Сред американската „топилня“, където всъщност се извършва сложен синтез на често твърде различни многонационални традиции, легнали в основата на онова, което днес е монолитна култура, безспорно се открояват гласовете на писатели, свързани видимо или не тъй видимо със своята предамериканска история. Всички те, макар и преминали през „топилнята“, за да излязат оттам чистокръвни американци, се оказват, всеки по свой начин, продължители на родовата памет, която неизбежно влияе върху тематиката, образността, върху самия подход на изкуството им. В крайна сметка това няма особено значение, защото независимо от привкуса на дадено произведение, от екзотичния полъх, дължащ се често само на името на героя или на някаква подробност от бита му, свързана с религията, произведенията на тези писатели отразяват задълбочено и правдиво американския начин на живот. А това включва, между неизброимото друго, расовите конфликти, икономическата безизходица на дребния собственик, отчуждението в един свят, където законът на джунглата непрекъснато задълбочава нравствените конфликти, както и присъщите на всеки homo sapiens духовни сривове и извисявания, в чиято основа лежи най-често онази общочовешка троица, която наричаме любов, старост, смърт.
При еднакво добър резултат пътищата на творчеството са винаги различни, в повечето случаи предопределени от житейската съдба на създателя им. Ето защо не е без значение фактът, че Бърнард Меламъд е син на беден бакалин, прекарал живота си като пришълец в жестоката борба за оцеляване. „... И все пак, почти без да разбирам защо, аз мислех за имигрантския живот на баща ми — как припечелваше оскъдния си хляб и какво трябваше да плати за него. и за майка ми, смалена от страх и страдание — като за възможен материал за творчеството ми. С други думи, те бяха в съзнанието ми, когато измислях героите, които станаха техните литературни двойници.“ И действително този факт от биографията на писателя е белязал сякаш цялото му творчество и донякъде е предопределил социалната сфера, в която се движат героите му.
Там, от едната страна на пресечката, са тъмните, стръмни стълбища, призрачната къща на равина магьосник, слабо осветената бакалничка с празни рафтове и раздиращата бавно с нокти бузите си жена на победения, седналият насред улицата под дъжда оплаквач, тесният, почти детски ковчег на човека, повярвал, че доверието е в основата на всички отношения, там е Кобоцки с изкривените от артрита ръце, там е конюшнята на коня, надигнал глас за свобода, там са не само бедността и несретата, там е и старостта с тъжния си и смешен порив за любов, там е разкаянието. синовно и съпружеско, там е страхът от края на малкото, което ти е останало или на живота изобщо, там са неосъществимите добри намерения. Но от отсрещната страна са не само лъскавите фирмени магазини на преуспяващите, чиято икономическа сила е дълбоко безнравствена и безлика. Преди да премине в мрак, ярката светлина е полусянка — от отсрещната страна е бръснарят, който с нежелание дава под наем помещението си на фирмения магазин, защото ако не го стори, мракът ще погълне и него. Там е собственикът Грубър, който скоро сам ще се превърне в оплаквач, там е измъченият и станал зъл от угризения домоуправител, заложил палтото си, за да изплати дълга си, там, сред богатите, между светлината и мрака, са бедните, които животът се опитва да противопостави на „съвсем обеднелите“. Страшно е наистина, когато единственият начин за самосъхранение е унищожението на други. И макар че изходът от подобна зловеща алтернатива руши неизбежно основите на естествено заложения у човека хуманизъм, съпричастието към чуждите неволи, страданието, породено от мъката на другия, разкаянието и една исконна вяра в доброто съществуват като подтекст и в най-безмилостно реалистичните разкази.
Да се опиташ да обобщиш многообразието от теми и идеи в един роман, колкото и многопластов и полифоничен да е той, е като че по-лесно, отколкото да обозреш сборник с разкази. Всеки добър разказ крие в себе си цял един роман, сякаш самият жанр налага по-висш синтез на художественото отражение. А всички разкази на Меламъд са добри — той владее до съвършенство формата, характерна за жанра в класическия смисъл на това понятие, и именно в този смисъл той е класик в композицията на разказите си. Открехва вратата към един свят и го облива с толкова ярка светлина, че успяваш за кратко време да забележиш прахта и в най-затънтеното кътче. Виждаш и хората, сякаш години си живял с тях, и щеш не щеш си запомнил лицата и телата им, как се смеят и подсмърчат, привичните им жестове, зеления костюм със синята раирана риза и розовата вратовръзка, набития мъж с щръкналите мустаци, който носи лятна шапка през зимата, изпотеното пенсне на кентавъра, рибешките очи на равина и дебелите глезени на безумната му дъщеря. А това е така, защото думата, словосъчетанието, образът не са самоцелен език, а градивни елементи на идео-художествената тъкан. Всичко е здраво споено и ако наистина всяко изкуство е и игра, то това е игра със строго определени правила, в която дори привидният абсурд е всъщност дълбоко осмислен, майсторски ход, без който логиката на произведението трудно би ни извела до финала.
Бърнард Меламъд ни представя героите си обикновено в определен критичен момент от битието им, в повечето случаи разказите му се ограничават в няколко дни, а понякога и в няколко часа от живота им. От композиционна гледна точка те напомнят фотографии, отразили завинаги един кратък миг от действителността. Но благодарение на таланта си да пресъздаде именно онзи детайл, който е натоварен с най-обобщаващо значение, писателят съумява да разгърне в опасно тесните рамки на жанра една впечатляващо изчерпателна тематика и да я аргументира не само социално, но и от гледна точка на логиката на човешкия характер.
Разказите на Меламъд са построени изцяло върху действието — дори диалогът в тях произтича и допълва действието. Авторът не прибягва до диалог, за да направи умозрителни заключения, а го превръща в естествен двигател на фабулата, Героите действат чрез думите си, разтварят се в тях, за да се самоопишат и същевременно да създадат представа за атмосферата, вътрешна и външна, в която се развива сюжетът. Всяка реплика придвижва събитията напред. Техният развой зависи от диалога, а не от описанието. Ето защо то почти отсъствува, липсват и авторови обяснения — фактите и начина, по който са пресъздадени, говорят сами по себе си. Градежът е толкова здрав, че всеки допълнителен коментар е просто излишен. С тази си привидна простота разказите на Меламъд напомнят на алегорията и притчата, но се различават от тях по това, че героите са не само носители на определена идея, а и живи хора. Или с други думи, макар и подчинени на основния замисъл на дадена ситуация, техните реакции продължават да бъдат сложни и многопосочни. Затова в разказите има изненада, и, най-тъжното е увлекателно и забавно. Странно е наистина как една толкова конкретна и веществена проза може да достигне до толкова всестранни и обобщаващи тълкувания на човешкото поведение, на неговите мотиви и последствия.
Героят на Меламъд е онзи, когото наричаме „малък човек“ в литературата. Социално слаб, той, като заслепена от все пак съществуващата някъде светлина пеперуда, обръща взор навътре и, неуспял да се ориентира в хаоса на външния свят, се опитва да внесе ред в душата си. Побеждава, когато съумее да повярва в силата си, и дори прераждането да не е пълно и конят да не може да се превърне изцяло в човек, той все пак е свободен кентавър. Нравствената слабост е по-страшна от социалната. Недостатъчната вяра в сребърната корона убива стария Ганс, защото тя е по-опасна и разрушителна дори от безверието. Самосъжалението на нещастния е зло, когато надделее над съчувствието и се превърне в сила, способна да раздели завинаги хората. Неспособността на духа да се примири с тленността на плътта го обрича на тъжна и смешна борба със старостта и смъртта, чийто смисъл се крие единствено в изпълнения с човешко достойнство порив да не се предадеш независимо от предопределеността на изхода. Но всичко това са само авторови внушения, незабележимо вмъкнати в кратки и динамични сюжети и подсказани от самото действие. Именно тази умела организация на художествената материя, благодарение на която тя не се самодефинира, а остава многозначна и открита за тълкувания, е едно от основните постижения на писателя.
Роден в Бруклин през 1915 година, Бърнард Меламъд започва творческата си кариера с късия разказ и макар да е автор на осем романа, между които „Наемателите“, „Помощникът“, „Житията на Дубин“ и „Божията милост“, той продължава през целия си живот да пише разкази. Произведенията му са отличени два пъти с националната награда за най-добра книга, носител е и на наградата „Пулицър.“ Посветил се изцяло на литературата, той я преподава в продължение на повече от двайсет години като същевременно води един от онези типично американски курсове по „творческо писане“, предизвикали неведнъж скептичната усмивка на европееца, но полезни, според Меламъд, защото помагат на талантливите и обезкуражават бездарните. Писателят смята, че един от най-сигурните начини да разбереш, към коя от двете категории спадаш, е да се опиташ да напишеш разказ. „Да работиш сам в създаването на разкази, въпреки всички сериозни неудобства, е съвсем не лош начин да изживееш своята човешка самота.“
Зимата беше побягнала от градските улици, но лицето на Сам Томашевски, който влезе, препъвайки се, в задната стая на бакалничката си, приличаше на снежна буря. Седнала на кръглата маса, Шура ядеше хляб с домат и сол и като го погледна изплашено, доматът стана още по-тъмночервен. Преглътна току-що отхапаната хапка и се затупа с пухкавия си юмрук по гърдите, за да я прокара надолу. Сам по себе си този жест беше вече скръбен, защото по безмълвния му вид тя разбра, че има неприятности.
— Боже мой — гракна Сам.
Тя изпищя, с което го накара да потрепери и да се отпусне изнурено върху един стол. Шура се бе изправила, вбесена и изплашена.
— Говори, за бога!
— До нас... — изломоти Сам.
— Какво се е случило до нас? — повиши глас тя.
— Откриват магазин!
— Какъв магазин? — викът беше пронизителен.
Той размаха яростно ръце.
— Бакалница откриват до нас.
— Ой! — захапа кокалчетата на пръстите си тя и стенейки, потъна обратно в стола. По-лошо не можеше и да бъде.
Цяла зима празният магазин не им даваше покой. Години наред беше собственост на един италианец обущар, докато на съседната пресечка откриха модерна обущарница. На витрината й двама мъже с червени престилки усърдно размахваха чуковете и всеки спираше да позяпа. Търговията на Пелегрино западна, сякаш някой беше затворил крана. Един ден той погледна обущарския си тезгях и когато всичко по него спря да подскача, той се изпречи пред очите му грозен и празен. Седя неподвижно цяла сутрин, следобед остави чука, който стискаше, надяна сакото си и една стара потъмняла сламена шапка, която един клиент така и не потърси още от времето, когато чистеше и опъваше на калъп шапки, и тръгна да обикаля квартала и да разпитва сред старите си клиенти нямат ли работа за него. Събра всичко на всичко два чифта обувки, едните кафяви, а другите бели за лятото и един чифт дамски пантофки за танц. По същото време Сам откри, че собствените му подметки и токове бяха станали по-тънки от хартия от това, че стоеше с часове на крак — когато вървеше, усещаше студените дъски на пода — та с тях станаха общо три чифта, което беше и цялата работа на г-н Пелегрино за тази седмица — плюс още един чифт за следващата. Когато дойде време да си плаща наема за идния месец, той продаде всичко на един вехтошар и купи бонбони, за да ги продава по улиците, но след време никой не видя повече обущаря — този набит мъж с кръгли очила и щръкнали мустаци, който носеше лятна шапка през зимата.
Когато изнесоха тезгяха и разните други приспособления и в магазина не остана нищо друго освен мивката, грейнала в задната му част,. Сам заставаше от време на време вечер там, и се взираше през витрината, излъчваща тъмнина — всички магазини на пресечката с изключение на неговия бяха отдавна затворили. Често, докато гледаше през прашното стъкло, което му отвръщаше с образа на един бакалин, вторачен навън, той се пренасяше назад в момчешките си години в Каменец-Подолски, където и тримата ходеха на реката. По пътя току ще хвърлят по някой изплашен поглед към високата дървена къща, призрачно тясна, покрита със странен покрив, с две кулички, където някога било извършено зловещо убийство, а сега обитаваха духове. Връщаха се късно, понякога под току-що изгрялата месечина, и заобикаляха на разстояние занемели, вслушани в ненаситното безмълвие на къщата, стая по стая потънала във все по-дълбока неподвижност, а в самата й среда — една яма от кипнало мъртвило, от което, ако се замислиш, изригва злото. Същото беше и в тъмните недра на празния магазин, където са били кроени от кожа и подковани, за да оживеят, толкова много обувки и където толкова много хора бяха оставили нещо от себе си, идвайки и отивайки си, така че дори празнотата на магазина съдържаше някакъв спомен в тяхното присъствие, някакво неизговорено, на все по-тесни кръгове ехо — и в известен смисъл страшното беше точно това. По-късно, когато минаваше край магазина, Сам се страхуваше да надникне вътре и денем дори бързо го заобикаляше, както правеха с обитаваната от духове къща, когато беше момче.
И винаги, щом затвореше очи, празният магазин изникваше в съзнанието му, една дълга, вечно въртяща се черна дупка, така че и в съня си той не спеше, а беше вътре в нея и в главата му се въртеше: ами ако ми се случи и на мен? Ами ако след двайсет и седем години робски труд (още преди години трябваше да се откаже), ами ако след всичко това собственият ти магазин, там, където си търгувал... след всичките тези години, хилядите консерви, от които беше бърсал прахта и увивал в хартия, касите с млякото, влачени, сякаш са канари, от улицата до магазина преди разсъмване, в мраз и зной, обидите, дребните кражби, бедните, отпускащи неохотно кредит на съвършено обеднелите, олющеният таван, оплютите от мухите рафтове, издутите консерви, мръсотията, разширените вени, убийственият петнайсетчасов труд, който се стоварва като тежка ръка върху черепа ти още щом се събудиш, и натиска надолу главата ти, за да прегъне кокалите на тялото; часовете, трудът, годините ... Господи, къде е животът ми сега? Кой ще ме спаси сега и къде ще се дяна, къде? Често бе мислил всичко това и всички тези негови мисли след месеци позаглъхнаха, а яркият надпис ДАВА СЕ ПОД НАЕМ пожълтя и се свлече от витрината, така че вече никой не можеше да разбере, че мястото се дава под наем. Но се разбра. Днес, когато беше почти надвил призрака на страха, една дълга червена лента изплющя по очите му: НАЦИОНАЛНАТА МРЕЖА ЗА ХРАНИТЕЛНИ СТОКИ ОТКРИВА ТУК НОВ МАГАЗИН НА ИЗГОДНИ ЦЕНИ. И бедата се подслони в него и накърви сърцето му. Най-сетне Сам вдигна глава и каза:
— Отивам при собственика до нас.
Шура го погледна изпод подпухналите си клепачи:
„И какво ще му кажеш?“ — Ще поговоря с него.
Друг път би му казала: „Не ставай глупак, Сам“, но сега го пусна да върви.
Отвръщайки глава от ослепителния нов червен надпис на витрината, той влезе в преддверието на съседната къща. Докато изкачваше мъчително стълбите, бледата светлина от таванския прозорец падаше върху него и с всяко стъпало ставаше все по-тежка. Вървеше неохотно, без да знае какво ще каже на собственика. Стигна до последния етаж и спря пред вратата, вслушан в италианския на някаква жена, която оплакваше съдбата си. Беше вече с единия крак на стъпалото, готов да слезе обратно, когато чу рекламата за кафе и осъзна, че това е било радиопиеса. Радиото замлъкна, коридорът стана тягостно тих. Заслуша се и отначало не чу никакви гласове отвътре, така че почука, без да си позволи да мисли повече. Беше малко уплашен и напрегнат, докато бавните тежки стъпки на собственика, който беше също и бръснарят от отсрещната страна на улицата, стигнаха до вратата, и тя — след известно припряно опипване на ключалката, се отвори.
Щом като зърна Сам в коридора, бръснарят изпита безпокойство, и Сам веднага разбра защо нито веднъж не бе идвал в бакалницата през миналите две седмици. И все пак, той стана изведнъж сърдечен и покани Сам в кухнята, където жена му и някакъв непознат седяха на масата и поглъщаха спагети от препълнените чинии.
— Благодаря — каза Сам, — току-що вечерях. Бръснарят излезе в коридора и затвори вратата след себе си. Погледна неопределено надолу по стълбището и се обърна към Сам. Движенията му бяха нерешителни. След смъртта на сина си във войната беше станал разсеян и понякога, когато вървеше, човек оставаше с впечатлението, че влачи нещо.
— Вярно ли е? — попита Сам смутено. — Онова, дето го пише долу на витрината?
— Сам — започна изтежко бръснарят. Спря да си избърше устата с хартиената салфетка, която държеше в ръка, и продължи: — Знаеш, че за този магазин не съм получавал наеми от седем месеца.
— Знам.
— Не мога да си го позволя. Чаках да го превърнат в магазин за алкохолни напитки или железария, но никой не ми предложи. Миналия месец тази търговска мрежа ми направи предложение и аз изчаквах пет седмици да дойде някое друго. Трябваше да приема, просто нямаше как.
Сенките се сгъстиха в мрака. В известен смисъл Пелегрино също присъстваше, застанал до тях на стълбището.
— Кога ще се настанят? — въздъхна Сам.
— Няма да е преди май месец.
Бакалинът беше твърде премалял, за да каже нещо. Взираха се един в друг, без да знаят какво да предложат. Но бръснарят успя да се изсмее и каза, че фирменият магазин няма да навреди на търговията на Сам.
— Защо няма?
— Защото получаваш стоката си от други фирми и ако на някого му потрябва тази стока, ще дойде при тебе.
— Защо ще идват при мене, когато цените ми са по-високи?
— Фирмените магазини по принцип привличат повече клиенти и някои от тях може да харесат повече твоите стоки.
Сам се засрами. Не се съмняваше в искреността на бръснаря, но снабдяването му беше бедно и той не можеше да си представи как клиентите на фирмения магазин ще се заинтересуват от неговата стока.
Като подхвана Сам под ръка, бръснарят му разказа с доверителни нотки в гласа за някакъв свой приятел, който държал месарница точно до супермаркета на мрежата A&P и който се справял много добре.
Сам усилено се мъчеше да повярва, че ще се справя много добре, но не успя.
— И така, подписа ли вече договора за наема? — попита той.
— В петък.
— Петък? — у Сам пламна безумна надежда, — Може би — каза той, опитвайки се да я потисне, — може би ще мога да ти намеря друг наемател преди петък?
— Какъв наемател?
— Наемател — каза Сам.
— От какъв магазин се интересува?
Сам се напъна да измисли.
— Магазин за обуща — каза той.
— Обущар?
— Не, магазин за обуща, където продават обуща.
Бръснарят обмисляше. Най-сетне каза, че ако Сам може да намери наемател, той няма да подпише договора с фирмения магазин.
Докато слизаше по стълбите, светлината от крушката на най-горния етаж намаля, но не и тежестта върху раменете му, защото нямаше предвид човек, който би взел магазина.
И все пак преди петък той се сети за двама души. Единият беше червенокосият търговец, който посредничеше в търговията на едро с бакалски стоки и който в последно време влагаше капиталите си в нови магазини, но когато Сам му телефонира, той заяви, че се интересува само от високодоходни бакалници, което не беше разрешение на въпроса. На другия човек се колебаеше дали да се обади, защото не го харесваше. Това беше И. Кауфман, бивш галантерист търговец, с брадавица под дясната си вежда. Кауфман беше направил няколко успешни сделки с недвижими имоти и бе доста забогатял. Той и Сам държаха преди години два съседни магазина на Авеню Марси в Уйлямзбърг. Сам го смяташе за тъпак и не се свенеше да го каже, поради което Шура често му се подиграваше, виждайки как Кауфман се замогва, а докъде е стигнал Сам. Въпреки това останаха в сравнително добри отношения, вероятно защото бакалинът не му искаше никога услуги. Когато Кауфман случайно минаваше наблизо с буика си, той обикновено се отбиваше у тях, нещо което все по-малко се нравеше на Сам, защото Кауфман щедро раздаваше съвети, а отидеше ли си, Шура на свой ред му ги набиваше в главата.
Въпреки опасенията си, той му телефонира, Кауфман изрази височайшата си изненада и каза „да“, ще види какво може да направи. В петък сутринта бръснарят свали червения надпис от витрината, за да не попречи на една евентуална сделка. Когато Кауфман влезе бодро с бастуна си този преди обед, Сам, който по изключение и по молба на Шура се бе разделил с престилката си, му обясни, че смятат празния магазин до тях за много подходящ за магазин за обуща, защото в квартала няма друг такъв, а наемът е приемлив. И тъй като Кауфман непрекъснато влага капиталите си в различни начинания, са се сетили, че това може да представлява интерес за него. Бръснарят пресече улицата и отключи вратата. Кауфман нахълта в празния магазин, прецени разпределението, провери пода, надникна през решетката на прозореца към задния двор и като присви очи, започна да изчислява колко рафта са необходими и колко ще струват. После попита бръснаря за наема и бръснарят назова една скромна сума.
Кауфман кимна дълбокомислено и не каза нищо нито на единия, нито на другия, но обратно в бакалницата започна бурно да упреква Сам, че му губи времето.
— Не исках да те засрамя пред друговереца — каза той ядосано, та чак брадавицата му почервеня. — Но кой човек, ако е нормален, ще отвори магазин в тоя миризлив квартал?
Преди да си тръгне, той, като туба, бълваща паста за зъби, зараздава полезни съвети и накрая заключи, обръщайки се към Сам:
— Ако отворят фирмен магазин, с тебе е свършено. Изчезвай оттук преди псетата да са ти оглозгали кокалите.
След което замина с буика си. Шура явно възнамеряваше да започне коментар, но Сам удари с юмрук по масата и с това всичко приключи. Още същата вечер бръснарят залепи червения надпис отново на витрината, защото беше подписал договора.
Сам лежеше нощем буден в леглото и знаеше
какво става вътре в магазина, макар нито веднъж да не се беше приближавал до него. Виждаше как дърводелците режат с трионите си ухаещия бор, който с готовност се отдава на тънкото острие и постепенно се превръща в рафтове, издигащи се почти до тавана. Пристигнаха и бояджиите: единият висок, другият нисък, той със сигурност познаваше отнякъде ниския, лицата им — поръсени с капчици боя. Те плътно варосаха тавана и боядисаха всичко в ярки цветове, непрактични за бакалница, но затова пък радващи окото. Появиха се електротехници с луминесцентни лампи, които заличиха жълтия мрак на скритите в глобусите крушки, хората от обзавеждането смъкнаха от камионетките дългите, покрити с мрамор тезгяхи, и лъскавия емайлиран хладилник с три витрини — масло за готвене, масло второ качество и екстра, също и камера за замразени храни, кремаво-бяла, последен модел. Докато се възхищаваше на всичко това, той се извърна да види дали някой не го наблюдава и след като се успокои, обърна се отново, за да погледне през витрината, но тя бе побеляла и той не можа да види нищо повече. Тогава стана, за да изпуши една цигара и изпита изкушението да нахлузи панталона и по чехли да слезе долу и се увери, че витрината наистина е сапунисана. Това, че можеше действително да е така, го задържа горе и той си легна отново и тъй като не можеше да заспи, не миряса докато не изтърка с едно парцалче дупчица по средата на побелялата витрина и не я разшири, за да различава всичко съвсем ясно. Магазинът беше вече подреден, чисто нов, просторен, готов да поеме стоката — истинско удоволствие да влезеш в него. Той си пошушна колко хубаво би било да беше негов, но будилникът зазвъня в ушите му и трябваше да стане, за да примъкне вътре тежките каси с мляко. В осем сутринта три огромни камиона се приближиха от пресечката и шестима младежи с бели дочени якета скочиха от тях и за седем часа заредиха магазина. През целия ден сърцето на Сам туптеше толкова силно, че от време на време той го галеше с ръка, сякаш се опитваше да успокои птичка, която иска да отлети.
Когато в средата на май откриха фирмения магазин с венец от рози във формата на подкова, същата вечер Шура направи сметките и установи, че са вътре с десет долара, което не беше чак толкова зле, каза Сам, но тя му напомни, че шест пъти по десет прави шейсет. Разрида се съвсем открито и хълцайки занарежда, че трябва да направят НЕЩО, с което принуди Сам да предприеме основно избърсване на рафтовете с мокри парцали, които тя му подаваше, да намаже пода и да измие отвътре и отвън витрината; тя пък я украси с целофан от смесения магазин. После го накара да извика търговеца на едро, който издекламира специалитетите за седмицата и когато бяха доставени, Сам подреди консервите от три кашона в една шеметно висока пирамида на витрината. Само дето никой не проявяваше желание да купува. Следващата седмица бяха вътре с петдесет долара и Сам каза, че ако продължава така, ще можем някак си да просъществуваме и намали цената на бирата като изписа с черен пастел върху амбалажна хартия обява на витрината, която гласеше, че бирата е с намалена цена и по този начин продаде цели пет каси повече за деня, макар Шура да мърмореше, че от това няма никаква полза, след като не осъществяват и печалба, че -тя всъщност отива за хартиените кесии, а клиентите, които идват при тях за бира, минават после през съседния магазин за хляб и консервирани стоки. И все пак Сам продължаваше да се надява. На следващата седмица обаче те бяха вътре със седемдесет и два, а на по-следващата с чисти сто. Фирменият магазин с един управител и двама продавачи беше оживен по цял ден, докато при Сам нито веднъж не се появи нещо, което поне да напомня за навалица. После той откри, че съседите си доставят стоки от всички фирми, с които търгуваше, плюс стоките на още много други. Изпита убийствен гняв към бръснаря.
Лятото, обикновено по-добро за търговията, беше лошо, а есента още повече. Магазинът беше толкова тих, че всяко отваряне на вратата се превърна в болезнено удоволствие. Седяха часове наред под голата крушка в задната му част, четяха и препрочитаха вестника и поглеждаха с надежда навън, когато някой минаваше по улицата, макар да се опитваха да не гледат, когато бе ясно, че този някой се е запътил към другия магазин. Сам затваряше вече с един час по-късно, в полунощ, макар това да го изморяваше ужасно, но затова пък през този допълнителен час успяваше да събере по един-два долара от домакините, на които им се бе свършило млякото или пък не им стигаше в последния момент хлябът за училищните сандвичи. За да намали разходите, той махна една от двете крушки на витрината и едната лампа в магазина. Прекъсна телефона, купуваше хартиените си кесии от амбулантните търговци, бръснеше се през ден и макар че не искаше да си го признае, ядеше по-малко. После в неочакван изблик на оптимизъм поръча осемнайсет кашона със стоки на търговския посредник и запълни празните места по рафтовете с продукти на ниски цени, които изписа ясно, но както забеляза Шура, кой ги вижда, когато никой не идва? Хора, които срещаше всеки ден в продължение на десет-петнайсет, дори двайсет години, изчезнаха, сякаш се бяха пренесли другаде или бяха умрели. От време на време, когато изпълняваше някаква дребна поръчка, виждаше някой стар клиент, който или избързваше да пресече улицата, или свиваше в обратна посока и заобикаляше пресечката. Бръснарят също го избягваше, а и той избягваше бръснаря. Решаваше да удря в кантара при някои непакетирани стоки, но просто не можеше. Мина му през ум да обиколи квартала къща по къща и да обяви, че приема поръчки за доставки по домовете, но си спомни за Пелегрино и се отказа от тази идея. Шура, която през целия им брачен живот бе мърморила, сега седеше безмълвно отзад. Когато изчисли приходите за първата седмица от декември, Сам разбра, че не може да се надява повече. Навън духаше вятър и магазинът беше студен. Обяви го за Продан, но никой не го пожела.
Една сутрин Шура стана и бавно раздра с нокти бузите си. Сам отиде отсреща да се подстриже. По-рано се подстригваше един път в месеца, но сега косата му беше от три месеца и вратът му бе гъсто обрасъл. Бръснарят го подстрига със затворени очи. После Сам извика един продавач на търг, който се настани в магазина с двамата си енергични помощници и червения флаг на разпродажбата, който се развяваше и плющеше под ледения вятър сякаш беше празник. Парите, които взеха, не възлизаха дори и на четвърт от сумата, необходима, за да се разплатят с кредиторите. Затвориха магазина и се изнесоха. Докато беше жив, Сам нямаше да се върне в стария квартал, боеше се, че магазинът стои празен и го беше страх да погледне вътре през витрината.
Сладкият упоителен мирис от белия хляб на Лийб привличаше клиентите на тълпи, още преди самуните да се изпекат. Винаги нащрек зад тезгяха, Беси, втората жена на Лийб, съзря сред тях един непознат — крехък, съсухрен човек с твърда шапка, който висеше в края на опашката, без да има нищо общо с нея. И макар непознатият да изглеждаше доста безобиден сред нападателните купувачи на печива, тя веднага изпита безпокойство. Погледна го въпросително, но той й направи знак с едно умолително кимване с покритата си с шапка глава, че ще изчака — с удоволствие (дори ако трябва да чака вечно) — макар несгодите да бяха лъснали на лицето му. Страданието го беше белязало и той вече не се опитваше да скрие признаците му, блясъкът беше негов — самият той — сега. Ето защо Беси се изплаши.
Тя претупа набързо клиентите и когато те, след унищожителното й обслужване, си тръгнаха, отвърна на вторачения в нея поглед.
Той я поздрави като повдигна леко шапката си:
— Извинете, казвам се Кобоцки, Тук ли е Лийб, хлебарят?
— Кой Кобоцки?
— Стар приятел — с което я изплаши още повече.
— Откъде?
— От много отдавна.
— За какво го търсите?
Въпросът обиждаше и затова Кобоцки не пожела да отговори.
Сякаш привлечен в магазина от магията на един глас, хлебарят изникна от дъното му по фланелка. Розовите му пълни ръце бяха целите в тесто. Вместо шапка носеше наперено кафява, обрашнена хартиена кесия. Очилата му бяха прашни от брашното, а любопитното му лице — бяло, така че общо взето приличаше на шкембест призрак, макар че призракът през очилата му да беше Кобоцки, а не той.
— Кобоцки — провикна се хлебарят почти разридан, защото Кобоцки му напомняше за толкова отдавна отминали години, когато и двамата поне бяха млади, и обстоятелствата, о, колко различни бяха обстоятелствата. Не съумя, поради сантиментални причини, да се въздържи от парещите сълзи и ги избърса с рязко движение на ръката си.
Кобоцки свали шапката си — беше почти оплешивял, докато косата на Лийб бе само прошарена — и попи пламналото си чело с безупречно чиста носна кърпа.
Лийб се втурна напред с една табуретка:
— Сядай, Кобоцки.
— Не тука — промърмори Беси. — Клиентите — обясни тя на Кобоцки. — Скоро започва вечерната навалица.
— По-добре отзад — кимна Кобоцки. Там и отидоха, доволни, че ще са сами. Но се случи така, че нямаше клиенти и Беси пристигна да слуша.
Кобоцки седна като на трон върху висока табуретка в дъното на стаята, с приведени рамене, но все още с шапка и в черното си палто, посивелите му ръце, целите във вени, лежаха отпуснати върху бедрата му. Надничащ иззад кръглите си очила, Лийб отпусна кокалите си върху чувал с брашно. Беси пусна едно ухо, но посетителят мълчеше. Смутен, Лийб водеше разговора за старите времена. Светът беше нов. А ние, Кобоцки, бяхме млади. Спомняш ли си как двамата с тебе, имигранти от трюма, се записахме във вечерно училище? — Хабен, хате, гехабт[1] — И той се разкиска от самото звучене на думите.
Мършавият на табуретката не продумваше. Беси размахваше нетърпелива някакъв парцал, Хвърли един поглед в магазина: празен.
Приел ролята на душа на компанията, Лийб изрецитира, за да развесели стария си приятел:
Хайде — рече на брезите бризът оня ден. — Хайде на полето всички, поиграйте с мен! —
— Помпиш ли, Кобоцки? Беси подуши шумно:
— Лийб, хлябът!
Хлебарят скочи, отиде до газовата фурна и рязко отвори една от подредените в редица вратички. Точно навреме извади тенекиите с препечени хлябове в горещи тавички и ги сложи върху обкованата с ламарина работна маса.
Беси цъкна с език по повод на това навременно измъкване.
Лийб надникна в магазина.
— Клиенти — заяви победоносно той.
Цялата пламнала, тя излезе. С навлажнени устни Кобоцки я наблюдаваше как си отива. Лийб се зае за работа, разпределяше бухналото в една огромна купа тесто по тавичките, наредени върху две тенекии. Скоро хлябът се печеше, но и Беси се върна.
Меденият мирис на новите самуни влудяваше Кобоцки. Вдишваше уханието им, сякаш това бе първият въздух в живота му и дори удряше с юмрук гърдите си, упоен от чудната миризма.
— О, боже господи — едва не се разрида. — Прекрасно.
— Със сълзи — каза Лийб скромно и посочи към голямата купа тесто.
Кобоцки кимна.
В продължение на трийсет години, обясни хлебарят, не бе имал нито стотинка на свое име. Един ден, много нещастен, се разплакал над тестото. Оттогава хлябът му станал такъв, че клиентите се стичали отвсякъде за него.
— Не харесват особено пастите ми, но за хляба и кифличките са готови да изминат километри.
Кобоцки си издуха носа, после надникна в магазина: трима клиенти.
— Лийб — прошепна той.
Без да ще, хлебарят се стегна.
Очите на посетителя се насочиха към Беси отпред в магазина, а после под вдигнатите вежди погледнаха въпросително хлебаря.
Но Лийб стоеше безмълвен.
Кобоцки се изкашля:
— Лийб, имам нужда от двеста долара — гласът му пресекна. Лийб се отпусна бавно върху чувала. Знаеше още от началото. От минутата, в която Кобоцки се появи, той претегляше мислено тази възможност и спомена за изгубената горчива стотачка отпреди петнайсет години. Кобоцки се кълнеше, че му я е върнал, Лийб казваше, че не е. Последва скъсване на приятелството. Бяха нужни години, за да изтрият от паметта му запечатаната там обида.
Кобоцки наведе глава.
Поне си признай, че не беше прав, помисли си Лийб, докато изчакваше жестоко дълго време.
Кобоцки се взираше в осакатените си ръце. Някога крояч на кожи, артритът го бе прогонил от занаята му.
Лийб също се взираше. Ръбът на бандажа се впиваше в корема му. И двете му очи бяха забулени от перде. Колкото и да се кълнеше лекарят, че ще вижда след операцията, той се опасяваше точно от обратното.
Въздъхна. Грешката беше в миналото. Опростена: опростена още когато съзря замъгления му образ.
— Що се отнася до мен, имам ги, но тя — Лийб кимна към магазина, — тя е втора жена. Всичко е на нейно име — и той протегна празните си ръце.
Очите на Кобоцки бяха затворени.
— Ще я попитам — Лийб явно се съмняваше.
— Жена ми има нужда.,.
— Не казвай нищо.
— Кажи н...
— Остави на мен.
Той сграбчи метлата и се понесе на кръгове из стаята, вдигайки облаци прах.
Когато Беси се върна задъхана, им хвърли по един поглед и зачака с присвити устни, непреклонна.
Лийб набързо изчегърта тенджерите в желязната мивка, прибра тавичките от хляба под масата и струпа ухаещите самуни. Прилепи око до процепа на пещта: печаха се, всички се печаха.
Когато се изправи лице в лице с Беси, го изби пот, толкова гореща, че за миг онемя.
Кобоцки се гърчеше върху табуретката.
— Беси — каза хлебарят най-сетне, — това е старият ми приятел. Тя кимна строго. Кобоцки повдигна шапката си.
— Майка му — Бог да я благослови — ми е давала неведнъж чиния топла супа. Освен това, когато дойдох в тази страна, години наред се храних на трапезата му. Жена му е чудесен човек — Дора — някой ден ще се запознаеш с нея.. .
Кобоцки тихо изстена.
— А защо още не съм се запознала с нея? — запита Беси, след десет години все още завиждаща на привилегиите на първата съпруга.
— Ще се запознаеш.
— А защо не съм?
— Лийб... — умоляваше Кобоцки.
— Защото аз самият не съм я виждал от петнайсет години — призна Лийб.
— А защо не си? — запита тя язвително.
Лийб помълча:
— Грешка.
Кобоцки се извърна.
— Вината е моя — каза Лийб.
— Защото никога никъде не ходиш — изстреля Беси. — Защото вечно живееш в магазина. Защото за теб не означава нищо да имаш приятели.
Лийб тържествено се съгласи.
— Сега тя е болна — съобщи той. — Лекарят трябва да я оперира, Това ще струва двеста долара, Обещах на Кобоцки. –,
Беси изпищя.
С шапка в ръка Кобоцки се смъкна от табуретката.
Като притискаше длан към гърдите си, Беси повдигна лакът към очите си. Олюляваше се. И двамата се спуснаха да я подхванат, но тя не падна. Кобоцки отстъпи бързо към табуретката, а Лийб се върна при мивката.
С лице, наподобяващо вътрешността на самун, Беси тихо заговори на посетителя.
— Съжалявам жена ви, но ние не можем да ви помогнем. Извинете, г-н Кобоцки, но ние сме бедни хора, нямаме толкова пари.
— Грешка — изкрещя Лийб вбесен. — Беси пристъпи към полицата и издърпа една кутия със сметки. Изтърси съдържанието й на масата, листчетата се разхвърчаха навсякъде.
— Сметки — извика тя. Кобоцки се прегърби.
— Беси, имаме в банката ... — Не...
— Видях влоговата книжка.
— И какво че си спестил няколко долара, имаш ли застраховка за живот? Той не отговори.
— Можеш ли да я направиш? — подигра му се тя.
Входната врата се затръшна. Затръшваше се често. Магазинът беше претъпкан с клиенти, които надигнаха вой за хляб. Беси се понесе тромаво навън, за да ги обслужи... Отзад раменете се размърдаха. Коботски закопча с кокалестите си ръце палтото.
— Седни — въздъхна хлебарят.
— Лийб, извинявай ...
Кобоцки седна, лицето му бе осветено от тъга.
Когато Беси най-сетне се отърва от тълпата, Лийб влезе в магазина. Говореше й тихо, почти шепнешком и тя също отговаряше тихо, въпреки че една минута беше достатъчна, за да започнат нова кавга.
Кобоцки се смъкна от табуретката. Отиде при мивката, намокри половината от носната си кърпа и я положи върху сухите си очи. Сгъна влажната носна кърпа, пъхна я в джоба на палтото си, след което извади малко джобно ножче и започна да си подрязва ноктите.
Когато влезе в магазина, Лийб увещаваше Беси, изреждаше горчивите часове на труд, вечната робия. И сега, когато имаше някоя и друга спестена пара, за какво да живее, ако не може да я подели със скъпия си приятел? Но Беси му беше обърнала гръб.
— Моля ви — каза Кобоцки. — Не се карайте. Отивам си.
Лийб се взря в него с ожесточение. Беси продължи да стои с извърната глава.
— Да — въздъхна Кобоцки. — Парите исках за Дора, но тя не е болна, Лийб, тя умря.
— Ай — изплака Лийб и закърши ръце. Беси обърна лицето си към посетителя, пребледняла.
— Не сега — говореше от сърце, — а преди пет години.
Лийб изстена.
— Парите ми трябват за надгробна плоча. Досега няма. Идната неделя стават пет години от смъртта й и всяка година и обещавам: „Дора, тази година ще ти сложа плоча“ и всяка година не я слагам.
Гробът за негов вечен позор лежал непокрит пред очите на всички. Отдавна бил платил петдесет долара за плоча с името й, изсечено с ясни букви, но така и не успял да събере остатъка от парите. Ако не едно, налагало се да направи друго с тях: първо операция, на втората година не можел да работи, окован отново от артрита си, на третата овдовялата му сестра загубила единствения си син и с малкото, което припечелвал, трябвало да я издържа, на четвъртата циреи го извадили от строя и той се срамувал да се покаже на улицата. Тази година поне работел, но само колкото да яде и спи, така че Дора продължавала да лежи без плоча и сигурно някой ден, когато отиде отново на гробищата, няма да може да намери гроба й.
От очите на хлебаря бликнаха сълзи. Един поглед върху лицето на Беси — странната отпуснатост на шията и раменете — му подсказа, че и тя се е трогнала. Ох, беше спечелил. Сега ще каже „да“, ще даде парите и ще седнат всички на масата да хапнат заедно.
Но Беси, макар и ридаеща, поклати глава и преди да отгатнат какво, тя вече довършваше историята на своите злочестини: как те дошли, когато била малко момиченце и повлекли баща и по снега без обувки, изстрелите разпръснали косовете от дърветата, а снегът подгизнал от кръв, как, след като била омъжена само една година, мъжът й, мил и благ човек, образован счетоводител-рядкост по онези времена и по онези места -умрял от тиф във Варшава, и как тя, изоставена на мъката си, години по-късно намерила убежище в дома на един по-голям брат в Германия, който пожертвал своите възможности, за да я изпрати преди войната в Америка, а самият той загинал с жена си и дъщеря си в една от Хитлеровите камери.
— Така дойдох в Америка и срещнах тук един беден хлебар, един беден човек, който през целия си живот е бил беден, без стотинка и без радост, и се омъжих за него, един бог знае защо. И с тези две ръце, като работех ден и нощ, успях да му създам малка търговия н сега, след дванайсет години, печелим горе-долу прехраната си. Но Лийб не е здрав човек, очите му освен това се нуждаят от операция, и това съвсем не е всичко. Представете си, да не дава господ, че умре, какво ще правя сам-сама? Къде ще се дяна, къде, и кой ще се погрижи за мен, ако нямам нищо?
Хлебарят, който беше слушал често тази история, дъвчеше, докато слушаше, къшей хляб.
Когато тя свърши, той захвърли кората от един самун. В края на историята Кобоцки си запуши ушите с ръце.
С очи, от които се лееха сълзи, Беси вдигна глава и подозрително започна да души въздуха. После изведнъж изпищя, втурна се към задната част на магазина и с вик дръпна вратичката на пещта. Плисна я облак пушек. Самуните бяха като тухли — черни, овъглени трупове.
Кобоцки и хлебарят се прегърнаха и въздъхнаха над загубената си младост. Целунаха се уста в уста и се разделиха завинаги.
Една ранна сутрин Ифранм Илайху телефонира в Дружеството на изучаващите живопис и попита как би могъл да намери модел, опитна жена, която ще може да рисува гола. На жената, с която говореше по телефона, обясни, че му е необходима някоя на около трийсет.
— В състояние ли сте да ми помогнете? — Не съм срещала името ви — каза жената на телефона. — Обръщал ли сте се друг път към нас? Имаме студенти, които работят като модели, но обикновено само за художници, които познаваме.
Г-н Илайху каза, че не е бил във връзка с тях, Уведоми я, че е художник любител, който навремето е учил в дружеството.
— Имате ли ателие?
— Имам просторна всекидневна с много светлина. Не съм младеж — продължи той, — но след толкова години започнах да рисувам отново и искам да направя няколко актови етюда, за да си възвърна чувството за форма. Не съм професионалист, нали разбирате, но се отнасям сериозно към рисуването. Ако са ви необходими справки за морала ми, мога да ви ги дам.
Попита каква е в момента цената на моделите и след известна пауза жената отговори:
— Шест и петдесет на час. — Г-н Илайху каза, че е приемливо. Той сякаш имаше желание да говори още, но тя не го насърчи, Записа си името и адреса му и каза, че вероятно ще му намери някоя за вдругиден. Той й благодари за отзивчивостта.
Това беше в сряда. Моделът се появи в петък сутринта. Бе се обадила предишната вечер, за да се уговорят по кое време да дойде. Позвъни на вратата малко след девет часа и г-н Илайху незабавно се запъти да й отвори. Той беше седемдесетгодишен човек с прошарена коса, който живееше на Девето авеню в къща от кафеникав камък и беше развълнуван от перспективата да рисува млада жена.
Моделът бе неугледна жена на около двайсет и седем години и старият художник реши, че най-хубавото у нея са очите й. В ясния пролетен ден носеше синя мушама. Старият художник хареса лицето й, но не се издаде. Тя почти не го погледна, докато влизаше решително в стаята.
— Добър ден — каза той и тя отвърна:
— Добър ден.
— Сякаш е пролет — каза старецът. — Листата никнат отново.
— Къде да се преоблека? — запита моделът.
Г-н Илайху я запита за името й и тя отвърна:
— Г-ца Пери.
— Можете да се преоблечете в банята, струва ми се, г-це Пери, или ако предпочитате, стаята ми, в дъното на коридора. Празна е, там също можете да се преоблечете. По-топло е, отколкото в банята. Моделът каза, че й е безразлично, но все пак предпочита да се преоблече в банята.
— Както желаете — отвърна възрастният мъж.
— Жена ви тук ли е? — попита тя, оглеждайки
стаята.
— Вдовец съм.
Каза й, че навремето е имал дъщеря, но тя загинала при катастрофа.
Моделът се извини.
— Ще се преоблека и съм тук след секунда.
— Няма защо да бързате — каза г-н Илайху, доволен, че ще я рисува.
Г-ца Пери влезе в банята, съблече се там и бързо се върна. Измъкна се от хавлиената си роба. Главата и раменете й бяха стройни и добре оформени. Попита стареца как иска да позира. Той стоеше до кухненската маса с емайлиран плот във всекидневната с голям прозорец. На плота на масата беше изстискал и размесваше съдържанието на две малки туби с боя. Имаше още три туби, до които не се докосваше. Моделът смукна за последен път от цигарата си и я изгаси върху Капака на една консервена кутия от кафе, която се намираше върху кухненската маса.
— Надявам се, че нямате нищо против да попушвам от време на време?
— Нямам нищо против, ако го правите, когато си почивам.
— Точно това имах предвид. Тя го наблюдаваше как бавно размесва боите. Г-н Илайху не погледна веднага голото й тяло, но каза, че иска да седне на стола до прозореца. Той гледаше към заден двор с райско дърво, чиито листа току-що бяха покълнали.
— Как искате да седна, със скръстени крака, или не?
— Както предпочитате. Скръстени или не, за мен няма никакво значение. Както ще се чувствате по-удобно.
Моделът сякаш се учуди на това, но седна на жълтия стол до прозореца и преметна крак връз крак. Имаше хубава фигура.
— Така добре ли е? — Г-н Илайху кимна:
— Добре — каза той. — Много добре. — Потопи четката в размесената боя на масата и след като погледна голото тяло на модела, започна да рисува. Поглеждаше я, след което бързо отместваше поглед, сякаш се боеше да не я оскърби. Но изражението му беше безпристрастно. Рисуваше видимо небрежно, като от време на време вдигаше очи към модела. Не я гледаше често. Тя сякаш изобщо не го забелязваше. Веднъж се извърна да погледне райското дърво и той се взря за миг в нея, за да разбере какво е могла да види там.
После започна да гледа художника с интерес.
Наблюдаваше очите му, наблюдаваше ръцете му. Той започна да се чуди дали не върши нещо нередно. Към края на почти пълния час тя се надигна нетърпеливо от жълтия стол.
— Уморена ли сте? — попита той.
— Не е затова — отвърна тя. — Бих искала да знам какво, за бога, си въобразявате, че вършите? Честно да си кажа, мисля, че нямате и най-елементарно понятие от рисуване.
Беше го изненадала. Бързо покри платното с пешкир.
След една дълга минута, дишайки забързано, г-н Илайху намокри изсъхналите си устни и заяви, че няма претенциите на художник. Каза, че се опитал да обясни това съвсем недвусмислено на жената, с която разговарял по телефона, когато се обърнал към школата по живопис.
После добави:
— Може би сгреших, че ви помолих да дойдете днес. Струва ми се, трябваше да поработя още малко, просто за да не губя ничие време. Изглежда, не съм готов да правя това, което бих желал да правя.
— Не ме интересува колко време сте се подготвял — каза г-ца Пери. — Честна дума, не вярвам, че изобщо сте правили опит да ме нарисувате. През цялото време имах чувството, че изобщо не искате да ме рисувате. Мисля, че повече ви занимаваше да опипвате с очи голото ми тяло, за което вероятно си имате свои собствени причини. Не знам какви са личните ви нужди, но съм абсолютно сигурна, че повечето от тях нямат нищо общо с рисуването.
— Изглежда сгреших.
— Изглежда сгрешихте — каза моделът. Беше си облякла робата и коланът й беше здраво пристегнат. — Аз съм художничка — додаде тя.- И позирам, защото нямам пукната пара, но затова пък познавам измамника, още щом го зърна.
— Нямаше да се чувствам така зле — каза г-н Илайху, — ако не бях си направил труда да обясня точно какво е положението на онази дама от Дружеството на изучаващите живопис. — Съжалявам, че стана така. Трябваше да премисля нещата, но за съжаление не го сторих. На седемдесет години съм. Винаги съм обичал жените и приемах като тъжна загуба това, че нямам приятелки на тази възраст. Това е и една от причините, поради които имах желание да рисувам отново, макар да не твърдя, че някога съм бил особено талантлив. Струва ми се освен това, че не съм съзнавал колко много от рисуването вероятно съм забравил. Не само от рисуването, но и от женското тяло. Не знаех, че ще се развълнувам така от вашето, нито, като се размисля, и от начина, по който протече животът ми. Надявах се, че като започна да рисувам отново, ще Освежа усещането си към живота. Съжалявам, че ви създадох неприятности и че ви обезпокоих.
— Неприятностите ще ми бъдат заплатени — каза г-ца Пери. — Но онова, което не можете да ми платите, е обидата да дойда тук, за да се изложа на пълзящите ви по тялото ми очи.
— Намерението ми не беше обидно.
— Аз пък го възприемам така.
След това тя помоли г-н ИлаЙху да се съблече.
— Аз? — попита той изненадан. — Защо.
— Искам да ви скицирам. Съблечете панталона и ризата си.
Той заяви, че съвсем наскоро е престанал да носи зимното си бельо, но тя не се засмя.
Г-н Илайху се съблече, засрамен от това как ще й се види.
С няколко бързи замаха тя скицира фигурата му. Той не изглеждаше зле. Когато привърши скицата, тя натопи четката му в една капка черна боя, която изстиска от една туба, и размаза чертите, превръщайки ги в черна цапаница.
Той разбираше колко го ненавижда, но не каза НИЩО.
Г-ца Пери захвърли четката в едно кошче за боклук и се отправи към банята да си вземе дрехите.
Старецът попълни чек със сумата, за която се бяха договорили. Срамуваше се да се подпише, но подписа и й връчи чека. Г-ца Пери го пъхна в голямата си чанта и си отиде.
Той помисли, че по своему тя не изглежда зле, макар че й липсва грация. После старецът се запита: „Нищо повече ли няма в живота ми освен това? Само това ли ми е останало?“
Отговорът изглежда беше „да“ и той заплака за това колко бързо беше остарял.
След това махна пешкира от платното си и се опита да нарисува лицето й, но вече го беше забравил.
Напоследък беше започнал да изучава старогръцката си граматика отпреди петдесет години. Четеше Булфинч и искаше да препрочете „Одисеята“ на гръцки. Животът му се беше променил. Спеше по-малко в последно време, а сутрин ставаше и се взираше в небето над Гремърси парк. Наблюдаваше облаците, докато започнеха да приемат очертания, върху които можеше да размишлява. Обичаше странните, обитавани от призраци кораби, обичаше да гледа митичните птици и животни. Беше забелязал, че когато съзерцава тези очертания сред облаците и успее да съсредоточи мислите си за известно време върху тях, сутрешната му депресия сякаш става по-лека. Д-р Морис беше на шейсет и шест години, лекар, пенсиониран от две години. Закри частната си практика в Куийнз и се премести в Манхатън. Оттегли се след сърдечен удар, не твърде тежък, но все пак достатъчно тежък. Беше първият му инфаркт и той се надяваше да е последният, макар че си пожелаваше, когато му дойде времето, бърз край. Жена му беше умряла, а дъщеря му живееше в Шотландия. Пишеше й два пъти месечно и получаваше два пъти месечно вести от нея. И въпреки че имаше няколко приятели, които посещаваше, следеше медицинските списания и обичаше музеите и театъра, общо взето трябваше да се бори със самотата. И беше загрижен за бъдещето, бъдеще, обладано от старост.
Обикновено след лека закуска той се обличаше топло и излизаше на разходка из Скуеър. Това беше лесната част от разходката. Излизаше дори когато беше много студено или неприятно дъждовно, или беше навалял няколко инча сняг и трябваше да се придвижва много внимателно. След Скуеър той пресичаше улицата и се спускаше по Ървинг Плейс, висок силует с шапка и бастун, за да си вземе „Таймз“. Ако времето не беше твърде лошо, продължаваше по улица Четиринаисета, заобикаляше към Парк Авеню Южна, нагоре по Парк и после по Двайсета Източна обратно към високия блок от бял камък, в който живееше. Напоследък рядко поемаше в друга посока, макар че когато тръгваше на дългата разходка, спираше поне веднъж по пътя, понякога пред някой магазин между две пресечки, друг път на някой уличен ъгъл, и се питаше къде другаде би могъл да отиде. Това беше трудната част от разходката. Трудното беше в това, че беше абсолютно все едно в коя посока ще тръгне. Сега съжаляваше, че се пенсионира. Съзнаваше по-ясно възрастта си, откакто излезе в пенсия, въпреки че шейсет и шест не е осемдесет. И все пак беше стар. Преживяваше мигове на болезнено страдание.
Една сутрин след правоъгълната си дълга разходка под дъжда, той намери писмо на гумената изтривалка под редицата пощенски кутии във входа на блока. Беше тесен, дълбок вход с колони от имитация на зелен мрамор и няколко обемисти стола, на които рядко някой сядаше. Д-р Морис беше видял млада жена с дълга коса, с бял шлифер и кафеникава чанта през рамо, с прозрачен найлонов чадър да се спуска бързо по стълбите към входа и да излиза точно когато той влизаше. Всъщност той й отвори вратата и усети полъха на дръзкия й парфюм. Не си спомни да я е виждал преди и изпита моментно объркване при мисълта коя ли е. По-късно си представи как тя изважда писмото от пощенската си кутия, чете го припряно, а после го слага в кафеникавата си платнена чанта, преметната през рамото й, където обаче беше пъхнала само плика, а не и писмото.
То бе паднало на земята. Представи си всичко това, докато се навеждаше да го вземе. Представляваше сгънат лист плътна бяла хартия, изписан с черно мастило от мъжка ръка. Лекарят го разгъна и се взря в него, без да може да разчете нито обръщението, нито съдържанието. Налагаше се да си сложи очилата и той си помисли, че Флеърти, портиерът и обслужващият асансьора, може да го види, ако асансьорът внезапно слезе. Естествено Флеърти можеше да помисли, че докторът чете собствената си поща, само че като се има предвид каква беше тя, той никога не я четеше в коридора. Не искаше човекът да си помисли, че чете чуждо писмо. Мина му през ума да му даде писмото и да му опише младата жена, която го беше изпуснала. Вероятно той би могъл да й го предаде? Но поради някаква причина, неясна в момента и за самия него, докторът пъхна писмото в джоба си, за да го занесе горе и да го прочете. Ръката му се разтрепери, а сърцето му се разтуптя със скорост, която го разтревожи.
След като лекарят извади собствената си поща от кутията — нищо повече от няколко медицински брошурки, които държеше в ръката си -Флеърти го качи на петнайсетия етаж. Флеърти сменяше нощния портиер в осем сутринта, а него го сменяха в четири следобед. Беше слаб човек на шейсет години с рядка бяла коса на полуплешивата си глава, който бе загубил част от челюстта си под лявото ухо след две операции на костта. Изчезваше за няколко месеца, после се връщаше, долната част от лявата страна на лицето му хлътваше все повече и въпреки това то не бе неприятно за гледане лице. Макар портиерът да не говореше никога за болестта си, лекарят знаеше, че не е приключил с рака на челюстта, и естествено не му го казваше, но усещаше, когато човекът прикриваше болката си.
Тази сутрин, макар и зает с мислите си, той попита:
— Как е г-н Флеърти?
— Не е чак толкова зле.
— Денят не е лош — каза го, като мислеше не за дъжда, а за писмото в джоба си.
— Чудесен е, екстра — остроумно забеляза Флеърти. Общо взето той се движеше и разговаряше оживено и винаги внимаваше асансьорът да е изравнен с етажа, преди да пусне пътниците да слязат. Понякога на лекаря му се искаше да му каже нещо повече от обикновеното, но не и тази сутрин.
Застана до големия двоен прозорец на хола си, коЙто гледаше към Скуеър, в мрачната февруарска светлина на дъждовния ден и зачете приятно развълнуван писмото, което бе намерил. Бе точно такова, каквото и очакваше. Писмо, написано от баща на дъщеря, с обръщение: „Скъпа Ивлин.“ Онова, което изразяваше след едно нерешително начало, бе недоволството на бащата от начина на живот на дъщерята. Завършваше с поучителни съвети: „Достатъчно си обикаляла чуждите кревати. Не разбирам какво получаваш от това свое поведение. Струва ми се, че вече опита всичко, което може да се опита, Твърдиш, че си сериозен човек, а оставяш мъжете да те използват, кой както си иска. Реална отплата няма, а ако има, тя е временна, докато за тях отплатата е, че са си намерили жена, готова винаги да легне с тях. Знам какво им е отношението и какво говорят на другия ден в обществената тоалетна. Искам да те накарам веднъж завинаги да се отнасяш по-сериозно към живота си. Достатъчно си експериментирала. Най-настоятелно и от все сърце те съветвам да си потърсиш незабавно улегнал мъж с висок морал, който би пожелал да се ожени за тебе и би се отнасял към тебе като към жена, каквато, надявам се, искаш да бъдеш. Не желая да мисля повече за тебе като за скитаща се полупроститутка. Моля те, вслушай се в съвета ми — двайсет и девет години не са шестнайсет.“ Писмото бе подписано: „Баща ти“, а след подписа бе добавено с дребен, четлив почерк: „Сексуалният ти живот ме ужасява. Мама.“
Лекарят прибра писмото в едно чекмедже. Вълнението го бе напуснало и сега се срамуваше, че го е прочел. Съчувстваше на бащата, но същевременно съчувстваше и на дъщерята, на нея сякаш по-малко. След известно време се опита да учи гръцка граматика, но не успя да се съсредоточи. Писмото остана в съзнанието му, подобно на улична обява и докато четеше „Таймз“, той мисли за него през целия ден, като че бе събудило някакво очакване, което не можеше да определи. В главата му се появяваха цели изречения. Виждаше в мислите си младата жена, както си я беше представил след като прочете написаното от бащата, и като жената — беше ли тя Ивлин? — която видя да излиза от къщата. Не можеше да бъде сигурен, че писмото е нейно. Вероятно не беше, и въпреки това го възприемаше като нещо, което й принадлежи, на нея, на жената, на която бе отворил вратата и чийто парфюм все още не бе напуснал сетивата му.
Тази вечер мисълта за нея му попречи да заспи. „Прекалено съм стар за такива глупости.“ Стана, за да почете и успя да се съсредоточи, но когато сложи отново глава на възглавницата, един дълъг товарен влак от мисли, предизвикани от нея, премина с тътен край него, теглен от дълъг черен локомотив. Представяше си Ивлин, скитащата се полупроститутка, в леглото с различни любовници, извършващи различни любовни действия. Един път лежеше сама, възбуждащо гола с кафеникавата платнена чанта плътно до голото тяло. Мислеше за нея и като за обикновено момиче с много по-малко любовници, отколкото бащата й приписваше. Това бе вероятно по-близо до истината. Питаше се дали не би могъл да й бъде полезен по някакъв начин. Изпита страх, който не можа да си обясни, но го прогони като си обеща да изгори писмото на сутринта. Товарният влак с многобройните си вагони продължи да трещи в мъгливата далечина. Когато докторът се събуди в десет часа, беше слънчева зимна утрин и от сутрешната му депресия нямаше и помен.
Но той не изгори писмото. Препрочете го няколко пъти през деня, като всеки път го връщаше обратно в чекмеджето на писалището си и го заключваше. После отключваше чекмеджето, за да го прочете отново. С изтичането на деня усети някакъв настойчив глад у себе си. Обсебиха го спомени, изпитваше копнеж, силни желания, каквито не бе усещал от години. Загрижи се за тази промяна у себе си, тази тревога. Опита се да изтрие писмото от съзнанието си, но не успя. Въпреки това не го изгаряше, сякаш, ако го стореше, щеше да затвори вратата на определени възможности в живота си, на други пътища, каквото ида означаваше това. Беше удивен — дори го смяташе за оскърбление, че му се случва на тази възраст. Бе го наблюдавал у други, бивши пациенти, но не бе очаквал да се случи с него.
Гладът, който усещаше, глад за удоволствия, нарушаване на навика, възобновяване на чувството и същевременно страх от него, продължи да се разраства в него като възродено мъртво дърво, разпростиращо клоните си. Струваше му се, че е гладен за някакво екзотично преживяване, което, ако му се случеше, щеше да го направи ненаситен. Не искаше това да става. Спомняше си митологични образи: Сизиф, Мидас, които поради една или друга причина са бивали навеки прокълнати. Спомни си за Титонос, който загубил младостта си и се превърнал в безсмъртен скакалец. Чувстваше, че е обхванат от смазващо чувство, от страшен и тъмен вятър.
Когато в четири часа следобед Флеърти напусна и Силвио със ситно къдравата черна коса застъпи на смяна, д-р Морис слезе долу и седна в коридора, като се преструваше, че чете вестник. Щом асансьорът потегли нагоре, приближи се до пощенските кутии и започна да търси по табелките някоя Ивлин, която и да беше тя. Не намери Ивлини, но имаше една И. Гордън и една И. Къмингз. Подозираше, че едната от тях може да е тя. Знаеше, че неомъжените жени често предпочитат да не изписват първите си имена, за да държат разните там вманиачени типове на разстояние и да се крият от евентуални досадници. Съвсем между другото попита Силвио дали г-ца Гордън или г-ца Къмингз се казва Ивлин, но Силвио каза, че не знае и че сигурно г-н Флеърти ще знае, защото той разпределя пощата.
— Хората в къщата са много — вдигна рамене Силвио.
Лекарят подхвърли, че се интересува просто ей така, неубедителна забележка, но повече от това не можа да измисли. Излезе на безцелна малка разходка и когато се върна, не каза нищо повече на Силвио, Изкачиха се мълчаливо горе с асансьора, докторът стоеше изпънат, почти вдървен. Тази нощ спа лошо. Когато за миг заспа дълбоко, сънищата му бяха еротични. Събуди се, изпитвайки желание и отвращение и остана да лежи и да оплаква сам себе си. Чувстваше се безсилен да се промени.
Стана преди пет и се озова безпричинно във входа преди седем. Чувстваше, че трябва да открие, да установи коя е тя. Във входното антре Ричард, нощният портиер, който го беше свалил с асансьора, се върна при порнографската книжка, която четеше; пощата, както д-р Морис знаеше, не бе пристигнала. Знаеше, че няма да дойде преди осем часа, но нямаше търпение да чака в апартамента си. Затова излезе от сградата, купи „Таймз“ на Ървинг Плейс, продължи разходката си и тъй като бе приятна утрин, не много студена, седна на една пейка в Юпиън Скуеър Парк. Взираше се във вестника, но не можеше да чете. Наблюдаваше някакви врабчета, които кълвяха мъртвата трева. Беше възрастен човек наистина, но бе живял достатъчно дълго, за да знае, че възрастта често няма особено голямо значение за отношенията между мъжа и жената. Той бе все още силен, а плътта си е плът. Докторът беше обратно във входа в осем и половина, значи проявил е самообладание. Флеърти беше получил торбата с пощата и разпределяше по азбучен ред препоръчаните писма върху една дълга маса, след което ги пускаше по кутиите. Днес не изглеждаше добре, Движеше се бавно. Деформираното му лице беше сиво, устата — отпусната, чуваше се как диша, очите му таяха болка.
— За вас няма още нищо — каза той на лекаря, без да го погледне.
— Днес ще изчакам — отвърна д-р Морис. — Време е да получа вести от дъщеря ми.
— Все още няма нищо, но може би от тази купчина ще ви излезе късметът — и той я развърза.
Докато разпределяше по азбучен ред последната връзка писма, асансьорът звънна и Флеърти трябваше да се качи горе да вземе пътниците.
Докторът се престори, че е погълнат от своя „Таймз“. Когато вратата на асансьора се затвори, той остана за миг неподвижен, след това отиде до масата и бързо разрови купчината писма с буквата К. И. Къмингз беше Иън Къмингз. Разрови купчината с Г, като същевременно наблюдаваше металната стрелка на слизащия асансьор. В купчината Г имаше две писма, адресирани до Ивлин Гордън, Едното беше от майка й. Другото, също написано на ръка, беше от някакъв Лий Бредли. Почти пряко воля лекарят издърпа това писмо и го пъхна в джоба на костюма си. Тялото му пареше. Той седеше на стола и обръщаше страницата на вестника, когато вратата на асансьора се отвори.
— Няма нищо за вас — каза Флеърти след малко.
— Благодаря ви — отговори д-р Морис. — Ами да се качвам.
В апартамента с пълно съзнание за свистящото си дишане, лекарят сложи писмото върху кухненската маса, седна и се загледа в него, докато чакаше чайника да заври. Чайникът завря и засвири, но той продължи да седи с неотвореното писмо пред себе си. Седеше и известно време мисълта му бе притъпена. Не след дълго започна да си представя как Лий Бредли описва любовните удоволствия, преживени с Ивлин Гордън. Представяше си действията на любовниците. След това, макар да си каза гласно да не го прави, той отвори плика на парата и опъна писмото на масата, за да може да го прочете. Сърцето му биеше в очакване на онова, което щеше да научи. Но за негова изненада, писмото беше пълна скука, егоистично описание на някаква глупава сделка, чиито машинации този глупак Бредли подготвяше. Само последните изречения бяха учудващо живи. „Бъди си в леглото, когато дойда довечера. Сложи си само белите гащички.“
Лекарят не знаеше от кого се отвращава повече — от този глупак или от себе си. Всъщност от себе си. Пъхна листа в плика и го залепи отново с лепилото, което бе нанесъл грижливо с върха на пръста си. По-късно мушна писмото във вътрешния си джоб и натисна копчето на асансьора, за да извика Силвио. Лекарят напусна сградата и се върна с един брой на вестник „Поуст“, който го погълна привидно, докато се наложи Силвио да качи горе двете току-що влезли във входа жени, тогава лекарят пъхна писмото в кутията на Ивлин Гордън и излезе да глътне малко въздух.
Седеше близо до масата във входа, когато малко след шест часа следобед младата жена, която бе пуснал да излезе, се завърна. Почти моментално усети парфюма й. В този миг Силвио го нямаше, беше слязъл в сутерена да изяде един сандвич. Тя пъхна малко ключе в пощенската кутия на Ивлин Гордън и застана пред отворената кутия; пушеше, докато четеше писмото на Бредли. Носеше светлосив костюм с панталони и кафяво плетено манто. Черната опашка на косата й бе привързана с кафяв копринен шал. Лицето й, макар и малко едро, беше красиво, напрегнатите й очи — сини, а клепките й леко гримирани. Тялото й, помисли си той, е добре сложено. Тя не го забеляза, но той бе почти влюбен в нея.
Наблюдава я много сутрини. Сега слизаше по-късно, в девет, и прекарваше известно време в четене на медицинските брошури, които изваждаше от пощенската си кутия, седнал на един наподобяващ трон дървен стол близо до високата незапалена лампа в дъното на коридора. Наблюдаваше хората, които тръгваха сутрин на работа или на пазар. Ивлин се появяваше около девет и половина и заставаше, пушейки, пред своята кутия, погълната от сутрешната си поща. Когато дойде пролетта, тя започна да носи ярки поли с пастелни блузи или леки костюми с тесни панталони. Понякога носеше минирокли. Фигурата й бе чудесна. Получаваше много писма и четеше повечето от тях с явно удоволствие, други — с нещо, което приличаше на потиснато вълнение- С трети приключваше набързо, хвърляше им по един поглед и ги натъпкваше в чантата си. Той предполагаше, че са от баща й или от майка й. Смяташе, че повечето писма са от любовниците й, минали и настоящи, и изпитваше нещо като тъга, че в пощенската й кутия няма писмо от него.
Премисли всичко внимателно. Някои жени имат нужда от по-възрастен мъж — това уравновесява живота им. Понякога една разлика от трийсет или дори трийсет и пет години не представлява сериозен недостатък. По-младата жена вдъхновява по-възрастния мъж да остане мъжествен. Въпреки инфаркта, здравето му беше добро, в известен смисъл по-добро отпреди. Жена като Ивлин, вероятно скарана със самата себе си, може да има само полза от една стабилна връзка с по-възрастен мъж, човек, който може да я уважава и обича и да й помогне да се уважава и обича, който в известен смисъл ще иска по-малко от нея, отколкото някои млади мъже, погълнати от егоизма си, който ще създаде у нея по-трайно чувство за благополучие, пък ако всичко потръгне добре, дори ще я накара да се влюби.
„Аз съм лекар, пенсионер, вдовец — писа той на Ивлин Гордън. — Пиша ви с известно колебание и предпазливост, макар и, несъмнено, с дълбоко уважение, защото съм на възраст, на която бих могъл да ви бъда баща. Често ви наблюдавам в сградата и когато се разминаваме из улиците на квартала, възхищавам ви се. Питам се дали бихте имала нещо против да се запознаем? Бихте ли приела покана за вечеря или да отидем заедно на кино или на театър? Имам чувството, че компанията ми няма да ви разочарова. Ако сте склонна-и така любезна, разбира се — да приемете молбата ми със снизхождение, ще ви бъда безкрайно задължен. В случай, че сте съгласна, оставете бележка в пощенската ми кутия. С уважение, искрено ваш: Саймън Морис.“
Не слезе долу, за да пусне писмото. Реши да го задържи до последния момент у себе си. После някакъв страх го пробуди от моментна дрямка. Сънува, че е написал и запечатал писмото и чак тогава се сеща, че е добавил още едно изречение:
„Сложи си само белите гащички.“ Когато се събуди, понечи да разкъса плика, за да провери дали е прибавил забележката на Бредли. Но като се разсъни напълно, си даде сметка, че не го е сторил. Изкъпа се и се обръсна рано и известно време наблюдава през прозореца формите на облаците. Малко преди девет д-р Морис слезе във входа. Искаше да изчака, докато Флеърти отговори на някое повикване на асансьора и когато се махне, да пусне писмото в кутията й. Но тази сутрин Флеърти изглежда нямаше повиквания. Лекарят беше забравил, че е събота. Не се досети, докато не си купи „Таймз“ и не седна с него във входа, преструвайки се, че чака пощата. В събота торбата с пощата пристигаше по-късно. Най-сетне чу дълго иззвъняване и Флеърти, който беше коленичил и лъскаше месинговата топка на вратата, се изправи първо на единия, после на другия си крак и се отправи бавно към асансьора. Асиметричното му лице беше сиво. Малко преди десет часа лекарят пъхна писмото в пощенската кутия на Ивлин Гордън. Понечи да се оттегли в апартамента си, но после реши, че ще е по-добре да изчака там, където чакаше обикновено, докато тя си взима пощата. Досега никога не го беше забелязвала там.
Торбата с пощата оставиха в десет и десет и преди да го извикат отново, Флеърти разпредели по азбучен ред първата връзка. Лекарят четеше вестника си в тъмното дъно на входа, защото всъщност не го четеше. Очакваше идването на Ивлин. Беше облечен в нов зелен костюм, Синя раирана риза и розова вратовръзка. Носеше и нова шапка. Чакаше с надежда и любов.
Когато вратата на асансьора се отвори, от него излезе Ивлин в черна пола с цепка, красиви сандали и коса, привързана с червен шал. След нея от асансьора излезе мъж с остри черти, с бухнали бакенбарди и грижливо сресана средно дълга коса в прическа от началото на века. Беше с половин глава по-нисък от нея. Флеърти й подаде две писма, които тя пусна в черната си лачена чанта, лекарят си помисли — надяваше се, — че ще мине край пощенските кутии, без да се спира, но тя забеляза белеещото се в процепа писмо и спря да го вземе. Разкъса плика, извади едничкия лист изписана на ръка хартия и го прочете с внезапна напрегната съсредоточеност. Лекарят вдигна вестника пред очите си, макар че продължи да наднича над него. Гледаше обзет от страх.
Какво безумие, не предвидих, че тя може да слезе с някой мъж.
Когато приключи с четенето на писмото, тя го подаде на придружителя си — вероятно Брадли, — който го прочете, захили се и като й го подаваше, каза нещо неразбрано.
Ивлин Гордън накъса писмото на малки парченца и като се извърна, ги хвърли по посока на лекаря. Листчетата го застигнаха като довеян от пристъп на вятъра сняг. Помисли, че ще остане завинаги седнал на дървения си трон сред тази снежна вихрушка.
Старият лекар седеше на стола, наоколо подът беше посипан с накъсаното му писмо.
Флеърти го помете с метличката си и го изхвърли в една метална кофа. Той подаде на лекаря тъничък плик, облепен с чуждестранни марки.
— Ето писмото от дъщеря ви, току-що пристигна.
Лекарят притисна носната си кост. Избърса с пръсти очите си.
— Няма как да избегнеш старостта — забеляза той след малко.
— Така е, господине — каза Флеърти. — Нито смъртта.
— Причакват ни.
Лекарят се опита да каже нещо изключително мило, но не успя.
Флеърти го качи на петнайсетия етаж.
Някогашният сортировач на яйца Кеслър живееше сега сам от социалната си осигуровка. Преминал вече шейсет и петте, той можеше все още да си намери доходна работа при не един търговец на масло и яйца, защото умееше да сортира и степенува бързо и безпогрешно, но беше по природа несговорчив и се славеше като кавгаджия, та търговците на едро минаваха и без него. Затова след време се оттегли и заживя скромно с пенсията си. Кеслър обитаваше малък евтин апартамент на последния етаж в един порутен жилищен блок в Ийст Сайд. Вероятно защото живееше на толкова много стъпала, никой не си правеше труда да го посети. Беше доста самотен, както бе прекарал и по-голямата част от живота си. По едно време имаше семейство, но неспособен да изтърпи нито жена си, нито децата си, които непрекъснато му се пречкаха, след няколко години той просто ги напусна. Оттогава така и не ги видя, защото не ги потърси нито веднъж, а и те не го търсеха. Трийсет години бяха изминали. Нямаше представа къде са, пък и не мислеше много за това.
В блока, макар че бе живял там десет години, почти не го познаваха. Наемателите от двете страни на неговия апартамент на петия етаж, едно италианско семейство с трима сина на средна възраст и сбръчканата им майка, и една мрачна бездетна немска двойка на име Хофман, никога не му казваха Добър ден, нито пък той ги поздравяваше, когато се качваше или слизаше по тясното дървено стълбище. Някои от хората в къщата разпознаваха Кеслър, когато го подминаваха по улицата, но мислеха, че живее другаде на същата пресечка. Дребният, гърбав домоуправител Игнейс го познаваше най-добре, тъй като бяха играли няколко пъти пинакъл, но Игнейс, обикновено губещият, защото не умееше да играе на карти, след време престана да се качва горе. Оплака се на жена си, че не може да понася вонята на жилището му, че просто му се повдига от мръсотията в апартамента с вехтошарските мебели. Управителят му беше създал такова име и сред другите на етажа и те го избягваха като вмирисан старец. Кеслър схващаше това, но ги презираше до един.
Един ден Игнейс и Кеслър се скараха затуй, че Кеслър трупа мазни, преливащи с боклук торби в шахтата за смет, вместо да използва кофа. От дума на дума взеха да си разменят грубости, докато накрая Кеслър тръшна вратата в лицето на домоуправителя. Игнейс изтърча пет етажа надолу по стълбището и заруга стареца пред невъзмутимата си съпруга. Случи се така, че собственикът Грубър, дебел човек с неизменно угрижена физиономия и с развлечени дрехи, за които отиваха купища плат, се намираше в сградата, за да провери ремонта на канализацията и разгневеният Игнейс му разказа за неприятностите, които си има с Кеслър. Описа, като си стискаше носа, миризмата в Кеслъровия апартамент, и го нарече най-мръсния човек, когото изобщо е срещал. Грубър знаеше, че домоуправителят му преувеличава, но се чувстваше обременен от финансови тревоги, които качваха кръвното му до невероятни височини, така че разреши въпроса бързо, казвайки „Дай му срок да напусне“. Никой от наемателите в къщата не беше подписвал договор за наем още от войната и Грубър беше сигурен, че ако въпросът се повдигне, той лесно ще може да оправдае изгонването на Кеслър, като изтъкне, че е бил нежелателен наемател. Сети се, че Игнейс би могъл да мацне пласт евтина боя на стените и апартаментът можеше да бъде даден под наем на някого за пет долара повече от онова, което плащаше старецът.
Същия ден след вечеря Игнейс изкачи победоносно стълбите и почука на Кеслъровата врата. Сортировачът на яйца отвори и като видя кой е, моментално затръшна вратата. Игнейс се разкрещя пред затворената врата:
— Г-н Грубър каза да напуснеш. Не те искаме тука. Мръсотиите ти осмърдяха цялата къща.
Последва мълчание, но Игнейс чакаше и се наслаждаваше на думите си. И макар след пет минути все още да не се чуваше никакъв звук, домоуправителят продължи да стои там, като си представяше как старият евреин трепери зад заключената врата. Заговори отново:
— Имаш две седмици срок, до първи, след това се изнасяй, иначе г-н Грубър и аз ще те изхвърлим.
Игнейс видя как вратата бавно се отваря. Сам се изненада от уплахата си при вида на стареца. Докато отваряше вратата, приличаше на труп, който наглася сам капака на ковчега си. Но макар да изглеждаше като мъртвец, гласът му беше жив. Бликна ужасяващо пронизителен от гърлото му, бълващ проклятия върху всеки ден от живота на Игнейс. Очите му бяха зачервени, бузите му хлътнали, а рядката му брадица мърдаше възбудено. Сякаш отслабваше с всеки крясък.
На домоуправителя вече му беше станало безразлично, но не можа да понесе толкова много обиди наведнъж и изкрещя:
— Мръсен стар негодяй, изчезвай без разправии!
На това разгневеният Кеслър се закле, че ще трябва първо да го убият и след това да изнесат оттам трупа му.
На сутринта на първи декември Игнейс намери в пощенската си кутия сгъната мръсна хартия, з която бяха увити Кеслъровите двайсет и пет долара. Показа я същата вечер на Грубър, когато собственикът дойде да събере наемите. След като съзерцава в продължение на една минута разсеяно парите, Грубър се намръщи отвратено.
— Струва ми се, че ти казах да напусне. — Да, г-н Грубър — съгласи се Игнейс. — Казах му.
— Ама че загубен навлек! — каза Грубър, — Давай ключовете.
Игнейс донесе връзката с резервни ключове и Грубър, дишайки тежко, заизкачва с тропот безкрайното стълбище. Въпреки че си почиваше на всяка площадка, умората от изкачването и обилно леещата се от него пот увеличиха раздразнението му.
Когато стигна на последния етаж, заудря с юмрук по вратата на Кеслър.
— Аз съм Грубър, собственикът. Отворете. Не последва отговор, нито някакво раздвижване отвътре, така че Грубър пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Кеслър беше барикадирал вратата с един долап и няколко стола. Грубър се принуди да подпре с рамо вратата и да я избута, за да влезе в антрето на слабо осветения двустаен апартамент. Блед като платно, старецът стоеше на прага на кухнята. .,
— Предупредих те да се измиташ оттук — каза Грубър високо. — Изнасяй се или ще се обадя на районния съдия-изпълнител.
— Г-н Грубър — подхвана Кеслър.
— Не ме занимавай с тъпите си извинения, махай се, разбираш ли? — Той се огледа. — Прилича на вехтошарски магазин и смърди на клозет. Ще ми трябва цял месец да почистя.
— Миризмата е от зелето, което готвя за вечеря. Почакайте, ще отворя прозореца и тя ще изчезне.
— Когато изчезнеш ти, ще изчезне и тя — Грубър извади обемистия си портфейл, изброи дванадесет долара, прибави петдесет цента и тропна парите върху долапа.
— Имаш още две седмици до петнайсети, след което трябва да се измиташ, защото иначе ще те гоня с изпълнителен лист. И да не съм чул нахални приказки. Махай се, върви някъде, където не те познават, там може да ти дадат квартира.
— Не, г-н Грубър — горещо възрази Кеслър. — Нищо не съм направил и тук ще си остана.
— Не си играй с кръвното ми — каза Грубър. — Ако не напуснеш до петнайсети, лично аз ще тегля шута на мършавия ти задник.
След което си тръгна и заслиза тежко по стълбите.
Дойде петнайсети и Игнейс намери дванайсетте долара и 50 цента в пощенската си кутия. Обади се на Грубър и му каза.
— Ще извадя изпълнителен лист — изкрещя Грубър. Нареди на домоуправителя да напише на Кеслър бележка, че парите му не се приемат и да му я пъхне под вратата. Игнейс така и стори. Кеслър върна парите в пощенската кутия, но Игнейс отново написа бележка и я пъхна заедно с парите под вратата на стареца.
След един ден Кеслър получи копие от съдебното решение за опразване на квартирата. Там пишеше да се яви пред съда в петък в десет часа сутринта, за да мотивира отказа си да опразни квартирата поради продължително нестопанисване и нанесени щети на чужда собственост. Официалният документ изпълни Кеслър с неописуем ужас, тъй като никога през живота си не се беше явявал пред съд- Не се яви в определения ден.
Съдия-изпълнителят пристигна още същия следобед с двама яки помощници. Игнейс отключи Кеслъровата врата и докато те си проправяха път към апартамента, домоуправителят се втурна по стълбите, за да се скрие в мазето. Независимо от воплите и сцените на Кеслър, двамата помощници методично изнесоха оскъдните му мебели и ги подредиха отвън на тротоара. След което изнесоха и самия Кеслър, въпреки че се наложи да избият вратата на банята, тъй като старецът се беше заключил вътре. Хванали здраво ръцете и мършавите крака на стареца, двамата помощници го понесоха ритащ и стенещ по стълбището. На улицата го сложиха да седне върху един стол сред вехториите си. Горе съдия-из пълни телят заключи вратата с катинар, доставен от Игнейс, подписа някакъв документ, който връчи на жената на домоуправителя, след което той и помощниците му се качиха на един автомобил и си заминаха.
Кеслър седеше върху разглобения стол на тротоара. Валеше и дъждът скоро премина в суграшица, а той все още седеше там. Минувачите заобикаляха купчината му. Гледаха Кеслър, а Кеслър гледаше в нищото. Не носеше нито шапка, нито палто, снегът се сипеше върху него и той постепенно заприличваше на част от лишеното му от владение движимо имущество. Не след дълго се зададе сбръчканата :италианка от най-горния етаж с двама от синовете си, всеки натоварен с претъпкана пазарска чанта. Като позна Кеслър, седнал сред мебелите си, тя запищя. Пищеше на италиански в лицето му, въпреки че той не й обръщаше никакво внимание. Стоеше съсухрена на площадката пред блока и размахваше тънките си ръце, а увисналата й уста ядовито се гърчеше. Синовете й се опитаха да я успокоят, но тя продължи да пищи. Показаха се няколко съседа да видят кой вдига врявата. Накрая двамата сина, неспособни да измислят нещо друго, оставиха на земята пазарските си чанти, вдигнаха Кеслър от стола му и го понесоха нагоре по стълбите. Хофман, другият Кеслъров съсед, изпили с помощта на малка триъгълна пила катинара и Кеслър беше внесен в апартамента, от чието владение беше лишен. Игнейс крещеше на всички, като ги наричаше с мръсни имена, но тримата мъже слязоха долу и качиха столовете на Кеслър, счупената маса, долапа и стария му железен креват. Струпаха всички мебели в спалнята. Кеслър седна на ръба на кревата и зарида. Малко по-късно, след като старата италианка донесе супена чиния с врели макарони, подправени с доматен сос и настърган кашкавал, всички си тръгнаха.
Игнейс се обади на Грубър, Собственикът ядеше и храната се втвърди на бучки в гърлото му.
— Ще ги изхвърля всичките, копелета недни — изкрещя той.
Сложи си шапката, качи се на колата си и подкара през лапавицата към блока. През цялото време мислеше за грижите си: високите цени на ремонтите, трудно беше да се поддържа къщата, може би някой ден щеше да се срути. Беше чел за подобни неща. Изведнъж фасадата на някоя къща се отделя от останалата й част и се разбива като вълна на улицата. Грубър проклинаше стареца, задето го вдигна от вечеря. Когато стигна до къщата, грабна Игнейсовите ключове и се изкачи по изкривеното стълбище. Игнейс се опита да го последва, но Грубър му каза да си стои в дупката, че дяволите ще го вземат. Но Игнейс използва удобен случай и без да го види собственикът, се прокрадна след него. Грубър завъртя ключа и влезе в тъмния Кеслъров апартамент. Завъртя електрическия ключ и видя стареца да седи отпуснато на ръба на кревата. На пода в нозете му имаше чиния с втвърдени макарони.
— Какво търсиш тук? — изтрещя Грубър. Старецът седеше неподвижно.
— Не знаеш ли, че е противозаконно? Влизаш в чужди владения и нарушаваш закона. Отговаряй!
Кеслър остана безмълвен.
Грубър попи челото си с голяма пожълтяла носна кърпа.
— Слушай, приятелче, ще си създадеш ужасни неприятности. Ако те хванат тук, може да се озовеш и в затвора. За добро те съветвам.
За негова изненада Кеслър го погледна с мокри, преливащи от сълзи очи.
— Какво съм ви сторил? — горчиво се разрида той. — Кой изхвърля от къщата си човек, който е живял там десет години и си плаща наема всеки месец навреме? Какво съм сторил, кажете ми? Кой причинява болка на човека без причина? Вие Хитлер ли сте или евреин? — през цялото време се блъскаше в гърдите с юмрук.
Грубър си свали шапката. Слушаше внимателно, като в началото не знаеше какво да каже, но после отговори:
— Слушай, Кеслър, нямам нищо лично против тебе. Аз съм собственикът на тази къща и тя се разпада. Плащам сметки до небето. Когато наемателите не са грижливи, трябва да напуснат. Ти си нехаен и се караш с домоуправителя ми, така че трябва да напуснеш. Тръгни си утре сутринта, и повече няма да говорим. Но ако не опразниш апартамента, ще бъдеш отново изхвърлен. Ще се обадя на съдия-изпълнителя.
— Г-н Грубър — каза Кеслър, — няма да си отида. Ако искате, убийте ме, но няма да си отида.
Игнейс побягна от вратата, тъй като Грубър си тръгна вбесен. На следващата сутрин, след неспокойна нощ, изпълнена с тревоги, собственикът потегли с автомобила си към канцеларията на съдия-изпълнителя. По пътя се отби в една сладкарница, да си купи цигари и там реши да говори още веднъж с Кеслър. Беше му хрумнала мисълта да предложи на стареца квартира в държавен блок.
Подкара към къщата и почука на вратата на Игнейс..
— Старчето още ли е горе?
— Не знам дали е горе, г-н Грубър — домоуправителят беше притеснен.
— Какво значи не знам?
— Не съм го виждал да излиза. Преди малко погледнах през ключалката, но нищо не се мърда.
— - Че защо не отключи с твоя ключ?
— Беше ме страх — нервно отвърна Игнейс.
— От какво се боиш?
Игнейс не пожела да каже.
Страх се надигна и у Грубър, но той не го показа. Грабна ключовете и се заизкачва умислено по стълбите, като от време на време вземаше по Две стъпала.
На почукването му не отговори никой. Докато отключваше, изби го обилна пот.
Старецът беше там, жив, седнал без обувки на пода в спалнята.
— Слушай, Кеслър — каза собственикът облекчено, макар че главата му бучеше- — Имам една идея. Ако направиш каквото ти казвам, край на мъките ти.
Той обясни предложението си на Кеслър, но сортировачът на яйца не го слушаше. Очите му бяха сведени, а тялото му бавно се накланяше настрани. Докато Грубър приказваше, старецът мислеше за онова, което бе префучало през съзнанието му докато седеше долу на тротоара под падалия сняг. Беше премислил окаяния си живот, спомни си как, още млад, си заряза семейството, напусна жена си и трите си невинни дечица, без дори да се опита по някакъв начин да ги осигури, без в течение на толкова много години — бог да му е на помощ — да се помъчи поне веднъж да разбере живи ли са, не са ли, Как е възможно в един толкова кратък живот човек да направи толкова много злини? Тази мисъл го покруси и, спомнил цялото си минало, той застена и задра с нокти плътта си.
Грубър се изплаши от размерите на Кеслъровото страдание. Може би трябва да му позволи да остане, помисли си той. После, докато наблюдаваше стареца, осъзна, че свит на пода, той сякаш оплакваше мъртвец. Седеше там, побелял от пости и се поклащаше напред-назад, а от брадата му беше останала само сянката й.
Нещо тук не бе наред — Грубър се постара да си обясни какво, но цялата работа му се стори потискаща. Усети, че трябва да избяга навън, да се махне, но се видя да пада, да се търкаля пет етажа надолу, изстена пред разбития образ на самия себе си, проснат в края на стълбището. Само че се намираше все още тук, в спалнята на Кеслър, и слушаше как старецът се моли. Някой е мъртъв, промърмори Грубър. Предположи, че Кеслър е получил лоши известия, но инстинктивно знаеше, че не е така. После със страшна сила го озари мисълта, че оплаквачът оплаква него самия: той беше мъртвецът.
Това го потресе. Потеше се жестоко и почувства в себе си огромна концентрирана тежест, която си проправяше път нагоре, за да пръсне главата му. В продължение на цяла минута очакваше да получи удар, но чувството мъчително премина и той остана като смачкан.
Когато след малко се огледа из стаята, тя бе чиста, обляна в дневна светлина и уханна. Тогава Грубър изпита непоносими угризения за начина, по който се беше отнесъл към стареца. С вик на срам издърпа чаршафа от кревата на Кеслър, уви го около себе си, отпусна се на пода и се превърна в оплаквач.
Ганс, бащата, лежеше в болница. Различните лекари казваха различни неща, развиваха различни теории. Говореше се за някакво изследване по оперативен път, но се опасяваха, че може да го убие. Един лекар каза, че е рак.
— На сърцето — додаде старецът горчиво.
— Не е възможно.
Младият Ганс, Албърт, гимназиален учител по биология, обикаляше следобед улиците покрусен. Какво може да направи човек срещу рака? Подметките му се изтъркаха от ходене. Лесно се дразнеше, ядосваха го войната, атомната бомба, замърсяването на околната среда, смъртта — явно това бе от напрежението и тревогите около болестта на баща му. Подлудяваше го обстоятелството, че не може нищо да направи за него. Цял живот не беше направил нищо за него.
Една колежка, учителка по английски, с която беше спал навремето, момиче, видимо състаряващо се, го посъветва:
— Ако лекарите не могат, Албърт, защо не опиташ с някой баяч? Разни хора знаят разни неща, никой не знае всичко. Особено за човешкото тяло.
Албърт се изсмя унило, но се вслуша. С кого да се съгласиш, когато и специалистите не са съгласни помежду си? Когато си опитал всичко, какво друго ти остава?
Един следобед, след дълга самотна разходка, точно когато понечи да се спусне по стълбите към метрото някъде в Бронкс, все още под бремето на грижите си, разтревожен, че нищо не се е променило, едно дебело момиче с разголени месести ръце го спря и му пъхна под носа някаква мръсна картичка, която той се опита да отстрани. Момичето представляваше потресаваща гледка, беше най-малкото бавно развиваща се. Даде й петнайсет, въпреки че изглеждаше на трийсет, а разсъдъкът й вероятно беше на десетгодишна. Кожата й лъщеше, лицето беше мокро, пълно, с малка отворена уста, която щеше завинаги да си остане така, очите й — силно раздалечени на същото това широко размазано лице, или воднистозелени, или кафяви, или и двете — не беше сигурен. Тя изглежда нямаше нищо против неговия оглед и тихо изгука. Гъстата й коса бе вплетена в две напомнящи на въжета плитки, носеше издути платнени пантофи, разпрани по шевовете и покрай подметката, избеляла червена пола, стигаща до дебелите й глезени, и плътна кафява жилетка, закопчана над набъбналите гърди, макар да бе още септември и още горещо.
Първият порив на учителя бе да отмине протегнатата й подпухнала бебешка ръка. Вместо да го направи, той взе картичката. Просто любопитство — веднъж научил се да четеш, четеш всичко? Великодушен порив?
Албърт разпозна идиш и иврит, но прочете на английски: „ЛЕКУВАЙТЕ БОЛНИТЕ. СПАСЕТЕ УМИРАЩИТЕ. НАПРАВЕТЕ СРЕБЪРНА КОРОНА.“
— Каква е тази сребърна корона?
Тя издаде куп невъзможни звуци. Потиснат, той отмести поглед. Когато извърна отново очи към нея, тя побягна.
Започна да изучава картичката. „НАПРАВЕТЕ СРЕБЪРНА КОРОНА“. Прочете адреса на някакъв равин, истински адрес: Джонас Лифшиц, съвсем наблизо в квартала. Сребърната корона го озадачи. Нямаше представа какво общо има със спасяването на умиращите, но осъзна, че трябва да разбере. Въпреки че в началото се отврати от тази мисъл, реши да посети равина и се почувства в известен смисъл облекчен.
Учителят забърза по улицата, премина няколко пресечки и се озова на адреса върху картичката — една разнебитена синагога в някакъв магазин, „Паство Тиодър Хърцл“, беше изписано с големи разкривени бели букви върху армираното стъкло на витрината. Името на равина, с по-малки златни букви, беше А. Маркъс. В коридора, отляво на магазина, се повтаряше номера на къщата, само че с метални цифри, а върху една картичка, пъхната под празната табелка за името, под мъцуцата[2], беше написано с молив: „Равин Дж. Лифшиц. Пенсионер. Консултации, Позвънете на звънеца.“ Звънецът, когато реши да опита, не работеше — беше мъртъв под натиска му — и Албърт завъртя бравата с прескачащо сърце. Вратата поддаде доста лесно и той се заизкачва колебливо по едно тъмно и тясно дървено стълбище. По пътя нагоре, обзет от съмнения, взиращ се в мрака, той бе готов да се върне обратно, но стигнал до първата площадка, се насили и почука силно на вратата.
— Има ли някои тук?
Затропа по-силно, ядосан на себе си, че е тук, предприел подобно влизане — кой би го предрекъл само преди час? Вратата се открехна и през процепа се появи онова широко, лошо скроено лице. Присвило изпъкналото си око, недоразвитото момиче започна да издава звуци на пържещи се яйца, след което се дръпна назад и затръшна вратата. Учителят, поколебал се само за миг, я отвори рязко, колкото да успее да види как тя се носи с огромното си туловище по един тесен коридор, блъскайки се в стените, докато изчезна в някаква стая в дъното.
Албърт влезе предпазливо, с чувството на обърканост, ако не и за опасност, като предупреждаваше сам себе си да си тръгне веднага и въпреки това остана, за да надникне любопитно в една от предните стаи встрани от коридора, затъмнена от спуснатите зелени щори, през които се стичаха тънки като нишки поточета светлина. Щорите приличаха на избелялата карта на древни земи. Сивобрад старец с удебелен ляв клепач и с ярмулка[3] седеше дълбоко заспал с книга в скута си на едно изтърбушено кресло. Ако не креслото, то някой в стаята миришеше на вкиснато. Дебелата книжка в скута му се свлече с глух удар на земята, но вместо да я вдигне, той я изрита с тока си под стола.
— И така, докъде бяхме стигнали? — попита любезно той, леко задъхан.
Учителят свали шапката си, спомни си в чия къща се намира и я сложи отново на главата си. Представи се:
— Търсех равина Дж. Лифшиц- Вашето ъъъ момиче ми отвори вратата.
— Равина Лифшиц … това е била дъщеря ми Рифкеле. Тя не е съвършена, макар бог, който я е сътворил по свое подобие, да е самото съвършенство. Няма нужда да ви обяснявам какво значи това.
Удебеленият му клепач се затвори, сякаш намигна, но беше явно неволно.
— Какво — попита Албърт.
— И тя е съвършена по своему.
— Както и да е, тя ми отвори и затова съм тук-
— И така, какво решихте?
— За кое?
— Какво решихте за онова, за което говорихме: сребърната корона?
Докато говореше, очите му блуждаеха, потъркваше нервно палец с показалеца си. Хитрец, реши учителят. С този трябва да внимавам.
— Дойдох тук, за да разузная каква е тази корона, която рекламирате — каза той. — Но всъщност ние съвсем не сме разговаряли нито за нея, нито за каквото и да е било. Когато влязох тук, вие бяхте дълбоко заспал.
— На моята възраст… — обясни равинът и леко се засмя.
— Това не беше критика. Исках само да кажа, че съм ви напълно непознат.
— Как може да сме непознати, когато и двамата вярваме в един бог?
Албърт реши да не му противоречи. Равинът вдигна двете щори и последната за деня светлина се разля в просторната стая с висок таван, претъпкана най-малко с една дузина столове със сгънати и разгънати облегалки, плюс едно счупено канапе. С какви операции се занимаваха тук? Групови консултации? Или равинска терапия? Учителят изпита повторно отвращение към себе си, че е дошъл тук. На стената висеше овално огледало, обрамчено с позлатени групи от навързани кръгове, големи и малки, картини нямаше. Въпреки празните столове, а може би именно заради тях, стаята изглеждаше пуста.
Учителят забеляза, че панталоните на равина висят почти на парцали. Носеше негладено, изтъркано черно сако и пожълтяла бяла риза без вратовръзка. Влажните сивкавосини очи бяха неспокойни. Равинът Лифшиц беше човек с тъмно лице, с кафяви торбички под очите и миришеше на старост. Това беше миризмата. Трудно бе да се определи дали прилича на дъщеря си, Рифкеле приличаше на породата си.
— И така, седнете — каза равинът с лека въздишка. — Не на канапето, седнете на някой стол.
— На кой по-точно?
— Имате първокласно чувство за хумор — усмихвайки се разсеяно, той посочи два кухненски стола и сам седна на единия.
Предложи тънка цигара.
— Отказах ги — обясни учителя-
— И аз — старецът остави пакета, — Кой е болен — запита той.
Албърт се стегна от въпроса, спомняйки си картичката, която беше взел от момичето: „ЛЕКУВАЙТЕ БОЛНИТЕ. СПАСЕТЕ УМИРАЩИТЕ.“
— Ако говорим по същество, баща ми е в болница със сериозно заболяване. Всъщност умира.
Кимайки сериозно, равинът бръкна в джоба на панталона си за чифт очила, избърса ги с голяма мръсна носна кърпа и си ги сложи, като повдигна телените дръжки последователно над месестите си уши.
— И така, Ще направим ЛИ за него корона?
— Зависи. Нали затова именно дойдох, да разбера каква е тази корона.
— Какво искате да разберете?
— Ще бъда откровен с вас — учителят издуха носа си и бавно го обърса. — Моят начин на мислене е, естествено, емпиричен и обективен — може да се нарече немистичен. Отнасям се с подозрение към баенето и дойдох тук, честно казано, само защото искам да направя всичко възможно, за да помогна на баща си да си възвърне предишното здраве. Или с други думи, не искам да оставя нищо неопитано.
— Обичате ли баща си? — изкътка равинът и сантиментален блясък забули очите му.
— Онова, което изпитвам, е очевидно. Истинската ми грижа в момента е най-вече как действа короната. Можете ли да ми обясните механизма на цялата работа? Кой ще я носи, например? Той ли? Вие ли? Или ще се наложи да я нося аз? С други думи, как функционира? И ако нямате нещо против да ми кажете, какъв е принципът, основанието й? За мен това е terra incognita, но ми се струва, че съм склонен да опитам, за да се оправдая пред самия себе си. Мога ли да видя образец на една корона, например, ако ви се намира подръка?
Равинът с разсеяно движение спря сякаш ръката, с която изглежда възнамеряваше да си бръкне в носа.
— Какво е короната ? — запита той първо високомерно, а после отново любезно: — Това е корона, нищо повече. Корони има в Мишната[4], в Притчите[5], в Кабалата[6], изобщо свещените книги на Петокнижието са често под закрилата на корони. Но тази е друга, нея ще разберете, когато си покаже действието. Тя е чудодейна. Образци не съществуват. Трябва да се направи корона специално за баща ви. Тогава ще му се възвърне здравето. Цените са две …
— Бъдете така любезен да ми обясните как точно се лекува болестта? — каза Албърт. — Като биле за здраве ли действа? Не се отказвам, нали разбирате. Просто се интересувам от всякакви феномени. Като компрес ли изсмуква болестта, или какво?
— Короната не е лекарство, тя е здравето на баща ви. Ние принасяме короната в жертва на бога и бог възвръща здравето на баща ви. Но първо трябва да я направим както трябва — това ще сторя аз с моя помощник, един пенсиониран бижутер. Помагал ми е в направата на хиляди корони. Повярвайте, познава среброто, точното количество до грам в зависимост от големината, която желаете. После аз ще прочета благословиите. Без подходящи благословии, изречени точно дума по дума, короната не действа. Не е нужно да ви обяснявам защо. Когато направим короната, баща ви ще се почувства по-добре. Гарантирам ви. Нека ви прочета няколко думи от книгата на тайнствата.
— Кабалата ли? — попита учителят.
— Нещо подобно.
Равинът стана, отиде до креслото, отпусна се бавно върху коленете и ръцете си и измъкна
книгата, която беше избутал под безформения стол, дебело малко томче с избледнели пурпурни корици, без нито една дума, напечатана върху тях. Целуна книгата и зашепна молитва.
— Скрих я за малко — обясни той, — когато влязохте в стаята. В днешно време е ужасно, друговерци влизат в къщата ви посред бял ден и ви взимат онова, което ви принадлежи, ако не и живота ви.
— Но аз веднага ви казах, че ми отвори дъщеря ви — измърмори Албърт смутено.
— Щом казахте, разбрах. Тогава учителят попита:
— Ами в случай, че не съм вярващ? Ще подейства ли короната, ако е поръчана от човек с известни съмнения?
— Съмнения имаме всички. Съмняваме се в господ и господ се съмнява в нас. Това е естествено, като се има предвид природата на битието. От този вид съмнения не се боя, стига да обичате баща си.
— Звучи горе-долу като парадокс-.- Че какво лошо има в парадокса?
— Баща ми далеч не беше най-сговорчивият човек на света, пък и аз не съм цвете, но той беше щедър към мене и аз искам да му се отплатя по някакъв начин.
— Бог уважава благодарните синове. Ако обичате баща си, това ще се прехвърли на короната и ще му помогне да си възвърне здравето. Разбирате ли староеврейски?
— За съжаление не.
Равинът прелисти няколко страници в дебелия си том, взря се отблизо в една и зачете гласно на староеврейски, като превеждаше на английски:
„Короната е плод на божието милосърдие.
Неговото Милосърдие е любов към сътворението.“ — Тези думи ще прочета седем пъти над короната. Това е най-съществената благословия.
— Чудесно. А какво ще кажете за двете цени, за които споменахте преди малко?
— От тях зависи колко бързо искате да бъде лечението.
— Искам да бъде незабавно, иначе цялата работа се обезсмисля — каза Албърт, като овладя гнева си. — Ако се съмнявате в искреността ми, вече ви казах, че прибягвам до тази мярка, въпреки че е в противоречие с някои от най-дълбоките ми убеждения. Положих огромни усилия, за да ви изясня най-недвусмислено всичките си за и против.
— Кой казва, че не сте?
Учителят усети присъствието на Рифкеле, която стоеше на вратата и ядеше филия хляб с бучки масло по нея. Наблюдаваше го с кротко изумление, сякаш го вижда за първи път.
— По-късно, Рифкеле — каза търпеливо равинът.
Момичето си натъпка хляба в устата и се затича тромаво по коридора.
— Както и да е, какво ще кажете за цените? — попита Албърт, раздразнен от прекъсването. При всяко появяване на Рифкеле съмненията му в това начинание се изпречваха пред него като фаланга копиеносци.
— Имаме два вида корони — отвърна равинът. — Едната е за 401, а другата за 986.
— Долари ли искате да кажете, за бога? Невероятно.
— Короната е от чисто сребро. Клиентът плаща в сребърни долари. Сребърните долари стопяваме — повече за голямата корона, по-малко за средната.
— А малката?
— Малка няма. Каква полза от малка корона?
— Откъде да знам. Но явно се предполага, че колкото е по-голяма, толкова по-добре. Кажете ми, моля ви се, с какъв по-точно ефект короната от 986 превъзхожда короната от 401? По-голяма-та по-бързо ли подобрява състоянието на пациента? Ускорява реакцията?
С петте си пръста, скрити в брадата, равинът изрази съгласие.
— Има ли други разноски?
— Разноски?
— В допълнение на споменатите цени.
— Цената си е цена, няма нищо допълнително. Цената е за среброто, работата и благословиите.
— А сега бихте ли бил така любезен да ми кажете — в случай, че реша да се забъркам в тази сделка, къде бих могъл да намеря 401 сребърни долара? Или ако се реша в полза на работата за 986, къде мога да намеря купчина звонкови монети, възлизащи на тази сума? Струва ми се, че едва ли има банка в целия Бронкс, която в днешно време би държала толкова много сребърни долари в наличност. Бронкс не е вече Дивият Запад, равине Лифшиц. И което е още по-важно — нима не е вярно, че монетният двор вече не сече сребърните долари от чисто сребро?
— Ами като не ги правят, ще купим на едро. Ако ми оставите парите в брой, ще поръчам среброто на един продавач на едро, така ще ви спестим неудобството да ходите в банката. Ще бъде същото количество сребро, само че на кюлчета — ще ги премеря на кантара пред вас.
— И още един въпрос. Ще приемете ли да ви платя с чек? Ще го подпиша веднага, щом взема окончателно решение.
— Бих се радвал да можете, г-н Ганс — каза равинът, а жилестата му ръка все още изследваше брадата, — Но по-добре е да платите в брой, след като пациентът е толкова зле, та да придвижа работата веднага. Чекът понякога се връща неизплатен, или се изгубва в банката, а това пречи на короната.
Албърт не попита как става това, но подозираше, че работата не беше нито в чековете без покритие, нито в загубването им. Нямаше съмнение, че някои от кандидатите за корони спираха чековете си след като размислеха.
Докато учителят разсъждаваше относно следващия си ход — да се съгласи ли, или да не се съгласи? — слагайки на везните рационалното и сантименталното, старият равин седеше на стола си и четеше бързо мистичната си книжка, движейки безмълвно устни.
Най-сетне Албърт стана.
— Ще реша въпроса окончателно довечера. Ако се заема и се обвържа с короната, ще ви донеса парите в брой утре след работа.
— Вървете си със здраве — каза равинът. Свали очилата и си избърса и двете очи с носната кърпа.
Дали са мокри, или са сухи? — помисли си учителят.
Когато излезе от входната врата, склонен по-скоро да се откаже, отколкото да опита с короната, той почувства облекчение, почти еуфория.
Но на следващата сутрин, след тежка нощ, настроението на Албърт беше коренно променено. Бореше се с потиснатостта и раздразнението си, тръпки на горещ и вледеняващ гняв го разтърсваха. Все едно да хвърлиш пари на вятъра. Имам работа с изпечен мошеник, ясно е, но неизвестно защо не намирам достатъчно сили да му устоя. Може би подсъзнанието ми подсказва да се оставя на течението и да поръчам короната. А какво ще стане след това, ще видим — дали ще вали дъжд или сняг, или ще дойде пролетта. Предполагам, че няма да се случи нищо особено, но каквото и да стане, поне ще ми е чиста съвестта.
Но когато следобед учителят посети равина Лифшиц в същата стая, пълна с празни столове, въпреки че носеше в портфейла си необходимата сума в брой, отново изпита нежелание да се раздели с нея.
— Какво става с короните след като се използват и пациентът възвърне здравето си? — попита той хитро равина.
— Радвам се, че ми зададохте този въпрос — оживено отвърна равинът, а удебеленият му клепач клюмна. — Стапяме ги, а среброто раздаваме на бедните. Мицвата[7] в името на едни се превръща в мицва за друг.
— На бедните, така ли?
— Има много бедни хора, г-н Ганс. Понякога те имат нужда от корона за болната си жена или за болното си дете. Откъде да намерят сребро?
— Ясно: преработване или нещо подобно, но защо да не се използва короната повторно такава, каквато си е? Искам да кажа, не оставяте ли да мине известно време, преди да я претопите? Представете си, че някой умиращ, който се е съвзел, пак се разболее сериозно?
— За новата болест ще трябва нова корона. Утре светът не ще е същият както днес, макар господ да ни слуша със същото ухо.
— Вижте, равине Лифшиц — нетърпеливо рече Албърт. — Ще ви кажа откровено, че съм склонен да поръчам короната, но ще ми бъде безкрайно по-лесно да реша, ако ми разрешите да зърна една от тях — само за пет секунди — корона, която в момента се прави за друг клиент.
— Какво толкова ще видите за пет секунди?
— Достатъчно — дали предметът е действителен, дали си заслужава труда и дали капиталовложението не е неуместно.
— Г-н Ганс — отвърна равинът, — в нашата работа витрина няма. Не си купувате от мен последния модел шевролет. Баща ви умира в момента в болница. Обичате ли го? Искате ли да направя корона, която ще го излекува?
Учителят се разгневи:
— Не ставайте глупак, равине, на това вече отговорих. Моля ви, не отклонявайте основния въпрос. Използвате чувството ми за вина, за да повлияете на разумните ми съмнения спрямо цялото това доста необикновено начинание. Но няма да ме измамите.
Те се втренчиха един в друг. Брадата на равина потрепери. Албърт скърцаше със зъби.
Рифкеле изстена от някаква съседна стая.
Задъхан от вълнение, след малко равинът отстъпи.
— Ще ви покажа короната — въздъхна той.
— Извинете ме, че загубих самообладание. Равинът го извини.
— Кажете ми сега, ако обичате, каква е болестта на баща ви?
— Ох — каза Албърт, — никой не знае със сигурност. Един ден си легна, извърна се към стената и каза: „Зле ми е.“ В началото се съмняваха в левкемия, но лабораторните изследвания не я потвърдиха.
— Говорихте ли с лекарите?
— С цели пълчища. Чак ми посиня езикът. Банда негодници — каза дрезгаво учителят. — Както и да е, никой не знае какво точно му има. Теориите включват рядко срещани болести на кръвта, както и карцинома на някои от жлезите с вътрешна секреция. Може би знаете как се нарича, аз не помня, предполагат се и усложнения като Паркинсон или Адисон, или мултипленна склероза, или изобщо нещо от този род, или същото в комбинация с други болести. Общо взето, мистерия.
— Това означава, че ще имате нужда от специална корона — заяви равинът. Учителят се укроти.
— Какво значи специална? Колко ще струва?
— Цената ще бъде същата — отвърна сухо равинът, — но изработката и благословиите ще бъдат по-други. Когато сме изправени пред подобна тайнственост, се налага да направим друга корона и тя трябва да бъде по-голяма.
— Как ще стане това?
— Като два вятъра, които се срещат в небето. Единият бял, а другият син. Синият казва: Аз съм не само син, а и пурпурен, и оранжев отвътре. Тогава белият си отива.
— Ако можете да го измислите за същата цена, то си е ваша работа.
След това равинът Лифшиц спусна двете зелени щори и затвори вратата, затъмнявайки стаята.
— Седнете — каза той в гъстия мрак. — Ще ви покажа короната.
— Седнал съм.
— Тогава останете, където сте, но извърнете главата си към стената с огледалото.
— Но защо е тази тъмнина?
— Ще видите светлина.
Той чу как равинът запали клечка кибрит и тя припламна за миг, хвърляйки сенките на свещи и облегалки сред празните столове в стаята.
— Сега погледнете в огледалото.
— Гледам.
— Какво виждате?
— Нищо.
— Погледнете с очите си.
Появи се сребърен свещник — първо с три, после с пет и накрая със седем горящи хилави свещи, напомняше призрачни ръце с пламтящи пръсти. Гореща вълна блъсна Албърт право в лицето и го замая за миг.
Но си спомни игрите от детството и си помисли: кой кого лъже ? Това е някой от онези фокуси, които помня от дете. И ако наистина е така, моментално изчезвам оттук. Мога да понеса известна тайнственост, но няма да издържа на подобни магьоснически номера, нито пък ще сключа сделка с някакъв си равин фокусник.
Свещникът изчезна, въпреки че светлината му беше още там и той видя в огледалото мрачното лице на равина с поглед, обърнат към него. Албърт бързо се огледа, за да види дали някой не е застанал до него, но нямаше никой. Къде се криеше в момента равинът, учителят така и не разбра, но в осветеното огледало се бе появило сбръчканото, съсухрено лице на стареца, тъжните му очи — подкупващи, любопитни, морни, може би дори изплашени, сякаш бяха видели повече, отколкото искаха и въпреки това продължаваха да гледат.
Какво е това, диапозитиви или домашно видео? Албърт потърси някакъв прожекционен апарат, но не видя никакъв лъч светлина, нито от стената, нито от тавана, нито пък някакъв предмет или образ, който би могъл да се отрази в огледалото. Очите на равина горяха като изпълнени със слънце облаци. На синьото небе изгря луна. Учителят не смееше да мръдне от страх да не открие, че няма да може. Тогава съзря блестяща корона на главата на равина.
Отначало се появи обшит със седеф тюрбан, който — като някаква загадъчна звезда в нощното небе — се превърна сред бликналата светлина в сребърна корона, сътворена от снопчета, триъгълници, полукълба и полумесеци, острия и купички, дървета и върхове на копия, сякаш ужасна буря ги бе помела от земята и ги бе завъртяла във вихъра си, впримчвайки ги в искряща скулптурна плетеница, в гора от несъизмерими предмети.
Гледката в призрачното огледало — една рядко красива корона, много внушителна, помисли Албърт — не трая повече от пет кратки секунди, след което отразяващото стъкло постепенно потъмня и опустя.
Щорите бяха вдигнати. Единствената крушка в бялата матирана лампа на тавана осветяваше ярко стаята. Беше вечер.
Старият равин седеше изтощен на счупеното канапе.
— И така, видяхте ли я?
— Видях нещо.
— Вярвате ли в онова, което видяхте — в короната?
— Вярвам, че я видях. Но както и да е, ще я поръчам.
Равинът го гледаше непроницаем.
— Искам да кажа, че съм съгласен да се направи короната — каза Албърт, след като се изкашля.
— Кой размер?
— Какъв размер беше тази, която видях?
— И двата размера. Изработката е една и съща и за двата размера, но в 986-доларовата има повече сребро и повече благословии.
— Но нали казахте, че изработката на бащината ми корона, поради особеността на заболяването му, ще трябва да е различна; а плюс това ще има и специални молитви?
Равинът кимна.
— Това също го има и в двата размера — 401-доларовия и 986-доларовия.
Учителят се поколеба за части от секундата.
— Нека е големият — каза той решително. Държеше портфейла в ръка и преброи петнайсет нови банкноти — девет стотачки, четири двайсетачки, една петачка и една банкнота от един долар — всичко 986.
Слагайки очилата си, равинът бързо преброи парите, като опипваше с палеца и показалеца си всяка шумоляща банкнота сякаш да се подсигури, че няма две слепнали. Сгъна неподатливата хартия и пъхна пачката в джоба на панталоните си.
— Може ли да ми издадете квитанция?
— Бих желал да ви издам квитанция — каза равинът Лифшиц сериозно. — но за короните няма квитанции. Има неща, които не са сделка.
— Защо не, когато се дават пари?
— Бог не разрешава. Нито баща ми, нито дядо ми издаваха квитанции.
— Ако нещо стане, как ще докажа, че съм ви платил?
— Имате думата ми, че нищо няма да стане.
— Да, но представете си, че се случи нещо непредвидено? — настоя Албърт. — Ще ми върнете ли парите?
— Ето ви парите — отвърна равинът и подаде на учителя сгънатите банкноти.
— Няма нужда — каза бързо Албърт. — Бихте ли ми казали кога ще бъде готова короната?
— Утре вечер, преди шабос[8] най-късно.
— Толкова скоро?
— Баща ви умира.
— Това е вярно, но короната изглежда доста заплетена работа, трудно ще се сглобят всичките тези странни части.
— Ще бързаме.
— Не бих желал да насилвам работата, ако това, да речем, би намалило ефикасността на короната, нито пък по един или друг начин да влошим качеството й — такова, каквото го видях сам не зная вече къде.
Клепачът на равина се затвори, а после бързо се повдигна без никакъв признак на смущение.
— Г-н Ганс, всичките ни корони са първокласна изработка. Няма защо да се тревожите за това.
След което си стиснаха ръцете. Все още обзет от съмнения, Албърт пристъпи в коридора. Чувстваше, че всъщност не вярва на равина, а и подозираше, че Лифшиц знае това и също му няма доверие.
Пръхтяща като крава под бик, Рифкеле го изпрати до външната врата, такава, каквато беше- съвършена.
В метрото Албърт реши да приеме цялата работа като капиталовложение в един експеримент и да чака какво ще излезе. Образованието струва пари, но иначе как да го получиш? Представи си короната така, както я бе видял, положена върху главата на равина и сякаш внезапно си спомни, че докато наблюдаваше измамническото му лице в огледалото, удебеленият клепач на дясното му око се бе затворил в едно истинско намигване.
Действително ли си го спомняше или просто си въобразяваше, прехвърляйки върху миналото нещо, което бе видял малко преди да напусне къщата? Какво искаше да му каже с това намигване? Че е не само мошеник, но и се подиграва? Отново обезпокоен, учителят ясно си припомни как се взираше в рибешките очи на равина в огледалото, как те светнаха с някаква ясновидска светлина, след което той бе започнал да се бори с желанието да заспи, и веднага след това се появи старчето като на телевизионен екран, с неговата префърцунена вълшебна корона.
Албърт подскочи и изкрещя: „Хипноза! Тоя гаден фокусник ме е хипнотизирал! Не ми е показал никаква сребърна корона — тя е била във въображението ми! Измамиха ме!“
Беше оскърбен от мошеничеството, двуличието, безобразното нахалство на равина Джонас Лифшиц. Представата за някаква чудодейна корона, ако изобщо й беше повярвал макар и за миг, се срина в съзнанието му и единственото, за което бе в състояние да мисли, бяха 986 зеленооки птици, полетели към небето. Под погледите на трима любопитни пътника Албърт изхвърча от вагона на следващата спирка, изтърча нагоре по стълбите, префуча през улицата и поохлади нетърпеливите си пети в продължение на двайсет и петте минути до издрънчаването на следващия влак, след което се вози обратно до спирката край къщата на равина. И макар да думка и с двата си юмрука по вратата, да я рита и да „звъня“ на безполезния звънец, докато му излезе пришка на палеца, подобната на кутия дървена къща, включително и порутената синагога в магазина, останаха тъмни, величествено и непреклонно безмълвни, наподобяващи гигантски леко килнат надгробен камък в просторно гробище. Късно след полунощ учителят, неуспял да предизвика и искрица живот, се видя принуден да се отправи към дома си.
На следващата сутрин се събуди, проклинайки равина и собствената си глупост, поради която се бе забъркал с този знахар. Така става, когато човек — дори и само за миг — отстъпи от убежденията си. Имаше и по-малко мъчителни начини да се помогне на умиращите. Албърт си помисли дали да не се обади в полицията, но нямаше квитанция, пък и не му се щеше да излезе чак такъв глупак. За първи път през шестте си години учителстване се изкуши да се обади и да каже, че е болен, след което да вземе такси до дома на равина и да си поиска обратно парите. Тази мисъл го развълнува. Но пък от друга страна, ако равинът наистина се бе заел да направи короната със своя помощник, от което да речем щеше да изкара сто долара чиста печалба — не са чак толкова много-и ако наистина СЪЩЕСТВУВА сребърна корона и той искрено и благочестиво вярва, че тя ще обърне хода на бащината му болест? И макар нервите му да бяха разстроени от подозренията, Албърт усещаше, че ще е по-добре да не бърза да замесва полицията, тъй като короната не беше обещана — та нали така каза старият господинчо — по-рано от сабат, което му дава срок до залез слънце.
Ако дотогава я направи, няма да мога да се оплача от него, какъвто и боклук да се окаже. Така че по-добре да чакам. Но какъв наивник съм, да поръчам 986-доларовата вместо тази от 401. Само заради това решение загубих 585 долара.
След един непълноценен работен ден Албърт отиде с такси до дома на равина и се опита да предизвика някакво раздвижване — дори започна да вие под пустия му прозорец към улицата, но в къщата или нямаше никого, или и двамата й обитатели се криеха — равинът под счупеното канапе, а Рифкеле сигурно се мъчеше да напъха туловището си под ваната. Албърт реши да ги причака. Скоро старчето ще трябва да излезе, за да отиде в синагогата на петъчната служба. Щеше да говори с него и да го предупреди да се издължи. Но слънцето залезе, мракът обгърна земята и макар есенните звезди и сребърната луна да изгряха на небето, къщата си остана тъмна, със спуснати щори, и никакъв равин Лифшиц не се показа навън. В малката синагога запалиха светлините, заблестяха и свещите. На Албърт му хрумна горчивата мисъл, че равинът е вече на богослужението, че може да е бил през цялото време там.
Учителят влезе в продълговатия, ярко осветен магазин. Върху жълти сгъваеми столове, разпръснати из цялото помещение, седяха десетина мъже с молитвеници в ръка и се молеха. Равинът Д. Маркъс, човек на средна възраст с писклив глас и къса брадичка, смирено се кланяше пред кивота, гърбом към паството.
Албърт влезе и започна смутено да търси от лице на лице, а богомолците го зяпнаха. Старият равин не беше между тях. Разочарован, учителят се оттегли.
Някакъв човек, седнал до вратата, го докосна по ръкава.
— Остани малко да почетеш с нас.
— Извинете, с удоволствие, но търся един приятел.
— Огледайте се добре, може да го намерите. — Албърт зачака на отсрещната страна на улицата под един кестен, чийто листа бяха започнали да опадат. Чакаше търпеливо — ако се наложи, щеше да чака и до утре.
Малко след девет светлините в синагогата угаснаха и последните богомолци се разотидоха. Тогава се появи червенобрадият равин с ключ в ръка, за да заключи вратата на магазина.
— Извинете, равине — каза Албърт, като се приближи. — Познавате ли равина Джонас Лифшиц, който живее горе с дъщеря си Рифкеле — ако тя изобщо му е дъщеря?
— По едно време идваше тука — отвърна равинът с тънка усмивчица, — но откакто се пенсионира, предпочита голямата синагога на Мошоли Паркуси, истински палат.
— Мислите ли, че скоро ще се прибере?
— Може би след час. Шабат е, трябва да се върне пеша.
— А случайно да знаете ъъъ, нещо за сребърните му корони?
— Какви сребърни корони?
— В помощ на болните, на умиращите?
— Не — отвърна равинът, погледна вратата на синагогата, мушна ключа в джоба си и бързо се отдалечи.
Прояден от мъка, учителят изчака под кестена да мине полунощ, като през цялото време се канеше да се откаже и да си върви, без да успее да се изтръгне от лапите на безсилието и гнева. Малко преди един часа през нощта той забеляза движещи се сенки и по тъмната улица различи двама души, които вървяха към него. Единият беше старият равин с нов кафтан и шикозна черна мека шапка, той вървеше уморено. Рифкеле, в сексапилно жълто мини, което откриваше чак до големите кокалести колена краката й, прилични на диреци, ситнеше пъргаво след него, като от време на време спираше, за да се плесне през ушите. Дълъг бял шал, издърпан докрай към дясното и рамо, беше провиснал до лявата й обувка.
— Тия парцали са от моята заплата. Рифкеле проточи едно дълго „ууу“ и запляска и двете си уши с дебелите си ръце, за да не чува звука, който издаваше.
Заизкачваха се по лошо осветената тясна стълба, а учителят тръгна подире им.
— Дойдох да си видя короната — каза той на пребледнелия, учуден равин в предната стая.
— Короната — отвърна равинът високомерно, — не е още завършена. Вървете си вкъщи и чакайте, здравето на баща ви скоро ще се подобри.
— Обадих се в болницата, преди да изляза от апартамента си, няма никакво подобрение.
— Как може да очаквате толкова скоро подобрение след като самите лекари не знаят точно каква е болестта? Дайте още малко време на короната, Дори на бог не му е лесно да разбере човешките болести.
— Дойдох да видя онова, за което платих. ;
— Вече ви го показах, видяхте го, преди да поръчате.
— Това беше вероятно образът на някакво копие или изобщо нещо от този род. Настоявам да видя оригинала, за който заплатих почти хиляда гущера.
— Слушайте, г-н Ганс, — каза търпеливо равинът, — не ни е дадено да видим някои неща — онези, които Той не разрешава да видим. Понякога ми се иска те да са повече. Но някои ни е абсолютно забранено да видим — Мойсей е знаел това и едното от тях е лика господен, а другото е истинската корона, която Той е направил и благословил. Чудото си е чудо и то е божие дело.
— И вие ли не сте я видели?
— Поне не с очите си.
— Не вярвам на нито една дума, долен мошенико, евтин фокуснико!
— Короната е истинска. Ако мислите, че има магия, тя е за онези, които настояват да я видят- ние се опитваме да им създадем някаква представа за короната. Но за вярващите в короната няма никаква магия. Рифкеле — каза бързо равинът, — донеси на татко тефтера с писмата.
Тя излезе от стаята, но не веднага, леко изплашена, с блуждаещ поглед и се върна десет минути по-късно, след като пусна водата в клозета, облечена в дълга фланелена нощница, с голяма жълта тетрадка в ръце, помежду всеки от хвърчащите листове на тетрадката бяха пъхнати стари писма.
— Доказателства — каза равинът.
След като отгърна няколко свободни листа, той измъкна с трепереща ръка някакво писмо и го зачете с глас, пресипнал от вълнение:
— „Скъпи равине Лифшиц, след чудодейното оздравяване на майка ми, г-жа Макс Коен, от неотдавнашната й болест, изпитвам порив да покрия с целувки босите ви нозе. Вашата корона направи чудеса и аз я препоръчвам на всичките си приятели. Искрено и вечно Ваша (Г-жа) Естер Полатник,“ Тя е университетска преподавателка.
Прочете още едно:
— „Скъпи равине Лифшиц, Вашата 986-доларова корона излекува напълно и окончателно баща ми от рак на панкреаса със сериозни усложнения в белите дробове и то след като нищо друго не беше в състояние да му помогне. Никога досега не съм вярвал в чудотворни явления, но отсега нататък ще се науча да се съмнявам по-малко. Благодаря на Вас и на Господ. Искрено Ваш Даниел Шварц.“ Адвокат — допълни равинът и предложи на Албърт да вземе книгата. — Вижте сам, г-н Ганс, стотици писма. Албърт не пожела дори да се допре до нея.
— Искам да видя само едно, равине Лифшиц. и то съвсем не е тоя тефтер с безполезни доказателства. Искам да видя сребърната корона на баща ми.
— Това е невъзможно. Вече ви обясних защо не мога да направя подобно нещо. Божията дума е закон божи.
— Тъй като сам споменахте закона, ако до пет минути не видя короната, още утре сутринта ще съобщя за вас и за дейността ви на районния прокурор на Бронкс.
— УУУ — запя Рифкеле и запляска ушите си.
— Млък! — изкрещя Албърт.
— Имайте уважение — извика равинът. — грубер юнг[9].
— Ще дам жалба под клетва и районният прокурор ще ви затвори, вас и цялото това съмнително заведение, ако не ми върнете моментално 986-те долара, които ми измъкнахте. Равинът внезапно се разколеба.
— Така ли се говори с един божи равин?
— Крадецът си е крадец.
Рифкеле се олигави и заквича.
— Шшш — прошепна дрезгаво равинът на Албърт и закърши посивелите си ръце. — Ще изплашите съседите. Чуйте ме, г-н Гапс, видяхте със собствените си очи как изглежда истинската корона. Давам ви честната си дума, че никой от многобройната ми клиентела не я е виждал досега. Показах ви я заради баща ви, за да ми я поръчате, защото тя ще го спаси. Не разваляйте сега чудото.
— Чудо — изрева Албърт, — долно измамно фокусничество с някаква идиотска атмосфера и хипнотични огледала. Хипнотизирахте ме, измамихте ме.
— Бъдете така добър — умоляваше го равинът, препъвайки се, докато се луташе сред празните столове. — Имайте милост към стария човек. Помислете за горката ми дъщеря. Помислете за баща си, който ви обича.
— Той ме мрази, кучият му син, да пукне дано! Сред взрив от тишина момичето се разциври от ужас.
— Аах! — изкрещя равинът с обезумели очи и посочи с пръст към бога на небето, — Убиец! — изкрещя той потресен.
Баща и дъщеря се хвърлиха стенещи в прегръдките си, а Албърт се спусна по кънтящото стълбище, главата му се пръскаше, надупчена от шишовете на болката.
Един час по-късно възрастният Ганс склопи очи и издъхна.
Въпреки че улицата се намираше близо до река, тя нямаше излаз към нея и представляваше тясна, крива редица от стари небоядисани жилищни сгради. Ако някое дете хвърлеше топката си право нагоре, можеше да види късче бледо небе. На ъгъла, точно срещу почернялата жилищна сграда, където Шлегел работеше като домоуправител, се издигаше друга като нея, с малката разлика, че там беше единственият магазин на улицата — пет каменни стъпала надолу в сутерена, — малка тъмна бакалничка, собственост на г-н и г-жа Ф. Панеса, всъщност една дупка в стената.
Току-що я били купили с последните си пари, каза г-жа Панеса на жената на домоуправителя, за да не са зависими от дъщерите си, и двете, както подразбра г-жа Шлегел, омъжени за мъже егоисти, които бяха повлияли лошо на характерите им. За да бъдат изцяло независими от тях, Панеса, фабричен работник, изтеглил спестяванията си от три хиляди и купил тази малка бакалничка. Когато г-жа Шлегел се огледа — макар че познаваше бакалничката достатъчно добре от многото години, през които тя и Уили работеха като домоуправители отсреща — и попита: Защо купихте точно тази? — г-жа Панеса обясни, че е малка и няма да е необходимо да се трепят. Панеса бе на шейсет и три. Не били дошли, за да правят пари, а за да се издържат, без да работят прекалено много. След като обсъждали дни и нощи наред, решили, че бакалничката ще- им осигури поне препитанието. Тя се взря в измъчените очи на Ета Шлегел и Ета каза, че се надява това да е така.
Разказа на Уили за новите хора отсреща, които купили магазина от евреина, че трябвало да пазаруват там при възможност, което означаваше, че ще продължат да ходят в магазина на самообслужване, но когато се окаже, че са забравили нещо, могат да отскочат до Панеса. Уили постъпи както му казаха. Беше висок и широкоплещест, с едро лице, набраздено до черно от въглищата и сгурта, които по цяла зима риеше с лопатата си. Косата му често изглеждаше сива от пепелта, която вятърът издухваше към него от кофите със сгур, докато ги нареждаше една до друга, за да ги отнесе боклукчийската кола. Винаги в работен комбинезон — оплакваше се, че никога не спира да работи — той се понасяше през улицата и после надолу по стъпалата, когато му потрябваше нещо и, палейки лулата си, се застояваше на приказки с г-жа Панеса, а в това време съпругът й, дребен прегърбен човек с колеблива усмивка, чакаше застанал зад тезгяха домоуправителят да привърши дългия си разговор и, след като размисли, да поиска от това или онова, все не повече от няколко гроша — всичките му покупки,взети заедно, никога не надвишаваха половин долар. Един ден Уили заприказва за това как наемателите непрекъснато го тормозели и как жестокият и стиснат собственик му измислял каква ли не работа в този смрадлив пететажен зандан. Беше погълнат от онова, което разказваше, и преди да се усети, направи поръчка за три долара, макар че у себе си имаше само петдесет цента. Уили приличаше на куче, което току-що са набили, но г-н Панеса, след като се изкашля, изцвърча с тънкия си гласец, че нямало значение, можел да плати останалото, когато пожелае. Каза, че всичко се крепи на вересията, търговия и всичко останало, защото в крайна сметка какво друго е вересията, ако не фактът, че хората са човешки същества и че ако си наистина човешко същество, ще даваш на вересия на другите и че и те ще ти дават на вересия. Това учуди Уили, защото не бе чувал никога дотогава собственикът на магазина да говори така. След няколко дни изплати двата долара и петдесет цента, но когато Панеса каза, че може да взима кредит винаги, когато се наложи, Уили засмука едно пламъче навътре в лулата си и започна да поръчва най-различни неща.
Когато занесе в къщи две пълни кесии с храна, Ета изкрещя, че сигурно е полудял, Уили отвърна, че си е открил сметка и не е платил в брой.
— Но все пак трябва да платим някога, нали? — изкряска Ета. — И тогава ще плащаме по-високи цени, отколкото в магазина на самообслужване.
И повтори онова, което все повтаряше:
— Ние сме бедни хора, Уили. Не можем да си позволяваме твърде много.
Макар Уили да съзнаваше правотата на нейните забележки и въпреки караниците и той продължи да ходи отсреща и да купува на вересия. Веднъж имаше една смачкана десетачка в джоба на панталона си и макар сметката да не надвиши четири долара, не предложи да плати, а остави Панеса да я впише в книгата. Ета знаеше, че има пари у себе си и затова се разкряска, когато той й призна, че отново е купувал на вересия.
— Защо го правиш? Защо не плащаш, когато имаш пари?
Той не отговори, но след малко подхвърли, че от време на време му се налага да купува и някои други неща. Влезе в парното отделение и след малко се върна с един пакет: като го разгърна, отвътре се показа черна рокля, украсена с мъниста.
Ета се разплака за роклята и каза, че няма никога да я облече, защото й носел подаръци само когато е направил нещо нередно. Оттогава му отстъпи изцяло пазаруването на хранителни бакалски продукти и мълчеше, когато купуваше на вересия.
Уили продължи да пазарува при Панеса. Струваше му се, че там винаги го очакват. Живееха в три миниатюрни стаички на етажа над магазина и когато г-жа Панеса го зърнеше през прозореца, изтичваше долу. Уили излизаше от сутерена си, пресичаше улицата и се спускаше по стъпалата в бакалничката, извисен в целия си ръст, докато отваряше вратата. Покупките му не бяха за по-малко от два долара, а понякога стигаха и до пет. Г-жа Панеса прибираше всичко в двойна кесия, след като мъжът и бе отбелязал всяка покупка и вписал цената с един черен молив в разпадащата се на листове тетрадка. Щом Уили влезеше, Панеса отваряше тетрадката, наплюнчваше върха на пръстите си и прелистваше няколко празни страници, докато открие сметката на Уили някъде по средата на книгата. След като покупките биваха опаковани и завързани, Панеса прибавяше сумата към предишната, докосваше всяка цифра с молива си и, свирукайки, смяташе, а птичите очи на г-жа Панеса следяха числата, докато Панеса изпише някаква сума и новата обща сума (след като Панеса погледнеше към Уили, за да се увери, че вижда) биваше подчертавана два пъти, после Панеса затваряше тетрадката. Захапал незапалената си лула, Уили не помръдваше, преди да приберат тетрадката под тезгяха, после се надигаше, прегръщаше пакетите — предлагаха му да му помогнат да ги занесе отсреща, въпреки че той винаги отказваше — и изплуваше от магазина.
Един ден, когато общата сума стигна до осемдесет и три долара и няколко цента, Панеса, като вдигна глава и се усмихна, попита Уили кога ще може да плати част от сметката си. Още на следващия ден Уили престана да пазарува при Панеса, след което започна да посещава отново с въжената си пазарска чанта магазина на самообслужване и нито единият, нито другият не се отбиваха отсреща дори и за четвърт сушени сливи или пакет сол, от които имаха нужда, но бяха забравили да купят.
Когато се връщаше от пазаруването в магазина на самообслужване, Ета едва не изстъргваше стената от нейната страна на улицата, за да мине колкото се може по-надалече от Панесови.
След известно време тя попита Уили дали им е платил нещо.
Той каза, че не е.
— Кога ще им платиш?
Той каза, че не знае.
Мина един месец и Ета срещна г-жа Панеса зад ъгъла и макар че г-жа Панеса, която имаше нещастен вид, не спомена нищо за сметката, Ета се прибра вкъщи и напомни на Уили за дълга му.
— Остави ме на мира — отвърна той. — И без това си имам достатъчно неприятности. ,.
— Какви неприятности имаш, Уили?
— Проклетите наематели и проклетият собственик — изкрещя той и затръшна вратата. Когато се върна, каза:
— С какво да платя? Нима не се събуждам всеки ден все същия бедняк?
Както седеше на масата, тя отпусна ръцете си, положи глава върху тях и заплака.
— С какво? — изкряска той, лицето му бе потъмняло и замрежено. — С месото си по кокалите? С пепелта в очите ми? С пикнята, която забърсвал по подовете? С простудата в дробовете си, когато спя?
Изпитваше към Панеса и жена му разяждаща омраза и се зарече никога да не им плати, защото ги мразеше толкова много — особено оня, гърбавия, зад тезгяха. Само да му се усмихне още веднъж и ще го вдигне от земята, и ще строши кривите му кокали.
Тази вечер той излезе и се напи и лежа до сутринта в канавката. Когато се върна с мръсни дрехи и кръвясали очи, Ета се изправи пред него с фотографията на четиригодишния им син, който беше умрял от дифтерит, и Уили, леейки едри сълзи, се закле, че вече няма да сложи никога капка в устата си.
Сутрин, когато излизаше да подрежда кофите със сгурта, погледът му нито веднъж не отскочи до отсрещната страна на улицата.
— Давам на вересия — имитираше той. — Давам на вересия.
Настъпиха тежки времена. Собственикът нареди да правят икономии с отоплението и с топлата вода. Намали и парите, отпуснати на Уили за разходи, намали и заплатата му. Наемателите бяха бесни. По цял ден тормозеха Уили като рояци мухи и той им съобщи за заповедта на собственика. Те наругаха Уили и Уили ги наруга. ОбаДиха се в здравната служба, но когато инспекторите пристигнаха, установиха, че температурата е в рамките на законния минимум, макар в къщата да става течение. Въпреки това наемателите продължиха да се оплакват, че им е студено и измъчваха Уили по цял ден, но той им отвръщаше, че и той мръзне. Каза им, че умира от студ, но никой не му повярва.
Един ден както нареждаше четири кофи със сгур, за да ги прибере боклукчийската кола, вдигна поглед и видя, че г-н и г-жа Панеса го зяпат от магазина си. Зяпаха през стъклената предна врата и когато ги погледна, в първия момент очите му се премрежиха и те му заприличаха на две мършави, плешиви птици.
Отиде в края на пресечката, за да вземе един гаечен ключ от другия домоуправител, а на връщане те му напомниха два дръгливи обрулени храста, пробили дървения под. През храстите той видя празните рафтове.
Напролет, когато стръкчетата трева се показаха в процепите на тротоара, той каза на Ета:
— Изчаквам, за да им платя всичко наведнъж.
— Как, Уили?
— Можем да пестим.
— Как?
— По колко спестяваме на месец?
— Нищо не спестяваме.
— Колко имаш скрити?
— Нямам вече нищо.
— Ще им се изплатя малко по малко. Бог ми е свидетел, че ще го направя.
Лошото бе, че нямаше откъде да вземат парите. Понякога се мъчеше да си представи различните начини, по които би могъл да намери пари, мислите му го изпреварваха и той виждаше какво ще стане като дойде време да им се изплати. Щеше да прихване пачката с банкноти с Дебел ластик, да изкачи стълбите от сутерена, да слезе по петте стъпала до магазина. Щеше да каже на Панеса: „Ето ги, старче, обзалагам се, че не си мислел, че ще го направя и, струва ми се, никои друг не е вярвал, та чак и аз самият се съмнявах понякога, но ето ги, в долари, всичките, прихванати от един дебел ластик.“
И след като претеглеше пачката с ръка, той я оставяше — сякаш местеше фигура върху шахматна дъска — точно в центъра на тезгяха, а мъничкият човек и жена му я разстилаха и писукаха, и квичаха над всеки потъмнял долар и се дивяха, че толкова много са се побрали в такова малко пакетче.
Такава беше мечтата, която Уили таеше и която така и не можа да осъществи.
Стараеше се много. Ставаше рано и миеше стълбището от мазето до тавана със сапун и остра четка, после го минаваше повторно с мокър парцал. Чистеше и ламперията и лъскаше перилата докато те не блеснеха по целия зигзагообразен път надолу, търкаше пощенските кутии в преддверието с пуцинг и мек парцал, докато човек не се огледаше в тях. Видя там собственото си едро лице с изненадващо жълти мустаци, които си бе пуснал наскоро, и светлокафявата филцова шапка. която някакъв наемател беше оставил в килера си, пълен с боклуци, преди да се изнесе. Ета му помогна и те изчистиха цялото мазе и тъмния вътрешен двор под пресичащите се въжета за простиране, и бяха готови да откликнат на всякакви молби, дори и от наемателите, които не обичаха, за поправка на мивки или тоалетни. И двамата работеха до изтощение всеки ден. но както си знаеха от самото начало, не получиха нито грош допълнително.
Една сутрин, когато Уили полираше пощенските кутии, намери в своята писмо. Свали си шапката, отвори плика и поднесе листа към светлината, за да разчете треперливия почерк. Беше от г-жа Панеса, която пишеше, че съпругът й отсреща е болен и че няма пари вкъщи, така че ще може ли да й плати само десет долара, а остатъка ще изчака за по-късно.
Той скъса писмото на парченца и го кри цял ден в мазето. Вечерта Ета, която го бе търсила по улиците, го откри зад пещта сред тръбите и го попита какво търси там.
Той й обясни за писмото.
— Криенето с нищо няма да ти помогне — каза тя безнадеждно.
— Тогава какво да правя?
— Ами лягай си.
Той си легна, но на следващата сутрин изскочи от завивките, нахлузи комбинезона си и изтърча от къщата с палто, наметнато набързо върху раменете. Зад ъгъла откри заложен магазин, където му дадоха десет долара за палтото.
Но когато, ликувайки, се върна тичешком обратно, видя отсреща нещо като катафалка и двама мъже в черно, които изнасяха някакъв малък и тесен чамов сандък от къщата.
— Кой е умрял, някое дете ли? — запита той един от наемателите.
— Не, някой си Панеса.
Уили не можа да каже дума. Гърлото му се беше вкаменило.
След като измъкнаха чамовия сандък през вратата на антрето, г-жа Панеса излезе, залитайки, сама. Уили извърна глава, макар да мислеше, че няма да го познае заради мустаците и жълтеникавата шапка.
От какво е умрял? — прошепна той на наемателя.
Не мога да ви кажа. Но г-жа Панеса, вече тръгнала след сандъка, чу.
— От старост — пискливо извика тя. Той се опита да каже нещо мило, но езикът му
беше увиснал в устата като изсъхнал плод на дърво, а сърцето му беше черен прозорец.
Г-жа Панеса се пренесе първо при едната си каменнолика дъщеря, после щеше да поживее и при другата. И сметката си остана неплатена завинаги.
Стори й се, че си спомня мъжа от миналата година на същия този ден. Беше застанал до един гроб наблизо и от време на време се извръщаше, за да се огледа, докато Ета с молитвена броеница в ръка се молеше за упокои на душата на съпруга си Армандо. Понякога се молеше да се отмести и да й позволи да легне до него, та да може да й отдъхне сърцето. Беше втори ноември, Задушница, на гробищата на Кампо Верано в Рим. Започваше да вали и Ета положи букета от жълти хризантеми върху гроба, който Армандо нямаше да има, ако не беше един щедър чичо, лекар в Перуджа. Нямаше представи къде щеше да бъде погребан Армандо без чичото, но несъмнено гробът му щеше да бъде много по-неугледен, макар че пак щеше да се противопостави на неговото често изказвано желание да бъде кремиран.
Ета работеше за нищожна надница в един галантериен магазин, а Армандо не й бе оставил никаква застраховка. Големите яркожълти цветя, грейнали сред ноемврийския мрак върху залинялата трева, я развълнуваха, от очите й бликнаха сълзи. Въпреки че се чувстваше неприятно трескава като плачеше така, Ета се радваше на сълзите, защото плачът бе сякаш единственото, което й носеше облекчение. Беше на трийсет години, цялата в траур. Фигурата й беше стройна, влажните й кафяви очи — възпалени и с черни кръгове, кожата — бледа, а чертите й изтънели. След неочакваната смърт на Армандо, преди година и няколко месеца, тя идваше почти всекидневно през дългите римски следобеди да се моли на гроба му. Беше вярна на паметта му, вътрешно опустошена. Изповядваше се два пъти в седмицата и се причестяваше всяка неделя. Палеше свещи за Армандо пред скърбящата Богородица и поръчваше да се отслужи литургия веднъж в месеца, а имаше ли малко допълнителни пари — и по-често. Връщайки се в студения апартамент, в който продължи да живее и от който не можеше да се откаже, защото някога беше и негов, Ета мислеше за Армандо и си го спомняше такъв, какъвто беше преди десет години, а не когато умря. Неизменно я обземаше потискаща болка и ядеше много малко.
Ръмеше тих дъждец, Ета прехвърли и последното зърно от броеницата, пусна я в чантата си и отвори един черен чадър. Мъжът от другия гроб- с тъмнозеленикава шапка на главата си и тясно черно пардесю — беше спрял на няколко крачки зад нея и заслоняваше с малките си длани цигарата, която палеше. Когато видя, че си тръгва от гроба, докосна с пръсти шапката си. Беше нисък човек с тъмни очи и едва забележими мустаци.
Имаше месести уши, но беше хубав.
— Съпругът? — запита той с уважение, изпускайки дим, докато говореше и държеше цигарата в дланта си, за да не се намокри.
Тя отвърна, че е съпругът й.
Той кимна по посока на гроба, където беше застанал преди малко.
— Жена ми. Един ден, когато бях на работа, бързала да се срещне с любовника си и някакво такси я прегазило на Пиаца Болоня. — Говореше без горчивина, без видимо вълнение, но очите му бяха неспокойни.
Забеляза, че си е вдигнал яката на палтото и се е намокрил. Колебливо му предложи да се скрие под чадъра й, докато стигнат до автобусната спирка.
— Чезаре Монталдо — измърмори той, като печално пое чадъра и го повдигна, за да могат и двамата да се скрият под него.
Ета Олива беше с високи токове и почти една глава по-висока от него.
Тръгнаха бавно по една алея с влажни кипариси към вратите на гробището и Ета се опитваше да скрие от него колко дълбоко поразена е от разказа му, поради което не можа да скалъпи поне някакъв съчувствен коментар.
— Траурът е тежка работа — каза Чезаре. —
Ако хората го знаеха, щеше да има по-малко смърт.
Тя въздъхна с лека усмивка.
Отсреща на улицата имаше кафене с маси под опънатия сенник. Чезаре й предложи едно кафе или може би сладолед.
Благодари му и искаше да откаже, но тъжното му,сериозно изражение я накара да промени решението си. и те пресякоха улицата. Водеше я внимателно за лакътя, а с другата ръка държеше здраво чадъра. Каза, че й е студено и влязоха вътре.
Той си поръча едно еспресо, а Ета се спря на парче торта, което учтиво ядеше на малки хапки с вилицата си. Пушейки цигара, той заразказва за себе си. Гласът му беше плътен и говореше добре. Каза, че бил журналист на свободна практика. По-рано работел в държавно учреждение, но работата била отегчителна и затова, отвратен, я напуснал, въпреки че скоро щели да го повишат в завеждащ. „Щях да завеждам скуката.“ Сега си играел с мисълта да замине за Америка. Имал брат в Бостън, който го канел на гости за няколко месеца, за да реши дали да се пресели окончателно. Братът мислел, че може да се уреди Чезаре да имигрира през Канада. Обмислял идеята, по не можел да се реши да се откаже от този начин на живот заради другия. Струвало му се, че ще му бъде тежко да не може да отиде на гроба на жена си, когато почувства нужда да го стори.
— Знаете как е — каза той. — С някого, когото сте обичали...
Ета затършува в чантичката си за носна кърпа и докосна очите си.
— А вие? — запита я той съчувствено. За своя изненада тя започна да му разказва историята си. Въпреки че я бе разказвала често на свещениците, не бе го правила с никой друг досега, дори с приятелка. Но я разказваше на този непознат, защото й се струваше, че е човек, който ще я разбере. И ако по-късно съжалеше, какво значение щеше да има след като си е отишъл?
Призна му, че се е молила за смъртта на съпруга си.
Чезаре остави чашата с кафето и с цигара между устните си седеше, без да поема дим, докато тя говореше.
Армандо, каза Ета, се влюбил в някаква братовчедка, дошла в Рим от Перуджа да търси работа. Баща й предложил да живее у тях и Армандо и Ета, след като обмислили всичко, решили да я приемат за известно време. Щели да пестят наема, за да си купят на старо телевизор, на който да гледат „Остави или повтори“, телевизионната игра на въпроси и отговори, която всеки в Рим гледа в четвъртък вечер, и по този начин да си спестят неудобството да чакат покани и да ги приемат от съседи, които не обичат. Братовчедката дошла, Лаура Ансалдо, едро, хубаво, осемнайсетгодишно момиче с гъста кафява коса и големи очи. Спяла на канапето в хола, била сговорчива и помагала в кухнята преди и след вечеря. Ета я харесвала, докато един ден забелязала, че Армандо е полудял по нея. Тогава се опитала да се отърве от Лаура, но Армандо заплашил, че ще си отиде, ако закачи момичето. Един ден Ета се върнала от работа и ги заварила голи в брачното им легло. Крещяла и плакала. Нарекла Лаура долна курва и се заклела, че ще я убие, ако не напусне моментално къщата. Армандо се разкаял. Обещал да върне момичето в Перуджа и още на следващия ден я качил на влака на централната гара. Но раздялата с нея не могъл да понесе. Станал нервен и бил нещастен. Една събота вечер се изповядал и за първи път от десет години се причастил, но вместо да се успокои, започнал да желае момичето още по-силно. След седмица казал на Ета, че ще отиде да вземе братовчедка си, за да я доведе в Рим.
— Ако доведеш пак тази курва тука — изкрещяла Ета, — ще се помоля на Исус да умреш, преди да се върнеш.
— Като е така — отвърнал Армандо, — започвай да се молиш още сега.
Щом напуснал къщата, тя паднала на колене и започнала да се моли за смъртта му.
Същата вечер Армандо тръгнал с един приятел да вземе Лаура. Приятелят имал камион и щял да ходи в Асизи. На връщане щял да ги вземе от Перуджа и да ги докара в Рим. Тръгнали привечер, но скоро се стъмнило. Армандо карал малко, но после му се приспало и се промъкнал в каросерията на камиона. Хълмовете на Перуджа били мъгливи след горещия септемврийски ден и камионът подскочил, блъскайки се в един камък на пътя. Армандо, дълбоко заспал, се изтъркулил през отворения капак на каросерията и се строполил върху главата и раменете си, след което се прекатурил надолу по хълма. Умрял, преди да спре да се търкаля- Като научила това, Ета припаднала и проговорила чак след два дена. Оттогава се молела за собствената си смърт, често го правела.
Ета се извърна с гръб към другите маси, макар да бяха празни, и открито и тихо заплака.
След известно време Чезаре смачка фаса си.
— Успокоите се, синьора. Ако бог искаше съпругът ви да живее, той щеше все още да е жив. Молитвите едва ли имат нещо общо с това. Мисля ,че цялата работа не е нищо друго освен едно съвпадение. По-добре ще е да не прекаляваме с религията, защото в противен случай тя ни създава неприятности.
-Молитвата си е молитва — отвърна тя. — Аз страдам заради моята. Чезаре сви устни.
— Кой може да съди за тези неща? Те са много по-сложни, отколкото повечето от нас си въобразяват. Ето случая с жена ми — не съм се молил за смъртта й, но признавам, че може да съм я пожелавал. Нима съм в по-изгодно положение от вас?
— Молитвата ми беше грях. Такова нещо не ви тежи на съвестта. Това е много по-лошо, отколкото да си помислил нещо.
— Техническа подробност, синьора.
— Ако Армандо беше жив — каза тя след малко, — щеше да стане на двайсет и девет години идния месец. Аз съм една година по-голяма. Но сега животът ми е безполезен. Чакам да отида при него.
Той поклати глава, изглеждаше трогнат и й поръча едно еспресо.
Макар Ета да беше спряла да плаче, за първи път от месеци насам почувства истинско облекчение.
Чезаре каза, че ще я качи на автобуса и докато пресичаха улицата, й предложи да се срещат от време на време, и без това имаха много общо.
— Живея като монахиня — каза тя.
Той сне шапката си: „Смелост“, и тя му се усмихна заради добрината.
Когато се върна в къщи, ужасът от един живот без Армандо я обзе отново. Спомни си го, когато я ухажваше и изпита неудобство, че е говорила за него с Чезаре. И се зарече да се моли непрестанно, да казва всички молитви по реда на броеницата и това да е покаянието й, с което ще му извоюва повече опрощение в Чистилището.
Ета видя Чезаре в неделя следобед, седмица по-късно. Беше си записал името й в едно тефтерче и така откри апартамента й в къщата на Виа Новентана с помощта на някакъв приятел от електроснабдяването.
Когато почука на вратата й, тя се изненада, че го вижда и пребледня, макар той да стоеше колебливо в коридора. Каза, че случайно е открил къде живее и тя не настоя за подробности. Беше донесъл букетче теменужки, които тя смутено прие и сложи във вода.
— Изглеждате по-добре, синьора — каза той.
— Продължавам да скърбя за Армандо — отвърна тя с тъжна усмивка.
— Умереност — посъветва я той, като барабанеше с пръст по месестото си ухо. — Вие сте все още млада жена със съвсем приличен вид. Трябва да го признаете. Вярата в себе си има известни предимства.
Ета направи кафе и Чезаре настоя да отскочи за няколко пасти.
Докато ядяха, каза, че смята да емигрира, ако скоро не се появи нещо по-добро. След малка пауза заяви, че е отдал повече от дължимото на мъртвите.
— Бях верен на паметта й, но е време да помисля и за себе си. Настъпва момент, когато човек е длъжен да се върне към живота. Съвсем нормално е. Животът си е живот.
Тя сведе поглед и сръбна от кафето си. Чезаре остави чашата си и стана. Облече си палтото и й благодари. Докато го закопчаваше, каза, че ще намине пак, когато се случи да е наблизо. Имал приятел журналист, който живеел на две крачки.
— Не забравяйте, че съм все още в траур — каза Ета.
Той я погледна с уважение.
— Кой може да забрави това, синьора? Кои друг на ваше място би пожелал да е толкова дълго в траур?
Тогава тя се почувства неудобно.
— Знаете историята ми — говореше, сякаш обяснява отново.
— Знаете, че и двамата бяхме измамени. Те умряха, а ние страдаме. Жена ми ядеше цветята, а се уригвам аз.
— Те също страдат. Ако Армандо трябва да страда, не желая да е заради мен. Искам да чувства, че продължавам да съм негова жена — очите й бяха влажни.
— Той е мъртъв, синьора. Бракът е приключил — каза Чезаре. — Без неговото присъствие няма брак, освен, ако не очаквате светия дух — той говореше сухо и добави Тихо: — Вашите нужди са различни от нуждите на един мъртвец, вие сте здрава жена. Нека бъдем реалисти.
— Но не и духовните — каза бързо тя.
— Духовни или физически, в смъртта няма любов.
Тя пламна и каза развълнувано:
— Има любов към умрелите. Нека почувства, че и аз плащам за греха си, докато той плаща за своя. За да му помогна да отиде в рая, аз се пазя непорочна. Нека почувства това.
Чезаре кимна и си тръгна, но и след като си отиде, Ета продължи да се тревожи. Беше неспокойна, не можеше да определи настроението си и остана по-дълго от обикновено на гроба на Армандо, когато отиде там на следващия ден- Обеща си да не се вижда повече с Чезаре. През следващата седмица стана малко стисната.
Журналистът дойде отново почти цял месец по-късно и Ета застана на вратата по начин, който подсказваше, че не възнамерява да го кани вътре. Беше си представяла как прави това в случай, че отново се появи. Но Чезаре, с шапка в ръка, й предложи да се поразходят. Предложението й се стори толкова скромно, че се съгласи. Тръгнаха по Виа Новентана, Ета с високите си токове, а Чезаре небрежно бъбрещ. Беше с малки лачени обувки и пушеше, докато се разхождаха.
Беше вече началото на декември, по-скоро късна есен, отколкото зима. Тук-таме по дърветата висеше все още по някое листо, топла пара висеше и във въздуха. Известно време Чезаре говори за политическото положение, но след едно еспресо в един бар на Виа Венти Сетембре, на път за къщи поде темата, която тя се надяваше да избегнат. Беше сякаш внезапно изгубил спокойствието си, неспособен да потисне онова, което бе възнамерявал да каже. Гласът му стана настойчив, движенията — нетърпеливи, тъмните му очи — тревожни. Макар да я изплаши, тя не можа да направи нищо, за да предотврати избухването му.
— Синьора — каза той, — който и да е мъжът ви, вие с нищо не му помагате, като се подлагате на такова покаяние. Най-доброто, което можете да направите, за да му помогнете, е да заживеете нормално. В противен случай той ще продължи да страда двойно, веднъж за нещо, в което се е провинил, и втори път за несправедливото бреме, което вашият отказ да живеете му налага.
— Аз се покайвам заради собствените си грехове, а не за да го накажа — беше прекалено объркана, за да каже нещо повече и смяташе да се прибере безмълвно вкъщи и да затръшне входната врата в лицето му, но се чу да казва припряно:- Ако станем интимни, ще бъде като прелюбодеяние. Ще изневерим на мъртвите.
— Защо става така, че виждате всичко наопаки? Чезаре беше спрял под едно дърво и едва не подскачаше, докато говореше: „ТЕ — ТЕ ни изневериха. С ваше извинение, синьора, но истината е, че жена ми беше свиня. Вашият мъж е бил свиня. Оплакваме ги, защото ги мразим. Нека поне достойно да приемем фактите.“
— Стига — изстена тя и продължи бързо напред. — Не казвайте нищо повече, не искам да слушам.
— Ета — каза Чезаре пламенно, следвайки я, — това е последната ми дума, след което ще си отрежа езика. Запомни само това. Ако сега лично всевишният съживи Армандо и направи така, че той да продължи земния си път, тази вечер той ще лежи в кревата на братовчедка си.
Тя се разплака. Продължи да върви разплакана, осъзнаваща истината в думите му. Изглежда Чезаре бе казал всичко, което искаше да каже, държеше я нежно за ръката, дишаше тежко и я изпрати обратно до апартамента й. Пред входната врата, докато тя се опитваше да измисли как да се отърве от него, как да приключи с всичко това, без да чака нито секунда, той повдигна шапката си и си отиде.
В продължение на повече от седмица Ета изживя много мъки. Изпитваше страстно желание да спи с Чезаре. Нощем тялото й ставаше на факла. Сънищата й бяха еротични. Виждаше Армандо гол в леглото с Лаура и в същото легло виждаше себе си с Чезаре, притиснала тялото му до своето. Но се съпротивляваше — молеше се, изповядваше и най-похотливите си мисли и оставаше часове наред на гроба на Армандо, за да успокои съзнанието си.
Чезаре почука на вратата й една вечер и тъй като тя се отврати, когато й предложи брачното легло, отидоха в неговата квартира. Въпреки че се чувстваше виновна след това, тя продължи да ходи на гроба на Армандо, макар и по-рядко и не казваше на Чезаре, че е била на гробищата, когато после отиваше в апартамента му. Нито пък той я питаше, нито говореше за жена си или за Армандо.
В началото притесненията й бяха големи. Ета имаше чувството, че е извършила прелюбодеяние спрямо паметта на съпруга си, но като си повтаряше отново и отново — няма съпруг, той е мъртъв, няма съпруг, тя е сама — започна да си вярва. Нямаше съпруг, имаше само спомена за него. Тя не извършваше прелюбодеяние. Беше самотна жена и имаше любовник, вдовец, един нежен и любящ мъж.
И когато два месеца по-късно откри, че е бременна и изтича още същата сутрин в квартирата на Чезаре, за да му съобщи, журналистът, по пижама, я успокои:
— Нека не съжаляваме за човешкия живот.
— Детето е твое — каза Ета.
— Ще го призная за свое — каза Чезаре и Ета се прибра в къщи разтревожена, но щастлива.
На следващия ден, когато се върна в обичайния час, след като беше казала на Армандо, на гроба му, че най-сетне ще има дете, Чезаре беше изчезнал.
— Премести се — каза хазайката, като махаше с ръка и не знаеше къде.
И макар сърцето на Ета да болеше и да скърбеше за загубата на Чезаре, колкото и да се опитваше, тя не успя, дори с живота в утробата си, да се отърве от мисълта, че е непоправима грешница, и никога вече не се върна на гробищата да постои на Армандовия гроб.
На вратата стои Теди и държи писмото.
В неделните следобеди Нюман сядаше с баща си на една бяла пейка в отделението за свободно болни. Днес беше донесъл ананасова торта, но старецът не пожела да яде.
В продължение на двата часа и половина, които обикновено прекарваше в отделението с баща си, Нюман на два пъти попита:
— Искаш ли да дойда пак идната неделя, или не искаш? Искаш ли другата неделя да си починеш?
Старецът не отговори нищо. Нищо означаваше „да“ или „не“. Насилиш ли го да каже кое от двете, той заплакваше.
— Добре, ще дойда и следващата неделя. Но ако искаш една седмица почивка, кажи. И аз имам нужда от една свободна неделя.
Баща му не отвърна нищо. После устата му се раздвижи и след малко каза:
— Майка ти не говореше с мен така. Тя не обичаше да оставя умрели кокошки във ваната. Кога ще дойде да ме види?
— Татко, тя умря още преди да се разболееш и преди да посегнеш на себе си. Запомни поне това.
— Не ме карай да ти вярвам — каза баща му и Нюман стана, за да отиде на гарата, откъдето взимаше лонгайландския влак за Ню Йорк.
— Гледай да оздравееш, татко — рече той, преди да тръгне, а баща му отговори:
— Не ми ги разправяй на мене тия, вече съм по-добре.
Всяка една неделя на тази пролет и последвалото я сухо лято, след като оставеше баща си в отделение 12 на сграда Б. и пресечеше парка на болницата при сводестата, покрита с желязна решетка врата, между два тухлени стълба под високия дъб, той срещаше Теди, застанал там с писмото в ръка. Нюман можеше да излезе от болницата и през главния вход на сграда Б, но оттук пътят му до железопътната гара бе по-кратък, Вратата беше отворена за посетители само в неделя.
Теди беше як слабоумен човек, с платнени пантофи на краката си, облечен с широките сиви дрехи на клиниката. Беше на петдесет, ако не и на повече, на толкова беше може би и писмото му. Държеше го винаги по един и същи начин, сякаш вечно само него бе държал, един дебел, квадратен, изпоцапан от пипане плик, който не беше запечатан. Вътре имаше четири листа кремава хартия, на които не беше написано нищо. След като погледна първия път хартията, Нюман върна обратно плика на Теди, а пазачът в зелена униформа го изпроводи до вратата. Понякога около вратата имаше и други пациенти, които искаха да излязат през нея заедно с Нюман, но пазачът им обясняваше, че е забранено
— Няма ли да ми пуснеш писмото? — питаше Теди всяка неделя.
Подаваше на Нюман изпомацания от пръстите му плик. Беше по-лесно да го вземе и после да му го върне, отколкото да откаже да го вземе.
Пощенската кутия висеше на един къс циментов стълб отвън пред желязната врата на отсрещната страна на пътя, само на няколко крачки от дъба. И Теди, сякаш ръгаше някого с нож, сочеше с дясната си ръка натам. По едно време тя беше боядисана в червено, сега беше синя. Пощенски кутии имаше и в лекарските кабинети на всяко отделение. Нюман му беше напомнил за това, но Теди каза, че не желае лекарят да чете писмото му.
— Пускаш го в кабинета и те го четат.
— Това им е работата — заяви Нюман.
— Само че не за моя сметка — каза Теди. -Защо не го пуснеш? Нищо няма да спечелиш, ако не го пуснеш.
— В него няма нищо за пускане.
— Това ти го казваш.
Едрата му глава стоеше на къс, почернял от слънцето врат, а острата му прошарена коса бе подстригана три сантиметра над тила. Едното му око беше с цвят на сивкава плът, а гледецът на другото беше бял. Зяпаше отвъд Нюман когато говореше с него, понякога надничаше и през рамото му. Нюман забеляза, че дори не поглежда синия плик, когато макар и за миг напускаше ръката му и преминаваше у Нюман. От време на време сочеше с късия си пръст нещо, но не казваше нищо. Когато не казваше нищо, се надигаше леко на пръсти. Пазачът не се месеше, когато всяка неделя Теди връчваше на Нюман писмото си.
Нюман му го върна.
— Грешиш — каза Теди- После додаде: — Имам разрешение да се разхождам. Почти съм здрав. Воювал съм в Гуадалканал.
Нюман каза, че знае.
— Ти къде си воювал?
— Все още никъде.
— Защо не ми пуснеш писмото?
— За твое добро е лекарят да го прочете.
— Добре го рече — Теди се взираше в пощенската кутия през рамото на Нюман.
— Писмото не е адресирано до никого и няма марка.
— Че сложи му. Не ми разрешават да си купя нито три по една, нито една от три.
— Сега е осем цента. Ще му сложа марка, ако адресираш плика.
— Без мене — каза Теди. Нюман вече не питаше защо.
— Писмото не е такова.
Той попита какво е писмото.
— Синьо, с бяла хартия вътре.
— Какво пише в него?
— Не те е срам — каза Теди.
Нюман си замина с влака в четири часа. Пътуването към къщи не беше толкова лошо, колкото пътуването натам, въпреки че неделите бяха убийствени.
Теди държи писмото си. — Няма май да ми провърви?
— Май няма — каза Нюман.
— Откачил си.
Въпреки това подаде на Нюман плика и след малко Нюман му го върна.
Теди се взираше в рамото му.
Ралф държи изпоцапания от пръсти син плик.
В неделя един висок, мършав, мрачен старец, гладко избръснат, с избледнели очи и с износена фуражка от Първата световна война върху жълтеникавата си бяла коса, стоеше на вратата заедно с Теди. Изглеждаше на осемдесет.
Пазачът със зелената униформа му каза да се отдръпне, препречваше входа.
— Отстъпи, Ралф, застанал си точно на входа.
— Защо не го пъхнеш в кутията като излизаш? — попита Ралф с дрезгавия си старчески глас, като подаваше писмото на Нюман.
Нюман не пожела да го вземе:
— Ти кой си?
Теди и Ралф не отговориха.
— Това е баща му — каза пазачът на вратата.
— Чий баща?
-" На Теди.
— Боже господи — каза Нюман. — И двамата ли са тук?
— Да — каза пазачът.
— Току-що ли са го приели, или е бил тук през цялото време?
— Току-що получи разрешение отново да се разхожда. Бяха му го отнели за около година.
— Дадоха ми го отново след пет години — каза Ралф.
— След една година.
— И все пак е странно — каза Нюман. — Никак не си приличате.
— А ти на кого приличаш? — попита Ралф. Нюман не можа да каже.
— В коя война си участвал? .
— В никоя.
— Това обяснява затрудненията ти. Защо не пуснеш писмото ми?
Теди стоеше мрачно отстрани. Повдигна се на пръсти и ръгна първо с лявата, а после с дясната ръка по посока на пощенската кутия.
— Мислех, че писмото е на Теди.
— Той ме накара да му го пусна. Той се би на Иво Джима[10]. Били сме се в две войни. Аз воювах и край Марна и в Аргонския лес. И двата ми дроба бяха отровени с иперит. Вятърът смени посоката си и швабите се изтровиха. Но това не беше всичко.
— Упорито лайно — каза Теди.
— Хайде, пусни писмото на горкото дете — каза Ралф. Длъгнестото му тяло трепереше. Беше костелив човек с хлътнали синкави очи и с остри черти, сякаш бяха издялани от дърво.
— Казах на сина ти, че ще го пусна, ако напише нещо на листовете — отговори Нюман.
— Какво искаш да напише?
— Да пише каквото си иска. Няма ли някого, с когото иска да общува? Ако не иска да го напише сам, да ми каже какво и аз ще го напиша.
— Упорито лайно — каза Теди.
— Иска да общува с мене — каза Ралф.
— Не е лошо като идея — отвърна Нюман. — Защо не ти драсне няколко реда? И ти ще му драснеш няколко. — Яж ми задника.
— Писмото си е мое — заяви Теди.
— Не ме интересува кой ще го напише — каза Нюман. — Мога да му пиша от твое име и да му пожелая щастие. Бих могъл да му пиша, че се надяваш да излезе скоро оттука.
— Да ми ядеш задника и за това.
— Не в моето писмо — каза Теди.
— Нито пък в моето — заяви мрачно Ралф.- Защо не го пуснеш както си е? Обзалагам се, че се страхуваш.
— Не се страхувам.
— Страхуваш се.
— Не се страхувам.
— Обзалагам се.
— Няма какво да се пусне. В писмото няма нищо. Празно е.
— Защо мислиш така? — попита Ралф. — Вътре има цяло писмо. Пълно с новини.
— Трябва да си тръгвам — каза Нюман. — Иначе ще изпусна влака.
Пазачът отвори вратата, за да излезе, и след това я затвори.
Теди се извърна и се зазяпа отвъд дъба към лятното слънце със сивото си око и с белия си гледец.
Ралф се разтрепери до вратата.
— При кого идваш тук всяка неделя? — провикна се той към Нюман.
— При баща си.
— Той в коя война е воювал?
— Войната в главата му.
— Има ли разрешение да се разхожда?
— Не, не му дават.
— Искам да кажа, луд ли е?
— Луд е — каза Нюман, отдалечавайки се.
— И ти си луд — заяви Ралф. — Защо не се върнеш и не останеш при нас?
ВЪПРОС: Дали съм човек в конски образ, или кон, който говори като човек? Да предположим, че направят рентгенова снимка, какво ще видят? Сияен човешки скелет, разположен вътре в коня или просто кон със сложен говорен апарат? Ако е първото, тогава дори на Йона му е било по-добре в кита — не само по-просторно, но и е знаел кой е и как е попаднал там. А аз трябва да гадая. Но както и да е, след три дена и три нощи огромната риба спряла в Ниневия, Йона си взел куфарчето и слязъл. Но не и Абрамовиц — все още пътник или на разположение след толкова години, — Абрамовиц не е пророк. Напротив, той е само второстепенен номер в някаква циркова програма, фрашкана с откачени — макар че наскоро се издигна по настояване на Голдбърг, до централната арена на голямата шатра, в номера заедно с него излиза и глухонемият му господар — самият Голдбърг, дано бог прости греховете му. Зная само, че съм тук от години и продължавам да не разбирам що за съдба е моята, с две думи — дали съм Абрамовиц, конят, или един кон ПЛЮС Абрамовиц. Защото това изобщо не е ясно. Всичко друго разбирам, но стигна ли до това, не мога да мръдна нито крачка по-нататък, особено с Голдбърг, изпречен на пътя ми. Може би е така заради нещо, което съм казал или помислил, или направил, или не съм направил през живота си. Както лесно се греши, така и лесно се забравя кой е виновният. Естествено имам си свои теории, проблясъци, догадки, но нямам никакви доказателства.
Понякога, докато стоеше в конюшнята и копитата му нервно потрепваха по разнебитените дъски на пода, Абрамовиц дъвчеше твърдия пожълтял овес в торбата за зоб и през ума му минаваха мисли, подобни на далечни спомени за препускащи млади кончета, които си играят и си душат хълбоците сред зелените поля, и разни други тревожни образи, които също са спомени, може би, макар че кой знае кое всъщност е истината?
Опитах се да разпитам Голдбърг, но умряла работа. При всеки въпрос става тъмновиолетов и внезапно се стяга. Разбирам го — той си е глухоням отдавна, не обича да му се месиш нито в мислите, нито в плановете, нито в начина на живот. И никакви изненади! — освен онези, които той сам измисля. С други думи, въпросите го разстройват. Задай му въпрос и с него е свършено. С мен разговаря само когато има желание, а това не е много често — малкото му търпение бързо се изчерпва. Напоследък настроението му е ужасно, твърде често посяга към бамбуковата пръчка — и прас по задницата! Обикновено ми дава много овес, слама и вода, а от време на време ме гощава с по някоя шега за отмора, когато съм напрегнат, но най-чести са заканите, последвани от взривове болка, ако нещо не съм разбрал правилно, или пък съм казал нещо, с което съм му бръкнал в червата. То да беше само пръчката, която шиба като камшик, ама не, и заканите му имат същия ефект — като зигзагите на светкавица през плътта, всъщност ударите болят по-малко от заканите -ударът е мигновен, заканата те тормози. Но истинската болка, поне що се отнася до мен, е когато не знаеш онова, което трябва да знаеш. Което не означава, че не общуваме един с друг. Голдбърг чука с големите кокалчета на пръстите си по главата ми — предава ми съобщения по морзовата азбука — чук, чук, чук, усещам как трептенията преминават по костите ми чак до върха на опашката — когато ми заповядва какво да направя или заплашва колко пъти ще ме шибне за последното прегрешение. Първото му съобщение, спомням си, беше НИКАКВИ ВЪПРОСИ. Ясно? Поклатих глава утвърдително и една малка камбанка, закачена на каишка под гривата ми, издрънча. Тогава за първи път разбрах, че е там.
ГОВОРИ, изчука той по главата ми, след като ми съобщи за представлението, ти си говорещ кон.
— Да, господарю.
Смееш ли да кажеш друго?
Най ме изненада гласът ми, когато се извиси през тунела на конския врат. Не мога да си спомня точно случая — иди, че си спомняй началото на нещата. Трябва да се боря с паметта си, за да изтръгна от нея ранен спомен. Не ме питайте защо, може да съм паднал и да съм си ударил главата, а твърде вероятно е и нещо друго да ме е осакатило. Голдбърг е моят глухоням собственик, чете по бърните ми. Веднъж, когато беше пиян и си търсеше компания, ми изчука, че навремето, преди да се включим в цирка, съм бил разнасял стока по панаири и пазарища.
А аз си мислех, че съм се родил в цирка. В една дъждовна, снежна, гадна нощ — ми съобщи Голдбърг по морза върху черепната ми кост.
— Какво се случи тогава?
Той млъкна безвъзвратно. Трябваше да го предвидя, а не можах. Опитвам се да си припомня за каква нощ става дума и през съзнанието ми прибягват смътни мисли — може да са от някаква история, която съм сънувал, когато освен да дъвчеш овес, няма какво друго да правиш. Да фантазираш така е по-лесно, отколкото да си спомняш. Най-често ми се присънва една история за двама души, или два коня, или двама души на коне, макар че кой от тях съм аз, не зная. Както и да е, двама непознати се срещат, единият задава на другия някакъв въпрос и ето че вече са се хванали за гушата — или си разсичат главите с мечове, или цвилят обезумели и разкъсват със зъби плътта си, или и двете неща едновременно. Независимо дали са ездачи или коне, единият от тях е слаб и поетичен, а другият — тлъст чуждоземен с огромна черна корона на главата си. Срещат се в каменна кариера през една дъждовна, снежна, гадна нощ, единият с пукнатата си метална корона, натежала с цял тон върху главата му и забавяща движенията му, без обаче да ги прави неточни, другият с дрипаво шарено кепе върху главата си. Боричкат се цяла нощ под призрачната светлина на хлъзгавата кариера.
ВЪПРОС: — Какво да се прави?
ОТГОВОР: — Стига с тези долни, гадни въпроси.
На следващата сутрин единият от нас се събужда с ужасна болка, която е сякаш от рана на врата, но е също и главобол. Спомня си удар, за чието съществувание не може да се закълне, и някакъв странен диалог, в който отговорите предхождат въпросите:
Спуснах се по стълбата.
Как се озова там?
Горното и долното.
Кое кое е?
В съня си Абрамовиц подозира, че Голдбърг го е цапардосал по главата и го е натъпкал В някой кон, защото е имал нужда от говорещ кон за номера си, а такъв не съществува. Де да знаех със сигурност!
НЕ СМЕЙ ДА ПИТАШ.
Такъв е по природа, простак, макар че проявява внимание, когато е потиснат или пийнал. Тогава се случва да ми изчука по някой закачлив виц. Не виждам да има приятели. На тема семейство не говорим и двамата. Когато се смее, той плаче.
Сигурно се разстройва от това, че единственото, което е способен да каже на глас, са четирибуквени думи от рода на Гууу, Гааа, Гний, Геее и когато дойде да се почерпят, шефът на цирка, който изпълнява и функциите на конферансие, забива смутено поглед в пода. С такива, които не знаят морзовата азбука, Голдбърг се криви, пули и скърца със зъби. И той си има своите чудатости. Държи на стената един плесенясал тризъб харпун, закачен над препарираната глава на едно пони. Понякога слиза в мазето със стара свещ и се връща с нова, запалена, въпреки че имаме електричество. Макар да не се оплаква от живота си, Голдбърг се коси и пука с пръсти. Изглежда жените не го интересуват, но затова пък има грижата винаги при възможност Абрамовиц да опита късмета си с някоя разгонена кобила. Абрамовиц се заема да удовлетвори физиологичната си природа, фактите са си факти, иначе не е кой знае какво, кобилите не се интересуват от словоизлияния. При това Голдбърг ръкопляска, когато Абрамовиц яхне някоя, което е унизително.
Щом се установят за зимата, собственикът се издокарва веднъж в седмицата и отива в града. Докато си слага сукнения костюм, диамантената карфица и жълтите ръкавици, той се пъчи пред голямото огледало. Уж се фехтува, мушка с бамбуковата си пръчка образа в огледалото или пък върти пръчката на един пръст. Къде ходи, когато ходи, не съобщава никога на Абрамовиц. Но като се върне, е обикновено тъжен, понякога изтерзан, не се е забавлявал твърде добре и в това си настроение е склонен да дарява нежни шибвания с проклетата си пръчка. Или, което е още по-лошо — да заплашва. Нищо сериозно наистина, но кому е нужно? Обикновено предпочита да си стои в къщи и да гледа телевизия. Запленен е от астрономията и когато има предаване по образователния канал, той е неизменно там, всяка вечер, взрян в звездните картини, в квазарите, в безкрайното пространство. Обича също така да чете вестник „Дейли нюз“, който разкъсва, след като го прочете. Понякога чете книгата, която крие на един рафт в килера под някакви стари шапки. И ако книгата не го разсмее веднага, се разплаква, Когато нещо от прочетеното в дебелата книга го развълнува, той обелва очи, разлигавя се и прави опити да проговори с вдървения си език, въпреки че единственото, което Абрамовиц чува, е гууу, гааа, гиии, геее. Все тези думи с неизвестно съдържание, а понякога и гуул, гуун, гиик, гонк, в различни комбинации, най-често гуул с гопк, което според Абрамовиц означава Голдбърг. Случвало се е в подобни състояния да рита Абрамовиц по корема с тежкия си ботуш. Уууф.
Когато се смее, цвили като кон, а може би така аз го чувам с конските си уши. И макар че от време на време се случва да се смее, това ни най-малко не облекчава живота ми, поради положението, в което се намирам. Искам да кажа, че все си мисля, ето ме затворен в този кон. Това си е моя теория, въпреки че имам известни съмнения.
Иначе Голдбърг е малко набито човече с дебел врат, гъсти черни вежди, всяка като малък мустак, и големи крака, които се подуват в безформените му ботуши. Мие си краката в кухненската мивка и мята пожълтелите си чорапи да съхнат върху варосаните преградки на бокса ми. Пфуу. Обича да прави фокуси с карти. През зимата живеят на юг в малка, мръсна едноетажна къща с конски бокс, пристроен така, че Голдбърг да може да го стигне само с няколко крачки от кухнята на къщата. За да се вкара Абрамовиц в бокса, трябва да го преведат по една дъска, поставена отвън, а вратата се затваря плътно до задницата му. За да не може да се шляе из цялата къща, под главата му е поставена дъсчена преградка. Освен това боксът се намира точно до клозета, където по цяла нощ шурти вода от разваленото казанче. Животът с глухоням е скучен, освен когато Голдбърг реши да измени малко номера. За Абрамовиц е удоволствие да репетира новото представление, въпреки че Голдбърг почти никога не променя репликите, а само реда на отговорите и въпросите. Но по-добре така, отколкото нищо. Понякога, когато на Абрамовиц му писне да си говори сам на себе си и да задава въпроси, които остават винаги без отговор, той започва да се оплаква, да крещи и да нарича собственика си с мръсни имена. Пръхти, реве, цвили пронизително. В безсилието си рита със задни крака, люшка се и галопира в бокса си, но какъв е смисълът да галопираш, когато няма къде да мръднеш, а Голдбърг не може или не иска да чуе оплакванията. жалбите, протестите?
ВЪПРОС: — Отговори ми само едно: Ако излежавам присъда, докога? ,
ОТГОВОР: ... ....
От време на време Голдбърг сякаш започва да осъзнава нуждите на другите и тогава е малко по-внимателен с Абрамовиц — реши го и го разчесва, дори ще отърка четинестата си глава в неговата, конската. Проявява интерес и към храната му, дали стомахът му е редовен и до каква степен, но ако Абрамовиц се разчувства и прояви невнимание, когато собственикът е наблизо, и зададе въпрос, който той може да прочете от устните му, Голдбърг го цапва през носа. Или заплашва, че ще го стори. А от това не боли по-малко.
Знам само, че е бивш водевилен комедиант и акробат. Участвал е в солов номер и е разказвал смешки с помощта на някакъв слепец, но това е било, преди да изпадне в меланхолия. Ето горе долу всичко, което ми е изчукал по морза за себе си. Когато се самозабравих и попитах какво е станало после, той ме цапна през носа.
Само веднъж, когато беше полупиян и ми даваше полагаемата кофа вода, вметнах набързо един въпрос, на който той отговори, без да се усети.
— Откъде ме взе, господарю? От друг ли ме купи? Вероятно на търг?
НАМЕРИХ ТЕ В ЕДНА ЗЕЛЕНЧУКОВА ГРАДИНА.
Веднъж изчука по черепа ми: „В началото бе слово.“
— Чие е било това слово?
Прас по носа.
ПОВЕЧЕ НИКАКВИ ВЪПРОСИ.
— Внимавай с раната на главата ми или там каквото имам.
— Затваряй си челюстите или ще се разделиш със зъбите си.
Голдбърг би трябвало да прочете онази история, която веднъж чух от транзистора му, помислих си аз. За един беден файтонджия, който кара файтона си из руските снегове. Синът му, чудесно, многообещаващо момче, се разболява от пневмония и скоро след това умира, а файтонджията няма пред кого да излее мъката си. Никой не желае да чуе за неприятностите му, защото хората навсякъде по света са такива. Щом отвори уста, за да каже нещо и те започват да го обиждат. Така че в края на краищата разказват историята си на своята кранта в обора и конят, преживяйки овес, слуша разплакания старец, който му разправя за току-що погребания си син.
Нещо подобно може да се случи и с теб, Голдбърг, и тогава ще бъдеш много по-мил с мене, който и да съм.
— Ще ме пуснеш ли някога на свобода, господарю?
— ЩЕ ТЕ СЪДЕРА ЖИВ ОТ БОЙ, ПРОКЛЕТИ КОНЬО.
И този номер, в който участваме заедно. Голдбърг го нарича „ПИТАЙ ПАК“, което, поне що се отнася до мен, е иронично заглавие.
В дните, когато бяхме още само второстепенен номер, хората стояха сред брадатите жени, шарените дебелаци, Джоуи, момчето змия, и другите образи и се смееха невероятно на говорещия Абрамовиц. Спомня си как един човек го беше зяпнал в устата, за да види кой се крие там. Някакво джудже? Други предполагаха, че е номер на вентролог, макар конят да им казваше, че Голдбърг е глухоням. Но в централната шатра номерът предизвика взрив от ръкопляскания. Репортерите молеха за разрешение да интервюират Абрамовиц и той възнамеряваше да изплюе камъчето, но Голдбърг не разрешаваше. „Ще се надуе и ще му порасне работата, казваше Абрамовиц вместо него. — Няма да може да носи същия номер шапка като миналата година.“
За представлението собственикът се облича в бял костюм на червени точки с бухнали клоунски панталони, слага и островърхата шапка на клоун й взима назаем един виещ се като змия камшик, вещ, от която Абрамовиц става плашлив, макар Голдбърг да твърди, че няма защо да се безпокои, тъй като това е просто допълнение към костюма за номера. Няма номер с животни без камшик. Хората обичат да слушат плющенето му. Завързва също така върху главата на Абрамовиц една метличка от пера за бърсане на прах, с която конят заприличва на спаружил се еднорог. Цирковият квинтет приключва с духовата „Увертюра към Вилхелм Тел“, следва тромпетен туш и Голдбърг заплющява с камшика си, докато Абрамовиц, със своята проскубана переста метличка за прах обикаля веднъж в тръс осветената от прожекторите арена, застава мирно с лице към клоуна Голдбърг и рие с предния си ляв крак посипаната с трици земя. Тогава започват номера, ръждивото лице на Голдбърг става тъмночервено, когато си отваря боядисаната уста, за да даде израз на мислите си, а меланхоличните му очи под черните вежди изхвръкнат навън докато цеди мъчително отвратителните звуци, неговото единствено красноречие:
— Гууу, гааа, гиии, геее?
Звънкият, съвършено навременен отговор на Абрамовиц е:
ОТГОВОР: За да отиде отсреща- Ахване от страна на зрителите, шепот, може би на учудване, и миг на напрегнато мълчание. Тогава под барабанен туш Голдбърг изплющява с дългия си камшик и Абрамовиц превежда идиотизма на собственика си в нещо смислено, с което някак оправдава очакванията, макар всъщност това да не е нищо друго освен въпрос, последвал вече дадения отговор.
ВЪПРОС: Защо кокошката пресича улицата? ТОГАВА се разсмиват. И още как се смеят! Развеселени, започват да се потупват един другиго. Човек ще рече, че тази изтъркана гатанка, това тъжно подобие на виц, е първото, което чуват в живота си. Смеят се на преведения въпрос, разбира се, а не на отговора — такъв е Голдбърговият замисъл. Ето какъв човек е. Функционира само по този начин.
След това Абрамовиц обикновено изпада в мрачно настроение, защото знае, че онова, което всъщност ги забавлява, не е старата банална главоблъсканица, а фактът, че е зададена от кон. Ето какво му разгонва фамилията.
— Това е тъп въпрос.
— Няма по-умни.
— Защо не ме оставиш да задам аз няколко? ЗНАЕШ ЛИ КАКВО ЗНАЧИ СКОПЕН КОН? Не отговарях. За подобна игра са нужни двама, След първите аплодисменти двамата изпълнители се покланят ниско. Абрамовиц обикаля в тръс арената с високо вдигнат плюмаж. А когато Голдбърг Започне отново да плющи с мекия си камшик, той се придвижва нервно към центъра на арената и двамата продължават с другите обичайни инфантилни отговори и въпроси все в същия идиотски и тъпанарски обратен ред. След всеки въпрос Абрамовиц обикаля арената под одобрителните викове на зрителите.
ОТГОВОР: — За да не му паднат панталоните.
ВЪПРОС: — Защо пожарникарят носи червени тиранти?
ОТГОВОР: — Колумб.
ВЪПРОС: Кой е първият рейс през Атлантическия океан?
ОТГОВОР: " Вестник.
ВЪПРОС: — Какво е това черно и червени на бял фон?
Изкарвахме така около десетина и когато привършехме, Голдбърг заплющяваше с глупавия си камшик, аз галопирах няколко пъти около арената, след което идваше ред на последните поклони.
Голдбърг потупва изпускащия ми пара хълбок и под океанския рев на шатрата, където всеки ръкопляска и вика браво, ние напускаме арената, галопираме по наклонената рампа към дома си. личния фургон на Голдбърг и прикрепения към него конски бокс, след което преставаме да бъдем обществено значими до утрешното представление. Много посетители идваха вечери наред да гледат представлението и се смееха на гатанките, макар да ги знаеха още от деца. Ето как минава сезонът и така или иначе нищо не се е променило, освен че Голдбърг прибави напоследък няколко глупави гатанки за слонове, за да осъвремени номера.
ОТГОВОР: — От игра на топчета.
ВЪПРОС: — Защо колената на слона са набръчкани?
ОТГОВОР: — За да си държат в него мръсното бельо.
ВЪПРОС: — Защо слоновете имат дълъг хобот?
Нито Голдбърг. нито аз имаме особено добро мнение за последните вицове, но те са в духа на последната мода. Според мен, бихме могли да изкараме номера и без вицове. Единственото, което всъщност е необходимо, е говорещият кон.
Един ден Абрамовиц реши да си измисли сам въпроси и отговори — не е чак толкова трудно. Същата вечер, след като приключиха с обичайната програма, той вмъкна новата си гатанка.
ОТГОВОР: — За да поздрави своята приятелка кокошката.
ВЪПРОС: — Защо жълтата патица пресича пътя?
След миг объркано мълчание всички пощуряха, удряха до посиняване коленете си с юмруци — из целия цирк хвърчаха разкъсани сламени шапки, но Голдбърг, стъписан и сякаш невярващ на очите си, изпепели с кръвнишки поглед коня. Ръждивото му лице стана тъмновиолетово. Изплющя с камшика си и сякаш ледовете в реката се пропукаха. Осъзнавайки в ужаса си, че е прекалил, Абрамовиц оголи големите си зъби, подхвърли задницата си нагоре и без да иска направи няколко крачки напред. Зрителите обаче помислиха, че това е цветисто допълнение към номера и лудо заръкопляскаха. Гневът на Голдбърг се поуталожи и като отпусна камшика, той се престори, че се смее под мустак. Сред неспирните ръкопляскания Голдбърг гледаше лъчезарно Абрамовиц, сякаш това беше едничката му рожба, която няма начин да сгреши, макар Абрамовиц да знаеше дълбоко в душата си, че собственикът му е бесен.
— Не забравяй КОЙ КОГО, невменяеми коньо — изчука Голдбърг с гръб към публиката по носа на Абрамовиц.
Накара го да обиколи още веднъж в галоп арената, метна се с акробатически подскок върху неоседлания му гръб и лудо го пришпори към изхода.
След което му съобщи по морза с твърдите кокалчета на пръстите си върху черепа, че ако му скрои още веднъж подобен номер, ще го заведе лично във фабриката за лепило. КЪДЕТО ЩЕ ТЕ СТОПЯТ ЗА КЛЕЙ. — Каквото остане, е за храна на кучетата.
— Пошегувах се, господарю — обясни Абрамовиц.
— Разбирам да беше казал отговора, но да зададеш и въпроса сам е безобразие.
Насъбраната горчилка накара говорещият кон да отвърне:
— Направих го, защото така се почувствах свободен.
Тогава Голдбърг го шибна жестоко по шията с убийствената си пръчка. Задушавайки се, Абрамовиц се олюля, но кръв нямаше.
— Недей, господарю — изпъшка той, — не върху старата ми рана.
Голдбърг позабави топката, но продължи да размахва камшика.
— Само посмей още веднъж, дърта кранто, и ще си направя палто от конска кожа с пухкава яка, гуул, гуун, гник, гонк.
Слюнки бълбукаха в ъгълчетата на устата му.
Ясно.
Понякога ми се струва, че съм идея, но каква ти идея, застанал тук, в мръсната конюшня с копита, потънали в жълтите топки на собствените ми изпражнения, където се чувствам стар, отвратен от себе си и усещам миризмата на лошия си дъх, докато зъбите ми мелят в торбичката за зоб твърдия овес и го превръщат в размесена с пяна буца, а Голдбърг си пуши дългата цигара и зяпа телевизия. Храни ме доста добре, естествено, като се има предвид, че менюто е овес, но затова пък не ми е чистил бокса от една седмица. Лесно е да си го върнеш на един кон, ако си отмъстителен човек.
И така продължават с номера на матинета и вечерни представления, което поддържа Голдбърговото добро настроение и предизвиква неудържимия смях на публиката, но Абрамовиц сънува, че е на открито. Това са странни сънища, ако изобщо са сънища, той не е сигурен нито какво са, нито откъде се взимат — скрити мисли може би за свобода или някаква самоирония? Нима можеш да имаш мнение за нещо, което е неосъществимо? И изобщо чувал ли е някой за говорещ кон, който при това сънува? Голдбърг с нищо не показва, че знае какво става, но Абрамовиц подозира, че разбира повече, отколкото си дава вид, защото конят, легнал в собствените си изпражнения на мръсната слама, се събужда от опасния унес и чува как собственикът мърмори нещо насън със своя говор на глухоням.
Абрамовиц сънува — или нещо от този род — един друг живот, който би могъл да живее — например на кон, който не може да говори, не може да роди нито една мисъл и е напълно доволен, че е един просто безсловесен кон. Вижда се как тегли, да речем, каруца по селския път. От двете му страни се издигат разлистени буки, а отвъд тях се ширят зелени поля с диви цветя. Ако беше такъв кон, вероятно щеше да се оттегли и да отиде да пасе сред полята. В по-смелите си сънища се вижда като състезателен кон с предпазни наочници за надбягване, който препуска с всичка сила по последната отсечка на разкаляната писта и разсича клина от галопиращи коне, за да спечели само с един нос на финиша, а жокеят с положителност не е Голдбърг. Жокей няма, той е паднал от коня.
Но ако не е състезателен кон, нека бъдем реалисти, ако Абрамовиц продължи да живее като говорещ кон, то тогава той няма да работи в цирк — всяка вечер ще рецитира поезия от сцената. Театърът е претъпкан и хората въздишат ох и ах, какви прекрасни неща казва този кон.
Понякога си представя, че е напълно свободен „човек“, някой с неопределен външен вид и характер, може би лекар или адвокат,и помага на бедните. Не е лошо като идея за полезен живот. Но макар да сънувам аз, или ако не сънувам, правя каквото правя, чувам Голдбърг да говори в МОЯ сън. Говори като мене:
Първо на първо ти си от главата до петите говорещ кон, не просто някаква си кранта, която не може да говори и, честна дума, нямам нищо против тебе затова, че МОЖЕШ да говориш, Абрамовиц, а против онова, което казваш, когато си отваряш устата и нарушаваш правилата. Що се отнася до състезателния кон, ако се видиш каква развалина си-с наднормено тегло, с огромен увиснал корем и дебела, тъмна, неравна козина, която не лъсва, колкото и да те четкам и разресвам, и четири космати, дебели криви крака плюс чифт малки кривогледи очи — сам ще се откажеш от безумната идея да станеш състезателен кон и то още преди да те превърнат в посмешище. Що се отнася до рецитирането на поезия, кой би пожелал кон да му рецитира поезия? Абсурд. Що се отнася до последния сън или там каквото те тревожи, онова дето искаш да станеш лекар или адвокат, остави я ти тая работа, не живеем в такъв свят. Конят си е кон, дори и когато е говорещ кон, не се бъркай с човеците, ако разбираш какво имам предвид. Щом си говорещ кон, такава ти била съдбата. Предупреждавам те, не хитрувай, Абрамовиц. Не се опитвай да узнаеш всичко, ще полудееш. Никой не може да знае всичко, не живеем в такъв свят. Спазвай правилата на играта. Не клати лодката. Не се опитвай да ме правиш на маймуна, знам повече от тебе. Такъв съм се родил. Трябва да бъдем онези, които сме, макар да не ни е леко и на двамата. Но такава е логиката на положението. Диктува се от определени закони, въпреки че за някои е трудно да проумеят това. Законът си е закон, не можеш да промениш реда. Само така нещата си остават скачени. Ние сме взаимно свързани, Абрамовиц, това е. Ще ти призная, за да ти доставя удоволствие, че не мога да живея без теб и няма да те оставя да живееш без мен. Трябва да си изкарвам хляба и ти си ми говорещия кон в номера, от който се прехранвам, плюс че мога да се грижа и за твоите нужди. Истинската свобода, както винаги съм ти казвал и ти все не вярваш, е да проумееш това и да не хабиш енергия, съпротивлявайки се на правилата, ако го правиш, ще си похабиш живота. Ти си просто един кон, който може да говори, и повярвай ми, малко са конете, които я могат тая работа, така че ако си умен, Абрамовиц, трябва да си щастлив, вместо непрекъснато да недоволстваш. Не разваляй номера, ако не си търсиш белята. Що се отнася пък до онези жълти топки от твоите изпражнения, ако се държиш прилично и джентълменски и внимаваш какво приказваш, ще извикам още утре чистачите да ги изгребат, след което лично аз ще те окъпя с топла вода от маркуча. Повярвай ми, нищо не може да се сравни с чистотата.
Така се гаври с мене насън, макар напоследък да нямам чувството, че спя много.
На късите разстояния, между малки и големи градове, циркът се придвижва с фургони. Теглят ги другите коне. На мене Голдбърг не ми разрешава, което също поражда тревожни мисли в главата ми. На по-дългите разстояния, между два големи града, ние се превозваме с цирковите влакове на бели и червени райета. Аз си имам бокс в един от товарните вагони заедно с няколко неговорещи коня, с гриви, заплетени „фантазе“ и с подкастрени опашки, всичко това заради номера с ездата без седла. Нито един от нас не се интересува особено от другия. Те мислят, ако изобщо могат да мислят, че кон, който говори, чисто и просто се перчи. Единственото, което знаят, е да ядат и да пият, да пикаят и да серат. Не си разменят и дума помежду си. Нямат нито тъпи, нито добри хрумвания.
След дългите железопътни пътешествия обикновено ни се полага свободен ден, без представление, а Голдбърг става мрачен, когато нямаме нито сутрешно, нито вечерно представление. Рано сутрин след дългото пътуване с влака той залюбва отново бутилката и започва да ми чука отвратителни морзови забележки и заплахи.
— Абрамовиц, мислиш прекалено много, кому е нужно? Освен това мислите ти прозират, а ти дори не знаеш, от което следва, че и мислите ти не го знаят. Казано другояче, не ставай прекалено честолюбив. Кажи ми например какво мислиш в момента?
— Отговори и въпроси, господарю, предимно нови, за да си осъвременим номера.
— Глупости, нямаме никаква нужда от нови, и така номерът е прекалено дълъг.
Той би трябвало да знае въпросите, които всъщност си задавам, макар че е по-добре да не ги знае.
Започнеш ли веднъж да задаваш въпроси, единият повлича друг и така до безкрай. Ами ако се окаже, че си задавам едни и същи въпроси с различни думи? Все още искам да разбера защо този тъп грубиян не ми разрешава да го попитам НИЩО. Вече проумях, че Голдбърг се страхува от въпросите, защото при всеки въпрос има опасност да се издаде, че се страхува да го разберат кой е- човек, който не прави нищо друго освен да повтаря съдбата си. Както и да е, Голдбърг има минало, за което се бои да ми разкаже, макар и от време на време да прави някакви намеци. А когато заговоря за своето минало, той ме съветва да зарежа тая работа. Да се съсредоточа върху бъдещето. Какво бъдеще? От друга страна, възможно ли е да си въобразява, че може да скрие нещо от Абрамовиц, който е роден за изследовател и си прекарва по-голямата част от времето в задаване на въпросите, които Голдбърг не разрешава да му зададе, навързвайки така нещата, докато накрая стига до заключението-чудна мисъл, — че знае повече, отколкото му е дадено на един кон, поради което, като се имат предвид всички натрупани доказателства, той с положителност не е никакъв кон. Поне не по рождение.
Така стигнах още веднъж до извода, че съм човек в конски образ, а не просто кон, случайно надарен със способността да говори. И по-рано бях стигал до подобно заключение в разсъжденията си, но си казвах, не, не е възможно. Телесно се чувствам по-скоро като кон, но пък от друга страна, нали мога да говоря, да мисля, изпитвам желание да задавам въпроси. Така че съм това, което съм. Нещо ми подсказва, че не съществуват говорещи коне, въпреки че Голдбърг, сочейки ме с дебелия си пръст, твърди обратното. Живее от лъжите си, такава му е природата.
След много дни път, вече установили се на новото място, една вечер, като се увери, че вратата на конюшнята не е затворена — Голдбърг ставаше небрежен, когато беше потиснат — Абрамовиц, под напора, както на убежденията си, така и на моментния порив, излезе от бокса на заден ход. Избегна предната част на Голдбърговия фургон и препусна в тръс през панаирната площ, където се бе разположил циркът. Двамата циркови помощници, които го видяха да препуска, вероятно защото Абрамовиц ги поздрави: „Здравейте, момчета, чудесна вечер!“, дори не направиха опит да го спрат. Извън пределите на цирка, макар и опиянен, че е на открито, Абрамовиц започна да се чуди дали не е сглупил. Беше се надявал — за да се скрие поне в началото — да намери залесено място, заобиколено с поля, където щеше да си пасе на спокойствие,но се озова в индустриалната част на града и колкото и да трополеше по улиците, не само не откри гора, но не видя дори градинка.
Къде може да се дене сам някой, който прилича на кон?
Абрамовиц се опита да се скрие в конюшнята на една стара школа по езда, но бе прогонен от някаква разлютена жена. Накрая го хванаха на един перон, където чакаше влака. Знаеше, че е пълна глупост. Кондукторът не го пусна да се качи, въпреки че Абрамовиц му обясни положението си. Дотърча и началникът на гарата с насочен в главата му пистолет. Той именно задържа коня там, глух към умилкванията му, докато пристигна Голдбърг с бамбуковата си пръчка. Собственикът се закани, че ще смаже Абрамовиц от бой и описанието на последствията беше така мъчително живо, че Абрамовиц се почувства вече превърнат в къс кървящо месо. Половин час по-късно той се озова обратно във вече залостения конски бокс, пръскащата му се от болка глава беше покрита с корички засъхнала кръв. Голдбърг му четеше конско на глухонемия си език, а Абрамовиц, макар и свел глава в мнимо разкаяние, не изпитваше нищо подобно. За да избяга от Голдбърг, той трябваше първо да излезе от коня, в който се намираше.
Но да се измъкнеш от коня като човек не е лесна работа. Абрамовиц кроеше планове за бавни действия и за привличане на общественото мнение. Ще са му нужни месеци, ако не и години, за да постигне онова, което е длъжен да направи. Протест! Подривна дейност, ако се наложи! Бунт! Една вечер, след като се поклониха и ръкоплясканията започнаха да замират, Абрамовиц вдигна глава, сякаш възнамеряваше да изцвили колко високо цени аплодисментите и изкрещя към всички събрани в цирковата шатра: „Помощ! Нека някой ме измъкне оттук! Аз съм пленник в конска кожа! Освободете човека, вашия събрат!“
Сред мълчанието, което се разрастваше като гъста гора, Голдбърг, застанал отстрани, в пълно неведение по отношение на страстния призив на Абрамовиц — за него научи по-късно от шефа на цирка — разбра моментално по смаяното и втрещено изражение на всички, да не говорим за явно тържествуващия вид на Абрамовиц, че нещо сериозно не е наред. Собственикът внезапно започна да се смее от все сърце, сякаш онова, което ставаше, каквото и да бе то, е просто част от номера, малко, бис само за коня. Зрителите също се разсмяха и заръкопляскаха горещо.
— Няма нищо да постигнеш — изчука по морза собственикът по-късно върху главата на Абрамовиц. — Защото никой няма да повярва.
— Тогава сам ме пусни оттук, моля ти се, господарю. Смили се над мен.
— По този въпрос — изчука строго Голдбърг- съм вече в течение. Нашият живот, както и прехраната ни, са зависими един от друг. Няма нищо съществено, от което да се оплакваш, Абрамовиц. Грижа се за тебе по-добре, отколкото ти би бил в състояние да го сториш.
— Нека е така, г-н Голдбърг, но каква полза, когато в сърцето си аз съм човек, а не говорещ кон?
Ръждивото лице на Голдбърг побеля, докато изчукваше обичайното НИКАКВИ ВЪПРОСИ.
— Аз не питам, а се опитвам да ти кажа нещо много сериозно.
— Не прекалявай с нахалството, Абрамовиц!
Същата вечер собственикът отиде в града, върна се мъртвопиян, сякаш бе лежал с отворена уста под развъртян кран за бренди, и заплаши Абрамовиц с тризъбия харпун, който държеше в сандъка си, когато пътуваха. Ново мъчение.
Както и да е, номерът продължава, но доста променен, не както преди. Въпреки безбройните предупреждения и най-разнообразни мъчителни заплахи, Абрамовиц всекидневно разстройва реда. След като Голдбърг приключи с идиотските си шумове, със своите гууу, гааа, гиии, геее, Абрамовиц умишлено обърква отговорите на вечните тъпи гатанки.
ОТГОВОР: — За да отиде отсреща.
ВЪПРОС: — Защо пожарникарят носи червени тиранти?
ОТГОВОР: — От игра на топчета.
ВЪПРОС: — Защо слонът има дълъг хобот?
И добавя без разрешение опасни ОТГОВОРИ и ВЪПРОСИ, напук на неизбежното наказание.
ОТГОВОР: — Говорещият кон.
ВЪПРОС: — Какво има четири крака и иска да бъде свободно?
На това никой не се изсмя.
Той се подиграваше също така на Голдбърг. когато не следеше достатъчно внимателно бърните му, наричаше го „глухонемия“, „скапано ухо“, „залостена уста“ и винаги, когато беше възможно, се обръщаше към публиката, като я подканяше и умоляваше за помощ.
— Насилие! Измъкнете ме оттук! Аз съм като вас! Това е робство! Искам да съм свободен!
От време на време, когато Голдбърг беше с гръб към него, или пък бе твърде разсеян, Абрамовиц се правеше на шут и по всякакъв начин се гавреше със собственика си. Ревеше като магаре при вида му, осмиваше с цвилене „говора“ му, тъпотата му, наглостта му. Съчиняваше песнички за свободата, пееше ги и подскачаше на задните си крака, за да покаже срамните си части. Случваше се Голдбърг, за да се присмее на присмехулника, да танцува тромаво с него — един клоун с боядисана начумерена усмивка, който танцува валс с кон. Онези, които знаеха номера от миналата година, бяха учудени, озадачени от промяната, притеснени, сякаш бъдещето ги заплашва.
— Помощ! Помощ, нека някой ми помогне! — молеше Абрамовиц. Никой не помръдваше.
Тъй като усещаше напрежението на и около-арената, публиката понякога освиркваше изпълнителите, което пораждаше у Голдбърг, с неговия бял костюм на червени точки и бяла клоунска шапка, огромно смущение, въпреки че общо взето запазваше самообладание по време на номера и никога не пусна в действие камшика на шефа. Всъщност той се усмихваше, когато го обиждаха, независимо дали „слушаше“ или не. Чуваше онова, което виждаше. Върху лицето му бе замръзнала хитра усмивка и устните му потреперваха. И въпреки че месестите му уши пламтяха като факли от присмеха и гаврите, които понасяше, Голдбърг се смееше до сълзи на остроумията и закачките на Абрамовиц, мнозина в платнената шатра се смееха с него. Абрамовиц побесняваше.
След това, щом си съблечеше клоунския костюм, Голдбърг го заплашваше до припадък или го пребиваше жестоко с пръчката си, а на следващия ден го тъпчеше с допингови таблетки и боядисваше козината му в черно, за да не виждат хората раните.
— Гаден кон, заради тебе ще си загубим работата.
— Искам да бъда свободен.
— За да си свободен, трябва да знаеш кога си свободен. Като имам предвид какъв си, Абрамовиц. ти ще бъдеш свободен във фабриката за лепило.
Една вечер, когато след тежка депресия, продължила цял ден, отпуснат и апатичен на арената, Голдбърг успя едва едва немощно да изплющи с камшика си, Абрамовиц, като си мислеше, че що се отнася до бъдещето — фабриката за лепило — между нея и сегашното му положение няма никаква разлика, реши да избегне и двата свои жребия и да изнесе соло представление за свободата,най-хубавото в цялата му кариера. Макар и отчаян, той беше забавен, съчиняваше весели гатанки:
ОТГОВОР: — Като скочиш през прозореца.
ВЪПРОС: — Как можеш да видиш сметката на стъклото?; рецитира стихотворения, които беше чул по радиото на Голдбърг, оставяно понякога да свири по цели нощи, след като собственикът беше заспал, разказа доста истории и завърши с прочувствена реч.
Той разказа тъжни истории за конската орисия — как например жестокият собственик пребил до смърт коня си, направил мозъка му на пихтия с една цепеница, защото, омаломощен от глад, конят нямал сили да тегли натоварената с дърва каруца. Друга пък беше за един невероятно бърз състезателен кон, който несъмнено щял да победи на конните състезания в Кентъки, ако алчният му господар не го бил упоил, защото бил заложил цяло състояние на следващия най-добър. Третата беше за някакъв митичен летящ кон, прострелян от един ловец, който стрелял просто защото не могъл да повярва на очите си. Следваше историята за един многообещаващ младеж, който излязъл на разходка през пролетта и се натъкнал на една богиня, къпеща се гола в потока. Докато се взирал с удивление и копнеж в красотата й, тя внезапно надала пронизителен вик към небесата. Младежът побягнал в бърз галоп и все още тичайки, разбрал от пръхтенето и от звука на трополящите копита, че вече не е многообещаващ младеж, а препускащ кон.
Тогава Абрамовиц се провикна към лицата, които го заобикаляха:
— Аз също съм човек в конски образ. Има ли лекар в салона?
Мъртво мълчание.
— Може би тогава има магьосник? Никакъв отговор освен нервно хихикане. След това произнесе страстна реч за свободата на всички. Говори до посиняване и завърши отново с личен призив:
— Помогнете ми да си възвърна истинския образ. Той не е това, което съм, а онова, което искам да бъда. Искам да бъда онова, което всъщност съм, човек.
В края на номера много от хората в шатрата се бяха изправили с навлажнени очи, а оркестърът изсвири: „Знамето осеяно с звезди“[11].
Голдбърг, който дремеше в един куп дървени стърготини през по-голямата част от соло-номера на Абрамовиц, се събуди навреме, за да се присъедини към поклоните на коня. След това, по съвета на ентусиазирания цирков директор, той прекръсти номера от „ПИТАЙ ПАК“ на „ВАРИЕТЕ ГОЛДБЪРГ“. А самият той, по неизвестни причини, плака.
Върнал се в конския бокс, след провала на най-страстните, най-вдъхновени молби за помощ, Абрамовиц заудря с глава в отчаянието си преградата, докато от ноздрите му не шурна кръв в торбичката за зоб. Помисли, че може да се удави в кръвта си, но му беше все едно. Голдбърг го намери проснат на пода сред мръсната слама, в дълбока несвяст, и го съживи с уханен разтвор от амоняк. Превърза му носа и му заговори бащински.
— Виждаш какво значи провал — изчука му той по морза с тъпия връх на пръста си. — но можеше да е и по-лошо. Вслушай се в съвета ми и се примири с положението на говорещ кон, и в него има изисканост.
— Или ме превърни в човек, или ме направи кон — умоляваше го Абрамовиц. — Това ти е по силите, Голдбърг.
— Сбъркал си адреса, приятелю.
— Защо винаги лъжеш?
— Защо винаги задаваш въпроси, които не бива да задаваш?
— Питам, защото съществувам. Защото искам да бъда свободен.
— Добре де, кой е свободен, кажи ми? — му се подигра Голдбърг.
— Ако е така — каза Абрамовиц, — какво трябва да се направи?
НЕ ПИТАЙ, ПРЕДУПРЕДИХ ТЕ.
Предупреди го, че ще го удари с юмрук по носа; той отново прокървя.
По-късно същия ден Абрамовиц започна гладна стачка, която продължи почти една седмица, но Голдбърг го заплаши, че ще го храни насила с дебели гумени тръби в двете ноздри и с това стачката приключи. Абрамовиц едва не се задави и не умря от глад при мисълта за подобно нещо. Номерът продължи както преди и собственикът отново го прекръсти на „ПИТАЙ ПАК“. Когато сезонът свърши и циркът се отправи на юг, Абрамовиц го последва, препускайки в тръс сред облак прах заедно с другите коне.
И все пак си имам свои мисли.
Една чудесна есен, след дълго и тежко лято, Голдбърг изми големите си крака в кухненската мивка и преметна миризливите си чорапи да съхнат върху преградата на конския бокс на Абрамовиц, преди да седне да гледа астрономия по образователния канал. За да вижда по-добре, той сложи запалена свещ върху цветния телевизор. Но от небрежност беше оставил вратата към бокса отворена. Абрамовиц прескочи трите стъпала и премина в тръс през мръсната кухня, очите му святкаха. С лице към Голдбърг който се взираше със страхопочитание във вселената на екрана, той се изправи с бесен рев на задните си крака, за да стовари копитата си върху главата на собственика. Голдбърг го забеляза с крайчеца на очите си и скочи да се защити. Качи се мигновено на стола и успя с едно измучаване да сграбчи двете уши на Абрамовиц. сякаш възнамеряваше да го повдигне за тях. Главата на коня заедно с шията, точно до старата рана, останаха в ръцете му. Сред вонята на кръв и карантия от дупката в коня се подаде бледа човешка глава Беше мъж в началото на четиридесетте с изпотено пенсне, напрегнати черни очи и черен мустак. Освобождавайки ръцете си, той сграбчи Голдбърг за дебелия врат и с двете си големи длани го стисна с все сила. Докато се дърпаха и боричкаха, с безумно усилие Абрамовиц се измъкна бавно от коня до пъпа. В този миг Голдбърг отпусна неистовата си хватка и въпреки че урокът по астрономия продължаваше сред взрив от светлина, той изчезна. По-късно Абрамовиц направи няколко дискретни проучвания, но никой не знаеше къде е.
Като излезе от територията на цирка, той прекоси в лек галоп меката трева на една ливада и потъна в тъмната гора, свободен кентавър.