Стефан Фурнаджиев
Бащина дума
Избрани стихотворения

Бащина дума

Слънце.

Стърнище прегоряло,

земята суха — уста на мъртвец.

 

До кръстците

мама ме ражда.

 

Баща ми

увива в пояс

тази търкулната пита

раззинала уста — да проглуши света.

 

И ме носи в село

да видят това невидяно чудо.

 

Наливат чаши

и пият:

Да е хаирлия!

Поп Слави пита

за кръстник и име.

Тати гледа гората:

Нека е Харамия!

Фамилно евангелие

На гости при мама

Наесен,

когато планината

съблича върховете си,

Габарево потъмнява.

Отивам на гости при мама.

Тя мълчи,

свряла глава в огнището.

Погледът гали огъня.

Става,

шета в къта, тършува.

Поглежда в огнището,

говори на ръжена

с езика на огъня…

Времето се разваля.

Дървата са докарани от Балкана.

Тя се вглежда в мен,

в себе си,

в огнището…

Пред паралията е седнал баща ми…

Пред паралията е седнал баща ми

в трикрако изгнание.

Длан — като нащърбен трион.

реже черната угар, чупи юлския пек —

под открито небе, без синор и облак.

Неделя…

Неделя,

ден без цигари.

Ресторантът гладен.

Пред него

инвалидна скамейка

и три сакати стола.

В това село хора има ли?

 

Секундарникът цъка

в яйце на чучулига —

пари няма

има книга.

Троеручица

До пейката,

на кофата за боклук,

безрък художник

с мигли рисува

Света Богородица,

Сина й

и три ръце.

 

Три твоеподобни ръце —

с една ме държиш,

с две се молиш

за мене,

мамо!

Летище

Под Балкана се раждаме,

земята орем.

Мъжете от моя род

за оръжие дават нива.

 

Браздата

е ръждясала цев

на стара пушка

с името

на мой далечен прадядо.

 

Свалям шапка.

Една кървава птица

ме удари

и аз излитам

от Петрова нива.

Името на дъщеря ми…

Името на дъщеря ми

облита душата ми.

 

И сред сбор от вещици

и сред хор от дяволи

аз съм всеки ден весел…

 

И дворът ми е преметен.

И пътят ми е сресан.

Не пея хубаво…

Не пея хубаво,

защото не съм пелтек.

Нямам лицеприятна усмивка,

защото имам чупени зъби,

и погледа ми е крив,

защото много ме гледат накриво.

 

Такива като мен има милиони.

От пиянство получих…

От пиянство получих

прозвище „Нечовек“.

Но дъщерята на кръчмаря

се ожени за мен.

Постави ме пред тезгяха.

Моите приятели

напълниха кръчмата

и станах човек.

 

Аз бързам.

Залепвам се за остър камък.

Безсънието си не губя.

И се прицелвам

в тая мокра кукумявка

кацнала

на главата ми.

Територия

Цял живот измервам

дължината на деня

и своята територия…

 

Под планини в тъмни пластове

свети руда.

Изворни води чукат

обеци за езерни жени.

 

И сухи долове викат

поройни дъждове.

Върховете гасят гръмотевици,

а ветровете спрягат орбити —

тази наша територия,

наречена азбука.

Разговор

Името на жена ми

започва с буквата „я“,

и на твоята — също.

 

Я виж —

градината е пълна

с едноименни ябълки.

Ти към изгрева…

Ти към изгрева.

Аз към залеза.

Крачка по крачка,

докато срещнем ръцете си

и свържем

двата края на света.

Виновниците

Мечът, който отсича една глава,

го държи ръката. Тя е виновна.

Макар, че ръката тръгва от рамото.

По-право от ума, който е виновен.

Но умът има си и уши —

той нищо сам не може да научи.

Те са виновни!

Всъщност виновни ли са очите,

които виждат как един меч

отсича една глава?

Виновни ли са ушите,

които слушат с болка

вика на онзи нещастник,

когото убиват?

Очите първо не искат да гледат,

ушите не искат да чуват!…

После свикват…

Там —

между първия и втория път —

са виновниците,

като не смятаме главния:

онзи когото убиват.

Всеки ден железарят…

На Луан Старова

Всеки ден железарят

изковава палешник — връх

като меч.

 

И да върви по вода —

вода му дава,

а пък на мене казва,

че го закалява.

 

Никой не е по-голям от хляба.

Индже

Конят му цвили

над Струма и над Марица.

 

Минава Индже.

 

На всеки мост

оставя жълтица.

 

На слепия певец-гъдулар

Прибави

и сълза.

Бездумие…

Бездумие —

видение на пътя ми.

Махни се!

 

Махни и портретите

без рамки и почит,

ненужната украса,

лозунгите — кафяви пуканки.

 

И последната ми самоличност —

камикадзе.

Господин генерал…

Господин генерал!

При направената проверка

във всички роти

наличният състав е налице

с изключение

на падналите за…

 

Господин генерал!

 

„Никоя победа не връща мъртвите.“

 

Командващ парада

Редник

Иван Динков.

Библия

И рече Бог:

ти си Мъж,

а тя Жена.

 

И рече .мъжът:

ти си моята жена,

моята Богиня.

 

И рече жената:

ти си моят мъж,

моят Бог.

 

И дяволът

откъсна ябълката.

Бий сърцето в самотен поход…

Бий сърцето в самотен поход.

Лазерен лъч гаси око на бухал.

Стоножна пот се сцежда

и слепоочията парят

като изографисан дъжд

над великата рилска

пустиня

стъклена къща

на свети Иван.

Депресия

На Иван Динков

На софрата

нищо,

освен печена на свещи

чугунена ракия.

 

И на литри,

и на градуси,

и на патоси

погребваме

самите себе си.

 

Юмруците на мъртвите

Приличат

на одринки.

Сричане

На Григор Чернев

Мунчо —

жестономичен вопъл —

ден след ден тича

от Карлово до Калофер

и обратно до

орисаното расо,

до азбучното клепало.

Свободата,

която още сричаме.

Посоки

Движим се дълги години направо.

Никой не ни пречи.

Никому не пречим.

Стъпваме по букви.

Бягаме по изречения

без многоточия.

В учебника по история

съществуваме точно.

Богомолни думи

Ако имаш две ризи…

Ами ако имаш една!

Димитър Атов

Представата

за костюм и риза

от къщи излиза.

И по ниви и баири

Тръгва

да ме дири.

 

Но удря на камък —

в нивата камък,

в болката — камък,

в книгата — камък.

Всеки камък

е вкаменен

пламък.

Без граници

Светът настъпва и не отстъпва

от своята позиция,

а ние сме едновременно

негова войска

и негова полиция.

Поети, които възпяват

и отрицатели.

Младост и ум, които остават

заедно с предатели.

И някъде по пътя вече сме

сбрани чужди мнения.

Така задъхани пристигаме навреме

в собствената си аудитория.

Тогава закрещяват:

„Навлизате в чужда територия“

Откриваме, че сме нисши —

нищожни бедни същества.

Накъде отиваме, в кои места?

Победа

И тази пролет,

и това лято,

и тази есен,

и тази зима

с тебешира

на козето сирене

редя

ред след ред —

нося в главата си една победа —

няма

шест-пет.

Днес

На Румен Денев

Днес — Гео Милев.

Днес — Сергей Румянцев.

Днес — Христо Ясенов.

Днес — Никола Вапцаров.

Днес — Лорка…

Човечеството,

докога ще разстрелваш

звездите ми?

Среща

На Данаил Парнаров

Ако от запад и север

не дойдат

градоносни облаци.

 

Лятото ще бъде.

 

Ако от юг и изток

не дойдат

жълти пламъци.

 

Лятото ще бъде.

 

Ако от Петровите пекове

не слънчасат

хора и къщи.

 

Лятото ще бъде —

среща.

Момиче

Първото момиче

не го оставих на мира

вървях все подир него,

додето избяга.

Не съм го виждал вече.

 

Второто момиче

обичаше много да плува.

Оставих го на морето.

 

Другите момичета

добри или лоши

разпилях както се пилеят

чужди пари.

 

Сега имам едно единствено.

Живеем с него. Живеем години.

И чакаме, чакаме…

Чакаме да ни се роди момиче.

Ние, миротворците

Ние миротворците бяхме

бивши войници, бивши сержанти

на които заповядват с едно намигване

или с мълчание, или със заповед,

или с едно движение

в името на родината,

войници, които живеят в противогази,

безшумно да се приближават до врага,

във влажни нощи да спят в окопи

да сънуват момичета

да се целят в баровете

или да загинат при изпълнение

на служебния си дълг.

Можехме да пълзим с километри

сякаш бяхме милиарди влечуги

зелени или кафяви

според очите на прожекторите —

да заспиваме в кината

да пушим пред афишите

и да разговаряме с героите.

Все чуваме тъжни китари

и песни горе в планините.

Все чуваме тропот на карабинери

които дебнат, дебнат

и които пронизани от кама

пламват като огньове.

Раздавайте…

Раздавайте.

На Цветница

на всяко дете

по едно клонче.

 

На Великден

на всяко дете

по едно яйце.

 

От клонче да излезе гега,

от яйце — глас.

На Бъдни вечер

да попеят

на нас.

Медалът

На Димитър Няголов

Медалът е прострелян мускул,

прихванат към ребро,

отлят във меча стъпка

и лъснат с орлово перо.

 

Медалът е сълза

във Самуилова зеница

ехо от ботев четник,

замах на паламарка.

 

Проклинам зайците

медал получили

за всяка… зелка!

Варовити нощи

Викат ме на Ефкая варивиците сини,

каторжната стихия на варджиите,

високите върлини на букаците.

 

Катърите без сили

почиват върху подковите.

Вечерта като котка

се свива в бозови ямурлуци

на козени чували.

 

Нощувам във варницата

— гнездо на прилепи.

Ловя ги с ризата

в пазвата ги топля

и те забиват нокти

в гърдите ми

като в камъка на пещерата си.

Водоплодие

Слизам по козята пътека,

широка колкото вена.

Остър мирис на мъжкар

ме чака долу

закачен в подмола.

 

Там е лудата пастърва —

на любовта ми жива змиорка.

 

Какво ли мислят водораслите,

какво ли свирят тръстиките?

Върбите плачат от завист.

Козите бърни шептят в тишината.

 

Две реки — бедра на момиче,

Тъжа и Тунджа.

Едно момиче влиза голо във водата

и тя приижда.

Последната страница

Поглеждат ме.

Преглеждат ме.

Събличат ме.

Обличат ме.

Нареждат ме;

да дойде поп.

Свещ да запали,

и пред хляба прикаден

да попее…

Не само за мен!

Забранено за умиране

От всички Елени —

най-хубава е

хубавата Елена.

А слепият Омир

С бастунче в ръка

след зигзага

на тънките й токчета

намери най-точното

многоточие…

Написа Илиада.

Улица Свободна

В моя град

както във всички

градове

има много улици.

Но главната

е една.

 

Тук денонощно свисти

поток от коли.

Но освободителите

биха по друга дошли.

Тя е тясна

и крива —

по нея се ходи

пеша.

 

Главната

я наричат

улица „Svoboda“…

 

Другата е

СВОБОДНА.

Глас на птица

Когато изстрелът улучи точно,

пада птица.

Куршумът не може да я рани повторно.

 

Душата ми литна

след глас на хайдушка птица.

 

Девет овчари

с една лъжица яли

и не могли да навикат вълка

в онази бакърено-червена гора,

дето под полегналия вятър

лежат девет мили братя.

След тържеството

Аз не съм велик поет.

Но понеже

стърча с една глава

над всички водоравни —

царедворците на Ада

поръчаха на кариера

„Змийски камък“

да ме поправи

с хапчето отрова,

облечено в хартийка-слава.

Слънево затъмнение

С очила

или опушено стъкло

гледай

слънчевото затъмнение —

да не би,

Отечество,

да те ослепи

залепеното

слънчево око!

Лист

Аз съм един малък лист

от клоните на нашето дърво.

Неговият корен —

забит пред дома —

познава моя дядо

и неговия прапрадядо,

за когото шепотът разказва,

че бил като мене —

един лист.

Един човешки лист,

който протяга ръце към вятъра,

докосвайки

един съседен

лист;

Един,

който очаква бурята,

дъжда

и трясъка на силата,

за да остане и след тях

онзи стария лист,

който шуми едва-едва

над детската количка,

за да разнежва майката

на моето дете.

И който един есенен ден

ще умре.

Домашно

Крупник е родното място на поета Велин Георгиев

Когато ме изключиха

от Крупнишкото училище

на името ми кацна

черния гарван

на печата.

 

Но учителят по история

ми даде домашно:

без да допускам правописни грешки,

без да надраскам окото на слънцето

в ръка Паисиева

с перо Паисиево

да преписвам

черните ти чернови,

историйо!

Срещнах учител…

Срещнах учител.

Свалих шапка.

Каза:

„Малка е.“

 

Срещнах полицай.

Свалих шапка.

Каза:

„Мишена е.“

 

Срещнах мама.

Спомних си

детската шапчица.

Нощта над моя прозорец

Нощта над моя прозорец

пада от керемидите от горе надолу,

вие като мраз през февруари,

чука между очите ми

да отворя вратата на сърцето си.

 

Нощта е черна

аз се плаша от мрака

и заключвам вратата,

но вратата на небето е отворена

и аз виждам

през звездния покрив —

над главата ми

кръжи

кълбовидна мълния.

Роднини

От всички македонци Велин Георгиев най-много обича българите.

Иван Динков.

Свинепасът

на царската свита

уважи

царица Мария

и княгиня

след княгиня

по влюбените земи

на обезбългарените

български роднини.

Гурбетчии

През порутения покрив

на къщата

виждам —

Ще се върнат те!

Ще съберат

чедата си.

 

И ще вдигнат, майко

керемидите!

Безногият обущар…

Безногият обущар

закачи над главата

си чифт обуща.

Хубави,

толкова хубави,

че обуха душата му.

Мъжко

Сънувам кон да гази по небето,

нощта да разцепва

с лудешки галоп.

 

Видях две шпори да палят звездите.

 

Видях подкови да светят

Кон без конник чух да прицвилва —

конят на подполковник Калитин!

 

Червени мои изгреви, небеса белязани!

 

Който не вижда нощем —

горчив да му е хляба!

Който не сънува

на свободата коня —

хаир да му е живота…

Паша за вълци

Притча

Една сутрин тиквата спря на нивата.

Не можах да я търкулна,

защото не беше край стръмното.

Оставих я да си лежи спокойно,

като слънцето сред вселената.

 

По асфалта пчелите се пързаляха,

подгъваха крачета като бастунчета.

По восъчната кора на буквите

вписваха медени думи:

 

„Ако бащите не вярват,

живот без харман ще оставят.

Майките ако не вярват,

не биха замесили нищо.“

 

Гургулици и гълъби бели

върху облаците с гръм

ще отминем.

Лапавица. Черна лапавица…

Лапавица. Черна лапавица.

Насъскана земя

срещу мен.

Очите под преспи дълбоки,

езика в ледена риза,

костите пукат.

 

Нахлузвам козека.

Пояс дипля.

Плетищата тъпча.

Езичник.

Издухвам пеперуди в комина —

змия да не мъти.

Щъркел с човка рало да носи,

жива да е мама,

зли да са верните кучета,

дето с пиринчени челюсти

вълци в мрака давят…

 

По козята пътека на земята

бият чанове.

Достойно ест

На С.Р.

Утрото

Клатушка

магарешките маратонки

на Черноризец Храбър.

 

И ето храбростта му.

 

През габраци

сънища езически,

слънца с венци обкичени —

белобради светци

с орлови букви

гледат право

червения светофар на

слънцето.

Вече никой не говори…

Вече никой не говори

как е преминат Балкана.

Всеки си пие кафето

с чашки

отляти от златна камбана.

 

Нима ще изпием

Гласа

на свободата!

 

Небето пак е бял калпак

върху козите ботуши

на Скобелевата гора.

Гора от шапки.

Ура!

По-близо до луната…

На Наделчо Ганев

По-близо до луната

по-далеч от Чирпан

има едно село

с две имена —

Изворово

и Изгрев.

В първото

Живеят

много хора

във второто —

един поет.

С него

всеки ден

тъкмим

сергия

за лунни ягоди.

Обръчи

В крачката ми влязоха

трима полицаи,

но тя ги отведе

при Свети Михаил.

 

Сетне ме заградиха

още сто полицаи.

Стрелях. С полицейската униформа

излязох на свобода.

 

Не ме наричайте господин,

че ще си навлека пак

полицейската униформа

и отново ще влезна в обръча.

Обряд

Живите раздават

за спомен

чукано жито

и тепани ризи.

 

И на мен дадоха.

 

Сдъвках житото.

Облякох ризата.

 

У дома мама,

наведена над стана,

тъче

платно.

За тепани ризи…

Тъга

Ръка за мен.

Ръка за тебе, сине.

А между нас — тъга.

Пердето пламна.

Стряхата отлитна.

Уплашени стъклата се начупиха

и здравецът повърна кръв:

кръвта, покапала от мен

кръвта от теб потекла

сега земята напоява.

Пожарчета от кръв — кръвосмешение!

Очите ми са пламъци от дъб,

езика ми, и той е дъбов пламък.

Дамгосан с кръв — о, сине мой!

Жега

Биволи черни,

спечена жега.

Накъде крачите, влачите

черно корито.

 

Ноздри разпалени,

копита — котви.

 

И безумни рога.

 

Неизлюпени пилета

с въглени черупка.

 

Куче плюе червен език.

 

Бъзът е клонест,

пеперудата — гола,

а земята е бивол

в облак загледан.

Изморен съм

Изморен съм от плямпане.

От желания съм погубен,

изправен пред къщата,

разсечена от пътища.

 

Въздишам.

 

Някъде съм загубил ключа

по течението на Тъжа.

 

И разумът ослепява.

 

О, радости неизмислени —

там — до раздялата.

 

До строшена въпросителна.

Единство

Газя реката

пресичам я.

Тялото ми върви нагоре

сянката ми надолу изтича.

 

Крача нагоре към извора,

а морето ме тегли

надолу.

Наздравица

Наздраве

за ковача.

 

Той кове подкова след подкова.

 

Добитъкът от път поспира

копито вдига.

 

И тъй:

Наздраве за ковача!

 

Дано не го погълне мрака:

Дано! Огнището му ще угасне.

Дърво

Листото само се отказа от височината си.

Нямам ръст да го задържа за нея.

Падна върху моята ръка

и разлисти душата ми.

 

Листопадът оголи клоните.

Близна въздухът гола кожа.

Мъхът се отрони.

 

Без гравитация

се привличаха

клетките на паметта ми.

 

Без паметта на дървото

не бихме се раждали.

 

Не бихме вървели

без корените на дървото.

 

Бях гост на джуджета,

не моите мисли.

Сега с мъдреците закусвам —

скворци по дърветата.

 

В горското ще отида,

ще засявам тополи.

Селски път

Стои той погребан

под черен асфалт,

с каруци, с коне,

с дечурлигата.

 

Сега

само гуми безбожно свистят.

 

Отминават. И все не пристигат.

Евангелие

На Минчо Стоилов

Гърло,

усетило гладното в хляба,

нашепва ярост в ръцете.

 

Гълъб,

под кървав ястреб,

огън разпалва с крилете си.

 

На блеят срещу вятъра

овцете,

давени от вълци.

 

Сега светкавицата изсича

дори и ръченицата.

Вечер

Уморен от бялото

мечтая сън спокоен.

 

Плачат непосети семената.

 

Тунджа ме оглежда.

 

Дрян — магьосник вдигнал е тояга

и за стадото, и за гърба ми.

 

Вятърът пулсира в дърветата

както в риза усмирителна.

 

Пърхат белите петли на моята

парясана съседка.

И заспивам върху лакът.

Нишан

Под млечния път високо

крачат хълмове с лешници спечени.

Тези пясъци, смокове хлъзгави,

стягат ме все с въпросителни.

 

Вехти овчари чукат чакмака

прахан от кремък да пламне.

С дървен крак сянка не шари, не куца.

Прежурек. Царство.

 

Камък бял. И кама наточена.

Мъст ще изсмучат от дланите.

Хайде, и не викайте ме тук!

Както да тресне,

обет аз не чупя.

 

Безветрие. Хълми

капчици кръв от десница.

Черната мандра

Станува мандрата на яра,

а майсторът го няма.

 

Впил пръсто върху вимето кораво,

броя ведрата пълни.

Поляни с пачалък и млечка,

за стадо — млечна паша.

 

Нож реже. Нож дамгосва.

 

Така се сири сиренето бяло.

 

Дъх саламурен.

Кръв — в маята.

 

И куче лае на провала.

И сирено̀[1] се вкоравява.

Ятачката

През иглени уши.

На косъм от смъртта.

 

На тънък косъм:

 

                        Хляб,

                        цървули

                        и пуловери

изплетени на тъмно.

 

Сега —

спокойно тя живее,

и в магазина чака на опашка.

Купува хляб.

Балконче мие.

Цветя полива на балкончето.

И учи внучето си как да вдява

и косъм

в тънката игла на времето.

Зелено погребение

Къпани от дъжд

и сресани от гребена на вятъра —

откоси полегнали

в зелено погребение.

 

В тях е скрита повече сила

отколкото в мене.

Кой може да влезе в нейната същност,

че да каже каква е?

 

Трева — упоритост тиха —

посвещавай ме в участта си —

довери ме чрез острите зъби

на Великото храносмилане.

Моя брат…

На Минчо Стоилов

и Светозар Цонев

Моя брат

 

от село Бъдеще

 

няма бъдеще.

 

До града

 

на липите

 

и поетите,

 

между големите

 

български реки

 

лежи гроба му

 

— далеч

 

от моя.

Песен

Тропота на копита

ниско под небето.

И земята тътне,

и земята пита.

 

Биволици черни

в пътя без подкови

гърбом си отиват

по пътеки нови.

 

И остенът остър

в хълбок ум налива.

И се ражда песен,

обръч се развива.

В пиринченото гърло…

В пиринченото гърло

на оръдието

зее саркофажна вид.

 

На Шипка

всичко е спокойно!

На Шипка

всичко е спокойно!

 

И още…

 

… На многая лета!

На многая…

 

В душата на кубето

памет и тревога.

Обич

Любовта ми изпича небесната стомна,

звездите падат в краката ти.

Заиграй по жаравата боса,

за да заченеш огън!

Стени

Добър вечер, любов!

Добър вечер, очи!

Добър вечер…

Вечерта е добра

когато съм с теб.

Вечерта е добра,

но тебе те няма.

Има само стени,

а зад стените

момичета.

 

Добър вечер, любов!

Добър вечер, очи!

Добър вечер, стени!

Оставам при вас,

за да имам любов.

Престоят в къщи…

Престоят в къщи

завършва с тъга:

далеко, далеко

остана света.

 

Върни се, върни се! —

все вика дома.

Дом бащин, как да поместя

във тебе света!

Носталгия

Хладно

от тъмните проломи,

Тунджа

се вие

и мята.

Образи —

черни

и бели,

 

вгледани

в мене.

В земята

и по-надълбоко…

Очакване

В квартал „Балканджи Йово“.

На улица „Хубава Яна“

живее един фотограф,

той прави снимки

на апостоли и самоубийци.

 

Очаквам деня

на моята светкавица.

Срещу течението

На Димитър Атов

Между двата бряга на света

моят Радецки

срещу течението плава.

И реките да тръгнат

обратно

великото българско вдъхновение

няма да спре

да товари

сандъци с пушки

и рибни буквари,

докато в теб

и в мен

„Тих бял Дунав се вълнува“…

Сеч

В село

Съседно

на село Турия —

за лично бъдеше

и лична слава

самозвани наместници

на Бога и дявола

секат

балкана

и народа.

Неизбежност

На Мильо и Стефан

Отколе,

плугове захлупват изгрев след изгрев,

сърпове жънат пладне след пладне,

талиги возят залез след залез —

и сядат виновно пред хляба.

 

А на Голо бърдо

щурчето се е свило

в зелените устни на лятото.

Гора…

Гора

от изправени камъни

и всяко дърво със свой знак —

тежък кръст,

партийни свастики,

меч или цвете —

зеленясали символи

над „Лека им пръст!“

Тъжна ме зачена…

В памет на жена ми

Тъжна ме зачена.

Тъжна ме роди.

Тъжна ме отгледа.

Тъжна ме упъти…

Благодаря ти!

Посмъртно

Когато чуеш от свои:

Стефан вече го няма.

Облечи бяла премяна

и кажи на черните врани:

Отлетя с една бяла врана.

 

Когато чуеш от чужди:

Стефан вече го няма.

Кажи на черните врани:

Макар да съм черна Гана

няма да стана черна врана.

 

Любовта е бяла премяна.

Пробуждане на неволите

Спят неволите на воля

и върбите също.

Свит на кравай лежи вола

завит в своята кожа.

Спи яслата.

Синджирите на вдигат вити вежди.

Бяла черга, метнал в тишината,

спи дворът.

В курника самотни спят кокошките,

а и върбите също.

Спи сеното в своята душа.

В сън е зимата и живота.

 

Събуди се мойто село —

събудиха се и неволите —

зачукаха от мозък на мозък,

а и по върбите също.

 

Волът се изправи — намести си краката,

кожата отвори широко порите си,

като пробита лодка яслата се напълни,

синджирите се навиха на вити вежди,

дворът се събуди и отви бялата си черга,

кокошките целят зърната.

Сеното се събуди и се пресели

в корените на тревата.

С вода се напи земята.

Едно момиче кичи

черната си плитка с кокиче.

Епитафия

Не искам!

Не искам

повече да бъда

спасяван от вас.

 

Оставете

великата спасителка

да ви спаси

от моето АЗ.

Соло за пишеща машина

По едноимената книга на Григор Чернев

В една фамилна тетрадка

много преди мене

някой е написал:

Ниско до звездите

не се чува и звън

на подкови.

 

Тропот галопира

на четири копита.

И на звъна говори:

Подкови ги

с клинци —

игли за конски косъм!

Високо бесило

Взиране

Тъмницата, удължена от взиране,

нахълтва в коридора

и натиска звънеца.

Отварям. А — никой.

Отдавна го знам.

Той иде всяка вечер.

И ме намира.

Прокоба

От далече дойдоха — пастири

запалиха големи огньове по българско.

Искрите стигнаха звездите

и останаха там.

Заранта се нахвърлиха на стадата,

цял ден ги свиваха в кръг,

по залез отлъчиха агнетата от майките.

Стадата страшно заблеяха.

И тръгнаха кандилата по селските пътища,

кучетата не знаеха де да се дянат,

конете удряха копита в земята,

клепалото на манастира се спука,

а един кладенец си загуби водата.

Гръм…

Гръм:

червена птица се въззема към небето

от челото на Ангел Кънчев.

 

За друг живот

или за друга смърт

хъшовете нямат смелост.

 

Десет патрона. Мълчание…

Един за всички.

 

Правнуците на пушкаря

най-добре знаят:

точно този гръм

е Левски…

Трап…

Трап.

Дълбок трап.

За дървени въглища.

И за българи…

Огън се разгаря —

огън в сърцата.

Сили няма да догорят

главните,

сили нямат

да се раззеленеят…

 

„Изгорели сме цели“

 

А зъзнем.

Времето е забравило името си…

Времето е забравило името си.

Не иде, не отминава.

А се смалява.

 

Стрехите са надвесени вежди —

ще опрат в земята

и ще се слеят с нея.

 

Очите — къс от небето —

отдавна са облаци —

тук-там прокапали.

 

Споменът е потънал кладенец

с небесни очи,

с вежди на житен клас

с времето в шепа:

 

„Дела трябват, не думи!“

И рече Бог…

И рече Бог:

— Хвърли расото и тръгни!

Трябваше ми обикновен —

брод през вода,

път в затрънен народ,

камбана за глухи.

Черковната врата остави отворена —

дякони имам много,

нужен ми е АПОСТОЛ.

19 февруари

По ранен

втори път се не стреля.

Едно бесило

за цяла България стига.

Едно въже

за цял народ е късо…

Когато беше най-тихо в църквата…

Когато беше най-тихо в църквата;

когато палеха свещи;

когато се кръстеха;

когато се молеха…

Изведнъж чуха небесен глас:

изгърмя първата пушка.

На моста се люшка фенер…

На моста се люшка фенер

и верига,

проядена от мъглата.

Заптии на моста.

Искат да спрат времето,

да разпознаят една сянка,

втурнала се със сини очи

в тъмнината на душите ни.

Габарево

Все бягам от себе си

и все се настигам.

Заключвам ръцете си,

а прангите падат.

 

Устата си затварям,

а тя вика и пее.

Лягам на меко легло,

а се будя в Балкана.

 

Плувам в ниви горещи,

а се давя в реки окървавени.

Някой насажда хармани —

хармани от жертви…

 

В очите ми небето е синьо.

Сълзите ми веч не текат.

В сърцето ми евзи не пукат.

 

От тук е минал Апостолът…

 

И Габарево свети.

Бунт

На зазоряване, под червеното небе,

от гората излязоха напети мъже:

силни, мълчаливи, брулени от

ветровете,

шибани от клони, драскани от тръни,

хапани от зверове,

облечени в дрехи хайдушки…

Един по един след тях надойдоха

по-малките и по-големите братя,

обути в цървули,

с подигнати върхове.

Няколко остарели бащи,

поп Минчо

и един луд.

 

Мъжете заловиха хоро —

без гайда и тъпан,

без булка и кум;

пояс за пояс,

рамо до рамо,

навой до навой.

Това дълго, повито мъжко хоро!

Тези яки,

корави ръце!

Как ще ги пожали

тръпната онемяла земя!?

На всяка педя…

На всяка педя — по едно семе.

На всяка река — по една сълза.

На всяка жена — дете в скута.

На всяка греда по една люлка.

На ден — копраля — по една мъка.

На всеки камък — по един куршум.

На всяко дърво — по един байрак.

Хайдушки вятър…

Хайдушки вятър

понася твоя глас.

Ти биеш камбаната на времето,

което е в нас,

за да останем завинаги в него

белязани с твоето име.

 

Още малко има да се готвим —

шляпат калеври наоколо,

овцете не са издоени,

прилепите нямат крила…

 

И нощта е наоколо…

 

Татко наш,

загубени ли сме

вовеки веков?

От всеки удар на секира…

От всеки удар на секира

плачеше и

стенеше

гората.

На сън и на яве — сечища.

И рукнаха реки,

потоци,

кръвоизливи…

Оголена, земята се пропука

и глас от дъното се чу:

 

„Който не е чист,

убивам го!“

Сечен камък

През Сечен камък

мъртвите прокарват път,

а живите раздават жито.

Секат скали —

с кремъци и кости.

Над тях вятърът реже върхове —

елите стават кошути,

клоните — захвърлени рога.

 

По урвите тече кръвта.И не изтича,

на камъка под стиснатите клепки

пламтят езиците на пепелянки.

 

Осъмвам жив под козека…

 

На Сечен Камък

от гръм ударено — дървото плаче.

 

Обръщам се!

Коне окушумват зората.

 

Без оран, байно, жито няма!

Глас

От снега по гредата

пълзи гласът на палача:

— Ще му бъде студено долу!

— И на небето ще му бъде студено! —

отвърна ехото

на тишината.

Ти

Кой стои зад тебе,

полумесецо,

та се целиш

в мъртви

писъци?

 

Ти ли скова февруарското бесило —

по-ниско от Къкрина,

по-високо от Оборище?

Трима

Обречени сме, каза единият.

Курбан ще дадем, помисли другият.

Печата — да го изпратим на Каравелова!

— отсече третият.

Аз си отивам, рече вятърът.

В една стая…

В една стая

на дървен одър…

Най-тихо е след предателството!

 

Връщам се във времето.

По омъчените комитети на земята ни.

И сърцето ми търси Къкрина,

моята Къкрина —

застанала

на пътя ми.

 

Въжето е само началото…

Видрица

Отче Минчо Кънчев,

примка ли

развърза ръцете ти,

да вземеш отпечатъци

от Цариградската железница?

 

Пази ги!

Онези може да поискат

и за тебе

високо бесило.

Майка му

Каква ли жега е била душата

и на онзи студен Васильов ден —

през февруари —

в онази Васильова

седемдесет и трета година…

През тръните…

През тръните. През камънаците.

И в равното:

от Гюргево до Карлово.

През Балкана.

В Къкрина.

И в София —

безгробищница българска…

Необятна.

 

И звездите не знаят къде е.

 

Не е под зидове.

Нито под камък.

Нито е долу, нито е горе.

Някъде в небето…

В сърцата ни.

 

В Отечеството под иго,

за гроб

свободно място

няма…

Кога ще копаем основите…

Кога ще копаем основите?

Кога ще редим керемидите?

 

Уж всичко си имаш готово,

а дойде час на въпроси.

И се втурвам с коне побеснели

и с хрътки, от сърната не яли,

по ветровития път на живота

през нощи и гробове —

могили от коси…

 

И пламък на кандило скришом ми свети.

И нека всички да видят.

И чуят…

И чуят…

На пазар в Карлово

На пазара всичко можеш да купиш —

на този Карловски пазар!

Земята отдолу стои на камък

и се взира в тези стари жени,

застанали чинно пред плодовете.

 

В отвъдния край на тези сергии

е приседнала самотна старица

с черна кърпа и бели очи.

Парче вестник, купчина семенца…

И кама.

В една ръка — кама,

в другата — кичур руса коса.

Тях не продава.

 

Балканът се е надвесил отгоре,

спечен, онемял от спомени

пред тази картина

на тайната българска библия.

Нека магарешкият самар да е стол…

Нека магарешкият самар да е стол.

Нека коляното да е маса в килията.

Нека ръката на барут да мирише.

Нека българската кожа да е

прокуршумена.

Нашата — българска кожа —

                                        драна,

                                        щавена,

                                        дамгосвана…

Тайник за писма.

„И все пак сватба ще има!“

Васил Левски

Ще дойде вятърът. Синият вятър ще слезе

на яра, през процепа тесен на стъргата,

дето две ръце предояват стадата

в зелените бакърени гюмове.

 

Заспива ням хоризонта. И небето е бяло

като свобода. Дими голямото ведро.

И в зинали хралупи, и в глинени сипеи

вървят големите вакли стада.

 

Черни кучета носят гегите

под високите покриви на гъстите буки.

И стъпват балканджиите с тежки нозе,

в ямурлуците сиви пазат тетрата[2] суха…

 

На яра нощем идват вълчи сънища.

И страшно вият, и гонят съня ми.

Ще има сватба, венчило ще има —

запейте — земята го иска!

По Великден…

По Великден

свети Васил

пасе агънца.

Те играят вито хоро,

той им носи зелен здравец.

Те му пеят гердан — песен:

да се раждат момиченца,

хем повити в козя кожа,

хем росени със

росица…

 

По Великден род се роди.

С мъжки чеда — все момчета —

тъмнооки,

синеоки,

с род сродени,

с кръв скръвени.

Да си бият сура ламя,

сура ламя, кръвопийца.

Къкрина

Гола зима.

Неразлистен плет —

жива мишена.

Черен гарван — ням свидетел…

 

Ни изстрел,

ни песен…

Песен от Дъбене

От мъка и жал по Левски

жените от село Дъбене

пребраждат черни кърпи,

носят черни сукмани,

гледат черно земята

и пеят черни песни.

 

От мъка и жал по Левски

и от омраза към онзи плет,

мъжете на село Дъбене

не си ограждат дворовете,

не връзват цървули и върви,

ходят разгърдени, боси

и стиснато тъпчат земята.

 

И гробищата им са запуснати,

черквата е разтворена,

кандилата угаснали,

иконите — помръкнали.

А ако някой влезе във нея

не казва: „Прости ни Господи!“,

защото молитви мъжете не знаят,

защото Господ вътре Го няма,

защото от деди повтарят:

„Прости ни, байо Василе!“

Метохът, запален от залеза…

Метохът, запален от залеза,

гори като факел.

Всяка нощ изгаря с камбанарията,

всяка заран монахините са изпепелени.

 

Сестро човешка,

божия дъще,

синьо дете в черно!

Защо не си догаряла?

Защо ронят сълзи

сините очи на душата ти?

Ти удряш ли камбаната

на божия дом в гърдите си?

 

Кого още оплакваш — него ли,

синът човешки,

синеокият!

От хиляди хороводци…

От хиляди хороводци

се помни един.

От всички гайдари

ще остане един.

Много сватби има,

но моята е първа:

куршумите пеят,

ками връх за връх връзват,

ятаганите свирят.

 

Ситна ръченице,

клетво моя!

Бий с десния,

удряй в ляво!

 

А кладенецът —

око човешко —

гледа небето.

Изковах си сабя…

Изковах си сабя,

права сабя — усойница

за праведна смърт.

 

Жива дръжка —

скрила рана на сърцето,

без вражи знак по нея.

 

С един замах да разсече тъмното

без да повтори —

да измери боя на човека…

Религия

Вън са пресните бесилки за врата ми.

И бурето е там, прогнило зъзне.

2 октомври 1935г. — вторник.

С черни върви навивам белите навои —

целия съм слух.

Змийски се върти камата в канията,

в пусията оловото зее.

 

Побратимих клетвата с огъня,

сърпа и куршума.

Пламъкът мята езици усойни,

жаравата на шиш се пече.

 

Свит на лакът, нощувам.

Ни вълк, ни Господ до мене.

И над ямурлука ми

дъбов лист — зелено знаме,

сън от рана,

клуп от въже…

Сека дръвник за главата си…

От хиляда хороводци…

От хиляда хороводци

едного запомнят.

Много сватби има

като неговата няма:

Моми шият.

Момци леят.

Старци пушат.

Баби слушат.

Къщи дремят,

времето сменят —

куршуми пеят,

ками свирят.

 

А на мегданите

българско хоро играе —

моят син го води…

Попътни въпроси

Народе????

от тефтерчето на Васил Левски

Да побия байрак —

какъв?

 

Да повикам дружина —

каква?

 

Да хвана гора —

къде?

 

Да сторя курбан —

кому?

 

Пролет

в Къкрина ме завари.

 

Добър

апетит, Народе!!!!

Двойник

В мен живее

моят двойник:

по-висок от мене,

по-умен от мене,

по-честен от мене.

 

Тръгна ли на сватба,

закичва ме със здравец.

 

Трудно се разбираме с него!

Трудно живеем двамата…

Трудно вървим през годините,

а заедно ще ни погребват.

 

Плачете за него!…

Калоферско хоро

В българско име

Като палешник, заровен

в оран,

думите дълбаят

времето.

Като палешник, заровен

в словото,

от което тръгва

българското

А — Бе — Be…

Българската вяра.

Българското име.

Българската реч.

С меч

от слово.

Като палешник, заровен

в оран.

С името на Княза.

Княз на Словото.

Княз на Думите.

Княз на Българите.

Като палешник, заровен

в оран…

В българското име.

Дума

Нося в себе си

един човек. Говоря му —

той мълчи.

Мълчи.

Вдигам ръка

да му взема думата.

 

Гневи го

моята къса реч.

Кладенецът на думите

е затрупан

с пръст и шума.

 

Спирам през

годините.

Дума не ми продума.

Към Околчица…

Към Околчица

движим се дълги години направо.

Стъпваме по кости.

Бягаме по куршуми.

В поход-сабя —

тъпчем белия свят.

Небето е пълно с Ботеви звезди,

земята — с хора и вещи.

И всяка звезда трепти…

И всеки човек казва нещо…

Главите ни странно растат.

И мъдрост приижда към нас.

Калифер войвода

Видях го. Гази небето.

Начумерено.

С две шпори пали звездите,

подковите му

огън изгаря.

Конят му

ближе зората.

Алегорично

Часовете — катъри забравени —

Дремят

пред празната торба.

 

Напразно съм плакал!

 

…Вятърът свири на кавал —

Балканът нарежда:

Четник на камък умира,

орелът — рамото му, в облак,

куче спи до огън,

ножът — в гръкляна.

 

Път ме чака.

 

Небето може да се срути отгоре.

Вчера

Вчера в Балкана

хайдути минали.

Подир тях иманяри

черга забравили.

Дървари огън наклали,

козари яли и пили,

а вестници вчерашни

чели-прочели.

 

Там —

досами скалата,

лобната, страшната…

Сто калоферски гайди…

Сто калоферски гайди,

сто годишни времена —

нищо не знаят за себе си,

учат децата да свирят.

 

Никой не им подава ръка,

а те се катерят

нагоре към билото.

На вратове носят

живи балади.

Горско пиле

Докарах вода

от две преспи.

Гора засадих

от два дъба.

 

Кладенче иззидах

с чучури — цеви на пушки.

 

Не пий,

предателю!

 

Отмини я!

Нощта ражда рози

Пушкин —

 

червена роза

 

върху белия сняг.

 

Маяковски —

 

червена роза

 

върху белия шкаф.

 

Прибавям —

 

Ботев —

 

червена роза

 

върху белия свят.

 

нощта ражда рози!

Балканджии

На яра,

след процепа на стъргата,

две ръце доят стадата.

И виждам пак далечни дни…

Дими голямото ведро…

Жълтата суроватка.

Мандрата.

И зинали хралупи.

В бакърените гюмове

хоризонтът застава ням.

В горите вървят ямурлуци

и големи вакли стада,

водени от бозови кучета.

Нощем, на яра,

нахълтват вълчи сънища

и страшно вият,

пазени от кучешки лай.

Вълчетата сучат мляко

от овцете първескини…

Памет

Умря овчарят, столетникът,

камбаната би.

Три пъти, както за мъж.

И свещ му запалиха.

И по старому го подредиха.

И паричка в устата му сложиха.

 

Заклаха овен за курбан.

С тепан пешкир го дариха.

Сетне повикаха попа,

но стадото се разблея

и заглуши опелото.

 

Върнаха се от гробището;

Беше почерняло

бялото стадо.

Прошка

Моето село —

 

вдовишка черга.

 

За прошка отидох

 

на бащин гроб,

 

а там живи змийчета.

 

Корен до корен,

 

кръст до кръст,

 

до кръста ми паламида.

 

— Тате!…

 

Зад гърба ми някой

 

„тате“ ми вика.

Обяснение в любов

На Снежана и Велин

Площад — предчувствие за клада.

Банка — предверие към ада.

Летище — трамплин за камикадзе.

Дискотека — подземие на храм.

Лоена кожа — убежище за предател.

 

Тротоар —

за всяка подхвърлена монета

босо момиче

дарява звън от душата си.

И Богу се моли:

и за тебе,

и за мене.

Камбаната

на любовта

бие за глухите!

Апатични строфи

Край Търново

стърчи царско бесило.

Край София —

султанско.

 

Не им стигат две.

 

Край твоето и моето село

издигат трето.

 

Татари и хуни,

помогнете —

Банкова сметка:

осем милиона нули!

Вече…

Вече:

никой не е никой…

вече

всеки е всеки…

 

А гърлото

е все така празно

и жените

— също.

 

Все така ли,

тъмна Родино!

Помня дерменджията…

Помня дерменджията —

бащата на брашното, синът на птиците!

Беше тежък като канара.

Тежеше на мястото си.

Въртеше валовете,

въртеше хората край себе си.

 

Мливарите казваха:

„От воденичния камък

свят му се вие.“

Даваше хляб на гълъбите

и на пъдаря.

 

Вечер от задната врата на воденицата

тръгваха праведни хора с дълги

черковници.

Тръгваха към гората,

към бозалъци, окрайчени с пясъчни

масали…

 

Тогава убиха дерменджията —

бащата на брашното,

синът на птиците.

 

И се роди Габарево.

В един и същи миг…

В един и същи миг

ти обърна историята наопаки,

капитане!

 

В един и същи миг

ти видя повече от всички,

войводо!

 

В един и същи миг

ти целуна земя и небе,

поете!

 

Под тебе небе

над тебе земя,

българино!

Нощ на разсъмване

На Йордан Хаджиев

Голобради четници, насядали в тъмното

край босите крака на войводата,

гледат куршума в сърцето му.

Луната шие цървули с човешки ръце —

ще обува децата ни.

 

Разтреперани звезди стискат гласове.

Една заплака. Зов на петел.

Вик на мъртвец.

Нощ във ограда.

 

Тези цървули ще носиш докрая, войводо.

Тези момчета ще бъдат вечно край тебе,

мълчанието ще вика, ще вика

в тази нощ без разсъмване,

осветявана все от тази луна,

дето гледа за сетно тези момчета — мъже,

дето шие последни цървули с човешки ръце

и ги обува на голи и бели,

красиви нозе.

Дамга

Синът на даскал Ботьо

пълен с олово —

лее букви и думи,

върти валяка на онази печатница.

Върти го наопаки.

Буквите стрелят —

тежки, оловни —

и се забиват в мисълта,

в паметта,

във годините,

изгарят дланите,

пробиват гърдите

оставят белег между очите.

 

Възпявям печатаря,

натежал от разтопеното олово,

дамгосан между веждите,

тъй гневен,

неумиращ

в гузната памет.

Палачът…

Палачът

се кръсти с отсечената от него ръка.

Подпалвачът

с черни лакти

поднася дарве за пощада.

 

А в мен кър ви едно

староговорно изречение —

Еничери ли идат,

или еничери отиват.

Мъгла се вдига,

или припада.

Или така ни се пада.

Трето око

На Веселин Стоянов

Празни ниви.

Празни жени.

Празни думи.

Празни църкви.

 

Господи,

мили Господи,

ако те има

— Анатема!

Наздраве

Децата

на жертвите

отмениха

смъртното наказание.

И палачите, живи и здрави,

седнаха на нашата маса,

ала никой не каза: „Наздраве“!

Окадени свекърви са моите нощи…

Окадени свекърви са моите нощи,

децата — зелено въстание.

 

Стоя срещу пътя.

Зъбите зъзнат. Ставите пукат.

 

Посича ме юлска жарава.

Бели вампири душат ме.

Поп Груйо с кръст ме догонва,

на тежка сватба ме кани.

 

Бялата риза подай ми,

мамо!

Хлябът

На Никола Инджов

Иде от нива.

Отива на мелница.

Нощува в нощви.

Осъмва в магазина —

влиза, излиза

с човешки крака.

Ако го няма —

училището затваря врати.

Не стигат

дъските за ковчези.

Ако съвсем го няма —

влиза, излиза

с човешки крака

в погребите

за оръжие.

Не бягам…

Не бягам.

He хвърлям камъни.

Съскам със езика си

срещу сивите пепелянки.

Той ме пази!

Цял живот ще вия като вълк единак…

Цял живот ще вия като вълк единак,

студените камъни с нокти ще дращя!

Не бързай да легнеш в земята!

Аз съм до теб,

с очи ти говоря,

като прилеп не виждам деня.

Почернял е синът ти —

нехранимайкото.

Прокълната майчице,

гарвани идват от свечерени гори,

кой ще ми прощава вече?

Кой ще ми носи сън

в коша за слама?

Бяла лястовичка ли имаме, мамо?

Или твоята бяла забрадка

е кацнала на плета?

Мъката сече копрали…

Мъката сече копрали.

В мъката зрее зелена нива.

От мъката канарата се сцепва,

орли проговарят.

Черепи и кухи костенурки

са спирки на мъката.

Пътят се вие между житата

тича от лудост и радост,

додето стигне мъката:

ритнат мравуняк пред къщи.

Към финала

Когато опаковат душите ни

като пашкули,

спомням си за теб,

нещастен принце.

 

И през коприната

на твоето кралство

„да бъда или да не бъда“,

без всякакви съмнения

оставям

двадесет и осем години.

Скок от високо
(Поема)

Госпожа Нора — тази безспорна руска дворянка е възпитала поколения габаревски деца, преподавала им езици, математика, етика, музика, учила ги е на везба и какво ли още не.

А д-р Александров цял живот лекувал безплатно габаревци и болните от околните села.

Те бяха светлина за Габарево.

На тях посвещавам следващите редове.

(Някои краеведи припознават във лицето на госпожа Нора, княгиня Анастасия Романова).

Цяло число

Животът им — цяло число,

скрит безсмъртен шифър.

До болка трае.

До кокал ридае.

До кръв нищо не бръсне.

 

И през грамади

от нецели числа

изпраща

ясни

телеграми.

 

Княгиня Елеонора

или графиня Елеонора —

по селски

госпожа Нора —

все едно.

Къпана в златно корито.

Люляна в сребърна люлка.

Расла в дворянски двор.

Все едно!

Все едно

във време —

на две половинки

време.

 

Прокудена душа!

На осемнайсет години —

в осемнайста година —

трябвало да бъде убита,

защото е злато.

Талант.

 

Птица спи до бреза —

бреза — до птица.

Бяла бреза —

Сънува

бяла птица.

 

Да кацне в Габарево —

недопуснала престой

като онзи на граф Толстой —

от Одеса

направо

на дядо в двора.

 

От тогава

нашият петел

кукурига,

кукурига —

щом види

момиче в шинел.

 

Прежуря.

Следобедът обядва

киселец и мерудия.

Прежуря.

Над габър

и кладенче хладно.

 

От усоен дол

Излиза

Козар

с усойно цвете накичен.

И няма тайни.

 

Няма ли?

Две руски души

си говорят нещо.

 

Нора…

Прилича на плачеща върба

името й с буква „р“

кота р-а-д-а-р,

прехваща

не самолети

и не подводници…

Нора —

око за следовници.

 

Събират ушите.

Делят очите.

Умножават ръцете.

Съобщават нещо по мозъка:

Десет учителки в една —

инвестират светлина.

 

Книги — княгини.

Ръкописи — княгини.

Преводи — княгини.

Писма — княгини.

 

В едно писмо до Кунка

пише:

„Планините

имат много върхове,

но ти изкачи един.

И сънувай сняг посребрен.

И хорото на мечките,

и заспи в малка хижа.

И лунната светлина…

А после нарисувай

върху снега —

мъжа,

когото обичаш“.

Всяко изкачване

е възраст.

 

В дневника на госпожа Нора четем:

* * *

Уста пълни с рани

ще ни кажат

какво не трябва

да ядем.

 

Анка обича

доктор,

Лалка —

Марин,

Княгинята

Обича

морфин.

* * *

И сомнамбулен сън

спохожда Нора:

Кука за месо

през вратата на света

отваря прозореца

на вселената…

За Русия — Княгиня,

За Габарево — Госпожа.

 

Аз

Цигара:

Първа,

Втора,

Трета.

Кафе:

Първо,

Второ,

Трето.

Всяка минута,

по три пъти

прикадявам

кафето.

 

Един залез

струва двадесет къса цигари.

… Бог отгоре

си затваря очите.

И нищо не пита.

И нищо не иска да знае —

Не чува,

не вижда…

 

Златотърсачи,

не разкопавайте

гробове стари —

мъртвите не стават

нови —

в гробището на Габарево

госпожа Нора

всяка нощ

рисува сови.

Глас от незнаен гроб

Навеждам се,

над себе си,

над пътя си,

над ада си.

В делници,

в празници;

говорят ми,

шепнат ми:

— Бездомна си!

— Безродна си!

— Безгробна си!

Доктор Алексеев

Габарево

за романси отново тъгува!

Тревата и нощем расте.

Тунджа е спряла отвъд.

Месецът на помръдва…

В селото влизам.

Къде е отлитнала птицата

на моята седемкрила

китара?

Мъжка песен

Изпята в кръчмата

на Дона Кръчмарката

 

Докосвам керемида

усещам съвършенството на Бога.

Той направи от кал

мъжа и жената.

Аз мъжът,

щом видя жена,

която обичам

от съвършенство преливам.

И като тебе, Боже,

по формата на краката й

две керамиди отливам.

Написано на рецепта

(Името не се чете)

 

От кръчма на кръчма

стигнах до вази.

Наливай вино

и Бог да те пази!

 

От кръчма на кръчма

стигнах до вази…

Дай ми целувка

и Бог да те пази!

 

От кръчма на кръчма

стигнах до вази.

Оправяй леглото

и Бог да те пази!

От кръчма на кръчма

стигнах до вази.

Тръгвам

по живо, по здраво

и Бог да ни пази!

Монолог на д-р Алексеев

Когато вървя…

Когато вървя,

хората зад гърба ми

говорят

с върха на езика си:

— Г-н доктора отива при нечия невярна

съпруга!

— Г-н доктора отива при някой бохем!

— Г-н доктора отива при някой болен!

И носи здравец!

Когато вървя…

Когато вървя

Хората

в очите ми казват:

— Г-н докторе, влез при всяка невярна

съпруга!

— Г-н докторе, влез при всяка бохема!

— Г-н докторе, влез при всички болни

и засявай здравец!

Когато вървя…

Когато вървя,

и никой не ме вижда,

аз виждам

една княгиня.

Вечер

Вечер

до вечер,

Вечер

до вечер,

Вечер

до вечер —

до последната вечер.

— Руссия!

— Руссия!

Глас от незнаен гроб

Влизам

в ковчега си,

в гроба си,

в земята си.

Под залъка,

под капака.

Под здравеца:

— Безхлебен съм!

— Безводен съм!

— Сам съм!

 

Сам човек

като само дърво.

Омълнено,

опечено,

забравено

като сам човек

само дърво.

Желание

Мило и драго на шивача

Давам

да ми приший криле

от пурпур.

Те ще ме научат

да намеря

брезата,

да седна,

да поплача.

Трохи

Те нямат ден последен,

а пръв — безхлебен.

На третини,

на деветини,

на годинуване.

На Елеоноринден

на Петровден

на Света Троица

раздавайте за тях

по троха

на всяка птица.

Допълнителна информация

$id = 10118

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Стефан Фурнаджиев

Заглавие: Бащина дума

Издание: първо

Издател: Бъгарски писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: поезия

Националност: българска

Редактор: Воймир Асенов

Художник: Милена Георгиева

ISBN: 954-443-539-5; 978-954-443-539-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13821

Бележки

[1] сирено̀ — съсирващо се мляко

[2] тетра — смрадлика