Персийският град Шираз има двама големи поети: Саади и Хафез. Първият от тях, живял през XIII век, е написал в последните години на живота си две крупни поетически произведения: „Гюлестан“ (Розова градина) и „Бустани“ (Овощна градина), станали по-късно, наравно с корана, най-разпространените учебници в персийските училища; а вторият, живял през XIV век, е известен с безсмъртните си газели и рубаи за любовта, виното, свободомислието и човешките наслади като път от мигновеното към вечността. Това не са обикновени песни: това са малки бисери, нанизани от еднозвучната рима в безценни огърлици, радвали не едно сърце.
Шираз със своето синьо небе, със своите градини и цветя, със своите „луноподобни“ красавици не е можел да остане само с тях. По това време поет бил и самият управител на града шах Шуджа, който не стоял безразличен към шумния успех на Хафез. Той имал това предимство, че поемите му се преписвали на луксозна хартия, а подчинените му критици го славословели до небесата, без това да популяризира стиховете му. Завиждайки на Хафез, той го упрекнал в липсата на композиционна стройност: „Ни една от вашите газели — казал шахът — не е издържана от начало до край в един дух: няколко двустишия са посветени на виното, няколко на любимата, две-три от другите — на мистиката. Тази пъстрота противоречи на правилата за красноречие.“ Принуден смутено да признае височайшия отзив за стиховете му, поетът не се поколебал да отвърне: „Макар и с изброените пороци, тези газели, не знам защо, са известни в целия свят, докато стиховете на някои други поети не се разпространяват по-далеч от градските порти.“
През 1258 г. монголите завладяват Персия и създават огромна империя. Макар и да не просъществувала дълго — тя се разпада със смъртта на Чингиз хан в 1272 г.[1], — още първите й дни се смятат за граница както в персийската история, така и в персийската литература. Намаляло влиянието на арабския език. Халифатът отстъпва място на чингизидите, известни не толкова с културното си въздействие върху населението, колкото с безкрайните си междуособни войни, разорения, гнет, феодална експлоатация — разпространени върху една голяма територия на тогавашния Иран и Средна Азия; и след разпадането си империята продължава да съществува, разделила своята власт и култура в няколко средищни градове — Самарканд, Шираз, Херат, Багдад… И ако трябва да се определи с няколко думи основното съдържание на XIII век, то тези думи са — широко недоволство на народните маси, изпитали на гърба си целия ужас на войните, пролели кръвта си за увеличаване златото и скъпоценностите на ханските дворци и хареми.
Малко по-друг оттенък има XIV век. Векът на Хафез. Вдигат се първите въстания в Османска Турция и Закавказието. Духът на протеста залива и Персия, която в последните тридесет години на столетието живее с блестящите победи на Тимур (Тамерлан). Но последното е външният блясък, временното във времето, а трайното си остава организираното народно движение на сарбадарите (от думата сар ба дар — бесилка), чието верую било: по-добре да видим своята глава на бесилка, отколкото да умрем с позор. Панагериките и касидите, като стихотворно венцехваление на властниците, почти изчезнали от погледа на големите поети. Протестно чувство, смесено с опозиционен мистицизъм, завладяло сърцата на творците.
Този дух на протест, този бунт на личността не убягнал и от душата на великия Шамс-ад Дин Хафез.
Преди да отговоря с какво ни пленява този вълшебник от Шираз, ще се върна малко по-назад, за да видим основата, върху която се е родила неговата лира.
Сплела в едно творческия дух на арийското идеалистично съзнание и семитския реализъм, напоена с лиричността на арабските народни песни и крайния субективизъм на еврейските стихове, персийската поезия се кристализира във високохудожествени образци, които звучат и до днес с цялото си великолепие. Нейната стойност израства още по-голяма при мисълта, че тя е създавана векове преди нас и ако разберем цялата сложност на епохата, изпълнена с разни учения и разни събития. Тогава, когато Данте е слизал в своя ад, за да открие човека, Хафез прави първите си стъпки в ада на Персийското средновековие, за да стане „певец на забраненото“, за голямо огорчение на своя управител шах Шуджа. Малко странно звучи за нас, жителите на XX век, това постоянно обръщение към бога, този стремеж към сливане с него, този мистицизъм и това самоотричане. Но един поглед към епохата, в която е творил поетът, ще ни даде „ключа на разбирането“. Семитското единобожие — по думите на Николай Райнов — като схващане за личен бог — не задоволява персиеца, затова той — без да се отказва от корана — утолява своята чисто арийска пантеистична жажда от нови извори. Стремежът на ариеца към единство тласка личността да пожертвува субективното, да се отрече от себе си, да опознае надземните области, да се потопи в едничкото битие (божеството), да изгуби себе си като капка в океана на вселенското всесъзнание; човекът отъждествява себе си с всеки срещнат, с всеобщия живот, със света, за да постигне обединяващото начало, внедрения във всичко дух на живота. Персиецът — също като индуса — не може по чувство да признае лично божество; и той вижда едничкото същинско битие, облечено с измамни одежди: светът за него е Майя, великолепна измама; но тая дреха е все пак облекло на бога. Негово звучно откровение… Затова дори и строгият отшелник с бяла вълнена дреха — персийският суфи, — който учи, че човек трябва да остави насладите на мига и да се вдълбочава в себе си, докато се слее по съзнание със световната душа, също тъй цени видимостта, през която звучи гласът божи.
Тъй се явява суфитската поезия. Царството на външните форми, отдето идат образите, не бива прокълнато: закриля го семитската привързаност към земята. Затова и персийската мистика не избива в самоубийствен аскетизъм като отшелничеството на западните сподвижници: там няма стигмати, кървав плач, бесновато хълцане и борба с хиляди дяволи, които нападат душата. Разумът на суфита си остава все тъй ведър и прозирен, какъвто е бил и преди той да наметне бялата власеница… В този смисъл Хафез, ненавиждащ лицемерието на божите служители, отричащ постите и обредността, мразещ ограниченията на човека — възпява обикновените човешки наслади, благоговее пред природната хубост и издига в култ виното и любовта като основни негови поетически символи, като четка и боя, с които върху платното на времето ще нанесе всички багри на живота.
С песен и сърдечно слово — пак, и пак, и пак отново!
Вино пий, сърце орлово — пак, и пак, и пак отново!
С хубавица като кукла, взел смолистата й букла,
поседи със чувство ново — пак, и пак, и пак отново!
Радостта ли ще е наша, ако няма пълна чаша
зарад времето сурово — пак, и пак, и пак отново!
Нямам никаква защита от коприната й впита,
от сърцето й готово — пак, и пак, и пак отново!
Ветре! Ако пуснеш корен, разкажи й с шепот морен
от Хафез сърдечно слово — пак, и пак, й пак отново!
Шамс-ад Дин Мухамад е роден в началото на XIV век. Той е най-младият от тримата синове на ширазкия търговец Камалидин, който починал рано. Първите двама братя напуснали града в търсене на прехрана, а Шамс-ад Дин останал с майка си — бил даден на учител. Последният скоро се отказал от него и го изпратил на работа при ширазките занаятчии. Започнал трудният живот на бъдещия поет с денонощна работа и учене на корана. По онова време знаещите наизуст светото писание можели да изкарат допълнителни доходи, като го повтаряли по време на молитви, тържества, обреди. Оттук идва и псевдонимът на поета — Хафез, което, преведено точно, означава: „човек, знаещ наизуст корана“. Доколко това е вярно, не може сега да се съди, тъй като малко данни от биографията му са запазени и още по-малко — от неговото огромно творчество. При един внезапен обиск в дома му от войските на шах Шуджа — навярно шахът е мразел не само стиховете му — близките му изгорили всичко, написано от него. И ако днес светът се удивлява на стиховете му, то те са само една малка част от песните, които Хафез бил раздал на близки и приятели, събрани след смъртта му, без и досега да има пълното им издание. Оттук се явяват и разликите в отделните стихотворни сборници — „Дивани“ — и различните тълкования на произведенията му. Старият персийски език — фарси — с много арабски изрази, пехливийски митове и легенди, остатъци от монголското робство, е недостъпен за всички. Шираз тогава е бил кръстопът на камилските кервани за Басра, Индия, Йемен, Египет, Северна Африка и това не е могло да не се отрази върху вярата, традициите и езика на местното население… Но едно е напълно вярно: друг коран е познавал отлично Хафез — корана на живота. Свободолюбив и горд, беден, но милостив, той отлично е познавал стиховете на всички поети преди себе си: това е слепият певец от Бухара Рудаки; това е Фирдоуси, който с „Шах-наме“, около 60 000 двустишия, претворява всички пехливийски легенди, започнати от Дакакѝ, и написва поемата „Юсуф и Зюлейха“, чиято тема се среща и до днес в творчеството на всички големи източни поети; това е Насир Хосроу с „Книга за пътешествията“ — „Сефер-наме“; това е Омар Хайям, пръв цялостно вплел в рубаите си философията на суфите; това е Саади, издигнал любовната лирика до най-високия връх на чувствата. Като прибавим към тях и старата арабска лирика, като прибавим и научните му занимания, от които за съжаление не е останало нищо поради изгарянето при обиска — пред нас ще застане една фигура на поет с висока култура и нежно сърце, чиито струни с болка трептят пред неправдите на тогавашната система, които пеят със злъчен сарказъм и гняв против лицемерните светци, проповедниците, блюстителите на реда, продажните съдии, суфитските шейхове.
Хафез е наричан „Анакреон на Средните векове“, „Принц на персийската поезия“. Стиховете му са толкова популярни, че и до днес се пеят от простия народ в средно-източните страни, без да се знае авторът им. И сега народните певци там се наричат „хафези“. И не само това: по стиховете му се гадае, разкриват се тайни, предсказва се бъдещето. Влюбени девойки идват край гроба му в Шираз — малка седемколонна арка — и четат по песните му своята съдба. Когато бях в Средна Азия и се ровех в различните издания на стиховете му, това ми звучеше странно, дори неправдоподобно. Но веднъж, разгръщайки телефонния указател на София, аз случайно попаднах на една фамилия, която, според моите скромни познания по персийски език, ми подсказа, че този човек е от Шираз. Когато позвъних, предположението ми се сбъдна. Понеже бях вече завършил преводите си и ми бяха останали за уточняване някои „тъмни“ места в стиховете, запитах за смисъла на един образ с няколко подтекста според мен. „Та и за нас персийците много от стиховете не са ясни. Затова и до днес има работа за ширазките гадатели…“ — беше отговорът.
Всъщност поезията на Хафез е с дълбок философски подтекст. Тя е пълна с неочаквани метаморфози, полутонове, не с викове — а с шепот, не с кървав плач — а с чисти сълзи. Обикновено в отделната песен най-главни са първото (матла̀) и последното (макта̀) двустишие. Първото загатва за нещо, констатира, но не напълно, уведомява — но с полутон, разкрива — но не самата плът… И следва така наречената „верига на асоциациите“, за да се стигне накрая до извода — резултата, или казано на съвременен език — до „поантата“. Но тя не е една импресия, някакъв образ, а дълбоко заключение, философско обобщение на онова, което са ни разкрили предидущите двустишия. Интересното тук е, че в тези два последни стиха „Хафез говори с Хафез“! Например:
Хафез, за миг склони главата си пред знанието на ума!
Могъщо е било сърцето, което знае що е грях.
Или:
От любимата си зная чарът благ на хубостта —
и е хубаво да любиш хубавици… Затова
освен устни две и чаша руйно вино за Хафез!
Ще е грешка, ако всичко отлети като мълва.
Споменах за свободомислието на Хафез. С това свободомислие е свързано и бунтарството в неговата лирика. Саади довежда любовната песен до съвършенство, като включва в нея темите за пантеизма и мъката по отиващото си време. Но нейния зенит достига Хафез, включил бунтарството, неограниченото мислене, дълбокия алегоризъм. Как логически звучат тези стихове:
Хубавице, с лека стъпка, с грация, със поглед смел —
влюбените имат нужда от безсмъртния модел
на красивото ти тяло, на изящния ти ръст,
взел цветята на атлаза като пъстър акварел.
Или:
Изгорях в страстта. Но ти си мой единствен властелин.
Любовта е тежка мъка, ала мъка с поглед син.
Да се види красотата, трябва две зеници ясни
и душа, която знае що е мед и що — пелин.
Без да говоря повече за любовната лирика на Хафез, искам да приведа цяла една негова песен от този род, която според мен по-добре ще говори от всякакви умувания около нея:
Върни се и стопи в сърцето ми с дъх океана ледовит
и раздели със мене мъката и моя жребий упорит.
Налей ми със усмивка виното от бъчвата на любовта:
да пием, че край нас в градината ни чака рамазана свит.
И ако някой пътник в огъня захвърли расото си в миг,
той ще забрави за тревогите — сред веселяците честит.
Дочул словата на любимата: „Тъгувам всеки ден по теб“ —
отговори: „Далеч е зимата. Аз съм до теб, но — неоткрит!“
Ах, там, в скръбта на пропиляното, си спомням животворен лъх.
Кажи ми, че са здраво хванати съвместните ни дни с гранит!
След думите, от нея чакани, да тичат моите сълзи,
за да не бъде тя разплакана или да има тъжен вид.
И нека с поглед драг очите й, Хафез, към теб да се стремят
тъй, както се е вглеждал в чашата вълшебна някога Джамшид.
Една от най-срещаните теми в поезията на Хафез е тази за виното. Но нека се има пред вид, че това е именно тема, че тя е символ. Виното, без да отричам конкретното му съдържание, е образ, който може да бъде любовта, разсъмването, пролетта, цветята, въображението, защото Хафез е обичал да пие „от чашата на лалето виното на въображението“. По начало в суфитската поезия светът е механа, където хората пият виното на любовта и насладите. Разбира се, онези, които могат да пият.
Да минем пак към механата, да спрем пред нейната врата:
влече ни всички тя със свойта необичайна простота.
Отлита всичко като вятър — и тронове, и сан висок, —
но нека за това не мислим, да пием — в туй е радостта.
Да пием! И с другари верни край пълни чаши да седим,
че свети всяка малка капка като рубин върху пръстта.
И щом сме още отначало, в едно да се обусловим:
по този път да не оставим, да не забравим любовта.
За Европа пръв го открива Гьоте. Следва издание на английски, отделни преводи от Фет, Пушкин… Не може да не забележим голямото му влияние върху Есенин — „Персийски мотиви“, макар че в тях неговият съгражданин е по-силен; дори и върху Кирил Христов. „Жени и вино, вино и жени“ е свободна преработка на теми от суфитската поезия.
Когато жестокият Тимур (Тамерлан) прочел първите два стиха от прочутата газела на Хафез:
Вземи сърцето ми смутено, девойко нежна от Шираз —
и Самарканд, и Бухара ще дам за бенката ти аз —
той разгневен извикал поета при себе си. „Как смееш ти — казал му Тимур, — негодник, за някакви си бенки на красавици да даваш Самарканд и Бухара, които аз съм разкрасил като бисери на моето царство?“ Сочейки скъсаните си дрехи, бедният поет отговорил: „Ето до какво ме доведе моята разточителност.“ Неговото остроумие му спасило живота.
Накрая — за мистицизма на Хафез. Ето думите на известния съветски литературовед И. Брагински: „Това е онзи опозиционен мистицизъм, който бил свойствен на много народни движения през Средновековието както на Запад, така и на Изток…“
Мистицизмът на Хафез не е догматически суфизъм, това е мистицизъм на свободната поетическа мисъл и е безсмислено (както понякога това безуспешно са вършели) да се търси кой е неговият шейх. Неговият наставник — муршид — не е бил никакъв реален суфитски шейх, а неговата собствена свободолюбива мистическа мисъл, несвързана с никаква определена система, ни пантеистическа, ни монотеистическа, ни с каквато и да е друга форма на суфизма… От всичко, което го обкръжавало, той възприемал и външното, и материалното с цялото богатство на краските и човешките чувства, с целия обем на земните радости и страдания, но не се ограничавал с това. Той търсел във всичко вътрешния смисъл, той намирал този смисъл в тайната връзка със свръхестественото, с божеството… Мистицизмът на Хафез — това е поетическо съзерцание и прозрение, което обожествява и любовта, и красотата, и човешкия дух, това е свръхестествен култ към човека…
В едно свое малко стихотворение Хафез изповяда:
Ако внезапно, в час необясним,
самотен затъжа под свода син,
ако в плътта ми болката за миг
се вбие безнадеждно като клин —
не ме измъчвай ти: лекарства пий —
аз ненавиждам техния пелин.
Ти само чаша с вино ми подай
и лютнята под пролетния крин.
Не ме ли излекува туй, за мен
две устни намери като рубин.
Ако и с тях не оздравея аз,
разказвай, че е мъртъв Шамс-ад Дин.
Но мъртъв ли е Шамс-ад Дин Мухамад Хафез, този „човек от рая“ както сам се нарича? От страна в страна неговите стихове лекуват човешките болки, възвишават човешката радост с безхитростната си простота, с неочакваността си. Поетът продължава да живее, защото живеят стиховете му, безсмъртни като живота.
Обичам аз лице красиво и нежни къдри с цвят смолист.
Очи без вино като вино — е моя старосвет девиз.
Не се страхувам в любовта си от студ, от огън или гняв.
Горя като светилник нужен и свети околната вие.
Аз съм човек от рая. Можех да бъда друг, но в моя път
сам като пленник се предадох на хубави девойки низ.
Ако съдбата ми помогне — с приятел ще се събера
и ангелски коси под него ще сложа тихо с порив чист.
Шираз е моя град — свят извор на устни, приказен рубин.
Аз съм нищожна част от него, прашинка някаква, каприз.
Ах, толкова очи пияни съм изживял сред този град,
че ми се струва: и без вино се люшкам като кипарис.
Това е град, от шест посоки събрал самата красота.
Да бях богат, дори бих купил последната жена, без риск!
Ти искаш пак да ти разкажа от тайните на вечността,
но първо чаши две, а после — безсмъртната й летопис.
Хафез, аз искам да разкрия до дъно моето сърце,
ала не мога. От морето на мъката повява бриз.
Вземи сърцето ми смутено, девойко нежна от Шираз —
и Самарканд, и Бухара ще дам за бенката ти аз.
Сипи ми пак безсмъртно вино! Ах, няма в бъдещия рай
брегът на Рокнабад да видя, цветята в утринния час.
Тъй както свойта плячка тайно разграбват турците в нощта:
така сърцата ни вземаха певици с черноока страст.
На моята любов сърдечна й стига само красота.
Лицето й щом е красиво — защо е бенката тогаз?
Привлечена, опиянена от красотата на Юсуф,
захвърли своя свян Зюлейха от себе си като атлаз.
Ругай ме или ме проклинай — пред теб ще спра на колена:
нектар от устните ти капе — ще взема сладостта за нас!
Приятелю мой, слушай точно: за теб е краткия съвет.
Не току-тъй гори мъдреца и шепне неговия глас.
Пиян от песни и от вино, за всичко друго забрави,
че си остава като тайна безкрайната природна власт!
Аз като бисери нанизах стих след стих. Чети, Хафез —
в нощта отплата ще получиш от не една звезда — елмаз.
Благословена тишина. От друго — няма нужда.
Приятелски очи и дом. От друго — няма нужда.
Измъчена от скръб душа, ти, както имаш нужда
от бог — кога ще промълвиш: „Вий нямате ли нужда?“
Хей, ангел бял на хубостта, за бога, изгоряхме —
ти спри поне един бедняк: „Вий нямате ли нужда?“
Над нуждите си аз стоя без никакви въпроси —
великодушният човек от милост — няма нужда.
Говори близкото сърце като свещена чаша,
не го измъчвай с празна реч, от думи — няма нужда!
И с благодарност взел в ръка най-драгоценен бисер,
защо в морето ще седиш? От него — няма нужда.
Надменник ли си, замини! И повече не идвай.
Само приятели са тук, от други — няма нужда.
О, няма нужда от война — душата ни щом искаш.
Щом дрехите връз теб са твои — да молиш — няма нужда!
Примамен пак от любовта, край животворни устни
вървя и пламенен ответ да моля — няма нужда.
Поспри, Хафез, че всеки дар сам себе си разкрива.
С надменниците не спори, не трябва — няма нужда.
С песен и сърдечно слово — пак, и пак, и пак отново!
Вино пий, сърце орлово — пак, и пак, и пак отново!
С хубавица като кукла, взел смолистата й букла,
поседи със чувство ново — пак, и пак, и пак отново!
Радостта ли ще е наша, ако няма пълна чаша
зарад времето сурово — пак, и пак, и пак отново!
Нямам никаква защита от коприната й впита,
от сърцето й готово — пак, и пак, и пак отново!
Ветре! Ако пуснеш корен, разкажи й с шепот морен
от Хафез сърдечно слово — пак, и пак, и пак отново!
Хубавице, с лека стъпка, с грация, със поглед смел —
влюбените имат нужда от безсмъртния модел
на красивото ти тяло, на изящния ти ръст,
взел цветята на атлаза като пъстър акварел.
Всеки, който иска страстно на косите ти дъха —
нека сам да си направи между мъките тунел.
Стойността на мойто злато няма да се промени,
ако злобният ме вкара в най-горещия котел.
Този огън, дето свети, е на твоя дух свещта
и сред него се изгуби пеперудата без цел.
Твоят бял квартал е вече мойта свята Кааба,
моята свещена Мека, моя черноок предел.
И защо, кажи, да плача — щом не ме разбират тук,
без да види никой свода с твоя образ звездочел.
Нашият суфи, заречен снощи да не пие пак —
кръчмата видял, забрави за какво се беше клел.
И Хафез отново чаша покрай бъчвата прие,
че по устните й тънки беше вчера дълго чел.
В съюз със своята съдба — и повече не трябва.
Повей, ширазки скъп ветрец — и повече не трябва!
Дервиш, навеки остани сред огъня сърдечен.
Ти имаш тих килиен кът — и повече не трябва!
При виночерпеца иди, тъй както при светиня:
скръбта ти той ще изцери — и повече не трябва!
На място почетно и пак — в ръката с пълна чаша:
така ще станеш най-богат — и повече не трябва!
Потир с багреновидна кръв и блян луноподобен —
без дар е другото за нас — и повече не трябва!
Браздите на страстта горят в безплътността на мрака.
Грехът ти е, че имаш ум — и повече не трябва!
Бъди на старата любов родолюбиво верен,
далечни стъпки не търси — и повече не трябва!
Не вярвай в думите край теб, когато те ласкаят:
съдник да ти е само бог — и повече не трябва!
Хафез, не искаш нищо ти: в нощта молитва страстна
и сладък утринен урок — и повече не трябва!
Щастие ли търсех дълго или обич в този град —
време е да го напусна, надалеч от този ад!
Сред очакване напразно, сред въздишки в самота
прецъфтя у мен сърцето, аз повехнах като цвят.
Славеят ми пя до късно: слушаше го във нощта
розата, бодли набола и за радост, и за яд.
Но, сърце, недей тъгува — много е жестока тя.
Ах, защо ли все такива виждам в своя път назад
В огъня на свойта мъка време е да изгоря
своя лош късмет и с него своя непостигнат свят.
Ако искаш да е леко вечно в твоите гърди —
остави неверни думи, забрави ненужна смрад!
О, Хафез, но ако всеки стигне своята мечта —
то Джамшид далеч от трона нямаше да е нерад!
В градината отидох рано да набера букет цветя.
И моя слух за миг погали на нежен славей песента.
О, бедна птица, като мене отдадена на цветове —
ти пак разнасяш нови песни, ти пак ми връщаш обичта.
Щом твойта песен ме обземе, щом твоя глас ме призове —
аз ставам и усещам силно в кръвта ми как пламти жарта.
И се разхождам, и си мисля върху зелената трева,
че пеят някъде за мене, в градини или по света.
А всичко пак си тъй остава, промяна никаква до днес:
на тръна всеки цвят е близък, а славея — на любовта.
Ах, толкова цветя красиви цъфтят сред този малък кът,
но тръните не позволяват да им изпитам радостта.
Хафез, защо напразно чакаш щастлива участ в този свят,
на слабости богат, но беден на превъзходство в завистта.
Аз съм в този град известен с любовта си и с това,
че на никого не стори лошо моята глава.
Да търпим! Да бъдем верни! Весело да е край нас!
И навред да се изливат често нашите слова.
С виното в съюз се свързах, аз затуй безкрайно пих —
свойта алчност да погубя, да си потуша гнева.
„Виночерпецо — попитах, — има ли надежден път?“
Той отпи и каза: „Има… във човешките права!“
Щом е тъй, сред механата да извием весел кръг!
Думи струват ли без дело, празници — без тържества?
Но защо гръдта ми иска сякаш да сбере света?
Близки хора са до мене, а зад мен е синева.
Вярвам в твоите къдрици, иначе едва ли щях
всеки ден да ги целувам, всеки ден да ги зова.
От любимата си зная чарът благ на хубостта
и е хубаво да любиш хубавици… Затова
освен устни две и чаша руйно вино за Хафез!
Ще е грешка, ако всичко отлети като мълва.
Неопознал добре нещата — в учението пръв бъди!
След дълъг път, след опит верен — водач на другите бъди!
В училището на живота, в учебника на любовта
старай се всичко да узнаеш, баща на истини бъди!
Бъди готов на саможертва! Бъди като мъжете в път!
С алхимията на сърцето на златото плътта бъди!
И ядене, и сън спокоен — раздалечи от любовта —
тогава ще намериш верен приятел, верен му бъди!
Ако в сърцето ти дълбоко изгрее справедливостта,
дори от слънцето по-светъл ще се усетиш ти. Бъди!
И бавно цялото ти тяло с божествената светлина
в божествения път ще свети. И ти божествен там бъди!
Когато промениш из корен жизнеността на своя ден,
не се вълнувай, а спокоен пред неизвестността бъди!
О, ако искаш да постигнеш съвета мъдър на Хафез —
почитай искрено творците. Ти прах пред прага им бъди!
Аз казах: „Разцъфтя у мен искреността да те целуна.“
А тя отвърна: „Някой ден, щом искаш, целуни ме с унес.“
Аз казах: „Устните ти, ах, днес струват колкото Египет“
А тя отвърна с весел смях: „Продажбата ти е разумна.“
Аз казах: „Влюбена недей да превъзнасяш всеки образ!“
А тя отвърна: „Всичко пей погалената с обич струна.“
Аз казах: „Не по красота — по преданост цени жените.“
А тя: „Все пак за любовта и най-ненужното е нужно.“
Аз казах: „Тази механа пречиства мъките човешки.“
А тя: „Падни на колена пред веселите хора шумни!“
Аз казах: „Този винен сок и дрехите — не са от бога.“
А тя отвърна: „Нека Мог ни води в своята лагуна!“
Аз казах: „Ако ти си стар, защо ти са рубини-устни?“
А тя: „От техния нектар ще станем млади и безумни!“
Аз казах: „Младият жених кога при булката ще иде?“
А тя: „Когато с трепет тих Юпитер влезе в сърпа лунен!“
Аз казах: „Винаги Хафез пред теб безпаметно се моли.“
„Не той, а ангелите низ — отвърна тя — се молят с думи.“
Аз съм твой, душа, и зная
твоя всемогъщ строеж:
без да гледаш — виждаш всичко,
без да пишеш — ти четеш!
Как да разберат глупците
тайната на любовта?
Слепите очи са слепи
за сърдечния копнеж.
Вчера, пред Адам когато
ангелът се поклони —
спомена за теб, че друга
няма с твоя поглед свеж.
Твоите коси са жажда,
стон за хиляди сърца.
Но бъди далеч от вятър,
вдигнал поглед за грабеж.
Разхвърли коси смолисти:
нека покрай теб суфи
да танцува с хубавици
като някакъв младеж.
Жалко, нощем всяка радост
бавно се превръща в сън.
Боже, пролетта разбирам,
но след буйния цъфтеж!
Да скърбиш от близки хора —
не е в туй опитността:
потърпи заради твоя
път и утрешен стремеж!
Знам: във веждите ти мили
има най-божествен мир —
поседни и в миг разкъсай
мъките ни като вреж.
Светлина в очите наши
от косите ти ваши.
Боже мой, да няма хора
тъжни от такъв валеж!
Но, Хафез, ти ставаш смешен:
стига черните халки
на къдриците й дърпа…
Всичко ще покрие скреж
За мъката лекарство няма. Помощ!
Без край е нашата раздяла. Помощ!
За своя дъх страхуваме се вече.
От безсърдечни хубавици, помощ!
За някакви целувки там те искат
живота ни и всичко наше. Помощ!
Изпиха ни кръвта безбожни устни.
Хей, брате, има ли лекарство? Помощ!
Като Хафез и ден и нощ измъчен,
горя сред огън, плача, викам — помощ!
Видях как в тази механа се спряха ангелите вчера
и чаши винени от кал направиха, и за вечеря
край мен насядаха във кръг… О, ангели на небесата,
със най-последния бедняк те пиха с безпощадна ерес.
На бога аз благодаря, че между мен и нея вече
настъпи мир. И затова те пиеха като химери.
А спор — седемдесет и две страни и секти как звучаха,
без изход — ала аз успях във виното да го намеря.
И бях щастлив, че върху мен отгоре долетя късмета
на доверчивия пророк, на най-действителните вери.
Не, ние не вървим из път, събрал край себе си сто купи,
защото някога Адам за зърно само стана черен.
Но този огън на свещта не е от пламъка усмихнат.
Това е огън на смъртта за пеперудената сфера.
Кой сне до днес като Хафез на мислите си фереджето?
Кой среса своите слова с друг молив или друга ера?
Изгорях в страстта. Но ти си мой единствен властелин.
Любовта е тежка мъка, ала мъка с поглед син.
Да се види красотата, трябва две зеници ясни
и душа, която знае що е мед и що — пелин.
От Хафезовите сълзи и лицата лунолики
на любимите му — свети всичко като цъфнал крин.
От мигът, във който тихо чух да ми шептят за обич —
аз политнах като птица чак до свода звездосин.
На похвали хорски сит е в щастието си дервиша.
Боже! Дай ми друга радост, други хора и друг чин.
И с какво ще ме изплашиш? Във гръдта ми освен мъка
има хиляди богатства с цвят вълшебен на кармин.
Боже, сам или с верига Кааба дали ще стигна?
Пътят й не се простира под прохладен балдахин.
Стига си ни пял, Хафезе, за Парвизовата слава.
Сам нали си вдигнал чаша в чест на твоята Ширин.
По-хубаво от радостта, от пролетта, кажи — какво е?
Кой тук е винораздавач? Това отсъствие — какво е?
Приемай слънчевия лъч с душа открита под небето!
Не знае никой в този свят началния му път — какво е?
На дните връзката трепти, подобно на опънат косъм.
Мисли за себе си тогаз — да мислиш за света — какво е?
Аз знам: безсмъртната вода на пъкъла или на рая
е виното. А онова, край бреговете ни — какво е?
Пияният и любовта са от едно и също племе.
Ако сме влюбени сега — учудването ви — какво е?
Зад плътните завеси тук се крие тайната ни. Тихо!
Ти, самохвалецо, сред нас дърдоренето ти — какво е?
Греша ли и като вина ме чака моята присъда —
тогава всяка мисъл в мен за милост божия — какво е?
Ковсарско вино за Хафез и пълна чаша за аскета!
А на безсмъртния творец — желанието какво е?
Покрай Арас ли минеш, Саба, спри върху неговия бряг
и нежно целуни земята, покрита с ароматен злак.
Дочул звънци, дочул кервани в мелодията на степта —
предай на този край далечен, но скъп за нас — приветен знак.
Кръгът на влюбените тихо със мойта мъка целуни!
В раздялата горя, любима — как мога да те видя пак?
Развесели все пак звездите поне в една-едничка нощ
с любов, че устните те мамят навред в страстта като маяк.
А моето сърце със радост за две очи ще заменя,
макар че хората със разум ще кажат глупаво: чудак!
Ах, упреци или съвети приемам аз като рубаб
и струните му плачат: стига! Наказан съм. Над мен е мрак.
Сърце, от любовта не бягай, при все че тя не е игра!
На топка любовта прилича — върти се хитро пак и пак.
О, папагалите в полето тръстики захарни ядат,
а бедната муха се блъска в море от мъка и клонак.
Когато за Хафез продума с любов поне една уста —
количество, аз ще й кажа: той бе обикновен бедняк.
Не ще те спра, ако над мен
издигнеш меч с ръка корава.
Метни стрела към мен — смъртта
аз ще приема като слава.
О, нека ме срази лъкът
на твоите извити вежди
и нека да умра — но туй
ще бъде гибел величава.
Когато този свят лукав
ме преизпълни с черна мъка,
освен във виното, в какво
ще търся своята забрава!
Хей, слънце утринно, над мен
изгрей като надежда свята,
че моето сърце във плен
в ръцете на нощта остава.
Аз съм оная птица, знам,
в раздялата която тъжно
от покривите на света
във мойта песен се явява.
Ти, виночерпец, в Харабат
със пълна чаша помогни ми,
върни ми с глътка младостта,
спаси ме в старостта дребнава.
Аз помня: снощи се заклех
във твоите коси разкошни,
че всеки път на колене
ще бъда в твоята поява.
Та докога като деца
ще ни залъгваш, проповедник,
със ябълкови чудеса,
с реки от мляко, с празна врява
Хвърли сред огъня, Хафез,
в миг своето лукаво расо,
а мене остави, макар
да съм потънал цял сред лава.
Хей, ароматен вятър, тихо
мини край моята любов,
развял косите й — отново
ме приласкай със полъх нов.
Кажи й нежно: „Безсърдечна
или надменна красота,
ела, че Шамс-ад Дин умира
от чакане на твоя зов.
Отречена от всичко, бавно
забрави ли го вече ти?“
Душа, от теб ли да заплача
или от този свят суров?
Смири се, моя кръв, с тъгата!
Изпий в спокойствие скръбта.
Очи, аз вече нямам сили
за сълзи и за богослов!
Но нека още да живее,
да бди тя в мен, над мен, край мен —
макар че няма да я видя
аз пак под звездния покров.
Хафез, ти докога ще страдаш
от мислене за тоя свят —
непостоянен в любовта си,
но в мъките си — философ!
Не всяка дума на суфите
човешка истина ще бъде.
О, не една дервишка дреха
от нас запалена ще бъде.
Пиян от своята молитва
е в утринния свят мъдреца,
а привечер край две ресници
пиян от виното ще бъде.
Как хубаво е, ако има
между сърцата пробен камък!
От подли думи и преструвки
той черен винаги ще бъде.
С капризни и богати няма
сред път приятелство да свържеш.
Ах, любовта подвластна дева
само на смелите ще бъде.
Ако за нас е огледало
на виночерпеца лицето —
сълзата като нова щриха
за всеки образ друг ще бъде.
И докога ще страдаш? Подъл
е този свят на лицемери.
Тъжи душата на мъдреца.
И все разстроена ще бъде.
Но свойта власеница с чаша
Хафез би разменил навеки,
да знае само, че с оная
виновълшебница ще бъде.
Донеси ми пълна чаша, виночерпецо, да пия!
Любовта започва с радост, а след туй е скръб, не крия.
Вятърът ще ми разкаже как вълнува аромата
на смолистите къдрици върху бялата й шия.
Как спокоен да целувам, щом камбаните повтарят:
„Не забравяй, че те чака горе вечния светия!“
„С вино оцвети килима на молитвите си тайни“ —
слушам да шепти мъдрецът като някаква магия.
Тъмна нощ, вълни свирепи, водовърт, безкрайна бездна —
на брега нима разбират, че ще се издавим ние?
Мигар може да се скрие туй, което се говори?
Лоши часове дочаках от това, че бях вития!
Хей, Хафез, щом я обичаш — миг не се разделяй с нея!
И пристигне ли до теб — над всичко като символ горд носи я!
Две очи светът ми даде, твоя лик да гледам аз.
И блести пред мен тогава с нежен профил, с топъл глас.
На страдалеца кажи му: „Не измивай този прах
от лицето си, че той е от нозете й елмаз.“
О, сърце, не се страхувай от житейските беди:
тук горещини ще срещнеш, там пък ще изпиташ мраз.
С твойта кръв свещена всичко като бисер пречисти:
иначе лъжлив ще бъде твоят утринен намаз.
В тази насмешлива къща празни страсти не търси.
Чезне всичко, но утеха носи виното за нас.
Ах, една целувка твоя може би ще ме спаси
от коварството, което ме заплашва всеки час.
Във Ирак, в Хиджаз и вредом — всеки е опиянен
от Хафез, от този славей, някога роден в Шираз!
Фередже. Лице вълшебно. Стройно тяло на мермер.
Хубаво е да отметнеш този свян на лицемер,
тази клетка да разбия — тя не е била за мен.
В рая тихо ли замина, ще получиш ти хабер.
За какво съм тук и вчера бях ли някъде? Защо?
Не отвръща никой. Жалко, че светът край мен е чер.
Как да литна като птица из небето, по света?
В гробищата ме зазида бавно някакъв дюлгер.
Ако мойта кръв е пълна с мириса на любовта,
нищо чудно — двама с нея сме били на розобер.
В Харабат какво да правя, щом попадна моя дом
в ангелите? И прилича — на затворнишки килер.
Свойта златна риза гневно ще разнищя и недей
да се вглеждаш: много мъка има в нейния размер.
На Хафез вземи дела му, че във оня кратък миг
слънцето ще разпилее моя блед и слаб фенер.
Винопродавецо, разсъмна — наливай чашата със вино.
Върти се все така земята и все повтарям: чаша вино!
Преди да се разпадне този нищожен свят сред световете,
ти нас ни разруши полека с една червена чаша вино.
Съдба спокойна ако търсиш — във утрото не спи дълбоко,
че слънцето изгрява сутрин като червена чаша вино.
О, ний не сме мъже аскети, заречени и пустослови —
с нас говори като приятел, с една червена чаша вино.
Като мехур открий очите си над тихо звънналата чаша,
че на мехури ми прилича светът през кипналото вино.
С прахът ни сигурно ще ваят без свян винопитейни кани,
затуй наливай в моя череп като във чашата за вино.
Добре е, ако станеш рано и с работа добра се хванеш.
Прекрасна работа е тази: да шепнеш тихо — чаша вино!
Вятърът ще се разбуди, свежо утрото ще бъде
и светът ще подмладее — пак сред радости ще бъде.
Ще разтвори свойта чаша яркоогнена жасмина,
а пък нарцисът с лалето — неспокоен пак ще бъде.
Скъп е всеки цвят, целувай оросените му листи,
че разцъфнал днес, той утре в други светове ще бъде.
Тази славеева мъка, дето пия всяка утрин,
нека да звучи, че весел всеки стрък от туй ще бъде.
Хей, сърце, ако отлагаш радостта от днес за утре,
сигурен ли си, че всичко, както искаш, тъй ще бъде.
О, недей без чаша вино в месеца Шабан да бъдеш,
че за теб дори байрама с край обикновен ще бъде!
Пей, сърце луноподобно, с близки хора съм приседнал.
Не повтаряй вече тъжно: „Тъй било е и ще бъде!“
Щом от храма се отказах, спрял сред Харабат смирено —
не плачи, там всяко расо някой ден и с мен ще бъде.
Ах, Хафез в света пристигна зарад теб и ти накрая
изпрати го, че самичък той пред своя гроб ще бъде,
Казват, срамно е да пиеш вино сам на този свят.
Аз на всички веселяци съм от днес другар и брат.
А се мъчат да развържат — мъдреци и звездобройци —
злия възел на съдбата… Но все няма резултат!
Кратки дни. Съдби презрени. И след миналото време
колко приказки се движат в постоянен кръговрат.
Чаша глинена с достойнство приеми и не забравяй:
глина стана Джам Велики, и Бахман, и Кей-Кубад.
А Кавус къде е? Тронът? С прах от старата им славаю
плаче вятърът в полето, в разрушения палат.
Где са на Ширин очите? Само алени лалета
никнат в кървавите сълзи, във сърцето на Фархад!
Само алени лалета взел сред топлите си длани —
пий в превратността жестока този винен аромат.
И до крайност в механата през нощта да се напием.
Нека песните ни дълго да огласят Харабат.
Станал бих и бих си тръгнал… Но за нищо не ме пуска
тази сладостна прохлада в ромона на Рокнабад.
Пей като Хафез! И вино пий под звуците на чанга!
Нека плачещите струни пак да те развеселят!
Надменнико недружелюбен —
простен си, ако не си влюбен!
Край хората на любовта
не се върти като изгубен.
Пиян от вино — не позна ти
пиянството на всеки любен.
Върви си! Болката е в теб,
от нея ти си изкорубен
Без слава можеш ти, Хафез,
ала без вино си загубен!
О, ела! Съдбата наша
няма здрав основен зид.
Всемогъщ закон ни води
в този жребий ветровит.
И за мен е близък всеки
с благороден нрав — отвеки
във гръдта си с дух свободен —
без вериги и без щит.
Ала вчера с глас небесен
чудни вести ми донесе
ангелът Суруш и тръгна
с мен към виното честит.
Браво на сърцето, дето
се е влюбило! И ето:
само то от нас ще махне
мъката като гранит.
Ах, сокол, летящ далече
в синята небесна глетчер,
в мъката на долината
да не кацнеш в примка свит.
Да не кацнеш! И защо ли?
Гордите небесни воли
претворяват твойто име
горе в златния зенит.
Слушай мен: не с реч лукава
да вървиш в пътека права
ще ти дам съвет — от старец
съм го слушал с поглед впит
„Не роптай от свойта участ
при какъвто да е случай —
с радост или мъка дните
имат кратък смисъл скрит.“
Справедливост ти напразно
не търси с излишен разум —
тази поетична дума
е навярно само мит.
Как ще имаш вяра свята
и на розата, когато
шиповете й се вбиват
в твоя поглед, в твоя бит!
Но защо, бездарник малък,
на Хафез завиждаш жалък?
Своя дар той взе от бога!
И затуй е знаменит.
Вест щастлива от нея, ветре скъп, донеси ми!
И покой — аз съм болен — като лек донеси ми!
За сърцето безплодно имай милост накрая,
прах от нейните стъпки в някой ден донеси ми!
Сам на себе си шепна: лък от нейните вежди
и стрелите-ресници пак на мен донеси ми!
По чужбина, в разлъка остарях аз от мъка:
мойта младост, скъп ветре, с виното донеси ми!
Почерпи покрай тебе всички с вино червено,
ако те се откажат, ти на мен донеси ми!
Виночерпецо, стига с тази мисъл за утре —
за съдбата, за края — поне ред донеси ми!
Тъжно снощи ми стана, чул Хафез да се моли:
„Вест щастлива от нея, ветре скъп, донеси ми!“
Разказа снощи свойта тайна един приятел откровен
и ме помоли да не крия от виночерпеца край мен.
Той ми прошепна: „От живота приемай всичко с лекота,
че истината е жестока, а твоя жребий — предрешен!“
А след това ми даде чаша. И сякаш в звездното небе
Зухра започна да танцува и пее с бат одушевен.
Додето с нас не станеш близък, ти няма нищо да прозреш,
че непознатият за думи апостолски не е роден.
Когато любовта говори, не говори след нея ти,
във зрение и слух превърнат, бъди сред чувствата стаен.
Сред умни хора не е леко да се покажеш, че си с ум.
Не можеш ли? Тогава слушай от мислите им покорен.
Засмей се като чаша вино, макар гръдта ти да е в кръв,
но ако някой те обиди, ще станеш като чанг смутен.
О, юноша, помни съвета: не се ядосвай за света —
урокът ми е като бисер, бъди от него озарен!
И пак ми дай безсмъртна чаша, макар че мъдрият Асаф
узна — Хафез все пие вино и с гуляйджийте е сроден.
Забравил всичко, неспокоен, река от сълзи ще създам
и в топлите води ще хвърля сърцето си и своя срам.
Адам и Ева с грях създали за мъка този хорски свят;
аз своя въздух ще прекъсна, скръбта си ще развея сам.
За нас е радост само дето се смее нашата любов —
край тоя смях ли съм — тогава за мъките ще бъда ням.
Ах, като слънце до луната развей златистия си шал —
щом паднат черните ти къдри, и аз ще падна като в храм
пред теб. Съзвездие Близнаци ми е изпратило стрела,
но ще я счупя аз, когато съгледам чашата едвам.
От виното ще сипя глътка край моя бягащ земен трон
и с чанг, със струните му звънки ще оглася света голям.
И след като аз нямам вяра, Хафез, във нашата съдба —
защо ли днешното веселие на утрешния свят да дам?
Освен при теб в друг край за мен по-светло място няма. Няма.
Освен за твоя дом — за друг не ще си дам главата. Няма.
На север, изток или юг стои една и съща клопка.
Освен зад твоите коси, за мен защита друга няма.
И за какво от Харабат аз трябва сам да се откажа —
по-хубав кът за мен в света, по-хубав път аз вярвам — няма.
Аз станах роб, аз съм слуга на тази хубавица стройна,
която в свойта гръд за друг свободно място няма. Няма.
Ако пък моята съдба запали снопа на живота ми —
то нека изгоря, че тя за моята любов кълн няма.
И нека моят враг със нож да ме срази, ще хвърля щита,
че по-добра отбрана, знам, от мойта мъка няма. Няма.
А шахът пак на своя кон минава гордо през страната,
но никой не намира там, че справедливост няма. Няма.
Орелът на жестокостта крилете си е вдигнал хищно,
ала лъкът на бедността във моите ръце го няма.
Каквото искаш, направи, но само не бъди тиранин,
че по-голям позор от туй във вярата ми няма. Няма.
Но бисерът на свойта гръд, Хафез, не сменяй безвъзвратно
за бенки или за коси — от него по-красиво няма.
От скръб по моята любов, по нейната земя красива —
ще се откажа от света, от радостта му изменчива.
Не съм аз чуждоземец тук. Аз съм от родствена държава.
С приятели ме събери, о боже — с милост доверчива.
И помогни ми някой ден над покрива на механата
да вдигна знаме пак и в мен да се разлее радост жива.
Отново съм се влюбил аз. И любовта ми днес е друга.
Макар и стар, ще си платя за своята душа фалшива.
Не се познавам с никой тук освен със северния вятър
и тихо ще му доверя как чакам срещата щастлива.
Да любя — туй е същността на моята човешка струя.
Повей, ширазки ветре скъп, с дъх на страст родолюбива.
Приятелката ми дойде. И ми разказа мойте грешки.
Кому да се оплача аз — семеен, с мъка задушлива!
От чанг звук чух във утринта. Зухра там свиреше смирено:
„Аз съм робиня на Хафез, че пее той с душа горчива!“
Да минем пак към механата, да спрем пред нейната врата:
влече ни всички тя със свойта необичайна простота.
Отлита всичко като вятър — и тронове, и сан висок, —
но нека за това не мислим, да пием — в туй е радостта.
Да пием! И с другари верни край пълни чаши да седим,
че свети всяка малка капка като рубин върху пръстта.
И щом сме още във начало, в едно да се обословим:
по този път да не оставим, да не забравим любовта.
О, проповедник, ти напразно на нас предлагаш твоя рай.
По-мил ми е от рая божи прахът от нейните места.
От твойта глътка тази почва на бисер скъп се претвори —
но жалко, че за тебе всеки по-евтин е от стойността
на почвата. И щом танцуват суфите весело край нас,
от тях добър урок ще вземем за песни радостни в нощта.
О, ако ний, Хафез, не можем на срещата да се явим,
с прахът на този вход ще свикнем — такава ни е участта!
Да сипем пак червено вино и розите да хвърлим.
Нов план в небето да положим и стария да хвърлим.
Ако тъгата като вино кръвта на влюбените вземе —
при виночерпеца ще идем и мъката ще хвърлим.
Певецо, имаш ли възможност, запей! И в огъня на танца
неповторимите минути завинаги от нас ще хвърлим.
И нека вятърът развее след време слабото ни тяло,
та в нейните очи красиви поне нетленен прах да хвърлим.
Единият говори умно, а другия е пустословец.
Ела, и всички наши думи пред съдията ний ще хвърлим.
Ти искаш да попаднеш в рая? Ела със нас във механата —
от кръглата й бъчва с вино направо в рая ще се хвърлим.
С червено вино и със рози да свети всяка пълна чаша,
а вятъра със аромата в мангала весело ще хвърлим.
В Шираз не търсят мъдреците и с тях — певиците красиви —
ела, Хафез, отвъд земята, като комета да се хвърлим.
При болен ли си ти дошел — моли се!
Живот му дай със устните си — извор
на нови дни. И в твоята молитва
ме спомени с най-светла мисъл.
Щом ти си лекар, погледни лицето
и думите на болния, че те са израз
на мъките в сърцата ни. Не гасне
на любовта запалената искра.
И можеш ли да потушиш със сълзи
пожара на душата ми, че пристан
за нея си остана твойта бенка,
и твоите очи кристално чисти!
О, ти, в страстта, която ме погуби,
защо ми търсиш лекар пак? Безсмислен е!
Хафез, най-после ти ме излекува
със стиховете дето си написал.
Аз казах: „Страдам пак за теб!“ А тя: „Но мъката отмина.“
Аз казах: „Ти си ми луна!“ А тя: „Но в тъмнината синя.“
Аз казах: „Мила, изучи на верността сърдечна пътя!“
А тя: „Жените за това съвсем не искат милостиня.“
Аз казах: „Твоят аромат като вълшебство ме погуби!“
А тя: „Но този аромат е бил спасител за мнозина.“
Аз казах: „В мойта гръд узря страстта в нощта да те целуна!“
А тя: „Бъди ми днес слуга, а господар мой — догодина!“
Аз казах: „Твоето сърце дали ще се смири накрая?“
А тя: „Недей, не говори, догдето не съзреш руина!“
Аз казах: „Ще затворя в миг пътеката на мисълта ти!“
А тя: „Но като птица в мрак — ще те намеря и в пустиня!“
Аз казах: „Как свежѝ над мен нетленно въздуха на рая!“
А тя: „Свежѝ, но той е друг: той е от моята градина.“
Аз казах: „Бързо отлетя на любовта часът вълшебен…“
А тя: „Мълчи, мълчи, Хафез: с това и мъката отмина!“
О, болката ми е от тебе, лечението — също.
За теб душата си отдадох, сърцето свое — също.
Какво, че тази хубавица е добродушна и красива
и нашата любов със тези огърлици живее също.
Върху лицето й сияе отблясъкът на двата свята —
това разказвам откровено. И тайно ще го казвам — също.
И тайно, между нас, макар че аз знам как в някой ден случаен
ще се повтаря то коварно, с ненавист или обич — също.
Да си припомним оня, който зарад живота ни спокоен
не издържа на свойта дума и договора — също.
От съдията всеки влюбен не се страхува. Дай ни вино!
От съдията на султана не се страхуваме ний — също.
Не вярвам в този свят на нищо. Доверието ми изчезна
дори във този, който свети над нас. И в бога — също.
Щом свърши царството среднощно на любовта ни неразделна —
ще отлетят далеч и дните на нашата раздяла — също.
Пазачът нощен знае точно: Хафез седи и пие вино.
На сюлейманството мъдрецът това да знае също.
Беше твоят дом уютен светлоносен небосвод.
А ела сега да видиш моя беден ветроход.
Аз се кланях тих пред бога, сън не знаех в служба строга,
но пристигна ти — от примки — няма изход, няма брод.
Славей, пей в зората ранна, пей над розата уханна!
Гъстите гори далече ти ще оплодиш с живот.
Ти, красавице, с рубина на безценните си устни
излекувай мойта болка, разкраси и моя свод.
В този пир без теб да бъда, казва моята присъда…
Но като вечерна сянка ще се спра пред твоя вход.
Не, на мойта гръд копнежа няма да попадне в мрежа,
към сърцето ми сама ти ще измислиш таен ход.
И ще ме плениш с напитка. А развяла черна плитка —
пред камшика й съдбата тича като пред деспот.
Но във твоите усмивки има толкова извивки,
че ще се препъне коня на сърцето ми във пот.
Песента далеч се чува, цялото небе танцува
на Хафез под този весел, този шумен хоровод.
За мъките на времената край никога не виждам.
Освен във виното, лекарство за себе си не виждам.
От Мог, от стария учител, аз няма сам да се откажа,
защото своята печалба в това деяние не виждам.
На хората обожествени любов е знакът. Запази го —
защото в големците градски аз този верен знак не виждам.
Поне едничка глътка никой във механата не ми дава.
Къде сте, милосърдни хора? Такива като вас не виждам.
Развесели се! Като слънце да блесне чашата със вино,
защото радост във зората на времето пред нас не виждам.
Косите й са пряк свидетел на моята любов към нея,
но ти не ме разпитвай вече, аз нищо в този кръг не виждам.
Ах, много черна мъка има в очите ми — в огледалата
на моята душа. И вече аз образа й скъп не виждам.
Смали се твоя ръст от мъка, от тоя прилив на сълзите —
не кипарис, а водовърти — и нищо друго аз не виждам.
И нищо… Корабът вълшебен на стария Хафез навярно
освен в това море във друго аз смисъла му скъп не виждам
Разказвал съм и пак ще кажа:
аз съм отчаян горд човек.
Не е виновен никой, никой.
Сам тръгнах в тоя път нелек.
Повтарял съм и ще повторя,
дори наричан папагал,
това, което бог е казвал
от вчера и от памтивек.
Ще бъда трън, ако си цвете;
ако си лък — ще съм стрела.
И ще раста върху ръцете,
отгледали ме в студ и пек.
Приятели, о, нека упрек
не чуя никога от вас.
Една безценна перла имам,
за вас — звезда, за мене — лек.
Аз знам: с дервишката си дреха
да пееш, е позор и срам.
Ах, тя ръждивостта ми даде
на вагабонтин в моя век.
На друго място са сълзите
и песните на любовта.
А аз в нощта със радост свиря,
а после плача тих и лек.
Хафез, ти вчера ме зарече
от вино… Не бъди дребнав!
Аз търся механата вече
и мирис сладостен и мек.
Дали от нея да заплача, или да й благодаря?
Тоз, който вече е обичал, познава странната игра,
наречена любов… Аз исках до гроба да й бъда роб.
О, боже, колко е жестока неблагодарната искра
на щастието! Сред бедата водица кой ще ми даде?
Не виждам праведни край мене! Навред — гранитна канара!
Но потърпи, ще се разкъса на къдрите й злия кръг!
Убитите невинни хора не мога в брой да събера.
Ти с таен поглед ме подведе и ме захвърли в пропастта.
От твоята душа жестока ни капка милост не изгря.
И в свечерената пустиня изгубих своя беден път.
О, пътеводен знак, къде си? Блесни пред мен като зора!
В степта безлюдна аз се скитах, на гръб понесъл своя страх
от тишината на сърцето, от неизбродните ребра
на пясъците, дето няма какво да търсиш и зовеш!
Над мен изгрей и в твойта сянка ме приюти като сестра.
Но до целта не ще достигна и — виждам: пътя няма край.
Стотици спирки аз съм минал, ала пред мен стои гора
от нови… И макар обиден, не ще напусна твоя праг.
Аз знам, че твоята обида от чужди гняв е по-добра.
Като Хафез и ти ще викаш във бедствието любовта
и в своите слова ще вникнеш, тъй както в бисерни недра.
Да вдигнем своето лице и да се молим. Помощ!
За моята раздяла с теб, за мъката ми — помощ!
Сърцето си загубвам аз, приятели, къде сте?
И лекар няма ли, и лек да го лекува? Помощ!
О, не в нетърпеливостта ще се намери изход,
а птицата на радостта зовете всички: помощ!
Изсъхна моя смях. Къде е Харабат вълшебен,
за да започне моя ден с веселието… Помощ!
Макар че тя ме нарани и си отиде тъжна,
върнете я, за бога, пак върнете ми я. Помощ!
Сърце, понеже твоя дял е всекидневно тежък,
във ритъма си потърси от смели хора помощ.
Тревожен съм: Хафез къде отнесе свойте песни?
Пред тях да спрем на колене и да повторим: помощ!
Напиши ми — твоят почерк ще изгрее като цвят,
дал на робите надежда, на сърцата — аромат.
И кога, богиньо наша, ще дочакам твоя зов?
Нека той да чуе лично мъката ми като брат!
Ах, поне една минута моя дух възстанови
и за своя жест ще имаш радостта на този свят.
Ти, Създателю премъдър, тихо на Хосров внуши:
че Ширин е хубавица, но е прав и горд Фархад.
По-велик от вековете си остава оня час,
в който добрината слага върху мъката печат.
Зърнах твоята усмивка: мир спокоен, отсега
ти за мен оставаш вече нещо някъде назад…
Мой кумир с природа чиста — няма нужда от хвалби, —
как, кажи, с очи да стигна твоя рай и твоя ад?
Във Шираз, Хафезе, няма, няма щастие за теб.
Да е свят денят, във който ще заминеш за Багдад.
Виночерпец, с винен блясък чашата стопли за нас!
В този свят, певицо нежна, всичко се твори от нас.
Нямаш вест ти, малко радост има в този дълъг пир.
Образът на всяка обич в чаша е видян от нас.
Толкова тела красиви, толкоз устни… че не знам
кипарис ли ще ни срещне, бор ли ще се спре пред нас.
Няма гибел за душите живи зарад любовта.
Във безсмъртността на дните някой е записал нас.
И пиян да съм, любима, греят твоите очи
и затуй е позволено виното да е сред нас.
Страх ме е, че може спора между сока забранен
и на шейха хляба — утре пак да бъде взет от нас.
Ветре, минеш ли случайно някъде към младостта,
виж се с нашите любими, скъп привет предай от нас.
Ах, кажи, защо нарочно вчера ни забрави ти?
Сам ще дойде този, дето си припомни пак за нас.
Разцъфтя като лалето мойто чувство за любов,
но не знам кога ще кацнеш, птицо малка, пак сред нас!
О, Хафез, и като зърно да е твоята сълза,
за да бъде тази птица тихо хваната от нас!
Ще се сближа ли с теб, за миг от своята тъга да стана?
Далеч от земния кафез, свободна птица пак да стана!
О, боже, дай ми малко дъжд от облаците си бухлати,
преди да излетя към теб, преди на черен прах да стана.
Кълна се в теб, че ако ти слуга свой верен ме наричаш,
ще се откажа от света, човек без собствен нрав ще стана.
Със вино върху моя прах седни и с весела танцьорка,
та песен чул като насън, от моя хладен гроб да стана.
Ела, мой идол, покажи ти леко своята походка,
за да потъне всичко в мен и всичко сладък танц да стане.
И нищо, нищо, че съм стар — поне едничка нощ ми стига:
така ме прегърни, че пак младеж луносребрист да стана.
Душа, когато ще се мре, любимата си дай да видя
и след това като Хафез забравен от света да стана.
Ах, светлината — бяла пеперуда —
от твоето лице политна като луда
и моя разум, строг съдник до вчера,
забрави бавно всякаква заблуда.
Свещта за миг умря под злия вятър
на твоя аромат, на твоя чуден
дъх на цветя, на млади къдри —
недостижими, с блясък изумруден.
Дори от адраспан е по-красива
изгрялата ти бенка като слюда.
Какви ли роли не играх? Без полза
остана всичко. Отшумя етюда
на думите за теб… Ала отново
пак устните ти мамят с порив буден.
Но где остана мойта чест, когато
те зърнах с друг, от моя дом прокуден?
Не говори за туй, че механата
зове Хафез пак с поглед буден.
И без да се сбогува с никой,
събрала своя малък свят,
тя си замина, без да каже
ще спре ли с някого. В кой град!
Или забравих аз за пътя
на всеотдайната любов,
или пък тя премина тихо
край мен, встрани от Таригат.
Стоейки, мигом ще приема
навън да свърша като свещ,
но като топъл южен вятър
да се запъти тя назад.
Аз казах: „Може би през сълзи
ще тръгне твоето сърце!“
Но тя стоеше като камък
непроницаема, сред хлад.
И който я видя тогава —
с очите си я приласка:
направи туй, което, жалко,
аз не направих с моя цвят.
Недей да се шегуваш с мене,
че птицата на любовта
в кафеза на страстта ще влезе,
макар че вече не съм млад!
Хафез, в прекрасните ти думи
така е силна мисълта,
че всеки, който ги дочуе,
ще те запомни като брат.
Облаци покрай луната — що е туй, което виждам?
Хоризонтът се бунтува — що е туй, което виждам?
Всеки търси миг спокоен, всеки чака кротко време,
но от ден на ден по-лоши, по-студени бури виждам.
На глупците всяка чаша им се струва ароматна.
А храна за мъдреците само във тъгата виждам.
Умните коне се мъчат пак под тежките товари,
а безценни огърлици по магаретата виждам.
С майките си са сърдити всички дъщери красиви,
а омраза в синовете към бащите им аз виждам.
Брат ли своя брат ще жали? И към своя син единствен
милост някаква в сърцето на бащата аз не виждам.
Слушай на Хафез съвета и върши дела достойни,
че във него много перли, много бисери аз виждам!
Набожен лицемер, отгде ли ще проумееш радостта ни,
издигнал в глупави догадки лъжливите си черни длани.
Към истината на нещата един е пътят за човека,
а той се е прострял направо през планини и океани.
В света, щом аз съм пешеходец, по своя път пеша ще мина.
А пешка ли съм — не съм длъжен в играта точно цар да стана.
Нима ти знаеш що се крие във сейфа на света околен?
А аз не знам. И мъдреците едва ли с туй са увенчани.
О, боже, аз ще те забравя! Или е вече предрешено,
че нямам право на забрави, че нямам право на измяни!
Във нашия Диван навярно не се говори нито дума,
че падишахските печати не са за вечността призвани.
И нека всеки, който иска — при нас да влезе и свободно
да разговаря… Пред вратата не се намират ятагани.
През този праг на механата да мине всяка чиста съвест,
а другите там — подлеците — да си останат нежелани.
И затова на теб навеки ще бъдем много благодарни,
и нека от безброй поклони да се сведем като бръшляни.
На радостта в развалините се лее аленото вино.
Това ни е светът. Ти милост не ще дочакаш от тирани.
Макар и възвишен, не стана Хафез глава на тази маса.
Спокойно влюбеният пие без титли и слова презряни.
Не си отивай! Стига. Спри се,
че ти за мен си светлина,
че ти си сън, че ти си мисъл
и за кръвта ми — тишина.
И няма никога да махна
ръка от твоята пола,
че ти разкъса като риза
най-хубавата ми вълна
на прилива към теб… И нека,
докрай сродена с хубостта,
сред дните тежки за човека
да не останеш настрана.
Ти, съдия, ми забраняваш
да любя, да съм с нея аз?
Прощавай, но не си я виждал,
не знаеш нейната цена!
И тази забележка, дето
от твой приятел чу, Хафез,
е може би затуй, че често
си вън от свойта пелена.
Сянка на априлски облак. Пролет. Цветни красоти.
Виночерпецът те чака. Вече сам му искай ти.
Няма мир и няма сговор между този странен свят.
Свойто измърсено расо с вино бавно почисти.
И недей да вярваш вече в благородство или чест,
ти си опитен и други имаш може би черти.
Слушай, славеят ти пее; слушай, плаче той за теб:
„Стига грешки! Стига мъки! Към успеха полети!“
Ще ти дам съвет и с него ти ще станеш най-богат:
не по пътя на позора, а през шумните врати
на веселието сладко… И усетил пролетта,
посади дървото златно на щастливите мечти!
Искаш ли лице красиво — огледало потърси,
че на бронз или желязо карамфилът не блести.
От Хафез, ти казваш, идва миризма на лицемер.
Браво, че със своя усет бързо ни предупреди.
Върху сърцето ми — цветя,
в устата — гроздов сок.
В краката ни сега е роб
дори самия бог.
Свещта гасете, че нощта
е светла като ден.
Сред нас блести като луна
ликът й синеок.
Кой може да ни забрани
да пием? Но без вкус
е виното, ако до нас
не свети взор дълбок.
Ах, върху устните — рубин
пенливи чаши — в кръг.
И флейта звъннала, и чанг —
са моят пръв урок.
Не ни опивай с аромат
сред веселия пир,
от твоите коси струи
най-светлия поток.
Със сладости не ме храни:
какво е захарта
пред устните ти като пещ,
за виното — залог.
Безумен бедуин съм аз,
прославил се с позор.
И не ходете затова
към мен със поглед строг!
На Мухтасиба за какво
му шепнат против нас,
когато в себе си и той
е не с един порок.
Хафез, без вино и без сок
безсмъртен — нито миг!
За розите и любовта
е даден кратък срок!
Нямаш вече предишната скромност. Какво значи това?
И си пила. И пияна пристигаш… Какво значи това?
И все пак си оставаш царица, но с бедняци си ти!
Може би не си знаела всичко. Какво значи това?
Вятър с твоите къдри се носи и ти чакаш пак вест.
От кого? Или просто от всички. Какво значи това?
Твоите устни и твоето тяло всичко знаят за нас,
а ти вадиш пред мен остра сабя — какво значи това?
В любовта всеки с теб изиграл е тихо свойта игра,
но накрая си загубила с всички — какво значи това?
Хей, Хафез, ти защо я приемаш в свойто бедно сърце,
щом си нямаш ни дом, нито вино… Какво значи това?
Вятърът повя. Пристигна облакът на пролетта.
Свети на Новруз небето. Вино! Почвай песента.
Моите любими чакат. Имам ли сега пари?
Не е трудно да се носи, но е тежка бедността.
Във отсъствие на щедрост никой да не ни кори.
И последните ни дрехи са за вино и цветя.
Всичко ще приема смело, всичко ще извърша сам
и с молитва ще посрещна, ще разсъмна утринта.
С устни цветето държеше весел майски аромат
и дочу то благотворни думи пак от любовта.
Не е страшно да се скъса дрехата ти в хитър път,
ала трябва да се скъса тя и в добродетелта.
Като думите ми сладки чула ли си ти от друг?
Като мен дали е тръпнел друг пред твойта красота?
Не попита ли султанът за потиснатите тук —
за какво ли в своя поглед носи справедливостта!
И не знам в сърцето право кой удари пак Хафез,
само знам, че с тази песен бавно му тече кръвта!
Не дни безсмъртни, а две устни да имаш, пак е по-добре.
О, боже, дай ми всичко свое, но с него да съм по-добре.
Със нож ме пронижи, аз няма да проговоря нито звук,
че от приятел да загинеш, а не от враг — е по-добре.
Тя ми разказваше: „Очите ми до днес не са видели друг,
макар че перлите ми светят навред… Така е по-добре.“
Сърце, царувай като просяк докрай пред нейната врата.
Не в рая тъжен на аскета, а да си, тук е по-добре:
защото ябълката бяла на шията й по̀ блести
от райската… И ти да свършиш пред прага й е по-добре.
Кълна се в нея: това цвете да имаш вместо този свят,
макар че сякаш ме погуби във любовта — е по-добре.
О, боже, нека моят лекар да дойде и да потвърди,
че в почва, напоена с мъка, то да цъфти, е по-добре.
В кой ден, кажи най-после, ще бъде този болен здрав?
На старите съветът, момко, и от късмет е по-добър.
И нищо, че далеч извира пак животворната вода,
но нашия Шираз вълшебен от Есфахан е по-добър.
На скъп приятел като захар са думите му в мойта гръд,
но на Хафез словата мъдри от захарта са по-добри.
О, боже, ти ми даде роза,
но ще я върна аз назад —
затуй, че виждам как ме гледат
безбройните цветя със яд.
Макар че моята любима
от обичта ми е далеч,
да са далеч от нея, нека,
тъга и мъка, дъжд и град.
Когато ти над нея минеш
със трепет, пролетен ветрец,
надявам се, ще й прошепнеш,
че чакам лунния й свят,
за да му служа вечно; грубо
косите й да не смутиш,
че те са мигли на сърцето,
че те са пълни с аромат.
Душата ми — кажи й нежно —
да бъде твоя се закле
и нека в твоите къдрици
да проживее като в ад.
В градината, където пият
за здраве устните-рубин,
презрян е този, който търси
не тях, не пролетния цвят.
Когато слизаш в механата,
ти за печалба не мисли:
тоз, който знае що е обич —
не иска да е по-богат.
С пета да ни сломят или пък —
целувка да ни разрешат,
само за нищите душици
е този смисъл непознат.
Познали истината, браво
за стиховете на Хафез.
За светлия му дух и мисли
навред ще му благодарят!
Ветре, в своя път сърната като птица догони
и кажи й, че за нея тичаме по планини.
И защо пък дълголетен да е този продавач,
щом на папагала захар той не дава вече с дни.
Гордостта ли ти попречи, цвете, да не промълвиш
славеят защо е весел, славеят защо звъни
с песента си. Само с благост можеш да спечелиш ти
хората… А колко птици крият мрачните стени.
Стройни, стройни, чернооки, лунообразни — защо
няма обич във сърцата, пълни със горчивини?
Седнеш ли сред кръг приятен, вдигнеш ли приятен тост —
за най-близките си хора със любов си припомни!
Повече от туй не може да говори зле за теб:
липсва бенката за вярност върху твоите страни!
И не се чуди, в небето ако с нрава на Хафез
весело Зухра танцува с ангелите отстрани.
Отново идва пролетта. Старай се радостен да бъдеш,
че ще разцъфне пак света, а ти пак в свойта кал ще бъдеш!
Пак свири твоя чанг и пак ти шепне утринни съвети,
но ползата им ще съзреш, когато сам достоен бъдеш!
Не те съветвам със кого да седнеш и какво да пееш.
Реши си сам, ако си с ум. И гледай с ум навред да бъдеш!
В полето всеки лист зелен е някаква съдба човешка.
И много жалко, ако ти непросветен за всички бъдеш!
От теб до мен, от нас до вас е път и труден, и опасен.
Но ако го познаваш ти, най-лесен той за теб ще бъде!
Разказват: ценен капитал за нас са мъките човешки.
Измислици! И ти недей и ден и нощ със тях да бъдеш!
Хафез, ако пред мен за миг късметът ти те превъздигне —
за тази хубавица там най-лесна плячка ти ще бъдеш!
Край на постите! Бият разтуптени гърди.
Кипна виното. Искай смело както преди!
Лицемерното време на молитвите спря.
И над нас се засмяха милиони звезди.
Не кълнете ония, дето пият със нас.
Ни позор, нито грешки подир тях не седи.
Не е страшен и този, дето там в полунощ
ще премине със песен покрай твойте врати.
По-добре да си с вино, ала не — с лицемер.
Щом е чисто сърцето — всеки тост не вреди.
И не сме ний аскети, и не сме ний сами —
всяка слабост човешка е и в нас от преди.
Да оставим там бога. И да бъдем добри.
Ако кажат — не бива! Ний ще кажем — бъди!
И сега ако с тебе ние пием добре,
виното не е криво, не е то от беди.
На пергел заприлича покрай нея Хафез,
но сърцето му — център е желязно и бди.
На влюбените пътя е безкраен,
на влюбените пътя е изрит
от скръб и мъка — някъде случайно
донесени от жребий ветровит.
Но любовта вземи и всеотдайно
на нейната усмивка се предай —
че мъката й винаги ще бъде
най-здравия, най-сигурния щит.
О, разум чист — далеч, далеч от мене!
Наливай, виночерпецо, докрай!
Аз своя грях все някак ще измоля,
едва ли ще остане той прикрит.
Сред живите съм мъртъв… Не от сабя,
не на съдбата от гнева суров:
от твоя взор, от твоите ресници,
от твоя лунен поглед съм убит —
защото той за мен е сърп вълшебен,
изгрял върху вечерната луна:
а той не е за всеки и не можех
под блясъка му да остана скрит.
На весел скитник избери съдбата!
Малцина в този тежък път вървят,
че той е стръмен, той е като клетва,
която иска да си упорит.
Аз знам, че този плач е безответен:
напразно в свойта скръб гори Хафез.
Душата ти е твърда като камък,
безмълвна и сама — като гранит.
Вест дойде, че на дните скръбта — не е вечна.
Всичко бързо лети. Пролетта — не е вечна.
Станах вече презрян аз от нея, но мисля:
и съперникът мой в любовта — не е вечен.
Щом евнухът със меч се развихри в харема,
ще узнае за миг: и страстта — не е вечна.
Сребролюбецо, сгрей на бедняка сърцето,
че на твоето злато нощта — не е вечна.
Свещ безмълвна, блести! Пеперудата малка
тихо пак приласкай, че нощта — не е вечна.
Върху синия свод са написали с вино:
„Освен нашия труд, друго в света — не е вечно.“
Казват, че на Джамшид са му пеели вечер:
„Чаша вино ми дай… И властта — не е вечна.“
За какво да скърбим? За какво да се хвалим —
щом ще легнем в пръстта? И кръвта — не е вечна.
Вярвай в чувствата ти, бъди искрен, Хафезе,
че на всяко тиранство скръбта — не е вечна!
Бях се зарекъл да не пия,
аз клетва дадох сутринта —
но ми кажи какво да правя,
щом се задава пролетта?
Признавам: никога не мога
да бъда само зрител сляп,
когато моят враг със вино
полива своята мечта.
И щом съм аз далеч от стола
и вън от веселия кръг,
лекувайте ме с мойта чаша,
лекувайте ме с мисълта
за винения дъх… В престола
на цветето, кумир, седни!
Огърлицата ти ще скъсам
за неговата красота.
Щом нямам издръжливост мощна,
щом слаб е моят обичай —
защо хитрецът ще корите,
че пие вино с любовта.
Но моето сърце разцъфна
от бисерното й лице,
а пък съперникът остана
като гранитен стълб в нощта.
Най-бедният съм в механата,
но даже и да съм пиян —
аз заповядвам на звездите,
аз вдигам чаша за света.
Любима, ти разтвори устни
като лале пред твоя шах.
Аз дрехите си ще разкъсам,
опиянен от радостта.
И на Хафез му стана мъчно
от пиенето насаме.
Но аз със песента на бата
ще го изтръгна от скръбта.
Ако се върне любовта весден отново,
ще се почувствам като бог роден отново!
Аз вярвам в моите сълзи, които капят,
че ще ме види радостта блажен отново!
И прах пред нейните нозе, ако не стана,
за друго — за какво ще съм решен отново!
Като корона този прах ще ме покрие.
Ще бъда цар, но ако тя е с мен отново!
Връз покривите на деня аз пак ще свиря,
но ако тя ме приюти смутен отново!
След нея ще вървя. И вест от нас щом няма —
със вятъра ще ви съобщя, свестен отново!
О, този сън и този чанг й пречат много
да ме дочуе и спаси отново.
Хафез, лицето й блести като луната.
Аз вярвам: ще ме вземе тя във плен отново.
Хей, проповедник, престани! Какъв е този празен вик.
Аз себе си изгубих в път, а що изгуби ти, старик?
На всички мъдреци речта в ушите ми ще бъде вятър,
догдето някъде в нощта две устни не съзра за миг.
Дервишът е задоволен само от чувството си свято
и от света освободен — със любовта си е велик.
И въпреки че наруши пиянството на мойта мъка —
във мрака чер на Харабат е моят радостен светлик.
Сърце, нима ще я кориш, че е към теб несправедлива —
само когато там избра неповторимия й лик.
Хафез, върви си с хитростта! И приказки не ми разправяй.
Безброй приумици до днес съм чул от не един език.
Снощи сънен в механата се отбих за чаша вино —
мойта власеница бяла беше замърсена с вино.
И килимът… Но пристигна младият винотърговец
и ми каза: „Събуди се, пътнико сънлив, със вино!
Освежи се и тогава в Харабат иди, уверен,
докато и теб изцапа този манастир със вино.
Зарад сладки устни колко пъти ще преливаш тихо
своя елексир душевен във това червено вино?
Старостта прекарай чисто! Нека твоите награди
от младежките години да не се зацапат с вино.
Изподавиха се много във това море любовно,
но не се изцапа никой със безсмъртното му вино.
Чист бъди! И от герана на природата излизай,
че не ще намериш мира в замърсеното му вино!“
Аз му казах: „Не е грешно най-любимото си цвете
в пролетта да го поръсиш с чисто животворно вино!“
А пък той: „Хафез, иди си! Ум на умните не давай.
Стига, стига с тази милост, пълна с упреци и вино!“
Внимание без да получа,
вървях след нея упорит.
Сто благосклонности положих,
не спря тя поглед жаловит
на мен… И приливът безценен
на мойте сълзи не изми
ненавистта й, че е нищо
дъждът за твърдия гранит.
О, боже, оня храбър момък
пази от гневната стрела
на изолираните хора,
от присмеха им ядовит.
От непрестанните ми мъки
не спяха птиците в нощта.
Оная птица гледай, дето
спи още в своя сън открит.
А как желаех там по нея
да изгоря подобно свещ!
Но не дойде тя в моя порив,
тъй както идва вятър скрит.
Любима, мигар ще намеря
из пътя каменно сърце,
което няма да направи
пред острата ти сабя щит.
Хафез, стихът на твойта обич
е привлекателен… Но тя
не го научи пак, макар че
ти я въздигна като мит.
Сърцето ми освен към теб друг път към друга няма!
Аз го съветвам, ала то пак ми отвръща: няма!
Ела, красавице, край мен и донеси ми вино,
че в мислите ми по-добра от тази мисъл няма!
И затова сред весел смях са моите другари,
защото освен верността към него — друго нямат.
Между плача се смея аз, като свещта до мене:
езикът й е огнен, но сърдечен огън няма!
Такива мигли и глава, а ти — да се откажа!
Махни се, че такъв съвет във мойта памет няма!
Съветвай хитреците ти, а ний против съдбата
ще сме, че нашата любов ни капка вино няма!
Как моето сърце с очи ти като в примка хвана!
За дивите сърни такъв ловец навярно няма!
За нуждите ни пея аз, за хладното й чувство…
Сърце, магията ти не успя — над нея сила няма!
Но помогни, хей, богаташ, на близките бедняци.
Освен през твоята врата, за тях друг изход няма.
И някой ден хей този далг ще изгоря с ненавист:
дори за чаша вино тук значение той няма!
Богосъветнико, пред нас ти говори със вино,
че в нашите сърца освен туй чувство — друго няма!
И все се чудя шахът как за тези думи сладки
със злато не обви Хафез, че той си дрехи няма.
Защо се чудите, защо, на нашия любовен мир?
Не крия нищо и сред вас ще мина като сред шпалир.
Разумните сърца за мен са оня център на кръга,
във който влюбените пак се скитат с мъката безспир.
От прилепа не скривай ти безсмъртната й красота —
ще се огледа в нея, знам, спокойно целият всемир.
И само Мог да разбере какво си мислим ние днес —
ни власеница ще заложим сега за пълния потир.
Да се оплачеш от скръбта, да се похвалиш със любов,
е глупаво, че и без тях ще се намериш най-подир.
Лицето, нейните очи не са единствени за мен:
и в слънчевата светлина ми свети същият сапфир.
Навярно твоя нежен взор ми каза следния урок:
не всеки може в скромността да има вино за кумир.
Да любим сладки устни, ний успяхме с помощта на бог —
слуги сме всички, само той раздава своя еликсир.
Готов съм всичко да отдам за този весел райски кът,
за твоя нежен аромат, пристигнал с тихия зефир.
Макар и бедни — в нас гори на виното смехът, страстта.
Ах, само расото ни за това да не изчезне в този пир.
Аскетът да се весели като Хафез, то не е грях!
Избяга дяволът от тези, коранът взели за хаир.
Сърцето ми докрай, любима, по теб от мъка изгоря.
Гореше в огън тази къща. И тя от него изгоря.
От непрогледната раздяла, от твоята далечина —
и моята душа смутена, и мойто тяло изгоря.
Свещта среднощна на сърцето, свещта среднощна на скръбта
като априлска пеперуда от слънцето ти изгоря.
От пости или от молитви строши се моята душа
и моя черен дроб без вино като лале там изгоря.
Не беше ти за мене чужда. И чужда не си и до днес.
Но чужди щом ме съжалиха, в мен сякаш нещо изгоря.
О, моите дервишки дрехи взе виното на Харабат,
а къщата на моя разум сред механата изгоря.
Хафез, но стига вече думи! Пийни за малко, че свещта,
догдето през нощта ми шепна, край нас безмълвно изгоря.
От стъпките й прах целебен, ширазки ветре, донеси!
Поне едничка вест със радост за мойта мъка донеси!
Чул животворния й говор, пил черносмолия й взор —
едно писмо като надежда от пръстите й донеси.
Опиянен от аромата, развеселен от пролетта —
от въздуха й само глътка през някой ден ми донеси!
Ако е пътят й безпрашен, изчезнала ли е далеч —
от други пътища прашинка — от нея — пак ми донеси!
Сърцето ми забрави всички лица на пориви и страст.
Оная чаша — огледало — за мен, танцьорко, донеси!
За моите сълзи, за края на мъките, за завистта —
дори от нейните познати прашинка малка донеси!
С вериги не успях да вържа това разтупкано сърце —
на нейните къдрици черни веригата ми донеси!
Ненавистта не е способна на саможертва и борба.
Известие от тази хитра моя любима донеси!
Да кажем с благодарност: „Птицо в градината на радостта,
за тези, дето са в кафеза, от песните си донеси!“
От чакане сред самотата вгорчи се моята душа.
От устните й като захар най-сладка ласка донеси!
Защо ли този далг е празен? Хафез, със вино го налей!
И от пазара пъстрошумен ти весело го донеси!
Тихо място, чисто вино и до теб приятел драг —
няма по-успешно нещо в този шарен свят двояк,
в неговите дребни грижи, във нищожната му цел!
Много пъти съм се лутал в неговия полумрак.
Мъчно ми е, че не знаех на живота същността:
щастието е да имаш за другар един бедняк,
за легло — спокойно място. И от радостите пий,
че те дебне във засада нейде твоят смъртен знак.
Тази красота, любима, върху твоето лице
няма никой да отгатне, да постигне като мак.
Знам: косата ти смолиста няма да е вечно с мен —
но сега нали се стича по плътта ми като мрак!
Мойте сълзи ако станат яркоалени, то знай:
твоят пръстен ми е светил цяла нощ като маяк.
Пристигни! Ще се откажа от безсмъртния рубин
на червената ми чаша. Може да ми вярваш пак!
О, Хафез, кой ти разказа, че съм твой покорен роб?
Гледай до какво достигнах! Гледай ти какъв чудак!
Аз няма миг да се откажа и моята мечта ще дойде!
Или душата ми ще свърши от чакане, или ще дойде
любимата ми… И след време край моя гроб се спри и гледай
как ще горя и вместо мене над теб димът ми как ще дойде.
Лицето си разкрих пред всички — на думите ми да повярват,
а устните си — ах, зовът им като знамение ще дойде!
Душата ми излиза вече: сърцето ми се свива с болка —
дали за моя блян уречен и неотменен час ще дойде!
До гуша ми дойде от мъка: кога, в кой ден на чудесата
и за бедняците милувка с две устни алени ще дойде?
И всеки, който като цвете намери твоя образ дъхав,
в градината, покрай тревата на радостта засмян ще дойде.
В кръга на влюбените често с добро си спомняй за човека —
Хафез, че ти не знаеш точно кога сред тях той пак ще дойде.
Макар че като в стара бъчва ври огънят сред мойта гръд,
затворил съм уста за думи и пия кръв. За кой ли път!
До устните й да достигнеш — това съвсем не е шега.
Това е яд. Това е мъка. Това дори за мен е смърт.
Кога сърцето ми ще бъде освободено от скръбта,
щом са къдриците й черни на моите уши шумът?
И казвам откровено: вяра към никого не пазя аз
и може би затуй със чаша ще ме намериш в някой кът.
В деня на близката разплата, напук на всички врагове —
ще ми прости тя и изпрати не към вината — по друг път.
За две зърна пшеница татко продаде рая. А пък аз
за зърно ечемик спокойно ще го продам като светът.
Ах, мойта власеница бяла не е съдбата ми — ни бог!
Обличам я като завеса на слабостите, на грехът.
И може би затуй желая само от чиста бъчва кръв!
Какво да правя, щом такъв е на моята съдба делът.
Ако певицата ми пее докрай така за любовта —
ще падна пред Хафез безчувствен, пред силата му, пред стихът.
Ела: сърцето ми ранено навярно ще възкръсне пак.
Ела: навярно мойто тяло с душата ще се свърже пак.
Ела: очите ми без слънце останаха сега без
и само твоята усмивка ще върне слънцето ми пак.
Като войници негри в боя разби ме черната тъга,
но твоя образ бял да свети над мен като ромеец пак.
Какъвто образ да изгрее пред огледалния ми дух —
то само твоя чар умее да се огледа в него пак.
Нощта е бременна, ний знаем. Разказва твоята звезда
какво ме чака, дето утре ще се роди със възглас пак.
Ела. Ела: запял е славеят на пролетното ми сърце,
от среща розовоуханна то иска глътка въздух пак.
Освен това, че пропилях аз всичките си дни и цели,
ела и ми кажи — какво от твоята любов спечелих?
Макар че тежката ми скръб край теб премина като вятър —
кълна се, туй, което бе — в сърцето ми направи белег.
Във силата на любовта аз знам, че съм частица малка,
но само твоето лице ме спря като звездите бели.
От старо вино ми налей! Дано ме то смири накрая,
че в този ъгъл не за смях съм седнал със сълзи узрели.
И ако, проповедник, ти тук си дошел за будни хора —
спести си думите, че аз съм пил и слушам неумело.
От срам ще мога ли да спра при моя най-добър приятел,
за него ни едно добро не сторих в нашите раздели.
От мъка изгоря Хафез. Но тя ни дума не проронва.
С лекарства как да го спася от тези грижи наболели?
Да не бъдеш от лекарства спасен! Да не бъдеш!
Да не бъде твоя взор помрачен! Да не бъде!
Всичко хубаво в този свят — е било и е твое.
Да не бъде твоят дух огорчен! Да не бъде!
Смисъл, форми, черти е в духа на сърцето ти.
Да не бъде той с нищо смутен! Да не бъде!
Вее вихърът есенен… Кипарисът ти строен
да не бъде от него сразен! Да не бъде!
Да не бъдеш сред хули в твоя свят, в твойто време,
да не бъдеш от вражди изнурен! Да не бъдеш!
Да загине там всеки, който с лошо те гледа.
Да не бъде със огън той защитен! Да не бъде!
Своя лик ти търси на Хафез в стиховете,
да не бъде той с лекарство сменен! Да не бъде!
Ако към мен, подобно ласо, ти метнеш своята къдрица
и ме сразиш със поглед — няма от мен да върнеш и частица.
Гърмът на чувствата запали сред път набожната ми дреха
и падишах срази дервиша, тъй както ястреб — малка птица.
Но ти, сърце, тупти сурово, носи на свойта страст съдбата!
Възмездие за всяка грешка над теб гори като зорница.
Ако със две очи присвити като със меч си бил посечен —
къде ще можеш да се скриеш, спасен от вечната тъмница?
И кой е разделил с лъжата довчерашни другари верни?
Кога ще ги съзреш отново в една приятелска редица?
Не, не кори Хафез затуй, че ви е напуснал мълчаливо.
Не може вихърът да стигнеш, не можеш да го спреш с ресница!
И нека много врагове смъртта да ми желаят с яд —
не ме е страх, щом си до мен, щом дишам твоя аромат.
С надежда, че ще те съзра, живее моето сърце,
но пак раздялата у мен превръща бавно всичко в ад.
Когато вятърът от юг прелитне с твоя мирис скъп,
сломен от своята тъга, аз ще повехна като цвят.
Не, не изчезва твоя лик ни миг от моите очи!
И мойта кръв не знае мир, а радостта ни — път назад.
Рани ме! Туй е по-добре от нежния балсам на друг.
Или ме отрови. И туй е по-добре от лек благат.
Дали ще може в своя път все някой да те
Ще може, който има взор и който е със ум богат!
Но меч надвесила над мен, не спирай удара си строг —
аз няма да издигна щит, аз съм страхливец и нерад!
Тогава в нашите очи, Хафез, ще станеш много мил,
когато сам на колене целунеш прага й познат!
Додето моята глава не е куп прах нетленен,
налей ми в златния потир, с ръка благословена.
Да пия пак, че този свят безшумно ще загине —
и затова сред шум и смях прекарай дръзновено.
О, как от тъжните очи ликът й е далече —
в душата — огледало — той живее вдъхновено.
Без тази гордост, кипарис, когато прах аз стана,
покрий ме тихо в утринта със сянка въжделена.
Шуми над мен като змия отровна твойта плитка —
лекуваш с устните си ти сърцето ми ранено.
Разбра ли — този прах и тлен са класове на дните!
Ти нивата им запали със огън съкровено.
Измих аз своето лице със сълзи, ала зная:
светец е, който е горял в страдание блажено.
А праведникът горд навред вреда във всичко вижда.
О, боже, огледало дай на хората надменни!
Разкъсай дрехите си в миг, Хафез, подобно роза,
и пред любимите нозе — хвърли ги, неизменен.
Аз съм дервиш и не усетих как се роди у мен страхът:
сърцето ми подобно заек — не може да намери път.
И пак трептя над мойта вяра, тъй както плачуща върба,
но тя като стрела се мята на лъковеждите в кръгът.
Аз знам: мечтае мисълта ми — едно море да покори,
но тя — не повече от капка, стои сама върху брегът!
Ах вий, ресници ранобудни, разбихте моите гърди,
но върху краищата ви остри блести на любовта дъждът.
И ако лекарите виждат как някъде тече кръвта,
защо поне ръка да няма, положена на мойта гръд,
пристегната от мъка? Грешен, сред разкаяние и срам
от себе си, със скръб ще вляза сред шумния кръчмарски кът.
За всичко тленно и презряно по малко си мисли, дервиш:
че не едно велико царство е отшумяло във прахът.
А ти, Хафез, нищ дух, не знаеш — и тъй любимата люби
с такава страст, каквато няма ни в този свят и нѝ — отвъд!
Върни се и стопи в сърцето ми с дъх океана ледовит,
и раздели със мене мъката и моя жребий упорит.
Налей ми със усмивка виното от бъчвата на любовта:
да пием, че край нас в градината ни чака рамазана свит.
И ако някой пътник в огъня захвърли расото си в миг,
той ще забрави за тревогите — сред веселяците честит.
Дочул словата на любимата: „Тъгувам всеки ден по теб“ —
отговори: „Далеч е зимата. Аз съм до теб, но — неоткрит!“
Ах, там, в скръбта на пропиляното си спомням животворен лъх.
Кажи ми, че са здраво хванати съвместните ни дни с гранит!
След думите, от нея чакани, да светят моите сълзи,
за да не бъде тя разплакана или да има тъжен вид.
И нека с поглед драг очите й, Хафез, към теб да се стремят
тъй, както се е вглеждал в чашата вълшебна някога Джамшид.
На влюбените влюбен давам
от моя огън като свещ.
През глупостта, в нощта сурова,
в страстта сияя като свещ.
Не знаят що е сън целебен
измъчените ми очи,
в раздялата проливам сълзи
и в тях изгарям като свещ.
На мойта мъка ножа остър
ще среже тънкия конец
на вярата ми. И ще свърша
в мълчанието като свещ.
Не мислех, че така ще плача
с горещи, кървави сълзи,
че ще разкрия свойта тайна
и свойта болка — като свещ.
Ах, моето сърце ранено
стои сред огън и вода
от теб погълнато: аз гасна,
скърбя, умирам като свещ.
Да литне пеперуда малка
към мен като посредник твой
или във огъня ще хвърля
земята цяла, като свещ!
По-тъмен от нощта денят е
за мен, когато съм без теб,
изчезвам като сняг от ревност
и се стопявам като свещ.
В ръцете на скръбта ти стана
един къс восък. И затуй —
аз само плача, само плача
и се вълнувам като свещ.
Един миг имам — да те гледам
и да живея зарад теб —
ела, любима, за да видиш
страстта гореща, като свещ.
Красавице, една нощ само
със свиждане ме награди,
огряла моя дом и чувство
изпепелено, като свещ.
Учудил всички с любовта си,
към теб е устремен Хафез.
А аз кога ли ще заплача
за свойта обич — като свещ!
Ела: със своите ресници срази на вярата гръдта.
Очите ти да ме погубят като магьосници в нощта.
На моята надежда спътник — навярно ме забрави ти,
но аз забравя ли те, няма да ме намери в път смъртта.
Домът на този свят е крехък, Ширин! И знае ли Фархад,
че твойто име значи „Сладост“ — но е коварна сладостта!
Усетил знойната раздяла, покрих се с пот, подобно цвят.
Ветрец прохладен, всички капки разсей далече в утринта
Власт над вселената — та туй е на просяк жалката троха,
ще дам аз цялата природа за виното и любовта.
Проклет да съм, ако живота на моята султанша спре
от мен, дори при изневяра, дори разбит от ревността.
Хей, виночерпец, събуди се! Послушай, славеят ти пей
какво съм преживял нощеска на сънищата във света.
О, ако в моя ден последен над мен проблеснеш като свещ,
ще полетя със свойто ложе напред към райската врата.
Аз знам, че тази малка повест, в която диша моят ден,
Хафез ми подари. И тя е на мъките му пепелта.
Живея тъй, че всеки миг по нещо търся непрестанно:
в цвета на славата — страстта и денонощната охрана.
По-бързо да лети часът, когато в моя свят те няма —
ненужен дивеч ловя аз на слънчевите дни с капана.
Какво е трон? Луна? Цветя? На верността къде е знака?
За помощ викам, но в ответ — дочувам само аз — измяна.
Навред аз викам за любов, за луноликата си мъка:
кога ли, строен кипарис, ще ме зарадваш с вест желана!
Аз знам: на моето сърце ти няма да дадеш покоя,
но все очаквам да се спреш пред мен с усмивка постоянна.
Аз знам, че моя разказ жив творят горещите ти сълзи —
във утрото, през вечерта аз плача от дълбока рана.
С любимата си разделен, като Хафез, и в механата —
сред куп светци ще вдигна тост за моята душа пияна.
Любима, докога ще плача? Ще се засрамиш ли най-после?
Заспи с очите ми, додето усетя любовта най-после.
И вижте: туй съм аз, целуван от слънцето на свойта обич.
Предутринната ми молитва намери отзвук тих най-после.
Ще продължаваш ли да грабиш от снопите на подлеците,
или с великодушно семе ще се посееш сам най-после?
Не знам. Но бог ме чу и скоро ми подари и двата свята —
наместо здрач поех косите на моята любов най-после.
Китайската картинна зала, аз знам, едва ли ще те вземе,
но с черните коси изваяй за мен един ескиз най-после.
Любима, ако чакаш нощем, ако от мъките не бягаш —
от край далечен ще получиш и вест за радости най-после.
Красавица като луната на колене ми дава вино,
а ти, Хафез, мъдруваш дълго! Ще се засрамиш ли най-после?
Присъдата й — сам видя ти — бе тежка и несправедлива.
Погази тя сърдечни клетви, надежди и слова лъжливи.
Но аз ръце издигнах: „Боже, прости й!“ В мен убила всичко,
тя ми отвърна като гълъб: „Не, тази жертва е фалшива…“
Настигна ме принуда чужда, къде сте, милосърдни хора!
Любимата ми няма милост към моята съдба трънлива.
Но чудо: как гори в обида неунизеният пред тебе —
и нека той пред нас изправи осанката си горделива.
За виното, благодаря ти! Гони оттука мухтасиба
и му кажи: „Такава чаша не знае и Джамшид щастливи.“
А ти, Хафез, в това изкуство на стиховете пръв ще бъдеш —
съперникът ти не умее да пее тъй красноречиво.
Аз няма миг да се откажа
от виното и любовта!
Аз няма вече да се моля,
каквото и да е в света!
Най-скъп ми е прахът пред прага
на луноликата жена,
и злато, и дворци за него
ще дам без сянка в съвестта.
До гуша ми дойде от скрити
слова, значения, игри.
Ах, как аз вече ненавиждам
на мъдреците мъдростта.
Не, няма да узная нищо,
що става в моята глава,
додето в кръчмата не вляза,
додето не съзра цвета
на виното… А някой каза:
„От себе си се откажи!“ —
Не, братко мой, ще бъда верен
на себе си и на страстта.
Това ми стига, че сред храма
господен не целувам аз,
а повече набожност, боже,
е просто само суета.
Стремя се с цялата си участ
към виночерпеца, Хафез,
да преклоня глава пред него —
едва ли ще е грях в нощта!
От близки хора помощ свята
напразно чакахме в бедата.
Приятелството… Ах, кога ли
плод ще дочакат семената?
Не мислехме като дервиши
и затова бе непозната
за нас разправата. Навярно
в зениците ни бе вината
понякога да не узнаем
истинността върху лицата.
О, ти ни заблуди сред мъка
в градината на красотата!
Хафез, ти сам сърцето си ни даде
и ний сме твоята отплата!
Не съм циник аз, мухтасиб, това разбира бог.
Без вино и жени? — За мен — пишете некролог.
Наричайте ме лицемер, ако поне за миг
погледна прашния коран под свода синеок.
Ваше сиятелство, от вас пари не искам аз,
макар че винаги съм бил и беден, и убог.
Пред мойта стара дреха що е всеки царски дар.
Небе, какво ще ми дадеш — пак жребий ли жесток?
Да, нищ съм — но със огън свой. Да ослепея в миг,
ако със чужда светлина блестя в света широк.
На дъното е любовта. Сред вино, смях и шум
аз плувам в моя океан — един зимник дълбок.
Когато моята звезда ме изгори докрай —
не ще си спомня за Ковсар пред този сладък сок
на виното… И мигар аз — днес не с един балсам —
ще вярвам в утрешния рай на слепия пророк?
И как да вярвам, че над мен ще падне радостта,
тъй, даром… Но до моя гроб — наздраве, винен рог!
Да съм бездомник — то не е по моята душа,
но в този път ли съм, встрани не ще направя скок.
С полуусмивка ме дари вълшебният рубин
на устните й… О, Мула, как може да си строг?
На веждите й сводът чер е моят дом и щит.
Под него, както и Меджнун, само един урок
ще слушам аз за любовта сред рози и без пост:
във виното и във страстта намерил ранг висок.
Сред пролетния аромат, Хафез, не говори
светата клетва: „От зъл дух да ни опази бог!“
Младостта ни бе подобна на ахат.
Не е ярък вечно неговия цвят.
Мъка! Мъка! Избледнява всеки лъч.
Всичко си отива в този свят.
Ще напуснеш ти приятели и род —
тъй предсказва слънчевият необят.
Брат от своя брат смъртта ще раздели
освен двама — във съзвездие Фаркад!
Жесток е моят жребий — трънлив и стръмен път, —
потиснат съм пред всички — с надменност в свойта гръд.
И само къдри черни, над мен разлели дъх,
ме карат да забравя на робите страхът.
Какво в небето става, виж в моите очи!
До сутринта се взирам на космоса в светът.
И чашата, наситен, целувам след това…
Ах, много земни тайни се крият в този съд.
Ръце, благодаря ви, напук на слабостта,
че никога не взехте на силата гнетът.
О, този, дето с вино пристигаше при мен,
с най-висша справедливост аз настаних в стихът.
Макар да има сълзи във твоите очи,
не ще ми ти помогнеш да стана от прахът.
Не ме кори, че плача със кръв за всичко аз,
като оцет е кисел на моя свят делът.
Да е пияна, нека, главата на Хафез —
но тя е мойта вяра, над грижите ми — съд!
На срещите красиви дните — си спомни!
Най-радостното за очите — си спомни!
Приятели сега едва ли имаш ти —
за раншните си, за добрите — си спомни!
Да не останеш сам във ничие сърце —
ти пак за всички упорито си спомни!
Мой ум, попаднал в мрежата на горестта,
денят на твоята защита — си спомни!
И дълго сълзи лял над сто реки,
на градинаря за водите — си спомни!
Ни дума повече Хафез не сподели.
И други като него с мисъл скрита — си спомни!
Ако внезапно, в час необясним,
самотен затъжа под свода син,
ако в плътта ми болката за миг
се вбие безнадеждно като клин —
не ме измъчвай ти: лекарства пий —
аз ненавиждам техния пелин.
Ти само чаша с вино ми подай
и лютнята под пролетния крин.
Не ме ли излекува туй, за мен
две устни намери като рубин.
Ако и с тях не оздравея аз,
разказвай, че е мъртъв Шамс-ад Дин.
Преводите в тази книга са направени по иранските издания на Саид Халхали (1927), Тазамони Елми (1947), Джавадам Елми (1964–1966), и са сравнени с английското издание на Т. Н. Фаулис — „Хафез — Принцът на персийската лирика“ — и руското издание на Държавно издателство за художествена литература от 1963 година.
Из стотиците Хафезови газели (особен вид древноперсийски стихотворения с философско или дидактично съдържание) са избрани ония, които според съставителя и преводача най-ярко и цялостно представят поета: като първият им вид (когато се римуват първите два стиха и след това със същата рима — четвъртият, шестият, осмият, десетият и т.н.) е запазен напълно, а при втория им вид (когато римуването е същото, само че след римите има още една повтаряща се дума или израз, т.е. — двойни вътрешни и външни рими) в някои от газелите нарочно е изпусната вътрешната рима, с цел да се запази съдържанието, смисълът на поезията, а не техническата плетеница.
Липсата на родова разлика в персийския език създава допълнителна трудност за превода. Този виночерпец, за когото постоянно става дума, може да бъде мъж, може да бъде и жена, но взети заедно, те изразяват не обикновени винораздавачи или подносачи, слуги в механата, сервитьори, а трябва да се разбират в смисъл на приятел, събеседник, духовен наставник, бог. Българският език не разполага с такава дума, която да съедини ведно всичките тези лица, съществували в персийската поезия алегорично.
По-долу следват кратки обяснения на непознати имена и думи по реда на стиховете:
Юсуф — библейският Йосиф Прекрасни.
Кааба — храм в Мека, считан за мюсюлманска светиня.
Рокнабад — извор в покрайнините на Шираз, край който са се събирали за веселие суфите.
Зюлейха — жена на египетски велможа. Според легендата тя се е опитала да съблазни Юсуф (Йосиф Прекрасни).
Суфи — последовател на суфизма, мистико-пантеистично учение, възникнало през IX век.
Джамшид — полумитичен персийски цар, символ на могъщество. Той е притежавал вълшебната чаша, в която се е отразявал целия свят.
Мог — жрец у Хафез — наставник по пътя на любовта и предаността към любимата и виното; поклонник на огъня; продавач на вино.
Парвиз — Хосров Парвиз, персийски цар.
Ширин — легендарна красавица, любима на персийския цар Хосров Парвиз.
Ковсарско вино — става дума за Ковсар, извор в мюсюлманския „рай“.
Арас — река между СССР и Иран.
Рубаб — музикален инструмент.
Саба — вятър; носител на новини.
Харабат — развалини в покрайнините на града, затънтено място, където друговерците търгуват със забраненото за мюсюлманите вино. В Харабат обикновено живеят суфите и дервишите.
Намаз — мюсюлманска молитва.
Шабан — мюсюлмански месец.
Байрам — тържествен мюсюлмански празник след постите (рамазана).
Джам Велики — Джамшид.
Бахман — легендарен персийски цар. Името му е станало символ на могъщество и великолепие.
Кей-Кубад, Кей-Кавус — легендарни и могъщи царе на Персия. (Кей — титла на цар.)
Фархад — легендарен художник и каменоделец, влюбен в красавицата Ширин — любима на персийския цар Хосров Парвиз.
Чанг — (лира); старинен струнен музикален инструмент в Персия.
Суруш — ангел вестител.
Зухра — земна жена, превърната според преданието от влюбен в нея ангел в безсмъртна; олицетворение на планетата Венера; съпровождала е със свирене на музикални инструменти ангелския хор; в поезията Зухра е символ на музиканта, притежаващ таланта на вълшебното свирене.
Бат — старинен музикален инструмент.
Асаф — мъдър везир на цар Сюлейман (библейският Соломон).
Адрапсан — скъпоценен камък.
Таригат — висша степен на мистическо познание и служене на бога; възприема се съответно като преклонение пред любимата и виното.
Диван — сборник от стихове у източните народи; съвет на старейшините, велможите, мъдреците.
Мухтасиб — надзирател за спазване на ислямските закони и поведението на гражданите.
Новруз — нов ден; персийската нова година настъпва през март.
Есфахан — град, недалеч от Шираз, известен със старите си дворци и минералните извори.
Меджнун — герой от източните легенди. Лейли и Меджнун са източните Ромео и Жулиета.
Далг — съд от индийски орех, в който дервишите събират пари; връхна дреха на дервишите.
Мула — название, което в мюсюлманските страни се дава на учени богослови, учители, законоведи; европейците обикновено наричат така всяко мюсюлманско духовно лице.