Емил Павлов
За да достигна себе си

На друг език ме викате,

отдавна от мене изгубен,

диви цветя, из диви полета разпръснати,

далеч от градините спретнати,

в които мирише на заключено слънце.

Аз избягах, диви цветя.

Оголил всяко сетиво до чисто,

дойдох да легна между вас,

за да ме учите

на красота

и на обичане.

Изящна рокля искам, Ив,

за теб да изплета,

с копринените букви, със които

край Исла Негра своята любима

Неруда е загръщал,

във съучастие със южната луна

и океана.

Ала поезията не ме научи

като него да скроявам, затова

единствено със своите цветя прозрачни

ще те наметна в малката ни стая.

Но и на тебе,

толкова красива, Ив,

не би подхождало ти никак

дреха чужда да обличаш.

Никога не съм харесвал март —

колебанието на вятъра,

сякаш напълно изгубил увереност

за посоката,

странните срещи на слънце и сняг

в несигурните длани на небето,

все още липсващите птици

и подлудяващите амплитуди,

с които дори термометрите

трудно могат да свикнат.

Завързваш около ръката ми

своята бяло-червена мартеничка

с треперещи пръсти.

Опитвам се да ги успокоя,

допирайки ги до устните си,

но и двамата знаем добре,

което не казваме.

Ти ще се върнеш при него

и той ще получи своето лято.

А за мен ще остане поезията.

Така и няма да заобичам март.

Неудържимото утро на август

прозорчетата на душата ми разтваря

през всяко втурва се, тържествено се възвестява

пред слисания поглед на съня

и в себе си отвежда ме.

Така красиво е

и колко силно ми се иска

да взема другото сърце на свойто тяло

и устните, налети с кръв от вишна

в прозрачните цветя на слънцето да се изкъпем

Но вие тук единствено

неумолимото отсъствие.

Можеш да откъснеш всички страници

върху които името ти е дълбано

безмилостно да ги възпламениш

и сетне дълго да се взираш в пепелта им.

От всяка буква мога да се отрека

тъй както полудяла майка се отрича от децата си —

за да се спася.

Повечето си стихове написах за теб —

това и двамата не можем да променим.

Те принадлежат единствено на себе си.

Престъплението се състоя

на самия вход на университета —

най-нахално връхлетя редовната ми разходка

в мързеливото утро по булевард „Монтевидео“.

Там някъде,

между напращелите млади тела,

насочили се вън от нощта, към своите лекции,

вонящи на алкохол и на секс,

момичето със скъсани дънки ме спря,

премятайки тънка цигара из влажните си устни,

с агресивно надничаща татуировка от дясното бедро,

поиска огънче;

поиска го с черните си очи,

с полудяващите пожари, изригващи от дълбините им,

в които ме потопи безмилостно.

Сега съм наполовина поет, наполовина съм пепел.

Хубаво ми е!

Съучастник съм!

Не искам нищо повече от младостта си,

освен да бъде търсен дом от слънцето

във дните,

а нощите й да са южно вино

и поезия.

Да бъдат стиховете й пътуване по думите отвътре.

И на вода течаща ритъма да следват.

И тишина да бъдат,

пред славея щастливо се предала.

Да търсят повече от разума — сърцето.

Една жена, самоизваяла се

от коприната на моите сънища,

да ги напусне,

пред мене стъпките си парещи да спре,

да ме окичи с пламналата своя роза

и тази роза, с корени в кръвта ми,

да е все разлистена.

Да ме обгърне в крехката постеля

на своя тайнствен аромат,

извиращ от дълбоката й женска тайна —

Дете да бъде

и да бъде Майка.

Не искам нищо повече от младостта си,

освен в обувките си да ме пусне вятърът.

И в лудостта си да разбиваме морето.

Във седемте синеещи очи на Рила

очите си да къпя —

за красотата да са вечно чисти.

Към хоризонтите да тичам жаден,

а щом предела си повярвам че достигам —

врата открехната да ме очаква.

Не искам нищо повече от младостта си!

Из световните ти улици,

Град,

излъскани храмове с куполи позлатени

приканват да си купиш Бог —

това същият Бог ли е, дето

в кръвта на животното диво препуска

и със себе си храни тревата зелена?

О, Господи,

защо не ме надари на мравката малка със разума,

че да те имам безплатно?

Когато плаче Бог,

единствено Поетът чува сгромолясването на сълзите

и му отговаря:

— За тебе ли самия, Господи, е болката

или за хората,

завършващи поредния ковчег на Ной,

след който Ти ще бъдеш обявен за мъртъв?

Аз винаги плача за Тебе.

Събирам отломки от разпиляното слънце

из мъртвеещата ти пепел.

Като безмилостна хрътка,

преследваща с ярост своята жертва,

все по-озъбено към поредния Ноев ковчег

доближаваш се.

Разчитам ясно, Ден,

необузданата лудост в очите ти,

поругаването на небесната дъга^[1],

изгарянето на слънцето и зная,

че на бъдния кораб, из строго подредените палуби,

нито един поет няма да бъде допуснат.

Боговете с човешки лица са ми чужди,

те през прага свирепо се взират,

кухи пръсти, студени, протягат насам,

глада си със мен да нахранят.

Те не разбират.

Във моята душа олтар едничък,

изваян от цветя прозрачни, се въздига

към теб —

мое единствено слънце, Поезия,

единствена моя религия, Природа!

Само поетите могат да ходят на плаж след полунощ

и да се радват на слънцето…

* * *

Който е казал

— Музикант къща не храни —

не е познавал поетите.

* * *

Всяка жена мечтае

да бъде загърната с дреха от стихове,

кроена специално за нея.

Но малко са готови да платят цената —

та поетите не са дори музиканти.

* * *

На старото пристанище „Поезия“,

поетът е слънчева птица за чуждата болка

и само ранен кораб за своята.

* * *

Поетът скита се на думите по вътрешната страна.

* * *

Когато умира Поет,

нощта преподрежда звездите.

* * *

Неолибералния глобализъм отгледа цяло поколение,

незадаващо въпроси. Дори и в поезията.

И на практика — отрече нейната същност!

* * *

Поезията е непрестанно търсене,

но не толкова на отговори.

За нея по-интересни са въпросите.

* * *

Който притежава литературата на един народ,

притежава неговото бъдеще.

на Красимира Зафирова

страница първа

Срещу дефиниция за Слънце пише —

най-непокорната измежду всички птици.

Срещу думичката Вечност е записано — Дете.

Щастие — домът на слънцето се там намира.

Аромат на вишна — песничка любима на всяко небе.

Цветя — това са преоблеклите се стихове.

Светулка — оцеляла падаща звезда.

Поет — той е на всяка светулка побратим.

Сърце и Майка — посочено срещу Земя.

страница втора

Война — такава дума в този речник няма.

Предателство — цената на кръвта.

За верен указател към поредния ковчег на Ной

указана е — Алчност.

Стени — безсилни пред поезията са до една.

страница трета

Откриваме на страница трета

най-точната дефиниция за Разум — Природа,

с добавка — неясно остава

доколко човечеството вписва се в нея.

„Къде са дивите деца на Уитман…“

Лорънс Ферлингети

Поети, изтръгнете стиха от студените ръце на разума

и го върнете на сърцето.

Достатъчно прецизно подредени пъзели,

задрямали в скуката.

Думите не са предмети

с неудобна или подходяща форма.

Думите не са числа

от сложна математическа формула.

Думите не са парчета някакви,

случайно вмъкнати във битието.

И не са материал зидарски

за стените на човешката опитоменост.

Думите са непокорни огнени езици —

във всяка влезте и горете.

Думите пера са от митичната Жар-птица —

с тях небето изгребете.

Думите потаен океан са — удавете се

в дълбоката му, тиха мъдрост и

в безумните вълни на яростта му.

В думите живейте,

тъй както в себе си живеете.

Изпийте светлата им същност

и със нея,

когато се завърнете отвън — пишете.

Върнете на стиха

на думите вулканичния блясък, Поети,

изригващ в ударите на сърцето.

И всяка пролет вишни щом цъфтят

преди да ме разтвори на вишните алени

омагьосаният аромат

в желаните градини на безкрайния залез

където стиховете спят

се усмихвам

не се докоснахме със лудостта ти свят

очовечено време —

встрани от стъпките ти да остана искам

и всяка пролет вишни щом цъфтят

с вълните им невидими да се разплисквам.

Разкъсват залеза конете с дивите копита,

връхлитат върху розовеещите облаци

и ги увличат за последно спускане по вятъра

из склоновете на зелената си младост.

Сега е време за препускане, за напращели жили,

за подивяла кръв из прекипяващите вени.

Сега е време, мили мои, утре —

ще бъдат утре склоновете уморени.

Стената е винаги вътре в нас,

извисена, стои непокътната.

Толкова лесно е да я скрием от другите,

с повечко усилия — от себе си.

Но сякаш се страхуваме от неизбежното —

най-неочаквано да дойде миг,

един измежду нас да се изправи с ярост,

очи кървясали във своята стена да впие

и в нея челото си силно да заблъска,

до окончателния край непредсказуем.

Какво тогава ще направим ние,

какво тогава трябва да направим?

Нищо ново не разказах на дните,

ново цвете в градината

с прозрачните цветя не отгледах.

Защо писах ли?

Защото трябва да се пишат стихове,

за да не умират думите,

да са красиви в оня неизбежен миг,

когато ще се появи Поетът,

обявяващ новото стихотворение.

Последното стихотворение което написах

не ми позволи да си тръгна от него.

Колко ли стихотворения

съм опитвал да редактирам след време

но бях ги напуснал и връщане обратно нямаше

а ето че това ме задържа във себе си

Преглеждам бавно всяка нишка от която изтъкано е —

да няма скъсано влакно случайно

или несходство в цветове и аромати

ала е всичко както подобава

на най-красивото измежду всичките

които съм изплитал.

Нима безсмислено е вече да излизам

Нима поезията с мене се сбогува?

на Олга

Какво е нужно

за отглеждането на красиво цвете,

да люби дните с аромата си,

да води празничното

шествие на пролетта?

Кой налива водата на слънцето

в дълбокото море на росата

и от него ли пие своите ноти

горският славей?

Откъде знае пъстървата

с малките точки червени,

къде точно сърби го поточето бистро,

за да го почеше?

Нали няма миг да настъпи, в който

децата на всички морета — вълните игриви,

ще изоставят внезапно

неуморните посоки на лодките,

отвързани от възхитения поглед на кея?

Разкажи ми, Време!

Отнеси ме високо нагоре,

над замразените в самотата си

горди върхове на земята

и в очите на планинската гъска пусни ме —

в тях да намеря

на животното диво следите,

избродирали върху земния плат

свободата си.

На снежинката в нежното бяло

научи ме с тишината да падам

в пируета на зимата,

семената повиващ

до усмивката на Март.

Открехвай ме нежно

с листенцата вишневи,

да пия жадно

на пчелата малка неуморната любов

до дъното на кехлибарените

медни улички.

И потопявай ме

в реката мъдра на спокойствието,

тъй както прекипяващият Юли

в омагьосаните гайди на Родопите

се сгушва.

С музиката на дъжда

засявай ме,

в щедрите прегръдки на пръстта

ми подарявай бъдеще.

Подслони ме, Време!

Посоките, в света на хората,

изследвах дълго

в търсене на знаците,

насочващи към моето призвание.

Край лъскавия праг на славата,

изкушаваща със кухата си вечност,

преминах,

но не спрях.

На суетата

в огледалото бездънно се изливах.

И спусках се по склоновете

стръмни на лъжата —

те не изискват никакво усилие.

Дълбаех в похотта с наслада

чак до грозното й изкривено дъно.

И робувах на плътта си.

Стопявах се в прегръдките

изгарящи на алкохола.

На сивите желания размерите безкрайни

обстойно мерех с дните.

И крачех из дълбоките подземия

на безличието,

ненамерил никъде следата,

отредена ми да я запълня.

Накрая дом за себе си издигнах

зад невъзможните стени на самотата.

И нито търсех вече,

нито чаках.

Докато в един следобед летен,

не се разтвориха очите ми отново

пред изящните пеперудени стъпки из въздуха.

Те ме викаха!

Спомням си, душата ми тогава

как от радост изкрещя и се разплиска.

Прозорчетата многобройни на красивото

са винаги обърнати към Бог

и се усмихват.

Помогни ми всяко да открия —

душата гладна да нахраня със обичане.

Едва сега узнах

най-съкровената измежду всички тайни —

че всичките многообразни форми,

със своите богати съдържания,

събрани заедно, разкриват образа на Бог!

Дай ми сили, Време,

мястото си в този образ да заема.

Долавям шепот

от градината с прозрачните слънца,

наречена Поезия.

Цветята й ме викат —

през грубите стени на тялото да се промъквам, —

възхитително вълшебни,

настоятелно в дома си ме приканват,

за да ги рисувам!

Но не зная как.

Покажи ми, Време!

По крехката посока на сърцето

все по-навътре, към началото

светлината си разливай,

за да достигна себе си!

На пустинния пясък

в очакването търпеливо на дъжда

открих най-горещата обич

и на пясъка казах —

вземи ме

в своята жажда,

аз имам с какво да платя.

В песента на дъжда,

напояваща страстно земята,

долових съвършения ритъм

и казах на дъжда —

вземи ме

в своята музика,

аз имам с какво да платя.

На неспокойния вятър

в посоките непреклонни

свободата видях как ликува

и на вятъра казах —

в своята сила

вземи ме,

аз имам с какво да платя.

Красотата видях как се ражда

на сърнето в изящните стъпки

край планинското езеро тихо

и на сърнето казах —

в нежността си

вземи ме,

аз имам с какво да платя.

В неуморния път на водата,

между облака и морето

най-древната мъдрост усетих

и на водата прошепнах —

вземи ме

в своята вечност,

със себе си ще платя!