Добре дошли в Моята библиотека!

Нови книги

Нови произведения

От литературните блогове

Човешката библиотека:

В подготовка за „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“: Малкото четене

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“. Той е писан от цяла задруга 😉 и се явява предистория на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

 До 4 февруари подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъс от приказката „зелена?“.

И ви каним на следващия прот… така, де, празник за Пирин – утре вечер, в 25 града по света. Ако ни зърнете там, оглеждайте се и за Юна. Тя най-вероятно е две кръстовища по-напред…

~

Приказки за Юнаци и злодеи:
зелена?

– Юне… Още не мога да повярвам, че си…

– И аз не вярвах, Слънце. – Къс мълчание. – Мигар съм била по-болна, отколкото си признавах?

Тя се е облегнала на дъбовата странѝца, а аз съм опрял рамо о нейното. И въпреки че отдавна (Господи… колко отдавна…) не съм се чувствал в такъв покой, една част от мен току хвърля коси погледи към превръзките ѝ.

Призванието не спи.

Онова тъмно петънце под мишницата ѝ… дали не се разшири малко? Да ѝ приложа още трийсет вдишвания Надийски длани?

Тя се размърдва и друга част от мен забелязва усмивката в ъгълчето на устните ѝ.

– Я ми ела по-насам, по-добре да огледаш… Или аз да дойда?

– Хахахаха!… – Зает съм да се червя, но, нали съм от ония редки мъже, които вършат по няколко неща едновременно, съчетавам и с пелтечене: – Х-хич и не ме п-предизвиквай, щото… К-каквато си ми крехка и безпомощна точно сега…

Източвам език по устните си – първо горната, после долната; бавно, чувствено. Веждите ми пак се разиграват. Очите ми блещукат насреща ѝ – пох… така де, поглъщащо.

После телата ни сами се свиват напред, повлечени от смеха. Аз, естествено, губя баланс (Най-Великият Айкидист! ТМ!), ох!, челото ми перва нейното слепоочие:

– Ох! – отронва тя;

… добре, че рога ми го няма…

– Ох, Юнише! Ох че съм…

Тя улавя дланите ми, спира хаотичното им шарене по лицето ѝ, постоява тъй. Дланите ми – в нейните, очите ѝ – в моите.

– Вече можеш да ми кажеш. Що е онова, което иска теб да разболее?

Аз застивам. После се ухилвам два пъти по-широко.

– Добра си, гадино… Как можах да забравя?

Тя ми се усмихва, но дори за миг не би ме заблудила колко е сериозна.

Поглеждам я пак. И аз ставам сериозен.

– Вече си видяла нещо от Манева и от оня Баш Юнак.

Тя ми кимва, малко колебливо.

– Другарите ми се мешат с тях и подобните им всеки ден. Ти някои ги знаеш, де, покрай Гмономто. Защо ли ти обяснявам ясни неща…

Тя ми кимва, насърчително.

– Та, гледай каква случка оня ден. Тома Белия – него знаеш ли го?

Просто кимва.

– Грижовникът на Вашота.

– Баш Стопанинът на околните планини, да… Та, пуснали – някой, име не се знае – по кръчми и по седенки, та чак до другия край на Конфед’ия, изобличение за Тома. Из-обличение. Да отварят очите на людете какъв е истинският му облик.

Тя склопява клепки, клепките ѝ трепват. После ги отваря пак, пак ми се усмихва.

– Колко хазни е преточил, колко свои близки е уредил на сладък пост… Знаеш как се разказват такива приказки.

„Зная“, кимва.

– Как крадял от поверената нему планина… Все едно му е бащиния, ега си. Тук усещам пръст на някое Мъдрецийство. Нали те така действат – лесно ще го препишат, ще го припишат…

Тя ми се усмихва. Чест ѝ прави, че дори да съм я върнал към някоя стара болка, в очите ѝ болка няма.

– Знаеш и как ги разказват тез приказки, людете, един на друг, един през другия; как добавят, как украсяват, творец до твореца, майно льо, певец до певеца…

Тя се смее тихичко. Очите ѝ следят моите, пръскат ме и ме обливат със смеха си.

– Юне… людете вярват ли на това, което приказват?

– На ония приказки-в-механа? Не, по-често… Те са лакърдии само, за разтуха и за веселие. Даже разказите за насилници и кланета. Като Каел.

Трепвам, но тя си ме гледа, ведра и усмихваща се. Аз, напротив, се намръщвам.

– Добре… а тия, дето вярват, защо вярват? Защо поне не си правят труда да проверят?

– Людете по механите ли? Отвъд третата чаша тъмно-руйно? – Смеем се и двамата. – Ех, прощавай… Зная, че опростявам. Но то си е труд, и труден. Ти сам го рече. Да разкажеш – да измислиш, да украсиш – е лесно. Но да търсиш, да пресяваш, да преценяш – вече е… Знаеш.

– Не зная… Да де, зная. Аз самият се смях, като ми разказваха приказката за първи път. Като ми я разказваха за втори път, два пъти повече. А третия път даже се сетих да извадя перо и да си драскам някои от най-легендарните щрихи. Нали ме знаеш… още пописвам в свободното време.

Стрелва пръсти, бърза като младата Юна, но наместо да ме сръчка в ребрата, стисва рамото ми.

– Прави го. По-често. Моля те.

– Ще опитам – смутолевям аз, а очите ми шарят насам-натам. После се връщат на нейните. – Добре де, хубаво. Няма да опитвам, ами ще го правя. Когато стане; както се получи.

Юнише… ти знаеш ли какво ми причиняваш с тази усмивка?

– Чакай сега – сграбчвам шанса за бягство – да ти прочета един образец…

Бръквам във вътрешните джобове на робата си и след известно тършуване попадам на нужното листче.

– „Защото Тома Белия и подчинени отдавна изневериха на принципите на световната зелената гражданска кауза – да не се приема финансиране от правителствени източници, тъй като протестите им са точно срещу действия на официалните институции, и да не се смесва екологията с политиката.“

Вдигам очи към нея. Тя се тресе, с шепа върху устните.

– Добре, ясно, и аз така бях. После обаче се срещнах с една посестрима. И в нейния глас тревогата покрай тия приказки беше съвсем искрена. Тая моя посестрима, Юне, бе убедена – заигравам се със следващата дума с върха на езика си – безпрекословно убедена, че людете, масата люде, вярват на тия приказки.

Тя повдига вежда. „Разкажи още.“

– Аз понечих да я разубеждавам, обаче…

Гласът ми заглъхва, очите ми клюмват надолу.

– Тежи ми, че не вярват, Слънце. Или вярват в каквото им е най… най-лесно?

– Тежи ти – ми прошепва тя, току до ухото. – Тежи ти тежко, приятелю… Остави, пусни го. Нека не те държи вече, нека не те удържа. Нека се оттече.

Помълчавам в косата ѝ.

– Извинявай… Събрало ми се е много, избива лошо понякога.

Тя ми стисва рамото. И сега е друго – хем по-нежно, хем по-крепко.

– Ама… Все едно аз не виждам, не чувам, не чувствам и не разбирам. Все едно това, че ги слушам, значи, че нямам какво да им кажа.

Тя ме слуша. Тя ме вижда.

(Останалото може да откриете в Сборище на трубадури.)

Anna Hells' Fantasy place:

Бляскавите инди светове на фантазията – част 1

Кой е Джеферсън Смит? Канадски автор от онзи особения инди вид, което не значи, че майка му е индийка или баща му индианец, а че пише за каквото иска, когато иска, където иска. Обикновено това в България се превежда самиздат, но всъщност на запад някои хора получават пари за думите си, и покрай свободно публикуваното си творчество, понякога успяват да намерят и съвсем истински си издатели, даже от оня тип, който плаща, и правят задоволително количество пари, за да продължават с това, което обичат. Но Джеферсън също така практикува и функцията на читателски лакмус – в своят сайт за креативно хакерство на действителността //creativityhacker.ca/immerse-or-die/, създава проект наречен Завладей или умри, който представя една гениално проста, ако и сурова технология за отсяване на инди автори, която самата аз практикувам, макар и в малко по-дългичка форма. Самата идея е – една книга получава 40 минути четене по време на сутрешната му разходка, за да бъде преценена като ставаща или не; има три страйка – тоест момента, в които намираш за по-интересно да изследваш това, което си извадил от носа си, отколкото да прочетеш за съдбата на героя в ръцете ти, и биваш определен като нейн автор или за ходещ смъртник, който трябва да пакетира покупки в местния супермаркет до края на живота си, или за завладяващ думотворец, в който има много повече потенциал, отколкото си представя. Аз давам 50 страници време за същото, да се знае, щедра съм.

От този доста интересен, ако и вероятно струващ кофи нерви проект на своя създател, защото най-трудното нещо е да кажеш на горящ от желание да бъде четен автор, че всъщност май-май няма качества за тая работа, излизат засега два сборника с някои от най-завладяващите писатели, които са накарали чичо Джефри да си удължи малко сутрешното мандахерцане, щото просто не може да не разбере какво става в книгата в ръцете му. Ммм, сладостното усещане от добрата история, знаете какво е. И тези сборници са безплатни. Да, напълно безплатни и невероятно качествени, служещи за изключително добро представяне на майсторството на истинските инди автори с голямото ТМ. Подборката е толкова детайлна и безкромпромисна, че обещанието на кураторите ѝ – да, защото това ми ти сборниче може да се възприеме и като пълноценна изложба на фантазията, а именно изречението „Гарантираме, че не съкват“ този път е вярно и си има направо воден знак за качество.

Но какво съдържа всъщност кесията с нови-новенички, бляскави, лъскави инди светове?

Миша Бърнет представя една невероятна одисея в космоса за търсач на нови светове, принуден от времевите ограничения на вида си да бъде прераждан толкова пъти, че да постигне почти божествен статус, и да бъде напълно забравен. Което неизменно ни кара да се замислим за нашите си създатели и нашите наследници, и как вероятно в някакъв момент далечното минало и далечното бъдеще ще съберат краищата си някъде по опашката на великата змия. Миша има и цяла поредица Книгата на загубените врати за доста насилствен контакт между хора и извънземни от доста по-различен от популярния във филмите вид, можете да я откриете в нейния блог https://mishaburnett.wordpress.com

Джей С Морин продължава със странна история за начинаещ магьосник, потърсил неразумно помощта на древни демони, но проявил достатъчно изобретателност, за да излезе от многопартньорска сделка за жалката си душа, като естествено на свое място дари някое и друго чуждо съществувание, за което може и да поплаче малко, може би не. История без нито един добър герой, като поглед в некромантските школи, раждащи всички зли магове, дето си мрат да покоряват света ни от време оно в игри, книги или просто кошмари. Въпреки това си дарк фентъзи залитане Джей е по-скоро отдаден сай-фай автор, и можете да видите книгите му на сайта https://www.jsmorin.com – поредиците Роботска генетика, Черен океан и Греховете на ангелите ще се харесат на активните почитатели на космическите приключения, а Хрониките на близнаците ще се понрави дори и на моя милост със своята сериозна мрачна епичност.

Ричард Левеск се включва с изключително морбиден кошмар за наследяването на едно царство, внимателно подготвено от местните последователи на великия Месмер, но с помощта на някои специални съставки, можещи да върнат душата в оковите на тялото, но не и разума, а една неразумна душа е твърде тъжно или твърде зловещо явление, според зависи нивото на чувствителността ви към зомбита и привнесени в жертва красавици. Самият Левеск е автор на фантастични уиърд истории с подчертан ноарен привкус, което си е стил, от който вярвайте ми – всички имаме нужда, дори и само заради освежаващата си странност и злокобно пощипване по сивите мозъчни клетчици. На неговия сайт https://richardlevesqueauthor.wordpress.com/ ще откриете истории като Ръката на мъртвеца, Неразчистени сметки или Вземи си утрето, предизвикателство за всеки почитател на по-различното във фантастиката.

Греъм Сторс пък ни отнася в далечното, или не толкова, бъдеще, където умът ще може да се пренася във всякакви тела от механично-изкуствен характер, но дали с него пътува и онази частица личност, която бива обичана и липсва на любимите ни хора дълго след като си отидем, или само една съвкупност от спомени, умения и познание за идентичност не стига, за да се каже, че сме се преродили. Философско, фантастично, социално и драматично, и може би нужно замислящо ни за вечното човешко желание за безсмъртие. Самият автор си е подчертано отдаден вярващ в идеите на сайфаистите, и ако споделяте това му космическо увлечение, можете да откриете от него няколко поредици като Канта Либре, Рик Силвър и Таймсплаш в Амазон.

Дейв Хигинс ще ни смути с една гротескна история за призраци, египетски мумии, странни събития и кърваво отмъщение, издържана в изключително класическия стил на липсата на добър край, герои отвличащи ни вниманието в очевидни лъжи, докато истинското грозно лице на отвъдземното дебне някъде в мрака, готово да ни замъкне в тъмното си селение от болка и безнадежност. За самия Дейв можете да научите повече на сайта му //davidjhiggins.wordpress.com, където освен да се полюбувате на визията му на професионален илюзионист, ще откриете съществуването на лично мен заинтригувалата ме поредица Дракони и магия, с елементи на книга-игра, или може би своего рода иронизация на същата, както и сай-фай приключението Зелена звезда, книжния фентъзи сериал Седемте камъка, и колекциите му от мрачни истории от разнообразни жанрове и с особено смущаващи корици.

Кристофър Руз впечатлява с екзотично и абстрактно пътешествие до омагьосана кула насред пълна с опасности пустиня, която методично убива гостите си по завидно изобретателни начини. Сюжетът е малко хаотичен, леко объркан, като съновидение по изгрев, когато въображението е най-активно и най-смахнато в изграждането си на злокобни светове, в които да се изгубят душите ни. На сайта му //www.ruzkin.com можете да откриете много забавни експерименти, като шпионската му серия с еротични елементи за супер секси женския аналог на Бонд, в случая Олесия Андерсън, дарк фентъзи поредицата, продължаваща сюжета от разказа му за Кулата на мравките, наречена Векът на пясъците, хорър сериалът в книжна форма Ръжда или сай фай уиърд книгата за Осемнайсетте отмъщения на доктор Милан. Свеж и разнообразен поглед върху жанра, във всеки случай.

Брет Адамс допринася със шпионска-футуристично-апокалиптична история, която поради комбинацията си от интер-жанрови стилистики, е единствената може би от всичките петнадесет, която просто не ми допадна. Брет не е и особено активен автор, но има поне още две книжки в същия миш-маш от ноар, фантастика, съвременост и трилър, която вероятно ще допадне на страшно много хора, но не и на мен, твърде реалистично ми е.

Брайс Андерсън балансира с поредната особена, оригинална, и лично на мен – изключително допадаща ми история за неустановено време и място, странен култ, мистериозен артефакт с твърде много живот отвътре, и една доста човешка история за намирането на място в света, когато си различен, и дали трябва да се сливаш, когато си роден да изпъкваш. Отговорът е не, но никой тийн няма да ви повярва, за съжаление. По темата за феминизма, израстването и различността Брайс има още размисли на сайта си //bannedsorcery.com, където ви чака един трансдеменционален ню уиърд Неправдоподобното извисяване на едно необичайно момиче и Остин с вампири – Вампирът от Нортангър. Човек не може да не се зачуди дали все пак зад това име не се крие някой с различен пол, хм.

Белинда Мелор изненадва много приятно с една почти поетична история за съзтезание на бардове, с много странични малки човешки драми, епична проблематика на света и една доста лична история за оцеляване в неинтересни, нетохнологични, нееманципирани, неравностойни, не нищо си времена, в които даже магията е под съмнение. Фолклорните мит-поетични сюжети са специалност на Белинда, и ако посетите сайта ѝ //forestdreaming.com ще се запознете с поредицата за Силваните – горски духове, вероятно вариант на дриади, и тяхната любов с човеците, които просто си живеят обикновения си живот в обикновените, средно утежнени условията на времето си. Въпреки не особено осезаемата привлекателност на това обобщение, самият Джефесън Смит признава, че просто бива неусетно увлечен в разказа, което подозирам е от онзи вид спокоен майсторлък , напомнящ ми на за съжаление не винаги добре приемания от редовите читатели, мой стар любимец Модезит.

Ръс Линтън влиза рязко с особено мрачна картина на доисторическо общество, вече успяло да се поквари и да обективизира жените като разменна монета, но на истински буйният дух понякога и природата с все още живите си призраци може и да помогне, признавайки едно специално момиче за част от черното си лоно, и давайки шанс на една особено силна душа да има живот, а не съществуване. На сайта му https://russlinton.com можете да намерите и продължението на тази впечатляваща легенда, развита в нужната си епична пропорция в сагата за Буреносното острие, както и постаполиптичната сага Аленият син, включваща супергерои, роботи, прокси войни, и всякакви такива благинки, за които ще си платите да ги гледате на кино.

Самият велик куратор Джеферсън Смит ще внесе малко горчива усмивка в леко иронизиращата обичайния сюжет за избрания от богове и магьосници млад герой, който ще спаси света, като този път героят ни е доста остарял, белият му кон е откровено казано откачена лама, а бива повикан като получава алкохолно отравяне, маркирало го със златна пеперуда над горната устна, която го задължава да служи до края на вероятно краткия си живот на мистична древна вещица, наречена за кратко Вдовицата. Която се оказва амбициозна и весела лелка, дето май-май току-що е открила феминизма. Заслужава си да се направи цяла поредица по темата, но засега все още няма, Джеферсън се е съсредоточил по-скоро върху сюжети от младежкото фентъзи, отколкото на тази малко по-зряла и цинична на моменти тема.

Бека Милс ни въвежда в необичайно градско фентъзи с демони и борци на светлината, които по Коледа лесно могат да уравновесят разногласията си над купчина шоколадови рудолфчета, и кой знае, може и някоя междувидова любов да припламне, и да се постигне по чисто биологичен начин равновесието на силите в битието. Или ще се избият, задавени с трохи от сладки, зависи. Ако сте от феновете на ърбаните, посетете и сайта на Бека https://the-active-voice.com/beccas-books/, където ви очакват продълженията на настоящия разказ в поредицата Еманации, и може би ще оцените сериозността на поредната битка за бъдещето, миналото и настоящето на света ни. Или просто ще прочетете една добра градска история.

Ван Алън Плексико хвърля читателите си насред битка между наследник на салемските вещици и древните демони на предисторията някъде в далечния изток, където тайни гробници, подземия и изгубени градове пазят обиталищата на неназовими дяволи с библейски пропорции, които унищожаване нямат, само спиране за малко и ограничаване на злините им над човечеството. Ван Алън има особено отношение към битките на живот и смърт, с особеното участие на специални герои и още по-специални лошковци, което сам определя като пълп, и на сайта му //www.whiterocketbooks.com/plexico/ ще видите цяла серия от комикси Сентинелите, сай-фай приключението Алфа Омега, космическата опера с божествен привкус Легион и още куп пълп съкровища за ценителите на леките четива с агресивно-справедливи послания.

Реджина Ричардс внася малко женственост в странната обстановка на свят с обитатели, братовчеди на Аватар, разделен от ивица светлина, като обитателите от двете страни на луната си не могат да преминават при съседите, поради гарантирана смърт – дали заради специалния въздух, или безкрайното количество чудовища от всеки размер и вид, но с необичайно повишена смъртносност, сред които само твърде особени индивиди могат да направят повече от една безопасна крачка.  Но понякога, само понякога, веднъж в годината, се случват чудеса, и дори се ражда една истинска и топла любовна история насред океана от смърт. Реджина си има своя вкус към романтични истории, в които се замесват вампири в романа ѝ Кървава сватба, но лично аз предпочитам продължението на историята за синьокожите ѝ герои от сборника в целия ѝ формат Адските дълбини на синия бриз.

Карпов Кинрейд поставя финала на брилянтната подборка с изключително дарк фентъзи за легендарни герои в морски схватки с чудовища, по-злокобни от Ктхулу митовете, и пирати, по-безмилостни от всички кръвожадни главорези, за които сте чували наведнъж. Семейство Карпов-Кинрейд, защото всъщност става въпрос за двама таланти, сработили се в тежката задача да създадат същинско писмено чудо, продължават идеите си  в началото на поредицата си за Разпръснатите острови, но не са за изпускане и ърбън трилогията за Забранените, Вампирските момичета, както и дистопичната поредица за Смрачаването.  Повече за тях можете да откриете на сайта им //karpovkinrade.com.

С две думи – ако си търсите нестандартно четиво, с нови и непознати имена, но с чудесно изпълнение и оригинални идеи, или просто се оглеждате за нов книжен любимец, и ви се иска някое пробно четиво – това малко сборниче върши цялата сериозна работа по това да ви впечатли, зарадва и задоволи книжното дяволче, свряло се в сърцата на всеки отдаден читател. Аз повече от това в една книга, честно, не търся.

Първи впечатления от последно прочетеното:

Четирима справедливи мъже - Едгар Уолъс

Четиримата справедливи мъже, както се наричат самите те, е група от хора, които са се заели да раздават справедливост там, където законите и обществата като цяло по някаква причина се провалят. Насилници, на които някак им се е разминало, развилнели се диктатори, корумпирани политици, които прекаляват и какви ли още не. В този епизод Британският парламент се кани да приеме закон, в резултат на който ще бъдат експулсирани множество чужденци обратно в родните им страни, една част от които всъщност са борци за свобода, избягали от жестоки и кръвожадни режими, които биха ги обесили веднага щом ги видят. Вносител на закона е сър Филип, който получава писмо с предупреждение да оттегли спорния закон, защото в противен случай ще бъде убит. Заплахата не е празна работа, защото досега из цяла Европа, а и из Новия свят, прочутите Четирима справедливи мъже са се доказали като краяно ефикасни убийци. За един английски благородник обаче е под достойнството да бъде изнудван от шайка бандити и той продължава да държи на своето. Останалото в книгата е дебненето между полицията и заговорниците, като колкото едните взимат все по-засилени мерки за охраната на министъра, толкова плановете и действията на другите стават по-сложни и загадъчни. Ще успеят ли четиримата? Справедлива ли е наистина каузата им? Ще разгадае ли навреме полицейският инспектор плановете им? По какъв начин изобщо може да се стигне до министъра, когато кабинетът му на Даунинг стрийт е обграден от хиляди полицаи?

Сега не се четат такива криминалета и не знам дали въобще някога пак ще им дойде модата.

Читателите казват

За „Ченге втора употреба“ от Богомил Райнов

Не очаквах толкова тъжен край на историята за разузнавача Емил Боев.Разочаровах се ,още като дете четях някои от книгите с него.

Защо Б.Райнов е решил да завърши така…….?Уви,този герой макар и измислен е достоен да се нареди до големите истински и неистнски в жанра -Щирлиц,Ким Филби и другите,но не захаросаните и празноглави джеймсбондовци а тези ,които наистина вярваха и се бориха за справедливост,достойнство и един по-добър за всички нас хората свят.

От форума

Потребителски въпроси • Re: Въпрос

i_m_i написа:
" И трите, дядо попе!" го знам като цитат от друг виц. Попът и селянин се обзаложили кой повече жени е оправил. Решили в неделя да застанат пред църквата и щом влезела някоя, попът казвал: "Тая съм я таковал!", селянинът и той. Като дошли попадията с двете си дъщери, попът се засмял и рекъл: "И тая съм я таковал", а селянинът: "И трите, дядо попе, и трите!"

И това, и този!
Готин народен виц :lol:

Статистика: Пуснато от Гост — 17 януари 2018, 20:25


Потребителски въпроси • Re: Въпрос

" И трите, дядо попе!" го знам като цитат от друг виц. Попът и селянин се обзаложили кой повече жени е оправил. Решили в неделя да застанат пред църквата и щом влезела някоя, попът казвал: "Тая съм я таковал!", селянинът и той. Като дошли попадията с двете си дъщери, попът се засмял и рекъл: "И тая съм я таковал", а селянинът: "И трите, дядо попе, и трите!"

Статистика: Пуснато от i_m_i — 17 януари 2018, 19:52


Потребителски въпроси • Re: Въпрос

Опресних си вица в интернет (щот бях го забравил в подробности) и – да, дъщерите. Намерих една препратка с две и десетина с три. Мотики, дъщери.
Тогава въпросът ти става интересен.

Предлагам такъв механизъм за неволната подмяна на Иванчо с дядо Поп:
Повечето, както и аз, са забравили подробностите, но запомнили финалната фраза, оставяща поле на еротичното въобръжение на мъжа. И така, мъжът, естествено, слага се на местото на Иванчо (на дядо-поповото не е интересно), представя си неизказаното продължение на вица... с трите... и виква от удоволствие: "И трите, и трите!" (ги оправих). Но, тъй като си спомня и че има обръщение в сакралната фраза, вече бидейки подсъзнателно на местото на Иванчо, (хъм, няма емотикон "облизване"), провиква се към дядо попа от името на Иванча.

Тук е интересно да се помисли, защо има варианти "3 дъщери", "2 дъщери" и "Попадията и дъщерята" и какво говори изборът на вариант за сексуалните щения на конкретния мъж.

От трета страна, ако съм прав в горните си спекулации, то жените би трябвало винаги и без изключение да цитират правилно вица. А?

Статистика: Пуснато от Гост — 17 януари 2018, 14:22


Потребителски въпроси • Re: Въпрос

Забележката ми е, че винаги се цитира „… и трите, дядо попе, и трите…“, докато в оригинал е „… и трите, Иванчо, и трите…“. Т.е. тотално се променя действащото лице.
(А в цитираната версия става въпрос за трите дъщери на попа.)

Статистика: Пуснато от Mandor — 17 януари 2018, 13:38


Потребителски въпроси • Re: Въпрос

Mandor написа:
анБезимен написа:... "И двете, дядо попе, и двете..."
Винаги ми е било любопитно защо този толкова популярен виц се цитира погрешно. :D

Ми Иванчо казал, че ще използва и двете – и попадията, и дъщерята. Мисля, че е имал предвид алтернативно.
Поради това ми се струва, че прилича на конкретния случай, когато може алтернативно да се използва мъжки и женски род.

Или забележката ти е в смисъл, че, за пълно съответствие с вица, трябва да се използва алтернативно женски и женски род?

Статистика: Пуснато от Гост — 17 януари 2018, 12:25