Трап.
Дълбок трап.
За дървени въглшца.
И за българи…
Огън се разгаря —
огън в сърцата.
Сили нямат да догорят
главните,
сили нямат
да се раззеленят…
ИЗГОРЕЛИ СМЕ ЦЕЛИ.
Изгорели…
а зъзнем.
Вървя по тротоарите, накуцвайки,
от погледи улучен.
И, застанал срещу пътя,
зъбите зъзнат, ставите пукат.
Окадени свекърви са моите нощи,
децата ми — зелено въстание.
Пече ме юлска жарава.
Връхлита ме червената шевица на байряка.
Душат ме белите вампири на Марица.
Привличат ме сетивата на Балкана
като магнитни пръсти.
Наивно съм плакал до днеска.
Силен съм вече.
Мамо, давай ми бялата риза…
По Великден
свети Васил
пасе агънца.
Те играят вито хоро,
той им носи зелен здравец.
Те му пеят гердан — песен:
да се раждат момиченца,
хем повити в козя кожа,
хем росени със
росица…
По Великден род се роди.
С мъжки чеда — все момчета —
тъмнооки,
синеоки,
с род сродени,
с кръв скръвени.
Да си бият сура ламя,
сура ламя, кръвопийца.
Нося в себе си
още един човек.
Говоря му —
той мълчи.
Вдигам ръка —
не ми дава думата.
Гневи го
моята къса бразда.
Кладенецът, който
затрупах с пръст и шума…
И спирам.
А през годините
и през мен,
и през вас минава —
Неговата Дума:
Тя ни храни
баща ми насажда хармана,
мама целува хляба.
Две ръце.
Два меча.
Две знамена —
враждуват от край времена.
И насрещният
е винаги враг.
Примиряват се
и започват пак.
И цвилят коне.
И гаснат зеници.
За примирие протягам ръце:
Отсреща — шинел без ръкави!
Започна ли вършитбата
по звездния харман
на „Голямата мечка“?
Тихо е.
На Стражата
мъртвите сменят караула.
И аз сънувам:
Гърмят по мечка,
мечка Медарка.
Гарванът черен
цял ден я оплаква.
Млада и силна — мечката пада,
не беше луда, не беше гладна.
На лунна светлина дерат кожата и
седем звезди — въпросителни.
Отколе на Триглав
бакърените гюмове светят
като жар-птица.
А самарът е мое гнездо.
В тихия клонак
хоризонтът застива ням.
Червени кучета забират
вакли стада.
И ден и нощ минават
през процепа на стъргата
безброй сребърни копита.
На Триглав
от самодивска гръд
месечината суче мляко.
Светлина —
виолетова и синя.
И аз съм тук.
Конякът натежава
очите ми
като след предателство.
Чашите избухват —
барът се превръща
в лобно място.
Светулки са очите
на едно момиче.
Греят перуки
на дневни
икони.
Парите дрънчат
като затворническа верига
в ръцете
на бармана.
На яра,
след процепа на стъргата,
две ръце доят стадата.
И виждам пак далечни дни…
Дими голямото ведро…
Жълтата суроватка.
Мандрата.
И зинали хралупи.
В бакърените гюмове
хоризонтът застава ням.
В горите вървят ямурлуци
и големи вакли стада,
водени от бозови кучета.
Нощем, на яра,
нахълтват вълчи сънища
и страшно вият,
пазени от кучешки лай.
Вълчетата сучат мляко
от овцете първескини…
Лапавица. Черна лапавица.
Насъскана земя
срещу мен.
Очите под преспи дълбоки,
езика в ледена риза,
костите пукат.
Нахлузвам козека.
Пояс дипля.
Плетища тъпча.
Езичник.
Издухвам пеперуди в комина —
змия да не мъти.
Щъркел с човка рало да носи,
жива да е мама,
зли да са верните кучета,
дето с пиринчени челюсти
вълци в мрака давят…
По козята връв на екватора
бият чанове.
Биволи черни,
спечена жега.
Накъде крачите, влачите
черно корито.
Ноздри разпалени,
копита — котви.
И безумни рога.
Неизлюпени пилета
с въглени черупка.
Куче плюе червен език.
Бъзът е клонест,
пеперудата — гола,
а земята е бивол
в облак загледан.
И все пак сватба ще има!
Ще дойде вятърът, синият вятър ще слезе
на яра, през процепа тесен на стъгата,
дето две ръце предояват стадата
в зелените бакърени гюмове.
Заспива ням хоризонта. И небето е бяло
като свобода. Дими голямото ведро.
И в зинали хралупи и в глинени сипеи
вървят големите вакли стада.
Червени носят гегите
под високите покриви на гъстите буки.
И стъпват балканджиите с тежки нозе,
в ямурлуците сиви пазят тетрата суха…
На яра нощем идват вълчи сънища.
И страшно вият и гонят съня ми.
Ще има сватба, сватба ще има!
Ще има сватба, братя, ще има…
Мъката сече копрали.
В мъката зрее зелена нива.
От мъката канарата се сцепва,
орли проговарят.
Черепи и кухи костенурки
са спирки на мъката.
Пътят се вие между житата
тича от лудост и радост,
додето стигне мъката:
ритнат мравуняк пред къщи.
Като два бели гларуса стъпват младоженците.
Боси по пясъка.
И прегърнати като смокини.
Улиците подскачат по кожата на тъпана.
Заплита се булчинското було в рибарските мрежи.
Несебър е повел хорото на лодките.
Морето праща сребро
за венчални пръстени…
Цял живот ще вия като вълк единак,
студените камъни с нокти ще дращя!
Не бързай да легнеш в земята!
Аз съм до теб,
с очи ти говоря,
като прилеп не виждам деня.
Почернял е синът ти —
нехранимайкото.
Прокълната майчице,
гарвани идват от свечерени гори,
кой ще ми прощава вече?
Кой ще ми носи сън
в коша за слама?
Бяла лястовичка ли имаме, мамо?
Или твоята бяла забрадка
е кацнала на плета?
Движим се дълги години направо.
Никой не ни пречи.
Никому не пречим.
Стъпваме по букви.
Бягаме по изречения
без многоточия.
В учебника по история
съществуваме точно.
Идвам със сватбите на дядо…
Петелджията води хорото.
По броя на кукуриганията предсказвам
каква ще бъде годината.
Но душата ми с друг петел кукурига.
И ме кълве
на пищова петлето.
От средата на моя живот
стрелям в тавана идния век.
Като палешник, заровен
в оран,
думите дълбаят
времето.
Като палешник, заровен
в словото,
от което тръгва
българското
А — Бе — Be…
Българската вяра.
Българското име.
Българската реч.
С меч
от слово.
Като палешник, заровен
в оран.
С името на Княза.
Княз на Словото.
Княз на Думите.
Княз на Българите.
Като палешник, заровен
в оран…
В българското име.
Бий сърцето в самотен поход.
Лазерен лъч гаси око на бухал.
Стоножна пот се сцежда
и слепоочията парят
като изографисан дъжд
над великата рилска
пустиня
стъклена къща
на свети Иван.
Все бягам от себе си
и все се настигам.
Заключвам ръцете си,
а прангите падат.
Устата си затварям,
а тя вика и пее.
Лягам на меко легло,
а се будя в Балкана.
Плувам в ниви горещи,
а се давя в реки окървавени.
Някой насажда хармани —
хармани от жертви…
В очите ми небето е синьо.
Сълзите ми веч не текат.
В сърцето ми евзи не пукат.
От тук е минал Апостолът…
И Габарево свети.
От тъмното дойдоха — тъмни пастири,
запалиха големи огньове по българско.
Искрите стигнаха звездите
и там останаха.
Заранта се нахвърлих на стадата,
цял ден ги свиваха в кръг,
по залез отлъчиха агнетата от майките.
стадата страшно проблеяха.
Тръгнаха кандилата по селските пътища.
кучетата не знаеха къде да се дянат,
конете удряха копита в земята,
клепалото на манастира се спука,
а кладенецът си загуби водата.
Вятърът свири на кавал,
Балканът нарежда:
— Четник на камък умира,
орелът — на рамото му.
ножът — в гръкляна.
Вятърът свири на кавал,
Балканът нарежда:
— Сняг вали по зима,
здравец за здраве —
цяла година.
Червен мак — по Илинден.
Вятърът свири на кавал,
Балканът нарежда:
„Бачо льо, бачо Никола,
жалба голяма…“
На зазоряване, под червеното небе,
от гората излязоха напети мъже;
силни, мълчаливи, брулени от ветровете,
шибани от клони, драскани от тръни,
хапани от зверове,
облечени в дрехи хайдушки.
Един по един след тях надойдоха
по-малките и по-големите братя,
обути в цървули с повдигнати върхове.
Няколко остарели бащи,
поп Минчо
е един луд.
Мъжете заловиха хоро —
без гайда и тъпан,
без булка и кум,
пояс за пояс,
рамо до рамо
навой до навой
Голобради четници не изтърпяха в тъмното
край босите крака на войводата.
Гледат куршума в сърцето на другия.
Луната шие цървули с човешки ръце —
ще обува децата ни.
Ботушите не изтърпяха, войводо!
Тия цървули ще носиш до края,
до края на живота си
Утре —
до края на света.
Нека магарешкият самар да е стол.
Нека коляното да е маса в килията.
Нека ръката на барут да мирише.
Нека българската кожа да е
прокуршумена.
Нашата — българска кожа —
драна,
щавена,
дамгосвана…
Тайник за писма.
На пазара всичко можеш да купиш —
на този Карловски пазар!
Земята отдолу стои на камък
и се взира в тези стари жени,
застанали чинно пред плодовете.
В отвъдния край на тези сергии
е приседнала самотна старица
с черна кърпа и бели очи.
Парче вестник, купчина семенца…
И кама.
В една ръка — кама,
в другата — кичур руса коса.
Тях не продава.
Балканът се е надвесил отгоре,
спечен, онемял от спомени
пред тази картина
на тайната българска библия.
От мъка и жал по Левски
жените от село Дъбене
пребраждат черни кърпи,
носят черни сукмани,
гледат черно земята
и пеят черни песни.
От мъка и жал по Левски
и от омраза към онзи плет,
мъжете на село Дъбене
не си ограждат дворовете,
не връзват цървули и върви,
ходят разгърдени, боси
и стиснато тъпчат земята.
И гробищата им са запуснати,
черквата е разтворена,
кандилата угаснали,
иконите — помръкнали.
А ако някой влезе във нея
не казва: „Прости ни Господи!“,
защото молитви мъжете не знаят,
защото Господ вътре Го няма,
защото от деди повтарят:
„Прости ни, байо Василе!“
В мен живее
моят двойник:
по-висок от мене,
по-умен от мене,
по-честен от мене.
Тръгна ли на сватба,
закичва ме със здравец.
Трудно се разбираме с него!
Трудно живеем двамата…
Трудно вървим през годините,
а заедно ще ни погребват.
Плачете за него!…