Рей Бредбъри
100 разказа

На Нанси Николас и Робърт Готлиб, чиито доводи за любими разкази направиха възможна тази книга.

Пиян, и в разпореждане на колело

Въведение от Рей Бредбъри

През 1953 г. написах една статия за „Нейшън“, в която защитавах работата си като писател фантаст, макар етикетът да бе приложим може би едва към една трета от продукцията ми за една година.

Няколко седмици по-късно, в края на май, получих писмо от Италия. На гърба на плика с тънък като паяжина почерк бе написано следното:

В. Berenson

I Tatti, Settignano

Firenze, Italia

Обърнах се към жена си.

— Господи, нима това наистина е от онзи Беренсон, великият авторитет по история на изкуството?!

— Отвори го — каза жена ми.

Отворих го и зачетох:

Уважаеми г-н Бредбъри,

През осемдесет и деветте си години живот за първи път пиша писмо като почитател. Току-що прочетох статията ви в „Нейшън“ — „След утрешния ден“. За първи път чета творец в която и да е област на изкуството да заявява, че за да работи съзидателно, човек трябва да се отдаде на работата си, да й се наслаждава като на лудория или на вълнуващо приключение.

Колко различно от тружениците в тежката промишленост, в каквато се е превърнал писателският занаят!

Ако ви се случи да посетите Флоренция, отбийте се да се видим.

Искрено ваш, Б. Беренсон

И тъй, на тридесет и три годишна възраст аз имах своя гледна точка, стил и начин на живот, одобрен от човек, който ми бе станал като втори баща.

Имах нужда от това одобрение. Всички се нуждаем от някой по-издигнат, по-мъдър и по-стар, който да ни каже, че изобщо не сме луди, че всичко, което правим, е нормално. Не нормално, по дяволите — а чудесно!

Лесно е да се съмняваш в себе си, защото щом чуеш какво казват други писатели, други интелектуалци, все ти иде да се изчервиш виновно. Писането би трябвало да е тежко, мъчително, ужасно изпитание, невероятна всеотдайност и никакво свободно време.

А моите разкази просто ме водят през живота. Те викат, аз ги следвам. Изтичват и ме ухапват по крака — и аз реагирам, като записвам всичко случило се по време на ухапването. Свърша ли, идеята е свободна и полита нанякъде.

Точно такъв живот живях. Пиян, и в разпореждане на колело, както бяха записали в един ирландски полицейски доклад. Пиян от живот, без да знаеш какво те очаква. Но въпреки това си тръгнал, още преди зазоряване. А самото пътуване? Абсолютно равни дози ужас и весело ликуване.

 

Когато бях тригодишен, майка ми ме мъкнеше на кино по два-три пъти седмично. Първият филм, който гледах, бе „Гърбушкото от Парижката Света Богородица“ с Лон Чейни. В онзи далечен ден на 1923 г. страдах от трайно изкривяване на гръбнака и на въображението. Оттогава се почувствах близък и родствен с всичко тъмно и мрачно. Гледах безброй пъти всички филми на Чейни само и само за да усетя насладата на страха. Фантомът на операта цял живот крачи край мен с аленото си наметало. А когато не бе той, на негово място идваше ужасната ръка, която се появяваше иззад библиотеката в „Котката и канарчето“ и ме приканваше да намеря още скрит мрак в книгите.

После бях влюбен в чудовища, скелети, циркове, панаири, динозаври и — накрая — в червената планета Марс.

От тези примитивни тухли изградих живот и кариера. И именно продължаващата ми любов към всички онези изумителни неща е причина за появата на всичко хубаво в съществуванието ми.

С други думи, аз не се чувствах неудобно в цирковете. А някои хора се чувстват неудобно. Цирковете са шумни, просташки и миришат, ако е топло. Когато са на четиринайсет и петнайсет години, много хора се лишават от любовта си, захвърлят един по един древните си интуитивни вкусове, и когато станат възрастни, у тях няма и следа от веселбата, жара, увлечението, живеца. Други са ги критикували, а после самите те са започнали да се критикуват и да се чувстват неудобно. Когато циркът пристигне в пет часа в студеното и тъмно лятно утро и се чуят звънците му, те не скачат от леглата си и не тичат навън, а просто се обръщат в съня си. И животът отминава.

Аз обаче скачах и тичах. Научих, че съм прав и че всички останали грешат, когато бях на девет. През онази година на сцената се появиха комиксите за Бък Роджърс и аз моментално се влюбих в него. Събирах изрезки и бях от луд по-луд. Приятелите ми ме критикуваха. Подиграваха ми се. Скъсах изрезките. Близо месец бродех из училище като зашеметен и опустошен. Един ден избухнах в сълзи и се запитах що за бедствие се е стоварило отгоре ми. Отговорът бе — Бък Роджърс. Беше си отишъл и животът просто не си заслужаваше да се живее. Следващата ми мисъл бе — това не са мои приятели, те ме накараха да скъсам изрезките, а с тях и собствения си живот. Те са мои врагове.

Отново се заех да събирам историите. Оттогава животът ми стана щастлив. Защото тогава започнах да пиша научна фантастика. Оттогава никога не обръщах внимание на онези, които критикуваха интереса ми към космическите пътешествия, панаирите и горилите. Случи ли се подобно нещо, взимам си динозавъра и напускам стаята.

Защото всичко това е тор. Ако не бях напълнил очите и главата си с всичко това за цял живот, стигнеше ли се до изразяване на идеите ми на хартия, до свързването на думи, сигурно щях да избълвам тон цифри и половин тон нули.

Разказът „Велд“, включен в този сборник, е чудесен пример за това какво става в глава, пълна с образи, митове и играчки. Навремето седнах пред пишещата си машина и написах думите „Детска стая“. Но къде беше тази стая? В миналото? Не. В настоящето? Едва ли. В бъдещето? Да! Е, тогава как би изглеждала стая за игри от бъдещето? Започнах да пиша, въртях разказа около стаята. Всяка нейна стена би трябвало да е огромен телевизор, същото се отнасяше и за тавана. Щом влезе в нея, детето може да извика: „Нил! Сфинкс! Пирамиди“ — и те се появяват около него с пълен цвят, със звуци и — защо не? — невероятни топли аромати, миризми и воня — каквото си избереш!

Всичко това ми хрумна за няколко секунди бързо тракане по клавишите. Знаех стаята, сега се нуждаех от герои в нея. Написах герой на име Джордж и го замъкнах в кухнята от бъдещето, където жена му се обърна и каза:

— Джордж, би ли погледнал детската? Май е счупена…

Джордж и съпругата му тръгват по коридора. Следвам ги, блъскам по клавишите като луд, без да имам представа какво предстои. Двамата отварят вратата и влизат.

Африка. Горещо слънце. Лешояди. Мърша. Лъвове.

След два часа лъвовете изскочиха от стените на детската и изядоха Джордж и жена му, докато техните закърмени с телевизия деца си седяха и пиеха чай.

Край на свързването на думи. Край на историята. Експлозия на една идея. Целият разказ бе завършен и почти готов за изпращане за около 120 минути.

Лъвовете в стаята, те откъде се появиха?

От лъвовете, които бях открил в книгите в градската библиотека, когато бях на десет. От лъвовете, които бях видял в истинските циркове, когато бях на пет. От лъва, който дебнеше в „Онзи, който получава шамар“ с Лон Чейни от двайсет и четвърта година!

Двайсет и четвърта? — ще се усъмните вие. Да, именно двайсет и четвърта. Не го бях гледал пак до миналата година. Но веднага щом се появи на екрана, разбрах откъде са се появили лъвовете ми във „Велд“. Бяха се крили, бяха чакали, бяха намерили убежище в интуитивната ми същност през всички тези години.

Аз съм от онези особени чудаци — мъж с дете в него, което запомня всичко. Помня деня и часа, в който се родих. Помня как бях обрязан на втория ден след раждането си. Помня как сучех от гръдта на майка си. Години по-късно попитах майка си за обрязването. Разполагах с информация, която не ми е била предавана, а и няма причина да се предава на едно дете, особено в онези все още викториански времена. Наистина ли съм бил обрязан някъде извън болницата? Да. Баща ми ме отнесъл в кабинета на доктора. Спомням си доктора. Спомням си и скалпела.

Написах разказа „Малкият убиец“ двайсет и шест години по-късно. В него става дума за бебе, родено с напълно развити сетива, изпълнено с ужас от насилственото му изхвърляне в един студен свят и отмъщаващо на родителите си, като пълзи тайно нощем и в крайна сметка успява да ги унищожи.

Всъщност кога започна всичко това? Имам предвид писането. През зимата, есента и началото на зимата на 1932 г. По онова време бях натъпкан с Бък Роджърс, романите на Едгар Райс Бъроус и нощния радиосериал „Чанду вълшебникът“. Чанду казваше заклинанията, физиката ме призоваваше, а Далечният изток и всякакви странни места ме караха да сядам вечер и да записвам по памет сценариите от всяко предаване.

Но цялата бъркотия от магия, митове и падане при бронтозаврите, за да се издигна като Ла от Опар, бе разтърсена и приведена в движение от един човек — господин Електрико.

Пристигна с един оръфан евтин панаир — Съчетаните представления на братята Дил — в Деня на труда през 1932 г., когато бях на дванайсет. Три вечери подред господин Електрико сядаше на електрическия си стол и по него пускаха десет милиарда волта най-чисто синьо пращящо електричество. Той протягаше ръце към публиката, очите му горяха, бялата му коса щръкваше във всички посоки, между зъбите му прескачаха искри, той размахваше меч като Екскалибур над главите на хлапетата и ги посвещаваше в рицари с огън. Когато дойде при мен, ме потупа по рамената и после по носа. Мълнията прескочи в мен. А господин Електрико изкрещя: „Живей вечно!“

Реших, че това е най-страхотната идея, която съм чувал. На следващия ден отидох да видя господин Електрико под предлог, че евтиният фокус, който си бях купил от него, не работи. Той го поправи, след което ме разведе из шатрите, като крещеше към всяка: „Без мръсотии“, преди да влезем и да се запознаем с джуджета, акробати, дебели жени и Изрисувани мъже.

Разходихме се до езеро Мичиган, седнахме на брега, господин Електрико сподели своите малки философии, а аз — своите големи. Така и не разбрах защо се отнесе така с мен. Но той слушаше, или поне изглеждаше, че слуша, може би защото бе далеч от дома си, може би защото имаше син някъде, или пък нямаше и искаше да има. Както и да е, каза, че е разпопен презвитериански свещеник, че живеел в Кайро, Илинойс, и че мога да му пиша, когато пожелая.

Накрая ми съобщи нещо важно.

— Срещали сме се и преди — каза ми. — Ти бе най-добрият ми приятел във Франция през осемнайсета и умря в ръцете ми в битката за Ардените. А ето те сега отново, прероден като момче, с ново име. Добре дошъл!

Разделих се с господин Електрико и тръгнах, олюлявайки се, към къщи, дарен с два чудесни дара — че съм живял преди (и ми е разказано)… и че по някакъв начин съм се опитал да живея вечно.

А след няколко седмици започнах да пиша първите си къси разкази за планетата Марс. Оттогава не съм спирал нито за миг. Бог да благослови господин Електрико, катализатора, където и да се намира.

 

Ако разгледам всеки аспект на всичко казано дотук, почти неизбежно би трябвало да започна с таванската стаичка. Докато станах на двайсет и две или двайсет и три, пишех разказите си до късно след полунощ — необичайни истории за призраци и привидения, за неща в буркани, които бях виждал във вмирисани на кисела пот панаири, за приятели, изгубени във вълните на езерата, за съпрузи в три сутринта, които трябваше да летят нощем, за да не бъдат убити от светлината.

Трябваха ми много години, за да се измъкна от таванската стаичка, където трябваше да се справям със собствената си смъртност (основна тийнейджърска грижа), и да стигна до дневната, а оттам — до моравата пред къщата, слънчевите лъчи и глухарчетата, готови за приготвяне на вино.

Излизането на моравата и събиранията с роднините на Четвърти юли ми дадоха не само историите за Грийн Таун, Илинойс, но и ме запратиха към Марс; последвах съвета на Едгар Райс Бъроус и Джон Картър и взех с мен багажа от детството, чичовците, лелите, мама, татко и брат ми. Всъщност, когато стигнах на Марс, те вече ме чакаха там — или пък бяха марсианци, които приличаха на тях. Разказите за Грийн Таун, намерили място в неочаквания роман „Вино от глухарчета“, и разказите за Червената планета, наблъскали се в другия случаен роман „Марсиански хроники“, бяха писани през същите години, в които тичах до бъчвата за дъждовна вода до къщата на дядо ми и баба ми, за да загреба от нея всички спомени, митове и асоциации от онова време.

Успоредно с това пресъздавах роднините си като вампири, обитаващи градче, подобно на онова от „Вино от глухарчета“, мрачен първи братовчед на градчето на Марс, където загина Третата експедиция. Така животът ми минаваше по три начина — като градски изследовател, космически пътешественик и скитник с американските братовчеди на граф Дракула.

Давам си сметка, че не съм споменал почти нищо за едни други създания, които се разхождат из този сборник и се появяват в кошмари, за да пропаднат в самота и отчаяние — динозаврите. От седемнайсетата до трийсет и втората си година написах пет-шест разказа за динозаври.

Една вечер, докато двамата с жена ми се разхождахме по плажа във Венис, Калифорния (живеехме там в един апартамент за младоженци срещу тридесет долара месечно), се натъкнахме на останките на градския кей и подпорите, релсите и въжетата на старо увеселително влакче, рухнало на пясъка и постепенно изяждано от океана.

— Какво прави този динозавър на плажа? — възкликнах.

Жена ми, съвсем благоразумно, нямаше отговор.

Отговорът дойде на следващата вечер, когато се събудих от нечий зов. Станах, заслушах се и чух самотния глас на сирената на Санта Моника, която надаваше отново и отново жалния си вой.

Ама разбира се! Динозавърът е чул сирената, взел я е за друг динозавър, надигнал се е от дълбокото минало, тръгнал е на дълъг път за любовната среща… и открива, че това е само сирена, и умира с разбито сърце на брега.

Скочих от леглото, написах разказа и още същата седмица го пратих на „Сатърди Ивнинг Поуст“; не след дълго вестникът го публикува под заглавие „Чудовището от 20000 фатома дълбочина“. Две години по-късно разказът „Сирената“ от този сборник се превърна във филм.

Разказът бе прочетен през 1953 г. и от Джон Хюстън, който се свърза с мен и ме покани да напиша сценария за новия му филм „Моби Дик“. Приех и продължих от едното чудовище към следващото.

Заради „Моби Дик“ се заех да изследвам живота и творчеството на Мелвил и Жул Верн и сравних лудите им капитани в едно есе, написано като представяне на нов превод на „Двадесет хиляди левги под водата“ („Капитан Немо“). Прочитането му през 1964 г. по време на Световния панаир в Ню Йорк ме натовари с изграждането на концепции за целия горен етаж на американския павилион.

Заради павилиона от „Дисни“ ме наеха да помогна за изграждането на сънищата, които влязоха в Космически кораб Земя, част от Епкот — постоянен парк, който отвори през 1982 г. В тази сграда наблъсках историята на човечеството, излязло от зората на времето и хвърлящо се в буйното космическо бъдеще.

В това число и динозаврите.

Цялата ми дейност, цялото ми израстване, всичките ми нови работи и любови бяха породени от онази първоначална примитивна любов към зверовете, с която се сблъсках, когато бях на пет, и която пазех грижливо, когато бях на двайсет, двайсет и девет и трийсет.

Разлистете разказите и сигурно ще намерите една-две случки, случили се със самия мен. През по-голямата част от живота си се съпротивлявах на поръчения да ида някъде и да „попия“ местния колорит, местните жители, вида и усещането за страната. Отдавна съм научил, че не гледам директно, че подсъзнанието ми върши по-голямата част от „попиването“ и че ще минат години, преди да се появят някакви годни за използване впечатления.

На младини живеех в един жилищен блок в испанския квартал в Лос Анджелис. Повечето от латино-разказите ми бяха написани години след като се бях изнесъл оттам с едно-единствено ужасяващо изключение. В края на 1945 г., когато Втората световна война бе току-що свършила, един приятел ме покани да го придружа до Мексико Сити с разнебитения му Форд V-8. Напомних му обета за бедност, наложен ми от обстоятелствата. Той се нахвърли върху мен, нарече ме страхливец и се зачуди толкова ли не мога да събера кураж и да изпратя за публикуване три-четири разказа, които крия така или иначе. Причина за криенето — разказите бяха отхвърлени един-два пъти от различни списания. Подритван от приятеля си, изтръсках прахта от разказите и ги изпратих под псевдонима Уилям Елиът. Защо този псевдоним ли? Защото се страхувах, че някои манхатънски издатели може да са срещали името Бредбъри на кориците на „Странни истории“ и ще подходят с предубеждение към „евтиния“ писател.

Изпратих три разказа на три списания през втората седмица на август 1945 г. На 20 август продадох един разказ на „Чарм“, на 21 август — на „Мадмоазел“, а на 22 август, точно на двайсет и петия ми рожден ден — на „Колиърс“. Общата сума възлизаше на хиляда долара — все едно днес да получиш запис за десет хиляди.

Бях богат. Или толкова близко до богатството, че бях направо втрещен. Разбира се, това бе повратна точка в живота ми и побързах да пиша на редакторите на трите списания, като признах кое е истинското ми име.

И трите разказа влязоха в „Най-добрите американски разкази за 1946 г.“ на Марта Фоли, а на следващата година един от тях бе публикуван в сборника в памет на О’Хенри, издаден от Хершел Брикел.

Тези пари ме отведоха до Мексико, до Гуанахуато и мумиите в катакомбите. Преживяното така ме нарани и ужаси, че едва дочаках да се махна от Мексико. Мъчеха ме кошмари, че умирам и трябва да остана в залите на мъртвите редом с другите навързани тела. За да се пречистя, съвсем инстинктивно написах „Следващият в редицата“. Това бе един от малкото случаи, когато преживяното даде плод почти тутакси.

Стига толкова за Мексико. Какво ще кажете да се преместим в Ирландия?

В сборника има всякакви ирландски истории, защото за шестте месеца живот в Дъблин установих, че повечето ирландци имат най-различни начини да се справят с ужасния звяр на име Реалност. Можеш да се втурнеш насреща му с рогата напред, което е наистина страховита работа, или пък да се плъзнеш около него, да го побутнеш, да потанцуваш, да изпееш песен, да напишеш приказка, да продължиш бърборенето, да напълниш джобната бутилка — все ирландски клишета, но всяко от тях е самата истина в онова отвратително време и несигурна политическа обстановка.

Научих всички просяци по улиците на Дъблин — онези край моста О’Конъл с маниашките си латерни, ставащи повече за кафемелачки, отколкото за инструменти, както и онези, които си деляха единственото бебе сред цялото племе подгизнали от дъжда несретници — виждаш бебето един час в горния край на Графтън Стрийт, на следващия — пред хотел „Роял Хайберниън“, а в полунощ — край реката. Никога не съм си помислял, че ще пиша за тях. После нуждата да вия и плача от ярост ме накара една нощ да скоча и да напиша „Отрочето на Макгилъхи“ заради ужасните подозрения и молбите на един ходещ в дъжда призрак, които просто трябваше да бъдат описани. Посетих някои от старите изгорени имения на едрите ирландски земевладелци и чух историята за един „палеж“, който не минал съвсем както трябва, в резултат на което се появи „Ужасният палеж в Имението“.

„Спринт преди химна“ се написа години по-късно, когато една дъждовна вечер си спомних безбройните пъти, когато двамата с жена ми спринтирахме навън от дъблинските кина и разблъсквахме деца и старци само и само да успеем да се доберем до изхода, преди да зазвучи националният химн.

Но как започнах? От годината на господин Електрико пишех по хиляда думи на ден. В продължение на десет години пишех поне по един разказ на седмица, като смътно предполагах, че накрая ще дойде ден, в който ще трябва просто да направя път на идеята и да оставя перото да си свърши работата.

Денят настъпи през 1942 г., когато написах „Езерото“. След десет години грешки най-внезапно дойде подходящата идея, подходящата сцена, подходящите герои, подходящият ден, подходящото творческо време. Написах го навън, бях изнесъл пишещата си машина на моравата пред къщата. В края на часа, за който написах разказа, ме побиваха тръпки и се обливах в сълзи. Знаех, че съм написал първия наистина добър разказ в живота си.

В началото на двайсетте си години следвах следния график. В понеделник написвах първа чернова на нов разказ. Във вторник — втора. В сряда — трета. В четвъртък — четвърта. В петък — пета. А в събота по обед пращах по пощата шестата и последна версия в Ню Йорк. В неделя ли? Тогава си мислех за всички шантави идеи, борещи се за вниманието ми, чакащи под капака на тавана, уверени заради „Езерото“, че скоро ще ги пусна да излязат.

Може да изглежда механично, но не беше. Идеите ми ме принуждаваха на това. Колкото повече пишех, толкова повече ми се искаше да пиша. Ставаш ненаситен. Обхваща те треска. Чувстваш се радостен и жив. Не можеш да спиш през нощта, защото твоите идеи-зверове искат да излязат и не те оставят на мира. Изживяването е невероятно.

Имаше и друга причина да пиша толкова много — евтините списания ми плащаха между двайсет и четирийсет долара на разказ. Животът ми едва ли можеше да се нарече комфортен. Трябваше да продам поне един, или по-добре два разказа на месец, за да покрия разходите си — хотдог, хамбургер, билети за трамвая.

През 1944 г. бях продал около четирийсет разказа, но доходите ми за цялата година възлизаха едва на 800 долара.

Изведнъж се сещам, че не съм коментирал доста работи от този сборник. Интересен е например „Черното виенско колело“, защото в началото на една есен преди доста години се промени от разказ във филмов сценарий, а после в романа „Чувствам, че идва нещо зло“.

„Сбогуването“ е истинската история на моята прабаба, която наближаваше осемдесетте, когато нареди керемидите на покрива, след което легна в леглото си, когато бях на три, сбогува се с всички и заспа.

„Обаждане в Мексико“ се появи, след като един следобед през лятото на 1946 г. отидох да видя мой приятел и когато влязох в стаята, той ми подаде телефонната слушалка и ми каза: „Слушай“. Заслушах се и чух звуците на Мексико Сити на две хиляди мили от нас. Прибрах се вкъщи и написах за телефонното си преживяване на един приятел в Париж. Бях някъде по средата, когато писмото се превърна в разказ, за да бъде пратен по пощата още същия ден.

„Скелет“ е продукт от едно посещение при доктора, когато бях на двайсет и две с оплаквания от болки във врата и гърлото. Докоснах всяко сухожилие и мускул. Докторът направи същото и попита:

— Знаеш ли от какво си болен?

— От какво?

— Много лош случай на откриване на ларинкс — отвърна той. — Всички откриваме в един или друг момент различни сухожилия и кости в телата си, за които изобщо не сме подозирали. Същото е и с теб. Изпий един аспирин и се прибери.

Прибрах се. Усещах лактите си, глезените, ребрата, гърлото и продълговатия си мозък.

„Скелет“, историята на борбата между един човек и скритите му кости, се написа същата вечер.

„Пикасово лято“ е резултат от една разходка по брега с приятели и жена ми един късен следобед. Вдигнах една клечка от сладолед, нарисувах нещо в пясъка и казах: „Нямаше ли да е ужасно, ако през целия си живот си искал да имаш Пикасо и най-ненадейно се натъкваш на него на плажа, докато рисува митични същества в пясъка… твоят собствен Пикасо «гравира» направо пред очите ти…“

Завърших разказа за Пикасо на плажа в два през нощта.

Хемингуей. „Папагалът, който познаваше Папа“. Една вечер през 1952 г. се бяхме запътили с приятели през Лос Анджелис към печатницата, където „Лайф“ печатаха свое издание на „Старецът и морето“. Награбихме още горещите бройки, седнахме в най-близкия бар и се разприказвахме за Папа, Финка Вихия и Куба, и някак стана дума за един папагал който живеел в онзи бар и всяка вечер приказвал на Хемингуей. Прибрах се, записах си бележка за папагала, и я оставих на съхранение за шестнайсет години. Докато ровех из папката с бележките си през 1968 г., попаднах на бележката и заглавието се появи само: „Папагалът, който познаваше Папа“.

Господи, помислих си. Папа е мъртъв от осем години. Ако онзи папагал е още жив и ако може да говори с гласа на Хемингуей, ще струва милиони. Ами ако някой го отвлече и иска откуп?

„Призраците на новото“ се появи, защото Джон Годли, лорд Килбракен, в едно писмо от Ирландия разказваше за посещението си в къща, която изгоряла и била възстановена камък по камък и тухла по тухла, точно като оригинала. След половин ден четене на картичката му нахвърлях черновата на разказа.

Е, достатъчно. Останалото е в ръцете ви. Това са сто разказа, писани през почти четиридесет години от живота ми, съдържащи половината от съкрушителните истини, които подозирах през нощта, и половината от спасителните истини, които преоткривах на следващия ден. Ако изобщо е казано нещо тук, то е просто очертаването на живота на някой, който е тръгнал отнякъде — и е продължил. Нямам навика да мисля за преживяното като за нещо завършено. Всеки разказ е начин за откриване на различни аспекти на самия себе си. И всеки аз всеки ден е малко по-различен от онзи, който е намерен двайсет и четири часа по-рано.

Всичко започна през онзи есенен ден на 1932 г., когато господин Електрико ми даде двата дара. Не знам дали вярвам в предишни животи, нито съм сигурен, че мога да живея вечно. Но онова момче вярваше и в двете и го оставих да вярва. То написа разказите и романите ми. То движи гадателската дъска и казва Да или Не на спотайващите се истини и полуистини. То е кожата, през която преминават всички неща и се излагат на хартия. Доверих му своите страсти, страхове и радости. И то рядко ме е подвеждало. Когато в душата ми цари дълъг влажен ноември, когато мисля прекалено много и разбирам прекалено малко, знам, че е крайно време да се върна към онова момче с гуменките, високите температури, безброй веселби и ужасни кошмари. Не съм сигурен къде свършва то и къде започвам аз. Но съм горд от отбора. Какво друго ми остава, освен да му пожелая всичко добро, и в същото време да отдам дължимото и да пожелая всичко добро на други двама души? В същия месец, в който се ожених за съпругата си Маргерита, се запознах с литературния си агент и много близък приятел Дон Конгдън. Маги печаташе и критикуваше разказите ми, Дон критикуваше и продаваше резултатите. Как бих могъл да се проваля за трийсет и три години с двама такива съотборници? И все така продължаваме да спринтираме към изхода.

Ето ги и разказите. Обърнете страницата.

Нощта

Ти си дете в малко градче. И по-точно, ти си на осем, а вече става късно. Късно за теб, свикналия да си лягаш в девет и половина; е, случва се понякога да молиш мама или тате да ти позволят да останеш и да чуеш Сам и Хенри по онова странно радио, станало така популярно през двайсет и седма година. Но най-често по това време вече си в леглото.

Навън е топла лятна нощ. Живееш в малка къща на малка уличка в покрайнините на градчето, където уличните лампи са кът. Има само един отворен магазин, на около пресечка оттук — бакалията на г-жа Сингър. В горещата вечер майка ти глади понеделнишкото пране, а ти от време на време мрънкаш за сладолед и се взираш в мрака.

Двамата с майка ти сте сами в къщата и топлата тъмнина на лятото. Накрая, точно преди да дойде време г-жа Сингър да затвори магазинчето си, майка ти най-сетне поомеква.

— Бягай за пинта сладолед и гледай да го завие добре.

Питаш дали може да получиш топка шоколадов сладолед отгоре, защото не обичаш ванилов, и майка ти се съгласява. Стискаш парите в юмрук и побягваш към бакалията, бос по топлия тротоар, под ябълки и дъбове. Градчето е толкова притихнало и отдалечено, че чуваш единствено щурците в пущинака зад горещите индигови дървета, които закриват звездите.

Шляпаш с боси крака по паважа, пресичаш улицата и заварваш г-жа Сингър да обикаля бавно из бакалията и да си тананика някаква еврейска песничка.

— Пинта сладолед ли? — казва тя. — С шоколад отгоре? Да!

Гледаш как вдига металния капак на фризера за сладолед и пълни с черпака картонената кутия с „шоколад отгоре, да!“ Даваш парите, получаваш смразяващия леден пакет, допираш го със смях до челото и бузата си и босите ти крака те понасят обратно към къщи. Зад теб светлините на самотното малко магазинче угасват, остава да трепти единствено уличната лампа на ъгъла и цялото градче сякаш е на път да заспи…

Отваряш мрежестата врата и виждаш, че майка ти продължава да глади. Изглежда сгорещена и раздразнена, но въпреки това се усмихва.

— Татко кога ще се върне от срещата на ложата? — питаш ти.

— Към единайсет и половина или дванайсет — отвръща майка ти. Отнася сладоледа в кухнята и го разделя. Дава ти специалната порция шоколад, слага малко на себе си и прибира останалото. — За Скипър и баща ти, когато си дойдат.

Скипър[1] е брат ти. По-големият ти брат. Дванадесетгодишен, здрав, червендалест, с орлов нос, светлокестеняв, доста широкоплещест за възрастта си и винаги тичащ. Позволяват му да остава до по-късно от теб. Не до много по-късно, но все пак достатъчно, за да чувства предимството да си роден първи. Тази вечер е отишъл в другия край на градчето да играе на криеница и скоро ще се върне у дома. Заедно с останалите деца часове наред е викал, тичал и клечал, изкарал си е страхотно. Скоро ще влети запъхтян и лъхащ на пот, с позеленели от тревата колене и миришещ точно на подскачане — което си е напълно естествено.

Сядаш и се наслаждаваш на сладоледа. Намираш се в сърцето на дълбоката тиха лятна вечер. Майка ти, ти самият и нощта, обгръщаща малката къща на малката уличка. Облизваш старателно лъжицата всеки път, преди да загребеш отново, майка ти прибира дъската за гладене и горещата ютия, настанява се в креслото до грамофона и се заема с десерта си.

— Ама че жега беше днес — казва тя. — И продължава да е горещо. Земята е поела цялата топлина и ще я изпуска през нощта. Не знам как ще се спи.

Седите, заслушани в лятната тишина. Тъмнината напира през всеки прозорец и врата, не се чува нито звук, защото е свършила батерията на радиото, а сте слушали всички записи на квартет Никърбокър, Ал Джонсън и Ту Блек Кроус до побъркване; затова просто седиш на дъсчения под до вратата и се взираш в това тъмно-тъмно-тъмно, притиснал нос в мрежестата врата, докато носът ти не се покрива с малки тъмни квадратчета.

— Къде ли е брат ти? — обажда се майка ти. Лъжицата й стърже по купичката. — Вече трябваше да се е прибрал. Почти девет и половина е.

— Ще си дойде — казваш ти, напълно убеден, че това ще стане. Излизаш след майка си да измиете съдовете. Всеки звук, всяко дрънчене на лъжица или чиния се усилва в знойната вечер. Мълчаливо отивате в дневната, махате покривката на дивана, разтягате го заедно и го преобразявате в двойно легло. Майка ти го застила и тупа възглавниците, за да набухнат. И докато разкопчаваш ризата си, тя казва:

— Чакай малко, Дъг.

— Защо?

— Защото така казвам.

— Изглеждаш странно, мамо.

Майка ти сяда за миг, после става, отива до вратата и вика. Чуваш гласа й отново и отново. Скипър, Скипър, Скиииипър. Викът отлита в топлия летен мрак, за да не се завърне никога. Ехото се е смълчало.

Скипър. Скипър. Скипър.

Скипър!

Седиш на пода и през теб минава хлад, който не е от сладоледа или зимата и не е част от лятната горещина. Забелязваш очите на майка ти, стрелкат се и примигват; забелязваш нерешителната й нервна стойка. Всички тези неща.

Тя отваря мрежестата врата. Излиза в нощта, слиза по стъпалата на алеята под люляка. Чуваш шума от стъпките й.

Тя вика отново. Тишина.

Вика още два пъти. Ти седиш в стаята. Всеки момент Скипър ще отговори някъде от дългата тясна уличка:

— Добре, мамо! Добре, мамо! Хей!

Отговор обаче няма. И две минути седиш и гледаш оправеното легло, замлъкналото радио, притихналия грамофон и свещника с кристалните му висулки, които проблясват безмълвно, аленото килимче с пурпурни шарки по него. Нарочно риташ леглото, за да видиш дали ще те заболи. Заболява те.

Мрежестата врата се отваря с тихо скърцане.

— Хайде, Мъниче — казва майка ти. — Ще се поразходим.

— Къде ще ходим?

— До следващата пряка. Ела. И по-добре си обуй обувките. Ще настинеш.

— Не искам. Няма да настина.

Хващаш я за ръка. Тръгвате заедно по Сейнт Джеймс Стрийт. Долавяш уханието на цъфнали рози, нападали зрели ябълки и различните аромати на всевъзможни треви. Бетонът под стъпалата ти е все още топъл и щурците свирят още по-силно в сгъстяващия се мрак. Стигате ъгъла, завивате и тръгвате към дерето.

Минава кола и фаровете й проблясват в далечината. Наоколо е пълно мъртвило, няма никаква светлина и движение. Вървиш към дерето и тук-там виждаш приглушените квадрати светлина на местата, където хората са все още будни. Повечето къщи обаче спят потънали в мрак, а на няколко места обитателите седят и разговарят на неосветените си веранди. Чуваш скърцане на дъски, докато минавате край една от тях.

— Иска ми се баща ти да си беше вкъщи — казва майка ти. Голямата й длан се стяга около малката ти ръка. — Само да ми падне това момче. Ще го скъсам от пердах.

За целта на стената в кухнята виси ремък за точене на бръснач. Помисляш си за него и се сещаш как татко ти го прегъва на две и уверено те изпердашва през неистовите ти крака. Съмняваш се, че майка ти ще изпълни заканата си.

Минали сте пресечката и вече се намирате до свещения черен силует на германската баптистка църква на ъгъла на Чапъл Стрийт и Глен Рок. На стотина метра зад сградата започва дерето. Подушваш го. Изпълнено е с тъмни отходни води, гнили листа, плътна миризма на зеленина. Широко дере, прорязващо градчето — истинска джунгла през деня и място, което е по-добре да се заобикаля нощем, както често повтаря майка ти.

Би трябвало да се чувстваш окуражен от близостта на баптистката църква, но не си — сградата е неосветена, студена и безполезна като купчина развалини на ръба на дерето.

Ти си едва на осем и не знаеш почти нищо за смъртта, страха и ужаса. Смърт е восъчното изображение в ковчега, когато беше на шест и дядо ти почина. Приличаше на някакъв голям повален лешояд в сандъка — мълчалив, необщителен, никога вече нямаше да ти обяснява как да бъдеш добро момче и да пуска кратки политически коментари. Смърт е малката ти сестричка, когато една сутрин преди година се събуждаш, поглеждаш към креватчето й и я заварваш да се взира в теб със син, неподвижен и замръзнал поглед, докато не идват някакви хора с малка плетена кошничка, за да я отнесат. Смърт е, когато четири седмици по-късно заставаш до високото й столче и изведнъж осъзнаваш, че никога вече няма да я видиш в него, как се смее и вика, и да те кара да ревнуваш, че се е родила. Това е смърт.

Но това тук е нещо повече. Тази лятна нощ нагазва дълбоко във времето, звездите и топлата вечност. Тя е същността на всичко, което ще почувстваш, видиш или чуеш през живота си, на всичко, което неотклонно се връща при теб.

Слизате от тротоара и продължавате по отъпканата, осеяна с камъчета и бурени пътека към ръба на дерето. Хорът на щурците вече е толкова силен, че сякаш е в състояние да събуди и мъртвец. Вървиш послушно зад своята храбра, превъзходна и висока майка, истинска защитничка на цялата вселена. Усещаш храброст, защото върви пред теб; колебаеш се за миг, след което бързаш да я настигнеш. Заедно приближавате, стигате и спирате на самия ръб на цивилизацията.

Дерето.

Тук и сега, долу в онази притихнала черна джунгла в краката ти, изведнъж се озовава най-голямото зло, на което си се натъквал някога. Зло, което никога не ще разбереш. Всички безименни неща са тук. Години по-късно, когато пораснеш, ще започнеш да им даваш имена, за да ги различаваш. Безсмислени думички, описващи чакащото нищо. Там долу в сгушените сенки, сред дебелите дървета и виещи се повети, витае миризмата на разложение. Тук, на това място, цивилизацията свършва, разумът отстъпва и на негово място застава универсалното зло.

Осъзнаваш, че си сам. Сам с майка ти. Ръката й трепери.

Ръката й трепери.

Вярата ти в личния ти свят е разбита на пух и прах. Усещаш как майка ти трепери. Защо? Нима тя също се колебае? Но тя е по-голяма, по-силна и по-умна от теб, нали? Нима тя също усеща онази неуловима заплаха, вървяща пипнешком в мрака, онази спотайваща се злоба там долу? Означава ли това, че порастването не означава сила? Че не можеш да се успокоиш с мисълта, че ще станеш голям? Че няма да намериш убежище през целия си живот? Че няма цитадела от плът, която да е достатъчно силна, за да удържи яростната атака на среднощните кошмари? Съмненията те заливат. Сладоледът отново оживява в гърлото ти, в стомаха, в гръбнака, в ръцете и краката ти; изведнъж усещаш мраз, сякаш си излязъл гол през декември.

Осъзнаваш, че с всички хора е така. Че всеки човек е сам за себе си. Едно цяло, единица в общество, но винаги ужасно уплашен. Както сега тук. Ако сега закрещиш, ако започнеш да пищиш за помощ, ще има ли някакво значение?

Намираш се толкова близко до дерето, че в мига на вика ти, в интервала, през който някой може да те чуе и да изтича да те намери, може да се случи какво ли не.

Мракът може да дойде бързо и да те погълне; за един смазващ и смразяващ момент всичко би свършило. Много преди зазоряване, много преди полицаите с фенерите си да обезпокоят затънтената пътека, много преди мъже с разтревожени умове да хукнат по чакъла да ти помогнат. Дори и да се намират на петстотин метра от теб и помощта наистина да съществува, само за три секунди тъмната вълна може да се надигне, да ти отнеме осемте години живот и…

Летливото усещане за самотата в живота смазва започващото ти да трепери тяло. Майка ти също е сама. Не може да потърси убежище в брака, закрилата в любовта на семейството си, не може да се обърне към Конституцията на Съединените щати или към градската полиция; точно в този миг не може да се обърне към никого и нищо, освен към собственото си сърце, където ще открие единствено неконтролируемо отвращение и желание да се страхува. В този миг това е индивидуален проблем, изискващ индивидуално решение. Трябва да приемеш, че си сам, и да продължиш оттук нататък.

Преглъщаш с мъка и се вкопчваш в нея. Господи, моля те, не позволявай да умрем, мислиш си. Не ни причинявай нищо. Ами ако след час татко се върне от събранието на ложата и завари къщата празна…?

Майка ти пристъпва напред към първобитната джунгла. Гласът ти трепери.

— Мамо. Скип е добре. Скип е добре. Добре е. Скип е добре.

Гласът на майка ти е напрегнат и писклив.

— Винаги минава оттук. Казвам му да не го прави, но тези пусти деца никога не слушат. Някоя нощ ще влезе и никога няма да излезе…

Никога няма да излезе. Това може да означава всичко. Хулигани. Престъпници. Мрак. Злополука. И най-вече — смърт. Сам във вселената.

По целия свят има милиони такива градчета. Точно толкова тъмни, толкова самотни, толкова затънтени, така изпълнени с трепет и чудеса. Пискливите звуци на минорни цигулки, това е музиката на малките градчета — градчета без светлини и с много сенки. Ах, тази тяхна огромна, изпълваща всичко самота. Техните спотаени влажни дерета. Животът е ужас, обитаващ в тях по нощите, когато здравият разум, бракът, децата и щастието са заплашени от всички страни от ужасния великан-човекоядец на име Смърт.

Гласът на майка ти се извисява в нощта.

— Скип! Скипър! — вика тя. — Скип! Скипър!

Изведнъж и двамата разбирате, че нещо не е наред. Нещо ужасно се е объркало. Напрягаш слух и откриваш какво. Щурците са спрели да свирят.

Тишината е пълна.

Никога през живота си не си се сблъсквал с такава тишина. С така пълна тишина. Защо щурците са спрели да свирят? Защо? Каква е причината? Никога досега не са го правили. Никога.

Освен. Освен…

Освен ако нещо не е на път да се случи всеки момент.

Цялото дере сякаш се напряга, стяга черните си фибри, събира сила от всички спящи околности, от мили и мили наоколо. От пропитите с роса гори, долчинки и хълмове, където кучета вдигат муцуни към луната, от всички страни наоколо огромната тишина се всмуква в един център, а ти си точно в средата му. След десет секунди нещо ще се случи. Нещо ще се случи. Щурците продължават кратката си почивка, а звездите са толкова ниско, че сякаш можеш да ги докоснеш. Безброй са, горещи и остри.

Растяща, растяща тишина. Растящо, растящо напрежение. Толкова е тъмно, така далеч от всичко. О, Господи!

И в този миг над дерето се разнася вик.

— Добре, мамо! Идвам, мамо!

И отново:

— Тук съм, мамо! Идвам, мамо!

После се чува бързото топуркане на гуменки долу в ниското. Три хлапета изтичват на открито, хилят се. Скипър, Чък Редмън и Оги Барц. Тичат и се смеят.

Звездите се свиват като докоснатите рогца на десет милиона охлюва.

Щурците свирят!

Мракът се отдръпва — стреснат, изненадан, ядосан. Отдръпва се, изгубил апетит след грубото прекъсване на предвкусването на пиршеството. И докато се отдалечава като вълна по пясък, хлапетата се измъкват със смях от него.

— Здравей, мамо! Здрасти, Мъник! Хей!

Съвсем си мирише на Скипър. На пот, трева и намазана с масло бейзболна ръкавица.

— Младежо, ще си получиш пердаха — заявява майка ти. За миг от страха й не е останал и помен. Знаеш, че никога, за нищо на света няма да признае за него. Но въпреки това ще си остане завинаги в сърцето й. Както и в твоето.

Вървиш обратно към дома в лятната нощ. Радваш се, че Скипър е жив. Много се радваш. За миг си беше помислил…

Далеч в слабо осветената от луната пустош, отвъд виадукта и нататък в долината минава влак и надува свирка като изгубено метално нещо, безименно и бягащо. Вървиш до брат си към леглото, трепериш, слушаш влака и си мислиш за един братовчед, който живеел там, откъдето сега се чува свирката; братовчед, умрял от пневмония на девет години преди много, много години… Подушваш миризмата на Скипър до теб. Истинска магия. Преставаш да трепериш. Чуваш стъпки по тротоара край къщата, докато майка ти пали лампите. Някакъв мъж прочиства гърлото си по начин, който ти е познат.

— Баща ви — казва майка ти.

Наистина е той.

Сбирка

— Идват — каза Сеси, без да се надигне от леглото си.

— Къде са? — възкликна Тимъти от прага.

— Едни са над Европа, други над Азия, трети — над Островите, а някои — над Южна Америка! — отвърна Сеси. Очите й бяха затворени, дългите й кафяви мигли потрепваха.

Тимъти пристъпи по голото дюшеме на стаята на втория етаж.

— Кои са?

— Чичо Айнар и чичо Фрай, както и братовчедът Уилям; виждам още Фрулда, Хелгар, леля Моргиана и братовчедката Вивиан, както и чичо Йохан! Всички приближават много бързо!

— В небето ли са? — с блеснали сиви очички възкликна Тимъти. Стоеше до леглото и изглеждаше точно на четиринайсетте си години. Навън духаше вятър, къщата бе тъмна, озарена единствено от звездната светлина.

— Идват по въздух и по земя, в най-различни форми — каза Сеси в съня си. Не помръдваше на леглото; гледаше вътре в себе си и казваше какво вижда. — Виждам нещо като вълк да минава през тъмна река — през плитчините, малко над водопад, звездите хвърлят отблясъци по козината му. Виждам кафяво дъбово листо, вдигнато от вятъра високо в небето. Виждам малък летящ прилеп. Виждам много други неща, тичат между дърветата в гората и се носят между високите клони. И всички те идват насам!

— Ще стигнат ли до утре вечер? — Тимъти се вкопчи в чаршафа и паякът на ревера му затанцува възбудено и се разлюля като черно махало. Наведе се над сестра си. — Ще бъдат ли тук за Сбирката?

— Да, Тимъти, да — въздъхна Сеси и се вцепени. — Не искай повече от мен. Хайде, върви. Остави ме да ида до любимите ми места.

— Благодаря, Сеси — каза той. Излезе в коридора и изтича до стаята си. Забързано оправи леглото си. Беше се събудил само преди няколко минути, по залез-слънце, и докато първите звезди се появяваха в небето, беше споделил със Сеси възбудата си от предстоящото празненство. А сега тя спеше толкова тихо, че не се чуваше нито звук. Паякът увисна на сребристо ласо около тънкото му вратле, докато си миеше лицето. — Само си представи, Спайд, утре е Вси светии!

Вдигна глава и погледна в огледалото. Неговото огледало — единственото позволено в къщата. Отстъпка от страна на майка му заради заболяването му. Само да не бе толкова засегнат! Отвори уста и огледа окаяните неадекватни зъби, с които го бе дарила природата. Направо като сърцевини на царевични зърна — кръгли, меки и бледи върху венците. Част от въодушевлението му умря.

Вече бе съвсем тъмно и той запали свещ, за да вижда. Чувстваше се изтощен. През изминалата седмица цялото семейство живееше според обичая на старата страна. Спяха през деня и ставаха по залез-слънце. Под очите му имаше сини кръгове.

— Спайд, не ми е добре — тихо промълви той на мъничкото създание. — Не мога дори да свикна да спя през деня като другите.

Вдигна свещника. Само да имаше силни зъби, с резци като стоманени шипове. Или пък силни прави ръце, или силен ум. Или дори силата да запраща ума си да се рее свободен навън, както го правеше Сеси. Но не, той бе несъвършеният, кекавият. Дори — при тази мисъл потрепери и придърпа свещника по-близо — се страхуваше от тъмното. Братята му сумтяха презрително. Байън, Леонард и Сам. Подиграваха му се, че спи в легло. При Сеси бе различно; нейното легло бе част от удобствата, позволяващи й да изпрати ума си на лов навън. Но Тимъти? Дали спеше в чудесните полирани кутии като останалите? Не! Майка им му беше позволила да има свое собствено легло, собствена стая, собствено огледало. Нищо чудно, че семейството го отбягваше като разпятието на светия човек. Само от лопатките на гърба му да се появяха криле… Оголи гърба си и впери поглед в него. Отново въздъхна. Никакъв шанс. Никога.

 

Отдолу се чуваха завладяващи тайнствени звуци — хлъзгане на черни воали нагоре по всички помещения, тавани и врати. Цвъртенето на горящите черни фитили по голямото стълбище. Гласът на мама, висок и твърд. Гласът на татко, отекващ от влажното мазе. Байън пред старата провинциална къща — влачеше огромните стомни, побиращи по два галона.

— Трябва да ида на празненството, Спайд — каза Тимъти. Паякът се завъртя в края на нишката си и Тимъти се почувства самичък. Щеше да лъска сандъци, да събира отровни гъби и паяци, да поставя траурни ленти, но след началото на празненството щяха да го игнорират. Колкото по-малко се набиваше на очи несъвършеният син, толкова по-добре.

Лора тичаше из долния етаж и викаше радостно:

— Сбирката! Сбирката!

Стъпките й отекваха от всички страни едновременно. Тимъти отново надникна в стаята на Сеси. Тя продължаваше да спи тихо. Слизаше долу веднъж месечно. Винаги си оставаше в леглото. Милата Сеси. Искаше му се да я попита: „Къде си сега, Сеси? В кого? Какво се случва? Отвъд хълмовете ли си? Какво става там?“ Но вместо това отиде до стаята на Елън.

Елън седеше на бюрото си, подреждаше най-различни руси, рижави и черни косми и мънички ятагани от нокти, събрани от работата й като маникюристка в салона за красота в Мелин Вилидж, на петнадесет мили оттук. В ъгъла стоеше здраво махагоново сандъче, върху което бе изписано името й.

— Махай се — каза тя, без дори да го погледне. — Не мога да работя, докато зяпаш.

— Вси светии, Елън; представи си само! — каза той, опитваше се да се държи приятелски.

— Уф! — Тя прибра няколко нокътя в малка бяла торбичка и я надписа. — Какво може да означава това за теб? Какво знаеш за него? Ще ти изкара акъла. Прибирай се в леглото си.

Бузите му пламнаха.

— Трябва да лъскам, да работя и да помагам при сервирането.

— Ако не се махнеш, утре ще намериш в леглото си голи стриди — прозаично рече Елън. — Довиждане, Тимъти.

В гнева си той се втурна надолу и се сблъска с Лора.

— Къде гледаш бе!? — изпищя тя през стиснати зъби.

И си полетя нататък. Тимъти изтича до отворената врата на мазето и долови миризмата на влага и пръст, надигаща се отдолу.

— Татко?

— Крайно време беше! — извика баща му нагоре по стълбите. — Слизай бързо, че ще пристигнат, преди да сме се приготвили!

Тимъти се поколеба само колкото да чуе милионите други звуци в къщата. Братята му влизаха и излизаха като влакове в гара, говореха и спореха. Ако останеш достатъчно дълго на едно място, край теб ще мине цялото семейство с бледите ръце, пълни с всевъзможни неща. Леонард с малката му черна медицинска чанта, Самюъл с голямата прашна подвързана с абанос книга под мишница и с черни траурни ленти и Байън, с поредния курс до колата отвън за още галони течност.

Баща му спря да търка, даде му един парцал и се намръщи. Потупа огромния махагонов сандък.

— Хайде, лъсни го, за да можем да почнем следващия. Проспиваш живота си.

Тимъти погледна вътре, докато мажеше восъка.

— Чичо Айнар е едър мъж, нали, тате?

— Ъхъ.

— Колко голям е?

— Можеш да разбереш по сандъка.

— Просто питам. Два метра? Повече?

— Много говориш.

 

Към девет Тимъти излезе в октомврийската вечер. Близо два часа обикаля из поляните на ту топлия, ту студен вятър и събира отровни гъби и паяци. Сърцето му отново заби в трепетно очакване. Колко роднини щяха да дойдат според мама? Седемдесет? Сто? Мина край един селски дом. Само да знаехте какво се случва вкъщи, каза на светещите прозорци. Изкачи се на един хълм и погледна към отдалеченото на мили градче, приготвящо се за сън. Градският часовник, висок и кръгъл, белееше в далечината. Градчето също не знаеше. Занесе вкъщи маса буркани с гъби и паяци.

 

В малкия параклис долу се отслужи кратка церемония. Бе като всички други ритуали през годините — баща им припяваше мрачните редове, прекрасните и бели като слонова кост ръце на мама се движеха в обърната благословия; бяха се събрали всички деца без Сеси, която лежеше горе в леглото си. Тя обаче също присъстваше. Видя я да наднича — ту през очите на Байън, ту на Самюъл, ту на мама; усети някакво движение и ето че за миг премина през него, след което изчезна.

Тимъти се молеше на Мрачния със свит стомах.

— Моля те, моля те, помогни ми да порасна, помогни ми да съм като братята и сестрите ми. Не ме оставяй различен. Само да можех да слагам космите в пластмасовите образи като Елън, да карам хората да се влюбват като Лора, да чета странни книги като Сам или да имам уважавана работа като Леонард и Байън. Или дори някой ден да имам семейство, като мама и татко…

В полунощ върху къщата се стовари буря. Навън проблясваха изумителни, бели като сняг мълнии. Чу се рев на приближаващо, дълбаещо, изсмукващо торнадо, събиращо във фунията си влагата от потъналата в нощта земя. После външната врата, почти изкъртена от пантите, увисна неподвижно и ненужно и влязоха баба и дядо, дошли чак от старата страна!

После започнаха да пристигат час по час. Имаше пърхане край прозореца, хлопане на предната веранда, почукване в задния двор. Чуваха се необичайни звуци от мазето; есенният вятър свиреше през гърлото на комина и припяваше. Мама напълни голямата кристална купа за пунш с алената течност от стомните на Байън. Татко се носеше от стая на стая, палеше нови и нови фитили. Лора и Елън окачваха още стръкове самакитка. А Тимъти стоеше насред цялото това суетене с безизразна физиономия и треперещи ръце и се озърташе. Затръшващи се врати, смях, бълбукане на течност, мрак, свирене на вятър, призрачен шепот на криле, тропот на крака, радушно посрещане на входа, скърцане на панти, преминаващи, идващи, отдалечаващи се, блуждаещи сенки.

— Виж ти, виж ти. А това трябва да е Тимъти!

— Какво?

Нечия ледена длан докосна ръката му. Над него се надвеси дългокосо лице.

— Добро момче, чудесно момче — каза непознатият.

— Тимъти, това е чичо Джейсън — каза мама.

— Здравей, чичо Джейсън.

— А това… — Мама помъкна чичо Джейсън нататък. Той се обърна към Тимъти над загърнатото в наметало рамо и му смигна.

Тимъти остана сам.

Сякаш от хиляда мили в прорязания от светлината на свещи мрак се чу висок тънък глас. Гласът на Елън.

— А братята ми, те са наистина хитри. Можеш ли да познаеш с какво се занимават, лельо Моргиана?

— Нямам представа.

— Държат погребалното бюро в града.

— Какво! — Чу се ахване.

— Да! — Разнесе се пронизителен смях. — Направо безценно!

Тимъти остана като закован.

Смехът прекъсна за момент.

— Осигуряват материали за мама, татко и всички нас — каза Лора. — С изключение, разбира се, на Тимъти…

Последва неловко мълчание.

— Е? — настоятелно запита най-сетне чичо Джейсън. — Хайде. Какво за Тимъти?

— Ох, Лора, ама че уста — каза мама.

Лора продължи. Тимъти стисна очи.

— Тимъти не… ами… не обича кръв. Много е чувствителен.

— Ще се научи — каза мама. — Ще се научи — повтори твърдо. — Той е мой син и ще се научи. Само на четиринадесет е.

— Но аз бях отгледан с това нещо — каза чичо Джейсън и гласът му се понесе от стая на стая. Вятърът свиреше в дърветата навън, сякаш бяха струни на арфа. Ситен дъжд затрополи „отгледан с това нещо“ по прозорците и постепенно заглъхна.

Тимъти прехапа устни и отвори очи.

— Е, вината е изцяло моя — каза мама, докато ги въвеждаше в кухнята. — Опитах се да го накарам насила. Не можеш да принудиш дете, можеш само да го отвратиш така, че никога да не развие вкус към едно или друго. Ето например Байън, беше на тринадесет, преди да…

— Разбирам — промърмори чичо Джейсън. — Тимъти ще се справи.

— И още как — предизвикателно отвърна мама.

Пламъчетата на свещите трептяха, сенките кръстосваха напред-назад многобройните сумрачни помещения. На Тимъти му беше студено. Усети миризмата на гореща лой, инстинктивно грабна една свещ и излезе с нея навън, преструваше се, че оправя черните ленти.

— Тимъти — прошепна някой зад украсената стена, съскаше думите, — Тимъти се страхува от тъмното.

Гласът на Леонард. Омразният Леонард!

— Харесвам светлината на свещи, това е — предизвикателно прошепна в отговор Тимъти.

Последваха още мълнии и гръм. Ревящи порои смях. Трясъци, блъскане, викове и шумолене на дрехи. Лепкава студена мъгла пропълзя през предната врата. От нея излезе висок мъж, като прибираше крилете си.

— Чичо Айнар!

Тимъти се втурна на тънките си крака право през мъглата, под трептящите зелени сенки. Хвърли се в ръцете на Айнар. Той го повдигна.

— Имаш криле, Тимъти! — Той подхвърли момчето, сякаш бе леко като перце. — Криле, Тимъти. Лети!

Лицата се завъртяха отдолу. Къщата отлетя надалеч. Тимъти се почувства като ветрец. Размаха ръце. Пръстите на Айнар го уловиха и отново го хвърлиха към тавана. Той се втурна към него като овъглена стена.

— Лети, Тимъти! — с висок и силен глас извика Айнар. — Лети с криле! Криле!

Той изпита пронизващо чувство в лопатките си, сякаш растяха корени, готови да експлодират и да разцъфнат в нова влажна мембрана. Забърбори несвързано; Айнар отново го хвърли високо нагоре.

Есенният вятър нахлу като вълна в къщата, дъждът се стовари отгоре й, разтърси гредите и накара пламъците на свещите да затанцуват гневно. Стоте роднини с всевъзможни форми и размери се взираха от всяка черна омагьосана стая към мястото, където Айнар балансираше с детето като с жезъл в ревящата стихия.

— Достатъчно! — най-сетне извика той.

Оставен отново на дъските на пода, възбуден и изтощен, Тимъти се притисна в чичо Айнар, подсмърчаше щастливо.

— Чичо, чичо, чичо!

— Добре ли беше летенето? А, Тимъти? — попита чичо Айнар, наведе се и го потупа по главата. — Браво, браво.

 

Утрото наближаваше. Повечето бяха пристигнали и бяха готови да си легнат за през деня, да спят неподвижно и без звук до следващия залез, когато щяха да изскочат от махагоновите си сандъци за пиршеството.

Чичо Айнар, следван от десетки други, пое към мазето. Мама ги упъти към струпаните ред върху ред полирани кутии. Айнар, чиито криле бяха свити на гърба му като морскозелен брезент, се движеше по коридора с любопитно подсвирване; когато крилете му докосваха нещо, сякаш се разнасяше тихо барабанене.

Горе Тимъти лежеше и мислеше изтощено, мъчеше се да хареса тъмното. В тъмното можеше да се правят толкова много неща, за които никой да не те укорява — просто защото не може да те види. Всъщност той харесваше нощта, но това бе особено харесване — понякога му идваше дотолкова в повече, че му се искаше да крещи и да се бунтува.

В мазето махагоновите капаци се спуснаха, притеглени от бледи ръце. По ъглите някои от роднините се завъртяха в кръг три пъти, преди да легнат на лапите си и да затворят клепачи. Слънцето изгря. Настана време за сън.

 

Залез. Пиршеството избухна като разритано гнездо на прилепи — пищящи, пърхащи, летящи във всички посоки. Капаците на сандъците се отваряха с трясък. От влажното мазе се чуваха забързани стъпки. През предните и задните входове нахълтваха още закъснели гости.

Валеше и подгизналите посетители оставяха пелерините си, покритите с капки шапки и намокрените си воали на Тимъти, за да ги отнесе в килера. Стаите бяха претъпкани. Смехът на някаква братовчедка, изстрелян от едно помещение, се блъсна в стената на друго, рикошира, извърна се и достигна до ушите на Тимъти от четвърта стая, все така точен и циничен.

Една мишка пробяга по пода.

— Познах те, племеннице Либерсраутер! — възкликна татко някъде около него, но не към него. Десетките тълпящи се гости се притискаха в него, ръгаха го с лакти, пренебрегваха го.

Накрая той се обърна и се измъкна нагоре.

— Сеси — повика тихо. — Къде си, Сеси?

Мина доста време, преди тя да отговори.

— В Имперската долина — едва промълви. — До Салтън Сий, край калните извори, пара и тишина. Намирам се в съпругата на един фермер. Седя на предната веранда. Ако поискам, мога да я накарам да се раздвижи, да направи нещо или да си помисли нещо — каквото и да е. Слънцето залязва.

— Как е, Сеси?

— Чувам как съскат изворите — бавно каза тя, сякаш говореше в църква. — Малки сиви глави от пара се надигат от калта като плешиви хора от врящ гъст сироп. После се разкъсват като гума и падат със звук, издаван сякаш от мляскащи устни. От разкъсаната тъкан се надигат рехави струйки пара. Носи се тежка воня на горяща сяра и минали времена. Динозавърът се пече тук десет милиона години.

— Готов ли е вече, Сеси?

Мишката заобиколи краката на три жени и изчезна в ъгъла. Миг по-късно от нищото се появи прекрасна жена и озари всички с бялата си усмивка.

Нещо се сгуши на мокрия перваз на кухненския прозорец. Въздъхна, заплака и затропа по стъклото, но Тимъти така и не успя да го различи. Във въображението си беше отвън и се взираше вътре. Дъждът го валеше, вятърът го пронизваше, а изпълнената с траурни ленти тъмнина вътре изглеждаше примамливо. Танцуваше се валс: високи слаби фигури се въртяха под звуците на необичайна музика. Звезди проблясваха във вдигнати бутилки; малки бучки пръст се сипеха от шлемове; един паяк се спусна надолу и безшумно запълзя по пода.

Той потрепери. Отново се намираше вътре. Майка му му нареждаше да бяга тук или там, да помага, да сервира, веднага да иде в кухнята, да донесе това, да вземе онова, да нареди чиниите, да сипе храната — и тъй нататък, и тъй нататък. Празненството бе в разгара си.

— Да, готов е. Съвсем готов — размърдаха се спящите устни на Сеси. Мудните думи бавно излизаха от устата й. — Намирам се в черепа на тази жена, взирам се навън, гледам морето, което не помръдва и е толкова притихнало, че те кара да изпитваш страх. Седя на верандата и чакам мъжът ми да се прибере. От време на време някоя риба скача над повърхността, проблясва на светлината на звездите и отново пада във водата. Долината, морето, няколкото коли, дървената веранда, моят люлеещ се стол, аз самата, тишината.

— А сега какво става, Сеси?

— Ставам от люлеещия се стол — каза тя.

— И?

— Ставам и тръгвам към изворите. В небето летят самолети като праисторически птици. Всичко е тихо, толкова тихо.

— Колко време ще останеш в нея, Сеси?

— Докато чуя, видя и почувствам достатъчно — докато не променя живота й по някакъв начин. Излизам от верандата и вървя по дъските. Стъпалата ми докосват дървото — бавно, уморено.

— А сега?

— Сега серните пари са навсякъде около мен. Взирам се в мехурите, как се издуват и разпукват. Някаква птица прелетява с писък покрай слепоочието ми. Изведнъж се озовавам в нея и отлитам! И докато летя, с новите си малки като мъниста очи виждам някаква жена под мен на дъсчената пътека, гледам я как прави три стъпки към калните извори. Чувам звук, сякаш в разтопените дълбини е хвърлен камък. Продължавам да летя, правя кръг и се връщам. Виждам някаква бяла ръка като паяк да се гърчи и изчезва в сивата лава. Тя се затваря отгоре. Сега летя към дома, бързо, бързо, бързо!

Нещо силно се удари в прозореца. Тимъти се стресна.

Сеси отвори широко очи — светнали, будни, щастливи, изпълнени с веселие.

— Сега съм си у дома! — каза тя.

— Сбирката тече с пълна сила — след кратка пауза се обади Тимъти. — Всички са тук.

— Тогава защо си се качил горе?

Тя хвана ръката му.

— Е, попитай ме. — Усмихна му се лукаво. — Попитай ме онова, заради което си дошъл.

— Нищо не искам да питам — отвърна той. — Е, почти нищо. Аз… ох, Сеси! — Думите изведнъж се заизсипваха от устата му като отприщен поток. — Искам да направя нещо, което да ги накара да ме погледнат, нещо, което да ме направи добър поне като тях, нещо, което да ме приобщи към тях, но не мога да направя нищо, чувствам се странно и, ами… помислих си, че ти би могла…

— Бих могла — каза тя, затвори очи и се усмихна наум. — Изправи се. Стой неподвижно.

Той се подчини.

— А сега затвори очи и изчисти съзнанието си.

Той застана изпънат като струна, без да мисли за нищо — или поне си мислеше, че не мисли за нищо. Тя въздъхна.

— Сега ще слезем ли долу, Тимъти?

Сеси бе с него, сякаш ръка в ръкавица.

— Гледайте всички!

Тимъти вдигна чашата топла червена течност. Задържа я, за да могат всички в къщата да се обърнат и да го видят. Лели, чичовци, братовчеди, братя, сестри!

Изпи я до дъно.

Ръката му се стрелна към сестра му Лора. Почувства погледа й и прошепна нещо с едва доловим глас, от който тя замръзна мълчалива. Почувства се висок като дърво, докато вървеше към нея. Празненството като че ли забави темпо. От всички страни го гледаха. От всички врати надничаха лица. Никой не се смееше. Майка му бе изумена. Татко гледаше объркан, но доволен — и като че ли с всеки миг гордостта му растеше все повече.

Той захапа нежно Лора за вената на врата. Пламъците на свещите се разлюляха пиянски. Вятърът се заизвива около покрива. Роднините зяпаха от всички врати. Налапа няколко отровни гъби, сдъвка, преглътна, после запляска с ръце по бедрата си и се завъртя в кръг.

— Виж, чичо Айнар! Мога да летя! Най-сетне!

Ръцете му пляскаха неистово. Краката му се свиваха и изпъваха. Лицата прелитаха край него.

Намираше се на върха на стълбите и продължаваше да пляска, когато чу майка си.

— Спри, Тимъти! — извика тя някъде далеч отдолу.

— Хей! — изкрещя той, прехвърли се през перилата и скочи.

На половината път крилете, които смяташе, че има, се стопиха. Той изкрещя. Чичо Айнар го улови.

Тимъти се замята неудържимо в ръцете му. От устните му се изтръгна нечий чужд глас.

— Аз съм Сеси! Сеси! Елате да ме видите горе, първата стая отляво! — Последва дълъг висок смях. Тимъти се опита да го прекъсне заедно с езика си.

Всички се смееха. Айнар го пусна на пода. Тимъти изтича през гъстата чернилка роднини, понесли се нагоре към стаята на Сеси да я поздравят, блъсна вратата и я отвори широко.

— Сеси, мразя те! Мразя те!

Скрит в дълбоката сянка на чинара, той повърна вечерята си, захлипа горчиво и разрита купчината есенни листа. После остана да лежи неподвижно. От джоба на блузата му, от закрилата на кибритената кутия, която използваше за свое убежище, изпълзя паякът Спайд. Тръгна по ръката на Тимъти. Разучи шията му, стигна до ухото и влезе в него, за да го погъделичка. Тимъти тръсна глава.

— Недей, Спайд. Престани.

Лекото като перце докосване на едно краче до тъпанчето го накара да потрепери.

— Престани, Спайд!

Въпреки това хлипането като че ли понамаля.

Паякът продължи надолу по бузата му, настани се под носа на момчето, погледна нагоре в ноздрите, сякаш търсеше мозъка, след което се изкатери на върха на носа и приклекна там; взираше се в Тимъти със зелените си като изумруди очи, докато не го изпълни с нелеп смях.

— Махай се, Спайд!

Седна и разрови листата. Луната ярко осветяваше всичко. От къщата се чуваха неприлични шеги — играеха на „Огледалце, огледалце“. Празнуващите надаваха приглушени викове, докато се опитваха да разпознаят онези, чиито отражения не винаги се появяваха в стъклото.

— Тимъти. — Крилете на чичо Айнар се разпериха, трепнаха и приближиха, издаваха звуци като от литавра. Тимъти усети как чичо му го повдига като перце и го настанява на рамото си. — Не провесвай нос, племеннико Тимъти. Всеки за себе си, всеки по собствения си начин. Колко много по-добри неща те чакат. Колко богати неща. Светът е мъртъв за нас. Видели сме прекалено много от него, повярвай ми. Животът е най-добър за онези, които изживяват най-малко от него. По-скъп е зрънце по зрънце, Тимъти, не забравяй това.

 

През остатъка от черната сутрин — от полунощ нататък — чичо Айнар го развеждаше из къщата от стая в стая, като махаше и пееше. Орда закъснели гости бяха влели свежи сили във веселието. Прапрапрапра- и още хиляда пъти прапрабаба също бе тук, увита в египетски бинтове. Не каза нито дума, просто стоеше изправена като обгоряла дъска за гладене край стената и в очните й кухини играеха далечни, мъдри и беззвучни пламъчета. На закуска, в четири сутринта, пра-хиляда-бабата бе настанена начело на дългата маса.

Многобройните млади братовчеди се въртяха около кристалната купа за пунш. Блестящите им черни като маслини очи, коничните им дяволити лица и вълнистите бронзови коси се рееха над масата за напитки, техните едновременно твърди и меки, момчешки и момичешки тела се бореха, за да се доберат до противното питие. Вятърът се надигна, звездите пламтяха ожесточено, шумът се усили, танците станаха по-бързи, пиенето стана по-буйно. Имаше хиляди неща, които Тимъти можеше да слуша и гледа. Множеството тъмнини се носеха и рееха, безбройните лица минаваха и отминаваха…

— Чуйте!

Присъстващите затаиха дъх. Някъде отдалеч градският часовник отброи шест сутринта. Празненството привършваше. В ритъма на биещия часовник стоте гласа запяха песни на по четиристотин години. Песни, които Тимъти не бе чувал. Пееха, хванати за ръце, въртяха се заедно, а някъде в студената далечина на утрото градският часовник завърши отброяването и замлъкна.

Тимъти запя. Не знаеше думите и мелодията, но въпреки това те излизаха силно и вярно. Гледаше към затворената врата в горния край на стълбището.

— Благодаря, Сеси — прошепна той. — Простено ти е. Благодаря.

После се отпусна и остави думите да се изливат с гласа на Сеси от устните му.

Последваха сбогувания и огромна бъркотия. Мама и татко стояха на входа, стискаха ръцете на всички роднини и ги целуваха. Източната част от небето зад отворената врата започваше да се оцветява. Вътре повя студен вятър. Тимъти усети как го хващат и го прехвърлят от едно тяло в друго, усети как Сеси го напъхва в главата на чичо Фрай, така че гледаше от сбръчканото лице, след това се понесе във вихрушка листа над къщата и събуждащите се хълмове…

После, докато летеше по пътеката, усети горящите си червени очи и покритата с утринна роса козина, докато се намираше в братовчеда Уилям, втурваше се към някаква дупка и изчезваше вътре…

Подобно на камъче в устата на чичо Айнар, Тимъти летеше в изпълващата небето буря. А накрая се озова обратно вкъщи, в собственото си тяло.

В настъпващото утро последните гости се прегръщаха, плачеха и си мислеха как светът става все по-тесен за тях. Имало времена, когато се събирали всяка година, а сега минаваха десетилетия, без да се срещнат.

— Не забравяйте, ще се срещнем в Салем през седемдесета! — извика някой.

Салем. Вцепененият ум на Тимъти са запъна на думите. Салем, седемдесета. Там щяха да бъдат чичо Фрай и пра-хиляда-баба с изгнилия си саван, майка, татко, Елън, Лора, Сеси и всички останали. Но щеше ли и той да присъства? Можеше ли да е сигурен, че ще доживее до онова време?

С един последен смразяващ порив всички си тръгнаха — безброй шалове, безброй космати животинки, безброй увехнали листа, безброй виещи и тракащи звуци, безброй полунощи, лудости и сънища.

Мама затвори вратата. Лора взе метлата.

— Не — каза мама. — Ще почистим довечера. Сега трябва да поспим.

И семейството изчезна в мазето и на горния етаж. Тимъти тръгна с наведена глава по окичения с траурни ленти хол. Мина покрай едно празнично огледало и видя мъртвешки бледото си лице. Целият трепереше от студ.

— Тимъти — каза мама.

Приближи се и докосна лицето му.

— Синко — каза тя. — Обичаме те. Не го забравяй. Всички те обичаме. Въпреки че си различен, въпреки че един ден ще ни напуснеш.

Целуна го по бузата.

— И ако и когато умреш, ще се погрижим костите ти да лежат в покой. Ще останеш в покой завинаги и ще идвам при теб на Вси светии, за да те завивам по-добре.

Домът бе притихнал. Далеч навън вятърът прелиташе над един хълм с последния си товар тъмни писукащи прилепи.

Тимъти заизкачва стъпалата едно по едно, плачеше тихичко.

Чичо Айнар

— Ще отнеме само минутка — каза сладката жена на чичо Айнар.

— Отказвам — отвърна той. — И за това е нужна само секунда.

— Работих цяла сутрин — каза тя, държеше се за тънкия кръст, — а ти не искаш да ми помогнеш? Всеки момент ще завали.

— Нека си вали! — навъсено викна той. — Няма да позволя да ме тресне гръм само защото съм сушал прането ти.

— Но ти си толкова бърз в това.

— Казах вече, отказвам. — Огромните, сякаш брезентови криле изшумоляха нервно зад изпънатия му от негодувание гръб.

Тя му подаде тънко въже, на което бяха окачени четири дузини прясно изпрани дрехи. Той го завъртя между пръстите си с отвращение.

— Значи се стигна дотук — промърмори горчиво. — Дотук, дотук, дотук.

Едва не започна да рони гневни киселинни сълзи.

— Не плачи, че пак ще ги намокриш — каза тя. — А сега хайде скачай, потичай с тях.

— Потичай с тях. — Гласът му бе глух, дълбок и ужасно наранен. — Казвам — нека трещи, нека се сипят порои!

— Ако беше хубав слънчев ден, нямаше да те моля — разумно рече тя. — Цялото ми пране ще иде на вятъра, ако не го направиш. Ще има да си виси из къщата…

Това подейства. Най-много мразеше развяващи се и проснати парцали, които да го карат да се промушва под тях, за да мине през стаята. Скочи на крака. Огромните му зелени криле се разпериха.

— Но само до оградата на пасището!

Вихрушка — скочи нагоре, крилете му изплющяха и се впиха любовно в прохладния въздух. Преди да успееш да кажеш „Чичо Айнар има зелени криле“, той профуча над фермата, теглеше прането в огромна пърхаща опашка с мощните удари и плясък на крилете си!

— Дръж!

Завършил обиколката си, той спусна сухото като пуканки пране върху специално разгънатите за целта чисти одеяла.

— Благодаря! — извика тя.

— Ба! — изсумтя той и отлетя под ябълката, за да се отдаде на мрачни размисли.

 

Прекрасните, подобни на коприна криле на чичо Айнар висяха като морскозелени платна зад него и тихо шумоляха на раменете му, когато кихаше или се обръщаше рязко. Той бе един от малцината във Фамилията, чийто талант се виждаше явно. Всичките му мрачни братовчеди, племенници и братя в градчетата по света вършеха невидими неща с ум, вещерски пръсти и бели зъби, рееха се из небето като огнени листа или се носеха из горите като посребрени от лунната светлина вълци. Живееха в сравнителна безопасност от обикновените хора. Това обаче не можеше да се каже за човек с огромни зелени криле.

Не че ги мразеше. В никакъв случай! На младини винаги летеше нощем, защото именно нощите бяха рядкото време за крилати мъже! Дневната светлина криеше опасности — винаги го бе правила и винаги щеше да го прави; но нощите, о, нощите! Беше се носил над острови от облаци и морета от лятно небе. Без никаква опасност за самия него. Бяха наситени времена, изпълнени с полет и веселие.

Но вече не можеше да лети нощем.

Летеше към един висок планински проход в Европа на връщане от Сбирката на Фамилията в Мелин Таун, Илинойс, преди няколко години. Бе прекалил с гъстото алено вино. „Ще се оправя“, смътно си бе обещал, докато прелиташе дългия път под утринните звезди, над спящите под луната хълмове след Мелин Тайн. И тогава… като гръм от ясно небе…

Далекопровод.

Беше като уловена патка! Страхотно цвъртене! С почерняло от сините фойерверки лице, той се оттласна със страхотен удар на крилете и падна.

При рухването му на осветената от луната поляна под кулата на далекопровода се разнесе звук като от огромен телефонен указател, хвърлен от небето.

Стана рано сутринта, с бясно треперещи и мокри от росата криле. Бе все още тъмно. На изток започваше да се оформя тънката светла ивица на зората. Скоро тя щеше да стане по-широка и за полети и дума не можеше да става. Не му оставаше нищо друго освен да потърси убежище в гората и да прекара деня в най-гъстите шубраци, докато следващата нощ не позволи на крилете му да го понесат в небето.

Така срещна жена си.

През същия ден, който се оказа доста топъл за първи ноември в Илинойс, хубавата млада Брънила Уексли бе излязла да издои една изгубила се крава. Провираше се със сребриста кофа в ръка из шубраците и умоляваше невидимата крава да бъде така добра да се прибере, че ще се пръсне от неиздоеното мляко. Фактът, че кравата почти със сигурност щеше да се прибере, когато вимето й се нуждаеше от грижа, не я засягаше особено. Това бе просто благовиден предлог да се разходи из гората, да духа глухарчета и да дъвче треви — и правеше именно това, когато се натъкна на чичо Айнар.

Заспал под един храст, той приличаше на мъж под зелено покривало.

— О — развълнувано рече Брънила. — Мъж. В палатка.

Чичо Айнар се събуди. Палатката се разпери като огромно зелено ветрило зад него.

— О — рече кравотърсачката Брънила. — Мъж с криле.

Точно така го прие. Разбира се, бе стресната, но никога през живота си не бе наранявана и затова не се боеше от никого, пък и беше страхотно да видиш крилат мъж и тя страшно се гордееше, че й се е удала такава възможност. Започна да говори. След час вече бяха стари приятели, а след два часа съвсем бе забравила за крилете му. И той взе, че си призна как се е озовал в гората.

— Да, забелязах, че си доста понатъртен — каза тя. — Дясното ти крило изглежда доста зле. Най-добре да те заведа у дома и да се погрижа за него. Така и така няма да можеш да долетиш с него чак до Европа. Пък и кой иска да живее там в днешно време?

Той й благодари, но не виждал как можел да приеме предложението й.

— Но аз живея сама — каза тя. — Сам виждаш колко съм грозна.

Той настоя, че не е.

— Много мило от твоя страна — рече тя. — Но аз съм си грозна и няма смисъл да се залъгвам. Родителите ми са мъртви, имам си ферма, при това голяма, цялата за мен, далеч от Мелин Таун. И имам нужда да си говоря с някого.

Но нима не се страхувала от него? — беше я попитал той.

— По-скоро се гордея и завиждам — каза тя. — Може ли?

И внимателно и леко завистливо погали големите му ципести воали. От докосването той потрепери и прехапа език.

Така че нищо не пречеше да отиде в дома й за церове и мазила, и — о, не! — ама че ужасно изгаряне през лицето, точно под очите!

— Имаш късмет, че не си ослепял — каза тя. — Как се случи?

— Ами… — започна той и изведнъж се озоваха при фермата, без да забележат, че са изминали цяла миля, без да откъсват поглед един от друг.

Мина ден, после втори. Накрая той й благодари на прага и каза, че трябва да тръгва, че е много благодарен за мазилата, грижите и подслона. Здрачаваше се и за времето между шест вечерта и пет сутринта трябваше да прекоси цял океан и континент.

— Благодаря ти. Довиждане — каза той, понечи да отлети в сумрака и се тресна в един явор.

— О! — изкрещя тя и се хвърли към безчувственото тяло.

Когато на следващата сутрин се събуди, той знаеше, че никога вече няма да лети в тъмното; с деликатните му нощни сетива бе свършено. Фината телепатия, която го бе предупреждавала за изпречилите се на пътя му кули, дървета, къщи и хълмове, превъзходното зрение и чувствителност, които го водеха през лабиринтите на гори, скали и облаци — всичко това бе изгорено завинаги от онзи удар през лицето му, от синия електрически фойерверк и цвъртенето.

— Как? — тихо изстена той. — Как ще стигна до Европа? Ако летя през деня, ще ме видят и — ама че нелепост! — сигурно ще ме застрелят! Или ще ме тикнат в някой зоопарк, и тогава ще видя живот! Брънила, кажи, моля те, какво да правя?

— О — прошепна тя, загледана в ръцете си. — Ще измислим нещо…

 

Ожениха се.

Фамилията се събра на сватбата. Подобно на огромна есенна лавина от кленови, чинарени, дъбови и брястови листа те шумоляха и съскаха, падаха като дъжд от диви кестени, тупваха като зимни ябълки на земята, а вятърът носеше вездесъщия аромат на отминало лято. Церемонията? Церемонията бе кратка като запалване на черна свещ, нейното угасване и неподвижната струйка дим, увиснала за миг във въздуха. Нейната краткотрайност, мрак и обръщане наопаки съвсем убягна на Брънила, която слушаше единствено могъщия полъх на крилете на чичо Айнар, които шепнеха над тях, докато ритуалът приключваше. Що се касае до чичо Айнар, раната през носа му бе почти заздравяла и докато държеше Брънила за ръката, почувства как Европа постепенно избледнява и се топи в далечината.

Не му бе необходимо да вижда идеално, за да лети право нагоре или надолу. Съвсем естествено бе в нощта на сватбата да вземе Брънила в обятията си и да полети нагоре в небето.

Един фермер на пет мили от дома им хвърли поглед към ниския облак в полунощ и видя слабото сияние и проблясъците.

— Мълния — отбеляза и си легна.

Спуснаха се едва сутринта, заедно с росата.

 

Бракът вървеше. Трябваше й само да погледне към него и настроението й моментално се повдигаше при мисълта, че е единствената жена на света с крилат съпруг.

— Коя друга би казала подобно нещо? — попита тя огледалото си.

Никоя! — бе отговорът.

От друга страна, той откри небивала красота зад чертите й, огромна добрина и разбиране. Направи някои промени в диетата си, за да се нагоди към мисленето й, и внимаваше с крилете си, когато се движеше из къщата; събореният порцелан и изпочупени лампи обтягаха нервите и затова гледаше да стои по-далеч от тях. Промени и режима си на сън, тъй като и без това вече не можеше да лети през нощта. Тя на свой ред преправи столовете така, че да му е удобно с крилете, постави допълнителна тапицерия на едни места и я махна от други, а нещата, които казваше, бяха именно онези, заради които я обичаше.

— Всички ние сме в какавидите си, без изключение. Виждаш ли колко съм грозна? Но някой ден ще се излюпя и ще разперя криле, изящна и прекрасна като теб.

— Излюпила си се много отдавна — отвърна той.

Тя се замисли над думите му.

— Да — призна най-сетне. — И дори зная точно в кой ден се случи. В гората, когато търсех крава, а намерих палатка!

Разсмяха се, и докато я прегръщаше, тя се чувстваше невероятно красива и знаеше, че бракът им я е измъкнал от грозотата й, подобно на блестящ меч, изваден от ножницата.

Имаха деца. Отначало имаше страх — само от негова страна, — че ще са крилати.

— Глупости, страшно ще се радвам! — каза тя. — Тъкмо няма да ми се пречкат из краката.

— Но пък за сметка на това ще ти се качат на главата! — възкликна той.

— Ау!

Родиха си четири деца, три момчета и едно момиче, които с цялата си енергия сякаш наистина имаха криле. Израстваха като гъби за няколко години и през горещите летни дни молеха баща си да седне под ябълката, да им вее с крилете си и да им разказва странни, осветени от звезди истории за острови-облаци, небесни океани и покривки от мъгла и вятър, какъв е вкусът на топящите се в устата ти звезди, как да пиеш студен планински въздух и какво е да се чувстваш като камъче, пуснато от Еверест и превръщащо се в зелен цвят, разперил криле миг преди да се удари в земята!

Това бе бракът му.

А днес, шест години по-късно, чичо Айнар седеше начумерен под ябълката, все по-нетърпелив и сприхав; не защото така искаше, а защото след дългото чакане все още не можеше да лети из дивото нощно небе; сетивата му така и не се върнаха. Седеше унило, като някакъв летен слънчобран, зелен и захвърлен, изоставен през сезона от вятърничави летовници, търсили някога убежище под полупрозрачната му сянка. Нима щеше да остане тук завинаги, изпълнен със страх да лети през деня, защото някой може да го види? Нима единствените му полети щяха да са в ролята на сушилня за прането на жена му, или като вентилатор за децата в горещите августовски следобеди? Единственото му занятие винаги бе да лети по-бързо от буря и да изпълнява задачи за Фамилията. Профучаваше подобно на бумеранг над хълмове и долини и кацаше като перце. Винаги бе разполагал с пари — Фамилията имаше доста работа за своя крилат мъж! А сега? Горчилка! Крилете му трепнаха, разбъркаха въздуха и произведоха малка гръмотевица.

— Тате — каза малката Мег.

Децата стояха и гледаха свъсеното му като буря лице.

— Тате — каза Роналд. — Направи още една гръмотевица!

— Студен мартенски ден е, скоро ще завали и ще има колкото си искате гръмотевици — каза чичо Айнар.

— Ще дойдеш ли да ни гледаш? — попита Майкъл.

— Хайде бягайте, бягайте! Оставете татко ви да мърмори!

Бе затворен за любовта, за децата на любовта и за любовта към децата. Мислеше единствено за висините, хоризонта, безкрая, небето, нощно или дневно, озарено от звезди, луна или слънце, облачно или ясно, но винаги небе и хоризонти, простиращи се пред него без край, когато се рееше горе. А ето го сега тук, обикалящ ниско над пасището и непрекъснато уплашен да не го видят.

И това ако не е мизерия!

— Тате, ела да ни гледаш. Март е! — извика Мег. — Отиваме на Хълма заедно с всички деца от града!

Чичо Айнар изсумтя.

— За кой хълм става дума?

— Хълмът на хвърчилата, разбира се! — в хор отвърнаха те.

Сега вече ги погледна.

Всяко държеше голямо хартиено хвърчило; потните им лица блестяха от нетърпение и радостно предвкусване. Малките им ръце стискаха кълба бял канап. От хвърчилата, боядисани в червено, синьо, жълто и зелено, висяха опашки от памучни и копринени ленти.

— Ще пускаме хвърчилата! — каза Роналд. — Няма ли да дойдеш?

— Не — тъжно каза той. — Никой не бива да ме вижда, иначе ще си имаме неприятности.

— Можеш да се скриеш и да ни гледаш от гората — каза Мег. — Сами направихме хвърчилата. Защото знаем как.

— Откъде знаете?

— Та нали си наш татко! — незабавно викнаха те. — Ето откъде!

Той изгледа дълго децата. Въздъхна.

— Фестивал на хвърчила, така ли?

— Да, сър!

— Аз ще спечеля — каза Мег.

— Не, аз ще спечеля! — веднага възрази Майкъл.

— Аз, аз! — изписука Стивън.

— Господи в комина! — изрева чичо Айнар и скочи високо сред оглушителен плясък на криле. — Деца! Деца, как ви обичам само!

— Какво има, тате? — попита Майкъл и отстъпи назад.

— Нищо, нищо, нищо — заповтаря Айнар.

Разпери максимално крилете си и ги размаха. Ууум! — звъннаха като цимбали те. Децата направо изпопадаха от въздушната вълна!

— Ето го, ето го! Отново свободен! Огън в комина! Перо във вятъра! Брънила! — извика Айнар към къщата.

Жена му се показа на прага.

— Свободен съм! — викна той, пламнал и висок, готов за действие. — Брънила, вече не ми трябва нощта! Мога да летя денем! Не ми е нужна нощта! Ще летя всеки ден и когато пожелая през годината…! Но какво си губя времето с приказки. Вижте!

И пред разтревожените погледи на семейството си той взе памучната опашка от едното хвърчило, завърза я отзад на колана си, грабна кълбото, захапа със зъби края на канапа, даде другия край на децата и полетя нагоре, нагоре в мартенския вятър!

И децата затичаха през поляни и ферми, като отпускаха канапа към слънчевото небе, подскачаха и се спъваха, а Брънила стоеше в двора, махаше и се смееше. Децата стигнаха далечния Хълм на хвърчилата и застанаха четиримата, хванали канапа в неспокойни горди пръсти, дърпаха, отпускаха и насочваха. Децата от Мелин Таун дотичаха със своите малки хвърчила, подмятащи се на вятъра, и видяха огромното зелено хвърчило да се рее гордо във въздуха.

— Еха, ама че хвърчило! — завикаха те. — Ох, де да имах такова! Откъде, откъде го намерихте?

— Татко ни го направи! — извикаха Мег, Майкъл, Стивън и Роналд, дръпнаха силно канапа и бръмчащото и трещящо хвърчило в небето се гмурна, после се вдигна и изписа в облака огромна вълшебна удивителна!

Пътешественичката

Татко надникна в стаята на Сеси малко преди зазоряване. Тя лежеше в леглото си. Той поклати глава неразбиращо, махна към нея и каза:

— Ако успееш да ми обясниш каква полза от лежането й, ще изям траурните ленти на махагоновия си ковчег. Спи по цяла нощ, закусва, а после цял ден не става от леглото.

— О, но тя е толкова полезна — обясни мама, докато го отвеждаше по коридора по-далеч от отпуснатата бледа фигура на Сеси. — Та тя е сред най-подвижните членове на Фамилията. С какво са по-добри братята й? Повечето от тях по цял ден спят и не правят нищо. А Сеси е най-малкото активна.

Заслизаха надолу през миризмата на черни свещи; черните траурни ленти на парапета, останали недокоснати от Сбирката преди няколко месеца, тихо прошумоляха, когато минаха покрай тях. Татко разхлаби уморено вратовръзката си.

— Е, работим през нощта — каза той. — Виновни ли сме, че сме толкова… както се изрази… старомодни?

— Разбира се, че не. Не всеки от Фамилията може да е модерен. — Тя отвори вратата на мазето; тръгнаха в мрака ръка за ръка. Тя погледна усмихнато кръглото му бяло лице. — Страшни късметлии сме, че аз изобщо не спя. Помисли си само какъв брак щеше да е, ако се бе оженил за спяща през нощта! Всеки за себе си. Всеки различен. Пълна лудница. Точно такава е Фамилията. Понякога ни трябва някой като Сеси, само ум; както и такива като чичо Айнар, само криле; или пък като Тимъти, напълно обикновен, спокоен и нормален. Или като теб, спящ през деня. Или като мен, будна през целия си живот. Така че не е трудно да я разбереш. Всеки ден Сеси ми помага по безброй начини. Праща съзнанието си в овощаря, за да ми каже какво има за продан. Вселява се в касапина. Това ми спестява много път, ако са му се свършили добрите мръвки. Предупреждава ме, когато идват клюкарките, за да приказват цял следобед. И, да кажем, още шестстотин други неща…!

Спряха до един голям празен махагонов сандък. Той се настани в него, все още не напълно убеден.

— Нямаше да е зле, ако можеше да допринесе с още нещо. Боя се, че ще трябва да я помоля да си намери някаква работа.

— Преспи с тази идея — каза му тя. — Разгледай я хубаво. До залез-слънце може и да размислиш.

Тръгна да затваря капака отгоре му.

— Е, добре — замислено каза той.

Капакът хлопна.

— Леко утро, скъпи — каза тя.

— Леко утро — отвърна приглушеният му глас отвътре.

Слънцето изгря. Тя забърза нагоре да приготви закуската.

 

Сеси Елиът бе онази, която Пътешестваше. На вид бе обикновено осемнадесетгодишно момиче. Но пък никой от Фамилията не приличаше на онова, което наистина бе. У тях не бе останало нищо от острите зъби, противната миризма, червеите или вещиците. Живееха простичко в малки градчета и ферми по цял свят и умело приспособяваха дарбите си към изискванията и законите на променящия се свят.

Сеси Елиът се събуди. Понесе се през къщата, като си тананикаше.

— Добро утро, мамо!

Слезе до мазето да провери поред големите махагонови сандъци, да им избърше праха и да се увери, че са здраво залостени.

— Татко — каза тя, като бутна един от тях. — Братовчедката Естер — добави, докато оглеждаше друг, — дошла ни на гости. И… — потупа трети — дядо Елиът.

Отвътре се разнесе шумолене като от папирус.

— Странна мешавина е тази Фамилия — умислено отбеляза тя, докато се връщаше към кухнята. — Нощни и дневни птици, някои будни по двайсет и пет от двайсет и четири часа като мама, други пък като мен, спящи петдесет и девет минути от шейсетте. Различни видове сън.

Зае се със закуската си. Бе преполовила кайсиевото желе, когато усети погледа на майка си. Остави лъжицата.

— Татко ще размисли. Ще му покажа колко добре е да съм подръка. Аз съм семейната застраховка. Просто не го разбира. Изчакай.

— Била си в мен, докато съм спорила с него — каза мама.

— Да.

— Май усетих как надничаш през очите ми — каза мама.

Сеси приключи закуската и се качи в стаята си. Оправи одеялата и чистите прохладни чаршафи, после легна, затвори очи, отпусна тънките си бели пръсти върху малките си гърди и положи крехката си, изящна като скулптирана главица върху буйната си гъста кестенява коса.

Започна да Пътешества.

Съзнанието й се плъзна от стаята, понесе се над покрития с цветя двор, през полята, зелените хълмове, старите сънливи улички на Мелин Таун, във вятъра и покрай влажната вдлъбнатина на дерето. През целия ден щеше да лети и да се вие насам-натам. Съзнанието й щеше да се вселява в кучета, да остава там, и тя щеше да изпита готовите да се наежат чувства на кучетата, да опита сочен кокал, да души опикани дървета. Щеше да чува така, както чува кучето. Щеше напълно да забрави всичко човешко. Щеше да се въплъти в кучето. Това бе повече от телепатия, с нещо по-добро и с нещо по-лошо. Това бе пълно отделяне от едно тяло и вселяване в друго. Това бе влизане в душещи дърветата кучета, в мъже, в стари моми, в птици, в играещи на дама деца, в любовници в леглото сутрин, в потящи се с лопатите работници, в розовите, мънички като сънища мозъци на неродени бебета.

Какво да бъде днес? Взе решение и пое!

Когато малко по-късно влезе на пръсти в стаята, мама видя тялото на Сеси на леглото. Гърдите й не се движеха, лицето й бе напълно отпуснато. Вече я нямаше. Мама кимна и се усмихна.

 

Утрото мина. Леонард, Байън и Сам отидоха на работа, както направиха и Лора и нейната сестра маникюристка; Тимъти замина на училище. Къщата утихна. По обед единственият звук се издаваше от трите малки братовчедки на Сеси Елиът, които си играеха на хлоп-хлоп, ковчеже в задния двор. Наоколо винаги можеха да се срещнат братовчеди, чичовци, правнуци или нощни племенници; непрекъснато идваха и си отиваха, като изтичаща от крана и изчезваща в канала вода.

Братовчедките прекъснаха играта, когато високият мъж почука силно на входната врата и закрачи право напред, след като мама му отвори.

— Чичо Джон! — задъхано каза най-малката.

— Онзи, дето го мразим ли? — попита втората.

— Какво иска? — извика третата. — Изглежда бесен!

Ние сме му бесни, затова — обясни гордо втората. — Заради онова, което направи на Фамилията преди шейсет години, както и преди седемдесет години и преди двадесет години.

— Чуйте! — Заслушаха се. — Изтича горе!

— Като че ли плаче.

— Нима порасналите плачат?

— Разбира се, глупачке!

— В стаята на Сеси е! Крещи. Смее се. Моли се. Вика. Гневен, побъркан и от мъка спукан!

Най-малката също пусна сълзи. Изтича към вратата на мазето.

— Събудете се! Вие долу, събудете се! Хей, вие в сандъците! Чичо Джон е тук и сигурно носи кедрови колове! Не искам кедров кол в гърдите си! Събудете се!

— Шшт — изсъска най-голямата. — Няма колове! Пък и без това не можеш да събудиш Ковчежните хора. Чуйте!

Наклониха глави и очите им блеснаха нагоре в очакване.

 

— Махай се от леглото! — заповяда мама от прага.

Чичо Джон се бе навел над безжизненото тяло на Сеси. Устните му бяха изкривени. Зелените му очи гледаха диво и налудничаво.

— Закъснях ли? — настоятелно попита той с дрезгав глас, хълцаше. — Отишла ли си е?

— Преди часове! — озъби се мама. — Да не си сляп? Може да не се върне с дни. Понякога остава да лежи по цяла седмица. Не се налага да храня тялото, тя си намира прехрана от онова или онзи, в когото се намира. Махай се от нея!

Чичо Джон се стегна, притиснал едното си коляно в пружината.

— Не можеше ли да почака? — попита той. Трескавите му пръсти отново и отново се мъчеха да доловят и най-слаб признак на пулс.

— Чу ме! — Мама решително тръгна напред. — Не бива да се докосва. Трябва да се остави, както си е. За да може, когато се върне, да се намести точно в тялото си.

Чичо Джон обърна глава. Издълженото му червено лице бе покрито с белези и безчувствено, а около уморените му очи имаше дълбоки черни кръгове.

— Къде е отишла? Трябва да я намеря.

Гласът на мама прозвуча като плесница.

— Не знам. Има си любими места. Може да я намериш като дете, тичащо по пътека в дерето. Или люлеещо се на някоя лоза. Или пък в рачето под камъка в потока, което те гледа. Може пък да играе шах чрез някой старец в парка. Много добре знаеш, че може да е къде ли не. — Устата й се изкриви насмешливо. — Може пък точно сега да е вътре в мен, да те гледа, да ти се смее и да ти говори. Подхожда на нейния начин на приказване и забавление. И ти не би го разбрал.

— Защо… — Той тежко се завъртя, подобно на огромна преобърната канара. Големите му ръце се вдигнаха, мъчеха се сякаш да сграбчат нещо. — Ако си помисля…

Мама продължи да говори с небрежно спокойствие:

— Естествено, че не е в мен. А и да беше, нямаше начин да се разбере. — Очите й проблеснаха с изтънчена злост. Стоеше висока и изящна, гледаше го без капка страх. — А сега би ли ми обяснил какво искаш от нея?

Той като че ли чу някаква далечна камбана. Тръсна ядосано глава, за да я проясни. После изръмжа:

— Нещо… вътре в мен… — Гласът му заглъхна. Отново се наведе над студеното безжизнено тяло. — Сеси! Върни се, чуваш ли ме? Можеш да се върнеш, ако поискаш!

Вятърът прошумоля тихо през високите върби оттатък облените в слънце прозорци. Леглото изскърца от раздвижването му. Далечната камбана се обади отново и той я заслуша, но мама не можеше да я чуе. Единствено той долавяше сънливите й летни звуци, долитащи някъде много, много отдалеч. Той се навъси и отвори уста.

— Искам да направи едно нещо за мен. През последния месец сякаш започвам… да полудявам. Хрумват ми шантави мисли. Мислех да взема влака до големия град и да говоря с психиатър, но това няма да помогне. Зная, че Сеси може да влезе в главата ми и да прогони страховете в нея. Да ги изсмуче като прахосмукачка, стига да поиска да ми помогне. Тя е единствената, способна да остърже тинята и паяжините и да ме направи нов човек. Затова ми трябва, разбираш ли? — каза с напрегнат, изпълнен с очакване глас. Облиза устни. — Тя трябва да ми помогне!

— След всичко, което стори на Фамилията? — каза мама.

— Не съм сторил нищо на Фамилията!

— Казват, че в тежки времена, когато са ти трябвали пари, си получавал по сто долара за всеки член на Фамилията, когото си посочвал за забиване на кол в гърдите.

— Не е честно! — изпъшка той, сякаш го бяха изритали в корема; разтрепери се. — Не можеш да го докажеш. Лъжеш!

— Въпреки това не смятам, че Сеси ще поиска да ти помогне. Фамилията не би го поискала.

— Фамилията! Фамилията! — Той затропа с крака като някакво огромно освирепяло дете. — Проклета да е Фамилията! Няма да полудявам за тяхна сметка! Трябва ми помощ, дявол да го вземе, и ще си я получа!

Мама го погледна в очите с резервирана физиономия, скръстила ръце на гърдите си.

Той сниши глас и я погледна с нещо като злобна срамежливост, после отклони поглед.

— Изслушай ме, госпожо Елиът. И ти, Сеси — обърна се той към спящата. — Ако си тук, разбира се. Чуйте това.

Погледна стенния часовник, тиктакащ на обляната от слънчеви лъчи отсрещна стена.

— Ако Сеси не се върне до шест вечерта и не се съгласи да изчисти ума ми и да върне разсъдъка ми, ще… ще ида в полицията. — Той явно се окопити. — Имам списък на членове на Фамилията, живеещи във фермите около Мелин Таун и в самия град. За един час полицаите могат да отсекат кедрови колове, достатъчни за цяла дузина Елиът.

Спря и избърса потта от лицето си. Заслуша се.

Далечната камбана отново зазвъня.

Чуваше я от седмици. Нямаше никаква камбана, но въпреки това я чуваше. Звънеше и сега — ту тук, ту там, ту наблизо, ту далеч. Всички други оставаха глухи за нея.

Тръсна глава. Извика на госпожа Елиът, за да спре камбаните.

— Чу ли ме?

Подръпна нагоре панталоните си, стегна с рязко движение колана си и тръгна покрай нея навън.

— Да — каза тя. — Чух. Но дори аз не мога да извикам Сеси, ако тя сама не пожелае да се върне. Рано или късно ще си дойде. Бъди търпелив. Недей да тичаш в полицията…

Той я прекъсна.

— Не мога да чакам. Това нещо, този шум в главата ми продължава вече два месеца! Не издържам повече! — Намръщи се към часовника. — Тръгвам. Ще се опитам да я намеря в града. Ако не я открия до шест… е, знаете какво означава кедров кол в гърдите…

Тежките му стъпки се отдалечиха по коридора, отслабнаха по стълбите и заглъхнаха навън. Когато всичко утихна, майката се обърна и погледна загрижено спящото си дете.

— Сеси — повика тихо и настоятелно. — Сеси, върни се!

Тялото не реагира. Сеси продължаваше да лежи неподвижно, колкото и да чакаше майка й.

Чичо Джон мина през полетата и хълмовете и се озова в Мелин Таун, търсеше Сеси във всяко ближещо захарно петле дете и във всяко малко бяло кученце, впуснало се в тръс към неизвестно каква жадувана цел.

Градчето се простираше пред него като пъстро гробище. Всъщност паметниците бяха само няколко — представители на изгубени умения и отминали времена. Имаше голяма поляна с брястове, хималайски кедри и тополи, покрай които имаше дървени пътеки, които можеш да отмъкнеш в бараката си през нощта, ако глухият звук на вървящите по тях хора те вбесява. Имаше високи стари девически къщи, стройни, тесни и натъжени от мъдрост, с очила с цветни стъкла, върху чиито изтъняващи златни коси се бяха настанили вековни птичи гнезда. Имаше аптека със стари телени табуретки и тръстикови седалки, изпълнени с онази незабравима остра миризма, която изпълваше навремето аптеките, но вече не може да се срещне никъде. Имаше и бръснарница с увит в червена лента стълб пред нея, увит във вътрешността на стъклен пашкул. Имаше и бакалия, цялата в стари сенки, прашни кутии и миризмата на стари американки — или на почерняло пени. Градчето лежеше под хималайските кедри и тополите, не бързаше за никъде, а някъде в него бе Сеси — онази, която Пътешестваше.

Чичо Джон спря, купи си бутилка оранжада, изпи я и избърса уста с кърпичката си, очите му скачаха нагоре-надолу като играещи на въже деца. Страх ме е, помисли си той. Страх ме е.

Видя код от птици, наредени на точки и тирета по телефонната линия. Може би Сеси бе там горе и му се смееше през острите птичи очи, ровеше в перушината си и чуруликаше? Изгледа подозрително индианеца от магазина за пури, но в студеното издялано и кафяво като тютюн изображение не се долавяше никакъв признак на живот.

Далеч, сякаш в сънлива неделна сутрин, чу камбаните да звънят в долината на главата му. Бе абсолютно сляп. Стоеше в пълна тъмнина. Бели измъчени лица се зареяха пред обърнатото му навътре зрение.

— Сеси! — изкрещя той към всичко, навсякъде. — Зная, че можеш да ми помогнеш! Разтърси ме като дърво! Сеси!

Слепотата отмина. Бе плувнал в студена пот, която не спираше и се лееше, гъста и лепкава като сироп.

— Зная, че можеш да ми помогнеш — каза той. — Видях как помогна навремето на братовчедката Мариана. Преди десет години, нали?

Помъчи се да се съсредоточи.

Мариана бе срамежливо като къртица момиче, с виещи се като корени коси около кръглата топка на главата й. Приличаше на език на камбана в полата си, език, който никога не издаваше звън при ходене, а просто се люлееше от една пета на друга. Зяпаше бурените и тротоара под краката си, после поглеждаше към брадичката ти, сякаш те виждаше целия — и никога не посмяваше да те погледне в очите. Майка й се бе отчаяла, че Мариана никога няма да успее да се омъжи.

Затова се обърнаха към Сеси. И тя влезе в нея като ръка в ръкавица.

Мариана скачаше, тичаше, викаше, жълтите й очи блестяха. Полите й запърхаха, разпусна косата си и я остави да пада в блестящ воал на полуголите й рамене. Хихикаше; смехът й ехтеше като празнична камбана. На лицето й се изписваше престорена свенливост, веселие, интелигентност, майчинско блаженство и любов.

Момчетата тичаха след Мариана. И тя се омъжи.

Сеси се оттегли.

Мариана изпадна в истерия — гръбнакът й бе изчезнал!

Цял един ден лежа като захвърлен корсет. Но вече си бе изградила навика. Някаква част от Сеси бе останала в нея като отпечатък на вкаменелост в мека скала; и Мариана започна да разглежда навиците, да ги премисля и да си спомня какво беше, когато Сеси бе в нея, и не след дълго отново тичаше, викаше и се смееше, този път съвсем самичка; тъй да се каже, като корсет, съживен от спомена!

Оттогава бе продължила да живее в радост.

Чичо Джон спря да поговори с индианеца от магазина за пури и тръсна силно глава. Десетки ярки мехурчета се носеха под клепачите му и във всяко имаше едно микроскопично око, взиращо се направо в мозъка му.

Ами ако никога не открие Сеси? Ами ако ветровете на равнината са я отвели чак до Елджин? Дали не обичаше да прекарва времето си там, в клиниката за луди, да докосва умовете им, да улавя и преобръща разпилените им мисли?

В следобедната далечина се разнасяше и отекваше пронизителна метална свирка и се вдигаше пушек и пара — влакът профучаваше по мостовете на долината над прохладните реки и през поля с узряла царевица, влизаше в тунели като пръст в напръстник, минаваше под арките на шумолящи орехи. Джон стоеше уплашен. Ами ако Сеси в момента се намираше в главата на машиниста? Обичаше да се вози в чудовищните локомотиви из страната, чак докъдето можеше да поддържа контакта. Да дърпа въжето на свирката и да се наслаждава на писъка, разкъсващ нощта или сънения ден.

Тръгна по една сенчеста улица. Стори му се, че с периферното си зрение вижда някаква старица, сбръчкана като сушена фурма, гола като семе на магарешки бодил, рееща се сред клоните на един глог. От гърдите й стърчеше кедров кол.

Някой изкрещя!

Нещо тупна на главата му. Един кос се понесе към небето, стиснал в нокти кичур от косата му!

Той размаха юмрук към птицата и вдигна един камък.

— Да ме плашиш ли искаш? — викна. Задъхан, видя как птицата заобикаля зад него и каца на един клон в очакване на втора възможност да се нахвърли за още коса.

Обърна се крадешком към нея.

Чу цвърчене.

Скочи и ръката му се стрелна нагоре.

— Сеси!

Беше я хванал! Тя пляскаше с криле и се мъчеше да се освободи.

— Сеси! — викна той, вгледан в сключените около черното създание пръсти.

Птицата го разкървави с човката си.

— Сеси, ще те смажа, ако не ми помогнеш!

Птицата изпищя и го клъвна пак.

Той стисна пръсти. Силно, още по-силно, и още по-силно. Отдалечи се от мястото, където бе захвърлил мъртвата птица, без да се обърне нито веднъж.

 

Слезе в дерето, което минаваше през самия център на Мелин Таун. Какво ли се случваше сега? Дали майката на Сеси не звънеше на останалите? Дали Елиът са уплашени? Олюляваше се като пиян, огромни петна пот избиваха под мишниците му. Е, нека сега те да се пострахуват. Той вече се бе уморил. Щеше да потърси Сеси още малко, а после щеше да иде в полицията!

Застана на брега на потока и се разсмя при мисълта как Елиът се суетят лудешки и се мъчат да се измъкнат по някакъв начин. Нямаше начин. Просто трябваше да накарат Сеси да му помогне. Не можеха да си позволят добрият стар чичо Джон да умре обезумял. Не, в никакъв случай.

Кръгли мастиленочерни очи се взираха право в него от водата.

През знойните летни обеди Сеси често влизаше в меката сива черупка на някой речен рак. Обичаше да наднича от черните кръгли очи на чувствителните им пипалца и да усеща как потокът се носи около нея, как я обгръща с прохладния си воал и пречупва светлината. Да вдишва и издишва разтворените във водата частици и да държи острите си, покрити с лишеи щипци пред себе си, подобно на някакви елегантни прибори за салата, раздути и остри като ножици. Гледаше как огромните стъпки на момчешки крака приближават към нея по дъното на потока, чуваше слабите, уплътнени от водата викове на излезлите на лов за раци деца — те забиваха бледите си пръсти надолу, преобръщаха камъни, хващаха и мятаха мятащите се създания в отворени тенекиени съдове, в които десетки други раци вече пъплеха като оживели кошчета за хартия.

Наблюдаваше как бледите стълбове на краката се изправят над камъка й, видя голата сянка да пада върху песъчливата тиня на дъното и протегнатата дебнеща ръка, чу шепота на момчето, зърнало плячката си под камъка. После, докато ръката се стрелваше надолу и камъкът се претъркулваше настрани, Сеси плесна с опашката на взетото под наем тяло, направи мъничка пясъчна експлозия и изчезна надолу по течението.

Настани се под друг камък и се зарови в пясъка, държеше гордо щипците пред себе си; мъничките й очи блестяха като стъклени крушки в черно, а водата на потока бълбукаше в устата й — прохладна, свежа…

Осъзнаването, че Сеси може да е толкова близо, буквално във всяко живо същество, изпълни чичо Джон с безумна ярост. Можеше да е във всяка катеричка или полска мишка, дори във всеки бацил в собственото му болно тяло. Можеше да се всели дори в амеби…

В някои знойни летни следобеди Сеси можеше да се пресели в амеба и да се носи дълбоко в старите уморени тъмни философски води на кладенеца. В дни, когато светът високо горе над неподвижната вода бе същински кошмар от жега, отпечатан върху цялата суша, тя лежеше и потрепваше сънено, свежа и далечна, настанена удобно на дъното. Високо горе дърветата бяха като горящи в зелен огън образи. Птиците приличаха на бронзови щампи, потопени в мастило и отпечатани в мозъка ти. Къщите изпускаха пара като торища. Затръшването на вратата наподобяваше пушечен изстрел. Единственият приятен звук през палещия ден бе астматичното хъркане на водата в порцелановата чаша, всмуквана между порцелановите зъби на някоя кльощава като скелет старица. Високо горе Сеси чуваше острото тракане на обувките й и стенещия глас на жената, сваряваща се под августовското слънце. И докато лежеше ниско в прохладните дълбини и надничаше нагоре през смътния отекващ тунел на кладенеца, Сеси чуваше желязното всмукване на дръжката на помпата, натискана енергично от потящата се възрастна дама; и водата, амебите, Сеси и всичко останало се надигаше нагоре към гърлото на кладенеца във внезапен прохладен изблик в чашата, над която чакаха напуканите от слънцето устни. Оттегляше се едва тогава, точно когато устните се доближаваха да отпият, чашата се накланяше и порцеланът срещаше порцелан…

Джон се препъна и цопна право в потока!

Не се изправи, а остана да седи глупаво, от него се стичаха струйки вода.

Заблъска камъните, крещеше, ругаеше и се мъчеше да размаже раците. Камбаните в ушите му зазвъняха по-силно. После едно по едно във водата премина процесия от тела, които не можеха да съществуват, но изглеждаха като истински. Бели като червеи тела, обърнати по гръб, носеха се като някакви захвърлени марионетки. Вълничките поклащаха главите им и те се преобръщаха, и се виждаха лицата на типични представители на фамилията Елиът.

Заплака, както седеше във водата. Бе искал помощта на Сеси, но как би могъл да я заслужи, като се държеше като идиот, ругаеше я, мразеше я, заплашваше нея и Фамилията?

Стана и се отърси. Излезе от потока и се изкачи по склона. Оставаше му само едно. Да се обърне към отделните членове на Фамилията. Да ги помоли да се застъпят за него. Да върнат Сеси у дома, колкото се може по-бързо.

 

Вратата на залата на погребалното бюро на Кърт Стрийт се отвори. Агентът — дребен, добре подстриган мъж с мустаци и деликатни тънки ръце — вдигна глава. Лицето му посърна.

— О, ти ли си, чичо Джон — каза той.

— Племеннико Байън — каза все още мокрият от потока Джон. — Трябва ми помощта ти. Виждал ли си Сеси?

— Да съм я виждал ли? — каза Байън Елиът и опря ръце на мраморната маса с тялото, върху което работеше. Изсмя се. — Господи, това ли намери да ме питаш! Погледни ме по-внимателно. Познаваш ли ме?

Джон се наежи.

— Разбира се! Ти си Байън Елиът, братът на Сеси!

— Грешка. — Погребалният агент поклати глава. — Аз съм братовчедът Ралф, касапинът! Да, касапинът. — Той се почука по главата. — Тук, вътре, където има значение, аз съм Ралф. Преди малко работех в хладилника в касапницата и Сеси внезапно се озова в мен. Взе съзнанието ми като чаша захар, домъкна ме тук и ме напъха в тялото на Байън. Горкият Байън! Ама че шега!

— Значи… значи не си Байън!

— Не, не съм, ъъъ… скъпи чичо Джон. Сеси сигурно е напъхала Байън в моето тяло! Схващаш ли шегата? Касапин е сменен с касапин! Продавач на мъртво месо се подменя с друг! Ах тази Сеси, ама че дете! — Смехът му отекна в помещението. Той избърса сълзите от очите си. — От пет минути стоя тук и се чудя какво да правя. Знаеш ли какво? Не е трудно да си погребален агент. Не повече от това да режеш мръвки за задушено. О, Байън ще е бесен. Професионалната му чест. Сигурно после Сеси ще ни размени отново. Байън никога не би приел подобна шега!

Джон изглеждаше объркан.

— Значи дори ти не можеш да я контролираш?

— Господи, не. Тя прави каквото си иска. Ние сме абсолютно безпомощни.

Джон се помъкна към вратата.

— Трябва да я намеря някак — промърмори. — Щом е в състояние да ви направи това, сигурно ще може да помогне и на мен, ако иска…

Камбаните зазвъняха още по-силно. С периферното си зрение забеляза някакво движение. Рязко се извъртя и ахна.

От тялото на масата стърчеше кедров кол.

— Сбогом — каза погребалният агент на затръшнатата врата и се заслуша в заглъхващите бягащи стъпки.

 

Мъжът, който влетя в полицейското управление в пет следобед, едва се държеше на крака. Хриптеше и се давеше, сякаш бе поел отрова. Вече не приличаше на чичо Джон. Камбаните звъняха, без да спират, а зад него вървяха хора със забити в гърдите колове — и изчезваха всеки път, когато се обърнеше да ги погледне.

Шерифът вдигна очи от списанието, избърса кафявите си мустаци с опакото на подобната на хищна лапа длан, свали крака от очуканото бюро и зачака чичо Джон да заговори.

— Искам да съобщя за едно тукашно семейство — прошепна чичо Джон с полузатворени очи. — Противни хора, които живеят под фалшиви самоличности.

Шерифът прочисти гърлото си.

— Кое е семейството?

Чичо Джон спря.

— Какво?

— Кое е семейството? — повтори шерифът.

— Гласът ви — каза Джон.

— Какво ми е на гласа? — попита шерифът.

— Звучи ми познато — каза Джон. — Като на…

— На кого? — попита шерифът.

— Като на майката на Сеси! Точно като нейния!

— Нима? — попита шерифът.

— Ето кой сте отвътре! Сеси е подменила и вас, също като Ралф и Байън! Значи не мога да съобщя за Фамилията на вас! Безполезно е!

— Сигурно — неумолимо рече шерифът.

— Наобиколили са ме! — изплака чичо Джон.

— Така изглежда — каза шерифът, наплюнчи един молив и се зае с кръстословицата. — Е, приятен ден, Джон Елиът.

— Ъ?

— Казах „приятен ден“.

— Приятен ден. — Джон остана до бюрото, ослушваше се. — Вие… чувате ли нещо?

Шерифът се заслуша.

— Щурците?

— Не.

— Жабите?

— Не — каза чичо Джон. — Камбани. Просто камбани. Църковни камбани. От ония, които хора като мен не могат да издържат. Църковни камбани.

Шерифът се заслуша.

— Не. Не ги чувам. И внимавайте с вратата — тряска се силно.

 

Вратата на стаята на Сеси се отвори с трясък. Миг по-късно се появи чичо Джон. Безмълвното тяло на Сеси лежеше на леглото, без да помръдне. Джон сграбчи главата й. Зад него се появи майката на момичето.

Изтича до него и го заудря по главата и раменете, докато не го накара да отстъпи. Светът бе изпълнен с камбанен звън. Причерняваше му. Затърси шепнешком майката, хапеше устни и стенеше. От очите му се лееха сълзи.

— Моля те, моля те, кажи й да се върне. Съжалявам. Не искам да наранявам никого повече.

— Слез долу и я изчакай там! — изкрещя майката през камбанения звън.

— Не те чувам — извика той още по-силно. — Главата ми.

Затисна уши с ръце.

— Толкова са силни. Не издържам вече. — Рухна на колене. — Само да знаех къде е Сеси…

С най-обикновено движение извади джобно ножче и го отвори.

— Не мога повече… — И преди майката да успее да направи и една крачка, падна на пода със забито в сърцето острие и бликаща от устата кръв, с безжизнено отпуснати крака; едното му око бе затворено, другото — широко отворено и побеляло.

Майката се наведе над него.

— Мъртъв — прошепна невярващо накрая, изправи се и отстъпи от локвата кръв. — Е, значи най-сетне е мъртъв.

Огледа се уплашено и извика:

— Сеси, Сеси, върни се, дете. Трябваш ми!

Тишина. Слънчевата светлина постепенно отстъпваше от стаята.

— Сеси, върни се у дома, дете!

Устните на мъртвия се размърдаха. От тях се изтръгна висок ясен глас.

— Ето ме! От дни съм тук! Аз съм страхът, който го измъчваше; а той така и не се сети. Кажи на татко какво направих. Може би вече няма да ме смята за безполезна…

Устните отново замръзнаха. Миг по-късно тялото на Сеси на леглото се вцепени като чорап, в който внезапно е напъхан крак, и отново пое дъх.

— Време е за вечеря, мамо — каза Сеси и се надигна.

Езерото

Смалиха небето до моите размери и го запратиха над езерото Мичиган, поставиха върху жълтия пясък няколко викащи деца с топки, една-две чайки, каращ се родител и моя милост, изхвърчащ от мократа вълна в замъгления, станал вир-вода свят.

Затичах по плажа.

Мама ме избърса набързо с хавлията и каза:

— Стой да изсъхнеш.

Стоях, загледан как слънцето изсушава капчиците по ръцете ми. Вместо тях се появиха пъпчици като по кожата на пиле.

— Духа — обади се мама. — Облечи си пуловера.

— Чакай да си разгледам гъшата кожа — казах аз.

— Харолд — строго рече тя.

Облякох си пуловера и загледах как вълните приближават една след друга и падат на плажа. Но не тромаво. А сякаш театрално, с някаква зелена елегантност. Дори пияница не може да се строполи с такъв финес на земята.

Беше септември. Последните дни на месеца, когато всичко се натъжава без някаква конкретна причина. Плажът бе тъй дълъг и самотен със своите петима-шестима посетители. Децата спряха да подхвърлят топката, може би защото вятърът бе натъжил и тях с тихото си подсвирване; насядаха и усетиха как есента се спуска над безкрайния бряг.

Сергиите за хотдог бяха покрити със златисти капаци, скриващи горчицата, лука и месните аромати на дългото, изпълнено с радост лято. Сякаш самото лято бе затворено и заковано във върволица ковчези. Една по една сергиите затваряха, залостваха кепенци, а вятърът се надигаше и докосваше пясъка, заличаваше милионите следи от юли и август. И сега, през септември, на плажа са останали само отпечатъците от моите гуменки, както и стъпките на Доналд и Дилаус Шаболд покрай водата.

Вятърът е навял пясък по покривките на сергиите и въртележката е покрита с платнище, всички кончета са замръзнали насред въздуха на месинговите си пилони, оголили зъби, продължават да препускат. Единствено под музиката на вятъра, промушващ се под покривките.

Стоях там. Всички останали бяха на училище. Не и аз. Утре щях да поема на запад през Съединените щати с влак. Двамата с мама бяхме дошли на плажа за последно.

В самотата имаше нещо, от което ми се прииска да остана самичък.

— Мамо, искам да потичам по брега.

— Добре, но не се бави много и не приближавай водата.

Затичах се. Пясъкът се завъртя под мен и вятърът ме повдигна. Знаете какво е да тичаш с разперени ръце и да чувстваш вятъра по пръстите си. Сякаш си с криле.

Мама остана назад и седна. Скоро се превърна в малко кафяво петънце. Останах съвсем сам.

Самотата е ново изживяване за едно дванадесетгодишно момче, свикнало да е винаги сред компания. Може да е самичко единствено във въображението си. Наоколо винаги има какви ли не истински хора, които казват на децата какво да правят, затова момчето трябва да изтича по плажа, пък било то и само във въображението си, за да се озове в свой собствен свят, със своите собствени миниатюрни ценности.

И тъй, сега бях наистина сам.

Навлязох във водата до кръста. Преди, когато наоколо имаше хора, не смеех да идвам до това място, да потърся във водата и да извикам името. Но сега…

Водата е като магьосник. Прерязва те на две. Имаш чувството, че си разрязан на две и една част от теб, долната, е от захар, разтопява се и изчезва. Студена вода, и от време на време някоя много елегантна вълна, която те обгръща като развян воал.

Извиках името й. Десетки пъти.

— Тали! Тали! О, Тали!

Странно, но когато си малък, наистина очакваш някой да отговори на призивите ти. Имаш чувството, че всичко, за което си помислиш, може да бъде истинско. И понякога това сигурно не е толкова погрешно.

Спомних си Тали, как влиза във водата през отминалия май, със завързана на руси опашчици коса. Плуваше навътре и се смееше, а слънчевите зайчета проблясваха на тесните й дванадесетгодишни рамене. Спомних си как после остана само вода, как един спасител скочи във водата, как майка й пищеше и как Тали така и не излезе…

Спасителят се бе опитал да я убеди да излезе, но тя не послуша. Върна се сам, стиснал само водорасли в големите си юмруци, а Тали бе изчезнала. Вече нямаше да седи оттатък пътеката в класната стая и да играе на ръбче в летните вечери. Беше отишла прекалено далеч и езерото нямаше да я пусне обратно.

И сега в самотната есен, когато небето бе огромно, водата — безбрежна и плажът сякаш се простираше без край, бях дошъл тук за последен път. Самичък.

Виках името й отново и отново. Тали! О, Тали!

Вятърът духаше много нежно покрай ушите ми, по начина, по който духа над отворите на раковините и ги кара да зашептят. Водата се надигна, прегърна гърдите ми, после отстъпи до коленете, нагоре и надолу, напред и назад, изсмукваше пясъка под петите ми.

— Тали! Върни се, Тали!

Бях само на дванайсет. Но само аз знаех колко я обичах. Беше онази любов, която изпитваме, преди да започнем да забелязваме значението на тялото и морала. Която е не по-лоша от вятъра, морето и пясъка, лежащи завинаги заедно. Съставена от всички прекарани заедно на плажа дълги топли дни, както и тихите дни, изпълнени с монотонен брътвеж по време на часовете. Всички дълги есенни дни от изминалите години, в които й носех учебниците на връщане от училище.

Тали!

Извиках за последен път името й. Потреперих. Усетих вода по лицето си, без да зная как се е озовала там. Вълните не плискаха толкова високо.

Излязох на брега и останах там половин час с надеждата да зърна нещо, поне един знак, една частица от Тали, която да запомня завинаги. После клекнах и издигнах пясъчен замък. Оформих го грижливо, както често бяхме правили двамата с Тали. Този път обаче спрях по средата. Станах.

— Тали, ако ме чуваш, ела и го довърши!

Закрачих към петънцето в далечината, което бе мама. Водата се надигна и започна да обгръща замъка кръг след кръг, постепенно го заличаваше.

Вървях мълчаливо покрай брега.

Някъде далеч въртележката задрънча, но това бе просто от вятъра.

 

На следващия ден заминах.

Влакът има лоша памет и не след дълго оставя всичко зад себе си. Забравя царевичните поля на Илинойс, реките от детството, мостовете, езерата, долините, селските къщурки, болките и радостите. Пръска ги след себе си и те изчезват отвъд хоризонта.

Издължих костите си и прибавих плът върху тях, смених момчешкия си ум с ум на по-възрастен, захвърлих дрехите, които вече не ми ставаха, преминах от началното училище в гимназията, след това дойде ред на колежа и учебниците по право. После се появи една млада жена в Сакраменто. Ходихме известно време, след което се оженихме.

Продължих да уча право. На двадесет и две вече почти напълно бях забравил какъв е Изтокът.

Маргарет предложи да прекараме закъснелия ни меден месец там.

Подобно на паметта, влакът също върви в две посоки. Може да ти стовари накуп всички неща, които си оставил зад себе си преди много-много години.

Лейк Блъф с население десет хиляди се появи под небето. Маргарет изглеждаше тъй прелестна с новите си дрехи. Гледаше ме, докато усещах как старият ми свят отново възкръсва за живот. Държеше ръката ми, докато влакът се плъзна покрай перона на гарата и свалиха багажа ни.

Годините правят толкова много неща с лицата и телата ни. Вървяхме през градчето, но не успях да разпозная никого. Някои лица навяваха спомени. Спомени за експедиции по пътеките на дерето. Усмихнати лица от затворени начални училища и люлеещи се на метални люлки и дъски. Но аз не ги заговарях. Вървях, гледах и се изпълвах със спомени като купчина есенни листа, събрани, за да бъдат изгорени.

Останахме две седмици и заедно посетихме всички онези места. Дните бяха изпълнени с щастие. Страшно обичах Маргарет. Или поне така мислех.

В един от последните дни вървяхме покрай брега. Не бе чак в края на лятото, както преди толкова много години, но вече се забелязваха първите признаци на опустяване на плажа. Хората оредяваха, няколко от сергиите за хотдог бяха затворени и заковани, а вятърът както винаги чакаше да ни попее.

Почти видях мама да седи на пясъка в обичайната си поза. Отново изпитах желанието да остана самичък. Но не можех да се насиля да го кажа на Маргарет. Просто я държах за ръка и чаках.

Ставаше късно. Повечето деца се бяха прибрали и само неколцина мъже и жени бяха останали да се пекат на слънцето и вятъра.

Спасителната лодка приближи брега. Един мъж бавно слезе от нея, носеше нещо.

Замръзнах. Затаих дъх и се почувствах малък, само дванадесетгодишен, много дребен, направо нищожен и ужасно уплашен. Вятърът виеше. Не виждах Маргарет. Виждах единствено плажа и спасителя, как бавно слиза от лодката със сив, сигурно не много тежък чувал в ръце и също толкова сиво и посърнало лице.

— Стой тук, Маргарет.

И аз не зная защо го казах.

— Но защо?

— Просто стой тук…

Закрачих бавно по пясъка към спасителя. Той ме погледна.

— Какво е това? — попитах.

Спасителят ме изгледа дълго, без да отговори. Остави сивия чувал; избълбука вода и пясъкът почерня.

— Какво е това? — повторих настойчиво.

— Мъртва е — тихо каза спасителят.

Чаках.

— Странно — меко каза той. — Най-странното нещо, което съм виждал. Мъртва е. От много време.

Повторих думите му.

Той кимна.

— От десетина години. Тази година нямаме нито едно удавено дете. Общият им брой е дванадесет от трийсет и трета насам, но намирахме всички няколко часа след злополуката. Всички освен едно, добре си спомням. Това тяло… трябва да е прекарало десет години във водата. Не е… приятна гледка.

Не откъсвах очи от сивия чувал.

— Отворете го. — Не зная защо го казах. Вятърът се усилваше.

Той се замота с чувала.

— Разбрах, че е момиченце, защото още носи медальон. Няма много друго за казване по…

— По-бързо, отворете го! — извиках.

— По-добре да не го правя — каза той. После явно забеляза изражението ми. — Тя е толкова мъничка…

Отвори го само мъничко. Това се оказа достатъчно.

Плажът опустя. Останаха единствено небето, вятърът, водата и есенната самота. Гледах я.

Повтарях нещо отново и отново. Име. Спасителят ме погледна.

— Къде я намерихте? — попитах.

— Натам по плажа, в плиткото. Доста време е прекарала във водата…

Поклатих глава.

— Да, така е. Господи, така е.

Хората растат, помислих си. Аз бях пораснал. А тя не се бе променила. Беше си все така мъничка. Все така млада. Смъртта не позволява растеж и промени. Косата й все още бе златна. Винаги щеше да си остане малка и щях да я обичам завинаги. Господи, щях да я обичам завинаги.

Спасителят се опита да заговори отново.

Малко по-късно крачех сам по плажа. Спрях и погледнах към нещо. Точно тук я е намерил спасителят, помислих си.

Край самата вода имаше пясъчен замък. Построен наполовина. Точно по начина, по който ги правехме с Тали. Тя половината, аз другата половина.

Коленичих и видях малките следи, които излизаха от езерото и се връщаха обратно в него, за да не се появят никога повече.

И тогава… разбрах.

— Ще ти помогна да го завършиш — казах.

Направих го. Много бавно достроих останалото, след което станах, обърнах се и се отдалечих, за да не гледам как се руши от вълните. Както се руши всичко останало.

Вървях по плажа обратно към мястото, където ме чакаше и се усмихваше една чужда жена на име Маргарет…

Ковчегът

Няколко дни имаше сериозно блъскане и чукане — доставчиците на метални части и дреболии в малката работилничка на господин Чарлз Брейлинг работеха усърдно. Той умираше — умираше не на шега и явно страшно бързаше да довърши последното си изобретение между пристъпите на раздираща кашлица и храчене.

— Какво правиш? — попита по-младият му брат Ричард Брейлинг. От няколко дни слушаше с нарастваща неприязън и много любопитство блъскането и шумотевицата и сега надничаше през вратата.

— Махай ми се от главата и ме остави на мира — каза Чарлз Брейлинг. Бе седемдесетгодишен, целият трепереше и през повечето време устните му бяха влажни от слюнка. С мъка нагласи пирон върху една дебела дъска и го удари немощно с чука, след което нагласи малка ивица метал в сложната си машинария — с две думи, трудеше се здравата.

Ричард го измери с продължителен горчив поглед. Двамата не се понасяха. Омразата се бе появила преди няколко години и положението нито се подобряваше, нито се влошаваше от факта, че Чарли умира. Ричард изпитваше задоволство от наближаващата му смърт — ако изобщо се замисляше за това. Но цялата тази трескава дейност на по-големия му брат го бе накарала да се размърда.

— Моля те, кажи — каза той, без да помръдва от вратата.

— Ако искаш да знаеш — озъби се дъртият Чарлз, докато наместваше някакъв шантав чарк в сандъка пред себе си, — след една седмица ще съм мъртъв и затова… затова правя собствения си ковчег!

— Ковчег! Милият ми Чарли. Та това не прилича на ковчег. Ковчегът не е толкова сложно нещо. Хайде, признай с какво си се захванал.

— Казвам ти, ковчег е! Вярно, шантав на вид, но въпреки това — старецът прокара треперещи пръсти по големия сандък, — въпреки това е ковчег!

— По-лесно е да се купи готов.

— Не и като този! Никъде, за никакви пари не можеш да намериш като този. Ще е чуден ковчег, казвам ти.

— Явно лъжеш. — Ричард направи крачка напред. — Та той е дълъг почти четири метра. Два пъти повече от нормалното!

— О, така ли? — Старецът се разсмя тихо.

— И този прозрачен капак… кой е чувал за ковчег, през който да виждаш? Какъв е смисълът от прозрачен капак за един труп?

— О, я зарежи — каза старецът. — Ха! — И продължи да си тананика и да чука.

— И е ужасно широк — надвика данданията по-младият му брат. — Метър и петдесет. Та това е абсолютно ненужно!

— Мечтата ми е да доживея да патентовам този изумителен ковчег — каза старият Чарли. — Ще е като дар божи за всички бедни хора на света. Само си представи колко биха паднали разходите за повечето погребения. О, ама ти не знаеш как е възможно. Ама че съм глупав. Е, няма да ти кажа. Само този ковчег да можеше да се произвежда масово… Естествено отначало цената му ще е висока, но след като започне да се прави в огромни количества, хората всъщност ще спестяват.

— Върви по дяволите! — И по-младият брат ядосано излезе от работилницата.

Животът му не бе от приятните. Младият Ричард открай време беше такъв прахосник, че никога не успяваше да събере и две монети в джоба си. Всичките му пари идваха от по-големия Чарли, който бе достатъчно гаден, за да му го напомня непрекъснато. Ричард посвещаваше по-голямата част от времето си на хобитата си: страшно обичаше да трупа бутилки с етикети на френски вина в градината. „Харесва ми как блестят“ — често казваше той, като седеше и отпиваше, отпиваше и седеше. В целия окръг именно той поставяше рекорди по задържане на най-много пепел на пура от петдесет цента, без да падне. И знаеше как да поставя ръцете си така, че диамантите по тях да блестят на светлината. Но не той купуваше виното, диамантите и пурите. О, не! Всички те бяха подаръци. Никога не си бе позволявал да купи каквото и да било. Винаги всичко му се носеше и даваше. Трябваше да моли за всичко, дори за листа за писане. Смяташе се за истински мъченик, задето бе търпял толкова дълго и се бе примирявал да приема неща от болнавия си стар брат. Каквото и да докоснеше Чарли, то се превръщаше в пари; с каквото и да се заемеше Ричард, то завършваше с провал.

А сега дъртата къртица Чарли майстореше някакво ново изобретение, което сигурно щеше да му носи мангизи още дълго след като кокалите му изгният в земята!

Е, минаха две седмици.

Една сутрин по-старият брат се дотътри горе и отмъкна чарковете на електрическия грамофон. Друг път предприе набег срещу оранжерията на градинаря. Освен това получи доставка от една медицинска компания. На младия Ричард не му оставаше друго, освен да седи и да държи неподвижно дългата сива пепел на пурата си, докато цялото това изпълнено с мърморене шетане продължаваше.

— Приключих! — извика старият Чарли на четиринадесетата сутрин, след което рухна мъртъв.

Ричард допуши пурата си, без да показва вътрешната си възбуда, след което остави фаса с наистина рекордно дълго стълбче пепел и стана.

Отиде до прозореца и се наслади на играта на слънчевите лъчи върху приличащите на тлъсти бръмбари бутилки от шампанско в градината.

Погледна към горната площадка на стълбището, където скъпият стар брат Чарли се бе проснал кротко край парапета. После отиде до телефона и небрежно набра един номер.

— Ало, погребално бюро Грийн Лаун ли е? Обаждам се от дом Брейлинг. Бихте ли пратили катафалка, моля? Да. За брат ми Чарли. Да. Благодаря. Благодаря ви.

Докато отнасяха брата Чарлз, служителите получиха надлежни инструкции.

— Обикновен ковчег — каза младият Ричард. — Без опело. Сложете го в чамов ковчег. Би предпочел да си иде по този начин — простичко. Довиждане.

След няколко минути потри ръце.

— А сега да видим що за „ковчег“ е измайсторил скъпият Чарли. Едва ли ще разбере, че няма да го погребат в „специалния“ му сандък. Ах.

Слезе в работилницата.

Ковчегът бе поставен пред широко отворения френски прозорец, със затворен капак, завършен и спретнат, прилежно събран като части на швейцарски часовник. Беше огромен и се намираше на една предълга маса с колелца за по-лесно преместване.

Той погледна през стъкления капак. Вътрешността бе дълга два метра. Явно имаше по почти метър откъм главата и краката. Почти по метър от двата края, покрити с тайни панели, които трябваше да намери начин да отвори и да открие… какво точно?

Пари естествено. Щеше да е типично в стила на Чарли да отнесе богатствата си в гроба, без да остави на Ричард нито цент, поне за една бутилка. Дърто копеле!

Вдигна стъкления капак и опипа, но не намери скрити копчета. Имаше малка бележка, прилежно написана на бял лист и закрепена на покритата със сатен стена на ковчега.

ИКОНОМИЧНИЯТ КОВЧЕГ НА БРЕЙЛИНГ.

Авторска изработка от април 1946. Прост за употреба. Може да се използва многократно от собственици на погребални бюра и семейства с усет към бъдещето.

Ричард изсумтя. Да не би Чарли да си беше въобразявал, че ще го преметне?

Имаше още написано:

УПЪТВАНЕ:

ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА…

Ама че глупост. Поставете тялото в ковчега! Естествено! Как иначе? Напрегна очи и дочете указанията:

ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА И ЩЕ ЗАЗВУЧИ МУЗИКА.

— Не може да бъде! — Ричард зяпна. — Само не ми казвай, че целият този труд е бил за…

Отиде до отворената врата на работилницата, излезе на облицованата с плочки тераса и извика към градинаря в оранжерията му.

— Роджърс!

Градинарят подаде глава навън.

— Колко е часът? — попита Ричард.

— Дванайсет, сър — отвърна Роджърс.

— Добре, ела тук в дванайсет и петнайсет и виж дали всичко е наред — каза Ричард.

— Да, сър — отвърна градинарят.

Ричард се обърна и влезе в работилницата.

— Да видим… — каза тихо.

Нищо лошо нямаше да легне в сандъка и да го пробва. Забеляза малки вентилационни отвори отстрани. Щеше да има въздух дори при затворен капак. Пък и Роджърс след малко щеше да дойде. ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА — И ЩЕ ЗАЗВУЧИ МУЗИКА. Колко наивно от страна на дъртия Чарли! Качи се на масата.

Сякаш влизаше във вана. Чувстваше се гол и наблюдаван. Стъпи с лъснатата си обувка в ковчега, сви коляно и се надигна, измърмори, без забележката му да е отправена към конкретен човек, след което стъпи и с другия крак и се сви, сякаш не можеше да прецени дали температурата на водата е добра. Намести се с тихо подхилване и легна, преструваше се (защото беше смешно да се преструва) на мъртъв; представяше си как хората ронят сълзи по него, свещите горят и пушат, а светът е спрял насред крачка заради края му. Направи достолепна физиономия, затвори очи, като едва сдържаше смеха си зад стиснатите си треперещи устни. Постави ръце на гърдите си и реши, че са бледи и студени.

Бззз. Щрак! — прошепна нещо в стената на сандъка. — Щрак!

Капакът се затръшна отгоре му!

Ако в този момент някой минаваше покрай работилницата, несъмнено щеше да си представи подивял мъж, който рита, блъска и крещи вътре! Чуваха се звуци на бясно мятащо се тяло. Глухи удари на плът и юмруци. Сподавени викове и особеното свистене от дробовете на уплашен човек. Шумолене като на хартия и крясъци като от много едновременно надути свирки. После дойде ред на истинския писък. А след него… тишина.

Ричард Брейлинг лежеше в ковчега и се мъчеше да се успокои. Отпусна всичките си мускули. Започна да се подсмива. Миризмата на сандъка не бе неприятна. През малките отвори влизаше съвсем достатъчно въздух, за да се чувства удобно. Трябва само да натисне леко с длани, без всички онези крясъци и блъскане, и капакът ще се отвори. Човек трябва да запази спокойствие. Сгъна ръце.

Капакът бе залостен.

Е, все още нямаше нищо опасно. Роджърс всеки момент щеше да дойде. Нямаше от какво да се страхува.

Музиката засвири.

Като че ли идваше някъде откъм предната част на ковчега. Свиреше орган, много бавно и меланхолично, по онзи начин, който неизменно се свързва с готически арки и дълги траурни ленти. Миришеше на пръст и шепоти. Отекваше високо между каменни стени. Бе толкова тъжна, че човек едва не се разплакваше, докато я слушаше. Музика на растения в саксии и прозорци със стъкла в синьо и алено. На залязващо слънце, сумрак и подухващ вятър. На потънала в мъгла утрин и стенещ в далечината рог.

— Чарли, Чарли, Чарли, стари глупако! Това значи е шантавият ти ковчег! — От смях очите на Ричард се насълзиха. — Просто сандък, който сам свири погребалните си песни. Ама че работа!

Лежеше и слушаше критично — все пак музиката бе прекрасна и нямаше какво да прави, докато Роджърс не дойде да го освободи. Очите му блуждаеха безцелно, пръстите му отмерваха леко ритъма върху сатенената тапицерия. Кръстоса разсеяно крака. Гледаше как слънчевите лъчи проникват през френския прозорец и в тях танцуват прашинки. Бе чудесен тъжен ден.

Дойде ред на проповедта.

Органът замлъкна и се разнесе нечий мек глас:

— Тук сме се събрали всички онези, които обичахме и познавахме покойния, за да му отдадем почитта си…

— Ах ти, Чарли, та това е твоят глас! — Ричард бе очарован. — Механично погребение, Боже мой. Орган и проповед. И Чарли произнася слово за самия себе си!

— Ние, които го познавахме и обичахме, сме опечалени от раздялата си с… — продължи мекият глас.

Това пък какво беше? — Ричард се надигна, не вярваше на ушите си. Повтори си го точно по начина, по който го бе чул:

— Ние, които го познавахме и обичахме, сме опечалени от раздялата си с Ричард Брейлинг.

Точно това бе казал гласът.

— Ричард Брейлинг — каза мъжът в ковчега. — Но защо, та нали аз съм Ричард Брейлинг.

Грешка на езика, много ясно. Просто грешка. Чарли е искал да каже „Чарлз“ Брейлинг. Да. Разбира се. Да. Че как иначе. Да. Разбира се. Да. Естествено. Да.

— Ричард бе прекрасен човек — продължи гласът. — Няма да намерим по-прекрасен човек от него, докато сме живи.

— Пак моето име!

Размърда се неспокойно в ковчега.

Къде се бавеше Роджърс?

На два пъти казваше името му. Едва ли можеше да е грешка. Ричард Брейлинг. Ричард Брейлинг. Тук сме се събрали. Ще ни липсва… Опечалени. Няма да намерим по-прекрасен човек от него. Докато сме живи. Тук сме се събрали. Покойния. Ричард Брейлинг. Ричард Брейлинг.

Бззз. Щрак!

Цветя! Шест дузини яркосини, червени, жълти, окъпани от слънцето цветя изскочиха зад ковчега на скритите си пружини!

Свежият аромат изпълни тясното пространство. Цветята се поклащаха леко пред изумения му поглед и тихо потропваха по стъкления капак. Появиха се още, докато ковчегът не бе обграден от всички страни с цветове и сладки аромати. Гардении, далии и нарциси, трептящи и ярки.

— Роджърс!

Словото продължи.

— …Приживе Ричард Брейлинг бе познавач на много големи и добри неща…

Музиката въздъхна, засили се и заглъхна някъде в далечината.

— Ричард Брейлинг се наслаждаваше на живота, както човек се наслаждава на рядко вино, задържа го на устните си…

Изведнъж отстрани се отвори малък панел. От отвора изскочи бърза лъскава метална ръка. Някаква игла се заби в гръдния кош на Ричард, но не много дълбоко. Той изкрещя. Ръката му би пълна инжекция цветна течност, преди да успее да я хване. После се прибра в гнездото си и панелът се затвори.

— Роджърс!

Все по-засилващо се вцепеняване. Изведнъж си даде сметка, че не може да движи пръстите и ръцете си, нито да завърти глава. Краката му бяха студени и безжизнени.

— Ричард Брейлинг обичаше красивите неща. Музиката. Цветята — каза гласът.

— Роджърс!

Този път не изкрещя името. Можеше единствено да си го помисли. Езикът му бе неподвижен в безчувствената му уста.

Отвори се друг панел. Показа се метален форцепс в стоманена ръка. Лявата му китка бе пробита от огромна куха игла.

Източваха кръвта от тялото му.

Чу някъде да работи мъничка помпа.

— Ричард Брейлинг ще ни липсва…

Органът хлипаше и мърмореше.

Цветята гледаха надолу към него и кимаха с ярките си глави.

Шест стройни черни свещи се издигнаха от скритите си гнезда зад цветята. Пламъчетата им трептяха и блещукаха.

Заработи втора помпа. Докато кръвта му изтичаше от едната страна на тялото му, дясната му китка бе също пробита, задържана, в нея бе вкарана игла и втората помпа започна да влива формалин.

Тласък, пауза, тласък, пауза, тласък, пауза, тласък, пауза.

Ковчегът се раздвижи.

Мъничкият мотор бръмчеше и пъшкаше. Помещението от двете му страни се задвижи. Мъничките колела се завъртяха. Нямаше нужда от придружители. Цветята се поклащаха, докато ковчегът плавно излизаше на терасата под ясното синьо небе.

Тласък, пауза. Тласък, пауза.

— Ричард Брейлинг ще ни липсва…

Омайваща тиха музика.

Тласък, пауза.

— Ах, сладка тайна на живота… — Пеене.

— Брейлинг, гастрономът…

— Ах, най-сетне я постигнах, великата тайна…

Побеляващите като сварени яйца очи се взираха, взираха в мъничката картичка на ръба на полезрението му.

ИКОНОМИЧНИЯТ КОВЧЕГ НА БРЕЙЛИНГ…
УПЪТВАНЕ:

ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА И ЩЕ ЗАЗВУЧИ МУЗИКА.

Над него се поклащаше дърво. Ковчегът се движеше плавно през градината, зад някакви храсти, носеше гласа и музиката със себе си.

— Дойде мигът да предадем останките от този човек на земята…

Малки блестящи лопати изскочиха от страните на ковчега.

Започнаха да копаят.

Видя как лопатите хвърлят пръст. Ковчегът започна да потъва. Подскочи, спря, потъна, подскочи и спря, потъна, подскочи и отново спря.

Тласък, пауза, тласък, пауза. Тласък, пауза, туп, тласък, пауза.

— Пръст при пръстта, прах при прахта…

Цветята се тресяха и люлееха. Ковчегът бе дълбоко в земята. Музиката продължаваше да свири.

Последното, което видя Ричард Брейлинг, бе как ръцете-лопати на Икономичния ковчег на Брейлинг се протягат нагоре и придърпват пръстта.

— Ричард Брейлинг, Ричард Брейлинг, Ричард Брейлинг, Ричард Брейлинг, Ричард Брейлинг…

Записът бе започнал да прескача.

Никой не възрази. Никой не чуваше.

Тълпата

Господин Сполнър скри лице в ръцете си.

Последва усещането за движение в пространството, съвършеният мъчителен писък, блъскането на колата в стената, преминаването й през нея, политането й надолу като играчка и изхвърлянето му от купето. После — тишина.

Тълпата приближаваше тичешком. Чу ги съвсем слабо от мястото, където лежеше. Можеше да познае възрастта и размерите им по звука на многобройните им крака по лятната трева, плочките на тротоара и асфалта на улицата; и по дълбаенето през тухлите към мястото, където колата му висеше наполовина в нощното небе с все още въртящи се колела, подобни на пуснати на празни обороти центрофуги.

Не знаеше откъде се е появила тълпата. Мъчеше се да остане в съзнание и тогава лицата се скупчиха около него, струпаха се отгоре му като огромни блестящи листа на огънати дървета. Виждаше пръстен от местещи се, притискащи, променящи се лица, които гледаха надолу, гледаха надолу и четяха момента на живот или смърт по лицето му, правеха от него лунен часовник, при който от лунните лъчи носът хвърляше сянка върху бузата му, за да отбележи времето на дишане или бездиханност.

Колко бързо се събира тълпа, помисли си той. За нула време от нищото, със скоростта на свиваща се зеница.

Сирена. Полицейски глас. Движение. Кръв потече от устните му и го преместиха в линейка. Някой попита „Мъртъв ли е?“ „Не, не е“ — отвърна друг. А трети каза: „Няма да умре, няма да умре“. Видя лицата на тълпата в нощта и по израженията им позна, че няма да умре. И това бе странно. Видя лицето на мъж — слабо, будно, бледо; човекът преглътна и прехапа устни, явно здравата му бе призляло. Имаше и една дребна жена с червена коса и прекалено червени бузи и устни. Малко момче с луничаво лице. И лицата на други. Старец със сбръчкана горна устна, възрастна жена с бенка на брадичката. Всички бяха дошли… но откъде? От къщи, коли, алеи, от околния, разтърсен от катастрофата свят. От пресечките, хотелите и минаващите коли, сякаш от нищото.

Тълпата го гледаше; и той ги гледаше и изобщо не ги харесваше. В тях имаше нещо ужасно нередно. Не можеше да каже какво точно. Бяха нещо много по-лошо от онова, което му бе направила бездушната машина.

Вратата на линейката се затръшна. Видя как тълпата надничаше, продължаваше да наднича през прозореца. Тълпата винаги се събира тъй бързо, тъй странно бързо, за да направи кръг, да се взира, да пипа, да ахка, да пита, да сочи, да пречи, да разваля уединението на агонията с неприкритото си любопитство.

Линейката потегли. Той се отпусна, но лицата продължиха да го зяпат дори след като затвори очи.

 

Колелата се въртяха дни наред в съзнанието му. Едно колело, четири, въртяха се и бръмчаха, отново и отново.

Знаеше, че това е нередно. Имаше нещо нередно с колелата и цялата катастрофа, забързаните стъпки и любопитството. Лицата от тълпата се смесваха и въртяха с дивата скорост на колелата.

Събуди се.

Слънчева светлина, болнична стая и нечия ръка, мереща пулса му.

— Как се чувствате? — попита докторът.

Колелата избледняха. Господин Сполнър се огледа.

— Добре… предполагам.

Опита се да намери подходящите думи. За катастрофата.

— Докторе?

— Да?

— Онази тълпа… снощи ли беше?

— Преди два дни. Тук сте от вторник. Обаче сте добре. Ще се оправите. Ще се вдигнете на крака за нула време.

— Тълпата. И нещо около колелата. Катастрофата може ли да накара човек да е… ами… малко не на себе си?

— Понякога, за известно време.

Лежеше, взираше се нагоре към доктора.

— А да засегне усещането за време?

— Паниката понякога го прави.

— Да кара минутата да изглежда като час или пък часът — като минута?

— Да.

— Нека ви кажа тогава. — Усети леглото под себе си и слънчевите лъчи по лицето си. — Ще си помислите, че съм луд. Знам, карах прекалено бързо. Изхвръкнах през бордюра и се блъснах в онази стена. Бях ранен и безчувствен, така е, но въпреки това помня разни неща. Най-вече тълпата.

Замълча за момент, след което реши да продължи. Изведнъж разбра какво не му дава покой.

— Тълпата се събра прекалено бързо. Трийсет секунди след сблъсъка ме бяха наобиколили от всички страни и ме зяпаха… не е нормално да дотичат толкова бързо, толкова късно през нощта…

— Само си мислите, че са минали трийсет секунди — каза докторът. — Сигурно са минали три или четири минути. Възприятията ви…

— Да, ясно — възприятията ми, катастрофата. Но аз бях в съзнание! Спомням си едно нещо, което свързва всичко и го прави шантаво, Бога ми, и то ужасно шантаво. Колелата на колата ми, обърнати нагоре. Продължаваха да се въртят, когато тълпата се беше събрала!

Докторът се усмихна.

— Съвсем сериозно! — продължи мъжът в леглото. — Колелата продължаваха да се въртят, при това бързо — предните колела! А това не продължава много дълго, триенето ги кара да спрат. А те наистина се въртяха!

— Объркан сте — каза докторът.

— Не съм объркан. Улицата беше пуста. Не се виждаше жива душа. А после стана катастрофата, колелата продължаваха да се въртят и всички онези лица се оказаха над мен, за нула време. И от начина, по който ме гледаха, си знаех, че няма да умра…

— Най-обикновен шок — заяви докторът и се отдалечи в слънчевата светлина.

 

Изписаха го след две седмици. Прибра се с такси. Разни хора идваха да го видят, докато беше на легло, и той разказа на всички за катастрофата, за въртящите се колела, за тълпата. Всички се смееха на тревогите му и махваха с ръка.

Той се наведе напред и почука по стъклото на шофьора.

— Какво става?

Шофьорът се обърна.

— Съжалявам, шефе. Ужасно е да се шофира в този град. Пред нас има катастрофа. Ще заобикаляме ли?

— Да. Не. Не! Чакай. Карайте напред. Да… да видим какво е станало.

Таксито потегли напред, бибипкаше.

— Ама че шантаво — каза шофьорът. — Хей, ти! Разкарай се от пътя! Шантава работа — повтори той по-тихо. — Пълно е с народ. Ама че любопитковци.

Господин Сполнър сведе поглед и видя, че пръстите му треперят на коляното му.

— И вие ли сте го забелязали?

— Естествено — каза шофьорът. — Винаги е така. Винаги се събира тълпа. Направо да си помислиш, че са прегазили родните им майки.

— Събират се ужасно бързо — каза мъжът от задната седалка.

— Същото е при пожар или експлозия. Няма жива душа. Бум. Купища народ навсякъде. Направо не зная.

— Да сте виждали катастрофа през нощта?

Шофьорът кимна.

— Разбира се. Пак същото. Винаги има тълпа.

Стигнаха катастрофата. На паважа лежеше тяло. Усещаш наличието на тяло дори и да не можеш да го видиш. Заради тълпата. Тълпата, този път обърната с гръб към него и таксито. Той отвори прозореца и несмалко да се развика. Но не посмя. Ако го направеше, може би щяха да се обърнат към него.

А той се страхуваше да види лицата им.

 

— Май ми е писано да се натъквам на злополуки — каза той в офиса си. Бе късен следобед. Приятелят му седеше от другата страна на бюрото и слушаше. — Тази сутрин излизам от болницата и още на път към къщи попаднахме на катастрофа.

— Нещата се повтарят циклично — каза Морган.

— Нека ти разкажа за моята катастрофа.

— Вече чух. Всичко.

— Шантава работа, нали?

— Да. Какво ще кажеш за едно питие?

Разговаряха още около час. През цялото време някъде в подсъзнанието на Сполнър тиктакаше мъничък часовник. Часовник, който не се нуждаеше от навиване. Споменът за някои дреболии. Колела и лица.

Към пет и половина отвън се чу остър писък на метал. Морган кимна и погледна през прозореца.

— Нали ти казах. Цикли. Камион и кремав кадилак. Аха.

Сполнър отиде до прозореца. Беше му страшно студено. Загледа часовника си — малкото циферблатче на секундарника. Една, две, три, четири, пет секунди — тичащи хора — осем, девет, десет, единайсет, дванайсет — отвсякъде тичаха хора — петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет — още хора, още коли, още ревящи клаксони. Странно дистанциран, Сполнър наблюдаваше сцената като пуснат отзад напред запис на експлозия, при който фрагментите от детонацията се събират обратно в точката на имплозия. Деветнайсет, двайсет, двайсет и една секунди — и тълпата бе налице. Останал без думи, Сполнър махна към нея.

Беше се събрала прекалено бързо.

Видя тялото на жената миг преди тълпата да го погълне.

— Май ти е лошо — каза Морган. — На̀. Допий си питието.

— Добре съм. Нищо ми няма. Остави ме на мира. Добре съм. Виждаш ли онези хора? Можеш ли да различиш някой от тях? Иска ми се да можехме да ги видим по-отблизо.

— Къде тръгна, по дяволите? — възкликна Морган.

Сполнър излетя през вратата, следван от приятеля си, и се понесе с максимална скорост надолу по стълбите.

— Идвай, и по-бързо.

— Леко, още не си се оправил!

Излязоха на улицата. Сполнър си запробива път напред. Стори му се, че видя червенокоса жена с прекалено много червено по бузите и устните.

— Ето там! — Обърна се трескаво към Морган. — Видя ли я?

— Коя?!

— По дяволите! Изчезна. Скри се в тълпата!

Тълпата бе навсякъде около тях, дишаща, гледаща, местеща се, смесваща се, мърмореща и изпречваща се на пътя му, докато се опитваше да се придвижи през нея. Явно червенокосата жена бе забелязала приближаването му и бе избягала.

Второ познато лице! Малко луничаво момче. Но на този свят има безброй луничави момчета. Пък и така или иначе, нямаше значение — преди да успее да стигне до него, момчето побягна и изчезна сред хората.

— Мъртва ли е? — попита нечий глас. — Мъртва ли е?

— Умира — отвърна някой друг. — Ще умре, преди да пристигне линейката. Не трябваше да я местят. Не трябваше да я местят.

Всички лица в тълпата — познати и същевременно непознати, наведени надолу, гледащи, взиращи се.

— Хей, господине, спрете да се блъскате.

— Къде се ръгаш бе, приятел?

Сполнър отстъпи назад и Морган успя да го хване, преди да падне.

— Ама че си глупак! Още не си добре. Защо ти трябваше да слизаш долу, по дяволите? — зачете му конско Морган.

— Не зная. Наистина не зная. Преместили са я, Морган. Някой я е преместил. Никога не бива да местиш пострадали при катастрофа. Това ги убива. Убива ги.

— Да. Типично за хората. Ама че идиоти.

 

Сполнър внимателно подреждаше вестникарските изрезки.

— Каква е идеята? — попита Морган. — След катастрофата всяка пътна злополука като че ли е станала част от теб. Какво е това?

— Изрезки за катастрофи и снимки. Виж ги. Не, не гледай колите, а тълпите около тях. Ето — посочи Сполнър. — Сравни снимката от окръг Уилшир с тази от Уестууд. Никаква прилика. А сега вземи снимката от Уестууд и я сложи до тази, направена пак там, но преди десет години. — Той посочи отново. — Тази жена се вижда и на двете снимки.

— Съвпадение. Случило се е да бъде там през трийсет и шеста, а после и през четиридесет и шеста.

— Ако беше веднъж, може би щеше наистина да е съвпадение. Но дванайсет пъти за период от десет години, когато катастрофите стават на разстояние най-много три мили една от друга — едва ли. Ето. — Той му подаде десетина снимки. — Има я на всяка!

— Може да е извратена.

— Не става въпрос за това. Как успява да се озове на място толкова бързо след катастрофата? И защо е с едни и същи дрехи на снимки, правени в течение на цяло десетилетие?

— Проклет да съм, наистина е така.

— И на всичкото отгоре защо стоеше над мен преди две седмици, в нощта на моята катастрофа?

Изпиха по едно питие. Морган прерови папките.

— Какво, да не си наел хора да ти събират изрезки от вестниците, докато си лежал в болницата?

Сполнър кимна. Морган отпи от питието си. Ставаше късно. Уличните лампи под офиса започваха да се включват.

— И какво излиза от всичко това?

— Не зная — каза Сполнър. — Ясно е само, че има основен закон за катастрофите. Събира се тълпа. Винаги. И също като нас двамата, разни хора са се питали години наред защо тълпите се събират толкова бързо. И как? Зная отговора. Ето го!

Той захвърли изрезките на бюрото.

— Плашещо е.

— Тези хора… не може ли да са ловци на силни изживявания, извратени любители на сензации със страст към кръв и гадни гледки?

Сполнър сви рамене.

— Нима това обяснява появата им на всяка катастрофа? И обърни внимание, че стриктно спазват определени територии. Катастрофа в Брентууд ще събере една група. Злополука в Хънтигтън Парк — друга. Има обаче и норма за лицата. Винаги се появява определен процент от тях.

— Значи не всички присъстващи са едни и същи, така ли?

— Естествено, че не. Катастрофите привличат и обикновени хора, след известно време. Оказва се обаче, че тези пристигат винаги първи.

— Но кои са те? Какво искат? Продължаваш с намеците и не казваш нищо. За Бога, явно имаш някаква идея. Уплашил си се, а сега изнервяш и мен.

— Опитах се да стигна до тях, но винаги някой ми пречи и винаги закъснявам. Смесват се с останалите и изчезват. Тълпата като че ли осигурява защита на някои от членовете си. Виждат ме, когато ги приближавам.

— Прилича ми на нещо като клика.

— Имат едно общо нещо. Винаги се появяват заедно. При пожар, експлозия или в района на някоя престрелка, при всяка публична демонстрация на онова нещо на име смърт. Лешояди, хиени или светци, не зная какви са. Просто не зная. Смятам обаче тази вечер да ида в полицията. Това продължава достатъчно дълго. Днес някой от тях е преместил тялото на жената. А не е бивало да я докосват. Това я е убило.

Прибра изрезките в куфарчето си. Морган стана и се пъхна в палтото си. Сполнър щракна закопчалките на куфарчето.

— Или пък… просто ми хрумна…

— Какво?

— Може би са искали да умре.

— Но защо?

— Кой знае? Ще дойдеш ли с мен?

— Извинявай. Късно е. Ще се видим утре. Късмет.

Излязоха заедно.

— Много поздрави на ченгетата. Мислиш ли, че ще ти повярват?

— Ще повярват, и още как. Приятна вечер.

 

Караше бавно през центъра.

„Трябва да стигна — каза си. — Жив“.

Бе доста шокиран, но някак си не и особено изненадан, когато камионът излетя от пресечката право към него. Тъкмо се поздравяваше за наблюдателността си и повтаряше наум какво ще каже в полицията, когато голямата машина блъсна колата му. Всъщност не бе неговата кола, и това не му даваше мира. Съзнанието му бе твърде заето, докато се подмяташе първо насам, после натам и си мислеше: „Ама че история, Морган си тръгна и ми остави втората си кола за няколко дни, докато поправят моята, а аз отново оплесквам всичко“. Предното стъкло го блъсна в лицето. Тялото му свирепо се разтресе и се замята няколко пъти назад-напред. После всички движения спряха и настъпи тишина; остана да го изпълва единствено болката.

Чу стъпките им — тичащи, все по-близо и по-близо. Напипа дръжката на вратата. Тя изщрака. Падна като пиян на улицата и остана да лежи с опряно на асфалта ухо, слушаше ги как приближават. Беше като порой с безброй тежки, средни и малки капки, докосващи земята. Изчака няколко секунди да стигнат до него. После слабо, с очакване, обърна глава и погледна.

Тълпата се беше събрала.

Надушваше дъха им, смесените миризми на многото хора, изсмукващи и изсмукващи така необходимия за оцеляването му въздух. Тълпяха се, блъскаха се и изсмукваха въздуха около жадно отворената му уста, докато се мъчеше да им каже да отстъпят назад и да не го оставят във вакуум. Главата му кървеше ужасно. Опита се да помръдне и осъзна, че нещо не е наред с гръбнака му. Не го бе усетил при сблъсъка, но гръбнакът му бе пострадал. Не смееше да помръдне.

Не можеше да говори. Отвори уста, но от нея се чу само хъхрене.

— Помогни ми — каза някой. — Да го обърнем в по-удобно положение.

Мозъкът на Сполнър сякаш щеше да се пръсне.

Не! Не ме местете!

— Ще го преместим — небрежно каза гласът.

Идиоти такива, ще ме убиете! Недейте!

Но не можеше да го произнесе на глас. А само да го помисли.

Нечии ръце го хванаха. Започнаха да го повдигат. Изкрещя и се задави от пристъп на гадене. Изпънаха го като бастун; вътрешно се гърчеше в агония. Двама мъже го направиха. Единият бе слаб, буден, блед, разтревожен, млад. Другият — много възрастен, със сбръчкана горна устна.

Беше виждал тези лица.

— Той… мъртъв ли е? — попита познат глас.

— Не — отвърна друг, който също му напомняше нещо. — Още не е. Но ще умре, преди да пристигне линейката.

Беше абсолютна нелепица, истински абсурд. Като при всяка катастрофа. Изпищя истерично към плътната стена от лица. Бяха навсякъде около него, тези съдии и заседатели с лица, които бе виждал и преди. Преброи ги през вълните на болката.

Луничавото момче. Старецът със сбръчканата горна устна.

Червенокосата и червенобузеста жена. Старицата с бенка на брадичката.

Зная за какво сте тук, помисли си той. За същото, за което сте и на всяка друга катастрофа. Да сте сигурни, че ще живеят и умрат подходящите хора. Затова ме вдигнахте. Знаете, че това ще ме убие. Знаете, че щях да оцелея, ако ме бяхте оставили.

И така е било от самото начало, откакто са започнали да се събират тълпи. Много по-лесно ви е да убиете по този начин. Алибито ви е съвсем просто — не сте знаели колко опасно е да се мести ранен човек. Не сте искали да му направите нищо лошо.

Погледна към тях, над тях и изпита любопитство като намиращ се в дълбока вода човек, гледащ към хората на моста. Кои сте вие? Откъде сте дошли и как се събирате толкова бързо? Вие сте тълпата, която е винаги на място, отнема въздуха, от който се нуждаят дробовете на умиращия, и заема пространството, в което би трябвало да остане самичък. Стъпквате хората, за да сте сигурни, че ще умрат, това сте. Познавам ви всичките.

Бе като учтив монолог. Не казаха нищо. Лица. Старецът. Червенокосата жена.

Някой вдигна куфарчето му.

— Чие е това?

Мое! Това е доказателство срещу всички вас!

Обърнати към него очи. Блестящи очи под разрошена коса или периферии на шапки.

Лица.

Отнякъде се чу вой на сирена. Линейката идваше.

Но когато погледна лицата, техните изражения, формите им, Сполнър разбра, че е прекалено късно. Прочете го в лицата им. Те знаеха.

Опита се да заговори. Успя да произнесе няколко думи.

— Май… май… ще се присъединя към вас. Май… май ще стана един… от… групата ви.

После затвори очи и зачака линейката.

Косата

Съвсем неочаквано пътят свърши. Минаваше през долината като всеки нормален път, между голите каменисти склонове и отделни дъбове, после продължи през голямо пшеничено поле, ширнало се само насред пустошта. Стигаше до малката бяла къща, вървяща с полето, след което просто изчезваше, сякаш повече нямаше нужда от него.

Нямаше особено значение, защото точно тогава свършиха последните капки бензин. Дрю Ериксън спря старата кола и остана да седи безмълвен, вперил поглед в големите си груби фермерски ръце.

— Май последния път сме завили в погрешна посока — каза Моли, без да помръдне от ъгъла, в който лежеше.

Дрю кимна.

Устните на Моли бяха бели почти колкото лицето й. Само дето бяха сухи, докато кожата й лъщеше от пот. Гласът й бе глух и безизразен.

— Дрю — каза тя. — Дрю, сега какво ще правим?

Дрю се взираше в ръцете си. Ръцете на фермер, лишени от фермата си. Сухата гладна зима никога не им оставяше достатъчно добра земя, за да ги изхрани.

Децата на задната седалка се събудиха и се надигнаха от прашните купчини вързопи и багаж. Подадоха глави над облегалките.

— Защо спряхме, тате? Ще ядем ли, тате? Тате, ужасно сме гладни. Може ли да хапнем сега?

Дрю затвори очи. Мразеше гледката на ръцете си.

Пръстите на Моли докоснаха китката му. Много леко, много нежно.

— Дрю, може би у хората в къщата ще се намери нещо за ядене?

Около устата му се появи бяла линия.

— Да просим — дрезгаво каза той. — Никога не сме просили. И никога няма да просим.

Пръстите на Моли се стегнаха около китката му. Обърна се и видя очите й. Видя очите на Сюзи и малкия Дрю, обърнати към него. Цялото му напрежение бавно отстъпи надолу по шията и гърба. Лицето му стана отпуснато и безизразно, безформено като нещо, което е било блъскано прекалено силно и прекалено дълго. Слезе от колата и тръгна по пътеката към къщата. Вървеше несигурно, като болен или почти сляп.

Вратата беше отворена. Той почука три пъти. Отвътре му отговори единствено тишината и бялото перде на прозореца, което се люшна в бавния горещ въздух.

Разбра го, преди да влезе. Разбра, че смъртта се е настанила в къщата. Точно от този тип бе тишината.

Мина през малката чиста дневна и късия коридор. Не мислеше. Беше минал етапа на мислене. Вървеше право към кухнята — сляпо, като животно.

После погледна през отворената врата и видя мъртвеца.

Беше старец, лежеше на чисто бяло легло. Не бе починал отдавна: изразът на мир и покой все още не бе напуснал лицето му. Сигурно бе знаел, че ще умре, защото се бе облякъл подходящо — стар черен костюм, изчеткан и стегнат, чиста бяла риза и черна вратовръзка.

На стената до леглото бе опряна коса. Между дланите на стареца имаше все още свеж стрък пшеница. Зрял клас, с тежки златни зърна.

Той влезе в стаята, стъпваше леко. Усещаше в себе си някакъв хлад. Свали опърпаната си прашна шапка и застана край леглото, загледан в покойника.

Листът лежеше на възглавницата до главата на стареца. Нарочно бе поставен там, за да бъде прочетен. Може би молба да бъде погребан, или да се свържат с някой роднина. Дрю се намръщи и зачете думите, като мърдаше бледите си сиви устни.

До онзи, който стои край смъртния ми одър:

Бидейки в здрав разум и напълно сам на този свят, аз, Джон Бър, оставям и завещавам тази ферма и цялото си имущество на онзи, който ще дойде тук. Името и произходът му са без никакво значение. Фермата е негова, както и пшеницата; косата, а също и вървящата с нея задача. Нека ги приеме свободно и без въпроси — и да не забравя, че аз, Джон Бър, само предавам, без да нареждам. Поставям подписа си под написаното по-горе в третия ден на месец април, 1938 г.

[Подпис] Джон Бър. Kyrie eleison![2]

Дрю отново мина през къщата и отвори мрежестата врата.

— Моли, ела. Деца, останете в колата.

Моли влезе в къщата. Той я отведе в спалнята. Тя погледна завещанието, косата, полето с пшеницата, люлееща се на горещия вятър отвън. Бялото й лице се стегна, тя прехапа устни и се вкопчи в него.

— Прекалено е хубаво, за да е истина. Сигурно има някакъв номер.

— Късметът ни се променя, това е — каза Дрю. — Ще имаме работа за вършене, ядене, покрив над главата.

Докосна косата. Блестеше като лунен сърп. Върху острието бяха издраскани думите КОЙТО МЕ ВЛАДЕЕ, ВЛАДЕЕ СВЕТА! Точно в момента това не означаваше кой знае какво.

— Дрю — обади се Моли, загледана в скръстените ръце на стареца, — защо… защо е стиснал толкова силно този клас?

В този миг тежката тишина бе нарушена от топуркането на децата на предната веранда. Моли ахна.

 

Заживяха в къщата. Погребаха стареца на хълма и казаха няколко думи на гроба му, след което се върнаха, разчистиха, разтовариха колата и приготвиха нещо за ядене, защото в кухнята имаше храна, много храна; после цели три дни само поправяха къщата, гледаха земята, лежаха в хубавите легла и се споглеждаха изненадани, че всичко се е наредило по този начин, че стомасите им са пълни и че дори се намери една пура, която Дрю да пуши в спокойните вечери.

Зад къщата имаше обор с бик и три крави; имаше също и зимник под едни големи дървета, които го поддържаха хладен. Вътре откриха богати запаси телешко, бекон, свинско и овче — достатъчно за изхранването на пет пъти по-голямо семейство в течение на една, две, а може би дори три години. Имаше също масло и тенекии сирене, както и големи метални ведра за мляко.

На четвъртата сутрин Дрю Ериксън лежеше в леглото и гледаше косата. Знаеше, че е време да се захваща на работа — на голямото поле го чакаше зряло жито; беше го видял с очите си и не искаше да го пропилее. Три дни безделие бяха достатъчни за всеки мъж. Стана при първия признак на утрото, взе косата и навлезе в полето, като я държеше пред себе си. Вдигна я и замахна.

Полето беше голямо. Прекалено голямо за един човек. И въпреки това само един човек се бе грижил за него.

В края на първия ден се върна с преметната през рамото коса и объркано изражение. Никога досега не бе виждал подобно поле. Зрееше на отделни части, всяка различно от останалите. Пшеницата просто не растеше по този начин. Не каза на Моли. Не й каза и за другите неща за полето. Например за това как житото изгниваше само няколко часа след като го бе окосил. И това не биваше да се случва. Не беше кой знае колко разтревожен. В края на краищата разполагаха с предостатъчно храна.

На следващата сутрин на мястото на окосеното жито, което бе оставил да гние, бе покълнало ново и от земята надничаха малки зелени стръкчета с мънички коренчета.

Дрю Ериксън потърка брадичка, зачуден как може да е станало това и каква полза има от него — не можеше да го продаде. На два пъти през деня ходи до хълма, където бяха погребали стареца, колкото да се увери, че е на мястото си; може пък да му подхвърлеше идея за полето. Погледна надолу и видя колко много земя притежава. Полето се простираше три мили в едната посока към планините и бе широко около два акра; едни части тъкмо покълваха, други бяха със златни класове, трети — зелени, а четвърти — ожънати от самия него. Старецът обаче не казваше нищо за това; сега върху лицето му имаше прекалено много камъни и пръст. Гробът стоеше под лъчите на слънцето и вятъра, обгърнат в тишина. И Дрю Ериксън се връщаше при косата, изпълнен с любопитство и задоволство, защото му изглеждаше важна. Не знаеше защо точно, но определено бе. Много, много важна.

Не можеше да остави житото така. Винаги узряваха нови участъци. Замисли се и заговори на глас:

— Ако го кося през следващите десет години както зрее, май няма да мина два пъти през едно и също място. Ама че грамадно поле. — Поклати глава. — И просто си зрее. Точно колкото мога да окося за един ден. И остават само зелените класове. А ето че на следващата сутрин е готов друг участък…

Беше ужасно глупаво да коси пшеницата, щом гниеше толкова бързо. В края на седмицата реши да зареже полето за няколко дни.

Остана да лежи до късно в леглото, заслушан в тишината на къщата; тишина, която нямаше нищо общо със смъртта, а с изпълнения с благополучие и радост живот.

Стана, облече се и бавно изяде закуската си. Нямаше да ходи на работа. Излезе да издои кравите, изпуши една цигара на верандата, поразходи се из задния двор, след което влезе в къщата и попита Моли накъде е бил тръгнал.

— Да издоиш кравите — каза тя.

— О, да бе — каза той и отново излезе. Откри кравите с пълни вимета, издои ги и отнесе ведрата в зимника, но мислите му бяха заети с друго. С пшеницата. С косата.

Цяла сутрин седя на задната веранда и свиваше цигари. Измайстори лодка-играчка за малкия Дрю и втора за Сюзи, после изби част от млякото на масло и източи суроватката, но слънцето неумолимо печеше главата му. Тук направо го изгаряше. Не му се обядваше. Все гледаше пшеницата и как вятърът я огъва и вълнува. Ръцете му се свиваха, пръстите му, поставени на коляното му, докато седеше на верандата, неволно стиснаха празния въздух. Дланите го сърбяха и пареха. Стана и ги избърса в панталоните си, пак седна и се опита да свие цигара, но не успя, вбеси се и я захвърли, като мърмореше проклятия. Имаше чувството, че са му отрязали трета ръка или че току-що е изгубил нещо от себе си. Нещо свързано с дланите и ръцете му.

Чу шепота на вятъра в полето.

Към един часа̀ влизаше и излизаше от къщата, все сновеше напред-назад, чудеше се дали да не прокопае канал за напояване, но през цялото време си мислеше за пшеницата и за това колко зряла и прекрасна е, как жадува да бъде ожъната.

— Да върви по дяволите!

Влезе решително в спалнята и свали косата от стената. Застана прав, държеше я. Почувства се страхотно. Дланите спряха да го сърбят. Главата вече не го болеше. Третата ръка сякаш се върна на мястото си. Отново бе цял.

Беше инстинкт. Нелогичен, подобно на мълния, която те удря, без да те нарани. Всеки ден имаше готова за жънене пшеница. Просто трябваше да се окоси. Защо ли? Ами просто защото така трябва, и толкоз. Засмя се на косата в ръцете си. Отнесе я с подсвирване до узрялото и очакващо поле и се залови за работа. Помисли си, че е малко луд. По дяволите, та това си е обикновено пшеничено поле, нали така? Е, почти обикновено.

 

Дните се нижеха един след друг като потропващи в лек тръс коне.

Дрю Ериксън започна да разбира работата си като някаква суха болка, глад и необходимост. В главата му започнаха да се оформят някои неща.

Един ден Сюзи и малкият Дрю хихикаха и си играеха с косата, докато баща им обядваше в кухнята. Чу ги. Отиде при тях и им я взе. Не им се развика. Просто изглеждаше много загрижен и след това започна да заключва косата, когато не я използваше.

Не минаваше и ден, без да коси.

Нагоре. Надолу. Нагоре, надолу, настрани. Назад, нагоре, надолу и настрани. Косене. Нагоре. Надолу.

Нагоре.

Помисли за стареца, стиснал житните класове в ръцете си, докато е умирал.

Надолу.

За мъртвата земя, върху която расте пшеница.

Нагоре.

За шантавите участъци зряла и зелена пшеница. А как расте само!

Надолу.

Помисли за…

Пшеницата го обгърна като жълта вълна около глезените. Небето почерня. Дрю Ериксън изпусна косата и се наведе, хвана се за корема. Очите му зашариха сляпо. Светът около него се завъртя.

— Убил съм някого! — изпъшка задавено той, хвана се за гърдите и рухна на колене до острието. — Убил съм мнозина…

Небето се въртеше като синя въртележка на селски панаир в Канзас. Но без музика. Само в ушите му звънеше.

Моли седеше на синята кухненска маса и белеше картофи. Той влезе с препъване, влачеше косата.

— Моли!

Образът й плуваше в насълзените му очи.

Тя остана да седи с разтворени длани, чакаше го да се доизкаже.

— Събирай нещата! — каза той, гледаше към вратата.

— Защо?

— Махаме се оттук — глухо каза той.

— Махаме се? — повтори тя.

— Старецът. Знаеш ли какво е правил? Всичко е в пшеницата, Моли. И в тази коса. Всеки път, когато косиш пшеницата с нея, умират хиляди. Прерязваш ги и…

Моли стана, остави ножа и бутна картофите настрана.

— Пътувахме много и не бяхме яли добре до идването ни тук миналия месец — с разбиране рече тя. — А сега работиш всеки ден и си уморен…

— Чувам гласове, скръбни гласове, когато съм там. В житото — отвърна той. — Умоляват ме да спра. Да не ги убивам!

— Дрю!

Той не я чу.

— Пшеницата расте уродливо, шантаво, като подивяла. Не ти казах. Но не е наред.

Тя се взираше в него. Очите му се бяха превърнали в синьо стъкло. И нищо повече.

— Може да помислиш, че съм луд, но ето какво ще ти кажа. Господи, Моли, помогни ми. Току-що убих майка си!

— Престани — твърдо каза тя.

— Прерязах един житен клас и я убих. Почувствах как умира и едва сега разбрах…

— Дрю! — Устата й бе като цепнатина на лицето й, което вече бе гневно и уплашено. — Млъквай!

— О… Моли… — изпъшка той.

Косата се изплъзна от ръцете му и издрънча на пода. Тя я вдигна ядосано и я сложи в ъгъла.

— От десет години съм с теб. Случвало се е в устите ни да има само прах и молитви. И изведнъж късмет като този, а ти да не можеш да го понесеш!

Донесе Библията от дневната.

Прелисти страниците. Шумоляха като пшеницата под лек бавен ветрец.

— Сядай и слушай — нареди му тя.

Откъм слънчевата светлина долетяха звуци. Децата се смееха в сянката на големия дъб до къщата.

Тя зачете от Библията, от време на време вдигаше очи да види какво става с Дрю.

Оттогава Моли всеки ден четеше от Библията. Следващата сряда, седмица по-късно, когато Дрю отиде до далечното градче, там го чакаше писмо до поискване.

Когато се прибра, изглеждаше остарял с двеста години.

Подаде писмото на Моли. Гласът му бе студен и несигурен.

— Майка ми е починала… във вторник, в един по обед… сърцето й…

 

— Качвай децата в колата и натовари храна — успя да каже Дрю Ериксън. — Заминаваме за Калифорния.

— Дрю… — започна жена му, все още държеше писмото.

— И сама знаеш, че тази земя не става за пшеница — каза той. — И въпреки това виж я само как расте. Не ти разказах всичко. Пшеницата зрее на участъци, всеки ден по малко. И щом я окося, веднага изгнива! А на следващата сутрин отново прораства без никаква помощ! Миналия вторник имах чувството, че раздирам собствената си плът, докато косях. Чух как някой изкрещя. Прозвуча точно като… А днес се получава това писмо.

— Оставаме тук — каза тя.

— Моли.

— Оставаме тук, където сме сигурни, че ще имаме храна, подслон и свестен живот. Вече няма да докарвам децата си до гладна смърт. Никога!

Синьото небе надничаше през прозорците. Слънцето се спусна и лъчите му докоснаха половината от спокойното лице на Моли. Едното й око заблестя в яркосиньо. Четири или пет водни капки увиснаха и капнаха бавно от кухненския кран, преди Дрю да въздъхне. Въздишката му бе дрезгава, примирена и уморена. Кимна и извърна поглед.

— Добре — каза той. — Оставаме.

Взе немощно косата. Думите върху метала сякаш подскочиха и проблеснаха ярко.

КОЙТО МЕ ВЛАДЕЕ, ВЛАДЕЕ СВЕТА!

— Ще останем…

 

На следващата сутрин отиде на гроба на стареца. В центъра му растеше един свеж клас пшеница. Същият клас, вече прероден, който човекът бе държал в ръцете си преди седмици.

Заговори на стареца, без да получава отговори.

— Работил си на полето през целия си живот, защото е трябвало да го правиш, и един ден си попаднал на собствения си живот. Знаел си, че е той. Срязал си го. И после си се върнал в къщата, облякъл си погребалния си костюм, сърцето ти е спряло и си умрял. Така е било, нали? И предаде земята на мен. А когато аз умра, би трябвало да я оставя на някой друг.

Гласът му бе изпълнен със страхопочитание.

— Колко време е било така? Без никой друг да знае за полето и значението му освен човека с косата…?

Изведнъж се почувства ужасно стар. Долината изглеждаше древна, мумифицирана, потайна, изсъхнала, изгърбена и силна. Когато индианците са танцували в прерията, това поле си е било тук. Същото небе, същият вятър, същата пшеница. А преди индианците? Сигурно някой чепат и космат кроманьонец е размахвал груба коса от дърво и кремък през живата пшеница…

Пак се залови за работа. Нагоре, надолу. Нагоре, надолу. Обсебен от идеята, че е владетел на косата. Той, самият той! Тази мисъл го изпълваше с див, необуздан прилив на сила и ужас.

Нагоре и надолу. Прерязваше на две спретнати части всяко зрънце живот. Ако преценяваше внимателно — погледна пшеницата — да, заедно с Моли и децата можеха да живеят вечно!

Намереше ли мястото, където растяха класовете на Моли, Сюзи и малкия Дрю, никога нямаше да го коси.

И тогава то се появи като по сигнал, съвсем тихо.

Право пред него.

Още едно замахване с косата — и щеше да ги среже.

Моли, Дрю, Сюзи. Сигурен беше. Разтрепери се, коленичи и погледна стръкчетата. Те заблестяха при докосването му.

Изстена с облекчение. Ами ако ги бе отрязал, без да разбере? Издиша рязко, стана, взе косата, отстъпи назад и остана дълго на едно място, загледан надолу.

На Моли й се видя ужасно странно, когато същия ден се прибра по-рано и я целуна без никаква причина по бузата.

 

— Днес по-рано ли свърши? — попита тя на вечеря. — Пшеницата… още ли се разваля, след като я ожънеш?

Той кимна и си взе още месо.

— Трябва да пишеш на Комисията по земеделие, да дойдат да видят каква е причината.

— Не — каза той.

— Просто предлагам.

Очите му се разшириха.

— Трябва да остана тук през целия си живот. Никой друг не може да се меси в работата ми; няма да знаят къде да режат и къде да не режат. Могат да ожънат неподходящи участъци.

— Какви неподходящи участъци?

— Нищо — каза той, като дъвчеше бавно. — Нищо.

Остави с трясък вилицата си на масата.

— Кой ги знае какво могат да направят! Ония от властите! Могат дори… могат дори да решат да разорат цялото поле!

Моли кимна и каза:

— Точно това му трябва. И да се започне наново, с ново семе.

Той не довърши вечерята си.

— Няма да пиша на властите, няма да позволявам на никой непознат да коси и жъне в полето, и точка! — отсече Дрю и мрежестата врата се затръшна след него.

 

Заобиколи мястото, където под слънцето растеше животът на жена му и децата му, и почна да коси в отсрещния край на полето — там, където със сигурност нямаше да направи грешка.

Вече не харесваше работата. След час разбра, че е причинил смъртта на трима любими стари приятели от Мисури. Прочете имената им в отрязаните класове и не бе в състояние да продължи.

Заключи косата в мазето и прибра ключа. Беше приключил с жъненето. Завинаги.

 

Вечерта пушеше лулата си на предната веранда и разказваше истории на децата, за да чуе смеха им. Те обаче не се смяха особено. Изглеждаха необщителни, уморени и изобщо странно, сякаш вече не бяха негови деца.

Моли се оплакваше от главоболие, помота се малко из къщата, легна си рано и потъна в дълбок сън. Това също бе странно. Моли винаги оставаше до късно и бе пълна с енергия.

Полето се вълнуваше под слънчевите лъчи като същинско море.

Искаше да бъде жънато. Някои части трябваше да бъдат ожънати още сега. Дрю Ериксън седеше, преглъщаше мъчително и се мъчеше да не гледа към него.

Какво ще се случи със света, ако никога повече не влезе в полето? Какво ще стане с узрелите за смъртта, очакващите идването на косата?

Щеше да изчака и да види.

Когато изгаси газената лампа и легна, Моли дишаше тихо. Той не можеше да заспи. Чуваше вятъра в класовете, ръцете и пръстите му изпитваха глад за работа.

В полунощ откри, че крачи из полето с косата в ръце. Крачи като полудял, уплашен, полубуден. Не си спомняше как е отключил мазето и как е взел косата, но ето че сега вървеше с нея из пшеницата на лунна светлина.

Сред класовете имаше много стари и уморени, на които много им се искаше да заспят. Да заспят дълъг, спокоен, безлунен сън.

Косата го държеше, растеше в дланите му, принуждаваше го да ходи.

След отчаяна борба успя някак си да се освободи от нея. Хвърли я на земята и се затича през пшеницата, накрая падна на колене.

— Не искам повече да убивам — викна. — Ако работя с косата, ще трябва да убия Моли и децата. Не искай това от мен!

Звездите безмълвно светеха в небето.

Чу зад себе си глухо думкане.

Нещо полетя над хълма в небето. Бе като живо, с протегнати към звездите червени ръце. Искри се посипаха по лицето му. Заедно с тях дойде силният, горещ дъх на огън.

Къщата!

Извика и се изправи мудно и безпомощно, загледан в огромния пожар.

Малката бяла къща с дъбовете наоколо бе потънала в свирепо ревящите пламъци. Жегата се спусна по хълма и той заплува през нея, запрепъва се, потопи се презглава в нея.

Когато стигна подножието на хълма, не бе останала нито дъска или праг, които да не бяха обхванати от пламъци. Чуваше се съскане, пращене и пукане.

Никой не пищеше отвътре. Никой не тичаше наоколо с викове.

— Моли! Сюзи! Дрю! — изкрещя той към двора.

Отговор нямаше. Изтича толкова близо, че веждите му се опърлиха и кожата му сякаш се нагърчи като подпалена хартия.

— Моли! Сюзи!

Огънят със задоволство продължаваше да поглъща храната си. Дрю обиколи десетки пъти тичешком къщата, съвсем сам, мъчеше се да намери начин да влезе. После седна, остави огъня да пече тялото му и зачака, докато стените не поддадоха с трясък, докато последните останки от покрива не се огънаха и не покриха пода със стопена мазилка и овъглени греди. Докато пламъците не умряха и димът не започна да се разсейва, докато бавно не настъпи новият ден. На мястото на дома бяха останали единствено пепелища и лютив дим.

Без да обръща внимание на жегата от срутилата се дървения, Дрю пристъпи сред останките. Все още бе прекалено тъмно, за да вижда добре. Червена светлина блестеше на потното му гърло. Застана като странник в нова и непозната страна. Тук бе… кухнята. Овъглени маси, столове, желязната печка, лавиците. Тук… коридорът. Тук пък гостната, а ето там беше спалнята, където…

Където лежеше Моли, все още жива.

Спеше сред нападалите греди и гневно почервенелите остатъци от пружината и металната рамка.

Спеше, сякаш не се бе случило нищо. Малките й бели ръце лежаха от двете й страни, посипани с искри. Лицето й бе съвсем спокойно, въпреки горящата летва на бузата й.

Дрю спря, неспособен да повярва на очите си. Жена му лежеше сред димящите останки на спалнята в проблясващо легло от въглени, с абсолютно непокътната кожа, а гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно.

— Моли!

Жива и спяща след пожара, след като стените бяха рухнали с трясък, след като покривът се бе срутил отгоре й и пламъците бяха танцували навсякъде около нея.

Обувките му запушиха, докато си пробиваше път през купищата димящи отломки. Дори и да изгореше краката си до глезените, нямаше да усети.

— Моли…

Наведе се над нея. Тя не помръдна, не го чу и не каза нищо. Не бе мъртва. Не бе и жива. Просто лежеше сред огъня, който я заобикаляше и докосваше, без изобщо да я нарани. Памучната й нощница бе изцапана от пепелта, но бе останала цяла. Кестенявата й коса бе разпиляна върху купчина червени въглени.

Докосна бузата й. Бе студена. Студена насред самия ад. Полуусмихнатите й устни леко трептяха от лекото вдишване и издишване.

Децата също бяха тук. Зад воала от дим различи другите две по-малки фигури, сгушени и спящи в пепелищата.

Отнесе ги и тримата до края на полето.

— Моли. Моли, събуди се! Деца! Деца, събудете се!

Те дишаха и продължаваха да спят, без да помръднат.

Мъртви? Не, не бяха мъртви. Но…

Разтърси децата, сякаш те бяха виновни за станалото. Не реагираха — бяха прекалено заети със сънищата си. Остави ги да лежат на земята и застана над тях. Лицето му се разсече от дълбоки бръчки.

Знаеше, че са спали по време на пожара и че продължават да спят и сега. Знаеше защо Моли просто лежеше и никога повече нямаше да чуе смеха й.

Силата на пшеницата и косата.

Животът им, който трябваше да приключи вчера, на 30 май 1938 г., бе продължен просто защото той бе отказал да окоси класовете. Трябвало е да умрат в пожара. Така е било писано да стане. Но тъй като не бе използвал косата, нищо не можеше да ги нарани. Къщата бе изгоряла и рухнала, а те бяха останали, уловени по средата между смъртта и живота. Просто… чакащи. И по целия свят имаше още хиляди като тях: жертви на катастрофи, пожари, болести и самоубийства чакаха и спяха, точно както Моли и децата. Неспособни да умрат, не можещи и да живеят. И всичко това само защото един човек се страхуваше да окоси узрелите класове. Защото си бе помислил, че може да спре да работи с косата и никога повече да не я докосне.

Погледна децата. Работата трябваше да се върши ден след ден, без спиране, без никаква почивка. Трябваше непрестанно да се коси — отново, отново и отново.

Добре, помисли си той. Добре. Ще използвам косата.

Не се сбогува със семейството си. Обърна се с бавно нарастващ гняв, намери косата и закрачи бързо, премина в тръс и накрая се затича с дълги подскоци през полето, изпълнен с бяс, усещаше глада в ръцете си, а пшеницата се виеше и го шибаше през краката. Вървеше през нея и крещеше. После спря.

— Моли! — изкрещя, вдигна косата и замахна. — Сюзи! Дрю!

И замахна.

Някой изпищя. Не се обърна да погледне към унищожената от огъня къща.

По-късно, като хлипаше неудържимо, се изправи над класовете и започна да коси отляво надясно, отляво надясно, отляво надясно. Отново, отново и отново! Правеше огромни разрези в зелена и зряла пшеница, без да го е грижа за участъците, проклинаше отново и отново, ругаеше, смееше се, косата се издигаше нагоре към слънцето и падаше надолу със свистене! Надолу!

Бомби разтърсиха Лондон, Москва, Токио.

Острието фучеше като побесняло.

В пещите на Белсен и Бухенвалд лумна огън.

Острието пееше, алено и мокро.

Гъби избълваха слепи слънца в Уайт Сандс, Хирошима и Бикини, надигнаха се в небето на Сибир.

Пшеницата плачеше със зелен дъжд от зърно.

Корея, Индокитай, Египет и Индия се тресяха; Азия се гърчеше, Африка се събуди в нощта…

А острието продължаваше да се вдига, да сече, да руши с яростта на човек, изгубил толкова много, че не го е грижа какво причинява на света.

Само на няколко мили от магистралата, по черния път, водещ към нищото, само на няколко мили от шосето, задръстено от движението към Калифорния.

От време на време през дългите години някои пътници отбиваха таратайките си от главния път и спираха пред обгорените останки на малка бяла къщичка в края на пътя с надеждата да получат упътване от фермера недалеч, който работеше като луд, без да спира ни денем, ни нощем в пшениченото поле.

Не получаваха отговор. Фермерът бе прекалено зает, дори и след всички изминали години; прекалено зает да коси и покосява зелените класове вместо узрелите.

И Дрю Ериксън продължава нататък с косата си, със светлината на слепи слънца и с бял пламък в неспящите си очи. Продължава напред и напред, и напред…

Имало едно време една старица

— Не, няма какво да спорим. Решила съм. Бягай с глупавия си кош. Господи, откъде са ти хрумнали тия неща? Разкарай се оттук. Стига си ме тормозил, имам да плета и не ми е до високи мургави господа със смахнати идеи.

Високият мургав млад мъж стоеше мълчаливо, без да помръдне. Леля Тилди побърза да продължи:

Чу какво казах! Ако ти се говори, действай, а междувременно се надявам да нямаш нищо против да си сипя малко кафе. Ето така. Ако беше малко по-любезен, щях да предложа и на теб, но ти ми изникваш тук висок и силен, без дори да си направиш труда да почукаш на вратата. Сякаш се намираш у дома си.

Леля Тилди се зае с плетката си.

— Ето, заради теб изпуснах бройката! Плета си шал. Зимите напоследък стават страшно мразовити и не бива дама с кости като оризова хартия да седи в старата си паянтова къща, без да има с какво да се стопли.

Високият мургав мъж седна.

— Столът е антика, така че внимавай — предупреди го леля Тилди. — Започни отново. Кажи ми каквото имаш за казване. Ще те изслушам с уважение. Само не повишавай глас и спри да ме гледаш с тия шантави пламъчета в очите. Господи, чак червата ми закуркаха.

Украсеният с цветя часовник от костен порцелан на полицата свърши с отброяването на три. В коридора, събрани около коша, мълчаливо и неподвижни като истукани чакаха четирима мъже.

— А сега за коша — каза леля Тилди. — Дълъг е два метра и, доколкото виждам, не е за пране. И за какво са ти онези четиримата? Едва ли за да носят коша — лек е като перце.

Мургавият млад мъж се бе навел напред в стария стол. Нещо в лицето му намекваше, че скоро кошът ще престане да е чак толкова лек.

— Пфу — изсумтя леля Тилди. — Къде ли съм виждала такъв кош? Май беше само преди две години. Като че ли… о! Сетих се. Когато почина съседката госпожа Дуайър.

Остави отсечено чашата.

— Значи затова си тук? Аз пък си мислех, че се мъчиш да ми продадеш нещо. Чакай само малката ми Емили да се върне от колежа следобед! Писах й миналата седмица. Естествено не й споменах, че не се чувствам съвсем във форма, но все пак й намекнах, че ми се иска да я видя отново, от толкова време не съм я виждала. Живее в Ню Йорк и тъй нататък. Почти като дъщеря ми е, малката Емили. Тя ще се погрижи за теб, младежо. Ще те изхвърли от гостната толкова бързо, че…

Мургавият млад мъж погледна леля Тилди, сякаш бе много уморена.

— Не, не съм! — отсече тя.

Той се залюля напред-назад в стола, с полузатворени очи, сякаш си почиваше. Сякаш мърмореше, нима и ти не искаш да си починеш? Почивка, почивка, приятна почивка…

— Велики синове на Гошен на Джилбъри Дайк! Изплела съм сто шала, двеста пуловера и шестстотин кърпи с тези пръсти, нищо че са така кокалести! Сега бягай и се върни като свърша, тогава може и да поговорим. — Леля Тилди реши да смени темата. — Нека ти разкажа за Емили, за сладкото ми прекрасно дете.

Кимна замислено. Емили с нейните руси къдрици като косите на царевица и също тъй меки и фини.

— Много добре си спомням деня, в който умря майка й преди двайсет години и я остави в дома ми. Затова съм ядосана на теб и носачите ти. Да се е чуло някога хора да умират за добро? Млади човече, това не ми харесва. Ето, спомням си…

Леля Тилди замълча; споменът бодна за миг сърцето й. Двадесет и пет години назад в миналото гласът на баща й трепна в късния следобед.

— Тилди — прошепна той, — какво смяташ да правиш с живота си? Така се държиш, че мъжете не тичат много след теб. Целуваш и се изпаряваш. Защо не се укротиш, не се омъжиш, не отгледаш деца?

— Татко — сряза го Тилди. — Обичам да се смея, да играя и да пея. Не ставам за семейство. Не мога да намеря мъж с моята философия, татко.

— Що за „философия“ е това?

— Че смъртта е нелепа! Отмъкна мама, когато най-много имахме нужда от нея. Нима наричаш това умно?

Очите на татко й се насълзиха, станаха сиви и неприветливи.

— Винаги имаш право, Тилди. Но какво можем да сторим? Смъртта идва при всеки.

— Да се борим! — извика тя. — Да удряме под кръста! Да не вярваме в нея!

— Не става — тъжно каза татко й. — Сами сме на този свят.

— Нещо трябва да се промени, татко. От този момент започвам собствената си философия! Глупаво е хората да живеят години наред и после да бъдат посети като семена в дупка, а да не се роди нищо. Каква полза от това? Лежат си цяла вечност, без да помагат на никого. И повечето от тях са чудесни, порядъчни, добри хора. Или поне се опитват да бъдат такива.

Татко й обаче не я слушаше. Бе посърнал, избелял, също като оставена на слънце снимка. Опита се да го накара да се размърда, но той все пак си отиде. Тилди се обърна и побягна. Не можеше да остане, след като бе изстинал, тъй като студенината му отричаше философията й. Не присъства на погребението му. Не направи нищо, освен да отвори този антикварен магазин пред старата къща и да живее сама години наред — всъщност докато не се появи Емили. Тилди не искаше да приеме момичето. Защо ли? Защото Емили вярваше в умирането. Но майка й бе стара приятелка, а Тилди бе обещала да помогне.

— Емили бе първата, която живя с мен в къщата през всички тези години — продължи разказа си леля Тилди. — Така и не се омъжих. Страхувах се от идеята да живея двайсет-трийсет години с някой мъж, а накрая да вземе да ми умре. Това би сринало убежденията ми като къщичка от карти. Странях от света. Крещях на хората, ако прекалено често споменават смъртта.

Младият мъж слушаше търпеливо, учтиво. После вдигна ръка. Сякаш знаеше всичко, с този тъмен и студен блясък в очите му, още преди леля Тилди да отвори уста. Знаеше за нея и за Втората световна война, когато беше изключила завинаги радиото си, бе спряла да чете вестници и бе налагала в магазина си един мъж с чадър по главата, когато се бе опитал да опише бреговете на десантите и дългите бавни вълни мъртъвци, носещи се под безмълвните лъчи на луната.

Да, усмихна се мургавият млад мъж от стария люлеещ се стол. Знаеше как леля Тилди си пускаше единствено хубавите стари грамофонни плочи. Хари Лодър с неговото „Скитам се по здрач“, мадам Шуман-Хайнк и приспивните песни. Без прекъсвания, без новини за бедствия, убийства, отравяния, автомобилни катастрофи, самоубийства. Музиката си оставаше неизменна, една и съща всеки ден. Така годините минаваха, докато леля Тилди се опитваше да предаде философията си на Емили. Умът на момичето обаче бе съсредоточен върху тленното. Въпреки това тя уважаваше начина на мислене на леля си и никога не споменаваше… вечността.

Младият мъж знаеше всичко това.

Леля Тилди изсумтя.

— Откъде знаеш всичко това? Е, ако си мислиш, че можеш да ме убедиш да вляза в глупавия ти кош, жестоко се лъжеш. Само да си ме докоснал, ще ти се изплюя право в лицето!

Младият мъж се усмихна. Леля Тилди отново изсумтя.

— Не се хили като болно псе. Прекалено съм стара за ухажвания. Всичко вече е изсъхнало като стара туба с боя и изоставено преди години.

Разнесе се шум. Часовникът на полицата отброи три. Погледът на леля Тилди се стрелна към него. Странно. Не беше ли отброил три часа̀ преди пет минути? Обичаше белия часовник с голите златни ангелчета около номерираното му лице и тоновете му като на катедрални камбани, тихи и сякаш много далечни.

— Да не смяташ просто да си стоиш тук, млади човече?

Смяташе.

— Е, тогава няма да имаш нищо против да подремна малко. Само не мърдай от стола. Да не си посмял да пристъпваш около мен. Само ще затворя очи за мъничко. Така. Точно така…

Приятна, спокойна и освежаваща част от деня. Тишина. Единствено часовникът тиктака, зает като термити в дърво. Единствено старата стая, миришеща на полиран махагон, смазана кожена тапицерия и плътно наредени по лавиците книги. Толкова е приятно. Приятно…

— И да не си посмял да станеш от стола, господинчо. В никакъв случай. Следя те с едно око. Да, наистина те следя. Да, следя те. О. А, хмммм.

Толкова е меко. Така каращо на сън. Дълбоко. Почти като под вода. О, толкова е приятно.

Кой се движи в тъмното пред затворените ми очи?

Кой ме целува по бузата? Ти ли си, Емили? Не. Не. Сигурно ми се е сторило. Само… сънувам. Да, точно така. Унасям се… унасям…

 

А? Какво каза? О!

— Чакай да си сложа очилата. Така!

Часовникът отново отброи три. Лошо, стари часовнико, лошо. Ще трябва да те нося на поправка.

Младият мъж в тъмния костюм стоеше до вратата. Леля Тилди кимна.

— Толкова бързо ли си тръгваш, млади човече? Наложи се да се откажеш, а? Не успя да ме убедиш. Магарешки инат е това моето. Не можеш да ме измъкнеш от тази къща, така че не си прави труда да се връщаш и да опитваш отново!

Младият мъж се поклони бавно и с достойнство.

Нямаше намерение да се връща.

— Чудесно — заяви леля Тилди. — Винаги съм казвала на татко, че ще спечеля! Е, ще плета край прозореца през следващите хиляда години. Ще трябва да сдъвчат дъските около мен, за да ме изкарат.

Очите на мургавия млад мъж проблеснаха.

— Стига си гледал като котка, дето току-що е изяла канарчето — викна му леля Тилди. — И разкарай тоя глупав кош оттук!

Четиримата мъже излязоха с тежки стъпки навън. Тилди ги гледаше как държат празния кош и залитат от тежестта му.

— Ама че работа! — възкликна тя и се надигна възмутено. — Да не си ми откраднал антиките? Книгите? Часовниците? Какво има в коша?

Мургавият млад мъж подсвирна весело, обърна й гръб и излезе след четиримата препъващи се мъже. На прага посочи коша и предложи на леля Тилди да вдигне капака. Запита я с жестовете на мим дали няма да пожелае да види какво има вътре.

— Любопитна? Аз? Пфу, как ли пък не. Махай се! — викна леля Тилди.

Мургавият млад мъж докосна шапката си за поздрав.

— Сбогом! — Леля Тилди затръшна вратата.

Ето така. Сега е по-добре. Махнаха се. Глупаци с червясали идеи. По дяволите кошът. И да бяха откраднали нещо, не й пукаше. Важното бе, че са се махнали.

— Я виж — усмихна се леля Тилди. — Ето че и Емили се връща от колежа. Време беше. Виж само как върви. Господи, но защо изглежда така бледа и странно? И колко бавно се движи. Какво ли е станало? Изглежда разстроена, дума да няма. Горкото момиче. Ще й приготвя кафе и сладкиши.

Емили изкачи стъпалата пред входа. Шетащата леля Тилди чу бавните й колебливи стъпки. Какво измъчваше момичето? Държеше се плашливо като гущерче. Вратата се отвори широко. Емили стоеше в коридора, хванала месинговата дръжка.

— Емили? — обади се леля Тилди.

Емили влезе в гостната, отпуснала глава.

— Емили! Чаках те! Бяха дошли едни нахалници с кош. Мъчеха се да ми пробутат нещо, което не исках. Радвам се, че си тук. Толкова ми е приятно…

Леля Тилди осъзна, че вече цяла минута Емили я зяпа.

— Емили, какво има? Стига си зяпала. Ей сега ще ти сипя кафе. Ето!

Емили, защо отстъпваш от мен?

Емили, стига си пищяла. Недей да пищиш, Емили! Спри! Ако продължаваш така, ще полудееш. Емили, ставай от пода, дръпни се от стената! Емили! Стига си се свивала, дете. Нищо няма да ти направя!

Господи, ако не е едно, друго ще е.

Емили, какво има, дете?…

Емили изстена, скрила лице в дланите си.

— Детето ми — прошепна леля Тилди. — Ето, пийни вода. Пийни си, Емили. Точно така.

Очите на Емили се разшириха, видяха нещо и се затвориха отново. Момичето затрепери и се сви.

— Лельо Тилди, лельо Тилди, лельо Тилди…

— Стига! — Тилди я плесна. — Какво те мъчи?

Емили се насили да я погледне отново.

Протегна ръка. Пръстите й изчезнаха в леля Тилди.

— Ама че нелепица! — изкрещя Тилди. — Махни си ръката! Махни я, казвам!

Емили се дръпна настрани, тръсна глава и златните й коси се посипаха в сияйни нишки.

— Ти не си тук, лельо Тилди. Сънувам. Ти си мъртва!

— Тихо, детенце.

Не може да си тук.

— Земьо Гошен, Емили…

Опита се да я хване за ръката. Пръстите й минаха безпрепятствено през нея. Леля Тилди моментално се изправи и тропна с крак.

— И таз добра! — извика гневно. — Този… измамник! Този крадлив мошеник! — Тънките й ръце се свиха в жилави твърди бледи юмруци. — Тъмен подъл дявол! Откраднал го е! Отмъкнал го е, успял е, успял е, ох, успял е! А аз…

Яростта я обхвана цялата. Светлосините й очи пламнаха. Запръска слюнки в изпълнената с възмущение тишина. После се обърна към Емили.

— Дете, ставай! Трябваш ми!

Емили се свиваше и трепереше.

— Част от мен е тук! — заяви леля Тилди. — В името на Сатаната, каквото трябва да се направи, ще се направи. Донеси ми бонето!

— Страх ме е — призна си Емили.

— Да не искаш да кажеш, че се страхуваш от мен?

— Да.

— Че защо, да не съм ти някакъв призрак! Познаваш ме едва ли не откакто се помниш! Хайде, не е време за сълзи и сополи. Скачай на крака, или ще те цапна през носа!

Емили се изправи с хлипане и застана като притисната в ъгъла, мъчеше се да реши в коя посока да побегне.

— Къде е колата ти, Емили?

— Долу в гаража… госпожо.

— Добре! — Леля Тилди я упъти към изхода. — А… — острите й очи погледнаха нагоре и надолу по улицата — накъде е моргата?

Емили се хвана за перилата на стълбището и заслиза колебливо.

— Какво ще правим, лельо Тилди?

— Какво ще правим ли? — викна зад нея леля Тилди. Тънката й бледа челюст се тресеше от ярост. — Ще си върна тялото естествено! Ще си върна тялото! Тръгвай!

 

Двигателят ревеше и Емили стискаше с все сили волана, вперила поглед право напред към извитите, мокри от дъжда улици. Леля Тилди тръсна слънчобрана си.

— По-бързо, дете, по-бързо, преди онези дяволи от бюрото да са напомпали тялото ми със сокове и да са го подредили както си знаят. Така ще го нарежат и закърпят, че няма да става за нищо!

— Лельо, лельо, пусни ме, не ме принуждавай да карам! Нищо хубаво няма да излезе, абсолютно нищо — въздъхна момичето.

— Стигнахме.

Емили спря до тротоара и се отпусна върху волана, а леля Тилди вече бе изскочила от колата и подтичваше към паркинга на бюрото, към мястото, където разтоварваха блестящата черна катафалка.

— Вие! — насочи атаката си тя към един от четиримата мъже с коша. — Оставете това!

Четиримата мъже вдигнаха глави.

— Дръпнете се, госпожо — каза единият. — Вършим си работата.

— Моето тяло е натъпкано вътре! — викна тя и размаха заплашително слънчобрана.

— Едва ли щях да го зная, ако съм на негово място — каза друг от мъжете. — Моля, не препречвайте пътя, госпожо. Това нещо тежи.

— Сър! — оскърбено извика тя. — Държа да ви уведомя, че тежа само петдесет килограма!

Мъжът я погледна небрежно.

— Теглото ви не ме интересува, госпожо. Трябва да се върна у дома за вечеря. Жена ми ще ме убие, ако закъснея.

Следвани плътно от леля Тилди, четиримата продължиха по коридора към залата за подготовка.

Един облечен в бяло мъж очакваше пристигането на коша с доста доволна усмивка на издълженото си, нетърпеливо изглеждащо лице. На леля Тилди не й пукаше за готовността на физиономията, нито пък за мъжа като цяло. Четиримата носачи оставиха коша и си отидоха.

Мъжът в бяло хвърли поглед към леля Тилди.

— Мадам, това място не е подходящо за една дама.

— Е, радвам се, че сте на това мнение — доволно отвърна тя. — Точно това се мъчех да обясня на онзи младеж с черните дрехи!

Мъжът се обърка.

— За какъв младеж с черни дрехи става дума?

— За онзи, който нахълта в дома ми, естествено.

— В бюрото нямаме служител, който да отговаря на подобно описание.

— Няма значение. Както самият вие интелигентно се изразихте, това не е място за една дама. Не искам да съм тук. Искам да съм си у дома и да готвя за гостите си в неделя. Великден почти дойде. Трябва да нахраня Емили, да плета пуловери, да навивам часовници…

— Госпожо, признавам, много философски сте настроена и сте голям филантроп, но ме чака работа. Докараха тяло.

Произнесе последните думи с очевидно задоволство, докато подбираше от най-различните ножове, тръби, буркани и инструменти.

Тилди се наежи.

— Само да сте докоснали с пръст това тяло и…

Той я отмести настрани като някакъв малък стар молец.

— Джордж — повика с престорена вежливост, — моля, изпрати госпожата.

Леля Тилди изгледа ядно приближаващия Джордж.

— Да ти видя гърба!

Джордж я хвана за китките.

— Оттук, моля.

Тилди се измъкна. С лекота. Плътта й сякаш се… изплъзна. Самата тя се изненада. Ама че неочаквани таланти показваше на тази възраст.

— Виждате ли? — каза тя, доволна от новата си способност. — Не можете да ме мръднете. Искам си тялото!

Мъжът в бяло отвори небрежно капака на коша. После, след като опитният му поглед на няколко пъти оцени картината, осъзна, че тялото вътре е… изглеждаше… нима наистина?… може би… да… не… не… просто не можеше да бъде, но…

— А — възкликна той накрая.

Обърна се. Очите му бяха широко отворени, но после се стесниха.

— Мадам — предпазливо рече той. — Тази госпожа тук… ваша… близка ли беше?

— Изключително близка. Внимавайте с нея.

— Може би сестра? — Мъжът с отчаяние се ловеше за сламките на угасващата логика.

— Не, глупак такъв. Това съм аз, не разбра ли? Аз!

Мъжът обмисли думите й.

— Не — каза той. — Подобни неща просто не се случват. — Засуети се над инструментите си. — Джордж, повикай другите на помощ. Не мога да работя в присъствието на чудаци.

Четиримата мъже се върнаха. Леля Тилди скръсти непокорно ръце.

— Няма да мръдна оттук! — викна тя, докато я местеха като пешка по шахматна дъска от залата за подготовка към залата за бдение, коридора и чакалнята до церемониалната зала, където се тръшна на един стол в самия център на помещението. Скамейките се губеха някъде назад в сивата тишина. Носеше се аромат на цветя.

— Моля ви, госпожо — каза един от мъжете. — Тялото трябва да остане тук до службата утре.

— Няма да мръдна оттук, докато не получа каквото искам.

Седна, бледите й пръсти се заеха с дантелата на шията, стисна упорито зъби и раздразнено затропа с обут във висока обувка крак. Ако някой от мъжете се приближеше в обсега й, получаваше удар със слънчобрана. А когато я докосваха, вече не забравяше да се изплъзва.

Господин Карингтън, президент на погребалното бюро, чу врявата от офиса си и излезе да провери какво става.

— Стига, стига — зашепна той към всички, сложил пръст на устните си. — Повече уважение, повече уважение. Какво е това? О, мадам, мога ли да ви помогна?

Тя го измери с поглед.

— Можете.

— Какво да направя за вас, моля?

— Идете в онази стая отзад — нареди леля Тилди.

— Да-а-а.

— И кажете на онзи нетърпелив младок да спре да човърка тялото ми. Аз съм стара мома. Моите бенки, родилни петна, белези, дори извивката на глезена ми, са лични тайни. Не искам да зяпа, ръчка, реже и бърника по никакъв начин.

Всичко това прозвуча неясно за господин Карингтън, който все още не бе сравнил двете тела. Погледна я безпомощно.

— Поставил ме е на масата си като готов за препариране гълъб — обясни му тя.

Господин Карингтън побърза да провери. След петнадесет минути чакане в мълчание, ужасено препиране и договаряне зад заключената врати господин Карингтън се върна, три степени по-блед отпреди.

Изпусна очилата си и ги вдигна от пода.

— Усложнявате нещата.

Аз ли? — избухна леля Тилди. — Свети Вит на разсъмване! Виж какво, господин Кръв и Кокали или както там ви викат, кажете на онзи…

— Вече източваме кръвта от…

— Какво!?

— Да, да, уверявам ви, да. Така че, моля, вървете си. Вече нищо не може да се направи. — Разсмя се нервно. — Освен това нашият служител извършва повърхностна аутопсия, за да определи причината за смъртта.

Пламнала, леля Тилди скочи на крака.

— Как смее! Само съдебните лекари имат право да правят това!

— Е, понякога си позволяваме малко…

— Веднага се връщай и кажи на онзи касапин да върне цялата прекрасна синя кръв от Нова Англия в превъзходното тяло и ако е извадил нещо, да го върне точно на мястото му, после да ми върне тялото като ново. Чу ли какво казах!

— Вече нищо не мога да направя. Нищо.

Виж какво. Ще остана тук през следващите двеста години. Слушаш ли ме? И всеки път когато се появят клиенти, ще плюя ектоплазма право в ноздрите им!

Карингтън прекара тази мисъл през губещия си почва разсъдък и от гърдите му се изтръгна стон.

— Ще съсипете бизнеса. Не можете да го направите.

Лелята се усмихна.

Не мога ли?

Карингтън се затича по тъмната пътека. Чу се в далечината как набира отново и отново някакви телефони. След половин час отвън заръмжаха коли. Трима вицепрезиденти на погребалното бюро се появиха в помещението заедно с изпадналия в истерия президент.

— Какъв е проблемът?

Леля Тилди им разказа с няколко добре подбрани израза.

Проведоха съвещание, като междувременно наредиха на касапина да прекрати домашното си, поне докато не се стигне до някакво споразумение… Служителят излезе от залата с приветлива усмивка, пушеше голяма черна пура.

Леля Тилди я изгледа възмутено. После извика с ужас:

— Къде тръскаше пепелта?

Служителят се ухили невъзмутимо и издуха малко облаче дим.

Съвещанието приключи.

— Мадам, право казано, не можете да ни принудите да си вършим работата на улицата, нали?

Леля Тилди изгледа лешоядите.

— О, не бих имала нищо против.

Карингтън избърса потта от гушата си.

— Можете да си вземете тялото.

— Ха! — викна леля. — Непокътнато ли? — добави предпазливо.

— Непокътнато.

— Без формалин?

— Без формалин.

— С кръвта си?

— С кръвта, за Бога, с кръвта. Само го вземете и си идете!

Тя кимна отсечено.

— Става. Оправете го. Споразумяхме се.

Карингтън щракна с пръсти към касапина.

— Не стой тук, малоумнико. Оправи го!

— И внимавай с пурата! — добави старицата.

 

— Леко, леко — каза леля Тилди. — Оставете коша на пода, за да мога да вляза в него.

Не беше оглеждала тялото много-много. „Изглежда естествено“ — това бе единственият й коментар. Намести се в коша.

Сграбчи я усещането за арктически студ, последвано от противно гадене и силен световъртеж. Сливането бе мъчно, сякаш вода да попие в бетон. Бавно. Трудно. Като пеперуда, опитваща се да се напъха обратно в изоставения си пашкул!

Вицепрезидентите наблюдаваха с опасение. Господин Карингтън кършеше пръсти и се мъчеше да помага, правеше бутащи движения с ръце и длани. Откровено скептичен, касапинът гледаше сцената с лек присмех.

Попиване в студен, тежък гранит. В замръзнала древна статуя. До самата й сърцевина.

— Оживей, да те вземат мътните! — изкрещя сама на себе си леля Тилди. — Стани поне малко.

Тялото се надигна с шумолене в сухия кош.

— Сгъни краката си, жено!

Тялото се сви пипнешком.

— Гледай! — викна леля Тилди.

Светлината влезе в премрежените слепи очи.

— Чувствай! — натисна леля Тилди.

Тялото усети топлината на стаята, внезапната реалност на масата за аутопсии, на която да се облегне задъхано.

— Движи се!

Тялото направи малка скърцаща крачка.

— Чувай! — заповяда му тя.

Звуците проникнаха в глухите уши. Рязкото, изпълнено с очакване дишане на потресения касапин; скимтенето на господин Карингтън; собственият й дрезгав глас.

— Върви! — каза тя.

Тялото закрачи.

— Мисли!

Старият мозък заработи.

— Говори!

Тялото заговори, като се поклони към мъжете.

— Много съм ви задължена. Благодаря.

— А сега — заповяда тя накрая, — плачи!

И по бузите й потекоха сълзи от щастие.

 

Ако искате да се отбиете при леля Тилди, достатъчно е някой следобед около четири да идете при антикварния й магазин и да почукате. На вратата има голяма траурна лента. Да не ви безпокои! Леля Тилди я остави там: такова й е чувството за хумор. Чукате на вратата. Тя е с две резета и три ключалки и от другата й страна ще чуете пискливия й глас.

— Мъжът в черно ли е?

Разсмивате се и казвате — Не, лельо Тилди, аз съм.

Тя се разсмива.

— Влизай бързо! — Отваря рязко вратата и я затръшва веднага, за да не може мъжът в черно да се промъкне след вас. После ви настанява, сипва ви кафе и ви показва най-новия си плетен пуловер. Вече не е толкова бърза и недовижда, но въпреки това се справя.

— А ако сте много добри, ще ви почерпя — заявява леля Тилди и оставя чашата си на масата.

— С какво? — питат гостите.

— С това — казва леля Тилди, доволна от мъничката си уникалност.

И със свенливи движения на пръстите ще разкопчае бялата дантела около шията и гърдите, за да ви покаже за миг какво се крие отдолу.

Дългият син белег от аутопсията.

— Приличен шев като за мъж — казва тя. — О, някой да иска още кафе? Заповядайте!

Ще има тихи дъждове

Говорещият часовник в дневната пропя Тик-так, седем часът, време е за ставане, време е за ставане, седем часът!, сякаш се страхуваше, че никой няма да го послуша. Къщата бе смълчана и пуста в утрото. Часовникът продължаваше да тиктака, повтаряше отново и отново звуците в празнотата. Седем и девет, време за закуска, седем и девет!

В кухнята печката за закуска изсъска и изхвърли от топлата си утроба осем идеално изпечени филийки, осем яйца на очи и шестнайсет резенчета бекон, две кафета и две чаши студено мляко.

— Днес в Алъндейл, Калифорния, е четвърти август две хиляди двадесет и шеста година — обади се друг глас от тавана на кухнята. Повтори датата три пъти, да не би случайно да бъде забравена. — Днес е рожденият ден на господин Федърстоун. Днес има годишнина от сватбата на Тилита. Трябва да се плати застраховката, а също така водата, газта и осветлението.

Някъде в стените изщракаха релета и ленти със записи се плъзнаха пред електрически очи.

Осем и една, тик-так, осем и една, хайде на училище, хайде на работа, бързо, бързо, осем и една!

Но нямаше затръшване на врати, не се чуха звуците на гумени подметки по килимите. Навън валеше. Метеорологическата кутия на входната врата тихичко пропя „Дъждец, дъждец, по-скоро спри! Върни се и чадъра си вземи…“ А дъждовните капки барабаняха и отекваха в празната къща.

Гаражът отвън звънна и вдигна врата, разкри готовата за път кола. След дълго очакване вратата отново се затвори.

В осем и половина яйцата бяха изсъхнали, а филийките бяха станали на камък. Една алуминиева стъргалка ги изхвърли в умивалника и горещата вода ги замъкна към металното гърло, което ги погълна и запрати към далечното море. Мръсните съдове бяха спуснати в миялната машина, откъдето се появиха блестящи и сухи.

Девет и петнайсет, време за почистване — пропя часовникът.

От тайниците в стената изскочиха дребни мишки-роботи. По стаите запъплиха малки почистващи животинки от метал и гума. Сновяха между столовете, въртяха косматите си колелца, разресваха килимите, изсмукваха невидимия прах. Накрая изчезнаха в скривалищата си, подобно на някакви тайнствени нашественици. Розовите им електрически очи угаснаха. Къщата бе чиста.

Десет часът. Слънцето надникна иззад дъждовните облаци. Къщата се издигаше самотно в града от развалини и пепел. Тя бе единствената оцеляла. Нощем руините на града излъчваха радиоактивно сияние, което можеше да се види от мили.

Десет и петнайсет. Пръскачките в градината се завъртяха сред златни струи, изпълниха мекия утринен въздух с ярки пръски. Водата миеше прозорците, спускаше се по овъглената западна стена на къщата, чиято бяла боя бе равномерно изгоряла. Цялата западна фасада бе черна с изключение на пет места. Тук се виждаше силует на мъж, косящ тревата в градината. Там, сякаш на снимка, една жена се бе навела да откъсне цветя. Още по-нататък, подобно на образи, жигосани само за един титаничен миг върху дърво, се виждаха малко момче с вдигнати нагоре ръце; над него — хвърлена топка, а от другата страна — момиче, също вдигнало ръце да поеме пас, който никога нямаше да завърши.

Петте петна боя — на мъжа, жената, децата и топката — се бяха запазили. Останалото бе тънък слой въглен.

Леките пръски изпълваха градината с падащи светлинки.

Колко добре бе опазила спокойствието си до този ден къщата! Как предпазливо бе питала: „Кой там! Кажете паролата!“ и след като не бе получавала отговор от самотните лисици и мяукащи котки, бе залоствала прозорци и спускала щори със старомоминска загриженост за самозащита, граничеща с механическа параноя.

Трепваше при всеки звук. Ако някое врабче докоснеше прозорец, щората рязко се вдигаше и стреснатата птичка отлиташе! Никой, дори птичката, нямаше право да докосва къщата!

Беше олтар с десет хиляди прислужници, големи и малки, служещи и грижещи се в хор. Но боговете си бяха отишли и религиозният ритуал продължаваше безсмислено и ненужно.

Дванадесет часът.

Едно треперещо куче изскимтя на верандата.

Предната врата разпозна гласа му и се отвори. Кучето, навремето огромно и едро, а сега приличащо на опърпана торба кокали, влезе, оставяше кални следи. Зад него защъкаха мишките, ядосани, защото трябваше да събират мръсотията, ядосани от създадените неудобства.

Парче от сухо листо бе издухано през процепа под вратата, но панелите в стената рязко се отвориха и от тях бързо изскочиха медни плъхове-чистачи. Противните прашинки, косми и хартия бяха хванати в миниатюрни стоманени челюсти и отмъкнати в дупките. Оттам бяха спуснати по тръби до мазето и стенещия отвор на пещта за боклук, притаила се като някакъв зъл Ваал в тъмния ъгъл.

Кучето изтича горе, лаеше истерично пред всяка врата. Накрая разбра онова, което бе разбрала и къщата — че тук царува единствено тишината.

Подуши въздуха и задраска по кухненската врата. От другата страна фурната приготвяше палачинки и къщата се изпълваше с аромата на печено и кленов сироп.

Устата на кучето се напълни със слюнка, то легна пред вратата, душеше с пламнали очи. После затича диво в кръг, мъчеше се да си захапе опашката, завъртя се бясно и накрая умря. Остана цял час да лежи в гостната.

Два часът, пропя гласът.

Усетили най-сетне едва доловимата миризма на разложението, мишите легиони забръмчаха като сиви листа, духани от електрически вятър.

Два и петнайсет.

Кучето беше изчезнало.

Пещта в мазето внезапно пламна и нагоре в комина се понесе вихрушка от искри.

Два и трийсет и пет.

От стените на вътрешния двор се появиха маси за бридж. Картите полетяха, раздадени по местата им. На дъбов тезгях се появиха чаши мартини и сандвичи с яйца. Засвири музика.

Масите обаче останаха празни, а картите — недокоснати.

В четири часа масите се свиха като огромни пеперуди и се прибраха в стените.

 

Четири и половина.

Стените на детската стая светнаха.

Появиха се животни — жълти жирафи, сини лъвове, розови антилопи и лилави пантери, лудуващи в кристалната маса. Стените бяха от стъкло. Реагираха на цветове и въображение. Скрити филми се завъртяха по добре смазани механизми и стените оживяха. Подът на стаята бе изтъкан така, че да наподобява свежа ливада. В нея сновяха алуминиеви бръмбари и железни щурци, а в горещия неподвижен въздух сред острите миризми на животински дири запърхаха пеперуди от деликатни червени тъкани! Чу се звук като от голям разбунен кошер в тъмен кожен мях, като ленивото мъркане на дремещ лъв. Последва тропот на стадо окапи и шепот на свеж тропически дъжд като други копита върху спечената от слънцето трева. Стените се разтвориха в далечината, превърнаха се в безкрайни изсъхнали равнини и топло небе. Животните се пръснаха из трънаци и водоеми.

Това бе детският час.

 

Пет часът. Ваната се напълни с чиста гореща вода.

Шест, седем, осем часът. Съдовете за вечеря се движеха като при фокус, а в кабинета се чу изщракване. В металната стойка срещу камината, в която сега гореше огън, се появи запалена пура с един пръст мека сива пепел, която пушеше и чакаше.

Девет часът. Леглата включиха скритите си реотани — нощите тук бяха хладни.

Девет и пет. От тавана на кабинета се разнесе глас.

— Госпожо Маклелън, кое стихотворение желаете да чуете тази вечер?

Тишина.

— Тъй като не изказвате предпочитание, ще избера нещо наслуки — каза гласът. На заден фон зазвуча тиха музика. — Сара Тийсдейл. Ваша любима, доколкото си спомням…

Ще има тихи дъждове и мокра пръст

и лястовички ще кръжат околовръст;

 

пак из блатата жабешки квак,

белите сливи ще цъфнат пак;

 

птички ще пеят в ясни зори

над зелени поля и гори;

 

и никой няма да помни, знай,

войната и нейния край.

 

Няма да има жалобен вик,

ако човекът изчезне в миг.

 

Дори Пролетта, щом дойде пак,

не ще усети защо и как.

Огънят гореше в камината, пурата се разпадна в купчинка пепел в пепелника. Празните кресла стояха обърнати едно срещу друго между смълчаните стени. Свиреше музика.

В десет часа къщата започна да умира.

Задуха вятър. Клонът на едно дърво се отчупи и се удари в кухненския прозорец. Върху печката се разби бутилка почистващ препарат. За миг помещението избухна в пламъци!

— Пожар! — изпищя един глас.

Светлините запремигваха, от помпите на таваните бликна вода. Препаратът обаче потече по линолеума и се промуши под вратата.

— Пожар, пожар, пожар! — завикаха в хор още гласове.

Къщата се опита да се спаси. Вратите се затваряха плътно, но прозорците се чупеха от горещината и вятърът раздухваше пламъците още по-силно.

Къщата заотстъпва, понеже огънят с безбройните си гневни искри плъзна с изпепеляваща лекота от стая в стая, след което продължи нагоре. От стените изскочиха водни плъхове, изстрелваха водните си запаси и бързаха да ги попълнят. От пръскачките се посипа механичен дъжд.

Твърде късно. Някъде някаква помпа изстена, сви рамене и спря. Дъждът спря. Запасите от вода, с която в течение на толкова много спокойни дни се пълнеха вани и се миеха съдове, бяха изчерпани.

Огънят пращеше нагоре по стълбите. Погълна като деликатеси картините на Пикасо и Матис, изпичаше маслената плът и прочувствено схрускваше платната на черни стърготини.

Лежеше в леглата, гледаше през прозорците, дори сменяше цвета на завесите!

После дойде помощта.

От капандурите на тавана надникнаха слепи роботски лица и техните уста-вентили започнаха да бълват зелен химикал.

Огънят отстъпи, както би отстъпил слон при вида на мъртва змия. Сега по пода се гърчеха двадесет змии и убиваха пламъка със студената си зелена отровна пяна.

Огънят обаче бе хитър. Изпрати пламъци от външната страна на къщата нагоре към тавана, където бяха помпите. Експлозия! Мозъкът на тавана, който управляваше помпите, се пръсна в бронзови шрапнели по гредите.

Огънят се втурна обратно към всеки килер и стенен гардероб и подхвана окачените там дрехи.

Къщата потрепери с дъбовите си кости, оголеният й скелет се загърчи от жегата, нейните жици — нервите й — се оголиха като под скалпела на хирург, свалящ кожата и разкриващ червените вени и капиляри, треперещи в нажежения въздух. Помощ, помощ! Огън! Бягайте, бягайте! Горещината пръскаше огледала като ранен зимен лед. Пожар, пожар, бягайте, бягайте, виеха гласовете като трагична детска песничка — десетки гласове, ту високо, ту тихо, като умиращи самотно в гората деца, изоставени съвсем сами. Един, два, три, четири, пет гласа умряха.

Джунглата в детската стая гореше. Сини лъвове ревяха, пурпурни жирафи скачаха насам-натам. Пантери бягаха в кръг и сменяха цветовете си, и десетки милиони животни побягнаха пред огъня и изчезнаха в далечината към реката, от която се вдигаше пара…

Още десет гласа умряха. В последния миг, на фона на огнената лавина, можеха да се чуят други гласове, които продължаваха едновременно да казват колко е часът, да пускат музика, да косят тревата в градината с помощта на дистанционно управлявана косачка, да разтварят като обезумели чадър, да отварят и затръшват вратата… хиляди неща се случваха едновременно като в някое часовникарско ателие, в което всички часовници отмерват времето един през друг в един безумен хаос и същевременно в единство; с писъци последните мишки-чистачи се втурнаха храбро навън, за да махнат отвратителната пепел! А един глас, без да обръща внимание на обстановката, продължаваше да чете стихове в горящия кабинет, докато филмовите ролки изгаряха, докато жиците се стапяха и схемите се разпадаха.

Огънят пръсна къщата и тя рухна, и вдигна във въздуха облаци от искри и дим.

Миг преди да се изсипе дъждът от огън и греди, печката в кухнята с лудешка скорост приготвяше закуска — десет дузини яйца, шест нарязани на филийки хляба, двадесет дузини резенчета бекон — а огънят поглъщаше всичко това и караше печката да работи още и да съска истерично!

Трясък. Таванският етаж рухна в кухнята и гостната. Гостната — в сутерена, сутеренът — в мазето. Фризери, кресло, филмови ленти, платки, легла — всичко се превърна в безформена купчина разнебитени скелети.

Дим и тишина. Ужасно много дим.

Зората бавно надникна от изток. Една-единствена стена стърчеше самотно над развалините. От нея последният оцелял глас повтаряше отново и отново думите, докато слънцето изгряваше над купчината руини:

— Днес е пети август две хиляди двайсет и шеста, днес е пети август две хиляди двайсет и шеста, днес е…

Марс е раят

Корабът се спускаше от космоса. Спускаше се от звездите и черните скорости, от блестящите движения и безмълвните космически простори. Бе нов; имаше огън в тялото и хора в металните си клетки; и се движеше в пълна тишина, огнен и жежък. Вътре в него имаше седемнадесет души заедно с капитана. Тълпата в Охайо бе крещяла и махала нагоре към слънцето, а ракетата бе разцъфнала в огромни цветя от горещина и цвят и се бе завтекла в космоса на трета експедиция до Марс!

Сега корабът с метална точност забавяше скорост в горните слоеве на марсианската атмосфера. Все още бе символ на красота и сила. Бе прелетял през среднощните води на космоса като блед морски левиатан; бе минал покрай древната Луна и се бе понесъл към нищото, следвано от друго нищо. Хората вътре един по един се бяха изтощавали, мятаха се насам-натам, бяха боледували и оздравявали. Един бе умрял, но бяха останали шестнадесет други и сега лицата им се притискаха в дебелите стъкла на люковете, загледани как Червената планета се втурва нагоре към тях.

— Марс! — извика навигатор Лъстиг.

— Милият Марс! — каза археологът Самюъл Хинкстън.

— Ами да — каза капитан Джон Блек.

Ракетата кацна на покрита със зелена трева поляна. Насред нея се виждаше железен елен. По-нататък се издигаше висока кафява викторианска къща, притихнала на слънцето, цялата покрита с волути и рококо, с оцветени в синьо, розово, жълто и зелено стъкла на прозорците. На верандата имаше мъхнато мушкато и стара люлка, окачена на тавана, полюшваше се на лекия ветрец. Къщата бе увенчана с купол с ромбовидни панели арматурно стъкло и островърх покрив! През предния прозорец можеше да се види стойка за ноти с лист в нея, заглавието на песента беше „Прекрасен Охайо“.

Малкото градче, зелено и притихнало в марсианската пролет, се простираше във всички страни около ракетата. Имаше бели и изградени от червени тухли къщи, вятърът шумолеше във високите брястове, кленове и кестени. Издигаха се църковни кули с безмълвни златни камбани в тях.

Мъжете в ракетата наблюдаваха всичко това. После се спогледаха и отново се обърнаха навън. Хванаха се един друг за лактите, сякаш внезапно останали без въздух. Лицата им пребледняха.

— Проклет да съм — прошепна Лъстиг и разтри лице с изтръпналите си пръсти. — Проклет да съм.

— Не може да бъде! — възкликна Самюъл Хинкстън.

— Боже мой — каза капитан Джон Блек.

Обади се химикът.

— Сър, атмосферата е рядка. Кислородът обаче е достатъчно. Безопасно е.

— Значи ще излезем — каза Лъстиг.

— Чакай малко — обади се капитан Джон Блек. — Откъде да знаем какво е това?

— Това е малко градче с рядък, но годен за дишане въздух, сър.

— Малко градче като земните — обади археологът Хинкстън. — Направо невероятно. Не може да бъде, но ето че го има.

Капитан Джон Блек го погледна нехайно.

— Хинкстън, смятате ли, че цивилизациите на две планети могат да се развиват с еднаква скорост и по един и същи начин?

— И през ум не би ми минало, сър.

Капитан Блек застана до илюминатора.

— Вижте само. Мушкатото. Специализирано растение. Точно тази разновидност е позната на Земята само от петдесет години. Помислете си само за хилядите години, необходими за развиването на едно или друго растение. После ми кажете има ли логика марсианците да имат — първо, прозорци с витражи; второ, куполи; трето, веранди с люлки; четвърто, инструмент, приличащ на пиано и най-вероятно представляващ пиано; и пето, погледнете по-внимателно през този далекоглед и ми кажете, възможно ли е някой марсиански композитор да е издал музикално парче на име „Прекрасен Охайо“? Което ще рече, че на Марс има река на име Охайо!

— Капитан Уилямс естествено! — извика Хинкстън.

— Какво?

— Капитан Уилямс и тричленният му екипаж! Или Натаниъл Йорк и партньорът му. Това обяснява всичко!

— Това не обяснява абсолютно нищо. Доколкото успяхме да разберем, ракетата на Йорк е експлодирала в деня на кацането на Марс и капитанът и партньорът му са загинали. Що се касае до Уилямс и хората му, корабът им експлодира на втория ден след пристигането. Поне тогава прекъснаха радиосигналите им. Ако бяха останали живи, щяха да се свържат с нас. А освен това експедицията на Йорк бе само преди година, а капитан Уилямс и хората му са кацнали някъде през миналия август. Ако приемем, че са все още живи, щяха ли да успеят дори с помощта на някакви блестящи марсианци да построят такова градче за това време, при това и да го докарат да изглежда старо? Само се огледайте — та това градче си стои тук най-малко от седемдесет години. Вижте дървения стълб на верандата, вижте дърветата — всичките са на по поне сто години! Не, това не е дело на Йорк или Уилямс. Нещо друго е. Не ми харесва. И няма да изляза от кораба, докато не разбера какво е.

Лъстиг кимна.

— Освен това Уилямс и хората му, а и Йорк също, са кацнали на обратната страна на Марс. Специално взехме мерки да кацнем именно от тази страна. Чудесен избор. За всеки случай, ако случайно някое враждебно марсианско племе е убило Йорк и Уилямс, инструкциите ни бяха да кацнем в по-отдалечен район, за да избегнем нова подобна катастрофа. И затова сме тук — в област, която, доколкото знаем, дори не е била виждана от Уилямс и Йорк.

— По дяволите! — възкликна Хинкстън. — С ваше разрешение, сър, искам да ида в града. Може пък и да има сходни модели в мисленето и в развитието на цивилизациите на всяка планета в Слънчевата система. Може да се намираме на прага на най-голямото откритие в областта на психологията и метафизиката!

— Предпочитам да изчакам — отвърна капитан Джон Блек.

— А може пък да сме изправени пред феномен, който за първи път да доказва недвусмислено съществуването на Бог, сър.

— Има мнозина, които си вярват и без да са им нужни подобни доказателства, господин Хинкстън.

— И аз самият съм сред тях, сър. Сигурно е обаче, че градче като това не може да се появи без божествена намеса. Вижте само подробностите. Изпълват ме с такива чувства, че не зная дали да се смея, или да плача.

— Тогава не правете нито едното, нито другото. Поне докато не разберем срещу какво сме изправени.

— Срещу какво ли? — намеси се Лъстиг. — Срещу нищо не сме изправени. Хубаво тихо зелено градче, подобно на онова старовремско място, където съм роден. Харесва ми.

— Кога сте роден, Лъстиг?

— През хиляда деветстотин и петдесета, сър.

— А вие, Хинкстън?

— През петдесет и пета, сър. В Гринъл, Айова. Чувствам се съвсем като у дома тук.

— Хинкстън, Лъстиг, бих могъл да съм баща и на двама ви. На осемдесет съм. Роден съм през хиляда деветстотин и двайсета в Илинойс и благодарение на Божията милост и науката, която през последните петдесет години се научи как да подмладява някои старци, сега се намирам на Марс. Не по-уморен от вас, но много по-подозрителен. Това градче изглежда съвсем тихо и спокойно, и толкова прилича на Грийн Блъф, Илинойс, че просто ме плаши. Прилича прекалено много на Грийн Блъф. — Капитанът се обърна към свързочника. — Обадете се на Земята. Съобщете, че сме кацнали. Само това. Кажете, че ще им изпратим подробен доклад утре.

— Слушам, сър.

Капитан Блек погледна през илюминатора; лицето му приличаше на лице на четиридесетгодишен мъж, а не на осемдесетгодишен старец.

— Ето какво ще направим, Лъстиг. Вие, аз и Хинкстън ще излезем да поогледаме градчето. Другите остават на борда. Случи ли се нещо, махат се оттук. По-добре загуба на трима души, отколкото на цял кораб. Стане ли нещо, екипажът ще може да предупреди следващата ракета. Мисля, че е на капитан Уайлдър и ще излети по Коледа. Има ли нещо враждебно на Марс, следващата експедиция трябва да е добре въоръжена.

— И ние сме въоръжени. Разполагаме с обичайния арсенал.

— Тогава кажете на хората да бъдат нащрек. Да тръгваме.

Тримата слязоха един след друг по стъпалата на кораба.

 

Беше прекрасен пролетен ден. Една червеношийка бе кацнала на цъфнала ябълка и пееше. Бели като снежинки листенца се посипваха надолу, когато вятърът докосваше зелените клонки; ароматът на цвят изпълваше въздуха. Някъде някой свиреше на пиано и музиката се усилваше и отслабваше — нежно, приспивно. Песента бе „Прекрасната мечтателка“. Другаде пък от стар изтъркан грамофон със съскане се чуваше „Скитам се по здрач“ в изпълнение на Хари Лодър.

Тримата застанаха до кораба. Загълтаха жадно редкия въздух, после закрачиха бавно, за да не се изморят.

Песента продължаваше да се носи от грамофона.

О, дай ми юнска нощ,

и лунна светлина, и ти…

Лъстиг се разтрепери. Самюъл Хинкстън — също.

Небето бе спокойно и тихо, някъде в прохладния гъсталак на някакво дере се чуваше ромонът на поток. Чу се тропот на конски копита и скърцането на каруца.

— Сър — обади се Самюъл Хинкстън. — Това просто трябва да означава, че полетите до Марс са започнали преди Първата световна!

— Не.

— Как тогава ще обясните къщите, желязното еленче, пианото, музиката? — Хинкстън хвана увещаващо капитана за лакътя и го погледна в очите. — Ами ако през хиляда деветстотин и пета е имало хора, които са мразели войната, свързали са се тайно с учени, построили са ракета и са стигнали до Марс…

— Не, Хинкстън.

— Защо? През хиляда деветстотин и пета светът е бил различен. Можели са по-лесно да запазят тайната.

— Но не и толкова сложно нещо като ракета. Не, невъзможно е.

— Преселили са се да живеят тук и естествено къщите им приличат на земните, тъй като са донесли и културата си със себе си.

— И са оцелели през всички тези години? — попита капитанът.

— Да, в мир и спокойствие. Може да са правели няколко курса, за да превозят достатъчно хора за градчето, а след това да се спрели от страх да не бъдат открити. И затова градчето изглежда толкова старомодно. Аз самият не виждам нищо от времето след двайсет и седма, а вие? А може пък космическите полети да са още по-стари, отколкото предполагаме. Може пък да са започнали в някоя част от света още преди векове и да са били пазени в тайна от малцината, които отдавна са дошли на Марс и само от време на време посещават Земята.

— Така казано звучи почти правдоподобно.

— Няма друг начин. Доказателството е пред нас. Трябва само да намерим хора, за да го потвърдим.

Стъпките им глъхнеха в гъстата зелена трева. Миришеше на прясно окосено сено. Капитан Джон Блек усети как въпреки бдителността си започва да изпитва огромно спокойствие. Бяха минали тридесет години, откакто за последно бе посещавал малко градче, и бръмченето на пролетните пчели го омайваше и успокояваше, а свежестта на всичко наоколо бе като балсам за душата му.

Стъпиха на верандата. Дъските глухо кънтяха, докато приближаваха мрежестата врата. На входа на хола имаше мънистена завеса, зад която се виждаше кристален полилей, картина на Максфийлд Париш на стената и удобно кресло в стил Морис. От къщата лъхаше на старинност, на таванско помещение и на нещо безкрайно уютно. Чуваше се звън на лед в кана с лимонада. В кухнята в дъното някой приготвяше студен обяд — денят беше горещ — и си тананикаше тихо и нежно.

Капитан Джон Блек дръпна звънеца.

 

Откъм хола се чуха леки стъпки и пред тях се появи около четиридесетгодишна жена с приятно лице, облечена по начина, по който са се обличали през хиляда деветстотин и девета.

— Какво обичате? — попита тя.

— Молим за извинение — несигурно започна капитан Блек, — търсим… тоест, бихте ли ни помогнали…

Млъкна. Жената го гледаше въпросително с тъмните си очи.

— Ако продавате нещо… — започна тя.

— Не, чакайте! — извика той. — Кой град е това?

Тя го изгледа от глава до пети.

— Какво искате да кажете с този въпрос? Как може да се намирате в един град и да не знаете името му?

Капитанът изглеждаше така, сякаш му се иска да седне под сянката на някоя ябълка.

— Не сме тукашни. Искаме да знаем как този град и вие сте се озовали тук.

— Да не сте преброители?

— Не.

— Всички знаят, че градът е основан през хиляда осемстотин шейсет и осма — каза тя. — Това някаква шега ли е?

— Не, няма никаква шега! — извика капитанът. — Ние сме от Земята.

— От земята? Пръкнали сте се от нея, така ли? — зачуди се тя.

— Не, дойдохме от третата планета, от Земята, с кораб. И кацнахме тук, на четвъртата планета, Марс…

— Това — обясни жената, сякаш говореше на малко дете, — е Грийн Блъф, Илинойс, на континента Америка, заобиколен от Атлантическия и Тихия океан на едно място, наричано свят, а понякога и Земя. А сега си вървете. Довиждане.

И се отдалечи по коридора, като прокара пръсти през мънистената завеса.

Тримата се спогледаха.

— Да избием вратата — каза Лъстиг.

— Не можем. Това е частна собственост. Господи!

Седнаха на стъпалата на верандата.

— Хинкстън, да ти е хрумвало, че може по някакъв начин да сме се отклонили от пътя и по една случайност да сме кацнали обратно на Земята?

— Как е възможно подобно нещо?

— Не знам. Нямам представа. Боже мой, нека помисля.

— Проверявахме всяка миля по пътя — каза Хинкстън. — Хронометрите ни казаха, че сме изминали това и това разстояние. Минахме покрай Луната, прекосихме космоса и ето ни тук. Сигурен съм, че сме на Марс.

— Ами ако е станал някакъв инцидент с пространството и времето? — обади се Лъстиг. — Ако сме се изгубили в измеренията и сме се озовали на Земята отпреди трийсет-четиридесет години?

— О, я стига!

Лъстиг отиде до вратата, позвъни и извика към спокойните полутъмни помещения:

— Коя година сме?

— Хиляда деветстотин двайсет и шеста естествено — каза жената; седеше в люлеещия се стол и отпиваше от лимонадата си.

— Чухте ли? — Лъстиг рязко се завъртя към другите. — Хиляда деветстотин двайсет и шеста! Върнали сме се във времето! Това наистина е Земята!

 

Лъстиг седна и тримата се оставиха напълно на ужаса и смайването от откритието. Ръцете им потрепваха несигурно на коленете.

— Кой би могъл да очаква подобно нещо — каза капитанът. — Направо не съм на себе си. Как е възможно? Де да можехме да вземем Айнщайн с нас.

— Ще ни повярва ли някой в този град? — обади се Хинкстън. — Да не сме се захванали с нещо опасно? Имам предвид времето. Не трябва ли просто да отлетим и да се върнем у дома?

— Не. Не и преди да опитаме друга къща.

Отминаха три къщи и спряха пред малка бяла постройка под един голям дъб.

— Обичам всичко да е възможно най-логично — каза капитанът. — И не вярвам, че сме изяснили нещата. Да предположим, че Хинкстън е прав и космическите полети са започнали преди години. Хората изкарали тук няколко години и започнала да ги мъчи носталгия по Земята. Отначало била лека невроза, после пълна психоза. Заплашваща с лудост. Какво бихте направили като психиатър в такъв случай?

Хинкстън се замисли.

— Ами, сигурно бих преправил марсианската цивилизация по такъв начин, че с всеки ден да заприличва все повече на земната. Ако има начин да се възпроизведе всяко растение, път, езеро, дори и океан, бих го използвал. После чрез някаква наистина масова хипноза бих убедил всички в градче като това, че наистина живеят на Земята, а не на Марс.

— Много добре, Хинкстън. Мисля, че вече сме на прав път. Жената в онази къща просто си мисли, че живее на Земята. Това пази разсъдъка й. Тя, заедно с всички останали жители на градчето, е пациент на най-големия експеримент в миграцията и хипнозата във вселената.

— Точно така, сър! — възкликна Лъстиг.

— Да! — каза Хинкстън.

Капитанът въздъхна.

— Добре тогава. Стигнахме до нещо. Чувствам се малко по-добре. Всичко изглежда малко по-логично. От приказките за пътуване напред-назад във времето ми се обръща стомахът. А погледнато по този начин… — Капитанът се усмихна. — Е, май ще се окажем доста популярни.

— Дали? — усъмни се Лъстиг. — В края на краищата тези хора са като пилигрими и са тук, защото са искали да се измъкнат от Земята. Може пък да не ни се зарадват особено. Може дори да се опитат да ни прогонят, или пък да ни убият.

— Имаме по-добри оръжия от техните. А сега да пробваме със следващата врата. Хайде.

На средата на градинката Лъстиг спря, обърна се и огледа смълчаната в следобедна дрямка улица. После каза:

— Сър…

— Какво има, Лъстиг?

— Сър, о, сър, какво виждам… — каза Лъстиг и заплака. Закърши треперещи ръце, на лицето му се изписа почуда, радост и неверие. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще полудее от щастие. Погледна по улицата и се затича, препъваше се неловко, падаше, ставаше и продължаваше напред. — Вижте, вижте!

— Не го оставяй да избяга! — Капитанът се втурна след него.

Лъстиг вече тичаше бързо и крещеше. Зави в един двор насред сенчестата улица и скочи на верандата на голяма зелена къща с тенекиено петле на покрива.

Блъскаше вратата, крещеше и плачеше. Хинкстън и капитанът го настигнаха. Всички бяха задъхани и пъхтяха, изтощени от гонитбата в редкия въздух.

— Бабо! Дядо! — викна Лъстиг.

На вратата стояха двама старци.

— Дейвид! — извикаха те и се втурнаха навън, запрегръщаха го, тупаха го по гърба и го оглеждаха от всички страни. — Дейвид, о, Дейвид! Толкова време мина! Колко си пораснал, момчето ми. Какъв голям си станал! Как си, момчето ми?

— Бабо, дядо! — хлипаше Дейвид Лъстиг. — Изглеждате чудесно, направо страхотно!

Прегръщаше дребните старци, оглеждаше ги, целуваше ги, прегръщаше ги отново, плачеше и пак ги оглеждаше и мигаше насреща им. Слънцето светеше в небето, духваше вятър, тревата се зеленееше, мрежестата врата зееше широко отворена.

— Влизай, момче, влизай. Има чай с лед, колкото искаш!

— С приятели съм. — Лъстиг се обърна и замаха трескаво към капитана и Хинкстън, смееше се. — Капитане, елате.

— Здравейте — казаха старците. — Влизайте. Приятелите на Дейвид са и наши приятели. Не стойте така!

 

В гостната на старата къща бе прохладно, в единия ъгъл високо тиктакаше старинен бронзов часовник. Върху големите кушетки имаше меки възглавници, стените бяха скрити от книги, подът бе застлан с дебел килим със сложна украса, а в ръцете им се потяха чаши чай с лед, който освежаваше приятно пресъхналата уста.

— За ваше здраве. — Бабата вдигна чаша към порцелановите си зъби.

— Откога сте тук, бабо? — попита Лъстиг.

— Откакто умряхме — язвително отвърна тя.

— Откакто… какво? — Капитан Блек остави чашата си.

— О, да — кимна Лъстиг. — Умряха преди трийсет години.

— И ти седиш тук най-спокойно! — извика капитанът.

— Ш-ш-ш. — Старицата му смигна. — Кои сте вие да се месите в тези работи? Ето ни тук. Пък и какво всъщност е животът? Кой какво прави, защо и къде? Знаем само, че сме тук, отново живи, без да задаваме въпроси. Като втори шанс.

Тя се затътри напред и протегна тънката си китка.

— Пипнете.

Капитанът пипна.

— Истинска е, нали? — попита тя.

Той кимна.

— Е, тогава защо да задаваме въпроси? — триумфиращо рече тя.

— Ами просто защото не ни е минавало и през ум, че ще попаднем на подобно нещо на Марс — отвърна капитанът.

— А ето че попаднахте. Смея да кажа, че на всяка планета бихме открили неща, които да ни покажат колко безкрайни са пътищата Божии.

— Това раят ли е? — попита Хинкстън.

— Глупости, не. Това е свят и ние имаме втори шанс. Никой не ни казва защо. Но пък и на Земята никой не ни е обяснявал защо сме там. Имам предвид на другата Земя. Онази, от която идвате. Откъде да знаем, че не е имало и друга преди нея?

— Добър въпрос — призна капитанът.

Лъстиг продължаваше да се усмихва на старците.

— Господи, радвам се да ви видя. Господи, как се радвам.

Капитанът стана и се плесна небрежно по бедрото.

— Трябва да тръгваме. Благодаря за напитките.

— Разбира се, ще се върнете — казаха старците. — За вечеря, нали?

— Ще се опитаме да успеем, благодаря. Имаме обаче много работа. Хората ми ме чакат в ракетата и…

Млъкна. Погледна стреснато навън.

Някъде далеч в слънчевия ден се чуваха гласове, викове и приветствия.

— Какво става? — попита Хинкстън.

— Скоро ще разберем. — И капитан Джон Блек бързо излезе навън и изтича през зелената морава на улицата на марсианското градче.

Спря, загледан към кораба. Люковете бяха отворени и екипажът слизаше, всички размахваха ръце. Беше се събрала тълпа и хората му бързаха сред местните жители, разговаряха, смееха се и се здрависваха. Някои затанцуваха. Други се тълпяха. Ракетата остана празна и изоставена.

Избухнаха звуци на духов оркестър и от високо вдигнатите тръби и тромпети се заизвиваха радостни тонове. Последва порой от барабани и писък на флейти. Момичета със златни къдрици подскачаха. Момчета крещяха „ура“. Тлъсти мъже раздаваха евтини пури. Кметът държа реч. После всички от екипажа, хванали под ръка майка от едната страна и баща или сестра от другата, тръгнаха радостно по улицата към малки къщурки и големи имения.

— Спрете! — извика капитан Блек.

Вратите се затръшнаха.

Горещината се надигна в ясното пролетно небе и всичко утихна. Духовият оркестър изчезна зад ъгъла. Само ракетата остана да блести самотно под слънцето.

— Изоставиха го! — възкликна капитанът. — Изоставиха кораба! Живи ще ги одера, бога ми! Имаха заповеди!

— Сър — обади се Лъстиг, — не бъдете прекалено строг с тях. Намерили са стари роднини и приятели.

— Това не е извинение!

— Само си помислете какво са изпитали при вида на познати лица!

— Имаха заповеди, по дяволите!

— А вие какво щяхте да направите, капитане?

— Щях да се подчиня на заповедта…

Устата му остана отворена.

Под лъчите на марсианското слънце крачеше висок усмихнат мъж на около двадесет и шест, с изумително бистри сини очи.

— Джон! — извика той и забърза към тях.

— Какво? — Капитанът се олюля.

— Джон, мръснико! — Мъжът дотича, сграбчи ръката му и го тупна по гърба.

— Ти — каза капитан Блек.

— Аз естествено, кой друг?

— Едуард! — Капитанът се обърна към Лъстиг и Хинкстън, без да пуска ръката на непознатия. — Това е брат ми Едуард. Ед, запознай се с моите хора, Лъстиг и Хинкстън! Брат ми!

Стискаха си ръцете още известно време и накрая се прегърнаха.

— Ед!

— Джон, нехранимайко такъв!

— Изглеждаш чудесно, Ед. Но какво означава това? Изобщо не си се променил през годините. Умря на двайсет и шест, добре помня, а аз бях на деветнайсет. Господи, толкова години минаха, а ето те тук… Какво става, за Бога?

— Мама чака — усмихна се Едуард Блек.

— Мама ли?

— И татко.

— Татко? — Капитанът едва не падна, сякаш му бяха нанесли силен удар. Тръгна сковано, като зле координиран автомат. — Мама и татко са живи? Къде са?

— В старата къща на Оук Нол.

— Старата къща. — Капитанът го гледаше с изумление и радост. — Чухте ли? Лъстиг, Хинкстън?

Хинкстън го нямаше. Бе видял своята къща надолу по улицата и тичаше към нея. Лъстиг се смееше.

— Сега разбирате ли какво е станало с всички в кораба, капитане? Просто не са могли да издържат.

— Да. Да.

Капитанът зажумя.

— Когато отворя очи, ще си изчезнал. — Премигна. — Още си тук. Господи, Ед, изглеждаш чудесно!

— Да вървим, обядът чака. Вече казах на мама.

— Сър, ако ви потрябвам, ще съм при моите старци — каза Лъстиг.

— Какво? О, добре, Лъстиг.

Едуард го хвана за ръката и го поведе.

— Ето я къщата. Помниш ли я?

— Че как! На бас, че пръв ще стигна верандата!

Побягнаха. Дърветата ревяха над капитан Блек; земята ревеше под краката му. Видя златната фигура на Едуард Блек да го изпреварва в този изумителен сън наяве. Видя как къщата се втурва напред, как мрежестата врата се отваря широко.

— Бих те! — извика тържествуващо Едуард.

— Вече съм старец, а ти си все така млад — задъхано отвърна капитанът. — Но пък и без това винаги ме биеше, помня го!

На прага стоеше мама — розова, пухкава, цялата грейнала. Зад нея — посивелият татко с лула в ръка.

— Мамо, татко!

Изтича като хлапе по стъпалата към тях.

 

Беше чудесен дълъг следобед. Привършиха късния обяд, настаниха се в гостната, той им разказваше за ракетата си, а те кимаха и му се усмихваха; мама си бе все същата, татко отхапа края на пурата и я запали замислено, точно като някога. За вечеря имаше голяма пуйка и времето летеше. Когато кокалчетата бяха оглозгани и останаха да лежат голи в чиниите, капитанът се облегна и въздъхна дълбоко и доволно. Нощта се спусна в дърветата и оцвети небето, лампите в милия дом излъчваха розови ореоли. От съседните къщи се чуваше музика, свиреше се на пиано, затръшваха се врати.

Мама постави плоча в стария ръчен грамофон и капитан Джон Блек изтанцува един танц с нея. Беше си сложила същия парфюм, който помнеше от лятото, когато двамата с татко загинаха при железопътната катастрофа. Беше съвсем истинска в ръцете му, докато се въртяха леко под звуците на музиката.

— Не всеки ден получаваш втори шанс за живот — каза тя.

— Утре ще се събудя — каза капитанът. — И ще се намеря отново в ракетата, в космоса, а всичко това ще е изчезнало.

— Не, не мисли така — нежно го сгълча тя. — Не задавай въпроси. Бог е добър с нас. Нека бъдем щастливи.

— Извинявай, мамо.

Плочата свърши със съскане.

— Уморен си, синко. — Татко посочи с лулата си. — Спалнята ти те чака, с месинговия креват и всичко останало.

— Но аз трябва да събера хората си.

— Защо?

— Защо ли? Ами… не зная. Сигурно няма защо. Не, разбира се, че няма. Всички ядат или са в леглата. Един хубав сън няма да им се отрази зле.

— Лека нощ, сине. — Мама го целуна по бузата. — Хубаво е, че си у дома.

— Да, хубаво е да си у дома.

Остави света на тютюневия дим и парфюма, на книгите и меката светлина и тръгна нагоре по стълбите, като непрекъснато говореше с Едуард. Брат му бутна една врата и ето че пред него се озова жълтото месингово легло и старите сигнални флагчета от колежа, и проскубаната енотова кожа. Погали я развълнуван.

— Това е прекалено — каза капитанът. — Изтръпнал съм и нямам капка сила. Прекалено много неща се случиха днес. Сякаш съм стоял четиридесет и осем часа под порой без чадър или дъждобран. Целият съм пропит от емоции.

Едуард потупа широките снежнобели чаршафи и възглавниците. Отвори прозореца и в стаята нахлу нощното ухание на цъфтящ жасмин. Имаше лунна светлина и се чуваха далечни танци и шепот.

— Значи това е Марс — каза капитанът, докато сваляше дрехите си.

— Това е. — Едуард се съблече с лениви движения, изхлузи ризата си през главата и разкри златисти рамене и мускулест врат.

Светлините угаснаха. Лежаха един до друг в леглото — като преди колко десетилетия? Капитанът се протегна и потъна в аромата на жасмин, който движеше леко завесите в тъмната стая. Някой бе извадил грамофон някъде сред дърветата и бе пуснал тихо „Винаги“.

Споходи го мисълта за Мерилин.

— Мерилин тук ли е?

Брат му помълча, излегнал се в нахлуващата през прозореца лунна светлина.

— Да — каза най-сетне. — Извън града е. Но ще се върне до сутринта.

Капитанът затвори очи.

— Страшно ми се иска да я видя.

Стаята потъна в тишина, нарушавана единствено от дишането им.

— Лека нощ, Ед.

Пауза.

— Лека нощ, Джон.

Лежеше спокойно, оставил мислите да се реят свободно. Едва сега напрежението на деня отслабна; вече можеше да мисли логично. Всичко досега бе само емоции. Оркестри, познати лица. А сега…

Как? Как е станало всичко това? И защо? С каква цел? По добрата воля на някаква божествена намеса? Нима Бог наистина бе така загрижен за чедата си? Как, защо и за какво?

Обмисли различните теории, изказани от Хинкстън и Лъстиг в началото на следобеда. Остави всички други предположения да се спуснат лениво в дълбините на ума му, да се обръщат и да хвърлят смътни проблясъци. Мама. Татко. Едуард. Марс. Земята. Марс. Марсианци.

Кой е живял тук преди хиляди години? Марсианци ли? Или винаги е било такова, каквото е днес?

Марсианци. Повтори думата бавно, наум.

Едва не се разсмя на глас. Внезапно му бе хрумнала най-нелепата теория. Побиха го тръпки от нея. Естествено не си заслужаваше да й обръща внимание. Абсолютно невъзможно. Глупост. Забрави. Просто нелепица.

И все пак нека да предположим… Да предположим, че на Марс наистина живеят марсианци, които са видели как корабът ни приближава, видели са и нас в него и ни мразят. Да предположим — просто така, — че искат да ни унищожат като нашественици, като неканени гости. И че искат да го направят по някакъв много хитър начин, за да ни хванат неподготвени. Какво е най-доброто средство срещу земните хора с техните атомни оръжия?

Отговорът бе интересен. Телепатия, хипноза, спомени и въображение.

Да предположим, че всички къщи изобщо не са истински, че това легло не е истинско, а само плод на собственото ми въображение, оживяло с помощта на телепатията и хипнозата на марсианците, помисли си капитан Джон Блек. Да предположим, че къщите всъщност са с друга, марсианска форма, но марсианците са заиграли с желанията ми и са направили така, че да изглеждат като къщите в моя роден град, като собствения ми дом. За да приспят подозрението ми. Какъв по-добър начин да излъжеш човек от това да използваш като примамка собствените му майка и татко?

И самият град. Стар, от двайсет и шеста година, много преди да е роден който и да е от хората ми. От времето, когато съм бил само на шест и когато наистина е имало плочи на Хари Лодър, когато картините на Максфийлд Париш все още са висели по стените, когато е имало мънистени завеси, „Прекрасен Охайо“ и архитектура от началото на века. Ами ако за създаване на градчето марсианците са използвали спомени изключително от моя ум? Казват, че детските спомени са най-ярки. И след като са създали градчето от моя ум, са го заселили с най-обичаните хора от умовете на целия екипаж!

И да предположим, че онези двама души, спящи в съседната стая, не са ми никакви майка и татко. А двама невероятно умни марсианци, способни да ме държат през цялото време под хипнозата си.

А духовият оркестър? Ама че невероятен, изумителен план. Първо изиграй Лъстиг, след това Хинкстън, после събери тълпа; и когато всеки от кораба види починалата си преди десет или двайсет години майка, леля, чичо или любима, естествено ще забрави заповедите и ще се втурне навън. Какво по-нормално от това? Какво по-просто? Човек не задава въпроси, когато изведнъж вижда оживялата си майка; просто щастието му го поглъща изцяло. И ето ни сега всички в различни домове, лежим в различни легла, без закрилата на оръжията, а ракетата лежи празна на лунната светлина. И няма ли да е ужасно, ако се окаже, че всичко това е част от някакъв по-мащабен план на марсианците да ни разделят, покорят и убият? Може би по някое време през нощта брат ми до мен ще промени формата си, ще се разтопи и ще се превърне в нещо друго, в нещо ужасно, в марсианец. Би било съвсем лесно просто да се обърне в леглото и да забие нож в сърцето ми. И във всички други къщи по улицата десетки други братя или бащи внезапно ще се преобразят, ще грабнат ножове и ще ги забият в нищо неподозиращите спящи хора от Земята…

Ръцете му затрепериха под завивката. Тялото му изстина. Изведнъж това престана да бъде теория. Изведнъж се почувства ужасно уплашен.

Надигна се и се ослуша. Нощта бе много тиха. Музиката бе замлъкнала. Вятърът бе спрял. Брат му спеше до него.

Внимателно вдигна и отмести завивката. Измъкна се от леглото и тръгна тихичко към вратата. И тогава се разнесе гласът на брат му.

— Къде отиваш?

— Какво?

Гласът на брат му бе станал много студен.

— Попитах, къде си тръгнал?

— Да пийна вода.

— Но ти не си жаден.

— Напротив, жаден съм.

— Не, не си.

Капитан Джон Блек се втурна през стаята. Изкрещя. Изкрещя втори път.

Така и не стигна до вратата.

 

На сутринта духовият оркестър свиреше траурен марш. От всяка къща на улицата излязоха малки скръбни процесии и понесоха дълги сандъци по окъпаната в слънчеви лъчи улица. Баби, майки, сестри, братя, чичовци и татковци вървяха с плач към двора на църквата, където имаше прясно изкопани дупки и нови надгробни камъни. Шестнайсет дупки, шестнайсет камъка.

Кметът произнесе кратка тъжна реч. Лицето му понякога приличаше на лицето на кмета, понякога — на нещо друго.

Майка и татко Блек бяха там, както и братът Едуард. Плачеха и лицата им се стопяваха със сълзите, преобразяваха се в нещо друго.

Баба и дядо Лъстиг също бяха там и плачеха, а лицата им се променяха като восъчни и блестяха така, както блестят всички неща в горещ ден.

Ковчезите бяха спуснати. Някой промърмори нещо за „неочакваната и внезапна смърт на шестнадесет прекрасни мъже през нощта…“

Земята задумка по капаците на ковчезите.

Духовият оркестър засвири „Колумбия, перлата на океана“ и пое обратно към града.

Всички си взеха почивен ден.

Смълчаните градчета

На ръба на мъртвото марсианско море имаше мъничко притихнало бяло градче. Бе пусто. Нищо не помръдваше в него. Самотни светлинки горяха по цял ден в магазините. Вратите зееха широко отворени, сякаш хората бяха избягали, без да си направят труда да заключат. Списания, донесени преди месец от земята със сребристата ракета, лежаха недокоснати и почерняваха на телените стойки пред утихналите дрогерии.

Градчето бе мъртво. Леглата в него бяха празни и студени. Единственият звук бе бръмченето на тока по проводници и динамогенератори, които все още живееха сами за себе си. Водата течеше в забравени вани, изливаше се в дневни, течеше по веранди и напояваше занемарените цветя в малките градинки. В тъмните киносалони дъвката под много от седалките бе започнала да се втвърдява заедно с отпечатъците от зъби по нея.

Извън града се намираше ракетната площадка. Още можеше да се долови тежката миризма на изгоряло от мястото, където бе излетяла последната ракета на път обратно към Земята. Ако пуснете петаче в телескопа и го насочите към Земята, може би ще успеете да видите бушуващата там голяма война. Може би ще видите как Ню Йорк експлодира. Или пък Лондон, покрит с някакъв нов вид мъгла. И тогава може би ще разберете защо това малко марсианско градче е изоставено. Колко ли бърза е била евакуацията? Влезте в който и да е магазин, натиснете клавиша на касовия апарат. Чекмеджето ще изскочи, пълно с ярки звънтящи монети. Явно онази война на Земята трябва да е много лоша…

По пустите улици на градчето се появи висок слаб мъж, подсвиркваше си тихичко и изключително съсредоточено подритваше една консервена кутия. В погледа му се долавяше мрачна спотаена самота. Мърдаше кокалестите си ръце в джобовете си и в тях подрънкваха монети. От време на време хвърляше по една на земята. Правеше го със сдържан смях, след което продължаваше напред, ръсеше навсякъде блестящи петачета.

Казваше се Уолтър Грип. Имаше мина и самотна колиба далеч горе в сините марсиански хълмове и слизаше до града веднъж на всеки две седмици, за да види дали няма да му се усмихне късметът и да се ожени за някоя спокойна интелигентна жена. През всички тези години обаче винаги се бе завръщал в дома си сам и разочарован. А когато пристигна в градчето преди седмица, го завари в това състояние!

В онзи ден Уолтър Грип бе тъй изненадан, че се втурна в един магазин за деликатеси, мина оттатък тезгяха и си поръча троен сандвич с телешко.

— Един момент! — извика с кърпа на ръката.

Измъкна месо и опечен предния ден хляб, избърса една маса, покани сам себе си да седне и започна да нагъва, докато не му се наложи да потърси магазинче и да си поръча сода. Продавачът, някой си Уолтър Грип, бе изумително вежлив и моментално му приготви напитката!

Натъпка джобовете си с пари — с всички, които успя да открие. Напълни едно детско камионче с десетдоларови банкноти и се затича презглава през градчето. Стигна предградията и изведнъж си даде сметка колко глупашки се държи. Не му трябваха пари. Откара банкнотите там, където ги бе намерил, извади от портфейла си един долар за сандвичите и го пусна в касата на деликатесния магазин, като прибави и двадесет и пет цента бакшиш.

Вечерта се наслади на гореща турска баня, сочно филе с гарнитура от изтънчени гъби, вносно сухо шери и ягоди във вино. Подбра си нов син спортен костюм и хубава сива мека шапка, която се крепеше странно на мършавата му глава. Пусна монета в джубокса и той засвири „Моята стара банда“. Пусна петачета в двадесет апарата из целия град. Пустите улици и нощта се изпълниха с тъжните звуци на „Моята стара банда“, а той вървеше, висок, слаб и самичък, пъхнал студените си ръце в джобовете, и потропваше с новите си обувки.

Но това бе миналата седмица. Спеше в една хубава къща на Марс Авеню, ставаше сутрин в девет, къпеше се и излизаше, без да бърза, в търсене на яйца и шунка. Всяка сутрин замразяваше купища месо, зеленчуци и лимонов пай, достатъчни да го изхранят цели десет години, докато ракетите се върнат от Земята — ако изобщо се върнат.

А тази вечер се шляеше и гледаше восъчните жени, розови и прекрасни зад разноцветните витрини на магазините. За първи път усети колко мъртъв е градът. Отпи от чашата бира и тихо захлипа.

— Защо… защо съм самичък.

Влезе в кино „Елит“ да си пусне филм и да се разсее от чувството за изолация. Салонът бе пуст като гробница със сиви и черни призраци, пълзящи по огромния екран. Потрепери и побърза да напусне това обитавано от привидения място.

Бе решил да се прибира у дома и крачеше, почти тичаше по средата на една странична уличка, когато чу телефона.

Заслуша се.

„В нечий дом звъни телефон“.

Продължи забързано напред.

„Някой би трябвало да вдигне“ — помисли си.

Седна разсеяно на тротоара, за да извади камъче от обувката си.

— Някой! — викна той и скочи. — Аз! Мили Боже, какво ми става!

Разсмя се гръмогласно. Завъртя се. Коя бе къщата? Онази!

Втурна се през градината, прелетя през стъпалата, влетя в къщата и се озова в тъмния хол.

Вдигна рязко слушалката.

— Ало! — извика.

Бзззззззз.

— Ало, ало!

Бяха затворили.

— Ало! — изкрещя той и удари телефона. — Безмозъчен идиот! — викна на себе си. — Седиш на онзи тротоар, глупак нещастен! Ах ти, проклет непоправим глупак!

Стисна телефона.

— Хайде, звънни отново! Хайде!

И през ум не му бе минавало, че може да има и други останали на Марс. През цялата седмица не бе видял жива душа. И бе решил, че всички градчета са опустели като това.

А сега се взираше в ужасния черен апарат и трепереше. Телефонната мрежа свързваше всички населени места на планетата. От кое от трийсетте градчета бе дошло обаждането?

Не знаеше.

Чакаше. Отиде до непознатата кухня, размрази малко боровинки и ги изяде безрадостно.

— Никой не е звънял — промърмори. — Сигурно е паднал някой стълб и телефонът е звъннал сам.

Но нима не бе чул щракането, което означаваше, че някой бе побързал да затвори?

Прекара остатъка от нощта в хола.

— Не заради телефона — казваше си. — Просто нямам какво друго да правя.

Слушаше как тиктака часовникът му.

— Тя няма да се обади пак. Никога вече няма да набере номер, от който не са й отговорили. И може би точно сега звъни на другите номера в града! А аз седя тук… Чакай малко! — Разсмя се. — Защо все използвам женски род?

Премигна.

— Спокойно би могъл да е и „той“, нали така?

Сърцето му заби по-бавно. Изпита голям студ и пустота.

Страшно много му се искаше да е „тя“.

Излезе от къщата и застана насред улицата в слабата светлина на утрото.

Заслуша се. Не се чуваше никакъв звук. Никакви птици. Никакви коли. Само туптенето на сърцето му. Туп, пауза, отново туп. Лицето го болеше от напрягане. А вятърът подухваше леко, съвсем леко, развяваше пешовете на палтото му.

— Ш-ш-ш — прошепна той. — Слушай.

Завъртя се бавно в кръг, обръщаше глава от една смълчана къща към друга.

Ще набира номер след номер, помисли си. Трябва да е жена. Защо ли? Защото само жена би продължила да се обажда. Един мъж не би го направил. Мъжът е независим. Да съм се обаждал на някого? Не! И през ум не ми е минавало. Трябва да е жена. Трябва, за Бога!

Слушай.

Някъде далеч под звездите зазвъня телефон.

Затича се. Спря, за да се ослуша. Отново звън, съвсем тих. Пробяга още няколко крачки. Сега беше по-силен. Втурна се по някаква уличка. Още по-силно! Отмина шест къщи, после още шест. Много по-силно! Стигна до къщата, но вратата й бе заключена.

Телефонът звънеше отвътре.

Запрати един стол от верандата през прозореца на гостната и скочи след него.

Телефонът млъкна, преди да успее да го докосне.

Вървеше из къщата от стая в стая, чупеше огледала, късаше завеси, зарита печката в кухнята.

Накрая, съвсем изтощен, взе тънкия телефонен указател, включващ всеки телефонен номер на Марс. Петдесет хиляди имена.

Започна с номер едно.

Амелия Еймс. Набра номера й в Ню Чикаго, на сто мили отвъд мъртвото море.

Никакъв отговор.

Номер две живееше в Ню Ню Йорк, на пет хиляди мили през сините планини.

Никакъв отговор.

Звъня на номер три, четири, пет, шест, седем, осем. Пръстите му се тресяха и едва задържаха слушалката.

— Ало? — отговори женски глас.

— Ало? — изкрещя Уолтър. — О, Господи, ало!

— Това е запис — изрецитира женският глас. — Госпожица Хелън Арасумян не е вкъщи. Желаете ли да оставите съобщение, за да може да ви се обади, когато се върне? Ало? Това е запис. Госпожица Арасумян не е вкъщи. Желаете ли да оставите съобщение…

Той затвори.

Седна. Устните му трепереха.

Размисли и отново набра същия номер.

— Когато госпожица Хелън Арасумян се върне, предайте й да върви по дяволите — каза в слушалката.

 

Звъня в Марсиански възел, в централите на Ню Бостън, Аркадия и Рузвелт Сити с надеждата, че това са най-логичните места, от които би се обадил някой; след това започна да се свързва с градските управи и други обществени институции във всяко градче. Обади се в най-добрите хотели. Има си хас някоя жена да стои настрана от лукса.

Внезапно спря, плесна силно с ръце и се разсмя. Разбира се! Провери в указателя и набра междуградски разговор до най-големия козметичен салон в Ню Тексас Сити. Че къде другаде една жена би се размотавала с кал по лицето и би седяла под сешоар, ако не в покрит с кадифе и обсипан с диаманти козметичен салон!

Телефонът иззвъня. В другия край някой вдигна слушалката.

— Ало? — каза женски глас.

— Това е запис — заяви Уолтър Грип. — Ще дойда да вдигна заведението във въздуха.

— Това не е запис — отвърна женският глас. — Ало! Ох, здравейте, значи има останал жив човек! Къде сте?

И нададе радостен възглас.

Уолтър едва не припадна.

Вие! — Скочи на крака с разширени от възбуда очи. — Мили Боже, ама че късмет, как се казвате?

— Дженевиев Селсър! — Тя заплака в слушалката. — О, толкова се радвам да ви чуя, който и да сте!

— Уолтър Грип!

— Уолтър, здравей, Уолтър!

— Здравей, Дженевиев!

— Уолтър. Толкова хубаво име. Уолтър, Уолтър!

— Благодаря.

— Уолтър, къде си?

Гласът й бе тъй мил, сладък и хубав. Той притисна слушалката до ухото си, за да може да му шепне в нея. Почувства как едва ли не се понася във въздуха. Бузите му горяха.

— Аз съм в Марлин Вилидж — каза той. — Аз…

Бззз.

— Ало?

Бззз.

Натисна вилката. Нищо.

Някъде порив на вятъра бе повалил стълб. Дженевиев Селсър бе изчезнала толкова бързо, колкото се бе появила.

Набра отново, но линията бе мъртва.

— Е, така и така зная къде е. — Изтича навън. Слънцето се издигаше в небето, докато изкарваше малката кола от непознатия гараж, натрупа на задната седалка храна от къщата и полетя по магистралата с осемдесет мили в час към Ню Тексас Сити.

Хиляда мили. Дръж се, Дженевиев Селсър, скоро ще ме чуеш отново!

Натискаше клаксона на всеки завой.

По залез-слънце, след цял ден невъобразимо каране, отби от пътя, събу тесните обувки, изтегна се на седалката и сложи сивата мека шапка върху уморените си очи. Дишането му стана бавно и равномерно. Вятърът духаше и звездите светеха нежно над него в сумрака. Марсианските планини, издигащи се вече милиони години, го заобикаляха от всички страни. Звездната светлина блещукаше по кулите на едно малко марсианско градче, не по-голямо от шахматна дъска сред сините хълмове.

Лежеше в полудрямка, някъде между съня и будуването. Прошепна. Дженевиев. О, Дженевиев, сладка Дженевиев — запя тихо, — годините идват, годините отлитат. Но, Дженевиев, сладка Дженевиев… Усещаше топлина в себе си. Чуваше нейния тих нежен глас. Ало, ох, здравей, Уолтър! Това не е запис. Къде си, Уолтър, къде си?

Въздъхна и вдигна ръка да я докосне на лунната светлина. Дългата тъмна коса се развяваше на вятъра; прекрасна коса. Устните й бяха като червени бонбончета. Бузите — като прясно откъснати свежи рози. Тялото й бе лека мъгла, а нежният й сладък глас му напяваше отново думите на старата тъжна песен О, Дженевиев, сладка Дженевиев, годините идват, годините отлитат…

Заспа.

 

Пристигна в Ню Тексас Сити в полунощ.

Спря пред козметичен салон „Делукс“ и извика.

Очакваше да изскочи навън, цялата парфюм и смях.

Нищо не се случи.

— Заспала е.

Отиде до вратата.

— Ето ме! — извика той. — Здравей, Дженевиев!

Градчето лежеше смълчано под светлината на двете луни. Някъде брезентов навес плющеше на вятъра.

Отвори широко стъклената врата и пристъпи вътре.

— Хей! — Засмя се неспокойно. — Не се крий! Знам, че си тук!

Претърси всяка кабинка.

Откри малка кърпичка на пода. Миришеше толкова хубаво, че едва не изгуби самообладание.

— Дженевиев…

Подкара колата по пустите улици, но не видя никого.

— Ако това е някакъв номер…

Намали.

— Чакай малко. Разговорът прекъсна. Може пък тя да е тръгнала към Марлин Вилидж, докато аз съм карал насам! Сигурно е поела по старото Крайбрежно шосе. Разминали сме се през деня. Откъде е можела да предположи, че ще тръгна насам? Не съм й го казал. И така се е уплашила при прекъсването, че се е втурнала към Марлин Вилидж да ме намери! А аз съм тук. Господи, що за идиот съм!

Наду клаксона и излетя от градчето.

Кара цялата нощ. Непрекъснато си мислеше: ами ако не ме чака в Марлин Вилидж?

Не биваше да мисли за това. Тя трябваше да е там. И той щеше да изтича към нея и да я прегърне. А може би дори и да я целуне — веднъж, по устните.

Дженевиев, сладка Дженевиев, засвири си той и вдигна сто мили в час.

 

Марлин Вилидж бе потънал в тишина на разсъмване. В магазините още горяха жълти светлини, а джубоксът бе свирил сто часа без прекъсване, докато най-сетне не се чу електрическо пращене и апаратът млъкна; така тишината бе станала пълна. Слънцето стопляше улиците и студеното пусто небе.

Уолтър зави по главната улица, без да гаси фаровете, натискаше клаксона — по шест пъти на единия ъгъл и по шест пъти на другия. Взираше се във фирмените надписи. Лицето му бе побеляло и уморено, потните му длани се хлъзгаха по волана.

— Дженевиев! — викна той в безлюдната улица.

Вратата на един козметичен салон се отвори.

— Дженевиев! — Той спря колата.

Дженевиев Селсър стоеше на отворената врата на салона, докато тичаше към нея. В ръцете й имаше отворена кутия шоколадови бонбони с крем. Пръстите й бяха пълни и бледи. Излезе на светло и разкри лицето си — кръгло и дебело, с очи като две огромни яйца, тикнати в някакво бяло тесто. Краката й бяха дебели като пънове, движеше се тежко и тромаво. Косата й имаше неопределен кафяв оттенък и бе правена и преправяна в нещо като птиче гнездо. Нямаше абсолютно никакви устни и компенсираше това с голяма червена мазна уста, която ту се отваряше радостно, ту се затваряше разтревожено. Беше изскубала веждите си до две тънки като антени линийки.

Уолтър спря. Усмивката му се стопи. Стоеше и я гледаше.

Тя изпусна кутията със сладкиши на тротоара.

— Вие ли сте… Дженевиев Селсър? — Ушите му звъняха.

— Вие ли сте Уолтър Гриф? — попита тя.

— Грип.

— Грип — поправи се тя.

— Здравейте — сдържано каза той.

— Здравейте.

Здрависаха се.

Пръстите й бяха лепкави от шоколад.

 

— Е — каза Уолтър Грип.

— Какво? — попита Дженевиев Селсър.

— Просто казах „Е“ — каза Уолтър.

— О.

Беше девет вечерта. Бяха си устроили пикник за целия ден, а за вечеря бе приготвил филе миньон, което не й хареса, тъй като бе много недопечено. Наложи се да го сложи на огъня още малко, но пък се получи прекалено препечено, препържено или нещо подобно. Той се разсмя.

— Хайде на кино!

Тя каза добре и го хвана под ръка с шоколадовите си пръсти. Гледаше й се обаче единствено един филм отпреди петдесет години, с Кларк Гейбъл.

— Не е ли убийствен? — Тя захихика. — Не е ли убийствен?

Филмът свърши.

— Пусни го отново — нареди тя.

— Отново ли? — повтори той.

— Да.

Когато се върна, тя се притисна в него и го прегърна с лапите си.

— Не си точно каквото очаквах, но все пак биваш — призна му.

— Благодаря — отвърна той и преглътна.

— Ах, този Гейбъл! — възкликна тя и го ощипа по крака.

— Ох! — каза той.

След филма тръгнаха на покупки по смълчаните улици. Тя разби една витрина и облече най-крещящата рокля, която успя да намери. Изля цяло шише парфюм върху косата си и заприлича на мокро овчарско псе.

— На колко си години? — поинтересува се той.

— Познай. — Поведе го по улицата, ръсеше капки след себе си.

— Ами, към трийсет — каза той.

— Е, само на двайсет и седем съм! — сопна му се тя. — Я, поредната сладкарница! Честно казано, живея си царски, откакто гръмна цялата дандания. Никога не съм обичала моите, бяха пълни глупаци. Заминаха за Земята преди два месеца. Трябваше да ги последвам с последната ракета, но реших да остана. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото всички се заяждаха с мен. Затова останах тук, където мога да се поливам по цял ден с парфюм, да пия по хиляда бири и да се тъпча със сладко, без някой да ми казва — хей, това е пълно с калории! И ето ме тук!

— Ето те тук. — Уолтър затвори очи.

— Става късно. — Тя го погледна.

— Да.

— Уморена съм.

— Странно. Аз пък не мога да мигна.

— О — каза тя.

— Мога да будувам цяла нощ — каза той. — Знаеш ли, в „При Майк“ има хубави плочи. Ела, ще ти ги пусна.

— Уморена съм. — Тя го стрелна с лукав блеснал поглед.

— Аз пък съм съвсем буден — каза той. — Шантава работа.

— Да се върнем в козметичния салон — каза тя. — Искам да ти покажа нещо.

Въведе го през стъклената врата и се спря пред една голяма бяла кутия.

— Когато тръгнах от Тексас Сити, взех ето това — каза тя и развърза розовата панделка. — Помислих си, е, нали съм единствената жена на Марс, а той е единственият мъж, така че…

Вдигна капака и разгъна шумолящата розова хартия. Потупа нещото вътре.

— Ето.

Уолтър Грип зяпна.

— Какво е това? — попита той, усещаше как се разтреперва.

— Не се ли сещаш, глупчо? Само дантели, бяло, фино и тъй нататък.

— Не, не се сещам.

— Сватбена рокля, глупчо!

— Нима?

Затвори очи. Гласът й звучеше все така нежно, спокойно и сладко, също като по телефона. Но когато отвори очи и я погледна…

Отстъпи назад.

— Колко е красива.

— Нали?

— Дженевиев. — Хвърли поглед към вратата.

— Да?

— Дженевиев, трябва да ти кажа нещо.

— Да? — Тя пристъпи към него. Парфюмът около кръглото й бяло лице почти го задушаваше.

— Това, което искам да ти кажа, е…

— Да?

— Сбогом!

Изхвръкна навън и се озова в колата, преди тя да успее да изкрещи.

Тя изтича навън и застана на бордюра, докато той потегляше.

— Уолтър Гриф, връщай се веднага! — викна тя, размахваше ръце.

— Грип — поправи я той.

— Грип! — изкрещя тя.

Колата се понесе по притихналата улица въпреки нейните писъци и тропане с крак. Изгорелите газове развяха бялата рокля, стисната в месестите й ръце. Звездите ярко светеха. Колата изчезна в пустинята и мрака.

 

Кара, без да спира, три дни и три нощи. Веднъж му се стори, че го преследва друга кола, изби го трескава пот и сви по друго шосе, пресичаше самотния марсиански свят, минаваше през малки мъртви градчета. Продължи да кара една седмица и един ден, докато Марлин Вилидж не остана на десет хиляди мили зад гърба му. После спря в едно малко градче, Хортвил Спрингс, с няколко малки магазинчета, в които можеше да включи осветлението за цяла нощ, и ресторантчета, в които да седи и да си поръчва храна. Заживя там, с два натъпкани фризера, пълни с продукти за сто години, пури за десет хиляди дни и хубаво легло с мек дюшек.

И когато от време на време през дългите години телефонът иззвънява, не отговаря.

Хората от Земята

Който и да чукаше на вратата, явно нямаше намерение да спира.

Госпожа Ттт отвори ядосано.

— Е?

— Но вие говорите английски! — Мъжът на прага бе изумен.

— Говоря, каквото говоря — каза тя.

— И то чудесен английски!

Мъжът бе с униформа. Заедно с него имаше още трима, много неспокойни, много усмихнати, много мърляви.

— Какво искате? — сопнато попита госпожа Ттт.

— Вие сте марсианка! — Мъжът се усмихна. — Разбира се, думата ви е непозната. Това е земен израз.

Кимна към хората си.

— Ние сме от Земята. Аз съм капитан Уилямс. Кацнахме на Марс преди по-малко от час. И ето ни тук, Втората експедиция! Имаше и Първа, но не знаем какво се е случило с нея. Но както и да е, ето ни тук. А вие сте първата марсианка, която срещаме!

— Марсианка? — Тя вдигна вежди.

— Искам да кажа, че живеете на четвъртата планета от Слънцето, нали така?

— Много ясно — сопна се тя и ги изгледа подозрително.

— А ние — той притисна топчестата си розова длан до гърдите си — сме от Земята. Нали така, момчета?

— Точно така, сър! — в хор отвърнаха те.

— Това е планетата Тирр, ако искате да знаете истинското й име — уведоми ги тя.

— Тирр, Тирр. — Капитанът се разсмя гръмко. — Какво чудесно име! Но, уважаема, как така говорите такъв чудесен английски?

— Не говоря, а мисля — каза тя. — Телепатия. Сбогом!

И затръшна вратата.

Миг по-късно ужасният човек отново чукаше.

Тя отвори и учудено попита:

— Сега пък какво?

Мъжът все още бе там, мъчеше се да се усмихне. Изглеждаше слисан. Протегна ръце.

— Мисля, че не разбирате…

— Какво? — озъби се тя.

Мъжът я изгледа изненадано.

— Ние сме от Земята!

— Нямам време — каза тя. — Днес ме чака много готвене, чистене, шиене и тъй нататък. Явно искате да видите господин Ттт; горе в кабинета си е.

— Да — объркано каза мъжът от Земята и примигна. — На всяка цена трябва да видим господин Ттт.

— Зает е — каза тя и отново затръшна вратата.

Този път чукането бе неприлично силно.

— Вижте какво! — викна мъжът, когато вратата отново рязко се отвори. Скочи вътре, сякаш искаше да я изненада. — Така не се посрещат гости!

— Леле, чистият ми под! — възкликна тя. — Кал! Махайте се! Щом сте дошли в дома ми, първо си измийте обувките.

Мъжът погледна смаяно калните си обувки.

— Сега не е време за такива баналности — рече той. — Мисля, че трябва да празнуваме!

Изгледа я дълго, сякаш гледането можеше да я накара да разбере.

— Ако заради вас са ми изгорели кристалните кифли, мислете му! Ще ви цапардосам с някое дърво! — възкликна тя и надникна в малката гореща фурна. Върна се зачервена, с потно лице. Очите й бяха яркожълти, кожата — кафеникава; тялото й бе слабо и бързо като насекомо. Гласът й звучеше металически, остро.

— Изчакайте тук. Ще видя дали господин Ттт може да ви отдели малко време. По каква работа бяхте?

Мъжът изруга цветисто, сякаш го беше ударила с чук по ръката.

— Кажете му, че сме от Земята и че подобно нещо не се е случвало никога досега!

— Какво не се е случвало? — Тя вдигна кафявата си ръка. — Няма значение. Сега се връщам.

Стъпките й отекнаха из каменната къща.

Отвън невероятно синьото марсианско небе бе горещо и неподвижно като водата на дълбоко тропическо море. Марсианската пустиня се задъхваше от жега и над нея се издигаха трептящи вълни мараня. На склона на един недалечен хълм се бе килнала малка ракета. От нея към къщата идваха големи следи.

От горния етаж се чуха спорещи гласове. Мъжете на прага се спогледаха, запристъпваха от крак на крак, чудеха се къде да дянат ръцете си и оправяха коланите си. Някакъв мъжки глас се развика отгоре. Гласът на жената му отговори. След четвърт час хората от Земята започнаха да крачат нервно, не знаеха какво да правят.

— По цигара? — предложи един от тях.

Някой извади пакет и запалиха. Заизпускаха бавни струйки бял дим. Оправиха униформите си, нагласиха яките. Гласовете горе продължаваха да мърморят и да подвикват. Водачът на хората си погледна часовника и каза:

— Двайсет и пет минути. Какво ли става там горе?

Отиде до прозореца и погледна навън.

— Горещ ден — каза един от мъжете.

— Да — съгласи се друг в ленивия и топъл ранен следобед. Гласовете отгоре бяха преминали в мърморене, а сега съвсем замлъкнаха. В къщата не се чуваше нито звук, ако не се броеше собственото им дишане.

Измина цял час тишина.

— Дано не сме предизвикали някаква неприятност. — Капитанът направи няколко крачки и надзърна в дневната.

Госпожа Ттт бе там и поливаше цветята, растящи в средата на помещението.

— Знаех си, че съм забравила нещо — каза тя, когато видя капитана.

Пристъпи към кухнята.

— Съжалявам — каза и му подаде един лист. — Господин Ттт е страшно зает.

И отново се зае с готвенето.

— Пък и не ви трябва той, а господин Ааа. Идете с писмото до съседната ферма, до синия канал. Господин Ааа ще ви каже всичко, което поискате да узнаете.

— Нищо не искаме да узнаваме — възрази капитанът и нацупи дебелите си устни. — Вече го знаем.

— Имате писмото, какво повече искате? — изтърси направо тя. И не каза нито дума повече.

— Е — каза капитанът.

Никак не му се искаше да тръгва. Стоеше, сякаш очакваше нещо. Приличаше на дете, взиращо се в празна коледна елха.

— Е — повтори той. — Да тръгваме, момчета.

Четиримата излязоха в горещия безмълвен ден.

 

След половин час господин Ааа, който седеше удобно в библиотеката си и отпиваше глътки електрически пламък от метална чаша, чу гласовете отвън на каменната пътека. Надникна през прозореца и заразглежда четиримата униформени мъже, които примижаваха нагоре към него.

— Вие ли сте господин Ааа? — извикаха те.

— Същият.

— Господин Ттт ни изпрати при вас! — изкрещя капитанът.

— И защо? — поинтересува се господин Ааа.

— Беше зает!

— Ама че безобразие — саркастично отбеляза господин Ааа. — Да не би да си мисли, че нямам друга работа, освен да забавлявам хората, с които няма време да се разправя?

— Не това е важното, сър — извика капитанът.

— Е, за мен е. Имам много за четене. Господин Ттт е страшно невнимателен към другите. Не му е за първи път да се отнася така към мен. Ако обичате, спрете да махате с ръце, докато не приключа. И внимавайте. Хората обикновено ме слушат, когато говоря. Или ще ме изслушате любезно, или изобщо няма да говоря.

Четиримата мъже в двора се размърдаха неспокойно и отвориха уста, а вените на лицето на капитана се издуха и в очите му се появиха сълзи.

— А сега — наставнически продължи господин Ааа, — кажете, мислите ли, че е прилично господин Ттт да се държи по такъв недостоен начин?

Четиримата го зяпаха в жегата.

— Ние сме от Земята! — каза капитанът.

— Според мен това е крайно непочтено от негова страна — мърмореше господин Ааа.

— Космически кораб. Дойдохме с него. Ето го там!

— Знаете ли, не за първи път Ттт се показва така неразумен.

— Чак от Земята.

— Знаете ли, мисля да му се обадя и да му дам да се разбере.

— Само ние четиримата, аз и тези тримата, моят екипаж.

— Да, ще му се обадя, точно така!

— Земя. Ракета. Хора. Пътуване. Космос.

— Ще му се обадя и добре ще го подредя! — извика господин Ааа и изчезна като кукла от сцената на куклен театър. В течение на една минута се чуваха яростни гласове над неизвестно какъв шантав механизъм. Долу капитанът и хората му гледаха с копнеж към красивия си кораб на хълма, така прекрасен, скъп и съвършен.

Господин Ааа се подаде на прозореца с неописуемо ликуваща физиономия.

— Извиках го на дуел! Богове! На дуел!

— Господин Ааа… — отново започна капитанът, колкото се може по-търпеливо.

— Ще го застрелям, тъй да знаете!

— Господин Ааа, бих желал да ви кажа. Изминахме шейсет милиона мили.

Господин Ааа го изгледа, сякаш го забелязваше едва сега.

— Откъде казахте, че идвате?

Капитанът грейна в усмивка.

— Е, сега вече стигнахме донякъде! — прошепна той на хората си и се обърна към господин Ааа. — Пропътувахме шейсет милиона мили. От Земята.

Господин Ааа се прозя.

— По това време на годината разстоянието е само петдесет милиона мили — отбеляза и вдигна някакво страховито на вид оръжие. — Е, а сега трябва да тръгвам. Вземете тази глупава бележка, макар да не зная каква полза ще имате от нея, идете до градчето Йопр оттатък онзи хълм и разкажете на господин Иии. Той е човекът, който ви трябва. А не господин Ттт, този идиот; отивам да го убия. Не съм ви нужен и аз, тъй като не сте по моята специалност.

— Специалност, специалност! — избухна капитанът. — Трябва ли да имате определена специалност, за да приветствате пришълци от Земята!

— Не бъдете глупав, всеки знае това!

Господин Ааа се втурна надолу.

— Довиждане! — викна и хукна по пътеката като пощурял пергел.

Четиримата пътешественици стояха като гръмнати.

— Все пак ще намерим някой, който да ни изслуша — най-сетне промълви капитанът.

— Може пък да се махнем и пак да се върнем — навъсено предложи един от хората му. — Да излетим и да кацнем пак. Да им дадем време да организират празненството.

— Може да се окаже добра идея — промърмори умореният капитан.

Малкото градче бе пълно с хора, които влизаха и излизаха през врати, поздравяваха се един друг, носеха най-разнообразни златни, сини и алени маски, маски със сребърни устни и бронзови вежди, усмихнати и намръщени, в зависимост от настроението на собственика им.

Четиримата мъже, изпотени от дългото ходене, спряха и запитаха едно малко момиченце къде е домът на господин Иии.

— Там — кимна им детето.

Капитанът се отпусна нетърпеливо, но и внимателно на коляно и се вгледа в миловидното й личице.

— Момиченце, искам да поговоря с теб.

Настани я на коляното си и постави свитите й ръчички в големите си длани, сякаш бе време за приказка за лека нощ — която обмисляше бавно, с огромно търпение и удоволствие.

— Е, чуй ме сега, момичето ми. Преди шест месеца на Марс е пристигнала друга ракета. В нея бяха един човек на име Йорк и неговият помощник. Нямаме представа какво се е случило с тях. Може да са се разбили. Пристигнали са с ракета. Също като нас. Трябва да я видиш! Огромна ракета! И тъй, ние сме Втората експедиция, след Първата. И дойдохме тук чак от Земята…

Момиченцето разсеяно освободи едната си ръка и потупа безизразната златна маска на лицето си. После извади един златен паяк-играчка и го пусна на земята, докато капитанът продължаваше да говори. Паякът послушно се изкатери до коляното й, а тя го наблюдаваше невъзмутимо през цепките на безизразната си маска. Капитанът я разтърси нежно и продължи да дудне разказа си.

— Ние сме земни хора — каза той. — Вярваш ли ми?

— Да. — Момиченцето гледаше пръстите на краката си — как шават насам-натам в прахта.

— Чудесно. — Капитанът я щипна по ръката, донякъде шеговито, донякъде гадничко, за да я накара да го погледне. — Построихме своя собствена ракета. Можеш ли да повярваш?

Момиченцето пъхна пръст в носа си.

— Да.

— И… извади си пръста от носа, детенце… аз съм капитанът и…

— И никой никога досега не е прекосявал космоса с такава голяма ракета — издекламира със затворени очи малкото създание.

— Чудесно! Откъде знаеш?

— О, телепатия. — И детето избърса небрежно пръст в коляното си.

— Е, нима това не е вълнуващо? — извика капитанът. — Не се ли радваш?

— По-добре веднага идете при господин Иии — каза момичето и пусна паяка на земята. — Господин Иии ще се радва да поговори с вас.

Отдалечи се тичешком, а паякът-играчка послушно защъка след нея.

Капитанът продължи да клечи с протегната ръка, загледан след момиченцето. Очите му се бяха размътили също като главата му. Погледна празните си длани. Устата му зяпна. Другите трима стояха до него в компанията на сенките си. Плюха върху каменната улица…

 

Господин Иии отвори вратата. Бил тръгнал на лекция, но имал свободна минута, стига да влязат по-скоро и да му кажат от какво се нуждаят…

— От малко внимание — отвърна капитанът. Бе уморен, със зачервени очи. — Ние сме от Земята, имаме си ракета, четирима сме, екипаж и капитан, изтощени сме, гладни, искаме да поспим някъде. Бихме желали някой да ни даде ключа от града или нещо подобно, някой да се ръкува с нас, да вика „Ура!“ и „Браво, човече!“ В общи линии, това е.

Господин Иии бе висок, сякаш парообразен и кльощав, с дебели сини кристали над жълтеникавите очи. Наведе се над бюрото си и затършува из книжата, като от време на време хвърляше изпитателни погледи към гостите.

— Е, май формулярите не са тук, така мисля. — Започна да рови из чекмеджетата. — Уф, къде ли съм ги набутал? Някъде. Някъде тук. О, ето ги! Ето!

Вдигна ги оживено.

— Естествено, ще трябва да ги подпишете.

— Трябва ли да минаваме през всички тези глупави формалности?

Господин Иии му отправи дебел стъклен поглед.

— Казвате, че сте от Земята, нали? Е, не ви остава нищо друго, освен да подпишете.

Капитанът написа името си.

— Желаете ли и другите да се подпишат?

Господин Иии погледна капитана, после спътниците му, и избухна в подигравателен смях.

Те да подпишат. Хо-хо! Ама че смешно. Те… ох, те да подпишат! — От очите му потекоха сълзи. Плесна се по коляното и се преви, кискаше се неудържимо. Накрая се хвана за края на бюрото и се изправи. — Те да подпишат!

Четиримата мъже се намръщиха.

— Какво му е смешното?

— Те да подпишат! — отново повтори останалият без дъх господин Иии. — Ама че смешно. Трябва да го разкажа на господин Ццц!

Прегледа попълнения формуляр, като продължаваше да се смее.

— Всичко изглежда наред — каза накрая. — Дори съгласието за евтаназия, ако се появи такава неотложна нужда.

Отново се захили.

— Съгласие за какво?

— Не говорете. Имам нещо за вас. Ето. Вземете този ключ.

Капитанът се изчерви.

— Това е голяма чест.

— Това не е ключът на града, глупчо! — сряза го господин Иии. — А просто за Дома. Тръгнете по ей онзи коридор, отключете голямата врата, влезте вътре и затворете хубаво. Можете да пренощувате там. На сутринта ще изпратя господин Ццц да ви види.

Капитанът колебливо взе ключа и остана да стои, загледан в пода. Хората му не помръдваха. Сякаш им бяха източили цялата кръв и ракетна треска. И бяха оставени съвсем пресушени.

— Какво има? Какво не е наред? — заинтересува се господин Иии. — Какво чакате? Какво искате? — Приближи, наведе се и заразглежда лицето на капитана. — Хайде, казвайте!

— Май дори вие не можете… — промълви капитанът. — Тоест, искам да кажа, да се опитате, или да си помислите… — Той се поколеба. — Положихме много усилия, изминахме дълъг път, не можете ли просто да ни стиснете ръцете и да кажете едно „Браво на вас“, не… мислите ли?

Гласът му заглъхна.

Господин Иии отсечено протегна ръка.

— Поздравления! — Усмихна им се студено. — Поздравления — повтори и се обърна. — Трябва да вървя. Използвайте ключа.

И без да им обръща повече внимание, сякаш се бяха стопили на пода, господин Иии започна да обикаля из стаята и да пълни малкото си куфарче с документи. Остана вътре цели пет минути, но не се обърна нито веднъж към скръбния квартет, който стоеше с наведени глави, с уморени крака и помръкнали очи. Докато излизаше през вратата, господин Иии бе зает да разглежда ноктите си…

 

Тръгнаха умърлушено по коридора в слабата светлина на тихия следобед. Стигнаха до голяма излъскана сребърна врата и сребърният ключ я отвори. Влязоха, затвориха и се обърнаха.

Намираха се в огромна осветена от слънцето зала. Мъже и жени седяха на маси или се бяха събрали на групички и разговаряха. При звука от затварянето на вратата се обърнаха към четиримата униформени.

Един марсианец пристъпи напред и се поклони.

— Аз съм господин Ууу.

— Аз пък съм капитан Джонатан Уилямс от Ню Йорк, Земята — вече равнодушно отвърна капитанът.

Залата незабавно гръмна!

Гредите на тавана се разтресоха от викове и възгласи. Хората се втурнаха напред, махаха и крещяха радостно, събаряха маси, ликуваха, тълпяха се около хората от Земята, след което ги вдигнаха и ги понесоха на ръце. Обиколиха шест пъти цялата зала, като подскачаха и пееха.

Хората от Земята бяха тъй потресени, че се оставиха да ги носят цяла минута, преди да започнат да се смеят и да си викат един на друг.

— Хей! Това вече ми харесва!

— Това е живот! Еха! Ура! Хей!

Намигаха си. Вдигаха ръце и пляскаха.

— Хей!

— Ура! — рече тълпата.

Настаниха ги на една маса. Виковете утихнаха.

Капитанът едва не се разрида.

— Благодаря ви. Хубаво е, страшно е хубаво.

— Разкажете ни за себе си — подкани ги господин Ууу.

Капитанът прочисти гърлото си.

Докато говореше, аудиторията охкаше и ахкаше. Той представи екипажа си; всички произнесоха по една кратка реч и останаха смутени от бурните аплодисменти и овации.

Господин Ууу тупна капитана по рамото.

— Радвам се да видя и други хора от Земята! Аз също съм оттам.

— Вие? От Земята? — Капитанът го зяпна. — Но как е възможно? С ракета ли дойдохте? Нима наистина космическите полети съществуват от векове? — Гласът му бе изпълнен с разочарование. — От коя страна сте?

— От Тюиереол. Пристигнах чрез силата на духа на тялото ми, преди много години.

— Тюиереол — повтори капитанът. — Не съм чувал за такава страна. А какво беше това за силата на духа на тялото?

— А това е госпожица Ррр, тя също е от Земята. Нали, госпожице Ррр?

Госпожица Ррр кимна и се разсмя малко странно.

— А също така господин Ъъъ, господин Яяя и господин Ввв!

— Аз пък съм от Юпитер — изпъчи се един мъж.

— А аз — от Сатурн! — заяви друг и очите му проблеснаха лукаво.

— Юпитер, Сатурн — промърмори капитанът, премигваше.

Беше станало много тихо; хората стояха наоколо или седяха на странно празните за банкет маси. Жълтите им очи блестяха, под скулите им имаше тъмни сенки. Капитанът едва сега забеляза, че няма прозорци; светлината като че ли проникваше през стените. Имаше само една врата.

Капитанът трепна.

— Нещо не е наред. Къде на Земята се намира Тюиереол? Някъде край Америка ли е?

— Какво е Америка?

— Не сте чували за Америка? Казвате, че сте от Земята, а не знаете за Америка!

Господин Ууу се изправи гневно.

— Земята е планета на морета и единствено на морета. Там няма суша. Аз съм от Земята и го зная.

— Чакайте малко. — Капитанът отстъпи назад. — Изглеждате като обикновен марсианец. Жълти очи. Кафява кожа.

— На Земята има само джунгла — гордо заяви госпожица Ррр. — Аз съм от Орри, от изградената със сребро цивилизация!

Сега капитанът се обърна и изгледа поред господин Ууу, после господин Ъъъ, господин Ззз, господин Ннн, господин Ххх и господин Ббб. Жълтите им очи се разширяваха и свиваха на светлината, фокусираха се и се разсейваха. Започна да трепери. Накрая се обърна към хората си и ги изгледа мрачно.

— Разбирате ли какво е това?

— Какво, сър?

— Това не е никакво празненство — уморено отвърна капитанът. — Не е никакъв банкет. Това не са представители на властите. Не е импровизирано парти. Вижте очите им. Чуйте ги само!

Никой не смееше да поеме дъх. Само очите им шареха из затворената стая.

— Едва сега разбирам… — Гласът на капитана звучеше кухо и сякаш много отдалеч. — Едва сега разбирам защо всеки ни даваше бележки и ни препращаше нататък, докато не се срещнахме с господин Иии, който ни прати по коридора с ключ да отворим вратата и да я затворим след себе си. И ето ни тук…

— Къде, сър?

Капитанът въздъхна.

— И ето ни в лудницата.

 

Бе нощ. Голямата зала бе потънала в тишина и бе слабо озарена от скрити светлини в прозрачните стени. Четиримата мъже от Земята седяха около една дървена маса с унило клюмнали глави и си шепнеха. Мъже и жени лежаха сгушени на пода. В тъмните ъгли се долавяше по някое движение, от време на време мъж или жена размахваха ръце. На всеки половин час някой от екипажа се опитваше да отвори сребърната врата и се връщаше на масата.

— Не става, капитане. Добре сме заключени.

— Сериозно ли ни мислят за луди, сър?

— Напълно. Точно затова не ни посрещнаха с гръм и трясъци. Просто са ни изтърпявали; явно тук психичните заболявания не са рядкост. — Той посочи тъмните спящи тела около тях. — Параноици, всички до един! И как само ни посрещнаха! В един момент… — в очите му блесна и угасна пламъче — в един момент си помислих, че най-сетне наистина ни посрещат. Цялото онова викане, пеене и речи. Доста приятно, нали… поне докато траеше?

— Колко време ще ни държат тук, сър?

— Докато не докажем, че не сме ненормални.

— Това не би трябвало да е трудно.

Надявам се.

— Не изглеждате особено сигурен, сър.

— Не съм. Вижте в онзи ъгъл.

Един мъж клечеше в мрака. От устата му излизаше син пламък, който прие заоблените форми на дребна гола жена. Тя разцъфтя нежно сред парите от кобалтова светлина, като шепнеше и въздишаше.

Капитанът кимна към друг ъгъл. Там стоеше жена и се променяше. Отначало бе вградена в кристална колона, после се разтопи и се превърна в златна статуя, в жезъл от полиран кедър и накрая — отново в жена.

Навсякъде из среднощната зала хората си играеха с тънки виолетови пламъци, променяха се и се движеха, защото именно нощта бе времето на промените и емоциите.

— Вълшебници, магьосници — прошепна един от мъжете.

— Не. Халюцинации. Предават ни своето безумство, за да виждаме и ние халюцинациите им. Телепатия. Самовнушение и телепатия.

— Това не ви ли тревожи, сър?

— Тревожи ме. Ако халюцинациите могат да изглеждат така „истински“ за нас и за всеки друг, ако могат да са така грабващи и правдоподобни, то няма нищо чудно, че са ни приели за луди. Щом онзи мъж може да създаде малката синя огнена жена, а жената да се превръща в колона, какво им пречи на нормалните марсианци да решат, че ние сме създали ракетата си с нашите умове?

— О! — възкликнаха хората му в сенките.

Около тях в огромната зала подскачаха, припламваха и изчезваха сини пламъци. Малки демони от червен пясък тичаха между зъбите на спящите. Жени се превръщаха в блестящи змии. Миришеше на влечуги и животни.

На сутринта всички изглеждаха свежи, щастливи и напълно нормални. Нямаше никакви пламъци и демони. Капитанът и хората му чакаха до сребърната врата с надеждата, че тя ще се отвори.

Господин Ццц дойде след около четири часа. Имаха чувството, че е прекарал поне три часа от другата страна и ги е изучавал, преди да влезе и да ги покани в малкия си кабинет.

Бе приветлив усмихнат мъж, ако можеше да се вярва на маската му — на нея бяха нарисувани не една, а три усмивки. Зад нея се чуваше гласът на не толкова радушен психолог.

— Значи вие сте новата беля?

— Мислите, че сме луди, но не сме — каза капитанът.

— Съвсем не. Не мисля, че всички вие сте луди. — Психологът посочи с малката си пръчица капитана. — Не. Само вие, сър. Останалите са вторични халюцинации.

Капитанът се плесна по коляното.

Това било значи! Ето защо господин Иии така се смееше, когато го попитах дали не иска и хората ми да подпишат!

— Да, господин Иии ми разказа. — Психологът се разсмя през ухилената си маска. — Добра шега. Докъде бях стигнал? А, да, до вторичните халюцинации. Идват жени, от ушите на които изпълзяват змии. Когато ги излекувам, змиите изчезват.

— Ще се радваме да бъдем излекувани. Хайде, започвайте.

Господин Ццц изглеждаше изненадан.

— Колко необичайно. Малцина искат да бъдат излекувани. Нали разбирате, лечението е драстично.

— Действайте! Сигурен съм, че сам ще се уверите, че всички сме съвсем с всичкия си.

— Нека проверя документите ви, за да съм сигурен, че са в ред за „лечението“. — Той прелисти една папка. — Да. Знаете ли, случаи като вашия се нуждаят от специално „лечение“. Хората в онази зала са с по-леки заболявания. Щом обаче сте стигнали толкова далеч — с първични, вторични, слухови, обонятелни и вкусови халюцинации, както и с осезателни и оптични фантазии, — положението е наистина много сериозно. Ще трябва да прибегнем до евтаназия.

Капитанът скочи с рев.

— Вижте какво, до гуша ни дойде! Прегледайте ни, чукайте ни по коленете, проверете сърцата ни, изследвайте ни, задавайте ни въпроси!

— Можете да говорите свободно.

Капитанът говори разпалено цял час. Психиатърът слушаше.

— Невероятно — замислено каза накрая. — Това е най-подробната фантазия, която съм чувал.

— По дяволите, ще ви покажем ракетата си! — изкрещя капитанът.

— Ще се радвам да я видя. Можете ли да я материализирате в тази стая?

— О, че как. Намира се в папката, под буква Р.

Господин Ццц сериозно заразглежда папката. После изцъка с език и я затвори.

— Защо ми казахте да търся? Ракетата не е там.

— Естествено, че не е, идиот такъв! Майтапех се. Лудите майтапят ли се?

— Понякога може да се намери по някое странно чувство за хумор. А сега ме заведете при ракетата си. Искам да я видя.

 

Бе пладне. Беше станало много горещо, когато стигнаха до ракетата.

— Така значи.

Психологът отиде до кораба и го почука. Разнесе се тихо кънтене.

— Мога ли да вляза? — лукаво попита той.

— Можете.

Господин Ццц пристъпи вътре и дълго не се появи.

— Ама че идиотско, вбесяващо положение! — Капитанът дъвчеше пура, докато чакаше. — Иде ми да се върна у дома и да кажа на хората да не се занимават с Марс. Ама че подозрителна сбирщина кретени!

— Изглежда, голяма част от населението им е побъркана, сър. Това като че ли е основната причина за съмненията им.

— Въпреки това всичко е адски дразнещо.

След половин час ровене, чукане, слушане, мирисане и опитване психологът най-сетне се появи навън.

— Е, сега вярвате ли! — изкрещя капитанът, сякаш се обръщаше към глух.

Психологът затвори очи и сбърчи нос.

— Това е най-невероятният пример на осезателна халюцинация и хипнотично внушение, с който съм се сблъсквал. Разгледах вашата „ракета“, както я наричате. — Почука корпуса. — Чувам я. Звукова илюзия. — Пое въздух. — Подушвам я. Обонятелна халюцинация, предизвикана чрез телепатия. — Целуна кораба. — Вкусвам я. Вкусова илюзия!

Стисна ръката на капитана.

— Мога ли да ви поздравя? Вие сте психопатичен гений! Създали сте абсолютно завършено творение! Проектирането на собствения ви психически живот в съзнанието на друг чрез телепатия и запазване на халюцинациите от отслабване е почти невъзможна задача. Хората в Дома обикновено се ограничават със зрителните халюцинации, в най-добрия случай — с комбинация между зрителни и слухови. А вие сте успели да балансирате всичко накуп. Вашето безумие е напълно съвършено!

— Моето безумие?!

Капитанът бе съвсем пребледнял.

— Да, да, що за чудесно безумие. Метал, гума, гравитационни уреди, храна, дрехи, гориво, оръжия, подвижни стълби, болтове, гайки, лъжици… Вътре наброих десет хиляди отделни предмета! Никога не съм виждал толкова завършено нещо. Имаше дори сенки под койките и под всичко останало! Каква концентрация на волята! И всичко, независимо как или кога го проверявах, си имаше миризма, осезаемост, вкус, звук! Дайте да ви прегърна!

Най-сетне отстъпи назад.

— Ще напиша върху вас най-голямата си монография! Следващия месец ще представя случая ви пред Марсианската академия! Вижте се само! Та вие сте сменили дори цвета на очите си от жълти на сини, кожата ви от кафява е станала розова. А дрехите, а ръцете ви! С по пет пръста вместо шест! Биологични метаморфози чрез психическа неуравновесеност! А и тримата ви приятели…

Извади малък пистолет.

— Естествено, неизлечим случай. Бедният невероятен човек. Мъртъв ще сте по-щастлив. Имате ли някакви последни думи?

— Спрете, за Бога! Не стреляйте!

— Нещастно създание. Ще те освободя от това страдание, накарало те да си въобразяваш ракетата и тези трима мъже. Ще бъде завладяващо да гледам как приятелите ти и ракетата изчезват, след като те убия. Ще напиша хубава статия за разпадането на невротичните образи, наблюдавано от първо лице.

— Аз съм от Земята! Казвам се Джонатан Уилямс, а това…

— Да, зная — успокои го господин Ццц и стреля.

Капитанът рухна с куршум в лицето. Останалите трима изкрещяха.

Господин Ццц се облещи към тях.

— Продължавате да съществувате? Направо страхотно! Халюцинации с времева и пространствена устойчивост! — Насочи оръжието към тях. — Е, така ще ви уплаша, че ще изчезнете.

— Не! — изкрещяха тримата мъже.

— Звуков апел дори след смъртта на пациента — отбеляза господин Ццц, докато ги застрелваше.

Тримата останаха да лежат неподвижни на пясъка, без да се променят.

Той ги ритна. После почука по кораба.

— Продължава да е тук! И те също!

Стреля отново и отново в телата. После отстъпи назад. Усмихнатата маска падна от лицето му.

Физиономията на психолога бавно се промени. Челюстта му увисна. Пистолетът се изхлузи от пръстите му. Очите му гледаха празно и отсъстващо. Той вдигна ръце и се завъртя неуверено. Заопипва телата. Устата му се изпълни със слюнка.

— Халюцинации — мърмореше трескаво. — Вкус. Зрение. Мирис. Звук. Осезание.

Размаха ръце. Очите му се изцъклиха. От устата му започна да излиза пяна.

— Махайте се! — изкрещя на телата. — Махай се! — викна към кораба.

Погледна треперещите си ръце.

— Заразен съм — прошепна невярващо. — Прехвърлило се е върху мен. Телепатия. Хипноза. Сега и аз съм луд. Заразен. От халюцинации във всички форми на възприятието.

Спря и затърси с изтръпнали пръсти пистолета.

— Има само едно лекарство. Един-единствен начин да ги накарам да се махнат, да изчезнат.

Проехтя изстрел. Господин Ццц се строполи.

Четирите човешки трупа лежаха на слънцето. Господин Ццц също.

Ракетата стоеше килната върху малкия слънчев хълм, без да изчезва.

Жителите на градчето я намериха привечер и се зачудиха какво ли е това. Никой не знаеше, така че я продадоха на един вехтошар, която я откара да я разреже и да я продаде на вторични суровини.

Цяла нощ валя. Следващият ден бе ясен и топъл.

Мъртвият сезон

Сам Паркил въртеше метлата, разчистваше синия марсиански пясък.

— Готово. Погледни де! — Той посочи. — Виж само табелата. ХОТДОЗИТЕ НА САМ! Елма, не е ли прекрасна?

— Разбира се, Сам — каза жена му.

— Господи, ама че промяна! Де да можеха да ме видят момчетата от Четвъртата експедиция! Радостен съм, че съм в бизнеса, а останалите още набиват крак във войската. Ще натрупаме хиляди, Елма. Хиляди!

Жена му го изгледа дълго, без да каже нищо. Накрая попита:

— Капитанът, който застрелял онзи, дето си мислел, че трябва да убие всички останали хора от Земята. Как му беше името?

— Спендър. Абсолютен ненормалник. Голям особняк беше. О, капитан Уайлдър ли? Отлетял е за Юпитер, доколкото чух. Било издигане. Знаеш ли, струва ми се, че и той малко се смахна на Марс. Страшно докачлив, нали се сещаш. Ще се върне от Юпитер и Плутон след двайсетина години, ако изкара късмет. Това получи, задето не си затваряше устата. А докато той замръзва от студ, виж ме мен! Виж това място!

Намираха се на кръстопът, където се срещаха две пусти шосета и отново се разделяха в мрака. Именно тук Сам Паркил бе избрал да издигне паянтовата барака от алуминий, осветена от ярка бяла светлина и тресяща се от звуците на джубокса.

Спря да оправи бордюра от натрошено стъкло, който бе поставил покрай пътеката. Беше взел стъклото от едни стари марсиански постройки сред хълмовете.

— Най-добрата стока на двата свята! Първият човек на Марс с лавка за хотдог! Най-вкусният лук, чили и горчица! Не можеш да кажеш, че не си отварям очите на четири. Това са главните магистрали, а там е мъртвият град и полезните изкопаеми. Камионите от Селище 101 ще има да минават денонощно оттук! Зная къде да избера място, нали?

Жена му заразглежда ноктите на ръцете си.

— Мислиш ли, че тези десет хиляди работнически ракети от нов тип ще стигнат до Марс? — попита най-сетне.

— След около месец — отвърна той. — Какво смешно има?

— Не вярвам на земните хора — каза тя. — Ще повярвам, когато сама видя десетте хиляди ракети да пристигат със сто хиляди мексиканци и китайци в тях.

— Клиенти. — Той се наслади на думата. — Сто хиляди гладни души.

— Ако — каза бавно жена му, гледаше небето — няма атомна война. Не вярвам на атомните бомби. Толкова са много на Земята, че не се знае какво може да стане.

— О — каза Сам и продължи да мете.

С периферното си зрение забеляза синьо проблясване. Нещо се зарея нежно във въздуха зад него.

— Сам — чу гласа на жена си. — Един твой приятел е дошъл да те види.

Сам рязко се извъртя и се озова пред маската, която се носеше на вятъра.

— Пак ли ти! — възкликна Сам и вдигна метлата като оръжие.

Маската кимна. Бе изсечена от светлосиньо стъкло и бе надяната над тънка шия, под която се развяваше широка роба от тънка жълта коприна. От гънките се появиха две сребристи, сякаш плетени ръце. Устата на маската представляваше процеп, от който се носеха мелодични звуци, докато тя заедно с робата и ръцете ту се издигаше нагоре, ту се снишаваше.

— Господин Паркил, отново дойдох да говоря с вас — произнесе гласът зад маската.

— Нали ти казах, че не искам да те виждам тук! — викна Сам. — Ела де. Ще ти дам Заболяването!

— Вече прекарах Заболяването — каза гласът. — Аз съм един от малцината оцелели. Дълго боледувах.

— Тогава иди се крий сред хълмовете, където ти е мястото. Защо си дошъл да ме тормозиш? Съвсем неканен. По два пъти на ден.

— Не искаме да ви сторим нищо лошо.

— Аз обаче искам! — каза Сам и отстъпи назад. — Не обичам непознатите. Не обичам марсианци. Никога не бях виждал марсианец. Неестествено е. През всичките тези години се криете, а сега изведнъж ми се струпвате на главата. Остави ме на мира.

— Дойдохме по много важен въпрос — каза синята маска.

— Ако е заради земята, моя е. Построих си лавката за хотдог със собствените си ръце.

— В известен смисъл наистина е заради земята.

— Вижте какво — каза Сам. — Аз съм от Ню Йорк. Там, откъдето идвам, има още десет милиона като мен. А вие сте останали само няколко десетки, нямате градове, мотаете се из хълмовете без водачи, без закони, а сега ми се изтъпанчвате да ми говорите за земята. Е, старото се отдръпва, за да отвори път на новото. Това е положението. Даваш и вземаш. Имам пистолет. Заредих го, след като си отиде сутринта.

— Ние, марсианците, сме телепати — каза студената синя маска. — Намираме се в контакт с един от градовете ви оттатък мъртвото море. Слушахте ли радио?

— Радиото ми е развалено.

— Значи не знаете. Има важна новина. Относно Земята…

Сребърната ръка направи знак. В нея се появи бронзова тръба.

— Нека ви покажа това.

— Пистолет! — изкрещя Сам Паркил.

Миг по-късно бе извадил собственото си оръжие от кобура и стреля в мъглата, в робата, в синята маска.

Маската остана за малко във въздуха. После копринената роба се свлече с тихо шумолене като малка циркова шатра, маската се спусна надолу и сребърните нокти изтракаха върху каменната пътека. Маската остана да лежи върху малка купчинка безмълвни бели кости и плат.

Сам стоеше задъхан.

Жена му се олюляваше над купчинката.

— Това не е оръжие — каза тя и се наведе. Вдигна бронзовата тръба. — Искаше да ти покаже някакво съобщение. Написано е със странна писменост, само сини змии. Не мога да го разчета. Ти можеш ли?

— Не, това е марсианско картинно писмо. Кой знае какво е. Остави го! — Сам трескаво се огледа. — Може да има и други! Трябва да го махнем оттук. Донеси лопатата!

— Какво си решил да правиш?

— Ще го погреба, разбира се!

— Не биваше да стреляш по него.

— Да, стана грешка. По-бързо!

Тя мълчаливо му донесе лопатата.

В осем часа̀ Сам отново метеше машинално пред лавката. Жена му седеше със скръстени ръце на ярко осветения праг.

— Съжалявам, че стана така — каза той. Погледна я и извърна очи. — Разбираш, че стана по чиста случайност.

— Да — каза жена му.

— Стана ми страшно гадно, когато го видях да измъква онова оръжие.

— Какво оръжие?

— Добре де, взех го за оръжие! Съжалявам, съжалявам! Колко пъти трябва да го кажа!

— Ш-ш-ш. — Елма сложи пръст на устните си. — Тихо.

— Не ми пука — изсумтя той. — Зад мен е цялата компания Земни селища! Тези марсианци няма да посмеят…

— Виж — каза Елма.

Той погледна към дъното на мъртвото море. Изпусна метлата. Вдигна я, отвори уста, от нея капна малка капка слюнка. Изведнъж се разтрепери целият.

— Елма, Елма, Елма!

— Идат — каза Елма.

По древното морско дъно, подобно на сини призраци, подобно на син дим се носеха десетина високи марсиански пясъчни кораба със сини платна.

— Пясъчни кораби! Но тях вече ги няма, Елма. Пясъчните кораби вече не съществуват!

— Приличат ми точно на такива — каза тя.

— Но властите ги конфискуваха всичките! Натрошиха ги, а няколко продадоха на търг! Аз съм единственият в цялата проклета територия, който притежава кораб и може да го управлява.

— Вече не. — Тя кимна към морето.

— Бързо! Да се махаме оттук!

— Защо? — бавно попита тя, очарована от марсианските кораби.

— Защото ще ме убият! Бързо, влизай в пикапа!

Елма не помръдна.

Наложи се да я завлече насила зад бараката, където чакаха две машини — пикапът, който използваше редовно допреди около месец, и старият марсиански пясъчен кораб, който бе купил просто така на един търг и с който през последните три седмици бе пренасял материали по гладкото морско дъно. Едва сега се сети. Двигателят на пикапа лежеше изваден на земята — вече втори ден се занимаваше с него.

— Пикапът май не е във форма — отбеляза Елма.

— Пясъчният кораб. Качвай се!

— И да те оставя да ме возиш в пясъчен кораб? Как пък не!

— Качвай се! Мога да го управлявам.

Натика я вътре, скочи зад нея, сграбчи кормилото и завъртя кобалтовото платно да улови вечерния ветрец.

Звездите светеха ярко, сините марсиански кораби се носеха по шепнещите пясъци. Собственият му кораб отначало не искаше да помръдне, но той се сети за котвата и побърза да я вдигне.

— Хайде!

Вятърът понесе устремно пясъчния кораб по дъното на мъртвото море, над отдавна погребани кристали, покрай полуизправени стълбове, изоставени докове от мрамор и месинг, покрай мъртви бели шахматни градове и пурпурни подножия на хълмове към далечината. Марсианските кораби станаха по-малки, след това подгониха кораба на Сам.

— Май им дадох да разберат, за Бога! — викна Сам. — Ще докладвам в Ракетната корпорация. Ще ми дадат закрила! Доста съм бърз.

— Можеха да те спрат, ако искаха — уморено рече Елма. — Просто не им се занимаваше.

Той се изсмя.

— Как пък не. Защо им е да ме оставят? Не, просто не бяха достатъчно бързи, това е.

— Мислиш ли? — Елма кимна към нещо зад него.

Той не се обърна. Усети студен полъх. Боеше се да се обърне. Долови нещо на седалката зад себе си, нещо крехко като дъх в студена утрин и синьо като дим от хикория по здрач, нещо като стари бели дантели, като снежинки, като тънък чуплив скреж върху земята.

Чу се звън като от чупене на тънка стъклена чиния. Смях. И отново тишина. Той се обърна.

Момичето седеше спокойно на пейката при кормилото. Китките й бяха тънки като висулки, очите — ясни като луните и също тъй големи, спокойни и бели. Вятърът духаше в лицето й и тя се вълнуваше като отражение в студена вода, коприната се развяваше около крехкото й тяло като струйки син дъжд.

— Върнете се — каза тя.

— Няма. — Сам трепереше с фините деликатни тръпки на ужаса, подобно на увиснал във въздуха стършел, неспособен да избере между страха и омразата. — Махай се от кораба ми!

— Това не е ваш кораб — каза видението. — Той е стар като света ни. Плавал е по пясъчните морета преди десет хиляди години, когато те са шептели и доковете са оставали празни, а вие дойдохте и го откраднахте. А сега обърнете и се върнете при кръстопътя. Трябва да разговаряме. Случи се нещо важно.

— Махай се от кораба ми! — каза Сам. Измъкна пистолета от скърцащия кожен кобур. Насочи го внимателно. — Скачай, докато преброя до три, или…

— Недейте! — извика момичето. — Няма да ви направя нищо. Нито пък някой от другите. Идваме с мир!

— Едно — каза Сам.

— Сам! — обади се Елма.

— Чуйте ме — каза момичето.

— Две — твърдо рече Сам.

— Сам! — извика Елма.

— Три — каза Сам.

— Ние само… — каза момичето.

Пистолетът изтрещя.

На слънчевата светлина снегът се топи, кристалите се изпаряват, превръщат се в нищо. В светлината на огъня парите танцуват и изчезват. В кратера на вулкана крехките неща се пръсват и изчезват. От изстрела, от огъня, от сътресението момичето се нагъна като мек шал, стопи се като кристална статуетка. Вятърът отнесе онова, което бе останало от нея — лед, снежинка, дим. Мястото до кормилото опустя.

Сам прибра пистолета, без да погледне жена си.

— Сам — прошепна тя над осветеното от луните пясъчно море минута по-късно. — Спри кораба.

Той обърна към нея пребледнялото си лице.

— Не, няма да го направиш. Няма да ме оставиш, не и след цялото това време.

Тя погледна ръката му, докосваща пистолета.

— Мисля, че ти би го направил. Всъщност сигурна съм, че би го направил.

Той рязко завъртя глава, стиснал здраво кормилото.

— Елма, това е лудост. Още малко и ще стигнем града, всичко ще е наред!

— Да — студено отвърна жена му и легна назад.

— Елма, изслушай ме.

— Няма нищо за слушане, Сам.

— Елма!

Минаваха край едно малко бяло шахматно градче и в своето безсилие, в яростта си той изстреля шест куршума в кристалните кули. Градът се разпадна в душ древно стъкло и пръснат кварц. Изчезна като направен от сапун. Вече не съществуваше. Той се разсмя, стреля отново и последната кула, последната шахматна фигура се подпали и се понесе към звездите на сини парченца.

— Ще ги науча аз! Всичките ще ги науча!

— Давай, Сам, научи ни. — Тя лежеше в сенките.

— Ето още един град! — Сам зареди пистолета. — Гледай само как ще го подредя!

Призрачните сини кораби се появиха зад тях и започнаха неумолимо да нарастват. Отначало той не ги видя. Чу единствено високото свистене, писъка на стомана в пясък — това бе звукът на острите като бръснач носове, разсичащи морското дъно, червените и сини знамена се развяваха. В светлосините кораби имаше тъмносини фигури, мъже с маски, мъже със сребристи лица, мъже със сини звезди вместо очи, мъже с изваяни златни уши, мъже с бузи от метални листа и инкрустирани с рубин устни, мъже със скръстени ръце, мъже, които го преследваха. Марсиански мъже.

Един, два, три, броеше ги Сам. Марсианските кораби приближаваха.

— Елма, Елма, не мога да им избягам на всичките!

Елма не отговори, дори не се надигна от мястото си.

Сам стреля осем пъти. Един от пясъчните кораби се разпадна — платното, изумруденият корпус, бронзовите рифови връзки, луннобялото кормило и всички образи в него. Маскираните мъже се забиха в пясъка и се разпаднаха в оранжеви пламъци и дим.

Но другите кораби все така приближаваха.

— Много са, Елма! — извика той. — Ще ме убият!

Пусна котвата. Безсмислено бе. Платното се спусна и се нагъна с шепот. Корабът спря. Вятърът спря. Пътуването спря. Марс стоеше замръзнал, докато великолепните марсиански съдове обикаляха колебливо около него.

— Човече от Земята — обади се нечий глас някъде отгоре. Раздвижи се сребриста маска. Рубинените устни заблестяха едновременно с думите.

— Нищо не съм направил!

Сам гледаше наобиколилите го лица — най-малко сто. На Марс не бяха останали много марсианци — общо сто, най-много сто и петдесет. И сега повечето от тях бяха тук, в мъртвото море, във възкресените си кораби, край мъртвите си шахматни градове, един от които току-що се бе пръснал като улучена с камък кристална ваза. Сребристите маски проблясваха.

— Беше грешка — умолително каза той, докато слизаше от кораба си. Жена му остана да лежи като мъртва на дъното. — Дойдох тук като всеки честен предприемчив бизнесмен. Взех малко материали от една разбила се ракета и си построих най-хубавата лавка, която сте виждали, на онзи кръстопът… знаете къде е. Трябва да признаете, че ме бива като строител. — Сам се разсмя и се огледа. — И тогава се появи онзи марсианец… зная, че ви е бил приятел. Смъртта му бе злополука, уверявам ви. Исках само да имам лавка за хотдог, единствената лавка на Марс, първата и най-важна от всички. Разбирате ли? Щях да предлагам най-хубавите проклети хотдози, с чили и лук, и портокалов сок.

Сребристите маски останаха неподвижни, пламтящи на лунната светлина. Жълти очи светеха към него. Усети как стомахът му се свива, стяга се, става на камък. Захвърли пистолета в пясъка.

— Предавам се.

— Вземете оръжието си — казаха в хор марсианците.

— Какво?

— Оръжието. — Ръка от скъпоценни камъни махна над синия нос на един от корабите. — Вземете го. Махнете го.

Без да повярва на чутото, той вдигна пистолета.

— А сега — продължи гласът, — обърнете кораба и се върнете при лавката си.

— Веднага ли?

— Веднага — каза гласът. — Няма да ви направим нищо лошо. Побягнахте, преди да успеем да ви обясним. Елате.

 

Огромните кораби обърнаха леко като лунни перца. Подобните им на криле платна заплющяха, сякаш ръкопляскаха. Маските святкаха, обръщаха се, проблясваха в сенките.

— Елма! — Сам се качи тежко в кораба. — Ставай, Елма. Връщаме се.

Беше развълнуван. От облекчение говореше почти несвързано.

— Няма да ми направят нищо лошо. Няма да ме убият, Елма. Ставай, мила, ставай.

— Какво… какво? — Елма бавно примига. Корабът потегли отново. Тя се надигна като в полусън на мястото си и се отпусна като чувал с камъни, без да каже нищо повече.

Пясъкът се плъзгаше под кораба. След половин час бяха отново на кръстопътя, корабите бяха хвърлили котва и всички бяха слезли.

Водачът им застана пред Сам и Елма. Маската му бе от кован полиран бронз, очите — тънки, безкрайно синьо-черни цепки, устата — процеп, пред който излизаха думите.

— Отваряйте лавката си — каза гласът. Ръка в диамантена ръкавица му махна. — Пригответе провизиите, храната, странните си вина, защото тази вечер е наистина велика!

— Искате да кажете, че ще ми позволите да остана тук? — каза Сам.

— Да.

— И не ми се сърдите?

Маската бе сурова, изрязана, студена и сляпа.

— Пригответе си лавката — тихо каза гласът. — И вземете това.

— Какво е това?

Сам запримигва към сребърния свитък, върху който танцуваха подобни на змии йероглифи.

— Това е документ за собственост върху цялата територия от сребърните планини до сините хълмове, от мъртвото солено море до далечните долини от лунен камък и изумруд — каза Водачът.

— И всичко т-т-това мое? — заекна ошашавен Сам.

— Ваше.

— Имот от сто хиляди квадратни мили?

— Да.

— Чу ли, Елма?

Елма седеше на земята със затворени очи, опряла гръб на алуминиевата лавка за хотдог.

— Но защо… защо… защо ми давате всичко това? — попита Сам, мъчеше се да надникне в металните процепи на очите.

— Това не е всичко. Вземете.

Появиха се други шест свитъка. Бяха съобщени имена, описани територии.

— Та това е половината Марс! Притежавам половината Марс! — Сам стисна свитъците в юмруци. Размаха ги към Елма и избухна в безумен смях. — Елма, чу ли?

— Чух — каза тя, гледаше небето.

Сякаш очакваше нещо. Вече бе започнала да се съживява по малко.

— Благодаря, много ви благодаря — каза Сам на бронзовата маска.

— Сега е голямата нощ — каза маската. — Трябва да сте готов.

— Ще съм готов. Какво… изненада ли има? Да не би ракетите от Земята да пристигат един месец по-рано? Всичките десет хиляди ракети със заселници, миньори, работници и жените им? Всичките сто хиляди души? Няма ли да е страхотно, Елма? Виждаш ли, нали ти казах. Нали ти казах, в онова градче там няма да има само хиляда души. Ще дойдат още петдесет хиляди, месец по-късно — още сто хиляди, а към края на годината ще са милион. А моята лавка за хотдог ще е единствената на най-оживения път към мините!

Маската се зарея на вятъра.

— Оставяме ви. Пригответе се. Земята е ваша.

На лунната светлина старите кораби се обърнаха и потеглиха над движещите се пясъци подобно на метални цветчета на някакво древно цвете, на сини перца, на огромни и тихи кобалтови пеперуди. Маските блестяха и трепкаха, докато последният проблясък, последната синя искрица не изчезна сред хълмовете.

— Елма, защо го направиха? Защо не ме убиха? Нима не знаят? Какво им е станало? Елма, не разбираш ли? — Той я разтърси за рамото. — Притежавам половината Марс!

Тя гледаше нощното небе и чакаше.

— Хайде — каза той. — Трябва да се приготвим. Кренвиршите трябва да са врели, хлебчетата да се затоплят, да се приготви чили, да се обели и нареже лук, да извадим подправките, да приготвим кърпите, да почистим! Хей! — Затанцува от радост. — Ох, как само се радвам! Да, страшно се радвам! — пропя фалшиво. — Днес е щастливият ми ден!

Трескаво свари кренвирши, наряза хлебчета, накълца лук.

— Само си помисли, онзи марсианец каза — изненада. Това може да означава само едно, Елма. Онези сто хиляди са подранили, пристигат тази вечер! Ще е претъпкано! Дни наред ще работим без почивка заради всички туристи, които ще се появят тук. Помисли само какви пари ще изкараме!

Излезе навън и погледна към небето. Не видя нищо.

— Сигурно всеки момент — каза той, вдиша с радост прохладния въздух, вдигна ръце и се потупа по гърдите. — А-а-ах!

Елма не каза нищо. Белеше картофи за пържене, без да сваля очи от небето.

— Сам — каза след половин час. — Ето я. Погледни.

Той погледна и я видя.

Земята.

Изгряваше над хълмовете пълна и зелена, приличаше на скъпоценен камък.

— Милата Земя — прошепна нежно той. — Прекрасната ми Земя. Прати ми гладните и жадните. Нещо… как продължаваше това бе? Прати ми своите гладни, Земя. Сам Паркил ги чака, кренвиршите са врели, чилито е готово, всичко е подредено. Хайде, Земя, прати ми ракетите си!

Отдалечи се малко, за да огледа лавката. Ето я — съвършена като току-що снесено яйце върху сухото морско дъно, единственото ядро светлина и топлина сред стотиците мили самота и пустош. Бе като сърце, биещо самотно в огромно тъмно тяло. Изпита едва ли не печал, докато гледаше гордостта си с насълзени очи.

— Наистина те кара да се смириш — каза той сред миризмите на кренвирши, топли хлебчета и масло. — Елате — покани той звездите в небето. — Кой ще се осмели пръв?

— Сам — каза Елма.

Земята се промени в черното небе.

Подпали се.

Част от нея като че ли се разлетя на милиони парчета, сякаш експлодира някакъв гигантски пъзел. Цяла минута горя със зловещ пламък, стана тройно по-голяма, после помръкна.

— Какво беше това? — попита Сам, взрян в зеления пожар в небето.

— Земята — каза Елма, стиснала ръце.

— Не може да е Земята, не може да е Земята! Не, това не е Земята! Не може да бъде.

— Искаш да кажеш, че не ти се вярва да е Земята — каза Елма и го погледна. — Това ли имаш предвид?

— Не е Земята… о, не, не може да бъде! — проплака той.

Стоеше неподвижно с отпуснати ръце, зяпнал, с широко отворени невиждащи очи.

— Сам — повика го тя. За първи път от дни в очите й имаше живец. — Сам?

Той гледаше нагоре към небето.

— Е — каза тя. Около минута се оглеждаше мълчаливо. После пъргаво преметна една мокра кърпа през ръка. — Запали още лампи, пусни музиката, отвори вратата. Следващата пратка клиенти ще пристигне след около милион години. Трябва да се приготвим, да.

Сам не помръдваше.

— Какво чудно място за лавка за хотдог — каза тя.

Взе клечка за зъби от една чаша и я пъхна между резците си.

— Ще ти издам една малка тайна, Сам — прошепна, като се наведе към него. — Май започва мъртвият сезон.

Милион години пикник

На мама й хрумна идеята, че може би няма да е зле цялото семейство да се разсее и да иде за риба. Думите обаче не бяха нейни, Тимъти го знаеше. Беше ги казал татко, но мама успя да ги използва по някакъв начин.

Татко затътри крака в купчинка марсиански камъчета и се съгласи. Веднага настана суматоха, вдигна се врява, за нула време лагерът бе натикан в капсули и контейнери, мама се пъхна в пътнически гащеризон и блуза, татко натъпка с треперещи ръце лулата си, загледан в марсианското небе, а трите момчета наскачаха с викове в моторната лодка; освен Тимъти никой от тях не държеше под око родителите.

Татко натисна едно копче. Лодката забръмча и звукът се понесе нагоре в небето. Водата отзад заклокочи, носът се вдигна и лодката се понесе напред. Семейството закрещя „Ура!“

Тимъти седеше в задната част на лодката, малките му пръсти лежаха върху косматите пръсти на баща му. Гледаше как каналът се извива и потъналото в разруха място, където бяха кацнали с малката си семейна ракета след дългото пътуване, остава някъде назад. Спомняше си нощта, преди да напуснат Земята, блъсканицата и бързането, ракетата, с която татко се бе сдобил по някакъв начин, и приказките за ваканция на Марс. Доста дълъг път за една ваканция, но заради по-малките си братя Тимъти не каза нищо. Стигнаха до Марс и ето че първото нещо — или така казаха — бе да идат за риба.

Докато лодката се носеше по канала, погледът на татко бе странен. Поглед, който Тимъти не можеше да разбере напълно. Изпълнен със силна светлина и може би с нещо като облекчение. От него дълбоките му бръчки се смееха, вместо да се тревожат и плачат.

И тъй, изстиващата ракета изчезна зад завоя.

— Много ли ще пътуваме? — Робърт плесна водата с ръка. Дланта му приличаше на малко раче, скочило във виолетовата вода.

Татко въздъхна.

— Един милион години.

— Гледай ти! — каза Робърт.

— Вижте, деца — посочи мама с дългата си нежна ръка. — Онова там е мъртъв град.

Загледаха с трескаво очакване, а мъртвият град лежеше мъртъв единствено за тях, дремеше в горещата тишина на марсианското лято, създадено от някой марсиански метеоролог.

А татко изглеждаше така, сякаш е доволен, че градът е мъртъв.

Представляваше безсмислено струпване на розови камъни, спящи на едно пясъчно възвишение, няколко прекатурени колони, един самотен храм, а след всичко това — отново пясъци. Само пясъци, миля след миля. Бяла пустиня около канала и синя пустиня над него.

И тогава в небето полетя птица. Подобно на камък, хвърлен над синьо езерце, който се удря в повърхността му, потъва в дълбокото и изчезва.

Като я видя, татко се стресна.

— Помислих я за ракета.

Тимъти гледаше дълбокия небесен океан, мъчеше се да види Земята, войната, разрушените градове и хората, които се убиваха помежду си, откакто се беше родил. Не видя нищо. Войната бе далечна като две мухи, биещи се до смърт под арката на някоя огромна притихнала катедрала. И също тъй безсмислена.

Уилям Томас избърса чело и усети как синът му го докосва по ръката с пръсти като развълнувана млада тарантула. Усмихна се лъчезарно на момчето.

— Как е, Тими?

— Чудесно, татко.

Тимъти не бе разбрал напълно какво точно цъка в огромния възрастен механизъм до него. Мъжът с грамадния клюнест нос, изгорял от слънцето и белещ се — и с горящите сини очи като ахатовите топчета, с които играеше през лятото на Земята, с дългите и дебели като колони крака в широките панталони за езда.

— Какво си се загледал така напрегнато, тате?

— Търсех земна логика, здрав разум, добро управление, мир, отговорност.

— И всичко това го има там горе?

— Не. Не го намерих. Вече го няма там. Може би никога повече няма да го има. Може да сме се лъгали, че изобщо го е имало.

— Хм?

— Виж рибата — посочи татко.

 

От трите момчета се надигна сопранова глъчка, докато люлееха лодката и проточваха тънки вратлета, за да видят по-добре. Охкаха и ахкаха. Сребриста риба-пръстен доплува до тях, като се вълнуваше, мигом се затваряше като ирис около частиците храна и ги поглъщаше.

Татко я гледаше.

— Също като войната. Плува наблизо, вижда храна, свива се. И миг по-късно… Земята я няма.

— Уилям — обади мама.

— Съжалявам — каза татко.

Седяха неподвижно и усещаха как водата на канала се носи под тях — прохладна, бърза и прозрачна като стъкло. Единствените звуци бяха бръмченето на мотора, ромонът на водата, слънцето, изпълващо въздуха.

— Кога ще видим марсианците? — извика Майкъл.

— Сигурно съвсем скоро — отвърна татко. — Може би довечера.

— О, но те са измрели — каза мама.

— Не, не са. Ще ви покажа марсианци, и още как — веднага отвърна татко.

Тимъти се намръщи на думите му, но премълча. Всичко изглеждаше странно. Ваканциите, риболовът, разменяните погледи.

Другите момчета вече бяха заслонили очи с длани и се взираха изпод тях към двуметровите брегове на канала с надеждата да видят марсианци.

— Как изглеждат? — попита настоятелно Майкъл.

— Ще ги познаеш, когато ги видиш — позасмя се татко и Тимъти забеляза как бузата му потрепва.

Мама бе стройна и нежна, със сплетена на плитка златиста коса като тиара и очи с цвета на дълбоката прохладна вода в канала, когато течеше в сянка — почти виолетови, с кехлибарени петънца. Можеше да се види как мислите й плават в очите й като риба — едни ярки и светли, други — тъмни, някои бързи и пъргави, други бавни и спокойни, а понякога, като например когато погледнеше нагоре към Земята, очите й бяха само цвят и нищо друго. Седеше на носа на лодката, едната й ръка почиваше върху борда, другата бе в скута върху тъмносините й бричове, а линията изгоряла от слънцето нежна кожа на шията й показваше мястото, където блузата й се отваряше подобно на бяло цвете.

Продължаваше да гледа напред, за да види какво предстои, но явно не успяваше и се обръщаше назад към съпруга си, за да види бъдещето, отразено в неговите очи; и тъй като той добавяше към отражението част от себе си, малко решимост и твърдост, лицето на мама се успокояваше, тя приемаше видяното и отново се обръщаше напред, вече знаейки какво да търси.

Тимъти също гледаше, но виждаше единствено правата, сякаш начертана с молив линия на канала, който ставаше виолетов, минаваше през широки низини, обрамчени от ниски ерозирали хълмове, и докосваше небето на хоризонта. Продължаваше напред и напред, през градове, които сигурно щяха да дрънчат като бръмбари в празен череп, ако ги раздрусаш. Сто или двеста града, сънуващи горещи летни сънища през деня и прохладни летни сънища нощем…

Бяха изминали милиони мили за тази разходка — за да отидат на риба. В ракетата обаче имаше и оръжие. Това бе ваканция. Но какъв бе смисълът от цялата онази храна, която бяха скрили край кораба и която щеше да им е достатъчна за цели години? Ваканция. Само че под булото на ваканцията не се криеше нежното лице на смеха, а нещо твърдо, кокалесто, а може би и ужасяващо. Тимъти не можеше да вдигне булото, а другите две момчета бяха прекалено заети с други неща — та нали бяха само на осем и на десет години.

— Все още няма никакви марсианци. Ама че работа! — Робърт подпря заострената си брадичка на дланите си и загледа свирепо канала.

Татко бе взел едно атомно радио, бе завързано на китката му. Работеше по старомодния начин — допираш го до костите край ухото си и то пее или говори чрез вибрации. Сега татко го слушаше. Лицето му приличаше на някой от онези запустели марсиански градове — хлътнало, изсушено, почти мъртво.

После го подаде на мама. Устните й се отвориха.

— Какво… — понечи да попита Тимъти, но така и не довърши каквото искаше да каже.

Защото точно в този момент ги застигнаха две титанични, разтърсващи костите експлозии, последвани от няколко по-слаби сътресения.

Татко вдигна рязко глава и незабавно увеличи скоростта. Лодката заподскача и се понесе сред пръски по водата. Това изтръгна Робърт от унеса му и накара Майкъл да нададе изпълнени с уплаха и възторжена радост викове. Той се притисна към краката на мама и загледа как водата се носи край носа му в мокър порой.

Татко зави, намали скоростта и насочи лодката в един малък страничен канал под някакъв древен рушащ се каменен пристан, от който се разнасяше миризма на раци. Лодката се блъсна достатъчно силно, за да накара всички да залитнат напред, но никой не пострада, а татко вече се бе обърнал назад да види дали вълничките в канала няма да издадат къде са се скрили. Водните линии се простираха през канала, плискаха се в камъните и се връщаха назад, за да посрещнат следващите, успокояваха се и искряха под слънчевите лъчи. После всичко утихна.

Татко напрягаше слух. Всички останали — също.

Дишането му отекваше като удрящи юмруци в студените мокри камъни на пристана. В сянката котешките очи на мама следяха татко с надеждата да намерят някакъв намек какво да правят оттук насетне.

Татко се отпусна, издиша шумно и се засмя сам на себе си.

— Ракетата естествено. Нещо много лесно се стряскам напоследък. Ракетата.

— Какво стана, татко, какво стана? — запита Майкъл.

— А, нищо, просто взривихме ракетата — каза Тимъти, като се мъчеше гласът му да звучи съвсем прозаично. — И преди съм чувал как гърмят ракети. Също като нашата преди малко.

— Защо си взривихме ракетата? — попита Майкъл. — А, тате?

— Това е част от играта, глупчо! — каза Тимъти.

— Игра! — Майкъл и Робърт обожаваха тази дума.

— Татко направи така, че тя да гръмне, та никой да не разбере къде сме кацнали и къде сме отишли! Ако случайно дойдат да ни търсят, разбра ли?

— Еха, тайна!

— Собствената ми ракета ми изкара акъла — призна татко на мама. — Ама че нервен съм станал. Глупаво е дори да се помисли, че ще има и други ракети. Може би с изключение на една, ако Едуардс и жена му успеят да се доберат със своя кораб.

Отново допря малкото радио до ухото си. Две минути по-късно ръката му падна надолу като изпуснат парцал.

— Най-сетне приключи — каза той на мама. — Атомният лъч току-що прекъсна. Всички други станции са замлъкнали. През последните няколко дни бяха останали само няколко. А сега ефирът е съвсем тих. И сигурно ще си остане такъв.

— Колко дълго? — попита Робърт.

— Може би… може би твоите правнуци ще го чуят отново — каза татко. Седеше безучастно и децата внезапно се озоваха в центъра на неговото страхопочитание, поражение и примиреност.

Накрая той отново изкара лодката в канала и отново продължиха по пътя си.

Ставаше късно. Слънцето вече се бе надвесило над хоризонта, а пред тях се виждаха няколко мъртви града.

Татко говореше много тихо и нежно със синовете си. Преди много често бе рязък, дистанциран, откъснат от тях, а сега сякаш ги потупваше по главите с думите си и те го усещаха.

— Майк, избери си град.

— Какво, татко?

— Избери си град, синко. Някой от онези, край които минаваме.

— Добре — каза Майкъл. — Как да го избера?

— Спри се на онзи, който ти харесва най-много. Робърт, Тим, вие също. Изберете си по един град.

— Искам град с марсианци — каза Майкъл.

— Ще го имаш — каза татко. — Обещавам.

Устните му говореха на децата, но очите — на мама.

За двадесет минути минаха покрай шест града. Татко не каза нищо повече за експлозиите; сякаш му бе много по-интересно да се забавлява със синовете си, да ги поддържа щастливи и нищо повече.

Майкъл си хареса още първия град, край който минаха, но му бе наложено вето, тъй като никой нямаше вяра на прибързаните решения. Вторият не се хареса на никого. Бе селище на хора от Земята, построено от дърво, което вече гниеше и се разпадаше. Тимъти си хареса третия, защото беше голям. Четвъртият и петият бяха прекалено малки, а шестият бе пожелан от всички, в това число и от мама, която се присъедини към охканията, ахканията и възгласите „вижте!“

В него все още се издигаха петдесет-шейсет огромни постройки, улиците бяха прашни, но павирани, можеха да се различат един-два центрофужни фонтана, които все още пулсираха влажно на площадите. Това бе единственият живот — водата, подскачаща под лъчите на залязващото слънце.

— Това е градът — съгласиха се всички.

Татко насочи лодката към кея и скочи на сушата.

— Стигнахме. Това е наше. Отсега нататък ще живеем тук!

— Отсега нататък ли? — не повярва на ушите си Майкъл. Стоеше озадачен, после се обърна и примигна назад, където бяха оставили кораба. — Ами ракетата? Ами Минесота?

— Ето — каза татко.

Допря малкото радио до русата главица на Майкъл.

— Слушай.

Майкъл се заслуша, после каза:

— Нищо не се чува.

— Точно така. Нищо. Вече няма нищо. Нито Минеаполис, нито ракети, нито Земя.

Майкъл се замисли над това смъртно откровение и тихо захлипа.

— Чакай малко — веднага каза татко. — Майк, в замяна на това ти давам нещо много повече!

— Какво? — От любопитство Майкъл задържа сълзите си, но бе готов всеки момент да продължи, ако по-нататъшните откровения на татко се окажат толкова ужасни, колкото и първото.

— Давам ти този град, Майк. Твой е.

— Мой?

— Твой, на Робърт и Тимъти, на трима ви. Ваш собствен.

Тимъти изскочи от лодката.

— Вижте, момчета, всичко това е за нас! Всичко! — Играеше играта на татко, играеше на едро и се справяше добре. По-късно, след като всичко приключи и страстите се уталожат, щеше да се усамоти и да поплаче десетина минути. Сега обаче играта продължаваше, семейството все още бе на излет и другите деца трябваше да продължат да играят.

Майк и Робърт скочиха на брега и помогнаха на мама да слезе.

— Внимавайте със сестра си — каза татко и едва по-късно те разбраха какво има предвид.

Забързаха към големия град от розов камък, като си шепнеха, защото мъртвите градове имат начин да те накарат да зашепнеш и да гледаш как залязва слънцето.

— След пет-шест дни ще се върна до мястото, където беше ракетата ни, ще натоваря храната, която скрихме в развалините, и ще я докарам тук — тихо каза татко. — Ще се огледам също за Бърт Едуардс, жена му и дъщерите му.

— Дъщери ли? — попита Тимъти. — Колко са?

— Четири.

— Това май ще ни навлече неприятности по-нататък — бавно каза мама.

— Момичета. — Майкъл направи гримаса като на някое древно марсианско каменно изображение. — Момичета.

— И те ли ще пристигнат с ракета?

— Да. Ако успеят. Семейните ракети са проектирани за полети до Луната, не до Марс. Изкарахме късмет, че стигнахме невредими.

— Как се сдоби с ракетата? — прошепна Тимъти, докато другите момчета тичаха напред.

— Пазих я. Пазих я двадесет години, Тим. Бях я скрил с надеждата, че никога няма да ми се наложи да я използвам. Май трябваше да я предам на властите за войната, но все си мислех за Марс…

— И за пикник!

— Именно. Това да си остане между нас. Когато видях, че на Земята всичко свършва, изчаках до последния момент и се приготвих. Бърт Едуардс също бе скрил кораб, но решихме, че ще е по-безопасно да тръгнем поотделно, ако някой случайно реши да ни свали.

— А защо взриви ракетата, татко?

— За да не можем никога да се върнем. И за да не ни открият онези лоши хора, ако успеят някога да стигнат до Марс.

— Затова ли през цялото време гледаш нагоре?

— Да. Глупаво е. Никога няма да ни последват. Нямат с какво. Просто съм прекалено предпазлив, това е.

Майкъл се върна тичешком при тях.

— Татко, този град наистина ли е наш?

— Цялата проклета планета е наша, деца. Цялата проклета планета.

Стояха там — като крале на най-високото място, като върха на върховете, като владетелите на всички оцелели, като недосегаеми монарси и президенти, — и се опитваха да разберат какво е това да притежаваш цял свят и колко всъщност е голям той.

Нощта се спусна бързо в рядката атмосфера. Татко ги остави на площада с пулсиращия фонтан, отиде до лодката и се върна с купища хартия в големите си ръце.

Струпа я на купчина в един стар двор и я запали. Клекнаха със смях да се стоплят около пламъците и Тимъти забеляза как малките букви скачат като подплашени животинки, когато пламъците ги докосват и поглъщат. Листата се сбръчкваха като кожа на старец и кремацията обкръжаваше безбройните думи:

ДЪРЖАВНИ ОБЛИГАЦИИ; Бизнес графика, 1999; Религиозни предразсъдъци — есе; Логистика; Проблеми на Панамериканския съюз; Борсов отчет за 3 юли 1998; Военно комюнике…

Татко бе настоял да вземат тези книжа именно с тази цел. Сега седеше и поддържаше с тях огъня, хвърляше ги лист по лист с огромно задоволство и обясняваше на децата какво означават.

— Време е да научите някои неща. Не беше съвсем честно да крия толкова много от вас. Не зная дали ще ме разберете, но трябва да го кажа, та дори и само част от думите ми да стигне до вас.

Пусна един лист в огъня.

— Изгарям един начин на живот, точно като онзи, който в момента изгаря на Земята. Простете, ако говоря като политик. В края на краищата аз съм бивш щатски губернатор, бях честен и затова ме мразеха. Животът на Земята никога не е успявал да направи нещо наистина добро. Науката стигна прекалено далеч и се разви твърде бързо, за да можем да я настигнем, и хората се изгубиха в механичната пустош като деца, увлекли се да правят разни интересни неща, джаджи, хеликоптери и ракети; наблягаха на грешните неща, наблягаха на машините, вместо на това как да управляваме същите тези машини. Войните станаха все по-големи и по-големи и накрая убиха Земята. Точно това означава мълчаливото радио. Точно от това избягахме. Имахме късмет. Няма останали други ракети. Време е да разберете, че това не е никакъв излет за риба. Все отлагах да ви го кажа. Земята не съществува. Междупланетните полети няма да се възобновят векове наред, ако изобщо се развият отново. Онзи начин на живот обаче се оказа погрешен и задуши сам себе си, със собствените си ръце. Вие сте млади. Ще ви повтарям това всеки ден, докато не го проумеете.

Замълча, за да сложи още хартия в огъня.

— Сега сме сами. Ние и шепа други, които ще кацнат след няколко дни. Достатъчно, за да започнем отначало. Достатъчно, за да обърнем гръб на всичко онова на Земята и да начертаем нов път…

Пламъците подскочиха, за да подсилят думите му. Накрая всички хартии изгоряха, с изключение на една. Всички закони и вярвания на Земята се превърнаха в малка купчинка гореща пепел, която скоро щеше да бъде разнесена от вятъра.

Тимъти гледаше последното нещо, което татко метна в огъня. Картата на света се набръчка, изкриви се и отлетя… отлетя като някаква топла черна пеперуда. Момчето се извърна.

— А сега ще ви покажа марсианците — каза татко. — Хайде, ставайте всички. Хайде, Алис. — Той хвана мама за ръка.

Майкъл се разплака на глас, татко го вдигна и го понесе и всички тръгнаха през развалините надолу към водата.

Каналът. Утре или вдругиден по него с лодки щяха да пристигнат бъдещите им жени, сега само малки смеещи се момичета, със своите мама и татко.

Нощта се бе спуснала около тях, в небето бяха изгрели звезди. Тимъти обаче не можеше да намери Земята. Вече беше залязла. Това бе нещо, върху което си заслужаваше да се помисли.

Докато вървяха, сред развалините се разнесе вик на нощна птица.

— Двамата с мама ще се опитаме да ви учим — каза татко. — Може би няма да успеем. Надявам се да не е така. Самите ние сме видели много неща, от които да се поучим. Замисляхме това пътуване години наред, още преди да се родите. Дори да нямаше война, може би пак щяхме да дойдем на Марс, за да живеем тук по своя си начин. Щеше да мине най-малко столетие, преди Марс да бъде наистина отровен от земната цивилизация. А сега, разбира се…

Стигнаха канала. Беше дълъг, прав, прохладен и мокър, и проблясваше в нощта.

— Винаги съм искал да видя марсианец — каза Майкъл. — Къде са, тате? Обеща.

— Ето ги — каза татко, премести Майкъл на рамото си и посочи право надолу.

Марсианците бяха там. Тимъти започна да трепери.

Бяха там — в канала, — отразени във водата. Тимъти, Майкъл, Робърт, мама и татко.

Марсианците ги гледаха дълго и безмълвно от тихо плискащата вода.

Лисицата и лесът

Още първата вечер имаше фойерверки — неща, които вероятно би трябвало да навяват страх, тъй като биха могли да напомнят за други, много по-ужасни неща; тези обаче бяха прекрасни — ракети, които се издигаха в древния мек въздух на Мексико и пръсваха звездите на сини и бели фрагменти. Всичко бе добро и мило, въздухът бе смес между мъртво и живо, между дъждове и прахоляци, тамян от църквата и пиринчената миризма на тръбата на естрадата, от която гърмяха мощните ритми на „Ла Палома“. Църковната порта бе широко отворена и сякаш някакво грамадно жълто съзвездие бе паднало от октомврийското небе и бълваше огън срещу стените; милион свещи излъчваха цветове и дим. Нови и още по-хубави фойерверки забързаха като комети-въжеиграчи през покрития с плочки площад, блъснаха се в кирпичените стени на кафенето и се втурнаха по горещи жици да се стоварят върху църковната кула, в която можеха да се видят единствено босите крака на момчетата, които ритаха, бутаха и люлееха чудовищните камбани и изтръгваха от тях чудовищна музика. Пламтящ бик излетя на площада и подгони смеещи се мъже и пищящи деца.

— Годината е хиляда деветстотин трийсет и осма. — Уилям Травис стоеше до жена си в края на шумната тълпа и се усмихваше. — Добра година.

Бикът се втурна срещу тях. Двойката се сниши и побягна, следвана от огнени топки, покрай музиката и шумотевицата, църквата и оркестъра. Изтичаха под звездите, като се държаха за ръце и се смееха. Бикът ги подмина, полетял с лекота на раменете на един бягащ мексиканец — бамбукова рамка и обикновен серен барут.

— Никога не съм се забавлявала толкова. — Сюзън Травис бе спряла, за да си поеме дъх.

— Изумително е — каза Уилям.

— Нали ще продължи?

— Цяла нощ.

— Не, имам предвид пътуването ни.

Той се намръщи и потупа джоба си.

— Имам пътнически чекове за цял живот. Забавлявай се. Не мисли. Никога няма да ни намерят.

— Никога ли?

— Никога.

Сега някой палеше гигантски конфети и ги мяташе от високата камбанария на църквата в хаос от дим, тълпата отдолу изпопада от страх и конфетите експлодираха в прекрасни сътресения сред танцуващите крака и мятащите се тела. Навсякъде се усещаше омайната миризма на пържена тортила, мъже седяха в кафенетата на изнесени навън маси с халби бира в кафявите си ръце.

Бикът умря. Огънят от бамбуковите тръби секна и със страшилището бе свършено. Мексиканецът свали рамката от раменете си. Хлапета се струпаха да докоснат великолепната глава от папиемаше, ярките червени рога.

— Хайде да го разгледаме — каза Уилям.

Докато минаваха покрай входа на близкото кафене, Сюзън видя мъжа, който ги наблюдаваше — бял, с бял като сол костюм, синя вратовръзка, синя риза и слабо, загоряло от слънцето лице. Косата му бе руса и права, а сините му очи не се откъсваха от тях.

Изобщо нямаше да го забележи, ако не бяха бутилките край безупречно чистия му лакът — дундесто шише ментовка, строга бутилка вермут, тумбеста коняк и още седем различни бутилки. Пред върховете на пръстите му имаше десет напълнени до половината чашки, от които той отпиваше, без да откъсва очи от улицата, като от време на време примижаваше и стискаше тънките си устни, за да се наслади на вкуса. В другата му ръка димеше тънка хаванска пурета, а на стола до него имаше двадесет картона турски цигари, шест кутии пури и няколко одеколона в кутии.

— Бил… — прошепна Сюзън.

— Спокойно — каза той. — Той е просто никой.

— Видях го сутринта на площада.

— Не се обръщай, продължавай напред. Разгледай този бик от папиемаше. Точно така, задавай въпроси.

— Как мислиш, дали е от Търсачите?

— Не биха могли да ни проследят!

— Може пък да са успели!

— Какъв хубав бик — обърна се Уилям към собственика му.

— Не би могъл да ни проследи двеста години назад, нали?

— Внимавай, за Бога — каза Уилям.

Тя се олюля. Той я стисна силно за лакътя и я помъкна нататък.

— Не се бой. — Усмихна се, за да й вдъхне кураж. — Ще се оправиш. Хайде да идем право в кафенето и да пием пред него. Така ще излезем от подозрение — ако наистина е такъв, за какъвто го мислим.

— Не, не мога!

Трябва да го направим. Хайде. И казах на Дейвид, че това е нелепо! — Последните думи бяха изречени на висок глас, докато се изкачваха по стъпалата на кафенето.

Ето ни тук, помисли си Сюзън. Кои сме? Накъде сме тръгнали? От какво се боим? Започни от самото начало, каза си тя, мъчеше се да запази самообладание, докато вървеше по кирпичения под.

Името ми е Ан Крайстън; съпругът ми се казва Роджър. Родени сме през 2155 г. И живеем в един свят на злото. Свят като огромен черен кораб, отдалечаващ се от бреговете на здравия разум и цивилизацията, надуващ черната си сирена в нощта и понесъл два милиарда души на борда си, независимо дали го искат или не, към смъртта, към ръба на света, в морето на радиоактивните пламъци и лудостта.

Влязоха в кафенето. Мъжът гледаше право към тях.

Иззвъня телефон.

Звукът стресна Сюзън. Спомни си един телефонен звън двеста години напред в бъдещето, в онази синя априлска сутрин на 2155 г. Спомни си как вдигна слушалката.

— Ан, Рене е! Чу ли? За Пътешествия във времето? Екскурзии до Рим през двайсет и първа преди нашата ера, до битката при Ватерлоо — където и когато се сетиш!

— Рене, стига шеги.

— Не са никакви шеги. Тази сутрин Клинтън Смит замина за Филаделфия през хиляда седемстотин седемдесет и шеста. Фирмата урежда всичко. Е, не е евтино. Но само си помисли — да видиш горящия Рим, Кублай хан, Мойсей и Червено море! Сигурно вече си получила рекламна листовка по тръбопощата.

Тя отвори вакуумната поща и наистина намери рекламно руло:

Рим и Борджиите!
Братя Райт при Кити Хоук!

Пътешествия във времето АД може да ви дегизира и да ви смеси с тълпата, свидетел на убийството на Линкълн или Цезар! Гарантирано научаване на всеки нужен ви език, за да можете да се движите свободно във всяка цивилизация от всяка епоха, без да събудите подозрения. Латински, старогръцки, староамерикански разговорен. Прекарайте ваканцията си във Времето и на избрано от вас Място!

Гласът на Рене продължаваше да бръмчи в слушалката.

— Двамата с Том заминаваме утре за хиляда четиристотин деветдесет и втора. Уредили са Том да плава с Колумб. Не е ли страхотно!

— Да — промърмори зашеметената Ан. — А какво е мнението на властите за всичко това?

— О, полицията държи фирмата под око. Страхуват се, че хората ще се опитат да се измъкнат от военна повинност, да избягат и да се скрият в миналото. Всеки трябва да остави някакъв залог, дома и имуществото си, за да гарантира, че ще се върне. В края на краищата сме във война.

— Да, войната — промърмори Ан. — Войната.

Стоеше с телефона в ръка и си мислеше — ето го шанса ни, за който говорехме и копнеехме през всички тези години. Този свят не ни харесва. Искаме да избягаме — той от работата си в завода за бомби, аз — от поста си в отдела за бактериологично оръжие. Може би имаме някакъв шанс да се измъкнем, да бягаме векове към някаква дива епоха, в която никога няма да ни открият и да ни върнат, за да горят книгите ни, да цензурират мислите, да попарват умовете ни със страх, да ни вкарват в строй, да ни крещят по радиото…

 

Намираха се в Мексико от 1938 г.

Погледна покритата с петна стена на кафенето.

На добрите работници на Страната на бъдещето им се позволяваше ваканция в Миналото, за да се спасят от умората и изтощението. Така двамата с мъжа й се върнаха в 1938 г., живееха в стая в Ню Йорк, ходеха на театри и посетиха Статуята на свободата, която все още се издигаше зелена в пристанището. А на третия ден смениха дрехите и имената си и избягаха да се скрият в Мексико!

— Просто трябва да е той — прошепна Сюзън, загледана в непознатия на масата. — Цигарите, пурите, напитките. Издават го. Помниш ли първата ни нощ в Миналото?

Преди месец, през първата им нощ в Ню Йорк преди бягството, бяха пили какви ли не непознати питиета, бяха опитвали и купували странни ястия, парфюми, цигари от стотици редки марки — редки в Бъдещето, където войната бе всичко. Държаха се като глупаци, обикаляха като обезумели магазини, модни салони, магазини за тютюн, за да се върнат едва ли не болни в стаята си.

А сега този непознат постъпваше по същия начин — правеше неща, които би направил само човек от Бъдещето — човек, жадувал години наред за добър алкохол и цигари.

Сюзън и Уилям седнаха и си поръчаха питиета.

Непознатият изучаваше дрехите им, прическите, бижутата… начина, по който вървяха и седяха.

— Стой си спокойно — полугласно каза Уилям. — Дръж се, сякаш цял живот си се обличала по този начин.

— Изобщо не трябваше да се опитваме да бягаме.

— Господи! — възкликна Уилям. — Идва насам. Аз ще говоря.

Непознатият спря пред тях и се поклони. Чу се едва доловимо изтракване на токове. Сюзън се вцепени. Този военен звук! Нямаше начин да го сбърка, също като ужасното чукане на вратата в полунощ.

— Господин Роджър Крайстън — каза непознатият, — не дръпнахте панталоните си, докато сядахте.

Уилям замръзна. Погледна ръцете си, които лежаха невинно на коленете. Сърцето на Сюзън биеше бясно.

— Имате някаква грешка — побърза да отговори Уилям. — Името ми не е Крайслър.

Крайстън — поправи го непознатият.

— Аз съм Уилям Травис — каза Уилям. — И не виждам какво общо имат панталоните ми с всичко това.

— Извинете. — Непознатият придърпа един стол. — Да кажем, че съм решил, че ви познах, защото не си дръпнахте панталоните. Всеки го прави. В противен случай панталоните бързо се развличат. Намирам се далеч от дома си, господин… Травис, и имам нужда от компания. Казвам се Симс.

— Господин Симс, съчувстваме ви за вашата самота, но сме уморени. Утре заминаваме за Акапулко.

— Очарователно местенце. Точно оттам идвам, търсех едни приятели. Кой ги знае къде са. Ще ги намеря. О, да не би на дамата да й стана лошо?

— Лека нощ, господин Симс.

Тръгнаха към вратата. Уилям държеше здраво Сюзън. Не се обърнаха, когато господин Симс извика след тях:

— О, и още нещо.

Направи пауза, след което бавно произнесе думите:

— Две хиляди сто петдесет и пет.

Сюзън стисна очи и усети как земята се люлее под нея. Продължи да върви през пламтящия площад, без да вижда нищо.

 

Заключиха вратата на хотелската стая. После тя плака, двамата стояха в тъмното и стаята се люлееше под тях. Някъде далеч експлодираха фойерверки, откъм площада долиташе смях.

— Ама че безочлив нахалник! — изруга Уилям. — Седи си там, оглежда ни като животни, пуши проклетите си цигари, пие си питиетата. Трябваше да му видя сметката! — Беше на границата на истерията. — Дори се осмели да се обърне към нас с истинското ни име! Началникът на Търсачите. И ми говори за подръпване на панталони. Господи, трябваше да ги дръпна, докато сядах. Че това е автоматично движение за тази епоха. Не го направих и това ме е отделило от останалите; накарало го е да си помисли, ето човек, който никога не е носил панталони, който е свикнал с бричове и униформи. Иде ми да се убия, задето ни издадох!

— Не, не, заради походката ми е… тези високи токчета… това ни е издало. И прическите ни — прекалено нови, прекалено свежи. Изглеждаме странни, не на място тук.

Той светна лампата.

— Все още ни пробва. Не е сигурен — не съвсем. Значи не можем просто да избягаме. Това съвсем ще го убеди. Така че утре спокойно си заминаваме за Акапулко.

— А може вече да е сигурен и просто да си играе на котка и мишка.

— Изобщо не бих се учудил. Разполага с цялото време на света. Може, ако му скимне, да се шляе тук и да ни върне в Бъдещето шейсет секунди след като сме заминали. Може да ни остави да се мъчим в неизвестност дни наред и да ни се надсмива.

Сюзън седна на леглото и избърса сълзите си, усещаше странната миризма на въглен и тамян.

— Мислиш ли, че ще устроят сцена?

— Няма да посмеят. Ще трябва да ни пипнат сами, за да ни напъхат в Машината на времето и да ни върнат.

— Значи имаме решение — каза тя. — Никога да не оставаме сами; винаги да сме сред хора. Ще си създадем милион приятелства, ще ходим по пазари, ще спим в най-добрите хотели на всеки град, ще подкупваме шефовете на полицията да ни охраняват, докато не намерим начин да убием Симс и да се измъкнем, да се преоблечем в нови дрехи — може и мексикански.

Отвън се чуха стъпки.

Изгасиха лампата и се съблякоха мълчаливо. Стъпките се отдалечиха. Затвори се врата.

Сюзън стоеше до прозореца в тъмното и се взираше в площада.

— Значи онази постройка там е църква?

— Да.

— Често съм се питала как ли са изглеждали църквите. Отдавна никой не ги е виждал. Може ли утре да я разгледаме?

— Разбира се. Хайде, ела.

Легнаха в тъмната стая.

Половин час по-късно телефонът звънна. Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Зайците може и да се крият в леса, но лисицата винаги може да ги намери — рече нечий глас.

Сюзън затвори и остана да лежи скована и студена в леглото.

Навън, през 1938 г., някакъв мъж изсвири последователно три мелодии с китарата си.

 

През нощта протегна ръка и едва не докосна 2155 г. Усети как пръстите й се плъзгат по прохладното време като по гофрирана повърхност и чу настойчивия тропот на маршируващи крака, милиони оркестри, свирещи милиони военни маршове, видя петдесет хиляди редици болестотворни бактерии в стерилните си епруветки, ръката й се протягаше към тях на работното й място в Бъдещето; епруветки с проказа, бубонна чума, тиф, туберкулоза… а след това последва огромната експлозия. Видя как ръката й изгаря и се съсухря като набръчкана стафида, почувства как отскача от сътресение — толкова силно, че светът бе вдигнат във въздуха и оставен да падне, всички сгради се сгромолясаха, а от хората се лееше кръв и лежаха неподвижни и безмълвни. Огромни вулкани, машини, ветрове, лавини — всичко се плъзна надолу към тишината и тя се събуди, хлипаше, в леглото си в Мексико, на много години от всичко това…

Рано сутринта, замаяни от едночасовата дрямка, която успяха да си откраднат, се събудиха от шума на двигатели на улицата. Сюзън надникна от железния балкон към групичката от осем души, които тъкмо слизаха, като бъбреха и викаха, от камиони и коли с червени надписи. Тълпа мексиканци следваше камионите.

— Qué pasa? — попита Сюзън едно момче.

То отговори.

Сюзън се обърна към съпруга си.

— Американски филмов екип, дошли са да снимат.

— Изглежда интересно. — Уилям бе влязъл под душа. — Хайде да идем да гледаме. Мисля, че няма да е добре да се махаме още днес. Да опитаме да приспим бдителността на Симс. И да погледаме как се правят филми. Казват, че примитивното кино било страхотно нещо. Тъкмо ще се поразсеем.

Да се поразсеем, повтори наум Сюзън. За миг на ярката слънчева светлина бе забравила, че някъде в хотела има мъж, който чака и сигурно вече е изпушил хиляда цигари. Погледна осмината шумни и радостни американци долу и й се прииска да им викне: „Спасете ме, скрийте ме, помогнете ми! Пребоядисайте ми косата, очите; преоблечете ме в странни дрехи. Трябва ми помощта ви. Аз съм от две хиляди сто петдесет и пета година!“

Думите заседнаха в гърлото й. Служителите от Пътешествия във времето не бяха глупаци. Преди да те отправят назад във времето, поставяха в мозъка психологическа спирачка. Не можеше да кажеш на никого истинската си дата на раждане, нито пък да разкриеш на хората от Миналото каквото и да било от Бъдещето. Миналото и Бъдещето трябваше да се пазят едно от друго. Единствено на хора с психологическа спирачка се позволяваше да пътуват без охрана през вековете. Бъдещето трябваше да бъде пазено от евентуалните промени, причинени от пътешествениците в Миналото. Дори да искаше с цялото си сърце, тя не можеше да разкаже на онези щастливи хора долу на площада коя е и в какво положение се намира.

— Ще закусим ли? — каза Уилям.

Закуската се сервираше в огромната трапезария. Шунка и яйца за всички. Помещението бе пълно с туристи. Влязоха кинаджиите, всичките осем — шестима мъже и две жени, — смееха се и разместваха столове. Сюзън седна наблизо, усещаше топлината и закрилата, която предлагаха — чувството не я напусна дори когато господин Симс слезе по стълбите, като усилено дърпаше от турската си цигара. Кимна им отдалеч, Сюзън също му кимна и се усмихна, защото той не можеше да им направи нищо тук, пред осмината кинаджии и още двадесет други туристи.

— Това са актьори — каза Уилям. — Може пък да пробваме да наемем двама от тях — уж на шега, да ги облечем в нашите дрехи и да ги накараме да отпрашат с колата ни в момент, когато Симс не може да разгледа физиономиите им. Ако успеят да го излъжат да ги гони няколко часа, бихме могли да се доберем до Мексико Сити. Ще му трябват години, за да ни открие там!

— Хей!

Някакъв лъхащ на алкохол дебелак се надвеси над масата им.

— Американски туристи! — развика се. — Толкова са ми опротивели тези мексиканци, че ми иде да ви разцелувам! — Стисна им ръцете. — Елате да закусите с нас. Мизерия обича компания. Аз съм Мизерия, това е мис Туморясала, а онези там — господин и госпожа Как-Само-Мразим-Мексико! Всички го мразим. Трябва обаче да останем тук за пробните снимки на един проклет филм. Останалата част от екипа пристига утре. Казвам се Джо Мелтън. Режисьор. И това ако не е ужасна страна! Погребения на всяка улица, хората мрат. Хайде, размърдайте се. Присъединете се към компанията, разведрете ни!

Сюзън и Уилям се разсмяха.

— Толкова ли съм смешен? — обърна се господин Мелтън към присъстващите.

— Чудесен сте! — Сюзън тръгна към масата им.

Господин Симс ги гледаше свирепо през залата.

Тя му направи подигравателна гримаса.

Господин Симс тръгна между масите.

— Господин Травис, госпожо Травис — повика ги той. — Мислех, че ще закусваме заедно, насаме.

— Съжалявам — каза Уилям.

— Сядай, приятел — каза господин Мелтън. — Всеки техен приятел е и мой приятел.

Господин Симс се настани. Кинаджиите приказваха на висок глас.

— Надявам се, че сте спали добре — промърмори господин Симс.

— А вие?

— Не мога да свикна с пружините — духовито отвърна господин Симс. — Намерих обаче известна утеха. Половината нощ опитвах новите цигари и храната. Странни, завладяващи. Цял нов спектър от усещания се крие в тези древни пороци.

— Не разбираме за какво говорите — каза Сюзън.

— Продължавате да играете ролята — разсмя се Симс. — Няма смисъл. Нито пък в замисъла с тълпите. Скоро ще ви пипна сами. Страшно търпелив съм.

— Хей — намеси се господин Мелтън. Лицето му бе почервеняло. — Този тип да не ви досажда случайно?

— Всичко е наред.

— Само кажете и ще го изритам като мръсно псе.

Мелтън се обърна да вика на колегите си. Господин Симс продължи сред смеха:

— Та да си дойдем на думата. Изгубих цял месец да ви следя из градове и градчета и едва вчера се уверих, че това наистина сте вие. Ако дойдете с мен тихичко, може и да успея да ви отърва от наказанието — стига да се съгласите да продължите работата си върху свръхводородната бомба.

— Този пък говори за наука на закуска — отбеляза слушащият с половин ухо Мелтън.

— Помислете хубаво — продължи невъзмутимо Симс. — Не можете да избягате. Ако ме убиете, ще дойдат други.

— Не разбираме за какво говорите.

— Стига! — раздразнено възкликна Симс. — Размърдайте си мозъците! Знаете, че не можем да ви позволим да се измъкнете. На други хора от две хиляди сто петдесет и пета може да им хрумне същото и да последват примера ви. Трябват ни хора.

— За войните ви — най-сетне не издържа Уилям.

— Бил!

— Няма нищо, Сюзън. Да говорим на неговия език. Не можем да избягаме.

— Отлично — каза Симс. — Честно казано, и двамата бяхте невероятни романтици с този опит да избягате от отговорностите си.

— Да избягаме от ужаса.

— Глупости. Просто някаква война.

— За какво става дума? — обади се господин Мелтън.

На Сюзън й се искаше да му разкаже, но трябваше да се задоволи само с най-общи приказки. Психологическата спирачка си знаеше работата. Най-общи приказки като тези, които си разменяха Симс и Уилям.

— Просто война — повтори Уилям. — Половината свят измря от прокажените бомби!

— Въпреки това — посочи Симс — жителите на Бъдещето ще негодуват срещу вас. Криете се на някакъв тропически остров, така да се каже, докато те пропадат в пропастта право към ада. Смъртта обича смърт, а не живот. Умиращите хора се радват при мисълта, че и други умират с тях. Утешително е да разбереш, че не си сам в казана или в гроба. Аз съм пазител на колективното им негодувание срещу вас.

— Вижте го — пазителят на негодуванието! — обърна се господин Мелтън към хората си.

— Колкото по-дълго ме карате да чакам, толкова по-зле ще бъде за вас. Трябвате ни за онзи бомбен проект, господин Травис. Върнете ли се сега, няма да има никакви мъчения. Забавите ли се, ще ви принудим да работите, а след като бомбата стане готова, ще изпитаме някои нови сложни устройства върху вас.

— Имам едно предложение — каза Уилям. — Ще се върна с вас, ако жена ми остане тук жива, в безопасност и далеч от войната.

Господин Симънс обмисли думите му.

— Добре. Ще се срещнем на площада след десет минути. Ще ме качите в колата си. Ще идем на някое пусто място извън града. Ще уредя Машината да ни вземе оттам.

— Бил! — Сюзън стисна силно ръката му.

— Недей да спориш. Решено е. — Той я погледна, после се обърна към Симънс. — И още нещо. През нощта можехте да влезете в стаята ни и да ни отвлечете. Защо не го направихте?

— Да кажем, че съм се забавлявал — отвърна лениво Симс, смучеше нова пура. — Никак не ми се иска да се разделя с тази чудесна атмосфера, с това слънце, с тази ваканция. Със съжаление ще изоставя виното и цигарите. И то с какво съжаление само! Добре, след десет минути на площада. Жена ви ще бъде защитена и може да остане колкото си иска. Сбогувайте се.

Господин Симс стана и си тръгна.

— Чао, плямпало! — викна господин Мелтън след отдалечаващия се Симс. После се обърна и погледна Сюзън. — Хей. Защо плачеш? Закуската не е време за сълзи. Това пък какво е!

 

В девет и четвърт Сюзън стоеше на балкона на стаята и гледаше надолу към площада. Господин Симс седеше на една бронзова пейка, кръстосал крак върху крак. Отхапа върха на поредната си пура и я запали прочувствено.

Сюзън чу звука на двигател. От гаража в дъното на улицата се появи Уилям и се заспуска надолу по склона.

Колата набираше скорост. Трийсет мили в час, четиридесет, петдесет. Кокошките се разбягваха пред гумите й.

Господин Симс свали бялата си панама, избърса потта от розовото си чело, сложи си отново шапката и едва тогава видя колата. Летеше с шейсет мили в час право към площада.

— Уилям! — изкрещя Сюзън.

Колата се удари с трясък в ниския бордюр на площада, подскочи и полетя върху плочките към зелената пейка. Господин Симс изпусна пурата си, изкрещя, размаха ръце… и колата го блъсна. Тялото му полетя високо във въздуха, после започна да пада надолу към улицата.

Колата спря в другия край на площада с разбито предно колело. Хората започнаха да се стичат от всички страни.

Сюзън влезе в стаята и затвори вратата на балкона.

 

Точно по пладне слязоха по стълбите на кметството заедно, хванати под ръка, с пребледнели лица.

— Adiós, señor — каза кметът зад тях. — Señora.

Спряха на площада. Тълпата продължаваше да зяпа и да сочи кръвта.

— Ще те викат ли пак? — попита Сюзън.

— Не, повторихме хиляда пъти всички подробности. Беше злополука. Изгубих контрол над колата. Поплаках им. Бог ми е свидетел, трябваше да се разтоваря някак. А и наистина ми се плачеше. Хич не ми се искаше да го убивам. Никога през живота си не съм искал подобно нещо.

— Няма ли да те съдят?

— Споменаха нещо такова, но се размина. Бях по-бърз с приказките. Вярват ми. Било е злополука. Всичко приключи.

— Сега къде ще идем? В Мексико Сити? Или в Уруапан?

— Колата е в сервиза. Ще я оправят до четири следобед. После се махаме оттук.

— Няма ли да ни преследват? Мислиш ли, че Симс е работил сам?

— Не зная. Мисля, че все пак ще имаме известна преднина. Докато приближаваха хотела, от него излязоха кинаджиите — господин Мелтън забърза към тях, мръщеше се.

— Хей, чух за станалото. Лоша работа. Всичко наред ли е вече? Искате ли да се разсеете? Ще снимаме нагоре по улицата. Ако искате да гледате, добре сте дошли. Хайде, за ваше добро е.

Отидоха.

Стояха на паважа, докато монтираха камерата. Сюзън гледаше пътя, който водеше надолу и надалеч към магистралата за Акапулко и морето, минаваща край пирамиди, руини и малки кирпичени градчета с жълти стени, сини стени, виолетови стени и пламтящи цветя. Ще поемем по пътищата, помисли си тя. Ще пътуваме сред тълпи, по пазари, в хотели, ще подкупваме полицаи да ни държат под око, ще заключваме два пъти и винаги ще бъдем сред хора, никога вече няма да оставаме сами, винаги ще се боим да не би поредният изпречил ни се да е някой друг Симс. Никога няма да разберем дали сме успели да измамим Търсачите и да им се изплъзнем. И винаги някъде напред в Бъдещето ще чакат да ни върнат, ще чакат да ни изгорят с бомбите си и да ни разкапят с болестите си, полицаите им ще ни заповядват да лягаме на земята, да се въртим, да скачаме по команда! И тъй ще продължаваме да тичаме през леса и никога вече няма да можем да спрем или да спим спокойно до края на живота си.

Събра се тълпа да гледа как се снима филм. Сюзън пък гледаше тълпата и улиците.

— Нещо подозрително ли забеляза?

— Не. Колко е часът?

— Три. Колата би трябвало да е почти готова.

Пробните снимки завършиха в четири без петнайсет. Всички тръгнаха обратно към хотела, разговаряха. Уилям се отби в гаража.

— Колата ще е готова в шест — каза, когато се върна. Изглеждаше разтревожен.

— Но не по-късно, нали?

— Ще е готова, не се безпокой.

Във фоайето се огледаха за други самотни пътници, за хора като господин Симс, хора с нови прически и прекалено много цигарен дим и миризма на одеколон около тях. Помещението обаче бе празно.

— Е, изкарахме дълъг и тежък ден — каза господин Мелтън, докато се канеше да се качи нагоре по стълбите. — Някой да иска да го завърши подобаващо? Какво ще кажете, приятели? Мартини? Бира?

— Става.

Цялата тълпа се натика в стаята на господин Мелтън и купонът започна.

— Следи времето — каза Уилям.

Времето, помисли си Сюзън. Де да имаха време. Как само й се искаше да седи през целия ярък октомврийски ден на площада без никакви грижи и вълнения, да усеща слънцето по лицето и ръцете си, да седи със затворени очи, да се усмихва на топлината и да не помръдва. Просто да спи под мексиканското слънце, да спи топло, спокойно, лениво и щастливо, ден след ден…

Господин Мелтън отвори шампанското.

— За една прекрасна дама, достойна за всеки филм — обърна се той към Сюзън и вдигна чашата си. — Може и да ви снимам пробно.

Тя се разсмя.

— Сериозно говоря — каза Мелтън. — Много сте красива. Мога да ви направя филмова звезда.

— И да ме вземете в Холивуд ли? — възкликна Сюзън.

— Естествено. Ще се разкараме от гадното Мексико!

Сюзън хвърли поглед към Уилям. Той вдигна вежда и кимна. Промяна на обстановката, дрехите, мястото, може би дори и на името; пък и щяха да пътуват заедно с осем души — достатъчно добра защита срещу намеса от страна на Бъдещето.

— Звучи чудесно — каза Сюзън.

Шампанското леко я бе хванало. Следобедът се изнизваше; купонът кипеше около нея. Чувстваше се в безопасност, добре, изпълнена с живот и наистина щастлива за първи път от много години.

— За какъв филм ще е подходяща жена ми? — попита Уилям и отново напълни чашата си.

Мелтън погледна преценяващо Сюзън. Останалите спряха да се смеят и наостриха уши.

— Ами, бих искал да заснема някакъв съспенс — каза Мелтън. — Историята на съпруг и съпруга. Като вас двамата.

— Аха.

— Може би някаква военна история — каза режисьорът, докато изучаваше цвета на питието си на светлината на слънцето.

Сюзън и Уилям чакаха.

— История за двама съпрузи, живеещи в малка къща на малка уличка някъде в бъдещето, може би през две хиляди сто петдесет и пета — каза Мелтън. — Просто импровизирам, нали разбирате. И тези хора са изправени пред ужасна война, супер-плюс-водородни бомби, цензура, смърт, и — ето я тръпката — успяват да избягат в Миналото, следвани от човек, когото смятат за лош, но който всъщност само се опитва да им покаже какъв е дългът им.

Уилям изпусна чашата си на пода.

— И тази двойка — продължи господин Мелтън — намира подслон при група кинаджии, на които са започнали да се доверяват. Колкото повече, толкова по-безопасно, така си казват.

Сюзън усети как хлътва в креслото си. Всички гледаха режисьора. Той отпи глътка от шампанското си.

— Ах, превъзходно. Е, явно мъжът и жената не си дават сметка колко важни са за Бъдещето. Особено мъжът, който е главният мозък в създаването на нов вид бомба. И затова Търсачите, да ги наречем така, не пестят сили и средства, само и само да ги открият, да ги заловят и да ги върнат обратно, когато са съвсем сами, в хотелска стая, в която никой няма да види какво става. Стратегията. Търсачите работят сами или в групи по осем. Или едното, или другото ще свърши работа. Добър филм ще се получи, нали, Сюзън? Как мислиш, Бил?

Той пресуши чашата си.

Сюзън седеше, втренчила поглед право напред.

— Още едно питие? — предложи господин Мелтън.

Пистолетът на Уилям се озова в ръката му и той стреля три пъти, един от мъжете падна, а другите се втурнаха напред. Сюзън закрещя. Нечия ръка запуши устата й. Пистолетът се озова на пода, а Уилям се мъчеше да се отскубне от нападателите.

— Моля ви — каза господин Мелтън. Стоеше на мястото, където се бе намирал и преди. По пръстите му имаше кръв. — Да не влошаваме положението.

Някой задумка по вратата.

— Отворете!

— Управителят — сухо каза господин Мелтън и отсечено кимна на хората си. — Хайде, размърдайте се!

— Пуснете ме! Ще извикам полиция!

Сюзън и Уилям се спогледаха, после погледнаха към вратата.

— Управителят иска да влезе — каза господин Мелтън. — По-бързо!

Извадиха камерата. От нея светна синя светлина и моментално обхвана цялата стая. Разшири се и хората от групата изчезнаха един по един.

— Бързо!

В мига преди да изчезне, Сюзън погледна през прозореца и видя зелената земя, виолетовите, жълти, сини и алени стени, паважа, спускащ се надолу като река, мъж върху магаренце сред топлите хълмове, момче, пиещо оранжада. Успя да усети вкуса на сладката напитка в гърлото си. На площада в прохладната сянка на едно дърво стоеше мъж с китара и Сюзън усети пръстите си върху струните, а някъде далеч бе морето, синьото нежно море, чувстваше как се плиска, как я подхваща и отнася навътре.

И изчезна. Мъжът й също изчезна.

Вратата рязко се отвори. Вътре се втурна управителят, следван от хора от персонала.

Стаята бе празна.

— Но те току-що бяха тук! Видях ги как влизат, а сега — изчезнали! — викна управителят. — На прозорците има железни решетки. Не могат да се измъкнат през тях!

В късния следобед извикаха свещеник, отвориха отново стаята и я проветриха, а божият служител поръси със светена вода ъглите и прочете благословия.

— Какво да правя с това нещо? — попита чистачката.

Сочеше килера, където имаше 67 бутилки шампанско, коняк, какаов ликьор, абсент, вермут, текила, 106 картона турски цигари и 198 жълти кутии с истински хавански пури от по петдесет цента едната…

Калейдоскоп

Първото сътресение разсече кораба през едната страна, сякаш с гигантска отварачка за консерви. Хората бяха изхвърлени в космоса като десетки гърчещи се рибки. Пръснаха се в тъмно море. А корабът, вече станал на безброй парчета, продължи напред — метеоритен рояк, понесъл се да търси изгубено слънце.

— Баркли, Баркли, къде си?

Гласове като на деца, изгубили се в студена нощ.

— Уд, Уд!

— Капитане!

— Холис, Холис, тук е Стоун.

— Стоун, тук е Холис. Къде си?

— Не зная. Как мога да зная? Къде е горе? Падам. Мили Боже, падам.

Падаха. Падаха като камъчета в кладенци. Бяха пръснати като изстреляни с огромен замах камъни. И вече вместо хора бяха само гласове — всякакви гласове, безтелесни и възбудени, изпълнени в различна степен с ужас и примирение.

— Отдалечаваме се един от друг.

Истина беше. Премятащият се презглава Холис знаеше, че е истина. Знаеше го и някак смътно го приемаше. Разлитаха се в различни посоки и нищо не бе в състояние да ги събере отново. Бяха облечени в херметическите си скафандри с прозрачни стъклени шлемове върху бледите лица, но нямаше време да включат силовите генератори. С тях щяха да се превърнат в малки спасителни капсули в космоса, способни да спасят себе си, да спасят и други, да се съберат заедно, да се намерят и да образуват човешки остров с някакъв — какъвто и да било — план. А без силовите генератори на раменете си се превръщаха в лишени от разум метеори, всеки полетял към собствената си неизбежна участ.

Изминаха може би десетина минути, докато първият ужас отшумя, за да отстъпи на металното спокойствие. Космосът започна да тъче странните си гласове в огромен тъмен стан, да ги плете и преплита, оформяйки последната шарка.

— Стоун до Холис. Колко време ще можем да разговаряме?

— Зависи с каква скорост летим по траекториите си.

— Около час, предполагам.

— Там някъде — отвърна Холис, отчужден и спокоен.

— Какво стана? — попита минута по-късно.

— Ракетата избухна. Случва се ракетите да избухват.

— Накъде летиш?

— Май ще уцеля Луната.

— За мен е Земята. Обратно към старата Майка Земя. С десет хиляди мили в час. Ще изгоря като кибритена клечка.

Холис си го помисли съвсем отчуждено. Сякаш бе отделен от тялото си и го гледаше как пада надолу и надолу в пространството — толкова обективно, сякаш съзерцаваше първите снежинки на една отдавна отминала зима.

 

Останалите мълчаха и мислеха за участта, довела ги до това положение. Падаха, падаха и не можеха да направят нищо. Дори капитанът мълчеше — не знаеше никаква заповед или план, които да могат да поправят нещата.

— О, какво дълго падане! О, какво дълго падане, дълго, дълго, дълго падане — каза нечий глас. — Не искам да умирам, не искам да умирам, какво дълго падане.

— Кой е това?

— Не зная.

— Май Стимсън. Стимсън, ти ли си?

— Дълго, дълго падане, не ми харесва. Ох, Господи, никак не ми харесва.

— Стимсън, тук Холис. Стимсън, чуваш ли ме?

Пауза, през която падаха отделно един от друг.

— Стимсън?

— Да — отвърна най-сетне той.

— Стимсън, не се стягай; всички сме на същия хал.

— Не искам да съм тук. Искам да съм някъде другаде.

— Има шанс да ни намерят.

— Трябва да съм другаде, трябва да съм другаде — каза Стимсън. — Не вярвам. Не вярвам на нищо от това, което става.

— Това е кошмар — обади се някой.

— Млъквай! — сряза го Холис.

— Ела ме накарай — каза гласът. Беше Апългейт. Разсмя се с лекота, в която се долавяше същата обективност. — Ела и ме накарай да млъкна.

Едва сега Холис осъзна невъзможното си положение. Изпълни го страхотен гняв — точно в този момент най-много от всичко на света му се искаше да си го изкара на Апългейт. Беше го искал от години, а сега вече бе късно. Апългейт бе просто глас в приемника.

Падане, падане, падане…

А после, сякаш току-що открили ужаса, двама от мъжете запищяха. Като в кошмар Холис видя единия да прелита съвсем близо до него, пищеше и пищеше.

— Стига! — Мъжът бе почти на ръка разстояние и пищеше безумно. Нямаше да спре. Щеше да пищи милион мили, докато се намираше в обхвата на радиото, щеше да ги тормози и щеше да направи невъзможни разговорите помежду им.

Протегна се. Така щеше да е най-добре. Направи още един опит и го докосна. Сграбчи го за глезена и се придърпа покрай тялото му, докато не стигна главата. Мъжът пищеше и се вкопчваше като удавник. Писъците изпълваха цялата вселена.

Все тая, дали по един, или по друг начин, помисли си Холис. Луната, Земята или метеорите щяха да го убият така или иначе, а защо не още сега?

Разби стъклената маска с железния си юмрук. Писъкът спря. Отблъсна се от тялото и го остави да се премята и пада по своята собствена траектория.

Холис и останалите падаха и падаха в пространството, носеха се в дългото, безкрайно спускане и въртящата се тишина.

— Холис, чуваш ли ме още?

Не отговори, но усети как лицето му пламва.

— Пак е Апългейт.

— Казвай, Апългейт.

— Хайде да поговорим. И без това нямаме друго за правене.

— Достатъчно — прекъсна го капитанът. — Трябва да измислим как да се измъкнем от това положение.

— Капитане, защо не си затвориш устата?

— Какво!?

— Много добре ме чу, капитане. Не ми се перчи с ранга си. Сигурно си вече на десет хиляди мили от мен, така че няма какво да се будалкаме. А и както каза Стимсън, очаква ни дълго падане.

— Виж какво, Апългейт!…

— Млъквай. Вдигнал съм едноличен бунт. Нямам абсолютно нищо за губене, по дяволите. Корабът ти беше скапан кораб, ти беше скапан капитан и се надявам да се потрошиш, когато нацелиш Луната.

— Заповядвам ти да спреш!

— Давай, заповядай ми още веднъж. — Апългейт се усмихна през всичките десет хиляди мили.

Капитанът замълча.

— Та докъде бяхме стигнали, Холис? — продължи Апългейт. — А, да, сетих се. И теб не мога да те понасям. Но ти го знаеш. Отдавна го знаеш.

Холис безпомощно сви юмруци.

— Искам да ти кажа нещо — каза Апългейт. — Да те зарадвам. Аз бях онзи, който гласува против и те издъни пред Ракетната компания преди пет години.

Профуча метеор. Холис погледна надолу — лявата му ръка беше изчезнала. Бликна кръв. Изведнъж скафандърът остана без въздух. Остана му достатъчно в дробовете, за да успее да раздвижи дясната си ръка и да завърти едно копче на лявото си рамо, да стегне връзката и да запуши дупката. Всичко се случи толкова бързо, че нямаше време да се изненада. Вече нищо не можеше да го изненада. Въздухът в скафандъра се възстанови веднага щом течът бе запечатан. Затегна още по-силно копчето, направи турникет и буйно бликащата кръв спря.

Всичко това се случи в ужасно мълчание от негова страна. А останалите дърдореха. Онзи Леспър бе взел думата и разправяше за жена си на Марс, жена си на Венера, за жена си на Юпитер, за парите си, за това как страхотно си прекарвал времето, за пиянските си изцепки, хазарта, щастието. И тъй нататък, докато всички те падаха. Леспър си припомняше щастливото минало, докато летеше към смъртта си.

 

Толкова шантаво бе всичко. Пространство, хиляди мили празно пространство, а в центъра му вибрират всички тези гласове. Не виждаш никого и единствено радиовълните трептят и се мъчат да разтреперят и хората.

— Ядосан ли си, Холис?

— Не.

Наистина не беше. Отчуждението се бе върнало и той се бе превърнал в парче безчувствен бетон, завинаги падащо към нищото.

— Цял живот си искал да стигнеш до върха, Холис. Винаги си се питал какво се е случило. Сложих ти черна точка малко преди да изхвърлят мен самия.

— Не е важно — каза Холис. И наистина не беше важно. Всичко бе свършило. Когато свърши, животът става като ярък филм, профучаващ за миг през екрана, всичките му предразсъдъци и страсти са кондензирани и осветени в една точка и преди да успееш да извикаш, това беше щастлив ден, а онзи лош, ето едно лошо лице, а ето и едно добро, лентата изгаря на шлака и екранът потъмнява.

Сега, застанал на края на живота си, той съжаляваше само за едно — за самия живот. Искаше да продължи да живее. Дали всички умиращи се чувстваха по същия начин, сякаш изобщо не са живели? Дали животът е наистина толкова кратък и приключва преди още да си успял да си поемеш дъх? За всички ли е тъй невъзможно кратък, или само за него, тук, сега, когато му оставаха няколко часа да мисли и премисля?

— Е, добре си прекарах — продължаваше да ломоти Леспър. — Жена на Марс, Венера, Юпитер. Всяка от тях богата, всяка ме гледаше като писано яйце. Напивах се като смок, а веднъж проиграх двайсет хиляди долара.

Но сега си тук, помисли си Холис. Аз пък не съм имал нито едно от тези неща. Приживе ти завиждах, Леспър. Докато следващият ден ме очакваше, аз ти завиждах за жените и за славното ти време. Жените ме плашеха и затова отидох в космоса, винаги съм ги желаел и винаги съм ти завиждал, че ги притежаваш, завиждах за парите ти, за цялото ти щастие, което получаваше с шантавия си начин на живот. А сега, докато падаме, когато вече всичко е свършило, вече не ти завиждам — защото е свършило и за теб, и за мен, и точно сега сякаш никога не го е имало.

Проточи шия напред и извика в микрофона:

— Леспър, с всичко това е свършено.

Мълчание.

— Сякаш никога не е било, Леспър!

— Кой е това? — попита разтрепераният глас на Леспър.

— Холис.

Гаден беше. Усещаше гадостта, безмозъчната гадост на умирането. Апългейт го бе наранил; сега той искаше да нарани другиго. Апългейт и космосът, и двамата го бяха наранили.

— Сега си тук, Леспър. Всичко е свършено. И сякаш никога не е било, нали?

— Не.

— Когато всичко приключи, сякаш никога не е било. С какво сега животът ти е по-добър от моя? Как може да се прецени? По-добър ли е? А?

— Да, по-добър е!

— И защо!

— Защото имам какво да си спомням! — извика някъде далеч наскърбеният Леспър, притиснал с две ръце спомените към гърдите си.

И беше прав. Сякаш заляха Холис от глава до пети с ледена вода, когато разбра, че Леспър е прав. Имаше разлика между спомени и мечти. Той само бе мечтал за онова, което бе искал да стори, докато Леспър имаше спомени за неща, които бе постигнал и извършил. И осъзнаването на това започна да го разкъсва на части с бавна, безмилостна прецизност.

— Какво ти носи това? — викна той към Лестър. — Какво ти носи сега? Когато нещо свърши, от него вече няма полза. С нищо не си по-добър от мен.

— Отивам си спокоен — отвърна Леспър. — Поживях. И накрая няма да стана гадняр като теб.

— Гадняр?

Превъртя думата на езика си. Доколкото можеше да си спомни, никога не се бе държал като гадняр. Никога не бе посмявал да е гадняр. Сигурно го бе пазил специално за момент като този.

Гадняр. Превъртя я отново в дъното на съзнанието си. Усети как очите му се пълнят със сълзи и се стичат по лицето му. Явно някой бе чул задавения му глас.

— Не се коси, Холис.

Нелепо беше, разбира се. Само миг преди това съветваше другите, Стимсън; беше изпитвал храброст и смяташе, че е съвсем истинска, а сега осъзна, че е било просто шок и обективност, възможна единствено по време на шок. А сега се опитваше да събере цял един живот потиснати чувства в няколко минути.

— Знам какво ти е, Холис — каза заглъхващият глас на Леспър, сигурно на двайсет хиляди мили от него. — Не го приемам лично.

Но нима не сме равни? — запита се той. Аз и Леспър? Тук и сега? Свърши ли нещо, край, каква полза от него? Така или иначе умираш. Но сам знаеше, че просто се мъчи да разсъждава рационално и безсмислено — сякаш се мъчеше да направи разлика между жив човек и труп. В едното има искрица, аура, нещо загадъчно и непознато. А в другото — не.

Същото бе с Леспър и него. Леспър бе живял пълноценно и сега това го правеше различен. А той, Холис, си бе все едно мъртъв от години. Двамата отиваха към смъртта по различни пътища и най-вероятно, ако имаше различни видове смърт, техните щяха да се различават както денят се различава от нощта. Смъртта, подобно на живота, би трябвало да е безкрайно разнообразна. И ако някой вече е умрял като него, защо трябва да очаква нещо по-добро при истинското си умиране?

Миг по-късно откри, че дясното му стъпало е откъснато. Едва не се разсмя. Въздухът отново бе излетял от костюма му. Наведе се бързо. Имаше кръв, метеорът бе отнесъл плътта и костюма чак до глезена. Да, смъртта в космоса се очертаваше като весело нещо. Реже те парче по парче, подобно на някакъв невидим черен касапин. Той стегна вентила на коляното; главата му се въртеше от болка; мъчеше се да остане на себе си. Вентилът се стегна, кръвта спря, въздухът отново изпълни костюма, той отново се изправи и продължи да пада и пада, тъй като само това му бе останало.

— Холис?

Кимна сънено, уморен от чакането на смъртта.

— Пак е Апългейт — каза гласът.

— Да.

— Доста помислих. Слушах те. Това не е хубаво. Прави ни лоши. Не е добре да се умира така. Кара ни да си изливаме цялата жлъчка. Слушаш ли ме, Холис?

— Да.

— Излъгах. Преди малко. Излъгах. Не съм те дънил. Не зная защо го казах. Сигурно ми се искаше да те нараня. Просто приличаш на човек за нараняване. Винаги сме се дърлили. Май остарявам прекалено бързо и се разкайвам бързо. Ама чух какви гадни ги говориш и това ме засрами. Както и да е, искам да знаеш, че и аз съм идиот. Няма и грам истина в онова, което казах. И майната ти.

Усети как сърцето му отново заработи. Сякаш не бе било пет минути, а сега всичките му крайници отново започнаха да връщат цвета си и да се затоплят. С шока бе свършено и последователните пристъпи на гняв, ужас и самота също отминаваха. Чувстваше се като човек, излязъл от студен душ сутринта, готов да закуси и да започне новия ден.

— Благодаря, Апългейт.

— Няма за какво. И не провесвай нос, кучи сине.

— Хей — каза Стоун.

— Какво? — обади се Холис през пространството; сред всички тук именно Стоун му бе добър приятел.

— Попаднах в рояк метеори и няколко малки астероида.

— Метеори?

— Май е роякът Мирмидонци, който минава край Марс и се връща към Земята веднъж на всеки пет години. Насред него съм. Сякаш се намирам в огромен калейдоскоп. Всевъзможни цветове, форми и размери. Господи, прекрасно е, целият този метал.

Мълчание.

— Движа се заедно с тях — каза Стоун. — Отнасят ме със себе си. Проклет да съм.

Той се разсмя.

Холис се огледа, но не видя нищо. Имаше само огромни диаманти, сапфири, изумрудени мъгли и кадифен космос, а гласът на Бог се носеше сред кристалните огньове. Имаше нещо чудно и завладяващо в мисълта за Стоун, как пътува към Марс с рояка метеори и се връща към Земята на всеки пет години, как прекосява кръгозора на планетата през следващите милион столетия, отново и отново. Стоун и роякът Мирмидонци — вечни и безкрайни, разместващи се и изменящи се като шарените картинки в калейдоскопа от времето, когато си бил дете и си насочвал дългата тръба към слънцето.

— Сбогом, Холис. — Гласът на Стоун бе вече съвсем слаб. — Сбогом.

— Късмет — викна му Холис от трийсет хиляди мили.

— Стига си се правил на интересен — каза Стоун и изчезна.

Звездите се затвориха.

Вече всички гласове отслабваха, всеки по собствената си траектория, едни към Марс, други към дълбокия космос. А самият Холис… Погледна надолу. От всички само той се връщаше на Земята.

— Сбогом.

— Горе главата.

— Сбогом, Холис.

Това бе Апългейт.

Многото довиждания. Кратките сбогувания. И сега огромният свободен мозък се разпадаше. Отделните компоненти, които бяха работили така добре и ефективно в черепната кутия на летящия в пространството кораб, умираха един по един; смисълът на съвместния им живот се разпадаше. И както тялото умира, когато мозъкът престава да съществува, така умираше и духът на кораба, дългото време, прекарано заедно, и онова, което са означавали един за друг. Сега Апългейт бе просто откъснат от тялото пръст, който вече не е обект на презрение и мръсни номера. Мозъкът бе експлодирал и безчувствените му безполезни останки се бяха пръснали надалеч. Гласовете заглъхнаха и целият космос потъна в мълчание. Холис остана самичък, продължаваше да пада.

Всички бяха сами. Гласовете им бяха умрели като ехо на думи на Бог, изречени и трептящи в звездните дълбини. Ето капитанът отлиташе към Луната; там пък Стоун се носеше сред рояка метеори; Стимсън; Апългейт, отправил се към Плутон; Смит, Търнър, Ъндъруд и всички останали — частиците от калейдоскоп, който толкова дълго бе оформял мислени форми, сега се разлитаха.

А аз? — помисли си Холис. Какво мога да направя? Има ли нещо, което да направя сега, за да компенсирам ужасния си, празен живот? Ако можех да направя поне едно добро, което да изкупи гадостта, която съм насъбрал през всички тези години, без дори да подозирам за нея! Но тук няма никого освен мен, а как можеш да правиш добро самичък? Не можеш. Утре вечер ще стигна земната атмосфера.

Ще изгоря, помисли си той, и пепелта ми ще се разпилее над всички континенти. Тя ще е от полза. Може и да не е много, но пепелта си е пепел и ще се върне при земята.

Падаше бързо като куршум, като камък, като желязна тежест, безпристрастен, вече напълно безпристрастен, без да изпитва мъка, радост или каквото и да било, желаещ единствено да може да стори нещо добро — сега, когато всичко е свършило. Нещо добро, за което да знае единствено той.

Когато се ударя в атмосферата, ще изгоря като метеор.

— Дали някой ще ме види? — каза на глас.

 

Малкото момченце на селския път погледна нагоре.

— Мамо, виж! — изкрещя то. — Падаща звезда!

Ослепително бялата звезда падаше в потъналото в здрач небе на Илинойс.

— Пожелай си нещо — каза майка му. — Намисли си желание.

Космонавтът

Електрическите светулки се рееха над тъмната коса на мама и осветяваха пътя й. Стоеше на прага на спалнята си и гледаше към мен, докато отивах към потъналия в тишина хол.

— Този път ще ми помогнеш да го задържим тук, нали? — попита тя.

— Ще опитам — отвърнах.

— Моля те. — Светулките хвърляха стрелкащи се точици светлина по бялото й лице. — Този път не бива отново да заминава.

— Добре — казах след кратко мълчание. — Но от това няма да излезе нищо. Безполезно е.

Тя се отдръпна и светулките затрептяха след нея на електрическите си вериги като някакво блуждаещо съзвездие, показваха й пътя в тъмното.

— Въпреки това трябва да опитаме — дочух съвсем тихия й глас. Други светулки ме последваха до моята стая. Когато тежестта на тялото ми прекъсна веригата в леглото, те примигнаха и изгаснаха. Бе полунощ, с мама чакахме в леглата си в разделените от мрака стаи. Леглото започна да ме люлее и да припява. Докоснах едно копче; люлеенето и песента спряха. Не исках да спя. Изобщо не исках да спя.

Тази нощ не се различаваше с нищо от хиляди други като нея. Будехме се по никое време и усещахме как прохладният въздух става горещ, усещахме огъня във вятъра или виждахме стените да пламват за миг в ярък цвят и тогава разбирахме, че неговата ракета е над дома ни — неговата ракета, а дъбовете се огъваха от разтърсването. И аз лежах задъхан, с широко отворени очи, а мама лежеше в своята стая. Гласът й долиташе до мен по вътрешното радио:

— Усети ли го?

А аз отговарях:

— Да, той беше.

Корабът на баща ми прелиташе над градчето ни — малко градче, в което никога не кацат космически ракети, — а ние оставахме да лежим будни през следващите два часа и да мислим. „Сега татко каца в Спрингфийлд, сега е на пистата, сега подписва документите, сега е в хеликоптера, сега е над реката, над хълмовете, сега спуска хеликоптера тук, на малкото летище на Грийн Вилидж…“ И половината нощ вече е минала, а ние с мама в отделните си студени легла се ослушваме, ослушваме и ослушваме. „Сега върви по Бел Стрийт. Винаги върви… никога не взима такси… сега пресича парка, сега завива на ъгъла на Оукхърст, а сега…

Вдигнах глава от възглавницата. На улицата, приближават все повече и повече, се чуват стъпки — уверени, бързи, енергични. Сега завиват към нашата къща, изкачват стъпалата на верандата. И двамата се усмихваме в прохладната тъмнина, мама и аз, когато чуваме как външната врата разпознава, отваря се, изрича тихо приветствие и се затваря…

След три часа тихо завъртях със затаен дъх месинговата дръжка на тяхната стая, пазех равновесие в мрак, обширен като пространството между планетите. Ръката ми се протегна да докосне малкото черно куфарче край леглото на родителите ми. Взех го и тихо изтичах до стаята си, мислех си: няма да ми каже, той не иска аз да зная.

И от отвореното куфарче се изля униформата му, черна като черна мъглявина, с блещукащи тук-там далечни звезди. Мачках тъмната материя с топлите си длани; усетих миризмата на Марс с дъх на желязо, а също и на Венера — аромат на зелен бръшлян, на Меркурий — миризма на сяра и огън; надушвах млечната Луна и твърдостта на звездите. Пъхнах униформата в центрофугата, която бях измайсторил тази година в училищната работилница, и включих машината. Скоро в ретортата се утаи фина прах. Поставих я под микроскопа. И докато родителите ми спяха, без да подозират нищо, докато цялата ни къща спеше, докато всички автоматични фурни и слуги и роботи-чистачи тънеха в електрическа дрямка, аз се взирах в диамантените частици метеоритна прах, кометни опашки и кал от далечния Юпитер, искрящи като самостоятелни светове и притеглящи ме по тръбата със страхотно ускорение на милиарди мили в космоса.

На разсъмване, изтощен от пътешествието си и уплашен да не бъда разкрит, върнах куфарчето с униформата в спалнята им.

После заспах, но скоро се събудих от клаксона на колата за химическо чистене, която бе спряла долу в двора. Бяха дошли за униформата. Добре, че не изчаках, помислих си. Униформата щеше да бъде върната след час, изчистена от цялата си съдба и пътешествие.

Заспах отново с малката стъкленица магическа прах в джоба на пижамата, точно над сърцето ми.

 

Когато слязох долу, татко седеше на масата и ядеше препечена филийка.

— Как спа, Дъг? — попита той, сякаш през цялото време си е бил тук и не е отсъствал цели три месеца.

— Нормално — отвърнах.

— Ще хапнеш ли?

Натисна едно копче и масата ми приготви четири златистокафяви филийки.

Помня татко си в онзи следобед — копаеше и копаеше в градината, сякаш бе животно по следите на нещо. Дългите му ръце се движеха чевръсто, засаждаха, отъпкваха, поправяха, подрязваха и кастреха, тъмното му лице бе все обърнато към пръстта, очите му неотлъчно следяха какво прави, без да се обърнат нито веднъж нагоре към небето, към мен и дори към мама, освен ако не клекнем до него и не усетим влажната почва с коленете си, ако не опрем длани в черната земя и не погледнем към безумно ярката синева. Тогава се озърташе настрани към мама и мен, смигваше ни нежно и продължаваше отново, наведен, с лице надолу, обърнал гръб на небето.

Вечерта седяхме в механичната люлка на верандата и тя ни люлееше, духаше към нас и ни пееше. Бе лято, имаше лунна светлина, пиехме лимонада, държахме студените чаши в ръце, а татко четеше стереовестника, пъхнат в специалната шапка, която обръщаше микроскопичната страница пред увеличителното стъкло, ако мигнеш три пъти. Пушеше цигари и ми разказваше какво е било в неговото детство, когато бил момче, през 1997 г. Малко по-късно попита, както питаше винаги:

— Защо не излизаш и не играеш, Дъг?

Не отговорих. Обади се мама:

— Прави го вечер, когато те няма.

Татко ме погледна отново, след което за първи път през този ден обърна очи към небето. Мама винаги го наблюдаваше, когато хвърляше поглед нагоре. През първия ден и вечерта след връщането си рядко гледаше към небето. Помислих си как работи настървено в градината, почти забил лице в земята. На втория ден обаче поглеждаше нагоре малко повече. Мама не се боеше много от дневното небе, но страшно й се искаше да угаси звездите нощем и понякога почти я виждах как посяга мислено към някакъв ключ, но така и не успява да го намери. А на третия ден се случваше татко да остане на верандата дълго след като бяхме готови за лягане и чувах как мама го вика, почти както понякога викаше мен от улицата. И татко с въздишка включваше електрическото око на вратата. На следващия ден на закуска се случваше да погледна надолу и да видя малкото черно куфарче в краката му, докато мажеше масло върху филията си; мама тогава спеше до късно.

— Е, до скоро, Дъг — казваше той и се ръкувахме.

— След около три месеца?

— Аха.

И тръгваше пеш по улицата, без да вземе хеликоптер, такси или автобус — просто вървеше с невидимата си черна униформа, прибрана в малкото куфарче в ръката му; не искаше никой да смята, че се надува, защото е космонавт.

Около час по-късно се появяваше мама, колкото да изяде мъничко корав препечен хляб.

Но сега бе вечер, първата вечер, хубавата вечер, в която той не гледаше много-много към звездите.

— Да идем на телевизионния карнавал — казах аз.

— Идеално — съгласи се татко.

Мама ми се усмихна.

Забързахме с хеликоптер към града и поведохме татко през хиляди зрелища, само и само да задържим лицето и главата му долу при нас и да не му позволяваме да гледа никъде другаде. И докато се смеехме на смешните неща и гледахме сериозно на сериозните, аз си помислих — татко ми лети до Сатурн, Нептун и Плутон, но никога не ми носи подаръци. Бащите на другите момчета им носят от космоса парченца руда от Калисто, отломки от черен метеор или син пясък. А аз трябва да трупам колекцията си, като търгувам от останалите марсианските камъни и пясъците от Меркурий, които изпълваха стаята ми, но за които татко не казваше нито дума.

От време на време носеше по нещо на мама. Веднъж посади марсиански слънчогледи в двора, но месец след като замина и слънчогледите пораснаха, един ден мама изтича навън и ги изкорени.

Стояхме пред някаква холограма и аз, без да мисля, зададох на татко въпроса, който му задавах винаги.

— Какво е да си в космоса?

Мама ме стрелна с уплашен поглед. Късно.

Татко постоя половин минута, опитваше се да намери подходящ отговор, после сви рамене.

— Най-хубавото от най-хубавите неща в живота — каза, но се усети. — О, всъщност не е нищо особено. Рутина. Не би ти харесала.

Погледна ме с опасение.

— Но ти винаги се връщаш там.

— Навик.

— Къде ще ходиш следващия път?

— Още не съм решил. Ще си помисля.

Винаги го обмисляше. По онова време пилотите на ракети не бяха много и можеше да си избира каквото му се хареса. На третата вечер след завръщането можеше да се види как гледа нагоре и си подбира сред звездите.

— Хайде — каза мама. — Да се прибираме.

Бе още рано за прибиране. Поисках татко да си облече униформата. Не биваше да го моля — това винаги правеше мама нещастна, — но не можах да се сдържа. Продължавах да настоявам, макар че той винаги отказваше. Никога не го бях виждал с нея.

— Ох, добре — предаде се накрая той.

Чакахме в дневната, докато се качваше нагоре в пневматичната тръба. Мама ме изгледа мрачно, сякаш не можеше да повярва, че собственият й син й причинява това. Извърнах поглед.

— Съжалявам — измънках.

— Никак не ми помагаш — каза тя. — Ама никак.

Миг по-късно от пневматичната тръба се чу шепот.

— Ето ме и мен — тихо каза татко.

Погледнахме го.

Униформата му бе блестящо черна със сребърни копчета и сребърни ръбове до петите на черните обувки. Сякаш някой бе изрязал ръцете, краката и тялото от черна мъглявина, през която слабо мъждукат мънички звезди. Прилягаше му плътно като ръкавица по дълга тънка ръка и миришеше на прохладен въздух, метал и космос. На огън и време.

Татко стоеше, неловко усмихнат, в центъра на стаята.

— Обърни се — каза мама.

Гледаше към него, но погледът й бе зареян някъде много надалеч.

Когато го нямаше, тя изобщо не говореше за него. Не говореше за нищо освен за времето, за състоянието на врата ми — не би било зле да мине кесия по него — или за това, че не може да спи през нощта. Веднъж се оплака, че светлината й била прекалено силна.

— Но тази седмица няма луна — казах аз.

— От звездите е — отвърна тя.

Отидох до магазина и й купих по-тъмни, по-зелени щори. Докато лежах в леглото си, чувах как ги спуска плътно до края на прозорците. Издаваха дълъг шумолящ звук.

Веднъж се опитах да окося градината.

— Не. — Мама стоеше на прага. — Прибери косачката.

И тревата си растеше по три месеца без подстригване. Татко се заемаше с нея, когато се прибираше у дома.

Не ми позволяваше да правя и каквото и да било друго, като например да поправям електрическата машина за закуска или механичния четец на книги. Запазваше всичко, сякаш за Коледа. А после виждах как татко чука и бърника, винаги усмихнат, а мама също се усмихваше щастливо над него.

Никога, никога не говореше за него, когато го нямаше. Колкото до татко, той никога не предприемаше нищо, за да се свърже с нас през милионите мили, които ни деляха.

— Ако ви се обадя, ще ми се прииска да съм с вас — каза веднъж. — И това ще ме направи нещастен.

Друг път се обърна към мен.

— Майка ти понякога се държи с мен, сякаш ме няма… сякаш съм невидим.

Бях я виждал да го прави. Гледаше просто през него, през рамото му, брадичката или ръцете му, но никога не го поглеждаше в очите. Ако го правеше, нейните очи сякаш се покриваха с перде, подобно на заспиващо животно. Казваше „да“ в подходящите моменти и се усмихваше, но винаги половин секунда по-късно от очакваното.

— За нея ме няма — каза татко.

В други дни пък тя бе тук и той бе тук за нея, двамата се държаха за ръце и обикаляха квартала или се возеха с колата, косите на мама се развяваха като на момиче зад нея, после тя изключваше всички машинарии в кухнята и печеше невероятни сладкиши, пай и курабийки, вглеждаше се дълбоко в лицето му и усмивката й бе съвсем истинска. Но в края на тези дни, когато той съществуваше за нея, тя винаги плачеше. И татко стоеше безпомощен, оглеждаше се объркано из стаята, сякаш се мъчеше да намери отговор, но така и не успяваше.

Татко се обърна бавно в униформата си.

— Пак се обърни — каза мама.

 

На следващата сутрин татко се втурна в къщата с цял куп билети в ръце. Розови билети за ракетата за Калифорния, сини за Мексико.

— Хайде! — каза той. — Ще си купим дрехи за еднократна употреба и ще ги изгорим, когато се изцапат. Ето, ще вземем обедната ракета до Ел Ей, в два часа ни е хеликоптерът до Санта Барбара, а в девет вземаме самолета до Енсенада и нощуваме там!

Така отидохме в Калифорния и пътувахме ден и половина нагоре-надолу по Тихоокеанското крайбрежие, а накрая спряхме в пясъците на Малибу и си направихме кренвирши за вечеря. Татко винаги слушаше, пееше или зяпаше всички неща наоколо, хващаше се за тях, сякаш светът бе някаква бързо въртяща се центрофуга, която всеки момент може да го откъсне далеч от нас.

Последния следобед в Малибу мама се прибра в хотелската стая. Татко дълго лежа на пясъка до мен под горещото слънце. Въздъхна блажено.

— Ах, ето това е… — Очите му се притвориха; лежеше по гръб и пиеше слънцето. — Как само ти липсва това…

Разбира се, имаше предвид „на ракетата“. Само че никога не казваше „ракетата“, не споменаваше ракетата и нищо от нещата, които ги нямаше на ракетата. Не можеш да имаш солен вятър на ракетата, нито пък синьо небе, жълто слънце или готвеното на мама. Не можеш да разговаряш с четиринайсетгодишния си син на ракетата.

— Да го чуя — каза най-сетне той.

И аз разбрах, че ще говорим както разговаряхме винаги, по три часа без прекъсване. Цял следобед щяхме да мърморим под ленивото слънце за училището ми, за това колко високо мога да скоча и колко бързо плувам.

Татко кимаше всеки път, когато кажех нещо, усмихваше се и ме потупваше одобрително. Разговаряхме. Не ставаше дума за ракети и космос, а за Мексико, където веднъж бяхме пътешествали с древна кола, за пеперудите, които ловяхме в зелените джунгли по обед, за това как стотици пеперуди бяха попаднали в радиатора и умираха, как пляскаха със сини и алени криле, как се гърчеха — прекрасна и тъжна гледка. Разговаряхме за такива неща вместо за онова, за което всъщност исках. И той ме слушаше. Това бе нещото, което наистина правеше, сякаш се опитваше да се изпълни с целия звук, който достигаше до него. Слушаше вятъра, океана и моя глас, винаги с будно внимание, с концентрация, която едва ли не премахваше физическите тела и задържаше единствено звуците. Затваряше очи, за да слуша. Виждах го как слуша косачката, докато косеше градината на ръка, вместо да използва дистанционното управление, виждах го как помирисва прясно окосената трева, изхвърляна на зелен фонтан зад машината.

— Дъг — каза той към пет следобед, след като взехме кърпите си и тръгнахме да се прибираме по брега. — Искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Никога не ставай космонавт.

Спрях.

— Говоря сериозно — каза той. — Защото когато си там, искаш да си тук, а когато си тук, искаш да си там. По-добре да не започваш. Не позволявай да те завладее.

— Но…

— Не знаеш какво е. Всеки път, когато съм там, си мисля — ако успея да се върна на Земята, ще остана там. И никога вече няма да летя. А ето че заминавам. И сигурно винаги ще заминавам.

— От много време ми се иска да стана космонавт — казах аз.

Той не ме чу.

Опитвам се да остана. Миналата събота, когато се върнах, започнах страшно силно да се опитвам да остана.

Спомних си как се потеше в градината, цялото пътуване, вършенето на това-онова, слушането. И знаех, че прави това, за да убеди себе си, че морето, градчетата, земята и семейството му са единствените истински и добри неща. И в същото време знаех къде ще бъде довечера — на верандата, загледан в брилянтите на Орион.

— Обещай, че няма да станеш като мен — каза той.

Поколебах се.

— Добре — казах най-сетне.

Той стисна ръката ми.

— Добро момче.

 

Вечерята бе превъзходна. Мама бе шетала в кухнята с шепи канела и тесто, сред дрънкане на тенджери и тигани, и сега на масата димеше огромна пуйка с гарнитура, сос каберне, грах и тиквеник.

— Насред август? — изуми се татко.

— Няма да си бъдеш тук за Деня на благодарността.

— Аха.

Подуши. Повдигна всеки капак на всеки съд и остави ароматът да обвие изгорялото му от слънцето лице. Всеки път ахкаше. Оглеждаше стаята и ръцете си. Зяпаше картините на стената, столовете, масата, мен и мама. Прочисти гърлото си. Усетих го, че е взел решение.

— Лили?

— Да? — Мама го погледна през масата, която бе заложила като хитроумен сребърен капан, като вълшебна яма с ястия, в която съпругът й най-сетне щеше да падне като праисторическо животно в асфалтов вир, да остане завинаги тук и да гледа през затворнически решетки от птичи кости. Очите й проблеснаха.

— Лили — каза татко.

Давай, трескаво си помислих. Кажи го бързо. Кажи, че този път ще останеш, ще останеш завинаги и никога няма да тръгнеш пак. Кажи го!

В същия миг грохотът на прелитащ хеликоптер изпълни стаята и прозорците зазвъняха с кристален звън. Татко погледна към тях.

Сините вечерни звезди светеха в небето. На изток изгряваше червеният Марс.

Татко се взира в него цяла минута. После протегна ръка към мен, без да се обръща.

— Може ли малко грах?

— Извинете — каза мама. — Ще ида да нарежа хляб.

И изтича в кухнята.

— Има хляб на масата — обадих се.

Татко започна да се храни, без да ме поглежда.

 

През нощта не успях да заспя. Слязох долу в един след полунощ. Лунната светлина бе като лед върху покривите и росата блестеше като снежно поле върху тревата. Стоях на прага по пижама, усещах топлия нощен вятър и изведнъж осъзнах, че татко седи в механичната люлка на верандата и леко се люлее. Виждах отметнатия назад профил. Гледаше как звездите се въртят горе в небето. Очите му бяха като сиви кристали, с Луна във всеки.

Приближих и седнах до него.

Известно време се люлеехме мълчаливо.

— Много ли са начините да се умре в космоса? — попитах най-сетне.

— Милиони.

— Кажи някой.

— Да те удари метеор. Въздухът да излезе от ракетата. Да те отнесе някоя комета. Сблъсък. Задушаване. Експлозия. Центробежна сила. Прекалено голямо ускорение. Прекалено малко ускорение. Горещина, студ, Слънцето Луната, звездите, планетите, астероидите, планетоидите, радиацията…

— И погребват ли те?

— Изобщо не те намират.

— Къде отиваш?

— Далеч, на милиарди мили. Летящи гробове, така им казват. Превръщаш се в метеор или планетоид и оставаш да летиш завинаги в космоса.

Замълчах.

— Едно нещо е бързо в космоса — каза след малко татко. — Смъртта. Винаги е така. Няма мотаене. Най-често дори не успяваш да го разбереш. Просто си мъртъв, и толкова.

Отидохме да си легнем.

 

Настъпи утрото.

Татко стоеше на прага и слушаше как жълтото канарче пее в златната си клетка.

— Е, реших — каза той. — Следващия път, когато се върна, оставам тук.

— Татко!

— Кажи го на майка ти, когато стане — каза той.

Сериозно ли говориш!

Той кимна.

— Ще се видим след около три месеца.

И тръгна по улицата, понесъл униформата си скрита в куфарчето, подсвиркваше си, гледаше високите зелени дървета, откъсваше цветчета от крайпътните храсти, хвърляше ги пред себе си и се отдалечаваше в ярките оттенъци на ранната утрин…

 

Няколко часа след като татко замина, поговорих с мама. Искаше ми се да й задам някои въпроси.

— Татко каза, че понякога се държиш, сякаш не го чуваш и не го виждаш — казах аз.

И тихо тя ми обясни всичко.

— Когато преди десет години излетя в космоса, аз си казах — мъртъв е. Или все едно мъртъв. Затова мисли за него като за мъртвец. И когато се връща три-четири пъти в годината, това изобщо не е той, а просто един приятен спомен или сън. И ако споменът или сънят престанат да се появяват, от това не боли толкова много. Затова през повечето време мисля за него като за мъртъв…

— Но в други моменти…

— В други моменти не мога да се сдържа. Приготвям сладкиши и се държа с него като с жив, а след това ме боли. Не, по-добре е да мисля, че е заминал преди десет години и че никога вече няма да го видя. Така не боли толкова.

— Нима не ти каза, че следващия път ще остане?

Тя бавно поклати глава.

— Не, той е мъртъв. Абсолютно сигурна съм.

— Ще се върне жив — казах аз.

— Преди десет години си мислех — ами ако умре на Венера? Тогава никога няма да можем да погледнем Венера. А ако умре на Марс? Появи ли се червената звезда в небето, ще ни се иска да се приберем и да заключим вратата. Или пък на Юпитер, Сатурн или Нептун? Няма да искаме да имаме нищо общо със звездите, когато тези планети са високо в небето.

— Сигурно си права — казах аз.

 

Съобщението пристигна на следващия ден.

Пратеникът ми го даде и го прочетох, докато стоях на верандата. Слънцето залязваше. Мама стоеше на прага зад мен и гледаше как сгъвам листа и го прибирам в джоба си.

— Мамо — казах аз.

— Не ми казвай нещо, което и без това вече знам — каза тя.

Не плака.

Е, не го уби нито Марс, нито Венера, нито пък Юпитер или Сатурн. Нямаше да мислим за него всеки път, когато някоя от планетите изгряваше на небето.

Беше различно.

Корабът му паднал към Слънцето.

А слънцето е голямо, огнено и безмилостно, винаги е в небето и не можеш да се спасиш от него.

Дълго след смъртта на татко мама спеше през деня и не излизаше навън. Закусвахме в полунощ, обядвахме в три сутринта и вечеряхме в студения здрач в шест сутринта. Гледахме денонощни програми и кина и си лягахме по изгрев слънце.

И още дълго единствените дни, когато излизахме на разходка, бяха дните, в които валеше и нямаше слънце.

Марионетки АД

Към десет вечерта вървяха бавно по улицата и разговаряха спокойно.

И двамата бяха на около тридесет и пет, напълно трезви.

— Но защо толкова рано? — попита Смит.

— Нарочно — отвърна Брейлинг.

— Това е първата ти вечер навън от години, а искаш да се прибереш в десет часа̀.

— Нерви, предполагам.

— Чудя се как изобщо успя да го направиш. Цели десет години се мъчих да те измъкна за едно кротко питие. А сега, в единствената вечер, настояваш да се прибереш толкова рано.

— Не бива да насилвам късмета — каза Брейлинг.

— Какво, да не би да си сипал приспивателно в кафето на жена ти?

— Не, не би било етично. Скоро ще разбереш.

Завиха на един ъгъл.

— Честно, Брейлинг, хич не ми се иска да го казвам, но наистина си страшно търпелив с нея. Може и да не го признаеш, но бракът ти е същински ужас, нали?

— Не бих казал.

— Както и да е, подочу се по един или друг начин, че те е накарала да се ожениш за нея. Помниш ли седемдесет и девета, когато се канеше да заминеш за Рио…

— Да, Рио. Така и не успях да го видя, въпреки всичките планове.

— И как тя разкъса дрехите си, разчорли косата си и заплашваше да извика полиция, ако не се ожениш за нея.

— Винаги е била нервна, Смит, разбери го.

— Беше повече от нечестно. Ти не я обичаше. Поне си й го казал в прав текст, нали?

— Доколкото си спомням, бях доста твърд по този въпрос.

— Но въпреки това се ожени за нея.

— Трябваше да мисля за бизнеса си, а също за майка си и баща си. Подобно нещо можеше да ги убие.

— И това продължава вече десет години.

— Да — каза Брейлинг. Сивите му очи гледаха спокойно. — Мисля обаче, че сега може да настъпят някои промени. Мисля, че онова, което чаках, е на път да се сбъдне. Виж.

И извади някакъв дълъг син билет.

— Я, та това е билет за ракетата до Рио в четвъртък!

— Да. Най-сетне ще замина.

— Чудесно. Наистина го заслужаваш! Но тя няма ли да възразява? Да ти създава неприятности?

Брейлинг се усмихна малко нервно.

— Няма да усети, че ме няма. Ще се върна след месец и никой нищо няма да разбере. С изключение на теб.

— Иска ми се да можех да дойда с теб — въздъхна Смит.

— Горкият Смит. И твоят брак никога не е вървял по мед и масло, нали?

— Не точно. Ожених се за жена, която прекалява. Искам да кажа, в края на краищата, ако си женен от десет години, едва ли ще очакваш от жена си всяка вечер да ти седи в скута по два часа, да ти се обажда по дванайсет пъти на ден в работата и да бърбори като момиченце. А и ми се струва, че през последния месец нещата взеха да се влошават. Понякога се чудя дали не е малко сбъркана?

— Ето това е Смит, все консервативен. Е, това е моята къща. И тъй, искаш ли да научиш тайната ми? Как успях да се измъкна тази вечер?

— Наистина ли ще ми кажеш?

— Виж там горе — каза Брейлинг.

Двамата се загледаха нагоре в тъмното.

Над тях в прозореца на втория етаж се появи някаква сянка. Мъж на около трийсет и пет, с леко посивяващи слепоочия, тъжни сиви очи и тънък мустак се взираше надолу към тях.

— Стига бе, та това си ти! — възкликна Смит.

— Ш-ш-ш, по-тихо!

Брейлинг махна с ръка. Мъжът на прозореца направи знак и изчезна.

— Явно съм се побъркал — каза Смит.

— Чакай малко.

Зачакаха.

Вратата се отвори и високият слаб господин с мустака и скръбните очи излезе да ги посрещне.

— Здравей, Брейлинг — каза той.

— Здрасти, Брейлинг — отвърна Брейлинг.

Бяха абсолютно еднакви.

Смит ги зяпна.

— Да не сте близнаци? Никога не си споменавал, че…

— Не, не — тихо каза Брейлинг. — Наведи се. Сложи ухо на гърдите на Брейлинг Две.

Смит се поколеба, после се наведе и долепи ухо.

Тик-тик-тик-тик-тик-тик-тик-тик.

— О, не! Не може да бъде!

— Може.

— Дай да чуя пак.

Тик-тик-тик-тик-тик-тик-тик-тик.

Смит отстъпи назад, олюля се и замига слисано. Протегна се и докосна топлите ръце и бузите на нещото.

— Откъде се сдоби с него?

— Не е ли чудесно изработен?

— Невероятно. Откъде?

— Дай на господина визитката си, Брейлинг Две.

Брейлинг Две направи фокуснически жест и в пръстите му се появи бяла визитна картичка.

МАРИОНЕТКИ АД

Направете двойник на себе си или на приятели; нови хуманоидни пластмасови модели 1990, гаранция за всякакво физическо износване. Цени от 7600 до 15000 долара за луксозен модел.

— Не — каза Смит.

— Да — каза Брейлинг.

— Естествено — каза Брейлинг Две.

— Откога продължава това?

— Имам го от месец. Държа го в един сандък с инструменти в мазето. Жена ми никога не слиза долу, а и само аз имам ключ за сандъка. Тази вечер казах, че ще изляза да си купя пура. Слязох в мазето, извадих Брейлинг Две от сандъка и го пратих горе да седи с жена ми, докато ние двамата бяхме навън.

— Чудесно! Та той дори мирише като теб — на ъгъла на Бонд Стрийт и Мелакринос!

— Може и да съм педант, но смятам, че това си е съвсем порядъчно. В края на краищата жена ми иска най-много от всичко мен. Тази марионетка е мен до последното косъмче. Бил съм си вкъщи цялата вечер. И ще съм вкъщи с нея през следващия месец. Междувременно друг господин ще бъде в Рио след десет години чакане. А когато се върна оттам, Брейлинг Две ще се върне в сандъка си.

Смит помисли минута-две.

— Ще изкара ли цял месец без поддръжка? — попита накрая.

— Може да издържи и половин година, ако се наложи. Освен това е изработен така, че да прави всичко — да яде, да спи, да се поти — всичко, съвсем като истински. Ще се погрижиш добре за жена ми, нали, Брейлинг Две?

— Жена ти е наистина приятна — каза Брейлинг Две. — Доста си падам по нея.

Смит започна леко да се разтреперва.

— Откога са в бизнеса тези Марионетки АД?

— От две години, тайно.

— Мога ли… искам да кажа, възможно ли е… — Смит настойчиво хвана приятеля си за лакътя. — Можеш ли да ми кажеш откъде мога и аз да се сдобия с такъв робот… марионетка? Ще ми дадеш адреса, нали?

— Заповядай.

Смит взе визитката и я заобръща в ръцете си.

— Благодаря. Не можеш да си представиш какво означава това. Поне малко почивка. Една вечер. Дори веднъж месечно. Жена ми ме обича толкова силно, че не може да издържи и един час без мен. Обичам я, знаеш, но нали знаеш старото стихотворение — „Любовта умира зад решетки, любовта отлита, щом понечиш да я задържиш“. Та и аз искам да си почина мъничко от хватката й.

— Е, поне имаш късмет, че жена ти те обича. Моят проблем е омразата. Доста по-тежко е.

— О, Нети ме обича безумно. Ще се погрижа да направя така, че да ме обича удобно.

— Късмет, Смит. Отбивай се, докато съм в Рио. На жена ми ще й се види странно, ако изведнъж спреш да се обаждаш. И се дръж с Брейлинг Две също като с мен.

— Ясно! Довиждане. И благодаря.

Смит тръгна усмихнат по улицата. Брейлинг и Брейлинг Две се обърнаха и влязоха в къщата.

В градския автобус Смит си подсвиркваше тихичко и въртеше бялата картичка в ръце.

Клиентите се задължават да пазят тайна, тъй като използването на двойници преди легализирането на Марионетки АД от Конгреса се смята за престъпление.

— Виж ти — отбеляза Смит.

На клиентите трябва да се направи отливка на тялото и да се направи точно копие на цвета на очите, устните, косата, кожата и т.н. Срокът за изработване на моделите е до два месеца.

Не е чак толкова дълго, помисли си Смит. След два месеца ребрата ми ще имат шанс да се оправят от смазващите прегръдки. След два месеца ръката ми ще се излекува от непрекъснатото стискане. След два месеца вечно насинената ми долна устна ще започне да си връща формата. Не че искам да изглеждам неблагодарен… Обърна визитката.

Марионетки АД е на две години и може да се похвали с чудесен списък на доволни клиенти. Нашият девиз е „Никакви постоянни връзки“. Адрес: Саут Лесли Драйв 43.

Автобусът спря; той слезе и докато се качваше с тананикане по стълбите, си помисли — с Нети имаме петнайсет хиляди в общата ни сметка. Ще измъкна осем хиляди, уж за бизнеса. Марионетката сигурно ще се изплати с лихвите, при това по много начини. Не е нужно Нети да разбира.

Отключи и след минута бе в спалнята. Нети лежеше в леглото — бледа, огромна и благочестиво спяща.

„Скъпата Нети“. Едва не бе погълнат от угризения при вида на невинната й физиономия в сумрака. „Ако се събудиш, ще ме задушиш от целувки и гукане в ухото ми. Честна дума, караш ме да се чувствам като престъпник. Та ти си толкова добра и обичлива съпруга. Понякога направо не ми се вярва, че се омъжи за мен, а не за онзи Бъд Чапмън, по когото си падаше. Струва ми се, че през последния месец любовта ти към мен е по-дива от всякога“.

В очите му се появиха сълзи. Изведнъж му се прииска да я погали, да я целуне, да признае любовта си, да скъса визитката и да забрави за всичко това. Но когато се пресегна да го направи, ръката го заболя, а ребрата му запукаха и застенаха. Спря с мъка на очи и се извърна. Излезе в хола и мина през тъмните стаи. Като си тананикаше, отвори едно чекмедже в библиотеката и измъкна банковата книжка.

— Само осем хиляди долара — каза той. — Нито цент повече. — Изведнъж спря. — Я чакай малко!

Отново трескаво провери книжката.

— Чакай малко! — повтори. — Липсват десет хиляди долара!

Скочи на крака.

— Останали са само пет хиляди! Какво е направила? Какво е направила Нети с парите? Още шапки, парцали, парфюми! Или… чакай… сетих се! Купила е онази малка къща на Хъдсън, за която говори от месеци. И без изобщо да ми каже!

Втурна се в стаята, изпълнен с праведен гняв. Как така си позволява да се разпорежда с парите им по такъв начин? Наведе се над нея.

— Нети! — викна. — Нети, събуди се!

Тя не помръдна.

— Какво си направила с парите ми! — изкрещя той.

Тя леко се размърда. Светлината от улицата осветяваше прекрасните й бузи.

Имаше нещо в нея. Сърцето му заби свирепо. Езикът му пресъхна. Разтрепери се. Коленете му изведнъж се подгънаха. Той рухна на пода.

— Нети, Нети! — изплака. — Какво си направила с парите ми!

И тогава му просветна страшната мисъл. И тогава ужасът и самотата го обгърнаха. И тогава дойдоха треската и обезверяването. Защото, без да го желае, той се наведе напред и още напред, докато пламналото му ухо не се притисна плътно в кръглата й розова гръд.

— Нети!

Тик-тик-тик-тик-тик-тик-тик-тик.

 

Докато Смит се отдалечаваше по улицата в нощта, Брейлинг и Брейлинг Две затваряха входната врата.

— Радвам се, че и той ще бъде щастлив — каза Брейлинг.

— Да — отсъстващо отвърна Брейлинг Две.

— Е, сандъкът те чака, Бе Две. — Брейлинг хвана създанието за лакътя и го поведе по стълбите към мазето.

— Точно за това ми се иска да поговорим — каза Брейлинг Две, когато слязоха долу и закрачиха по бетонния под. — За мазето. Не ми харесва. Не харесвам този сандък.

— Ще се опитам да измисля нещо по-удобно.

— Марионетките са направени да се движат, а не да лежат неподвижно. Би ли ти харесало да прекарваш по-голямата част от времето си в сандък?

— Ами…

— Никак даже. Аз продължавам да действам. Няма начин да бъда изключен. Аз съм съвсем жив и изпитвам чувства.

— Ще бъде само за няколко дни. После ще замина за Рио и няма да ти се налага да стоиш в сандъка. Можеш да живееш горе.

Брейлинг Две махна раздразнено с ръка.

— А когато се върнеш от приятната си ваканция, пак ще ме пратиш в сандъка.

— В магазина за марионетки не ми казаха, че ми се е паднал труден образец — отбеляза Брейлинг.

— Има много неща, които не знаят за нас — каза Брейлинг Две. — Съвсем нови сме. И сме чувствителни. Мразя да си мисля как ще се разхождаш, ще се смееш и ще се печеш по плажовете на Рио, докато аз седя тук на студеното.

— Но аз цял живот си мечтаех за това пътуване — тихо каза Брейлинг.

Присви очи и почти видя морето, планините и жълтия пясък. Шумът на вълните отекваше примамливо в съзнанието му. Слънцето приятно топлеше голите му рамене. Виното бе превъзходно.

— А аз никога няма да ида в Рио — каза другият. — Замислял ли си се за това?

— Не, аз…

— И още нещо. Жена ти.

— Какво жена ми? — Брейлинг започна да отстъпва към вратата.

— Доста се привързах към нея.

— Радвам се, че работата ти харесва. — Брейлинг нервно облиза устни.

— Боя се, че не ме разбра. Мисля… мисля, че я обичам.

Брейлинг направи още една крачка и замръзна.

Какво?

— Мислех си — продължи Брейлинг Две — колко хубаво е в Рио и как никога няма да стъпя там, помислих си също за жена ти и… мисля, че бихме могли да сме щастливи.

— М-много м-мило. — Брейлинг тръгна към вратата на мазето с възможно най-небрежната си походка. — Нали нямаш нищо против да почакаш минутка? Трябва да се обадя.

— На кого? — Брейлинг Две се намръщи.

— Не е важно.

— На Марионетки АД ли? Да им кажеш да дойдат и да ме приберат?

— Не, не… нищо подобно!

Опита се да се втурне към вратата.

Сякаш железни пръсти го сграбчиха за китките.

— Не бягай!

— Махай си ръцете от мен!

— Не.

— Жена ми ли те подкокороса?

— Не.

— Да не се е сетила? Да не е говорила с теб? Знае ли? Това ли е?

Изкрещя. Устата му бе запушена с длан.

— Така и няма да разбереш, нали? — учтиво му се усмихна Брейлинг Две. — Така и няма да разбереш.

Брейлинг се задърпа.

Трябва да се е сетила; трябва да ти е повлияла някак!

— Сега ще те сложа в сандъка, ще заключа и ще изгубя ключа — каза Брейлинг Две. — После ще купя още един билет до Рио за жена ти.

— Хей, хей, чакай малко. Задръж. Не така прибързано. Хайде да го обсъдим!

— Сбогом, Брейлинг.

Брейлинг се вцепени.

— Какво искаш да кажеш с това „сбогом“?

 

След десет минути госпожа Брейлинг се събуди. Сложи длан на бузата си. Някой току-що я беше целунал. Потрепери и отвори очи.

— Ама… не си го правил от години — промърмори тя.

— Ще видим какво може да се направи по въпроса — каза някой.

Никоя конкретна нощ или утрин

За два часа бе изпушил цял пакет цигари.

— Колко навътре в космоса сме?

— На около милиард мили.

— Милиард мили от какво?

— Зависи — отвърна Клемънс, който изобщо не пушеше. — Може да се каже, на милиард мили от дома.

— Кажи го тогава.

— Дом. Земя. Ню Йорк. Чикаго. Откъдето и да си.

— Дори не си спомням откъде съм — каза Хичкок. — Вече дори не вярвам, че има Земя. А ти?

— Да — каза Клемънс. — Тази сутрин я сънувах.

— В космоса няма сутрини.

— През нощта тогава.

— Тук винаги е нощ — тихо рече Хичкок. — Коя по-точно имаш предвид?

— Млъквай — раздразнено го сряза Клемънс. — Остави ме да довърша.

Хичкок запали поредната цигара. Ръката му не трепереше, но изглеждаше сякаш го прави — под изгорялата от слънцето кожа можеше да трепери сама по себе си — малко потръпване във всяка ръка и един по-голям невидим трепет в тялото му. Двамата седяха на пода на наблюдателния коридор и гледаха звездите. Очите на Клемънс проблясваха, а погледът на Хичкок бе нефокусиран, пуст и объркан.

— Събудих се в 0500 — каза Хичкок, сякаш говореше на дясната си ръка. — И се чух да крещя, къде съм? Къде съм? И отговорът бе, никъде! И си казах, а къде бях? И си отговарям, на Земята! Какво е Земята, запитах се. Мястото, където съм се родил. Но това бе нищо, че и по-лошо от нищо. Не вярвам в нищо, което не мога да видя, да чуя или да докосна. Не мога да видя Земята, така че защо да вярвам в нея? По-безопасно е така. Да не вярваш.

— Ето я Земята — посочи Клемънс и се усмихна. — Ей онази светлинка там.

— Това не е Земята, а Слънцето. Земята не може да се види оттук.

— Аз мога. Имам добра памет.

— Не е едно и също, глупако — рязко каза Хичкок. В гласа му се долавяше гняв. — Имам предвид да я видиш. При мен винаги е било така. Когато съм в Бостън, Ню Йорк не съществува. Когато съм в Ню Йорк, Бостън е в небитието. Когато не видя някого през деня, за мен той е мъртъв. А когато го срещна на улицата — Боже мой, възкръснал е. Всеки път едва ли не танцувам от радост, че го виждам. Е, или поне така беше. Вече не танцувам. Просто гледам. И когато човекът отмине, отново е мъртъв.

Клемънс се разсмя.

— Просто съзнанието ти работи на примитивно ниво. Не можеш да задържаш нещата в себе си. Нямаш никакво въображение, приятелю. Трябва да се научиш да запомняш.

— Защо да помня неща, които не мога да ползвам? — Широко отворените очи на Хичкок продължаваха да се взират в космоса. — Аз съм практичен човек. Щом Земята не е тук и не мога да се разходя по нея, ще ме караш да го правя в спомените си, така ли? Не, от това боли. Спомените, както каза веднъж баща ми, са като бодливо свинче. Да вървят по дяволите! Стой по-далеч от тях. Правят те нещастен. Съсипват работата ти. Карат те да плачеш.

— Аз пък точно в този момент се разхождам по Земята — каза Клемънс, примижа и издиша облаче дим.

— Риташ бодливи свинчета. После ще се чудиш защо не си в състояние да си изядеш обяда — отвърна безизразно Хичкок. — Защото са ти се забили бодли в краката. По дяволите! Ако мога да го изпия, да го ощипя, да го бутна или да легна отгоре му, тогава да става с него каквото ще. За Земята съм мъртъв. И тя е мъртва за мен. Никой в Ню Йорк не плаче за мен. Майната му на Ню Йорк. Тук няма никакви сезони; зимата и лятото са изчезнали. Също и пролетта, есента. Не е никоя конкретна нощ или утрин. А само космос и космос. Единствените неща точно в момента сме ти и аз в тази ракета. А единственото нещо, за което съм сигурен, че го има, съм аз. Това е.

Клемънс пропусна думите му покрай ушите си.

— А сега пъхам монета в телефонния автомат — каза той и с бавна усмивка изигра кратката пантомима. — И се обаждам на момичето си в Евънстън. Здрасти, Барбара!

Космическият кораб продължаваше да се носи в космоса.

 

Звънецът за обяд зазвъня в 1305. Мъжете изтичаха с меките си обувки и заеха местата си на тапицираните маси.

Клемънс не беше гладен.

— Нали ти казах! — възкликна Хичкок. — Ти и проклетите ти бодливи свинчета. Зарежи ги, нали ти казах. Виж ме мен как унищожавам храната.

Произнесе го с механичен, бавен, лишен от веселие глас.

— Гледай.

Лапна парче пай и задъвка. Погледна пая в чинията си, сякаш изследваше консистенцията му. Побутна го с вилицата. Опипа дръжката на прибора. Смачка резенчето лимон и гледаше как пръска сок между зъбците. После опипа бутилката мляко и си наля пълна чаша, като слушаше звука на изливаната течност. Погледна млякото, сякаш искаше да го направи още по-бяло. Изпи го толкова бързо, че не успя да усети вкуса му. Изяде обяда си само за няколко минути, набиваше настървено, след което напразно се огледа за допълнително. Накрая безизразно се обърна към прозореца.

— И те не са истински.

— Кои? — попита Клемънс.

— Звездите. Някой да е докосвал някога звезда? Вярно, мога да ги видя, но каква полза да виждаш нещо, което е на милиони или милиарди мили от теб? Нищо тъй отдалечено не заслужава да му се обръща внимание.

— Защо тръгна на този полет? — внезапно попита Клемънс.

Хичкок погледна в изумително празната си чаша, стисна я силно, после отпусна хватката си и отново стисна.

— Не зная. — Прокара език по ръба на чашата. — Просто трябваше, това е. Можеш ли да си даваш сметка защо вършиш всяко едно нещо в живота си?

— Хареса ти идеята за космическо пътешествие ли? Това, че ще посетиш разни места?

— Не зная. Да. Всъщност не. Работата не е в местата. А в това да се намираш между тях. — За първи път се опита да фокусира погледа си върху нещо, но всичко бе тъй мъгляво и далечно, че очите му не можеха да се нагодят, макар по лицето и ръцете му да си личеше, че полага усилия. — Най-вече космосът. Толкова много празно пространство. Харесваше ми идеята да няма нищо отгоре, нищо отдолу и много нищо между всичко това. А аз — насред цялото това нищо.

— Никога не съм чувал някой да говори по този начин.

— Е, аз току-що го казах по този начин. Надявам се, че си ме слушал.

Хичкок извади цигарите си, запали и започна да дърпа и да изпуска кълба дим, отново и отново.

— Какво е било детството ти, Хичкок? — попита Клемънс.

— Никога не съм бил дете. Онзи от онова време е мъртъв. Това е още един от онези бодливци. Не са ми притрябвали, благодаря. Винаги съм смятал, че умираш всеки ден и че всеки ден е като кутия, нали разбираш. Номерирани и старателно подредени. Само че никога не се връщаш да вдигнеш капаците, защото си умирал хиляди пъти в живота си и е пълно с трупове, всеки от тях умрял по свой собствен начин и всеки е с още по-лошо изражение от предишния. И всеки ден ти си някой различен, някой, когото не познаваш, не разбираш и не искаш да разбереш.

— Но така режеш сам от себе си.

— Защо трябва да имам нещо общо с онзи младия Хичкок? Той бе глупак, все го мотаеха насам-натам и го използваха. Баща му не беше добър човек и той се радваше, когато умря майка му, защото и тя не бе стока. Трябва ли да се връщам назад, за да видя физиономията му в онзи ден и да злорадствам над нея? Беше глупак.

— Всички сме глупаци — каза Клемънс. — През цялото време. Просто всеки ден сме от различен вид. Мислим си, ето днес не съм глупак. Научих си урока. Вчера бях глупак, но не и днес. А на следващия ден си даваш сметка, че пак си бил глупак. Мисля, че единственият начин да пораснем и да се справим в този свят е да приемем факта, че не сме съвършени, и да живеем според това.

— Не искам да си спомням несъвършени неща — заяви Хичкок. — Не мога да стисна ръката на онзи младия Хичкок, нали? Къде е той? Можеш ли да ми го намериш? Мъртъв е, така че да върви по дяволите! Не строя утрешния си ден с глупостите, които съм извършил вчера.

— Не си ме разбрал правилно.

— Ами тогава ме остави в неведение.

Приключил обяда си, Хичкок седеше и гледаше през илюминатора на левия борд. Другите мъже му хвърляха по някой поглед.

— Съществуват ли метеори? — попита той.

— Много добре знаеш, че съществуват.

— На екрана на радара — да, като светлинни драскотини в космоса. Не, не вярвам в нищо, което не съществува и не действа в мое присъствие. Понякога — той кимна към хората, които довършваха обяда си, — понякога не вярвам в никого и в нищо освен в себе си.

Изправи се.

— Този кораб има ли горен етаж?

— Да.

— Трябва веднага да ида да го видя.

— Карай по-спокойно.

— Изчакай ме тук. Веднага се връщам.

Хичкок забързано излезе. Останалите дъвчеха бавно храната си. Мина известно време. Един от мъжете вдигна глава.

— От колко време я кара по този начин? Хичкок имам предвид.

— От днес.

— Вчера също се държеше странно.

— Да, но днес е по-зле.

— Някой казал ли е на психиатъра?

— Мислехме, че ще му мине. Космосът се отразява на всеки при първи полет. И с мен беше така. Отначало започваш да философстваш, после се плашиш. Избива те пот, после се съмняваш в родителите си, не вярваш в Земята, напиваш се, събуждаш се махмурлия, а после всичко отминава.

— Но Хичкок не се е напивал — възрази някой. — Де да го беше направил.

— Как изобщо е успял да мине през изпитната комисия?

— А ние как минахме? Трябват им хора. Космосът плаши повечето хора. Затова и комисията е склонна да попрескочи някоя и друга граница.

— Този човек не е просто на границата — обади се някой. — А я е прескочил и така се е залетял, че не му се вижда краят.

Минаха пет минути. Хичкок го нямаше.

Накрая Клемънс стана и се качи по спиралното стълбище до горната палуба. Хичкок беше там и леко докосваше стената.

— Има я — каза той.

— Естествено, че я има.

— Боях се, че може да я няма. — Той погледна Клемънс. — И ти си жив.

— При това от доста време.

— Не — поклати глава Хичкок. — Жив си сега, само сега, в този момент, докато си тук до мен. Преди малко не съществуваше.

— Съществувах за себе си.

— Това не е важно. Нямаше те тук при мен. Само това е важно. Останалите от екипажа долу ли са?

— Да.

— Можеш ли да го докажеш?

— Виж какво, Хичкок, няма да е зле да се обадиш на доктор Едуардс. Мисля, че се нуждаеш от малко помощ.

— Не, нищо ми няма. А пък и кой е докторът тук? Можеш ли да докажеш, че е на кораба?

— Мога. Достатъчно е само да го извикам.

— Не. Имам предвид, че докато стоиш тук, в този момент, не можеш да докажеш, че го има. Нали?

— Без да се мръдна оттук — не.

— Ето, виждаш ли! Не можеш да го докажеш с мисълта си. А на мен ми трябва точно това — мислено доказателство, за да мога да го почувствам. Не ми трябват материални свидетелства, за които се налага да идеш някъде и да ги домъкнеш. Искам доказателство, което да мога да нося в съзнанието си и винаги да съм в състояние да го докосна, да го помириша и да го почувствам. А такова не може да се намери. За да повярваш в нещо, трябва да го носиш в себе си. Не можеш да носиш Земята или някой човек в джоба си. А аз искам да намеря начин да го правя, да нося винаги нещата със себе си, за да мога да вярвам в тях. Ама че е тромаво да си правиш целия този труд да отиваш някъде и да донасяш нещо ужасно материално, само и само за да го докажеш. Мразя материалните неща, защото могат да се зарежат и после да стане невъзможно да се вярва в тях.

— Такива са правилата на играта.

— Искам да ги променя. Няма ли да е чудесно, ако можем да доказваме разни неща с ума си и да знаем със сигурност, че са винаги по местата си? Иска ми се да зная как изглежда нещо, когато ме няма там. Искам да съм сигурен.

— Това е невъзможно.

— Знаеш ли, за първи път идеята да изляза в космоса ми дойде преди около пет години. Горе-долу когато останах без работа. Казвал ли съм ти, че исках да стана писател? Да, един от онези, които винаги говорят за писане и рядко пишат. И са прекалено докачливи. И тъй, изгубих добрата си работа, зарязах издателския бизнес, не можех да си намеря нищо друго и тръгнах по надолнището. После пък умря жена ми. Ето виждаш ли, нищо не остава там, където го оставиш. Просто не може да се има доверие на материалните неща. Наложи се да поверя сина си на леля му и нещата тръгнаха още по-зле. А един ден се появи разказ с моето име под него, но не беше мой.

— Нещо не схващам.

Лицето на Хичкок бе бледо и потно.

— Мога само да кажа, че гледах страницата с името ми под заглавието — Джоузеф Хичкок. Но това беше някой друг. Нямаше начин да се докаже — действително да се докаже, — че аз съм авторът. Разказът ми беше познат — зная, че го бях написал, — но онова име върху хартията просто не беше мен. Беше някакъв символ, нечие име. Нещо напълно чуждо. И тогава осъзнах, че дори и да стана известен писател, това няма да означава абсолютно нищо за мен, защото не мога да идентифицирам себе си с онова име. Всичко щеше да е дим и сажди. Затова спрях да пиша. Пък и не бях сигурен, че разказите, които намирах няколко дни по-късно на бюрото си, са наистина мои, макар и да си спомнях, че съм ги набирал. Винаги я имаше тази празнина в доказателството. Между правенето и направеното. Направеното е мъртво и не е доказателство, тъй като не е действие. Единствено действията са важни. А листата бяха останки от завършени и вече невидими действия. Доказателството за правенето е приключило. Не остава нищо друго освен спомена, а аз нямам доверие на спомените си. Мога ли наистина да докажа, че съм написал всички тези разкази? Не. Може ли да го направи който и да е писател? Имам предвид, действието като доказателство. Не. Разбира се, че не. Освен ако някой не седи в стаята, докато пишеш; пък ти можеш да пишеш нещо по памет. И след като завършиш, доказателството изчезва, остава само споменът. И тогава започнах да намирам навсякъде празнини. Съмнявах се, че съм бил женен, че имам дете или че изобщо някога съм имал работа. Съмнявах се, че съм се родил в Илинойс от баща пияница и майка свиня. Не можех да докажа нищо. Да, разбира се, хората могат да кажат — ти си такъв и такъв, но това не означава нищо.

— Трябва да си избиеш тези работи от главата — каза Клемънс.

— Не мога. Всички тези празнини и пространства. Ето това ме накара да се обърна към звездите. Мислех си как се намирам в ракета в космоса, в нищото, в нищото, как се нося в нищото със съвсем миниатюрно нещо, с тънка черупка метал около мен, как се нося надалеч от всички неща с празнините в тях. Неща, които не могат да се докажат. Тогава разбрах, че единственото щастие за мен е в космоса. Щом стигна Алдебаран II, ще се запиша за обратния петгодишен полет до Земята и ще летя напред-назад до края на живота си.

— Споменавал ли си това на психиатъра?

— За да се опита да циментира всички празнини, да запълни фугите с шум, топла вода, думи, докосващи ме ръце и тъй нататък ли? Не, благодаря. — Хичкок млъкна. — Влошавам се, нали? Помислих си го. Тази сутрин се събудих и си помислих, че се влошавам. Или ми става по-добре? — Замълча отново и изгледа Клемънс изпод вежди. — Тук ли си? Наистина ли си тук? Давай, докажи го.

Клемънс го плесна по ръката. Силно.

— Да — каза Хичкок, като разтриваше ръката си и я гледаше много съсредоточено. — Тук беше. За някаква частица от секундата. Аз обаче се чудя дали си тук сега.

— Ще се видим след малко — каза Клемънс. Трябваше задължително да намери доктора. Тръгна.

Писна сирена. Втори път, трети. Корабът се разтресе, сякаш беше получил плесница. Чу се всмукващ звук като от включена прахосмукачка. Клемънс чу писъците и усети разредения въздух. Изтичаше със съскане край ушите му. Внезапно носът и дробовете му се оказаха празни. Залитна и тогава съскането престана.

— Метеор! — извика някой.

— Вече е закърпено! — обади се друг.

И наистина беше така. Аварийният паяк на кораба бе пробягал по външната страна на корпуса и бе запушил плътно дупката в метала.

Някой говореше непрекъснато, след което започна да вика. Клемънс побягна по коридора през сгъстяващия се въздух. Погледна преградната стена и видя свежо заварената дупка в стоманата; фрагментите от метеора лежаха из помещението като части от счупена играчка. Видя капитана, членовете на екипажа и някакъв човек на пода. Хичкок. Очите му бяха затворени.

— Опита се да ме убие! — викаше той отново и отново. — Опита се да ме убие.

Изправиха го на крака.

— Не може да го направи — каза Хичкок. — Това не може да бъде. Подобни неща не могат да се случат, нали? Дойде за мен. Защо го направи?

— Всичко е наред, Хичкок, всичко е наред — успокояваше го капитанът.

Докторът бинтоваше малката драскотина на ръката на Хичкок. Той вдигна пребледнялото си лице и видя гледащия го Клемънс.

— Опита се да ме убие.

— Зная — каза Клемънс.

Изминаха седемнадесет часа. Корабът продължаваше да се носи в космоса.

Клемънс мина през преградата и зачака. Психиатърът и капитанът бяха тук. Хичкок седеше на пода, прегърнал здраво с ръце свитите си към гърдите крака.

— Хичкок — повика го капитанът.

Никакъв отговор.

— Хичкок, чуй ме — обади се психиатърът.

Двамата се обърнаха към Клемънс.

— Негов приятел ли сте?

— Да.

— Искате ли да ни помогнете?

— Стига да мога.

— Проклетият метеор е виновен — промърмори капитанът. — Ако не беше той, можеше и да не се случи това.

— Рано или късно щеше да се случи — каза докторът и се обърна към Клемънс. — Опитайте да поговорите с него.

Клемънс приближи тихо, клекна до Хичкок и започна леко да го дърпа за ръката, заговори тихо:

— Здрасти, Хичкок.

Никакъв отговор.

— Аз съм. Аз, Клемънс. Виж, ето ме. — Плесна го леко по ръката. Разтри леко врата му и наведената глава. Хвърли поглед към психиатъра, който съвсем тихо въздъхна. Капитанът сви рамене.

— Шокова терапия, докторе?

Психиатърът кимна.

— Ще започнем след час.

Да, помисли си Клемънс. Шокова терапия. Пусни му десетина парчета джаз, бутни бутилка свеж зелен хлорофил и глухарчета под носа му, сложи трева под краката му, напръскай го с шанел, подстрижи го, изрежи му ноктите, доведи му жена, викай, тряскай и го блъскай, изпържи го с електричество, запълни празнината и фугите. И къде е доказателството ти? Не можеш да му доказваш непрекъснато. Не можеш да забавляваш денонощно бебе с дрънкулки през следващите трийсет години. Рано или късно ще трябва да спреш. И когато това стане, той отново е изгубен. Стига, разбира се, изобщо да ти е обърнал внимание.

— Хичкок! — викна той с всички сили, почти френетично, сякаш самият той падаше в пропаст. — Аз съм. Аз съм, приятелят ти! Хей!

Обърна се и излезе от смълчаното помещение.

 

Дванайсет часа по-късно сирената отново писна.

След като цялото тичане се успокои, капитанът обясни:

— Хичкок се е измъкнал навън преди минута. Бил е сам. Влязъл в скафандър. Отворил люка. После излязъл навън. Самичък.

Клемънс примигна към огромния илюминатор, през който се виждаха размазани звезди и далечен мрак.

— Сега някъде там ли е?

— Да. На около милион мили зад нас. Никога не бихме могли да го намерим. Разбрах, че е извън кораба, когато включи радиостанцията си и гласът му прозвуча в командната зала. Чух го да си приказва сам.

— Какво каза?

— Нещо от рода на „Сега няма никакъв космически кораб. Никога не го е имало. Няма хора. Няма никакви хора в цялата вселена. Никога не ги е имало. Няма растения. Няма звезди“. Това каза. После започна да говори за ръцете и краката си. „Нямам ръце. Вече нямам никакви ръце. Никога не съм имал. Нямам и крака. Никога не съм имал. Не мога да го докажа. Нямам тяло. Никога не съм имал. Нямам устни. Нямам лице. Нямам глава. Нищо. Само космос. Само празно пространство. Само пустота“.

Мъжете мълчаливо се загледаха през стъклото към далечните студени звезди.

Космос, помисли си Клемънс. Космосът, който Хичкок така обичаше. Празно пространство, нищо отгоре, нищо отдолу, много нищо по средата и Хичкок, падащ насред нищото, понесъл се към никоя конкретна нощ или утрин…

Градът

Градът бе чакал двадесет хиляди години.

Планетата се движеше през космоса, цветовете в полята цъфтяха и увяхваха, а градът продължаваше да чака; реките прииждаха, пресъхваха и се превръщаха в прах. Някога младите и буйни ветрове остаряха и се успокоиха, облаците в небето, раздирани и разкъсвани в миналото, бяха оставени да се носят в тихо бездействие. А градът все така чакаше.

Чакаше със своите прозорци, със стените от черен обсидиан, с извисените към небето небостъргачи и кули без знамена, с необходените улици и недокосваните дръжки на врати, без нито една хартийка или отпечатък по тях. Градът чакаше, докато планетата се носеше из космоса, следвайки своята орбита около синьо-бялото слънце, и сезоните се редуваха от лед към огън и отново към лед, към зелени ливади и златни летни поляни.

Бе летен следобед в средата на двадесетхилядната година, когато градът престана да чака.

В небето се появи ракета.

Зарея се високо над него, обърна, върна се и кацна на глинестата ливада на петдесет метра от обсидиановата стена.

Чуха се стъпки на обути в ботуши крака по хилавата трева, последвани от гласовете на хората в ракетата към онези извън нея.

— Готови?

— Добре, момчета. Внимавайте! Към града. Дженсън, ти и Хъчинсън излезте напред. Отваряйте си очите на четири.

Градът отвори тайни ноздри в черните си стени и една здрава вентилационна шахта дълбоко в тялото му подгони бурни струи въздух през тръби, пречиствателни станции и филтри за прах към фините и нежни серии намотки и паяжини, светещи със сребриста светлина. Отново и отново се всмукваха огромни количества въздух; отново и отново топлите ветрове отнасяха в града ароматите от ливадата.

„Дъх на огън, на паднал метеорит, на горещ метал. Пристигнал е кораб от друг свят. Миризма на месинг, на изгорена прах, на сяра и ракетен нагар“.

Информацията, напечатана на ленти и пъхната в съответните процепи, се понесе по жълти зъбни колелца към други машини.

Щрак-щрак-щрак-щрак.

Изчислителна машина затрака като метроном. Пет, шест, седем, осем, девет. Девет души! Печатащото устройство моментално избълва посланието на лента, която се плъзна надолу и изчезна.

Щрак-щрак-щрак-щрак.

Градът зачака меките стъпки на каучуковите им подметки.

Огромните ноздри отново се разшириха.

Миризма на масло. В градския въздух от вървящите хора се разнасяха съвсем слаби миризми, поемаха се от огромния Нос и се разпадаха на спомени за мляко, сирене, сладолед и масло, за изпаренията на млечното производство.

Щрак-щрак.

— Внимателно, момчета!

— Джоунс, извади оръжието си. Не се прави на глупак!

— Градът е мъртъв, какво страшно има?

— Не може да си сигурен.

От лаещите звуци се събудиха Ушите. След векове слушане на слаби тихи ветрове, на капещи от дърветата листа и бавно растяща трева под топящия се сняг, Ушите се смазаха и активираха огромни опънати тъпанчета, способни да чуят ударите на сърцата на натрапниците и шумове, деликатни като трептенето на крилото на комар. Ушите заслушаха, а Носът пълнеше огромни камери с миризми.

Потенето на уплашените мъже се засили. Под мишниците им се появиха островчета пот, държащите оръжията длани станаха мокри и хлъзгави.

Носът пое и подуши аромата като дегустатор, преценяващ стара реколта.

Щрак-щрак-щрак-щрак.

Информацията се въртеше по паралелни ленти. Изпотяване; хлориди толкова и толкова процента; сулфати толкова и толкова; пикочен азот, амоняк, следователно: креатинин, захар, млечна киселина, най-после!

Зазвъняха звънци. Изскочиха малки разчети.

Носът тихо изсумтя, изпускайки опитания въздух. Огромните Уши слушаха:

— Мисля, че е по-добре да се връщаме на кораба, капитане.

— Тук аз давам заповедите, Смит!

— Да, сър.

— Хей, вие там! Патрул! Виждате ли нещо?

— Нищо, сър. Изглежда, е мъртъв от много време!

— Виждаш ли, Смит? Няма нищо страшно.

— Не ми харесва. Не зная защо. Да ви се е случвало да отивате за първи път някъде и да изпитате чувството, че вече сте виждали това място? Е, този град ми се струва прекалено познат.

— Глупости. Тази планетна система е на милиарди мили от Земята; не е възможно да сме стъпвали тук преди. Нашият кораб е единственият в радиус една светлинна година.

— И въпреки това имам това чувство, сър. Мисля, че трябва да се махаме.

Стъпките замряха. В неподвижния въздух се чуваше единствено дишането на натрапниците.

Ухото чу и се задейства. Завъртяха се ротори, течности проблеснаха в малки поточета през клапи и тръбички. Формула и смес — едното следваше другото. Няколко мига по-късно в отговор на призивите на Ухото и Носа от гигантските отвори в градските стени към натрапниците се понесе свежа пара.

— Усещаш ли това, Смит? А-ах. Зелена трева. Да си помирисвал някога нещо по-хубаво? Бога ми, готов съм да си остана тук и да се наслаждавам.

Невидим хлорофил полъхна сред стоящите мъже.

— А-ах!

Стъпките продължиха.

— Няма нищо лошо в това, нали, Смит? Хайде!

Ухото и Носът се отпуснаха съвсем мъничко. Ответната мярка бе успяла. Пионките продължаваха напред.

 

Сега от мъглата се показаха заоблачените Очи на града.

— Капитане, прозорците!

— Какво има?

— Прозорците на онази къща. Ето там! Видях ги да се движат!

— А аз не ги видях.

— Преместиха се. Смениха цвета си. От тъмен на светъл.

— Приличат ми на най-обикновени квадратни прозорци.

Размазаните обекти се фокусираха. В механичните клисури на града се задвижиха смазани валове, в езерца от зелено машинно масло се спуснаха противотежести. Рамките се огънаха. Прозорците проблеснаха.

Долу по улицата вървяха двамата от патрула, следвани на безопасно разстояние от останалите седмина. Униформите им бяха бели, лицата — тъй розови, сякаш бяха получили плесници; очите им се синееха. Вървяха изправени на задните си крака и носеха метални оръжия. Краката им бяха обути. Бяха от мъжки пол, с очи, уши, уста, носове.

Прозорците затрептяха. Станаха по-тънки. Разшириха се незабележимо като зениците на безброй очи.

— Казвам ви, капитане, има нещо нередно с прозорците!

— Дрън-дрън.

— Аз се връщам, сър.

— Какво?

— Връщам се на кораба.

— Смит!

— Няма да вляза в този капан!

— Какво, от празен град ли се уплаши?

Останалите се разсмяха нервно.

— Давайте, смейте се!

Улицата бе покрита с калдъръм, всеки камък бе широк седем сантиметра и дълъг петнайсет. Слегна се с недоловимо движение. Претегляше нарушителите.

В машинното мазе червена стрелка докосна числата — 80 килограма… 95, 70, 91, 89 — всеки бе претеглен, резултатът — записан и пуснат надолу в корелативния мрак.

Градът вече съвсем се събуди!

Вентилационните шахти всмукваха и изхвърляха въздух, миризмата на тютюнев дим от устите на нашествениците, аромата на зелен сапун от ръцете им. Дори очните им ябълки излъчваха тънка миризма. Градът я долови и информацията даде резултат, който бе препратен и добавен към други резултати. Кристалните прозорци проблеснаха, Ухото се напрегна и опъна тъпанчето си… всички тези сетива се вихреха като невидим сняг, брояха вдишванията и едва доловимите сърдечни удари на хората, слушаха, гледаха, вкусваха.

Защото улиците бяха като езици и на местата, където минаваха хората, вкусът на петите им проникваше през каменните пори, за да бъде изчислен и проверен на лакмус. Химичният сбор, събран така неусетно, бе добавен към все по-увеличаващите се резултати в очакване на последното изчисление сред въртящите се колела и шептящи спици.

Стъпки. Бягащи.

— Върни се! Смит!

— Не, да ви вземат мътните!

— Дръжте го, момчета!

Втурващи се стъпки.

Последна проверка. След като бе слушал, гледал, вкусил, усетил, претеглил и премерил, градът трябваше да свърши последната си задача.

Насред улицата зейна капан. Както тичаше, капитанът изчезна, без останалите да го видят.

Докато висеше обесен за петата, остър бръснач преряза гърлото му, друг проблесна през гърдите, вътрешностите бяха моментално извадени от тялото и изсипани на маса в скритата камера под улицата. Капитанът умря. Огромни кристални микроскопи се взираха в червените мускулни нишки; безтелесни пръсти докоснаха все още биещото сърце. Краищата на прерязаната кожа бяха забодени на масата, докато ръце разместваха частите на тялото му като бърз любопитен шахматист над червени пешки и фигури.

Горе хората тичаха по улицата. Смит бягаше напред, мъжете крещяха. Смит също крещеше, а долу в необичайната стая кръвта течеше в капсули, измерваше се, проверяваше се температура, сърцето бе разрязано на седемнадесет части, черният дроб и бъбреците бяха вещо разполовени. Черепът бе пробит и мозъкът — изгребан, нервите — издърпани като мъртвите жици на телефонен номератор, мускулите — разтеглени, за да се провери еластичността им, докато в електрическите подземия на града Умът най-сетне изчисли крайния резултат и всички машинарии горе моментално спряха.

Крайният резултат.

Това са хора. Хора от далечен свят, от определена планета, с определен вид очи и уши, придвижващи се по определен начин на краката си, носят оръжие, мислят, бият се, имат такива и такива сърца и всички други органи, регистрирани и запазени преди толкова много време.

Горе хората тичаха по улицата към ракетата.

Смит тичаше.

Крайният резултат.

Това са нашите врагове. Именно тях очаквахме цели двадесет хиляди години. Това са хората, които очаквахме, за да си отмъстим. Всичко съвпада. Това са хората от планета на име Земя, обявили война на Таолан преди двадесет хиляди години, които ни поробваха, съсипваха и унищожаваха със страшната болест. После отлетяха да живеят в друга галактика, за да избегнат болестта, с която ни заразиха, след като разграбиха света ни. Те са забравили онази война и онова време, забравили са и нас. Но ние не сме ги забравили. Това са нашите врагове. Съвсем сигурно е. Чакането ни свърши.

— Смит, върни се!

Бързо. Над червената маса с проснатото изкормено тяло на капитана други ръце заработиха мълниеносно. Във влажната вътрешност бяха положени органи от мед, месинг, сребро, алуминий, гума и коприна; паяци изтъкаха златна паяжина и я вплетоха в кожата; бе добавено сърце, а в черепната кутия бе положен платинен мозък, който бръмчеше и изхвърляше мънички искри син пламък; жици бяха прокарани към ръцете и краката. За миг тялото бе зашито, разрезите — запълнени и излекувани, гърлото, гърдите и главата изглеждаха съвършени и непокътнати.

Капитанът седна и протегна ръцете си.

— Спрете!

Отново се появи на улицата, вдигна оръжието си и стреля.

Смит рухна с куршум в сърцето.

Останалите се обърнаха.

Капитанът тичаше към тях.

— Ама че глупак! Да се уплаши от един град!

Хората погледнаха тялото на Смит на калдъръма.

Погледнаха капитана си и очите им се разшириха, после се присвиха.

— Чуйте — каза капитанът. — Имам да ви кажа нещо важно.

Сега градът, който ги бе претеглил, вкусил и помирисал, който бе прибягнал до всичките си способности с изключение на една, се приготви да използва и нея — способността да говори. Не приказваше с яростта и враждебността на масивни стени или кули, нито пък с грамадата на павираните булеварди и натъпканите с машинарии крепости. Говореше със спокойния тих глас на един човек.

— Вече не съм ваш капитан — каза той. — Не съм и човек.

Хората отстъпиха.

— Аз съм градът — каза той и се усмихна. — Чаках двеста века. Очаквах завръщането на синовете на синовете на други синове.

— Капитане, сър!

— Оставете ме да продължа. Кой ме построи? Мен, града? Построиха ме онези, които умряха. Старата раса, която някога живееше тук. Народът, който земните хора оставиха да измре от ужасна болест, от нещо като проказа, за която нямаше лек. И онзи древен народ, мечтаейки за деня, в който земните хора ще се завърнат, построи този град. И го кръсти Възмездие, на Планетата на Мрака, край брега на Морето на Вековете, до Планините на Мъртвите. Наистина поетично. Този град трябваше да бъде като везни, лакмус, антена, която да провери всички бъдещи космически пътешественици. За двадесет хиляди години тук кацнаха само два други кораба. Единият бе от далечна галактика на име Еннт; съществата в него бяха проверени, претеглени, намерени за неотговарящи на критериите и пуснати живи и невредими. Същото стана и с посетителите от втория кораб. А днес! Най-сетне се появихте! Отмъщението ще бъде изпълнено до най-малката подробност. Онзи народ е мъртъв от двеста столетия, но остави след себе си град, който да ви посрещне с добре дошли.

— Капитане, сър, не сте добре. Сър, може би е по-добре да се върнем на кораба.

Градът се разтърси.

Паважът се отвори и хората полетяха с писък надолу. Докато падаха, видяха очакващите ги ярки остриета. Мина известно време. После някой се обади.

— Смит?

— Тук!

— Дженсън?

— Тук!

— Джоунс, Хъчинсън, Спрингър?

— Тук!

— Тук!

— Тук!

Стояха до входа на кораба.

— Незабавно се връщаме на Земята.

— Да, сър!

Срезовете на вратовете им бяха невидими като скритите им месингови сърца, сребърни органи и фините златни нишки на нервите. От главите им се чуваше съвсем тихо електрическо бръмчене.

— Ходом, марш!

Мъжете бързо натовариха в ракетата златните бомби с болестотворни бактерии.

— Трябва да се хвърлят на Земята.

— Да, сър!

Люкът се затръшна. Ракетата се втурна в небето.

Грохотът отшумяваше, а градът оставаше да лежи край лятната ливада. Стъклените му очи помътняха. Ухото се отпусна, огромните ноздри утихнаха, улиците вече не претегляха и преценяваха, скритите машини замряха в маслените си вани.

Ракетата се смаляваше в далечината.

Бавно, с изтънчено удоволствие, градът вкусваше разкоша на умирането.

Огнените балони

Огънят експлодира над вечерните летни полянки. Озарени лица на чичовци и лели. Ракети се издигат в блестящите кафяви очи на братовчедите на верандата и студените овъглени пръчки тупват някъде далеч в сухите ливади.

Преподобният отец Джоузеф Даниъл Перегрин отвори очи. Ама че сън — той с братовчеди на огнено празненство в старата къща на дядо в Охайо преди толкова много години!

Лежеше заслушан в кънтящата пустота на църквата и съседните килии, в които лежаха останалите свещеници. Дали и те бяха легнали в навечерието на полета на кораба „Разпятие“ със спомени за Четвърти юли? Да. Бе като в онези трепетни утрини на Деня на независимостта, когато чакаш със затаен дъх първите тътени и се втурваш по покритите с роса алеи с ръце, пълни с всякакви гърмящи чудеса.

А сега ето ги тях, свещениците от епископията в трепетна утрин преди да полетят към Марс, оставяйки тамянова следа през кадифената катедрала на космоса.

— Трябва ли изобщо да заминаваме? — прошепна отец Перегрин. — Не трябваше ли да изкупим собствените си грехове на Земята? Не бягаме ли от живота си тук?

Пристъпи под игления душ.

— Но аз ще те отведа на Марс, тяло — обърна се към себе си той. — Ще оставя старите грехове тук. А на Марс какво — нови ли ще намерим?

Едва ли не възхитителна мисъл. Грехове, за които никой не си е помислял. О, та нали той самият бе написал една малка студия „Проблемът с греха на други светове“, подмината като не особено сериозна от събратята му по вяра.

Снощи, докато допушваше последната си пура, бе разговарял с отец Стоун по тази тема.

— На Марс грехът може да прилича на добродетел. Трябва да внимаваме за добри дела, които по-късно могат да се окажат грехове! — каза отец Перегрин и се усмихна лъчезарно. — Колко вълнуващо! От векове мисионерите не са се изправяли пред толкова много приключения!

Аз бих разпознал греха, та било то и на Марс — безцеремонно отвърна отец Стоун.

— О, да, та нали ние свещениците се славим, че сме като лакмус, оцветяваме се при наличието на грях — отвърна насмешливо отец Перегрин. — Ами ако марсианската химия е такава, че не предизвиква никакво оцветяване? Ако на Марс има различни чувства, то би трябвало да се признае и евентуалното наличие на непознат грях.

— Няма ли зъл умисъл, няма грях и наказание за стореното, така ни учи Господ — отвърна отец Стоун.

— На Земята — да. Ами ако марсианският грях съобщава на подсъзнанието злината си телепатично и оставя съзнанието на човека да действа на пръв поглед без зъл умисъл? Тогава какво?

— Но как изобщо е възможно да има нови грехове?

Отец Перегрин се наведе тежко напред.

Самичък Адам не е съгрешавал. Добавиш ли Ева, добавяш изкушението. Добави втори мъж — и ето ти възможност за прелюбодеяние. С добавянето на нов пол или хора се добавя и грях. Ако хората бяха безръки, нямаше да могат да се удушават с ръце. Тогава нямаше да имаме като грях точно този начин на убиване. Добави ръце и ще получиш възможност за нов вид насилие. Амебите не могат да грешат, защото се размножават с делене. Не пожелават жени и не се убиват една друга. Добавим ли им пол, ръце и крака, и ще получим убийство и прелюбодеяние. Ако прибавиш или извадиш ръка, крак или човек, прибавяш или изваждаш възможно зло. Ами ако на Марс има пет нови сетива, органи, невидими крайници, които не можем дори да си въобразим? Няма ли да намерим покрай тях и пет нови гряха?

Отец Стоун ахна.

— Май ви харесва подобен начин на мислене!

— Държа ума си жив, отче. Просто жив. Това е.

— Умът ви винаги жонглира, нали? Огледала, факли, чинии.

— Да. Защото понякога Църквата прилича на онези циркови номера, при които завесата се вдига и разни бели покрити с талк хора замръзват като статуи, за да изобразят някаква абстрактна Красота. Прекрасна гледка. Но все пак се надявам, че винаги ще има място да потичам сред статуите. Не сте ли съгласен, отец Стоун?

Отец Стоун се отдръпна.

— Мисля, че е по-добре да си лягаме. След няколко часа ще полетим да видим новите ви грехове, отче Перегрин.

 

Ракетата беше готова за полет.

Отците завършиха молитвите си в мразовитата утрин и тръгнаха — множество чудесни свещеници от Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис (Църквата пращаше най-добрите си хора) — през града към замръзналото поле. Докато вървеше, отец Перегрин си припомни думите на епископа.

„Отец Перегрин, вие ще бъдете начело на мисионерите, а отец Стоун ще ви бъде помощник. За жалост се оказа, че причините, поради които ви натоварвам с тази отговорна задача, останаха непонятни за мнозина. Но вашата брошура за планетарния грях не остана непрочетена. Вие сте гъвкав човек. А Марс е като непочистен килер, пренебрегван в течение на хилядолетия. Грехът се е натрупал там като стари вехтории. Марс е два пъти по-стар от Земята и е имал два пъти повече съботни вечери, диви запои и тайно шпиониране на жени, голи като бели тюлени. Когато отворим вратата на килера, всичко това ще ни затрупа. Трябва ни бърз и гъвкав човек, човек с пъргав ум. Всеки с малко повече догматизъм може да се пречупи. Имам чувството, че ще устоите. Отче, задачата е ваша“.

Епископът и свещениците коленичиха.

Казаха се благословии и ракетата бе поръсена със светена вода. Епископът се изправи и се обърна към тях.

— Зная, че ще идете с Бог да подготвите марсианците да приемат Неговата истина. Желая ви изпълнено с мисъл пътуване.

Всичките двадесет мъже минаха край епископа да докоснат добрите му длани, преди да се качат в пречистения кораб.

— Ами ако Марс е адът? — обади се в последния момент отец Перегрин. — Ако само чака пристигането ни, за да избухне в огън и сяра?

— Господи, бъди с нас — каза отец Стоун.

Ракетата излетя.

 

Излизането от космоса бе като излизане от най-прекрасната катедрала. Стъпването на Марс бе като стъпване на обикновения паваж пред църквата пет минути след като наистина си познал Божията любов.

Свещениците излязоха предпазливо от обвитата в па̀ра ракета и коленичиха в марсианския пясък, докато отец Перегрин казваше благодарствена молитва.

— Благодарим ти, Господи, за пътуването през Твоите покои. Стигнахме нова земя, Боже, и затова ни трябват нови очи. Ще чуем нови звуци и за тях ще са ни нужни нови уши. И ни чакат нови грехове, за които Те молим да ни дариш с по-добри, силни и чисти сърца. Амин.

Всички станаха.

И Марс беше пред тях като море, в което пътуваха предрешени като морски биолози, търсещи живот. Ето я територията на спотаения грях. Колко внимателно само трябваше да претеглят всичко като най-леки перца в тази нова стихия! Да се боят, че дори стъпките им може да са грешни; или пък дишането, или обикновеното постене!

Кметът на Фърст Таун излезе да ги посрещне с отворени обятия.

— Какво мога да сторя за вас, отец Перегрин?

— Бихме желали да научим за марсианците. Защото само ако ги познаваме, ще можем да планираме разумно нашата църква. Три метра ли са високи? Значи ще трябва да направим по-високи врати. Какви са кожите им — сини, червени или зелени? Трябва да знаем верния цвят, когато приготвяме стъклописа. Тежки ли са? Ще са ни нужни по-здрави пейки.

— Отче, не мисля, че трябва да се притеснявате за марсианците — каза кметът. — Те са два вида. Единият е почти измрял. Малцината оцелели се спотайват. Що се касае до втория вид… е, те не са напълно човекоподобни.

— Нима? — Отец Перегрин усети как сърцето му започва да бие по-бързо.

— Те са кълбета от светлина, отче. Живеят сред хълмовете. Хора ли са, зверове ли — кой знае? Чувал съм обаче, че поведението им е като на разумни същества. — Кметът сви рамене. — Естествено, не са хора, така че едва ли ви е грижа…

— Напротив даже — бързо рече отец Перегрин. — Разумни ли казахте?

— Така разправят. Един златотърсач си счупил крака сред хълмовете и щял да умре там. Сините сфери светлина го приближили. Когато дошъл на себе си, бил долу на шосето, без да знае как е стигнал дотам.

— Бил е пиян — обади се отец Стоун.

— Така разправят — каза кметът. — Отец Перегрин, тъй като повечето марсианци са мъртви и са останали само онези сини сфери, честно казано, според мен е най-добре да се установите във Фърст Сити. Марс тепърва се разкрива. Граничен район, като в миналото на Земята Дивия запад, Аляска. Хората се изсипват тук. Във Фърст Таун има няколко хиляди безнадеждни ирландски механици, миньори и общи работници, чиито души се нуждаят от спасение — заедно с тях дойдоха и много порочни жени, а има и големи количества десетвековно марсианско вино…

Отец Перегрин се взираше към заоблените сини хълмове.

Отец Стоун прочисти гърлото си.

— Е, отче?

Отец Перегрин не го чу.

— Сфери от син огън ли?

— Да, отче.

— Ах — въздъхна отец Перегрин.

— Сини балони. — Отец Стоун поклати глава. — Същински цирк!

Отец Перегрин усети как вените на китките му запулсираха. Видя мъничкия граничен град с неговите сурови, прясно натрупани грехове; видя и хълмовете, стари с най-стария и същевременно може би по-нов за него грях.

— Кмете, ще успеят ли вашите безнадеждни ирландски работници да издържат още един ден в казаните на Ада?

— Ще ги обръщам вместо вас да не прегорят, отче.

Отец Перегрин кимна към хълмовете.

— В такъв случай отиваме там.

Всички замърмориха.

— Би било прекалено просто да идем в града — обясни отец Перегрин. — Предпочитам да мисля, че ако Господ е бил тук и хората са му казвали — ето отъпкана пътека, той е отвърнал — покажете ми бурените. Аз ще проправя пътека.

— Но…

— Отец Стоун, помислете какъв товар ще сложим върху себе си, ако подминем грешници, без да им протегнем ръка.

— Но огнени кълбета…!

— Сигурно и човекът е изглеждал странно за другите животни, когато се е появил. И въпреки това има душа, при цялата си грозноватост. Докато не докажем противното, нека приемем, че онези огнени сфери имат души.

— Добре — съгласи се кметът. — Но после ще се върнете в града.

— Ще видим. Нека първо закусим. После с вас, отец Стоун, ще се разходим сами сред хълмовете. Не искам да плаша онези огнени марсианци с машини и тълпи. И тъй, ще закусим ли?

Отците се храниха в мълчание.

 

Привечер отец Перегрин и отец Стоун бяха навлезли далеч сред хълмовете. Спряха и седнаха на един камък, за да се насладят на моментната почивка и очакване. Марсианците така и не се бяха появили и двамата се чувстваха малко разочаровани.

— Чудя се… — Отец Перегрин избърса лицето си. — Мислите ли, че ако им викнем: „Здравейте“, ще ни отговорят?

— Отец Перегрин, ще станете ли някога сериозен?

— Не, докато Господ не стане. О, моля ви, не гледайте с такъв ужас и смущение. Господ не е сериозен. Всъщност малко трудно е да се каже нещо друго за Него, освен че е изпълнен с любов. А любовта е свързана с хумора, не мислите ли? Защото не можете да обичате някого, когото не понасяте, нали? И не можете постоянно да понасяте някого, ако не сте в състояние да му се посмеете. Не е ли тъй? Всички ние сме нелепи малки животинки, търкалящи се в паничката с глупости, и Бог обича всички ни, защото Го караме да се смее.

Никога не съм мислил, че чувството за хумор е присъщо на Бог.

— На Създателя на птицечовката, камилата, щрауса и човека? О, я стига! — Отец Перегрин се разсмя.

И в този миг откъм потъналите в здрач хълмове, подобно на колона сини фенери, запалени да осветяват пътя, се появиха марсианците.

Отец Стоун ги забеляза пръв.

— Вижте!

Отец Перегрин се обърна и смехът секна на устните му.

Сините огнени глобуси се рееха сред примигващите звезди и едва доловимо трептяха.

— Чудовища! — Отец Стоун скочи на крака, но отец Перегрин го хвана.

— Чакайте!

— Трябва да се върнем в града!

— Не, чакайте, гледайте! — замоли го отец Перегрин.

— Страхувам се!

— Недейте. Това са Божии създания!

— На дявола са!

— Не са, успокойте се! — Отец Перегрин го дръпна леко и двамата останаха приклекнали, с осветени в мека синя светлина лица, докато огнените кълба приближаваха.

И отново е вечер в Деня на независимостта, помисли си треперещият отец Перегрин. Чувстваше се като дете в някоя от онези вечери, когато небето се разкъсваше на части, разсипваше се в звездна прах и пламтящ тътен, а от сътресенията прозорците звънтяха като тънък лед на хиляди локвички. Лелите, чичовците и братовчедите възкликват: „Ах!“, сякаш към някакъв небесен доктор. Цветовете на лятното небе. И Огнените балони, запалени от щедрия дядо, задържани в големите му нежни ръце. О, споменът за Огнените балони — светещи с мека светлина, надута топла тъкан като криле на насекомо, лежащи като оси в кутии и накрая разгънати внимателно, сини, червени, бели — Огнените балони! Виждаше неясните лица на скъпи роднини, отдавна мъртви и покрити с мъх, когато дядо палеше мъничката свещ и топлият въздух се понасяше нагоре да изпълни сияйния балон, а ръцете му не желаят да пуснат блестящото чудо; защото бъде ли пуснат, от живота ще си отиде още една година, още един Четвърти юли, още една частица от Красотата. И след това Огнените балони се издигат нагоре и още нагоре сред съзвездията на топлата лятна нощ, а от верандите ги следят червено-бяло-сини очи. И се носят далеч в Илинойс, над нощни реки и спящи домове, и изчезват завинаги…

Усети как сълзи изпълват очите му. Над него се рееха марсианците — не един, а сякаш хиляда шепнещи Огнени балони. И сякаш всеки момент можеше да види своя отдавна починал благословен дядо до себе си, загледан нагоре към Красотата.

Но вместо него бе отец Стоун.

— Да вървим, моля ви, отче!

— Трябва да им говоря.

Отец Перегрин направи крачка напред, без да знае какво да каже, защото единственото, което бе казвал навремето на Огнените балони, бе прекрасни сте, а сега това не беше достатъчно. Оставаше му единствено да вдигне тежките си ръце и да викне нагоре, както често му се бе искало да направи към вълшебните Огнени балони.

— Здравейте!

Но огнените сфери само горяха като образи в тъмно огледало. Изглеждаха застинали, газообразни, свръхестествени, вечни.

— Идваме с Бог — каза отец Перегрин на небето.

— Глупаво, глупаво, глупаво. — Отец Стоун бе захапал опакото на дланта си. — За Бога, отче Перегрин, спрете!

И ето че фосфоресциращите сфери полетяха към хълмовете. Миг по-късно бяха изчезнали.

Отец Перегрин извика отново и ехото разтърси склоновете над тях. Обърна се и видя как една лавина се отърсва от прахта, спира за миг и след това се хвърля към тях с грохота на стоманени колела.

— Вижте какво направихте! — извика отец Стоун.

Отец Перегрин бе почти очарован, а после — ужасѐн. Обърна се — знаеше, че ще успеят да направят само няколко крачки, преди камъните да ги направят на пихтия. Имаше време да прошепне: „О, Господи!“ и скалите се изсипаха отгоре му!

— Отче!

Бяха разделени като плява от зърно. Последва синьо трептене на сфери, разместване на студени звезди, рев, след което двамата стояха на един корниз на шейсет метра от мястото, където би трябвало да лежат погребаните им под тонове камъни тела.

Синята светлина се изпари.

Двамата свещеници се вкопчиха един в друг.

— Какво стана?

— Сините огньове ни повдигнаха.

— Избягахме, това е!

— Не, сферите ни спасиха.

— Не биха могли!

Направиха го.

Небето бе пусто. Цареше усещането, сякаш току-що е замлъкнала огромна камбана. Вибрациите сякаш все още отекваха в зъбите и костите им.

— Да се махаме оттук. Ще убиете и двама ни.

— От доста години не се боя от смъртта, отец Стоун.

— Нищо не доказахме. Сините светлини избягаха при първия вик. Безполезно е.

— Не. — Отец Перегрин бе изпълнен с упорито любопитство. — По някакъв начин те ни спасиха. Това доказва, че имат души.

— Доказва само, че може би са ни спасили. Беше пълна бъркотия. Може да сме се спасили и сами.

— Те не са животни, отец Стоун. Животните не спасяват живот, особено на непознати. Свидетели сме на милосърдие и състрадание. Може би утре ще успеем да установим още неща.

— Да установим? Какво? Как? — Отец Стоун бе ужасно уморен; мъките на ума и тялото му личаха на скованото му лице. — Ще ги преследваме с хеликоптери и ще им четем глави от Писанието ли? Те не са хора. Нямат очи, уши и тела като нас.

— Но аз чувствам, че у тях има нещо — отвърна отец Перегрин. — И зная, че предстои велико откровение. Те ни спасиха. Те мислят. Имаха избор — да ни спасят живота или да ни оставят да умрем. Това доказва наличието на свободна воля!

Отец Стоун се зае да запали огън, гледаше свирепо пръчките в ръцете си и се давеше от сивия дим.

— Аз лично ще отворя приют за гъски, манастир за свети свине и ще построя под микроскоп параклис, за да може чехълчето да изнася служби и да отмята с реснички мънистата на броеницата си.

— Ох, отец Стоун.

— Съжалявам. — Червените очи на отец Стоун примигнаха към огъня. — Но това е като да благословиш крокодил, преди да те сдъвче. Излагате на риск цялата експедиция и мисията. Мястото ни е във Фърст Таун, да измиваме алкохола от гърлата на хората и парфюма от ръцете им!

— Нима не можете да различите човека в нечовешкото?

— Бих предпочел да намирам нечовешкото в човека.

— А ако докажа, че тези създания грешат, познават греха и моралния живот, имат свободна воля и интелект?

— Ще трябва доста да ме убеждавате.

Бързо застудяваше. Двамата се взираха в огъня и търсеха най-шантавите си мисли, докато ядяха бисквити и ягоди, после се свиха да спят под проблясващите звезди. И точно преди да се обърне за последен път от една страна на друга, отец Стоун, който от доста минути търсеше с какво да потормози отец Перегрин, се загледа в розовеещите въглени и каза:

— На Марс не е имало Адам и Ева. Нямало е и първороден грях. Може би марсианците живеят според Божията благодат. В такъв случай можем да се върнем в града и да започнем да работим сред земните хора.

Отец Перегрин си напомни да се помоли за отец Стоун, за това, че е толкова гневлив и отмъстителен, Бог да му е на помощ.

— Да, отче Стоун, но марсианците са убили неколцина от нашите колонисти. Това е грях. А това означава, че би трябвало да има Адам и Ева, а следователно и първороден грях. Ще ги намерим. За съжаление, хората са си хора, без значение какъв образ приемат, и като такива са склонни към греха.

Но отец Стоун се направи на заспал.

 

Отец Перегрин не можеше да мигне.

Разбира се, че не можеха да оставят марсианците да идат в Ада, нали? Ако направеха такъв компромис със съвестта си, как щяха да се върнат в новите колониални градчета, така пълни с грешни гърла и жени с искрящи очи и съблазнителни бели тела, въргалящи се в леглата със самотни работници? Нима не беше това мястото за свещениците? Нима този излет сред хълмовете не бе лична приумица? Наистина ли мислеше за Божията Църква, или утоляваше ненаситната жажда на любопитството си? Тези сините кълба огън на свети Антоний — как само горяха в ума му! Какво предизвикателство само — да се намери човекът зад маската, човешкото в нечовека. Нима нямаше да се гордее, ако можеше да каже — дори тайно на себе си, — че е обърнал към вярата огромна билярдна маса огнени топки! Що за горделивост, какъв грях! Заслужаваше си да изтърпи наказание заради него! Но пък и нали човек прави много изпълнени с гордост неща от Любов, а той обичаше Господа толкова много, и бе тъй щастлив от това, че искаше и всеки друг да сподели щастието му.

Последното нещо, което видя, преди да заспи, бе завръщането на сините огньове, които като пламтящи ангели се рееха над него и му пееха в неспокойния му сън.

 

Когато рано сутринта се събуди, сините кръгли мечти все още се рееха в небето.

Отец Стоун спеше тихо, като неподвижен вързоп. Отец Перегрин загледа как марсианците се носят във въздуха и го наблюдават. Бяха хора — знаеше го. Но трябваше да го докаже — или да се изправи пред безстрастния епископ, който любезно ще му каже, че е освободен от мисията.

Но как да докаже човешката им природа, ако се криеха високо в небесния свод? Как да ги накара да приближат и да дадат отговор на многото му въпроси?

„Те ни спасиха от лавината“.

Отец Перегрин стана и се закатери между камъните, докато не стигна до едно място, където скалата се спускаше отвесно на шейсет метра. Задушаваше се от яростното катерене в ледения въздух. Спря, замъчи се да успокои дишането си.

„Падна ли оттук, със сигурност ще загина“.

Пусна в пропастта едно камъче. Няколко мига по-късно го чу как се удари далеч долу.

„Господ никога не ще ми прости“.

Хвърли още едно камъче.

„Но щом го правя от Любов, това не е самоубийство, нали?“

Вдигна поглед към сините сфери. Нека обаче първо да направи още един опит.

— Здравейте, здравейте! — извика към тях.

Ехото отекна многократно в скалите, но сините огньове не трепнаха и не помръднаха.

Говори им пет минути без прекъсване. Когато млъкна, погледна надолу и видя отец Стоун, който все още спеше възмутено в малкия им лагер.

„Трябва да докажа всичко“. Отец Перегрин пристъпи към ръба на скалата. „Стар съм. Не се страхувам. Та нали Господ ще разбере, че го правя заради Него?“

Пое дълбоко дъх. Целият живот профуча пред очите му и той си помисли — ще бъда ли мъртъв след миг? Боя се, че прекалено много обичам живота. Но повече обичам други неща.

С тази мисъл направи крачка напред.

Пропадна надолу.

— Глупак! — изкрещя той. Превърташе се във въздуха. — Сгреши!

Камъните летяха към него и видя себе си върху тях, размазан и мъртъв. „Защо го направих?“ Но знаеше отговора и миг по-късно го обхвана спокойствие. Вятърът ревеше около него и скалите се втурнаха да го посрещнат.

И тогава звездите се разместиха, появи се блестяща синя светлина и изведнъж бе обкръжен и понесен от синева. Миг по-късно бе спуснат с леко тупване върху камъните. Остана там, жив, опипа се и погледна към сините светлини, които моментално се бяха отдалечили.

— Вие ме спасихте! — прошепна той. — Не ме оставихте да умра. Знаете, че това е грешно.

Хвърли се към отец Стоун, който все още спеше непробудно.

— Отче, отче, събудете се! — Разтърси го, докато не го накара да отвори очи. — Отче, те ме спасиха!

— Кой ви е спасил? — Отец Стоун примигна и седна.

Отец Перегрин му разказа преживяното.

— Сън. Кошмар. По-добре заспивайте — раздразнено рече отец Стоун. — Заедно с цирковите си балони.

— Но аз бях буден!

— Стига, отче, успокойте се. Достатъчно.

— Не ми вярвате ли? Имате ли оръжие? Да, ето го, дайте го насам.

— Какво смятате да правите? — Отец Стоун му подаде малкия пистолет, който бяха взели за защита от змии и други подобни непредсказуеми животни.

Отец Перегрин стисна дръжката.

— Ще го докажа!

Насочи дулото към собствената си ръка и стреля.

— Спрете!

Проблесна светлина и пред очите им куршумът се закова във въздуха на един пръст от отворената му длан. Увисна за миг, заобиколен от синьо сияние. После падна със съскане в прахта.

Отец Перегрин стреля три пъти — в ръката си, в крака, в тялото си. И трите пъти куршумите увиснаха, проблясвайки, и падаха в краката им като мъртви насекоми.

— Видяхте ли? — каза отец Перегрин, отпусна ръка и остави пистолета да падне при куршумите. — Те знаят. Разбират. Не са животни. Мислят, преценяват и живеят в морална среда. Кое животно би ме спасило по такъв начин от самия мен? Това би направил единствено човек, отче. Е, сега вярвате ли?

Отец Стоун гледаше небето и сините светлини, след което безмълвно се отпусна на коляно, взе още топлите куршуми и силно ги стисна в юмрука си.

Слънцето изгряваше зад тях.

— Мисля, че е по-добре да слезем при другите, да им разкажем за станалото и да ги доведем тук — каза отец Перегрин.

Бяха преодолели голяма част от пътя, преди слънцето да се издигне в небето.

 

Отец Перегрин начерта кръг в центъра на черната дъска.

— Това е Христос, Син на Отца.

Престори се, че не чува как отците рязко си поемат дъх.

— Това е Христос, в цялата Си Слава — продължи той.

— Прилича ми на задача по геометрия — отбеляза отец Стоун.

— Добро сравнение, тъй като в случая имаме работа със символи. Независимо дали е изобразен от кръг или от квадрат, Христос не е по-малко Христос, ще се съгласите. Векове наред кръстът е символизирал Неговата любов и страдания. Така този кръг ще бъде марсианският Христос. Ето как ще Го доведем на Марс.

Отците се размърдаха неспокойно и се спогледаха.

— Вие, отче Матиас, ще създадете от стъкло копие на този кръг — сфера, изпълнена с ярък огън. Тя ще стои на олтара.

— Евтин фокус — промърмори отец Стоун.

— Тъкмо обратното — търпеливо продължи отец Перегрин. — Показваме им Бог в разбираем образ. Ако Христос беше дошъл при нас на земята в образа на октопод, нима щяхме да Го приемем с готовност? — Той разпери ръце. — Нима е било евтин фокус от страна на Господ да ни праща Христос чрез Исус, в човешки образ? След като благословим църквата, която ще построим тук, след като осветим олтара и този символ, мислите ли, че Христос ще откаже да приеме образа пред нас? Знаете в сърцата си, че не би го направил.

— Но това е тялото на бездушно животно! — каза брат Матиас.

— Вече говорихме за това много пъти след завръщането ни тази сутрин, братко Матиас. Тези създания ни спасиха от лавината. Те знаят, че самоунищожението е грях, и не го допуснаха, при това неколкократно. Ето защо трябва да построим църква сред хълмовете, да живеем с тях, да открием техните начини на съгрешаване, извънземните начини, и да им помогнем да открият Бог.

Отците изобщо не изглеждаха радостни от перспективата.

— Заради странния им вид ли? — запита отец Перегрин. — Но какво е формата? Само съсъд за пламтящата душа, с която Бог е дарил всички ни. Ако утре открия, че морските лъвове внезапно са придобили свободна воля и разум, знаят какво е грях, какво е живот и са се научили да смекчават справедливостта с милост и живота с любов, то бих построил катедрала под водата. И ако утре стане чудо и врабчетата по Божия воля бъдат дарени с безсмъртна душа, ще напълня църква с хелий и ще полетя след тях, защото всички души, в каквато и да било форма, ако притежават свободна воля и осъзнават греховете си, ще горят в Ада, освен ако не получат своето свето причастие. Не бих оставил марсианска сфера да гори в Ада, защото тя е сфера само в моите очи. Затворя ли ги, тя ще застане пред мен като разум, любов, душа — и аз не мога да отрека това.

— Но вие искате да поставите тази стъклена топка на олтара — запротестира отец Стоун.

— Вземете китайците — невъзмутимо отвърна отец Перегрин. — Какъв Христос почитат китайците християни? С ориенталски черти естествено. Всички сте виждали ориенталски изображения на Рождество. В какво е облечен? В източни роби. Къде върви? Сред китайски пейзажи с бамбук, обвити в мъгли планини и изкривени дървета. Очите Му са дръпнати, скулите Му са високи. Всяка страна, всяка раса прибавя нещо към Господа. Сещам се за Девата от Гваделупа, на която с любов се кланя цяло Мексико. Каква е кожата й? Обръщали ли сте внимание? Тъмна кожа, също като на онези, които я почитат. Това богохулство ли е? В никакъв случай. Не е логично хората да приемат един Бог, независимо колко истински е той, с друг цвят на кожата. Често се питам защо мисионерите ни се справят толкова добре в Африка с бял като сняг Христос. Може би защото бялото като у албиносите е свещен цвят за африканските племена. Дали след време Христос няма да почернее и там? Формата няма значение. Съдържанието е всичко. Не можем да очакваме марсианците да приемат чужда за тях форма. Трябва да им дадем Христос в техния собствен образ.

— В разсъжденията ви има недостатък, отче — каза отец Стоун. — Няма ли марсианците да ни заподозрат в лицемерие? Те ще разберат, че ние не почитаме кръгъл или сферичен Христос, а човек с крайници и глава. Как ще им обясним разликата?

— Като им покажем, че разлика не съществува. Христос ще изпълни всеки съсъд, който му се предложи. Тела или сфери, Той е в тях и всеки го почита в различен образ. Нещо повече, ние самите трябва да вярваме в сферата, която им даваме. Трябва да вярваме във форма, която за нас е безсмислена като такава. Този сфероид ще бъде Христос. И не бива да забравяме, че ние самите и формата на нашия земен Христос биха били безсмислени, нелепи, разхищение на материя за марсианците.

Отец Перегрин остави тебешира.

— А сега да идем сред хълмовете и да построим нашата църква.

Отците започнаха да събират нещата си.

 

Храмът не бе точно постройка, а изчистено от камъни плато на един от ниските хълмове с изравнена и огладена почва и олтар, върху който брат Матиас постави изработения от него огнен глобус.

В края на шестдневната работа „църквата“ беше готова.

— Какво ще правим с това? — Отец Стоун потупа желязната камбана, която бяха домъкнали със себе си. — Какво би могла да означава камбаната за тях?

— Предполагам, че я взех по-скоро за наше собствено успокоение — призна отец Перегрин. — Трябват ни някои познати неща. Тази църква толкова малко прилича на църква. И се чувстваме малко нелепо тук… дори аз. Все пак обръщането към вярата на същества от друг свят е нещо съвсем ново. Има моменти, в които ми се струва, че съм актьор в абсурдна пиеса. И тогава моля Бог да ми даде сила.

— Мнозина от отците не са щастливи. Някои дори се подиграват на всичко това, отче.

— Зная. Все пак ще сложим камбаната в малка камбанария за тяхно успокоение.

— А органът?

— Ще свирим на него утре, на първата служба.

— Но марсианците…

— Зная. Предполагам, че отново ще е за наше успокоение, наша собствена музика. По-нататък можем да открием тяхната.

 

В неделя сутринта станаха много рано и тръгнаха като бледи привидения през студа. Скрежът звънеше по дрехите им като звънчета; когато отърсваха от себе си струйките сребърна вода, се покриваха със звън.

— Чудя се дали има неделя на Марс? — замислено промърмори отец Перегрин, но видя как отец Стоун трепва и побърза да продължи: — Или пък вторник или четвъртък — кой знае? Няма значение. Мои си глупави приумици. Днес е неделя за нас. Хайде.

Треперещи и с посинели устни, отците излязоха на широката равна площадка на „църквата“ и коленичиха.

Отец Перегрин отправи кратка молитва и студените му пръсти докоснаха клавишите на органа. Музиката се вдигна нагоре като ято красиви птици. Той докосваше клавишите както човек докосва с длани тревите на избуяла градина, а величествената Красота се извисяваше над хълмовете.

Музиката успокои въздуха. Той замириса със свежия аромат на утрото. Музиката се понесе към планината и от скалите се посипа прашен дъжд.

Отците чакаха.

— Е, отче Перегрин — отец Стоун погледна към пустото небе, в което изгряваше червеното като пещ слънце, — нещо не забелязвам нашите приятели.

— Нека опитам отново. — Отец Перегрин бе започнал да се поти.

Започна да строи архитектура на Бах, камък след камък, издигаше музикална катедрала — тъй огромна, че източният й кораб се издигаше в Ниневия, а куполите бяха под лявата ръка на свети Петър. Музиката остана и не се срути в развалини, когато престана да свири, а бе подета от няколко бели облака и се понесе в далечината.

Небето си оставаше пусто.

— Ще дойдат! — Но отец Перегрин усети в гърдите си частицата паника, която бързо започваше да нараства. — Да се помолим. Да ги увещаем да дойдат. Те четат мисли; те знаят.

Отците отново коленичиха сред шумолене на раса и шепот. Замолиха се.

И от изток, от ледените планини на неделната, а може би понеделнишка марсианска утрин, се приближиха меко пламтящите сфери.

Увиснаха във въздуха, снишиха се и запълниха района около треперещите свещеници.

— Благодаря, благодаря ти, Боже. — Отец Перегрин стисна очи и засвири, а когато приключи, се обърна и погледна към чудното си паство.

Един глас докосна съзнанието му.

— Дойдохме за малко.

— Можете да останете — отвърна отец Перегрин.

— Само за малко — тихо каза гласът. — Дойдохме да ви кажем някои неща. Трябваше да ги кажем още в началото. Но се надявахме, че може би ще продължите по пътя си, ако ви оставим на мира.

Отец Перегрин понечи да заговори, но гласът го изпревари.

— Ние сме Древните — каза той и думите влязоха в отец Перегрин като газообразен син пламък и обгориха вътрешността на черепа му. — Ние сме старите марсианци, които оставиха мраморните си градове и отидоха сред хълмовете. Загърбихме материалния живот, който водехме. Преди много, много време сме се превърнали в това, което сме сега. Някога сме били хора с тела, крака и ръце като вашите. Според легендата един от нас, добър човек, открил начин да освободи душата и разума, да освободи човека от телесните болести и печал, от смъртта и израждането, от лошото настроение и старческото оглупяване. И тъй, ние приехме образа на мълнията и синия огън и оттогава завинаги заживяхме сред ветрове, небеса и хълмове, свободни от гордост и арогантност, от богатство и нищета, от страст и хладнокръвие. Живеем отделно от онези, които останаха, от другите обитатели на този свят, и постепенно бе забравен начинът, по който се превърнахме в това, което сме. Но ние никога не ще умрем, нито пък може да ни се навреди. Ние отхвърлихме греховете на тялото и живеем в Божията благодат. Не жадуваме за никаква собственост; нямаме собственост. Не крадем, не убиваме, не изпитваме похот и омраза. Живеем в щастие. Не се възпроизвеждаме; не ядем, не пием и не воюваме. Всички страсти, детски прищевки и грехове бяха отхвърлени, когато се избавихме от телата си. Изоставихме греха, отче Перегрин, и той изгоря като есенни листа, разтопи се като калния сняг на лоша зима, изчезна като страстните цветчета на обагрената в жълто и червено пролет, като задушните нощи на летните горещници, и нашият сезон е умерен, а климатът — богат на мисли.

Отец Перегрин се беше изправил, защото гласът го докосваше с такава сила, че почти го оставяше безчувствен. Бе като екстаз и огън, прелитащи през него.

— Бихме желали да ви кажем, че оценяваме това, че построихте това място за нас, но ние не се нуждаем от него, тъй като всеки от нас е храм сам по себе си и не се нуждае от място за пречистване. Простете ни, че не дойдохме по-рано, но живеем отделно един от друг и не сме разговаряли с никого от десет хиляди години, нито пък сме се намесвали по някакъв начин в живота на тази планета. Сега ти идва наум, че сме като лилиите в полето — нито се трудим, нито се мъчим. Прав си. Затова ви предлагаме да занесете частите на този храм в новите си градове и да пречистите другите. Защото, бъдете сигурни, ние живеем щастливо и в мир.

Свещениците бяха коленичили в огромната синя светлина; отец Перегрин също бе паднал на колене, всички плачеха и нямаше абсолютно никакво значение, че напразно са изгубили времето си.

Сините сфери промърмориха и отново започнаха да се издигат в диханието на прохладния въздух.

— Мога ли… — едва се осмели да извика отец Перегрин, останал на колене със затворени очи, — мога ли някога да дойда отново и да се уча от вас?

Сините огньове ярко припламнаха. Въздухът вибрираше.

Да. Някой ден можеше да дойде отново. Някой ден.

А после Огнените балони отлетяха и изчезнаха, и той бе като дете — на колене, със стичащи се по бузите му сълзи, и тихо хлипаше: „Върнете се, върнете се!“ И сякаш всеки момент дядо щеше да го вдигне и да го отнесе горе в стаята му в отдавна отишлото си градче в Илинойс…

 

Напуснаха хълмовете по залез. Като погледна назад, отец Перегрин видя горящите сини огньове. Не, помисли си, не бихме могли да построим църква за такива като вас. Вие сте самата красота. Коя църква би могла да съперничи на фойерверките на чистата душа?

Отец Стоун вървеше мълчаливо до него.

— Както го виждам, на всяка планета има Истина — най-сетне проговори той. — И всяка една е част от Голямата истина. Един ден всички те ще се подредят заедно като части на пъзел. Случилото се бе потресаващо. Вече няма да се съмнявам, отче Перегрин. Защото тукашната Истина е толкова вярна, колкото и земната Истина, и двете са равностойни. И ще продължим към други светове, събирайки отделните Истини, докато един ден не се изправим пред Цялото, подобно на зората на нов ден.

— Казано от вас, това е наистина много, отче Стоун.

— Сега донякъде съжалявам, че се връщаме в града, за да се заемем със собствения си вид. Онези сини светлини… когато се спуснаха сред нас, и онзи глас…

Отец Стоун потрепери.

Отец Перегрин го хвана за ръката. Закрачиха заедно.

— И знаете ли… — каза накрая отец Стоун, без да сваля очи от брат Матиас, който крачеше пред тях, понесъл внимателно стъклената сфера с вечната синя фосфорна светлина в нея, — знаете ли, отче Перегрин, онази сфера…

— Да?

— Е Той. В края на краищата тя наистина е Той.

Отец Перегрин се усмихна и всички заедно заслизаха от хълмовете към новия град.

Няма да има утре

— Какво щеше да направиш, ако знаеше, че няма да има утре?

— Какво бих направила? Сериозно ли говориш?

— Да, напълно сериозно.

— Не зная. Не съм мислила.

Той си наля кафе. Отзад на килима в дневната двете момичета си играеха с кубчета в светлината на зелените ветроупорни фенери. Във вечерния въздух се долавяше приятен свеж аромат на прясно сварено кафе.

— Е, по-добре започни да мислиш — каза той.

— Сериозно?

Той кимна.

— Война.

Той поклати глава.

— Значи не водородна бомба? Или атомна?

— Не.

— Или бактериологично оръжие?

— Не, нищо от този род — каза той, разбъркваше бавно кафето си. — Да кажем просто, че е време да затворим книгата.

— Май не разбирам.

— Честно казано, и аз. Просто имам такова усещане. Понякога се плаша, а друг път не изпитвам абсолютно никакъв страх, а само спокойствие. — Погледна момичетата и златистите им коси, блестящи на светлината на фенерите. — Не споделих с теб. За първи път се появи преди четири вечери.

— Кое?

— Сънят. Сънувах, че всичко ще свърши и някакъв глас ми казва, че наистина е така. Напълно непознат глас, но въпреки това глас. Казва, че всичко на Земята ще свърши. На сутринта почти забравих, а после отидох на работа и гледам — Стен Уилис се взира през прозореца по никое време. Питам го — какво си се замислил, Стен? А той ми отговаря — снощи сънувах странен сън. И преди още да успее да ми разкаже, разбрах що за сън е било. Можех и аз да му го разкажа, но той го направи, а аз слушах.

— Същият сън ли?

— Същият. Казах му, че и аз съм го сънувал. Като че ли не се изненада. Всъщност дори се отпусна. После зарязахме всичко и започнахме да обикаляме из офиса. Без изобщо да се наговаряме. Не си казахме — хайде да се поразходим. Просто си обикаляхме и забелязахме кои са забили нос в бюрата си, други си разглеждат ръцете или са се вторачили през прозорците. Поговорих с неколцина. Стен също.

— И всички ли са го сънували?

— Всички. Абсолютно същият сън, до най-малката подробност.

— Вярваш ли му?

— Да. Никога не съм бил по-сигурен.

— И кога ще настъпи? Имам предвид края на света.

— За нас — по някое време през нощта, а после и по останалия свят, когато нощта настъпи и там. За двайсет и четири часа общо.

Известно време седяха, без да докосват кафето си. После бавно вдигнаха чаши и отпиха, гледаха се в очите.

— Заслужили ли сме го? — каза тя.

— Не става въпрос за това дали сме го заслужили, или не. Просто не се е получило. Забелязвам, че дори не възрази на всичко това. Защо?

— Предполагам, защото си имам причина — каза тя.

— Същата като на всички в офиса ли?

Тя бавно кимна.

— Не исках да казвам. Случи се нощес. И днес жените от квартала си споделяха една на друга. Сънували същия сън. Помислих си, че е просто съвпадение. — Тя вдигна вечерния вестник. — А тук нищо не пише.

— Всички знаят, така че не е нужно.

Облегна се назад в стола си, без да сваля очи от нея.

— Боиш ли се?

— Не. Винаги съм си мислила, че ще ме е страх, но явно съм се лъгала.

— А къде е така нареченият инстинкт за самосъхранение, за който се говори толкова много?

— Не зная. Човек не се вълнува особено, когато усеща, че има логика. В това има логика. Само това би трябвало да се очаква от начина, по който живеехме.

— Е, все пак не бяхме чак толкова лоши.

— Не, но не бяхме и невероятно добри. Сигурно в това е проблемът — не изпъквахме с нищо, просто си бяхме самите ние, докато огромна част от света бе заета да върши какви ли не ужасии.

Момичетата се смееха в гостната.

— Винаги съм си мислил, че в подобна ситуация хората ще пищят по улиците.

— Едва ли. За истински неща не се пищи.

— Знаеш ли, нищо няма да ми липсва, освен ти и момичетата. Никога не съм харесвал градовете, работата си и каквото и да било, освен вас трите. За нищо няма да съжалявам, освен може би за промяната на времето, за чаша ледена вода в горещ ден, а може би и за спането. Странно, как изобщо можем да седим и да говорим по такъв начин?

— Защото нищо друго не може да се направи.

— Така е, разбира се. Ако можеше, щяхме да го правим. Сигурно за първи път в историята на света всеки знае със сигурност какво точно ще прави през нощта.

— Интересно какво ли ще правят другите тази вечер, през следващите няколко часа.

— Сигурно ще идат на кино, ще слушат радио, ще гледат телевизия, ще играят карти, ще сложат децата да спят и те самите ще си легнат — както винаги.

— В известен смисъл може да е повод за гордост — както винаги.

Помълчаха известно време, после той си сипа още малко кафе.

— Как мислиш, защо именно днес?

— Защото така.

— Защо не някоя друга нощ в миналия век, или преди пет века, преди хилядолетие?

— Може би защото никога досега не е имало деветнайсети октомври хиляда деветстотин шейсет и девета, а ето че сега е настъпил. Защото тази дата означава повече от всяка друга; защото това е годината, в която нещата са такива, каквито са по цял свят, и затова настъпва краят.

— Тази нощ над океана и в двете посоки летят бомбардировачи, които никога вече няма да видят суша.

— Това е част от причината.

— Е — каза той, докато ставаше, — какво следва? Ще измием ли съдовете?

Измиха съдовете и ги прибраха по-прилежно от обичайното. В осем и половина момичетата бяха сложени да спят, бяха целунати за лека нощ, мъничките нощни лампи край леглата им бяха запалени, а вратата — оставена открехната.

— Чудя се… — каза съпругът на излизане от спалнята, поспря с лулата си в ръка и хвърли поглед назад.

— Какво?

— Дали да затворим вратата, или да я оставим малко по-широко отворена, за да влиза повечко светлина.

— Аз пък се чудя дали и децата не знаят.

— Не, разбира се, че не.

Седяха, четоха вестници, разговаряха, послушаха малко музика по радиото, после седяха пред камината и гледаха въглените, докато часовникът отброяваше — десет и половина, единайсет, единайсет и половина. Мислеха си за всички други хора по света, които прекарваха вечерта си всеки по свой начин.

— Е… — каза най-сетне той.

Целуна дълго жена си.

— Е, поне бяхме добри един за друг.

— Искаш ли да поплачеш? — попита той.

— Не.

Обиколиха къщата, изгасиха лампите, отидоха в спалнята, съблякоха се в прохладната тъмнина и дръпнаха завивките.

— Чаршафите са толкова свежи и приятни.

— Уморена съм.

Всички сме уморени.

Легнаха си.

— Един момент — каза тя.

Чу я как става от леглото и отива в кухнята. Миг по-късно се върна.

— Чешмата капеше — обясни тя.

Нещо във всичко това бе тъй смешно, че той не успя да се сдържи.

Тя се разсмя с него, даваше си сметка, че постъпката й наистина е смешна. Накрая спряха и останаха да лежат в прохладното легло, преплели пръсти, допрели глава до глава.

— Лека нощ — каза след малко той.

— Лека нощ — отвърна тя.

Велд

— Джордж, би ли погледнал детската?

— Какво й е?

— Не зная.

— Е, и таз добра.

— Искам просто да я погледнеш, това е всичко. Или да се обадиш на психолог да я види.

— Какво общо има психологът с една детска стая?

— Много добре знаеш какво.

Жена му спря насред кухнята и погледна печката, която си тананикаше и приготвяше вечеря за четирима.

— Просто детската е по-различна, отколкото беше.

— Добре, да видим какво има.

Тръгнаха по коридора на звуконепроницаемия си дом Щастлив живот, който им бе излязъл тридесет хиляди долара — къща, която ги обличаше, хранеше и приспиваше, свиреше им, пееше им и им угаждаше. Приближаването им задейства някакъв ключ и светлината в детската се включи, когато се намираха на десетина стъпки от нея. В коридора лампите също плавно се палеха и изгасваха, докато вървяха.

— Е — каза Джордж Хадли.

Стояха на покрития с рогозка под на детската стая. Дванайсет на дванайсет метра, девет височина; цената й бе половината от цената на цялата къща. „Нищо не е достатъчно добро за децата ни“, бе казал Джордж.

Детската бе потънала в тишина. Празна като сгорещена поляна в джунглата по пладне. Стените бяха празни и двуизмерни. Сега, докато Джордж и Лидия Хадли стояха в средата на помещението, те започнаха да мъркат и да се разтварят в кристалната далечина; от всички страни се появи цветен триизмерен африкански велд[3], възпроизвеждащ подробностите до най-малкото камъче и стръкче трева. Таванът над тях се превърна в бездънно небе с горещо жълто слънце.

Джордж Хадли усети как на челото му избива пот.

— Да се махнем от слънцето — каза той. — Прекалено реално е. Не виждам обаче нищо нередно.

— Изчакай малко, ей сега ще видиш — каза жена му.

Междувременно скритите одорфони се бяха задействали и към хората в средата на изгорелия от слънцето велд се понесоха различни миризми. Горещата миризма на суха трева, свежият зелен мирис на скрит водоем, силната рязка миризма на животни, миризмата на прах като лютив червен пипер в горещия въздух. Последваха звуците — далечен тропот на копита на антилопи по тревата, шумолящи като хартия лешояди. Някакви сенки преминаха през небето и пробягаха по обърнатото нагоре потно лице на Джордж Хадли.

— Противни създания — чу той жена си.

— Лешояди.

— Гледай, там пък има лъвове. Тръгнали са към водоема. Току-що са яли — каза Линда. — Не зная какво точно.

— Някое животно. — Джордж Хадли заслони с длан присвитите си очи от изгарящото слънце. — Може би зебра или жирафче.

— Сигурен ли си? — Гласът й бе странно напрегнат.

— Не, малко е късно да си сигурен — развеселено отвърна той. — Оттук виждам единствено оглозгани кости и лешоядите, струпали се върху остатъците.

— Чу ли онзи писък?

— Не.

— Преди около минута?

— Не, съжалявам.

Лъвовете приближаваха. За пореден път Джордж Хадли се изпълни с възхищение към механичния гений, замислил тази стая. Истинско чудо на абсурдно ниска цена. Всеки дом би трябвало да има подобно помещение. Е, понякога плашат с клиничната си точност, стряскат те, карат те да потръпнеш, но през повечето време предлагат радост за всеки, не само за малкия ти син и дъщеричката, но и за самия теб, когато ти се прииска кратка разходка из далечна земя, бърза смяна на обстановката. Е, ето го всичко това!

А ето ги и лъвовете, сега само на пет метра от тях — толкова истински, така стряскащо истински, че ти се приисква да докоснеш козината им, а устата ти се изпълва с прашната миризма на сгорещените им тела, жълтото им е като цвят от изящен френски гоблен, жълто на лъвовете и на лятната трева, шумно дишащи лъвски дробове в притихналото пладне, дъхът на месо от отворените, пълни със слюнка уста.

Лъвовете спряха и се загледаха в Джордж и Лидия Хадли с ужасяващите си жълто-зелени очи.

— Пази се! — изкрещя Лидия.

Лъвовете се засилиха към тях.

Лидия се извъртя и се втурна към вратата. Джордж инстинктивно хукна след нея. Навън в коридора, след като затръшнаха вратата, той се разсмя, тя се разплака; и двамата стояха поразени от реакцията на другия.

— Джордж!

— Лидия! Ох, скъпата ми, бедна, сладка Лидия!

— Едва не ни уловиха!

— Стени, Лидия, не забравяй. Кристални стени, това е. О, признавам, наистина изглеждат като истински… Африка в гостната! Но всичко това е триизмерен свръхсензитивен цветен филм и ментален запис зад стъклени екрани. Изкуствени миризми и звукови ефекти, Лидия. Ето, вземи носната ми кърпа.

— Страх ме е. — Тя се сгуши в него и заплака тихо. — Видя ли? Усети ли? Прекалено е истинско.

— Стига, Лидия…

— Трябва да кажеш на Уенди и Питър да спрат да четат за Африка.

— Разбира се… разбира се… — Той успокоително я потупа.

— Обещаваш ли?

— Разбира се.

— И заключи за няколко дни детската, докато ми се успокоят нервите.

— Знаеш колко труден е Питър по този въпрос. Помниш ли какво беше миналия месец, когато за наказание заключих детската само за няколко часа? С Уенди е същото. Направо не могат без детската.

— Трябва да се заключи, и точка.

— Добре. — Той с нежелание заключи огромната врата. — Прекалила си с работата. Трябва да си починеш.

— Не зная… не зная — отвърна тя, издуха носа си и седна в едно кресло, което незабавно я залюля, за да я успокои. — Може би нямам достатъчно работа. Може би нямам достатъчно време за мислене. Защо не изключим цялата къща за няколко дни и не заминем на почивка?

— Искаш да кажеш, че искаш сама да ми пържиш яйца?

— Да — отвърна тя.

— И да ми кърпиш чорапите?

— Да. — Трескаво, насълзено кимане.

— И да чистиш къщата?

— Да, да… о, да!

— Но нали именно затова купихме тази къща? За да не се налага да вършим нищо от тези неща?

— Именно. Имам чувството, че нямам място тук. Къщата е съпруга, майка, а сега и гувернантка. Мога ли да се сравнявам с африкански велд? Мога ли да изкъпя и измия децата толкова бързо и добре, колкото го прави автоматичната вана? Не мога. И не става въпрос само за мен. А и за теб също. В последно време си станал ужасно нервен.

— Сигурно прекалявам с пушенето.

— Изглеждаш така, сякаш не знаеш къде да се денеш в тази къща. Пушиш малко повече всяка сутрин, пиеш малко повече всеки следобед и ти трябва малко повече приспивателно всяка нощ. Ти също започваш да се чувстваш ненужен.

— Нима? — Той замълча и се опита да погледне вътре в себе си, да види какво става там всъщност.

— О, Джордж! — Тя погледна през рамото му към вратата на детската. — Онези лъвове не могат да излязат оттам, нали?

Той също погледна към вратата и видя, че тя се тресе, сякаш от другата страна някой се хвърля върху нея.

— Разбира се, че не.

 

Вечеряха сами — Уенди и Питър бяха отишли на някакъв специален карнавал в другия край на града и се обадиха по видеоканала да кажат, че ще закъснеят, да не ги чакат за ядене. Леко объркан, Джордж Хадли гледаше как масата в трапезарията извлича топли ястия от механичните си вътрешности.

— Забравихме кетчупа — каза той.

— Извинете — обади се гласче от масата и кетчупът се появи.

Що се касае до детската, на децата нямаше да им навреди, ако останеше заключена известно време. Прекаляването с каквото и да било не е хубаво нещо. А стаята ясно показваше, че децата са прекарвали малко повече от разумното в Африка. Онова слънце. Все още го усещаше на врата си като гореща лапа. И лъвовете. Миризмата на кръв. Забележително е как детската бе успяла да улови телепатичните сигнали на детските умове и да изпълни всяко тяхно желание. Децата си бяха помислили за лъвове — и ето ги лъвовете. Зебри — ето ги и тях. Слънце — слънце. Жирафи — жирафи. Смърт — смърт.

Това последното. Дъвчеше машинално месото, което му бе нарязала масата. Мисли за смъртта. Та Уенди и Питър бяха твърде малки, за да мислят за смъртта. Всъщност не, никога не си прекалено малък за подобно нещо. Пожелаваш я на някой друг много преди да разбереш какво представлява. Още на двегодишна възраст стреляш по хората с пистолети с капси.

Но това… просторният горещ африкански велд… ужасната смърт в челюстите на лъв… И се повтаряше отново и отново.

— Къде отиваш?

Не й отговори. Потънал в мисли, остави светлините да светват пред него и да изгасват зад гърба му, докато крачеше към вратата на детската. Долепи ухо до нея и се заслуша. Някъде далеч изрева лъв.

Отключи вратата и я отвори. Точно преди да пристъпи вътре, чу далечен писък. Последва отново лъвски рев, който бързо утихна.

Навлезе в Африка. Колко пъти през последната година бе отварял тази врата и бе попадал на Страната на чудесата, Алиса, Лигавата костенурка или Аладин с неговата вълшебна лампа, Джак Тиквената глава от Оз, доктор Дулитъл или кравата, прескачаща много убедително изглеждащата луна — всички тези възхитителни обитатели на приказни светове. Колко често бе виждал Пегас да лети по тавана-небе, фонтани от червени фойерверки, или пък бе чувал пеенето на ангелски гласове. А сега — тази жълта гореща Африка, тази разпалена пещ с нейната убийствена жега. Може би Лидия беше права. Може би децата наистина имаха нужда от малко почивка от фантазията, която ставаше доста реална за десетгодишни хлапета. Нямаше нищо лошо да поупражняват фантазията си, но когато живият детски ум се спре върху един-единствен модел?… Сега му се струваше, че през последния месец често е слушал ревящи лъвове и е усещал зловонието им да се просмуква чак до кабинета му, но винаги е бил прекалено зает, за да им обръща внимание.

Джордж Хадли стоеше сам в африканския велд. Лъвовете вдигнаха глави от плячката си и го загледаха. Единственият недостатък на илюзията бе отворената врата, през която можеше да види съпругата си в далечния край на тъмния коридор: приличаше на картина в рамка; хранеше се механично.

— Махайте се — каза той на лъвовете.

Не се махнаха.

Познаваше съвсем точно принципа на стаята. Помисляш си нещо, каквото и да било, и то се появява.

— Да се появи Аладин с лампата си — рязко заповяда той.

Велдът си остана. Лъвовете също.

— Хайде, стая! Искам Аладин!

Нищо не се случи. Лъвовете дъвчеха нещо.

— Аладин!

Върна се в трапезарията и каза:

— Тъпата стая е повредена. Не отговаря.

— Или…

— Или какво?

— Или не може да отговори — каза Лидия. — Защото децата вече толкова време мислят за Африка, лъвове и убийства, че стаята е зациклила на тази тема.

— Възможно е.

— Или пък Питър я е нагласил по този начин.

Нагласил ли?

— Може да е човъркал нещо в машинарията.

— Питър не разбира от машинарии.

— Доста е умен за десетгодишен. Коефициентът му на интелигентност…

— Въпреки това…

— Здрасти, мамо. Здрасти, тате.

Двамата Хадли се обърнаха. Уенди и Питър влизаха през входната врата — бузи като ментови сладкиши, очи като яркосини мраморни топчета, дъх на озон в гащеризоните от пътуването с хеликоптера.

— Идвате точно за вечеря — казаха родителите.

— Натъпкахме се с ягодов сладолед и хотдог — казаха децата, все още хванати за ръце. — Но ще поседнем с вас.

— Да, тъкмо ще ни разкажете за детската — каза Джордж Хадли.

Братът и сестрата замигаха насреща му, после се спогледаха.

— Детската ли?

— За Африка и всичко останало — каза баща им с фалшива приветливост.

— Не разбирам — каза Питър.

— Двамата с майка ви току-що пътешествахме из Африка; Том Суифт и неговият Електрически лъв — обясни Джордж Хадли.

— В детската няма никаква Африка — простичко каза Питър.

— Стига, Питър. Не на нас тези.

— Не си спомням никаква Африка. — Питър се обърна към Уенди. — А ти?

— И аз.

— Изтичай да видиш и ела да кажеш.

Тя се подчини.

— Уенди, върни се! — опита се да я спре Джордж Хадли, но тя вече бе тръгнала. Светлините в коридора я следваха като рояк светулки. Със закъснение осъзна, че е забравил да заключи вратата след последното си посещение.

— Уенди ще погледне и ще дойде да ни разкаже — каза Питър.

— На мен няма какво да разказва, видях го.

— Сигурен съм, че нещо си се объркал, татко.

— Не съм, Питър. Хайде да идем.

В същия момент се върна Уенди и каза задъхано:

— Не е Африка.

— Ще видим — каза Джордж Хадли. Всички заедно тръгнаха по коридора и отвориха вратата на детската.

Прекрасна зелена гора, красива река, лилава планина, пеещи тънки гласчета и Рима, очарователна и загадъчна, спотайваща се сред дърветата с разноцветни пеперуди като живи букети в дългата й коса. Африканският велд бе изчезнал. Лъвовете ги нямаше. Сега тук бе само Рима и пееше с такъв прелестен глас, че можеше да изкара сълзи на очите ти.

Джордж Хадли погледна променената сцена и каза на децата:

— Отивайте да си лягате.

Те отвориха уста.

— Чухте какво казах.

Те отидоха до пневматичната тръба и тя ги засмука като есенни листа нагоре до спалните им.

Джордж Хадли мина през пеещата горска полянка и вдигна нещо край ъгъла, където по-рано се намираха лъвовете. Върна се бавно при жена си.

— Какво е това?

— Старият ми портфейл — каза той.

Показа й го. Още миришеше на гореща трева и лъв. Виждаха се капки слюнка, бе дъвкан и имаше кървави петна от двете страни.

Затвори вратата на детската и я заключи сигурно.

В полунощ бе все още буден и знаеше, че жена му също не спи.

— Мислиш ли, че Уенди я е променила? — попита най-сетне тя в тъмното.

— Разбира се.

— Превърнала е велда в гора и е сложила Рима вместо лъвовете?

— Да.

— Защо?

— Не зная. Но стаята ще бъде заключена, докато не разбера какво става.

— А как портфейлът ти се е озовал там?

— Нямам представа — каза той. — Знам само, че започвам да съжалявам, че купихме на децата тази стая. Ако са невротични, подобно място…

— Предназначението й е именно такова — да им помага да се справят по здравословен начин с неврозите си.

— Вече започвам да се съмнявам — отвърна той, взираше се в тавана.

— Давали сме и даваме на децата всичко, което поискат. И какво получаваме в отговор — тайни, непослушание?

— Кой беше казал — децата са като килим, понякога трябва да се тупат! Никога не сме вдигали ръка срещу тях. Непоносими са, да си го кажем направо. Влизат и излизат, когато и както им скимне; отнасят се с нас, сякаш ние сме техни деца. Разглезени са. Но и ние не сме стока.

— Започнаха да се държат странно, откакто им забрани да вземат ракетата до Ню Йорк преди няколко месеца.

— Обясних им, че са още малки, за да го направят сами.

— Въпреки това забелязах, че оттогава определено охладняха към нас.

— Смятам утре сутринта да повикам Дейвид Маклейн да поразгледа Африка.

— Но сега там няма Африка, а Рима и Зелената страна.

— Имам чувството, че дотогава отново ще се появи Африка.

Миг по-късно чуха писъците.

Два писъка. Двама души изпищяха някъде отдолу. След което заръмжаха лъвове.

— Уенди и Питър не са си в стаите — каза жена му.

Той лежеше в леглото с бясно биещо сърце.

— Успели са да влязат в детската.

— Писъците… струват ми се познати.

— Така ли?

— Да, ужасно познати.

И колкото и да се мъчеха, леглата още цял час не успяха да ги приспят. В нощния въздух се долавяше миризмата на котки.

 

— Татко? — каза Питър.

— Да.

Питър разглеждаше обувките си. Вече не поглеждаше баща си, нито майка си.

— Не си заключил детската за дълго, нали?

— Зависи.

— От какво? — рязко попита Питър.

— От теб и сестра ти. Ако разнообразите Африка с нещо друго… Швеция например, или Дания, Китай…

— Мислех, че можем да си играем, както си искаме.

— Да, в рамките на разумното.

— Какво й е лошото на Африка?

— О, значи признаваш, че си извикал Африка, така ли?

— Не искам детската да се заключва — студено отвърна Питър. — Никога.

— Всъщност смятаме да изключим цялата къща за около месец. И да поживеем по безгрижния стар принцип „кой както си го направи“.

— Ужас! Това да не би да означава, че ще трябва сам да си връзвам обувките вместо автоматичната закопчалка? Да си мия зъбите, да се реша и да се къпя?

— Не мислиш ли, че подобна промяна ще е весела?

— Не, ще е отвратителна. Никак не ми хареса, когато миналия месец ми взе художника.

— Направих го, защото исках да те науча сам да рисуваш, синко.

— Не искам да правя нищо освен да гледам, да слушам и да подушвам. Какво друго има за правене?

— Добре, иди да си играеш в Африка.

— Наистина ли скоро ще изключвате къщата?

— Обмисляме го.

— По-добре да престанете да го правите, татко.

— Няма да позволя синът ми да ме заплашва!

— Добре тогава. — И Питър тръгна към детската.

 

— Навреме ли идвам? — попита Дейвид Маклейн.

— Закуска? — предложи Джордж Хадли.

— Благодаря, вече хапнах. Какъв е проблемът?

— Дейвид, ти си психолог.

— Нещо такова, надявам се.

— Е, хвърли едно око на детската. Виждал си я преди година, когато намина на гости. Тогава забеляза ли нещо необичайно в нея?

— Не бих казал. Обичайните прояви на насилие, тенденция към лека параноя тук-там, но това е нормално за децата — постоянно се чувстват преследвани от родителите. Но иначе — нищо сериозно.

Тръгнаха по коридора.

— Заключих я, но през нощта децата са успели да влязат — обясни бащата. — Оставих ги, за да приготвят картината и да можеш да я видиш.

От детската се разнесоха ужасни писъци.

— Ето — каза Джордж Хадли. — Да видим какво ще кажеш.

Влязоха, без да почукат.

Писъците бяха утихнали. Лъвовете се хранеха.

— Деца, бягайте за малко навън — каза Джордж Хадли. — Не, не променяйте нищо. Оставете стените както са си. Вън!

Децата се махнаха и двамата мъже останаха да изучават струпалите се в далечината лъвове, които разкъсваха с огромно удоволствие плячката си, каквато и да бе тя.

— Иска ми се да знам какво е това — каза Джордж Хадли. — Понякога ми се струва, че почти виждам. Дали да не донеса бинокъл и…

Дейвид Маклейн се изсмя сухо.

— Едва ли е нужно. — Обърна се да разгледа стените. — От колко време е така?

— Малко повече от месец.

— Да, определено неприятно усещане.

— Искам факти, не усещания.

— Скъпи ми Джордж, един психолог никога не вижда факти. Той чува единствено за чувствата; все смътни неща. Казвам ти, това тук определено е неприятно усещане. Повярвай на интуицията и инстинкта ми. Надушвам лошите неща. А това тук е много лошо. Съветвам те да разглобиш цялата проклета стая и да пращаш децата при мен всеки ден в течение на една година.

— Чак толкова ли е зле?

— Боя се, че да. Едно от първоначалните предназначения на тези стаи бе да можем да изучаваме моделите, оставени върху стените от детския ум, и по този начин да помагаме на детето. В този случай обаче стаята се е превърнала в канал — тя насажда разрушителни мисли, вместо да освобождава от тях.

— И преди ли си го усещал?

— Усещах само, че глезите децата си повече от другите хора. И сега берете ядове. Чашата е преляла. Как точно?

— Не им позволих да отидат до Ню Йорк.

— Друго?

— Махнах някои автомати от къщата и преди месец ги заплаших, че ще заключвам детската, докато не си напишат домашните. И наистина го направих за няколко дни — да им покажа, че говоря сериозно.

— Аха!

— Това означава ли нещо?

— Всичко. На мястото на Дядо Коледа е дошъл Скръндзата. Децата предпочитат Дядо Коледа. Позволили сте стаята и цялата къща да измести теб и жена ти в привързаността им. Стаята е тяхна майка и татко и е много по-важна в живота им, отколкото истинските родители. А после изведнъж се появяваш ти и искаш да я изключиш. Нищо чудно, че се е появила омраза. Усещаш я как се спуска от небето. Виж само слънцето. Джордж, трябва да промениш начина си на живот. Подобно на мнозина други, устроил си го около създаването на удобства. Повреди ли се утре нещо в кухнята, може и да умрете от глад. Няма да знаеш дори как да си счупиш едно яйце. Въпреки това изключи всичко. Започни още сега. Ще е нужно време. Но за една година ще имаме добри деца вместо лоши, само почакай и ще видиш.

— Но шокът за децата няма ли да е прекалено голям — внезапно изключване на детската, пък било то и за добро?

— Не ми се иска да затъват още повече във всичко това.

Лъвовете приключваха кървавия си пир.

Сега стояха на края на голото пространство и наблюдаваха двамата мъже.

— А сега и аз се чувствам преследван — промърмори Маклейн. — Да се махаме оттук. Тия проклети стаи никога не са ми харесвали. Изнервят ме.

— Лъвовете изглеждат съвсем като истински, нали? — каза Джордж Хадли. — Предполагам няма начин да…

— Какво?

— …да станат истински?

— Поне на мен не ми е известно как би станало.

— Някакъв дефект в машината, бърникане или нещо такова?

— Не.

Тръгнаха към вратата.

— На стаята едва ли ще й хареса да бъде изключена — каза бащата.

— На никой не му се умира. Дори и на една стая.

— Ами ако ме мрази заради това, че я изключвам?

— Днес здраво те е пипнала параноята — каза Дейвид Маклейн. — Можеш да я проследиш като прясна диря. Я виж ти. — Наведе се и вдигна окървавен шал. — Това твое ли е?

— Не. — Лицето на Джордж Хадли се бе вцепенило. — На Лидия е.

Отидоха заедно до разпределителната кутия и завъртяха ключа, който убиваше детската.

Децата изпаднаха в истерия. Пищяха, подскачаха и хвърляха каквото им попадне. Викаха, хлипаха, ругаеха и ритаха мебелите.

— Не можеш да постъпваш така с детската, не можеш!

— Стига, деца.

Децата с плач се хвърлиха на дивана.

— Джордж — каза Лидия Хадли. — Включи я, само за няколко минути. Не може така внезапно.

— Не.

— Жестоко е.

— Лидия, стаята е изключена и ще си остане изключена. И вече е крайно време да се сложи край на цялата проклета къща. Колкото повече гледам кашата, в която сами се забъркахме, толкова по-противно ми става. Прекалено дълго съзерцаваме електронните си пъпове. Господи, как жадувам за глътка нормален въздух!

И той тръгна из къщата, изключваше говорещи часовници, печки, отоплителни тела, ваксаджии, кесии, чесала, масажори и всички други машини, които му попадаха под ръцете.

Къщата сякаш се напълни с мъртви тела. Сякаш се бе превърнала в механично гробище. Съвсем тихо. Нямаше и следа от бръмченето на скритата енергия на машини, готови да заработят с едно натискане на копче.

— Не им позволявай да го правят! — зави Питър към тавана, сякаш се обръщаше към къщата, към детската стая. — Не позволявай на татко да убие всичко. — Обърна се към баща си. — Мразя те!

— С обиди доникъде няма да стигнеш.

— Дано да умреш!

— Всички сме мъртви, при това от дълго време. А сега ще започнем да живеем наистина. Вместо да бъдем обслужвани и масажирани, ще започнем да живеем.

Уенди все още плачеше и Питър се присъедини към нея.

— Само мъничко, съвсем мъничко, само за минутка пусни детската! — ревяха и двамата.

— Ох, Джордж — обади се жена му. — Какво толкова.

— Добре… добре, само и само да млъкнат. Една минута, имайте предвид. И после я изключвам завинаги.

— Тате, татенце! — запяха децата и мокрите им от сълзи лица светнаха.

— А после отиваме на почивка. Дейвид Маклейн ще дойде след половин час да ни помогне да съберем нещата и да ни изпрати до летището. Отивам да се преоблека. Лидия, включи детската. Но само за една минута, разбрахме се.

Тримата забързаха към детската, като дърдореха нещо, а той се остави да бъде всмукан до втория етаж от пневматичната тръба и отиде да се преоблича. След малко се появи Лидия и въздъхна:

— Ще се радвам, когато се махнем.

— В детската ли ги остави?

— И аз трябва да се облека. Ох, тази ужасна Африка. Какво толкова намират в нея?

— Е, след пет минути ще сме на път за Айова. Господи, защо изобщо ни трябваше да се нанасяме в тази къща? Какво ни подтикна да купим такъв кошмар?

— Гордост, пари, глупост.

— По-добре да слезем долу, преди хлапетата да са се залисали отново с проклетите зверове.

В същия миг чуха виковете на децата.

— Мамо, тате, елате бързо! Бързо!

Слязоха с пневматичната тръба и се втурнаха в коридора. Децата не се виждаха никъде.

— Уенди? Питър!

Влязоха тичешком в детската. Велдът бе пуст с изключение на лъвовете, които стояха и ги наблюдаваха.

— Питър, Уенди?

Вратата се затръшна.

— Уенди, Питър!

Джордж Хадли и жена му се обърнаха и изтичаха до вратата.

— Отворете! — извика той и занатиска дръжката. — Заключили са ни! Питър! — Той удари вратата. — Отвори веднага!

От другата страна се разнесе гласът на сина му:

— Не им позволявай да изключват детската и къщата.

Господин и госпожа Хадли заудряха вратата.

— Деца, стига глупости! Време е да тръгваме. Господин Маклейн ще дойде всеки момент и…

И тогава чуха звуците.

Лъвовете ги доближаваха от три страни по изгорялата жълта трева на велда с дълбоко гърлено ръмжене.

Лъвовете.

Господин Хадли погледна жена си, после двамата се обърнаха към зверовете, които бавно пристъпваха напред — снишени, дебнещи.

Господин и госпожа Хадли запищяха.

И изведнъж осъзнаха защо онези писъци им се струваха така познати.

 

— Ето ме и мен. — Дейвид Маклейн застана на прага на детската. — О, здравейте.

Погледна двете деца, които седяха в центъра на стаята и нагъваха сандвичи от кошницата за пикник. Зад тях бе водоемът и жълтият велд; високото слънце печеше безмилостно. Маклейн започна да се поти.

— Къде са мама и татко?

Децата го погледнаха и се усмихнаха.

— Всеки момент ще дойдат.

— Добре, трябва да тръгваме.

Видя в далечината лъвовете да разкъсват някаква плячка, после прилегнаха да се нахранят в сянката на дърветата.

Заслони очи с длан и се загледа към тях.

Лъвовете вече бяха приключили и се отправяха към водоема да пият.

По сгорещеното лице на господин Маклейн се плъзна някаква сянка. Последваха я много сенки. Лешоядите се спускаха от ослепителното небе.

— Чаша чай? — попита Уенди в настаналата тишина.

Дългият дъжд

Дъждът продължаваше. Бе силен дъжд, безкраен дъжд, потящ се и вдигащ пара дъжд; ситен, порой, фонтан, бич в очите, жвакане в обувките; дъжд, способен да удави всички дъждове и спомена за дъждове. Изливаше се на литри и кубици, сипеше се над джунглата, срязваше дърветата като с ножици, косеше тревата, дълбаеше почвата и отмиваше храстите. Превръщаше дланите на хората в сбърчените длани на маймуни; валеше на твърди, сякаш стъклени капки, и така и не спираше.

— Още колко остава, лейтенант?

— Не зная. Една миля. Десет. Или пък хиляда.

— Не знаете ли точно?

— Откъде мога да знам точно?

— Не ми харесва този дъжд. Само да знаех колко остава до Слънчевия купол, щях да се чувствам по-добре.

— Още час-два път.

— Наистина ли смятате така, лейтенант?

— Разбира се.

— Или лъжете, за да ни повдигнете духа?

— Лъжа, за да ви повдигна духа. Млъквайте!

Двамата мъже седяха един до друг в дъжда. Зад тях седяха други двама — мокри, уморени и оклюмали като размиваща се глина.

Лейтенантът вдигна глава. Дъждът бе направил някога мургавото му лице бледо, измил бе дори и цвета от очите и сега те бяха бели като зъбите, като косата му. Бе целият бял. Дори униформата му бе започнала да става бяла, а може би и мъничко зелена от плесента.

Лейтенантът почувства дъжда по бузите си.

— Колко милиона години минаха, откакто са спрели дъждовете на Венера?

— Не се правете на луд — каза един от другите двама. — На Венера никога не престава да вали. Просто се лее и лее. Живея тук от десет години и не помня нито минута, нито дори секунда, в която да не е валяло.

— Все едно да живееш под вода — каза лейтенантът, стана и намести оръжията си. — Е, по-добре да продължаваме. Да намерим онзи Слънчев купол.

— Освен ако не го намерим — обади циникът.

— Остава около час или някъде там.

— Сега вече ме лъжете, лейтенант.

— Не, сега лъжа самия себе си. Това е един от моментите, когато просто трябва да се лъже. Не мога да издържа още много на всичко това.

Тръгнаха по пътеката в джунглата, като час по час се консултираха с компасите си. Наоколо нямаше никакви ориентири, само показанията на уредите. Имаше сиво небе, леещ се дъжд, джунгла и пътека в нея, а някъде далеч назад — ракетата, с която се бяха разбили. Ракета, в която лежаха двама техни приятели — мъртви и подгизнали от дъжда.

Вървяха, без да говорят, в колона по един. Стигнаха до някаква река, която се разстла пред тях широка, плоска и кафява, потекла надолу към Единственото море. Повърхността й бе гравирана на милиарди места от дъжда.

— Давайте, Симънс.

Лейтенантът кимна, Симънс извади от раницата си малък пакет, който под налягането на някакво сгъстено до момента вещество се превърна в голяма надуваема лодка. Лейтенантът ръководеше отрязването на дърветата и приготвянето на весла, след което се понесоха по гладката повърхност на реката, като гребяха енергично под дъжда.

Лейтенантът усещаше студения дъжд по бузите, по врата и по ръцете си. Студът започваше да се просмуква в белите му дробове. Усещаше дъжда в ушите си, в очите, в краката си.

— Цяла нощ не спах — каза той.

— Че кой би могъл да заспи? Кой? Кога? Колко време проспахме? Тридесет нощи и тридесет дни! Как можеш да спиш, когато дъждът ти блъска по главата като по барабан… Бих дал всичко за една шапка. Всичко, само проклетият дъжд да престане да ме блъска отгоре. Получавам главоболие. Скалпът ми е възпален; боли непрекъснато.

— Съжалявам, че дойдох в Китай — обади се един от другите.

— За първи път чувам някой да нарича Венера Китай.

— Естествено, че е Китай. Китайското водолечение. Сещате ли се за старото мъчение? Връзват те до стена. На всеки половин час на главата ти пада капка вода. Полудяваш само от чакането на следващата. Е, точно това е и Венера, само дето мащабите са други. Не сме създадени за вода. Не можем да спим, не можем да дишаме правилно и направо сме полудели от това, че сме мокри до кости. Ако бяхме готови за катастрофата, щяхме да се погрижим за водонепроницаеми дрехи и шапки. А най-лошо от всичко е този барабанящ по главата дъжд. Толкова е тежък. Като едрокалибрени сачми. Не зная колко още ще мога да издържа.

— Ох, веднъж да стигнем до Слънчевия купол! Онзи, който ги е измислил, си е знаел работата.

Пресичаха реката и си мислеха за Слънчев купол, който ги чакаше някъде напред и проблясваше в джунглата и дъжда. Жълт дом, кръгъл и ярък като слънцето. Висок пет метра и с диаметър трийсет; вътре е топло, тихо, без дъжд и с топла храна. А в центъра на Слънчевия купол естествено има слънце. Малка свободно рееща се сфера от жълт пламък, носеща се под покрива, и можеш да я гледаш от мястото, където седиш, пушиш, четеш книга или пиеш горещия си шоколад. Щеше да е там — жълтото слънце с големина точно колкото земното, топло и неугасващо, а дъждовният свят на Венера щеше да бъде забравен през прекараното вътре време.

Лейтенантът се обърна и погледна тримата мъже, които гребяха и скърцаха със зъби. Бяха бели като гъби, също като него. Венера обезцветяваше всичко само за няколко месеца. Дори джунглата бе един огромен черно-бял кошмар — как може да е зелена без слънце, при непрестанен дъжд и вечен сумрак? Бяла-бяла джунгла с бледи листа с цвят на сирене, земя, издълбана като мокър камамбер, стволове като огромни пънчета на гъби — всичко бе черно-бяло. А и колко често се случваше да успееш да видиш самата почва? Нима тя не бе предимно вада, поток, локва, вир, езеро, река и накрая — море?

— Стигнахме!

Скочиха до отсрещния бряг и зашляпаха във водата, вдигаха пръски. Изпуснаха въздуха от лодката и я прибраха в кутия за цигари. Застанали на дъждовния бряг, се опитаха да запалят. Минаха някъде около пет минути, докато треперещите им пръсти успеят да се справят с обърнатата наопаки запалка и да направят няколко дръпвания от скритите в шепите им цигари, преди те да се измокрят и поредният внезапен порой да ги избие от устните им.

Продължиха напред.

— Чакайте малко — каза лейтенантът. — Май видях нещо.

— Слънчевия купол ли?

— Не съм сигурен. Дъждът отново го скри.

Симънс се втурна напред.

— Слънчевият купол!

— Симънс, върни се!

— Слънчевият купол!

Той изчезна в дъжда. Останалите се затичаха след него.

Настигнаха го на малка полянка, спряха и загледаха него и онова, което бе открил.

Ракетата.

Лежеше където я бяха оставили. Неизвестно как бяха успели да направят кръг и сега се намираха там, откъдето бяха започнали. В останките от кораба от устата на двамата мъртъвци растеше плесен. Разцъфна пред очите им, дъждовните капки удариха нежните стръкчета и плесента умря.

— Как успяхме да се подредим така?

— Явно някъде наблизо е имало електрическа буря. Объркала е компасите. Това обяснява нещата.

— Явно.

— И сега какво?

— Започваме отначало.

— Господи, абсолютно никакъв напредък! Въртим се в кръг!

— Хайде, Симънс, да се опитаме да бъдем по-спокойни.

— Спокойни, спокойни! Този дъжд направо ме побърква!

— Храната ще ни стигне за още два дни, ако сме разумни.

Дъждът танцуваше по кожата им, по мокрите им униформи; стичаше се от носовете и ушите им, от пръстите и коленете. Бяха като замръзнали в джунглата каменни фонтани, изхвърлящи със съскане вода във всяка посока.

Изведнъж се чу рев.

И чудовището се появи от дъжда.

Имаше хиляда сини електрически крака. Движеше се бързо и ужасяващо. Всяка стъпка бе като дълъг удар. Там, където стъпваше крак, падаха и се подпалваха дървета. Мощни вихри озон изпълниха влажния въздух, издигаше се дим, но бързо бе смачкван от дъжда. Чудовището бе широко половин и високо една миля; опипваше земята като някакъв огромен слепец. Понякога за миг оставаше съвсем без крака, след което от тялото му внезапно се изтръгваха хиляди синьо-бели бичове и шибаха джунглата.

— Ето я и електрическата буря — каза един от хората. — Ето какво е объркало компасите ни. А сега идва насам.

— Залегни! — каза лейтенантът.

— Бягайте! — извика Симънс.

— Стига глупости. Лягай долу. Това нещо удря най-високите точки. Може и да ни се размине. Залегнете на четири-пет метра от ракетата. Може да изпразни заряда си върху нея и да ни подмине. Лягайте!

Всички се пльоснаха на земята.

— Идва ли? — започнаха да се питат след малко.

— Идва.

— По-близо ли е?

— На двеста метра от нас.

— А сега?

— Ето го!

Чудовището застана над тях. Изхвърли десет сини мълнии, които улучиха ракетата. Тя проблесна и издаде метален звън като ударен гонг. Чудовището метна още петнадесет мълнии, които затанцуваха в нелепа пантомима, опипваха джунглата и напоената с вода почва.

— Не, не! — Един от мъжете скочи на крака.

— Лягай, глупако! — викна лейтенантът.

— Не!

Още десетина мълнии удариха ракетата. Лейтенантът обърна глава върху ръката си и видя ослепителните сини проблясъци. Видя как дървета се разцепват и стават на трески. Видя как чудовищният черен облак се обръща като черен диск над него и запраща към земята още сто електрически стълба.

Онзи, който бе скочил на крака, сега тичаше, сякаш се намираше в някаква огромна колонна зала. Тичаше и се шмугваше между стълбовете, но накрая десетина от тях се стовариха отгоре му и се разнесе звук като от муха, кацнала на оголените жици на апаратче срещу насекоми. Лейтенантът си го спомняше от детството във фермата. Доловиха миризмата на човек, превърнат на въглен.

Лейтенантът сниши глава.

— Не гледайте нагоре — нареди на останалите. Боеше се, че самият той всеки момент може да скочи и да побегне.

Бурята над тях проблесна с още няколко серии мълнии и продължи нататък. Около тях отново остана само дъждът, който бързо прочисти въздуха от миризмата на изгоряло. Известно време тримата седяха и чакаха сърцата им да се поуспокоят.

Отидоха до тялото с надеждата, че може би ще успеят по някакъв начин да спасят живота на мъжа. Не можеха да повярват, че това е невъзможно. Последва естествената реакция на хора, неспособни да приемат смъртта, докато не докоснат тялото и не го преобърнат; едва после започнаха да обмислят дали да го погребат, или да го оставят на джунглата.

Тялото бе като извита стомана, обвита в обгоряла кожа. Приличаше на восъчна кукла, хвърлена в пещ и извадена, след като восъкът се е стекъл до овъгления скелет. Единствено зъбите бяха бели и светеха като някаква бяла огърлица, подаваща се наполовина от стиснат черен юмрук.

— Не биваше да скача. — Казаха го почти едновременно.

Направо пред очите им тялото започна да изчезва — по него плъзнаха малки мустачета, пипалца и филизи; имаше дори цветя за мъртвия.

Крачейки на сините си мълнии, бурята изчезна в далечината.

 

Пресякоха една река, приток, поток и още десетина реки, притоци и потоци. Пред очите им се появяваха реки — буйни нови реки, а старите променяха теченията си — реки с цвят на живак, реки с цвят на сребро и мляко.

Стигнаха до морето.

Единственото море. На Венера имаше само един континент. Сушата бе дълга три хиляди и широка хиляда мили, а навсякъде около острова се простираше Единственото море и покриваше цялата дъждовна планета. Единственото море, лениво проснало се край бледия бряг…

— Натам. — Лейтенантът кимна на юг. — Сигурен съм, че в онази посока има два Слънчеви купола.

— Щом са се захванали, защо не са построили още сто?

— Сега са общо сто и двайсет, нали?

— Сто двайсет и шест до миналия месец. Преди година се опитаха да убедят Земния конгрес да одобри средства за още две дузини, но нали знаете как стават тези неща. Я по-добре няколко души да се побъркат от дъжда.

Тръгнаха на юг.

Лейтенантът, Симънс и третият мъж, Пикар, вървяха