен Шеневиер
Между отворената тишина…

Между

отворената тишина и

затворената тишина

е проходът за сънища

изгнанието с тяло

предпазвано от образа при случай на съмнения

с протеза

изследва ясновидската несигурност

и пази

рушител на нетрайното

по границата с истинското плодородие

от разпрашено време

Ив Мабен Шеневиер
Случаен глас…

Случаен глас,

не глас —

лице,

лицето от гласа повикано,

без събеседник,

без повод подходящ подхваща невъзможен диалог

подобен на изметната дъска на мостче

накрай полето —

отправна точка за поредно бягство,

извън играта —

двубой подмолен на враждебни съучастници,

метафора на някаква метафора

без пример досега

твърдението

в изгнаническата си самота

непреводимото послание превежда.

Ришар Ронье
1942

Ришар Ронье
Дъждът заради тебе ми отвори…

Дъждът заради тебе ми отвори толкова простор за радост, че и най-прекрасните ни спомени не могат да се мерят с нея.

Под керемидите самотна птица се е свряла и мълчи, а ти такава мъничка жена със своите рисувани цветя самото време трупаш някъде в Елзас, на неизвестно досега за мене място.

Ще трябва много живи стихове, подправки, много слюнка, че да обозреш и всичките мъглявости край тебе. Стига и един разсеян поглед, който едновременно обхваща сянката и светлината.

Познанието — то е само край на безпокойството и за да има истински легенди, трябва просто — като камъка — да съществуваш, да се радваш само, че те има.

И за какво ли му е на човек устата, щом не му е паметта изневерила?

Ришар Ронье
Дали с по-друга голота…

Дали с по-друга голота,

и от нощта по-гладка,

ще бъде непознатата?

Мираж —

склонената над мен звезда ми казва,

мъгла,

превърната в потаен враг.

И планината се затваря пак.

Ришар Ронье
Понякога и ангелът от пътя си ще свърне…

Понякога и ангелът от пътя си ще свърне.

Денят не е тъй вял,

прозореца разтварям,

в алеята ни шум, ни звук,

наслада времето разлива

и се разстилат върховете —

това е моят роден край.

Градината — затворена отново,

а корените й са в мен

и тъпчат крехкото пробуждане.

На крак е ангелът и носи светлината.

Ръце протягам аз,

те хвърлят сянка,

една звезда, останала и през деня да грее,

изчезва с него.

Падение необяснимо на надеждата

сред центъра на самотата.

И ангелът, пристигнал в този миг,

издигна ме извън самия мен

и ме остави наранен

сред сивотата на простора.

Макар че слънцето

клони на залез сред покоя,

едно дете играе зад плета

и неговият вик, промъкнал се през клоните,

изпълва пустошта и бъднините.

Ришар Ронье
Откакто съм на тоя свят…

Откакто съм на тоя свят,

не съм надигал глас.

Настъпва есента, небето тътне,

тревите пак, без капка жал,

съсипват моите следи.

Зад челото ми нещо бие,

отдалечава се, изчезва,

остава в мене натрошеното пространство само —

да отразява думите, които никога не съм изрекъл.

Изтичай, моя кръв, изтичай,

аз съм пресъхнало корито на огромна, непозната

река.

Ришар Ронье
Бих искал тая страница…

Бих искал тая страница

да е написана без мен

и да прилича на дома, където

отрича ме това, което съм.

Бих искал мойте думи,

слетели от менливия лазур,

смъртта да отразяват само,

лишена от завоевания.

Бих искал да подкупя времето,

което не е нито нощ, ни ден,

което — с вид на придружител —

сърцето ми ще вкамени.

Бих искал да руша отвъдното,

от вътрешните гласове подтикван,

и сам да се възпирам на завоя,

потеглил — на шега — за никъде…

Ришар Ронье
Потъвам в свойта кръв…

Потъвам в свойта кръв,

макар че все тъй верни са ми птиците

и никакво небе не ляга

по техните криле, по моите владения.

Самоизяждам се в покоя,

когато вечерта се утаява

в последните случайни плодове,

да гние там сред тъмнината,

където всяка дума се разпада.

Все пак спокойствието на полята

струеше от баирите наоколо

и трепетите на мъзгата избуяла

описваха безкрайния си път.

Не, нищо не е задържало тук вълната

на миналото, коренът души възникващия образ,

преди самия себе си се будя, идвам си на срещата —

като изчезнала река, дошла от бъднините.

Ришар Ронье
Мизансцен

Дойдох да търся тук деня след спящите ливади,

въставания, избори, които нищо хубаво не носят,

дойдох да беся свойте викове по клонищата оголели,

на прага на насилието сам да се подхлъзна.

И нека слънцето, дордето пие светлината си в простора,

да открои предметите, които никога не падат

по пътя извървян, където избуялите треви

земята и плътта изсмукват, а и мойто раждане.

Но идвам аз и спирам пред стъписания вход

и пред един нечестен жест на часовете

в решетките на вятъра — събрат на мъртви птици.

Аз идвам с мойто име и го връчвам тук на тия думи —

да ме лишат от бреговете, по които чезне

обратното на моето пробуждане под знака на съня.

Ришар Ронье
Менливи сенки…

Менливи сенки,

зовящи чистите води,

където мойте устни се разбиха,

какво очаквате от изгрева, престанал

да вярва в нови брегове?

Снегът накрая ще извърши свойто престъпление,

ще скрие стъпките

на всички спомени,

които похабяват мойта кръв,

снегът, просторна мисъл,

ще укроти — като ръцете ми — и тоя ден.

И сенките ще си предложат

безкрайни ходници от белота,

без изход в дъното на мойте фрази,

ще съпровождат собствената бездна

до празнотата чак, където аз разпенвам

ония думи — няколко на брой — на мен подобни.

Жан Риста
1943

Жан Риста
Надгробие за господин Арагон
Откъс

Бе през нощта на двадесет и трети срещу двадесет и

четвърти през декември бе преди денят да се завърне

в притихналата мрачна стая със затворени капаци

от колко дена вече ти все тъй лежеше

с отпуснати клепачи сякаш глух за наште думи

жени будуваха край теб на пръсти с влажни кърпи

за устните ти някакъв младеж почти дете все още

се мъчеше по твойто тяло цял следобед

да търси вена твойте вени скрити като теменужки

и в огледалото в чиято глъб пламтеше мракът

сърцето с рязък ритъм не оплита колието

о перлени талази шушнещи с най-нежен шепот

и мойта длан в дланта ти и с уста почти опряла

в ухото ти зова те искам да те върна

не тръгвай не не тръгвай остани при нас които

се лутаме като деца загубени в гората

сред сенки остри като святкащи ножове

о татко който вече онемял си

каква скала ли спира в гърлото дъха ти

понесъл думите каква магия ни лишава

от твоя поглед вече посинели са нозете ти

коремът също те се скланят натъжено

над теб сред бледия светлик на лампата но нищо

не правят не шептят дори молитва плаха

за да прогонят злия дух от твойта гръд и твойте вени

и немощно отпускат мигли като дребни

обилни запетайки види се това е краят казва

една пристъпвам и подгъвам в миг коляно

като лодкар и знак с ръка ти правя

и казвам че съм твой приятел и не знаем вече

дали е трябвало да се надяваме че ще се срещнем

споглеждаме се без да дръзнем да признаем кой

е отпътувалият…

Анри Дроге
1944

Анри Дроге
Без думи

Вечер днешната или друга

вик по-остър от злато

улички осеяни с локви

свод чакълено-разлистен

храстолюбиви звезди

кораби с бели вълни

с вездесъщия вятър който

дълбае сляпо дълбае

задухал за разтуха

отскача и дращи

люшка лампите лудо

праска в прането

вятърът

си е вятър

някакво скумичещо куче

светлина внезапно проблясваща

в афишите край морето

спокойно беснеещо

стара разтракана барака

разклокочена кочина

девствен атлет пикаещ синило

връз осеяната с еньовчета скала

с черно подмокрен мокреш

последният гарван ли скърца

дъждът ли избелил е всеки бел

и ландите където бях

така ах така желан

където блаженството се лееше

където самото зимуване

невинно бе занапред?

Паол Кейнег
1944

Паол Кейнег
Даут
Откъси

Понеже не разбраха, че животът е чувал с чакъл натъпкан, с който трябва да преминеш планината,

понеже не разбраха, че животът е борбата на живот и смърт на язовеца в клисавата глина,

понеже не разбраха, че животът също тъй не е пестенето на чувства и деяния в една умерена страна —

смъртта бе цялата им придобивка. Ще отворя аз вратата, както се отваря вена на врата.

Мъже, жени, деца ще молят източния вятър и ще се отричат от самите богове.

Но всуе — не изчезне ли, градът със свойте зидове ще е пералня само, пълна със сапунена вода.

* * *

От всичките творения на Ис аз предпочитам дребните мушици само.

Излегнат по корем на голата тераса, гледам ги с премрежен взор

и ги отлепвам лекичко от моите овални нокти. Има между тях с коремчета на пръстени, с антенки, с челюсти, с фасетъчни очи,

дори и пол си имат те.

Недосегаемо нищожно трънче.

Аз предпочитам дребните мушици зарад пола им, не онзи клюмнал спарен цвят, не онова ненужно дълго нещо,

не онзи смешен зарзават между бедрата,

а най-необходимото, достатъчно да гониш времето, пространствата да завладяваш.

Аз предпочитам малката мушица с дребен пол, но с който тя уцелва право в същината.

* * *

Ни лято има в Ис, ни зима. Само бурни вечери с лудуващи хлапаци,

които пеят неприлични песни и крещят по вълнолома, изоставен и от гларуси, и от платна и мачти.

Обичам аз хлапаците на Ис, насядали по грохналите тараби, опасващи града, тълпи, които млатят се с тояги и презират сълзите, и се замерят с конски спечени фъшкии.

И тъй, от буря в буря, брулени от зеленяво слънце, приближаваме към собствената саможертва.

Когато аз разхождам посетителите, тук привлечени от хилядите мечове на църквите,

не могат и да си представят те, че този град в гигантското водотресение

не съществува

Андре Велтер
1945

Андре Велтер
Обезлюдявани

На Клод Роа

В началото дърво бе моята страна

а после книга

и бунт

и мрак

Тя бе любов

и тайна

и поглед бе

пустиня

Страната ми бе кон

въздишка жарка

и слънце

и отчаяние ухаещо на кръв

Страната ми бе образът в очите на слепец

смехът ужасен на прокажен

и жертвено животно

и леност на дете залисано край рикшите

Страната ми бе песен

и нощ кървяща

и отдих

дъга небесна в най-сияйния лазур

Страната ми бе път изчезнал в Ганг

като нагарчаща отвара

като безжизнен дар

като отрязан крайник

Страната ми бе връх за снеговете

и надпис върху камък

и синева

забрава

Да моята страна

обратната страна бе на страната

на моята страна обезлюдена

Андре Велтер
Златотърсачи

В тинята на Жълтата река е скрито злато.

В пясъците, в прашната земя и по брега затлачен

златото е скрито.

И с лопата, с кирка и със сито,

с рило на боботещи дълбачки

рият и дълбаят, и тресат, и тръскат.

И между напуканите груби пръсти

скръцват самородни песъчинки,

сякаш че — едно на десет хиляди — отново

нечия мечта мълниеносно блясва.

Колко нещо само — и почти за нищо!

Този свят е зар в ръцете на златотърсачи.

Те печелят от това, че шансът може би за тях работи,

шансът някаква звезда да падне —

бляскава, внезапна —

точно в техните ръце.

Андре Велтер
Жега

Въздухът и той е тежък като тази прах червена,

слънцето тежи и смазва с пламъците си огромни

въздуха и прахоляка.

Душно е в Турфан,

задух мъчи пак сърцето на земята

и реките се изгубват, падат

чак под морското равнище.

А далече, толкова далече е морето.

Андре Велтер
Из цикъла „От отблясък на отблясък“

Пада вечер над брега и днес

и брегът дъга на тази ярка нощ сияе

сянка от деня изтлял полека се изнизва

песента положила е пясъчно сърце

в нашите гърди в кръвта ни

От отблясък на отблясък този свят

е изчезнал сам като душа най-сетне

отлетяла своите вълни отвъдното руши отвътре

пъстра врана приношенията мъчи се да пръсне

всички тук сме в празните ръце на времето

Андре Велтер
Оракул на камъните

Земята продължава да се ражда

от урвищата — слънчеви кървящи рани.

Земята е огромна пещ

и вдига тая давеща пушилка

или съсухрена тълпа върви по кости.

Вървя към жаждата

със сключена уста

сред кремъчния вятър

и сред изостреното ехо

на думите, които няма да ви кажа.

Земя от огън,

ти стряха на света,

пустиня на пустините: любимо

изгнание за живото сърце!

Със свойто добродетелно мълчание

прелитам над преливащи се бездни.

О, сляп галоп на хиляди видения

сред ремъците на небето,

удавиха се белите кобили

в талазите на кървавите страници

и облаците носят — лека сянка —

възвишено послание.

Червените скали — окървавени брадви —

са пак пред вас, погребани палачи!

Щом пръснали са се отдавна боговете,

отсъствието нас ни възвисява.

Чист извор на силиций

и ручей от боксит и кварц,

сам камъкът е вече огледало,

побрало отражение на камък.

Самото скитане напред ни мами

с дъха на въглени и топла глина,

с пресъхналия ритъм от предания

и с тайните на бездната, в която

отдавна не крещим.

И орган онемял, зидът издига

сиянието на души с условна

присъда, целите настръхнали от студ.

След толкова клисури прекосени

човек показва видимия свят

чрез своите реликви

от името — безименното име — на незримото.

Телата извисени горе

страха разсеяли са вече

и още късат свойте връзки

с отминалите предразсъдъци.

Със своя глад небитието

предлага гледна точка на глада.

Лишението е богатство —

оракулът ни уверява:

излишно време имаме за всичко

и недостатъчно за нищото!

Грабни ме, светлина, носи ме

чак до забравата на порива

да се родя…

Марк Делуз
1945

Марк Делуз
В главата ти

в метрото

случаен детски вик

лилавите очи на тази хубава хлапачка,

която ти, разбойнико, не дръзна да целунеш

заспалата любов

омразата на някакъв съсед

димът от евтина цигара

ченге и доктор и гише

хиляда и едно от хилядите тук неща

които прекипяват в черната огромна бъчва на нощта.

ти търсиш своя изход

вратата търсиш да излезеш

намираш само яка челюст.

И чукаш — има ли тук някой?

Ти знаеш:

любовта на тоя свят е хубава

като въпрос без отговор.

Марк Делуз
Кошмарът на един празник или обратното

Кошмарът на върха на пръстите ми

предрешен непохватно се обажда

с престорен глас иззад моето рамо

не мога вече да говоря да пиша

не мога вече да пиша и да говоря

всичко

трябва да се преправя

от няма ме до вчера все още не ме е имало

не съм бил роден

ме дращи със своята истина

трябва да се пре-трайва

Тишината в мене направо ме дразни

понеже не знае че за малко е закъсняла

и шумът я е изпреварил и за ръка ме държи

и всичко за да хвана грубото

(нямам нищо против разбира се)

писало което със своето рило оре

страницата пияно клатушка се пада

(както котка на своите нозе)

на носа си

Само браздата напред да ни води

нищо че тя криволичи и нищо

че в мечтаната книга безпорядък цари

че той е в белия лист-огледало където моите нокти се чупят

чегъртат стържат драскат за да задраскат

думата в която съм се вкопчил…

дъхът

да си поема дъх

и аз

дъхът се е отпуснал върху талазите на стиха

(къде е стихът?

аз нишката на стиха

я изпускам

изпуснах я

виждате ли

видяхте ли го?)

и пак ме преследва и хуквам и пак

и пак ме преследва и пак

казано просто изгубен

съм пак къде съм?

преди

и след

празникът

друго лице е добил

нормално

за карнавал

никой не се оплаква може би само луната и още…

казвах

лицата

не чертите

самите черти

друго е времето вече празникът

друго лице е добил мойто лице

друга глава

вчера нощта бе това утрото днес е

зората с прозаичните пръсти опипва нещата неща

с една грозота

позната

вече е утре и думите под моите нокти са черни

бедните старите думи

имат ли маски все още

последната маска

и всичко последно…

… може би никога няма да бъда това

никога няма да бъда краят на празника

има ли край

и беше ли празник изобщо?

Марк Делуз
Typhoon upon Taipei

Вали над Тайпе

Вали над Тайпе

Вали

Вали

Вали

Потта на секундите

Едрите сълзи на минутите

И тежката скръб на часовете

Обливат лицето на Земята

Джобът на небето препълнен с вода

Се е разпрал и вече изчезват и дните

И нощите

Самото време се срутва над Тайпе

От Арарат на мойта поезия

Ужасен съзерцавам как тишината се спуска

Над Тайпе

Из градските рукнали вени

Хората се гънат като дървета като тапи се мятат

Газят из жълтите топли кървища

Не виждат вече краката си

Не виждат ни къде стъпват

Нито къде отиват

Вече дори не вървят само блуждаят

Сред труповете на разни предмети

Откъде са дошли?

Накъде са поели?

От никъде и за никъде в кръг се въртят

И техните погледи изцъклени от учудване

И техните усмивки тъжни като обрулени плодове

Които никой не ще събере

Вали над Тайпе изплаква си всичките сълзи кресливият век

Сякаш че тук

Вече се знае

За края на всичко това

(вятърът стихва, наоколо само небе, звездите изтрити, тър-

калят се облаци, дълголиката мъртва луна на фенера, нощта

трепери, пронизана от ледно-кристалния мраз на времето и

за капак светът — картина, паднала от стената)

Денят е тих и спокоен като нощта

По стъклата водата тъче коприна

Коприната на прозирната тишина

Тайпе-Париж, 2001

Еди Кадур
1945

Еди Кадур
Мушица

Стаята, където нощна пеперуда трепка

край шахматната дъска в охристо, в синьо:

в светлината на разлюшканата лампа

как танцува задницата на оная,

дето тъй се е увлякла, босонога,

на леглото — бъдещ гроб. Момичето

трескаво се мята — бич плющящ,

но и безобиден в огледалото бездънно,

погледа ти приковало, докато клонакът

с черните си сенки рови пукнатини

по килима златен на стените. После лампата

гасне и мушицата в безумен порив

литва през прозореца към степаното звездно

руно, дето ще се строполи сънят.

Еди Кадур
Предачките

Онази, дето и в студа е съхранила

по бузите си спомена за гроздето,

с очи изпраща двойката, поела бавно;

минават те по каменния мост, отиват

към края на горичката, където дебнат

синеещите се лисичи сенки. Всичко

това без много шум събужда завист

в часа, когато младите жени

напускат къщата, натегнала от сняг,

с глави замаяни от огненото вино —

направо в тъмното, изпрели лена

за своите платна сред буйства и облози,

с надлъгвания пред очите на мъжете,

които смазвали са конските такъми.

Еди Кадур
Мандората

На ъгъла на масата гърба тъмнеещ

на стихнала мандора, луда светлина,

пронизала и виното, и перлите,

и словото: то може да се чуе

като журчене между дама пика и вале —

валето купа. Някаква светулка

раздвижва мрачината около кристала,

където броди силата в цветя златисти

и черни, за последен път напрегнати

в пространството, което капандурата не може

да изолира от стакатото на бурята,

прехласнала града като факир с пламтящи факли

сред стряскащите светлини на мюзикхол:

пак стори чудо лятото за своите приятели.

Еди Кадур
Верлен

Верлен? Стърчи над ситната трева,

венец и лира — за окайване; о, бюста

Верлен, набучен на триметров

гранитен грездей, чеп, около който

се вият странни музи, пощръклели

компания да са му пред очите

на минувачите, все пак новаци още

в баталиите за наслади. А шумът

горчив на моторетка стряска тихата

дъждовна песен сред листата на платани

и кестени; сияен лъч разделя

на светло-тъмно цялата червено-

зелена маса и Верлен все тъй навъсен

бленува за това, което ще обвърже всички.

Еди Кадур
Приятно време

Облива слънце дървените пейки

и стопля пак коприната на тишината

сред сенките на гъстите дървета,

докато някакво момиче

отказва по алеята да мине,

където зеленясалият лъв

цял век камилска птица ръфа. В ъгъла

със струпани колички, дето паметта

си търси думите, Флобер

днес има право само на глупашки бюст.

Край езерцето седнала жена

пуловера си предпазливо сваля

и хич не забелязва, че в момента

приятелят й мургав зяпа я в гърдите.

Еди Кадур
Осемнайсет и трийсет

Пред погледа на главния инспектор

на мините играят вечно тенис,

най-често непохватно. Той умрял е

в хиляда осемстотин и осемдесет и втора,

изобщо без да е видял прочутото

Всемирно изложение; край този

пиедестал едно момиче в светла рокля

тъй яхнало е кълките на своя

приятел, че си мислиш — още малко

и тя направо ще го изнасили.

А сред ветреца, който ги разхлажда,

понесъл дъх на зреещи овощия

и ехото от спорове за безработицата

момчето с леки викове се отбранява.

Еди Кадур
Яснота

Ще кажеш, че небето тая вечер се разголва,

но по-добре да наречем нещата смела

импровизация на майските звезди, когато Юпитер

разтваря лапите на звездната Голяма Мечка, после

я тръшва по корем и тя започва да крещи: не, не.

И госпожа Зора какво ще каже за такава странна

подредба на звездите? Кой ще се реши да се покаже утре

разумен в свойта йерархична извисеност?

Нима нощта наистина е паметта, която

държи ни будни? Или пълното отсъствие? И кой

ли дребен страх ни хвърля към вратата на хладилника

или ни кара да наричаме сърце болезнения възел

на своето вглъбяване, когато за пореден път

целуваме детето плачещо, а после през прозореца

изрипваме и трупешката скачаме с крака обути в дрямка

по дремещия образ на човека, който сигурно ни е обиждал

през миналата седмица? Това е времето, когато

сезоните изнизват се край нас и светлината

не ще ги сътвори отново тук. Природата? Изобретение

на старци. Сладостни разюздани звезди, защо тъй изкушавате

сред път душата на ония, дето будни са и искат само

да се захванат, да останат тук, в чистилището?

Еди Кадур
Мечка се жени

Когато небето остане за дълго

наситено синьо, налага се хората

да тръгнат в убито и сиво облечени.

Дано предизвикат дъжда. И понякога

се случва и да превали. И не щеш ли,

над поръждавялата пръст на баирите,

оловото леко на ситната ръмка

и първите стръкчета на ечемика

внезапно покаже се яркото слънце

и зуница пъстра изгрее.

И казват му хората: мечка се жени.

Еди Кадур
Златото на тигрите

На X. Л. Борхес

Когато блъснем и разлеем чашата с кафето, казваме

какви сме непохватни само и че носи

това късмет, ужасно ни се иска погледът

да си остане бездната на нашта нерешителност. Но няма

следа от светлина! Без мрак окото ни едва ли

ще зърне светлина: Къде са микрофоните?

Започнал бе пред чашата си, пред бастуна

и изпищя пожарната — Рю де-з-Екол. А после

забързано: самата дума moon е прекосена

от Шекспир. Често се препъваше

из собствените думи, но това, което следваше,

отдавна бе трамбовало по всички континенти

и срещу времето, когато стиховете се изнизват,

подобно пълни тенджери, през задника; нещастието

е по-богато — каза той — и от победата

и аз в това не виждам нищо чудно. Ето:

един следобед тук се извиси гласът на стар

слепец, говореше чрез паметта на зрящите

в амнезия и истински жълтици хвърляше в морето.

Жак Ранкур
1945

Жак Ранкур
За любовта и за цигулката

Ти свириш на цигулката,

но тя дали на тебе свири?

Не си ли сам акордеонът с неговите две презрамки

или пък простичкият цугтромбон,

или самецът-контрабас?

Позна я ти като виола, беше чук в ръцете на къртача,

но я видя и като прост тиган

и сам си бе и пламъкът и цвъркота в тигана.

Ти свириш на цигулката,

но на какво ли свири тя?

Понякога ще се докоснеш само до душата й —

и мигом тя гласа си извиси.

Нима дървото вече по-добро е

или пък пръстите ти станали са по-изкусни?

Ти свириш на цигулката,

но тя дали на цигуларя свири?

Жак Ранкур
На никого не ще го кажа…

На никого не ще го кажа

но вие разкажете го щом искате

край мен едно напрегнато такова

понеже календарът се прелисти

сега е рано сутринта

и някой нервно се върти до мен отдясно

по-точно се върти заради някоя

макар това да не е точно думата

и тя е с жълта грейнала пола на черни

цветя и бърза има много път с метрото

и ако трябва аз да вярвам на ушите си

и ако виждат моите очи това което виждам

дали сте виждали душа която трескаво

напира да напусне свойто тяло

тя се прозява хленчи зъби се и на метрото

и стига вече казва с тия ваши срещи

като че ли животът винаги е бил любов

все слепнати като мокет за пода

но стига вече хленчи примирено

веслата люшкат се край гумената лодка

и тази някоя се вдига става

със свойте черни очила върху косите

и чуваш табуретката как скръцва

и вече тя навън е край реката

дали сте виждали такова тяло

душата си да иска да изхвърли

на мен душата ми е трънче

забито в мойто тяло

изкълчено краче в съня на божа кравичка

убивам всичко тук което с плът се храни

но твойто тяло е от здрач и злато

и тази някоя умира

и сред Природата изчезва

ти бди, будуващо небе, над нея, дай й

вода, покой й дай за двама

Жак Ранкур
Нишката на хоризонта

На нишката на хоризонта

спокойно

и в тая нощ бездънна

потрепва пълната луна като балон привързан

и тягостната светлина на късно пладне

просмуква се във въздуха смрачен

От сабята на хоризонта

ще срещнат свойта смърт

и яростните спорове на утрото

и изводите кратки от следобедната дрямка

какво спокойствие и радост

от тялото изваяно струят

и вече никаква чернилка

не се пласти в бездънното сърце

Над арката на хоризонта

е метнал някой преди малко

звездотъкания килим

и цялата вселена

побрала се е сякаш там

сред тия светлини сияйни

тупти сърцето

в изваяното силно тяло

и то изваяно и силно

трепти

и движи своята галактика

Марк Гюйон
1946

Марк Гюйон
Крадецът на дихание
Откъси

денят ти изоставя твоя ден

като че ли не е тъй както трябва светъл

и тая страст и ярките лъчи са само

загърбване на истинската светлина.

Но ти дали

единствено си я загърбил

и тук това това тук другата ли светлина е,

която аз не виждам, но която ме залива?

Ако от себе си побегнеш,

то аз съм твоето отдалечаване,

ако ще тичаш чак до дъното на ветровете,

аз тук оставам — твоят секнал дъх.

Ако за мен нехаеш

нима небето, твоето небе ще ме зарови

със свойта няма страст?

Марк Гюйон
Гласът ти заглушава моя глас…

Гласът ти заглушава моя глас,

аз мога само да те мамя

и тялото ти разрушава мойто тяло

и ми остава само да умра.

И нека с гордост ме изпълва не самата гордост,

а злото, причинено ми от теб.

Върни пак преданите мои дни

на новото безумие, недей престава да разнищваш

разкъсаната ми душа.

Марк Гюйон
Мечтаех да пътувам…

Мечтаех да пътувам

между любовното цъфтене и омразата,

но колко само бях непредпазлив;

жадувал съм за полета нехаен на пчелите,

да мога вятъра да сплитам

и от безмълвни мълнии да се опивам.

Животът — смятах, че това е моето богатство,

тук, дето скита се без цел денят,

но нямах нежността на злака.

Нехаен съгледвач, не чух зова

самотен — ни земя, ни свод над мене,

с едничка цел пред мен — да ям и пия

и си отдъхвам изнурен.

Поне да бях могъл да се изплъзна сам от мойте книги.

Ги Гофет
1947

Ги Гофет
Лазар и богаташът
Якопо Басано, 1540

I

На масата са трима, най-небрежно

единият държи на скута си виола,

ала не свири, другият — пред празно блюдо

на смъкналата се покривка, третият

е хубава жена с тъй бяло тяло, гръд

подложила под светлината на деня догарящ,

когато всеки чака още нещо,

но то не идва, все така не идва.

На масата са тримата, а ти —

четвъртият, забравен долу в ъгъла

затънтен на картината, събираш пак трохите

под подписа отдавна нечетлив.

II

На масата са трима и приказват тихо,

докато мракът своя кладенец дълбае

и дави осияните със слава

лица. Помръква златото и пурпурът гаснее.

Ако издува се гръдта от алабастър,

това е сетното повдигане преди

тук всичко друго да се слегне. Тримата

са като сляп триъгълник, загубил своята

заостреност, и ти — там, в своя ъгъл,

оставаш с оня, дето псетата го ближат,

напереният шут на краля, Лазар — все едно:

човека, чакащ капката последна, от която

морето ще прелее.

III

Това е краят на деня догарящ,

на всички ни така добре познат:

нещата са си по местата и светът

дори да стане друг, картината, сюжетът

пред погледа остават същите — най-малкото,

тъй както тук, детето на художника Якопо

не се прокрадва между сцената и четката

и не остава там с очи разтворени широко

в най-тъмния затънтен ъгъл, тази тъпа лудост

ни да приемеш, нито да отхвърлиш:

самото безразличие на живите

към живите — и ако нещо питаш пустотата,

въпросът е с какво ли да запълниш и нощта,

и празните очи на Лазар — едновременно.

Ги Гофет
Очакването

I

Ако дошъл си да останеш, казва тя, не говори.

Достатъчни са вятърът, дъждът по керемидите,

достатъчна е тишината като прах покрила мебелите

през цялото това столетие без теб.

Не говори. А чуй това, което бе в плътта ми

като кинжал: на всяка крачка смях в далечината

и кучи лай, и хлопаща се порта,

и онзи влак, не спрял да се изнизва

през мойте кости. Остани без думи: няма нищо

за казване. Дъждът да си остане дъжд

и вятърът — огромен прилив под стрехата; нека

да кряска името си кучето в нощта, вратата

да хлопа, непознатият да иде на неведомото място,

където аз умрях. Ако дошъл си да останеш, стой.

II

Аз зная — ти крещеше — зная: телефоните

не съществуват вече, краят на света дошъл е,

човеците по тротоарите лежат размазани,

умират прави, по очи, по гръб,

без да усетят. Само котки се разхождат,

за да научат как се скланя думата любов

там, на ръба на бездната; и толкова по-зле за тия,

които спят спокойно, толкова по-зле

за равнината безутешна: цяла в ръж

и вечно синкава, а няма и най-ситно зрънце

от планината чак до хоризонта, ни най-малко ехо

от теб сред тия необятни пущинаци,

ни най-нищожно трепване на края

на жицата: глас, който да приспи нощта.

III

Не се лъжи, ми каза още, няма друго,

освен гръдта ми, мойте устни и корема,

което да те чака, да отлага пак за ден, за час дори

присъдата на празното, което ме размазва

като мушица на стъклото, не! Далече има

море и бряг, където твоите талази

един след друг, от вятъра родени, идват.

Да, има — казва — има го това, което

без образ и без глас е — снежното поле,

простряно зад плета: отдавна там е зима и отдавна

слънцата, твоите тържествени слънца към края

на седмицата, само щом покажат се, веднага

се възцаряват и оставам да те чакам

сама, замръзнала под твойте ласки.

IV

Това би трябвало да е на остров —

ми казваше понякога — загубен нейде остров,

но даже да се противиш на вятъра,

сама сред толкова отрупани със злак дървета,

защо да се забравяш, губиш, да си търсиш пак лице,

подобно на самото себе си, с учудването вечно

дали си ти и още ли сърцето

си е на поста — капитан на грохнал кораб.

О, да, би трябвало на остров, да, на остров

един след друг единственото си ковчеже — малко

по малко — да разтворим и да не показваме

нещата както тук, между обрезки време,

и сякаш хвърляме върху килима зарове

и после питаме — ще тръгваме ли вече…

Ги Гофет
На Кавафис

Такова нетърпение и за какво, щом утрешният ден

е само лодка без весла и без ветрило

на пристан в празнотата? Припомни си стареца

от Александрия, с богатствата му, скрити

из чекмеджета между ключове и сух изронен

тютюн; старик с изтъркан профил на изпаднал крал.

Достатъчно бе само клаксон вън на улицата

или по стълбището по-екливи стъпки,

за да събудят стаята и сладострастното му тяло

на ангел, красотата крехка и бичуваща

на любовта, и неговия глас сред мрака

като солта

посипана връз рана, мимоходом.

Ги Гофет
Забравеният пътник
По един стих на Клод Роа

Животът е това, което ни убива,

написахте в стихотворение, където всичко

живее бодро: скърцането на тролеите,

тилът на влюбената в огледалото,

дори леглото със смъртта на младини,

тъй мъдра, че не виждам повече къде —

като че ли е отминаващото време или ние

които прекосяваме го, с празни длани,

подобно лунатичен влак, препуснал

през спящото поле — и пътникът,

забравен в кухото на свойте шепи,

е езеро под пладнешкото слънце, езеро

от нищо несмущавано, дори от отражението

на тялото склонено, трепкащо в стъклото…

Патрик Лопен
1950

Патрик Лопен
Светлината на времето

<…>

Едно твърде определено място. Дихание. Синур. Края на гората. Ако можем да си го представим. Не беше ли сън това.

Прилича ми на оголването на сезоните.

От никого. Хьолдерлин. Бордо. А може би в Гърция. Итака е родината на Одисей. Божествена светлина, напластена върху самата себе си (сезони погребани живи). Един съвсем накрая. Тази урва на времето. Свършек на разума. Развалина. Никога завършена фраза. Антигона, зазидана жива, и в този шум, зазидан от всемира, — езикът на диханието, внезапно вдигнато на крак. Обзема ме подобна загадъчна светлина, клеймо, ударено здраво от облачното небе.

Това голо нещастие сутринта. Шупливост. Крехкост. Зиморничаво и сякаш задушено от дупка в чистия въздух. Непрекъснато слягане на чувството в гласа (завеси, колони, фрески, аркади), където скитат мрачните спазми на сърцето, това затъмнение на деня още от самото начало, това лудо присъствие на сивото сияние.

Но в късите думи цари идеята за непрекъснатост. Понякога проблясват отминалите дни. Започва разлистването. Какво можеш да кажеш? Освен да гледаш как пада водата — капка по капка.

И „тази тъй висока, тъй ненужна, непокътната стена“

Развалината да се опише

това разкъсващо те блаженство

небе изпъстрено от иглики

ливади по склонове полегати

и хълмове обрасли с горички

Покрай брега, край подпорната стена на скалите разцъфналата вода се носи като вятър, като стихия и утринната светлина блести сред пяната. Още по-нататък колове от здраво дърво и яки въжета, покрити с тръстика. Тяхната спокойна кухота те кара да мислиш за това, което ще бъде делтата на стихотворението, непримиримо в своята гъвкавост, тази мисъл, която си остава рязка в отблъскването на мисълта.

Ако продължа да вървя по течението на деня, мога да се приближа до времето, което не познавам. Сякаш се движи

огромната гора под свода на нямата забрава.

Другаде, далече от градовете и крепостните стени, е живото пространство на нещата между две царства.

„Светлото разлистване“

„ръмката над дългите канали“

Вървя по брега на деня. Мачкам бавно светлината

между пръстите си — корените и мъзгата.

Докосвам мимоходом раменете и лицата на всичко, което извиква в паметта един току-що започнал живот.

Възнася се видимата пълнота на тресавищата от птици (така молитвата на сянката възпира живота). Вървя вечерта през мочурливите окрайнини: ореолът на мрака от някакъв сън — с най-трогателните движения — се плъзва по-късно за „втори“ път по моите устни (и неочаквано тази светлина на времето оживява за миг)… В синилото на деня гъстотканата мъглина на чистия въздух (този кафез разлистване и въздишка).

Добре разбирам, че цялата утеха е в тоя чакъл, избелен от светлината (и може да се каже, че в разстоянието се съдържа — винаги нова — възможността да мислиш).

В хълмовете се провиждат силуети, които се размърдват бавно, лятна трева, избуяла чак до кръста

и всичките жита

Както в детските книжки, които никога няма да престанем да разглеждаме, да съзерцаваме — листопадът, росата — да ги докосваме страница след страница.

Цялото някогашно щастие под клепките.

В очертанията на огромното слънце с червени петна

по лицето, потта, избила край устните, блести по челюстите. Виждат се ливади, накълбени от вятъра.

„синьото на лазура“ —

Аркада и прозорец.

Ще кажеш, че това е лятото, огромното лято и всички полски цветя в ливадата, и всички речни и полски цветя — синчец, лютичета, звъника, страдащи тръстики,

име за всеки вид,

назовано е всичко наоколо — липата, каменният стубел, мястото покрито с прах — думите, тяхната сладко-горчива мъка, тяхната светло-посърнала раздалеченост.

Иска ти се да измъкнеш времето от неговата загадъчна светлина и да го притиснеш до себе си — продължително… срички, поглед, среда…

Ив Бише
1951

Ив Бише
Сънят на Мария

„Аз, гледам го, безсилен,

по-крехък и от мойта плът дори.

На хълма с нимба от последните лъчи

представям си целувката на другия приятел, Юда,

усмихнат, с цялото усърдие

на устните и на ръцете.

Какво ти дадох аз, аз, твойта майка,

извън препаската и пола на новородено,

който целувах там, във Витлеем,

за да забравя празната утроба, нашия — аз вярвам —

неосквернен капан.

Вали. И няма повече свидетели. На хълма трите

дървета се навеждат към земята

и обитателите им мълчат, превили врат

и плещи пред света…

Вали.

Аз гледам капките. Съвсем реални капки.

Подлагам се на свежестта им.

И там така валеше, в пещерата.

Тъй бе подтиснат ти, когато зърна тоя свят.

И толкова бе крехък, че мечтаех

понякога да те закрилям

по краткия ти земен път.

Но кротките животни не успяха да ни стоплят,

заети с тяхното преживяне

и с Влъхвите,

и с всяко неуместно влизане на Йосиф, който

трепереше

пред портата отворена на моята утроба.

И Бог трепереше — и той,

най-вече той,

невидимият ти родител,

незрима плът пред тази плът новородена,

решил, че е съвсем естествено

на тоя свят

да ме лиши от малката подкрепа да не страдам

и толкова да не крещя.

Сега говориш на разбойника,

сега шептиш.

Но кацнал на върха на своето дърво, не чувам да се молиш

на мен, която съм те носила тъй дълго.

Ти стенеш, ти зовеш Отца си.

Ти криеш своя детски пол,

корема хлътнал, малък, който ще измия

с жените на езическия хълм,

та семето ти да поеме

към бъдещите векове,

та пред лицето на света да възвестя след време:

— Ето Синът на истинския Син,

това е вторият човек,

плътта новоявена, поводът за второто повествование.

Пристига Бог

тъй както старите копнежи за деца у мене пак избликват

мечтите ми за дъщери

и моята любов на майка

без бъдеще.

Понякога аз гледах твоето Лице.

Аз гледах сутрин в стаята със смачкани пердета

очите ти

и мислех си, че вече сянката се е простряла

наоколо,

понеже всички ние, и настойникът ти, Йосиф,

и аз, самата аз, когато твойте ученици

поканиха те на вечеря и говорихте си до зори,

очаквахме живителния сън,

жадувахме за отдих през нощта, която ни измива и пречиства.

Но теб захлупи те нощта.

И смачка те в леглото

тъй както стария овчар — не си ли спомняш —

с дълбоки бръчки край устата.

Сънят го всяка вечер състаряваше.

Надсмиваха му се.

Но той, принасяше той в жертва агнета.

Принасяха се вече в жертва агнета.

И аз целувах вече твойте детски рамена.

И ето те отново.

Ще те посрещна аз

и ще целувам едрото ти тяло на изтръгнат корен.

Дордето пак не ме прониже

и пак не ме изкорми споменът за сладостната болка,

оная болка на жена, която носи,

заложена в утробата ми, още

когато мойта майка мислела е за корема си…

Тъй както майка й на нея още по-отдавна,

тъй както всички майки отпреди, мечтаещи

и страдащи преди изтърканата гледка

на празната торба.

И ето ме.

И ето ме, торба на Бога, моето дете, утроба безполезна,

вместилище и грозно, и горчиво,

където ще се плъзне твоят образ изтощен.

И ще обжари той месата ми, ти сам го виждаш.

Разчекната съм вече аз.

Защо ме изостави ти?

Говориш на разбойника. И милост от баща си молиш.

И аз, аз, твойта майка,

аз вехна като всичките жени.

Сега поклонниците се събират. Планината

е мръсна.

Вън Йосиф почва пак дърва да цепи

и да ги носи.

Този човечец, този придружител мой, дърво за мене,

ще дойде и ще седне.

Ще ни измие нечовешките страдания

разсеяно — едно след друго,

като че грубата десница

за нас е само мислила, за майките и синовете.

Ще ни целуне по очите. Аз ще го намеря за добро.

Веднага, в потвърждение на всичко,

коремът и клепачите му като мрамор

ще се втвърдят и ще разтрогнем наште устни.

Агонията, казват,

е винаги за живите изгодна.

И ето кончината на Сина.

Водата на съня,

и семето, събрано от осъдения да умре,

което пак ще потече по-късно, много

по-късно

към новите утроби.

Дордето сладостната болка пак се върне

в леговището на самия Бог

и пак израсне

като че ли е дремела на скрито

с надеждата,

че ще разтвори пак човешката врата,

за да покажа на света аз новата си рожба

със сълзи и със земна радост

в сърцето си,

под клепките

аз, дето никога не съм изпитвала това.

Но ти, детето ми, най-вече ти,

о моя вечно първородна рожбо,

стани,

вреслив срещу рушителите на света,

на всичките ония,

които си приписват правото отново да участват

в най-простата,

най-хубава подялба на плътта ти на човек, пожертван

навеки

за моя сметка.“

Жан-Пиер Шамбон
1953

Жан-Пиер Шамбон
Мрачният път

Толкова пъти съм мерил тъмните улички,

скитайки нощем из стария неугледен град,

толкова пъти съм крачил край тези строги стени и фасади

и съм вървял по мостове, които се гънат под стъпките —

носех товара на мойте заблуди и тези кухи стени,

тези безмълвни фасади

никога не са били толкова,

толкова близки, почти осезаеми —

мръсната бучаща вода в реката

никога не е била за мене по-бистра,

нищо, че не бях и помислял в нея да скоча.

Чак до края вървях по мрачния път

на скръбта

и реалният свят на тия нищожни неща

ставаше все по-далечен —

няма съмнение, бягаше всичко от своето място

на справедливо все пак отстояние.

Ако се случи все някога пак да почувствам

този банален недостиг на остро усещане

и че ми липсва това болезнено родство със зидовете

или с водите, полазвани от лунните тръпки —

вече не нося отпечатани в мен като мъка

нито фаталният изглед, ни мътната грубост.

Жан-Пиер Шамбон
Медузите

„Странно е да ги видиш през този сезон,

а и толкова много, лоша поличба е“ —

казва жената, която с канджа събира

морски звезди. През отблясък от свода навъсен

между черупки се плъзгат медузите —

бледоморави и прозрачни —

с техните тръпки неуловими

на танцьорка, развяващи кринолини,

и повлекли пихтиести къдрави ленти.

Погнусени и смаяни гледаме дълго

как мудно отскачат под носа на лодките,

насмолени с катран, и ръба на водата

докосват — венчета отровни, нимби

на паднали ангели, камбани забулени,

изскочили от бездната в небето обърнато,

сякаш през мрежите на разума се проврели.

Жан-Пиер Шамбон
В прахта

Оттатък стената, далече, някой зове.

Гласът се стапя в небето, бичувано

от лястовици, губи се из безкрая.

И ехото, отразено от бездънния свод,

се смръзва. Тихо е. Нищичко не помръдва

покрай градината с плодни дървета, внезапно

накъсвана от редки плешивини. А долу —

оттатък листака, който накичва

близката долчинка със сини кичури — лъч,

макар закъснял, светлина все още разръсва.

Във валога, в който трябва да криволичи

пътят и да пресича склона, обрасъл

с трева, отблясък от чиреп трепка безсилен.

Внезапно пробягва шум по листата,

по ръба на бездната поривистият вятър

хуква обратно и нахвърля в прахта

нетрайния образ на бясно танцуващ

огнен език — почти същински, невероятна

промяна на наличното, чиято вихрушка

след малко в здрача разпръсва атоми овъглени.

Бернар Симеон
1957–2001

Бернар Симеон
Снимка на Владимир Холан
Откъси от „Мярката на най-лошия“

твоята жена ти се усмихва, лампата

пада цяла нощ в ръцете ти

… всички въшки преброил си

в чорлите на тоя свят

и в краката ти хлебарката — Набоков

бръмбар ще я нарече — на Кафка

моли се безспир да бъде смазана

или пък това е лудостта ти, дето

чеше се о чепа в буковата маса

между стените от камък,

тръни или пък заплетени мисли, което

търсиш понякога стига

по-надалече от горчивините

с крачка макар

кой ли от теб, от бърлогата,

дето ти сам се затвори,

в другия вниква?

Не е истина, че сме искали да бъдем

обичани, да обичаме — това искаме ние,

дори че под падналия чаршаф

сме изгубени също не е

истина, акацията, акацията ръждясва

преди желязото, ти го твърдиш

не те възпира нищо, смях

на устни, пръснати от пламък,

теорията на светулките:

захвърляш в пламъците свойте стихове

един след друг, с надежда в плащаницата

от тях по-лека

… далече от тебе тази

история като приказка пренаселена

от лица, която — казват — е

твоята, чак до забравата

символите говорят…

Нека всичко в света се чете.

Ти се боиш, че в последна

сметка нищо не се изплъзва.

… децата само нямат нужда

от двойственост… И тези думи твърде нови

в една от твоите поеми, думи, дето

рисуват пещера, ръката прикована вече

над двайсет хиляди години върху скалната стена

подобно миг сред други мигове

и с други мигове, накарали да кипне виното

на бурната река, в съня

Елвир Моруар
1971

Елвир Моруар
Утрото

Тъй както любовта го повелява, то

се вмъква през небесната ключалка,

и днес оказала се малка

за своя ключ от падащо листо.

Ти пиеш светлина от изворите бели

на времето и вечността

и чуваш — нощните ята

виделината пият прежаднели.

И огласили с плясък тишината,

излитат от кафеза на съня

и гълъбите на зората,

и лебедите на деня…

Елвир Моруар
Цветове

Цедят те свойто алено олово и студено злато —

мъгла кървяща и сияйна светлина,

стрелата напоена крие двойна същина:

любезност — топъл мед или ехидство, в злъч облято.

Като небе от бронз и пламъци. В дървото, в топлата му пазва

остава песента. И изворът от амбра и кристал.

И разговорът им любовен, старомодно отзвучал.

И зад дърветата напукан покрив с мрамора приказва.

Елвир Моруар
Да живееш

Ако в живота цялата ни слава

е изживеният в несгоди ден,

но нека всеки храбро се сражава,

макар да падне победен.

За вярата в света предели няма,

ако отвътре тя те обгори

и виждаш — капката е по-голяма

от цялото небе дори.

Победата — за теб и тя дори е

измамна, може и да те срази:

усмивката ти няма да изтрие

пролетите от друг сълзи.

Елвир Моруар
На ъгъла на масата

Аз вкусих свежестта на слънчевия зной

на ъгъла на масата.

Животът — често по-красив е той

на ъгъла на масата.

Спокоен поглед, в мене прикован.

И твойта флейта, пълна с тъмни тайни.

Гласът ти, мамещ към земи безкрайни.

И моят тих двусмислен шепот — нов капан.

Елвир Моруар
Човекът

Обичам те, самецо на вселенските води,

решил се, гол и крехък, сред въртопа да нагази,

обичам те, пленен от силните талази,

ръце разтворил срещу ветрите, издул гърди.

Аз гледам тайно твойта трескава от словото уста, с възторг

се взирам в твоите клепачи, тежки от възбуда.

Но само въздъх мога да отроня — сдържана и луда.

И този глас в килиите ехтящи на планинския поток!

Аз будя тръпки в тази плът, довчера глина,

а днес пулсиращ бронз и строен ствол.

И колко скръб в насладата от здрача, скръб пустинна…

И ти — о, светлина, трептяща в ноктите на вятъра, човеко гол.

Мартен Лаке
1976

Мартен Лаке
от парата над твойта гръд личи…

от парата над твойта гръд личи

как времето жестоко ни обгаря

мигът е рамо о което опипом

опора търси твоята ръка

ти ще изпиеш свойта чаша

преди звездата да е звъннала

да те подкани пак на път

Мартен Лаке
щом хоризонтът почне да кърви…

щом хоризонтът почне да кърви

и свойте пламъци да плюе

ръката на покоя милва пустотата

в която пясъкът издъхва

и мимолетната самотна птица

докато всички тук я дърпат за крилете

си спомня пак за синьото небе

Допълнителна информация

$id = 11630

$source = Моята библиотека

Издание:

Заглавие: Антология на модерната френска поезия

Преводач: Кирил Кадийски

Година на превод: 2005 (не е указана)

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Нов Златорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: сборник

Националност: френска

Печатница: Скала принт — София

ISBN: 954-492-204-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15262

Антология на модерната френска поезия

Предтечите

Пол Елюар1895–1952

Пол ЕлюарСмелост

Андре Брьотон1896–1966

Андре БрьотонСлънчоглед

Луи Арагон1897–1982

Луи АрагонОгньовете на Париж

Жак Превер1900–1977

Жак ПреверБарбара

Рьоне Шар1907–1988

Рьоне ШарОблекчение

1951–2000

Андре Френо1907–1993

Андре ФреноПарижката комуна

Андре ФреноСелянитеОткъс

Гийвик1907–1997

ГийвикТази вечер блатото все още…

ГийвикИ ако пясъкът тече…

ГийвикНе е изобщо трудно…

ГийвикЧудовища

ГийвикВъведение

ГийвикВ Карнак, в уханието на земята…

ГийвикОт звънец на портата на океана…

Жорж Шеаде1907–1989

Жорж ШеадеГрадини има и в несъществуващи страни…

Жорж ШеадеНа тия дето тръгват за да забравят…

Жорж ШеадеНе ще намерите покой сред Царството…

Жорж ШеадеЖълтеещата есен тръпне…

Жорж ШеадеКогато бъда надалече от земята…

Жорж ШеадеПред теб са, мамо, стражите на моя гроб…

Андре Пиер дьо Мандиарг1909–1991

Андре Пиер дьо МандиаргСтудена страна

Жан Жьоне1910–1986

Жан ЖьонеЗаробени от грях…

Жан Кейрол1911

Жан КейролО, Боже, толкова спокоен си до мен…

Жан КейролО, устни, от които непрестанно тръпне тишината!…

Жан Кейрол9 декември 1975Откъс

Едмон Жабес1912–1991

Едмон ЖабесЗа самотата като пространство за писане

Анри Тома1912–1993

Анри ТомаАприл

Анри ТомаЧисто небе

Анри ТомаПослание на снежния човек

Жан Грожан1912–2006

Жан ГрожанПрадед

Жан ГрожанПустинята на Исайя

Жан-Пол дьо Даделсен1913–1957

Жан-Пол дьо ДаделсенТополи и трепетлики

Жан-Пол дьо ДаделсенО, Господи, едно те моля, избави ме…

Жан-Пол дьо ДаделсенВ края на деня

Еме Сезер1913–2008

Еме СезерСлънцето змия

Жан Марсенак1913–1984

Жан МарсенакПоследният удар

Жан Русло1913–2004

Жан РуслоНяколко идеи

Жан РуслоТелефонът

Жан РуслоНа чист въздух

Герасим Лука1913–1994

Герасим ЛукаЕлементарна поезия

Герасим ЛукаНапразни викове

Герасим ЛукаКраят на света

Жорж-Еманюел Клансие1914–2018

Жорж-Еманюел КлансиеМоите господари

Жорж-Еманюел КлансиеЖалбите на принцесата, останала без принц

Жорж-Еманюел КлансиеВ очите ни

Жорж-Еманюел КлансиеГората, дюните

Жорж-Еманюел КлансиеКой сред катеричките на есента живее?…

Жорж-Еманюел КлансиеКой говори

Жак Превер1915–1951

Жак ПреверАко някога един човек сред хората…

Жак ПреверВъв времето в нощта…

Жак ПреверПриятелите ни са мъртви до един…

Жак ПреверС глава замаяна и празна…

Люк Беримон1915–1983

Люк БеримонЧрез гъвкавите стебла на огъня…

Ален Борн1915–1962

Ален БорнУжасен ден

Пол Елюар
1895–1952

Пол Елюар
Смелост

Андре Брьотон
1896–1966

Андре Брьотон
Слънчоглед

Луи Арагон
1897–1982

Луи Арагон
Огньовете на Париж

Жак Превер
1900–1977

Жак Превер
Барбара

Рьоне Шар
1907–1988

Рьоне Шар
Облекчение

Андре Френо
1907–1993

Андре Френо
Парижката комуна

Андре Френо
Селяните
Откъс

Гийвик
1907–1997

Гийвик
Тази вечер блатото все още…

Гийвик
И ако пясъкът тече…

Гийвик
Не е изобщо трудно…

Гийвик
Чудовища

Гийвик
Въведение

Гийвик
В Карнак, в уханието на земята…

Гийвик
От звънец на портата на океана…

Жорж Шеаде
1907–1989

Жорж Шеаде
Градини има и в несъществуващи страни…

Жорж Шеаде
На тия дето тръгват за да забравят…

Жорж Шеаде
Не ще намерите покой сред Царството…

Жорж Шеаде
Жълтеещата есен тръпне…

Жорж Шеаде
Когато бъда надалече от земята…

Жорж Шеаде
Пред теб са, мамо, стражите на моя гроб…

Андре Пиер дьо Мандиарг
1909–1991

Андре Пиер дьо Мандиарг
Студена страна

Жан Жьоне
1910–1986

Жан Жьоне
Заробени от грях…

Жан Кейрол
1911

Жан Кейрол
О, Боже, толкова спокоен си до мен…

Жан Кейрол
О, устни, от които непрестанно тръпне тишината!…

Жан Кейрол
9 декември 1975
Откъс

Едмон Жабес
1912–1991

Едмон Жабес
За самотата като пространство за писане

Анри Тома
1912–1993

Анри Тома
Април

Анри Тома
Чисто небе

Анри Тома
Послание на снежния човек

Жан Грожан
1912–2006

Жан Грожан
Прадед

Жан Грожан
Пустинята на Исайя

Жан-Пол дьо Даделсен
1913–1957

Жан-Пол дьо Даделсен
Тополи и трепетлики

Жан-Пол дьо Даделсен
О, Господи, едно те моля, избави ме…

Жан-Пол дьо Даделсен
В края на деня

Еме Сезер
1913–2008

Еме Сезер
Слънцето змия

Жан Марсенак
1913–1984

Жан Марсенак
Последният удар

Жан Русло
1913–2004

Жан Русло
Няколко идеи

Жан Русло
Телефонът

Жан Русло
На чист въздух

Герасим Лука
1913–1994

Герасим Лука
Елементарна поезия

Герасим Лука
Напразни викове

Герасим Лука
Краят на света

Жорж-Еманюел Клансие
1914–2018

Жорж-Еманюел Клансие
Моите господари

Жорж-Еманюел Клансие
Жалбите на принцесата, останала без принц

Жорж-Еманюел Клансие
В очите ни

Жорж-Еманюел Клансие
Гората, дюните

Жорж-Еманюел Клансие
Кой сред катеричките на есента живее?…

Жорж-Еманюел Клансие
Кой говори

Жак Превер
1915–1951

Жак Превер
Ако някога един човек сред хората…

Жак Превер
Във времето в нощта…

Жак Превер
Приятелите ни са мъртви до един…

Жак Превер
С глава замаяна и празна…

Люк Беримон
1915–1983

Люк Беримон
Чрез гъвкавите стебла на огъня…

Ален Борн
1915–1962

Ален Борн
Ужасен ден

Ален Борн
Защо още една стъпка…

Ален Борн
Отново — не…

Жан Малрио
1915–1976