Соня Хайс – Кратък миг на щастие

Осветената снимка

Изправен като свещ на седалката, баща ми зяпаше като омагьосан през прозорчето на самолета. Летеше си той, а светът беше в краката му. Чудеше се как така изглежда много по-хубав, отколкото е в действителност, понеже си беше песимист до дъното на душата. Но не и в този момент. Съжалявах, че не се бях сетила да го взема със себе си по-рано, когато летях със самолет. Сега беше вече на седемдесет, но знае ли човек, може би все пак щеше да се превърне в оптимист. Когато се срещнахме на гейта^[1] във Франкфурт, той беше разтревожен, понеже дълго не могъл да открие „гея“, както наричаше изхода, но сега се беше успокоил в самолета на „Луфтханза“ и мрънкаше някакви претенции срещу нелюбезността на стюардесата, сякаш открай време бе притежател на кредитна карта „Сенатор“. Беше облечен в най-хубавите си дрехи: френския пуловер в цвят бордо, кадифените панталони и сакото марка „Барбур“, което имаше от дванайсет години, но досега го бе носил точно три пъти. Веднъж на едно погребение, втори път за тържеството по случай 40-годишнината му в дърводелската работилница и третия път на сватбата на сестра ми. Отнасяше се с дължимото уважение към значимостта на съвместното ни начинание, макар че рядката му коса, уж подредена тъй, че да замаскира олисялото му теме, стърчеше във всички посоки. Погледнах го и направих това, което би направила майка ми: просто пригладих косата му, а той не възрази.

Долната ми устна някак от само себе си се издаде напред, лицето ми се сви като сушена слива. Гледах го и не можех да спра сълзите си. Баща ми малко се смути, макар че такъв емоционален изблик на член на семейството не беше нещо ново за него — та нали то се състоеше само от жени. В последно време все по-малко успявах да контролирам чувствата си и внезапната им проява пред другите. Той ме попита какво ми става.

— Не знам, трогателен си.

— Аха — отвърна той и отново се загледа в света под самолета.

Поръчах си джин с тоник. Баща ми поиска джин фис, само че ние не летяхме в бизнес класа, поясних аз.

— Да, ама билетът и без това си е доста скъп — каза той.

— Обаче летим чак за Канада.

— Така е. А това е далече. Много далече. — За момент той се замисли.

През цялото дълго пътуване той не заспа, защото гледаше унесено света под себе си с тихия захлас на замечтано дете, докато аз се мъчех да се съсредоточа в една романтична комедия. Построих си кула от възглавници върху рамото му, от години не се бях доближавала толкова до него. Трябва да му е било неудобно, но той би направил всичко за двете си дъщери, какво значение имаше една изтръпнала ръка.

Летището на Ванкувър беше мизерно, по-скоро приличаше на източноевропейско — не излъчваше и капчица трансатлантическо очарование, каквото ми се щеше да почувства баща ми. Стояхме сами до багажната лента. И последният пътник отдавна бе изчезнал, мъкнейки своя куфар на колелца. Самотен куфар се въртеше ли, въртеше, но явно не беше на баща ми. На неговия, както ми каза, имало червена лентичка, мама я вързала, та да си го познае. Дълго и безпомощно се взирахме в тъмната дупка, от която излизаше лентата, с надеждата, че оттам като по чудо с трополене все пак ще изскочи куфар с червена лентичка. Представях си каква катастрофа щеше да е, ако куфарът се загуби. Ще трябва да се лутам из Ванкувър заедно с баща ми, измъчвана от смяната на часовите пояси, за да купуваме слипове, восъчни запушалки за уши, чорапи, панталони, тениски, пуловери, пяна и четка за бръснене. Призля ми, като си представих как обикалям с него из огромните пространства на GAP и CVS. Тъкмо когато мислено фучах през някаква дрогерия, баща ми, застанал няколко крачки зад мен, погледна изненадано и каза:

— Все пак този е моят.

Преди да тръгнем се тревожех, че цялото това пътуване може да се превърне в кошмар, тъй като баща ми по принцип не си падаше по нови места и хора. Той беше в състояние часове наред да обсъжда всичко лошо в разни градове и държави, които никога не бе посещавал. Пък и времето навсякъде по света му изглеждаше много по-неприветливо, отколкото в родния му Гармиш. По другите места беше или дъждовно, или прекалено горещо, а там, където климатът не представляваше проблем, според него върлуваха или болести, или кухнята беше отвратителна, или пък имаше диктатори.

Толкова бе обсебен от негативните си мисли, че направо копнееше да открие нещо лошо. Например по телевизията предпочиташе най-вече предаванията, които показваха световните неразбории. Какво да се прави — най-голямо удоволствие му доставяха негативните новини и репортажи. „Слушай, Гити“, каза неотдавна той на майка ми, „изключи си филма, че тъкмо гледам нещо мнооого лошо по Мона Лиза, направо е супер.“ Поради различните си интереси родителите ми имаха два телевизора. Когато майка ми искаше да си догледа филма, татко на бърза ръка изключваше своя телевизор, сядаше до нея и й сменяше програмата. Просто беше сигурен, че и тя ще изпадне във възторг от репортажа за някакъв баща, който избил цялото си семейство.

Но сега, щом излязохме от сградата на летището и се озовахме пред бетонната пустош, взирайки се в сивото небе, баща ми ненадейно откри един друг свят, който изглеждаше добър, а и беше съвсем нов за него. Беше като омаян от всичко, което виждаше. Сякаш по време на първия ни съвместен полет се бе превърнал в нов човек. Избърса дебелите, запотени стъкла на очилата си и беше истински щастлив, докато минавахме с таксито покрай първите северноамерикански постройки с плоски покриви, преливаше от възторг от колите, които бяха по-различни от онези у нас, от високите дървета и от пътните табели. Дори намираше външния вид на канадците за някак екзотичен. Заразих се и аз, заля ме вълна от ентусиазъм и се радвах на всяка дреболия като дете, защото той виждаше всичко това.

И двамата се събудихме, когато се мръкваше. Плътното ръмжене на климатичните инсталации на околните небостъргачи изпълваше спарения въздух на хотелската стая. Оттатък неравното стъкло на прозорците валеше дъжд, който приличаше по-скоро на воден прах. Бях решила да поспим следобед, за да преодолеем по-лесно часовата разлика.

Отправихме се към най-близкото заведение, което се оказа елегантен и претъпкан рибен ресторант. Учтивостта на келнерите поразколеба баща ми. Започна бързо да пресмята цените на произволно избрани ястия, изчислявайки канадските долари в евро. Такъв си беше той — пестеливец. Когато сядаха някъде с майка ми да хапнат нещо извън къщи, двамата си деляха разходите. В живота им обикновено всичко беше все наполовина. Половин парче торта, половин пица, половин чаша ябълково вино.

Но сега преглътна шока и ме покани за своя сметка. Искаше да се чувствам добре с него, а аз оцених този изключителен жест, още повече че очевидно му причиняваше притеснение. Всъщност майка ми плати пътуването му, а и му даде доста добра сума джобни, но дори когато човек харчи семейни средства, в крайна сметка това пак са си пари, които изчезват. Наскоро майка ми наследи значителна сума от една съседка. И постоянно изтъкваше пред него, че това са си нейни пари, понеже той не обичаше съседката и никога не бе крил това. И понеже майка ми не искаше да има нищо общо с никакви банки и договори, той бе поел грижата за тази сума, слагайки на дългосрочен влог деветдесет и осем процента от нея.

Докато вечеряхме, наблюдавахме другите посетители на ресторанта. От часовата разлика имах усещането, че съм като във вана, пълна с лепкав памук. Пред погледа ми сякаш се стелеше лека пелена и светът изглеждаше някак мъгляво. Изведнъж баща ми ми се стори като непознат, когото бях срещнала току-що. Дори се почудих дали не приличаме на неравностойна любовна двойка. В следващия момент си помислих, че просто не му беше тук мястото. Той си беше той единствено когато седеше по анцуг пред телевизора, а всички наоколо говореха немски. Стана ми неприятно, че изпитвам такива чувства. Искаше ми се всичко да си остане такова, каквото беше в таксито. Но докато му превеждах менюто, внезапно усетих колко раним и самотен беше той на този чужд континент. И колко зависим от мен.

Дъждът се лееше без прекъсване. Въоръжени с огромни хотелски чадъри, вървяхме нагоре по „Робсън стрийт“ към аквариума. Денят беше с цвят на антрацит. На няколко пъти баща ми ме бодна с острите крайчета на чадъра по лицето. Такситата пръскаха водата от локвите по тротоара, а архитектурата беше безлична. Не срещнахме жив човек.

Гледката на морските видри беше като топла майчина прегръдка на това чуждо място. Баща ми следеше с обич техните движения. Няма друго животно, нито човек, които да са по-жизнеутвърждаващи от морските видри: наредени една до друга, те се отпускаха по гръб и се взираха в небето. Играеха си съсредоточено, сякаш водата беше някаква награда, нещо специално, а не живееха постоянно в нея. Бяха вглъбени, без да подозират това.

— Чуй ме, Франци! — поде баща ми.

— Да?

— Ами ако умра по време на операцията или пък ракът вече се е разпространил?

— Със сигурност не е така, тате. Недей изобщо да мислиш за това — отвърнах. — Стойностите на PSA не са лоши, направих някои проучвания в Гугъл. В Уикипедия пише, че в повечето случаи PSA показва доколко е напреднал ракът — добавих аз.

Баща ми беше благодарен за отговора, който звучеше някак авторитетно, базиран на моите проучвания. Говорех бързо и категорично, сякаш можех с думите си да прогоня метастазите.

Баща ми се натъжи, когато се изправихме, смълчани и удивени, пред снежнобелите китове белуга, чиято кожа беше гладка като пластмаса. Не посмях да попитам какво му тежи, защото се страхувах да не подхване пак нещо за болестта си и дори за смъртта. Но доброто му настроение бе изчезнало по друга причина — това навярно щеше да си остане единственият миг в неговия живот, в който се любува на тези грациозни морски обитатели, а беше забравил фотоапарата си в хотела. Не можеше да запечата гледката и това съсипваше цялата уникалност на преживяването. С безразличието на диктатор аз махнах с ръка на проблема му и предложих да си купи от щанда за сувенири картички със снимки на китовете.

— Да, ама аз исках, като се върна, да покажа на майка ти снимка, на която съм заедно с китовете — възрази той.

— Е, да — съгласих се аз.

— Дали да не дойдем още веднъж?

— Можеш и сам да дойдеш, тате.

— Добре де, добре — рече той, разочарован от липсата на съпричастност в този първи ден от нашето пътешествие.

Аз пък стигнах дотам, където се оказвах винаги, когато трябваше да прекарам с родителите си повече от няколко часа — по някое време загубвах всякаква чувствителност, това беше нещо като правило, вдълбано в камък. Сякаш човек се бори за собственото си оцеляване.

Вечерта кураторите, които ме бяха поканили да покажа скулптурите си във Ванкувър, ни посрещнаха на специално организиран коктейл. Настроението на баща ми се подобри. Гордееше се с дъщеря си и това накара ъгълчетата на устните му щастливо да се извият нагоре. Доволното му изражение се задържа върху лицето му часове наред. На мен пък все повече ми се гадеше от пивкото канадско шардоне, което имаше вкус на смесени летни плодове.

— We are very pleased to have you here — каза Джон, един от кураторите. Той се потеше обилно, въпреки че в бара на хотел „Пасифик палисейдс“ изобщо не беше топло.

— Какво казва? — попита баща ми.

— Радва се, че сме тук.

— Кажи му, че и ние.

— The pleasure is on our side — предадох аз.

— Did you have a good journey?

— Yes, everything has been great. And my father flew for the first time in his life, you know.

— Oh God, I donʼt believe it! Really?^[2]

Той се взря в баща ми, сякаш току-що му бях съобщила, че е прочут представител на Лайпцигската школа или ирански творец в изгнание.

— Какво става? — попита татко.

— Според него е страхотно, че си дошъл тук, така де, че за първи път си летял със самолет.

Джон, който престана да се поти, след като набързо обърна няколко чаши вино, разказа тази невероятна история на всички присъстващи. На баща ми не му беше неприятно, че кажи-речи се озова в центъра на вниманието. Аз, от своя страна, не изпусках от поглед другите художници, които разговаряха помежду си — те очевидно се познаваха, а аз се чувствах изолирана. Яд ме беше на тези хора, които вече се познаваха. Фактът, че бях тук с баща си, само още повече влошаваше нещата. Той пък беше в отлично настроение и се захвана да разказва вицове, които настояваше да превеждам.

— Никак не е смешно, тате.

— Напротив, според мен е смешно, кажи му го де, че аз не мога.

— Не желая да превеждам.

— Голям майтап е, хайде де!

— Не.

— Моля те!

— Виж сега, вече преминаха на съвсем друга тема.

През следващите дни баща ми за първи път в живота си опита суши, видя с очите си мечка на един хълм над града, яде първия си истински хотдог и отиде отново в аквариума, където най-после успя да снима белите китове. По време на скитанията си попаднахме в Джънки таун — район, който ми напомни за един филм за зомбита, но на баща ми му се струваше много вълнуващо това бродене сред разни кокаино- и хероинозависими. На закуска водеше дълги разговори с един художник от Грац и с нескрито задоволство видя как напълно непознати канадци си купуваха билети за изложбата с творбите на собствената му дъщеря. Беше винаги с мен, неизменно любопитен и доволен.

Щеше ми се да споделя радостта му, ала колебанията в настроението ми ставаха все по-динамични, а аз — все по-лаконична. Баща ми обаче не се трогваше от променливото ми настроение. Винаги си е бил стоик. Вероятно ние със сестра ми, а и майка ми, сме създавали около него такова нервно напрежение, че някоя сутрин, като се е събудил, е решил занапред да възприема нещата само наполовина. За сметка на това пък той самият без никакви угризения лазеше по нервите на фамилията.

Имах желание да остана сама, затова се опитах да го придумам да се включи в организираните туристически обиколки, но за него беше важно да продължи да се навърта около мен. Описах му в ярки краски колко хубаво би било да обиколи града с автобус и екскурзовод, говорещ немски, сипех хвалби за Хоум шопинг като истинска изгряваща телевизионна звезда — никакъв ефект! Той ме придружаваше навсякъде. Кръстосваше с мен града и търпеливо чакаше пред магазини за втора употреба и пред пробните кабинки на американските вериги за облекло. Чакаше в гримьорната на местния телевизионен канал, където давах интервю за немската емигрантска общност, стоеше пред хотелските стаи, в които отговарях на журналистически въпроси, сутрин търпеливо чакаше в стаята ни да се събудя, чакаше ли, чакаше… Колкото голямо беше неговото търпение, толкова голямо беше и моето безпокойство, което ме караше да тичам из този град, сякаш бързам за някъде.

За голямата прощална вечеря на художниците отново облече най-хубавите си дрехи — същия френски пуловер и сакото „Барбур“, и захвана да приглажда косата си пред огледалото.

— Мога ли да отида така, добре ли изглеждам?

— Искам да отида сама, татко — отговорих аз. Тесните му очи зад дебелите стъкла на очилата примигнаха обидено:

— Ама аз съм поканен, нали също получих специална картичка!

— Знам, но не е нужно да ме придружаваш навсякъде. Нека и аз да изживея нещо сама.

— Но ти снощи излиза сама…

— Искам да отида сама и точка!

— А аз какво да правя?

— Можеш да си легнеш рано или да почетеш.

— Но аз вече се облякох специално за случая.

— Е, не си се уморил кой знае колко, нали?

— Освен това съм гладен.

— Можеш да си вземеш хотдог.

— Не знам откъде.

— Просто наляво и надолу по „Флийт стрийт“.

— Вече не помня къде е тая „Флийт стрийт“ и освен това е тъмно.

— Тате, „Флийт стрийт“ е първата вляво, знаеш го много добре! А и тук има улични фенери.

— Аз пък толкова се радвах заради печената пуйка.

— Че ти не обичаш пуйка.

— Напротив, обичам, стига да е приготвена добре.

Отлично знаех, че той не понасяше пуешко месо — смяташе го за отвратително, сухо и жилаво.

— Лъжеш, тате, ти направо ненавиждаш пуешко — възразих, но той се заинати:

— Е, има някои неща, които обичам повече, но обичам и пуйка.

— Това просто не е вярно.

— Аз най-добре си знам дали обичам пуйка, или не.

— Тръгвам за вечерята. Сама.

Той се отпусна съкрушен на неудобния хотелски стол. Докато крачех забързано към вратата на стаята, той ме помоли да му донеса мъничко от печената пуйка, след което аз го обявих за откачен.

С олюляване пристъпвах с ботушите си по мекия тюркоазен килим на модерната бална зала и си търсех място на някоя от огромните празни маси. Опитах се да пийна малко вино, от което пак ми стана лошо — нещо, което не ми се беше случвало досега. Открай време пиех доста, обикновено ми призляваше едва след бутилка и кусур.

Въртях се на стола и стисках чашата, докато най-сетне на масата ми се настани една атрактивна групичка: Мин от Шанхай, Дейвид от Кентъки, Уго от Лисабон, Джон, който пак се потеше и трепереше, Инди от Лос Анджелис и другите — бяха преживели заедно доста неща из града. Извиних пред Джон отсъствието на баща ми пак с часовата разлика, макар че всъщност тя отдавна не му влияеше. Но фактът, че баща ми не бе тук, не променяше моята ситуация. Седях като невидима до тази космополитна група от повече или по-малко преуспели творци, чието самочувствие ме впечатляваше и същевременно ме потискаше. Опитвах се да участвам в разговорите им и въпреки това ме забелязаха само един-единствен път — а, оная, дето пристигнала с баща си, който за първи път летял със самолет.

Излапах набързо две порции пуйка със сос от червени боровинки и пюре от сладки картофи, след което станах. Облякох си палтото и се примъкнах до бюфета, където се опитах скришом да напълня голяма чиния за баща ми, като натъпках в джобовете си и две парчета сладкиш. Балансирах с преливащата от соса чиния през залата и после — навън, на улицата. В таксито сосът от боровинки се изля върху роклята ми, за миг се видях как изглеждам отстрани: ето ме и мен, седя си аз, значи, в едно такси в Канада и стискам в ръце преливаща от ядене чиния.

Когато влязох в лобито на хотела, ми се стори, че зърнах сянката на баща ми да се шмугва под носа ми в отворените врати на асансьора. Необузданият му страх за мен сигурно го бе накарал да ме чака цяла вечер във фоайето. Опитах се да се втурна подире му, което не беше лесно заради чинията, затова постоях известно време пред затворените врати, подготвяйки си гневна реч. В душния ни апартамент беше тъмно. Открехнах вратата на спалнята на баща ми и се поколебах дали сянката в лобито наистина е била неговата. Изглежда спеше, при това спокойно и дълбоко. Очилата му лежаха със стъклата надолу върху нощното шкафче, тапите му за уши бяха разпръснати навсякъде. В стаята не беше съвсем тъмно и аз се вгледах изпитателно в баща ми, който дишаше спокойно и блажено, легнал по гръб, с лице, извърнато към тавана. После видях крачолите на панталона му, които се подаваха изпод полиестерната кувертюра, а също и маншетите на най-хубавия му пуловер. Никога не е бил добър лъжец, макар че често се опитваше да лъже. Запалих лампата и със строг тон му съобщих, че съм донесла от пуйката. Седнахме двамата на масата в моята стая и той излапа студеното, неапетитно на вид ястие. „Какво му донесох — чиния с каша“, помислих си аз. Когато ми прошепна разкаяно: „Лека нощ“, аз не отговорих.

На следващата сутрин се събудих късно. Измъкнах силиконовите тапи от ушите си и до мен достигна шумът от трафика по мократа от дъжда „Робсън стрийт“. Едва се замъкнах до банята, уморена и раздразнена от загубата на чувството за време. Зачудих се къде ли е баща ми. Нали винаги седеше на стола, когато се събуждах. Остатъците от яденето бяха изчезнали, на масата се мъдреше картичка със снимка на канадски кленове. Отгърнах я и прочетох: „Скъпа Франци, надявам се, че не съм ти развалил пътешествието. Много съжалявам, дето снощи те чаках. Просто не умея другояче. Обичам те от сърце. Татко“. Опитах се да потисна малката гумена топка, която се надигна в гърлото ми и заплаши да се развихри в устата ми. Сбръчках цялото си лице в невероятна гримаса, ала топката се оказа упорита. Искаше ми се да изкрещя, но вместо това се разревах като малко, болно дете. В новия свят баща ми беше станал човек с позитивни чувства, а аз сякаш бях поела неговия негативизъм заедно с малкия куфар на колелца с лентичката, който изкарах от летището.

След като се поуспокоих, открих бележка на вратата на стаята. „Отивам с Томас в Чайнатаун. Целувки. Тате“, бе написал той със старомодния си ъгловат почерк. И кой, моля ви се, беше Томас? И какво правеше баща ми с този Томас в Чайнатаун? Нали планирахме да отидем двамата заедно в китайския квартал! Предположих, че Томас е австриецът, с когото се беше запознал на закуска.

Нямах идея с какво да запълня деня си. Отново ми прилоша и повърнах в малката мивка. Както всеки ден, събрах еднократните опаковки с душгел, които камериерката оставяше в банята, и ги скрих в тоалетната си чантичка.

После потеглих за Чайнатаун. Качих се на автобуса и се заех да разглеждам хората. Наблюдавах издрасканите яйцевидни седалки и слънчевата светлина, която бавно се процеждаше през светлосивите облаци и скоро щеше да изчезне зад тях. Започнах да фантазирам за къде ли се бяха запътили всичките тези хора. Във въображението ми изникваха светли апартаменти и малки, зле лакирани дървени бунгала, луди по спорта съпрузи, дебели родители и пращящи от здраве канадки, които носеха пуловери със северни мотиви, а през уикендите заминаваха на планина. За първи път, откакто бях пристигнала тук, виждах околния свят само през собствените си очи, но в същото време усещах липсата на баща ми и се питах дали наистина му беше добре с този Томас. Още повече че той ми се видя нафукан, едър здравеняк. Представих си огромния мъжага, а до него — дребничкия ми баща, и се разсмях.

В Чайнатаун беше красиво, червената боя на магазините стопляше сивия въздух. Изминах и в двете посоки трите улици, от които се състоеше кварталът, докато най-накрая зърнах гиганта и дребосъка пред някакъв магазин за чай. С тях беше и чешкият изкуствовед. Баща ми кимаше и явно разправяше виц, на който другите двама се смееха от сърце. Продължиха по пътя си — баща ми изглеждаше тъй, сякаш за него беше напълно естествено да се шляе с приятели из Чайнатаун. Беше се отпуснал, виждах го как се движи спокойно и раменете му подсказваха, че се чувства добре. Повървях известно време след тях, изчаках, докато се бавеха в някаква аптека, и ги проследих до една закусвалня. После се върнах в хотела.

Месеци наред след това той разказваше на майка ми с най-големи подробности за нашето пътуване. Разказът му всеки път беше пълен с променливи описания. Беше като пищна барокова картина, която постоянно се доработва и допълва. Стигна дотам, че майка ми накрая научи наизуст дори имената на улиците във Ванкувър и названията на различните видове суши.

Същевременно той отново се намести удобно в своето битие, лишено от каквито и да било събития. Оперираха простатата му, ракът не се беше разпространил. Баща ми промени начина си на хранене и се вманиачи по лютите чушлета — прочел в някакъв вестник, че предпазвали от рак, и стигнал до извода, че колкото повече яде човек от тях, толкова по-малко е застрашен от зловещата болест.

Никлас беше на три месеца, когато с Георг решихме за първи път да посетим моите родители. Баща ми направо си изгуби ума по малкото ни синче, което постоянно му се усмихваше, докато той отхапваше с наслада от лютите чушлета, наредени върху гола филия пълнозърнест хляб, и сякаш рекламираше витализиращия им ефект. Останахме с впечатление, че прекалява с диетата, защото беше отслабнал, а кожата му беше толкова светла и тънка, че напомняше на хартия за увиване на хранителни продукти. В малка карирана тетрадка отбелязваше всяка хапка, която поглъщаше. Беше загубил интерес към пътуванията, трябвало да пести за старини.

— Но ти вече си стар — напомних му аз.

— Да, ама може още да остарея, а също и мама.

— Но кога възнамеряваш да харчиш спестените пари?

— Ако ги похарчим сега — хоп, и вече ги няма.

През последния ден от гостуването ни той започна да разтребва всичко часове преди да сме отпътували. Дори чашата ми за кафе беше изчезнала и се оказа старателно измита още преди да съм си доизпила докрай кафето. Свикнала бях, че прибира всичко веднага, често ни влудяваше с тази си привичка. Майка ми прекарваше цели дни да търси разни неща, които той местеше из жилището от точка А до точка Б, а после забравяше къде ги е сложил.

Но в този ден изглеждаше особено припрян и нервен. Той разтребваше, ние търсехме, малкият плачеше. С пот на чело баща ми сгъваше малката кушетка, на която бяхме нощували. Когато я натисна с все сила надолу, се разнесе ужасяващ звук. От толкова усърдие бе притиснал котката. В първия момент останах с впечатление, че направо я е размазал, и се учудих, че още е в състояние да се движи. Скри се в ъгъла с крайно нещастен вид. Всички се вторачихме в тежко дишащото животинче.

— Тя умира, смятай, че си е отишла — креснах аз. — Божичко, тате, погледни само, умира! Какъв идиот си, тате!

Той се задъха. Кожата му вече не приличаше на хартията, с която ми увиваха сандвичите в детските години, когато ходех на плуване — не, сега беше светлосива. Вкопчи се в скрина и запелтечи:

— О, не, о, не, миличката Лоте! Убих я, Франци, какво ще правим сега?

— Не знам, във всеки случай не бих оставила детето си при теб!

Звъннах на ветеринаря и изпратих при него баща ми заедно с котката.

Зачакахме, но баща ми не се връщаше. Ветеринарят ми каза по телефона, че си тръгнал от кабинета му преди доста време. Котката била добре, като се имат предвид обстоятелствата. Имала само контузия и била в шок. Доста трябвало да се постарае човек, за да убие котка.

— А как ви се видя баща ми?

— Малко блед и стресиран, бих казал. Както повечето хора, които току-що са наранили домашния си любимец.

Майка ми се върна от работа — работеше на половин ден — и се зае да приготви всичко за връщането на котката. Телефонът внезапно иззвъня и тя вдигна. Непознат лекар ни съобщи, че баща ми припаднал и тази нощ щели да го оперират по спешност. Четири от артериите му били запушени, главната артерия — 99 процента. Всъщност при тези обстоятелства най-вероятно е получил гигантски, неспасяем инфаркт. Така че да не ходим в болницата, а да се обадим след няколко часа. Човекът не знаеше къде е котката.

Когато позвъних първия път, ми казаха, че очакват операцията скоро да приключи. Нещата не били зле. Втория път ми съобщиха, че една от артериите не спира да кърви и се налага да изчакат.

Вероятно щеше да умре заради мен, вероятно пак заради мен не бе успял да се порадва на онова едно-единствено прекрасно пътешествие до далечна земя. А можех да го направя щастлив, само че бях пропуснала тази неповторима възможност.

Когато се обадих за трети път, ни уведомиха, че „ще го отворят“ още веднъж — опитвали се да спрат кървенето, но до момента не успявали. Плачехме, звъннахме на сестра ми, която просто недоумяваше защо всички толкова сме „откачили“, в крайна сметка човекът си е още жив. Лесно й беше на Катрин да демонстрира спокойствие, нали не изпитваше вина. А ние с майка ми се чувствахме виновни. Съжалявахме за всяка дума, за всеки упрек, за всяка проява на нетърпение към него, макар и да се утешавахме взаимно, че той си е такъв и с него по друг начин не може.

Когато позвъних за четвърти път, лекарят от спешното отделение ми каза, че баща ми вече бил „затворен“ отново, а кървенето било съвсем леко. При петото обаждане узнахме, че е прескочил трапа.

Забранено е да се водят бебета в интензивното, затова се наложи да вкарам Никлас скришом. Исках баща ми да почувства, че всички сме с него.

От тялото му отвсякъде стърчаха тръбички. Беше синкав и същевременно восъчен, сякаш го бяха балсамирали най-грижливо. Бяха го натъпкали с успокоителни, понеже много се вълнувал. Говореше с мъка, ала в очите му прочетох благодарност и обич. Първото, което каза, беше:

— Къде е Катрин?

— На работа е, няма как.

— Ама колко хубаво беше във Ванкувър, а, Франци? Помниш ли морските котки?

— Да, тате. Прекрасно беше.

— Точно така. Само дето беше прекалено кратко.

Лошото наистина остана някъде в миналото и всички вярвахме, че сега вече ще заживее по друг начин. Бяхме готови да се закълнем, че изпитва благодарност, задето му е подарен втори живот, и осъзнава ограниченото време, което му остава на неговите 70 години. Но баща ми виждаше по друг начин нещата. Сега наистина не можеше да му се случи вече нищо. Продължи да спестява и не даваше и дума да се изрече за каквото и да било пътуване. Четеше с удоволствие книги за далечни страни, но си стоеше вкъщи. Понякога родителите ми си споделяха чаша кафе някъде из центъра на града. Баща ми често разказваше за китовете. Описваше всеки детайл на мощните им тела. Правеше го, защото обичаше да се връща към спомените си, но го правеше и по друга причина — защото китът, заради който се върна тогава в аквариума, не личеше на снимката. Виждаше се само отражението на светкавицата върху стъклото, ограждащо жизненото пространство на китовете.

Панама

Тя седи горе — високо, високо на дървото, върху клон, който изглежда прекалено крехък за нея. Едвам издържам, като знам, че е там. Представям си я как пада надолу, как полита толкова бързо, че дори не успявам да го осъзная. Сигурно ще видя само две картини от това падане: как се олюлява и как лежи на земята. Съпътствани от вик, който надава между тези две картини, но без да мога точно да определя по кое време.

Тя обаче блажено милва един ленивец там, високо на дървото. Дълго го търси, всъщност сме дошли тук специално заради ленивците. Можехме да идем и в друга страна, но няма много места, на които живеят ленивци и където същевременно можеш да се къпеш в морето. И аз бих милвала ленивец, само че имам проблем с катеренето по дървета, високи колкото къща. Чакам да срещна някое такова животинче на земята — ще го прегърна и няма да го пускам. Ленивците са толкова бавни, тъй че няма да ми избяга, пък и не са боязливи. А може би просто са твърде сънливи, затова не се страхуват. Ако наблюдаваме човешкия поглед на забавен кадър, сигурно бихме изтълкували емоциите по съвсем различен начин. Тогава боязливостта може би ще ни се стори кокетство или просто замисленост. На забавен каданс дори скучните хора сигурно ще ни изглеждат интересни и задълбочени. Трябва да се опитам да правя всичко по-бавно, тогава въздействието ми върху другите със сигурност ще бъде изключително, защото при нормална скорост се чувствам по-скоро… ами, средна хубост.

Точно обратното на Ирма. В нито един миг от живота си тя не е била невзрачна или нормална. Възхищавам й се, задето седи там горе на дървото, но същевременно я мразя, защото желанието й да опита от всичко ме изпълва със страхотно напрежение. Опитвам се да си чета книгата — в нея се разказва за горестите на трийсет-четирийсет годишните в голям град на Германия, и констатирам, че никак не пасва на тази колиба между джунглата и морето. Вадя друга — донесла съм си шестнайсет книги в Панама.

Ирма ме вика, животинчето я е прегърнало. Как ли се чувства ленивецът, когато му дойде на гости толкова голям човек? Моля Ирма да ми свали животинчето, за да го помилвам.

— Не мога, защо просто не се качиш, тя още дълго ще бъде тук. Трябват й най-малко десет минути, за да се прехвърли на съседния клон.

— Страх ме е да се кача!

— Няма да ти я донеса.

— Откъде знаеш, че е женска?

— Проверих. Слизам, искам да открия ревящите маймуни.

Тази сутрин ги е чула, според нея издавали звук като камион, който се мъчи да запали. Лично аз нямам никакво желание да ги виждам, защото могат да бъдат агресивни, но на Ирма не й пука.

Докато слиза от дървото, аз се опитвам да се съсредоточа върху английската книга, която разгърнах току-що, но Бат е толкова не на място в Панама, колкото са Берлин или Портланд. Чудя се дали не съм помъкнала шестнайсет абсурдни книги. А може би всичко се дължи на липсата на концентрация, понеже морето бучи в ушите ми. Прибоят на носа на острова е гигантски, вълните са твърде гръмки за мен, макар да се срамувам, дето мисля така. Небето е облачно, всеки миг сякаш ще се стовари върху ми, толкова е ниско. Въпреки това се потя обилно. Зеленината на палмите направо боде очите ми заради плоската светлина. Морето има цвят на застояла локва, поглеждам ръцете си — кожата ми е синкава. Взирам се в дразнещо сивото небе.

Изведнъж Ирма изниква пред мен, в ръката си държи малка жаба с цвят на мак.

— Виж какво намерих току-що! Тези жаби отделят халюциногенен секрет. Казват, че ако ги оближеш, ще изпаднеш в чудно опиянение.

— Да не смяташ да я ближеш?

— Ами да, защо не?

— Аз пък нямам такова желание.

— Хайде де, толкова е вълнуващо! Вероятно няма да ти падне друг път в живота такъв шанс — да оближеш тропическа жаба.

— Ще преживея и без този шанс.

— Ама аз не искам да го правя сама.

— Тогава не го прави.

— Хмммм.

Тя слага жабата на едно листо и гледа меланхолично подире й. Когато нещо не й харесва, лицето й тутакси добива израза на малко нещастно момиченце, макар инак да изглежда непоклатима. Устните й са нацупени, носът й се доближава до устата, брадичката се сбръчква.

— Не можеш да се отпуснеш, Нина.

— Напротив, съвсем отпусната съм.

— Не трябваше да идваш в Панама.

— Не е вярно. В Панама съм си добре.

Тя клати глава и влиза в колибата.

— Да отидем да хапнем — викам примирително подире й.

— Трябва да си полегна.

— Недей, моля те!

— Само за малко.

Тя ляга на леглото си, имаме два тесни кревата, никаква обща спалня. Първите две нощи легнахме заедно на едно от единичните легла, заспахме в обятията си и се събудихме здраво прегърнати въпреки горещината, която изпълваше дървеното ни бунгало дори нощем. Потяхме се и бяхме направо залепнали, но това ни харесваше — не можехме да се откъснем една от друга върху тесния креват.

Морето реве, но Ирма затваря очи и тутакси заспива. Умее да спи винаги и навсякъде, при това — дълго. Понякога мразя съня й, защото прекарвам повечето време в очакване на нейното събуждане. Някои хора чакат съпрузи, които работят много, или любовници, които не обичат, или жени, които ги мамят. Аз пък чакам Ирма да се събуди. Спането е нейният начин да изневерява, който понасям почти толкова тежко, колкото ако отиде да се изчука за една нощ. Понякога дори си мисля, че би предпочела да пожертва по-скоро любим човек, отколкото един час от всекидневния си сън.

Лягам на другия креват и я гледам. Лицето й е съвсем отпуснато — дори бузите й са леко увиснали. Лягам до нея, тя намества дупето си в ямата, която образуват ханшът и коремът ми. Милвам лепкавата й кожа, вдъхвам мириса на влажната й от пот коса, целувам ключицата й, по която е полепнал пясък. Мушвам длан между краката й, тя се помръдва леко, но само за да продължи да спи. Яхвам я, целувам гърдите й, които имат вкус на спрей срещу насекоми. Нищо не я трогва, нищо не е в състояние да я събуди. Връщам се в моето легло. Така или иначе трябва да чакам. Съсредоточавам се върху чакането, а минутите текат мудно, гъсти и лепкави като цимент. Не знам какво друго бих могла да правя. Не мога да се къпя на носа на острова, твърде високи са вълните. От другата страна на острова може да се плува, но не искам да вървя сама през джунглата. Искам да отидем да ядем с Ирма.

Принуждавам я да стане, а тя изглежда тъжна, понеже й отнемам нещо, което й се полага. Нейният сън си е нейна собственост, никой, освен нея няма право да се докосва до съня й.

Вече е мръкнало, когато поемаме по пътеката към селото, запотени и отново сдобрени. Малките фенери светят в жълто, толкова бледо, колкото и синкавата призрачна светлина на забуленото в облаци небе. Дори върху меката земя стъпките на Ирма отекват като дървено сабо по бетон. Поведението й е толкова самоуверено и ярко, че я забелязват на всяко място по света. Аз подтичвам след нея, както го правя през цялото пътуване. Тя е моята закрилница, тя проправя пътя и заради мен. Покрай пътеката се мотаят мъже и зяпат кой минава. Те са много черни, само бялото на очите им свети насреща ни. От колибите гърми реге, мъжете пушат нещо възбуждащо и опияняващо. Ирма ги поздравява най-свободно, кимва ту на един, ту на друг, казва: „Здрасти, пич“. А аз я следвам и се държа на дистанция от момчетата.

— Ей, лейди, пази си чантата! — подвикват те подире ми и аз автоматично се вкопчвам в нея.

Според Ирма по този начин те искали да ми кажат, че няма от какво да ме е страх. И тъй като го казва тя, аз наистина преставам да се страхувам. Знам, че нищо не може да ми се случи, докато вървя по улиците с нея.

— Страх те е от тукашните типове, понеже са черни ли? — пита ме тя.

— Разбира се, че не — отвръщам.

Но може и да е права, хората тук, както изглежда, са далечни и непознати за мен. Може би причината е, че съм гледала твърде много чернокожи във филмите за разни фавели и гета и затова ги смятам за опасни на подобно място. Но въпреки това отричам най-категорично, защото не искам да мисля по този начин, но най-вече защото не искам тя да се досети, че мисля така.

Сядаме в Red Rooster, кафене на кокили насред мътната вода. Само там, където отходните води се вливат в морето, има нещо за ядене на този остров. Заведението се държи от двама американци, които скоро ще умрат в този тропически рай. Собственичката е около петдесетгодишна. Костелива, но коремът й е като в напреднала бременност. Пие толкова много, че няма начин черният й дроб да оцелее. Мъжът е зачервен от глава до пети. Очите му са уморени, масивното му тяло се движи мудно. Предишния ден закусвах на маса близо до бара и видях как трепереше. Наведе се под тезгяха, за да пийне тайно шнапс. Вмирисан, но със спокойна ръка ми сервира закуската.

Ирма си поръчва купища храна. Скариди и раци, парчета от омар, риба, ориз и салата. Всецяло се отдава на яденето. Дъвче като дете, челюстите карат цялото й лице, чак до челото, да се движи. Премлясква със затворена уста, искрено се наслаждава на всяка хапка. На бързи дълги глътки пие бира — също толкова необуздано, както се храни. Имам възможност да наблюдавам пътя на течността надолу по гърлото й. Тя обича яденето, както обича и спането, и изобщо всичко, от което човек може да изпита удоволствие. Ирма винаги се отдава изцяло.

Предлага ми салата от голяма купа.

— Не, благодаря, водата тук, казват, била много лоша. По-добре да не пробвам.

— Ами добре — казва тя. Продължава да яде, мълчалива и отнесена.

Тогава грабвам купата, втренчвам се настойчиво в Ирма и изяждам цялата салата наведнъж. Тикам я на големи порции в устата си и преглъщам, без да дъвча много-много. Виждам как върху лицето й се появява намек за усмивка. Това ме кара да продължа да се тъпча с воднистата зелена маса. Бих си поръчала още една, само и само да види колко добре се чувствам в Панама.

— Спокойно можеше да оставиш малко и за мен — казва тя. — Сега имам само риба без гарнитура.

— Просто ще поръчаме още една — изричам еуфорично аз.

— Докато тия пияндета я донесат, рибата ще вземе да изстине.

— Хммм, да, извинявай.

— Ще викна още бира и за двете, окей?

Пием доста и наблюдаваме двойката собственици, чиито стъпки стават все по-несигурни. Опиянена съм от смелостта си, чувствам се силна. Беше правилно, беше най-доброто, което можех да направя — да изям цялата салата.

Събуждам се посред нощ. Всеки мускул, всеки нерв, всеки милилитър кръв, чисто и просто — всичко в тялото ми ме боли. Сякаш всеки момент ще се пръсна на парченца. Мога да издържа само като пъшкам ритмично. Започвам да се поклащам — всеки път, когато се свия напред, простенвам, а когато се метна назад, си поемам дъх и изпъшквам: „Ооох, ооох“.

Звуците, които издавам, наподобяват грухтенето по време на мач по тенис за жени. Габриела Сабатини срещу Моника Селеш или Винъс Уилямс срещу Мария Шарапова. Мощен стон съпровожда началния удар, фалцетен писък — ответната топка.

Ирма се размърдва, обръща се към мен.

— Какво става? — пита.

— Много кофти, чувствам се ужасно зле.

Тя става, дава ми някакви хапчета и отново изпада в полусън, съпровождан от монотонното ми охкане.

Не знам какво ми е, не може да е хранително отравяне, понеже не ме избива на повръщане. Търся обяснение в пътеводителя, раздел „Заболявания“, и стигам до извода, че може да е само жълта треска. Прочитам, че седем процента от всички случаи на жълта треска завършват със смърт, че се намираме в област, където жълтата треска е широко разпространена и че гарантирана терапия срещу тази тропическа болест не съществува. Започвам да стена още по-силно.

— Знам, че болките в ставите са неприятни, и много съжалявам за това, Нина. Не знам обаче какво да правя сега — казва тя.

— Няма нужда да правиш нищо, остави ме да си пъшкам.

— Окей.

— Утре заран трябва да отидем до болницата в Бокас.

— Наистина ли си толкова зле?

Три часа седим под вентилатора в едно неизмазано помещение. Подът е от неравен бетон, в приемната има единствено стара дървена маса, където обикновено не седи никой, само понякога се вясва сестра със старомодна дантелена шапчица. Навън е слънчево и горещо. Вентилаторът разбърква топлия въздух, както миксер меси жилаво тесто. Чувствам се малко по-добре, но трябва да изясним дали все пак не става въпрос за жълта треска. Нито един пациент не излиза от помещенията за преглед, нито един не влиза вътре. Докторът бил зает, казват.

След много часове ме преглежда някакъв дебел, незаинтересован лекар, който казва да пия аспирин и понечва да ме отпрати. Питам дали би ме прегледал малко по-обстойно срещу сто американски долара. Преслушва ме, измерва ме, свети ми в очите, надниква под мишниците ми, за всеки случай ми предписва антибиотик и мушва петте двайсетачки в горния си джоб.

— Жалко, че пропуснахме слънчевия ден, така ми се искаше да покарам кану — отбелязва Ирма.

— Можем да караме кану и утре, нали?

— Или сега ще покарам сама.

Обидена съм. Чувствам се самотна, сякаш съм прокажена, тя трябва да ми съчувства, не може да ме изостави в колибата при шестнайсетте ми погрешни книги.

— Идвам с теб — отсичам.

— Не, ти си болна, трябва да лежиш.

— Не ми пука, идвам с теб. Не искам да оставам сама в колибата.

— Че защо? Я виж колко е хубаво. Можеш да се излегнеш в хамака на верандата.

— Не. Вече се чувствам доста по-добре. Хапчето, дето ми го даде докторът, подейства.

Все още се чувствам отпаднала, но хладната вода, която се плиска около кануто, ми действа освежаващо. Гребем една зад друга към малък, необитаем остров.

Мирише на сол и вятър, палмите на малкия остров искрят в топло кафеникавозелено. Светлината става все по-фантастична, защото на небето, малко зад залязващото слънце, се очертава буря. Искам да се върнем, но Ирма настоява най-напред да слезем на острова. Не обича половинчатите работи, това трябвало да ми е ясно, подчертава тя. Само да доплаваме оставащите няколкостотин метра до там, да се целунем и се връщаме, ето това й се искало.

— Тогава ще можем да кажем, че сме се целували в Панама на самотен и необитаем остров. Почти никой не се е целувал на напълно безлюден остров в Панама — увещава ме тя.

— Обаче не ми се иска да те целувам на самотен остров и да се удавя на връщане — отговарям аз.

— Хайде, хайде, бурята е още далече, като нищо ще успеем. Ако ли не, ще изчакаме на острова, докато отмине.

— Не, можем да загинем и като стоим под дърветата. При буря не се стои под дървета. А там няма поляни, макар че не бива да се ходи и по поляните, доколкото знам. Трябва да проверя в Гугъл.

Ирма е разочарована.

— Ще те пазя, обещавам — казва тя.

— Много мило от твоя страна, но предпочитам да се върна. Съжалявам. Наистина. Искам да те целуна тук и сега. От кану до кану, това също не се случва на мнозина.

— Не, ще вземеш да се прекатуриш и да умреш.

— Окей, тръгвам обратно и те чакам — изричам тъжно аз и обръщам кануто.

Една вълна се плисва над борда и аз се стряскам, страх ме е да не се обърна с тази тясна лодка. Много съм далече от брега, за да се добера до него с плуване, пък и не нося спасителна жилетка, понеже ми е неудобно пред Ирма.

— Защо, по дяволите, нямаш доверие в живота? — подвиква след мен тя.

Не отговарям. Защото аз имам доверие в живота, но вярвам и на очевидните факти, които могат да сложат край на този живот, сред които е и това, че е опасно да караш кану в открито море по време на буря, да се свираш под дърветата, когато небето гърми и трещи, да не отидеш на лекар, когато се намираш в области с разпространена жълта треска и те боли цялото тяло, ей такива работи. Освен това, какво съм виновна, че не ме е хванала жълтата треска? Ще ми се да се бях разболяла от нея, тогава Ирма щеше да проумее, че светът не е безопасно място. И най-сетне, най-сетне щеше да ми съчувства. Греба, колкото мога по-бързо, за да избягам от вълните.

Бурята отдавна отгърмя. Чувствам се като дете, загубило майка си в супера. Ленивото тиктакане на часовника изпълва колибата. Чудя си дали не й се е случило нещо, дали да тръгна да я търся с кануто, или да намеря човек, който да я издири с моторница. Решавам да не предприемам нищо, защото постепенно стигам до мисълта, че би било по-добре тя да умре, отколкото да изпита досада от загрижеността ми. Трябва да покажа, че съм силна и невъзмутима. Салатата беше само началото.

След още два часа чакане почти съм готова да се впусна с кануто сред вълните сама, обаче не искам да тичам подире й. Нищо няма да правя чак докато морето не изхвърли тялото й на брега.

По тъмно тя се прибира — вир-вода и пияна до козирката. Пила ром с някакъв местен. Изглежда разкрепостена, доволна, горяща от любопитство към всичко, което ни предстои да правим, защото той й разказал за гмуркането с шнорхел, за сърфирането и за един безлюден плаж, който морето напълно залива при прилив. Усмихвам се и й завиждам за ентусиазма, но на мен лично ми се иска просто да си почивам. Питам я дали местният е готин.

— Ами не, изглежда малко странно. И на шията му постоянно виси змия — отвръща тя. — Но беше мил и много забавен. Утре ще се срещнем, ще ни заведе на безлюдния плаж, понеже не можем да го намерим сами. Ще ни даде уроци по сърф.

Много ме е страх от вълните. Плаша се дори от малките средиземноморски вълни, откакто една от тях ме притисна към дъното. И без това се научих късно да плувам, а и макар да умея, никога не се чувствам достатъчно сигурна. Но не казвам нищо. Ще извървя стоически определения ми път. Ще се справя с нещата, както се справих със салатата. Ирма е напълно убедена, че човек не може да влияе на съдбата. Ако ти е писано да умреш, значи ще умреш, ако е речено, че ще те оберат, тогава ще ти се наложи да прекроиш плановете си. Тя не вижда никакъв смисъл в навика ми да крия кредитните си карти в кутийки от крем за лице и в мръсни пликчета, обърнати наопаки. Твърди, че това изобщо не ми отивало.

Ето защо казвам:

— Страхотно, много се радвам, че ще отидем на плаж с онзи тип със змията. Направо си умирам от нетърпение. Чудничко! — и й се усмихвам.

Тя се радва, че аз се радвам, и ме целува.

— Искаш ли да се любим? — пита със заплетен език.

— Да — отговарям аз.

Яките му ръце, по-дебели от бедрата ми, лъщят като коприна, облечен е в избелял от пране потник, разкриващ мускулите му, с щампована картинка от 90-те години и с карирани бермуди. Има татуировки по ръцете, на шията и по краката. Трябва много да е боляло, когато са го боцкали с игли по шията. Змията, омотана около врата му, не е много голяма, но въпреки това ми е неприятна. Той иска да я помилвам и аз го правя. Харесвам го, наистина има чувство за хумор и на мен ми доставя удоволствие да ми показва джунглата. Ирма яде термити от един дънер, аз също опитвам малко, като гребвам предпазливо с върха на пръстите. Мъжът ни показва мимози, които с удоволствие докосвам. Те се свиват бързо и нежно дори само при предчувствието за допир. Ирма ми отправя странна усмивка, докато обсъждаме тези чувствителни растения, и аз се засягам леко, но скоро забравям за това, когато той ни показва кътче девствена гора — толкова изключително и прекрасно, че не може да се сравни с нищо, което съм виждала досега. Ще ми се никога да не напускам тази приказна гора. Тук се чувствам сигурна за първи път, откакто сме в Панама. Не си държа ръката върху портмонето на корема, докато ме заболи рамото, нито се опитвам да си нося чантата откъм безлюдната страна на улицата.

Човекът със змията ни показва пътечките на листните мравки, които по цял ден мъкнат насам-натам товари, повече от два пъти по-големи от самите тях. Харесва ми начинът, по който говори за животните, като ги сравнява с хората. Според него мравките не знаят що е преумора.

— Може би е хубаво да си мравка — казвам.

— Аз пък смятам, че ти ще си нещастна дори ако си мравка — констатира Ирма и е доволна от собствената си духовитост. — Сигурно ще си първата мравка в света, страдаща от душевен срив: „О, не! О, не! Ако пренеса и половин листо още, ще се наложи да вляза в болница!“.

Пригласям на смеха й.

По-късно, когато вече лежим на плажа, мъжът със змията изневиделица сграбчва Ирма за дупето. Стиска здраво и продължително. Тя го удря през лицето, той се усмихва. Още веднъж посяга стремително към него, после стиска гърдите й.

— Майната ти! — казва тя.

— Защо тогава дойде на плажа с мен? — пита той.

— Защото исках да го видя.

— Да не съм ви гид. Прибирайте се сами — тросва се той и си тръгва.

— Наясно съм горе-долу с посоката — казва ми Ирма. — Не се безпокой.

— Че кой ще вземе да се загуби в джунглата, само защото е зарязан от някакъв си мъж със змия около шията — усмихвам се аз.

В джунглата тя ми признава, че ме обича. Имам чувството, че го казва само защото си мисли, че няма да се измъкнем живи от тук. Че евентуално ще ни нападне цяла орда страховито ръмжащи маймуни или ще ни изпохапят скорпиони. И аз й отвръщам, че я обичам. Обичам я повече от себе си. Веднага ме хваща яд, че съм го казала.

Когато стигаме колибата, хазяинът американец ни съобщава, че през следващите два дни няма да имаме вода, и ни кани на някое и друго питие. Пием с него и със сина му Ланс, мекушав младеж, който има женствена външност и боготвори Кришна. Пием, докато ни се развързват езиците. Разказваме им за мъжа със змията.

— А, онзи тип, нали го знаеш, Ланс? — пита бащата, сякаш въпросният тип му е дошъл до гуша.

— Ами да, нали той уби човек в Бокас? — с леко отвращение отговаря Ланс.

— Да, да — потвърждава Боб. — Момичета, не тръгвайте пак с него.

— Олеле, не ми се видя толкова страшен — казва Ирма. — Добре де, може би мъничко.

Ланс стои на плажа с неспортното си тяло, два сърфа и с нас двете. Казва, че умеел малко да сърфира. През този ден вълните са величествени. В далечината виждаме жилести тела, които се плъзгат по дължината им грациозно и без каквото и да било усилие. Питам се как са се озовали там. Нали първо трябва да прекося вълните, за да се нося по тях. Ланс ни показва непохватно какво трябва да правим. Казвам:

— Много харесвам вълните, красиви са.

Той пита коя от нас иска да излезе първа. Почти изревавам:

— Аз!

Потегляме. След няколко метра ръбът на сърфа ме шиба по хълбока и аз охкам от болка, но трябва да продължа. Добре че Ирма ме изкара на сърф, защото през последните десет години не влизах дори да плувам, ако морето не е гладко като тепсия. Само да стигна до там — в далечината, и да застана върху дъската, тогава никога вече няма да се страхувам от вълните. Чувствам се смела и силна, тя ме амбицира да бъда като нея и аз съм й благодарна за това. Държа странично дъската, все още мога да вървя. Подхваща ни вълна, дъската ме удря право в лицето. Боли ме носът, но студената вода ще успокои болката. Челото ми гори. Лягам върху дъската и плувам срещу вълните. Пресичам първата вълна и изпитвам гордост, после и още една — доволна съм. Срещу мен се задава огромна водна маса. Изпадам в паника, Ланс крещи да сляза от дъската и да се гмурна под вълната. Успявам. След това сърфът отново ме прасва в лицето, леко се замайвам, но вече не съм далече от целта. Още две-три вълни, ще се справя. Отново се задава необхватно грамадна, величествена, изумително красива в дивата си ярост вълна. Наблюдавам я как наближава, представям си как ще рухне точно пред мен и как сърфистите ще се плъзнат по образувалия се тунел. Не знам дали трябва да остана върху дъската, или да сляза. Решавам да остана отгоре й, досущ като истинските сърфисти. Трябва само да се залепя за сърфа, да натисна върха му и небрежно да се плъзна по улея на вълната. А тя все повече се приближава, забелязвам, че е чудовищно голяма, направо огромна за мен. Правя всичко, както трябва. Но вълната помита с огромната си мощ и сърфа, и мен, правим задно салто, сърфът се стоварва върху главата ми, гълтам вода.

Когато се събуждам, Ирма седи край леглото ми. Идва лекарят и ни съобщава, че след пет дни ще мога да напусна болницата. Но Ирма казва, че иска да продължи пътуването сама, не й се ще да умра заради нея. Казва още, че повече не може да понася моята страхливост, моя вечен скептицизъм. Искала да си живее безгрижно, без мисъл за утрешния ден, а това е невъзможно, когато е с мен. Не предполагала, че по време на това пътуване ще открие, че всъщност не ме обича, но сега вече знаела защо. В джунглата просто ми казала, че ме обича само защото винаги правела така, един вид от любезност. Но повече не може да спи с мен, не изпитва достатъчно уважение. Питам я: Защо ми казва всичко това точно сега, тъкмо когато взех да придобивам смелост? А тя отвръща, че вече е късно — не съм можела да погледна чернокож, без да изпитам страх. Ирма прекалява, обижда ме, аз й крещя, доколкото ми е възможно, защото всичко ме боли. Без малко не умрях на сърфа. Животът ми бе подарен още веднъж — но не и с нея.

Разхождам се сама по плажа и сядам на силното слънце, искам да усетя горещината. Виждам човека със змията, който крачи по брега. Връхлита ме тъга, защото той е единственото същество на този плаж, което ме свързва с нея. Ирма е някъде на път за Коста Рика или Никарагуа, а може би Хондурас, и тя не знаеше точно.

Закопнявам за човека със змията само защото той я познаваше. Приближавам го и сядам на пясъка до него. Той ме пита дали искам да се кача с него в лодката, да излезем в морето при ловците на морски раци и да си купим от пресния улов. Радвам се, че ме покани. Настаняваме се в малката моторница и потегляме към неизвестността.

Говори с мен

Барбара се вгледа в страдалческия образ. Беше издържан в странен, постмодерен стил. Устата на Исус бе отворена и силно разтеглена по дължина — сякаш от нея излизаше вик. А точно това изображение на Божия син винаги разговаряше с такава благост с нея, когато имаше нужда от това. Само че днес мълчеше.

— Защо не казваш нищо? Искам само да знам какво да й кажа, като й се обадя — умоляваше го тя.

Но Исус просто я гледаше. В светлината, проникваща през мозайката на прозореца, той внезапно засия във всички цветове на дъгата. Барбара повтори отново въпроса си и му остави време да й отговори.

За кой ли път тя се запита как ли е носил такъв голям кръст, та ръцете му не стигаха дори до средата на напречната греда. Представи си как го влачи с мъка сантиметър по сантиметър по чакъла на хълма Голгота, как едвам пълзи бавно нагоре с кръста на гръб, като го държи за горния край, а кръстът го дърпа назад. Направил го бе и заради нея и тя му беше благодарна за това. Въпреки че днес не й говореше.

Барбара потрепери от студ. Църквата „Свети Йосиф“ в покрайнините на малкото немско градче беше висока постройка с небоядисани тухлени стени и оскъдна украса. Миришеше на влажни керемиди и на светена вода в глинени съдове. Барбара коленичи до кабинката за изповед, над която беше окачено изображение на Дева Мария. Приличаше на нея. И Барбара имаше същата гъста и дълга коса, и тя носеше на главата си голяма, хлабаво завързана забрадка от тежък, тъмен вълнен плат. Дълга пола с формата на камбана покриваше краката й, обувките с равни подметки надничаха едва-едва изпод нея.

Повече от двайсет минути чака да получи някакъв отговор от Исус. Погледна го настойчиво в очите, вече й идваше много, че той я кара да седи толкова дълго тук. Освен това бързаше, трябваше да изчисти стълбището и да позвъни на техника за ремонта. Довечера, у дома, ще се опита още веднъж да разговаря с него.

Когато влезе в малкото тясно жилище, чу шум и долови звука на телевизора от трапезарията с кухненска ниша към нея. Шестнайсетгодишният й син Андреас седеше на кушетката и гледаше съдебно шоу. Поздрави го с целувка, видя й се нервен. Навсякъде се въргаляха кухненски хартиени салфетки. Той вечно създаваше безредие и тя се бе отказала да го научи да разтребва. Момчето правеше неща, които никой не разбираше, но това не беше ново за Барбара. Затова и не го попита за какво е изразходвал толкова много от кухненската ролка, само го погали по главата. Захвана се да разтребва и запали една от църковните свещи, които бе поставила из цялото жилище. Надяваше се свещта да накара Исус да проговори. Избра една особено голяма и красива, която винаги досега й беше жал да пали. Барбара бе превърнала жилището си в параклис. Изображения на Светата дева, на папата и Исус висяха по стените, стояха върху шкафове и маси. Украсила бе вратите и ъглите с кръстове, а като допълнение на всичко това имаше още изкуствени цветя и свещи. Обстановката беше като в църква и това придаваше някаква мистичност на апартаментчето с тъмен балатум на пода. Гюнтер, мъжът й, не разбираше защо е всичко това. Веднъж каза, че възнамерява да боядиса жилището в ярки цветове и да свали всичките тия светци от стените. В отговор тя само започна да трупа още повече изображения.

Без да откъсва поглед от телевизора, Андреас помоли майка си да му приготви нещо за ядене. Барбара му намаза сандвичи с лебервурст, наряза ги на тънки ивички и ги гарнира с корнишони. Андреас беше несамостоятелен, но тя бе свикнала и с това. Решила беше да бъде до него и да му помага, ако трябва — завинаги. Косата му пак висеше на кичури чак до брадичката. Беше блед, през последните дни почти не бе излизал навън. Мъхът върху горната му устна бе пораснал, по бузите му се забелязваха отделни косъмчета. Барбара му каза да се изкъпе, но той нямаше желание. Тя обеща да му изтърка гърба — знаеше, че синът й обича да прокарва твърдата четка по кожата му. Но този път го бе обзела дълбока апатия, искаше просто да убие времето, докато баща му завърши къщичката.

За кой ли път тя си помисли, че най-вероятно всичко се дължи на липсата на кислород — тя беше превърнала Андреас в това, което беше. Може би при други обстоятелства синът й щеше да се занимава усилено със спорт, а и да учи някакъв занаят. Може би щеше да се научи да играе сносно футбол и да рита топката с баща си под липата на двора като другите деца. Може би действително причината беше в онези няколко минути, през които бебето й не бе получавало достатъчно кислород. Тя все още не знаеше дали е било правилно да настоява за естествено раждане. Когато забременя с Андреас, вече не беше млада, но се уповаваше на Бог, вярваше, че никой няма право да се бърка на природата за тези работи, защото Бог със сигурност не би позволил подобна намеса. Ядосваше се, че бе отказала дори форцепс, защото, от гледна точка на сегашното й битие, форцепсът вече не й се виждаше толкова противоестествен. Когато най-сетне излезе, детето не проплака.

Но Барбара обичаше сина си такъв, какъвто е, макар че не й беше лесно да преглътне, че след като завърши специализираното училище, той не проявяваше никакъв интерес към живота. Дори и не помисляше да работи. В края на краищата обаче не можеше по цял ден да седи, вперил поглед в телевизора, и без това имаха само три програми, защото Барбара не приемаше кабелната телевизия.

Гюнтер, мъжът й, се провикна отвън през отворения прозорец на партерното им жилище да излязат на двора. Стоеше изправен и горд, с ръце в джобовете на работния си панталон и с хартиена шапка на главата. Отслабнал е, помисли си Барбара. Досега не й беше направило впечатление, може би днес го виждаше истински, за първи път от много време насам. Гюнтер поде тържествено:

— Готова е, Андреас, като изсъхне лакът, можеш да се настаниш.

Дълго гледаха към малката дъсчена къщурка горе на дървото, която Гюнтер бе построил за сина си. Това беше закъснял подарък за рождения му ден. Лазурносиньото на къщичката проблясваше между клоните на липата. Момчето засия и заподскача от радост. За момент те бяха просто едно щастливо семейство. В следващия миг въздухът се насити с чувството за ново начало. Сякаш Андреас щеше да се изнесе и в бъдеще да върви по своя си път. Сега си имаше собствена малка къща и щеше да прекарва дните си в нея. Вкъщи само ще спи и ще яде, помисли си Барбара. Погледът й се замъгли. Имаше чувството, че губи и второто си дете. Но тя никога нямаше да изостави Андреас и дори мъничко се радваше, че той е такъв, какъвто е.

Вечерта Барбара коленичи на молитвеното столче в спалнята и запали поредната свещ. Беше взела решение да разговаря директно с Бог. Може би той щеше да й отговори.

— Всемогъщи Боже, моля те, научи ме какво да й кажа по телефона.

Ала Бог упорито мълчеше. Сякаш всички там горе се бяха наговорили против нея. Дори загуби желание да пробва с Божията майка. Какво да се прави, трябваше да позвъни на дъщеря си, без да е получила съвет. Барбара не беше говорила с нея от години. Беше млада, когато роди Марта, а бракът й не вървеше. Щом навърши петнайсет, Марта си тръгна. Каза, че не издържа да живее със светица вместо майка и нека Бог я цуне по гъза, това бяха думите й, когато напускаше дома на родителите си. Оттогава Барбара бе разговаряла с нея само веднъж, защото дълго не можеше да прости на дъщеря си. По някое време Марта се премести в чужбина и връзката съвсем прекъсна. Сега, когато Андреас достигна възрастта, на която изчезна Марта, Барбара забеляза, че и самата тя се е променила. Отнасяше се с Андреас по-мило, отколкото когато и да било преди това с дъщеря си, вече не беше толкова строга, бе станала по-открита и рядко го принуждаваше за каквото и да било.

Барбара вдигна слушалката, но не набра номера. Реши първо да репетира. За начало — поздрава.

— Здравей, миличка.

— Кой се обажда? — причу й се глас.

— Здравей, Марта, тук е майка ти. Как си?

— Добре.

Реши да започне по-многословно.

— Ало, Марта, аз съм. Често си мисля за теб в последно време, та реших да ти се обадя и да те питам как си, какво правиш.

— Добре съм, мамо, добре съм. А ти как си?

— Супер.

— Ами Андреас? Сигурно много е пораснал, а?

— Да, и си има къщичка на дървото в двора.

— Радвам се да чуя гласа ти — каза Марта.

— И аз се радвам. Ще ми се да те поканя на гости. Да видиш отново и брат си. Всъщност го познаваш само като малък, пък и аз съм се променила доста.

— Ами да, дори ми звучиш различно. С удоволствие ще намина, само да видя кога. Че никак не е близо оттук. На теб кога ще ти е удобно?

Ето, разговорът потръгна и Барбара се ентусиазира.

— Когато искаш, миличка.

— Ще ти звънна, щом си резервирам самолетен билет.

— Страхотно. Нямаме търпение. Веднага ще кажа на другите. Можеш да ми се обаждаш по всяко време — рече Барбара.

— Благодаря, че го казваш!

— Е, хайде, чао.

— Радвам се, че ще се видим пак, мамо.

Барбара се облегна назад, олекна й, че толкова успешно се справи с репетицията. В отлично настроение отиде в кухнята и успя да убеди Андреас да се изкъпе. Преди обяд си изкара яда, задето Исус не искаше да й отговори, върху каменните стълби на къщите, в които работеше като чистачка, но сега прокарваше нежно четката за баня по гърба на Андреас и описваше кръгове с нея. Толкова нежно, че той поиска да търка по-силно.

Сега всеки ден, още от ранна утрин, Андреас прекарваше времето си в къщичката на дървото. Дълго умува как да нарече собствения си дом и накрая реши да е „Райска къща“. Баща му изписа името на малка табелка, която бе закачена над вратата. Под нея се мъдреше листче с надпис: „Влизането забранено“. То и без друго не можеше да влезе никой без ключ за катинара.

По обяд Андреас виждаше да стоят долу деца с училищни раници. Те гледаха възторжено нагоре към къщичката. Той се наслаждаваше на възхитата им и се надяваше, че му завиждат поне малко. После дълго зяпаше през пластмасовото прозорче, наблюдаваше децата, които играеха на криеница с ролкови кънки. Преди известно време ги попита дали може и той да се включи. Не умееше да кара ролкови кънки, но предложи да играе ей така. Увери ги, че бяга бързо, и те за първи път му разрешиха да участва. Тичаше насам-натам, накрая си намери добро скривалище зад една кофа за боклук и зачака. Потта се стичаше по челото му, влизаше в очите и смъдеше, тениската му беше мокра. Чака дълго, постоянно надничаше предпазливо да види дали наблизо има някой. Но никой не идваше. Денят беше топъл, а Андреас не обичаше топлите дни, понеже се потеше обилно. По този повод бяха ходили при много лекари. Накрая един каза на майка му: „Госпожо Енсле, смятам, че транспирационният проблем на вашия син се дължи на психически причини“. След това Барбара престана да води Андреас по доктори. Обясни на сина си, че това са пълни глупости, нали иначе си е добре. А пък психиката, сиреч душата му, едва ли е способна да произвежда всичката тази пот. Дори сега Барбара продължаваше да се гневи на онова изтървано изречение на лекаря. То я обиди, защото, ако Андреас имаше психически проблеми, това би означавало, че той се чувства нещастен с нея, а пък тя наистина не беше виновна, дето той се поти. Всичко идваше от жлезите. Барбара изпадаше в ярост, щом се сетеше как арогантният лекар се опита да хвърли върху нея отговорността за потенето на сина й. Може би беше отговорна и за потта на други хора, рече му тогава тя, може би дори за потта на целия свят, а?

Андреас чака два часа зад кофата за боклук и в крайна сметка не беше сигурен дали е победил в играта на криеница, или децата просто го бяха забравили. Когато научи за това, Барбара позвъни на всички родители от околните къщи. Беше извън себе си и настоя децата да бъдат наказани и да се извинят на сина й. Но те изобщо не се веснаха. А родителите казаха само: „Какво да ги правиш, деца“.

Барбара миеше чинии и се гневеше на Гюнтер, лениво изтегнат на кушетката, която сега беше свободна, понеже Андреас прекарваше повечето време в къщичката на дървото. Понякога се чудеше как не му е скучно горе, нали там няма телевизор. Във всеки случай, по всичко личеше, че Гюнтер открай време бе чакал да се освободи мястото на кушетката, и това я ядосваше. Той гледаше телевизия и блажено ядеше черен хляб с шунка, а над него се усмихваше папа Йоан Павел II. Тя обичаше тази снимка. Веднъж Гюнтер рече, че папата гледал отнесено и странно, а тя се впусна в спор с него, защото съзираше в погледа му единствено обич и разбиране. Все едно, времената на подобни разговори бяха отминали. От няколко месеца изобщо не си говореха, казваха си само най-необходимото. Барбара не прекарваше много време вкъщи, обикновено беше на работа, ходеше на църква и чистеше къщите на съседите. Отдавна се опитваше да завърже приятелство с тях, но така и не успя. Оставаше й само семейството, затова толкова се засегна, когато надуши, че Гюнтер й изневерява. Барбара беше сигурна, защото имаше отлично обоняние, слух и усещане за вкус. Тя никога не бе правила нищо, което би могло да замъгли сетивата й. Никакъв алкохол, никакви цигари, никаква силна музика, а също и почти никакъв секс.

Не беше спала с Гюнтер вече повече от шестнайсет години. Понякога изпитваше желание, но Бог не й позволяваше. В Библията пишеше, че половото общуване има за цел създаването на деца. Дълго време Гюнтер се опитваше да й избие от главата тази мисъл, но когато тя домъкна молитвеното си столче в спалнята, той разбра, че трябва да капитулира. Оттогава спеше на сгъваемата кушетка и престана да се бори.

Понякога Андреас излизаше още в осем, отнасяше в къщичката на дървото закуската и предобедната си бира и слизаше само когато му се налагаше да иде в тоалетната. На Барбара той й липсваше, но въпреки това тя го посещаваше много рядко. По някое време беше накарал баща си да му сложи звънец на стълбата. Вбесяваше се, ако някой се качи, без да е позвънил. Ами да, и той иска поне донякъде да е като възрастните, мислеше си Барбара. А пък и беше толкова уравновесен и доволен, откакто си имаше къщичка, вече не гледаше разни глупости по телевизията и не разхвърляше.

После пристигна писмо от домоуправителя. В него пишеше, че няма издадено разрешително за къщата на дървото и поради тази причина тя ще бъде разрушена в най-скоро време. Барбара реши да не се предава току-така. Изпрати пиперлив отговор с надеждата, че острите й думи ще постигнат желания ефект.

Два дни по-късно по телефона се обади служителка и съобщи на Барбара, че проблемът не бил само в липсващото разрешително. Постъпили оплаквания от съседи, които се чувствали обезпокоени от заниманията на сина й във „въпросния обект“. Прозорчето на къщичката му се намирало на височината на балкона на семейство Щемлих. Та Щемлихови съобщавали, че сутрешната препечена филия с мармалад им засядала в гърлото, докато Андреас открито се отдавал на своето хоби, онанирането. Не знаели как да обяснят на малките си деца, които не спирали да задават въпроси и тайно наблюдавали къщичката. Пък и не го правел само сутрин, ами през целия ден, всъщност постоянно. Барбара остави слушалката и се втурна към къщичката на дървото, сякаш би могла да осуети в последната секунда поредната мастурбация на сина си. Почука лекичко. Андреас й отвори, целият сияещ. По шията и лицето на Барбара бяха избили червени петна. Не знаеше как да започне, не беше в състояние да изрече нито една от думите, описващи проблема. Затова реши да го нарече „онова нещо“. Но „нещото“ не й свърши работа, Андреас не проумяваше какъв й е проблемът. Едва когато тя каза, че съседите са го видели да върши „онова нещо“, и му нареди утре да се изповяда за „нещото“, той разбра за какво става въпрос. Тя му каза, че отсега нататък никога няма да говорят за това.

Единият мъж сечеше на ситно дъските с брадва, другият действаше с триона. На земята беше струпано оскъдното обзавеждане на къщичката на Андреас. Барбара донесе на работниците рядко кафе. Гюнтер бе отказал да разруши собственото си творение, сега й се налагаше да плати на хората от своите пари, получени за извънреден труд. Андреас беше блед, цяла нощ не бе мигнал. Сам поиска да присъства на разрушаването. Сълзи бликаха от светлите му очи, носът му течеше. Барбара ги бършеше със салфетка от кухненската ролка и не пускаше ръката на Андреас. А той повтаряше като мантра:

— Пак ще я построя, пак построя, построя пак, ще видите, пак построя.

Барбара влезе вкъщи, издърпа телефонния апарат с копчета в цвят бордо, докато кабелът се опъна, вкара го в спалнята, после бавно набра. Номерът беше дълъг, с две нули отпред. При всяка цифра се замисляше дали да продължи, но издържа до края, допря слушалката до ухото си и се заслуша в сигнала, който звучеше толкова различно. Хареса й — беше някак по-весел, но после внезапно бе прекъснат от глас, който каза: „Ало“ — беше гласът на Марта. Барбара се уплаши и затвори. Още веднъж набра номера, сега Марта й прозвуча леко нервна.

— Hello, who is this?^[3]

— Здравей, Марта, обажда се майка ти.

— Здрасти.

— Напоследък често си мисля за теб, та реших да попитам как си.

— Добре.

Марта скъпеше думите си. Барбара не беше репетирала за този случай.

Прехвърли в главата си възможностите: какво би могла да каже от това, което си бе подготвила?

— Исках да те поканя да ни гостуваш, Андреас сега си има къщичка на дървото в двора.

— Значи да ви дойда на гости заради къщичката на дървото?

— Не, не, току-що я разрушиха.

— Аха.

— Той е много тъжен.

— Ами жалко.

— Много е лошо за него. А твоят живот хубав ли е?

— Общо взето, да.

— Слава богу.

— Айде пак започваш с Бога.

— Не си ли мъничко дребнава, много хора казват така.

— Но от твоите уста звучи другояче.

— Не ставай веднага агресивна.

— Слушай, Барбара, в момента нямам време, трябва да тръгвам. Друг път.

— Окей. Чао.

Барбара затвори и се вторачи в телефона, сякаш апаратът беше виновен за всичко. Не можеше да изкара сълзи, бяха заседнали някъде дълбоко в нея. Чак през нощта започнаха да се стичат неудържимо по възглавницата й.

На сутринта Барбара и Гюнтер опразниха таванското помещение и подредиха вътре мебелите от къщичката на Андреас. Прашинки танцуваха в снопа слънчеви лъчи, проникващ през мъничката капандура. Миришеше на сух шперплат и на ванилия. Върху пода на тясното помещение постлаха килимче — имитация на персийско, а Гюнтер донесе малък телевизор. Той се труди дълго върху конструкцията от тел и части от стари антени, докато накрая все пак успя да хване една програма. Барбара закова кръст на напуканата мазилка, Андреас си донесе касата с бира — ето че отново имаше собствен дом.

Докато подреждаха, Гюнтер и Барбара размениха някоя и друга дума. На Гюнтер това му хареса. Не беше нищо важно. Как да сложат килимчето, такива работи. Този ден Барбара изглеждаше някак по-мека, а също и тъжна. Гюнтер реши, че моментът е подходящ да си поговорят.

— Знаеш ли, отдавна имам чувството, че си прекалено отдадена на Бог.

— Обадих се на Марта.

— Наистина ли? Добре ли мина?

— Не, никак. Беше ужасно.

Умълчаха се. После Гюнтер хвана Барбара за ръката.

— И защо Бог е решил да не се погаждате? — тихо попита той.

— Не знам. Той вече не говори с мен.

Сънят на принцесата

От месеци с Карл спяхме възможно най-далече един от друг, всеки откъм външния край на своята половина от леглото. Правехме го несъзнателно, просто се случваше в течение на нощта. Вечер си лягахме един до друг, а сутрин се оказвахме на метър един от друг. Рядко се случваше единият от нас в просъница да напусне своята половина и да се доближи до другия. А ако го стореше, то другият обикновено се обръщаше с гръб, защото не му се щеше да прекъсва съня си.

Докато се отдалечавах нощем от Карл, сънувах като побъркана. А на сутринта си спомнях всичко до най-малките подробности.

Веднъж се видях с огромен корем, какъвто в действителност имах само веднъж. Струваше ми се, че са тризнаци. Хванаха ме родилни болки и се обадих на Карл, но той нямаше време. Само че аз бях в Мексико Сити и понятие си нямах къде е най-близката болница. А Карл каза, че няма как да съм в Мексико Сити, защото там е с шест часа по-рано, отколкото в Берлин. Така че трябвало да родя чак след шест часа, ако изобщо се налагало. Спуснах се да обикалям. По улиците на Мексико имаше само немци, много от тях — наши познати. И всички ми казваха същото като Карл. Смятаха, че чисто и просто не е възможно да съм тук, понеже тук е с шест часа по-рано. Пак позвъних на Карл, а той каза:

— Може би трябва да отидеш на гинеколог.

— Но току-що бях при него.

— Все едно — настоя Карл, — вземи си час и го питай дали може да ти помогне да се справиш с часовата разлика.

Понечих тутакси да позвъня на доктора, но мобилният ми беше останал в Берлин и сега трябваше да се оправям сама с този проблем.

Събудих се нервна и ядосана на Карл. Той висеше почти наполовина извън леглото и се усмихваше на нещо свое. Гледах го как спи. Насън изражението на повечето хора е като на обидени принцеси с увиснали надолу ъгълчета на устата, докато Карл изглеждаше винаги щастлив, та понякога си мислех, че би трябвало цял живот само да спи. Събудих го и му разказах съня си.

— Толкова ужасно беше, дето ме заряза да се оправям сама. Каза, че съм имала проблем с часовата разлика, а на мен ми предстоеше да раждам!

— Хммм, да бе, аман от твоите глупави сънища — промърмори той и отново затвори очи.

— Защо не се интересуваш изобщо?

— Защото това са просто сънища — отвърна той. — А сега може ли да си доспя?

Вбесих се, станах и този ден не му проговорих. Всичко бе започнало три седмици преди съня с бременността в Мексико Сити. Обикновено сънувах колко лошо се държи Карл. Това, че ме заряза в Мексико, беше само един от множеството подобни сънища. Веднъж дори се случи да го шамаросам веднага след като се събудих. Вече ми се струваше, че и денем прави грешка след грешка както в съновиденията ми. А едно време Карл беше чудесен. Но след това започнахме често да се караме. Той правеше всичко не както трябва, а и аз не постъпвах по-добре. Ние бяхме една двойка, съставена от грешки. Побърквах се дори от начина, по който мажеше маслото върху препечената филийка. Копнеех за страст и авантюри, исках да бъде така, сякаш не сме заедно вече тринайсет години. На него не му трябваха такива големи чувства. Често другите ми казваха, че е много хубав. На мен пък вече не ми правеше особено впечатление. Хубава бях аз, макар и малко уморена за моите трийсет и пет години. Тялото ми беше красиво, фино, меко и цялото в синини. Докато неговото беше огромно, яко и кораво. Телата ни бяха като характерите ни. Карл не се страхуваше от нищо, не търсеше нищо, стигаше му това, което има. Оставяше се на течението и не го беше грижа нито как отлитат дните, нито какво носи бъдещето. Докато аз все търсех и винаги намирах нещо ново, но и то не ми беше достатъчно, колкото и да бе прекрасно. Животът ми беше като някаква кушетка във ваканционно жилище. И все някой друг седеше на нея.

— Трябва да боядисаме стените — предложих аз на Карл.

— Кой, ние ли? — отвърна той.

— Да, ние.

— Моля те, престани с това ние. Всъщност искаш да кажеш, че трябва аз да боядисам стените.

— Не, и аз ще участвам.

— Всеки път така казваш. Ние трябва да поправим ключа на осветлението. Ние трябва да сложим лампа на тавана в спалнята. Ние трябва да почистим банята. А всъщност винаги имаш предвид ти, тоест мен — поясни той.

— Върви на майната си!

— Нямам желание да се карам с теб, но това ми лази по нервите. Просто казвай ти, когато имаш предвид мен, става ли?

— Аз обаче имах предвид нас — казах аз и докарана до сълзи, излязох от стаята. Карл не ме последва, никога не го правеше, когато ситуацията се влошаваше. Обикновено на следващия ден ме прегръщаше и ми разказваше някой много смешен виц. Но в последно време дори хуморът му ми се струваше безсолен.

На следващата нощ сънувах земетресение. В съня си казах на Карл, че трябва ние да станем и да излезем навън. Той се ядоса на това ние, остана в леглото и умря сред развалините на рухналата берлинска сграда, която изведнъж се оказа в Тайланд.

Събудих се потисната от тази загуба. Прилепих се до гърба на Карл, прегърнах го през гърдите и сврях глава в тила му. Замислих се дали да не се опитам да предизвикам близост, но не знаех как. Щях да се чувствам глупаво — последния път, когато се любихме, беше толкова отдавна, че ми се струваше изключително важно да не започвам как да е. Освен това се притеснявах, че той ще ме отхвърли. Въпреки това се притиснах още по-плътно, за да усетя топлината му. Той почти незабележимо се отдръпна от мен. Аз настъпих мъничко и го прегърнах още по-здраво. Тогава той се обърна по корем и тихо каза:

— Не сега, моля те.

Все по-малко си говорехме, така и все по-рядко се карахме. Колкото по-тихо ставаше помежду ни, толкова по-рядко ме спохождаха сънищата, в които той се държеше противно. Сега често сънувах секс с други хора, но никога с Карл. Сънувах спортисти, актриси, застрахователни агенти, водещи на токшоута и държавници, имах афери даже с Камерън Диас и футболиста Торстен Фрингс.

А после се появи Владимир Путин. Добре си спомням, че през деня четох нещо за него във вестника и дори си помислих, че вероятно си съчиняват, не е възможно човек да е чак толкова лош, че всичко това звучи някак изкуствено. Та значи, с Путин се целувахме, след което ни подгони КГБ. Трябваше да бягаме по тъмни улици и да търсим тайни ъгълчета, където да се натискаме. Той не беше особено нежен, но аз си падам тъкмо по това. Говореше нещо от сорта „Масковскайе лубзки“ и аз не го разбирах, но ми беше все едно. Улиците бяха черно-бели, имаше малки мостове и идеално насочени лъчи на прожектори, в които попадахме от време на време, а после си намирахме подходящо местенце. Само дето постоянно ни прекъсваха — иззад ъгъла един след друг се задаваха агенти на КГБ с шапка и балтон с огромни подплънки на раменете, съпровождани от мелодията от филма Третият човек^[4]. Идеше ми да изкрещя на тези хора, че искам най-после да стигна до края с Путин, но нямах време, нали трябваше да бягам.

Заради КГБ дори се събудих за кратко, но веднага продължих да сънувам. Ситуацията ставаше опасна, Путин привика агентите и им изкрещя нещо като „Хрцтавацкая, растивовойе“, което прозвуча много заплашително. Затова скочих в реката под мостчето и заплувах с все сила, за да спася живота си. По-късно ми казаха, че съм постъпила добре, понеже Путин заповядал да убиват всички жени, с които е правил секс.

На сутринта се събудих с чувство за вина. Сякаш бях изневерила на Карл, макар че не стигнах до край. От друга страна обаче, той си го заслужаваше. Защото аз по някакъв странен начин бях влюбена във Владимир Путин, за което имаше вина и Карл с неговото безразличие. С Путин беше вълнуващо и през целия ден се носех на крилете на слънчево, уравновесено настроение. Едва привечер, когато силното впечатление от съня започна да избледнява, осъзнах, че красивото чувство скоро ще се стопи — като кратките любови от детството, като бучка захар в горещ ментов чай.

През следващата нощ насън се срещнах със стар приятел, когото не бях виждала близо година. Опитахме се да се любим, но моята съвест не преставаше да ми напомня, че не бива да го правя, че оная работа с Путин също е била грешка. Когато се събудих, бях сигурна, че решението ми да не се любя със стария ми приятел Даниел е било погрешно. Ядосах се заради пропуснатата възможност. Припомних си разни моменти с него, известно време дори бяхме живели заедно. Сетих се, че беше хубавец. Е, не точно този тип мъж, когото търсех, беше прекалено порядъчен, но пък красив и умен, и най-важното — обожаваше ме. Спомних си за приятното чувство да живееш в жилище, където ти се възхищават, когато си правиш кафе, когато гледаш телевизия, когато говориш по телефона или чистиш с прахосмукачка. Изпратих SMS на Даниел: „Нощес те сънувах“.

След по-малко от час той ми се обади и каза, че също ме сънувал.

— Лежах върху теб и те питах няма ли да се любим най-сетне.

Уплаших се от думите му, бях щастлива и възбудена като него — не му се вярваше, че е възможно такова съвпадение. Стори ми се секси както никога досега. Изведнъж всичко, което исках, беше мъж с кончето на „Ралф Лорън“ върху джоба на ризата. Пропълзях под бюрото си и седнах в най-отдалечения ъгъл, до стената.

— Умът ми не го побира, как е възможно едновременно да ни се присъни едно и също? — попита той.

— И аз не знам.

— Струва ми се, че вчера си мислех за теб: как разхвърляше всичко наоколо, а аз ти подреждах нещата. И как седеше винаги на масата със свити колене и изяждаше по три порции спагети.

— Хммм. Да.

— Толкова бях влюбен в теб, а ти дори не забелязваше. Гледах те всеки път, когато си боядисваше косата.

Звучеше възторжено, както често му се случваше, по неговия си наивен начин. Харесваше ли нещо, направо превърташе. Не му ли харесваше — също. Нещата бяха или фантастични, или ужасни. Не знам дали това беше израз на страст, или просто отношението му към света си беше такова.

— Толкова ми се искаше да те любя. Непрекъснато. Не проумявам защо не направих опит — продължи разказа си той.

— Какво още се случи в съня ти? — попитах.

— Ами спахме заедно. Беше хубаво и много дълго.

— Аз обаче не съм спала с теб, имам си мъж. Никога не бих го направила! — отвърнах, макар да ми беше интересно как е лежал върху мен и къде.

— А иначе как си? — попита той.

— Как вървят нещата в службата ти? — попитах от своя страна аз.

Ето че скапах разговора, което ме потисна, все пак с Даниел имахме обща нощ зад гърба си. Поседях още известно време под бюрото и си помислих, че този път може би наистина съм се влюбила в него.

Но сега Даниел си има нова приятелка, за която ми разказа веднъж. Твърдеше, че наистина я обича. Най-после отново обичал. В гласа му долових упрек. Но така със сигурност беше по-добре и за него, и за мен, защото не си подхождахме, не и както си подхождаме с Карл — доста време изглеждаше дори, че сме създадени един за друг. Когато се запознах с Карл, беше нужно време, прекалено дълго даже, докато разбера, че той бе това, което ми липсваше. Но скоро започнах да приличам на него, а той заприлича малко на мен. Сякаш преди това съм била някак недовършена и съм се разгърнала едва след като го срещнах. Смеехме се на едни и същи неща, предлагахме едно и също нещо за чиния спагети, чифт обувки или далечно пътешествие. Неговото дълбоко спокойствие ми действаше отпускащо… Докато всичко се износи. Телата ни, разговорите ни, смехът ни и дори еднаквостта на нашите мисли.

Започнах всяка нощ да сънувам един и същ сън с Даниел — и никога не довеждахме нещата до край. Веднъж той вече лежеше върху мен, но внезапно ми се наложи спешно да отида някъде. Ужасно се ядосах: къде, моля ви се, трябваше непременно да отида, какво беше това толкова спешно нещо, дето не можеше да почака? Друг път бях у Даниел един следобед. Стоях насред оскъдно обзаведения му хол — и той като повечето мъже нямаше чувство за пространство. Още нещо, което го отличаваше от Карл, който притежаваше непогрешим вкус. Под прозорците, по магистралата с шест ленти, профучаваха коли и смущаваха скучния, мътнобял следобед. Силният шум, който произвеждаха, беше неприятен и студен, запалената лампа на бюрото от ИКЕА се биеше с дневната светлина. Чувствах се като в чакалня. Поздравихме се смутено, сякаш вече бяхме направили грешка. Той носеше розова риза, бежови панталони и беше бос.

— Може ли да се любим най-после? — попитах. Той се позамисли и рече:

— Да, окей, става. В противен случай нямаше причина да се върна вкъщи.

Целуна ме припряно, сякаш припряността можеше да омаловажи случващото се. Познавахме си целувките, и двамата бяхме много добри в целуването. Веднъж той ми каза, че с мен му било най-добре, защото съм отпусната и не се стягам. Имах чувството, че трябва да побързам, кой знае какво щеше да ни се изпречи пак на пътя. Съблякох се трескаво, останах само по чорапогащи и застанах с отпуснати ръце насред полупразното помещение.

Даниел ме погледна сериозно и започна да си разкопчава ризата, но аз исках по време на секса той да остане точно така, както беше в момента, точно така, както винаги го бях сънувала. Може би дори се страхувах да го видя без риза. Той започна да смъква чорапогащите, но аз не пожелах да ги събуя съвсем, цялата работа трябваше да навежда на мисълта за нещо неромантично, спонтанно.

— Трябва да побързаме — тихо каза той.

Това ме устройваше идеално. Той ме сложи на дивана, вдигна нагоре краката ми и проникна в мен. Внезапно ме обзе паника. Може би пак ще трябва да отида някъде заради нещо спешно, или ще се събудя, или изведнъж ще се окажа напълно облечена. Но нищо подобно не се случи. Актът беше семпъл и механичен, вече дори не беше важно какво прави той, защото моите мисли бяха по-важни от всичко.

Когато се събудих до Карл на следващата сутрин, чувството за вина ме притискаше като огромен стар скрин. Обръчът около гръдния ми кош затрудняваше дишането ми. Погледнах към Карл — стори ми се, че спящото му лице вече не е толкова безметежно както преди. Изражението му се доближаваше до това на някоя обидена принцеса. Наблюдавах го как издишва и вдишва равномерно, уж беше същият човек, когото познавах някога — и се разплаках. Исках най-сетне да се докосваме отново и съжалявах, задето вече не съм подходящата за него — или той не беше подходящият за мен.

Исках още да го сънувам. Така де, вече бях сънувала Владимир Путин и бях ходила на курорт с Барак Обама. Но сънищата ми ставаха все по-маловажни. След време си ги спомнях само смътно. Разрушавах ги, понеже не ги оставях да бъдат просто това, което са — сънища.

Често седях на бюрото си в офиса, правех се, че пиша имейли, а всъщност натисках напосоки буквите — „йхалфкйг-нвпудсихвб“, и си измислях истории, в които се вживявах. Всеки път ми се получаваше все по-добре. В моите сънища наяве си представях какво ли не: страхотна прическа, разговор с Боб Дилън, а също и как двамата с Карл се държим един с друг по коренно различен начин. Не непременно помил, но по-нов. Вършехме неща, които не бяхме вършили никога, и тези неща бяха прекрасни. И винаги имаше заключителна сцена.

Ех, ако и Карл започнеше да си представя разни работи, може би нещата щяха да се получат. Дори да е един-единствен път — макар и да е последният. Вечерта сложих на възглавницата писмо до него и легнах да спя.

Скъпи Карл,

Много ми липсваш. Не ме събуждай, когато прочетеш това писмо. Направи нещо, което никога не сме правили. Нещо, което изобщо не ни подхожда. Изпей ми песен, докато се любиш с мен, или легни на килима.

Няма нищо, ако днес не ти се иска — хубаво ми е да си представям, че четеш това писъмце и че някога ще направиш това, за което те моля.

Може би ще започнем всичко отначало.

Дрозофила

Малки черни точки се движат нагоре-надолу, сякаш пропадат във въздушни пластове, които отново ги изтласкват нависоко. Точиците не кръжат, само се издигат и спускат. Преди не понасях плодовите мушици, но вече ги харесвам, откакто знам, че и те понякога са депресирани. В една статия прочетох, че плодовите мушици с техния миниатюрен мозък приличат на хората. Изпадат в летаргия, когато ги обземе фрустрация. Също като хората, които смятат, че вече не могат да променят живота си. Когато нещата тръгнат съвсем на зле, плодовите мушици дори изпадат в депресия. Ако обаче им се даде антидепресант, те се оправят, установили учените.

Наблюдавам фруктиерата, над която кръжат в момента, възбудени и яростни, сякаш усещат, че възнамерявам да им отнема храната. Не знам дали да си нарежа плодове в овесената каша — сигурно ще ги депресирам. Освен това не ми се яде. Но смятам, че трябва да хапна нещо. Все пак добре ще ми дойде.

Само че най-напред трябва да си измия зъбите, устата ми мирише на сън. Обаче миенето на зъби е трудна работа. Все едно колко съсредоточено търкам, винаги размишлявам, докато си мия зъбите. Мисля си как, докато си вземам душ, ще имам още повече време за размисъл. Едно време обичах да си вземам душ, но напоследък не ми е лесно да го правя.

Отлагам душа за по-късно и се настанявам в тоалетната. Посягам за списанието, което обикновено се намира на малката табуретка до тоалетната чиния. От пет месеца е едно и също, все не смогвам да го сменя. Само че го няма там, където е било винаги. Оглеждам се, търся какво да чета вместо него. Нещо, все едно какво, сега трябва непременно да чета. Вземам тубата с крем за ръце и се радвам на дългия текст, който са отпечатали на гърба й. „Кремът за ръце с четворно действие осигурява гладка кожа и дълготрайно овлажняване. Той защитава кожата, преди да започнете работа. След работа я снабдява с полезни за нея вещества!“ Мисля си, че само върху тубите с крем за ръце и във вестник „Билд“ все още се срещат удивителни. Радостното е, че текстът е по-дълъг от този на повечето шампоани и почистващи средства за тоалетни. Изучавам всяка отделна буква, която откривам върху тубата: „Aqua (Water), Glycerin, Hydrogenated Palm Glycerides, Cetearyl Alcohol, Ethylhexyl, Petrolatum, Dimethicone, Sodium Hydroxide, Hexyl Cinnamal, Propylene Glycol, Carbomer, Parfum (Fragrance)“.

Свършила съм си работата и вместо да си мисля за душа, се питам какво ли е Hexyl Cinnamal. Добър знак. Отивам в кухнята да изпия едно кафе и да изпуша една цигара. Вероятно някой ден ще умра от рак на белите дробове, може би дори скоро. Доста отдавна пуша. Един познат ми разказа за своя близка, която едва четирийсетгодишна умряла от рак на белите дробове. Некрасива смърт, допълни той. Когато се опарича, ще отида на акупунктура, за да се откажа от пушенето, ама сега най-напред ще си изпия кафето и ще изпафкам една цигара, а после ще закуся, все едно дали съм гладна, или не. Или по-добре първо да хапна?

Отново отивам при фруктиерата и се вглеждам в черните точици. Нещо нервни ми се виждат. Наблюдавам ги известно време. Женските плодови мушици снасят наведнъж четиристотин яйца, от които ден по-късно се излюпват ларвите, които тутакси се нахвърлят на плодовете и на всичко гнило. Вероятно ще е по-добре да им отнема храната. Посягам към банана. Те летят необуздано наоколо, в траекториите им има нещо гневно. За компенсация им слагам загнила ябълка.

След като изяждам овесената каша, се изправям пред душа, събличам се и се взирам в „слушалката“. Все още нямам желание да се изкъпя. Защо изобщо трябва човек да взема душ? Вечно този душ и това миене на зъби, вечно това еднообразие. Понякога изобщо не си лягам в леглото, защото знам, че преди това пак ще трябва да си измия зъбите и лицето. По тази причина се случва да заспивам на дивана. Но няма полза да си против вземането на душ и миенето на зъбите. Просто тогава ще си мръсен и смрадлив и ще имаш налепи в устата. Внезапно сърцето ми започва да бие по-бързо и по-силно, направо го чувам, а по ръцете ми сякаш запълзяват мравки. Поемам дълбоко въздух и веднага го издишвам. Точно както ме е учила фрау доктор Граф. Втурвам се в хола, пускам силно музиката, подскачам и се треса. Приятно е. Мисля си, че щом нещо ми харесва, значи не съм толкова зле. Теоретично обаче по всяко време може отново да се влоша, разбира се. Би трябвало веднага да престана да мисля. Фрау доктор Граф го каза толкова простичко: „Престанете да мислите! И престанете да се мъчите винаги да бъдете някой друг, вие сте си вие и винаги ще си останете вие“. Ами точно там е проблемът, понеже смятам, че ако си остана аз, ще остане и страхът.

Причината за всичко това е единствено моята амигдала. Това е едно място в мозъка, което има формата на бадем и точно то отговаря за страха. Фрау доктор Граф казва, че моята амигдала пламтяла твърде силно и стреляла като малък боец. Аз пък смятам, че тя е като мимоза, понеже толкова лесно изпада във възбуда. Когато се почувства провокирана, моята амигдала устройва нещо като фойерверк от нервни импулси. Тогава се отделят невротрансмитери. На друго място в мозъка ми пък се отделят хормоните на стреса, активира се симпатиковата нервна система, която е част от вегетативната. Човешкият мозък е най-комплексното образувание изобщо, ние имаме в главата си около сто милиарда неврони. Винаги си представям как там се вихри нещо като всенароден празник, или масова демонстрация, или карнавал. По всяка вероятност обаче не във всеки мозък се случват толкова много неща както в моя.

Мисля си за оная жена, чиято амигдала била увредена. Наскоро четох за нея и искрено й завидях. Учените я наричат GL. Те изпратили GL в зоомагазин, където тя преспокойно и с огромно любопитство галела паяци и змии, от които преди, когато амигдалата й си била наред, изпитвала смразяващ страх. Настанили я във влакче на ужасите. Всички около нея крещели и само тя се радвала на пътуването, вместо да изпадне в паника. Прожектирали й отвратителни филми на ужасите, а на нея не й пукало. Тя не се бояла от нищо. Всичко друго в мозъка й си е наред. Може да се радва, да се вбесява, да тъгува. Представям си какво бих правила, ако и моята амигдала миряса. Тогава ще карам водни ски и ще летя със самолет далече-далече, ще шофирам кола надлъж и шир из цяла Европа. Ще ходя на танци и ще ям по много, ако амигдалата спре да ме тормози. Учените твърдят, че страхът бил важен за оцеляването, понеже ни кара да избягваме опасностите, а фактът, че жената с увредената амигдала още е жива, граничел с чудо. И въпреки това аз с удоволствие бих се лишила от моята.

За пореден път поглеждам покритата с варовик „слушалка“ на душа и решавам да не се мия. Обличам се и се радвам, дето съм толкова кльощава. Щом се размисля, и ми се отяжда. Психическите ми проблеми ме правят красива и специална. Донякъде приличам на невротичната американска поетеса Силвия Плат. Често фрау доктор Граф ми споделя, че има много пациенти, които се занимават с изкуство. Пък и нека си спомним Ван Гог, Вирджиния Улф или плеядата звезди като Дженис Джоплин, Джим Морисън, Майкъл Джексън или Хийт Леджър. Например Майкъл Джексън вземал същите таблетки, които и аз пиех доскоро. А пък тези дни прочетох в списание „Гала“, че и Ума Търман изпадала в депресии. Фактът, че и звездите имат психически проблеми, ми действа успокоително.

За съжаление професията ми не е свързана с изкуството, сигурна съм обаче, че това може да се промени. Само дето още не съм разбрала коя форма на изкуство ще ми подхожда най-много. Миналата седмица си купих статив и маслени бои и нарисувах картина. Искаше ми се да постъпя като Франсис Бейкън, защото рисуването му се отразило добре. Майка ми каза, че моята картина е много мрачна и никога не би си я окачила в гостната. Та сега не знам дали да опитам пак да рисувам, или е по-добре да пробвам нещо друго. Възможностите са толкова много. Бих могла да фотографирам, да танцувам, да шия детски дрешки, да пиша пиеси или да проектирам пощенски картички с мъдрости, които помагат на хората да се справят с живота. Ще ми се фрау доктор Граф да ми каже какво да правя. Но тя ми дава само най-общи насоки. „Би било добре за вас, ако се опитате да изразите себе си по друг начин.“ Но човек може „да изрази себе си по друг начин“ чрез какво ли не, чрез почти всичко, но нали има разлика дали танцувам, или проектирам пощенски картички, на които са отпечатани мъдрости, помагащи на хората да надмогнат трудностите в живота си?

И изобщо заниманията с изкуство са добър начин за убиване на времето. Вече толкова често пренареждах жилището си, че нямам никакво желание да го правя отново. Фрау доктор Граф всеки път казва, че трябва да се разсейвам, когато се замисля прекалено дълбоко, например да се заема с нещо в жилището си. Миналата седмица четири пъти разпределях книгите си по цветове и после отново ги разбърквах. Даже направих цветна дъга от книги. Сега пак са подредени по азбучен ред.

А сега на всичкото отгоре ще трябва и да изляза — уредих си тази среща, когато за днес предричаха дъжд. Но ето че на безоблачното небе грее ярко слънце. Щом се измъкна навън, и светлината ще ме заслепи, докато всички останали ще са си нормални. Сигурно щях да се чувствам по-добре, ако и останалите хора на улицата имаха психически проблем. Така например щях да си стоя на спирката и да гледам как някой плаче, защото е изпуснал трамвая. И да си мисля: „Олеле, тоя е по-зле и от мен“. Или как някаква жена с агорафобия няма да смее да влезе в трамвая, а аз ще й помогна да се качи. Вероятно ще има и хора с фобии и с най-различни фиксации и всевъзможни смущения. Някои например дълго ще бършат седалката на превозното средство, преди да седнат.

Но и един-единствен приятел с психически проблеми ще ми дойде добре. Понякога си представям как срещам човек, който се чувства точно като мен. Как живеем заедно и се разбираме, как ден след ден ни става все по-добре, защото всеки от нас е толкова зает да помага на другия, че забравя за себе си. Смятам, че нещастието на другия може да те направи щастлив.

Често си мисля дали да не замина за някоя страна, където хората не живеят добре. Има толкова възможности: Африка, Северна Корея или Китай. Но нямам смелост да отида в такава държава.

Майка ми все казва: „Погледни новините и ще разбереш какво значи наистина лошо“. При мен това не действа обаче. Там хората вероятно изпитват глад, аз пък изпитвам страх, а страхът с нищо не е по-добър от глада. Веднъж фрау доктор Граф ми каза, че съгласно дефиницията на един прочут лекар депресията и страховата невроза са най-лошото, което може да се случи на човека. Тя не спомена нищо за глада. Е, точно това е моят проблем. Всъщност нямам никакви проблеми.

Излизам на улицата. Слънцето сякаш се смее: „Радвай се, виж какъв хубав ден! Всички хора, освен теб отиват на плаж и се отдават на хобитата си“. Слънцето ме потиска. По-добре дъжд, макар че малко ме натъжава. Зимата е хубава до Коледа. Пролетта и есента са най-добрите годишни времена. През есента често вече си мисля за януари, който е много по-лош от лятото. А през януари, февруари и март — за уморителното лято.

Ще трябва обаче да се примиря, че точно сега е лято. Присвивам очи, понеже не мога да нося слънчеви очила. Те ми внушават чувството, че не виждам ясно. А когато не виждам ясно, което се случва и при много скъпи слънчеви очила, аз се отчуждавам от света, а той — от мен. Днес трябва да се помъча да се движа колкото е възможно повече по сенките. Значи най-вероятно пак ще наблюдавам хората, които ходят по слънцето. Ядосвам се, че всичко ми прави впечатление, не ми убягва нито един детайл, дори най-дребният, най-безсмисленият.

Наскоро прочетох, че хората с лошо настроение поточно запечатват детайлите в паметта си, отколкото тези с добро. Че дори могат да мислят по-добре. Един австралийски учен направил експеримент, като инсценирал кражба на ръчна чанта. Свидетелските показания на участващите в изследването лица в кисело настроение били много по-точни от тези на щастливите. Оказало се дори, че хората в мрачно настроение умеят да се аргументират по-добре от щастливите и доволните.

Оттогава насам все се питам дали съм в лошо настроение, защото изпитвам страх, или се страхувам, защото съм в лошо настроение и поради това се вглеждам по-точно в нещата. Само по вечерно време вече нищо не ми прави впечатление. Стъмни ли се, изобщо не разбирам защо съм се измъчвала през деня. Тогава ставам пак такава, каквато бях преди две години. Но по някое време винаги идва утрото. Най-тежко ми е по обед, и аз не знам защо, нали вече съм оставила половината ден зад гърба си. Но пък другата половина все още е пред мен, разбира се. Вероятно зимата в Норвегия би била идеална за мен. Със сигурност ще съм спокойна, защото там никога не се съмва истински.

Колкото повече наближавам кафенето, където е срещата ми с Виктор, толкова по-неприятно ми е да си представя, че ей сега ще бъда принудена да водя разговор. Макар че Виктор ми е добър стар приятел. Яд ме е на себе си, дето не се радвам. Всички се радват, когато прекарват времето си с приятели, и от терапевтична гледна точка една такава среща представлява подходящ начин за пренасочване на мислите ми. Така ще имам възможност да се съсредоточа върху другия.

Сядаме на слънце, понеже Виктор иска така. Не ми се ще да усложнявам нещата, затова не казвам нищо. Държа дланта си над очите като сенник и питам Виктор как е, но не го слушам, когато ми отговаря. През десет секунди трябва да проверявам състоянието си.

— Това е чудесно — чувам се да казвам след известно време, при което изобщо не знам кое му е чудесното.

Той ме изглежда малко странно, надявам се да не ми е разказал току-що някоя тъжна случка от живота си. Все пак схванах няколко думи, сториха ми се безобидни.

— Е, чак чудесно не е, но пък и не е съвсем зле — казва той, слава богу, с горда усмивка на уста.

Изведнъж ми се приисква да разбера какво толкова се е случило в живота му, но вече не е моментът да попитам. По принцип ми се ще да проявявам интерес към другите хора — какво правят, как се чувстват.

— Да, ама не е съвсем зле, нали? — повтарям думите му аз, за да подчертая, че следя разговора.

— Всъщност е доста добре.

— Супер. Радвам се.

— Обаче идната седмица… — подхваща той.

Гледам го внимателно, но не го виждам и си мисля, че вероятно никога няма да разбера какво се случва в живота на другите.

Чудя се дали да не изпия още едно от хапчетата на Майкъл Джексън. Но ми се иска да се справя и без него. В противен случай пак ще си помисля, че потъвам надолу и съм скапана както Майкъл Джексън накрая.

— Ами да, това е тъпо — чувам се да казвам, защото по няколко откъслечни фрази и по изражението на Виктор съм заключила, че току-що той е говорил за нещо, което е проблематично за него и че очаква отговор.

— Защо да е тъпо? — пита той.

— Ох, в такъв случай съм те разбрала погрешно, извинявай.

— Пак ли се влошаваш?

— Не, всичко е наред. За малко се бях замислила, това е.

Виктор ме гледа в очите, слага ръката си върху моята. Благодарна съм му за усилията. Но всъщност знам, че отдавна му е скучно с мен. Натъжавам се мъничко, не е хубаво от моя страна да развалям деня на хората. Поглеждам към Виктор, в момента той не говори, а със свободната си ръка пъха в устата си вилица с бъркани яйца.

Мисля си, че бях по-щастлива, когато четях текста върху тубата на крема за ръце, отколкото на тази среща. Но не мога по цял ден да чета продуктова информация, нали. Казвам на Виктор, че не ми е много добре, та да изяде и моята порция бъркани яйца, и си тръгвам.

След неколкостотин метра осъзнавам, че тръгването ми е грешка, защото ми остават още много незапълнени часове, докато се стъмни. Дори здрачаването вече е начало на моето щастие. Понякога даже и следобедният полумрак, нали е предвестник на вечерта.

За начало обикалям няколко пъти площада пред дома, в който живея. Имам чувството, че хората ме гледат странно. Макар че всъщност на обитателите на големия град би трябвало да им е все тая, дето обикалям в кръг. На мен самата обаче ще ми е много интересно да се видя отстрани как отново и отново пак обикалям забързано малкия площад с чанта в ръка и обувки на висок ток.

Ако амигдалата ми беше скапана като на онази жена с инициали GL, сега най-вероятно щях да съм в Индия. Или щях да ям хамбургери и да правя секс и по обед, и сутрин. Сигурно щях да имам много вълнуващ живот.

Влизам в дрогерията и изчитам няколко продуктови информации върху опаковките на перилни препарати, бои за коса и душгелове. Това малко ме успокоява, но след десетата опаковка започва да ми се струва, че ме наблюдават отстрани, и пак ставам нервна. Но не мога да се прибера вкъщи, все още не. Пулсът ми изведнъж става видим, ръцете ми треперят, тревожа се някой да не забележи какво става с мен. Излизам навън и се обаждам на фрау доктор Граф. Тя всъщност нямала никакво време, но аз казвам, че случаят е спешен и че не може да ме изостави току-така. Разказвам й за мислите, които кръжат в главата ми по-бързо и от плодовите мушици над фруктиерата. Тя претегля всички възможности и ми препоръчва да взема една от таблетките на Майкъл Джексън. Да, ама аз не искам. Когато тя казва, че в противен случай може и да не намеря изход от мисловната спирала, онова нещо започва. По цялото ми тяло сякаш плъзват мравки, не ми достига въздух, всичко е някак сюрреалистично, аз съм пришълец от Марс. Фрау доктор Граф казва:

— Дишайте, дишайте, не забравяйте да дишате. Ще го победите с дишане. Това са просто вашите мисли. Тялото ви смята, че е в опасност. Но не е. Вие се чувствате добре, намирате се на слънчев площад и разговаряте с мен по мобилния си телефон. Нищо не може да ви се случи. Това е само вашата амигдала, която се държи войнствено. Огледайте се, възприемайте шумовете от обкръжението си. Никой не ви смята за странна, само вие се мислите за такава. Раздвижете се.

Правя каквото ми казва и скоро то престава. Благодаря й и питам дали тази консултация може да се уреди чрез здравната каса, или ще трябва да плащам като частен пациент. Сега знам, че не може да ми се случи нищо. Прибирам мобилния, поглеждам часовника, налага се да издържа още малко. Не знам какво да правя сега. Пак ме обзема страх. Чудя се дали да не позвъня отново на фрау доктор Граф и дали тя няма да откачи само като ме чуе.

И тогава най-сетне един червеникав лъч пронизва короните на дърветата. Избавление! Прибирам се вкъщи. Над фруктиерата все още кръжат плодовите мушици, отново изглеждат развълнувани, направо подскачат във въздуха. Като че ли се радват, че съм се върнала.

Отварям бутилка вино, вземам загнилата ябълка от фруктиерата и отнасям всичко в хола, пред телевизора. Сядам, няколко плодови мушици ме следват. Оставям ябълката на масичката, те я накацват, а после подновяват своя балет: нагоре-надолу, нагоре-надолу.

Това, мисля си, беше всъщност един доста добър ден.

Сурова наденица

Пожълтелите дантелени пердета леко се разлюляха, когато старецът внимателно стъпи по чорапи върху килима с цвят на лешник. Отиде да изключи кафето и се настани на сиво-кафявата кушетка, перфектно сливайки се със стаята в цветово отношение.

— Тъй! — рече той и се усмихна на Елен.

Двата му предни горни зъба бяха раздалечени също като нейните. Това му придаваше някак детински вид, въпреки сбръчканите му сухи бузи и малобройните редки сребристи косми, грижливо сресани назад и фиксирани с гел.

— Как си? — попита Елен.

— Добре. А ти?

— И аз съм добре. Много добре. Само дето се чувствам малко уморена — усмихна се тя.

— Хммм.

— За жалост междуградският експрес не стига директно до тук.

— Хвърлиха големи пари за ремонт на гарата — отбеляза той, като същевременно развинтваше капачката на термос — каната.

— Така ли? Защо, преди другояче ли изглеждаше?

— Да.

— Кафе?

— С удоволствие.

Бледата му, тясна ръка леко трепереше, докато наливаше силното черно кафе в чашите с логото на спестовна каса и направо с пръсти пускаше вътре бучки захар. Елен ги напипа с лъжичката, продължавайки да го гледа. Търсеше безобидна тема, нещо, което да ги сближи, без при това да е прекалено сложно. Тя приглади дългата си коса на кичури „сол и черен пипер“ и дълбоко си пое дъх.

— Често ли пътуваш с влак?

— Не.

— Не пътуваш ли много?

— Не. — Той се занимаваше с кондензираното мляко, мъчеше се да отдели фолиото от пластмасата.

— И ние пътуваме само веднъж годишно, то си е и въпрос на пари. Мъжът ми и децата все искат непременно да заминем някъде. Мен ако питаш, предпочитам да си остана вкъщи.

— Хммм.

— Обикновено ходим до Италия.

— Да, парите — рече той.

Тя не беше сигурна дали я слуша. Той изпи кафето си наведнъж, сякаш беше вода или сок, като преглъщаше шумно.

— Децата и мъжът ми ти пращат поздрави.

— Благодаря.

— Щерките ми са почти големи, Хелена скоро ще се изнесе. Ще ми е мъчно.

— Да, децата.

Той я гледаше дружелюбно, макар думите му да бяха празни като термос — каната, в която надникна, сякаш можеше да намери там още кафе, стига да се взре възможно по-надълбоко.

— Дъщеря ми Натали също би искала да се запознае с теб — каза Елен.

— Ами да намине.

— Да, евентуално ще наминем всички заедно.

Тя си представи семейството си в това сенчесто жилище. Май нямаше да пасват на това място, където миришеше на супа, домашен прах и лекарства. Въпреки това Елен се надяваше, че едно такова гостуване скоро ще бъде възможно.

— Именно Натали ти написа писмото, как ти се стори?

Все по-трудно й беше да му говори на „ти“, имаше чувството, че трябва да се обръща към този старец на „вие“.

— Хубаво. Ще донеса още кафе.

На Елен не й се чакаше, имаше да му казва толкова много неща. Заговори пак, щом го видя да се приближава отново към вратата на хола.

— Чак е за чудене как момиче на тази възраст може да напише такова писмо, нали? — поде тя.

— Оня вече не ми ги носи до вратата.

— Кого имаш предвид?

— Пощальона.

— Та какво прави пощальонът?

— Пуска ги долу.

— А, разбирам! Ами да, неприятно е, има доста стъпала. Сигурно ти е изморително.

— Аха.

— Тя се обади на служба „Справки“, за да научи адреса ти.

— Че нямате ли телефонен указател?

— Имаме, ама не за тук.

Може би му е неприятно, че едно толкова малко момиче се е погрижило да се срещнем двамата, помисли си Елен. Сама никога не би дръзнала да предприеме стъпки, за да се запознае с него. Затова дъщеря й му написа кратко писмо. Старецът отговори едва две години по-късно. Очевидно бе размишлявал дълго дали наистина иска да се срещне с нея.

Не преставаха да разбъркват кафето си, макар бучките захар отдавна да се бяха разтворили. Старецът изглеждаше доволен, явно мълчанието не го смущаваше. Елен се оглеждаше, опитваше се да изглежда заинтересована и продължаваше да му се усмихва. Погледът й попадна върху снимка на две деца, окачена на стената. Момчето беше може би на три години, до него се виждаше бебе в момичешки дрешки. Стори й се, че разпознава брат си и себе си, но не беше сигурна, пък и не събра кураж да попита. Щеше да й е неприятно, ако й каже, че всъщност това са съвсем други деца. Не посмя да се приближи до снимката и да я разгледа по-добре, но все пак се зарадва, задето поне съществуваше възможността той да е окачил в жилището си нейна снимка.

Старецът разряза сладкиша. После впиха енергично вилиците си в меката ягодова торта и захванаха да поднасят към устата си големи, разкашкани розови купчинки. Елен отбеляза, че и двамата ядат много бързо. След третата вилица се замисли за ягодовия сладкиш, беше някак неподходящ за такъв ден. Дали друг щеше да й се стори по-добър? Ягодовите тортички бяха за скромни радостни събития, за непринудени семейни сбирки и за градински празненства. Ягодовият сладкиш я подсещаше за оси и за слънчеви чадъри в оранжево и жълто. По̀ на място щеше да е един сух фин кейк. Сухият фин кейк е безличен сладкиш, сладкиш, с който не свързваш никакви спомени. Ненатрапчив, подходящ за всякакви случаи. Докато мраморният кейк също би бил грешка, защото би й напомнил за детските рождени дни, които не й беше съдено да празнува. Майка й не желаеше нито едно от шестте деца, които бе родила от пет различни мъже. Затова изобщо не виждаше причина да се веселят на рождените дни на малките.

Старецът изяде с рекордно темпо сладкиша си и стовари второ парче върху чинията си. Дъвчеха и от време на време се усмихваха, а на Елен й се струваше, че той се чувства все по-добре. Почти така, сякаш тя винаги е била тук. Трогна я, че просто си седяха и ядяха заедно. Преди да дойде, си беше представяла какво ли не, но внезапно се изненада най-вече от това, че баща й имаше капка плодов крем на брадичката, от което изглеждаше напълно безпомощен. Долната й устна затрепери. Носът й се приближи към устата, очите й станаха стъклени. Тя бързо пъхна ново парче сладкиш в устата си и задъвка, за да възпре потока от сълзи. Елен знаеше, че беше по-добре да говори, отколкото да мисли за тези неща, затова каза първото, което й дойде наум:

— Ще нощувам у брат ми.

— Аха.

— От десет години си достроява къщата, та ще е малко неуютно.

— Аха. — Той си наля още веднъж сгъстено мляко и продължи да разбърква. Елен се смущаваше като го гледаше толкова съсредоточен върху кафето, но продължи да говори:

— В свободното си време прави колбаси. Много добри, трябва да отбележа.

Старецът се изправи с очаквателен поглед и остави лъжичката за кафе.

— Вярно ли? И какви колбаси прави? — Сега беше изцяло съсредоточен в нея.

— Лебервурст и кървавица, понякога и наденички — рече Елен.

— Фин лебервурст или едромлян? — попита той.

— Обикновено — едромлян.

— Точно едромления го обичам най-много. И как го прави? Машинно?

— Мисля, че да.

— Или просто така, с ръчна месомелачка и пълначка за колбаси?

— Не знам точно. Да го попитам ли?

— Да, много мило, наистина ме интересува. Но не коли сам, нали?

Старецът заговори припряно, имаше толкова въпроси.

— Не, взема месото директно от кланицата.

— А в мазето ли, къде?

— Да, в мазето.

— Браво! И откога?

— Не знам, мисля, че е започнал преди пет години. То му е просто хоби.

— Прави ли и шунка?

— Да, понякога.

— А пикантен салам?

— Мисля, че да, понякога.

— Но не и варени колбаси, а?

— Какво ще рече това?

— Бирени вурстчета, мортадела и така нататък. Ама то си е голяма играчка.

— Не, доколкото знам, досега не е правил.

— Но пача прави, нали?

— Не съм чувала.

— Аха.

За момент се възцари тишина и Елен се опита да му помогне да преодолее разочарованието.

— Е, може да е правил и пача, всъщност и аз не знам точно.

— И по колко произвежда горе-долу?

— Ами само за собствена консумация и за неколцина приятели. Не продава.

— Дали ще можеш да ми донесеш мъничко?

— Разбира се. Ще го попитам.

— Идеално!

Елен си помисли, че няма да е лошо и тя да прави колбаси в свободното си време. Щеше й се още преди години да се бе научила как се правят колбаси.

— Най обичам едромлян лебервурст. При Бертлер винаги правеха забележителен. Но сега той го приготвя по нова рецепта и просто не ми е вкусен. Най-честно му казах, че предишният беше по-добър, но той не ме слуша. Сега вземам само пача, но от оная без риган. Знаеш ли го Бертлер?

— Не, но трябва да е добър.

— Е, бил е и по-добър.

— Жалко, че тези неща се променят.

— Сам си е виновен.

— Вероятно.

— И какво има да оправя по къщата си? — попита старецът.

Още му личеше колко е разочарован от месаря Бертлер. Точно в този момент приличаше удивително не само на Елен, но и на брат й Франц. Елен се зарадва, че имат някои общи неща. Раздалечените горни предни зъби, носът, цветът на очите. Зарадва се също, че разговорът най-после потръгна.

— Смята да направи горе още една спалня за гости, освен това да вгради голяма вана — обясни тя.

— Има ли пари?

— Всъщност не, ама са много спестовни. Хранят се почти изключително с хляб и колбаси.

— Ами да не е лошо? Винаги съм казвал: защо да не ядеш това, което най обичаш, нали тъй?

— Вярно. Само че не е дотам здравословно.

— Защо?

— Не съдържа витамини.

— Че ти не ядеш ли салами? — учуди се той.

— Ям, разбира се, много ги обичам.

Той внезапно се оживи:

— Аз пък не обичам да ям витамини и въпреки това съм си добре.

— Да, направо страхотно — усмихна му се тя.

Брат й Франц обаче не беше в толкова добро физическо състояние. От две години носеше кислороден апарат на гърба си в нещо като раница. След като цял живот бе пушил по три кутии „Пал Мал“ без филтър на ден, по някое време просто му беше свършил въздухът.

— А Франц симпатяга ли е?

— Да, голям. По-рано беше малко труден характер, но сега е мил и любезен.

Дълги години брат й не успяваше да се справи с агресивността си. Без завършено средно образование и татуиран от шията до пъпа, той си намери работа само в поддръжката на аутобани. Ден след ден косеше разделителната тревна ивица и кастреше дръвчета, а моторният шум на колите още повече разбъркваше неспокойните мисли в главата му. Имаше дни, в които се чувстваше тъй, сякаш някой е пъхнал миксер в черепа му и прави мозъка му на пихтия. Вечер се опитваше да подреди хаоса с помощта на бира и вишновка, но от алкохола често изпадаше в ярост.

Спаси го кънтри музиката. В крайна сметка натрупа няколко хиляди грамофонни плочи, научи се да язди, спести пари за пътуване до САЩ и сега ходеше с каубойски шапки. Ставаше все по-спокоен, все по-доволен. Намери си работа в една фабрика, а също и мила, прекрасна жена.

Оттогава бе изпадал в ярост само веднъж, но толкова, че трябваше да потроши нещо. Малко след като изрязаха безбройните му татуировки — дори се наложи да му присаждат кожа от бедрата върху ръцете, се натъкна на статия, която описваше какви невероятни резултати се постигат в наши дни при премахването на татуировки с лазер. Тогава скочи, излезе, напи се с бира и шнапс и преби някакъв човек, който според него го гледал накриво. Оттогава пак беше кротък.

На Елен й трябваше време, за да приеме, че се е променил. Но сега чувстваше дори нещо като симпатия към него. Той бе извадил късмет. И тя извади късмет — намери си мъж, който я заведе от малкото градче в големия град и я дари с две деца, на които тя посвети живота си.

— Радвам се, че Франц е симпатяга — рече старецът и топло се усмихна. — С удоволствие бих се запознал и с него.

— Да, би било хубаво.

— Ти какво работиш? — попита той.

— Периодично правя инвентаризация на един голям супермаркет, сиреч броя артикулите по рафтовете. Но преди всичко съм домакиня.

— Добра домакиня?

Елен толкова се вживяваше в домакинството, че дори гладеше долното бельо, чорапите и кърпите за съдове, а също миеше и обувките, понеже обичайното чистене й се струваше недостатъчно. Правеше всичко това, защото не можеше да седи без работа, да кротува, да чете книги, да гледа телевизия. Не обичаше почивките в Италия, вече нямаше хоби, откакто дъщеря й, тогава седемгодишна, й попречи да отиде на курс по рисуване, като с кански рев се вкопчи в крака й.

— Ами да, много съм уредна и обичам да готвя — отвърна тя.

— Какво например готвиш?

— Немска кухня, но също и италианска, понякога азиатска или ориенталска.

— Не обичам азиатската.

Бодна я, дето той така категорично отрича нещо, което тя обича. Почувства се като отритната от него и за миг изпита ревност към брат си, който явно имаше повече общи неща със стареца.

— Обикновено готвя простички неща, но понякога харесвам и екзотичните ястия. Но само от време на време — поправи се тя, макар да не беше истина.

— Веднъж бях в един индийски ли, тайландски ли ресторант, вече не помня. Ама не ми хареса. Пък и си нямат понятие от хигиена — рече той.

— Не ми се вярва — каза Елен и тутакси се притесни дали беше редно да му противоречи толкова категорично. Не беше нужно да бъдат на едно мнение по всички въпроси.

— Тук си имаме добра храна, не ни трябва ориз с лайна — тръсна той, развеселен от собствената си римувана забележка.

Сложи върху ръката й своята длан, беше гореща и неприятно влажна, но за първи път потърси физическа близост с нея. В погледа му се четеше нежност, сякаш я приканваше да се посмеят заедно, като баща и дъщеря. После дръпна с пръсти очите си, докато се превърнаха в цепки, и рече:

— Аз не лазбила, само иска олиз — и толкова се зарадва на шегата си, така се засмя, че гласът му премина във фалцет.

Елен се помъчи да изобрази веселие. Баща й прие на сериозно измъчения намек за смях и от своя страна продължи да се смее още по-гръмко. После стана, отиде до шкафа и извади нещо от едно чекмедже.

— Трябва да ти го покажа, направо е удивително.

И сложи на масичката формуляр, озаглавен „Молба за предоставяне на убежище“. Първият въпрос, който Елен прочете, гласеше: „Откъде ти знаеш, че Федерална република — царство на дармоедите?“. Вторият: „От коя гора дошъл ти?“. Третият: „Откъде ти има паспорт? От умрял, краден, намерен, от колега?“.

Той чакаше Елен най-после да избухне в неудържим смях. Тя се опита с всички сили да се престори, че се смее, но вместо това се закашля. Той продължи по-подробно с пасажите, които му се виждаха най-забавни: „Кой е мама: сестра, леля, баба, жена на съсед?“.

Отново я погледна очаквателно, отново тя само изкриви лице и издаде няколко странни гърлени звуци. Мускулите й бяха толкова напрегнати, че жилите по шията й изпъкнаха, а челюстта й се стегна. Старецът сякаш започваше да се чуди дали тя изобщо е в състояние да се засмее на нещо, или тези къркорещи звуци са просто признак за някакъв недъг.

Елен огледа смутено хола и се съсредоточи върху степенуването на кафявия цвят, което откри в него. Имаше средно кафява библиотечна секция, тъмнокафяви столове, лешниковокафява масичка за сервиране, червеникавокафяв стенен килим, жълто-кафяви чаши, бакъренокафява гравюра на стената, махагоново кафяво кожено кресло, маслиненокафяв прибор за писане и сиво-кафява кушетка, с която той се сливаше. Елен преброи общо четиринайсет предмета в кафяво.

Тя погледна към стареца. Отчаяно затърси нещо хубаво по него, което да отвлече вниманието й. Мъчеше се да формулира някаква фраза, която да изрече, но през главата й профучаваха само откъслечни думи: пача, касапин, ягодова торта, наденичка, Франц, пощенска кутия, междуградски експрес, варен колбас. Той беше скръстил ръце и неспокойно мърдаше палеца си. Левият му палец беше по-дебел от десния. Беше направо грамаден в сравнение с другия и бе силно извит, също като нейния. Тя преглътна. Отново се опита да каже нещо и най-сетне успя да проговори.

— Фин метвурст^[5] — промълви тя. — Хммм.

— Обичаш ли и фин метвурст?

— Не.

— И аз не обичам.

Той й се усмихна, за да й покаже, че се радва на тази обща черта. Елен престана да отвръща на усмивките му.

— Май трябва да тръгвам — рече тя.

— Ами добре, беше хубаво, че дойде. Може би пак ще се видим.

— Да, може би — каза Елен и се надигна.

— Няма да забравиш за колбасите от Франц, нали?

Най-доброто

Никой аромат, който Хайди бе помирисвала досега, не можеше да се сравни с уханието на мъничката й дъщеря. Печена ябълка, следа от крем против изгаряне по ръцете, топъл сладкиш или дъжд върху горещия асфалт — всичките тези миризми бяха елементарни и всекидневни в сравнение с мириса на нейното бебе. Не можеше да се удържи, непрестанно поемаше уханието на малката Елза. Вдишваше го и търсеше някаква прилика помежду им. Но не откриваше в лицето на Елза нищо, по което да прилича на нея или на мъжа й Ханс. По-скоро Хайди имаше чувството, че държи в ръцете си своя стар баща, само че в съвсем умален вид и малко сбръчкан, удивително бе колко много приличаше Елза на него. Неговите тъмносини очи я гледаха, неговият нос с широките ноздри се бърчеше. Малката беше взела дори прическата на дядо си. Ханс и Хайди бяха руси, но бебето им имаше тънка черна косица, която се завърташе на същото място на темето както при дядото. Хайди погали копринената главица на дъщеря си и угрижено си помисли, че вероятно до края на дните си ще изпитва чувството, че живее с баща си, а не със собственото си дете. Тя събуди Ханс, който само преди минути се бе строполил върху жълтото спално бельо на болничното легло и за секунди бе потънал в дълбок сън. Челото му бе покрито с капчици пот. В стаята беше задушно. Хайди го помоли да отвори прозореца, още не й позволяваха да става. Ала кислородът се спря пред прозорците, сякаш въздухът в помещението беше прекалено гъст, за да се смеси с него.

— Ханс, Елза изглежда досущ като баща ми — тихо каза Хайди, за да не събуди дъщеря си, и казаното прозвуча като тайна, която не й бе позволено да изрича.

— Ама е много сладка — уморено се отзова той.

— Но какво ще правим, ако си остане такава?

— Та тя току-що се появи на бял свят. Дай й време.

— Да, но е странно, нали?

— Може да е реинкарнация на баща ти.

— Не става, в такъв случай трябваше да е мъртъв.

— Да, вярно. Радвай се, можеше и да е реинкарнация на Ханелоре Кол^[6].

— Никак не е смешно.

Малката се размърда и премляска с устнички, сякаш търсеше да бозае. Ханс изпъшка и се отпусна на леглото.

— Мисля, че трябва да я накърмиш.

— Ама аз още не знам как се прави.

— Хайде, дай да пробваме. Не може да е толкова трудно.

Обаче беше трудно. Както много други неща, които тя винаги си бе представяла като лесни. По принцип преди раждането пред нея се мержелееше просто една жизнерадостна цветна снимка: тя и бебето й. Едрозърнеста, леко размазана снимка с почти необлечена фигура сред бяло спално бельо, мека светлина и изцъклени от щастие очи — като онези снимки, дето висяха по стените на кабинетите на акушерката и на гинеколога. Сега обаче тя не гледаше ефирно и озарено, а се взираше нервно в бебето си, докато го повиваше, загрижена да не му счупи нещо. Елза беше толкова мъничка, много по-ранима от куклата, с която се упражняваха в курса по предродилна подготовка. Хайди избягваше упражненията с несимпатичната, облещена и доста износена кукла бебе, те я караха да се чувства някак тъпо. А когато Ханс се зае да повива гуменото бебе, тя се изсмя на висок глас. Също толкова неприятно й беше и да се упражнява за самото раждане и докато всички останали в помещението изпадаха в някакъв свещен захлас, Ханс и Хайди непрекъснато си гледаха часовника. Спестиха си един ден от курса — направо избягаха, понеже нямаха желание да лягат под команда върху гимнастическа топка. Сега тя се разтревожи, че може да е пропуснала тъкмо урока за кърменето. Явно Хайди нямаше никакви умения. Сестрите бяха недоволни от нея, консултантката по кърмене също — жената все стискаше устни с леко кисела физиономия, докато с резки движения наместваше под гърдата й възглавничката във формата на полумесец и й говореше подчертано благо. Хайди не обичаше този тон. Звучеше й, сякаш след раждането на детето си не е съвсем наред с главата. Или сякаш чрез раждането сама се бе превърнала в дете.

Малката ревеше непрестанно, макар Хайди да се стараеше максимално, и почти не спеше. Сестрите й донесоха първо механични, после електронни уреди, за да задвижи кърмата, но цялото това помпане се оказа безполезно. Все още нямаше достатъчно мляко за Елза.

Приятелите, които идваха, се усмихваха, шепнеха, носеха цели камари от плюшени животинки и после си отиваха, не можеха да се нарадват на малката Елза. Някои плачеха. Питаха Хайди не се ли побърква от щастие и какво е чувството да дадеш живот на дете. Когато тя отговаряше, че е доста уморително, те казваха:

— Да де, ясно, сигурно е уморително и болезнено, ама не е ли страхотно?

— Да, разбира се, че е страхотно — отвръщаше тя.

Хайди постоянно се взираше в Елза. Часове наред съзерцаваше малката й главица, която почиваше върху мекия й, все още закръглен корем или с бързи кимания търсеше гърдите й, при което мокреше копринената й нощница в цвят „яйчена черупка“. Тя разглеждаше лицето на Елза, което се бе променило леко и постепенно се отдалечаваше от дядовата й физиономия. Ала приликата все още съществуваше. Хайди наблюдаваше крехките сбръчкани пръстчета на Елза, които подобаваха повече на старец, а не на новородено, ноктите й, не по-големи от царевично зърно. Съзерцаваше кръглите й очи, които още не виждаха добре, и това я подсещаше за баща й, защото той виждаше зле и цял живот носеше очила със стъкла, дебели колкото плексигласова рамка за картина.

Напоследък Хайди често се питаше дали е достатъчно щастлива. Имаше чувството, че нещо не е наред в собствената й цветна снимка. Очакваше всеки миг да превърти от щастие или да се пръсне от любов. Може би дори да изпълни бурен танц из стаята, макар никога да не бе танцувала от радост, пък и това все още не бе възможно чисто физически. Ханс често й повтаряше, че двете с Елза трябва най-напред да се опознаят.

След като се прибраха вкъщи от болницата, той я наричаше „нашата несамостоятелна, мъничка нова съквартирантка“ и на шега нареждаше на Елза да вземе поне веднъж и тя да изпразни съдомиялната машина. Но Хайди не искаше съквартирантка, тя копнееше за щастие. Не че беше нещастна, в никакъв случай, но не изпадаше в несвяст от щастие и това я тревожеше.

Вече непрекъснато гледаше детето си и ставаше все по-нетърпелива. Малката не се смущаваше, че майка й я наблюдава часове наред. И без това през повечето време спеше. Толкова спокойна и кротка беше, дишането й се долавяше едва-едва. Само когато почти долепяше ухо до лицето на Елза, Хайди успяваше да чуе едва доловим шум, който напомняше за шумоленето на морето в безветрен ден. Ханс и Хайди следяха много стриктно всичко, откакто вече не бяха в болницата и съответно мерките за реанимация не бяха на тяхно разположение по всяко време. Те съблюдаваха всички указания за предотвратяване на внезапна смърт на детето. На втория ден след раждането на Елза в болницата им бяха дали брошура по този въпрос. В нея пишеше, че детето може да умре, ако не спазват изброените напътствия. Докато преди бяха твърдо убедени, че едно дете, щом е родено живо, ще продължи да живее, то след като прочетоха брошурата, бяха убедени в обратното. Вече не спяха с малката в едно легло, макар много да им се искаше. На равни интервали проверяваха дали Елза лежи по гръб, дали спалното й чувалче не се е разместило, каква е температурата в стаята, и поне през двайсет минути — дали диша. Правилото относно стайната температура представляваше проблем.

— Питам се какво ли са си въобразявали, като са писали, че в спалнята винаги трябва да се поддържат 17 до 18 градуса. Какво ще стане през лятото? — попита Ханс.

— В такъв случай децата в южните страни трябва да измират като мухи — подкрепи го Хайди.

— Или човек трябва да си купи климатична инсталация, за да спаси живота на детето си. Но тогава човечеството изобщо нямаше да оцелее, нали?

— Не знам, в пещерите на неандерталците сигурно е било хладно, а?

— Да, ама не всеки си е имал пещера.

— Така ли?

— Аз поне така смятам — рече Ханс.

— Какво ще правим сега? Тук вътре в момента температурата е 25 градуса.

— Да я съблечем гола? — предложи Ханс.

— Не, кърмачетата не може да спят голи. Пишеше го в другата брошура.

— Де да знам, тогава да си купим вентилатор.

— Но може пък да настине от течението.

Отложиха решението за по-късно и започнаха още по-често да проверяват Елза, докато спи.

Никой не им беше казал, че бебетата хъхрят, стенат, пъшкат и гъргорят. Хайди често се стряскаше, когато нощем детето издаваше някой от своите странни звуци, убедена, че вероятно това е предсмъртното издихание, за което намекваше брошурата.

Родителите на Хайди пристигнаха на третия ден, след като тя, Ханс и Елза се прибраха вкъщи. Когато отвори вратата и се изправи пред своите развълнувани родители, Хайди сякаш видя пред себе си две големи бебета. Щом баща й взе Елза на ръце, тя започна систематично да сравнява лицата им — от косата и челото до шията — и стигна до заключението, че вече не си приличат чак толкова. Почувства облекчение. Майка й обаче беше на друго мнение. „Одрала е кожата на дядо си!“ — повтаряше тя и се смееше. Хайди не се засмя с нея. Запита се как ли би протекъл животът на дъщеря й, ако и като тийнейджър продължи да прилича на баща й.

Родителите й бяха във възторг, че всичко е подготвено толкова добре. Старият скрин за бельо и повиване на пеленачета, множеството ританки от естествени материи, висящото леко украшение над легълцето с движещи се фигурки — всичко беше налице. Ханс и Хайди не бяха забравили нищо от списъка, който свалиха от Интернет. Кремове, кофа за използваните памперси, спално чувалче, копринена шапчица, термометър за ваничката, влажни хартиени кърпички, обогатени с крем, бейбифон, помпичка за изсмукване на секрета от нослето, обувчици, камизолки, бебешки хамак, плюшени животинки, еднократни абсорбиращи лигавчета, чорапчета, терлички, люлка и термометър за измерване на телесната температура.

Родителите на Хайди първоначално възнамеряваха да останат две седмици — Хайди им беше казала, че ще се радва. Щяха да й помагат, а тя щеше да си почива. Но само два часа след пристигането им тя разбра, че родителите й, веднъж дошли, щяха да си останат тук. Преди не се беше замисляла по въпроса. Представата й за времето, което предвиждаше да прекара с тях, беше някак абстрактна. Не снимка, а нещо като „Супер 8“^[7]. В него те преминаваха през леко размазаната картина бързо, гукайки, с детето на ръце, топлеха биберона, отново профучаваха с гукане през треперливата картина, смееха се и кимаха с глава радостно и припряно със скоростта на забързан кадър. Размахваха дрънкалки в ярки цветове и сами си приготвяха непретенциозни ястия. При което бебето вече седеше на високо столче и хапваше кашички. Ала родителите й изобщо не бяха на кино. Те бяха реални. Спомняха си за детството на Хайди, разказваха всичките забавни случки, които тя вече знаеше наизуст. С тяхното идване в жилището сякаш стана по-топло и по-задушно. Вероятно изразходваха твърде много кислород, понеже говореха безспир.

Хайди и Ханс скоро се умориха, но Хайди се надяваше да свикне със ситуацията. Все пак майка й беше родила четири деца. Хайди можеше да я пита за всичко, това й вдъхваше увереност. Възхищаваше се на майка си и на напълно естествените й похвати. Майка й знаеше защо съдържанието на памперсите има такъв или онакъв цвят и кога този цвят следва да се промени; знаеше кога детето е гладно и кога му е неуютно и неспокойно. Знаеше всички детски песнички и забавляваше бебето с високия си глас. Знаеше на какво се дължат звуците, издавани от Елза, и как да я успокои. Беше добра баба.

— Веднага ли, след като се родих, ме обикна и се почувства суперщастлива? — попита Хайди, защото, ако някой знаеше кое е правилно и кое не, това беше майка й.

— В секундата, в която излезе! Разбира се, какво си мислиш? — отвърна тя. — Това е съвсем естествено. Вече обичам и Елза с цялото си сърце — додаде тя. — Защо?

— Ама превъртя ли от щастие? Както когато се влюбиш, не, всъщност много повече? Така де, както никога не си се чувствала досега?

— Да, много добре го описваш. Защо питаш?

— Не знам, някак не усещам онова огромно щастие, което очаквах.

Майката потресено изгледа Хайди:

— Да нямаш следродилна депресия? Върви на лекар!

— Не, нямам никаква депресия. Защо да ходя на лекар?

— Може би ти липсват хормоните на майчинството.

— Може би, но не вярвам, че човек може да гълта хормони на майчинството като хапчета.

Очите на майка й се насълзиха:

— Трябва да обичаш детето си до полуда, трябва да го боготвориш, не може да бъде другояче. Всяка жена изпитва върховно щастие, когато рожбата й се появи на бял свят.

— Но аз наистина я обичам.

— Какво значи „обичам“, Хайди? Човек обича и препечени филийки.

— Разбира се, че я обичам много повече от препечените филийки.

Родителите наблюдаваха Хайди, когато повиваше Елза, когато се взираше в детето си, когато носеше малката на ръце, когато се опитваше да я накърми поне донякъде. Хайди се чувстваше под постоянен контрол и сякаш чувстваше присъдата им. Те не казваха нищо, но Хайди отгатваше мислите им. „Погледни я само, изобщо не се държи майчински“, кънтеше в ушите й неизреченият укор. „Пък и не умее да повива като хората.“ Или: „Носи я някак си неуверено…“.

Родителите й я преследваха из апартамента. Дори когато ходеше до тоалетната, един от двамата заставаше пред вратата, за да си говори с нея и да я пита дали може да й помогне с нещо. През два часа се интересуваха как се чувства, а на всеки трийсет минути й напомняха колко очарователна, сладка, забавна и красива е дъщеря й, и то с такъв тон, сякаш самата тя смяташе детето си за грозно и тъпо.

— Виж колко сладко гледа. Погледни, Хайди! Погледни най-после, виж колко е сладка! — провикваха се те от единия край на жилището до другия. — Хайди! Ела де, Елза се размърда, голяма сладурана! Хайди! Идвай, трябва да я видиш!

И Хайди идваше и гледаше. Радваше се, когато малката вирне пръстче или когато суче със скорост, различна от досегашната. Понякога наистина се трогваше от дребните неща. Само дето предпочиташе да не я подканват да се възторгва. Знаеше, че родителите й желаят само най-доброто, но това най-добро беше просто непоносимо.

Майка й отново се просълзи и с мъка продума:

— Но аз толкова се стараех…

— Може да ни погостувате отново някой друг път — каза Ханс, който бе подхванал темата, и пусна усмивка, напомняща за посещение при зъболекаря. — Не е заради вас, просто искаме да се справим някак сами.

— Добре, тръгваме си, но да знаеш, че майка ти няма право на отпуск в близките четири месеца — рече баща й.

— Можете да отидете на хотел — предложи Ханс.

— Толкова се радвах на нашата внучка! — каза майка й. — Толкова неща й накупихме, а и не можем да си сменим билетите за влака.

— Ще ви ги платя — изпусна се Хайди и моментално съжали. Стана й мъчно, но се надяваше те скоро да го забравят.

Хайди продължи да наблюдава дъщеря си при всеки удобен случай. Започна често да я нарича по име, повтаряше го отново и отново. Беше забелязала, че звучи някак странно от нейната уста, може би беше неподходящо. А може би просто го изричаше прекалено често, помисли си тя: Елза, Елза, Елза, Елза, Елза, Елза, Елза, Елза, Елза, Елза, Елза, Елза, Елза. По някое време започна да й звучи като име на модерен продукт от пластмаса или като название на учреждение, или пък като заемка от друг език. Може би това беше „да“ на норвежки или някакъв дървесен вид на фински. Или просто — звук някакъв. Пееше името, вграждаше го в детски песнички, които обаче не знаеше особено добре. Ханс установи, че тя докарва, кажи-речи, всяка песен до мелодията на националния химн на Германия: „Ееей, там горе на планинаааата се вдига страшна олелия, две джудженца се каааарат за едно картофено кюфтееее“. Но тя не спираше да се упражнява, а Елза не се оплакваше.

След десет дни за първи път излязоха на разходка. Странно беше да се озоват отново сред хора, навън, сред кипящия живот, в който всеки правеше, каквото винаги е правел. Бавно бутаха по улицата старата виненочервена детска количка, която им бяха подарили. Минаха под кестените, чиито сухи листа вече се стелеха по нагорещената улица. Хайди долови мириса на приближаващия се дъжд и се зарадва на предстоящото разхлаждане, което щеше да понижи температурата в спалнята, а значи и да направи по-малко вероятна внезапната смърт на Елза. Спомни си как възприемаше лятото по-рано. Също както плажа и планините — едно толкова отчетливо, ясно чувство, че човек можеше да го извика по всяко време в паметта си. Но сега възприемаше по съвсем друг начин лятото, жилището си и дори дърветата, и това я караше да се учудва.

— Всичко е някак различно. И ти ли го усещаш? — попита тя Ханс.

— Ами да. Но вероятно това е нормално.

— Мислиш ли, че занапред често ще се променя, искам да кажа, че сега е различно, а когато тя тръгне на училище, пак ще е различно? А когато порасне, още по-различно? Че сега, така да се каже, човек има пред себе си много животи, в които всяко лято винаги ще се усеща различно?

— Не, смятам, че само сега е различно, а после ще си остане, както си е.

Елза започна да издава жални звуци. Седнаха на една пейка в парка и й приготвиха биберона. Хайди извади от количката своето мъничко, ухаещо дете и го целуна по меката косичка. Малката започна бавно да пие. Изобщо тя подхождаше към всичко бавно и безметежно. Хайди често се чудеше как така е толкова спокойно това дете. В някои моменти й се искаше да бъде на мястото на дъщеря си. Тихо затананика песничка: „Едно птиченце искало да се ожени“ и с гордост установи, че този път е уцелила тоналността. След малко се усети, че се взира с празен поглед в парка, вместо да гледа детето си, което хранеше с биберона. Подобно нещо й се беше случило веднъж, когато размахваше дрънкалка пред Елза. Опита се да се съсредоточи върху биберона, притисна Елза към себе си, приглади тънкото вълнено одеялце, в което бе увита малката, и се вгледа в нея. Елза сякаш се озърташе към парка, въртеше леко главица и продължаваше да смуче от биберона. Изведнъж го пусна и се засмя на висок глас — не преставаше да се смее. Смееше се по особен начин, както се смеят възрастните. Гръдният й кош потреперваше, раменете й се тресяха, нещо й се беше сторило адски забавно. Ханс и Хайди я гледаха, сякаш наблюдаваха бушуваща природна стихия, и гадаеха какво ли беше намерила за толкова смешно Елза.

— Та тя още не вижда и не разбира почти нищо.

— Да, ама вече може да долавя мирис, да усеща вкуса, да чувства и да гледа, така де, още не вижда добре.

— Хубаво, но всичко това още няма смисъл за нея, нали? — попита Ханс.

Едва след няколко седмици или дори месеци Елза ще вижда света като филм, нещо като поредица от диапозитиви, каза Хайди. Беше го прочела в една от книгите за бебета.

— А после, тоест много по-късно, ще забележи, че има връзка между нещата. Например че човек не може да бъде на вратата и веднага след това — до леглото, а че се придвижва постепенно към него.

— Наистина ли?

— Да, пише го в книгата.

— И какво още пише?

— Ами че след около пет месеца трябва да може да се преобръща сама, а след около година да казва „мама“ и „тате“.

Не преставаха да се чудят откъде дойде този възрастен смях.

Когато акушерката приветства Елза с добре дошла на белия свят, преглеждайки я няколко дни след раждането, Елза я загледа дълбоко и продължително право в очите. Акушерката беше изненадана и я нарече „стар дух“. Хайди и Ханс не обърнаха внимание на думите й, сметнаха ги за твърде езотерични, още повече че кабинетът на акушерката беше със стени, покрити със стиропор, и лампи от планински кристал, а освен това тя караше групата в началото на всеки ден от курса по предродилна подготовка да медитира и да си представя, че се намира на екскурзия из Хималаите. Но сега Хайди й повярва, Елза сигурно бе живяла вече на този свят. Убедена беше, че може да се е засмяла единствено на нещо от своя предишен живот.

— Всъщност е съвсем очевидно, нали? — рече тя.

— Далай Лама казва, че всички ние сме се прераждали безброй пъти и затова е повече от вероятно всички да сме роднини помежду си — отбеляза Ханс.

— Може би аз съм братовчедка на Елза — предположи Хайди.

— Или пък тя ти се пада майка.

— Не, не може! Това го учихме. Душата странства, но не се променя, ето, например, ако си бил африканец, а сега си ти — така става. Но Елза не може да е същият африканец. Разбираш ли какво имам предвид?

Известно време наблюдаваха Елза, която се усмихваше на нещо, изцяло потънала в своя собствен свят.

— Как мислиш, каква е била в предишния си живот? — попита Ханс.

— Хммм, трудно е да се каже. Може би южноамериканка или испанка.

— Защо? — стресна се той.

— Не знам, така го чувствам.

— Тогава тя е Фрида Кало^[8].

— Със сигурност е била нещо прекрасно — рече Хайди.

— Във всички случаи.

— Иначе нямаше да е толкова спокойна, щеше да страда от газове например.

— И аз така мисля. Или щеше да е бръмбар.

Хайди се сети за приятелката си Моника, която беше много щастлив човек. Веднъж Моника отишла при медиум и се поинтересувала какви животи е живяла преди. Жената, медиум от телевизионен канал, й съобщила, че през 1942 г. е била еврейски бежанец.

— Но това не значи, че ще ти се дари по-добър следващ живот само защото си страдал много, нали? — попита Хайди.

— Не, само ако имаш добра карма и тъкмо обратното става, ако не си се потрудил достатъчно да си изработиш добра карма.

— В такъв случай може да е била боец от Съпротивата.

— Май да. Но защо всъщност всички са или революционери, или преследвани евреи, или нещо подобно? Защо никой, който отива при медиум, никога не чува за себе си, че в миналия си живот е бил просто най-обикновен човек?

— Някой минувач.

Ханс се засмя.

— Искам да кажа редови гражданин, с други думи — нормален, обикновен — поясни тя.

Хайди се замисли какъв ли е сега животът на Елза с нея, защото й беше трудно да си представи предишния й жизнен път, без да вникне в качеството на сегашния. А може би Елза е била просто някой безименен войник, спуснат с парашут от небето. Ако пък е била испанка, може да се е борила срещу Франко, или да е била домакиня в предградие на Мадрид. Трудно беше да се каже дали Елза си е изработила добра карма и поради това се е преродила като нейна дъщеря, или пък е натрупала много тежка карма и сега за наказание е попаднала при нея. Дълго размишлява и реши, че Елза се е справила доста добре, като се вземат предвид другите възможности за място в живота. Беше си добре, лежеше кротко и издаваше лекия звук на морско шумолене. Ако малката нямаше никаква карма, тогава нямаше изобщо да се прероди, ами щеше да си съществува някъде там в нирвана и нямаше сега да се занимава с пиене на мляко. Всъщност, де да знае човек какво точно става в нирвана… Хайди се радваше, че си има Елза.

Тази нощ за първи път от много време насам спа непробудно, дълбоко, дълго и без сънища. Събуди се чак след дванайсет часа. В стаята беше горещо и тъмно, косата й бе залепнала на челото. Не знаеше дали е нощ, или ден, но Ханс и Елза ги нямаше. Хайди изхвърча от спалнята и видя детето си да лежи голо върху вълнено одеяло в кухнята и ведро да се усмихва на стената, докато Ханс чистеше. Хайди се скри зад рамката на вратата и известно време наблюдаваше двамата. Усети как щастието бавно пропълзя от кокалчетата на краката й нагоре, към гърдите, докато накрая почти превъртя от радост. Пристъпи към Елза, взе я на ръце, струваше й се, че ще се пръсне от любов. Реши отсега нататък да прави всичко, което й се мержелееше в онзи филм. Да се усмихва със стъклен поглед, да се наслаждава отнесено, да бъде потопена в мека светлина и евентуално дори, крещяща от щастие, да танцува из апартамента. Сега най-после можеше отново да танцува.

Няколко дни по-късно Хайди предложи на Ханс да преименуват Елза. Нарекоха я Долорес и стигнаха до общото заключение, че е била дебела испанска домакиня. С много деца и мъж с обветрена кожа, който непрекъснато пушел и ругаел гозбите й. Но тя не се трогвала, просто продължавала да готви, както си знае, решела упоритите като тел коси на децата си и се смеела на живота.

Хани и Хани

„Мили Боже, помогни ми! Моля ти се, моля ти се, моля ти се, мили Боже, направи така, че да ме покажат по телевизията, много ти се моля! И още, мили Боже, направи така, че всички да ме видят и да кажат, че съм страхотна, и направи така, че да ме поканят и в други телевизионни предавания. И нека никой повече да не умира от глад. В името на Отца и Сина, и Светия дух, амин.“ Молех се мислено, със стиснати под чина ръце, чак връхчетата на пръстите ми бяха алени от стискане. Когато свърших, се прекръстих незабележимо върху бедрото си, без нито за секунда да изпускам от поглед екипа на кастинга, който стоеше отпред до дъската и съсредоточено ни разглеждаше.

Сигурна в победата си, моята съседка по чин Лаура Вебер гледаше към дъската с искрящите си сини очи с дълги мигли, увиваше една от русите си къдрици около показалеца и с целия си вид ми напомняше, че нямам никакви шансове, освен ако Бог не реши да ми помогне. Моята коса беше къса и права като стрък праз, бях прекалено висока и слаба, заради което седях почти на гърба си, толкова ниско се бях свлякла, за да не стърча прекалено до Лаура Вебер. Съучениците ми ме наричаха „хлебна коричка“ или „солета“. Още преди да напусна детската градина бяха престанали да ме определят като „сладка“, защото лицето ми отрано бе загубило детските си черти.

В предаването, което щеше да направи прочут един от нас, деца описваха понятия, които видни личности трябваше да отгатват. Съучениците ми бяха гледали често предаването, докато в нашето семейство нямаше телевизор. След като прегърнаха биологично — динамичния принцип на хранене, родителите ми сами си месеха и печаха хляба, основаха дружество на привържениците на Деметра^[9] и група за снабдяване с биологично чисто мляко — и махнаха телевизора от хола. Смятаха го за също толкова вреден, колкото бялото брашно и третираните с химикали хранителни продукти.

Из класната стая се разнесе шушукане, когато телевизионният екип избра мен. Разтреперана, се надигнах от чина и се насочих към дъската, а всички погледи бяха вперени в тила ми. Не знам дали някога по-късно в живота си съм била толкова доволна, както в този миг. Благодарих на Господ и мислено се прекръстих.

Всяка сряда в продължение на цяла година двете с майка ми, изпълнени с надежда, ходехме в осемнайсет часа у съседите, семейство Кочиоло, залепвахме се за дивана им от изкуствена кожа и гледахме предаването по техния огромен лампов телевизор, имитация на черешово дърво. И всяка сряда в продължение на цяла година двете с майка ми, хванати ръка за ръка, се прибирахме вкъщи след края на предаването, преливащи от разочарование. Понякога плачех, дори телефонните обаждания в телевизията не ни помагаха да разберем кога най-после ще ме покажат.

Шестнайсет месеца по-късно, малко след десетия ми рожден ден, най-сетне ме обявиха: „Осемгодишната Йохана Грюн от Мюнхен ще ни обясни следващото понятие“, изрече водещият, който имаше прическа на сърфист. От вълнение впих пръсти в ръката на майка ми. Една бивша скиорка в напреднала възраст, създателка на собствена марка спортно облекло, трябваше да отгатне това, което описвах. Седяхме със зяпнали уста пред апарата и гледахме как моето детинско изображение обяснява плахо, но умно за какво става въпрос. Скиорката, чиято фамилия беше двойна, с тире, натисна червеното светещо копче още на четвъртата ми дума. Надявахме се да сбърка отговора, снимката с моето лице се смали и отиде на заден план. Но водещият не я остави да се мъчи: „Правилен отговор, трийсет точки“, каза той и всичко свърши. Моята телевизионна слава продължи точно четири секунди и половина.

През следващите седмици с майка ми питахме всеки, когото срещнехме, и всеки, когото познавахме, какво ще каже за участието ми по телевизията, но явно никому не бях направила впечатление. Нито съучениците ми, нито съседите, приятелите на родителите ми, познати, роднини — никой не ме беше гледал.

Няколко месеца след участието ми все пак получих писмо от момиче, което носеше същото име. Йохана Грюн от Мартинсрийд, предградие на Мюнхен, беше почти на десет години и имаше желание да се запознае с мен. Единствено тя ме беше забелязала, за което й бях безкрайно благодарна.

На път за Мартинсрийд с нашата шумна кола — ванилен на цвят „Опел Кадет“ комби — прекосихме обширна ничия земя. Сиви, високи жилищни комплекси с балкони, гледащи към аутобана, монотонни, плоски ниви с рапица се простираха между магазинни халета за мебели и килими, строителни материали и стоки на едро. Започнах да нервнича, казах си, че животът на моята адашка сигурно е белязан от тази грозота, а може и самата тя да не изглежда особено добре. Но щом прекосихме границата на предградието, сградите станаха по-малки, а цветовете — по-приветливи. Паркингът на обособеното селище беше пълен с шарени нови коли, крехките млади фиданки цъфтяха, а бетонните пътечки се виеха елегантно. От сенчестите холове над балконите на триетажните къщи се носеше музика, тракаха прибори. Пред мен се разкри нов, непознат свят, който ми хареса. Триетажните сгради с цвят на жълтък бяха простички, с изчистени форми, но имаха вити метални парапети, геометрични стъклени елементи и триъгълен метален декор в актуалните ярки цветове, а по външните стени се катереше клематис^[10].

Щом влязохме в жилището на другото семейство Грюн, направо се шашнах от кристалночистия аромат, излъчван от теракотения под и от модерните мебели. Имаше черни дизайнерски стъклени масички и рафтове, по които бяха натрупани списания и сувенири от цял свят, халогенни лампи и даже вентилатор на тавана. Родителите на Йохана имаха спортни, здрави тела и бяха облечени с висококачествени дрехи за свободното време в пастелни цветове, които подчертаваха загорялата им от слънцето кожа. Бащата имаше малко коремче, което издаваше склонност към купоните с барбекю на моравата. Поздравиха ни с широки усмивки, които разкриваха целите им венци, и очевидно се стараеха много, сякаш ги гризеше съвестта. Не успяха да скрият обаче, че са очаквали нещо друго от семейството на една кандидатка за телевизионна слава. При това бяхме положили толкова усилия с облеклото. Родителите ми бяха облечени простичко, но стилно. Аз носех светлосините си тесни джинси и към тях — матроска фланелка на сини и бели райета. Майка ми я купи специално от един магазин в Швабинг^[11] и аз много се гордеех с нея, беше толкова скъпа. Бях обуздала с множество шноли късата си коса, която оставях да израсте, а ноктите си бях изрисувала с лилав флумастер. Но другата Йохана, която излезе бавно от детската стая, изглеждаше къде-къде по-добре. Беше с лъскави сандали, лачена диадема на точки и къса памучна рокличка — бяла, на розови цветчета, с кръстосани ивички плат на гърба, които подчертаваха красивите й, силно загорели рамене.

Семейство Грюн играеха тенис и току-що се бяха завърнали от отпуск, обясниха те, когато изказахме възхищение от тена им.

— И къде бяхте? — попита баща ми.

— В Турция, в клуб „Робинзон“.

— Клуб „Робинзон“ сигурно е нещо, свързано с приключенията? — попита майка ми. Семейство Грюн бе озадачено.

— Не, това е страхотна верига от ваканционни клубове. Горещо ви я препоръчваме.

— Така де, ама пак от сорта на приключенията?

— Не, защо?

— Помислих си заради „Робинзон“ и Робинзон Крузо.

Не, било нещо като клуб „Мед“^[12], не можело майка ми да не го знае. Тя кимна, макар да не ми се вярваше, че е чувала някога за него. Семейство Грюн продължаваха да се усмихват и изглеждаха, сякаш разговарят с група туземци, които са срещнали по време на излет из Анадола с минибус.

То и аз не бях чувала за клуб „Робинзон“, но клуб „Мед“ го знаех. А тенисът и клубните ваканции за мен бяха нещо фантастично и в същото време недостижимо. Веднъж в годината ходехме до Австрия, край някакво езеро, и отсядахме в къщата на един познат, където живеехме безплатно. Често валеше. По-рано не ми беше правило впечатление, че това, което имам, не е достатъчно. Преди пътуванията ни до Австрия се радвах дори на детската ваканционна карта, предоставена от градската управа на Мюнхен. Прекарвах прекрасни следобеди на къпалнята, в зоологическата градина и по други градски съоръжения. Но виждането ми за нещата се промени, откакто съучениците ми започнаха да ходят на далечни пътешествия и после разказваха за ваканциите си в Кицбюел^[13] или във Франция.

Във всеки случай господин Грюн явно печелеше доста повече от баща ми, който от петнайсет години не беше получавал повишение на заплатата в издателството за учебници, където се трудеше. А може би Грюнови не харчеха всичките си пари за храна, както правеха моите родители. Господин Грюн търгуваше със санитарни артикули и санитарни инсталации за ресторанти и хотели и работеше от дома си. Жилището им в новопостроената сграда беше собствено — новина, която родителите ми посрещнаха с израз на възхищение.

Докато родителите ни си проправяха пътя през един следобед без каквито и да било допирни точки, аз опознавах Йохана и нейните богатства. Тя притежаваше колекция от гуми за триене, която надминаваше всичко, което бях виждала до момента. Имаше и персонален компютър „Комодоре Амига“, на който можеше да играе всевъзможни игри. Не откъсвах поглед от нея. Беше толкова красива с шоколадовата си лъскава коса, с тъмнокафявите кръгли очи и модната подстрижка на уж небрежни кичури. Самоуверена и елегантна. Говореше тихо, което придаваше значимост на всяко нейно изречение. Не вървеше да й отговарям с моя писклив глас, затова се нагодих към тона й и в крайна сметка започнах да говоря по-тихо и от нея.

— Ама нямаш гума за триене с формата на торта с черешка отгоре, нали? — прошепнах, сякаш споделях огромна тайна.

— Не, за съжаление.

— Имам две, ще ти подаря едната — промълвих аз. Всъщност имах само една, но толкова исках да притежавам нещо, което тя няма, при това — двойно.

— И твоите родители ли ти ходят по нервите? — попитах тихо.

— Не, всъщност са окей.

— Моите също. Тотално окей — отвърнах.

— Искам да кажа, че и моите не са върхът, но са си окей.

— И с моите е така… Тук е супер готино според мен. Тотално различно от там, където живея — рекох аз.

Завиждах на Йохана за това, че живее в Мартинсрийд, и в същото време се сърдех на Господ, че не можех и аз да живея там.

— Жилището ви е върхът, също кварталът и изобщо всичко — повторих.

Никога преди не бях произнасяла думата „върхът“, но от този момент тя се превърна в неделима съставна част на моя речник. Едва ли имаше нещо позитивно, което да не е „върхът“. Нищо вече не беше добро, красиво, супер, готино, жестоко, страхотно или щуро. От този миг думата „лайно“ не съществуваше, защото Йохана казваше „дрисък“.

След няколко месеца преминах в ново училище, адашката ми пък постъпи в прогимназията, а по-късно щеше да отиде в реалката. Виждах я само един-два пъти в месеца, Мартинсрийд беше твърде далече, а родителите ни така и не успяха да си станат симпатични. Винаги започвах да се готвя за срещите ни седмица по-рано. Подбирах нещата, които да покажа на Йохана, умувах какво ще си говоря с нея и измислях малки подаръчета, които да й дам. Наближеше ли денят на срещата ни, часове наред си блъсках главата какво да облека и как да си направя косата.

Веднъж Грюнови ме заведоха на Олимпийския стадион на попконцерт на „А-ха“ — любимия състав на Йохана, аз също го обожавах, понеже тя ми беше разказвала за него. Харесвахме още Брос, Блек и Рик Астли^[14]. Родителите й обещаха да ни заведат и на техните концерти. Когато Йохана ми гостуваше, често си правехме скривалище под стълбите, които водеха към пералното помещение в задния ни двор. Седяхме там с часове и пеехме песните на „А-ха“, макар че почти не разбирахме английски. Понякога четяхме на глас извадки от дневниците си и често говорехме за секс. Йохана знаеше вече доста неща. Например че ако духаш на пишка, няма да забременееш. И че можеш да си пъхнеш езика в нечие ухо. Мен ме бяха просветили отрано, но тези подробности ми бяха неизвестни.

После Йохана се влюби. Той се казваше Тоби и беше две години по-голям от нас. Когато тя ми описваше русите му коси и яркозелените му очи, аз си представях хитрите очи на котка, а не приятната усмивка на тийнейджъра, който би направил Йохана щастлива. Страхът да не я загубя, първото ми силно чувство на ревност, нарастваше с всяка дума, която тя изричаше за него и за преживяванията си. Панически разсъждавах, че ако тръгне с Тоби, Йохана няма да има време за мен и колко празен щеше да е тогава животът ми. Аз още не се бях влюбвала, представа си нямах какво е чувството, но предполагах, че е нещо много голямо и може да разруши всичко друго, включително приятелството.

Обръщах се към Господ, който винаги досега ми беше надеждна опора. Той ми уреди както джинсите „Ливайс“, така и възможността да замина с Йохана и родителите й на клубна ваканция в Южна Италия. Молех Господ този Тоби да бъде сполетян от тежко акне, да се влюби в друга, дори да се държи лошо с Йохана или да се премести някъде далече, в друг град. Умолявах го да направи така, че после аз да утешавам Йохана.

Но Господ ме изостави, въпреки че в замяна му предложих всички неща, с които се бях сдобила през последната година. Даже новия си уокмен. През следващите две седмици по лицето на Тоби не изби нито една пъпка, а Йохана дори веднъж отиде на среща с него. Ето защо реших и аз да си потърся някое момче за влюбване. Избрах Симон, който седеше два чина пред мен. Беше хубавичък, макар и не рус, затова пък имаше средно дълга кестенява коса. След като го избрах, всичко тръгна от само себе си. Всеки ден го харесвах все повече и повече. Но още не правех опити за сближаване. Като начало ми стигаше, че съм влюбена, макар понякога да изпитвах съмнения дали това беше истинската любов.

По цели нощи водех вътрешни диалози, в които репетирах какво ще разправям на Йохана за Симон. Трябваше да й опиша тъмносивите му очи, небрежната му походка и сочните устни. Красивият му нос, маратонките му и още, че прекарва ваканцията си в Корсика и в Цермат^[15]. Гръмкият му мръснишки смях и слабите му оценки, които го правеха да изглежда голям пич. Представях си как ги запознавам. Как се гордея и с двамата и как всички ми се възхищават, задето се обграждам с хора, които са върхът. Фантазирах си как тримата се разхождаме из квартала на Йохана или как водим Симон в нашето скривалище. Как заедно си правим върховни телефонни майтапи и как тримата, ръка за ръка, гледаме телевизия.

С цял роман в главата и със сак, пълен с дрехи, пристигнах следващия път, за да пренощувам у Йохана. Бях облечена с тесните розови джинси, които ми стягаха на бедрата, защото през последните месеци наддадох някое и друго килце, и с блузката с апликация от лъскави камъчета, които леко скриваха бюста ми, от който се срамувах мъничко. Към всичко това — тюркоазени еспадрили. Ядохме багети с кетчуп, седяхме докъм полунощ и гледахме телевизионното състезание „Да се обзаложим ли, че…?“. Но аз през цялото време бях напрегната, защото още не бях разказала на Йохана за моята любов.

Щом си легнахме в тесния й креват, думите сами се изстреляха от устата ми. Стараех се да говоря тихо, както правех винаги в нейно присъствие, а междувременно и когато не бях с нея. Говорех толкова бързо, че думите ми се застъпваха, и дишах шумно.

— Докосвала ли си се вече до кожата му? — попита тя.

— Не.

— Имам предвид ей така, както си минаваш покрай него и да го погалиш, нещо такова.

— Не.

— Много ми се иска да докосна кожата на Тоби.

— И аз тази на Симон. А би ли се целувала?

— Много ясно. Хубаво би било.

— И на мен ми се иска да се целувам.

— Може би никога няма да се целуваме. Това ще е ужасно. Мисля, че тогава бих се самоубила.

— И аз, и аз.

Известно време обсъждахме как ще се самоубием и си фантазирахме какво ли ще е, ако се целуваме с много мъже, дори ако спим с тях.

— Но дотогава има много време — рече Йохана.

— Не говори така, не е чак толкова много — отвърнах. — Аз даже имам срамни косми.

— Аз имам само две косъмчета, изглеждат смешно.

— Покажи ми.

— Не — плахо ме погледна Йохана.

— Хайде де, и аз ще ти покажа моите.

Смъкнах си впитите джинси и белите гащички и изложих на показ петдесетината си срамни косми.

— Някак странно, а? — отбеляза тя, докато ги разглеждаше, сякаш бяха някакво рядко насекомо.

— Сега ти ми покажи твоите — настоях.

Тя поруменя, все още се опъваше, но накрая се съгласи. Не видях никакви косъмчета, затова се приближих по-плътно.

— Ей там, по-надолу — насочи ме тя.

Озовах се толкова близо до срамните й части, че усетих миризмата на пролетен душгел и на гола кожа, на която не й е позволено да диша. Миризма, която не познавах дори от самата себе си.

— Вярно, че изглеждат смешно, понеже са толкова малко — изрекох, леко замаяна.

Единичните косъмчета сякаш извираха направо от вагината й, но кой знае защо изобщо не се погнусих.

— Хммм, и аз така, смятам.

Йохана май леко ми завидя за сравнително обилното окосмяване в срамната област.

— Имам и цици — изтърсих предизвикателно, макар никога, преди да не се бях гордяла с гърдите си.

— Е, ама са малки — каза тя.

— Напротив, вече са доста големи.

— Я покажи!

Вдигнахме нагоре тениските си. Йохана носеше цветен памучен сутиен, който припряно разкопча. Гърдите й едва започваха да растат, бяха още много малки, но се виждаше, че не след дълго ще придобият женствени очертания. Тя с удивление констатира, че аз отдавна бях преминала през този стадий. Облякохме се отново, върнахме се в леглото и известно време се взирахме в тавана.

— Просто си представи, че аз съм Тоби, а пък аз ще си представя, че ти си Симон, и ще се целунем — предложих.

— Ох, не знам. Не знам дали мога да си го представя.

— Напротив, можеш. Така поне ще сме се целували вече, а не някога, кой знае кога.

Вгледах се в червените й тънки устни, подуших балсама с аромат на къпина и бавно се доближих до голямата й уста. Държах очите си отворени, докато кожата и устните ни се сляха в едно. Зави ми се свят. Затворих очи и докоснах раменете на Йохана, ухаещи на подхранващ крем. Тялото й беше напрегнато. Целунахме се със затворена уста, но после устните й леко се разтвориха и аз вмъкнах вътре езика си. Не знаех как се целува правилно, но имах огромното желание да разбера. Езикът на Йохана беше дръпнат плахо зад бузата. Прокарах език по зъбите й, докоснах небцето, опипах устните. Усетих как мускулите й се отпускат, тялото до моето стана меко като гума. После езикът й се задвижи като моя, с леко забавяне във времето.

Застанахме на колене и аз прокарах длани по спортните й рамене и напипах едно грапаво място в горната част на ръката й. Погалих косата й и се закачих в малко възелче от косми. „Ох!“ изписка тя, а на мен ми идеше да потъна в земята. Изведнъж се почувствах тромава и несръчна и осъзнах, че тялото ми не е толкова красиво и стройно като нейното. Гледах щръкналите й бедрени кости, крехките стави на ръцете й, тънките й пръсти и божествено дългите й крака, и се натъжавах все повече. А тя ме галеше по гърба и ме целуваше отново, затова престанах да мисля по въпроса. Опипах гърдите й през тениската и усетих настойчиво желание да я докосна истински, гола. Страхувах се обаче да не се превърна в лесбийка. Познавах една лесбийка от групата за снабдяване с екологично мляко, в която участваха родителите ми. Изрусена коса, подстригана като „канадска ливада“ и стърчаща на всички страни, джинси тип „кюнец“ и развлечени мъжки фланелки. В никакъв случай не исках да стана такава. Ако докоснех гърдите на Йохана, сигурно щеше да бъде само въпрос на време да се превърна в подобие на млекарката лесбийка. Така се борех с връхлитащите ме мисли, че забравих да продължа. Йохана се изправи и ме погледна очаквателно.

— Извинявай — тихо казах аз, — нещо се замислих.

— И аз — рече тя.

— Да продължаваме.

— Не знам.

— Още мъничко. Моля ти се.

Бързо хванах главата на Йохана и отново плъзнах език в устата й, не желаех да прахосвам нито секунда, друг шанс нямаше да имам. Пъхнах ръка под тениската й, погалих я по корема и трескаво се придвижих опипом към гърдите й, които не бяха зле, но след съкровеното желание да ги хвана ми се сториха леко разочароващи. Въпреки това й съблякох тениската. Тя стоеше на колене пред мен, гола до кръста, а аз не смеех да погледна гърдите й, можех само да ги докосвам. Взех ръката й и я насочих към моите гърди. Тя стисна — твърде силно. После пъхна език в ухото ми и кожата на гърба ми настръхна. Изкикотих се, чувството беше странно. Продължих да я галя, движенията ми ставаха все по-забързани. Бръкнах в джинсите й и вдъхнах затворената кожа, лекия мирис на момиче. Не бях сигурна дали всичко това има смисъл, но явно то се харесваше на Йохана, тя дишаше все по-шумно и по-бързо. Така и не забелязахме, че майката на Йохана е влязла в стаята и с ужас ни наблюдава.

До следващата сутрин родителите й ни сложиха да спим в две различни стаи.

Когато моите родители дойдоха да ме вземат, ние бяхме все още разделени. Долавях откъслеци от разгорещената им дискусия. Май родителите на Йохана хвърляха цялата вина върху мен и обясняваха поведението ми с „екологичното възпитание“ и с „щуротиите за свободата на личността“, по които залитали моите родители. Дочух нещо като „едно дете не може да се научи да разпознава ценностите, ако само го тъпчеш с пълнозърнест хляб“, и протестите на майка ми, която беше сигурна, че „за тая работа са нужни двама“ и че децата трябва да бъдат оставени на мира и „сами да опознаят нещата“. Докато фучахме към града покрай печалните мебелни халета, аз плачех на глас и ронех сълзи, големи като перли. Майка ми седна до мен на задната седалка и през цялото време ме държа за ръка.

Родителите ми отмениха клубната ваканция и дълго се тръшкаха заради загубените пари. Лятната ваканция прекарах вкъщи. В града беше горещо и безлюдно, всичко живо беше заминало нанякъде. Миришеше на катран, дори уличното движение беше рехаво и тихо. Не исках никаква общинска ваканционна карта, изобщо не исках каквото и да било. Нищо не можеше да се сравни с една клубна ваканция с Йохана. Макар междувременно да се срамувах заради това, което направихме. Ходех със сестра ми на откритата къпалня, тя зяпаше как момчетата играят футбол и се срещаше с многобройните си приятели, все от мъжки пол, докато аз страдах на слънцето, за да получа тен, и безрадостно се плациках във водата. Прибрах се вкъщи със силно изгаряне и прекарах остатъка от ваканцията в стаята си. Изпаднах в първата си юношеска депресия, а от Йохана — ни вест, ни кост. Дори не ми изпрати картичка от ваканцията, която трябваше да прекараме заедно. Представях си какво ли би било сега да съм в Южна Италия, да си купувам напитки с пластмасови жетони и да вземам уроци по сърф. Ужасно скучаех.

Крещях на родителите ми и не хапвах почти нищичко. След няколко седмици се успокоих.

Малко след началото на учебната година ме заговори Симон. Започнахме да се срещаме и станахме гаджета. Измина повече от година, преди да се целунем за първи път. След него имаше още много. За първи път правих секс с една отпускарска любов в Португалия. Никога не се влюбих в жена и се омъжих на двайсет и шест.

Днес живея в друг град, в къща с градина. Имаме черешови дръвчета, старо ябълково дърво и клематис, който се катери по външните стени на дома ни. Направих си зеленчукова леха и засадих храсти с цариградско грозде. Обичам мармалада от цариградско грозде. Градината е слънчева, всичко расте отлично. Мъжът ми казва, че имам „божествени ръце“ — можела съм да съживя дори мъртво растение.

Преди няколко месеца гостувах на родителите си в Мюнхен. Отидох на пазар в Швабинг — и я видях. Лицето й почти не се беше променило и все още беше силно загоряла от слънцето. Но беше с кожени сандали, износен ленен панталон, раница и шарена кърпа на боядисаната в черно коса. Движеше се с блед, кльощав мъж, също облечен в ленени дрехи.

Винаги, когато си мислех за нея, през всичките години, откакто се видяхме за последен път, усещах аромат на перилни препарати, на лимон или плодов балсам за устни в малка кръгла кутийка, понякога долавях и миризмата на нежна кожа, затворена между краката. В мислите ми тя беше пораснала, но си оставаше винаги чиста и красива, загоряла от слънцето и облечена в жизнерадостни цветове. Заможна, току-що изпрана и изгладена. Тя беше като излъскана до блясък стъклена етажерка, като прясно окосена ливада, като млада фиданка, засадена между жилищните блокове.

Наблюдавах я как си пали цигара и се чеше по главата. Кожата на Йохана беше мазна, пък и косата. Изглежда, обикаляше света — подсети ме за носталгията, която често ме връхлиташе в последно време. Когато наближиха, наведох глава, но в последния момент вдигнах очи и срещнах погледа й. Кратка усмивка, после бавно се разминахме.

Докосни ме

Слабата светлина, проникваща през прозореца на сутерена, образуваше фигура с формата на ромб пред Бопха Краич, която чакаше асансьора. Тя стъпи в четириъгълника с големия си крак и се загледа в блясъка на найлоновите си чорапогащи.

Безупречно белосаната еднофамилна къща в изчистения стил от края на 80-те години на XX век се намираше в предградие на Франкфурт, беше двуетажна, плюс мазе и асансьор. Защото свекървата на Бопха, Мариана Краич, смяташе, че човек трябва да се погрижи овреме за старостта, когато ще е по-трудно подвижен. И макар че дотогава имаше поне четирийсет години, тя бе разпоредила да се сложи асансьор, за да не се хаби да мисли повече по въпроса.

Вратата на асансьора се отвори пред Бопха със звънко „блинг“ и от него излезе зълва й Аня. Лицето й беше белязано от умората на млада бременна майка. Остави коша с прането, който носеше, и двете се прегърнаха. Аня никога не бе напускала дома си, целият й живот бе преминал в него. Само веднъж замина без семейството си, когато отиде с една братовчедка на екскурзия в Малта. Там се запозна с Масимо, бащата на двегодишното й момченце, италианец с тяло във формата на кроасан. Той беше от предградията на Флоренция, родителите му търгуваха с плажни артикули и бяха далеч по-малко богати, отколкото ги описваше. Обичаше да разказва, че притежават три гаража. Това изобилие на места за подслоняване на автомобили правело „голямата разлика“ според него. Семейство Краич например имаха гараж само за две коли.

От няколко години Масимо живееше у Краич и работеше на близкото летище. Транспортираше стари хора и инвалиди с „Клуб кар“, малка електрическа кола, от гейт до гейт. Тя все още го караше да проявява нетърпение, защото беше толкова бавна, а хората, които постоянно му се изпречваха на пътя, също го нервираха. Масимо непрекъснато натискаше клаксона, докато се плъзгаше по безкрайните коридори на летището. Сутрин обаче изминаваше със своето BMW, подарък от родителите му по случай раждането на сина му, петте минути път до работата, слушаше подборка от хитовете на 80-те години, при Touch me, touch me now^[16] натискаше клавиша за повторение, изпитваше дълбоко задоволство и с радост предвкусваше обратния път след работа, който щеше да го доведе със същата скорост отново у дома.

Навремето Аня беше влюбена в Масимо, както го умеят само тийнейджърите. В Малта даже си мислеше, че той е любовта на живота й, макар никога, преди да не се беше влюбвала. Правеха много секс, това беше важно за нея. Но колкото повече остаряваше, толкова по-малко го харесваше. Неотдавна откри, че предпочита да бъде сама, но преди да успее да го съобщи на Масимо, установи, че отново е бременна. Сега беше в петия месец, разхубавена от бременността. Кестенявата й коса блестеше, очите й бяха яркосини, макар и изморени, кожата — гладка и нежна, резултат от умерения начин на живот, а няколкото килца отгоре я правеха още по-млада.

Масимо обаче не искаше вече да спи с нея, защото смяташе, че няма да е добре за детето, ако тя получи оргазъм. Представяше си как клетото му детенце се раздрусва от нещо като земетресение и неволно се нагълтва с околоплодни води.

Така бременността правеше нещата още по-трудни, защото за Аня сексът беше единственият интерес, който споделяше с Масимо. Как и колко често спяха заедно, нямаше нищо общо нито с чувствата, нито с настроенията й. В това отношение тялото й сякаш нямаше връзка с ума. Масимо гледаше по друг начин на нещата, той си се разбираше великолепно с Аня.

Бопха подложи лице на светлината и почувства топлината върху бузите си. За момент заприлича на екзотична Мадона. В следващия миг обаче сви рамене и протегна врат напред подобно на костенурка, понеже беше прекалено висока, за да мине през вратата на асансьора. Вратите се затвориха с поредното „блинг“, което Бопха страшно харесваше. Сякаш асансьорът щеше да я изплюе директно в раздела „Козметика“ на някой огромен магазин.

Както винаги, се бе нагласила с голямо усърдие. Тесните й, добре оформени очи бяха обрамчени с дебела черна линия, лилавото бляскаво червило беше положено на прекалено дебел слой, кожата й бе напудрена и матова като грапав тапет. Беше облечена в тясна пола до коляното, изрязано горнище, което подчертаваше перфектните кълба на гърдите й, освен това носеше ръчна чанта, имитация на „Луи Вюитон“, и обувки с високи и тънки токчета, заради които страдаше неимоверно. Отпред тялото й беше идеално, но задникът й представляваше плоска, широка дъска.

Тя слезе от асансьора и се озова в жилището на свекървата и свекъра си, Мариана и Дарко Краич, през което трябваше да мине, за да стигне до изхода. Сбогува се с целувки и обичайните любезности: „Желая ви прекрасен ден, мили мои, чао, чао!“, изпусна се за миг, така че гласът й прозвуча басово, но бързо се усети. Годините в този дом бяха неизменно щастливи за Бопха. Тя вече не беше в Камбоджа, имаше за съпруг як и твърдоглав хърватин с очарователно семейство. На рода Краич изобщо не му пукаше за всичко онова, от което други хора се измъчваха. Ядовете и провалите сякаш се оттичаха от тях като водата по кожата на италианеца, дето вечно се плескаше с плажно масло. Вътрешното им равновесие като че ли не зависеше от външни обстоятелства, може би затова всичко им се отдаваше с такава лекота. Те черпеха щастието си от факта, че са семейство и че взаимно са се оставили на спокойствие. Бяха си проправили пътя нагоре с хладнокръвие и без прекомерни амбиции. Навремето бяха дошли в Германия като бежанци, занимавали се бяха с чистене и тежък физически труд и накрая бяха взели под наем носещия добри приходи комплекс за миниголф с детски кънтри клуб и зала за тържества към него — така си бяха осигурили доста по-сносен живот.

Косата на Мариана Краич, съвсем наскоро боядисана на кичури, се беше сплескала на една страна от спането. В момента тя правеше закуската на внука си. Изглеждаше секси с късата си нощница, но не защото отговаряше на някакви идеали за красота. Беше много пълна, от възрастта кожата й се бе поотпуснала. Но движенията й бяха енергични и гъвкави, стойката — изправена, излъчваше гордост и достойнство, притежаваше магнетизъм. Приготвяше за малкия яйца на очи със сланина, но той предпочиташе яркосините гумени бонбони във формата на смърфове, които му бяха донесли. Откакто Мариана откри големите опаковки със сладки изкушения в супера, момчето беше щастливо както никога преди. То обичаше също така да лапа сметана на пяна направо от спрея, бабата му даваше да смуче и бучки захар, щом пожелаеше. Мариана застъпваше становището, че на децата трябва да се дават всички неща, които им се искат. Така беше постъпвала и със своите и по този начин се бе възцарила помежду им огромна взаимна любов. Радваше се на големия апетит на внука си, който се дължеше на нейната обич. Яйцата сервира на мъжа си, който обикновено изяждаше каквото остане. Това не го смущаваше. Когато му подаде чинията, тя го изгледа продължително, но Дарко се извърна към яденето, без да вдигне поглед. Вече не обръщаше кой знае какво внимание на Мариана, осигуреността на тяхното всекидневие го бе направила твърде ленив, за да се занимава с високи чувства.

Открай време Бопха отказваше да работи в миниголф комплекса на семейство Краич или в прилежащата му гостилница, затова се трудеше на летището както Масимо и мъжа си Стефан, който беше помощник в багажното отделение. Той мразеше тази работа и я прие единствено заради настояванията на родителите си, които не желаеха да го издържат повече. Всички бяха на мнение, че това с багажа е подходящата работа за него, нали беше здравеняк.

Както всяка сутрин, в седем Бопха се настани в бялата си тойота и пропътува петте минути до мястото, което за нея олицетворяваше големия свят. Пусна си касета с дрезгаво — пискливи поппесни от своята родина и захвана да им припява със сонорен тембър. Тя обичаше работата си. Когато носеше с големите си ръце таблите през чакалнята на бизнескласата и свеждаше поглед към бизнесмените с техните лаптопи, тя се чувстваше като стюардеса и знаеше, че си беше опекла работата. Сигурна бе, че винаги може да спи с някой мениджър от Лондон или Санкт Петербург и тази мисъл й действаше успокояващо, въпреки че никога не би изневерила на Стефан. Стефан беше добряк, той беше всичко за нея.

Аня изпразни пералнята в сутерена, която беше пуснала в пет сутринта от леглото си с помощта на дистанционното. Докато пълнеше наново машината с ризите на Масимо с логото на „Лакост“, чуваше как горе в къщата синът й крещи на баба си. Масимо слезе с асансьора, той никога не ползваше стълбите. Застана зад нея и здраво стисна гърдите й. Кожата по ръцете на Аня настръхна, когато той я целуна по ухото. Винаги реагираше така на целувките по меката част на ухото — с настръхване откъм вътрешната страна на ръцете, все едно дали й беше приятно, или неприятно, какъвто беше случаят сега. Замисли се как е възможно едно и също физическо усещане да бъде предизвикано и от добро, и от лошо. Той задъвка ушната й висулка и тя усети нещо в корените на косата си, сякаш някой я решеше против косъма. Продължи да зарежда пералнята, а Масимо остана отзад, навеждайки се заедно с нея. Тя не проумяваше защо изведнъж му се е приискало да се любят, на всичкото отгоре — извън обичайния ритъм. Масимо винаги вечеряше пиле в сос от розмарин и с гарнитура от зеленчуци преди деветнайсет часа, и по същия начин сексът се правеше обикновено по точен план. През два дни след края на смяната. Тъй като Масимо и Бопха работеха почти по едно и също време, през много вечери в дома на фамилията Краич в продължение на половин час цареше тишина, нарушавана само от Дарко и Мариана Краич и от малкия.

След като не остана пране, с което Аня да зарежда пералнята, тя се опита да обясни на Масимо, че сега не й е до секс, но той беше на мнение, че със сигурност ще й дойде ищахът, щом я оближе със своя пъргав италиански език.

Аня се подразни, че въпреки всичко сега чувствата й явно бяха влезли в синхрон с тялото. По-рано винаги й доставяше удоволствие да спи с Масимо, дори и по времето, когато вече всичко в него започна да я дразни. Начинът, по който говореше, смееше се, ядеше и даже — по който спеше. Според нея той дори тогава изглеждаше надут, сякаш никой друг не може да спи така хубаво като него. Изненада я обаче фактът, че не беше лош баща, ако се абстрахираме от няколкото дребни гафа, като маскировъчния костюм, който подари на малкия за втория му рожден ден.

Бопха паркира тойотата си в гаража на двора и с широки крачки се отправи към къщата, крепейки се на високите си токчета. Както винаги, когато Стефан си беше у дома, тя влезе в сутерена, съблече се и се любиха. Процедурата беше рутинна и въпреки това страстна. И двамата не изпитваха слабост към романтичните емоции и към пълното отдаване, всичко беше праволинейно и честно. Бопха винаги беше готова на всичко — една от причините Стефан да се влюби в нея. Той обичаше напращелите й гърди, без да знае, че не са истински. Обичаше дългите й крака, без да забелязва, че Бопха е твърде висока за камбоджанка, обичаше и кръглото й лице с това необикновено изпъкнало чело, без да разбира, че мекотата на чертите й се дължи на инжекции. Стефан не се съмняваше в каквото и да било. Той беше спокоен, доволен и самоуверен, като изключим скуката, която му навяваше работата. Но инак имаше достатъчно причини да се чувства щастлив. Не само заради собственото си тяло, но най-вече заради тялото на Бопха, неговата красива жена. Гордееше се, дето дори Масимо постоянно я заглеждаше и я наричаше „белисима Камбоджа“, сякаш беше държава.

Веднъж Масимо предложи всички заедно да заминат за Камбоджа, за да посетят семейството на Бопха. Но Бопха нямаше желание. Не разказа на Стефан почти нищо за родителите си, вероятно просто не ги обичаше.

В гостилницата на комплекса Аня бършеше масите бавно и разсеяно. Влажният парцал вонеше отвратително, трябваше да го смени, помисли си тя. Ремонтираното наскоро помещение с остъклени стени беше почти празно, още миришеше на боя и на фурнир, обедната светлина беше ярка и я заслепяваше. Новият пазач седна на бара и поръча на баща й бира. Беше загорял, с цвят на кафе, но когато движеше ръцете си и ръкавите на ризата му се вдигаха нагоре, личеше линията, над която кожата беше бяла. Само един-два сантиметра преход от тъмно към светло, в които всичките степени на кафявите тонове заличаваха твърдата линия. Така е, нали беше все навън. Не беше вече млад, но лицето му изглеждаше още по-старо, отколкото беше всъщност, защото слънцето го бе изсушило. Когато Аня се приближи, той тихо я заговори. Вече я бе наблюдавал няколко пъти. Открай време се възхищаваше на бременните жени, а високите й скули направо го побъркваха.

Стефан каза: „Еха, райско беше!“ и легна на една страна. Още докато се любеше с Бопха, й каза, че я обича. Обичаше да го прави, а тя харесваше да й го казва често, защото знаеше, че той говори сериозно. И преди нея беше имал хубави жени, винаги му беше лесно с тях. Ала Бопха просто беше като него. Тя никога не го бе влудявала като последната му приятелка. Не правеше грешки като предпоследната, която искаше всяка вечер да ходи на дискотека и обичаше да смърка кокаин. Освен това не я бе много-много грижа за него и това му допадаше.

Аня стоеше в гостилницата и през вратата на терасата наблюдаваше пазача, който косеше ливадата отпред. Харесваше й как се движи. Походката му беше небрежна и мъжествена. Човекът беше строен, жилест и висок, пълна противоположност на нейния италиански кроасан. Скоро той седна отново на бара и се зае да флиртува с нея, както често правеше напоследък. Следобед тя отиде с него в малкото му модерно жилище в друг комплекс на квартала. Когато се съблякоха, Аня установи, че той все още сякаш си беше по шорти и тениска. Засмя се и го зарази със смеха си. В този момент си помисли, че точно той е подходящият за нея. Смееше се с него, което всъщност никога не правеше с Масимо. Харесваше й, че бе наминал оттук, защото Аня никога не би помръднала от това място, за да потърси нещо ново. Започна да спи с пазача по няколко пъти седмично и макар вече да не се смееха толкова, пак беше много по-добре от това, което имаше.

Когато се върна вечерта от работа, Бопха установи, че всичко беше различно и това я обърка. Предвидимостта на нещата й вдъхваше сигурност, тя не обичаше промените, наситила им се бе предостатъчно в живота си преди Стефан. Седналият край масата Стефан й се усмихна. Тази усмивка беше изпълнена с благодарност и същевременно бе блага, почти педагогическа, ако това можеше да се каже по адрес на Стефан. Днес той не я накара да се съблече. Прегърна я с големите си ръце, сложи я върху скута си и замилва черната й коса. Но не можа да попречи на члена си под нея да се втвърди. Бопха се приготви да се съблече, но Стефан й каза да седне на другия стол и започна реч, която явно си беше подготвил:

— Тези дни много мислих за нас. Искам да имам деца, и то сега, няма какво да се възрази на това.

Бопха панически затърси отговор и успя да каже само:

— Окей.

След няколко секунди додаде тихо:

— Няма проблем.

Дали да не започнат веднага, попита той. Въпросът беше риторичен, макар да му направи впечатление, че Бопха реагира някак странно. Обикновено тя постоянно се усмихваше. Все пак каза „окей“, това беше добре, а краищата на устата й бавно се разтеглиха нагоре, даже много нагоре. Почти до скулите. Брадичката й се наклони миловидно, очите се присвиха на тесни цепки. Стефан беше доволен. Може би и това се дължеше на някаква културна особеност — да се усмихва със закъснение, когато става въпрос за толкова важни неща. Опита се да си спомни кога се усмихна тя навремето, когато й каза, че възнамерява най-после да се ожени за нея.

Масимо лежеше върху шезлонг на току-що ремонтираната с нови плочки тераса. Печеше се, плътно затворил очи, със смъкнати до слабините шорти. Ако не беше италианец, щеше да се пече гол. Ухаеше на кокосово масло „Хавайски тропици“, ръката на Аня се хлъзна, когато я постави върху рамото му. Тя повтори жеста и започна:

— Масимо, искам да поговорим.

— Не сега, скъпа, почивам си.

Тя застана пред него, той се ядоса, че му затуля слънцето:

— Хайде де! Веднъж да има хубаво време в Германия!

— Наистина трябва да говоря с теб.

— Успокой се, скъпа, по-късно, окей? — отсече той.

— Имаме проблем, Масимо.

— Никакви проблеми. Отпусни се.

Аня го погледна строго право в очите.

— Срещнах друг мъж — промълви тя.

— Ама нали си бременна!

— Знам. Обаче искам да се разделим.

— Сериозно ли говориш? — Масимо сякаш не осъзнаваше важността на ситуацията. — Но аз те обичам.

— Ти обичаш само колата си, а аз не желая повече да живея с теб.

— Вярно ли? — попита той, прекалено сащисан, за да каже нещо по-смислено. Съобщението на Аня почти не оставяше място за дискусии и той се ядоса. — Ама нали ще имаме второ дете…

— Но аз обичам другия. И се любих с него.

Той скочи и започна да я ругае, нищо друго не му хрумна. После известно време се обиждаха взаимно, докато Аня влезе в къщата. Той я последва и заяви, че няма да напусне този дом, след което продължи да се пече на слънцето.

Когато по-късно попита Аня защо не го обича вече, тя не отговори нищо. Незадаването на въпроси открай време беше основата на това щастливо семейство и никой никога не бе изпитвал желание да отговаря.

На следващата вечер Масимо най-непринудено се включи във фамилната вечеря, на която Стефан бе поканил всички. Той продължаваше да се счита за част от семейството, нали беше създал цялото потомство на Краич.

Малкият се дереше от рев, не искаше да яде нито ориз, нито зеленчуци. Но, както винаги, нищо не можеше да наруши спокойствието на семейство Краич. Бопха бе приготвила камбоджанска вечеря, беше отлична готвачка. Фамилията се хранеше с апетит, всички говореха един през друг на висок глас. Изведнъж Стефан почука с нож по чашата си, но никой не схвана какво иска. Никога досега не беше го правил. Когато настояваше да го чуят, просто надвикваше останалите. Затова и никой не понижи глас, докато Стефан не викна:

— Ей, има ли тук някой, който да ме чуе?

Но никой не му обърна внимание. Бопха и Масимо продължиха да се занасят, Аня се опитваше да прилъже детето си да хапне поне малко тиквички.

— Имам да съобщя нещо важно — каза Стефан, изправи се и тържествено оповести, че двамата с Бопха са решили да си имат дете.

За първи път в дома на Краич наистина се възцари тишина. Дори малкият притихна. Дарко Краич и дъщеря му Аня смаяно се вторачиха в Стефан. Мариана погледна към Бопха, която направи физиономия, сякаш в същата секунда семейството е натиснало копчето на камерата, за да щракне снимка за спомен. Ала усмивката й не успя да прикрие срама, който се четеше в очите й. Само Масимо се хилеше, и той като Стефан не разбираше настъпилата тишина.

Дарко Краич усети горчива болка. Съжаляваше голямото си дете, но не задаваше въпроси и не предлагаше отговори.

Стефан започна не на шега да се чуди защо никой не казва нищо, докато накрая отвсякъде се чу едно колебливо: „Е, много хубаво“ и това го удовлетвори. Той отвори бутилка просеко^[17]. Вдигнаха чаши.

— Жѝвели! — извика Стефан и погледна към жена си, чиито устни отново се извиха автоматично нагоре в замръзнала усмивка, плъзнала чак до скулите.

Лунна светлина

— Починала е баба ти — каза баща ми.

— Наистина? Как така е починала? — изфъфлих в слушалката аз, сякаш току-що ми бе съобщил, че в „Пени маркет“ са пуснали репички по деветдесет и девет цента връзката. Той обича да говори за ядене и пазаруване.

— В момента не знам подробности — отвърна той. Не ми прозвуча опечален, открай време обвиняваше майка си за тъжното си детство и явно не възнамеряваше да й го прости дори след смъртта й. — Трябва да заминем за Швайнфурт.

— Защо ние? Ти!

— Би ли дошла с мен?

— Не съм сигурна, че тя би искала точно аз да се погрижа за погребението й. Не съм я виждала повече от петнайсет години.

— И отсега нататък няма да я виждаш.

— Да, ама никак не ми се ходи там.

Едва помнех баба си и нейния съпруг, затова пък имах ясни спомени от жилището им и от Швайнфурт, най-грозния малък град в Германия, където нямаше нищо, освен фабрика за боеприпаси и американска военна база. Който не работеше на едно от двете места, беше безработен.

Швайнфуртците не могат да изговарят Т и П, диалектът им е толкова мек, че това ги прави някак безжизнени. Още като дете се натъжавах, като виждах как се смаляват и принизяват, щом отворят уста. Винаги съм реагирала с по-изострена чувствителност на местата, отколкото на хората. Ако мястото е хубаво, мога да понасям почти всеки, но не търпя среща, пък дори да е с най-прекрасните хора, щом не ми харесва мястото. Всяка гара и всяко летище, всяка тоалетна и дори странична уличка събуждат у мен силно чувство, което е или добро, или лошо. Няма „по средата“, няма неутрални места.

Близо до жилището ми има една улица на име „Лотум щрасе“. Всеки път, когато минавах оттам, се чувствах потисната. Започнах да я заобикалям, защото понякога не можех цял ден да се съвзема, ако мина по нея. Дори красиви места като Атлантическия океан са в състояние да ме изкарат от равновесие, а сега трябваше да замина за Швайнфурт, при положение че не мога да понасям дори Париж. Налагаше се поради факта че баща ми не говори английски, а доведеният ми дядо не знае немски.

Охи, мъжът на баба ми, всъщност се казваше Охийеса Лорънс Робъртс, което значело „победител“. Беше индианец от племето сиукси от Северна Дакота, дошъл след войната в Германия като пехотинец от окупационната армия на САЩ. Поради тази причина баба ми и дядо ми живееха в Швайнфурт, този град насред нищото. Запознали се в края на 50-те години, баща ми тогава бил на тринайсет, а собственият му баща загинал на фронта малко преди края на войната, покосен от Сталиновите катюши. Баба ми Софи скоростно се омъжила за Охи, но нямали деца. Софи почти не говореше английски, така и не го научи, Охи пък не говореше немски и също не го научи. Общуваха си на някаква странна смесица от баварски диалект и американски английски, а разговорите им се свеждаха до: „Охи, искаш ли наденица?“, питаше го тя, а той отговаряше: „И картофена салата!“.

Охи беше дебел, имаше гъста синьо-черна коса и зачервена кожа от многото пиене. Освен това пръстите на краката му бяха с няколко по-малко, наложи се да ги ампутират, защото продължаваше да кърка напук на диабета. Рядко виждах двамата и всеки път се питах за какво ли си говорят и дали просто не става въпрос за една голяма плътска любов, която ги свързва, макар че не обичах да си представям подобни неща за баба ми, също както в мислите си винаги разглеждах родители си като асексуални същества.

Спряхме пред осеметажната сграда от 50-те години, където баба ми живееше открай време, поне така ми се струваше на мен. Небостъргачите от детските ми спомени се бяха превърнали в най-обикновени жилищни блокове. Но улица „Елза Брандстрьом“ все още си беше същият западногермански панелен комплекс с паркинги като тези пред търговските центрове. Сградите бяха искрящо бели, балконите — яркочервени, асфалтът — сив и чист, а линиите, разграничаващи паркоместата, бяха алени също като балконите. Когато влязохме в блока, в носа ме удари болничната миризма, която толкова добре познавах, че ми се доповръща. Асансьорът се движеше със същата скорост и това предизвика гадно чувство в стомаха ми, а звънецът бе запазил продължителния бръмчащ звук, който познавах само от тук. Звук, който за мен винаги бе синоним на нещо американско.

Охи ни отвори с отсъстващ вид, трикотажната му долна фланела с дълъг ръкав беше лекьосана, а мазната му коса, вече сребристобяла, стърчеше на всички страни. Приличаше на бездомник от гетата на Ел Ей. Не ни покани, ами просто се обърна и потътри натежалото си тяло обратно към бирата и фотьойла.

Вмъкнахме се в малкия апартамент и застанахме насред хола, отпуснали ръце. Огледах се уж с интерес, за да прикрия неувереността си. По стените висяха същите снимки както едно време: Охи като футболист, оцветена сватбена фотография, на която двамата младоженци се усмихваха отнесено и лицемерно като Франц Йозеф Щраус. Видях обаче и изненадващо много снимки на мен и брат ми. Усмихвахме се иззад стъклото от всички ъгли на помещението, от скринове и масички, поставени в най-различни рамки. Усмихвахме се от тапицираните с рипсено кадифе бебешки колички и в скромното костюмче за първото причастие, в тениски на „Бенетон“ към панталони модел „кюнец“ и със стърчаща прическа тип „канадска ливада“, с грижливо вчесана коса, подстригана „на стъпала“ за абитуриентския бал. Направо се уплаших. Винаги бях смятала, че баба ми не си пада много по мен и съответно и аз не си падах много по нея. Но явно тя бе искала всеки миг да си спомня за нас. Може дори да се е гордеела с нас. Отново се сетих за колетите, претъпкани с американски хранителни продукти от казармения супермаркет, които редовно ни изпращаше. Обичах тези сандъчета на съкровищата, пълни с дъвки „Риглис“, здравословни бонбони в огромни опаковки и с най-белите филийки хляб за препичане на света. Непрепечен го оформях на топчета и го ядях като сладкиш, струваше ми се по-вкусен от всякакъв друг хляб. Като дете се гордеех, че дядо ми е индианец, а и до днес това ме прави някак по-специална.

Миришеше на прашен мокет и на стари хора. И на Америка миришеше, също както едно време. Мисля, че миризмата на Америка идваше от отровно зелената вода за уста в еднолитрови пластмасови бутилки. Охи не продумваше, само се взираше в телевизионните картини с изключен звук и пиеше топла бира. Изпитах внезапно желание да утеша този странен и недружелюбен човек, след като бях пропуснала да го сторя за баба ми. Приближих се, наведох се и обгърнах с ръце огромния му гръден кош. Ръцете ми обаче не стигаха по-далече от плешките му, тапицирани с мека плът. Стоях приведена пред него и просто го прегръщах, но все едно натисках една неподвижна маса. Не усетих никакъв отзвук, дори най-малкия, и накрая си помислих, че съм луда. Защо да му харесва прегръдката на някаква си непозната жена? Въпреки това продължих да го притискам твърде дълго. Едва в този момент баща ми осъзна, че майка му е умряла.

Родителите ми често спореха кой от тях двамата е имал по-лошо детство. Майката на майка ми била злобна фурия, с лошотията си можела да участва във филм за нацизма, пък и без това била яростна привърженичка на BDM^[18]. Тя била толкова проклета, че децата й се зарадвали, когато умряла. От своя страна, баща ми изтъкваше, че като дете все го оставяли сам. Може майката на майка ми наистина да е била чудовище, но поне я имало у дома. Докато той бил принуден да живее у лели, у чужди хора и при монахините, постоянно го подхвърляли насам-натам. По тази причина в детството си нямал никакви приятели и изпитваше неприязън към чуждите хора, които влизаха в живота на семейството ни. И изобщо към всички хора. Майка му беше виновна, че е мизантроп. Виновна беше и задето е толкова привързан към семейството си, че понякога не даваше на майка ми да диша.

Охи си отвори поредната топла бира. Попитах го как е умряла Софи.

— Не желая да говоря за това — отвърна той с нещастни очи и ярост в гласа, ала аз нямах доверие на неговите чувства и ми се стори, че прочетох вина в погледа му.

Първоначално смятах, че майка ми преувеличава, разказвайки последния си телефонен разговор с баба Софи. Баба ми шепнела и плачела. Майка ми я попитала дали Охи я бие и тя казала: „Да“. Зарадвала се, когато мама й предложила да я вземе у тях. Баща ми обаче не искал, казал, че сама си е виновна, дето се е омъжила за този човек. Не ми се вярваше Охи да е убил нарочно жена си, но възможно бе да го е сторил в състояние на афект. Може да я е блъснал рязко или пък да не е извикал лекар, когато е получила удар. Мъчех се да отпъдя тези мисли, но те се връщаха отново и отново, щом погледнех сърдития мъж, потънал в яростна скръб. Още по-мъчителна беше за мен мисълта, че аз я бях изоставила. През последните години не й се обадих нито веднъж.

По някое време в апартаментчето се появи най-добрият приятел на Охи, който беше горе-долу на моя възраст. Йорг беше кльощав и невзрачен, носеше очила без рамки и нарочно състарени джинси. Присъщ му беше местният мелодичен диалект, който прозираше дори когато говореше английски, и се държеше, сякаш е мениджърът на Охи. Помислих си, че май има някакъв прикрит интерес към наследството, но поне разказа нещичко за смъртта на баба ми. Охи му се обадил и казал: „Софи умря“, след което той дошъл при него. Когато я видял, била мъртва от два дни. Въпреки това те прекарали още цял един ден в пиене край мъртвата ми баба, преди да извикат пожарната. Донякъде можех да си представя, че Охи не е бързал, защото е искал да се сбогува с жена си, но ми се стори крайно неприемливо, че този тип се е напивал край покойната ми баба и макар че почти не я познавах, бях сигурна, че тя не би искала това.

— Е, и приятно ли беше? — попитах Йорг.

— Ами, да.

— Забавлявахте ли се с мъртвата ми баба, а? Предложихте ли й малко бира или се стискахте и излочихте всичко сами?

— Не, ама такова, тя не можеше да пие.

— Това ми е ясно.

Настъпи мълчание, после той подхвана темата за погребението. Десетилетия наред баба ми бе плащала за семейния гроб в Мюнхен, за да бъде погребана и тя там, но Йорг на бърза ръка предложи алтернатива:

— Що не вземем да изгорим Софито — изтърси той, сякаш изведнъж му е хрумнала тази невероятно добра идея.

Баща ми отвърна:

— Не, няма да кремирам майка си.

Това наистина му дойде в повече. В този момент за първи път заговори за „майка ми“, досега винаги бе избягвал тази дума, пред мен я наричаше „баба ти“, а към нея се обръщаше просто с „ти“.

Във всеки случай ни стана ясно, че Йорг, очаквайки скорошната кончина и на Охи, който по всяка вероятност бързо щеше да се алкохолизира до смърт, просто искаше да попречи да бъдат похарчени хиляди евро за погребението на баба ми. В крайна сметка, къде-къде по-лесно е да се транспортира някаква си урна! Сбогува се обезкуражен от отказа ни и поздрави Охи с длан с разперени пет пръста — жест, чието значение никога не съм разбирала.

Баща ми вече се бе сврял в стаята за гости с размерите на килер, а Охи тепърва се опитваше да се замъкне с олюляване към леглото си. Аз лежах край няколко от неговите бири на кушетката, където мъртвата ми баба бе правила компания на съпруга си, и се взирах в снимките от моята младост върху секцията с дървен фурнир. Тялото ми започна да трепери. Май реагираше на следите от смъртта, които се бяха загнездили в кожената тапицерия. Легнах на пода, но тогава пък чувството за вина така силно стегна гърдите ми, че почти не можех да дишам. Ние просто я бяхме изоставили, аз я бях изоставила. Сам-самичка. Вдишвах, издишвах и броях наум колко дълго мога да издържа, без да дишам, за да се успокоя. За момент спрях да мисля за нея, после изведнъж се стреснах с усещането, сякаш лежа върху нея. В никакъв случай не можех да спя тук и реших да използвам нощта, за да приготвя всичко за погребалната фирма.

Най-напред исках да избера роклята, с която баба ще лежи в ковчега, понеже това ми се струваше най-трудната задача. По-рано не се бях замисляла, че е редно човек да се погребе облечен. Като се прибера вкъщи, непременно трябва да си подбера дрехи, мъжът ми сигурно няма да намери подходящите. Може би късият син панталон с блузата на точки, един черен чорапогащник и жълтата жилетка. Хем шик, хем удобно. Подходящ е и черният блейзър, но в него съм някак скована, няма да ми лежи добре. Или пък червената копринена рокля — с нея ще приличам на Снежанка и ще отива на бледия ми тен. Дълго се колебах с избора на обувки. Всъщност трябва да са удобни, но пък ще развалят ефекта от роклята. Освен това в момента нямам хубави ботуши, които да подхождат на късия панталон, а сивите ми мокасини не отиват на червената рокля. Май ще трябва да избера черни обувки, сивото и червеното не са от вечните цветове. Най-късно след две години ще им мине модата. Дали пък да не си купя една красива нощница и да си пусна дълга коса?

Щом отворих гардероба, ме заля вълна от миризма на пудра. Съзрях редичка от рокли от полиестер с еднаква кройка — модел работна престилка. Извадих една весела тюркоазена рокля на големи, ярки цветя. Тя болезнено ме парна с електричество по ръцете, сякаш искаше да ми каже, че нямам нищо общо нито с нея, нито с останалите дрехи. Въпреки това, под съпровода на мощното хъркане на Охи, се промъкнах тихо до сватбената снимка в хола и сложих роклята под нея. Подхождаше на Софи, макар че не беше хубава. Спомних си, че тя бе започнала да носи такива рокли много рано, може би нямаше още шейсет години. Те я правеха още по-ниска и пълна, отколкото беше и без това.

В следващия момент се запитах кое от спомените ми наистина беше спомен и кое — просто снимки от фотоалбума. Много малко спомени от детството ми със сигурност спадат към едната или към другата категория. Често се чудя наистина ли си спомням, че като четиригодишна съм милвала малко козле в парка или просто съм го виждала безброй пъти в моя детски албум с подвързия от плат.

Подуших роклята. Миришеше някак странно сладникаво и сапунено. Вдъхнах дълбоко мириса, познавах го добре. Пред затворените ми очи изведнъж изникна шише с Oil of Olaz^[19] и споменът, че баба изразходваше гигантски количества от този парфюмиран розов лосион. Майка ми не понасяше тази миризма. Всеки път, когато се виждахме с баба, й прилошаваше.

Окачих роклята в коридора, реших да е тя, защото ми проговори и се застъпи за Софи, като ме перна с електричество. Замислих се дали човекът на телефона каза нещо и за бельото, но не успях да си спомня. За всеки случай щях да подбера нещо. Започнах да тършувам из чекмеджетата, намерих чорапогащи в неестествени телесни тонове и мънички къси чорапчета, полиестерни шалчета и скрити пари и най-накрая се натъкнах на бельо, което беше много по-сексапилно, отколкото очаквах. Гащичките бяха прозрачни, а дантелените сутиени имаха конична форма. Изведнъж видях баба си в съвсем различна светлина: трайно накъдрената й на едри букли коса се превърна в шикозна фризура от 30-те години, тесните й устни бяха намазани с тъмно червило, а големият задник, на който бе съдено да се предава от поколение на поколение сред жените в рода, имаше замайващо излъчване също като мекото дупенце с черни жартиери на някоя танцьорка от бурлеска. Може навремето да е била голяма чаровница, кой знае. Представих си как моята баба с гиздавите букли и дантеленото бельо под строгите рокли е водела разюздан живот, оставяйки баща ми сам вкъщи. На идване в колата той ми разказа, че понякога, в онези редки периоди, когато живеел при нея, тя му сготвяла голяма тенджера супа, излизала и се връщала чак след седмица. През целия си живот баща ми се терзаеше от страх да не се загуби нещо. Дотолкова бе завладян от него, че караше брат ми и мен, когато бяхме деца, да носим на вратовете си SOS-медальони с малко листче вътре, което информираше за кръвната ни група. Често стоеше пред вратите на нашите приятели, за да се увери със собствените си очи, че наистина сме там на гости. Не го правеше, за да ни контролира, просто се боеше, че може да не се върнем.

Чух Охи да става от леглото. Бързо затворих чекмеджето и се скрих. Не биваше да ме заварва с бельото на жена му в ръка, пък и ме беше страх да го срещна насаме. Можеше и да ме събори, както беше пиян-залян, и да ме зареже така да си умра. Той се затътри към тоалетната, остави вратата отворена, подсмръкна, изпика се — половината отиде извън тоалетната чиния, с пиянски замах затръшна вратата след себе си и се върна в леглото, псувайки под нос.

Продължих усилено да тършувам. Преди отварянето на всяко чекмедже ме обземаше надеждата, че ще намеря още нещо, което да ми проговори както роклите и бельото на баба ми. Натъкнах се на вестникарски изрезки за болести, на стотици лекарства в ярки опаковки и на малкото й кафяво тефтерче с подвързия от изкуствена кожа, съдържащо телефонните номера на неколцина лекари и лели, доставчици на храна по домовете и нашите телефони. Нищо повече. До него намерих голяма купчина стари календари, които аптеките раздаваха безплатно. Прелистих ги един по един, но нямаше нищо записано, бяха абсолютно празни. Бялата линирана хартия с датите за 1989 година лежеше гола пред мен. И тогава проумях живота на баба ми — тя постоянно е седяла в това жилище и е чакала мъжа си. Не е имала приятели, също както баща ми, не е имала работа, не е имала срещи. Не е имало нищо, което да запише в календарите, вероятно ги е използвала само за да знае какъв ден е. Това ми беше познато. Когато нямах какво да правя, и аз обърквах дните от седмицата. Стигнеше ли се дотам, че да не различавам срядата от неделята, значи не бях добре. Разбирах баба си, която вероятно се е плъзгала през празните дни в това жилище, сякаш е била в старчески дом още когато е била на четирийсет.

Вкопчвах се във всичко, което намирах, опитвах се да разгадая живота й във всеки детайл. Вече не можех да се спра и тършувах ли, тършувах. Нещо ме тласкаше да продължа, трябваше да претърся цялото жилище тази нощ. Натъкнах се на няколко големи пакета с поздравителни картички, подредени според повода. Махнах ластиците, които ги придържаха, и ги прегледах една по една. Явно това бяха всички картички, които й бяхме пращали в продължение на десетилетия за Коледа, Великден и за рождения й ден. Изчетох лишените от обич монотонни текстове: „Мила бабо, честитим ти Великден. Твои Герди, Макс, Ребека и Кристоф“. „Мила бабо, честит рожден ден, желаем ти всичко хубаво, щастие и най-вече здраве. Твои Герди, Макс, Ребека…“

От очите ми рукнаха сълзи, сякаш просто потече вода, защото е трябвало да потече. Сълзите ми капеха върху старите картички, които скоро нямаше повече да съществуват. На някои от тях семплото послание бе отпечатано отпред, а вътре се мъдреха само нашите подписи, често моят беше подправен. И въпреки това баба ми ги беше пазила като любовни писма, каквито вероятно никога не беше получавала. Във всеки случай, не намерих такива, пък и какво ли би могъл да й напише Охи, така че тя да го разбере. Можел е обаче поне веднъж да й подари картичка с едно I LOVE YOU^[20]. Нямаше да го затрудни, а и тя би го разбрала. Обзе ме гняв към този безразличен мъж, който не говореше, а само се наливаше. Гневът се оказа по-силен от сълзите. Продължих да търся, все някъде трябваше да открия нещо хубаво в живота на баба ми, но нейният живот е бил празен, с изключение на странния мъж, когото явно е обичала. Така ми се щеше да знам защо.

После намерих книжата, които ми трябваха за погребалната агенция. Хвърлих им един поглед и с изненада установих, че в различните документи Охи е посочвал различно месторождение. Дали нямаше да се окаже още по-зловещ, отколкото и бездруго го смятах, защо иначе щеше да е роден веднъж в Грийнбей, Уисконсин, а друг път в Северна Дакота? Може би трябваше да поискаме аутопсия на баба, но нещо вътре в мен се противеше на тази мисъл. Ами ако всичко се окажеше просто върволица от случайни съвпадения и накрая аз с моите предположения тласна към лудост един невинен опечален вдовец! Вероятно и той щеше да умре и пак аз щях да съм виновна. Така или иначе, вече не можех да позвъня на баба и да я попитам как е. Смъртта е необратима и човек трябва добре да си помисли какво не бива да прави далеч преди да е настъпила. Именно това е една от причините, поради които изпитвам такъв ужас от нея, че винаги избягвам да се докосвам до тази тема. Веднъж, когато бях дете, видях как един старец с нос като картоф получи инфаркт насред улицата и оттогава отпъждах, доколкото ми бе възможно, мисълта, че някога ще дойде и моят ред. За съжаление не съм вярваща, иначе мисълта за рая сигурно щеше да ми се стори примамливо красива. Представям си, че смъртта е като заминаване на почивка, само че отпуската не приключва след няколко седмици. Може би баба ми сега беше някъде на почивка. Все едно къде, дори в Римини трябва да е по-хубаво, отколкото в нейното жилище. Но по-вероятно бе сега просто да витае в нищото. Всъщност винаги виждам в представите си смъртта дълбоко черна, понякога със светещи тук-там точки. По принцип онова място, където ще отидем всички, прилича на галактиката. Носиш се самотен насам-натам, нямаш какво да правиш, студено е. Не обичам Космоса, действа ми депресиращо.

Отидох в банята и се намазах с Oil of Olaz, така поне щях да усещам нейното ухание. Прострях роклята на пъстри цветя върху кушетката и мушнах под нея сутиена със заострените муцунки на чашките. Легнах на мокета и имах чувството, че тя е до мен, вместо да се носи из Космоса с роклята си на цветя.

На следващия ден отидохме в погребалната агенция. Охи пак беше с дрехите си като на клошар, беше крайно лаконичен и нелюбезен. Каза аз да решавам каквото има да се решава, дори не се помъчи да смекчи заповедническия си тон. Когато погребалният агент изрази искрените си съболезнования, насмалко да отговоря: „Знаете ли, аз, един вид, убих баба си. Не се интересувах от нея и я оставих сама, затова е умряла. Аз съм лош човек, но моля ви, нека да действаме бързичко, понеже искам да се прибера у дома, а не да прекарам още една нощ у този откачен индианец“, но вместо това се престорих, че изпитвам сдържаната скръб на примерна внучка.

Опитах се да пооправя нещата, като се захванах енергично и с всички подробности на погребението. Подбрах сатен за драперията в светло тюркоазено, който хармонираше идеално на роклята й, поръчах ковчег от дъб от скъпата линия „Надежда“, най-новия модел, който наподобяваше класическия датски дизайн, измислих и подходящ текст за некролога, който да не прилича на великденските ни картички: Напусна ни нашата съпруга, майка и баба Софи Робъртс. Тя ще ни липсва. Съжаляваме за всяка минута, която не сме прекарали с нея. Тя беше повече, отколкото би могло да се предположи! С обич: Охийеса Лорънс Робъртс, Макс, Герди, Ребека и Кристоф Хубер.

Баща ми не хареса текста, но нямаше какво друго да предложи. Спомена само, че можело да се преработи, но аз отсякох:

— В такъв случай ти избирай и ковчега, и роклята й.

— Е, добре. Ще го оставим така.

През цялото време Охи стоеше намусен, непристъпен и на всичко казваше: „Да“. Установих, че е съсипан, това просто беше очебийно. Вероятно се чувстваше толкова зле, понеже беше виновен. Зарадва се, когато подписа договора с погребалната агенция на стойност 12 000 евро, и още повече се зарадва, когато си тръгнахме. Не ми благодари. Баща ми вече смяташе, че е повече от вероятно бабината кончина да лежи на съвестта на Охи, но тъй като си беше стоик, остана на мнението, че и да открием нещо по въпроса, няма да променим нищо.

— Все едно, рано или късно щеше да умре — каза той.

— Да, татко, всеки човек умира. Пита се само кога и дали баба не би искала да поживее още малко.

Той ме изгледа замислено. Смъртта означаваше загуба, а страхът от загуба доминираше целия му живот. Сега баба просто му бе напомнила този факт и това беше всичко. Отношението му към нея не се бе променило, пък и аз нямах намерение да му разказвам за празните календари от аптеките, той не би го разбрал, защото и неговите също бяха празни.

Събрахме се в красив параклис в източните гробища на Мюнхен. Звучеше запис на музика, класическо парче от гетото. Бяхме десет души — не е малко все пак. Плачех, защото музиката беше толкова меланхолична, плачех, че хората умират, плачех, че баба е умряла, без да дочака моето обаждане. Отначало изцеждах с мъка сълзите, после започнах да рева неудържимо, почти с наслада. Свещеникът влезе тържествено, следван от двама млади помощници. Расото му се беше вирнало, защипано отзад под яката на пуловера му. Целият му вид откъм гърба му беше като на цивилен, виждаше се и кафяв габардинен панталон, който не му стоеше добре. Никога няма да забравя тази гледка, но тя не ми попречи да продължа да плача. Свещеникът подхвана:

— Събрали сме се, за да си вземем сбогом със Софи Робъртс. Бог я повика при себе си. Исусе Христе, наш…

В този момент баба Елфи, сестрата на Софи, стана, посегна към тила му и измъкна расото от пуловера, за да покрие краката му. Направи го толкова бързо и прецизно, че човекът нямаше никаква възможност да реагира. Просто продължи да говори. Баба Елфи дълго време е била монахиня, но после се влюбила в пастор и сега живееше с него край Боденското езеро.

Минути преди това Елфи стоеше с нас пред стъклената преграда, зад която беше изложен ковчегът на баба ми, и каза:

— Е, и на Охи няма да му е лесно сега, съвсем сам тук, в Германия.

— Но моля ти се, Елфи, та той е тук вече петдесет години.

— Да де, ама сам, пък и индианец… — възрази тя.

Едва в този миг проумях защо баба и дядо се бяха изолирали от всички. Едва сега ми стана ясно, че когато Софи се е омъжила за индианец през 50-те години, синът й не го е харесвал още оттогава, още от самото начало.

Бутах Охи на инвалиден стол до гроба, така се бяхме разбрали предварително, в противен случай церемонията щеше да се проточи прекалено, източното гробище е голямо. Когато пристигнахме, не се виждаше никакъв ковчег. Вече го бяха спуснали, а свещеникът бе произнесъл словото си. Смаяно се вторачихме в дупката. Наринах пръст с лопатата и хвърлих няколко купчинки върху ковчега, все пак се радвах, че всичко приключи. Заривам всичко, помислих си аз. Моята баба лежи там долу и може би животът й отсега нататък ще е много по-вълнуващ, така че най-сетне и тя да има какво да си запише в календара. Но дори да се носеше из студената галактика, и там нямаше да е по-скучно, отколкото в досегашния й живот.

Продължавах да се измъчвам, че не знаех как е умряла, макар че това не променяше нищо в нейното положение. Но би променило нещо за мен, може би щях да престана да се чувствам донякъде виновна за смъртта й. Успях все пак да разпитам Охи за различните му родни места, докато му помагах да се настани отново на инвалидния стол. Отговорът беше прост: като тийнейджър участвал в нелегалното варене на твърд алкохол в резервата и властите го спипали. Затова „фризирал“ биографията си, когато постъпил в армията. Изглеждаше невинен и уморен, докато ми обясняваше накратко нещата:

— Имах проблеми с лунната светлина, когато бях на петнайсет.

Не му зададох повече въпроси. Сега наистина беше сам, един индианец в Германия, и с ускорено темпо се пропиваше до смърт, както скоро щеше да стане ясно.

Отсега нататък баща ми наричаше майка си „моята майка“, а не „баба ти“, когато говореше за нея. Аз пък реших да обграждам с любов и грижи всички роднини над шейсет години, да им се обаждам редовно по телефона, да им гостувам, да им нося шоколадови бонбони и букети цветя. Когато Лоре, сестрата на бабата на мъжа ми, отиде в старчески дом, ние я посещавахме от време на време. Роди ни се дъщеря, на която направих хиляди усмихнати снимки, а Лоре ни обеща да й изплете малка шапчица и терлички до следващото ни посещение при нея. Често си мислех за Лоре, но старческият дом беше на близо половин час път.

Зълва ми последна заварила Лоре жива. Когато отишла да я навести, видяла шапчицата, която старицата изплела за нашата дъщеря, нахлупена била върху надут балон. Но ние не бяхме ходили толкова дълго, че от балона излязъл почти всичкият въздух. Изглеждал малък и сбръчкан под веселата шапчица, вече прекалено малка за нашата дъщеря.

Допълнителна информация

$id = 10903

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Соня Хайс

Заглавие: Кратък миг на щастие

Преводач: Величка Стефанова

Година на превод: 2014 (не е указана)

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: сборник разкази

Националност: немска

Печатница: Сиела

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Венелин Митев

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1565-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13914

Соня Хайс
Кратък миг на щастие

Щастието е:

Благодарности

Осветената снимка

Панама

Говори с мен

Сънят на принцесата

Дрозофила

Сурова наденица

Най-доброто

Хани и Хани

Докосни ме

Лунна светлина

Соня ХайсКратък миг на щастие

Щастието е:

Благодарности

Осветената снимка

Панама

Говори с мен

Сънят на принцесата

Дрозофила

Сурова наденица

Най-доброто

Хани и Хани

Докосни ме

Лунна светлина

Соня Хайс
Кратък миг на щастие