Артър Конан Дойл
Палецът на инженера. Тигърът от Сан Педро. Червеният шнур

Палецът на инженера

През дългия период на нашето приятелство, по време на което Шерлок Холмс нееднократно има възможността да покаже своята рядка наблюдателност и аналитичен ум, в два от случаите аз бях инициаторът, или по-скоро причината, той да развие своите способности. Това е на първо място случаят с палеца на инженер Хатърсли, а на второ — лудостта на полковник Уорбъртън. Последният случай представляваше по-скоро илюстрация на невероятната наблюдателност на моя приятел, но първият беше така странен по своята същност и така драматичен в своите подробности, че трябва да разкажа за него. Веднага правя уговорката, че обстоятелствата не дадоха възможност на Шерлок Холмс да прояви своите дедуктивни способности в пълния им блясък. Навремето, преди две години, тази история ми направи силно впечатление, което не е отслабнало и досега. Неизвестно защо, по вестникарските колони случката не направи необходимата сензация.

Това стана през 1889 година, наскоро след сватбата ми. Аз се върнах към частната практика и напуснах жилището на Бейкър Стрийт, където преди това живеех с Холмс, но продължавах да го навестявам. Понякога успявах даже да го уговоря да ни посети и той. Успехите ми в лекарската практика не бяха особено големи и понеже живеех близо до Падингтънската гара, пациентите ми бяха повече тамошни служители. Един от тях, когото бях успял да излекувам от тежко хроническо заболяване, не преставаше да ме хвали и редовно ми изпращаше всичките си болни приятели й познати.

Една сутрин, около осем часа, прислужницата почука на вратата на стаята ми и съобщи, че в приемната ме чакат двама души от Падингтън. Облякох се бързо, защото знаех, че случаите по железниците рядко биваха дреболии, и слязох долу. Железничарят, стар мой приятел, излезе от приемната и затвори след себе си вратата.

— Аз го доведох — прошепна той, като сочеше вратата. — Всичко е наред.

— Кого сте ми довел? — запитах аз, учуден от тайнствения тон на посетителя.

— Пациента — все така шепнешком отговори той. — Помислих си, че ще сгреши адреса, и затова го доведох лично. А сега трябва да си вървя, докторе, имам си задължения, както и вие.

И той си отиде така бързо, че не успях и да му благодаря.

Влязох в кабинета и видях един господин, седнал до масата. Той беше в тъмни дрехи, меката му шапка беше сложена върху книгите ми. Едната му ръка беше овързана с кърпа, по която бяха избили петна кръв. На вид нямаше повече от двадесет и пет години. Мъжественото му лице беше смъртнобледо. Личеше си, че изпитва силно вълнение, което с голям труд успяваше да сдържи.

— Много съжалявам, господин докторе, че трябваше да ви събудя толкова рано — каза той. — Но тази нощ с мен се случи нещастие. Аз пристигнах с утринния влак и на Падингтънската гара помолих за лекар. Този добър човек, който си отиде, ме доведе тук. Дадох на прислужницата визитната си картичка, но виждам, че тя е оставена на масата.

Аз взех картичката и я прочетох.

ВИКТОР ХАТЪРСЛИ

инженер-механик

16 А, Виктория стрийт (трети етаж)

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — казах аз, като седнах зад масата. — Вие сте пътували цяла нощ, а само по себе си това дотяга.

— Едва ли може да се каже, че тази нощ нещо ми е дотегнало — каза инженерът със смях. При това смехът му ме подразни. Това беше смях на човек, достигнал края на възможността да се владее нормално.

— Престанете! — извиках аз. — Съвземете се!

И като казах това, налях вода от шишето.

Всичките ми усилия останаха напразни. При него беше налице истеричен припадък, присъщ на силните натури, когато са в криза. Но скоро той се овладя и леко зачервен, проговори, като се задъхваше:

— Колко съм глупав!

— Нищо. Изпийте това. — И аз му подадох чаша с разредено уиски, след което руменината на лицето му стана нормална.

— Сега съм по-добре — каза той. — А сега, докторе, може би ще искате да видите моя палец, или по-скоро мястото, където беше той.

Той развърза кърпата и протегна ръката си. Дори и моите привикнали нерви не издържаха на гледката. Ръката имаше четири пръста, а на мястото на палеца се виждаше страшна окървавена маса. Палецът беше отрязан или изтръгнат от ставата.

— Господи! — извиках аз. — Това е ужасно! Сигурно ви е изтекла много кръв!

— Да, доста. Когато се случи това, аз изгубих съзнание за дълго. Когато се свестих, кръвта продължаваше да тече. Ето защо намерих бинт и превързах ръката си, като вместо шини използувах обикновени клечки.

— Много добре. Трябвало е да станете хирург.

— Това има връзка с хидравликата, а аз съм специалист по нея.

— Раната е нанесена с много тежко оръжие — казах аз, като разглеждах ръката. — Може би със сатър или месарски нож. Навярно случайно?

— Съвсем не.

— Нима с цел за убийство?

— Точно така.

— Вие ме плашите.

Аз промих раната и я дезинфекцирах. После я затворих и превързах. Той седеше облегнат на стола и не охна, само от време на време хапеше устни.

— Как се чувствувате сега? — запитах аз.

— Чудесно! След уискито и превръзката се чувствувам съвсем друг. Отслабнах много, защото преживях толкова неща тази нощ.

— Може би ще бъде по-добре да не разказвате. Това ви разстройва.

— О, не, сега ми няма нищо. Нали все пак ще трябва да се разказва в полицията. Но, между нас казано, ако не беше тази рана, аз също бих се учудвал на моя разказ. Страхувам се, че нямам друго доказателство, въз основа на което полицията би могла да започне издирване на тези престъпници. Ето защо ми се струва, че виновниците няма да бъдат наказани.

— Както виждам, работата е доста загадъчна, затова ви съветвам да се обърнете към моя приятел Шерлок Холмс, преди да отидете в полицията.

— О, аз доста съм слушал за него — отвърна моят пациент. — Ще ми бъде много драго, ако той се заеме с тази работа, въпреки че е редно и аз ще се явя в полицията. Ще ми дадете ли препоръка до вашия приятел?

— Ще направя нещо повече — сам ще ви заведа при него.

— Много ме задължавате.

— Ще повикаме файтон, ще отидем заедно и при това ще успеем за закуска. Ще имате ли сили да издържите возенето във файтон?

— Да. Ще се успокоя, след като разкажа цялата история.

— И така, аз ще изпратя за файтон и след малко ще се върна при вас.

Качих се горе при жена си, накратко й обясних всичко и след пет минути пътувах с моя нов познат към Бейкър стрийт.

Както и предполагах, Шерлок Холмс, удобно излегнат в хола, четеше обявите на „Таймс“. Той беше по халат и пушеше утринната си лула, която натъпкваше с остатъка от изпушения вечерта тютюн, събран и изсушен до печката. Както винаги, той ни прие спокойно и приветливо и поръча да донесат още яйца и шунка. След закуската той предложи на госта разредено уиски с вода и го покани да седне на канапето.

— Очевидно вие сте преживял нещо съвсем необикновено, господин Хатърсли — каза той. — Моля, поизлегнете се и се чувствайте като у дома си. Разкажете каквото можете, а като се изморите, спрете и се подкрепяйте с това средство, което е в чашата ви.

— Благодаря ви — отвърна моят пациент. — Аз се чувствувам много по-добре след превръзката, която ми направи вашият приятел, а след закуската силите ми се възстановиха напълно.

Затова ще се постарая да разкажа всичко по-кратко, тъй като не желая да губя от скъпоценното ви време. Мисля, че моят случай наистина е необикновен.

Холмс седна на стола и лицето му придоби оня уморен, равнодушен израз, с който прикриваше големия интерес, който проявяваше към всяка история от подобен вид. Аз седнах срещу него и двамата изслушахме разказа на инженера механик.

— Трябва да ви кажа, че родителите ми починаха, ерген съм и живея в мебелирана стая в Лондон. Професията ми е инженер-механик, а специалността ми е хидравликата. Придобих големи познания в продължение на седемгодишната си практика при Уинър и Матесън, собственици на голяма фирма в Гринич. Преди две години, след като завърших образованието си и получих от баща си наследство, заживях на Виктория стрийт и реших да работя самостоятелно. Мисля, че отначало не всяка работа потръгва. С мен беше същото. През тези две години ме викаха три пъти за консултации, а също така и веднъж за една дребна работа. За цялото това време приходът ми беше 27 фунта и 10 шилинга. Всеки ден аз чаках клиенти от 9 часа сутринта до 4 часа следобед и накрая загубих всякаква надежда. Но вчера, когато вече се готвех да изляза от кантората, помощникът ми ми съобщи, че някакъв господин ме търси по работа. Поех визитната картичка, на която беше написано: „Полковник Лайсандър Старк“. След помощника влезе и самият полковник — човек необикновено слаб и малко по-висок от среден ръст. Рядко можеше да се види такъв сух човек. От лицето му изпъкваха носът и брадата, а кожата се беше опънала по скулите. Но неговата мършавост явно не беше последица от някаква болест, а обикновено състояние. Той имаше жив поглед, твърда походка и уверено държание. Облечен беше просто, но чисто. Изглеждаше 40-годишен.

— Господин Хатърсли? — попита той с немски акцент. — Препоръчаха ви, господин Хатърсли, като човек, който не само е добър специалист, но и като човек, който умее да пази тайна. — При тези думи аз се поклоних, както би сторил всеки младеж, поласкан от такъв комплимент.

— Мога ли да зная кой е дал за мен такава добра атестация? — запитах аз.

— По-добре ще бъде сега да не говорим за това. От същия източник узнах, че нямате родители, не сте женен и живеете самичък в Лондон.

— Всичко това е вярно — отговорих аз. — Но все пак, кажете ми какво общо има това с професионалните ми качества. Нали искате да говорите с мен по работа?

— Без съмнение. Но вие сам ще се уверите, че моите въпроси имат връзка с всичко това. Имам за вас една професионална работа, но условието за нея е преди всичко абсолютна тайна, каквато може да се очаква обикновено от самотен човек.

— Ако ви обещая да запазя тайна, можете да бъдете уверен, че ще спазя думата си — казах аз.

Той ме погледна втренчено. Никога не бях виждал такъв поглед, изпълнен едновременно с подозрение и въпрос.

— И така, обещавате — каза той.

— Обещавам — отвърнах аз.

— Пълно мълчание отсега нататък, по време на посещението в дома ми и след това?

— Аз вече ви дадох дума.

— Отлично.

Изведнъж той скочи от мястото си, прелетя през стаята и разтвори вратата. Коридорът беше съвсем пуст.

— Всичко е наред. Помощниците и слугите много често имат навик да завират носа си в работите на своите господари.

След тези думи той седна и отново впи в мен своя пронизващ поглед. Почувствувах някакво отвращение, дори ме обхвана страх от особеното държание на този господин. Освен това се страхувах да не загубя клиента си и затова не можах да се удържа и направих жест на нетърпение.

— Постарайте се да ми обясните работата си, господине — казах аз, — времето ми е скъпо. — Бог да ми прости тези думи, но те неволно се изтръгнаха от устата ми.

— Бихте ли искали да получите 50 лири за работа, която ще трае една нощ? — запита той.

— Разбира се, че искам.

— Казвам една нощ, но всъщност работата едва ли ще трае повече от час. Аз просто искам да узная мнението ви за нашата хидравлична преса. Изглежда е повредена, но ако ни покажете къде е повредата, ние сами ще я отстраним. Какво мислите за моето предложение?

— Работата изглежда лека, а възнаграждението — превъзходно.

— Съвсем точно. Тогава елате тази нощ с последния влак.

— Къде?

— В Ейфорд, Бъркшир. Това е малко селище на границата с Оксфордшър и е на седем мили от Рединг. От Падингтънската гара тръгва влак, който пристига в Ейфорд около 11 часа и 15 минути.

— Отлично.

— Аз ще дойда да ви взема.

— Нима след това ще пътуваме с кола?

— Да, нашето селище е на около 7 мили от гарата.

— В такъв случай ще пристигнем не по-рано от полунощ. Обратен влак няма и ще трябва да прекарам нощта у вас.

— Да. Ще можем да ви настаним.

— Ще ми бъде твърде неудобно. Не мога ли да дойда по друго време?

— Решихме, че ще е по-добре да дойдете късно. Именно за да ви възнаградим за неудобствата, ние ви даваме хонорар, от който не биха се отказали и вашите професори. Разбира се, ако искате да се откажете, не е късно.

Аз помислих за петдесетте лири и за нуждата, която имам в момента от тях.

— Не мисля да се отказвам — казах аз. — С удоволствие ще изпълня вашата поръчка. Само ми кажете все пак, в какво ще се състои работата?

— Напълно логично е, че даденото от вас обещание възбуди любопитството ви. Ще ви обясня. Надявам се, че не ни подслушват.

— Разбира се. Никой не ни подслушва.

— Ето в какво се състои работата. Вероятно ви е известно, че грънчарската глина е доста ценна суровина и че в Англия тя се добива на много малко места.

— Чувал съм за това.

— Преди известно време си купих парче земя на около десет мили от Рединг. За мое щастие в едно от полетата открих богато находище от грънчарска глина. Само аз си знаех какво изпитах, когато вляво и вдясно от мен, в имотите на моите съседи, констатирах същите залежи, които простите хорица и не подозираха, че съществуват. Разбира се, в мой интерес беше да купя тези имоти, които моите съседи щяха да ми продадат без много пазарене. Отлично съзнавах, че това мое откритие беше със стойността на намиране на златни залежи при една разумна експлоатация на пластовете. Но за да купя тези имоти, ми бяха необходими средства, а аз ги нямах. Тогава занесохме хидравличната преса, която моите приятели ме посъветваха да купя, в дома ми и започнахме да преработваме глината. Разбира се, всичко се пази в пълна тайна, защото разчуе ли се, прощавай, покупка на имоти и прочие. Затова ви помолих да не казвате никому, че ще пътувате за Ейфорд. Надявам се, че напълно ме разбирате?

— Напълно — отговорих аз. — Единственото, което не можах да разбера от вашия разказ, е защо ви е дотрябвала хидравлична преса за добиване на глина. Доколкото ми е известно, за добиването на глина е необходимо само да се копае.

— Да — небрежно проговори полковникът. — Знаете ли, имаме си свой начин. Ние пресоваме глината във формата на тухли, за да не възбудим подозрение. Но това е подробност. Както виждате, господин Хатърсли, аз ви разказах всичко. Доверих ви се извънредно много.

Като каза това, той стана и прибави:

— И така, чакам ви в Ейфорд в 11 часа и 15 минути.

— Непременно ще дойда.

— И никому нито дума.

Той ме изгледа с неговия пронизващ поглед, после ми подаде ръка и бързо излезе от кантората.

Когато останах сам и започнах хладнокръвно да обмислям предложението, моето недоумение нарасна още повече. От една страна, разбира се, бях доволен от хонорара, който беше десет пъти по-голям от този, който аз бих поискал, а също така сполучливата поправка би ми довела и други клиенти. От друга страна, си мислех, че за една глупава глина не беше необходимо да се ходи посред нощ, още повече че лицето и държанието на този мой работодател не ми направиха особено добро впечатление. Учудваше ме също така неговото опасение, че ще разкажа някому за моето пътуване. Но в края на краищата реших да се отърва от страховете и опасенията си, вечерях добре, отидох на Падингтънската гара, без да споделям с някого нито дума, и седнах във вагона. В Рединг трябваше да сменям влака и така, малко след 11 часа, като единствен пътник слязох на малката, слабо осветена и пуста гара. На перона стоеше само сънлив железничар с фенер в ръката. Видях също така, че ме чака моят следобеден познайник. Той мълчаливо ме хвана за ръката и ме настани във файтон, чиято вратичка беше предварително отворена. След това спусна перденцата и ние потеглихме толкова бързо, колкото можеше да тича конят.

— Един кон ли беше? — попита Холмс.

— Да, един.

— Не забелязахте ли какъв беше цветът му?

— Когато сядах във файтона, при светлината на фенера забелязах, че беше червен.

— Уморен ли беше, или не?

— Стори ми се съвсем бодър и добре почистен.

— Благодаря ви. Моля, продължете разказа си. Много е интересен.

— Пътувахме близо час. Полковник Старк ми казваше, че до имота му има седем мили. Но ако съдим по времето и скоростта, сигурно бяхме изминали дванадесет. През цялото време полковникът мълчеше. Когато се опитвах да погледна косо към него, усещах втренчения му поглед върху себе си. Пътят, по който пътувахме, не беше особено добър и файтонът доста друсаше. Опитвах се да погледна наоколо, но прозорците бяха матови и само от време на време покрай нас минаваха някакви светлинки. Понякога, за да разсея мълчанието, се опитвах да кажа нещо, но полковникът ми отговаряше едносрично и аз предпочитах да замълча. Най-сетне друсането престана, файтонът тръгна по равен пясъчен път и след това спря. Бяхме пристигнали. Полковник Лайсандър Старк скочи и бързо ме поведе в преддверието. От файтона ние веднага се намерихме в къщата и аз не можах да хвърля поглед върху външния вид на постройката. Едва влязохме, полковникът затвори вратата, през която успях само да чуя слабия звук на отдалечаващия се файтон. Вътре беше съвсем тъмно и домакинът, мърморейки нещо, започна да търси кибрит. Неочаквано в края на коридора се отвори врата и се появи ивица златиста светлина. Ивицата растеше все повече и повече и накрая видях една жена. Тя държеше лампата почти над главата си и ни гледаше. Видях, че беше доста красива и носи рокля от скъп плат. Тя зададе на чужд език някакъв въпрос. Моят спътник доста начумерено й отговори нещо, при което тя трепна и видимо се развълнува. Полковник Старк се приближи до нея, прошепна й нещо, след това я оттласна към стаята, като й взе лампата от ръцете.

— Бъдете така добър и почакайте тук минутка — каза ми той, като отвори друга врата.

Това беше малка, просто наредена стая. В средата се намираше малка кръгла маса, върху която имаше няколко книги на немски език. Полковникът остави лампата върху хармониума до вратата.

— Няма да се бавя — рече той и изчезна в тъмния коридор.

Аз разгледах книгите. Две от тях бяха от някаква област на науката, а останалите — стихове. Това установих, въпреки че познанията ми по езика не биха могли да се нарекат и елементарни. После се приближих до прозореца, като се надявах да разгледам местността, но се оказа, че отвън има тежки дъбови капаци, заковани навярно със здрави гвоздеи. В къщата цареше безмълвие. Само от коридора се долавяше тихото цъкане на старинен часовник. Завладя ме силно чувство на безпокойство. Какви бяха тези немци? Какво правят в тази чудновата и глуха местност? Къде съм всъщност? Знаех, че се намирам на около десет мили от Ейфорд, но в каква посока? Може би съм близо до Рединг или някой друг град и сигурно не е така уединено, както си го представях. По околната тишина заключавах, че сигурно се намирам в чифлик. Аз се заразхождах из стаята, като си тананиках наум, за да си вдъхна кураж. Вече ми ставаше ясно, че не току-така ще получа петдесетте лири. Изведнъж вратата на стаята безшумно се отвори и на прага застана жената. Жълтата светлина на моята лампа озари тъмния коридор и падна върху нейното красиво, пълно с тревога лице. Веднага забелязах, че трепери от страх, и сърцето ми изстина. Тя ми даде знак да мълча и ми пошепна на лош английски няколко думи, като през цялото време се оглеждаше назад:

— Аз бих си отишла — каза тя, като се стараеше да говори спокойно. — Бих си отишла. Не бих останала тук. Тук за вас няма нищо добро.

— Но, госпожо — възразих аз. — Още не съм изпълнил това, заради което съм дошъл. Още не съм видял машината.

— Не трябва да чакате — продължи тя. — Можете да излезете през вратата; никой няма да ви попречи.

Аз се усмихнах и поклатих отрицателно глава. И неочаквано, като изостави всякаква сдържаност, тя се приближи до мен, чупейки ръце:

— За Бога! Вървете си, докато не е станало късно!

Аз съм упорит по природа и всякакво препятствие само ме амбицира. Помислих за петдесетте лири награда, за уморителното пътуване и за неприятната нощ, която ме очаква. Нима всичко току-така ще трябва да пропадне, без да свърша работа и без да си получа възнаграждението? Може би тази жена е луда? Тя наистина ме изплаши, но аз се съвзех, поклатих глава и заявих, че мисля да остана тук. Тя искаше да каже още нещо, но в това време горе се чу затваряне на врата, стъпки, след което тя се вслуша, плесна отчаяно с ръце и изчезна така бързо и безшумно, както се появи. В стаята влезе полковник Лайсандър Старк заедно с един нисичък господин с прошарена брада и двойна гуша. Полковникът ми го представи под името господин Фъргюсън.

— Мой секретар и управител — каза Старк. — Струва ми се, че бях затворил вратата, когато излязох от стаята. Боя се да не настинете.

— Напротив — отвърнах аз. — Сам отворих вратата, защото е много задушно.

Той ми хвърли поредния подозрителен поглед, след което каза:

— Може би ще бъде добре да пристъпим веднага към работа. Ние с господин Фъргюсън ще ви покажем пресата.

— Трябва ли да си вземам шапката?

— О, не, пресата е вътре.

— Как? Нима добивате глина вътре в къщата?

— Не, разбира се. Тук само я пресоваме. Но хайде, моля ви. На нас ни е нужно само да прегледате пресата и да кажете къде е повредата.

Тръгнахме по стълбите нагоре. Отпред вървеше полковникът с лампата, следваше го Фъргюсън и най-накрая се движех аз.

Старата къща представляваше цял лабиринт от коридори, проходчета и извити стълби. Виждаха се тесни вратички, чиито прагове се бяха изтрили от употреба. Никъде не се забелязваше нито покъщнина, нито пътеки. Мазилката се ронеше от стените, по които се виждаха зелени петна от влага. Аз се мъчех да бъда спокоен, но не забравях предупреждението на младата жена, макар да го считах за излишно и внимателно наблюдавах спътниците си. Фъргюсън беше намръщен, мълчалив човек, но от малкото думи, които произнесе, разбрах, че ми е съотечественик. Най-после полковник Старк се спря пред една от малките вратички и я отвори. Въведе ме в малка стаичка, в която с мъка биха се побрали трима души. Фъргюсън остана отвън.

— Сега се намираме точно под хидравличната преса — каза полковникът — и би се получила лоша шега, ако някой реши да я пусне в движение. Таванът на стаичката всъщност е буталото, което се спуска и издига. Силата му е няколко тона, а подът е метален. Отвън се намират страничните тръби, които отвеждат водата по познатия ви начин. Машината не работи добре и вие сигурно ще се потрудите, за да ни кажете къде е повредата.

Аз взех от него лампата и внимателно разгледах пресата. Тя бе доста голяма и с големи възможности по отношение натиска, който можеше да упражни. Натиснах лоста и по съскащия звук, който се появи, разбрах, че има теч в един от страничните цилиндри. При по-нататъшния оглед установих, че каучуковият уплътнител в горния край на буталото е изместен. Това беше причината за отслабването работата на пресата и аз обясних всичко. Полковникът и Фъргюсън слушаха много внимателно и ми зададоха няколко практически въпроса. След това се върнах от коридора в стаичката и отново заразглеждах пресата, за да задоволя любопитството си. Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че цялата история с глината е явна измислица. Изобщо глупаво беше да се предполага, че такава мощна преса е монтирана тук за преработка на някаква си глина. Стените на стаичката бяха дървени, но подът беше метален и както ми се стори, покрит с метални стърготини. Аз се наведох, за да ги разгледам, но изведнъж чух сподавено възклицание на немски и разбрах, че полковникът ме наблюдава.

— Какво правите там? — запита ме той.

Съзнанието, че ме мамят, ме ядоса.

— Любувам се на вашата глина и мисля, че бих могъл да ви дам по-добър съвет, ако знаех истинското предназначение на тази машина — отвърнах аз и веднага се разкаях за думите си. Лицето на полковника доби зловещ израз, а в очите му затанцуваха зли пламъчета.

— Отлично — каза той. — Ще се запознаете изцяло с тази преса.

Той се дръпна назад, затръшна вратата и завъртя ключа отвън. Аз се хвърлих напред, задърпах бравата, но усилията ми останаха напразни.

— Полковник! Полковник! Пуснете ме!

Неочаквано в окръжаващата ме тишина аз дочух звук, от който изстинах. Задвижиха се лостовете и засъска повреденият цилиндър. Полковникът беше пуснал пресата в движение! Лампата стоеше на същото място, където я бях оставил, когато разглеждах машината. При нейната светлина аз видях, че черният таван започна да се спуща бавно към мен. Знаех силата на машината и разбрах, че само след минута от мен щеше да остане една безформена маса. Отново се хвърлих върху бравата, задърпах я отчаяно, виках името на полковника, но шумът на лостовете заглушаваше гласа ми. Таванът беше само на половин метър от главата ми и с ръка можех да пипна повърхността му. Аз вече се чудех как да застана, за да бъде смъртта по-малко болезнена. Ако легнех с лице към пода, буталото щеше да ме притисне откъм гърба. Изтръпнах само при мисълта за това. Може би по-добре би било да легна по гръб? Но ще имам ли сили да гледам как таванът постепенно се спуска върху тялото ми? Вече не можех да стоя изправен, когато забелязах нещо и лъчът на надеждата нахлу в съзнанието ми. Вече казах, че подът и таванът бяха метални, а стените от дъски. Това, което бях забелязал, беше тясна ивица светлина между две от дъските на стената. Ивицата ставаше все по-широка и по-широка, като че ли някой движеше дъската. В първия миг не повярвах, че съдбата ми изпраща вратичка за спасение. Проврях се през направения процеп, хвърлих се и паднах на пода на коридора почти в безсъзнание. След малко трясъкът от раздробената лампа и звукът на метала ми показаха от каква опасност съм се спасил. Свестих се от това, че някой ме дърпаше за ръкава, за да стана от каменния под, където бях паднал. Взрях се. Над мен се беше привела жена. С лявата си ръка ме дърпаше за ръкава, а с дясната държеше запалена свещ. Познах добрата жена, която ме съветваше да бягам, а аз така глупаво пренебрегнах съвета й. Но сега не повторих грешката си. Аз станах, залитайки, от пода и се завтекох след нея към витата стълба, която водеше надолу. В този миг чухме стъпки и два гласа, които разговаряха. Моята спътница спря и се огледа отчаяно наоколо. След това отвори вратата на спалнята. Лунните лъчи осветяваха ярко стаята.

— Това е единственият път за спасение — каза тя. — Високо е, но може би ще успеете да скочите, без да се нараните!

Едва беше изрекла тези думи, в края на коридора се появи светлина, при която успях да позная сухата фигура на полковник Старк. Той тичаше с фенер в едната ръка и някакво оръжие в другата — заприлича ми на сатър или някакъв подобен месарски нож. Аз бързо се спуснах към прозореца, отворих го и погледнах надолу. Колко хубава изглеждаше градината на лунна светлина! Какво спокойствие цареше наоколо! Височината не беше повече от тридесет стъпки. Качих се на прозореца, но не се решавах да скоча. Искаше ми се да разбера какво ще стане с жената, какво ще й стори преследващият ме негодник. Ако би дръзнал да й стори нещо лошо, бях готов да рискувам живота си, за да й помогна. Докато си мислех това, той влезе в стаята, като я тласна настрани от вратата, където беше застанала. Тя го хвана за ръцете, желаейки да му попречи, и извика на английски:

— Фриц! Фриц! Не забравяйте какво ми обещахте последния път! Казахте ми, че онова никога няма да се повтори! Той ще мълчи! Той няма да ви издаде!

— Вие сте луда, Елиза! Вие ще ни погубите! Той видя толкова много! Пуснете ме!

Той я избута настрани, с две крачки се намери до прозореца и замахна с големия нож. Аз вече се бях спуснал от другата страна и като се държах с една ръка за перваза, висях във въздуха. Тогава той ме удари. Почувствувах тъпа болка, пуснах се и паднах в градината. Веднага скочих на крака и с всички сили се спуснах да бягам между храсталаците, тъй като отлично разбирах, че опасността продължава да ме грози. Изведнъж почувствувах невероятна слабост, погледнах ръката си, която ме болеше, и едва сега видях, че ми липсва палецът, а кръвта шуртеше. Спрях, за да си превържа раната с кърпа, но в ушите ми нещо забуча и паднах в безсъзнание сред розовите храсти. Не зная колко време беше минало, но когато се свестих, луната беше залязла и настъпваше светло утро. Дрехите ми бяха мокри от росата, а целият ми ръкав беше напоен с кръв. Болката ми припомни случилото се и скочих на крака, с желание да продължа да тичам. За мое учудване, когато се огледах наоколо, не видях нито къщата, нито градината. Бях лежал край някакъв жив плет близо до железопътната линия. Наблизо се виждаше голямо здание, което се оказа самата гара, на която бях пристигнал снощи. Ако не беше страшната рана, можех да реша, че всичко е било само кошмар.

Отидох на гарата и попитах кога има влак и за къде. Отговориха ми, че след един час има влак за Рединг. Дежурен беше същият железничар, който снощи беше на перона. Попитах го познава ли полковник Лайсандър Старк, на което той отговори отрицателно. Забелязал ли е снощи чакащия ме файтон? Не, не беше го забелязал. Има ли полицейски пост наблизо? Да, на три мили оттук. Чувствах се прекалено слаб, за да извървя това разстояние, и затова реших да съобщя за всичко на полицията в Лондон. Пристигнах малко след шест часа, отидох при лекаря да ме превърже. Той има добрината да ме доведе тук. А сега аз слагам цялата тази история във вашите ръце и като се осланям на вас, ще изпълня всичко, каквото ме посъветвате.

След края на този необикновен разказ и тримата замълчахме известно време. После Холмс свали от полицата един голям том, който съдържаше голямо количество изрезки от вестници.

— Ето нещо, което ще ви заинтересува — каза той. — Преди около три години тази обява се появи във всички вестници. Слушайте:

— На 9 т.м. изчезна господин Джереми Хейлинг, 26-годишен, инженер-механик, специалност хидравлика. От дома си излязъл в 10 часа вечерта и оттогава не е бил забелязан никъде. Бил е облечен…

— И прочие, и прочие — продължи Холмс. — Вероятно това е бил последният път, когато полковникът е имал нужда да му се поправи пресата.

— Господи! — извика моят пациент. — Ето какво са значели думите на добрата жена!

— Безсъмнено. Полковникът е бил отчаян човек, готов да заличи всички следи. Той е бил като онези пирати, които избиват пленените на кораба, за да нямат свидетели на злодеянията си. Но не трябва да губим ценно време! Ако можете да пътувате, да отидем най-напред в полицейския участък, а след това — в Ейфорд.

След три часа ние вече седяхме във влака на път от Рединг за малкото бъркширско селце. Шерлок Холмс, Хатърсли, инспекторът Биърдсли, един цивилен господин и аз. Биърдсли разтвори на коленете си карта на графството и начерта кръг с център Ейфорд.

— Ето — рече той. — Този кръг е описан с радиус десет мили около селото. Мястото, което търсим, трябва да се намира някъде вътре в този кръг. Струва ми се, че казахте десет мили?

— Да, един час път — отвърна Хатърсли.

— И вие мислите, че докато сте били в безсъзнание, те са ви носили по целия път?

— Сигурно е така. Смътно си спомням, че ме повдигнаха и носеха някъде.

— Едно не мога да разбера. Когато са ви намерили в градината, защо са ви пощадили — казах аз. — Дали жената се е намесила, за да омилостиви негодника?

— Кой знае. Никога не бях виждал по-свирепо лице.

— Много скоро всичко ще се разясни — каза Биърдсли. — Ето, начертал съм кръга. Искам да зная в коя точка се намират хората, които търсим.

— Мисля, че мога да ви посоча тази точка — рече Холмс.

— Наистина ли? — каза инспектор Биърдсли. — Значи вие вече имате определено мнение. Ще видим кой е съгласен с вас. Аз мисля, че къщата се намира на юг, понеже там местността е пустинна.

— Аз мисля, че е на изток — рече моят пациент.

— Според мен — на север — каза цивилният. — Там има няколко тихи селца.

— Аз считам, че е на запад — намесих се аз. — Там няма хълмове, а нашият приятел каза, че файтонът е пътувал по равен път.

— Четири посоки — четири различни мнения — рече със смях инспекторът. — Към кого се присъединявате, господин Холмс?

— Вие всички грешите.

— Но как е възможно това?

— Възможно е. Ето къде ще ги намерим.

И Холмс посочи центъра на кръга.

— Ами дванадесетте мили път? — озадачен запита Хатърсли.

— Шест мили в едната и шест мили в обратната посока. Вие сам казахте, че конят никак не е бил уморен, когато сте седнали във файтона. Възможно ли е да не е бил никак изморен, ако е изминал дванадесет мили път?

— Да, това би могло да бъде хитрост от тяхна страна — забеляза Биърдсли. — Струва ми се, че имаме работа с отчаяни бандити.

— Разбира се — каза Холмс. — Това са фалшификатори на монети. Пресата им е нужна, за да получават смес, която употребяват вместо сребро.

— На нас ни е добре известно, че съществува организация от изкусни фалшификатори на монети — отбеляза Биърдсли. — Бяха пуснати в обръщение хиляди монети от половин лира. Следите стигаха до Рединг и оттам се губеха. Струва ми се, че благодарение на щастливата случайност сега сме попаднали на вярна диря.

Инспекторът остана излъган. Престъпниците не попаднаха в ръцете на правосъдието. Когато наближихме гара Ейфорд, забелязахме огромен стълб дим зад една китна гора. Димът се виеше нагоре като перо от щраус.

— Някаква къща ли гори? — запита инспекторът, когато влакът с пъшкане спря на гарата.

— Да, господине — отговори началник-гарата.

— Чия е къщата?

— На доктор Бичър.

— Кажете, моля ви — намеси се Хатърсли, — доктор Бичър не е ли един много слаб германец с тънък и дълъг нос?

Началникът на гарата се разсмя.

— Не, господине. Доктор Бичър е англичанин и тук в окръга няма човек с по-кръгло шкембе. Но при него живее някакъв чужденец — струва ми се, пациент, на когото не би навредил един хубав бъркширкски бифтек.

Човекът още говореше, а ние вече се бяхме спуснали към мястото на пожара. Върху невисок хълм стърчеше голяма постройка, от чиито прозорци излизаха пламъци и пушек. Три пожарни цистерни напразно се мъчеха да потушат огъня.

— Тук е! — извика Хатърсли. — Ето алеята, посипана с пясък, това са розовите храсти, където припаднах. А това там е прозорецът на втория етаж, от който скочих.

— Все пак вие сте отмъстен — каза Холмс. — Няма съмнение, че дървените стени са се запалили от разлятата газ на строшената лампа при спускането на тавана. Залисани с вашето преследване, престъпниците късно са забелязали това. Сега внимателно се вгледайте в тълпата — някои от вашите познайници случайно не се ли намират между хората? Макар че, ако питате мен, те би трябвало да бъдат на стотина мили оттук.

Опасенията на Холмс се сбъднаха. Нищо повече не се чу за красивата жена, свирепия германец и закръгления англичанин. Рано сутринта един селянин срещнал кола с хора, а багажът се състоял от грамадни куфари. Това станало по пътя за Рединг. След това всички следи изчезнаха и дори Холмс, въпреки своето умение, не успя да ги открие.

Пожарникарите, които все пак се справиха със стихията, останаха удивени от странното устройство на къщата, а най-учудени бяха, когато на перваза на прозореца на втория етаж откриха един човешки палец. Към залез-слънце обаче конструкцията на постройката не издържа и покривът рухна, като превърна всичко в развалини. Освен няколко детайла и железни тръби от пресата, която струваше толкова скъпо на нашия познат, не можа да се открие нищо друго. В пристройката откриха голямо количество никел и олово, но нито една монета. Явно престъпниците бяха успели да натъпчат всичко в големите куфари, за които говореше селянинът.

Ние нямаше и да разберем по какъв начин Хатърсли се е намерил далеко от мястото на припадъка, ако по пътя не бяха останали следи. Ясно се бяха очертали два вида стъпки — на малък крак, очевидно на младата жена, и други — твърде големи. Вероятно това е бил мълчаливият англичанин — по-малко смел от съдружника си или пък по-страхлив от него. Той беше помогнал на жената да отнесат тялото на Хатърсли.

— Печална работа — каза младият инженер, когато сядахме във влака. — Изгубих си палеца и петдесетте лири, а какво спечелих?

— Преди всичко опит — със смях отговори Холмс. — Но вижте, ако започнете да разказвате тази история, вие ще можете винаги да си спечелите име на превъзходен събеседник!

Тигърът от Сан Педро

Глава I
Скот Екълс

Както се вижда от моите записки, това се случи през един навъсен и ветровит ден в края на март 1892 година. Някъде около обед Холмс получи телеграма и веднага надраска отговор. Той не промълви нито дума, но явно съдържанието й занимаваше съзнанието му, защото след като изпрати отговора, той застана срещу печката, замислено смучейки лулата си, като хвърляше поглед към телеграмата. Изведнъж той се извърна към мен с весели пламъчета в очите.

— Предполагам, Уотсън, че на вас мога да разчитам като на майстор на словесността — промълви той. — Какво разбирате под термина „безсмислен“?

Той поклати глава.

— Тук трябва да влизат и други понятия — трагичен, страшен. Спомнете си някои от вашите разкази, с които вие награждавахте нашето изстрадало общество, и веднага ще се съгласите колко често престъплението е било съпроводено от куп безсмислени наглед подробности. Спомнете си за „съюза на червенокосите“. Отначало историята изглеждаше безсмислена, а завърши с грабеж. А петте портокалови зърна? Веригата от несвързани, лишени от всякакъв смисъл случки ни доведе накрая до разкриването на банда убийци. Не, не, тази дума, според мен, обещава много.

— Тя ли е използвана в телеграмата? — попитах аз.

Холмс я прочете на глас.

„Току-що с мен се случи във висша степен невероятно и до глупост безсмислено приключение. Мога ли да се посъветвам с вас?

Скот Екълс, пощенска станция Чаринг Крос.“

— Мъж или жена?

— Мъж, разбира се. Една жена никога не би изпратила телеграма с платен отговор. Тя би дошла сама тук.

— Ще се срещнете ли с него?

— Драги Уотсън, не забелязвате ли колко всичко ми е дотегнало, след като изпратихме в затвора полковник Каръдърс. Умът ми е като машина, която се разпада, ако не се употребява за целта, за която е създадена. Животът стана най-обикновен, вестниците — постни, романтиката и приключението изчезнаха, както изглежда, дори от света на престъпниците. Как можете след всичко това да ме питате дали ще се заема с решаването, макар и на най-простата задача? Но, ако се не лъжа, ето го и нашия клиент.

По стълбището се чуха отмерени стъпки и след минута в стаята влезе висок, здрав човек, с побелели коси и с израз на достойнство на лицето. Начинът му на живот се четеше ясно в строгите черти, както и в гордото му държание. Цялата му външност, като се започне от походката и се завърши с очилата със златни рамки, говореше, че той е консерватор, добър християнин и отличен гражданин. Но вроденото му самообладание явно беше нарушено от някакво преживяване, което бе оставило следите си в разрошените му коси, искрящи очи, зачервени бузи и бързия му възбуден говор.

— С мен се случи във висша степен странна и неприятна случка, господин Холмс — започна той. — Нито веднъж през целия ми живот не беше ми се случвало да попадна в такова положение. То е до най-голяма степен фалшиво, неестествено и оскърбително за мене. Аз съм длъжен да търся някакво обяснение.

Той пъхтеше и се задъхваше от раздразнение.

— Моля ви седнете, господин Скот Екълс — успокояващо заговори Холмс. — Мога ли най-напред да ви запитам, защо решихте да дойдете при мен?

— Вижте какво, господине, в началото ми се струваше, че тази работа не е за полицията, но като изслушате фактите, ще се съгласите, че не мога да оставя нещата така, както са. Аз решително не изпитвам никаква симпатия към съюза на частните детективи, но като чух вашето име…

— Напълно разбрах мисълта ви. Сега, второ — защо не дойдохте при мене веднага?

— Какво искате да кажете?

Холмс погледна часовника си.

— Сега е три и четвърт — каза той. — Телеграмата ви е изпратена в един. Но човек, като погледне облеклото ви, ще разбере, че вълнението ви е обхванало в мига, в който сте се събудили.

Клиентът ни приглади разрошената си коса и прокара пръсти по небръснатата си брада.

— Прав сте, господин Холмс. Днес съвсем и не съм мислил за тоалета си. Бях много доволен, че успях да се измъкна от тази къща. Преди да дойда при вас, се отбих в агенцията за комисионни услуги, където ми казаха, че наемът за вилата бил плащан редовно от господин Харкин и че с Уистъриъ[1] Лодж всичко е наред.

— Е, е, господине, вие приличате на моя приятел Уотсън, който има лошия навик да започва разказа за някоя случка откъм края — със смях отбеляза Холмс. — Бъдете добър да подредите мислите си и да ни разкажете ясно и последователно какви са тези обстоятелства, които са ви накарали да излезете от къщи за съвет и помощ несресан и полуоблечен, с домашни обувки и с разкопчана жилетка.

Нашият посетител погледна объркано външността си, неотговаряща на благоприличието.

— Убеден съм, че не изглеждам както трябва, господин Холмс. Мисля, че подобна небрежност едва ли се е случвала с мене досега. Но аз ще ви разкажа цялата тази чудна случка, след което, сигурен съм, че ще ме извините с готовност.

Но разказът му беше прекъснат в самото начало. Най-напред на улицата, а после пред вратата се дочу шум и госпожица Хъдзън въведе двама души, атлетично сложени, единият от които ни беше много добре известен под името инспектор Грегсън от Скотланд Ярд. Той беше енергичен, любезен и много способен в границите на специалността си служител. След като стисна ръка на Холмс, той ни представи другия новодошъл, като го назова инспектор Бейнс от Съри.

— Ние търсим него и нашето преследване е в тази посока. — И той посочи с очите си на булдог към нашия посетител. — Вие ли сте господин Джон Скот Екълс от Понхайм Хаус в графство Лий?

— Да.

— Ние ви следим цяла сутрин.

— Вие, разбира се, сте го проследили благодарение на телеграмата, която той ми изпрати — каза Холмс.

— Точно така, господин Холмс. Ние го настигнахме в пощенската станция Чаринг Крос и ето ни тук.

— Но защо ме следите? Какво ви е нужно?

— Искаме, господин Скот Екълс, да установим причините за смъртта, настъпила тази нощ, на господин Алоис Гарсия от Уистъриъ Лодж до Ишър.

Нашият клиент скочи от стола и се облещи от учудване. От изуменото му лице избяга всякаква червенина.

— Умрял? Казвате, че е умрял?

— Да, господине. Той е мъртъв.

— Но как? Случайност?…

— Убийство.

— Милостиви боже! Това е ужасно! Вие… може би вие ме подозирате…

— В джоба на убития открихме писмо, написано от вас. От съдържанието на писмото разбрахме, че сте имали намерение да прекарате миналата нощ в неговия дом.

— Да, аз наистина я прекарах там.

— Наистина ли? Вие наистина прекарахте ли нощта там?

И в ръцете на инспектора се появи неизбежният служебен бележник.

— Потърпете малко, Грегсън — каза Шерлок Холмс. — Вашите усилия са насочени към получаването на ясни и точни показания, така ли е?

— А служебният ми дълг изисква да предупредя господин Скот Екълс, че всичко, което ще ни каже, може да бъде използвано в съда против него.

— Господин Екълс се канеше да ни разкаже всичко, малко преди да дойдете. Аз мисля, Уотсън, че на господина няма да му навреди малко разредено уиски. А след това, господине, ще ви моля да продължите разказа си пред увеличената аудитория, все едно че не сме ви прекъсвали.

Нашият гост изпи уискито и червеният цвят отново заигра по страните му. Поглеждайки боязливо бележника на инспектора, той започна чудния си разказ.

— Аз съм ерген — започна той — и като човек, който се движи в обществото, имам много приятели. Между тях е и семейството на един бивш пивовар, на име Мелвил, което живее в Албърмейл Меншън в Кенсингтън. Преди няколко седмици у тях, по време на обяд, се запознах с един млад човек — Гарсия, вероятно от испански произход. Доколкото разбрах, той поддържаше някакви връзки с испанското посолство. Говореше отлично английски, беше много любезен и възпитан и беше толкова красив, че до момента не съм виждал такава мъжка красота. По някакъв начин ние се сприятелихме. Изглежда съм му се понравил още при запознаването ни и два дена след първата среща той вече ми дойде на гости в Лий. Нашата дружба продължи, в резултат на което той ме покани да му гостувам за няколко дни в Уистъриъ Лодж между Ишър и Оксхот. Снощи, възползувайки се от поканата, бях вече в Ишър. Той и по-рано ми говореше за своята прислуга. Имаше си верен слуга — съотечественик, който говореше отлично английски. По неговите думи, Гарсия имаше още и готвач, чудесен готвач, когото бе открил по време на пътуванията си. Помня, че той ми обърна внимание върху странния състав на прислугата си в тази къща в сърцето на Съри и аз се съгласих с него, въпреки че не знаех, че тази прислуга щеше да се окаже много по-странна, отколкото си мислех в началото. Отидох дотам с файтон — мястото беше на две мили южно от Ишър. Къщата беше добре разположена — тя беше встрани от пътя и към нея водеше алея, която плавно завиваше и бе оградена с вечно зелени храсти. Това беше старо, готово да се събори здание, докарано до това състояние от занемареност. Когато файтонът ми премина по обраслата с трева алея и се насочи към опръсканата с кал врата, аз се запитах дали постъпвам разумно, отивайки на гости у човек, когото така малко познавам. Домакинът ми отвори лично и ме посрещна много сърдечно. Предаде ме на един мургав слуга, меланхоличен тип, който след като ми взе багажа, ме отведе до определената за мен спалня. Вечеряхме само двамата и макар Гарсия да се мъчеше да бъде занимателен, неговите мисли сякаш бяха много надалеч, а и говорът му беше недостатъчно свързан и бърз, та едва го разбирах. От време на време тропаше с пръсти по масата, хапеше нокти и изобщо проявяваше признаци на нетърпение. Нищо в обстановката, а още по-малко присъствието на мълчаливия слуга можаха да внесат оживление в нашата вечеря. Уверявам ви, че многократно през цялата вечер аз се молех на небето да ми изпрати някакъв предлог, който би ми дал възможност да се намеря отново в Лий. Сега си спомням нещо, което би имало отношение към вашето разследване, господин инспекторе. Тогава аз и не помислих за тази случка. Малко преди да приключим вечерята, слугата предаде на домакина някаква бележка. След като я прочете, той стана още по-разсеян. Пушеше цигара след цигара и изостави всякакъв опит да поддържа разговора, като се задълбочи в мислите си. Останах много доволен, когато към 11 часа получих възможността да отида да спя. Малко след като бях изгасил светлината, Гарсия потропа на вратата и ме попита не съм ли звънял. Казах му, че не съм. След като се извини за безпокойството, той ми поясни, че вече било един часът след полунощ. След това съм заспал и смея да ви уверя, спал съм отлично цялата нощ. Сега вече наближавам към най-интересната част от моя разказ. Събудих се при пълна дневна светлина. Бях помолил да ме събудят в осем часа и останах учуден от това невнимание. Скочих от леглото и позвъних за слугата, но напразно. Няколко пъти звънях, но със същия успех. Помислих си, че звънецът е повреден. Навлякох дрехите си и доста раздразнен се спуснах по стълбите, за да поръчам да ми донесат гореща вода. Представете си моето учудване, когато констатирах, че в къщата няма жива душа. Отидох в преддверието и извиках колкото ми глас държи. Отговор не последва. Започнах да тичам от стая в стая. Домакинът ми беше показал своята стая. Почуках на вратата. Никой не ми отговори. Натиснах дръжката на вратата. Стаята беше празна, леглото непобутнато. Всички бяха излезли. Чужденецът домакин, чужденецът слуга, чужденецът готвач — всички бяха изчезнали през нощта. Такъв беше финалът на моето гостуване в Уистъриъ Лодж.

Шерлок Холмс потриваше ръце, подсмиваше се рязко, като прибавяше този случай към своята сбирка от странни и невероятни истории.

— Вашето приключение, драги господине, решително е единственото по рода си — отбеляза той. — Ще ми позволите ли да ви попитам какво предприехте по-нататък?

— Бях страшно ядосан. Първата ми мисъл беше, че съм станал жертва на глупава шега. Прибрах си нещата в пътната чанта, затръшнах вратата и тръгнах пеша към Ишър. Обърнах се към фирмата „Алън & Брадърс“, занимаваща се с недвижими имоти, и разбрах, че вилата е дадена под наем именно от тях. Помислих си по този повод, че цялата случка едва ли е някаква глупост, насочена против мен, и че същността на въпроса стои на плоскостта на плащането на наема. Тъй като сега е краят на март, тъкмо е време за плащането на наема за първата четвърт от годината. Изоставих незабавно това предположение, тъй като представителят на фирмата ме увери, че наемът е предплатен. Веднага отидох в града направо в испанското посолство. Личност с името Гарсия не им беше известна. Отправих се у Мелвил, у когото се бяхме запознали с чужденеца. Оказа се, че той знае за него не повече от мене. Накрая, след като получих телеграфен отговор на моето запитване до вас, дойдох тук, защото зная, че само вие можете да дадете отговор и съвет в трудните житейски лабиринти. Но сега, господин инспекторе, от вашите думи разбрах, че вие бихте могли да продължите моя разказ и че се е случило нещо много трагично. Искам да ви уверя, че всяка казана от мен дума е чиста истина и че не зная нищо повече за съдбата на този човек. Освен това ще прибавя, че моето искрено желание е да помогна по всякакъв начин на закона.

— Вярвам ви, господин Скот Екълс, вярвам ви — каза инспектор Грегсън. — Но аз съм длъжен да удостоверя, че всяка ваша дума съвпада с отбелязаните от нас факти. Вие например ни разказахте за бележката, подадена по време на вечерята. Не успяхте ли да забележите какво стана с нея?

— Разбира се, че забелязах. Той я хвърли в огъня.

— Какво ще кажете за това, господин Бейнс?

Глава II
Инспектор Бейнс

Провинциалният детектив беше висок човек с червендалесто месесто лице, грубите черти на което се смекчаваха от необикновено изразителните очи, скрити от тежко надиплените клепки и скули. Той се усмихна и извади от джоба си къс избеляла хартия.

— Печката е имала решетка и тя е задържала хартията. Аз успях да намеря този пощаден от огъня край на бележката.

Холмс одобрително се усмихна.

— Навярно сте разгледали всичко много внимателно, щом сте успели да намерите това парче хартия.

— Да, господин Холмс. Това е станало привичка в мен. Може ли да се прочете, господин Грегсън?

Лондончанинът кимна с глава.

— Бележката е написана на проста восъчна хартия без водни знаци. Размер — четвърт лист. Била е срязана на две, а с помощта на остри ножици — сгъната три пъти и запечатана с червен восък, сложен набързо и натиснат с някакъв плосък, овален предмет. Адресирана е до господин Гарсия, Уистъриъ Лодж. Съдържание: „Нашите собствени цветове — зелен и бял; зеленият е открит, белият — закрит. Главното стълбище, първият коридор, седмото отдясно, зеленият плат. Да помага Бог. Д.“ Почеркът е женски, написано е с остро стоманено перо, но адресът е изписан или с друго перо, или от друго лице. Почеркът на адреса е по-широк, както можете сами да се уверите.

— Много любопитна бележка — произнесе Холмс, като я разглеждаше. — Длъжен съм да ви поздравя, господин Бейнс, за подобно отношение към подробностите. Към вашите обяснения може да се прибави съвсем малко. Овалният печат без съмнение не е нищо друго, а кръгло копче — какво друго би могло да има овална форма. Ножиците са били ножици за нокти. Колкото и да са къси двете парчета, вие лесно ще различите и в двете, че краищата са изрязани по един и същи начин — леко закривени.

Провинциалният детектив се засмя.

— Аз си мислех, че съм измъкнал всичко, което може да се измъкне от тази бележка, но сега разбрах, че нещичко съм пропуснал — отбеляза той. — Трябва да ви призная, че от съдържанието не стигам до никакво заключение, освен че е било необходимо да се съобщи нещо и че както навсякъде, и тук е замесена жена.

По време на разговора господин Скот Екълс се въртеше на стола си нетърпеливо.

— Доволен съм, че сте намерили бележката, защото това само потвърждава моя разказ — каза той. — Но ще се осмеля да забележа, че още не съм чул какво се е случило с Гарсия и къде се е дянала прислугата.

— Колкото до Гарсия — каза Грегсън, — отговорът е лесен. Той беше открит заранта мъртъв около Оксхот, на около миля от вилата. Главата му беше смазана с тежки удари от лопати или някакъв подобен инструмент, който още с първия удар му е пръснал черепа. Местността е доста уединена. На четвърт миля наоколо няма никаква постройка. Очевидно е бил нападнат и ударен отзад и след като е паднал, убиецът е продължил да нанася тежки удари и след настъпването на смъртта. Нападението е било бясно. За съжаление около тялото липсват каквито и да са следи, които да ни насочат към личността на убиеца.

— Може би грабеж?

— Не, няма опит за грабеж.

— Събитието е скръбно и ужасно и ме разтърсва из основи — каза господин Екълс. — Аз нямах никакви връзки с моя домакин, който преди трагичния си край се е отправил към някаква нощна експедиция. Но кажете ми моля, с какво аз съм замесен в тази история?

— Много просто, господине — каза инспектор Бейнс. — Единственият документ, намерен при покойния, е вашето писмо до него, с което го уведомявате, че ще прекарате нощта в дома му — нощта, в която той намира смъртта си. От плика ние узнахме името и адреса на убития. Ние отидохме в къщата след девет часа сутринта и не намерихме нито вас, нито който и да било. Аз телеграфирах на господин Грегсън да ви проследи в Лондон, а самият аз се заех да обследвам Уистъриъ Лодж. След това пристигнах в Лондон, срещнах се с инспектор Грегсън и дойдохме заедно тук.

— Аз предлагам — ставайки, каза Грегсън — да оформим всичко според закона. Вие ще дойдете с нас в полицията, господин Екълс, и ще дадете писмени показания.

— О, разбира се. Но, моля ви, господин Холмс, не жалете нито труд, нито средства, за да узнаете истината.

Приятелят ми се обърна към инспектор Бейнс.

— Предполагам, че не ще имате нищо против моето участие и съдействие в тази работа, инспекторе?

— Това ще бъде голяма чест за мен, господин Холмс.

— Вие се оказахте много ловък и деен, като се има предвид всичко, което до момента сте постигнали. Но нямате ли никаква нишка по въпроса, в колко часа е настъпила смъртта?

— Не по-късно от един след полунощ. Около това време валеше дъжд, а убийството е извършено преди дъжда.

— Но това е съвсем невъзможно, господин Бейнс — извика нашият клиент. — Не е възможно да съм се излъгал в гласа му. Готов съм да се закълна, че точно по това време именно той говореше с мен.

— Забележително, но не е невъзможно — промълви Холмс с усмивка.

— А вие виждате ли някаква следа? — запита Грегсън.

— При наличието на тази подробност нещата стават не така сложни, но се откриват нови интересни насоки. Необходими ми са още някои факти, за да имам определено мнение. Господин Бейнс, кажете, не открихте ли все пак нещо друго интересно в къщата, освен бележката?

Детективът погледна някак странно моя другар.

— Да, имаше едно-две интересни неща — каза той. — Може би, след като свърша работата си в управлението, ще се съгласите да излезем заедно, за да ми кажете мнението си за тях.

— На вашите услуги съм — каза Холмс, като натисна копчето на звънеца. — Изпратете тези господа, госпожице Хъдзън, а също така изпратете момчето да подаде тази телеграма с платен отговор.

След като ни напуснаха посетителите, ние седяхме известно време мълчаливи. Холмс, спуснал клепки над острите си очи, пушеше ожесточено. Беше издал главата си напред в това стремително състояние, тъй характерно за него.

— Е, Уотсън — се обърна внезапно към мен. — Какво мислите вие по този въпрос?

— Нямам никаква представа.

— А престъплението?

— Като се вземе под внимание изчезването на слугите на убития, може да се предположи, че те имат някакво участие в престъплението и затова са избягали от правосъдието.

— Това, разбира се, е напълно възможно. Но съгласете се, че е странно слугите да реализират заговора против господаря си точно тази нощ, когато вкъщи е имало гост. Те са могли да сторят това през всеки друг ден от седмицата.

— Но тогава защо са избягали?

— Наистина, защо са избягали. Този факт е много важен. Друго важно нещо е разказът на господин Скот Екълс. Как да изтълкуваме всички факти едновременно? Ако това тълкуване не противоречи на бележката със забележителните изрази, тогава то би могло да служи за временна хипотеза. И ако всички нови факти, които ще узнаем, напълно съвпаднат с това тълкуване, нашата хипотеза ще се слее напълно с истината.

— Но каква е вашата хипотеза?

Холмс се облегна в креслото и затвори очи наполовина.

— Трябва да се съгласите, драги Уотсън, че мисълта за шега е съвсем недопустима. Бъдещите събития са били много по-сериозни от една шега (както показва случилото се) и тази покана до господин Скот Екълс в Уистъриъ Лодж има някаква връзка с тези събития.

— Възможна ли е някаква връзка?

— Да разделим историята на части. В тази чудновата дружба между младия испанец и Екълс има нещо неестествено. Гарсия поставя нейното начало. Той е посетил господин Екълс още на другия ден и е поддържал дружбата си с него, като завършва с поканата си да му гостува в Ишър. Какво му е било нужно от Екълс? За какво би могъл да му послужи Екълс? Аз не виждам в него като личност нищо особено. Той не е и съвсем интелигентен. С една дума, той съвсем не е това, което би могло да бъде търсено от притежаващия жив ум представител на латинската раса. Защо именно той е бил избран от Гарсия измежду всички останали познати като най-подходящ за неговите цели? Какви качества притежава той пред останалите? Аз мисля, че той ги има. Той представлява чист тип британски джентълмен, който като свидетел би направил най-добро впечатление на всеки друг англичанин. Вие се уверихте сам, че нито единият, нито другият инспектор, след като изслушаха неговия разказ, колкото и странен да беше той, не го подложиха на по-подробен разпит.

— Но за какво би могъл да свидетелства той?

— За нищо при този обрат на нещата и за всичко, ако работите се бяха развили в друга посока.

— Аз разбирам, че той би могъл да докаже нечие алиби.

— Така е, драги Уотсън. Той би могъл да докаже нечие алиби. Да предположим за по-просто, че прислугата има някакво отношение към убийството. Нападението, каквото и да е било то, е трябвало да се осъществи до един часа през нощта. Много е възможно чрез някаква игра с часовника те да са накарали Скот Екълс да си легне по-късно отколкото е било; но във всеки случай най-вярно е това — когато Гарсия е казал на Екълс, че часът е вече един, всъщност не е било повече от дванадесет. Ако Гарсия е имал възможност да свърши намисленото до един часа и би се прибрал по това време вкъщи, в лицето на Екълс той би имал най-непоклатимото алиби срещу всякакво обвинение. Гарсия винаги би имал в резерв този англичанин с безупречно име, готов да се закълне пред всеки съд, че обвиняемият е бил вкъщи до един часа. С това испанецът се е осигурявал срещу най-лошото.

— Да, разбирам. Но защо са изчезнали останалите?

— Не разполагаме още с всички факти, но не мисля, че този въпрос ще ни сблъска с непреодолими трудности.

— А бележката?

— Какво беше написано там? „Нашите собствени цветове — зелен и бял.“ Като че ли се касае до надбягвания. „Зеленият е открит, белият — закрит.“ Явно това е някакъв сигнал. „Главното стълбище, първият коридор, седмото отдясно, зелен плат.“ Очевидно среща. В края на краищата може би се намираме пред някаква история с ревнив мъж. Ясно е, че поканата е била опасна. В противен случай тя не би писала „Да помага Бог. Д.“ — Ето тази буква би могла да ни послужи за следа.

— Гарсия беше испанец. Предполагам, че „Д“ е поставено вместо Долорес — едно много разпространено испанско женско име.

— Добре, Уотсън, много добре. Но това е съвсем недопустимо. Испанка би писала на испанец на испански. Очевидно авторът на писмото е от английски произход. Но сега ние трябва да запазим мълчание, докато не се върне този знаменит инспектор. През това време ще имаме възможност да благодарим на съдбата, че ни спаси от непоносимата скука, изпращайки ни този случай.

Отговорът на телеграмата на Холмс пристигна, преди нашият инспектор да се върне от Съри. Холмс я прочете и бе готов да я прибере в бележника си, когато забеляза моето очакващо лице. Той ми я прехвърли със смях.

— Преминаваме към висшите обществени кръгове — каза той.

Телеграмата съдържаше списък от имена и адреси: лорд Харингтън, Дингъл; господин Жорж Фолио, Оксхот тауърс; господин Хейнс, Перди Плейс; господин Хендерсън, Хай Гейбъл; почитаемия Джошуа Стоун, Уолслин.

— Това е напълно ясен способ, за да ограничим полето на нашите действия — каза Холмс. — Несъмнено Бейнс с неговия аналитичен ум е направил някакъв подобен план.

— Не ви разбирам добре.

— Вижте, драги приятелю. Ние вече дойдохме до заключението, че бележката, получена по време на вечерята, е известявала Гарсия или за някаква сделка, или за среща. Ако прекият смисъл на бележката е верен, той би трябвало да попадне в някаква несъмнено голяма къща с главно стълбище и да търси седмата врата в първия коридор. Вярно е също така, че тази къща не трябва да се намира по-далеч от една-две мили от Оксхот, защото Гарсия е вървял именно в тази посока и, съпоставено с фактите, той е трябвало, за да си осигури алиби, да се прибере в Уистъриъ Лодж преди един часа. Числото на големите сгради в Оксхот е ограничено, а телеграмата си аз отправих до същата фирма, която е използувал Екълс. Тази телеграма е отговорът. И оттук ще разплитаме кълбото по посока на някои от тези големи къщи.

Към шест вечерта бяхме вече в хубавото градче Ишър, графство Съри, заедно с инспектор Бейнс.

Бяхме си взели долни дрехи и намерихме отлично място за нощуване в Уул. Незабавно се упътихме с инспектора да изследваме Уистъриъ Лодж. Вечерта беше мартенска — тъмна и студена; в лицето ни шибаше вятър и дъжд. Времето напълно отговаряше на дивия характер на местността, през която минаваше пътят ни, и на скръбния повод, който ни доведе тук.

След няколко мили тъжно пътуване достигнахме до висока дървена врата, която закриваше мрачната дъбова алея. Извита и засенчена, тя водеше към ниска и тъмна постройка, която се чернееше с намръщените си стени на фона на сивото небе. Прозорецът вляво от вратата светеше.

— Там има полицай — посочи Бейнс. — Ще почукам на прозореца.

Той мина през тревата по полянката и почука на стъклото. През замъгленото прозорче видяхме, че човекът, който седеше пред огъня, скочи, извика нещо и тръгна към вратата. След минута той се появи бледен, със свещ в треперещата си ръка. Това беше полицаят.

— Каква е тази работа, Уолтърс? — попита рязко Бейнс.

— Много съм доволен, че дойдохте, господин инспекторе. Вечерта минава страшно дълго, а моите нерви, изглежда, излъгаха очакванията ми.

— Нерви ли, Уолтърс? Аз мисля, че те не съществуват във вас.

— Господин инспекторе, всичко това е от тази уединена къща и от онази вещ в кухнята. Освен това, когато почукахте на прозореца, аз помислих, че той се появява отново.

— Кой е този „той“?

— Дяволът, господине. Доколкото разбирам, той ми се появи на прозореца.

— Кой се е показал и кога?

— Преди около два часа аз седях на стола и четях. Случайно вдигнах очи от книгата и в долния край на прозореца видях лице, което гледаше в мен. Какво лице, господине! Дълго ще го помня! Сигурно ще ми се явява и насън!

— Уолтърс, ето ти думи, недостойни за полицай.

— Зная, господине, зная. Не отричам, че се изплаших. Лицето не беше нито черно, нито бяло, нито някакъв друг цвят от известните ми цветове. Нещо странно — като катран, смесен с мляко. А погледът му — тези грамадни изпъкнали очи, и редицата бели зъби като у голямо животно! Казвам ви, господин инспекторе, не можех пръста си мръдна, дъхът ми спря, докато лицето не изчезна от прозореца. Тогава изтичах навън, разгледах храстите, но там, слава богу, нямаше никой.

— Благодарете, че ви се доверявам, Уолтърс. Иначе това „слава богу“ в устата на полицай, задето не му се е удало да го залови, изглежда доста странно. Надявам се, че разказаното от вас не е плод на нерви и халюцинации.

— Това лесно може да се провери — каза Холмс. — Запалете фенера си. Да — продължи той. — Обувки номер дванадесет, бих казал. Ако в съотношението между ръста на тялото и номера на обувките има зависимост, то ние си имаме работа с гигант — след като разгледа тревата, каза моят другар.

— Какво е станало с него?

— По всичко личи, че той се е впуснал през храстите към пътя.

— Отлично — каза инспекторът. — Който и да е бил той, какъвто и да е бил, той вече си е отишъл. Но ние имаме тук нещо, на което дължим внимание. Ако не възразявате, господин Холмс, бих искал да разгледаме къщата.

Голямото количество спални и гостни не представляваха интерес. Очевидно беше, че в тях малко се е влизало и целият интериор беше останал такъв, както го бяха взели под наем. Бяха останали много и различни дрехи с емблемата „Марк & Ко“, Хай Холбърн. Обадих се незабавно по телефона, но Марк знаеше за своя клиент само, че е бил редовен платец и нищо повече. Имаше и други дреболии — няколко лули, пет-шест романа, два от които на испански, старинен револвер и китара. Това бяха нещата на убития.

— Тук няма нищо — казваше Бейнс, като минаваше от стая в стая със свещ в ръката. — А сега, господин Холмс, мога ли да ви обърна внимание на кухнята?

Тя беше тъмна и висока стая в задната част на къщата. В единия ъгъл имаше легло със сламеник, вероятно на него спеше готвачът. Масата беше затрупана с остатъци от ястия и неизмити съдове, вероятно от снощната вечеря.

— Погледнете тук — каза Бейнс, като вдигна високо свещта. — Какво ще кажете за това?

Това беше странен предмет, облегнат на бюфета. Беше раздърпан и измачкан и поради това не би могло да се определи какво е представлявал преди това. Имаше черен цвят, изработката беше от кожа, приличаше на човек или по-скоро на джудже. Отначало ми се стори като мумия на негърче, а после — на изсушена маймуна. В края на краищата не можах да реша в себе си — човек ли е, или животно.

— Много интересно наистина — каза Холмс, като разглеждаше тази развалина. — Има ли друго нещо?

Бейнс доближи готварската маса и пак повдигна свещта. Масата беше претрупана с парчета месо от някаква голяма бяла птица, разкъсана на части заедно с перушината и костите. Холмс посочи с пръст гребена на откъснатата глава.

— Бял петел — каза той. — Наистина любопитен случай. Много интересно.

Но Бейнс пазеше изненадата за най-после. Изпод масата той измъкна цинкова кофа, в която имаше кръв. После взе от масата чиния с дребни обгорели кости.

— Нещо е било убито, а после изгорено. Всичко това го извадихме от печката. Показахме костите на доктора. Той ни увери, че костите не са човешки.

Холмс се усмихна и потри ръце.

— Поздравявам ви, инспекторе, за рядката работа. Вашите способности, без да ми се обиждате, са твърде високи за провинцията.

Малките очи на инспектора блеснаха от удоволствие.

— Вие сте прав, господин Холмс. Ние изгниваме тук, в провинцията. Случай като този дава възможност да се прояви човек и аз няма да го изпусна. Какво мислите за костите?

— Теленце или козленце — бих предположил.

— А петелът?

— Странно, господин Бейнс, много странна работа, единствена по рода си.

— Да, господине. В тази къща сигурно са живели странни хора със странни навици. Един от тях е умрял. Дали е бил убит от другите? Ако са го убили, ние ще ги заловим, защото всички изходи са под наблюдение. Но моята собствена хипотеза е от съвсем друго естество.

— Значи, вие имате някаква теория?

— И аз ще я разработвам сам, господин Холмс. Вие вече сте си създали име, а аз трябва още да се мъча, за да постигна нещо. И аз бих бил страшно доволен да кажа накрая, че съм решил задачата без ваша помощ.

Холмс добродушно се засмя.

— Добре, господин инспекторе — каза той, — следвайте вашия собствен метод, а аз ще следвам моя. Всичко, което науча, можете да ползвате в случай че се обърнете към мен. Аз мисля, че се запознах с всичко тук, а също така ми се струва, че ще ми бъде по-полезно да прекарам времето си на друго място. Желая ви успех. Довиждане!

По множество дребни признаци, които биха били пропуснати от всеки друг, аз, който толкова добре го познавах, разбрах, че Холмс е попаднал на нова следа. За случайния наблюдател той би изглеждал само невъзмутим и сравнително спокоен. Но в уголемените му пламнали очи, в отсечените му движения аз виждах друго — началото на играта. По стар навик той не ми казваше нищо, а и аз нищо не го питах. Достатъчно ми беше, че участвах в неговите търсения — защо е необходимо да безпокоя напрегнатия му ум с ненужните си въпроси. Всичко трябваше да дойде, когато му е времето.

Изглежда, моето очакване беше напразно. Дните минаваха, но приятелят ми не предприемаше никаква стъпка. Една сутрин той прекара в града и аз случайно узнах, че беше ходил в Британския музей. Извън това той прекарваше дните си в дълги самотни разходки или в разговори с безделниците, с които се беше сприятелил напоследък.

— Убеден съм, Уотсън, че и за вас е необходимо да прекарате една седмица на село — каза той веднъж. — Колко е приятно — говореше той — да се разхождаш по първата зеленинка, а пък ако вземеш със себе си мрежата, хербария и определителя на растенията, ще излезе и полезно. — Самият той рядко събираше растения.

При една от тези разходки ние срещнахме Бейнс. Пълното му червено лице разцъфна в усмивка, а очите му блестяха, когато той поздрави другаря ми. За разследването той говори малко, но от думите му личеше, че не е недоволен от хода на работата. Трябва да призная, че една сутрин, отваряйки вестника, открих следното заглавие, напечатано с едър шрифт: Тайната на Оксхот разбулена. Задържането на предполагаемия злодей.

Холмс подскочи като ужилен, когато му прочетох заглавието. — Нима Бейнс го е заловил? — извика той.

— Очевидно — казах аз и започнах да му чета съобщението:

„В Ишър и околността голяма сензация направи съобщението, че късно снощи е извършен арест, който има връзка с Оксхотското убийство. Трябва да припомним, че господин Гарсия от Уистъриъ Лодж бе намерен убит близо до Оксхот Комън със следи от страшни удари по тялото и че същата нощ изчезнаха готвачът и слугата му, което, изглежда, доказва тяхното участие в престъплението. Предполагаше се, че загиналият джентълмен е имал у себе си някакви ценности, които са послужили за мотив на престъплението. Инспектор Бейнс е имал доста сериозни причини да мисли, че въпросните извършители са избягали и се укриват в предварително подготвено убежище, недалеч от къщата. Ясно бе, че рано или късно те ще бъдат проследени, защото съдейки от разказите на неколцина работници, които са успели да видят готвача през прозореца, той е имал запомняща се външност. Той е мулат и лицето му носи типичните следи на негърския произход. Този човек е видян и след престъплението — той е бил видян от полицая Уолтърс край Уистъриъ Лодж. Явно, като не е успял да проникне в къщата, инспектор Бейнс правилно е разсъдил, че черният ще се върне за това, заради което е искал да проникне вътре. В храстите са били поставени засади. Късно през нощта, след жестока борба; при която полицаят Доунинг е бил силно ухапан по ръката, мулатът е бил заловен. Очакваме, че след предаването му на властите заловеният ще направи важни разкрития.“

— Повярвайте ми, Уотсън, ние трябва да се видим с Бейнс — каза Холмс, взимайки шапката си. — Ще успеем да го намерим, преди да е излязъл.

Спуснахме се по улицата и както се надявахме, заварихме Бейнс да излиза от жилището си.

— Прегледахте ли вестника, господин Холмс? — запита инспекторът, като ни предлагаше един брой.

— Да, Бейнс, заради това идваме. Моля, не считайте това за дързост, ако река другарски да ви предпазя.

— Да ме предпазите ли, господин Холмс?

— Аз проучих доста добре всичко и съм убеден, че не сте на прав път. Не се предоверявайте на себе си.

— Много сте любезен, господин Холмс!

— Уверявам ви, съветът ми е само във ваша полза.

Стори ми се, че над едно от острите очи на господин Бейнс трепна нещо като намигване.

— Нали се уговорихме всеки да работи по своя метод, господин Холмс? Аз мисля да изпълнявам уговорката.

— О, чудесно — каза другарят ми, — извинете ме за настойчивостта!

— Нищо, господине. Аз несъмнено вярвам в добрите ви намерения. Но всеки си има система. Вие имате своя, а аз си имам моя. Да не говорим повече за това. Винаги ще бъда готов да ви съобщавам новините от моя страна. Този момък е силен като бик и храбър като дявол. Едва не отхапа пръста на Доунинг, докато се бореха. Знае само две-три английски думи и не можахме да изтръгнем нищо от него, освен ръмжене.

— Вие мислите ли, че имате явни доказателства за неговата виновност?

— Не съм казал това, господин Холмс, не съм казал това. Но всеки от нас си има свой мъничък метод. Вие, господин Холмс, ще приложите своя, а аз — моя. Нали така се условихме?

Холмс вдигна рамене, когато се сбогувахме с инспектора.

— Какво да го правиш, като сам се блъска в пропастта. Какво пък, всеки ще опита своя метод, както казва той. Ще видим какво ще излезе от това, въпреки че у него има нещо, което аз не разбирам.

Глава III
Холмс предлага хипотеза

— Седнете тук, Уотсън — каза Холмс, когато се завърнахме в нашата стая в Уул. — Искам да ви запозная с положението на нещата, защото довечера вероятно ще ми бъде нужна вашата помощ. Позволете ми да ви изложа последователността на събитията, доколкото можах да ги проследя. Колкото и проста да е историята в главните си черти, толкова тя се затруднява от един арест. Разбира се, има много празни места, които допълнително ще запълваме. Ще се върнем на бележката, която е била предадена на Гарсия вечерта, преди смъртта му. Можем да отхвърлим настрана версията на Бейнс, че тук е замесена прислугата. За доказателство може да послужи обстоятелството, че именно Гарсия е предизвикал посещението на Скот Екълс, с единствената цел да има алиби. Следователно Гарсия е замислил за през нощта нещо престъпно и то е довело до гибелта му. Казвам престъпно, защото алиби е необходимо само при извършването на престъпни действия. Мисля, че животът на Гарсия е бил отнет от лицето, срещу което са били насочени престъпните действия. Доколкото разбирам от тези неща, това е единствено правилната версия. Сега бих могъл да обясня и причината за изчезването на прислугата. Според мен те също са били съучастници в замисленото от Гарсия престъпление. Ако то би било реализирано, Гарсия би се върнал, всякакви подозрения биха отпаднали чрез показанията на Екълс и това би било отлично. Но замисълът е бил опасен и щом Гарсия не се е върнал вкъщи в определения час, това е значело, че сам той е убит. Било е уговорено, според мен, ако той не се върне, прислугата да се скрие на предварително определено място, за да се избягнат евентуалните разпити, след което да се възобнови изпълнението на замисленото престъпление. По мое мнение, тази теория обяснява всички факти.

Постепенно тази загадъчна история започна да ми се изяснява. Само се учудвах, че преди това не бях и помислил за подобно обяснение на нещата.

— Но защо се е върнал един от слугите?

— Лесно може да се допусне, че в бързината при бягството е било забравено нещо ценно или трудно преносимо. Това не обяснява ли неговата настойчивост?

— А по-нататък какво е станало?

— Сега идваме до записката, получена от Гарсия по време на вечерята. Тя ни насочва към съучастника от другата страна. Къде би могла да бъде тази друга страна? Аз вече ви доказах, че тя би трябвало да се намира в някаква голяма къща, а числото на големите къщи тук е ограничено. Първите дни от моя престой на село аз посветих на дълги разходки, при които извън ботаническите занимания аз се запознавах с всички големи къщи в околността и с живота на техните обитатели. Вниманието ми остана насочено към една-единствена къща. Това е известната ти вила Хай Гейбъл, отстояща на една миля от Оксхот и на половин миля от мястото на трагичната случка. Останалите вили принадлежат на почтени и прозаични хора, в чийто живот няма и следа от романтика. Но господин Хендерсън от Хай Гейбъл е във всяко отношение любопитна личност, на която не е чужда любовта към приключенията. Поради това аз концентрирах вниманието си върху него и върху обитателите на неговата къща. Чудновати хора са това, Уотсън, а самият той ми се стори най-чудноватият. Под благовиден предлог успях да се срещна с него и ми се стори, че в неговите тъмни, дълбоки очи прочетох, че той отлично разбира каква е моята действителна професия. Той е петдесетгодишен, все още твърде здрав и енергичен, и въпреки стоманеносивите коси и пергаментово лице, походката му е решителна, има държание на цар, с една дума — смел човек с луд характер. Или е чужденец, или е живял дълго в тропиците, защото е слаб, жълт и сух, но иначе пъргав като струна. Неговият приятел и секретар господин Люка вероятно е чужденец — кожата му има шоколадов цвят. Това е много ловък човек, притежаващ особена отровна мекост на речта. Виждате ли, Уотсън, аз имам вече двама чужденци — единият в Уистъриъ Лодж, другият — в Хай Гейбъл, и като че ли с тях местата вече почват да се запълват. Хендерсън и Люка, свързани с тясна дружба, са главните, но не и единствените действащи лица в къщата. Там има и друго лице, което за нашите нужди ще се окаже още по-забележително. Хендерсън има две момиченца на единадесет и тринадесет години. Гувернантката им се казва госпожа Бърнет, англичанка, на около четиридесет години. Също така има лакей, ползващ се с голямо доверие. Тази малка група образува своего рода семейство. Те винаги се движат заедно, а трябва да знаеш, че Хендерсън е голям любител на пътуванията и почти не стои на едно място. Той се е завърнал тук, в Хай Гейбъл, след дълго отсъствие в чужбина, само преди две-три седмици. Мога да допълня разказа си с това, че той е страшно богат и може без затруднение да удовлетворява всичките си желания. Останалите в къщата са лакеи, прислужници, икономи — изобщо група от хора, образуващи обикновения състав от прислуга, достойна за една богата английска вила. Всичко това аз узнах къде от хорски приказки, къде от собствени наблюдения. Най-доброто средство да научиш нещо за даден господар е да завържеш познанство с някой изпъден слуга. Случи ми се да намеря такъв един. И макар да казвам „случи ми се“, нямаше да ми се удаде, ако аз сам не бях си потърсил такова лице. Както казва Бейнс, всеки си има своя система. Та моята система ме научи да намеря Джон Уолтърс — предишен градинар в Хай Гейбъл, изгонен от господаря си при изблик на гняв. Той дружи с останалата прислуга, която ненавижда господаря си. По този начин аз намерих ключа към тайните на тази къща. Интересни хора, Уотсън! Не твърдя, че съм разбрал всичко в цялата му пълнота, но все пак това са много странни хора. Домът е разделен на две крила — господарско и за прислугата. Между тези крила няма никаква връзка. Няма връзка и между прислуга и господари, ако не се смята собственият камердинер на Хендерсън, който сервира на трапезата. Всичко, каквото е необходимо, се носи до една определена врата, която служи за съобщение с външния свят. Гувернантката с децата много рядко се появява навън — обикновено се разхождат в градината. Хендерсън никога не ходи сам — тъмният секретар е неговата втора сянка. Прислугата твърди, че господарят им е разтревожен от нещо. „Продал е душата си на дявола за пари — твърди Джон Уолтърс — и сега чака да се яви кредиторът, за да си вземе своето.“ Откъде идват и какви са — никой не знае. Страшно груби са с хората. Хендерсън два пъти се е спущал срещу прислугата с бич за кучета и само големите парични откупи са го спасявали от съдебно преследване. Сега, Уотсън, нека се опитам да си обясня нещата, като вземем предвид всичко, което ти разказах за тази къща. Да допуснем, че бележката е канела Гарсия да участвува в нещо и че тя — бележката, е идвала именно от тази къща. Кой ли би могъл да я напише? Очевидно някой от „крепостта“. Кой, освен госпожа Бърнет, гувернантката? Всичките ми разсъждения водят към това заключение. За всеки случай, нека приемем това като хипотеза. Да видим към какво ще ни насочи тя. Мога само да прибавя, че възрастта и характерът на гувернантката изключват моето първоначално предположение — тук да има замесена любов. Ако Бърнет е авторката на бележката, очевидно е, че тя е другар и съучастник на Гарсия. Какво би направила тя, узнавайки за неговата смърт? Ако той е загинал, извършвайки някаква мръсна работа — това сигурно би я заставило да мълчи. Но в дълбочината на мислите си тя би трябвало да изпитва дълбока ненавист към убийците на Гарсия и би трябвало, според възможностите си, да помага Гарсия да бъде отмъстен. Аз исках да я видя. Това беше първият ми подтик. Но ето че се срещнах с нещо необяснимо. Никой не е виждал госпожа Бърнет от нощта на убийството. От този момент тя е изчезнала безследно. Жива ли е, затворена под ключ, или е споделила участта на своя другар — това ние не знаем, но това е моментът, който ние трябва да си изясним. Сигурно оценявате цялата трудност на положението, Уотсън. Ние няма за какво да се хванем. Цялата ни система от разсъждения може да се стори на съда чиста фантазия. От друга страна, членовете на това „семейство“ могат да не се показват извън къщата със седмици. И все пак животът на тази жена е заплашен в момента от голяма опасност. Всичко, каквото мога да направя, е да държа къщата под наблюдение с помощта на моя агент — Уолтърс. Но така не можем да продължаваме. Ако утре не може да бъде направено нещо на законно основание, ще трябва да рискуваме.

— Какво искате да кажете?

— Аз зная къде е стаята й. Можем да се вмъкнем в нея през покрива на едно от служебните здания. Аз бих ви предложил да дойдете сега през нощта заедно с мен, за да опитаме да разгадаем тайната.

Тази перспектива, трябва да призная, не беше от приятните. Този стар дом с атмосферата на убийството, населен с неговите жестоки обитатели, фалшът на положението, в което бихме попаднали, ако ни разкрият като нарушители на закона — всичко това до голяма степен охлаждаше огъня ми. Но в хладните разсъждения на Холмс винаги имаше нещо, което ме възпираше да го убеждавам да изостави намисленото приключение. Беше ми ясно, че само по този начин може да бъде разрешена загадката. Аз мълчаливо му стиснах ръката и въпросът бе решен.

Но не ни било съдено да завършим предначертаното по намисления начин. Към пет часа в стаята ни влетя един възбуден селянин.

— Те заминаха, господин Холмс! Качиха се на последния влак! Госпожата успя да им се изплъзне и аз я доведох тук с файтона!

— Отлично, Уолтърс! — извика Холмс, скачайки на крака. — Уотсън, белите полета се запълват!

Във файтона седеше една жена, почти безчувствена от преживения нервен шок. Лицето й носеше следи от скорошна драма. Главата й беше отпусната на гърдите, но когато ни погледна с помътен поглед, забелязах, че зениците й се разшириха и потъмняха. Била е упоена с морфин.

— Аз се навъртах около вратата, както ми поръчахте, господин Холмс — разказваше градинарят. — Когато оттам излезе колата, аз я последвах до гарата. Жената изглеждаше заспала по пътя, но когато искаха да я качат на влака, тя се пробуди и започна да се съпротивлява. Те я вмъкнаха в купето. Тя започна да се дърпа отново. Тогава аз се застъпих за нея, качих я на файтона и я доведох тук. Никога няма да забравя лицето, което ме гледаше от прозореца на купето, когато я отвеждах. Няма да живея дълго, ако този цветен дявол ме намери.

Помогнахме й да се изкачи горе, разположихме я на канапето и няколкото чаши силно кафе й помогнаха да проясни мисълта си. Холмс повика Бейнс и му обясни бързо как стоят нещата.

— Господине, та вие ми доставяте този свидетел, който ми е най-необходим — каза инспекторът, стискайки ръката на Холмс. — Още отначало аз вървях по същата следа, по която вървяхте и вие.

— Как следяхте Хендерсън?

— О, господин Холмс, нали ви видях как лазехте из храстите край Хай Гейбъл. Аз се бях разположил на дървото над вас.

— А защо арестувахте мулата?

Бейнс се усмихна.

— Бях убеден, че Хендерсън, както той сам се нарича, чувствува, че го подозират; мислех, че ще си седи мирно, докато не възникне реална опасност, т.е. докато не се убеди окончателно, че усилията на следствието водят единствено към него. Като арестувах невинния мулат, аз исках да поуспокоя Хендерсън, за да може той на спокойствие да обмисля плановете си за бягство. Това бягство щеше да бъде замаскирано като най-обикновено пътуване, при което госпожа Бърнет нямаше да може да бъде държана като пленница, което пък щеше да ни даде възможност да я отвлечем и спасим.

Глава IV
Хендерсън — Тигърът от Сан Педро

Холмс сложи ръка на рамото на инспектора.

— Вие ще стигнете далеч! — каза той. — Очакват ви успехи.

Бейнс пламна от удоволствие.

— Един мой човек дежуреше цяла седмица на гарата. Всеки обитател на Хай Гейбъл беше под наблюдение. Вероятно е той така да се е вживял в задачата си, че да е пропуснал госпожа Бърнет. За щастие вашият Уолтърс успя да я измъкне от ръцете им. Без нейните показания ние не можем да предприемем никакви съдебни действия, не можем да ги задържим. Следователно колкото по-бързо тя проговори, толкова по-бързо ще ги арестуваме.

— С всяка минута състоянието й се подобрява — каза Холмс, поглеждайки гувернантката. — Кажете, Бейнс, кой е този Хендерсън?

— Хендерсън, това е дон Мурильо, когото някога наричаха Тигъра от Сан Педро.

Тигърът от Сан Педро! Това име ми напомни историята на този човек. Това беше името на най-жестокия и кръвожаден диктатор от Латинска Америка. Несъмнено надарен с определени достойнства, той с твърдост, безстрашие и енергия успя да се задържи десет-дванадесет години начело на своята държава, като удавяше в кръв всеки опит да бъде отстранен. Името му внушаваше ужас в цяла Средна Америка и в целия цивилизован свят. Независимо от изключителните мерки, в страната му се зароди мощно движение, което прерасна един ден във въстание. Благодарение на своята далновидност, той си беше подготвил специален кораб, чийто екипаж беше съставен от предани до смърт негови привърженици. Утрото, в което народът на тази малка държава сриваше неговия дворец и го превръщаше в развалини, диктаторът беше в открито море с кораба си, натоварен с всичко, което беше успял да ограби. От този ден дон Мурильо, двете му дъщери и секретарят му сякаш изчезнаха, но не изчезна мрачната му слава, появяваща се под формата на статии в европейския печат.

— Да, господине, дон Мурильо, тигърът от републиката Сан Педро — повтори Бейнс. — Ако направите справка, ще видите, че цветовете бял и зелен, споменати в бележката, са националните цветове на тази република. Аз направих справки за мнимия Хендерсън в Париж, Рим и Мадрид. Стигнах и до Барцелона, където в 1886 година е акостирал корабът му. Той не си въобразява, че ръката на възмездието не го преследва, и аз съм сигурен, че определени лица са влезли в дирите му.

— Те го откриха преди година — промълви госпожа Бърнет, която се беше посъвзела и следеше внимателно разговора. — Веднъж му устроиха покушение, но някакъв зъл дух го пазеше. Сега падна рицарски благородният Гарсия. Но бъдете сигурни, че правосъдието ще бъде удовлетворено. Идват нови и нови отмъстители и това е така сигурно, както е сигурно, че утре слънцето ще изгрее — тя стисна тънките си ръце, а измъченото й лице побледня от страстна ненавист.

— Но как попаднахте вие в тази история, госпожо Бърнет? — запита Холмс. — Как и защо вие, англичанката, взехте участие в този заговор?

— Вземам участие, защото на този свят няма друг начин да се възстанови нарушената справедливост. Какво ги е грижа в Англия за потъпканите закони, за реките кръв, за несметните богатства, отмъкнати с кораба? Но ние знаем това. Ние се научихме на справедливост в сълзи и страдания. За нас в самия ад не ще се намери по-зъл враг от Мурильо и у никого в Сан Педро няма да настъпи душевен покой, докато неговите жертви викат за мъст.

— Без съмнение той е такъв, какъвто го описвате — каза Холмс. — Слушал съм за него. Но каква е вашата връзка в цялата тази история?

— Ще ви разкажа всичко. В ежедневието на този човек влизаше и политиката му да унищожава всеки, който заради способностите си би могъл да стане след време негов потенциален противник, а след това да го измести. Моят съпруг, да, истинското ми име е госпожа Виктор Дюрандо, моят съпруг беше дипломат, посланик на Сан Педро тук, в Лондон. Ние се срещнахме и се оженихме тук. Светът не бе виждал по-благороден човек от него. За нещастие Мурильо разбра за неговите качества, отзова го под някакъв предлог и го застреля. Имотът му бе присвоен, а аз останах без средства и с разбито сърце. След това настъпи неговото падение. Той избяга точно така, както току-що разказахте. Но ние, безбройните му жертви и техните близки, създадохме организация. Заклехме се да не се разделяме, докато не отмъстим. След като открихме, че Хендерсън и тиранинът са едно и също лице, на мен ми се падна да постъпя при него като гувернантка. Той и не подозираше, че жената, която се грижи за децата му и която всеки ден вижда на трапезата, е съпругата на един от тези, които той с едно драсване на перото изпрати във вечността. Усмихвах му се, изпълнявах задълженията си с децата и чаках. Покушението, извършено в Париж, бе несполучливо. С цел да заличим следите, започнахме да скитаме из Европа, а после дойдохме тук, в този дом, който е бил нает от диктатора при първото му идване в Англия. Но и тук вече го чакаха ангелите на справедливостта. Гарсия, син на един от първите хора на Сан Педро, ликвидиран от тиранина, заедно с двамата си помощници от по-долен произход, но също негови жертви, бяха сигурни, че Мурильо един ден ще се върне тук. Те наеха тази къща и чакаха. Денем нищо не можеше да се направи, защото деспотът не оставаше никога сам. Неговата сянка — секретарят Люка или Лопес, както го наричаха в родината му, го следваше неотлъчно. Само нощем те се разделяха. При това Мурильо сменяше често спалните си. В бележката, която изпратих, предварително се бяхме уговорили зеленият цвят на фенера на прозореца към пътя да означава, че всичко е наред, т.е. че вратите са отключени, белият цвят означаваше, че операцията се отлага. Но отново всичко се обърка. Изглежда, по някакъв начин съм възбудила подозрение у секретаря Лопес и тъкмо когато дописвах бележката, той ми се хвърли изотзад и сграби бележката. Ако можеха да бъдат сигурни, че няма да оставят някакви следи, биха ме ликвидирали веднага. Независимо от това те ме завлякоха в стаята ми и произнесоха присъдата си над мен — „изменница“. След това започнаха физическите мъки. Извиваха ръката ми до счупване. Ако знаех какво са намислили по отношение на Гарсия, бих се оставила да ми счупят ръката. От мен те узнаха адреса на Гарсия. Тогава Лопес написа адреса върху бележката ми и я запечати с едно от копчетата си. Изпратиха я по слугата Хосе. Как са убили Гарсия, не зная. Сигурна съм само, че го е ликвидирал Мурильо, защото Лопес ме пазеше през цялото време. Вероятно убиецът се е скрил в храстите край пътя, който води към къщата, и го е връхлетял отзад. Отначало те искаха да го оставят да влезе във вилата и тогава да го убият като разбойник, влязъл с цел грабеж. Но разсъдиха, че след това, във връзка с евентуален съдебен процес, те биха разкрили своето инкогнито, и тогава решиха да го ликвидират навън. Освен това, разсъждаваха те, неговото убийство до голяма степен би стреснало останалите отмъстители и би ги накарало да се замислят. Цялото злодеяние би останало неразкрито, ако не бях аз. Тъй като съм единственият свидетел, аз разбирах, че те ще се отърват от мен. Тормозеха ме психически, биха ме, погледнете раната на гърба ми и синините по ръцете ми. Слагаха ми кърпи в устата, за да не викам за помощ. Всичко това продължи пет дълги дни. Храната беше тежка и отвратителна — стараеха се чрез глад да ме сломят. Едва тази сутрин ми поднесоха чудесна закуска. Щом се допрях до храната и вкусих от нея, разбрах, че искат да ме упоят. И наистина, като в полусън те ме носеха и подкрепяха до колата и така стигнахме до гарата. Влязох във вагона и тъкмо когато влакът потегляше, ме осени мисълта, че свободата ми се намира в моите ръце. С остатъка от силите и разума си се напрегнах и скочих, и въпреки че се опитваха да ме вмъкнат обратно, благодарение помощта на добрия човек, съм спасена завинаги.

Всички ние слушахме внимателно този забележителен разказ. Пръв наруши мълчанието Холмс.

— Трудностите още не са се свършили. Вярно е, че нашата полицейска работа приключи, но сега идва ред на закона.

— Така е — съгласих се аз. — Един опитен адвокат спокойно би могъл да оправдае убиеца като човек, действал в състояние на самозащита. Веднъж научил за готвеното срещу него покушение, той е гледал да защити живота си на всяка цена. Английският съд няма да вземе под внимание хилядите престъпления, които стоят зад гърба на Мурильо.

— Е, е — усмихна се весело Бейнс. — Аз имам по-добро мнение за закона. Едно е самозащита, друго е да причакаш и да убиеш човек само защото се опасяваш от него. Не, не, всички тук ще бъдем удовлетворени, когато застанем в залата на наказателния съд.

Все пак измина доста време, докато тигърът от Сан Педро получи своето възмездие. Смел и съобразителен, той измамил преследвачите си, като влязъл в хотел на Едмънд стрийт и през резервния изход излязъл на Кързън стрийт. Оттогава никой в Англия не чу нищо за него.

Половин година по-късно в Мадрид, в един апартамент на хотел „Ескуриал“, бяха намерени убити маркиз Монтолве и секретарят му Рули. Престъплението беше приписано на анархисти и убийците не бяха заловени.

Инспектор Бейнс ни посети на Бейкър стрийт и ни показа снимката на пълното лице на секретаря и властната физиономия, магнетично черните очи и гъстите вежди на неговия господар. Не се и усъмнихме, че правосъдието все пак си беше казало своето.

— Хаотичен случай, драги Уотсън — каза веднъж Холмс. — Няма да успеете да го изложите в тази сбита форма, която е така мила на сърцето ви. Той съчетава два континента, две групи от тайнствени хора и освен това се усложнява от присъствието на господин Скот Екълс, приключението на който показва, че покойният Гарсия е имал забележителен ум и чудесно чувство за самозащита. Друго неясно нещо има ли за вас?

— Причината за завръщането на мулата готвач.

— Мисля, че странната статуя в кухнята е принадлежала нему. Той все пак е дивак, син на джунглите на Сан Педро, и тази фигура е била неговият фетиш. Когато са бягали към предварително устроеното убежище, вероятно подготвено от трето лице, неговият другар го е уговорил да не носят със себе си такъв компрометиращ предмет. Но сърцето на мулата е останало при фетиша и затова се е върнал, за да си го прибере. Тогава полицаят Уолтърс е видял лицето му през прозореца. С привичната си хитрост инспектор Бейнс не отдаде привидно значение на тази случка, но после направи капан, в който бе заловен мулатът. Друго има ли, Уотсън?

— Разкъсаната птица, кофата с кръв, обгорените кости и целият този боклук в кухнята.

Холмс се усмихна и прелисти бележника си.

— Прекарах цяла сутрин в Британския музей и библиотеката, ровейки се из книгите. Ето откъс от Екермановия „Водуизъм и негърски религии“: „Верният последовател на религията никога не предприема нещо важно, без да принесе жертва на своите богове. В изключителни случаи жертвоприношението може да бъде жив човек. Най-обикновената жертва е белият петел, които те разкъсват жив на части, или черният пръч, на който прерязват гърлото и после го изгарят.“

Оттук може да се види, че нашият жив приятел твърде много е държал на ритуала. Разбира се, това е безсмислено, Уотсън. Но както доста пъти съм ви казвал, от безсмислено глупавото до ужасното има само една крачка, и то твърде малка…

Червения шнур

Беше леденостудено утро през зимата на 1897 година. Събудих се от това, че някой разтърсваше рамото ми. Отворих очи. Беше Холмс. Пламъкът на свещта осветяваше развълнуваното му лице. Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че се намираме пред ново приключение.

— Ставайте, Уотсън — извика той. — Обличайте се бързо и да вървим.

След десет минути двамата седяхме във файтона, който гърмеше из безмълвните улици към гара Чаринг Крос. Бледата светлина на зимното разсъмване затрептя и ние смътно различавахме фигурите на подранилите работници, които минаваха покрай нас като неясни силуети в опаловата лондонска мъгла. Холмс седеше смълчан, сгушен в голямата си шуба. Аз също мълчах, тъй като въздухът беше много студен, а и поради бързото излизане не бях се разсънил напълно. Едва когато изпихме горещия чай на гарата и седнахме в кентския влак, ние се бяхме позатоплили дотолкова, че Холмс можеше да говори, а аз да слушам. Той извади от джоба си една бележка и я прочете на глас:

„Ейби Грейндж, Кент, 3 часа 30 минути.

Драги господин Холмс, бих ви бил безкрайно благодарен, ако ми помогнете веднага за нещо, което според мен е много любопитно. Тъкмо работа за вас е. Като изключим освобождаването на дамата, ще се погрижа всичко да остане точно така, както го заварих аз, но, моля, не губете нито секунда, защото е трудно да се остави там господин Юстас.

Ваш Хопкинс“

— Хопкинс ме е викал седем пъти и винаги с пълно основание — каза Холмс. — Мисля, че всички негови дела са попаднали в нашата сбирка. Трябва да призная, Уотсън, че имате избирателна способност, качество, което изкупва много от това, което не ми харесва във вашите повести. Вие имате нещастната привичка да гледате на всичко като на случка, а не като на научно упражнение. Вие леко се докосвате до безкрайно деликатната и крехка дейност на ума, а се спирате подробно само на любопитните приключения. Тези неща могат да вълнуват читателя, но никога — изследователя.

— А защо вие сам не седнете да пишете? — запитах аз със съжаление.

— Ще пиша, драги Уотсън, ще пиша. Засега, както знаете, съм много зает, но мисля да посветя залеза на живота си за съставяне на едно ръководство, в което ще опиша цялото изкуство на детективския труд. Предстоящата ни работа очевидно има за предмет убийство.

— Значи, вие мислите, че този господин Юстас е мъртъв?

— Мисля. Писмото на Хопкинс изразява вълнение, а той не е от хората, които се поддават на чувства. Аз мисля, че е упражнено насилие и че тялото е оставено до нашето пристигане. Ако беше просто самоубийство, той не би ме потърсил. Що се отнася до дамата, очевидно тя е присъствала по време на трагедията. Ние се пренасяме във висшия свят, Уотсън: дебелата хартия, монограмът Ю.Б., гербът, живописният адрес. Мисля, че Хопкинс не ще се посрами и че ни очаква интересно утро. Престъплението е станало преди полунощ.

— Откъде знаете това?

— По разписанието на влаковете и по времето. Трябвало е да се обърнат към местната полиция, оттам до Скотланд Ярд, Хопкинс е трябвало да отиде там и да изпрати бележката за мен. През това време е минала по-голямата част от нощта. Но ето ни на Чизълхърстката гара и скоро всичките ни съмнения ще се изяснят.

След като изминахме две мили по тясната селска пътека, пристигнахме до вратата на градината. Отвори ни стар слуга, чието измъчено лице носеше следи от дълбоко вълнение. Пътеката минаваше през великолепна градина между два реда стари брястове и завършваше до голяма къща с колони и фасада в гръцки стил.

Средната част на постройката бе покрита с бръшлян; очевидно тя беше много стара, но големите прозорци сочеха, че са ставали подобрения, а едното крило изглеждаше съвсем ново. На вратата ни посрещна младото и бодро лице на инспектор Стенли Хопкинс.

— Много съм доволен, че дойдохте, господин Холмс. И вие също, доктор Уотсън. Наистина, ако би трябвало да почвам отначало, не бих ви безпокоил, защото откакто дамата дойде на себе си, тя даде такива ясни показания, че за нас остава твърде малко работа. Спомняте ли си левтъмските крадци?

— Тримата Рендъл ли?

— Именно — бащата и двамата синове. Това е тяхна работа. Не се и съмнявам. Преди две седмици те са били в Сайдънхем, видели са ги и оттам имаме описание на външността им. Смело е да се предполага, че толкова скоро ще се решат на второ убийство, но те са го извършили — в това не може да има съмнение и този път работата мирише на бесилка.

— Значи господин Юстас е мъртъв?

— Да. Смазали са му главата с ръжена от камината.

— Господин Юстас Бракънстол, както ми каза коларят.

— Да, един от най-богатите хора в Кент. Госпожа Бракънстол е в будоара си. Бедната, какъв ужас е преживяла! Отначало, като я видях, беше полумъртва. Мисля, че е по-добре да се видите с нея и да чуете разказа й за станалото. После ще разгледаме трапезарията.

Лейди Бракънстол в никакъв случай не можеше да се нарече обикновена жена. Рядко ми се е случвало да видя такава стройна, женствена снага и толкова красиво лице. Тя беше със златисти коси, гълъбовосиви очи, а цветът на лицето й се отличаваше с безспорно качество, присъщо на такъв род блондинки. Изразът й беше измъчен от преживяното. Тя страдаше не само душевно, но и физически, защото над дясното й око имаше безобразна синя подутина, която нейната прислужница, висока и строга жена, усърдно мокреше с оцет и вода. Дамата лежеше обезсилена на кушетката, но бързият й и внимателен поглед, насочен към нас, когато влязохме, както и бдителният израз на лицето й доказваха, че преживеният ужас не беше повлиял нито на умствените й способности, нито на самообладанието. Беше облечена в широка сива роба, обшита със сребро, а върху нея носеше обикновена черна дреха.

— Аз ви разказах всичко, което стана, господин Хопкинс — рече тя с уморен глас. — Нима не можете да го повторите вместо мен? Ако намирате обаче за нужно, аз ще разкажа и на тези господа това, което се случи. Бяхте ли вече в трапезарията?

— Аз считам, че трябва да изслушам първо вас.

— Ще ви бъда благодарна, когато всичко това свърши. Ужасно е, като си помисля, че той все още лежи там.

Тя потръпна и за миг закри лицето си с ръце. При това движение широките ръкави на робата се смъкнаха и откриха ръката й до лакътя. Холмс забеляза:

— Вие имате и други рани, госпожо. Какво е това?

Върху бялата гладка ръка личаха две яркочервени петна. Тя бързо ги покри с ръкава си.

— Това няма отношение към станалото през изминалата нощ. Седнете, моля, и аз ще ви разкажа всичко. Аз съм съпруга на господин Юстас Бракънстол. Омъжена съм от една година. Мисля, че е безполезно да скривам, че съпружеското ни щастие не беше за завиждане. Боя се, че всичките ни съседи ще ви кажат това, независимо от моите твърдения. Донякъде може би съм виновна и аз. Бях възпитана в по-свободната и по-малко условна среда на Южна Австралия. Този английски начин на живот с неговото благоприличие и строгост не ми допадат. Но главната причина се състои в очевидния за всички факт — господин Юстас беше закоравял пияница. Неприятно би било да се преживее даже и час с такъв човек. Можете ли да си представите какво значи това за жена, която уважава себе си, да бъде свързана навеки с него? Твърди се, че да се запазва такъв брак е кощунство, престъпление, низост. Разберете, че тези ваши чудовищни закони ще навлекат проклятие за страната. Небето не ще изтърпи това да продължава вечно.

Тя се изправи, бузите й пламтяха, а очите й стреляха искри изпод страшното петно на веждата. Но силната, ласкава ръка на прислужницата отново положи главата й на възглавницата, а спонтанният гняв се прероди в страстен плач. След това тя заговори отново:

— Ще ви разкажа това, което се случи миналата нощ. Вие може би знаете, че цялата прислуга спи в новото крило. В тази част, в която сме сега, се намират нашите стаи, кухнята е отзад, а спалнята ни е горе. Прислужницата ми Тереза спи над моята стая. Тук не нощува никой друг и нито един звук не може да достигне до спящите в другото крило. Всичко това трябва да е било добре известно на крадците, иначе не биха постъпили така. Господин Юстас се прибра в стаята си в десет и половина. Прислугата беше вече се разпръснала по стаите си. Само моята прислужница очакваше в стаята си горе дали няма да я извикам за нещо. Аз четох до дванадесет часа. После обиколих стаите, за да видя дали всичко е наред, преди да се кача горе. Имах обичай да върша това сама, защото невинаги можеше да се осланям на господин Юстас. Проверих кухнята, оръжейната, билярдната, гостната и най-после трапезарията. Като приближих до прозореца, пред който се спуска дебела завеса, аз изведнъж усетих, че духа и разбрах, че той е отворен. Дръпнах пердето и онемях. Намерих се лице в лице с широкоплещест човек, който току-що беше влязъл в стаята. Прозорецът е френски, следователно може да бъде приет и за врата, от която се излиза на полянката. Държах в ръката си свещ, при светлината на която видях зад първия човек още двама други, които също се готвеха да влязат през прозореца. Отдръпнах се още крачка, но в същия миг бях нападната. Отначало нападателят ме хвана за огърлицата, а после за гърлото. Отворих уста, за да извикам, но той ме удари много силно с ръка над окото и аз паднах. Сигурно съм била няколко минути в безсъзнание, защото щом дойдох на себе си, разбрах, че те са скъсали шнура от звънеца и са ме вързали здраво с него за дъбовото канапе, което стои на ъгъла до масата за хранене. Бях така здраво стегната, че не можех да помръдна, а кърпата в устата ми не ми позволяваше да издам нито звук. Тъкмо в този момент в стаята влезе нещастният ми мъж. Очевидно той беше чул някакви съмнителни звуци и се яви подготвен за нещо непредвидено. Той беше по риза и панталони и държеше в ръка обичайния си бастун. Мъжът ми се нахвърли върху единия от разбойниците, но другият, по-старият, се наведе, взе от камината ръжена и му нанесе страхотен удар. Той падна, без да издаде звук, и повече не мръдна. Отново ми стана зле и сигурно съм била няколко минути в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, видях, че те са събрали сребърните съдове от бюфета и са отворили бутилка с вино. Всеки от тях държеше по чаша в ръка. Споменах ли ви, че единия от тях беше по-възрастен, имаше брада, а останалите двама бяха млади момчета? Те биха могли да бъдат баща с двамата си синове. Разговаряха шепнешком. След това приближиха до мен и като се убедиха, че съм здраво завързана, излязоха, като притвориха прозореца. След около четвърт час успях да изплюя кърпата. Започнах да викам. Първа на помощ притича прислужницата ми Тереза. Скоро и останалата прислуга беше вдигната. Известихме местната полиция, която се обърна за помощ към Лондон. Ето, господа, това е всичко, което мога да ви кажа, и се надявам, че повече няма да ми се налага да повтарям тази страшна история.

— Имате ли някакви въпроси, господин Холмс? — запита Хопкинс?

— Няма да изчерпвам повече търпението на госпожа Бракънстол, нито ще й отнемам времето — отговори Холмс. — Бих искал обаче, преди да отидем в трапезарията, да чуя какво знаете вие — обърна се той към прислужницата.

— Аз видях тези хора много преди да вляза в къщата — отговори тя. — Седях си до прозореца в стаята и на лунната светлина забелязах трима мъже, които стояха пред вратата, но не помислих нищо лошо. Едва след час или повече дочух виковете на господарката, изтичах бързо долу и я видях, бедната, тъкмо така, както тя ви разказа, а господин Юстас беше на пода, потънал в кръв. Това би било достатъчно да лиши от разсъдък жената, завързана там, но Мери Фрейзър от Аделаида всякога е била въоръжена с мъжество. Лейди Бракънстол от Ейби Грейндж не е изменила характера си. Мисля, че достатъчно я разпитвахте, господа, защото сега тя ще отиде в спалнята си със своята Тереза, за да си почине, от което има голяма нужда.

С майчинска нежност сухата жена прихвана господарката си и я изведе от стаята.

— Тя е работила при лейди Бракънстол през целия си живот — поясни Хопкинс. — Била е нейна дойка и е пристигнала заедно с нея от Австралия преди осемнадесет месеца. Казва се Тереза Райт. Рядко ще срещнете такава жена. Заповядайте през тази врата, господин Холмс.

От лицето на Холмс бе изчезнал изразът на любопитство. От опит зная, че щом изчезне неизвестното, изчезва и цялата прелест от работата. Оставаше да се задържат престъпниците, но това не беше работа за моя другар. В погледа му прочетох такава досада, каквато би изпитал професорът по медицина, повикан да лекува обикновен мазол. Но гледката в трапезарията на Ейби Грейндж беше все пак необикновена, така че по лицето му отново заигра изразът на любопитство и участие в играта.

Това беше голяма стая с висок дъбов таван. Стените също бяха дъбови, украсени изящно с еленови рога и старинни оръжия. В най-отдалечения от вратата край се намираше френският прозорец, за който вече ни бе разправила младата лейди. През трите по-малки прозореца от дясната страна на стаята влизаше оскъдната зимна светлина. Отляво имаше дълбока камина, с дебела дъбова дъска отгоре. До камината седеше тежкото дъбово канапе с облегалки.

Когато дамата е била освободена, шнурът е бил махнат, но възлите още стояха неразвързани. На тези подробности едва по-късно обърнахме внимание, защото в тази минута всичките ни мисли бяха изцяло погълнати от страшната гледка на убития, прострян върху тигровата кожа до камината.

Това беше тяло на висок, строен четиридесетгодишен мъж. Той лежеше по гръб, с лице, обърнато нагоре, и с блеснали зъби над къса черна брада. Двете му стиснати в пестници ръце бяха отметнати над главата му и до тях лежеше тежкият дрянов бастун. Чертите на иначе красивото му лице бяха застинали в някакъв трепет на отмъстителна омраза. Явно той е бил в леглото, когато е дочул шумовете, защото беше облечен с извезана пижама, а от крачолите се подаваха голи нозе. Главата му беше страшно смазана. Големият ръжен, с който е бил нанесен ударът, беше изкривен. Холмс внимателно го разгледа, а после се наведе и дълго изследва раната на главата.

— Силен човек трябва да е старият Рендъл — забеляза Холмс.

— Да — рече Хопкинс. — Според сведенията, които имам, той е силен и жесток негодник.

— Няма да ви е трудно да го заловите, предполагам.

— Според нашите сведения той бе заминал за Америка. Сега, когато знаем, че шайката е тук, не виждам по какъв начин би могла да ни се изплъзне. Съобщихме вече до всички пристанища, тази вечер ще бъде обявена и наградата за тяхното залавяне. Мен ме учудва неразумният им начин на действие. Те не могат да не предположат, че дамата ще съобщи техните външни белези.

— Вие сте абсолютно прав. Те би трябвало да накарат да замълчи навеки и лейди Бракънстол.

— Може би не са забелязали, че тя по някое време се е свестила — отбелязах аз.

— Много е възможно. След като са видели, че е изпаднала в безсъзнание, сигурно са решили да не я убиват. А какво мислите за този нещастен благородник, Хопкинс? Мисля, че аз съм слушал за някои негови чудатости.

— Когато биваше трезвен, той беше отличен човек. Същински дявол ставаше, когато беше пиян или по-точно полупиян. До крайност той не стигаше никога. В такива случаи изглеждаше, че дяволът го е обсебил, и тогава биваше способен на всичко. Независимо от богатството си и титлата, той едва не попадна два-три пъти в нашите ръце. С големи трудности беше потулен един скандал, предизвикан от това, че беше полял с газ едно куче и го бе запалил. При това кучето беше на госпожата. След известно време пък беше хвърлил каната в лицето на прислужницата Тереза Райт. Нека да си го кажем, в къщата ще бъде по-добре без него. Какво разглеждате там?

Холмс, на колене, разглеждаше много внимателно червения шнур и възлите, от които беше освободена преди известно време лейди Бракънстол. После спря вниманието си на изтрития край на шнура, където се беше скъсал при дърпането.

— Когато този шнур е бил скъсан, звънецът сигурно е звънял силно в кухнята — отбеляза Холмс.

— Никой не би могъл да го чуе. Кухнята е в най-отдалечения край на сградата.

— А по какъв начин крадецът е могъл да знае, че никой няма да чуе звънеца? Нима не е лекомислено от негова страна?

— Ето, господин Холмс. Вие поставяте този въпрос, който аз си задавах няколко пъти вече. Няма съмнение, че крадецът е познавал добре къщата и нейните обичаи. Той прекрасно е знаел, че цялата прислуга спи, независимо от ранния час, и че никой няма да може да чуе звънеца в кухнята. Следователно той би трябвало да се е сговорил с някой от слугите. Това е очевидно. От друга страна, всеки от осемте слуги е безгранично предан на господарите си.

— Ако всичко това е така — каза Холмс, — подозрението пада върху прислужницата. Това би значело да се допусне, че тя е изменила на господарката си, на която тази жена съвсем очевидно е много предана. Но това са все второстепенни неща и когато заловите Рендъл, няма да бъде трудно да установите съучастника му. Разказът на госпожата във всички случаи напълно се потвърждава (ако той има нужда от потвърждение) от всяка подробност, която виждаме тука.

Холмс приближи до прозореца и го отвори.

— Тук няма никакви следи, но почвата е толкова твърда, та би било чудно да се очаква да намерим какъвто и да е отпечатък. Виждам, че свещите на камината са горели.

— Да, при тяхната светлина и при светлината на свещта на госпожата крадците са търсили плячката.

— Какво е откраднато?

— Малко нещо, около половин дузина сребърни предмети от бюфета. Лейди Бракънстол предполага, че те са били много смутени от смъртта на Юстас и затова не са могли да ограбят къщата така, както сигурно са били замислили.

— Без съмнение това е така. А в същото време се вижда, че те са пили вино.

— Вероятно за да се успокоят.

— Именно. Предполагам, че тези три чаши от бюфета не са местени?

— Не. Бутилката също стои така, както са я оставили.

Трите чаши стояха наблизо една до друга и бяха мокри от виното, а в едната от тях имаше утайка. До тях беше бутилката, една трета от съдържанието й липсваше, а до бутилката лежеше дълга тапа, напоена с вино. Нейният вид и прахът, който покриваше бутилката, показваха, че престъпниците са се черпили не с просто вино.

Държанието на Холмс се измени. Равнодушният израз изчезна и в неговите дълбоки очи отново блесна живият лъч на вниманието. Той взе тапата и я разгледа с интерес.

— С какво са я извадили? — попита той.

Хопкинс посочи полуотвореното чекмедже. В него имаше няколко кърпи за маса и тирбушон.

— Госпожа Бракънстол спомена ли, че престъпниците са ползвали този тирбушон?

— Не. Сигурно си спомняте, че тя е била в безсъзнание, когато са отваряли бутилката.

— Точно така. От само себе си се разбира, че този тирбушон не е бил употребен. Бутилката е била отворена с джобен тирбушон от нож, не по-дълъг от половин дюйм. Ако разгледате горната част на тапата, ще забележите, че тирбушонът е мушкан три пъти и едва тогава е извадена тапата. Дългият тирбушон в чекмеджето би я промушил цялата и би я изтеглил наведнъж. Когато заловите крадеца, ще намерите у него такъв нож.

— Чудесно! — извика Хопкинс.

— Признавам обаче, че тези чаши будят в мен недоумение. Лейди Бракънстол твърди, че и тримата мъже са пили, нали?

— Да, тя добре помни това.

— Тогава няма какво повече да говорим. Съгласете се, Хопкинс, че тези три чаши предизвикват любопитство. Или вие не виждате нищо любопитно? Нека спрем дотук. Може би, когато човек придобие специални знания като мен, ще бъде склонен да търси по-сложното обяснение на нещата, когато по-простото лежи на пътя му. Това, което ми прави впечатление, би могло да бъде чиста случайност и за вас нещата очевидно са съвсем ясни. Все пак съобщете ми, когато задържите Рендъл или ако има нещо ново. Надявам се, че скоро ще мога да ви поздравя със сполучливото завършване. Да вървим, Уотсън. Мисля, че у нас ще можем да употребим времето си по-добре.

На връщане по израза на лицето долових, че Холмс размишлява над нещо. Имах чувството, че от време на време той се връща мислено в голямата трапезария на Ейби Грейндж, където се беше разиграла нощната трагедия. Внезапно, в минутата, когато влакът бавно потегляше от една гаричка, той, верен на внезапните си привички, скочи на перона и ме помъкна със себе си.

— Простете, приятелю — каза той, докато наблюдавахме последните вагони на нашия влак, изчезващи зад завоя. — Простете, че ще направим жертва за нещо, което може да излезе просто хрумване, но честна дума, Уотсън, аз просто не мога да оставя нещата в това положение. Целият ми инстинкт въстава против това. Тук всичко е лъжа… всичко е лъжа… готов съм да се закълна, че всичко е лъжа. А при това разказът на госпожата беше пълен, показанията на прислужницата достатъчно добре потвърдиха разказа, подробностите бяха доста точни. Какво имам против всичко това? Трите чаши — нищо повече. Да поседнем на тази пейка, Уотсън, и да почакаме, докато пристигне влакът от Чизълхърст. Позволете ми да изложа пред вас фактите. Моля ви, разделете се за миг с мисълта, че всичко разказано от госпожата и нейната прислужница е непременно вярно. Очарователната лейди не трябва да замъглява разсъдъка ни. Без съмнение в техните описания има подробности, които възбуждат подозрения. Тези нощни крадци преди две седмици са извършили кражба в Сайдънхем в значителен размер. Във вестниците бяха поместени съобщения за това, както и някои подробности за външността им, и естествено, че всичко това би могъл да си припомни всеки, който би пожелал да съчини история. История, в която биха могли да участвуват въображаемите крадци. Съвсем нормално е, че след такава кражба разбойниците биха били доволни и спокойно биха се възползували от плодовете на опасното си начинание. Също така не подобава на нощни крадци да действат така рано вечерта. За тях е несвойствено да ударят дамата, за да я накарат да мълчи. Това е най-сигурният начин да я накарат да вика. Несвойствено за тях е да извършат убийство, тъй като тяхната численост им позволява спокойно да се справят с един човек. Малко вероятно е да се задоволят с незначителен грабеж пред възможността да задигнат много повече. И най-после, бих казал, този род разбойници не биха оставили недоизпита бутилката с такова хубаво вино. Е, кажете, Уотсън, кажете какво впечатление ви направи всичко, което казах?

— Поотделно всеки от тези факти е верен — казах аз. — Но защо дамата е била вързана за канапето?

— Това, Уотсън, не ме учудва толкова. Ясно е, че е трябвало или да я убият, или да я поставят в невъзможност да съобщи веднага за тяхното бягство. Но във всеки случай мисля, че ви доказах, че в разказа на дамата има известна доза неистина. Като заключение на всичко се явяват и чашите.

— В какво се състои работата?

— Погледнете чашите от друг ъгъл.

— Представям си ги съвсем ясно.

— Дамата каза, че от тях са пили трима души. Мислите ли, че това е възможно?

— Защо не? Във всички чаши е имало вино.

— Наистина, но само в една чаша имаше утайка. Трябваше да забележите този факт. Какво ви говори той?

— Че чашата с утайката навярно е била напълнена последна.

— Съвсем не. Никак не е вероятно двете чаши да останат чисти, а в третата да има толкова много утайка. Тук са възможни само две версии. Едната от тях е, че след като е била напълнена втората чаша, бутилката е била разклатена и по този начин в третата чаша се е появила утайка. Но аз съм сигурен, че не това е причината, която ме смущава.

— Какво предполагате?

— Пили са само в две чаши, а в третата е прелян остатъкът от двете, за да остане впечатление, че в стаята е имало трима души. По този начин именно е останала утайката в третата чаша. Аз съм убеден в това. И ако приемем този незначителен факт за истина, изведнъж случаят от обикновен преминава в крайно необикновен, защото това значи, че лейди Бракънстол и нейната прислужница са ни излъгали нарочно, че не трябва да се вярва на ни една тяхна дума, че те имат важна причина да скрият истинския престъпник и че ние трябва сами, без тяхна помощ, да разкрием всичко. Ето, това е сега нашата задача. А ето, Уотсън, и чизълхърсткия влак.

Обитателите на Ейби Грейндж останаха силно учудени от факта, че се връщаме отново, но Холмс, след като разбра, че Хопкинс е заминал на доклад в управлението, влезе в трапезарията, заключи вратата и в продължение на два часа се отдаде на онова точно и грижливо изследване, което винаги съставяше здравата основа на блестящо построените му заключения. Аз седях в ъгъла като студент, любопитно следейки опитите на професора. Прозорецът, завесата, килимът, шнурът — всичко беше поред грижливо разгледано. Тялото на нещастния баронет беше прибрано, но всичко останало в стаята си беше в оня вид, както го бяхме оставили сутринта. За мое голямо учудване Холмс се покатери на дъската над камината. Високо над главата му висеше на няколко дюйма остатъкът от червения шнур, който бе вързан за кабела на звънеца. Почти като акробат, опирайки коляното си на дървения корниз на стената, той успя да се доближи и да разгледа скъсания край на шнура. Най-после скочи на пода с доволен вид.

— Всичко е наред, Уотсън — каза той. — Всичко е готово. Този случай ще остане забележителен в цялата ваша сбирка. Но, боже мой, едва не направих огромна грешка. Сега мисля, че като прибавих няколко липсващи звена, моята верига е вече готова.

— Мислите ли, че сте открили хората, които търсите?

— Човека, Уотсън, един човек. Само един, но страшен. Силен като звяр — доказателство е нанесеният от него удар, при който ръженът се е огънал. Висок е шест фута и три дюйма, подвижен като котка. Човек с ловки пръсти. Много съобразителен, защото целият разказ, който ние чухме, е съчинен от него. Да, Уотсън, ние попаднахме върху творбата на бележита личност. И при все това той е оставил върху шнура следа, която ще ни доведе до него без съмнение.

— Каква е следата?

— Ако вие, Уотсън, дръпнехте шнура на звънеца, къде бихте очаквали, че ще се скъса? Без съмнение там, където е завързан за кабела. Защо шнурът би се скъсал на разстояние три дюйма оттам, както това е станало в дадения случай?

— Защото на това място е протрит.

— Точно така. Краят, който ние сме в състояние да разгледаме, е протрит. Престъпникът е бил достатъчно умен, за да ни създаде тази илюзия с ножа си. Ако се качите на дъската над камината обаче, ще видите, че шнурът е просто отрязан, без да има и следа, че е бил протрит. Сега можем да възстановим това, което е станало. Човекът е имал нужда от връв. Той не е посмял да скъса шнура от страх, че звънецът ще предизвика тревога. Тогава какво е направил? Качил се е на дъската над камината и като не е могъл да достигне догоре, подпрял се е с коляното си на корниза. Вие можете да видите следата върху прашния корниз. Тогава е отрязал с нож шнура. Аз не достигнах с три дюйма края на отрязаното, от което заключавам, че той е най-малко с три дюйма по-висок от мен. Сега погледнете това петно на дъбовото канапе! Какво е това?

— Кръв.

— Несъмнено това е кръв. Този факт лишава от истинност целия разказ на госпожата. Ако тя е седяла на канапето по време на убийството, откъде се е появило това петно? Не, не, нея са я сложили на канапето, след като е бил убит мъжът й. Обзалагам се, че върху черната й дреха ще има съответното петно кръв. Още не сме стигнали Ватерло, Уотсън, това е нашето Маренго, защото цялата работа е започнала с поражение и завършва с победа. Сега бих искал да поговоря с дойката Тереза. Трябва да бъдем предпазливи, ако желаем да се доберем до нужните сведения.

Любопитна личност беше тази австралийска дойка. Мрачна, подозрителна, нелюбезна, тя мъчно се поддаде на уловките на Холмс. Моят другар употреби доста голямо изкуство, за да я предразположи. Все пак тя стана по-любезна. Изобщо не се мъчеше да скрие омразата си към покойния господар.

— Да, господине, истина е, че той хвърли върху ми каната. Пред мен той нагруби госпожата с ужасни думи. Аз му казах, че не би се осмелил да говори така, ако брат й беше тук. Той можеше да хвърля върху мен каквото си поиска, но трябваше да остави на мира моето хубаво момиче. Винаги се отнасяше с нея жестоко, а тя бе много горда, за да се оплаква. Дори с мен тя не споделяше всичко, с което той я бе обидил. Тя не ми каза нищо за следите по ръката й, които вие забелязахте тази сутрин, но аз добре зная, че това са следи от удари от дълга игла за шапка. И това го правеше този зъл демон, да ми прости небето, че говоря така за него сега, когато е мъртъв, но той беше истински демон. Отначало, когато се срещнахме с него, той беше образец на всичко добро. Това беше преди година и половина. Едва-що бяхме пристигнали в Лондон. Това беше първото й пътуване. Никога не бе напускала своя дом. Той я превзе с името си, парите си и с измамните си лондонски обноски. Никоя жена не е плащала толкова скъпо за грешката си. Ние пристигнахме през юни, а това се случи през юли. Те се венчаха през януари миналата година. Сега тя отново е в будоара си и аз не се съмнявам, че ще се съгласи да ви приеме, но не искайте от нея твърде много, защото тя е изтърпяла повече, отколкото може да изтърпи човек от плът и кръв.

Лейди Бракънстол лежеше на същото канапе, но състоянието й бе по-добро. Прислужницата влезе заедно с нас и отново се зае да мокри подутината над веждата на господарката.

— Надявам се, че не сте дошли, за да ме разпитвате отново — каза лейди Бракънстол.

— Не — отвърна кротко Холмс, — нямам никакво намерение да ви причинявам излишни неприятности, лейди Бракънстол. Всичко, което желая, е да ви облекча положението, защото съм убеден, че сте преживели много. Ако се отнесете към мен като към близък човек и ми се доверите, сигурен съм, че ще оправдая доверието ви.

— Какво искате от мен?

— Истината!

— Господин Холмс!

— Не, госпожо Бракънстол, съвсем безсмислено е. Вие може би сте чували за скромното име, с което се ползвам. Залагам всичко на карта, като твърдя, че целият ви разказ е пълна измислица.

Господарка и прислужница, и двете с побледнели лица, втренчиха в Холмс изплашени очи.

— Вие сте нагъл — извика Тереза. — Искате да кажете, че моята господарка ви лъже?

— Нищо ли няма да ми кажете?

— Аз казах всичко.

— Още малко помислете, госпожо. Няма ли да бъде по-добре за вас, ако сте искрена.

Красивото лице за миг изрази колебание. После, под влиянието на силен вътрешен импулс, то отново стана като маска.

— Аз ви казах всичко, което знам.

Холмс си взе шапката и повдигна рамене.

— Много жалко — каза той и без да добави нищо повече, напуснахме къщата.

В градината имаше езеро и моят другар се запъти към него. Водата беше замръзнала и в леда бе пробита неголяма дупка за единствения лебед. Холмс поразгледа краищата на дупката и продължи по-нататък към къщичката на пазача до вратата. Тук той написа кратка бележка за Стенли Хопкинс и я остави на вратаря.

— Може би съм улучил истината, но може и да не съм. Все пак ние сме длъжни да направим нещо за приятеля Хопкинс, дори само за да оправдаем повторното си идване — каза Холмс. — Не мисля да бъда с него откровен докрай. Следващата арена на нашите действия ще бъде параходната кантора на линията Аделаида — Саутхамптън, която, доколкото си спомням, се намира накрая на Пал Мал. Има и друга линия, която свързва Австралия с Англия, но ние ще се обърнем най-напред към главната компания.

Визитната картичка на Холмс предизвика бърза реакция и ние бяхме приети от директора, от когото получихме нужните сведения. През юни 1985 година само един параход на компанията е пристигнал в английското пристанище. Това е бил корабът „Гибралтарска скала“, най-големият и най-добрият от нейните параходи. Справката в списъка на пътниците показваше, че с него е пристигнала госпожица Фрейзър от Аделаида, заедно с прислужницата си. Същият параход сега е на път за Австралия, на юг от Суецкия канал. Старшият офицер, господин Джек Крокър, вече произведен капитан, сега приемал новия параход на компанията „Бас Рак“, който след два дни щял да отплува за Саутхамптън. Той живее в Сайдънхем, но го очакват да дойде всеки момент, за да получи указания. Ако желаем, можем да го почакаме. Не, Холмс не желаеше да го чака, но искаше да узнае колкото може повече относно това, с какво име се ползва и какъв е характерът му.

Разбрахме, че се ползва с добро име. Нито един офицер от флота не би могъл да се сравни с него. Що се касае до нрава му, когато изпълнявал длъжностите си, той бил безупречен. На сушата ставал горещ и раздразнителен, но във всички случаи бил честен и добър. С тези сведения Холмс напусна компанията „Аделаида — Саутхамптън“. Оттук той се спря само пред Скотланд Ярд, но вместо да слезе от файтона, седеше в купето дълбоко замислен. Накрая отидохме в пощенската станция Чаринг Крос. Холмс изпрати телеграма, след което най-после се прибрахме на Бейкър стрийт.

— Аз не бих могъл да направя такова нещо, Уотсън — рече Холмс, когато влязохме в стаята. — Щом само се подпише заповедта за задържането му, нищо на света не би могло да го спаси. Два пъти в живота си аз почувствах, че с разкриването на престъпника съм причинил повече зло, отколкото той е причинил с престъплението си. Това ме научи да бъда предпазлив и съм хиляди пъти съгласен да си изиграя шега с английските закони, вместо със съвестта си.

Привечер при нас дойде приятелят ни Стенли Хопкинс. Нещата му не вървели добре.

— Мисля, че вие наистина сте магьосник, господин Холмс. Понякога ми се струва, че обладавате свръхестествени способности. Как успяхте да узнаете, че откраднатото сребро е на дъното на езерото?

— Аз не знаех това.

— Но вие ми писахте да разгледам езерото.

— Значи, намерихте среброто?

— Да.

— Много съм доволен, че съм ви помогнал.

— Но вие не сте ми помогнали. Нещата се забъркаха още повече. Що за крадци са тези, които крадат сребро, а после го хвърлят в близкото езеро?

— Това, разбира се, донякъде е своенравна постъпка. Мен просто ми мина през ума, че среброто би могло да бъде взето от хора, на които не е нужно, и те са сторили това само за да отвлекат вниманието ни от нещо друго. В такъв случай естествено е те да желаят да се отърват от него колкото може по-бързо.

— Но защо подобна мисъл ви мина през ума?

— Просто помислих, че това е възможно. Когато са излизали през френския прозорец, те са видели най-напред езерото с малката съблазнителна дупка в леда. Би ли могло да се желае по-добро скривалище?

— Да, ето обяснението — извика Стенли Хопкинс. — Скривалището! Сега разбирам всичко! Било е още рано, по пътищата е имало хора и те са се уплашили, че ще ги видят със среброто. Пуснали са го в езерото, за да могат при пръв удобен случай да се върнат за него.

— Точно така. Вие попаднахте на чудесна мисъл. Съгласете се, че в края на краищата среброто е намерено.

— Да, господине. Всичко това е дело на вашия ум. Но признавам, че те чудесно ме объркаха.

— В какъв смисъл?

— Да, господин Холмс. Шайката на Рендъл е задържана тази сутрин в Ню Йорк.

— Боже мой, Хопкинс! Това, разбира се, противоречи на вашето предположение, че те са извършили снощното убийство в Кент.

— Зла съдба, господин Холмс, същинска зла съдба. Все пак, освен шайката на Рендъл, има и друга — пак от трима души. А може би има и трета, за която полицията не знае.

— Това е вярно, напълно е възможно. Нима си отивате?

— Да, господин Холмс. Няма да се успокоя, докато не доведа нещата докрай. Не бихте ли искали да ми помогнете с още някои факти?

— Аз ви дадох вече един.

— Кой именно?

— За отвличане на вниманието.

— Но защо, господин Холмс, защо?

— Това е именно въпросът. Аз ви препоръчвам тази мисъл. Може би този факт е свързан с нещо друго. Не искате ли да останете да хапнем?

След като се нахранихме и масата бе прибрана, Холмс отново заговори за случая. Той запали лулата си и протегна обутите си в пантофи крака към веселия огън на камината. Изведнъж той погледна часовника.

— Очаквам по-нататъшния развой на събитията, Уотсън.

— Кога?

— Сега — след няколко минути. Вие си мислите вероятно, че постъпих зле със Стенли Хопкинс?

— Аз се доверявам на вашата разсъдливост, Холмс.

— Трогателен отговор, Уотсън. Гледайте на нещата по следния начин: това, което зная аз, е неофициално, а което знае той, е официално. Аз имам право да правя свои лични заключения, а той няма това право. Той е длъжен да съобщава всичко, иначе би изменил на дълга си. И така аз задържам в себе си това, което зная, докато не си изясня напълно станалото.

— Кога ще стане това?

— Сега. Ще бъдете зрител на последното действие от нашата бележита драма.

По стълбите се чу шум, вратата се отвори и в стаята влезе хубав човек, истинско олицетворение на мъжество. Беше висок, млад мъж със златисти мустаци, гълъбови очи, загорял от тропическото слънце и с гъвкава походка, която доказваше, че тази грамадна скала е толкова ловка, колкото и силна. Той затвори вратата и застана със стиснати юмруци. Дишаше тежко и явно желаеше да потисне обзелото го вълнение.

— Седнете, капитан Крокър. Получихте ли телеграмата ми?

Посетителят се отпусна на канапето и гледаше въпросително ту мен, ту Холмс.

— Получих телеграмата ви и дойдох в определения от вас час. Разбрах, че сте били в кантората. Зная, че от вас не мога да избягам. Готов съм да изслушам най-лошото. Какво мислите да правите с мен? Ще ме задържите ли? Говорете! Вие не можете да седите тук и да си играете като котка с мишка.

— Дайте му цигара — каза Холмс. — Сложете я в устата си, капитан Крокър, и не позволявайте на нервите си да ви завладеят. Аз не бих седял тук и не бих пушил с вас, ако бях убеден, че сте обикновен престъпник. Бъдете сигурен в това. Ако сте откровен с мен, ние ще можем да ви помогнем. Ако се опитате да хитрувате, ще ви смачкам.

— Кажете, какво искате?

— Истината за всичко, което е станало миналата нощ в Ейби Грейндж. Истината, разбирате ли, без каквато и да е прибавка и без да скриете нищо. Аз зная толкова много, че ако се отклоните, макар и на един дюйм, ще изсвиря през прозореца с тази полицейска свирка и тогава работата ще се изплъзне завинаги от ръцете ми.

Морякът се замисли. След това той се удари по коляното с голямата си загоряла ръка.

— Ще рискувам! — извика той. — Вярвам, че сте човек, който държи на думата си, затова ще ви разкажа всичко. Но най-напред искам да знаете следното. Всичко, което се отнася до мен, аз го приемам и не се боя; бих повторил отново и бих се гордял с делото на ръцете си. Да бъде проклето това животно! Ако у него би имало толкова живота, колкото у котката, то и тогава аз бих ги отнел с ръцете си. Но работата е за Мери… Мери Фрейзър. Никога не ще я нарека с новото й проклето име. Искам да знаете, че само за да предизвикам усмивка на нейното лице, аз бих дал живота си. Как бих могъл да постъпя иначе? Ще ви разкажа всичко, господа, а после ще ви запитам като мъже, можех ли да постъпя иначе. Трябва да се върна малко назад. На вас, изглежда, всичко ви е известно и навярно знаете, че когато се срещнах с нея, тя беше пътничка, а аз старши офицер на „Гибралтарска скала“. Още от първия миг, когато я видях, тя стана за мен единствената жена в света. По време на пътуването аз все повече и повече я обиквах и оттогава много пъти в мрака по време на нощната вахта падах на колене и целувах палубата на този параход, защото знаех, че нейната стъпка е минавала по нея. Тя се държеше с мен съвсем честно. Нямам право да се оплаквам. От нея виждах само приятелски обноски и другарство. Любовта беше само моя. Когато се разделяхме, тя беше свободна, но аз никога вече няма да бъда свободен. При следващото ми завръщане от път чух, че се е омъжила. И защо не? Името и имотът не биха отговаряли на никоя друга повече, отколкото на нея. Тя е родена за всичко хубаво и изящно. Не скърбях за това, че се е омъжила. Не съм чак толкова себелюбив. Бях доволен, че е намерила щастието си и че не е свързала съдбата си с моряк без нито едно пени. Ето как обичам Мери Фрейзър. Не мислех, че ще я видя някога. След последното плаване мен ме повишиха и понеже новият параход не беше още спуснат на вода, трябваше да престоя цял месец с екипажа си в Сайдънхем. Веднъж, като се разхождах, срещнах на една пътечка Тереза Райт — нейната стара прислужница. Тя ми разказа за нея, за него, за всичко. Казвам ви, господа, че това едва не ме подлуди. Как смееше това пияно куче да вдигне ръка на тая, чиито обувки не беше достоен да целуне! Отново срещнах Тереза. После срещнах самата Мери, а след това се видяхме още веднъж. Тя не пожела да се среща повече с мен, но преди няколко дни ми съобщиха, че след седмица трябва да отплувам и аз реших, че ще се видя с нея за последен път, преди да тръгна. Тереза ми беше станала близка, защото обичаше Мери и мразеше негодника толкова силно, колкото и аз. От нея изучих обичаите вкъщи. Мери обикновено седеше с книга в малкия си будоар на долния етаж. Аз се промъкнах през нощта и почуках на прозореца. Отначало тя не искаше да ме пусне, но аз знаех, че в дълбочината на сърцето си тя ме обича и няма да ме остави да стоя отвън в студената нощ. Шепнешком ми каза да заобиколя и да вляза през големия прозорец, който намерих отворен. Отново чух от нейните уста такива неща, от които кръвта отново кипна в жилите ми. Е, господа, аз бях с нея там, без да я докосна, и нека небето бъде свидетел, той изведнъж се втурна като луд в трапезарията, наруга я с най-мръсни думи и я удари с бастуна, който носеше. Аз взех ръжена и помежду ни започна честна борба. Можете да се уверите, като погледнете ръката ми, където попадна първият му удар. Тогава дойде моят ред и аз свърших с него като с гнила тиква. Може би мислите, че се разкайвам? Съвсем не! Тук въпросът беше на живот — не неговия или моя, а по-скоро нейния или неговия, защото как можех да я оставя във властта на този полудял човек? Ето затова го убих. Остава вие да прецените дали съм постъпил зле. Вие как бихте постъпили на мое място? Тя започна да вика, когато той я удари, и прислужницата Тереза веднага дотърча. В бюфета имаше бутилка с вино; аз я отворих и излях няколко капки в устата на Мери, защото тя беше полумъртва от видяното. После и аз отпих от виното. Тереза беше студена като лед и планът беше съставен от мен и нея. Трябваше да представим нещата така, че убийството да изглежда извършено от нощни крадци. Тереза повтаряше съчинената от нас история на господарката си, а през това време аз се покатерих над камината и отрязах шнура на звънеца. После я завързах и раздърпах края на шнура, за да изглежда всичко естествено. Като направих това, взех няколко сребърни прибора, за да оставя впечатлението за кражба, и се сбогувах с двете жени, като им поръчах да вдигнат тревога след четвърт час. Хвърлих среброто в езерото и се запътих към Сайдънхем, като за пръв път в живота си чувствах, че съм извършил нещо честно и справедливо. Това е истината, господин Холмс, цялата истина, ако ще тя да ми струва и живота.

Холмс известно време дърпаше от лулата си замислено. След това той стана и стисна ръката на нашия посетител.

— Ето моето мнение — каза той. — Зная, че всяка ваша дума е истина, защото вие казахте всичко, което аз знаех или предполагах. Само акробат или моряк би могъл да достигне от корниза шнура и никой друг, освен моряк, не може да връзва такива възли, с които беше вързан шнурът за канапето. Само веднъж Тереза Райт е била в общество на моряци. Едва ли по време на пътуването е имала възможност да се научи на моряшки възли. Виждате ли колко ми беше леко да попадна на вярна следа и да ви заловя?

— Аз мислех, че полицията никога няма да се досети…

— Полицията нищо не знае и според мен никога няма да узнае точно. Сега слушайте, капитан Крокър. Нещата са много сериозни, при все че аз напълно допускам, че вие сте действали в състояние на най-силния афект, до какъвто може да бъде доведен човек. Може би вашата постъпка ще бъде призната за законна самоотбрана. Обаче това остава да решат заседателите на британския съд. Забележете, аз ви съчувствам толкова много, че ако се съгласите да изчезнете в срок от двадесет и четири часа, никой няма да ви попречи.

— И после всичко да излезе наяве?

— Разбира се.

Морякът почервеня от гняв.

— Нима можете да ми правите такова предложение като мъж на мъж? Добре са ми известни законите, за да съм сигурен, че Мери ще бъде обявена за съучастница. Нима мислите, че аз ще я изоставя да изтърпи сама всичките мъки? Не, господине. Нека с мен да се случи най-лошото, но намерете начин Мери да не бъде призовавана в съда.

Холмс за втори път протегна ръка на моряка.

— Аз само ви проверявах, господине. Поемам върху себе си огромна отговорност, но да става каквото ще. И въпреки всичко, капитан Крокър, ние ще постъпим съгласно закона. Вие сте подсъдим. А вие, Уотсън, сте британският съд със заседателите. Аз никога не съм срещал по-достоен човек от вас за председател. Съдията ще бъда аз. А сега, господа съдебни заседатели, вие чухте показанията. Признавате ли подсъдимия за виновен, или не?

— Невинен е, милорд — отговорих аз.

— Гласът на народа е глас Божий. Капитан Крокър, вие сте оправдан. Аз съм безопасен за вас. Върнете се след година при тази, която обичате, и нека вашият съвместен живот оправдае присъдата, произнесена току-що.

Допълнителна информация

$id = 10041

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Артър Конан Дойл

Заглавие: Палецът на инженера; Тигърът от Сан Педро; Червеният шнур

Издател: НМК „Космос“

Град на издателя: София (не е указан)

Година на издаване: 1991

Тип: Разкази

Печатница: ИПК „Родина“

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13538

Бележки

[1] Уистъриъ — глициния — пълзящо растение с ухаещи лилаво-сини цветове