В крачката ми влязоха
трима полицаи,
но тя ги отведе
при Свети Михаил.
Сетне ме заградиха
още сто полицаи.
Стрелях. С полицейската униформа
излязох на свобода.
Не ме наричайте господин,
че ще си навлека пак
полицейската униформа
и отново ще влезна в обръча.
Вчера в Балкана
хайдути минали.
Подир тях иманяри
черга забравили.
Дървари огън наклали,
козари яли и пили,
а вестници вчерашни
чели-прочели.
Там —
досами скалата,
лобната, страшната…
Завивка
върху магарето.
Постеля
върху коня.
Господи,
къде е Къкринското ханче?
На сън
и Господ се яви,
очите ми отвори.
Бял плет видях,
затрупан с кървав сняг.
Тъмницата, удължена от взиране,
нахълтва в коридора
и натиска звънеца.
Отварям. А — никой.
Отдавна го знам.
Той иде всяка вечер.
И ме намира.
Нося в себе си
един човек. Говоря му —
той мълчи.
Мълчи.
Вдигам ръка
да му взема думата.
Гневи го
моята къса реч.
Кладенецът на думите
е затрупан
с пръст и шума.
Спирам през
годините.
Дума не ми продума.
Ръка за мен.
Ръка за тебе, сине.
А между нас — тъга.
Пердето пламна.
Стряхата отлитна.
Уплашени стъклата се начупиха
и здравецът повърна кръв:
кръвта, покапала от мен
кръвта от теб потекла
сега земята напоява.
Пожарчета от кръв — кръвосмешение!
Очите ми са пламъци от дъб,
езика ми, и той е дъбов пламък.
Дамгосан с кръв — о, сине мой!
Биволи черни,
спечена жега.
Накъде крачите, влачите
черно корито.
Ноздри разпалени,
копита — котви.
И безумни рога.
Неизлюпени пилета
с въглени черупка.
Куче плюе червен език.
Бъзът е клонест,
пеперудата — гола,
а земята е бивол
в облак загледан.
Студува зимната ваканция.
Бяло, студено,
високо, дълго.
Студено, студено, студено.
От върха на надеждата
Христо Проданов
с клетва от Милин Камък
целува Еверест.
Умря овчарят, столетникът,
камбаната би.
Три пъти, както за мъж.
И свещ му запалиха.
И по старому го подредиха.
И паричка в устата му сложиха.
Заклаха овен за курбан.
С тепан пешкир го дариха.
Сетне повикаха попа,
но стадото се разблея
и заглуши опелото.
Върнаха се от гробището;
Беше почерняло
бялото стадо.
Изморен съм от плямпане.
От желания съм погубен,
изправен пред къщата,
разсечена от пътища.
Въздишам.
Някъде съм загубил ключа
по течението на Тъжа.
И разумът ослепява.
О, радости неизмислени —
там — до раздялата.
До строшена въпросителна.
Докарах вода
от две преспи.
Гора засадих
от два дъба.
Кладенче иззидах
с чучури — цеви на пушки.
Не пий,
предателю!
Отмини я!
Газя реката
пресичам я.
Тялото ми върви нагоре
сянката ми надолу изтича.
Крача нагоре към извора,
а морето ме тегли
надолу.
Наздраве
за ковача.
Той кове подкова след подкова.
Добитъкът от път поспира
копито вдига.
И тъй:
Наздраве за ковача!
Дано не го погълне мрака:
Дано! Огнището му ще угасне.
Листото само се отказа от височината си.
Нямам ръст да го задържа за нея.
Падна върху моята ръка
и разлисти душата ми.
Листопадът оголи клоните.
Близна въздухът гола кожа.
Мъхът се отрони.
Без гравитация
се привличаха
клетките на паметта ми.
Без паметта на дървото
не бихме се раждали.
Не бихме вървели
без корените на дървото.
Бях гост на джуджета,
не моите мисли.
Сега с мъдреците закусвам —
скворци по дърветата.
В горското ще отида,
ще засявам тополи.
Боже,
не заспивай!
Не заспивай!
Буден,
дори и да заспиш,
не сънувай,
не сънувай:
— белег от Аспарухово ребро,
Поломено
върху България
кълбо.
Стои той погребан
под черен асфалт,
с каруци, с коне,
с дечурлигата.
Сега
само гуми безбожно свистят.
Отминават. И все не пристигат.
На Минчо Стоилов
Гърло,
усетило гладното в хляба,
нашепва ярост в ръцете.
Гълъб,
под кървав ястреб,
огън разпалва с крилете си.
На блеят срещу вятъра
овцете,
давени от вълци.
Сега светкавицата изсича
дори и ръченицата.
Уморен от бялото
мечтая сън спокоен.
Плачат непосети семената.
Тунджа ме оглежда.
Дрян — магьосник вдигнал е тояга
и за стадото, и за гърба ми.
Вятърът пулсира в дърветата
както в риза усмирителна.
Пърхат белите петли на моята
парясана съседка.
И заспивам върху лакът.
Изкачвам се към Бухала,
по пътя на резачките.
Край мене всичко килнато
в оголените хребети.
Защо ли режем, режем
сред урвите разсънени?
Букът не ще зашушне
сред храсти необръснати.
Изсичане. Мъртвило
без бухал и без дъх.
За пръв път слънцето обгаря
посечения връх.
Под млечния път високо
крачат хълмове с лешници спечени.
Тези пясъци, смокове хлъзгави,
стягат ме все с въпросителни.
Вехти овчари чукат чакмака
прахан от кремък да пламне.
С дървен крак сянка не шари, не куца.
Прежурек. Царство.
Камък бял. И кама наточена.
Мъст ще изсмучат от дланите.
Хайде, и не викайте ме тук!
Както да тресне,
обет аз не чупя.
Безветрие. Хълми
капчици кръв от десница.
Станува мандрата на яра,
а майсторът го няма.
Впил пръсто върху вимето кораво,
броя ведрата пълни.
Поляни с пачалък и млечка,
за стадо — млечна паша.
Нож реже. Нож дамгосва.
Така се сири сиренето бяло.
Дъх саламурен.
Кръв — в маята.
И куче лае на провала.
И сирено̀[1] се вкоравява.
През иглени уши.
На косъм от смъртта.
На тънък косъм:
Хляб,
цървули
и пуловери
изплетени на тъмно.
Сега —
спокойно тя живее,
и в магазина чака на опашка.
Купува хляб.
Балконче мие.
Цветя полива на балкончето.
И учи внучето си как да вдява
и косъм
в тънката игла на времето.
Спят неволите на воля
и върбите също.
Свит на кравай лежи вола
завит в своята кожа.
Спи яслата.
Синджирите на вдигат вити вежди.
Бяла черга, метнал в тишината,
спи дворът.
В курника самотни спят кокошките,
а и върбите също.
Спи сеното в своята душа.
В сън е зимата и живота.
Събуди се мойто село —
събудиха се и неволите —
зачукаха от мозък на мозък,
а и по върбите също.
Волът се изправи — намести си краката,
кожата отвори широко порите си,
като пробита лодка яслата се напълни,
синджирите се навиха на вити вежди,
дворът се събуди и отви бялата си черга,
кокошките целят зърната.
Сеното се събуди и се пресели
в корените на тревата.
С вода се напи земята.
Едно момиче кичи
черната си плитка с кокиче.
Къпани от дъжд
и сресани от гребена на вятъра —
откоси полегнали
в зелено погребение.
В тях е скрита повече сила
отколкото в мене.
Кой може да влезе в нейната същност,
че да каже каква е?
Трева — упоритост тиха —
посвещавай ме в участта си —
довери ме чрез острите зъби
на Великото храносмилане.
Окадени свекърви са моите нощи,
децата — зелено въстание.
Стоя срещу пътя.
Зъбите зъзнат. Ставите пукат.
Посича ме юлска жарава.
Бели вампири душат ме.
Поп Груйо с кръст ме догонва,
на тежка сватба ме кани.
Бялата риза подай ми,
мамо!
На Йордан Хаджиев
Голобради четници, насядали в тъмното
край босите крака на войводата,
гледат куршума в сърцето му.
Луната шие цървули с човешки ръце —
ще обува децата ни.
Разтреперани звезди стискат гласове.
Една заплака. Зов на петел.
Вик на мъртвец.
Нощ във ограда.
Тези цървули ще носиш докрая, войводо.
Тези момчета ще бъдат вечно край тебе,
мълчанието ще вика, ще вика
в тази нощ без разсъмване,
осветявана все от тази луна,
дето гледа за сетно тези момчета — мъже,
дето шие последни цървули с човешки ръце
и ги обува на голи и бели,
красиви нозе.
Тропота на копита
ниско под небето.
И земята тътне,
и земята пита.
Биволици черни
в пътя без подкови
гърбом си отиват
по пътеки нови.
И остенът остър
в хълбок ум налива.
И се ражда песен,
обръч се развива.